Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1279579 Постинги: 1485 Коментари: 116
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
 

                                                                  Анкета за родители

 

1.Считате ли, че между Вас и детето Ви има взаимно разбиране?

-да;

-не винаги;

-не.

2.Разговаряте ли с детето си за негови „лични неща“, искрено и открито?    

-да;

-не винаги;

-не.

3.Познавате ли приятелите на Вашето дете?

-да;

-не винаги;

-не.

4.Обсъждате ли с детето си въпроси за материалното състояние в семейството?

-да;

-не винаги;

-не.

5.Обсъждате ли с детето си въпроси за половото съзряване? 

-да;

-не винаги;

-не.

6.Обсъждате ли с детето си отношенията между момичетата и момчетата?   

-да;

-не винаги;

-не.

7.Разговаряте ли с детето си за отношенията между съпрузите в семейството?

-да;

-не винаги;

-не.

 

image

Категория: Други
Прочетен: 59 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.04 11:33
 

                            Тест  „Какъв родител сте и как общувате с детето си?“

 

Класен ръководител: Няма родител, който да не иска да получи отговор на този въпрос. Ето защо ви предлагаме този тест-игра. Желаещите могат да попълнят теста от бланката.     

Инструкция: Отбележете фразите, които често използате при общуването с детето си.  Възможно е, да не използвате предложените фрази с абсолючтна точност, но се придържайте към смисълът им.

image

След като отбележите фразите, съберете баловете им.  Разбира се, трябва да разберете, че нашата игра е само намек за действителното положение на нещата, защото вие знаете най-добре какъв родител сте.

-7–8 бала Вие живеете в душата на детето си. То искрено ви обича. Вашите взаимоотношения допринасят за формирането на личността му

-9–10 балаНе сте последователен (а) в общуването с детето. То ви уважава, макар че не винаги е откровен с вас. Неговото развитие е подложено на случайни обстоятелства.

Класен въководител:  Ето, сега имате ориентация какъв родител сте, оценихте достойнствата и недостатъците на вашето дете. Но вашето мнение съвпада ли с представянето на детето на себе си?

За да проверите правилността на предположенията си и правилността на избора, обърнете внимание на обратната страна на листа. Проучете мнението на детето за себе си.

Какви чувства изпитвате сега? Какво мислите?  Настъпи ли промяна в мнението ви и защо?

Причината за несъответствието между Вашето мнение и представата на детето за себе си може да бъде неправилно възпитание в семейството.

 

Забележка: Същият тест се прилага преди това и спрямо учениците, като резултатите се отбелязват на обратната страна на тестовата бланка за родители.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 21 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                               Анкета за диагностика на способности за общуване

 

Инструкция: Моля, определете с помощта на предложената Ви анкета, способностите си за общуване (комуникативни способности). Отговорете бързо и искрено да въпросите. Отговорите могат да бъдат само утвърдителни (да) или отрицателни (не).

Въпросник:

1.Имате ли много приятели?

2.Дълго ли преживявате обида, причинена от някой от вашите приятели?

3.Имате ли стремеж да установявате нови контакти с различни хора?  

4.Вярно ли е, че ви е по-приятно да прекарвате времето си в четене на книга, игра на компютър, гледане на филм или постановка, отколкото в компанията на ваши приятели?

5.Лесно ли установявате контакт с хора, които са по-възрастни от Вас?  

6.Трудно ли ви е да се включите в нова компания?  

7.Лесно ли ви се отдава да влезете в контакт с непознати хора?  

8.Лесно ли ви е да свикнете с нов колектив?

9.Стремите ли се при удобен случай да се запознаете и да поговорите с нови хора?  

10.Дразнат ли ви обкръжаващите ви хора и иска ли ви се понякога да ударите някого?  

11.Харесва ли ви да се намирате постоянно сред хора?  

12.Изпитвате ли чувство на затруднение, неудобство или стеснение, ако трябва да проявите инициатива, за да се запознаете с нов човек?  

13.Обичате ли да участвате в колективни игри (дейности)?  

14.Истина ли е, че се чувствате неуверен в среда от хора, които познавате съвсем малко?  

15.Смятате ли, че не е трудно за вас да внесете оживление в компания, от хора, които познавате малко?

16.Стремите ли се да ограничавате кръга от свои познати до малко количество хора?  

17.Чувствате ли се непринудено, когато попадате в непозната компания?  

18.Истина ли е, че се чувствате недостатъчно уверено и спокойно, когато ви се налага да говорите пред голяма група от хора?

19.Вярно ли е, че имате много приятели?  

20.Често ли се смущавате и чувствате се неловко при общуване с хора, които не познавате много добре?  



Обработка на резултатите.

Всеки положителен отговор на нечетен въпрос и отрицателен на четен въпрос се оценява с 1 бал.

При сбор по-малък от 10 бала: нивото на развитие на комуникативните ви способности е ниско. Вие по-скоро сте затворен, необщителен човек, с трудности при запознанства и не се стремите към контакти.

10-13 бала – средно ниво;

14 бала и повече високо ниво. Общителността ви е присъщо качество. Обкръжаващите ви ценят във вас енергията и способността ви за диалог.

image

Категория: Други
Прочетен: 33 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                   Методика „Дървото на живота“ (Tree of Life) –

             техника за групова работа с деца, преживели травмираща ситуация.

                   (Автори: Нказело Нкубе (Зимбабве) и Дейвид Денборо (Австралия)

 

Как можете да помогнете на деца, които са преживели тежка травматична ситуация, например, загубили своя дом или близки? Как да разговаряме с тях, за да не изпадат в бездната на отчаянието, а обратно, да си спомнят какво е важно за тях в живота и какви специални умения трябва да им помогнат за да се справят с новата ситуация? Много често помощта се свързва с налагането на културни ценности на някой, който се опитва да помогне. Как да организираме ситуацията така, че децата да чувстват, че не са отделени от тяхната култура, традиции, история, семейство, а напротив, свързани са с тях и в тях могат да намерят опора за себе си?

Методиката „Дървото на живота“ е разработена за работа с деца останали сираци в резултат на епидемия от СПИН в Зимбабве и Южна Африка и се прилага в общностите, пострадали от природни бедствия и въоръжени конфликти – в Австралия, Канада, САЩ, Русия, Палестина, Бангладеш и други страни. Авторите изтъкват, че причината за разработката на тази методика е била очевидната неадекватност в тази конкретна ситуация на предложени от международните хуманитарни организации техники. Традиционните искания за „разказване за преживяното онова“, предизвиквало в децата неудържимо ридание и извеждането им от това тежко емоционално състояние се оказало твърде сложно. Тогава възникнала задачата за създаване на безопасен контекст, за възстановяване на контакта с предпочитана идентичност.

При прилагане на техниката обикновено участват няколко водещи.

Методиката „Дървото на живота“ се състои от 4 части:

1.Дърво на живота.

2.Гората на живота.

3.Когато идва бурята (гръмотевицата, мълнията):

4.Признаване и потвърждение.

Задачата на първите две части е да се създаде „втора история“ за живота на детето. Това е история за специалните способности, умения, надежди и мечти на детето и как тези умения, способности, надежди и мечти са възникнали и развити. Задачата на третата част (Когато идва бурята) е да помогне на детето да изрази с думи какво е изпитало (преживяло), както и как се е справило с тези изпитания. Задачата на четвъртата част (като признание и потвърждение е създадена специална песен и всеки пее, като заедно с това децата получават грамоти, в които са отразени техните специални умения, способности, надежди, мечти и начини за преодоляване на трудностите) – е в децата да се създадат и останат ярки спомени и „документи“, към които по-късно могат да се обърнат, за да получат подкрепа в трудни моменти. Последната част от упражнението помага и за установяване на контакт със значимите възрастни.

Методиката работи най-добре с групи от деца (тя има доказана ефективност и за  възрастни, но възрастните както обикновено са по-скептични).

Дърво на живота.

Работата започва с разговор, в който водещият обсъжда с децата какви дървета познават, какви биват различията и особеностите на тези дървета. След това водещият казва, че днес всичко, което децата знаят за дърветата ще бъде важно и много полезно. (Тук водещият може да предложи на децата да си припомнят или да измислят един стих или песен за дървета.). След това водещият рисува на голям лист хартия собственото си дърво и обяснява на своя пример всеки елемент в дървото (корени, ствол, клони, листа и плодове) и повърхността на почвата, която се явява „опорна точка“ за бъдещите разкази (аспекти) за това какво е детето и какво би искало да бъде.

Корени.

Корените са отправна точка, от която детето започва своя  разказ за това, откъде идва то (от кое село, град, местност); каква е историята на неговото семейство (какво означава името на фамилията му; кои са неговите роднини и кой на кого какъв е); какво е научило детето в живота си (какво знае, какво умее; с какво се гордее – кои страни от личното познание счита за силни); от кого или на какво дължи тези свои знания, умения, способности и пр. (книги, песни, приказки, любими игри, ритуали и пр.).

Земна повърхност.

Разказ за това, какво обикновено се случва през целия ден, което детето прави.

Ствол.

Специални умения – това могат да бъдат уменията, които детето си е спомнило, описващи това, което са го учили, ежедневните му дейности и уменията, които детето е показало в болницата, в бежанския лагер, в новото училище или в рехабилитационен център, в който се прилага методиката.

В дните, предшестващи упражнението (тренингът), сътрудниците, участващи в организацията и прилагането на методиката внимателно отбелязват за себе си какви умения и  качества имат децата. Те могат да бъдат умения, свързани с физическа ловкост, сръчност, умение да се грижи за себе си или за другите, доброта, вяра  и т.н. При прилагането на самата техника,  водещият може да напомни на детето за тези умения и да му помогне да ги обозначи върху ствола на дървото. Водещият може да зададе въпроси за историята на тези умения: от кого детето е научило това и т.н. Това също може да се отбележи върху ствола на дървото. В процеса на рисуване на ствола,  децата много често си спомнят нещо важно и скъпо.

Клони.

Това са мечтите, надеждите и желанията на детето. Когато детето рисува клоните, водещият може да попита как са възникнали тези мечти, надежди и желания и как те са свързани съз значимите за детето възрастни. Може също да се попита как детето е успяло да запази тези мечти и надежди и как те му помагат.

Листа. (дървото е вечнозелено и неговите листа не падат!)

Листата са значимите други за децата. Това са тези възрастни, които са живи, но и тези, които вече не са между живите, защото човек дори починал, той не престава да бъде важен за нас.  Със смъртта не приключват отношенията с тези хора. Тук водещият може да попита детето за тези важни за него хора. Ако детето, припомняйки си за починалите е разстроено, водещият може да му зададе следните въпроси:

-Имаше ли моменти, в които си бил щастлив заедно с този човек?

-С какво този човек е забележителен?

-Щеше ли този човек да се радва, ако знаеше, че го помниш точно така?

Тези въпроси насърчават детето да говори за това, което е важно в отношенията с починалият човек. Това е начин да се признаят и да се почетат тези отношения. Тук детето може да разкаже и по какъв начини то смята, че трябва да запази значението на тези отношения, без значение какви са те.

Плодове.

Това са различните подаръци (дарове), които получава детето. На първо място - нематериални: грижа, внимание, защита, доброта, любов. Водещият пита:

-Защо мислиш, че този човек ти е дал това?

-Какво безценно е открил в теб този човек, за да прояви към теб  любов, доброта, грижа?

-Как мислиш, какво ценно ти самият си внесъл (а) в живота на този човек?

Ако детето се затруднява  да назове някакви дарове, водещият му помага, като задава въпроси за това, което вече е било обсъдено по време на упражнението.

Водещият обяснява на децата какво трябва да нарисуват на дървото на живота си (независимо как правят рисунката – лошо или криво, най-важното е никое от децата да не се срамува от собствената си рисунка) и след това накратко да разкаже историята си. Важно е децата да имат чувство на сигурност и способност да отказват. Но, като правило, малко от децата на възраст от 5-12 години отказват. В юношеството момичетата много по-често и с лекота правят това упражнение в сравнение момчетата и по тази причина за момчетата е разработено друго упражнение, основано на метафората на футбола и спортния отбор.

Когато децата завършат рисунките, водещият им предлага да ги поставят на една от стените в стаята. Получава се цяла гора от красиви дървета. Водещият пита кой иска да разкаже за своето дърво. Това са истории, свързани с чувство за гордост, достойнство и благодарност. Тези истории са много по-приятни от разказите за страховете и болката. Така че някой винаги се отзовава и дори проявява готовност доброволно да учи останалите на своята любима си песен.

Когато детето говори за своето дърво, водещият го пита за надеждите, мечтите и желанията; пита го как са възникнали и как са успели да се съхранят; кои от най-близките му хора не са били изненадани, а са се радвали, узнавайки, че детето има такива мечти, надежди и желания.

Пример:

Това е фрагмент от разговор с Мери, на дванадесет години, при прилагане на техниката „Дървото на живота" в Совето (ЮАР) през 2005 г .:

Интервюиращ: ...Мери, благодаря, че сподели с нас твоите мечти и надежди. Аз научих, че искаш да се учиш добре и след това да започнеш свой собствен бизнес. Ти в семейството си най-голямото дете и би искала да се грижиш за по-малките, да им създадеш условия те да живеят щастливо. Ти също каза, че би искала да се омъжиш и да отгледаш свои деца. Тези твои мечти и желания ми изглеждат много мили и симпатични. Съгласна ли си да ни разкажеш отдавна ли мечтаеш за това и какво те е накарало да имаш такива мечти и желания?

Мери (след замисляне): Нашата майка ни казваше, че ние трябва да се учим добре в училище, за да можем след това да живеем добре. Тя почина през декември 2003 г. и до самия край ни каза да се грижим един за друг, затова искам да се грижа за братята ми Антъни и Джошуа ...

Интервюиращ: Правилно ли разбирам, че твоите мечти и надежди са свързани с това, за което е мечтаела майка ви за вас?

Мери (след миг размисъл): Никога не съм мислила за това преди. Да, аз искам да постигна много в живота. Мама беше християнка, тя ни научи на добро.

Интервюиращ: Изглежда, че наистина оценяваш какво ви научи майка ви. Вярно ли е?

Мери: Да, разбира се, много.

Интервюиращ: Мери, мога ли да попитам? Как успяваш да запазиш тези мечти и да се надяваш, че те ще живеят и ще се сбъднат?

Мери: Мама си водеше дневник, в който записваше свои мисли и желания. Понякога аз вземам този дневник и го чета на глас на братята си. Това ни помага да помним майка си и какво трябва да направим, за да живеем щастливо. Някои хора казват, че аз мисля твърде много, но това ми помага да не забравям какво е важно.

Интервюиращ: Ето, ти намираш толкова интересни и смислени отговори, когато те питам.

Мери: Страхотно е, че ме питаш, защото това ме кара да мисля за нещо, за което не съм мислил преди.

Интервюиращ: — Например?

Мери: За всички важни неща, които майка ни научи.

Интервюиращ: Мери, кой друг от вашите роднини и приятели знае за вашите мечти и надежди?

Мери (кикоти се закачливо и посочва приятелката, която седи наблизо): Мавис знае, защото говорим с нея много.

Интервюиращ: Мери, какво е за теб споделянето на вашите мечти и желания по този начин? Какво означава това за теб?

Мери: Много съм щастлива от това, че имам възможност да си спомня мама и всеки път, когато мисля за нея, аз съм щастлива. Това също ми помага да преследвам това, което искам в живота. Понякога не е лесно, защото има лоши хора, които се опитват да ни научат на лоши неща, а това ще направи животът ни като цяло тежък. Така че спомнянето за мен е много важно и добро.

 (Децата слушаха този разговор много внимателно и човек можеше да почувства ясно техните размишления. След разказа на Мери, други деца също доброволно направиха опити да опишат своите дървета.)

След обсъждането, водещият предлага на децата да отидат до рисунките и да напишат взаимно върху рисунките на другите (могат да се използват различни материали – лепящи листчета, снимки  и др.) нещо добро, например, че те знаят за тях или някакви окуражаващи думи. Това създава оживена, топла атмосфера.

Гората на живота

Когато рисунките са залепени на стената и добрите думи са написани, всички седят и за известно време съзерцават получилата се прекрасна гора, в която има толкова много красиви дървета. Водещият описва гората: колко различни и красиви са всички дървета, какви здрави корени имат, какви мощни клони, колко много различни хора са полагали грижи и продължават да се грижат за тях – родители, братя и сестри, баби и дядовци, други роднини, съседи, свещеници, лекари, и т.н.  Някои от тези хора са починали вече, но ние винаги с любов си спомняме за тях и им благодарим за всичко, което те са направили за нас. Връзката с тези хора продължава да ни подкрепя.

След това водещият продължава обсъждането с децата, като насочва темата към търсене на общото и различното и тяхното взаимно допълване:  между всички различни дървета има нещо общо, например те се различават, но и всички те, както дърветата в гората се защитават и поддържат взаимно. Така постепенно чрез сравнение и пренос се преминава от метафората към действителността, като се търси общото и различното между водещия и децата, като паралел между възрастните и децата. На този етап обсъждането по правило е доста лесно и забавно.

След края на този етап на упражнението се прави кратка почивка (обяд или чай).

Когато идва бурята (гръмотевицата, мълнията).

Първите два етапа на упражнението създават за децата „безопасна територия“, в която те свободно и спокойно разказват за своя живот. В новата фаза обаче следва да се създадат условия, в които децата да могат да разкажат за травмиращата ситуация в живота си и да признаят последиците от тези ситуации, но без отново да изпитват страхове и ужас.  Важно е да се покаже, че децата не са виновни за случилото се с тях. И най-важното - да се изведат на преден план тези умения за справяне, които децата вече имат.

Групата отново се събира, за да продължи разговора за гората и дърветата.

Водещият казва: „Вижте колко красиви дървета имаме. Но може ли да се каже, че те са винаги в безопасност, че никога не са заплашени от някаква опасност? („Не!“- обикновено децата отговарят групово и спонтанно.). Водещият пита какво може да застраши дърветата и децата назовават различни опасности: дървото може да бъде повалено от вятъра, може да го удари светкавици (или зли хора), може да бъде отрязано от човек, може да бъде поразено от гниене или да го убие сушата, дърво може да умре от старост и т.н.

И тук водещият въвежда темата за невиновността, като пита: „Но виновни ли са дърветата, че това им се случва?" („Не!“ – децата отговарят групово).

Тази тема вече се явява добра входна точка за обсъждане на опасностите в живота на хората. Водещият казва: „Днес ние сравнихме своя живот с живота на тези красиви дървета. Можем ли да кажем, че животът на хората, децата, понякога също са в опасност, че и те могат да бъдат наранени? "(„Да!“- отговорят децата). След това децата изброяват какви могат да бъдат опасностите за тях. Децата в Совето (населен пункт (гето) край Йоханесбург, ЮАР) са изброили: изнасилване; побои; изгонване (изхвърляне) на улицата на произвола на съдбата; крясъците на възрастните;  лишаването от храна; наказанието заставяне (затваряне) да стоят продължително време в картонени кутии; когато децата са отвлечени, убити или изядени; когато децата живеят на улицата; когато вземат наркотици; когато трябва да търгуват с телата си.

След това водещият отделя достатъчно дълго време за обсъждане, как всички тези опасности влияят на децата, т.е. да насърчават се да споделят за чувствата, за усещанията си, да саморазкриват своите преживявания: (мъка, болка, страдание, страхове, отчаяние, мисли за самоубийство и пр.) и да определят тежестта и силата на тези емоции върху живота им.

Когато в групата се говори по този начин (като цяло за деца въобще) и се избягва всяко дете да разказва „как мен ме изнасилиха“, обсъждането на тези проблеми става без страх, срам или чувство за самообвинение, независимо от това, че много от тях споделят личен опит.

Децата се обединяват, за да назоват всичко, което възрастните са правили с тях, когато по различни причини не са могли да се защитят.

 След това, водещият пита: „Но виновни ли са децата за това, което им се случва?“ И децата отговарят: „Не!“

Тук водещият отново се връща към метафората с гората и казва, че когато се появи заплаха и буря, всички същества в гората се стремят да се защитят и да бъдат спасени. Дърветата се огъват, но се задържат с корените си и се придържат едно с друго с клоните си. По-нататък водещият пита децата, какво правят различните горски животни и малки животинчета по време на бурята (обикновено децата отговарят: те се зариват в земята, бягат, скриват, грижат се за малките и т.н.).

„И какво правят децата, когато в техния живот настъпят бури и други опасности? Могат ли да направят нещо? Кой може да ми каже какво могат да направят децата в тази ситуация?“ Тук децата лесно се ориентират и с готовност разказват, а начините за справяне стават по-ясни. Те се вслушват много внимателно един в друг, защото това е с важно знание и защото един ден ще им бъде полезно.

След това водещият обсъжда с децата следните въпроси:

-Дали бурите винаги присъстват в нашия живот?

-Има ли време, когато бурите утихват и времето отново става хубаво?  

-Какво правят животните в гората, когато времето отново е наред?

-Какво правят децата, когато пред тях няма опасности? Какво ги прави щастливи, какво им доставя радост?

-С кого децата са щастливи да прекарат това прекрасно време?

За обсъждане на тези въпроси, се препоръчва да се организират малки групи от по 4-5 човека.

След това всяко от децата е поканено да напише писмо до някой жив близък възрастен, от когото е получил внимание, грижа и защита, като в това писмо разкаже за своето „Дърво на живота“; да опише какво важно е успяло да разбере и запомни през този ден по време на упражнението; да изрази благодарност към този възрастен за грижите и да заяви надежда, че възрастният ще продължи да прави нещо добро за детето.

Признаване и потвърждение.

Докато единият от водещите обсъжда с децата бурята и нейните последици, както и способите за справяне с тях, другият водещ (по тази причина участват най-малко двама фасилитатори) започва да попълва предварително подготвените красивите бланки на грамотите:

„Грамотата е издадена на  _________, който взе участие в програмата „Дървото на живота“ в потвърждение, че __________ притежава (описват се):  умения, желания, надежди и мечти, както и че  __________  (назовават се имената на възрастните) имат съществен принос в неговия живот“.

Когато се връчват грамотите, силен ефект има изпълнението на песен, която е била създадена специално за случая, но ако няма такава, то е добре децата да изпълнят песен, която знаят повечето от тях.

 

Източник: „Dulwich Centre Publications“,  https://dulwichcentre.com.au/

Приложение: Снимков материал от обучение с прилагане на методиката „Дървото на живота“.

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

Категория: Други
Прочетен: 22 Коментари: 0 Гласове: 0
 

             Срам и вина – психологически модели на често срещани в практиката

                                                 проблеми и 
методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

Въображаема вина – митът за раждането.

Въображаема вина – вина перед всички нещастни. 

Воображаема вина – депресия с делириум (бред) за вина.

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Реална вина в миналото. 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

4.Методи за работа с чувството за вина.

 

Срамът се проявява в ситуации, в които човек се оценява или очаква оценката на някого. Например, по време на изпит студентка по някаква причина започва да почервенява, руменина залива лицето й, от страх и смущение тя не може да отговори нормално, въпреки че прекрасно знае избрания въпрос и това се случва на всеки изпит. Някои хора изключително трудно преминават процедурата по подбор при наемане на работа, дори когато са изпратили своята автобиография до една или друга фирма. Често човек изпитва срам при запознаване с нова компания и в други ситуации, в които попада.

Срамът е форма на гняв към себе си. Той заставя човек да атакува с юмруци самият себе си, казвайки си „Какъв глупак съм аз!“ или го кара да се  изчервява като рак при някакъв спомен за своя „позор“. Срамът подтиква човек да ходи с наведена глава и отбягващ другите поглед, считайки, че точно сега е „отхвърлен“ от всички, че всички го гледат и му се смеят. Срамуващият се човек е уверен дълбоко в душата си, че „Ако ме познаваха по-добре, ще разберат колко съм лош (неспособен, негоден и пр.)“. Срамът кореспондира пряко с неадекватни самооценъчни мисли и ниска самооценка.

 

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Срамът като убеждение се заражда в човека, в резултат на такива ситуации, когато публично са го порицавали или самият той се чувствал опозорен. Причините, поради които може да попадне в подобни ситуации са многобройни и дори съвършенйно незначителни.   Например, едно малко дете може да намокри памперса си, ако родителите му го ругаят, обиждат или връстниците му се присмиват. Срамът може да бъде уловен в сексуални игри, детето може да изпита срам от това, че се е разплакало, за това, че се е объркало, че не е могло да се справи в играта или просто, че е с „по-пълно“ телосложение.  Еурезата, енкопрезата, напълняването, „позорните грешки“ или множество други личностни особености, заради които детето многократно е било поставяно в ситуации да изпитва срам, могат да доведат до едно стабилно и устойчиво състояние на срам.

Обидните прозвища, остракизмът от страна на съученици, „провалите“ пред момичета, неуспехите при публичното говорене и т.н. – всичко това може да послужи като източник на този комплекс. Много деца, които са били физически наказвани или емоционално тормозени в детството си, могат да се срамуват от това. Човек, който в детството си, в детската градина, е бил наказван от учителката с публично порицание, мъмрене, отстраняване, бичуване, впоследствие лесно формира страх от публичен позор. Момичетата, които са преживявали сексуални посегателства, били са обект на обиди или тормоз с подобно съдържание, обикновено изпитват това чувство.

 

При срамуващият се човек обикновено е накърнено чувството за идентичност. Той очаква да бъде изоставен или отхвърлен от страна на обществото (другите), той вярва, че няма право да принадлежи към тази общност. В този контекст срамуващите се деца или подрастващи много често имат проблем със социалната си адаптация.

 

В критични случаи човек може да се паникьоса и да се парализира от срам. Срамуващият чувства себе си подложен на опасност, сякаш е изложен на всеобщо отвратително и неадекватно порицание. Той често реагира с ненавист и омраза, осъждайки себе си във въображението на другите. Той не само наказва себе си за някакво конкретно деяние, това обаче не е деяние както при чувството за вина, а осъжда себе си като цяло –  генерализирано и безпощадно, считайки себе си за „недостоен“. За да преодолее това непоносимо чувство, човек може да реагира неадекватно, например да започне да употребява алкохол, който от своя страна ще активизира нови вълни от срам. Нека да си припомним историята с пияницата от приказката „Малкият принц“ на Екзюпери:

-Аз пия, защото ме е срам.

-Срам от какво?

-Срам, от това, че пия.

Най-сериозната алтернатива на чувството за срам е осъзнатото чувство за собствено достойнство. По тази причина, при психодиагностика, корекцията или терапията, психологът следва да отдели сериозно внимание на това, как личността се отнася към самата себе си, т.е. да постави акцент върху самооценката.

Една от основните трудности в терапията на срама е, че изнемогващият човек ще се опитва всячески да скрие „позорните страници“ от своята история. Терапевтът първо трябва да спечели доверието му, за да може клиентът да разкаже своите тайни, без да очаква осъждане или отхвърляне.  Необходимо е да се прояви разбиране и уважение към неговите чувства и да му се покаже, не само че не е обвиняван, а да му се съчувства. В същото време не бива да се допуска и другата крайност – ярко съжаление, тъй като то би могло да фиксира в клиента усещането за позор и позицията му на жертва.

Основната задача на терапевта е именно да изведе клиента от позицията му на жертва, да помогне на клиента да даде отпор на преследващите го „срамни“ мисли и унизителни представи във въображението си. Клиентът следва да бъде насърчен в усилията да престане да се гневи на самия себе си и да престане да приема себе си за лош.  За да се постигне тази цел, терапевтът следва да започне с изучаване на първоначалната (изходната) ситуация, при която клиентът е бил „опозорен“. И тук специалистът трябва да застане на страната на клиента, да му помогне да признае достойнството си и да отхвърли чувството си за срам.

 

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

Както е известно, родителските предписания (или послания) се приемат обикновено от детето като  неоспорими истини. Посланията, които създават усещане за срам, казват на детето директно какво е то. Потър и Ефран изброяват следните послания, които пораждат усещането за срам.

-Послания за непълноценност:

„Ти не си добър!“

„Ти не си достатъчно добър!“

„Ти не можеш да бъдеш обичан!“

„Ти не си наш!“

-Предпочитание имиджа на семейството за сметка на реалността.

-Скритост и конспирация.

-Родителско пренебрежение или отсъствие на интерес.

-Преобладаване на темите за изоставяне и предателство.

-Физическо или сексуално насилие, нарушаване на автономията.

-Подбуждане и изискване за съвършенство.

-Контрол, посредством срам.

-Дълбоко срамуващи се родителите.

Всички тези въздействия могат да се комбинират под общоприетото име „Ти  си лош!“

За да преодолее подобни послания, клиентът трябва да си припомни съответните ситуации, поведението или думите на своите родителите. След това е необходимо във въображението си да изпрати контрапредписание към родителите си, т.е. думи, отменящи техните послания, които са точно обратните. Тези думи по време на сесията трябва да бъдат повтаряни до тогава, докато клиентът не почувства, че отмяната на родителските заповеди наистина е настъпила и той може да признае достойнствата на Детето от онова време. Този процес  винаги е съпроводен от промяна в самооценката и самочувствието на клиента тук и сега.

 

                                                                         *    *    *

 

Вината засяга не идентичността, а това, което човек е направил или не е направил. Чувството за вина поражда несъответствие между това, което човек счита, че трябва (длъжен е), според неговите идеи (представи, убеждения) да бъде и това, какъвто е всъщност. Представите за дълг произтичат от родителското Его-състояние на клиента, като представите за самия себе си в много отношения имат същия източник.

И едната и другата представа могат да бъдат съвършенно неадекватни, но дори и тогава, когато са достатъчно справедливи, чувството за вина не води до положителни промени в клиента.  Това което човек нарича дълг, той всъщност въобще не желае да изпълни, в противен случай това би било просто неговото собственото желание, произлизащо от детското му Его-състояние. Ако това беше желанието му в действителност, той отдавна би го изпълнил, а ако той не може да стори това по независими от него причини, то не би изпитал и чувство за вина.

Ако не иска да направи това, а заставя сам себе си с помощта на думите, то той сам ще се съпротивлява на вътрешния Родител, неправейки това, което не иска. Колкото повече клиентът усилва този процес на самопринуда, толкова по-малко е веротно да го направи, заплащайки с разрастващо се чувство за вина.  Клиент може да счита, че чувството за вина е добър стимул за да постигне желаните промени в себе си, но всъщност това е само уловка (трик) да се плати за това, че в крайна сметка няма да настъпят никакви промени. Чувството за вина е една или друга форма на самонаказание, от което страда човек, като при това, той остава в същото положение и продължава да се самонаказва.

Когато човек се опитва да промени себе си, въз основа на чувство за дълг, той изглежда раздвоен и действа въз основа на външна за себе си позиция за дълг. Той престава да бъде себе си и да разбира какво всъщност иска.  Промените обаче, може да се осъществят само от позицията, на която той е в действителност.  Тогава те ще бъдат естествени, органични и устойчиви.  Ако клиентът действа на основа на позиция, която вътрешно не разделя, то тогава промяна няма да настъпи. Той болезнено ще „дърпа сам себе си за ушите“. Колкото повече „потъва“, толкова повече ще се „дави“, толкова повече ще засилва вътрешната си съпротива и насилие върху самия себе си.

Единствената положителна алтернатива на чувството за вина е искреното покаяние. Покаянието включва ясно и честно намерение да се промени, човек трябва наистина да го иска, да признае грешките си и да каже на самия себе си: „Не, никога повече! Отсега нататък съм различен човек!“ Той трябва да е готов да се разплати за нанесените вреди и да направи едни или други стъпки за компенсиране на щетите, ако това е възможно. Тогава той ще върне загубеното си чувство за самоуважение, а тогава и наказанието е напълно ненужно, освен това е и безсмислено.  Няма да има никакво противоречие между чувството за дълг и актуалното състояние, няма нужда за разплащане за саботажа срещу реалните промени. В редица случаи дори може да отпадне нуждата от покаяние, защото самата вина е въображаема. В подобни случаи човек трябва просто да се избави от вината и да възвърне своето самоуважение, като се покайва за това, че толкова дълго се е измъчвал с това празно чувство за вина.

 

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

По-голямата част от „виновните“ хора всъщност не са виновни, те не са направили нищо нередно, но се чувстват виновни и се измъчват без основание. Единствената им вина е в това, че те използват вината като средство за възпитание на децата си и ги заразяват с чувство за вина. Така проблемът се предава от поколение на поколение, тъй като вината на тези хора е причинена от родителското послание „Ти си лош!“ или „Ти не си добър“,  което може да предизвика вина и срам.

Например, мъж непрекъснато бил измъчван от чувство за вина, тъй като баща му винаги го критикувал, винаги бил недоволен от него. „Дори когато заемах второ място в престижни спортни състезания, той вместо похвала ме ругаеше: Защо не си първи?“ Мъжът признал, че сега се държи по същия начин към своя собствен тийнейджър, осъзнавал това, но не можел да спре.

Пример от практиката на Н. Линде:

Групов тренинг беше посетен от млада жена, която проливаше сълзи практически при  всяко психологическо упражнение. При едно от занятията ние разбрахме проблемът, който я измъчваше. Тя създаде образ на този проблем чрез техниката „празен стол“ и заяви, че не иска да бъде така. Бях изненадан, че образът, който тя създаде във въображението си беше оцветен в ясно позитивни (сиво и синьо) тонове, въпреки че външно приличаше на извити мозъчни гънки. По тази причина попитах: На какво прилича тази част от личността, която не приема първата част? Тази част веднага беше намерена от жената и приличаше на черен железен ръжен, който с такава ярост нападаше първия образ (част), че клиентката не може да я задържи, беше просто в ужас. Наложи се да я поканя да си представи, че аз  го изолирам  с прозрачна стена.

След това й предложих да осъзнае какво чувства по отношение на „ръжена“. Оказа се, че яростно го ненавижда и мрази. Тогава я поканих да каже всичко, което мисли за този „ръжен“ и какво изпитва към него. 

Независимо от факта, че „ръженът“(по-късно се оказа, че той символизира образа на майка й)  се мяташе насам-натам и не желаеше по никакъв начин до края на процедурата да възприеме и усети чувствата на майката, клиентката й каза всичко, в резултат на което той изчезна, сякаш се беше разтворил. В резултат на това първата личностна част порастна по размер, процъфтя, ако мога да кажа така и клиентката веднага осъзна колко много обича тази част от личността си. Сега жената се съгласи да я приеме като част от себе си, без да чувства протест срещу „това“. Съединявайки се с тази част на личността, тя почувства огромна вълна от енергия, очите й блестяха. „Защо не се срещнах с вас, когато бях на 11 години“ – каза тя.

Цялата тази игра на образи,  в светлината на последното изявление на клиентката беше лесна за разчитане. Още от ранна възраст майката (много твърд човек) казвала на дъщеря си, че „тя не е такава“, че „тя не може да бъде такава, каквато иска“. В същото време майката не съобщавала на дъщеря си каква трябва да бъде. На свой ред момичето интроецирало това твърдение, т.е. приела го като собствено и целият й по-нататъшен живот преминал в раздори със самата себе си. Нейната собствена личност е представена в образа под формата на сиво-сини нагънати линии, защото майка й винаги се опитвала да „поправи нейния мозък, а „ръженът“ изобразявал самата майка. След като се запознах по-късно със майката, вече бях убеден, че този образ точно отразява същността на нейния характер.

Така че младата жена е наказвала самата себе си (чувствала се виновна), защото тя в собственото си битие се стараела да не бъде себе си, което разбира се беше невъзможно. Тя беше в задънена улица и изпитваше силни невротични състояния. Когато тя отхвърли предписанията на майка си  под формата на  „ръжена“, едва тогава тя си позволи да бъде себе си и разбира се почувства необикновено щастие – вината беше снета от нея. 

 

Въображаема вина: митът за раждането.

По принцип децата по един или друг начин обичат да слушат историята за тяхното появяване на този свят. При това родителите често предлагат в този разказ подробности, които показват емоционалното им отношение към появата на детето в семейството. Понякога това отношение е такова, че детето разбира, че то се е родило напразно; не е било очаквано; станала е някаква грешка; не са го искали; че с появата му, в семейството са настъпили тежки години и т.н., като в резултат, то постепенно формира и приема вина за това събитие – своето раждане, под различни форми:

-за самия факт на раждането;

-за несвоевременно раждане;

-за неправилно раждане.

В първия случай родителите съобщават на детето, че раждането му е причинило много огорчения и трудности, че „те“ не са се радвали от това събитие. Например: „Тъй като ти се роди тогава, нашият живот изведнъж се превърна в кошмар!“, „Твоето раждане беше основна грешка в моя живот" или „Исках да направя аборт, но баща ти ме спря, а след това той самият ни изостави“.

Във втория вариант: Ти се роди в много трудно време, ние бяхме много бедни, а сега всичко тръгна още по-зле“, „Ти се роди твърде рано, само една година след раждането на брат ти ... или: „Ти си роден в най-неподходящото време – имаше криза, купони, инфлация, нямаше мляко, дори сапун ...“.

Третият случай: „Колко е жалко, че си родена момиче, а не момче!“,  „Исках да се родиш бяла като мен, а ти (с презрение) цялата приличаш на баща си – такава черна“ или „За съжаление, ти се роди с наследствен недостатък“.

Подобни семейни „предания“ могат да се разглеждат като разновидност на предписанието „Не живей!“, но тяхната особеност се състои в това, че отговорността за раждането се вменява на детето и детето я приема. Ако клиент, обременен с чувство за вина от подобен мит бъде попитан, той ще отговори: „Моето раждане е моята вина“ и това той ще направи със съвършенно сериозно и тъжно лице. Ако му се предложи да повтори, но във вариант: „Моето зачатие е моята вина“, то той ще се засмее и ще отговори: „Не, не, това не мога да кажа ...“  В този случай терапевтът може лукаво да го попита: „Така, все пак трябва да попиташ тези, които несериозно са се занимавали със секс.“ Тук психотерапевтът дори може да предаде на клиента си рисунка, подобна на показаната, със съответния надпис.

image

Пример от практиката на Н.Линде:

Една възрастна жена, посещаваща моя психологически кръжок, призна, че ипитва вина по всичките три повода. На първо място, тя се чувстваше виновна за факта, че въобще се е родила, тъй като животът на родителите й бил много труден. Нейното раждане допълнително влошило техните отношения. На второ място, тя се родила през 1937г., която била много тежка година – неподходяща за раждане на деца (по думите на майка й).  На трето място, тя била виновна за това, че се е родила момиче, а не момче – всички очаквали бебето да бъде момче. 

Нейните родители никога не били празнували рождения й ден, тя още от детството си вършела много домакинска работа и се грижела за следващите деца.  Майка й често я биела и унижавала, изисквала абсолютно подчинение.

Жената с пълна убеденост и с увиснала глава, повтори  няколкократно пред мен: „Да, за раждането си, изцяло съм виновна аз…“, но да каже, че е виновна и за зачатието си, разбира се, не можеше.

По-нататъшната работа имаше за цел да гарантира, че тя приема своето новорождение и одобрява факта, че е родена. Поради редица причини тази работа не можа да приключили, въпреки че постигнахме окуражителни резултати.

 

Въображаема вина: вина перед всички нещастни. 

Някои хора се чувстват виновни, защото живеят добре, а другите живеят зле.  Например: „Как мога да се радвам на живота, живеейки в такъв комфорт и ситост, когато в Африка децата гладуват? Те (хората) не правят нищо, за да помогнат на страдащите! Как могат да продължават да се ползват от всички блага на своя богат живот? Те ще плащат за това пред всички с истинско угризение на съвестта“.  Тази позиция им дава чувство за морално превъзходство над „безсъвестните“ егоисти, те мислят как да направят този свят по-справедлив и по-малко контрастен, но това не става с благи пожелания. Те носят своята вина като „орден“ за благородство и чувствителност, но могат в голяма степен да отровят своя живот и живота на обкръжаващите ги с морални упреци и огорчение, наложени на собствената им способност за щастлив живот.

Тази позиция често се среща в богатите страни или при хора, принадлежащи към богатите социални слоеве.

На такива „виновни“ трябва да се препоръча, да подобрят този свят реално и на практика, ако наистина те го искат, а ако не искат това, то най-малкото което следва да направят е да престанат да измъчват себе си и околните със своята показна депресия.

Например, клиентка твърди, че не може да се чувства добре, защото нейният баща-алкохолик постоянно страда поради липса на любов и шантажира цялото семейство, заплащвайки го да се хвърли през прозореца. Неговите вопли наистина не влияят върху живота й, тя не може да направи нищо, но тя носи в себе си чувство за вина за неговите мъки и не може да живее щастливо, когато на него му е толкова лошо. На такива клиенти следва иронично да се препоръча, да изтръгнат цялата си коса от съчувствие или да загубят напълно умът си, поради състрадание към всички загубили умът си.

 

Воображаема вина: екзистенциалната вина

Екзистенциалните терапевти, като например Роло Мей, дефинират така наречената екзистенциална вина, като я делят на три вида:

-пред себе си, заради недостатъчна проява на своя потенциал – „Аз направих ли всичко което мога?“

-пред другите, заради недостатъчно служене пред тях – „Аз направих ли всичко каквото мога за тях?“

-пред Бога – „Аз достатъчно ли служих пред Всевишният?“

Екзистенциалистите смята се, че всички хора са обречени на подобни чувства за вина, защото никога не могат да проявят достатъчно потенциала си, за да служат на други хора или на Бог.

При цялото благородство на подобни въпроси трябва да се каже, че те, както и другите форми на вина, се пораждат от различието между идеалната и реалната представа за себе си. Екзистенциалната вина е също форма на самонаказание и не насърчава личността към самоусъвършенстване, тъй като човек изпълнява своя дълг само тогава, когао иска да го изпълни. В противен случай това следване на дълга не е искрено, а се превръща в формално изпълнение на изисквания, което се съпротивяват на природата на човека (такъв, какъвто е той). Ако човек наистина вярва в нещо добро и желано за себе си, то той го прави без никакъв натиск и е много лесно и просто.

Алтернатива на екзистенциалната вина е чувството за самоуважение, за това, което човек е направил или ще направи. На такъв клиент задължително следва да се зададат следните въпроси:

-Може ли да бъде самия себе си?

-Наистина ли иска да изпълни тези изисквания?

-Не го ли отклоняват тези идеали от по-конкретни и прости неща, от които наистина се нуждае някой?

-Не се ли защитава той самият от някакви важни проблеми с помощта на тази вина?

-Не се ли явява чувството за вина приемливо разплащане за факта, че той нищо не е направил за изпълнение на свой дълг?

-Ако той няма намерение да изпълни този дълг, то тогава защо да не се научи да получава радост от живота?

 

Воображаема вина: депресия с делириум (бред) за вина.

Това е доста труден за корекция вариант, отнасящ се до областта на клиничната психотерапия. Въпреки това, всеки психолог-консултант може да срещне подобен случай в практиката си. Той може да консултира такива клиенти, като подпомогне лечението им, пренасочвайки ги към лечебни заведения.

Тези клиенти не трябва да бъдат считани за психично болни, те са напълно адекватни. Обикновено в такива случаи наистина е имало конкретно събитие, поради което те се чувстват виновни. Тяхната вина е наречена делириумна (бредова), тъй като причината, поради която те смятат, че са виновни може да бъде съвсем незначима по обичайните мерки за оценка или защото те не носят реална отговорност за случилото се, но така или иначе, те превръщат в чувството за вина в дълбоката депресия.

Пример:

Трийсетгодишната жена в състояние на тежка депресия. Тя се обвинявала, че един ден при конфликт е казала на майка си неприлични думи. Това се е случило преди пет години, като през първите две години тя не се чувстваше виновна. След като е почувствала вина, тя помолила майка си да получи прошка и я получила, но оттогава нататък тя буквално започнала да се унищожава отвътре. Това състояние продължило до тогава, докато най-после не решила да се обърне към психолог, защото вече мислела, че е „загубила ума си“. 

Всъщност цялата причина за нейното самоунищожение се криело на друго място:  тя наистина била много ядосана на майка си, защото последната не й обръщала внимание в нейното детство, не се грижела за нея. На практика била възпитана от баба си, а и нямала баща. Така още в детството си клиентката получила от майка си предписанието „Не живей!“ и взела скрито суицидно решение. При възникналия конфликт, обсебилият я гняв отключил в нея страх, че напълно може да загуби майка си и именно тогава тя заела страната на майката (отключила вина), като нейните скрити суицидни желания започнали да съществуват под формата на вина и депресия.

Пример:

Подобна история е описана в литературата от друг психотерапевт. Жена на средна възраст, която има съпруг и две деца, попаднала в дълбока депресия след смъртта на майка си. Тя се обвинявала, че е заминала в командировка в продължение на две седмици, а по това време майка й умира. Не очаквала смъртта на майка си и обективно не била отговорна за това нещастие. Въпреки това тя стигнала до такова състояние, че трябвало да бъде приета в клиника. Лечението и никакви рационални убеждения не могли да й помогнат. В клиниката били взели решение за прилагане на процедурата електрошок, когато по молба на роднини при нея пристигнал психотерапевт. Той не я разубеждавал като другите, че не е виновна за нищо, а й казал, че има право да на чувство за вина. След това й обяснил, че може да изкупи вината си, като се грижи повече за мъжа и децата си. Клиентката се разплака и се хвърлила на врата на своя спасител. Депресията й преминала, въпреки че електрпшокът все пак бил приложен.

Методът на изкуплението на вината обикновено е предназначен за случаи на реална вина, но както се вижда, той може да се приложи успешно и при въображаема.

Съществуват и други форми на подобна неоснователна вина, които не водят до сериозно заболяване, но се проявяват чрез отрицателни емоционални състояния.

Войникът може да се почувства виновен, ако войниците от неговият взвод са убити, когато единствено той попада в болница. Едно момиче може да се чувства виновно, защото когато е била на пет години, тя е извадила малката си сестра от реката, която започнала да потъва, но се колебаела за няколко минути преди да се втурне към нея. Такива случаи напълно съответстват на компетентността на психолог-консултанта.

 

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Някои хора причиняват вреди на други или извършват неморални действия, като те се чувстват виновни за това, но продължават да вредят. Парадоксът се състои в това, че колкото повече изпитват вина, толкова по-силно е влечението им да извършат същото. Те могат постоянно да ругаят и обвиняват себе си, да се разкайват, дори да се проклинат, но да правят същото отново и отново.

Много родители се чувстват виновни за това, че наказват физически с бой, с лишения, ограничения и пр. децата си, но продължават да ги бият; пълните хора – да изпитват вина за това, че не удържат обещанието си да спазват хранителен режим, но да продължат да ядат постоянно; патологичните лъжци – за това, че лъжат, но продължават да лъжат;  патологичните играчи – за загубите в хазартни игри, но да продължават да играят и т.н.

Пример от практиката на Н.Линде:

По време на тренинг възникна такава задача: млада жена не можеше да намери общ език с дъщеря си, когато подготвяше училищните си уроци. Тя притискала момичето, крещяла й, като се чувствала ужасно, а след това се обвинявала, но не можела да спре или да намери друг начин за въздействие.

Отначало я помолих да се консултира с останалите жени-майки от групата, участващи в тренинга. Както се очакваше, бяха дадени много съвети, но се по-късно се оказа, че не доведоха до никакво решение. Психологическата безизходица стана още по-очевидна, тъй като и останалите не можеха да бъдат убедени в непродуктивността на битовата им терапия.

Тогава предложих да възпроизведем сцената на обучението на дъщерята, както се прави в гещалт-терапията. Поставих празен стол в средата на стаята и предложих на клиентката да влезе в ролята на „дъщерята“ когато сяда на стола и в своята роля на  майка, когато става права и застава срещу стола. Тя влезе в роля0та на дъщерята, която очевидно „не разбираше“ домашното задание. Препоръчах й да се изразява с фрази както от свое име, така и от името на „дъщерята“.

Конфликтът се разиграваше пред очите ни: колкото повече майката притискаше, толкова по-малко разбираше какво се случва,  умът й буквално се изключи, „майката“ ставаше все по-раздразнена, все по-безсилна и същевременно се чувстваше все по-зле.

Ситуацията изглеждаше така, сякаш няма изход.  В един момент и за известно време „майката“ се опита да намери друг начин на поведение, но всичко беше напразно. Тогава аз й препоръчах просто да попита „дъщерята“ какво точно не разбира и да й предложи: „Хайде да се разберем …“ Оказа се, че веднага всичко се изясни и те бързо намериха общ език, тъй като изчезна тяхната първична конфронтация, а вместо това се появи сътрудничество. При това, много от майките, присъстващи в групата плачеха, защото имаха подобни проблеми и  виждаха себе си в тази роля.

Основното нещо обаче се случи по-късно. Майката, удовлетворена зае мястото си в общ кръг, но само след минута каза, че не се чувства добре и това наложи отново да заеме място на „горещия стол“. Тогава тя каза, че щом се е върнала на мястото си, внезапно видяла, че собствената й майка стои пред нея вързана с колан. Тя преживявала ужасно унижение, както в детството си. Предложих й да си представи в образ това чувство, седейки на стола. Това беше образ на малко момиченце. Попитах я дали може да направи така, че във въображението си да развие това „момиче“, като й даде енергия и сила. След утвърдителен отговор тя започна да го прави. „Момичето“ постепенно започна да расте и скоро стана високо колкото клиентката. Тогава й предложих да приюти, да вземе и приеме това „момиче“ в себе си, като част от личността си. След това я помолих да погледне отново майка към си. Реакцията беше невероятна: „Не ме интересува. Нека тя си стои тук. Чувствам, че не може да ми направи нищо“.

На следващия ден, идвайки на тренинг, тя ми благодари за резултата. Заяви, че този ден се събудила с добро настроение, чувствала, че има много енергия, а на тренинга „летеше с крила“, защото знаела, че отношенията с дъщеря й вече нямало да бъдат същите.

Както се вижда от този пример, чувството за вина не само, че не елиминирало, а само изостряло ситуацията. Решението е било намерено не в традиционните педагогически съвети или морални сентенции, а в експеримент, който моделирал ситуацията. Примерът показва, че стереотипното „вредно“ поведение може да произлиза от родителски модел или от конфликти в миналото.

В такива случаи е препоръчително психотерапевтът да сключи с клиента договор, че той ще спре да вреди на себе си или на другите, колкото и да бъде изкушаван да продължи предишните действия. Едва след това се провежда работа за избавяне от чувството за вина и замяната му с чувство за самоуважение.

Например, мъж по традиция крещял и наказвал физически своите деца винаги преди да си легнат да спят, защото бил убеден, че иначе няма да заспят до късна вечер, а след това всеки път страдал от чувство за вина. Терапевтът сключил с него договор, че няма да наказва децата по този начин, защото дори и да не заспят, то вредата за тях ще бъде много по-малка. След това е получил подкрепа за да се избави от вината – действие и резултат, които са довели до пълно преустановяване на насилието и възстановяване на самоуважението.

 

Ако срамът е здравословна алтернатива на чувство за достойнство, то за вината подобна роля играе чувство за самоуважение.

 

Ако от тази гледна точка се анализира примера, даден по-горе, на жената най-напред е оказана помощ да се откаже от натрапчивото наказание на дъщеря си, в замяна с приятелско съдействие, а след това е възстановено  нейното самоуважение (завръщане и приемане на унижена част от нейната личност), където всъщност е била скрита истинската причина за този стил на родителство (модел на майката).

Както може да се види от примера, това поведение се основава на вътрешен конфликт между Родителските и Детските части на личостта на клиента.

 

Реална вина в миналото.  

Възможно е човек да извърши нещо наистина лошо, дори ужасно, което е останало в миналото, а в днешния ден да се измъчва от чувство за вина, която може да го доведе до депресия, дори до опит за самоубийство. При подобни случай преди всичко терапевтът трябва да обсъди с клиента и да определи доколко вината е реална и доколко въображаема.

Ако тя е реална, тогава е необходимо да се оценят всички обстоятелства по случая и мотивацията, която е накарала клиента да постъпи точно по този начин. След това да му се помогне да направи искрено разкаяние. Разкаянието, както е известно, води до истинска самопромяна, след което на клиента се препоръчва да направи компенсация за причинената вреда. Ако това не е възможно, компенсацията може да се изрази в безкористна грижа за други хора. Ако и това не е възможно, тогава компенсацията следва да бъде „въображаема“, т.е. да направи въображаемо извинение, да отправи пожелания за щастие, за добруване – мислена поддръжка на тези, на които е било причинено зло. Ако клиентът откаже да направи компенсация, това означава, че той всъщност не се разкайва, че той отново би направил същото в настоящия момент. Понякога той е готов да направи компенсация, но без да се промени. За да се провери постигнатото състояние, терапевтът трябва да му предложи отново да си представи тази ситуация и да го попита как ще постъпи сега.

Психотерапевтите не считат, че човек непременно трябва да понесе наказание и да страда заради това, защото самонаказанието не води до положителна промяна на личността, на никого не носи компенсация, а се явява продължение на чувството за вина и в никакъв случай не е разкаяние.  В този смисъл е и религиозното схващане за традицията да се прави изповед и опрощаване на греховете. Психологическият смисъл на изповедта се състои преди всичко в това, че разкаянието за „греховност“ получава опрощение и човек може да продължи да живее „на чисто“, без да повтаря греховете от миналото и без да се угнетява от миналото. Психологът, както и свещеникът, трябва да запази в тайна разкаянието, дори ако е човек е извършил престъпление.

Възможно е обаче да има морално сложни случаи, които изискват специално обсъждане между специалистите.

Пример от практиката на Н.Линде:

Към мен се обърна студентка по повод проблеми със своя приятел. Според нея, преди няколко години той убил мъж. Това се случило в дивата пустош на Африка и всички решили, че убийството е дело на див звяр – никой не бил заподозрян. Предположих, че убитият се е подигравал с приятеля й, измъчвал го. Тогава студентката потвърди моето предположение. Независимо от това, приятелите й непрекъснато страдал от угризение на съвестта, изповядвал греховете си в църквата, но все пак стигнал до дълбока депресия и мисли за самоубийство. Всъщност не исках да работя по този случай, но се съгласих да приема приятеля й, ако той желае. Въпреки това, той не дойде и не зная продължението на тази история. Ако беше дошъл, най-вероятно щях да работя с него в съответствие с гореспоменатите принципи, но без пълна увереност за крайния резултат.

И тук отново се нуждаем от цялостна оценка на дадената личност и обстоятелствата по всеки случай, както и пълна увереност в искреното разкаяние. В някои случаи, на психолога е много  трудно да остане морално неутрален.

Значителна сложност могат да имат и тези случаи, при които други хора са пострадали в резултат на грешка на дадения клиент. Например, шофьорът на МПС може да повали пешеходец, а капитанът да разбие кораба си с пътници, войникът случайно да застреля приятел и т.н. И тук психологът трябва да работи, за да намали психологическите и други вреди за личността, да подпомогне разкаянието и да положи усилия за позитивни промени в личността. Въпросите на юридическата отговорност са в компетентността на съда.

 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

-Оказване помощ на клиента да осъзнае чувството за срам, на причините довели до неговата поява и многобройни последствия за живота и самочувствието му.

-При клиент, който създава във въображението в ситуации, в които са го засрамявали, унижавали, дразнили и който обикновено дава отпор (съпротивява се), отблъсква преследвачите си, е за предпочитане да се подходи в същата форма, но донякъде хумористично. Отхвърлянето продължава, докато клиентът не усети, че вече не се страхува от преследвачите и може да им прости.

-Установявайки въображаемата комуникация с родителите си, клиентът отказва да изпълнява предписанието, създаващо чувство на срам. При такива случаи следва да им съобщи, че е добро и достойно дете и няма какво да се срамува.

-Клиентът създава образ на Вътрешния си родител, който го критикува и се срамува от него. В този случай клиентът следва да направи парадоксално съобщение, че повече няма да го критикува и да се срамува. Това се прави до тогава, докато Вътрешният родител не се промени и не стане любезен и грижовен.

-Човек, който се срамува, но все пак опитва да се справи (да танцува, пее, чете публично поезия и т.н.), може да получи групова подкрепа. Помощта на групата се състои в това, че цялата група заедно с клиента танцува, пее, рецитира стихотворения и т.н., правейки това умишлено абсурдно, правейки грешки, препъвайки, падайки, забавлявайки се и показвайки добри чувства един към друг.

 

4.Методи за работа с чувството за вина.

-Оказване на помощ на клиента за осъзнаване истинските причини, които предизвикват неговото чувство за вина, разкриване безперспективността и вредността на това състояние. Ако е необходимо, привеждане на клиента до искрено разкаяние.

-Разобличаване на мита за раждането, отстраняване от клиента на отговорността за собственото си раждане. Клиентът трябва да приеме раждането си като достойно, очаквано, желано и любимо същество, което има право на живот и право да бъде самия себе си.

-В случай на вина, настъпила въз основа на родителски предписания,  е необходимо да се създадат адекватни контрапредписания, които да помогнат на клиента да стане Родител на самия себе си.

-В случаите на вина, носена демонстративно като „орден“, то клкиентът следва да се преориентира към  радостно служене на нуждите на тези хора.

-В случай на делириум (бред) за вина и при реална вина, е еднакво ефективен способа за насочване клиента към задачи за компенсация на въображаемата или реална вина за нанесени вреди на другие.

-В случаите на реална вина, първо трябва да се помогне на клиента да постигне  искрено разкаяние. След това да се приложи способа, описан в предходния параграф.

-В случай, че индивидът нанася актуална вреда, след която чувства вина, но продължава да вреди,  то трябва да се сключи договор с него, че той спира да вреди, независимо от обстоятелствата, които могат да го подтикват към тези действия.  След това трябва да му се помогне да „отхвърли“ вината и да я замени със самоуважение.  

-Във всички случаи на въображаема вина, работата трябва да се води така, че клиентът да „отхвърли“ вината, да се откаже от самонаказанието и да ги замени с чувство за самоуважение.

-Методите на когнитивната терапия са с доказана ефективност при работа с чувството за вина.

 

Литература

1.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

5.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. Санкт Петербург, 2000.

6.Поттер-Эфран Р. Стыд, вина и алкоголизм. Москва, 2002.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                            Скрининг-тест за злоупотреба на наркотични вещества

                                                                 (Skinner, 1982).                             

                                              DAST (Drug Abuse Screening Test)

Предназначение

Методиката е предназначена за клиничен скрининг и оценъчни изследвания за ефективността на лечението и позволява измерване на злоупотребата с психоактивни вещества (Skinner, 1982). Тя представлява едномерна скала, озноваваща се на количествен индекс на проблема, свързан със злоупотребата с психоактивни вещества (ПАВ). Като цяло получените данни потвърждават целесъобразността от използване на DAST сред търсещите помощ (Carey & Correia, 1998; McCann et al., 2000). Инструментът е преминал оценка в клинични условия (лишени от свобода жени)  (Saltstone et al., 1994). По съдържание, DAST се явява аналог на Мичиганската скала за алкохолен скрининг-тест (Michigan Alcoholism Screening Test, MAST). 

Модифицираната версия на DAST, DAST-A, се използва при юноши (Martino et al., 2000). Показатели, които надхвърлят шест бала, позволяват много точно да се диференцира присъствието и отсъствието на разстройства, свързани с употребата на психоактивни вещества при юноши – пациенти в психиатрични клиники. При използването на DAST-A обаче е по-трудно да се разграничат подрастващите, които използват психоактивни вещества от подрастващи с проблеми при употреба на алкохол.

Методиката съдържа 28 въпроса, които могат да се приложат в хода на интервю. От изследваното лице се иска да даде два вида отговори: „ДА“, ако е съгласен с тях и  „НЕ“, ако не е съгласен.

Приложение         

Доста често лекари, които не са нарколози се сблъскват с проблеми, при които клиничната картина на  интернализираният пациент не се вписва в добре познатите соматични заболявания. Лекарите предполагат възможна употреба на наркотични вещества от пациента, но те не разполагат с достатъчно знания и практически умения за професионално, етично и деонтологично компетентно задаване на въпросите, които ги интересуват.                   

С цел, подпомагане на лекарите за експресно тестване и откриване на проблеми, свързани с употребата на наркотични вещества, и за бързо обективизиране на вероятна  зависимост от наркотични вещества, е разработен скринингов тест DAST (Drug abuse screening test), който има широко международно приложение.

Време за работа: 10-15 мин.

Въпросник: 

1.Приемали ли сте лекарства/наркотични вещества без препоръка на лекар?

2.Злоупотренявали ли сте с предписани от лекар  медикаменти/наркотици?

3.Злоупотренявали ли сте с повече от едно предписано лекарство/наркотици?

4.Можете ли да издържите без прием на лекарства/наркотици в продължение на една седмица (с изключение на тези, които са препоръчани от лекар)?

5.В състояние ли сте винаги когато решите, да преустановите употребата на наркотици?

6.Може ли да се каже, че постоянно злоупотребявате с лекарства/наркотици?

7.Опитвали ли сте да контролирате приема на лекарства/наркотици при определени ситуации?

8.Имали ли сте състояния на пълно „изключване“ или „проблясъци“ в резултат на употребата на наркотици?

9.Чувствали ли сте се някога зле при злоупотреба с наркотици?

10.Съпругът ви или родителите ви оплаквали ли са се от факта, че употребявате  наркотици?

11.Вашите приятели и родственици подозират ли ви, че употребявате наркотици?

12.Употребата на наркотици създавала ли ви е проблеми в отношенията с вашата съпруга (съпруг) или родители?

13.Има ли някой от вашето семейство, който някога е търсил помощ, свързана с вашата употреба на наркотици?  

14.Губили ли сте приятели заради употребната на наркотици?

15.Налагало ли се е да пренебрегнете семейството си или да пропуснете извършването на някаква работа заради употребата на наркотици?

16.Имали ли сте проблеми в работата си заради употребата на наркотици?

17.Губили ли сте работа заради употребата на наркотици?

18.Влизали ли сте в остри конфликти в резултат на употребата на наркотици?  

19.Били ли сте арестувани поради необичайно поведение, докато сте били под влиянието на наркотици?

20.Задържан ли сте при управление на МПС, заради употребата на наркотици?   

21.Въвличали ли сте се в противоправна дейност, за да си доставите наркотици?

22.Попадали ли сте в арест за съхранение на наркотици?

23.Изпитвали ли сте абстинентни симптоми след употреба на наркотици?

24.Имали ли сте медицински проблеми, свързани с употребата на наркотици (напр. нарушение на паметта, хепатит, СПИН, кръвоизлив, конвулсии, припадъци  и пр.)?

25.Търсили ли сте помощ, свързана с  проблем при употребата на наркотици?  

26.Попадали ли сте в болнично заведение с медицински проблем, свързан с  употребата на наркотици?  

27.Участвали ли сте в лечебни програми за лица, употребяващи наркотици?

28.Лекували ли сте се амбулаторно във връзка с употребата на наркотици?  

Ключ

За всеки положителен отговор се начислява по 1 бал.  

Интерпретация

Обща сума от 6 или повече бал показват наличието на проблеми, свързани със злоупотребата с наркотици.

Окончателна диагноза може да бъде поставена само от лекар-нарколог, при задълбочени клинични изследвания и внимателен анализ на поведението на клиента.

Отношение към тестирането

Наличието на повишен стремеж на изследваното лице да покаже себе си в „най-добра светлина“, демонстрирайки стриктно спазване на най-незначителни и нямащи съществена ценност социални норми и правила на поведение, следва да се интерпретира като неискреност на отговорите.

image 

Категория: Други
Прочетен: 58 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.04 08:29
 

                      Многомерна скала за възприятие на социалната подкрепа –

                                                    MSPSS на
D. Zimet (1988г.

                                    (модификация В.М.Ялтонски, Н.А.Сирота)

 

Предназначение

Многоизмерната скала за възприемане на социалната подкрепа (МSPSS) е разработена от Zimet и е адаптирана към употреба на руски от В.М.Ялтонски и Н.А.Сирота. Самата скала представлява кратко, измеряемо изявление, оценяващо субективното възприятие за социална подкрепа с 12-балов рейтинг. Скалата е предназначена за изследване на юноши и възрастни.  Оценява ефективността и адекватността на социалната подкрепа в три аспекта – „семейство“, „приятели“ и „значими други“.  Скалата се разглежда от Zimet като психометричен инструмент с добра надеждност, адекватна факторна и конструктивна валидност, лесна за изследване и икономия на време.  Методиката включва 12 пункта от твърдения, които се оценяват с 1 бал всяко, ако се даде положителна отговори. Изследваното лице трябва да обгради с кръг номерата на онези твърдения, с които не е съгласно. След това се извършва изчисляване, чрез сбор на баловете по всеки от трите аспекта, съгласно ключа.

Инструкция: Предлагаме ви 12 твърдения, свързани с определени житейски ситуации, касаещи взаимоотношенията на човек с най-близкото му обкръжение. От вас се иска да изразите съгласие или несъгласие с всяко твърдение. Ако не сте съгласен с твърдението (не се отнася за вас), обградете с кръгче  номера на твърдението, а ако сте съгласен, го прескочете. Не пропускайте нито едио твърдение.

Стимулен материал:

1.Има някой, който обикновено е близо до мен, когато съм в беда.

2.Има някой, с когото мога да споделям моите проблеми и радости.

3.Моето семейство наистина иска да ми помогне.

4.Когато се нуждая, аз получавам емоционалната подкрепа, от семейството си.

5.Имам до себе си някой, с когото се чувствам добре.

6.Моите приятели наистина се опитват да ми помогнат.

7.Мога да разчитам на приятелите си, когато се чувствам зле.

8.Мога да говоря за проблемите ми с моето семейство.

9.Имам приятели, с които мога да споделя моите проблеми и радости.

10.В моя живот има някой специален човек, който се грижи за чувствата ми.

11.Моето семейство иска да ми помогне при вземането на решения.

12.Мога да говоря за проблемите си с моите приятели.

Ключ

-социална подкрепа от семейството: 3, 4, 8, 11.

-социална подкрепа от приятелите: 6, 7, 9, 12.

-социална подкрепа от „значими други“: 1, 2, 5, 10.

За всеки положителен отговор се начислява по 1 бал.

image 

Категория: Други
Прочетен: 44 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                          Експресна диагностика на склонността за възпроизводство на

                                            неотреагирани преживявания (В.В.Бойко)

 

Преживяванията са отражения на емоционални процеси в съзнанието на човек. Те  са естествен фон на нашия живот и не винаги е необходимо да им се обръща внимание. Преживяването е телесното съществуване на душевното състояние.  Това което се е случило може да се осмисли, т.е., да премине през главата като умствени процеси (анализ и изводи). Преживяването може да премине и по друг път – да влезе в тялото и да се въплати чрез тялото, като при този процес, радостните събития предизвикват радост, тежките – плач, а след това да го напускат. Като правило, хората са склонни да преживяват дълбоко отрицателните състояния, въпреки че тези, които са склонни да преживяват,  по принцип преживяват всичко.

Процесът на преживяване се възприема като нещо трудно, но той е задължителен за всеки жив (т.е. чувстващ) човек. За хората, които са склонни да преживяват, това не е само възбуда на физиологията, а особен вътрешен живот на душата, който има своя собствена етика и естетика. Това са вътрешни движения, заредени с много живи събития: трепет, очакване, радост, терзание, съмнение, ярост, гняв, възбуда и т.н.

Вътрешните събития не са мъртви, а съвсем живи, въздействащи, взаимодействащи помежду си и влияещи на други вътрешни процеси в човека. Понякога те дори са толкова живи, че хората започват да ги възприемат като субличност. В психотерапията има много случаи, при които клиенти считат, че страхът, който преживяват се грижи за самите тях и в този смисъл те се съпротивяват при опитите на специалистта да ги избави от този страх.

Тези, за които е свойствено да създават преживявания, обръщат сериозно внимание на тях.  Първото, което забелязват хората са физиологичните признаци, но хората считат, че преживяването е свързано с много по-богат вътрешен свят. Човек е в състояние да активизира преживяванията си, но веднъж вече създадени, те започват да живеят свой собствен живот. В резултат вече възникват многократно непроизволни (неволеви) визуалн, звукови и кинестични последици от едно и също емоционално заредено събитие. Като резултат на преживяването възниква живо емоционално състояние.

Преживяването често е синоним на чувства и това е вярно тълкуване, доколкото чувството е придружено от кинестетично неспокойното тяло. Способностите да се преживява се формират в процеса на целия живот. Преживяването е социално по своя произход и семиотично опосредствано, което позволява да се отнесе към висшите психични функции.

Видове преживявания

По-често (очевидно поради традиционния негативизъм), под преживяване се има предвид нещо негативно. "О, толкова съм преживяла!" – означава тревога, трудност, бедствие, страдание, мъка, неприятност, страхове и пр. най-вече неприятности. В същото време е напълно основателно да се говори и за положителни преживявания, като под „пикови преживявания“ се разбира безусловно нещо положително, някакво висше личностно преживяване.

Има много противоречиви, непълни дефиниции на понятието „преживяване“, които поставят акцент на един или друг аспект от тях. Това по всяка вероятност се дължи не толкова на противоречивостта на понятието, колкото на различията на задачите, които са поставили пред себе си изследователите, създали тези определения за преживяването, например:

-Л.С.Виготски: „Особена интегрална едицица на съзнанието“.

-К.К.Платонов (1972г.): „Атрибут на акт на съзнанието, който съдържа образа на отразеното и се проявява под формата на удоволствие или недоволство, на напрежение или отпускане, на възбуда или успокоение“.

- Р.Н.Симеонович: „Усещане, съпроводено от емоции“.

-М.И.Дяченко (1998г.): „Осмислено емоционално състояние, предизвикано от значимо обективно събитие или спомен за епизод от миналото“.

-Ф.В.Ефремович (1990г.): Всяко емоционално оцветено състояние, преживяно от субекта и явление от действителността, непосредствено представено в неговото съзнание  и встъпващо като събитие от неговия собствен живот“.

-Ф.Е.Василюк (1984г.): Преживяването се явява преди всичко дейност, т.е. самостоятелен процес, който свързва субекта със света и решаването на негови реални жизнени проблеми, а не особена психична „функция“, която се намира на едно ниво с психичните функции памет, възприятие, мислене, въображение и емоции.  Преживяването  трябва да се различава от традиционната психологическа концепция за преживяване, което означава непосредствената даденост на психично съдържание на съзнанието.“

Предназначение на теста.

Човек продължително време запазва впечатленията си от преживявания. Това основно  е памет за чувствата с негативно съдържание, които не дават почивка на „терзаещата се душа“. Тъй като по някаква причина в миналото неприятното не е било отреагирано, то непроизволно (неволево) напомня за себе си днес – съживява се под влияние на обстоятелства, асоциации или без видима причина.  Личността е в плен на своите преживявания, почти непрекъснато се занимава с „дъвчене на чувства“, което естествено оказва неблагоприятно влияние върху изпълнението на професионалните задължения, общуването с другите, отношението към реалността, очакванията за бъдещето и др. Предложеният тест е предназначен за диагностика на предразположеността към възпроизвеждане на неотреагирани преживявания.

Инструкция: Предлагаме ви 12 твърдения, които касаят вашите преживявания. От вас се иска да отговорите с „ДА“, ако сте съгласен с тях и с „НЕ“, ако не сте съгласен. Не пропускайте нито едно твърдение.

 Въпросник:

1.Откривате отражението на своята нелека съдба в съдържанието на филми, книги, песни, стихотворения, цитати, притчи и др. и това ви кара да преживявате.

2.Внимателно подбирате приятелите си, защото на вас не ви върви много в тези отношения.

3.Житейският опит ви е научил преди всичко да забелязвате опасната, неприятна и тъмна страна на живота.

4.Трудно понасяте картини с кръв (причиняват ви неприятни чувства или спомени).

5.Имате навика да разказвате на приятели и роднини тъжните събития от живота си.

6.Някои неприятни епизоди от миналото на вашата биография до известна степен засенчват сегашния ви живот. Често се връщате в мислите си за тях.

7.Сред вашите приятели и партньори има такива, които често ви дразнят.

8.Спомените ви за детството са най-вече нерадостни, трудни, нежелани или непоносими.

9.Когато планирате нови цели и планове, проявявате особено внимание, защото помнете грешките и неуспехите си в миналото.

10.Животът е оставил неприятни спомени в душата ви.

11.Дори малките неща в живота непрекъснато ви разстройват.

12.Дори случайни неща често ви причиняват неприятни спомени.

Ключ.

На всеки положителен отговор съответства 1 бал.

Интерпретация на резултатите от теста.

-10-12 бала – ярко изразено възпроизводство на неотреагирани преживявания;

-5-9-балачувствителност към възпроизводство на неотреагирани преживявания;

-4 бала и по-малконе е свойствено възпроизводство неотреагирани преживявания;

Източник:

Бойко В.В. Энергия эмоций в общении: взгляд на себя и на других. Москва, 1996. 

image
Категория: Други
Прочетен: 116 Коментари: 0 Гласове: 1
 

        Фобии – психологически модели на често срещани в практиката проблеми

                                                           и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на фобиите.

-Модел на травмата.

-Модел на В. Франкъл (Кръгов модел).

-Модел на родителските предписания.

-Модел на нещастното Вътрешно дете или скрит суицид.

-Модел на истеричните фобии.

-Модел на родителската тревожност (емоционална зависимост).

2.Методи за работа с фобиите

 

Страхът е защитна емоционална реакция, подбуждаща субекта да избягва опасност. Опасността може да бъде реална или въображаема. Когато опасността е реална, то тогава страхът изпълнява важна функция, той е полезен. Ако човек не се страхува от нищо, лесно може да сложи два пръста в електрически контакт, да излезе през прозореца на висок етаж или да пресече пътя пред бързо движещи се коли.

Пример:

Млада жена отправила искане към терапевт, да й помогне да се справи с „фобия“, от бързодвижещ се транспорт. Тя добавила, че е извънредно бдителна и се срамува от страховете си, като я правели различна в сравнение нейните приятели, които я подигравали – тя стояла като „пълен глупак“ на тротоара, докато приятелите й непоколебимо пресичали улицата пред автомобилите. Терапевтът откровено попитал: „Нима  искате да бъда виновен за смъртта ви?“ и обяснил, че  всъщност приятелите й са действали глупаво и рисковано, защото такъв страх е реален и не може да се нарече фобия.

В редица случаи е необходимо да се преодолее някакъв реален страх, който парализира волята или я възпрепятства да извърши необходимата работа. Например, пациентът може да се страхува да отиде за операция, която е необходима и е наистина опасна. Войникът, въпреки страха си, трябва да рискува живота си, но е разумно да го направи. Спортистите в определени спортове също трябва да преодоляват страхове, но не и да проявяват безразсъдна и безумна смелост. Понякога е трудно да се определи къде е линията между разумния риск и неоправданата и авантюристична реакция, но всъщност човек разбира това и е в състояние да мисли рационално.

Когато човек показва готовност за неадекватен риск и пренебрегва своята безопасност и здравето си, терапевтът трябва да му обрне внимание и да извършва работа по неговата самозащита. Например, някой живее с наистина опасен човек – агресивен алкохолик,  който непрекъснато го заплашва, че ще го го атакува с брадва и т.н. Тийнейджър решава да тръгне на поход в планината по опасен маршрут, в трудни метеорологични условия без никакво оборудване и обучение за това. Може да се подозира, че в първия случай човек има несъзнателно желание да умре или да пострада, а във втория – желание на подрастващият да докаже нещо на своите родители и връстници. Във всички тези ситуации е необходимо не да се потиска страха, а да се настоява за обсъждане и вземане на разумно решение за причините, подбуждащи към поемане на неоправдан риск.

Реалният страх не може да се нарече фобия. Фобиите са въображаеми страхове и човек знае, че няма опасност, но се страхува, сякаш опасността е реална. Например, тези, които се страхуват от паяци (арахнофобия), знаят, че паяците принципно не са опасни, но когато се приберат вкъщи, могат да гледат под леглото или да проверят банята, дали там има паяк. И ако направят това, тогава могат да изпаднат в паника, да усетят усилено сърцебиене, да потърсят помощ  от други хора, да избагят от домовете си и да се завърнат едва тогава, когато са убедени, че във ваната или под леглото наистина вече няма паяк.

Фобията е въображаем страх в настоящето. Предметът на страха присъства и с него е възможно да има контакт.

Тревожността (или безпокойството) е реален или въображаем страх отправен към бъдещето. Обектът на страх обикновено липсва, но човекът размишлява върху различни ужасни версии за това, което може да се случи в бъдеще, близко или далечно.

Когато страховете са очевидно необосновани, но хората вярват, че те са реални, когато зад тях се крият симптоми за делир (бред) и не могат да бъдат разубедени, това явление не може да се нарече фобия или тревожност – има основание да се подозира, че е налице психотично заболяване (например параноя), но диагноза може да се постави само от психиатър.

 

1.Психологически модели за възникване на фобиите.

Известни са около 600 разновидности на фобиите, които се различават едина от друга по субекта, от който човек се страхува. Най-известните са: клаустрофобия (страх от затворено пространство), агорабибия (страх от открито пространство и транспорт), страх от височини, вода, паяци, птици, тъмнина, слънчева светлина, мръсотия, микроби, спидофобия и др.

Традиционната медицинска (соматогенна) гледна точка е, че фобиите се дължат на нарушения в областта на химическата баланс на мозъка (някои вътрешни медиатори се оказват много, а други – малко) и по тази причина това заболяване трябва да се лекува с помощта на лекарства. Психологията обаче отдавна и успешно е лекувала фобии. Трудно е да си представим, че химическия баланс на мозъка може да се възстанови след разговор с психолог, а още по-малко, че е настъпило изцеление за един час или дори 20 минути разговор. Практиката показва, че реално най-често се срещат седем сценария, по които може да възбикне фобия и ако правилно се идентифицират истинските причини за нейния произход, тогава е възможно да се постигне изцеление много бързо.

 

-Модел на травмата.

Най-разпространеният случай за произход на фобиите е психологическата травма. Фобиите могат да се различават значително по характер на травматичната ситуация и степента на въздействие, но основния резултат от травмата е един и същ – клиентът заема позицията на жертва, която се фиксира в подсъзнанието на субекта. Тази позиция е свързана с отрицателните емоции, които са вкоренени в психиката му и асоциативно е обвързана с особеностите на първичната ситуация. В резултат на това, когато клиентът се срещне с аналогични ситуации в живота, които по някакъв начин наподобяват тази травма, субектът преживява усещане за безпомощност и се опитва да ги избегне, т.е. страхува се, дори и да знае, че наистина те не носят заплаха.

 

Основната задача на терапевта е да извади клиента от положението на жертвата и да му помогне да се освободи от фиксираните емоции.

 

Например човек с говорна фобия, т.е., състояние, при което човек се страхува да говори публично. Може да се страхува да произнася тостове на празник, да държи реч на сцената, да оповести публично доклади, да даде устен отговор на урок или семинар и т.н. Причините за този много неприятен за човек синдром обикновено се крият в детска травма по време на началното училище. Детето може да бъде публично осмивано или наказвано от родители, учители, връстници. Лечението се извършва във въображението на клиента, като той се насърчава (предлага му се) да оказва съпротива на осмиващите го, да ги победи, да им се надсмее,  след което може да им прости.

Пример (от практиката на  Н.Линде):

По време на групов тренинг млада жена споделя, че  в началото на първи клас тя е било словоохотливо дете, което весело бъбрило със съучениците си. С желание посещавала училище. Веднуж, при възникнала ситуация в класа по време на час, учителката решила да наложи наказание – накарала детето да застане до вратата по време на целия час, а след това го завела при медицинската сестра и попитала: „Какво правим с приказливи момичета?“ и сама отговорила: „Отрязваме им дългите езици!“.  Тази фраза била достатъчна за детето не само да спре да си бъбри със съучениците, а и въобще да се затвори за общуване с другите. По време на по-голямата част от престоя в училище, момичето стояло мълчаливо и само слушало.  За нея било трудно да отговаря по време на изпитите. По-късно, като студентка, тя участвала в семинарните занятия само с изготвени доклади и избягвала устните изпити, на които винаги получавала ниски оценки. В семейството не можела да сподели чувствата си с никого. Другите й разказвали за проблемите си, за преживяванията си, за терзанията си и тя постепенно се превърнала в „кошче за духовни отпадъци“.

По-нататък Линде разказва следното: „Ние случайно докоснахме тази тема по време на груповата работа и момичето реагира със силна психосоматична реакция. Челюстите й бяха стиснати и напрегнати, тя говореше за този проблем с някакво мърморене, извличайки с усилия от себе си всяка дума. Когато изяснихме истината, аз я попитах: „Ако можехте, какво бихте искали да направите с тази учителка и медицинска сестра?“  След като помисли, тя смутено отговори: „Бих им извадила езиците, бих ги завързала на възел и бих ги провесила над огромен вентилатор“.  „Направи това веднага, в този момент“ – отговрих аз. Тогава тя отвори очи, погледна нагоре и започна и да плаче и да се смее, представяйки си тази сцена. След няколко минути тя каза, че е напълно доволна и вече може да ги пусне, което тя и направи. Вече не се страхуваше, а сковаността в устата й беше изчезнала – тя се чувстваше способна да говори свободно.

В този случай се вижда на първо място, че психическото наказание на преследвачите обикновено засяга същата област на тялото (в този случай езикът) или психиката, която е била нападната. На второ място, желателно е въздействието да завърши с прошка, в противен случай клиентът ще остане с усещането, че е извършил нещо жестоко, дори във въображението си.

Пример (по Н. Линде):

По време на семинар студентка се обърнала към Линде и попитала, дали може да й помогне: тя се страхувала да произнесе сватбено поздравление на брат си пред останалите гости. Оказало се, че във втори клас тя е била прехвърлена в друго училище. При устните отговори на въпросите по време на час, нови съученици често я усмивали, а след това  иронизирали и подигравали. Оттогава тя започнала да изпитва все по-голяма неувереност, достигаща до постоянен страх да говори публично.

Представяйки си ситуацията на сватбата, тя почувствала непреодолима бариера за произнасяне на публина реч. Терапевтът предложил да си представи онази първоначална ситуация в училище и се присмее на обидите и унижението на нейните съученици. Тя го направила. След това й предложил мислено да произнесе поздравителното слово и тогава тя изведнъж споделила, че се чувства уверена, че има усещане, че ще се справи.. Две седмици по-късно тя потвърдила, че всичко било наред, както на сватбата, така и на последвалият след нея рожден ден, на който държала благодарствена реч пред гостите.

Пример (по Н. Линде):

По време на тренинг-занятие за квалификация на студенти по психология, млада жена споделя за страховете си да се качи на автобус. Този страх наподобявал червеникава мустаката хлебарка. Терапевтът й предложил да си представи тази част от личността си, върху която въздействал образа на страха. Жената заявила, че си представя сребриста полусфера. Било твърде трудно да се интерпретират тези образи, но въпреки това терапевтът препоръчал на клиентката да придаде допълнителна енергия, като изпълни със сила сребърната полусфера и сподели настъпили ли са някакви промени в двата образа. Първоначално момичето казало, че сребърната полусфера се превърнала в чук, който започнал да удря „хлебарката“ сякаш е гвоздей. Ударите продължили до тогава, докато от „хлебарката“ останало само едно мокро петно.

След това тя почувствала огромно облекчение и изведнъж си спомнила, че когато била тийнейджър и пътувала с автобус, някакъв възрастен мъж с големи мустаци я бил хванал за коленете.  Тя изкрещла, а към другите пътуващи в автобуса мъже изпитала много неприятни чувства и постепенно спряла да пътува. Освен това,  тя също започнала да се страхува от тъмните алеи, дори когато знаела, че те са безопасносни.

Така постепенно се изяснил смисъла на образите: „хлебарката“ символизирала похотливият мъж, а сребристата полусфера – нейната нежна девическа чистота и непорочност. Енергизацията довела до факта, че момичето дало отпор на преследвача и се освободило от страха.

Последният пример е уникален, тъй като цялата работа не отнема повече от пет минути. Студентите, които са наблюдаваха процедурата, решиха, че това е някакъв фокус. Това обаче е логично организирана терапия.

Избавлението на клиенти от фобии, причинени от травма, могат да бъдат елементарни за решаване, но понякога има ситуации, които могат да доведат до задънена улица.

Пример:

Млада жена със заявка за фобия от височини. Тя споделя за страхове от височина (да се качи на стол, на маса и особено на стълба), но по някаква причина не изпитва страхове от високи сгради. Терапевтът директно попитал  дали е имала някаква травма в детството си. Тя си спомнила, че когато била малка баща й много обичал една игра: той я вдигал високо пред дивана (бащата й бил висок и силен мъж), а тя се качвала на врата му и скачала върху леглото. Това се повтаряло много пъти. Било много весело.  Веднъж обаче баща й я изпуснал (тя била на около шест години), тя паднала на пода и се ударила много болезнено. Майка й се нахвърлила с крясъци и обвинения срещу баща й. Тогава на нея й се искало да го защити. От тогава той никога повече не си играел с нея, а тя започнала да изпитва страх от височина.

При работа с подобни случаи, в които очевидно става въпрос за ранна травма, обикновено се търси обектът, който преследва клиента и е източник на страхове. В този случай обаче трудността произтичала от липсата на такъв обект, още повече, че момичето обичало баща си. Терапевтът избрал различен подход. Той предложил на клиентката да си спомни какви чувства е преживяла в момента когато е паднала. Оказало се, че това са страх, физическа болка и съчувствие към баща си.

Терапевтът попитал къде точно в тялото са концентрирани тези чувства. Тя посочила гърдите. На следващия въпрос: „С какъв звук би могла да изразиш тези чувства?“ Тя посочила ужасен писък. След това терапевтът предложил мислено да „включи“ този звук на пълна мощност и да го остави да изблъска от тялото й всички негативни емоции, които е преживяла тогава, докато те не я напуснат напълно. В продължение на няколко минути тя концентрирано работила, а след това споделила, че плашещите я чувства са я напуснали.

Терапевтът не се ограничил с постигнатото и последвало ново предложение. Сега той помолил момичето да си представи, че отново играете с баща си, както в детството. Оказало се, че при въображаемата игра клиентката отново споделила опасения –  играта не й носела радост, а напрежение. На въпроса: „Какви чувства се събуждат сега и къде са концентрирани?“, момичето споделило за „стягане в гърлото, сякаш нещо има там“.

Това обстоятелство наложило отново да бъде повторена процедурата за изразяване на чувства с помощта на въображаем звук, като от клиентката се искало да продължи да споделя спонтанно възникващите във съображението й образи. Сега се оказало, че по някаква причина чувствата изскочили от гърлото под формата на пилешко яйце. Момичето си спомнило, че като малка на село често я хранели с яйца, а тя не ги харесвала, защото все си мислела, че в тях има пилета.  След този инсайт, клиентката споделила, че изведнъж почувствала възстановяване на приятните преживявания при играта с баща си както в миналото. В своите фантазии тя отново с радост се качвала на раменете на баща си и се радвала.

На финала терапевтът предложил да експериментират, като поискал момичето да се качи на стол, а след това на масата. Клиентката изпълнила искането, но сега стояла с усмивка на лице и дишала дълбоко. Вече не се страхувала, а се наслаждавала на тази победа. Тя престояла на тези „височини“ по няколко минути и се смеела от радост. По-късно споделила, че когато се прибрала вкъщи, изкачила стълбите без да изпитва страх. Една година по-късно, терапевтът проявил отново интерес към състоянието на момичето. Оказало се, че постигнатия резултат бил траен – тя не разбирала защо, но вече не изпитвала предишните страхове. 

Въз основа на този пример е ясно, че при лечението на травматични фобии човек може да напредва, като се освободи от фиксираните емоции, а не само чрез борба с „плашещият“ противник.

 

Модел на В. Франкъл (Кръгов модел).

Не всички фоби се формират поради психологическа травма. Много случаи потвърждават т. нар. „кръгов модел“ на В.Франкъл. Според този модел, когато човек изпитва неприятни симптоми (задушаване в затворено пространство, например асансьор), може да е уплашен, а страхът да усилва симптомите, като последните допълнително да усилват пристъпа на страх до състояние на паника. След затваряне на такъв цикъл, страхът вече може да се появява при всяка заплаха за повторение на първичната ситуация – дори и когато опасността от повторение на основната ситуация (например, човек никога да не влезе в асансьор), предварително представяйки си процеса по възникване на симптома и съпровождащия го страх.

За лечение на такива фобии B. Франкъл предлага метода на парадоксалната интенция. Същността на метода се заключава в това, че от клиента се иска да изпита това, от което се страхува. Схващането е, че ако той се стреми към страховете си, то последните не са в състояние да предизвикат симптомите, поради което симптомите не могат да усилват страха. С други думи, човек трябва да премине в обратна посока, срещу движението на „кръговия модел“, разцепвайки взаимната обусловеност в двойката „симптом – страх“, така порочният кръг ще бъде прекъснат и фобията ще премине.

В своя модел за работа, В. Франкъл разработва парадоксални фрази, които клиентът трябва да говори на самия себе си, опитвайки се да изпита страх. Фразите задължително следва да са формулирани с хумор. Например една дама, която се страхуваше да се задуши в асансьор, каза: „Сега съм сигурна, че като се задуша, така ще се надуя, че ще се пръсна като балон и ще избухна“ (В.Франкъл). Ефектът на този метод В. Франкъл доказва с множество примери.

image

Единствената трудност е убеждаването на клиента да следва предписанията на терапевта. Обикновено клиентът не иска да отиде на среща с онова, от което се страхува и отказва да работи върху с „вълшебната“ фраза. Ако той обаче се съгласи, тогава сравнително бързо се постига промяна.

Пример:

Млада жена потърсила помощ по повод ирационален страх, който възниквал всеки път, когато пътувала за работата си с трамвай по мост на река.  Страхът бил свързан с мисли, че всеки момент трамваят ще падне в реката. Тя разбирала абсурдността на тези фантазии. Страхът се съпровождал от конвулсивно свиване на ръцете в лактите, стискане на ръцете в юмруци, силно изпотяване и учестено сърцебиене. Терапевтът предложил всеки път, когато пътува по моста, клиентката да повтаря фразата: „Ей сега ще се бухна заедно с трамвая в реката и ще отида на гости на златната рибка“. На четвъртия сеанс клиентката споделила, че сутринта преминала за първи път спокойно по моста, повтаряйки желаната фраза по целия път.

В емоционално-образната терапия, тази техника се използва много често. Освен това, заедно с произнасяне на фразата, на клиента се предлага да се докосне мислено до образа на страха или да прояви към него добри чувства. Същата схема се използва при работа с обсебващи мисли, от които човек се страхува, като от клиента се иска упорито да ги предизвиква и приканва.  

Пример:

Често страхът се приема (визуализира) от клиентите като паяжина. Още на първата среща терапевтът установил, че при визуализацията клиентката (жена на средна възраст) буквално се тресяла от страх, когато във въображението си трябвало да се докосне до тази паяжина: „Докосни тази паяжина с малкия си пръст, тя с нищо не те заплашва.“  Когато било направено това, паяжината  изчезнала, превръщайки се в малка сребърна топка, която можело да се приема като част от личността, а страхът изчезнал.

Жената била изумена, по някаква причина тя изведнъж престанала да трепери. Тя била свикнала да приема лекарства, след което да чака те да подействат. С прилагането на описаният метод, резултатът се получил незабавно – ако това обаче не се случи, то и утре  нищо няма да се промени. Случаи като този се срещат твърде често.

 

Ако причината за фобията е травма и този метод не доведе до успех, тогава може да се получи обратен ефект, т.е. методът да навреди.

Пример:

Психолог разказа история за това как в училищен клас са провели занятия с деца на тема „Подай ръка на своя страх“. Учениците трябвало да си представят образ на това, от което се страхуват и да му подадат ръцете си. Инструкцията подсещала, че не е необходимо да визуализират всички страхове, а само онзи, който считат за фобия.

Всички ученици успешно се справили със задачата, но един от тях получил припадък. Била повикана бърза помощ, а ръката, която момчето подало за „поздрав“ на своя страх била обагрена в синьо. Защо се е случило това?  Възможно било атаката на ужаса да е била толкова силна, че да е представлявала  заплаха за живота. Възможно било този страх да е свързан с някой, който регулярно е малтретирал или унижавал детето. Помирението със страха в този случай означавало повторение на травмата и окончателно смирение пред агресора, а на този натиск психиката на момчето не би  издържала.

По какво се отличава първият от вторият случай?  При първия случай страхът, образуван по В. Франкъл представлява статичен образ (паяжина) Този страх не напада субекта, не вселява в него ужас, а се явява част от самия субект. Във втория случай страхът се явява независим от субекта и е с агресивна насоченост към него. При тази неопределеност се препоръчва клиента просто да бъде разпитан за предисторията за възникване на фобията, в която се съдържат отговорите.

 

Модел на родителските предписания.

Някои фобии се формират изцяло по други причини – те се дължат на родителско назидание, което в транзакционния анализ на Е. Бърн се нарича предписание. Родителите могат да сплашат дете с нещо или да му внушат чувство на слабост и беззащитност: „Kогато се качиш в асансцор, има опасност той да се счупи и да паднеш в пропастта“ или  „Ти си слаб, болнав – гледай да не се простудиш“. Предписания могат да бъдат дадени и без думи.  Има майки, които измерват температурата на здравите си деца три пъти на ден, а след това самото дете се страхува да напусне къщата.  От друга страна, едно дете може да се хвърли във водата в дълбока място, за да се научи да плува,  но в него възниква страх от водата, ако то разбере този акт като пренебрежение (незаинтересованост) на родителите му към собствения му живот.

Пример (по Линде):

По време на сесия млад мъж споделя, че преди време е имал фобия от височина. За да се пребори със страховете си, той специално се изкачвал върху високи сгради, кули и други подобни места и успял да постигне известен резултат – сега не се страхувал толкова, колкото преди. Имало обаче един непреодолим проблем – когато долу се виждала земя (почва), той нямал страхове, но ако там е асфалтово покритие, тогава страховете му се завръщали отново. В този случай в главата му нахлували мисли, че асфалтът е твърд и при падане болката ще бъде непоносима.  Клиентът си давал сметка, че всъщност няма никаква разлика настилката – резултатът щял да бъде един и същ при падне от такава височина, но така или иначе се страхувал. Терапевтът попитал, дали когато е бил дете някой му е казал колко зле може да се нарани, ако падне върху асфалт.

Първоначално клиентът отричал, но изведнъж си спомнил, че на около шест години, когато излизал на балкона, родителите му винаги го предупреждавали: „Виж долу асфалта, толкова е твърд, че ако паднеш ще се нараниш жестоко!“ Споделяйки тази фраза, клиентът сам открил че причината за своите мисли и страхове се криела назад в неговото детство и попитал: „Но какво да правя сега?“ Терапевтът му предложил да си представи образите на своите родители и официално да се обърне към тях с фразата: „Скъпи родители, благодаря ви, че ме предупреждавахте, но аз вече съм голям мъж и няма опасност да падна от балкона, ето защо вие не бива да се безпокоите за мен, аз няма да падна и не е важно дали там е асфалт или почва.“ Клиентът повторил няколко пъти това контрапредписание и почувствал как страхът си отива от него.

 

Модел на нещастното Вътрешно дете или скрит суицид.

Някои от фобиите се формират в резултат на нещастно детство, когато детето не е било обичано, било е пренебрегвано или са настъпили други обстоятелства в живота му, в резултат на които то започва да мечтае за смъртта. Когато става възрастен човек, без да мисли за самоубийство (дори може да има напълно благополучен живот), вътре в него се запазва в скрит вид това детско намерение или в него живее нещастното Дете, което не може да намери изцеление на своята фрустрация. Когато такъв човек попадне в ситуации, провокиращи мисли за евентуална смърт, той чувства в себе си някаква сила, тласкаща го към този ужасен изход. Тогава той се плаши и започва да избягва тези ситуации, а в резултат на това се формира фобия.

Пример за провокативна ситуация може да служи пътуване в метрото. Когато влакът напусне тунела и се доближи до платформата, всеки човек е в състояние да прогнозира какво ще се случи, ако попадне в този момент върху релсите. За повечето хора това е само една евентуална опасност, която трябва да се избягват, което лесно може да се направи, следвайки правилата на предпазливостта.  Не стоят обаче така нещата при човек, който има някакво скрито влечение към смъртта, което предизвиква в него мисли за нещо почти неизбежно и той започва да усеща в себе си сили, тласкащи го към такъв  ужасния край. Тогава именно той изпада в паника.

В подобни случаи трябва да се работи с Вътрешното дете и суицидното намерение, а не с актуалната ситуация в метрото. Основната цел тук е, клиентът да постигне вътрешен комфорт и чувство за сигурност за своето Вътрешно дете, опирайки се на своите собствени ресурси, за да промени това ранно суицидно желание.

Пример:

На младата жена, която изпитвала страх от метрото, е предложено да си представи, че се намира на платформата, когато приближава влакът. Тя изпитвала страх именно в тази ситуация, като я обсебвали мисли за някаква вътрешна сила, която я „дърпа под влака“. Оказало се, че принудата да се втурне към релсите пред приближаващият влак се дължи на тежки отношения със своята мащеха, когато е била на около седемгодишна възраст. Когато това станало ясно, терапевтът предложил на клиентката сама да се заеме и да се погрижи за това „седемгодишно Дете“ – задача, която жената приела с радост. При повторната визуализация, клиентката си представила, че стои на платформата заедно с  „детето“, а безсъзнателното привличане към смъртта и страхът от влака изчезнали.

Като последица обаче останало опасение, че някой неконтролируем човек може изведнъж случайно да я бутне, да я удари. Терапевтът отново препоръчал визуализация на преследвача. И тук, съвършенно неучаквано дори за себе си,  жената си спомнила, че до четиригодишна възраст е живяла с майка си,  която била алкохолик и въобще не полагала грижи за нея. Например, майката била в състояние да помоли дъщеря си да излезе на улицата, да събере сняг, а след това да наблюдава как той се топи под струята топла вода, но когато вратата се затворила, пияната майка не могла да я отвори и детето останало на студа само по едно вехто и тънко палто.  От този и други аналогични случаи от онова време, клиентката развила страх от т. нар. „неуправляеми хора“.

По този случай е бил използван същия способ. Психологът предложил на клиентката да поеме грижата над Вътрешното дете (малкото момиче), като го защити. Впоследствие страховете от влака и от непредвидимите и неуправляеми хора постепенно бил преодолян. При следващото визуализиране на въображаемата ситуация клиентката споделила, че сега стои много по-уверено на платформата и никой, при никакви обстоятелства не може да й навреди, защото самата тя не би допуснала това.

Пример:

Аналогичен модел за възникване на фобия е случай с друго момиче, с тази разлика, че били необходими повече от една сесия, преди да се стигне до истинската причина за проблема. В крайна сметка се изяснило, че момичето приемало себе си за виновна, за развода на родителите си, като развила скрито желание за самоубийство. Всъщност желанието не било толкова скрито, защото вече бил извършен един суициден опит, при който клиентката наранила с нож китката на едната си ръка.  В процеса на работа терапевт и клиент,  заедно открили образът, който отправял към нея особено агресивни обвинения. Клиентката визуализирала тъмно-кафяво кълбо с неравна повърхност. Терапевтът предложил на клиентката да обяви „кълбото“ за невиновно за нищо, а тя самата да обещае, че никога не би го обвинила и никога не би го наказала. Едва тогава „кълбото“ се разтворило и изчезнало, а клиентката преживяла чувство за еуфория. Впоследствие постепенно усещането за страх от метрото изчезнало.

 

Модел на „обратното желание“ 

В психоанализата има схващане, което постановява, че когато човек има неприемливо желание от гледна точка на морала, той може да формира в себе си страх, за да избегне ситуации, които му напомнят за това желание. Например, човек иска да избяга от дома си по една или друга причина, но тъй като това не е възможно, т.е., потребността му е фрустрирана,  той формира агорафобия.

Пример:

В психологически център пристига мъж с двама свои роднини. Той имал силен страх от сърдечен пристъп при пътуване с влак и по тази причина винаги се нуждаел от ескорт. Ситуацията била толкова объркана, че едва след сесията терапевтът успял ясно да разбера какво не е наред, но клиентът не се явил втори път на консултация.

Местни жители от отдалечен планински район, от който идвал мъжът му били казали, че е омагьосан и само силен магьосник може да му помогне. Всъщност причината за състоянието му се заключавала в това, че до стартиране на проблема той живеел с едно момиче в друг град. Обичал я много, но не можел да се ожени за нея.Тя била омъжена, а това противоречало на морала на семейството му. С нейната майка мъжът също имал сложни отношения. В крайна сметка клиентът въпреки чувствата си, се отказал от момичето и се завърнал при близките си. От този момент когато пътувал с влак в него се появявал страх от сърдечен удар, но ако с него е някой роднина, този страх не се появявал. Било ясно, че клиентът просто искал да се завърне при любимата си , но той задържал близо до себе си своето семейството с помощта на страхът.

З. Фройд дава пример, когато млада жена, съпругата на стар полкови командир, с голяма разлика в годините,  била обхваната от агорафобия. Оказало се, че тя се страхува да излезе на улицата, защото там може да срещне много млади офицери, които по някаква причина предизвиквали в нея страх. Било разбираемо защо тя развива този страх.

 

Модел на истеричните фобии.

Лечението на този вид фобия е особено трудно, защото при нея мотивът е желанието на клиента да впечатли, да получи облаги, да манипулира някого, да протестира срещу някого или нещо от този порядък. Фобиите действат само като начин лицето да постигне своите скрити цели. Например, фобията от пътуване с метро за едина студентка е била повод да не посещаваха занятия в университета, момичето не искало да се учи. Друга жена признала, че използва фобия, за да получи помощ от приятелки и мъже. Тъй като такива фобии са необходими на клиента, той силно се противява на изцелението.

Пример (по Линде):

Авторът разказва за следния случай:

„Ще дам пример, когато фобията на клиентка да лети със самолет може да бъде отнесена към тази категория и клиентката да получи  облекчение в рамките само на една сесия.   По време на сесията жената осъзна, че страхът й се дължи на дълбокото недоверие към мъжете и на протеста й срещу тях. Според жената „Самолетът се управлява от мъже! Как може да се чувства човек спокоен – та това са бивши момчета, които могат изведнъж, без повод да хвърлят топка сняг в лицето ти!“ Тя е имала още много други причини да изпитва недоверие към мъжете.  Ние премахнахме това недоверие не толкова чрез осъзнаване, колкото чрез парадоксално разрешение на мъжете да бъдат силни и надеждни“.

 

Модел на родителската тревожност (емоционална зависимост).

Някои от фобиите се формират в резултат на тревожността на родителите за своите деца (или за други хора). По съдържание тази тревожност, произхожда от емоционална зависимост от някого, но „на повърхността“ се проявява като типична фобия.

Пример (по Н. Линде):

По време на групов тренинг, жена-психолог поискала да й се помогне по повод симптоми на клаустрофобия: „Тя не е толкова силна, но всички врати в къщата ми са премахнати. Този проблем възникна след раждането на детето ми, което след това в течение на една година боледуваше.

Терапевтът й предложил да си представи, че се намира в някакво затворено пространство (например стая) и да сподели какво чувства.  Клиентката отговорила, че дори и сега, тя продължава да е силно развълнувна, ръцете й треперят и сърцето й бие силно – състояние, с което трудно може да се справи. Тогава последвало ново предложение, да си представи образа на това чувство сякаш е пред нея. Без да мисли дълго, тя казала, че то някак си прилича на малък таралеж, който почуква с дървени пръчки върху барабан.

На пръв поглед това бил нелеп образ - как може клаустрофобията да бъде малък таралеж с барабан? Въпреки това „таралежът“ е винаги човек (обикновено мъж), а малкия „таралеж“ – момче. Терапевтът поставил нов въпрос: „А вие имате ли момченце?“ и получил утвърдителен отговор. Тогава станало най-сетне ясно, че майчината тревога за болното дете предизвиква страх от затворени пространства, където жената не е могла да контролира това, което се е случвало със сина й. „Барабанът“ е символ на майчиното сърце, което се тревожи за „таралежчето“.

В този контекст терапевтът направил предложение: „Кажете мислено на „таралежчето“, че вие му разрешавате да бъде здрав и самостоятелен и че не се нуждае вече от вашата подкрепа.“ Тя изрекла фразата няколко пъти, чувствайки се все по-облекчена и малко след това зявила, че „таралежчето“ изоставило барабана и захвърлило дървените пръчици, а след това отишло в друга стая и се захванало да играе със своите играчки. Сърцето й се успокоило, а ръцете престанали да треперят. Извършената нова проверка в представите на клиентката за състоянието и мислите й в затворено помещение показали, че клаустрофобията окончателно била преодоляна. На следващия ден тя потвърдила този резултат.

По същата причина друга клиентка е формирала фобия от летене със самолет. Професията на жената налагала дълги и постоянни полети със самолет, като винаги те били съпроводени от непоносим страх. Причина за състоянието били мислите на жената за това, какво ще се случи с вече възрастната й дъщеря, ако самолетът катастрофира и тя загине. С помощта на описания метод, терапевтът успял да отстрани тази зависимост.

 

2.Методи за работа с фобиите.

При работа с фобии, както винаги ключово значение има аналитичната работа, насочена към намиране на причината, довела до възникване на проблема.

Остава валидна необходимостта от търсене на основния конфликт, който определя появата на определени симптоми, като от значение са възможните обяснителни модели и методи за решаване на конкретен проблем. Познаването на моделите улеснява намирането на първоначалната причина. Точната психологическа диагноза прави възможно точното и успешно прилагане на една или друга корективна техника. Както се казва: „Който диагностицира добре, той лекува добре“.

Често прилагани методи за корекция на фобии:

-Метод за даване на отпор на преследвача. Използва се при случаи с травматични фобии.

-Метод за освобождаване на травматични преживявания. Прилага се също при травматични фобии.

-Метод на парадоксалните интенции на В. Франкъл. Използва се при фобии, образувани по механизма на т. нар. „цикличен модел“ на Франкъл.  

-Метод на контрапредписания. Прилага се при фобии, образувани от родителски предписания. Този метод е приложен по случая, при който на „таралежчето“ (виж по-горе) е разрешено да бъде самостоятелно. Друг популярен случай е свързан с дете, изпитващо панически страх от гръмотевици (страх от скандал между родителите). При него психологът работел в стил символдрама, но не бил постигнат успех. Изцелението настъпило едва след предложението детето да говори парадоксално на въображаемата гръмотевица, че то никога повече няма да се страхува.

-Метод на парадоксално разрешаване. Тази техника се използва много често в случай на клаустрофобия.  

Ако фобията е формирана по причина на скрит суицид, е необходимо да се работи в посока клиентът да стане родител на своето Вътрешно дете, да се научи да цени и грижи за себе си, за да може да се освободи от зависимостта от миналото родителско поведение.

Ако в хода на аналитичната работа бъде установено, че симптомът на страх се създава от клиента като защита от някои неговите изтласкани в несъзнаваното желания, тогава трябва да се работи върху първичния конфликт.

Освен посочените методи, в процеса на работа с успех могат да се прилагат още: методът на прогресивната релаксация на Джекобсон, автогенни тренировки, биологична обратна връзка и др.

 

Литература

1.Ахмедов Т., Жидко М. Е. Психотерапия в особых состояниях сознания. Москва, 2001.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Захаров А. И. Детские неврозы. Санкт Петербург, 1995.

6.Карвасарский Б. Д Психотерапия. Санкт Петербург, 2000.

7.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

8.Камер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Санкт Петербург, 2005.

9.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

10.Свядощ А. М. Неврозы: Руководство для врачей. Санкт Петербург, 1997.

11.Символдрама. Минск, 2000.

12.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

image

Категория: Други
Прочетен: 44 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                      Методика за изследване скоростта на мисленето

                                            „Попълни липсващите букви в думите“

 

Предназначение.

Методика позволява да се определи скоростта на мисленето и подвижността на нервните процеси при възрастни и ученици.

Инструкция:

Предлагаме ви списък с думи, в които някои от буквите са пропуснати. Вашата задача е да въведете липсващите букви. Всяко тире представлява една липсваща буква. Думите трябва да са съществителни, нарицателни, в единствено число. Опитайте се да работите възможно най-бързо. За изпълнение на теста разполагате с 3 мин.  

Тестови материал:

1. П-ро

2. Г-ра

3. П-ле

4. К-са

5. Т-ло

6. Ч-ша

7. Г-ба

8. Г-ра

9. Д-уша

10. Р-ка

11. В-а-а

12. Ч-н-а

13. К-р-он

14. З-р-о

15. Ус-ав

16. П-н-ир

17. Ист-к

18. Л-п-та

19.  К-т-ра

20. Б-л-он

21. З-ъ-ец

22. К-и-а

23. К-л-ло

24 К-л-м

25. Ц-е-е

26. К-р-б

27. С-р-ка

28. Т-ъ

29. С-а-а

30. П-е-а

31. С-я-о-т

32. К-к-ш-рник

33. У-и-е-л

34. П-р-о-ал

35. С-а-ц-я

36. Б-р-б-н

37. У-и-и-е

38. И-м-ма

39. С-е-о-а

40. -н-о-а

Ключ

Перо, гора, поле, коса, тяло, чаша, гъба, гара, душа, река, врата, чанта, картон, зърно, устав, панаир, изток, лопата, китара, бульон, звънец, книга, колело, килим, цвете, кораб, сврака, тръба, слана, пчела, святост, кокошарник, учител, портокал, станция, барабан, утилище, измама, слепота, кантора.

Интерпретация на резултатите.

Броят на количеството съставени думи се явява показател за скорост на мисленето и показател за подвижност на нервните процеси.

-по-малко от 20 думиниска скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;

-21-30 думисредна скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;

-31 думи и повечевисока скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;

image

Категория: Други
Прочетен: 142 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                     Методика за оценка нивото на социална фрустрираност (НСФ).

                                  (автори: В.И.Васерман, Б.В.Йовлев и М.А.Беребин)

Описание на методиката

Въпросникът е оригинален инструмент за изследване, предназначен да оцени социалното благополучие, т.е.. социалните компоненти на качеството на живот. Разработен е през 2004 г. в Националния медицински изследователски център по психиатрия и неврология „В.М.Бехтерев“ в Санкт Петербург от В.И.Васерман, Б.В. Йовлев и М.А.Беребин.

Теоретични основи

Социалната фрустрираност се разглежда като последица от невъзможността на личността (здрави и особено при болни хора) да реализира своите актуални социални потребности. Значението на тези нужди за всеки човек е индивидуално, зависи от самосъзнанието (самооценката), от системата на жизнените цели и ценности, от индивидуалните способности и опит в решаването на проблемни и кризисни ситуации. По тази причина социалната фрустрираност се явява следствие от реална социална ситуация, тя носи личностен характер и се определя  от стресогенността спрямо социалните фрустратори, някои от които могат да бъдат: неудовлетвореност от отношенията в семейството или  работата; от постиженията в образованието; от нивото на социално-икономическия статус; от социалното положение в обществото; от физическото или психично здраве; от работоспособността или възможностите за финансово благополучие и др. Оценката на тези конкретни параметри позволява да се разкрие конкретното вътрешно съдържание и концепцията за качеството на живот, от гледна точка на социалното функциониране на индивида и неговите адаптивни възможности. С други думи, социалната фрустрация може да се разглежда като специфичен комплекс от преживявания и взаимоотношения на индивида, възникващи в отговор на действието на фрустриращите фактори.

Много вероятно е, при продължително дестабилизиращо действие на социално-фрустриращите фактори да се формира напрегнатост на адаптивните механизми и частична дезадаптация (предболест), а при неефективна психологическа защита и липса на социална подкрепа, дори пълна психична дезадаптация (болест), и вследствие на това намаляване на качеството на живот. Тази схема за развитие на психичната дезадаптация е приложима към всяка форма на патология, тъй като касае ролята на психосоциалните фактори при формирането на вътрешната картина на болестта и оценката на нейната прогноза. Оттук възниква и спешната задача за диагностициране именно на социалните компоненти в многомерна система на патогенезата от нарушения на психичната адаптация, и особено при скринингови изследвания за целите на първичната психопрофилактика.

Методиката е разработена въз основа на предварителна експертиза за определяне и класиране на онези сфери от системата на социалните отношения, които са най-значими за всеки човек, в контекста на взаимодействието му с микро- и макросоциалната среда.

Този психодиагностичен инструмент е подходящ за използване в комплекс с друга формализирана информация, по-специално в батерия от психодиагностични методики (основно тестове) и създаване на компютърна база данни рисковия  контингент и основно за болните.

Социалната фрустрираност е сложна по структура психологическа променлива, която в методиката  се определя от нивото на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в 20 сфери на отношения на личността, отделени от експерти като най-хипотетично значими за всеки възрастен, предимно трудоспособен човек, жизнената дейност на който преминава в социума и в дадената обществено-културна среда.

Разбира се, за някои хора определени сфери могат да не са актуални, като например отношения с родителите (при липсващи  родители), с децата (липсващи деца), и т.н. По тази причина оценката на нивото на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в тези области не се фиксира.

Вътрешна структура

Методиката включва в себе си:

1.Бланка (въпросник), състоящ се от 20 позиции, отразяващи формални демографски характеристики на респондентите; спецификата и условията на тяхната ангажираност; въпросникът е подходящ за кодиране и архивиране в банка за психодиагностична информация; тя може да бъде допълнена в съответствие с нуждите на конкретно изследване.

2.Регистрационна бланка към основния вариант на методиката с оценъчна система от балове, условно наречена „ниво на социална фрустрираност № 1“ (НСФ-1).

3.Списък на 20 теми, свързани с „неудовлетвореността“ в различните сфери на взаимоотношенията „личност-среда“ (бланка НСФ-2). Този списък се предлага на изследваното лице или на една бланка в реда от №1 до №20 или на отделни картички, при произволен ред за ранжиране за оценка, с цел да се намали субективното значение на тези области на отношенията в реална (действителна) житейска ситуация.

Интерпретация

Общи принципи

Данните от методиката могат да бъдат анализирани в два плана или с помощта на два методологически подхода. В първия вариант се оценява условно „абсолютната“ степен на изразеност на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в сферата на отделно разглежданите отношения в общия контекст на въпросника. При това нивото на удовлетвореност е субективно измерено според 5-бална система: 1 – напълно удовлетворен, 2 – по-скоро удовлетворен, 3 – затруднявам се да отговоря, 4 – по-скоро неудовлетворен и 5 – напълно неудовлетворен.

Отделят се 5 основни направления (блок-скали) по 4 позиции във всяко:

-удовлетвореност от отношенията с роднини и близки (със съпругата, съпруга, родителите, децата) от 1 до 4 въпрос;

-удовлетвореност от най-близкото социално обкръжение (приятели, колеги, началници, противоположен пол) от 5 до 8 въпрос;

-удовлетвореност от своя социален статус (образование, ниво на професионална подготовка, сфера на професионална дейност, работа като цяло) от 9 до 12 въпрос;

-социално-икономическото положение (материално състояние, жилищно-битови условия, отдих и свободно време, социален статус) от 13 до 16 въпрос;

-здраве и работоспособност (физическо здраве, психоемоционално състояние, работоспособност, начин на живот като цяло) от 17 до 20 въпрос.

По-големият бал съответства на по-голяма неудовлетвореност както за индивидуалните градинации на признаците, така и по скалите като цяло. 

По този начин за всяко изследвано лице,  попълнило скала НСФ-№1, може да се определи условен профил от оценките на 20-те определени области на отношения, а това позволява да се определят зоните с най-голяма и най-малка социална фрустрация, и по този начин зоните на най-конфликтни отношения.

 

Изчисляване на значенията

1.На първия етап се изчисляват броя пунктове, на които изследваното лице е дало отговор по тестова бланка №1 (позициите, по които респондентът е изразил своето отношение) по методиката като цяло (n)  и по всеки от петте направления:  n,  nn,  n,  n.

2.Изчислява се сумата от баловете за всички позиции на методиката по същия начин: за цялата методика (S)  и по всеко от петте направления:  S ,  S S ,  S ,  S .

3.Изчислява се общия коефициент на социална фрустрираност (Q) по формулата:
image

Въз основа на величината на показателите се определя нивото на социална фрустрация:

image


image

image

image

 

Категория: Други
Прочетен: 31 Коментари: 0 Гласове: 0
 

     Ревност – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и


                                                              методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на ревността.

-Модел на ревността, като комплекс за непълноценност.

-Модел на ревността, като резултат от родителски предписания.

-Модел на ревността, като пренос на детската ревност към актуалните отношения.

-Модел на ревността, като проекция на собствените сексуални желания.

2.Методи за работа с проблемите на ревността.  

 

Ревността е изключително болезнено чувство, което понякога буквално отравя най-прекрасните отношения. Тя може да се прояви в лека форма, например в раздразнение и обида, когато любим човек е показал внимание на някой друг, но може да доведе и до постоянни вътрешни терзания, повишена подозрителност, скандали и унижение, шпиониране и провокация, дори до налудни фантазии и до прилагане на насилие. Тревожността, подозренията и гневът се заплитат от ревността в плътно кълбо. Ревността съдържа в себе си изобилие от обвинения и обиди.

Гневът обикновено е насочен към въображаем съперник, но тъй като той е недостъпен или самото проявление на гневът би опозорил ревнивеца, последният излива упреци и обвинения, правдоподобни или съвършенно нелепи подозрения спрямо този, чиято любов той цени. В резултат на непрекъснатите конфликти, скандали и подозрение, той започва да получава все по-малко любов и може дори да загуби това, което иска да спаси. Любимият човек започва да се чувства като обект, който искат да притежават с насилие и се възмущава от посегателството върху неговата свобода и суверенен вътрешен свят.

Той счита ревнивеца за собственик и тиранин и започва да води с него невидима война, която може да завърши с пълен разрив на отношенията. Ревността не винаги е свързана със сексуалните отношения. Един художник например, може да ревнува от успеха на друг художник.

Peвността винаги е свързана със страх, че някой друг ще получи повече внимание и благоразположение, че някой ще бъде предпочетен и ценен повече.

Ревността може да бъде свързана с биологичната потребност, да оставиш зад себе си именно своето потомство. По тази причина, лъвовете се борят за правото да притежават женските на даден прайд, а победителят лъв убива всички малчугани на победения си съперник. Но лъвовете никога не атакуват женските, те се конкурират помежду си, но не насочват своя „гняв и подозрения“ към обектите на своята любов. Конкуренцията се отличава от ревността по това, че индивидът се стреми да превъзхожда истински или въображаем съперник в някаква форма и не напада обекта на любовта.

Причините за ревността не са изследвани в достатъчна дълбочина, но могат да бъдат представени няколко основни модела.

 

1.Психологически модели за възникване на ревността.

Модел на ревността, като комплекс за непълноценност.

Ревнивият човек по правило, не е сигурен в своята привлекателност и по тази причина той винаги е готов да предположи, че някой може да бъде признат за по-добър от него. Той се чувства неспособен да устои на конкуренцията и започва да създава във въображението си

някакви „признаци“, че другият е по-предпочитан от него. Това противоречи на факта, че той вече е бил предпочетен пред всички останали,  но проблемът на ревнивеца е, че той не забелязва този факт или го обяснява по някакъв измамен начин.

Комплексът за непълноценност може да се основава на реални или въображаеми, настоящи или минали недостатъци на ревнивеца. Например, момиче в тийнейджърските си години е преживяла много тежко пъпчивото си лице и все още неоформената си фигура. Тя непрекъснато сравнила себе си с другите не в своя полза: сега всичко това било минало, но комплексът продължава да действа, въпреки факта, че тя е красива и дори се радва на успех с мъжете.

Мъжът може да се чувства недостатъчно успешен, привлекателен, остроумен, силен и т.н. Възможно е в детството други деца да са го дразнили, унижавали или физически тормозели, а родителите и учителите да са го отхвърляли и критикували. Възможно е той да е бил много хилав и често да е боледувал, да се е чувствал безпомощен в редица ситуации или да е бил изключително разглезен. Не е изключено да е изпитал кастрационен комплекс, страхувайки се от конкуренция на своя баща, а по-късно – от други,  по-силни или успешни момчета.

 

Модел на ревността, като резултат от родителски предписания.

Някои родители внушават на децата си недоверие към мъжете (по-рядко към жените), като ги предупреждават за „коварството и неверността“ на противоположния пол. С цел „профилактика“ някои родители са доста упорито мнителни и дават на дъщерите си съвети, които подготвят условия за активизиране на чувство за ревност. Например, бащата казва на дъщеря си: „Обичаш го толкова много, но как ще се почувстваш, ако го видиш хванал за ръка друга?“ В рамките на теорията на Е. Бърн подобни инструкции се наричат родителски предписания от типа „Не се доверявай!“  

Пример:

Млада жена потърсила помощ във връзка със своята мъчителна ревност. Тя била сигурна във вярността на съпруга си, но всеки път когато до него се окаже която и да е друга жена, клиентката изпитвала ужасни чувства. В нея се надигал силен гняв и искала да се нахвърли и скубе косите на съперницата, но тъй като не можела да направи това, тя устройвала скандали на съпруга си. В резултат на това, връзката им се влошила.

Оказало се, че родителите й са се развели, когато тя била още малка. Сега бащата предоставял на бившето си семейство материална подкрепа, сега те общували и имали прекрасни отношения. Майка й обаче винаги казвала, че мъжете са много „опасни и ненадеждни същества, на които не може да се вярва“. В резултат,  в нея се „образувал някакъв лед в гърдите, което не й позволявал сега да обича напълно съпруга си и да му се доверява“.

Две сесии са били нужни за корекция на този проблем. Ключът към решението било противоположното предписание, което клиентката изпратила във въображението си до своята майка. От името на „ледът“ в гърдите й, тя мислено изрекла думите: „Мамо, благодаря ти за загрижеността, но аз обичам съпруга си и съм обичана, аз мога да му се доверя и да го даря със своите чувства. На теб не ти е провървяло в живота, но това не означава, че и аз трябва да разруша живота си“.

След няколко повторения, „ледът“ в гърдите изчезнал. Тя ясно усетила, че е в състояние напълно и безпрепятствено да изпита любов към своя съпруг и без да се конкурира с въображаемите съперници, да му отдаде напълно доверието си.

Няколко месеца по-късно тя потвърдила, че практически не изпива ревност, макар че все още не можела да остави съпруга си с приятелите му да отидат в нощен клуб. Терапевтът я успокоил, заявявайки,  че на този етап ниво на ревност е съвсем нормално, поради това не трябва да се чувства виновна.

 

Модел на ревността, като пренос на детската ревност към актуалните отношения.

Ревността може да има свои източник на отношения на съперничество със сестра или брат. Когато детето счита, че неговата сестра (брат) е обичана или ценена повече от него и е преживявал чувство на безсилие да промени това състояние. Това е онзи детски период, през който ревнуващият е трупал гняв и обида, като е считал поведението на родителите си за несправедливо.

Тези чувства могат да останат неизразени (неотреагирани), без да намерят разумно решение. Когато актуалната жизнена ситуация донякъде прилича на този първичен проблем, старите чувства оживяват и се пренасят върху други хора. Те се проявяват с неадекватна сила, мотивът за тяхното проявление може да бъде незначителен, но субектът не осъзнава, че това е от миналото и не знае как да се справи с тях. Преносът винаги се познава по факта, че проявените чувства са очевидно неусместни, преувеличени, дори нелепи и абсолютно неудържими.

Пример:

Млада жена устроила на психоаналитика див скандал поради факта, че той бил удължил с пет минути сесията си с предишния клиент. Абсурдността и неадекватността на поведението й,  дали основание на терапевта  да открие пренос и да го интерпретира. Жената признала, че като дете много ревнувала сестра си, считайки, че тя била по-обичана и ценена от родителите. По същия начин тя реагирала сега на всички ситуации, в които съпругът й давал повод да предполага, че той отделя повече внимание към която и да е друга жена.

 

Модел на ревността, като проекция на собствените сексуални желания.

Ревността може да възникне и когато човек е с неудовлетворени сексуални желания, насочени към неговия партньор (или някой друг).

Поради това той счита, че партньорът му е точно толкова желан за всеки друг, колкото самият той има неудържими сексуални желания. Тази увереност обаче може да бъде предизвикана и от обратния факт, когато партньорът има по-силно изразени сексуални аспирации, а на ревнивецът му се струва, че е по-хладен с него. Тогава собствените желания се приписват на другите, а недостига на любов, което за ревнивецът е въображаем факт,  се компенсира чрез връзка с други партньори.  Неукротимата фантазия на ревнивия човек понякога води до развитието на истински заблуди.

Пример:

Седемдесетгодишна жена обвинявала мъжа си (72 години), че той изневерява със собствената им дъщеря. Жената споделила за случай, при който, лежаща на леглото на дъщеря си, спонтанно преживяла сексуално удоволствие, който приписала на злоумишлените действия на съпруга си и дъщеря си (те били поръсили леглото със специални средства).

Несъзнатите собствени сексуални желания, свързани с неудовлетвореност от любов към собствения си баща (той бил починал), се проектирали върху съпруга и дъщерята. Въпреки че този случай вече бил от компетенцията на лекарите, той илюстрира добре този модел за произхода на ревността.

 

2.Методи за работа с проблемите на ревността.  

-Основната стратегия в работата по тази тема, е да се помогне на клиента да осъзнае истинските причини за своята ревност.

-След определяне на причината, работата се извършва в тези „точки“, където се намира източникът на ревност. Тази работа има за цел да се преодолеят: комплекс за непълноценност, родителски предписания, детска ревност или проекция на своите сексуални желания.

-Добри резултати могат да се постигнат посредством моделиране на ситуациите, в които клиент изпитва ревност. Предлага му се метода на „празните столове“, изискващи от него да влиза в различни роли и отговаряйки на въпросите на терапевта, да разглежда (оценява, участва) случате на своята ревност от различни позиции (от свое име; от името на самата ревност; от името на ревнувания партньор и пр.).

-Провежда се и работата, насочена към повишаване на увереността на клиента в себе си, укрепване на чувството му за собствено достойнство, намаляване на емоционалната зависимост.

-Доколкото ревността е гняв, то може да се работи по превръщането енергията на гнева в енергията на развитието на онази част от личността, която я защитава.

 

Литература

1.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

2.Мак-Кей М., Роджерс п., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

3.Скиннер Р., Клиизд. Семья и как в ней уцелеть. Москва, 1995.

4.Терентьев Е. И. Бред ревности. Москва, 1991.

5.Фрейд А . Психология «Я» и защитные механизмы. Москва, 1993.

image

Категория: Други
Прочетен: 45 Коментари: 0 Гласове: 0
 

   Методика за диагностика на ниво на социална фрустрираност на Л. И. Васерман

                                                    (модификация В. В. Бойко)

 

Инструкция: Предлагаме ви въпросник, който определя нивото на неудовлетвореност от социални постижения в основните аспекти на жизнена дейност на човек. Прочетете всеки въпрос и изберете един от предложените отговори, както следва:

0напълно удовлетворен;

1по-скоро удовлетворен;

2затруднявам се да отговоря;

3по-скоро неудовлетворен;

4 – напълно неудовлетворен.

image

Обработка на данните.

За всеки пункт се определя показател за нивото на фрустрираност (неудовлетвореност). То може да варира от 0 до 4 бала. Всеки вариант на отговор получава определен бал: напълно удовлетворена - 0, по-скоро удовлетворен – 1, трудно ми е да отговоря – 2, по-скоро неудовлетворен – 3, напълно неудовлетворен – 4.

Ако методиката се използва за идентифициране на показателя  в група от респонденти (ниво на фрустрираност на колектива, групата), тогава е необходимо:

1) Да се определи броя на респондентите, които са дали един и същ отговор на определен пункт (въпрос).  

2) Да се изчисли сумата от балове по тези избори;

3) Да се раздели тази сума на общия броя на респондентите, отговорили на дадения пункт (въпрос). Може да се определи общ среден индекс за нивото на социална фрустрираностна групата. За тази цел следва да се определи показател на фрустрираност по всеки пункт и да се раздели на общия брой пунктове (въпроси), които са 20.

При масови изследвания е много показателен процента на лицата (респондентите), избрали един или друг вариант на отговор за конкретния пункт.

Интерпретация на резултатите.

Изводите за нивото на социалната фрустрация се правят, като се взема предвид стойността на резултата (средната оценка) за всеки пункт (въпрос). Колкото е по-висок е резултатът, толкова по-високо е нивото на социалната фрустрация:

3,5–4 бала: много високо ниво на социална фрустрация;

3,0–3,4 бала: повишено ниво на фрустрация;

2,5–2,9 бала: умерено ниво на фрустрация;

2,0–2,4 бала: неопределено ниво на фрустрация;

1,5–1,9 бала: понижено ниво на фрустрация;

0,5–1,4 бала: много ниско ниво на фрустрация;

0–0,5 бала: отсъствие (почти отсъствие) на фрустрация;

  Дезорганизирани емоционални състояния в режим на угнетена психика: Тук трябва да се имат предвид:  дистимия, депресия, апатия, хипотимия, объркване, тревожност, безпокойство, страх, делириум – всички свързани със състоянието на фрустрация. Тези много различни по проявление емоционални състояния имат редица общи признаци:

1.Лицето практически не реагира по различен начин на външни влияния, както и спрямо оказване на помощ на дезорганизираното емоционално състояние. Във всеки случай, разумът и волята не могат да помогнат на клиента, за да може бързо и успешно да преодолее неадекватността на емоционалното си състояние и да му придаде комуникабилна форма.

2.За възстановяване на емоционалната норма е необходимо време, почивка, помощ на обкръжаващите, включително й медицинско лечение. Всяко от дезорганизиращите емоционални състояния може да се прояви в границите на нормата или да придобие размерите на психическо разстройство, т.е. психопатологична форма. Последното се появява тогава, когато има съпътстващи фактори.

Психопатологичните разстройства на състоянието на човек се характеризират с обща промяна невропсихическия тонус.

От своя страна, устойчивите промени на невропсихическия тонус се предизвикват от:

-органични увреждания на мозъка (в този случай разстройствата са най-широки и дълбоки);

-дефекти на нервната система (обикновено тя отслабва от заболяване или психични травми);

-външни причини (сред тях са тези, които причиняват психичен стрес, интоксикация, травми);

-соматични заболявания (болестта на един или друг орган причинява нарушение в съответната част на мозъка, нервната система и обмяната на веществата, които водят до промени в емоционалното и често интелектуално отражение на действителността.

Различните по своето проявление  разстройства на състоянието имат една и съща механика: отсъствие на нормална връзка между интелекта и емоциите. Интелектът по някаква причина (увреждане на мозъка поради стрес, интоксикация, травма и т.н.) не оценява по нормален начин външните и вътрешните въздействия, не разкрива значението им за личността. Неговите ръководни команди не включват адекватни емоционални програми и установените стереотипи на емоционално поведение. Вместо адекватни емоционални програми и стереотипи, автоматично през цялото време действа един и същ стереотип, свойствен (типичен) за личността. Поведението става неадекватно, като то не се обуславя от видими причини.

image 

Категория: Други
Прочетен: 66 Коментари: 0 Гласове: 0
 

       Обвинения и обиди – психологически модели на често срещани в практиката

                                                    проблеми и методи за решаване.

 

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

-Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

-Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

-Обидата, като детско шантажно чувство.

2.Методи за работа с обвинения и обиди.

 

Хората са склонни да обвиняват другите за своите проблеми, неуспехи, незадоволителен живот и т.н. Кой не направи това? Обвиненията са близки до гнева, но те имат различен произход. Обвиняващите може да са зли (яростни, враждебни) или тъжни (скръбни, печални), но и в двата случая се опитват да вменят вина на някого или на нещо. Това поведение няма характер на самозащита, а преследва цели за самооправдаване, манипулация или шантаж (изнудване). Ако човек обвинява някой друг за провалите си, тогава може да приеме поражението и да не направи нищо за да подобри живота си. С помощта на манипулации и шантаж, човек може да застави когото и да било да извърши определена дейност или да се „разплати емоционално за греховете си“.

Обидни думи, доказващи вина, често могат да се чуят между съпрузи и съпруги; укори от деца срещу родители от типа: „Ако ми бяхте купили пиано на времето...“; гръмки обвинения на родители и учители срещу техните деца или ученици. Обвиненията могат да бъдат и „тихи“, чрез тъжен вид или сълзи, чрез състояние на депресия, самоизолация и болести и пр. По мащаб обвиненията могат да са по адрес на целия „този свят“ (страната, правителството, началниците, лица от друга националност (етнос), социална прослойка (класа) и пр.). Почти всички тези обвинения не преследват никаква практическа цел, тяхната цел е  само една – психологическа.  Обвинителят най-вече иска да оправдае себе си, да снеме от самия себе си отговорността, а след това да остави всичко така, както си е. Обвинителят би искал да промени чрез обвинението си другия, макар че дълбоко в себе си знае, че тази цел е недостижима.

Проблемът е, че никой не търси помощта на психолозите със заявка (искане) за да се избави от собствените си обвинения или обиди. Този проблем обаче лесно може да бъде открит в резултат на анализ на първоначалното искане при депресивни състояния, при нарушени междуличностни отношения или в случаи на самота (алианиране). В подобни заявки доста ясно може да се „види“ тенденцията на клиента, да препише (вмени) вина за всички свои проблеми на някой друг и същевременно да получи от терапевта  съчувствие и одобрение. Обвинителят не желае  да играят ролята на човек, отговорен за своите проблеми. Такава категория клиенти яростно ще се противопоставят  на договор за отказ от обвиненията срещу друг (другите).

За специалистите е добре известно, че голяма част от  клиентите идват в кабинета и търсят помощ не за да осъзнаят нещо или да променят себе си, а да обвиняват някой друг и да получат от терапевта съчувствие.

Принципно обвинителите никога не успяват да докажат убедително своята правда (не говорим за обвиненията в съда), но ще продължават и продължават да настояват за едно и също, като понякога тази тенденция трае през целия им живот. Те правят това дори тогава, когато никой не ги слуша. Те не се нуждаят винаги от публика или от обект на своето обвинение, защото този процес може да се развива вътре в самите тях. Възниква въпросът: „За какво им е нужно всичко това?“  

 

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

За да може клиентът да разбере каква е истинската цел на обвиненията му, може да му се предложи да си представи, че вече е постигнал целта си, доказал се е и всички са се съгласили с него, че той е прав, а другите са виновни пред него. Веднага след тази стъпка възниква серия от въпроси: Какво предстои сега? Какво е постигнал? От кого иска да получи голямата награда? Каква е тази награда?

Именно тогава клиентът ще започне да разбира, че чрез обвинението (обидата) той всъщност търси признание за своята доброта и достойнство, че сега той може да получи любов (признателност), дори той се досеща от кого иска да получи всичко това. Оказва се, че главната цел на обвинителят е да получи любовта, която той не е могъл да получи по-рано.

Така постепенно той разбира, че обвиненията му срещу други хора са насочени всъщност срещу погрешни адресати и че наградата, която би искал да получи като правило е един от родителите. Обвинителят осъзнава, че обвиненията му не помагат да спечели тази любов, а по-скоро я възпрепятстват, но проблемът му е в това, че той не вижда други средства за постигане на целта. Той би искал да накаже източника на любовта за нейната липса и същевременно от това възмездие да получи удовлетворение.

Пример:

По време на терапевтична сесия младата жена признава, че ако наистина трябва да „види“ във въображението себе си като победител, то тогава нейната основната награда ще бъде „разкаянието на майка й, която я „вижда“ да къса косата си, да пълзи към нея и да я моли да й се прости за това, че не е обичала достатъчно своята дъщеря“.

Решението на такива случаи се състои в отказ от обиди и обвинения, като лъжлив и безнадежден път към любовта. Във всички случаи обаче трябва да се очаква, че клиентът ще се противопостави на такова предложение от терапевта, защото тогава както той смята, „няма да получи нищо“. Такъв клиент се надява, че обидите и обвиненията му дават някакъв шанс, макар и напълно нереален, илюзорен. На практика обаче, такъв клиент получава само провалени отношения с другия, депресивно състояние, вечна фрустрираност и разнообразие от психосоматични симптоми. По тази причина, задача на психотерапевта е да му разясни и да го убеди, че самият той блокира способността си да получава любов, а след това да му помогне самият той да разреши на себе си да бъде обичан.  

 

Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

В повечето случаи обвинителят получава в родителското си семейство достатъчно примери за подражание. Тук той може да е заобиколен от обвинители и обидени от всички страни и да приеме този стил на отношения като единственият възможен („В нашето семейство беше прието, който е най-обиден, той има най-големи права да докаже на всички останали, че е обиден повече от всички останали.“).   

В други семейства има постоянно дългосрочно „съдебно разбирателство“, в което един по един, в качеството си на обвиняем се оказва един или друг член.  В много семейства съществуват подобни роли на взаимни обвинения във взаимоотношенията между съпруга и съпругата, а подобно общуване между възрастните се наблюдава и усвоява от децата.

При  групова работа със семейството е много ефективен метода с няколко празни стола, според броя на близките роднини, които са повлияли върху детството на клиента. На последният се предлага да премине през образите на всеки член на семейството, като сядайки на всеки стол, да разкаже в какво и защо този член е обвинявал клиента. В края на процедурата клиентът разбира колко нелепо се е оказал заразен със семейна обвинителна традиция. Това осъзнаване му помага да се отдели (разграничи) от своите обвинения и от позицията на обвинител.

Пример за прилагане на техниката в групова сесия:

Верна. (седейки.) Аз съм майката. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми.

Терапевт. Добре. Мамо, кажи ми как той е съсипал живота ти.

В. Две години след сватбата ни, той избяга с друга жена. Той се върна, но никога не можех да забравя ...

Т. Преместете се. (терапевтът дава указание за преместване на друг стол – промяна на ролята,влиза в образ на друг член от семейството).

В. Аз съм бащата. Обвинявам съпругата си, че съсипа живота ми с нейното вечно мърморене, непрекъснато хленчене и плач.

Т. Преместете се.

В. Аз съм бабата. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми. Той ме отведе от майка ми и никога не направи достатъчно пари в Америка (клиентката започва да се смее, премествайки се на другия стол).

В. Аз съм дядото. Наистина съм добър човек. Обвинявам либералният западен модел в международна конспирация срещу обикновените хора (клиентката отново се премества, продължавайки да се усмихва).

В. Аз съм леля Мод. Прекрасната стара леля Мод. Обвинявам моят годеник, че ще умра като девственица.  

В този момент цялата група, заедно с Верна, започва да се превива от смях.

Верна казва: „И така, какво трябва да направя ли? Вече зная. Когато ми се ще да обвиня някого за нещо,  веднага да си спомням за леля Мод и нейния годеник“.

 

Обидата, като детско шантажно чувство.

Обидите са най-характерни за Детското Его-състояние. Те не подхождат на състоянието на егото на Възрастният или Родителят. Детето зависи от родителите, то използва обидата, за да ги накаже и за да получи това което иска. Детето свиква с правилото, което повечето родители следват, че дете, което е обидно, трябва да бъде убедено, подкупено, приласкано, трябва да получи внимание (понякога много повече, отколкото когатое послушно) и т.н.

Обидата става удобен инструмент за влияние върху родителите, а при възрастните – за влияние върху другите хора, от които субектът иска да получи нещо, но не иска или не може да ги моли за това. Прякото изразяване на недоволство може да предизвика морално осъждане или ответна агресия, по тази причина обидата не се вербализира, но мълчанието я изразява. Докато обвиненията се отнасят често към миналото („Ако беше постъпил по друг начин, то …“), то обидата е насочена към получаване на девидент в бъдещето.

Обидата се отличава от обвинението още по своята пасивност и мълчаливост.

Обидата е сдържано обвинение!

Обидата се изразява в скрито телесно напрежение, предназначено да сдържа емоциите и обикновено в емоционално-образната терапия се асоциира с образа на камък. За обидата са характерни: тъжно изражение на лицето, отказ от контакт с този, който е обидил („Не прави опити, аз съм ти обиден!“), както и други форми за наказание и очакване за изкупление, уговорки и извинения от страна на обиждащият. Обидите обикновено се натрупват и се стоварват изведнъж върху главата на партньора, за да не може той да избяга от възмездието.

Обидите могат да се натрупва с години, за тях не трябва да се говори, защото „Той сам трябва да се досеща!“, но надеждата, че все някога обиденият ще обмени „камъните“ срещу „твърдата валута“ – любов и справедливост, не оставят на мира обиденият. Последният разбира се осъзнава, че неговите обиди и обвинения няма да му спечелят този „доход“, но той продължава да трупа напразни надежди. Той така фрустрира останалите, както те са фрустрирали него, подтискайки своето желание за любов, заменяйки го с хладнина, мълчание и обвинения.

Шантажните чувства се отличава с това, че те допринасят и тяхната цел е  натрупване на „любимите“ за изнудвача преживявания. Тези емоции за него имат самостоятелна ценност  и той предпочита да остане хронично обиден, без да знае други начини за получаване на това което иска. Точно както тъжният индивид не знае как да получи възможности за успех и радост.

Клиентът трябва да се подпомогне да разбире тези епизоди от детството, когато той е решил, че обидата е единственото надеждно и достъпно му средство за влияние върху родителите и другите хора, от които зависел. Необходимо е заедно с клиента да се потърсят други начини за постигането на това, което той иска да получи сега. Той също така трябва да осъзнае, че обидите за него имат само един резултат – депресия и разнообразие от психосоматични симптоми.

В случая трудността се състои в това, че като правило клиентът апелира към принципа за справедливост и обезщетение за причинените му вреди. Той разбира, че ще бъде невъзможно (или изключително трудно) да докаже своите принципи, както и цитираните факти, че никога няма да получи обезщетение. Той обаче продължава да доказва своята праведност и „греховете“ на тези, „другите“, опирайки се на убеждението, че всеки трябва да бъде на негова страна.

На клиента трябва да се помогне още да разбере безполезността и вредността на натрупвания гняв и на фантазиите за компенсация и възмездие. Той трябва да бъде убеден в правилността на философията на прошката и опрощението на дълга, да му се обясни, че самият той умножава злото и вреди на себе си и другите, че отмъщението не е нравствена задача и не носи успех.

Тук на терапевта може да се наложи не само да се обърне към логиката, но и да прибегне до добре известни религиозни и нравствени идеи: „И ни прости дълговете, тъй като ние прощаваме на нашите длъжници ... „

Но най-убедителният аргумент е, че за обиждащият, както се казва, не му става „нито студено, нито – топло“ от натрупаните обиди, а за него този резултат е крайно значим.

Ако клиентът в готов да се освободи от обидите и се откаже от въображаемите компенсации, то тогава терапевтът може да му предложи да се освободи от тях и в тези места в тялото, където, според неговите усещания, те се съхраняват – например, с помощта на въображаем звук или въображаема енергия.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Клиентка беше безкрайно много обидена на своята сестра. Нейните оплаквания бяха с реални основания,“които ние няма да разберем“. Тези обиди бяха толкова силни, че я бяха довели до депресия и много психосоматични симптоми. По време на сесията успях да й обясня, че нейните обиди отравят само собствения й живот, че никога няма да получи компенсация и т.н. Тогава тя се съгласи да се освободи от обидите си. Те – обидите, „излязоха от тялото й като потоци от „черна енергия“. Тя споделяше, че „има толкова много натрупана черна енергия, че тъмнината скоро изпълни цялото й въображение, дори цялата Вселена“. След това клиентката изпадна в безизходица, в ступор – те не знаеше какво повече да направи. Тогава аз й отправих предположение, че вероятно тя е решила никога да не прости на сестра си. Тя потвърди, че наистина го е мислела така: „тя може да й прости всичко друго, освен отношението й към майка им“.  Аз й предложих да преразгледа това решение, тъй като нито сестра й, нито насочените към нея обиди не решават проблема. Клиентката се замисли и каза, че това е съвършенно друга гледна точка. След като преодоля съпротивите си и прие това мнение, т.е. съгласи се с мен, Вселената в този миг се изчисти (резултат, постигнат без да съм използвал специални техники). Вместо обидите,  във въображението й се появи образ на красиви и ароматни цветя, които заеха място в сърцето й, като създадоха усещането за свежест и радост от живота.

Ясно е, че всичко което се случи в нейния субективен свят е далеч от мистичното тълкуване на този случай. Но именно промените в субективния свят я доведоха до освобождаване от депресивното състояние, психосоматичните симптоми, а в по-далечен срок промени изцяло своя живот и отношението си към целия свят.

 

2.Методи за работа с обвинения и обиди.  

=На първо място, клиентът трябва да бъде подпомогнат в осъзнаване на факта, че психологическото и психосоматичното му състояние страда от стремежите му да обвинява и да обижда. Той също така трябва да бъде подкрепен да разбере главната цел, която действително преследва. Задължително клиентът следва да се откаже от всички нереалистичните и вредни цели.

=На второ място, трябва да се избави от идеите си за лъжлива справедливост и търсене на възмездие. Клиентът следва да поеме отговорност за живота си, респ. за проблема си и да насочи своите усилия за подобряване на здравето и разрешаване на конкретната жизнена колизия.  

=На трето място, в някои случаи е необходимо да се помогне на клиента да се освободи от миналите си амбиции, надежди и илюзии и да премине към реални и възможни постижения (цели).

=На четвърто място, клиентът задължително следва да се освободи от гнева си, насочен срещу онези хора, от които иска любов и грижа, а също и от гнева срещу онези, които според него са му причинили една или друга щета и са го накарали да се откаже от желанието, като с това са го подтикнали към търсене на възмездие.

 

Литература

1.Гаулстон М., Голберг Ф. Психологические ловушки. Санкт Петербург, 1997.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Джеймс Д., Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. Москва, 1995.

4.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

5.Мак-Кей М, Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

6.Скиннер Р., Клииз Д Семья и как в ней уцелеть. Москва, 1995.

image

Категория: Други
Прочетен: 66 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 25.03 02:05
 

         Гняв – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и

                                                         методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на гняв.

-Модел на семеен гняв.

-Гневът, като инструмент за постигане на цели.

-Гневът, като „пусков механизъм“. 

-Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

-Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

-Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения. 

-Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания. 

-Гневът, като резултат от ранна травма. 

-Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

2.Методи за работа с гнева.

Литература

 

Гневът е защитна емоционална реакция, която подтиква индивида да преодолее противопоставящи сили, да отхвърли или да навреди на някого, да го атакува и да го победи. В застрашителна ситуация тази емоция може да бъде полезна, като мобилизира ресурсите на индивида и помага да се преодолее опасността или препятствието.

Гневът се превръща в проблем, когато: е явно излишен или неадекватен; не помага, а възпрепятства решаването на проблема; поражда ненужни конфликти; вреди неблагоприятно на самочувствието и здравето на самия индивид.

Например, някои хора смятат, че гневът е единственото и универсално средство за решаване на проблемите. При такъв начин на живот те получават много допълнителни неприятности, особено ако по този начин се опитат да решат свои вътрешни проблеми.

Гневът може да е експлозивен, т.е. насочени към външни обекти или имплозивен, т.е. насочен към себе си.

Експлозивният гняв се проявява в агресивни действия, обвинения, обиди, общуване „за повишен морален или друг натиск“ и т.н. Имплозивният гняв се изразява в самокритика, чувство за вина, депресия, самонараняване, самоизолация и др. Единият вид гняв може да премине в другия, среща се и смесване на два вида гняв – например, чувство на обида, когато човек се ядосва на друг индивид и едновременно на себе си, сякаш „преглъща“ първичния гняв. Резултатът от сблъсък на два вида гняв може да е истеричен припадък.

Със заявка за помощ за справяне с гнев, обикновено терапевтите се срещат рядко, но в процеса на лечение на друг проблем гневът често излиза на преден план като доминираща емоция, която определя други симптоми. Гнявът, злобата, ненавистта или обидата могат да завладеят индивида, причинявайки депресия, нарушение на взаимоотношения, изолация, тревожност, множество психосоматични симптоми, дори психози. Гневът и омразата са хронични емоции, преживявани от клиенти, които имат много сериозни диагнози, като при тях силата на тези чувства са с  поразително големи мащаби.

Въпреки това дори обикновените, напълно здрави хора, които понякога страдат от излишък на гняв, не знаят как да се справят с това и извършват действия, за които по-късно съжаляват, вредят на себе си, развалят настроението на другите, а понякога провалят дори живота си. Гневът не трябва да се бърка от агресията: гневът е емоция, а агресията е поведение. Гневът обаче често кара човек да извърши агресия. Той, в качеството си на емоция е елемент от мотивационното ядро на личността. По тази причина в литературата по проблема с агресията до голяма степен се засяга и емоцията гняв.

 

1.Психологически модели за възникване на гняв.

Модел на семеен гняв.

Понякога децата растат в семейства, в които гневът е естествена норма на общуване, позволена емоция. Първо, децата се страхуват от ядосаните изражения на своите близки, но след това приемат този стандарт и когато стават възрастни, вече възприемат гневната реакция като естествено и неотменимо качество на своята личност, те не разбират, че има други реакции, че могат да реагират по други начини.

Пример (по Н.Линде):

Млад мъж бил убеден, че няма друг начин да реагира на проблемаите освен чрез гняв. В процеса на прилагана емоционално-образна терапия той признава, че в него възниква само тази реакция – „нищо не можеше да го убеди, че има алтернативно решение за изразяване на емоциите“.

За да установи причините за този стереотипен подход, терапевтът започнал последователно да разкрива пред клиента  различните модели за произхода на гняв. Чувайки за модела на семейният гняв, клиентът реагирал с възторг: „Това е просто подарък! В нашето село, където израснах като дете, там винаги се бият! И в семействата се бият и на улицата ... Чичо ми има такова красиво лице, но муцуната му винаги беше в кръв...“. Оказало се, че тези неприятни думи напълно съответствали на реалноста.

Когато младежът осъзнал, че в детството си той по-скоро е бил нежно дете и се е страхувал от проявите на гняв на близките си, едва тогава осъзнал, че може да се откаже от тази традиция и да използва други чувства и поведения.

При подобен случай на хроничен гняв може да използва следната корекционна стратегия:

1.Клиентът трябва да се отдели от семейния гняв, т.е. да признае, че има алтернатива, че не е обречен на гневливост и че е в състояние да има друго поведение, различно от това на семейството от детството му.

2.Клиентът трябва да получи и да приеме нови и безопасни способи за изразяване на гняв, например: удряне на боксова круша, физически силови упражнения или друг вид физическа дейност.

3.На клиента трябва да се покаже, че той може да мисли рационално и разумно дори по време на силни пристъпи на гняв. За тази цел при обучението се моделира ситуация на гняв, по време на която на клиента се предлага да мисли : „Бийте тази боксова круша, сякаш това е вашият мразен началник. А сега ми подскажете  няколко идеи как да се прекрати този конфликт!“  Тази стъпка е особено важна, защото повечето хора са убедени, че не могат да мислят и да  управляват събитията по време на силен гняв.

4.Клиентът се насърчава да се научи как да се наслаждава на своя гняв, вместо да се тормози поради него. Колкото повече човек се бори със собствения си гняв, толкова по-силен става той, докато не се превърне в неконтролируема лавина. Поради това е по-добре клиентът да се научи как да превърне гнева си в игра. Например: „Представете си, че се намират в страни от гнева. Погледне сега себе си и вижте колко сте готин, колко сте силен! Вие му се надсмивате, вие сте вън от неговия контрол, защото можете да си позволите да се откъснете от него. Насладете се на тази картина, почувствайте гордост! А сега помислете, можете ли да насочите този гняв към добро дело?

Пример:

Николай Дмитриевич Линде допълва описаният по-горе случай:

„На младият човек предложих да отиде в гората и да се опита да разтовари натрупаното напрежение, чрез викове и ритане на листата, които бяха натрупани от есента.  Аз просто бях забелязал, че когато ходеше  близо до мен, краката му сякаш бяха оловни – те се движеха като краката на робот от фантастичен филм. За моя голяма изненада той прие предложението и два часа буквално е бил „като рало в гората“, а три часа е крещял. На следващата сесия той пристигна изключително бодър, а на лицето му беше изписано просветление.  

-Беше ли добре за теб това, което направи в гората? – попитах аз.

-Да, но не знам как да живея така. Наистина, чувствам се по-добре. Сега мога да се справям с много неща, с които не можех преди, но все пак, как да живея така.?

-Не те разбирам. Обясни с пример.

-Пристига при мен баща ми и ми крещи, а аз стоя, мълча и го гледам. Наистина, скоро и той млъкна, но аз не зная, как ще живея така! Ето, виждам, че двама се карат. По-рано аз щях да се намеся в този скандал, а сега ги гледам – глупаци, за какво се карат? Но пак, казам, така ли ще бъде? Как така ще живея?

Оказа се, че всички негови поведенчески навици бяха разработени в гневно състояние, а сега му бяха необходими нови поведения, с които все още той не разполагаше. Нужно беше да се създаде нов начин на живот.  Обясних му това и дадох моите съвети как да постигне тази цел, като работата с този клиент продължи още дълго.  

 

Гневът, като инструмент за постигане на цели.

Гневът понякога е необходим за да се постигнат някакви цели, но често може да се мине и без него. Въпреки това, много хора вярват, че ако те не са ядосани, ако не крещят, то няма да постигнат желаното. Много родители вярват, че детето няма да се вслуша в думите им, ако те не са казани с висок тон, със заплаха, със злоба. Колкото по-често те прибягват до такива средства за възпитание, толкова по-малко ефективни стават те и толкова по-често те прибягват към крясъци и агресия. В някои семейства за да се постигнат определени искания и желания, задължително се прибагва към деструктивен гнява, който децата бързо усвояват и приемат като единствен модел на поведение, а впоследствие възпроизвеждат в живота си на възрастни.  

Като оправдание за своя подход такива хора обикновено казват: „А защо, когато молиш с добро, другите обещават, но не правят нищо? Изчакваш седмица, две, а след това започваш да крещиш и те веднага правят това, което искаш“.  Тази категория хора са убедени, че друг начин просто не съществува. Ако психологът се опита да ги убеди, че могат да постигнат целите си и по друг начин, те гледат на него като на наивен романтик и отказват да се променят, въпреки че вече са казали, че биха искали да се избавят от гнева си.

Всъщност, на тях не им достига самоувереност и умения да изразят своите искания без нападение. За терапевта това е сигнал, че най-вероятно поне един от родителите на този клиент е бил агресор, който е успявал да контролира другите с помощта на гняв. Детето се идентифицира с него, по силата на открития още от психоаналитиците механизъм на идентификация с агресора. Вторият вариант за усвояване на този модел включва механизма на позитивното научаване, т.е., човек е имал успешен опит при използване гняв, когато той е успял да се защити (постигне цел) по този начин. В крайна сметка той формира убеждение (вяра), че това е единствения надежден начин да се постигне нещо. Тези агресивни модели могат да бъдат усвоени и в по-късна възрастност извън семейната среда, например в рамките на приятелската група (маргинални, асоциални, субкултурни общности).

Такива хора (тези, които смятат, че агресията е единствения правилен начин за решаване на проблемите) често се срещат в нашето общество. Те са убедени, че само принципът „око за око, зъб за зъб“ или по-добре, принципът за потискане на всякаква възможна съпротива още в зародиш, е единственото вярно ръководство за действие. Промяната на техните базови убеждения е изключително трудно дори тогава, когато е очевидно, че тази стратегия може да съсипе собствената им съдба. Терапевтът трябва да знае, че тази категория много рядко търсят психологическа помощ, а когато психологът има работа с деца, чийто родители са от същата категория, то последните най-вероятно ще оказват жестока съпротива.

За работа с тази категория клиенти много добри резултати се постигат в рамките на бихевиористичните тренинги за замяна на неувереното или агресивното с уверено поведение и чрез моделиране на критичната ситуация с предлагане на алтернативни начини на поведение на клиента.

Пример (от практиката на Н. Линде):

По време на групов тренинг предложих на участниците на групата, да си представят образ на нещо в своя живот,  което много биха искали да променят. Една млада жена разказа, че си представя противно, гадно и вредно малко същество със зелен цвят, седнало в блато. Тя искаше по някакъв начин да се отърве от това „създание“ и му беше много ядосана. Казах й да направи точно обратното, т. е., да приеме това „същество“ и да го одобри, защото разбрах, че става дума за  образът на Вътрешното дете, което тя постоянно критикува в себе си. Момичето показа голяма съпротива, тя не  искаше да прави това, но все пак ми се отдаде да я склоня на един експеримен. В резултат на това настъпи промяна на „вредното същество“. Не веднага разбира се, но то стана постепенно светло и добро ... момче!  Вредността на това „същество“ се изразяваше в упортството му да продължи да бъде „лошо“, а беше момче, защото както се оказа по-късно, майка й много искала да роди момче и в семейството я възпитавали като момче. Когато клиентката показа доброта и прие чувствата си към „момчето“, то се превърна в момиче. Случаят разкри, че в резултат на оказаното външно въздействие от страна на родителите е настъпила неправилна полова идентификация. В резултат клиентката несъзнавано е отхвърлила себе си като момиче, за да угоди на своята майка.

 

Гневът, като „пусков механизъм“.  

В някои случаи гневът се използва като повод за реализиране на поведение, което изглежда като позволено само за себе си с цел, да доведе човек до определено ниво на гняв. Например, мъж не може да получи развод, ако не е достатъчно озлобен към съпругата (съпруга) си, т.е., за да е в състояние на агресия, злоба, враждебност. В  тези случаи гневът служи като „пусков механизъм“, който първо трябва да бъде „задействан“, за да се получи нужната експлозия,  а след това вече е допустимо това ниво на агресивност да бъде рязко намалено.

 

Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

Предходният пример илюстрира до известна степен този модел. Според този модел, гневът, изпитан по-рано или в даден момент (период) към определени обекти, може да бъде пренесен върху други хора, които въобще не са несвързани в тези събития или отношения. Тези нови обекти обикновено могат да имат или нещо подобно на първичните персонажи или отношенията с тези хора да са сходни. Например, ако някой бъде обиден от представител на определена нация, той може да се гневи на всички хора, принадлежащи към тази националност. Жена, която е обидена от баща или брат, може да се гневи на всички мъже или само на тези, които изглеждат самоуверени, каквито са били например бащата и брат й. Човек, който е бил подложен на унижение от лице с демонстративно неадекватно високо самочувствие, формира модел на ненавист и изпитва гняв към всички хора с подобно поведение.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Преди доста време, може би преди около четиридесет години, при мен дойде жена на средна възраст. Поканих я да седне на един стол, а аз заех място срещу нея. Още с първите си думи тя ме нападна:

-Защо ме сложихте да седна с лице към прозореца? Сякаш съм в полицията, за да виждате  всяко движение на лицето ми, нали ?

-(Отначало се учудих и обърках.) Да не ... Но ако не ви харесва, можете да сменим местата, елате на моето място, а аз ще седна на вашето...

- Не, не трябва, може и така (дълга пауза).

-Е, разкажете за себе си. Какво ви води при мен?

-Да! А вие не можете ли просто да разберете какъв ми е проблема? (ядосана).

-Е, все пак вие идвате при мен. Предполага се, че желаете да споделите за проблема си!

- Но нали съм дошла при психотерапевт…

Както впоследствие успях да разбера, тя се ядосваше на всички мъже, особено на съпруга си, но изходният материал се таеше в детството й. А аз бях „атакуван“, защото просто бях мъж. Опитах се да й покажа източникът на собствения й гняв), но това предизвика в нея само раздразнение. Тя си тръгна много недоволна и повече не дойде в кабинета.  Може би сега бих постъпил по друг начин, но тогава бях прекалено неопитен и малко объркан.

 

Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

От теорията на Адлер е известно, че агресията може да бъде събудена в резултат на комплекс за непълноценност, когато човек не намира други начини да постигне чувство за престиж, т.е., когато са фрустрирани тези негови потребности. Реално или в своето въображение хората, подложени на унижение могат да бъдат изключително гневни. За тях единствено агресията и гневът могат да им помогнат да променят ситуацията. Например, бедните хора могат да мразят богатите и гневът им подхранва бунтове и революции, а една жена, която смята себе си за некрасива, може да се ядосва и мрази  всеки, който е по-хубав от нея.

Гневът на хората, преживяващи се като непълноценни може да бъде насочен в погрешна посока – към целия свят или към онези, които според него стоят на пътя за постигне на престиж и т.н. Например, мъж, който се чувства непълноценен по отношение на определено качество, може да е гневен на всички жени и да оскърбява (агресира) при най-малката критика от тях по негов адрес, като в същото време той може да се ядосва и на себе си до степен, която да предизвика едни или други сексуални разстройства.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Млада жена проявяваше голяма ярост и гняв по отношение на мъжете, тя мразеше преподавателите в медицинско училище в което учеше. Тя ми направи странно впечатление: беше зле облечена, с небрежна прическа, приведена, лицето й беше неизразително, сиво, трудно можеше да влезе в контакт, човек можеше да си помисли, че е с ниско културно  и интелектуално ниво. Тя не дойде на втората ни сесия, а вместо нея се появи майка й. Контрастът между майката и дъщерята беше невероятен: майката изобщо не беше скована в общуването, говореше с лекота, изразително и дори остроумно, беше интересна жена, седеше срещу мен, кръстосала крака,  облеклото й беше подбрано с вкус. Трудно беше да си представя, че предишния ден при мен беше дъщерята на тази жена.

От нейния разказ става ясно, че от най-ранна възраст дъщерята е започнала да възприема себе си като по-зле изглеждаща от своята майка си. Тя завиждала на майка си, че била харесвана от много мъже, а дъщерята не знаела как да общува с момчетата и обикновено им била гневна. Майката не полагала усилия да научи дъщеря си на елементарни навици – например, как да се облича, как да вчесва косите си, да се грижи за себе си и да се държи така, че да бъде женствена и привлекателна.  За нея било най-важно дъщеря й да напредва в музикалната школа, която по това време посещавала, а там всички нейни преподаватели били мъже. По-късно тези занятия били прекратени, но се оказало, че вредата вече била сторена.

Момичето формирало комплекс за непълноценност спрямо майка си, като красива жена, упорито ухажвана от мъже, а това породило в момичето протест и озлобеност  към другия пол.

 

Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения.  

Гневът може да бъде използван от човек, за да преодолее някакви свои влечения, които изглеждат опасни или неприемливи. Например, мъж може да се ядосва на красиви момичета, именно само защото ги харесва и той може да им вмени различни порочни качества или да влезе в конфликт с тях по най-малки поводи за да получи увереност за тяхното отхвърляне. 

Имплозивният гняв може да се използва за потискане на сексуални желания или неприемливи чувства. Може да се използва и ако човек счита, че не отговаря на своите собствените амбиции и други изисквания към себе си. В този контекст, чувството за вината може да се интерпретира като разновидност на имплозивен гняв, а обидите и обвиненията като разновидност на експлозивен гняв.

Пример (по Н. Линде):

Млада жена вярваше, че никой няма да се влюби в нея, защото не била красива. Разказвали й, че когато се е родила, баща й бил казал, че „такова грозно и тлъсто създание не може да го нарече с любимото му име“ и я нарекли с друго име. Тя била кръстена по различен начин, а баща й не показвал никаква любов и внимание към нея. През  юношеството си момичето имала едно драматично нещастно влюбване, след което изпаднала в депресия.        В нея имаше много гняв, който тя приписваше на целия свят, на всички хора, които както тя смяташе, „не са били добри за нея“. Изображението (представният образ) на този гняв изглеждаше в два варианта: като рояк от бръмчащи пчели или много хирургически инструменти, готови да я разрежат. За да се прояви  истинския смисъл на тези представи, аз й предложих експеримент – по време на визуализацията да мисли за нещо сексуално. Тя каза, че въобще не може да мисли за това. Тогава аз предложих да помисли върху друго, например, какво се случва във въображението на самите пчели – нещо, с което тя се съгласи. Тя каза, че когато започват да бръмчат по-силно, тогава са на път да се нахвърлят върху нея. Попитах я:

-Какво мислиш, какъв извод може да направиш от това? 

-(с израз на упоритост.) Не знам.

-А ако се замислиш за това повече?

-Не знам.

Тогава тя сподели, че се получава същият резултат – появява се изображението на хирургическите инструменти. Аз отново попитах какво заключение трябва да направи от това, но отново срещнах упорито мълчание.

-Но ако агресията към теб се усилва, когато се приближаваш към темата за сексуалността, то как можеш да си обясниш това?  Ти си много умно момиче…

-(С трудности.) Ами тогава използвам своята агресия срещу себе си, за да потисна своята сексуалност.

-Поздравления! Ти показа голяма смелост и направи верен извод. Мога ли да ти стисна ръката?

Тя протегна ръка към мен, която се оказа напълно мокра от стреса, преживян от това признание. Това беше първата малка победа по пътя на една продължителната терапия. Сега момичето е щастлово омъжена съпруга.

 

Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания.  

Понякога родителите дават на децата си подчертано отрицателни предписания (директиви), приемането на които за детето е твърде опасно. Към тях се отнасят например, „Не живей!“, „Не бъди себе си, а бъди мен!“, „Ти си бавноразвиващ!“, „Ти си пълен идиот!“ „Ти ще пропаднеш!“, „От теб нищо няма да стане!“, „Ти не си достатъчно добър за нито един от нас!“, „Затворът ще плаче за теб!“, „Не зная на кого приличаш, та си се родил такъв урод!“  и пр. Ако детето получава подобни инструкции достатъчно често и с подходящо емоционално подсилване, те могат да го доведат дори до самоубийство или до лудост.

За да не ги приеме, детето често взема решение за протест срещу тях с помощта на гняв. Гневът на такива деца може да бъде насочен както към родителите, така и към учителите, към целия свят или към себе си. Пораствайки, те продължават да бъдат гневни и да се ядосват и това тяхно поведение в повечето случаи има много негативни последствия за техния живот и за околните. Поведението на бунт може да се съчетае с решение за скрито самоубийство, водещо до депресия. Бунтовниците се стремят да опровергаят всичко в своите родители, искат да ги накарат да се разкаят, като в същото време се стремят парадоксално към ранна смърт.

При работа с такива случаи, преди всичко трябва да се помогне на клиента да осъзнае истинския източник на своята озлобеност и преодолявайки негативното родителско предписание, да се създаде нов положителен сценарий на живота. Бунтовникът трябва да бъде подпомогнат да се откаже от пренебрежението към собствения си живот и от желанието да доведе родителите  си на разкаяние.  Той трябва да стане Родител на самия себе си.

 

Гневът, като резултат от ранна травма.  

В редица случаи източникът на гняв може да бъде скрит в най-ранните детски преживявания, свързани с историята на раждането. Детето можеше да преживее много тежка психологическа травма, отговорността за която той несъзнателно възлага на майка си. По тази причина, индивидът може да изпита гняв или негодувание към майка си (малко е вероятно то да е насочено към други хора). Този гняв, дължащ се на законите на преноса (трансфера) и проекцията, може да повлияе на отношенията с обкръженващите.

Не може да се каже еднозначно, че травмата при раждането винаги води до нарушаване на отношенията с майката, но тя може да бъде причина за това. В тази връзка, докато не бъде установена и коригирана истинската причина, други методи, например поведенческите, ще бъдат неефективни.

Пример:

Млада жена споделя с терапевта проблем, свързан с нейни обиди спрямо майка й, като твърдяла, че последната непрекъснато я „притиска“. В рамките на емоционално-образната терапия терапевтът предложил да си представи и сподели на какво прилича обидата. Клиентката заявява, че „вижда“ малко кафяво дете с голяма глава. Тя буквално била в недоумение по този повод и почувствала, че просто и става лошо. На въпрос за състоянието на детето, жената споделя, че това Дете било дълбоко обидно на нея. Терапевтът отново и предложил да визуализира тази обида на Детето и получил неочакван отговор: обидата изглеждала като прекрасен сияещ замък с млечен цвят, който се превърнал бързо в бутилка с мляко. Оказало се, че момичето било родено в седмия месец, а майката не е имала кърма.

Тогава терапевтът й предложил да „накърми“ Детето с млякото от тази бутилка. В процеса на хранене детето непрекъснато растяло и в един момент се превърнало в самото момиче. След това терапевтът указал на клиентката да приеме този нов образ, като част от своята личност. В резултат на това, цялото негодувание към майката изчезнало, емоционалното състояние, което в началото било потиснато, стана такова, че на жената и се искало да танцува с радост.

В случаи като този, терапевтът задължително трябва да работи  за символично премахване на първичната фрустрация.

В такива случаи клиентът е дълбоко потопен в първичната проблемна ситуация, в резултат на което символичното решение става чрез завършването на стар недовършен гещалт, който с отнемането му престава да съществува и респ. да влияе върху живота на индивида.

 

Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

 Гневът, както беше посочено по-горе, има основно защитни функции. Той помага в тези ситуации, при които човек изпитва трудности. Ако тези ситуации са екстраординарни (извънредни), когато гневът всъщност е единственият начин да се преодолее неудовлетворението, то тогава той е необходим и оправдан, въпреки че в почти всички ситуации може да се намери алтернативно решение. В случаите, когато човек проявява гняв, който не е необходим, възниква подозрение, че той няма умения за нормално и уверено решение на проблемите. Следователно, някаква част от личността му се чувства безпомощна, когато е изправена пред определени трудности. Именно тази част продуцира гняв, за да компенсира своята недостатъчност. Както пише Ф. Пърл, гневът е обратната страна на безпомощността. Той например счита, че всички убийства произтичат от безпомощност.

Следователно, ако първоначално слабата част от личността бъде достатъчно развита, за да реши проблемите без да отключва гняв, тогава нуждата от самия гняв ще изчезне сама по себе си. Проблемът е, че индивидът обикновено е убеден, че няма други начини за решаване на проблемите му. Ето защо един от начините за елиминиране на гнева е да се развият умения за уверено поведение, които успешно може да се развият в рамките на бихевиористичната психотерапия.

Друг метод, който позволява бързо и радикално да бъдат разрешени такива проблеми, се прилага в рамките на емоционално-образната терапия. Клиентът получава покана да си представи образ както на своята гневна част, така и на тази слаба част, която защитава с помощта на гняв.

След това той му се предлага да насочи цялата енергия на гняв към растеж и развитие именно на тази слабата част. Обикновено гневната част е представена като по-голем, черен и бодлив обект, а слабата част е малка, светла и нежна. В резултат на подобно преобразуване на енергията (с клиента се обсъжда, че енергията се връща в слабата част в положителна форма), слабата част расте и се усилва, без да губи качеството си на доброта, а гневната част изчезва или се превръща в доброта. Бившата слаба част става способна да решава задачи, които преди това са й били недостъпни, а гневът вече не е необходим.

Пример:

Млад мъж споделя, че е преживял изневяра от страна на своята  приятелка. Той е бил дълбоко вклюбен, а сега е оскърбен и обиден, още повече, че за тази изневяра били научили всички, които го познавали. Той е бил изпълнен с толкова много гняв заради предателството, че бил в състояние да взриви всичко около себе си. Клиентът не можел да се справя с омразата, която го преобразила и била насочена срещу всички: „Не ме докосвайте!“ Омразата му била насочена не толкова към момичето, колкото към своя съперник, отнел любимата му.

Тази омраза приличала на тежко черно ядро, което носело в себе си заряд от огромна сила. Терапевтът предложил го да си представи частта от неговата личност, която защитава с помощта на тази омраза. Оказало се, че тази част е малко растение, много нежно, крехко и добро, сякаш било от бяло брашно.

Терапевтът го помолил да насочи цялата енергия на омразата си (разбира се, връщайки я в позитивна форма) към растеж и развитие на слабата част. Клиентът се концентрирал, работил няколко минути и той успял да постигне резултат. Малкият „растеж“ превърнал крехкото растение в мощен храст и енергията на омразата напълно изчезнала. При следващата стъпка клиентът трябвало да се свърже в едно цяло с този „храст“.  Тогава той получил усещане за необикновено натрупване на сила, която определил, като „ментолова прохлада в тялото“.

В края на сеанса клиентът гледал на живота си по съвсем различен начин. Той се отнасял снизходително към врага си, дори изпитвал жалост към него, определяйки го като примитивен човек. Той продължил да обича приятелката си, но вече не изпитвал към нея гняв. 

 

2.Методи за работа с гнева.

Често прилагани техники за справяне с гнева са следните:

-Работа за установяване на основните източници и цели на гнева: семеен гняв, гняв за постигане на целта, гневът като „пусков механизъм“, гневът като пренос и т.н.

-Отделяне на клиента от семейния гняв, безопасно изразяване на гняв (реакция), получаване на удоволствие от гняв.

-Разрешаване на основния проблем, най-често намиращ се в детството (в случай на пренос, комплекс за непълноценност, потиснати чувства или родителски предписания).

-Обучение на клиента на методи за релаксация, принципи и умения за формиране и удържане на уверено поведение. Тези методи се прилагат в рамките на поведенческата терапия.

-Преобразуване на енергията на гнева в енергията на растежа и развитието на слабата част от личността, която се нуждае от защита.

-Прилагане на методи на когнитивна терапия. Те се състоят в анализиране на мислите, които водят до реакции на гняв и замяна с адекватни и адаптивни мисли.

 

Литература

1.Бандура А., Уолтс Р. Подростковая агрессия: Изучение влияния воспитания и семейных отношений. Москва, 1999.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Бэрон Р., Ричардсон Д. Агрессия. Санкт Петербург, 1997.

4.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

7.Линде Н Д. Эмоционально образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

8.Мак-Кей М., Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

9.Нейхард Дж. Властелин эмоций. Санкт Петербург, 1997.

10.Прайор К. Не рычите на собаку. Москва, 1995.

11.Реан А. Агрессия и агрессивность личности. Санкт Петербург, 1996.

12.Рудестам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

13.Смирнова Т. П. Психологическая коррекиия агрессивного поведения детей. Ростов на Дон, 2004.

image

Категория: Други
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1279579
Постинги: 1485
Коментари: 116
Гласове: 1097
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30