Методика за оценка на фиксация, ретенция и репродукция на паметта

                                                                 „Десет думи“

Методиката е една от най-често прилаганите при изследване на паметовите процеси. Създадена е от А.Р.Лурия за изследване на основните паметови процеси фиксация (запомняне), ретенция (съхранение, задържане) и репродукция (възпроизвеждане). Освен това позволява оценка за изтощаемост/активност на вниманието.

Не изисква специално оборудване, а единствено максимално възможна тишина и протокол (регистрационна бланка) При наличие на какъвто и да било шум в кабинета на психолога, изследването не е целесъобразно да се провежда. В този смисъл трудно се създават условия за изследване в училищна обстановка.

Преди началото, психологът трябва да подготви бланка (или на тетрадка, отделен лист) таблица с 12 колонки и 7 реда (виж приложение №1), в което да запише:

-в първа колона – с римски цифри, брой опити от I до VI, като към последната шеста колонка добави „след един час“

-в първи ред – записват се: а) опити; б) поредицата от 10 броя думи и в последната клетка – в) „конфабулации“. Към думите има следните изисквания: да са познати на изследваното лице и често срещани в ежедневието; да са едно- или двусрични; да са разнообразни, без връзка помежду си.

 Обикновено психологът разполага с няколко набора готови бланки с такива думи.

Например:

1. Стол, вода, коте, гора, хляб, брат, река, маса, мед, дом.

2. Дим, сън, куб, пух, звън, ухо, час, лед, нощ, сак.

3. Гора, хляб, стол, брат, кон, маса, мед, дом, ден, око.

4. Число, хор, камък, кола, кино, сняг, море, врата, лампа, куче.

„Конфабулациите“, известни като „паметови дупки“ или „паметови празнини“, при които паметта възпроизвежда невярна продукция (фантазия, измислица, продукти на въображението).

Инструкция: „Сега ще ти прочета 10 думи. Ти трябва да слушаш внимателно. Когато спра да чета, ти трябва веднага да започнеш да казваш всички онези думи, които си запомнил (а). казвайки ги така, както се сещаш. Не е необходимо да спазваш реда, в който съм ги прочел. Разбра ли задачата?“

Четенето на думите става бавно, ясно, с висок глас. Когато изследваното лице започне да повтаря думите, психологът отбелязва върху подготвената бланка тези думи, които е чул, като поставя в съответната колонка и номер на опита, знак „+“. (виж приложение № 2).

След първото прочитане и възпроизвеждане (първи опит), инструкцията продължава:

Продължение на инструкцията: „Сега отново ще прочета същите думи в същия ред, а ти трябва да слушаш добре и след като свърша да повториш онези от тях, които си запомнил. Казвай всички думи, независимо че първия път си ги казал.“

Психологът отново маркира всички казани думи с „+“, но вече във втория ред (опит).

След това работата продължава по същия начин с III, IV и V опит, но вече без инструкции. Психологът просто подава командата „Още веднъж“.

В случай, че изследваното лице назове думи, които не са в списъка, психологът ги записва в страни от таблицата срещу съответния опит.

Ако по време на работата изследваното лице реши да задава въпроси, да коментира или въобще да прави някакви реплики, психологът го спира, като му казва, че са забранени разговорите.

След петкратното повторение (петте опита), без да преустановява работата, психологът продължава с други занимания, например: четене на текст и разказ на текст; броене в обратен ред; изваждане на числото 7 от 100; прилагане на рисунъчна проективна техника, като „Рисунка на човек“, „Рисунка на дърво“, „Моето семейство“, „Несъществуващо животно“ и други. Важното е вниманието на изследваното лице да е ангажирано в следващите 50-60 минути, след което психологът отново предлага: „А сега моля, опитай се да повториш отново всички онези 10 думи, с които преди малко работихме“. Повторението започва веднага, без предварително четене (напомняне) на думите от експериментатора. Резултатите се записват по същия начин в последния ред, обозначен като „опит VI след 1 час“.

По този протокол впоследствие психологът съставя т. нар. „крива на запомнянето“, като по абсцисата се разграфяват броя на повторенията (от I до VI) , а по ординатната ос се разграфяват 10 позиции, съответстващи на 10-те думи.  Възпроизведените думи от всеки опит  се отбелязват (маркират) с точка там, където се кръстосват двете оси (виж приложение №3).

По формата на кривата е възможно да се направят някои изводи относно особеностите на запаметяването.

Изследванията показват, че при здрави възрастни и деца в училищна възраст, кривата на запомнянето обикновено има следната характеристика: 5-7-9 или 6-8-9 или 5-7-10, т.е. от третото повторение, изследваното лице е в състояние да възпроизведе 9-10 думи, като при следващите повторения този брой се задържа в рамките 9-10.  В протокола, даден за пример (приложение №2) възпроизвеждането е: 4-4-5-3-5. Този резултат показва слаба памет и липса на активност на изследваното лице (изтощеност на вниманието). Децата с умствена изостаналост обикновено възпроизвеждат твърде малко думи.

Освен това в дадения пример, в графа „конфабулации“ в попълнения протокол е отбелязана излишната дума „пожар“, вероятно вместо „огън“, като по-късно при следващите повторения тази грешка се запазва. Подобни устойчиви конфабулации свидетелстват за органични нарушения на мозъка, а също и при болни от шизофрения в период на интензивна медикаментозна терапия. При децата изобилието на такива излишни думи се тълкува като състояние задържане, а при възрастните, преди началото на синдром за разстройство на съзнанието.

„Кривата на запомнянето“ показва състоянието на активното внимание (в примера се наблюдава отслабване или инактивност и изразена умореност). Такъв признак се явява например случай, при който изследваното лице възпроизвежда при втори опит 8-9 думи, а след това при всеки следващ опит – все по-малко и по-малко.

В ежедневната дейност такова лице обикновено често забравя и се разсейва, но в основата на забравянето стои  изтощението на вниманието, т.е. по-скоро недобро запомняне, отколкото забравяне. Или с други думи, проблемът касае свойствата на вниманието, а не функциите на паметта.  Изтощеността на вниманието не е задължително да се проявява в графичен вид като рязък спад (приложение №4). Понякога кривата може да бъде във вид на „зигзаг“, което свидетелства за неустойчивост на вниманието, т.е.  за негови колебания.

В отделни, сравнително редки случаи може да се наблюдава възпроизвеждане на един и същи брой едни и същи думи. Тогава кривата е оформена като „плато“.  Такъв застой и липса на нарастване на броя думи свидетелства за емоционална вялост на изследваното лице, т.е. липса на заинтересованост към изследването.

Броят на възпроизведените думи след 1 час свидетелства за състоянието на дълговременната памет. За норма е прието т. нар. „магическо число“ на Дж. Милър – 7.

Болните от различни незоологични групи също проявяват специфика при тази методика:

-при черепно-мозъчни травми или невроинфекции, болните възпроизвеждат и запомнят първите и последните думи от поредицата, като броят и вида на възпроизвеждания материал не се увеличава (крива тип „плато“)

-при неврози, запомнянето е забавено, болните се нуждаят от по-голям брой повторения (в сравнение със здравите); графиката е тип „зигзаг“;  наблюдава се тенденция към бърза изтощеност (неустойчивост/колебания на вниманието).

Забележка:

Закрепване, запазване и възпроизвеждане са известните в традиционната психология паметови звена. Те са три йерархични звена на паметта и всяко следващо предполага предшестващото. При паметта са валидни фундаменталните принципи за структурата и организацията на света и на психиката: закрепването е стабилизация, възпроизвеждането е актуализация, трите звена са йерархични равнища на паметовия процес, а тяхното организирано единство представя паметта като система от компоненти. В психологията тези три звена са известни и с латинските им названия: фиксация (лат. fixus — закрепен, неподвижен; фр. fixation — закрепване), ретенция (лат. retento — задържам) и репродукция (лат. rе — отново, и produco — произвеждам). Всичко останало, което й се приписва на паметта, се изпълнява от други психични процеси. Паметта като способност, каквито и уговорки да правим, е единство от три способности, съответстващи на трите й звена: способност за фиксация (за закрепване на информация), способност за ретенция (за запазване на информация) и способност за репродукция (за възпроизвеждане на запазената информация). Дори може да се спори дали първото и третото паметови звена и съответно на това първата и третата паметови способности — способността за фиксация и способността за репродукция  принадлежат към паметта, а не към вниманието и волята. Каквото и да е решението на този спор обаче, всички паметови звена принадлежат към системата на съзнанието и са механизми на неговата организираща функция. Всеки човек наистина се интересува и от трите звена на своята памет, независимо от това дали е запознат с теоретичната постановка, но ако паметта му изневерява, той най-често казва "не мога да помня" или "много забравям", "трудно си спомням". Много рядко казва "не мога да запомням". Безпокойствата от явлението "забравяне" обикновено изчезват след обяснението, че не се касае за забравяне, а за "незапомняне" и това не е роля на паметта, а на вниманието. "Изневерите" на вниманието се приемат по-лесно. А това пък от своя страна доказва твърдението: вниманието е сериозно подценявана психична система, както като процес, така и като свойство-способност.

Относно размера на паметта като способност, множество изследвания са довели до извода, че в норма паметта може да обхване 7 + единици (думи, цифри, фигури, предмети). Това всъщност се отнася за кратковременната памет. А каква е продължителността на времето, за която може да се говори, че паметта е кратковременна, също не е уточнено. Едни автори считат, че кратковременна е паметта, която запазва следите до 30 секунди, други –  за времето, което е нужно следите да бъдат запазени в процеса на някаква текуща дейност. В такъв случай често паметта се нарича "оперативна памет", а в зависимост от това дали дейността е успешна или неуспешна, се говори за „услужлива“ или за „неуслужлива“ памет.

Относно принадлежността на процеса „закрепване“: вниманието не е закрепване на извлечената информация, а закрепване върху обектите, за да се извлече информация. Закрепването на извлечената информация е функция на паметта, след като вниманието й я изпрати. Паметта няма какво да стабилизира и запазва, ако не го получи отнякъде. Разбира се това може да бъде осмислен материал.

                       Методика за оценка обема на кратковременна и дълговременна

                                                              слухово-вербална памет

Цел: Оценка на обема на кратковременна и дълговременна слухово-вербална памет.

МЕТОДИКА 1. Научаване на 20 текстови думи.

Ред за работа:

Психологът прочита 20 думи (виж приложение 1), които не трябва да бъдат имена на предмети в настоящото обкръжение на лицето.  От изследваното лице се иска писмено,  след всяко прочитане в същия порядък, да възпроизведе думите като, резултатите от написаните до момента думи се закриват. Думите от списъка се четат 5 поредни пъти и всеки път изследваното лице дава писмен отговор.

Оценка на кратковременната памет.

За оценка на паметта се препоръчва да се направи графика, като броят на запаметените думи се изобразява по ординатната ос, а броят на повторенията по абсцисата.

-ако до петото четене изследваното лице е запаметило 20-те думи – оценката е „удовлетворителна“, а ако е до третото – „добра“;

-ако броят на думите се увеличава и към третото прочитане достига максимум, това означава, че не се наблюдава психично изтощение, т.е. приема се за норма.

-ако изследваното лице възпроизвежда няколко думи и след 2-4 повторения или техният брой намалява, това означава наличие на изтощение и проблем;

-ако изследваното лице вмъква при повторенията нови думи (конфабулации – признак за „паметови дупки“), това е признак за слаба психичната активност.

МЕТОДИКА 2. Запаметяване и възпроизвеждане на текст със семантична свързаност.

Проверка на дълговременната памет.

След около половин час на изследваното лице се предлага да повтори думите, като ако са възпроизведени 2/3 от думите, оценката е „удовлетворителна“ (норма), т.е. налично е добро запаметяване, задържане и възпроизвеждане в дълговременната памет.

След това се провежда възпроизвеждане на текста със семантична свързаност. Това възпроизвеждане се сравнява веднага и малко по-късно (след около 30 мин.) със запомнените 20 думи, които са без семантична свързаност.  

При групово изследване в протокола във вид на таблица се записват резултатите от изследването на всички изследвани лица и се прави извод за индивидуалните различия на паметта и значението на асоциативната памет (смислова памет). При интерпретацията се изхожда от теоретичната постановка, съгласно която дълговременната памет се базира основно върху асоциативни (смислови) връзки. При това, колкото по-голям е ранния опит (натрупани знания), толкова по-лесни и по-трайни са асоциативните връзки, позволяващи възприемането, осмислянето и фиксацията на нови данни.  

Анализ на резултатите от проведената работа.  

Резултатите от опита се записва в протокол. Формулират се изводи и кратко резюме.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №1.

20 предложени думи с техните поредни номера. 

Инструкция: Закрийте текста и на отделен лист запишете думите с техните поредни номера. 

Продуктивността на запомнянето може да се изчисли по  формулата:  

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №2.

Инструкция: Четете текста за време от 60 секунди. След като изтече времето, аз ще Ви прекъсна. В него с по-тъмен шрифт са отделени и номерирани 13 главни мисли (идеи). След като приключите с четенето, се опитайте да ги възпроизведете, спазвайки дадената последователност.

Приложение 1

През 1912 (1) година в Атлантическия океан е станала катастрофа. Огромният  пътнически пароход „Титаник“ (2), тръгнал на първо пътуване от Европа за Америка.  В условия на гъста мъгла той се блъснал (3) с плаваща ледена планина – айсберг (4).  Получил е пробойна и започнал да потъва (5).  “Спускайте лодките“ – командвал капитана, но се оказало, че лодките били недостатъчно (6). Те стигали само за половината от пътниците. „Жените и децата да се качват, а мъжете да сложат спасителните пояси“ (7) – звучала втора заповед.  Мъжете мълчаливо се оттеглили настрани. Параходът бавно потъвал в тъмната студена вода (8). Започнало натоварването и на последната лодка (9). Тогава внезапно един дебел мъж, с изкривено от страх лице се втурнал (10) напред. Разбутвайки жените и децата, той се опитвал да се качи на лодката (11).  Чул се изстрел – капитанът стрелял с пистолет (12).  Страхливецът паднал мъртъв на палубата (13). Никой не погледнал към него.

Средната продуктивност (производителност) на запаметяването се изчислява, като се съберат резултатите, получени от двете методики в проценти (резултатите от изчисленията по формулите) и сборът им се раздели на две.

-90–100 – отличен резултат;

-70-90 – много добър резултат;  

-50-69 – добър;

-30-49 – удовлетворителен;

-10-29 – лош;

-0-9 – много лош.

 

                        Методика за оценка обема на кратковременната логична и

                                  механична слухова памет „Семантична памет“

СЕРИЯ А

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне (в случая 15 двойки): кукла – играя; кокошка – яйце; ножици – режа; кон – сено; книга – уча; пеперуда – муха; четка – зъби; пушка – войник; сняг – зима; петел – кукурига; молив – рисува; крава – мляко; влак – пътувам; круши – компот, лампа – вечер.

Ред за работа.

Прочитат се думите на изследваното лице, като от него се иска да се опита да ги запомни като двойки. След прочитане на целия набор, психологът чете само първата дума, а изследваното лице трябва да запише втората. Думите се четат бавно, ясно и отчетливо. Ако втората дума е записана правилно, в протокола се поставя знак „+“, а ако е неправилно или въобще не е записана – знак „ – „

СЕРИЯ Б.

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне: бръмбар – кресло; перо – вода; очила – грешка;  камбана – памет; гълъб – баща; лейка – трамвай; гребен – вятър; ботуши – котел; замък – майка; клечка – овца; ренде – море;  пързалка – завод; кола – вятър; риба – пожар; липа – желе.

Ред за работа.

Начина за поставяне на задачата и проверка са аналогични на серия А. След провеждането на опита се сравняват броя на запомнените думи по серия „А“ и „Б“, като изследваното лице отговаря на два въпроса: „Защо по-трудно запомни думите от серия „Б“? Направи ли опит да потърсиш връзка между думите в серия „Б“?“

Обработка на резултатите.

По всеки опит се изчислява количеството правилно и количеството грешно възпроизведени думи. Резултатите се нанасят в таблица №1.



Оценка: Колкото са по-близо до единица резултатите, толкова е по-голям обема на паметта. За норма се приемат запомнени 7 и повече думи.

 

                     Методика за оценка обема на кратковременната зрителна памет

                                                            „Памет за числа“

Методиката е предназначена за  оценка на обема и точността на кратковременната зрителна памет. Методът е елементарен и се заключава в демонстрация за време от 20 секунди на табло, на което са записани дванадесет двуцифрени числа. От изследваното лице се иска, да ги запомни и след закриване на таблото – да ги възпроизведе в писмен вид.

Инструкция: „Ще ти покажа таблица с числа. От теб се иска за времето от 20 секунди да запомниш колкото се може повече от тях. След изтичане на 20-те секунди аз ще прибера таблото, а ти трябва да запишеш всички числа, които си успял да запомниш.“  

Оценка на кратковременната памет се базира на броя правилно възпроизведени числа. За норма при възрасни се приема 7 и повече числа. Методиката е подходяща за групово тестиране.

 

                      Методика за оценка обема на кратковременната вербална памет

                                                             „Метод на Джейкъбс“

Ред за работа: На изследваното лице се прочитат няколко числови серии  с нарастващ брой на числата (във всяка поредица с едно повече), като се стартира с четирицифрена серия. След командата „Записвай!“, изследваното лице записва споменатите числа в същия порядък, в който са били казани.

Психологът използва специална бланка-протокол, показана по-долу, като бланката на изследваното лице не включва стимулен материал.

За всеки опит се подготвят 7 реда от цифри (във всеки опит са различни), съдържащи последователно 4, 5, 6, 7 ... 10 елемента. Елементите на сериите не трябва да бъдат свързани една с друга чрез някаква логическа връзка. Психологът чете само по веднъж всеки ред, като започва с най-кратката серия. След като прочетете серията той изчаква и след 2-3 секунди подава командата „Пишете!“, а изследваното лице възпроизвежда писмено в предварително подготвен протокол елементите от поредицата в реда, в който са били прочетени от психолога.  Независимо от резултатите, всичките седем реда се четат.  Провеждат се задължително 4 опита, за да се получат по-надеждни резултати. Сериите се четат на глас, силно, отчетливо и монотонно с интервал от 1 секунда между числата в серията. Паузата между всяка серия зависи от дължината на реда от числа – тя трябва да бъде достатъчна за възпроизвеждане от изследваното лице. Интервалът между опитите е около 5 -7 минути.

Обработка на резултатите.

1.Проверяват се резултатите от всеки опит. В протокола със знак „+“ се отбелязват правилно възпроизведените серии. Редовете, които не са изцяло възпроизведени или възпроизведени с грешки, или не в същата последователност, се отбелязват със знак „-„.

2.Съставя се обобщена таблица на резултатите от 4-те опита и се изчислява % от правилно възпроизведените редове от всяка дължина за всички опити.

3.Изчислява се (точността на изчисление е = 0,5) обемът на паметта по формулата:

Където,

-А – най-дългата серия, която изследваното лице от всички опити е възпроизвело вярно;

-n – брой опити (постоянно число, n= 4);

-m – брой правилно възпроизведени редове > А.

4.Накрая се чертае графика на зависимостта на запаметяването от количеството материал (в %  правилно възпроизведените редове за всички опити).

Забележка: За норма е прието магическото число на Джордж Милър, т.е. 7 ± 2.

 

                                Методика за оценка избирателност на вниманието

                                                          „Тест на Мюнстерберг“

Автор на методиката е Хуго Мюнстерберг (1863, Данциг, Прусия – 1916, Кембридж, Масачузетс, САЩ) — философ и психолог с немски произход. Първопроходец в приложната психология в образованието, медицината и бизнеса. Основател на психотехниките и автор на първите опити за определяне на професионалната пригодност.

Цел: Методиката е предназначена за изследване избирателността на вниманието. Може да се приложи индивидуално и групово.

Възраст: Задължително условие е изследваните лица да могат да четат). Възрастта се определя от съдържанието на вмъкнатите в текста думи, които трябва да съответстват на образователното равнище и социално съзряване на изследваното лице. Тестовата бланка в настоящия текст е адаптирана за деца над 12 г.

Оборудване: специална тестова бланка; молив (средство за писане).

Ред за работа: На изследваното лице се предоставя специална тестова бланка, на която са напечатани една до друга (без интервали) редици от букви (или малки или големи), сред които са „скрити“ отделни думи (в бланката общо 31) и се подава следната инструкция:

„Сред буквения текст пред теб са скрити отделни думи. От теб се иска за време от 2 минути, да откриеш колкото се може повече думи, като ги подчертаеш с молива. Работи бързо и точно, а аз по някое време ще те прекъсна.“

Преди да започне изследването, може да се направят 1-2 проби, за да се убеди психолога, че детето е разбрало задачата. Например,

„Открий думата в поредицата от букви: ЖЮЕРАДОСТИВУФЦПЕЖ“

Време за работа: 2 минути.

Анализ на резултатите

Оценява се брой открити думи и броя допуснати грешки (пропуснати и неправилно назовани думи). Текстът съдържа 31 думи.

Оценка на резултатите

За норма се приема отделени 25 и повече думи, а за ниски резултати – 18 и по-малко.

Ключ: 1.Слънце. 2.Район. 3.Новости. 4.Факт. 5.Изпит. 6.Прокурор. 7.Теория. 8.Хокей. 9.Трон. 10.Телевизор. 11.Памет. 12.Възприятие. 13.Любов. 14.Лос. 15.Спектакъл. 16.Туба. 17.Радост. 18.Народ. 19.Репортаж. 20.Кон. 21.Конкурс. 22.Личност. 23.Плаване. 24.Лак  25.Комедия.  26.Отчаяние.  27.Чат 28.Лаборатория.  29.Основание.  30.Психиатрия.  31.Чай.

                        Методика за оценка концентрация и устойчивост на вниманието

                                                               „Преплетени линии“

Цел: Методиката е предназначена за измерване степента на концентрация и устойчивост на вниманието.

Оборудване: секундомер и специални тестови бланки.  

Ред за работа: Изследването може да се проведе както индивидуално, така и в група.

Първия вариант за провеждане на изследването включва, предоставяне на специална тестова бланка и подаване на следната,

Инструкция: „Пред теб има бланка с преплетени линии. Всяка от тях започва от лявата страна (показват се квадратчетата с номерацията) и завършва на срещуположната (показва се на бланката). От теб се иска, да проследиш всяка една от линиите, като започнеш с №1 и там, където завършва в дясно, да напишеш в празното квадратче номера на същата линия. Ако проследяваш линия №1, тогава в дясното квадратче ще запишеш №1. След това, без да чакаш команда веднага преминаваш към линия №2 и така продължаваш за всички следващи 25 линии до края. Проследяването на линиите трябва да правиш само с очи, без да използваш пръсти, молив или други средства. Старай се да работиш бързо и да не допускаш грешки.“

Ако изследването е групово, тогава към инструкцията се добавя: „Когато изпълните задачата, вдигнете ръка. Аз ще ви съобщавам времето, за което сте изпълнили задачата, а вие ще го запишете в долната част на бланката.“

Втори вариант за провеждане на изследването включва ограничаване на времето за изпълнение на задачата, след което психологът подава команда „Стоп!“ и работата се прекратява (при групово изследване в зависимост от броя на изследваните лица, може да се определи между тях интервал от 7 или 10 мин., за да свършват едновременно).

По време на изследването се оценяват и записват следните показатели:

1.Оценява се кой от показателите е доминиращ: скоростта или точността на изпълнението.

2.Степента на увереност на изследваното лице (проверява ли, дали правилно  проследява линиите; връща ли се и колко пъти или не).

3.Изпитва ли трудности при проследяването и в коя фаза – в началото, средата или края на линиите.

4.Опитва ли се да си помогне (независимо от забраната) с пръст, молив или друг начин.

5.При изследването психологът може да фиксира времето, използвано за проследяване на всеки 5 линии (от 1 до 5; от 6 до 10 и т.н.), от което може да се съди за наличието/отсъствието на умореност и темп на работа. В този случай може да се използва същия протокол, както при изследване на обема на вниманието с „Таблиците на Шулте“.

6.След завършване на работата, психологът следва да попита изследваното лице, дали е изпитал трудности и ако, да – какви и на кой етап от работата. Счита ли, че се е справил добре (каква оценка може да си постави) и защо.

Обработка на резултатите.

При варианта с ограничаване на времето, обработката се свежда до изчисляване (с помощта на подготвен предварително ключ – бланка-матрица с изрязани прозорци и нанесени до тях правилни отговори) броя на правилно проследените линии (брой на правилно проследени линии и брой линии, останали непроследени).

Във вариант без ограничаване на времето се използва и показателя „време за изпълнение на цялата задача“. В този случай може да се изчисли показател за успешно изпълнение на задачата (Y) по формулата:

където,

 Т – време за изпълнение на цялата задача в минути; 

N _np,  – брой правилно проследени линии;

Интерпретация

Приема се, че броят на допуснатите грешки при проследяване на линиите и забавяне темпа на работа (увеличаване времето за търсене), при нормална острота на зрението, свидетелства за слаба концентрация на вниманието.  За устойчивостта (или обратно – изтощеността, умореността) на концентрацията се съди по степента (или намаляване) на темпа на работа за целия период на изследването (от началото до края).

След получаване индивидуалната оценка за успеваемост (Y) или показателя за количеството правилно проследени линии (във варианта с ограничаване на времето), при работа с група, може да се изчисли средногрупова оценка и се правят диагностични изводи.

Критерии оценка:

-19 и повече – отлично;

-10-18 – добро;

-4-9 – удовлетворително;

-3 и по-малко – неудовлетворително.







 

              Методика за оценка обем на вниманието „Таблици на Валтер Шулте".

Таблиците на Шу́лте (англ. Schulte Table) са таблици, в които на случаен принцип са написани или разположени различни обекти, но най-често това са числа или букви. Те са предназначени за проверка степента на развитие на бързината за намиране на обекти в определен ред.  Упражненията с таблиците позволяват да се подобри периферното зрително възприятие, на което се базира например четенето. Намират широко приложение в сферата на професионалната ориентация и пригодност.

В първоначалния си вариант са разработени за психодиагностика на свойства на вниманието. Техен автор е немския психиатър и психотерапевт Валтер Шулте (Walter Schulte; 1910—1972).

Методиката намира широко приложение при  изследване както на обем на вниманието в експериментално чисти условия, така и за определяне на обема в условия на силни зрителни дразнители (стимули), при които се оценяват такива показатели, като психичния темп и скорост на ориентировъчно-търсещите движения на окото.

За провеждане на изследването се използват специални бланки на 5 предварително подготвени таблици (Таблиците на Шулте), които са с размери 60x60 см. с написани в тях в произволен ред на числа от 1 до 25 (виж таблица №1). Във всяка от петте таблици числата са разположени различно.  Освен това за изследването е необходим секундомер и. показалка с дължина около 30 см.

Възрастова група: в детска възраст за ученици след IV клас.

Таблица №1

Ред за работа:

На изследваното лице се показват таблиците и се дава следното обяснение: „Тук на тази таблици са написани числа от 1 до 25, които са в произволен ред“. След това таблиците се скриват  (покриват) и инструкцията продължава: „От теб се иска, с тази показалка да показваш и да казваш числата в ред от 1 до 25. Постарай се да броиш колкото се може по-бързо без да допускаш грешки. След като свършиш едната таблица, веднага, без да чакаш команда продължаваш да търсиш и броиш на втората, третата и така до петата таблица (Ако детето не разбере инструкцията, психологът обяснява до тогава, докато се убеди, че изследваното лице знае каква е задачата). След това психологът поставя пред изследваното лице всичките пет таблици, като ги разполага на поставки във вертикално положение, на разстояние 70-75 см. от него и подавайки командата „Започни!“, включва секундомера.

Докато изследваното лице показва и назовава числата, психологът следи за правилността на действията и когато детето назове последното число на всяка таблицата – „25“, спира секундомера.

След първата таблица, без допълнителни указания, изследваното лице продължава да

 търси числата в следващите таблици: 2-ра, 3-та, 4-та и 5-та по същия начин.

Протоколът за резултатите има следната форма:

Оценка на резултатите

За всяка таблица в графа бележки трябва да се записва дали изследваното лице назовава (брои, търси) равномерно или понякога за дълго време не може да намери едно или друго число.  

При оценката на резултатите се отчитат още следните показатели:

-сравняват се различията във времето за всяка таблица, използвано за откриване и назоваване на числата. Психично здравите млади хора обикновено се справят за време от 30 до 50 сек., най-често в диапазона 40-42 сек. За норма се приема, ако времето е в посочените рамки и  е едно и също за всяка таблица по време на цялото изследване.

                                 Методика за оценка произволността на вниманието

                                                            „Разпределяне на числа“

Методиката е предназначена за оценка произволността на вниманието. Препоръчително е да се прилага при подбора на екипи от специалисти, за които са необходими добре развити свойства на вниманието.  Може да се прилага индивидуално и групово.

Инструкция: „От вас се иска за време от 2 минути да разпределите в свободните клетки на предложената вдясно бланка във възходящ порядък числата, които са представени в 25 клетки в случаен ред на бланката образец вляво. Забранено е да се правят корекции в бланката-образец.“

Числата са написани по ред, в левия квадрат не могат да се правят бележки.

Оценява се броя правилно записани числа.

Средната норма е 22 числа и повече.

Произволното внимание е внимание, което е съпроводено с волеви усилия  (насочване и удържане) и е свързано със строго определен обект (действие).  Обикновено то се разглежда в противопоставяне на непроизволното (случайно) внимание, което не е свързано с волеви усилия. Примери за произволно внимание са: ученикът заставя себе си да слуша учителя; водачът на МПС се старае да не се разсейва по странични сигнали; посетителят в изложба се съсредоточава върху наблюдението и изучаването на картина;

                             Методика за оценка превключваемост на вниманието

                               „Черно-червена таблица на Горбова-Валтер Шулте“

За провеждане на изследването се използва таблицата на Горбова – Шулте с размери 49 х 49см., попълнена с числа от 1 до 25 с черен цвят и от 1 до 24 червен цвят (рис 2), секундомер и показалка (25-30 см). Предварително се подготвя протокол за регистрация на времето и грешките по време на работата.

Ред за работа.

Изследването се провежда индивидуално. На поставка във вертикално положение пред изследваното лице се поставя черно-червената таблица и се дава следната,

Инструкция: „На таблицата пред теб има 25 черни числа от 1 до 25 и 24 червени числа от 1 до 24. От теб се иска да показваш и да назоваваш черните числа във възходящ порядък – от 1 до 25, а червените – в низходящ порядък, от 24 до 1. Трябва да се брои едновременно: първо назовавате черното число, след това червеното, после отново черното, след което червено, докато поредицата свърши. Иска се да изпълнявате задачата бързо и без грешки."

Психологът записва в протокола времето, отделено за всеки от петте етапа (по десет числа на всеки етап) и следните типове допуснати грешки:

-промяна на реда (последователността) – изследваното лице греши, като променя низходящия порядък с възходящ или обратно;

-заменя числата – греши, като променя реда, вместо 23, казва 21;

-заменя цветовете – вместо да покаже и назове черно число, назовава червено и обратно.

Време за изпълнение на задачата – приблизително 90 секунди.

Обработка на резултатите: Увеличаването на времето и количеството грешки от 1 към 5, е признак за общо изтощение на нервните процеси, и забавяне на тяхната подвижност към края на задачата.

При обработката на резултатите се изчислява общия показател за превключваемост на вниманието, който е равен на сумата от показателите на петте етапа.  За неговото изчисление е необходимо да се определи успеваемостта при изпълнение на задачата – „търсенето на числа с превключване“ за всеки един от етапите отделно.

Единният критерий за оценка, отразяващ показателя за превключване на вниманието, е равен на времето за търсене на числата, като се вземат предвид направените грешки. Той се изчислява по формулата:

А = Т - С, където

А – показател за превключваемостта на вниманието;  

Т и С – балови оценки съответно за времето и грешките;

В таблица №2 са отразени баловите оценки за времето и грешките.

За да се сравнят характеристиките на различните свойства на вниманието, е необходимо да се извърши привеждане на индивидуалния показател за превключваемост на вниманието с скалови оценки (виж таблица №2)

Анализът на получените данни се извършва в няколко направления:

Първо, в резултат на съпоставяне на данните е необходимо да се направи извод за наличието (отсъствието) на възрастови различия в групата като цяло.

Второ, да се определи степента на изразеност на индивидуалните различия, т.е. до какво ниво (степен) се различават данните, получени при изследването на едно лице от средногруповия показател

Трето, ако се разполага с данни от изследвания на други свойства на вниманието, то може да се извърши съпоставка и интериндивидуален анализ за съотношенията в скалови оценки.

                               Методика за оценка устойчивостта на вниманието

                                                   „Коректурна буквена проба“

Материали: За провеждане на изследването е необходима стандартна бланка към методиката „Коректурна буквена проба“ и секундомер. На бланката в случаен порядък са напечатани букви, сред които буквите „к“ и „р“. Бланката съдържа всичко 2000 знака, по 50 букви на всеки ред.

Възрастова група: 10-18г.

Ред за работа: Изследването се провежда само индивидуално. Първоначално психологът трябва да се убеди, че изследваното лице има желание да работи съвместно с него по предстоящата тестова задача. Не е необходимо да се създава впечатление за предстоящ изпит, т.е. добре е да се избегне напрежението, което тестовата обстановка създава. Изследваното лице трябва да заеме удобна поза на стола пред масата. Психологът му предоставя тестовата бланка (виж приложение №1) и дава следната,

Инструкция: „На бланката пред теб са напечатани редове с български букви. От теб се иска, след като подам команда „Черта!“, да започнеш внимателно да преглеждаш буквите, като се движиш от ред на ред, от ляво – надясно, без да прескачаш редове. Когато стигнеш до буква „к“ и буква „р“, ти трябва да ги зачертаеш с една хоризонтална черта. Докато работиш, по някое време аз отново ще подавам командата „Черта!“, като тогава от теб се иска да поставиш една вертикална черта между буквите там където в този момент си стигнал. Трябва да работиш бързо и много внимателно, за да не пропуснеш някоя буква. Запомни, че аз по някое време ще те прекъсна и ако тогава все още не си завършил работата, отново постави вертикална черта там, докъдето си достигнал.“

Време за работа: 10 мин.

При обработката на получените данни, психологът сравнява резултатите от бланката с ключа по теста, като се препоръчва за бърза обработка, предварително да бъде изработен шаблон, който се налага върху тестовата бланка.

Резултатите се нанасят в протокол от изследването, който включва следните показатели:

-общ брой прегледани букви за 10 мин.;

-брой правилно зачертани букви по време на работа;

-брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

Продуктивността на вниманието се определя по количеството прегледани букви за 10 мин. и точността, по формулата:

където:

-К – точност;

-n – брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

-m – брой правилно зачертани букви;

         За норма се приемат 10-15 грешки при 10 мин. работа.

С цел получаване интегрален показател за устойчивост на вниманието, е необходимо оценката на точността и продуктивността да се приведе в съответни балове с помощта на таблица № 2:

Интегралният показател за устойчивост на вниманието (А) се изчислява по формулата: А = В + С,  където  В и С – са балови оценки за продуктивност и точност.  

За да се сравнят данните за устойчивостта на вниманието с други свойства, е необходимо отново да се извърши преобразуване на интегралния индикатор за устойчивост на вниманието в скални оценки, съгласно таблица № 3. 







 

              Методика за диагностика на наглено-образно мислене при деца (3-4г.)

                                                       „На кого, какво липсва?“

Методиката е предназначена за диагностика на наглено-образното мислене при деца на възраст 3-4 г. Преди началото на изследването, на детето се казва, че ще му бъдат показани няколко картинки с деца, на които художникът е забравил да нарисува нещо, което детето трябва да открие и да посочи.  От детето се иска колкото се може по-бързо да посочи липсващия елемент, назовавайки съответния детайл.

Оценява се времето, за което детето е изпълнило задачата.

Оценка на резултатта

-10 бала — време за изпълнение по-малко от 30 сек.;

-8-9 бала  — време за изпълнение от 31 сек до 49 сек.;

-6-7 бала  — време за изпълнение от 50 сек до 69 сек.;

-4-5 бала  — време за изпълнение от 70 сек до 89 сек.;

-2-3 бала  — време за изпълнение от 90 сек до 109 сек.;

-0-1 бал  — време за изпълнение до 110 сек и повече. 

Изводи за нивото на развитие:
За норма се приема, че детето на възраст 4г. може да изпълни без затруднения в рамките до 30 сек. всички задачи.

-10 бала  - много високо;

-8-9 бала  - високо;

-4-7 бала – средно;

-2-3 бала – ниско;

-0-1 бал – много ниско

                  Методика за изследване на паметта при съмнение за когнитивни

                                          нарушения „Рисуване на часовник“

Един от най-простите тестове за ориентиране за наличието на нарушения на паметовите функции е теста „Рисуване на часовник“. Той е елементарен, не отнема време и е достатъчно информативен.

Инструкция:

На пациента се предоставя празен лист и молив. Екзаминаторът дава следната инструкция:

"Моля, нарисувайте часовник и поставете кръглите часове върху циферблата. Стрелките на часовника трябва да показват два без петнадесет.“

Пациентът трябва самостоятелно да нарисува кръг, да постави на определените места всичките 12 числа и да нарисува двете стрелки, указващи правилната позиция. В норма задачата никога не създава затруднения, но при наличие на когнитивни нарушения, пациентът може да допусне грешки, които се оценяват по десетобална скала:

-10 бала – норма, нарисуван е кръг; числата са поставени на правилните места; стрелките показват правилното време;

-9 бала – допуснати са незначителни неточности при поставяне на стрелките;

-8 бала – по-сериозни грешки при поставяне на стрелките;

-7 бала – стрелките не показват правилното време;

-6 бала – стрелките не изпълняват своята функция (например, числата, които следва да посочат времето по инструкция, са обградени с кръгче, подчертани и пр.);  

-5 бала – неправилно разположение на числата в циферблата (например, подредени са в обратен ред или разстоянието между числата не е еднакво);

-4 бала – загубена е целостта на часовника, някои числа липсват или се намират извън кръга;

-3 бала – числата и циферблата не са свързани един с друг;

-2 бала – пациентът се опитва да изпълни инструкцията, но неуспешно;

-1 бала – пациентът не прави никакви опити за изпълнение на инструкцията;

Ако резултатът е по-малък от 9 бала, следва да се предполагат нарушения на паметовите функции.

Ако пациентът рисува часовника неправилно, екзаминаторът може да опрости задачата, като предложи да се нарисуват стрелките на циферблат с вече нарисувани числа. Правилното разположение на стрелките в готов кръг са признак за наличие на деменция от челен тип или деменция с преимуществено поражение на подкоровите структури. Неспособността за правилно рисуване на стрелки дори върху готов циферблат свидетелстват за вероятна деменция  при болестта на Алцхаймер.






 

                                  Тест за диагностика на нагледно-образно мислене

              (модифициран вариант на прогресивни матрици на Дж.Рейвън за 7-11г.)

Описание: Предложената модифицирана методика има за цел да определи нивото на развитие на нагледно-образното мислене при деца в начална училищна възраст. В случая под нагледно-образно мислене се разбира мисловен процес, свързан с оперирането с различни образци, чрез нагледни представи при решаването на задачи. Настоящата методика включва 10 черно-бели картинки (матрици).

Ред за работа:

На детето се предлага серия от 10 постепенно усложняващи задачи от един тип, като се иска да търси и открие закономерности в разположението на детайлите в матрицата (представения модел в горната част на големия правоъгълник) и да избере един от представените 8 елемента, намиращи се в долната матрица, в качеството на недостигащ елемент, който да бъде поставен в горната матрица.

След като разгледа структурата на голямата матрица, детето трябва да посочи, онзи елемент (един от  на осемте), които най-добре отговарят на тази матрица, т.е. съответства на модела или логиката на разположението на неговите части по вертикала и хоризонтала.

Общото време за изпълнение на всички задачи е 10 мин.. След това време експериментът се прекратява и се определя броят на правилно разрешените матрици, както и общото количество бал, отбелязани от детето за решаването му. Всяка матрица е правилно разрешена с оценка 1 точка.

Ключ (отговори):

Правилните отговори на предложените в методиката матрици са следните (първото число показва номера на матрицата, а второто – правилния отговор):

1—7; 2—6; 3—6; 4—1; 5—2; 6—5; 7—6;  8—1; 9—3; 10—5.

Скала за определяне нивото на развитие в балове:

-10 бала – много високо;

-8-9 бала – високо;

-4-7 бала – средно;

-2-3 бала – ниско;

-0-1 бал – много ниско.

                                                     Пенитенциарна психология.

                      Методически подходи при психологическото портретиране на

                                                          правонарушителите.

Психологическото портретиране на правонарушителите е важна приложна сфера на юридическата психология, която непосредствено обслужва решаването на практическите задачи по профилактичната, оперативната, следствено-съдебната и пенитенциарно-пробационната дейност. В този смисъл психологическото портретиране на правонару­шителя се оформя като практическа психология, в която се интегрират усилията на криминалистични, криминални, съдебни и пенитенциарни психолози.

„През XX век протича като че ли второто раждане на практическа­та психология. Тя започва да се обособява от научната академическа психология като отделна, самостоятелна област. Това преди всичко е свързано с нарастващите потребности от психологическа помощ в раз­личните аспекти на човешката жизнена дейност."

Очевидно визираните процеси на диференциация на научното и приложното знание се развиват и в рамките на юридическата психоло­гия. Те естествено се стимулират от нарастването на престъпността и не­обходимостта от прилагането на комплексни практически подходи, в ко­ито профилактично-оперативната дейност да е обвързана със съдебно-следствената и пенитенциарно-пробационната. Независимо от специфи­ката на посочените дейности психологическото портретиране може да играе ролята на един от свързващите елементи между тях, осигурявайки важна личностна информация за заподозрения, обвиняемия, подсъдимия или лишения от свобода правонарушител. Тя обхваща „... неговия вътре­шен свят, потребностите и подбудите, лежащи в основата на постъпките му, емоционално-волевата сфера, способностите и особеностите на ин­телектуалната му дейност (мислене, възприятие, памет)".

Всички тези параметри са достъпни за емпирична регистрация и могат да се конкретизират при вземането на решения за съответните оперативно-издирвателни, наказателно-процесуални и ресоциализационно-пробационни действия. При реализацията на всяко от тях е въз­можно да се натрупва информация, която да отчита спецификата на цен­ностните ориентации, самооценката, нивото на претенции, самоконтро­ла, социалната и емоционална зрелост. Това би направило усилията на професионалистите по-целенасочени и ефективни и би осигурило на всеки следващ етап определена психологическа информация, която ще подпомогне по-прецизното планиране на съответните процесуални или пенитенциарно-пробационни дейности.

Предмет и задачи на психологическото портретиране на правонарушителите

Психологическото портретиране се оформя като съществена при­ложна сфера на юридическата психология. То изследва личностно-психологическите особености на различни категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.

Дефинирането на предмета на психологическото портретиране на правонарушителите показва, че неговото конструиране като самостоя­телна юридико-психологическа дисциплина предполага интегриране на изследователските и приложни практики на криминалистичната, крими­налната, съдебната и пенитенциарната психология. Това налага да опре­делим мястото на психологическото портретиране и контекста на всяка от тях, като изхождаме от техния предмет, категориален апарат, инстру­ментариум и практически проекции.

В криминалистичната психология портретирането подпомага иден­тификацията на правонарушителя по престъпния му почерк, усъвърше­нстване на стратегиите за водене на разпит, следствен експеримент, оч­на ставка и обиск. То обслужва процеса на събиране на доказателствен материал, формулировката на версии и тяхната проверка.

Според Винзред „... психологическото портретиране на правонару­шителите е ефективен подход, който в съчетание с оперативната поли­цейска техника дава големи възможности"

Известната чешка специалистка по проблемите на психологическо­то портретиране Вихлидалова представя свой вариант за неговото дефи­ниране. По нейно мнение психологическият профил е „опит за нова ин­терпретация на оставените на местопроизшествието следи, които се сравняват с по-рано извършени подобни престъпления и разкрити таки­ва с перспектива за изграждане на образ на престъпника на базата на подбрани престъпления.

Добре направеният профил описва така правонарушителя, сякаш негов добър приятел го е направил".

Рейнвард фиксира случаите, при които се пристъпва към изготвяне­то на психологически профил на правонарушителя. Според автора това е целесъобразно, ако са налице следните проблеми:

1.Разследването не е довело до разкриването на извършителя.

2.Мотивът на престъплението не е ясен или модус операнди на престъплението показва белези на емоционални или други личностни дефицити.

3.Престъпникът спада към някои от следните категории:

-   извършва садистични действия със сексуална насоченост;

-   предприема нарязване на жертвата на парчета;

-   осъществява действия с немотивирана жестокост;

-   реализира ритуални убийства;

-   участва в отделни случаи на изнасилване;

-   извършва убийства от неудовлетвореност.

Очевидно най-благоприятни за портретиране са случаите, отлича­ващи се с определено своеобразие, в които се проявяват специфичните характерови особености на извършителя на убийство или изнасилване.

Специалистите Фокс (1980), Рейнвард Р. (1993), Валента (1995), В. Ф. Пирожков (1995) отбелязват възможностите за изработване на психо­логически портрети при осъществяването и на други насилствени престъпления. Изключение представляват случаите, при които „... извършителят е бил под влияние на дрога, поради факта, че под нейното въздействие се променя психическото му състояние, оттук и личността на престъпника."

При подготовката на психологически портрет Пенизото обръща особено внимание на поведението на правонарушителя непосредствено след извършване на деянието. Например, при убийствата е много важно как извършителят е постъпил с жертвата. В практиката съществуват три основни начина на действия с тялото на жертвата - изхвърляне, укрива­не и оставяне. Според тях профилът на извършителя ще бъде различен - например в паниката си престъпникът е избягал и е оставил, без да ук­рие жертвата, или грижливо я е укрил и унищожил следите. Съвсем друг е случаят, когато по някаква причина е оставил жертвата умишлено на видно място".

При изграждане на психологическия портрет на правонарушителя от съществено значение са и резултатите от аутопсията, ако разследва­ното престъпление е приключило с летален изход.

В подобни случаи „общият вид на нараняванията свидетелстват за психическото състояние на извършителя при деянието. Те също така да­ват информация за съотношението на силите на нападателя и жертвата. По тях може да се направи заключение, дали деянието е спонтанно или планирано".

Част от усилията на изследователите, ангажирани с психологичес­кото портретиране при реализацията на оперативно-издирвателни действия, са насочени към определяне на параметрите, съдържащи съот­ветната психологическа информация. Вихлидалова обобщава различни­те гледни точки в това отношение и подготвя списък с необходимите данни. Те обхващат „... години, пол, раса, семейно положение интелиге­нтност, степен на образование, стил на живот, социален произход, про­фесия, социална приспособимост, степен на метална неуравновесе­ност, патологична характеристика на поведението, сексуална зрелост и ДР".

Визираните социално-демографски характеристики също получа­ват задълбочена психологическа интерпретация и се разглеждат в кон­текста на извършеното криминално деяние.

Във връзка с психологическото портретиране „... Раслер подчертава, че за криминалиста е важно да е наясно с фантазиите представи на един извършител". При положение, че те са регистрирани, много по-лесно може да се разбере действителният мотив за конкретно убийство и да се свържат в едно цяло отделните елементи, определящи действията на дееца." Например от 20-те години насам се знае случаят със серийния убиец Петер Кюртен, при когото причината за садистичните убийства не е някакъв мистериозен подтик или свръхсексуалност, а:

-враждебни мисли: омраза по принцип към другите хора; нагласа­та, че си жертва (на родителите, на обществото, на други);

-садистични фантазии: представи как измъчва други хора, разфасова ги и други подобни".

Психологическото портретиране в контекста на криминалистичната практика приоритетно е ориентирано към подпомагане идентификация­та на евентуалния извършител, като се отчита своеобразието на негова­та мотивация, характерови особености, психическо състояние, патоло­гични характеристики, садистични атитюди и враждебни фантазии.

В криминалната психология портретирането подпомага психологи­ческата обосновка и диференцията на типологиите на правонарушители­те, както и изработването на адекватни мерки за прогнозиране и профи­лактика. То представлява съставна част от аргументирането на опреде­лена политика по отношение на борбата с престъпността.

Психологическото портретиране на правонарушителя презентира конкретизация на индивидуално равнище. В този смисъл то подпомага осъществяването на превантивно-профилактичните мероприятия, осигу­рява тяхната персонификация. В тази връзка А. Долгова, В. Ермаков и Н. Беляева отбелязват, че системата за профилактика, наказание и корекция „... не може да се ориентира чрез представата за правонарушителите ка­то едно еднородно множество, но тя не може да отчита и индивидуалната неповторимост на личността на всеки, който извършва престъпления.

Ресоциализационната корекция на правонарушителите, профилактирането на правонарушенията трябва да отчита индивидуалните особе­ности на лицата." Практически това е съществено при типологизирането на индивидуално-личностните и поведенчески особености на различни категории правонарушители. На тази база се разработват прогнози за развитието на престъпната кариера, уточнява се рискът за появата на криминална активност и възможностите за утвърждаването на устойчивия рецидив при определена група правонарушители, чиито личностни характеристики негативно се променят по време на престоя им в пенитенциарните заведения. „Първоначално прогностичните изс­ледвания са насочени към прогнозиране успеха или неуспеха от прила­гането на „условното" освобождаване на възрастни затворници, а по-късно се разработват и прогнози за бъдещото поведение на непълнолет­ни делинквенти"... От прогностичните изследвания на престъпността сред непълнолетните широка популярност добиха тези на Шелдън и Елеонора Глюк, Конде, Фрай, Манхайн-Уилшенз, Ф. Майер, Шпийд, Квааб, Терене, Гьобел и др.".

Твърде актуален от практическа гледна точка е въпросът за наличи­ето на личностни диспозиции, стимулиращи проявите на физическа аг­ресия." В основата на физическото насилие стои съзнателното или несъзнателното абстрахиране от съществуването на другия, не само ка­то психика, но и като физика. Тук взаимното отдалечаване е толкова го­лямо, че едното Аз решава да обсеби напълно другото Аз. Първото мо­же да съществува (може да се самоутвърждава) само чрез унищожаване­то (унижаването) на второто. Актовете на физическо насилие, както впрочем всички описани негативни форми на интеракция, може да са както едностранни, така и взаимни; може да са както предизвикани, вол­но или неволно, от единия (двамата), така и съвсем спонтанни.

Във всеки случай физическата агресия, каквито и форми да приема, е акт, който показва, че другият е не само безразличен или чужд, но той вече е враг. Адресатът на физическото насилие, конкретният потърпевш може да е случайна фигура, да няма каквото и да е отношение нито към предизвикването, нито към мотивирането на агресията".

Новата стратификация на обществото, оформянето на редица маргинални групи и аутсайдерски слоеве, вакуумът в обществените табута и сурогатите на конкурентно поведение активизираха агресивните наг­ласи сред представителите на различни възрасти и полове. Социалният контекст обаче е само медиатор, а не детерминатор на агресивните тен­денции. На личностно ниво техният генезис е свързан със семейството и развитието на индивида в детството.

По тази причина семейство Глюк създават таблици с прогностични фактори, които дават възможност да се идентифицират и потенциалните делинквенти, склонни към агресия. В тях те отчитат „... патологията на родителите, разположението им към детето, неговото непокорство и не­подчинение на родителския авторитет, неспокойствието му в детската възраст и стремежът му към разрушение. Според съпрузите Глюк възникването на престъпния потенциал е функция от неадекватни­те родителски стилове или следствие от семейната дисфункционалност. Обяснението на престъпния потенциал и прогнозирането на неговата поява сред представителите на различни групи от обществото се осъще­ствява и от теориите за етикирането. Те визират постановката, че „... престъпленията са характеристика, преписвана от влиятелните аудито­рии на определени актове. Престъплението се използва от обществото за определяне границите на приемливото поведение чрез подбиране на определени подгрупи като престъпни, формалното им идентифициране в разнообразни социални церемонии в съдилищата и захвърлянето им в по-малоценен социален статус чрез лишаването от свобода и условното пускане на свобода. От позицията на поставянето на етикетите престъп­лението не се разглежда като характеристика на отделния човек или па­тологична, депривирана среда. Теорията на етикетите извлича значител­на подкрепа от изследванията на престъпления чрез самоотчети, посоч­ващи широко разпространени случаи на незаконни действия. Тези резул­тати силно противоречат на гледната точка за индивидуалните различия или социалния конфликт. Ако повечето хора навлизат и излизат от моде­ли на незаконно поведение, докато или не бъдат арестувани, или не ос­танат незабелязани, и ако поставянето на негативен социален етикет на престъпника има отрицателни ефекти върху бъдещите прояви на неза­конно поведение, тогава взаимодействието между хората и наказателна­та система е основен предвестник на престъпленията".

Етикирането ожесточава човека, формира в него негативистично генерализирано отношение към съществуващите правни институции, инициира деструктивните му нагласи към обществото като цяло. Стигматизационната социална оценка може да доведе до сериозно преструк­туриране в ценностната и мотивационна система, които да осигурят трайна ориентация към общественоопасните модели на поведение.

Един от вариантите на стигматизационна терапия и разработен от Лемерт. Според автора, ако девиантното поведение „... се използва като средство за защита, нападения или приспособление, девиантността ста­ва вторична".

Лемерт разглежда функционалното предназначение на девиантно­стта като мотив за нейното развитие „... в един социум, който се перцептира от индивида с характеристики от типа на враждебност, агресивност, несигурност и алиенация".

Лемерт визира етапите в генезиса на вторичната девиация, които могат да послужат като прогностични индикатори при идентификация на криминалната активност за съответните обобщени, типологизирани со­циални персонажи. Той ги представя в следната последователност:

1.първично отклонение;

2.социална реакция и отчуждение;

3.отново първично отклонение;

4.по-силна реакция и отчуждение;

5.по-нататъшно отклонение;

6.криза в търпимостта, намиращ израз в официалните актове на общността, стигматизиращи девиантно;

7.усилване на девиантното поведение като реакция на стигматизацията и наказанието;

8.утвърждаване чрез девиантността, приемане на социалния статус на девианта и приспособяване към тази роля".

Моделът на Лемерт има стойността и на по-операционализиран подход при проучване генезиса на психологическите персонажи с кри­миналната ориентация. Същевременно той разкрива и насоките за евен­туални профилактични противодействия, които могат успешно да огра­ничат развитието на криминалните потенциали сред съответните катего­рии стигматизирани лица.

Прогнозирането на евентуална криминална активност предполага задълбочено проучване и в определена степен типологизиране на дезадаптивните затруднения, които изпитват лицата от различни обществени прослойки. На тази база могат да се създадат обобщени психологически портрети на персонажите, предразположени към рисково поведение, влизащо в конфликт със законовите норми.

В тази връзка могат да се използват интересни идеи от класическо­то психологическо наследство на Боби Скинер. В частност той пише:

„Да вземем млад човек, чийто свят внезапно се е променил... По-го­ляма част от поведението, което е придобил до този момент, се оказва безполезно в новата му среда. Действително демонстрираното от него поведение може да се опише заедно със своя „превод" така:

Липсва му увереност или се чувства несигурен в себе си (негово­то поведение е бедно и неподходящо); не е удовлетворен или е обезсърчен (рядко е подкрепян и в резултат поведението му заглъхва); фрустриран е (заглъхването се придружава от емоционална реакция); чувства се неловко или изпитва тревожност (поведението му често има неизбежни неприятни последствия, които имат емоционални ефекти); няма нищо, което иска да прави или се радва да прави, няма чувство за овладяване, за водене на целенасочен живот, за постижения (рядко е подкрепян за вършенето на каквото и да било); чувства се виновен или засрамен; той е разочарован или отвратен от себе си; става хипохондрик или невротик и преживява криза на идентичността (не познава човека, който някога е наричал „Аз").

Загубата на увереност, повишената неудовлетвореност, фрустрацията и тревожността, нарастващите виновностови преживявания и персо­налното обезсърчаване пораждат загубата на социална ориентация и перспективи.

Дезадаптираната личност стеснява поведенческите си алтернативи и често пъти се превръща в жертва на ситуативни фактори. В твърде яр­ка форма описаните тенденции могат да бъдат открити при извършите­лите на убийства. „Убийците като цяло се отнасят към тази категория хора, за които свободната и самостоятелна адаптация към живота вина­ги е труден проблем, фактът на престъплението показва, че изходът от контакта със жертвата за тях е практически невъзможен начин на пове­дение. Следва да се има предвид, че тази зависимост може да се реали­зира не само в контакта с жертвата, но и с всеки друг, тогава престъпле­нието се оказва опосредствано от зависимостта към трети лица.

Убийството възниква като действие, насочено към съхраняване на автономната жизнеспособност на престъпника, като разкъсване на връз­ката с жизненообезпечаващ фактор, който е престанал да изпълнява та­зи предписана му функция. Основният в произхода на убийствата се явя­ва онтогенетическият фактор - блокирането на способността към авто­номия в резултат на отхвърлянето на потенциалния престъпник от дру­гите лица".

Психологическото портретиране в сферата на криминалната психо­логия е насочено и към типологизиране на персонажите в групите с девиантна и асоциална насоченост. Има случаи, при които „...участник от нормална социална група избира в качеството на референтна такава гру­пата на правонарушителите. За да се определи еталонът на поведение на подобни лица, трябва да се анализират случаите, при които тяхното поведение влиза в противоречие с норми на социалните им групи. Влияни­ето на отрицателните групи върху поведението на отделния индивид по­някога е много по-силно от влиянието на нормално функциониращата социална група. Стремежът към поддръжка, внимание, взаимен обмен на емоционални настроения понякога по-ефективно се удовлетворява в антисоциална група".

Ориентацията към девиантни групи не е случайна. Тя се дължи на криза в идентитета, повишена склонност към зависимост, емоционални дефицити, малоценностов тип самооценка и понижени възможности за со­циален пласмент. Всички тези параметри служат като базови индикатори за описанието на рисковите персонажи, които с лекота могат да попаднат под влияние на групи с изразена девиантна и асоциална активност.

Психологическото портретиране в руслото на криминалната психо­логия обслужва проучването на личността на правонарушителите и прак­тически се разгръща чрез „... отчитането на следните групи признаци:

1.Социално-демографски. В тази група влизат: пол, възраст, обра­зование, социално положение, специалност, скала на ролите и т.н.

2.Социално-психологически. В тази група влизат: интелектуални, волеви, нравствени качества, черти на характера и други.

3.Психофизиологически. В тази група влизат: темперамент (сила,
подвижност и уравновесеност на нервната система), а също така сведе­нията за патологическите отклонения на личността".

Изброявайки признаците на портретиране В. Л. Василев твърде разгърнато е представил социално-демографските и психофизиологическите параметри, а социално-психологическите са само маркирани. Безспорно психофизиологическите особености също оказват влияние върху избора и реализацията на престъпното амплоа, но в значителна степен те се опосредстват от социално-психологическите характеристи­ки. В тази връзка трябва да отбележим значението на ценностните ори­ентации, мотивацията, нагласите, Аз-образа, способностите за регула­ция на психическите състояния и психическите защити. Само при тяхно­то пълноценно отчитане в процеса на практически ориентираното, криминално-психологическо портретиране може да се създадат адекватни предпоставки за ефективно провеждане на прогностични и профилак­тични мероприятия с рискови групи хора.

Психологическото портретиране в рамките на съдебната психоло­гия е ангажирано с установяване и систематизиране на психическите особености на обвиняемите, подсъдимите, свидетелите и потърпевшите. Тяхното изясняване облекчава процеса на събиране на доказателствен материал и прецизирането на вината и отговорността при осъществява­нето на процесуалните действия.

От първостепенно значение за съдебната процедура е определяне­то на „... вменяемостта (т.е. на способността да бъде виновен); формата на вината (умишлена или по непредпазливост); мотивите за престъпле­нието; емоционалното състояние на обвиняемия в момента на извършва­не на престъплението, влияещи на степента и характера на отговорност­та му".

Съществуват различни категории обвиняеми, които с поведението си предизвикват редица трудности, които усложняват разгръщането на следствено-съдебните действия. За голяма част от обвиняемите е харак­терна „... честата смяна на състоянията, съпровождаща се с поява на увереност в себе си, стремеж към активно противодействие, недооценка на възможностите на следствието, самоувереност или напълно противо­положните преживявания, характеризиращи се с потиснатост и депре­сивно състояние, обърканост и безволие".

От съществено значение е фактът на предявяване на обвинение по отношение на даден гражданин. Той радикално изменя тривиалната му екзистенциална ситуация, която изведнъж се превръща в застрашаваща, опасна и с висока степен на неопределеност." По такъв начин възниква мощен източник на стрес и фрустрация, който стимулира покачване ни­вото на тревожност, възбудимост и реактивност. Възникват противоре­чиви мисли, очаквания и оценки за протичащите събития. Задълбочават се депресивните преживявания, които в определени случаи могат да по­лучат израз в развитието на суицидна предразположеност. Особена лич­ностна значимост придобиват преживяванията, свързани със загубата на социален престиж, което оказва съществено влияние върху равнището и балансираността на самооценката.

Представените тенденции са характерни за личности, които за пър­ви път попадат в качеството на обвиняеми. Това обстоятелство сериоз­но девалвира персоналното им битие, нанася силен удар на тяхната Аз-концепция, деформира психическите им състояния, нарушава качество­то на функциониране на психическите процеси, осигуряващи адаптаци­ята към промените на средата".

Съществуват редица случаи, при които невинен човек, при опреде­лено стечение на обстоятелствата, може да се окаже в позицията на об­виняем. „Безспорно той ще изпитва чувства на възмущение, гняв, оби­да, ще се стреми по-скоро да се избави от необоснованите от негова гледна точка подозрения, доказвайки невинността си. Той също така ще чувства безпомощност, поради невъзможността да опровергае същест­вуващите против него улики и заради трудностите по преодоляването на предубедеността на обкръжаващите го".

В такива ситуации нараства вероятността от афективно-деструктивни реакции със суициден риск. Те също могат да бъдат изтълкувани ка­то косвен индикатор на съществуващата вина, която обвиняемият се опитва да прикрие. Очевидно визираните особени случаи трябва да бъ­дат успешно диференцирани от онези, при които има реално извършено престъпление. „... То обикновено действа потискащо на психиката, мо­же в значителна степен да потисне волята на разпитвания, да понижи възможностите му за правилна оценка на обстоятелствата, да наруши самоконтрола му, да предизвика в обвиняемия потиснато, депресивно състояние".

Очевидно при прикриващия се правонарушител и при невинния чо­век могат да се развият силни депресивни преживявания, но техният ге­незис е различен. В единия случай източникът им е страхът (който обик­новено възниква в лицата, извършили престъпление, дълго преди прив­личането им към наказателна отговорност), а в другия случай депресията е в по-чист вид, защото е израз на лична безпомощност в си­туацията.

При обвиняемите и подсъдимите, принадлежащи към средата на ре­цидивистите или организираната престъпност, психическите преживява­ния имат други характеристики. „За тях в ситуациите на следствено-съдебните действия са присъщи вътрешно ожесточение, повишен самоко­нтрол и ефективна външна демонстрация на самообладание и хлад­нокръвие. Те разработват и реализират персонална стратегия за защита, която гъвкаво се променя с оглед на ситуацията. Това е съпроводено с голяма мобилизация на личностните ресурси и е своеобразен вариант на самоактуализация в комплицирани условия, когато е застрашен „Аз-ът". В този смисъл резултатите от осъществяваното психологичес­ко портретиране при тези категории правонарушители подпомагат раз­работката, на тактики за оказване на масиран психологически натиск, чрез който да се преодолеят психологически съпротиви.

Свидетелят е възлова фигура в процеса на реализацията на след­ствените и съдебни действия. По тези причини съществуват редица опи­ти за изграждане на психологически типологизации на свидетелите. Осо­бено интересни са тези от тях, които са създадени чрез обобщаване на значителен емпиричен материал от дългогодишно практикуващи юрис­ти. За илюстрация ще приведем част от типологията, разработена от Ри­чард Харис. Според автора „... лъжецът-свидетел обикновено е умен, ловък и голям актьор. Лансира лъжливи версии, тъй като е обладан от силна ненавист към обвиняемия, с когото разчиства сметки" . Това налага по отношение на дадения персонаж да се прилага определена стратегия. Р. Харис я представя по следния начин: „За да се покаже наяве лъжливостта на показанията на един свидетел..., за когото се вяр­ва, че наистина лъжесвидетелства, най-удачният начин е да се въздържа­те да изразявате впечатлението, което ви правят думите му. Като пред­полага, че разказа му не възбужда съмнение и че му вярват, свидетелят ще разказва бързо и гладко, докато се оплете сам в някое безизходно създадено от него положение на противоречие или дойде в разрез с дру­ги части от собствения си разказ или с изнесени и установени факти или пък с установени от други източници доказателства".

В съдебната практика подобни свидетели често се подлагат и на кръстосан разпит, за да се разобличат техните лъжливи показания. Ли­цата, предоставящи такива данни, трудно могат да убедят съда „... в правдивостта на своята позиция в условията на всестранна проверка на доказателствата при кръстосан разпит, който обикновено разкрива про­тиворечията в показанията и тяхната несъстоятелност. Всичко това по­ражда неувереност, която се проявява в поведението, в отговорите на свидетеля и създава благоприятни условия за получаване от него на правдиви показания.

Обстановката на кръстосания разпит и обусловеното от него психо­логическо натоварване на разпитвания практически изключва възмож­ността за преустройване на показанията и подмяната на разобличените версии с нови, достатъчно обосновани твърдения за изясняваните по де­лото събития. Ако все пак свидетел прибягва към такава реконструкция на показанията, обикновено тяхната лъжливост става очевидна при продължаване на кръстосания разпит".

Р. Харис представя и лукавия свидетел като човек с изразени актьо­рски и манипулативни качества, който избягва директните сблъсъци и умело поддържа в другите реномето си на извънредно проницателен чо­век. Лукавият човек „така постъпва и така говори, че в постъпките и в думите му има нещо тайнствено и дълбоко скрито, което вие с каквито и големи знания и проницателност да разполагате, пак не можете да отк­риете" (20, 110). Безспорно такъв свидетел сам може да стане жертва на собствените си манипулации, които са средство за поддържане на една неадекватно завишена самооценка, нуждаеща се периодично от външно, ефективно атрибутиране.

Лукавият свидетел, според Р. Харис, може да бъде осмиван „... без да изглежда, че нарочно правите това, той ще бъде във ваша власт, защото тщеславието е една от двигателните му причини и макар да се гор­дее с такива качества, които повече хора презират, все пак е суетен и же­лае да го считат за способен, за умен човек. Да бъде осмиван като прос­так, като будала, той това не ще може да изтърпи и да понесе; хлад­нокръвието му ще изчезне и неговата хитро скроена история и наглите му отговори ще се провалят. Но смехът трябва да изглежда като резул­тат на един случаен сюрприз, нещо, което свидетелят сам си е спечелил, а не че вие сте му го скроили".

Твърде интересен е и феноменът на така наречения официален сви­детел. Той е изградил идентитета си чрез предоставената му служебна роля, която включва и съответните властнически правомощия. Незави­симо от техния размер, те са източник на самомнение и важност, които често пъти се съчетават със значителна арогантност на поведението. „Великолепната точност на показанията му е само една лъжа; целта пък на тази лъжа е всяка дума, която той каже пред съда, да бъде приета за истина, като доказателство. Тъкмо затова той най-малко може да издър­жи един аналитичен кръстосан разпит. Вие ще го принудите да се свива болезнено и да се гърчи от яд и злоба, дори бихте го вбесили, ако се престорите, че искате да оспорите показанията му; а ще го упоите с не­говата самомнителност, ако му я давате в умерени дози. Когато той ста­не много голям за свидетелската ложа, съдебните заседатели ще видят, че е вън от всяка пропорция с простата действителност и когато той, с присъщите му особени маниери, изявява най-много претенции, че безус­ловно трябва да му вярва, тъкмо тогава съдебните заседатели най-малко ще му вярват при предположението, разбира се, че свидетелят трябва да се позовава на силата на неговата, собствената му истинност, която не е много голяма. И наистина, за този свидетел може да се кажат думите, ко­ито Карлайн е казал за друго лице, не много приличащо на нашия свиде­тел, а именно: че ако той не лъже, то е защото няма достатъчно истина на разположение, за да екове от нея лъжа“.

Очевидно психологическото портретиране дава възможност за разкриването на важни нюанси от психологическите и поведенчески особености на свидетелите по време на провеждане на съдебния процес. Тяхната систематизация и интерпретация позволява да се набележи и ре­ализира по-ефективна процесуална тактика, чието използване води до надеждната верификация на изнесените факти и определяне истинност­та на предоставения доказателствен материал.

Според нормите на наказателно-процесуалното право за потърпевш се признава лицето, на което „... чрез престъпление е причинена морал­на, физическа или имуществена вреда. Това е една от централните фигу­ри в предварителното следствие и при разглеждане на делата в съда, ако става дума за престъпления против личността: убийства, телесни повре­ди, изнасилвания, кражби, грабеж, автотранспортно произшествие или хулиганство".

Психологическото портретиране на потърпевшите подпомага про­цеса на прецизно определяне на наказателната отговорност, комплексно­то и задълбочено проучване на наказателните дела, проверката на дока­зателствения материал и лансираните въз основа на него обвинения по отношение на дееца. В момента се разгръщат множество изследвания, които са ориентирани към личността и поведението на потърпевшия при извършването на транспортни правонарушения и такива, които са свър­зани с техниката на безопасност. При това се вземат под внимание „... фактори, характеризиращи свойства и състояния на потърпевшия, не­посредствено предшестващи извършването на транспортните престъп­ления или техническите аварии. Такива са: алкохолното опиянение, нео­питността, самонадеяността, преумората, недисциплинираността, лошо­то самочувствие, сърдечните заболявания, психическите разстройства, проявяващи се като неврози и реактивни състояния, а също така инди­видуалните особености на темперамента (слабата нервна система, заба­вената реакция при аварийна ситуация)".

Психологическото портретиране на потърпевшите предполага отчи­тането на типа нервна дейност, характеровите черти, жизнения опит, прав­ните компетенции, атитюди по отношение на престъпното посегателство и персоналната готовност да му се противодейства по определен начин. При това следва да се има предвид и виктимността на „... отделното лице, която се определя като реализирана в престъпния акт „предразположе­ност" или по-точно способност да стане при определени обстоятелства жертва на престъпление или, с други думи, неспособност да се избегне опасността там, където тя обективно е била преодолима".

Традиционни и твърде разпространени са изследванията на девойки и жени, които са станали жертва на изнасилвания. При прилагане на фрустрационния тест на Розенцвайг се оказва, че част от потърпевшите на „... етапа на предварителното следствие са склонни да възприемат си­туацията на изнасилването като нещо фатално, неизбежно. Те показват готовност да потъват в себе си с цел да отслабят въвлечеността си в си­туацията и да усилят собствената си съпротивляемост. При пострадали­те се наблюдават достоверно високи оценки, отразяващи повишената им фиксация върху съществуващите препятствия. Тези данни показват па­сивността, несамостоятелността на потърпевшите", които имат важно значение при въвличането им в престъпното деяние.

В изследователската практика съществуват разнообразни опити за диференциране и описание на групи от потърпевши, като се изхожда от определен класификационен признак. Така например А. Лазарус обосо­бява потърпевшите в зависимост от характера на психическото увреж­дане, което те получават в резултат на извършеното престъпление. Са­мото понятие „психическо увреждане" отразява богата феноменология и се дефинира по следния начин:

„Жертвата показва на равнище на видимото поведение силен стре­меж към отбягване на определени лица, предмети, ситуации. На когнитивно равнище жертвата има чувството, че е загубила контрол върху своята съдба (заучена безпомощност); в нейното въображение изплуват ситуации, предизвикващи страх пред нейното вътрешно око" преминава един вид „филм на ужасите".

Потърпевши с подобни предразположености са твърде пасивни, не­адекватни и неефективни по време на провежданите съдебни действия. При това в определени моменти техните страхово-депресивни преживя­вания могат да се трансформират в афективно-агресивни реакции по от­ношение на дееца, да доведат до излишно ожесточаване на свидетелски­те показания, за да се постигне на всяка цена реванш и възмездие за пре­живявания вътрешен дискомфорт. Всички тези нюанси предварително могат да се предвиждат от практикуващите магистрати, когато те разпо­лагат с психологическия портрет на тази категория потърпевши. Такъв род приложно ориентирана разработка в значителна степен ще облекчи планирането и правилната тактическа реализация на съответните съдеб­ни действия.

Някои автори са склонни да типологизират потърпевшите според тяхната сензитивност към преднамерено или непреднамерено внушение. „В голяма степен това е характерно за непълнолетните потърпевши, но на внушение се поддават и възрастни. Потърпевшите въобще са по-внушаеми отколкото свидетелите, особено тогава, когато внушаваните све­дения съответстват на техните интереси. Непълнотата, неточността на данните, представени от потърпевшия, също подпомагат внушението. За да се избегне вредното действие на внушението по време на разпит, са предвидени определени процесуални мерки, в частност забранени са подсказващите въпроси, които могат да ориентират потърпевшия към желания отговор". Тяхното прилагане може да се предвиди при бързото идентифициране на внушаемостта на потърпевшия, което е практически осъществимо, ако се използва предварително разработена типология, визираща конкретни групи от внушаеми граждани.

„Обвиняемите, свидетелите и потърпевшите са лица с различен пра­вен статус в контекста на осъществяваните наказателно-процесуални действия. Той предполага разгръщането на специфични поведенчески сценарии, в които получават израз ценностните ориентации, мотивация­та, нагласите, Аз-образът, психическите състояния, социалната компете­нтност и когнитивният потенциал на съответната личност, имаща проце­суалното качество на обвиняем, свидетел или потърпевш от извършено­то правонарушение. Личностните превъплъщения в правната роля след­ва прецизно да се типологизират, като се използват комплекс от психо­логически параметри, детерминиращи индивидуалното поведенческо своеобразие. На базата на тях могат да се разработват адекватни психо­логически препоръки за ефективното тактическо построяване на различ­ните съдебни действия".

В пенитенциарната психология портретирането обезпечава диферен­циацията на лидерите, проблемните лишени от свобода и аутсайдерите. То подпомага уточняването и реализацията на конкретни корекционно-терапевтични задачи по преодоляването на интрапсихическите защити, овла­дяване на деструктивни психологически състояния, реконструкцията на криминалните нагласи и развитие на позитивния личностен потенциал. Персонификацията на пенитенциарните интервенции се осъществява чрез психологическото портретиране на различните категории осъдени.

Психологическото портретиране в пенитенциарни условия се инте­ресува от въпросите за изграждане „... на социалния имунитет, толера­нтността на личността по отношение на антисоциалните въздействия от страна на престъпната среда, устойчивостта й в остри конфликтни ситу­ации, в период на високо емоционално напрежение под въздействие на различни фрустратори".

Тези задачи на пенитенциарното психологическо портретиране са тясно свързани с основната цел на наказанието лишаване от свобода да интегрира осъдения в обществото, приобщавайки го към ценностите и моделите на законосъобразното поведение.

„Особеностите на психологията на осъдените се проявяват в опре­делен комплекс от психически състояния, които се развиват в момента на лишаване от свобода. Към най-типичните от тях се отнасят: състояни­ето на очаквани изменения (преразглеждане на делото, конвоиране до друго място, освобождаване). Всички тези промени пораждат нетърпе­ние. То води до повишена напрегнатост и често обуславя резки сривове в поведението. Може да се развие и състояние на безнадежност, обреченост, която води след себе си апатия, пасивност".

Въпреки визираната типичност на тези състояния, те се проявяват в различна степен от отделните лишени от свобода. В този смисъл сензитивността на осъдените следва да бъде диференцирана и представена чрез диапазон на конкретни типажи, по отношение на които да се разра­ботват и прилагат адекватни подходи за пенитенциарно третиране.

Реформирането на пенитенциарното третиране е свързано с поетап­ното прехвърляне на лишени от свобода от заведения с по-голяма сигур­ност и изолация към такива с намалена, в които има по-широки възмож­ности за разгръщане на ресоциализационни действия. Същевременно перманентно се прилага условното предсрочно освобождаване на право­нарушителите. Тези два процеса се нуждаят от надеждна психологичес­ка диагностика и прогностика. Във всеки случай на понижаване на мер­ките за сигурност или освобождаване от пенитенциарните заведения психологът трябва да осигури прогноза за криминалното поведение, „в което ясно да конкретизира:

а)действията, които се прогнозират;

б)оценената вероятност, че тези актове ще се появят в даден пери­од от време;

в)факторите, върху които се основава прогнозната му преценка".

Това е възможно да стане само на базата на подробно разработени психологически портрети на различните категории правонарушители, които да съдействат за ефективното извършване на текуща психодиагностика и прогнозиране.

При анализа на задачите на пенитенциарната психология Е. Маджа­ров специално подчертава ролята на психологическото портретиране. В частност той пише: „Създаването на личностен портрет на отделните типове правонарушители, който да отчита спецификата на мотивацията и целеобразуването при тях, особеностите на ценностната им ориентация, самооценката, нивото на претенции, самоконтрола, социалната и емоци­онална зрелост. Това ще бъдат психологически инварианти на отделни­те престъпни типове, които ще позволят по-ефективно да се осъществи диференциацията на корекционните въздействия, по-точно да се измер­ват техните достижения и прогнозират вероятните нови престъпни дея­ния".

Подготовката за живот на свобода е възлов аспект, който определя същността на съвременното пенитенциарно третиране на правонаруши­телите. Тя обикновено започва в период „... на относителна сигурност и равновесие на личността на лишения от свобода. При първите стъпки в реализирането на подготвителните мероприятия се появяват множество проблеми от психологическо естество, които получават отражение в по­ведението на осъдените. Те могат да се обособят в три големи групи:

1.Рационална промяна в социалния статус

2.Екзистенциална психична криза

3.Синдром на „страх от свободата".

Решаването на комплицираните корекционно-терапевтични задачи в контекста на подготовката на осъдения за живот на свобода реално се извършва на основата на задълбоченото познаване и отчитане на него­вите личностно-психологически особености.

Постепенното натрупване на опит в това отношение дава възмож­ност да се систематизира психологическата информация чрез създаване­то на персонажи, в които да се отразяват по-типичните тенденции в пре­живяването на промяната в статуса, екзистенциалната криза и проявле­нията на синдрома „страх от свобода".

Такъв вид психологическо портретиране неизбежно включва и раз­работването на препоръки за по-ефективно третиране, които могат да ориентират практикуващите в пенитенциарните заведения при констру­ирането на собствен, уникален консултативен и терапевтичен подход при работа с конкретен случай.

Психологическото портретиране в сферата на пенитенциарната практика е насочено към подпомагане на диагностично-прогностичната и корекционно-терапевтичната работа, провеждана с осъдените. На база­та на инвариантните личностно-психологически особености на лишените от свобода, допълнително се нюансират и персонифицират подходите за тяхното третиране. Психологическото портретиране е част от „... все по-сериозните и разностранни психологически изследвания за разработва­нето и внедряването на широк спектър от психолого-педагогически мето­ди за въздействие върху личността и групите осъдени".

                                                                       * * *

Направеният анализ показва, че психологическото портретиране е важна приложна сфера на юридическата психология, която изследва личностните особености на различните категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, съдебно-следствената, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.

Благодарение на успешното психологическо портретиране се облек­чава идентификацията на извършителите на тежки насилствени престъп­ления, разработват се специфични тактики за водене на разпит, очна ставка и обиск. Типологизират се обвиняеми, свидетели и потърпевши, което допринася за повишаване качеството на следствено-съдебните про­цедури при събирането на необходимия доказателствен материал.

Психологическото портретиране има своя принос и в подготовката на персонифицирани програми за различни категории осъдени, които обхващат както периода на пенитенциарното им третиране, така и тях­ната подготовка за освобождаване от местата за лишаване от свобода.

Визираните изследователски територии и задачи на психологичес­кото портретиране очертават статуса му на сериозна научно-приложна сфера от Юридическата психология, която е твърде сензитивна към прак­тическите проблеми, зараждащи се в сложната борба на обществото и неговите институции с престъпността.