Методика за оценка превключваемост на вниманието

                               „Черно-червена таблица на Горбова-Валтер Шулте“

 

За провеждане на изследването се използва таблицата на Горбова – Шулте с размери 49 х 49см., попълнена с числа от 1 до 25 с черен цвят и от 1 до 24 червен цвят (рис 2), секундомер и показалка (25-30 см). Предварително се подготвя протокол за регистрация на времето и грешките по време на работата.

Ред за работа.

Изследването се провежда индивидуално. На поставка във вертикално положение пред изследваното лице се поставя черно-червената таблица и се дава следната,

Инструкция: „На таблицата пред теб има 25 черни числа от 1 до 25 и 24 червени числа от 1 до 24. От теб се иска да показваш и да назоваваш черните числа във възходящ порядък – от 1 до 25, а червените – в низходящ порядък, от 24 до 1. Трябва да се брои едновременно: първо назовавате черното число, след това червеното, после отново черното, след което червено, докато поредицата свърши. Иска се да изпълнявате задачата бързо и без грешки."

Психологът записва в протокола времето, отделено за всеки от петте етапа (по десет числа на всеки етап) и следните типове допуснати грешки:

-промяна на реда (последователността) – изследваното лице греши, като променя низходящия порядък с възходящ или обратно;

-заменя числата – греши, като променя реда, вместо 23, казва 21;

-заменя цветовете – вместо да покаже и назове черно число, назовава червено и обратно.

Време за изпълнение на задачата – приблизително 90 секунди.

Обработка на резултатите: Увеличаването на времето и количеството грешки от 1 към 5, е признак за общо изтощение на нервните процеси, и забавяне на тяхната подвижност към края на задачата.

При обработката на резултатите се изчислява общия показател за превключваемост на вниманието, който е равен на сумата от показателите на петте етапа.  За неговото изчисление е необходимо да се определи успеваемостта при изпълнение на задачата – „търсенето на числа с превключване“ за всеки един от етапите отделно.

Единният критерий за оценка, отразяващ показателя за превключване на вниманието, е равен на времето за търсене на числата, като се вземат предвид направените грешки. Той се изчислява по формулата:

А = Т - С, където

А – показател за превключваемостта на вниманието;  

Т и С – балови оценки съответно за времето и грешките;

В таблица №2 са отразени баловите оценки за времето и грешките.

За да се сравнят характеристиките на различните свойства на вниманието, е необходимо да се извърши привеждане на индивидуалния показател за превключваемост на вниманието с скалови оценки (виж таблица №2)

Анализът на получените данни се извършва в няколко направления:

Първо, в резултат на съпоставяне на данните е необходимо да се направи извод за наличието (отсъствието) на възрастови различия в групата като цяло.

Второ, да се определи степента на изразеност на индивидуалните различия, т.е. до какво ниво (степен) се различават данните, получени при изследването на едно лице от средногруповия показател

Трето, ако се разполага с данни от изследвания на други свойства на вниманието, то може да се извърши съпоставка и интериндивидуален анализ за съотношенията в скалови оценки.

 

 

                               Методика за оценка устойчивостта на вниманието

                                                   „Коректурна буквена проба“

Материали: За провеждане на изследването е необходима стандартна бланка към методиката „Коректурна буквена проба“ и секундомер. На бланката в случаен порядък са напечатани букви, сред които буквите „к“ и „р“. Бланката съдържа всичко 2000 знака, по 50 букви на всеки ред.

Възрастова група: 10-18г.

Ред за работа: Изследването се провежда само индивидуално. Първоначално психологът трябва да се убеди, че изследваното лице има желание да работи съвместно с него по предстоящата тестова задача. Не е необходимо да се създава впечатление за предстоящ изпит, т.е. добре е да се избегне напрежението, което тестовата обстановка създава. Изследваното лице трябва да заеме удобна поза на стола пред масата. Психологът му предоставя тестовата бланка (виж приложение №1) и дава следната,

Инструкция: „На бланката пред теб са напечатани редове с български букви. От теб се иска, след като подам команда „Черта!“, да започнеш внимателно да преглеждаш буквите, като се движиш от ред на ред, от ляво – надясно, без да прескачаш редове. Когато стигнеш до буква „к“ и буква „р“, ти трябва да ги зачертаеш с една хоризонтална черта. Докато работиш, по някое време аз отново ще подавам командата „Черта!“, като тогава от теб се иска да поставиш една вертикална черта между буквите там където в този момент си стигнал. Трябва да работиш бързо и много внимателно, за да не пропуснеш някоя буква. Запомни, че аз по някое време ще те прекъсна и ако тогава все още не си завършил работата, отново постави вертикална черта там, докъдето си достигнал.“

Време за работа: 10 мин.

При обработката на получените данни, психологът сравнява резултатите от бланката с ключа по теста, като се препоръчва за бърза обработка, предварително да бъде изработен шаблон, който се налага върху тестовата бланка.

Резултатите се нанасят в протокол от изследването, който включва следните показатели:

-общ брой прегледани букви за 10 мин.;

-брой правилно зачертани букви по време на работа;

-брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

Продуктивността на вниманието се определя по количеството прегледани букви за 10 мин. и точността, по формулата:

където:

-К – точност;

-n – брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

-m – брой правилно зачертани букви;

         За норма се приемат 10-15 грешки при 10 мин. работа.

С цел получаване интегрален показател за устойчивост на вниманието, е необходимо оценката на точността и продуктивността да се приведе в съответни балове с помощта на таблица № 2:

Интегралният показател за устойчивост на вниманието (А) се изчислява по формулата: А = В + С,  където  В и С – са балови оценки за продуктивност и точност.  

За да се сравнят данните за устойчивостта на вниманието с други свойства, е необходимо отново да се извърши преобразуване на интегралния индикатор за устойчивост на вниманието в скални оценки, съгласно таблица № 3. 







 

 

              Методика за диагностика на наглено-образно мислене при деца (3-4г.)

                                                       „На кого, какво липсва?“

 

Методиката е предназначена за диагностика на наглено-образното мислене при деца на възраст 3-4 г. Преди началото на изследването, на детето се казва, че ще му бъдат показани няколко картинки с деца, на които художникът е забравил да нарисува нещо, което детето трябва да открие и да посочи.  От детето се иска колкото се може по-бързо да посочи липсващия елемент, назовавайки съответния детайл.

Оценява се времето, за което детето е изпълнило задачата.

Оценка на резултатта

-10 бала — време за изпълнение по-малко от 30 сек.;

-8-9 бала  — време за изпълнение от 31 сек до 49 сек.;

-6-7 бала  — време за изпълнение от 50 сек до 69 сек.;

-4-5 бала  — време за изпълнение от 70 сек до 89 сек.;

-2-3 бала  — време за изпълнение от 90 сек до 109 сек.;

-0-1 бал  — време за изпълнение до 110 сек и повече. 

Изводи за нивото на развитие:
За норма се приема, че детето на възраст 4г. може да изпълни без затруднения в рамките до 30 сек. всички задачи.

-10 бала  - много високо;

-8-9 бала  - високо;

-4-7 бала – средно;

-2-3 бала – ниско;

-0-1 бал – много ниско

 

                  Методика за изследване на паметта при съмнение за когнитивни

                                          нарушения „Рисуване на часовник“

 

Един от най-простите тестове за ориентиране за наличието на нарушения на паметовите функции е теста „Рисуване на часовник“. Той е елементарен, не отнема време и е достатъчно информативен.

Инструкция:

На пациента се предоставя празен лист и молив. Екзаминаторът дава следната инструкция:

"Моля, нарисувайте часовник и поставете кръглите часове върху циферблата. Стрелките на часовника трябва да показват два без петнадесет.“

Пациентът трябва самостоятелно да нарисува кръг, да постави на определените места всичките 12 числа и да нарисува двете стрелки, указващи правилната позиция. В норма задачата никога не създава затруднения, но при наличие на когнитивни нарушения, пациентът може да допусне грешки, които се оценяват по десетобална скала:

-10 бала – норма, нарисуван е кръг; числата са поставени на правилните места; стрелките показват правилното време;

-9 бала – допуснати са незначителни неточности при поставяне на стрелките;

-8 бала – по-сериозни грешки при поставяне на стрелките;

-7 бала – стрелките не показват правилното време;

-6 бала – стрелките не изпълняват своята функция (например, числата, които следва да посочат времето по инструкция, са обградени с кръгче, подчертани и пр.);  

-5 бала – неправилно разположение на числата в циферблата (например, подредени са в обратен ред или разстоянието между числата не е еднакво);

-4 бала – загубена е целостта на часовника, някои числа липсват или се намират извън кръга;

-3 бала – числата и циферблата не са свързани един с друг;

-2 бала – пациентът се опитва да изпълни инструкцията, но неуспешно;

-1 бала – пациентът не прави никакви опити за изпълнение на инструкцията;

Ако резултатът е по-малък от 9 бала, следва да се предполагат нарушения на паметовите функции.

Ако пациентът рисува часовника неправилно, екзаминаторът може да опрости задачата, като предложи да се нарисуват стрелките на циферблат с вече нарисувани числа. Правилното разположение на стрелките в готов кръг са признак за наличие на деменция от челен тип или деменция с преимуществено поражение на подкоровите структури. Неспособността за правилно рисуване на стрелки дори върху готов циферблат свидетелстват за вероятна деменция  при болестта на Алцхаймер.






 

 

                                  Тест за диагностика на нагледно-образно мислене

              (модифициран вариант на прогресивни матрици на Дж.Рейвън за 7-11г.)

 

Описание: Предложената модифицирана методика има за цел да определи нивото на развитие на нагледно-образното мислене при деца в начална училищна възраст. В случая под нагледно-образно мислене се разбира мисловен процес, свързан с оперирането с различни образци, чрез нагледни представи при решаването на задачи. Настоящата методика включва 10 черно-бели картинки (матрици).

Ред за работа:

На детето се предлага серия от 10 постепенно усложняващи задачи от един тип, като се иска да търси и открие закономерности в разположението на детайлите в матрицата (представения модел в горната част на големия правоъгълник) и да избере един от представените 8 елемента, намиращи се в долната матрица, в качеството на недостигащ елемент, който да бъде поставен в горната матрица.

След като разгледа структурата на голямата матрица, детето трябва да посочи, онзи елемент (един от  на осемте), които най-добре отговарят на тази матрица, т.е. съответства на модела или логиката на разположението на неговите части по вертикала и хоризонтала.

Общото време за изпълнение на всички задачи е 10 мин.. След това време експериментът се прекратява и се определя броят на правилно разрешените матрици, както и общото количество бал, отбелязани от детето за решаването му. Всяка матрица е правилно разрешена с оценка 1 точка.

Ключ (отговори):

Правилните отговори на предложените в методиката матрици са следните (първото число показва номера на матрицата, а второто – правилния отговор):

1—7; 2—6; 3—6; 4—1; 5—2; 6—5; 7—6;  8—1; 9—3; 10—5.

Скала за определяне нивото на развитие в балове:

-10 бала – много високо;

-8-9 бала – високо;

-4-7 бала – средно;

-2-3 бала – ниско;

-0-1 бал – много ниско.

 

                                                     Пенитенциарна психология.

                      Методически подходи при психологическото портретиране на

                                                          правонарушителите.

 

Психологическото портретиране на правонарушителите е важна приложна сфера на юридическата психология, която непосредствено обслужва решаването на практическите задачи по профилактичната, оперативната, следствено-съдебната и пенитенциарно-пробационната дейност. В този смисъл психологическото портретиране на правонару­шителя се оформя като практическа психология, в която се интегрират усилията на криминалистични, криминални, съдебни и пенитенциарни психолози.

„През XX век протича като че ли второто раждане на практическа­та психология. Тя започва да се обособява от научната академическа психология като отделна, самостоятелна област. Това преди всичко е свързано с нарастващите потребности от психологическа помощ в раз­личните аспекти на човешката жизнена дейност."

Очевидно визираните процеси на диференциация на научното и приложното знание се развиват и в рамките на юридическата психоло­гия. Те естествено се стимулират от нарастването на престъпността и не­обходимостта от прилагането на комплексни практически подходи, в ко­ито профилактично-оперативната дейност да е обвързана със съдебно-следствената и пенитенциарно-пробационната. Независимо от специфи­ката на посочените дейности психологическото портретиране може да играе ролята на един от свързващите елементи между тях, осигурявайки важна личностна информация за заподозрения, обвиняемия, подсъдимия или лишения от свобода правонарушител. Тя обхваща „... неговия вътре­шен свят, потребностите и подбудите, лежащи в основата на постъпките му, емоционално-волевата сфера, способностите и особеностите на ин­телектуалната му дейност (мислене, възприятие, памет)".

Всички тези параметри са достъпни за емпирична регистрация и могат да се конкретизират при вземането на решения за съответните оперативно-издирвателни, наказателно-процесуални и ресоциализационно-пробационни действия. При реализацията на всяко от тях е въз­можно да се натрупва информация, която да отчита спецификата на цен­ностните ориентации, самооценката, нивото на претенции, самоконтро­ла, социалната и емоционална зрелост. Това би направило усилията на професионалистите по-целенасочени и ефективни и би осигурило на всеки следващ етап определена психологическа информация, която ще подпомогне по-прецизното планиране на съответните процесуални или пенитенциарно-пробационни дейности.

 

Предмет и задачи на психологическото портретиране на правонарушителите

Психологическото портретиране се оформя като съществена при­ложна сфера на юридическата психология. То изследва личностно-психологическите особености на различни категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.

Дефинирането на предмета на психологическото портретиране на правонарушителите показва, че неговото конструиране като самостоя­телна юридико-психологическа дисциплина предполага интегриране на изследователските и приложни практики на криминалистичната, крими­налната, съдебната и пенитенциарната психология. Това налага да опре­делим мястото на психологическото портретиране и контекста на всяка от тях, като изхождаме от техния предмет, категориален апарат, инстру­ментариум и практически проекции.

В криминалистичната психология портретирането подпомага иден­тификацията на правонарушителя по престъпния му почерк, усъвърше­нстване на стратегиите за водене на разпит, следствен експеримент, оч­на ставка и обиск. То обслужва процеса на събиране на доказателствен материал, формулировката на версии и тяхната проверка.

Според Винзред „... психологическото портретиране на правонару­шителите е ефективен подход, който в съчетание с оперативната поли­цейска техника дава големи възможности"

Известната чешка специалистка по проблемите на психологическо­то портретиране Вихлидалова представя свой вариант за неговото дефи­ниране. По нейно мнение психологическият профил е „опит за нова ин­терпретация на оставените на местопроизшествието следи, които се сравняват с по-рано извършени подобни престъпления и разкрити таки­ва с перспектива за изграждане на образ на престъпника на базата на подбрани престъпления.

Добре направеният профил описва така правонарушителя, сякаш негов добър приятел го е направил".

Рейнвард фиксира случаите, при които се пристъпва към изготвяне­то на психологически профил на правонарушителя. Според автора това е целесъобразно, ако са налице следните проблеми:

1.Разследването не е довело до разкриването на извършителя.

2.Мотивът на престъплението не е ясен или модус операнди на престъплението показва белези на емоционални или други личностни дефицити.

3.Престъпникът спада към някои от следните категории:

-   извършва садистични действия със сексуална насоченост;

-   предприема нарязване на жертвата на парчета;

-   осъществява действия с немотивирана жестокост;

-   реализира ритуални убийства;

-   участва в отделни случаи на изнасилване;

-   извършва убийства от неудовлетвореност.

Очевидно най-благоприятни за портретиране са случаите, отлича­ващи се с определено своеобразие, в които се проявяват специфичните характерови особености на извършителя на убийство или изнасилване.

Специалистите Фокс (1980), Рейнвард Р. (1993), Валента (1995), В. Ф. Пирожков (1995) отбелязват възможностите за изработване на психо­логически портрети при осъществяването и на други насилствени престъпления. Изключение представляват случаите, при които „... извършителят е бил под влияние на дрога, поради факта, че под нейното въздействие се променя психическото му състояние, оттук и личността на престъпника."

При подготовката на психологически портрет Пенизото обръща особено внимание на поведението на правонарушителя непосредствено след извършване на деянието. Например, при убийствата е много важно как извършителят е постъпил с жертвата. В практиката съществуват три основни начина на действия с тялото на жертвата - изхвърляне, укрива­не и оставяне. Според тях профилът на извършителя ще бъде различен - например в паниката си престъпникът е избягал и е оставил, без да ук­рие жертвата, или грижливо я е укрил и унищожил следите. Съвсем друг е случаят, когато по някаква причина е оставил жертвата умишлено на видно място".

При изграждане на психологическия портрет на правонарушителя от съществено значение са и резултатите от аутопсията, ако разследва­ното престъпление е приключило с летален изход.

В подобни случаи „общият вид на нараняванията свидетелстват за психическото състояние на извършителя при деянието. Те също така да­ват информация за съотношението на силите на нападателя и жертвата. По тях може да се направи заключение, дали деянието е спонтанно или планирано".

Част от усилията на изследователите, ангажирани с психологичес­кото портретиране при реализацията на оперативно-издирвателни действия, са насочени към определяне на параметрите, съдържащи съот­ветната психологическа информация. Вихлидалова обобщава различни­те гледни точки в това отношение и подготвя списък с необходимите данни. Те обхващат „... години, пол, раса, семейно положение интелиге­нтност, степен на образование, стил на живот, социален произход, про­фесия, социална приспособимост, степен на метална неуравновесе­ност, патологична характеристика на поведението, сексуална зрелост и ДР".

Визираните социално-демографски характеристики също получа­ват задълбочена психологическа интерпретация и се разглеждат в кон­текста на извършеното криминално деяние.

Във връзка с психологическото портретиране „... Раслер подчертава, че за криминалиста е важно да е наясно с фантазиите представи на един извършител". При положение, че те са регистрирани, много по-лесно може да се разбере действителният мотив за конкретно убийство и да се свържат в едно цяло отделните елементи, определящи действията на дееца." Например от 20-те години насам се знае случаят със серийния убиец Петер Кюртен, при когото причината за садистичните убийства не е някакъв мистериозен подтик или свръхсексуалност, а:

-враждебни мисли: омраза по принцип към другите хора; нагласа­та, че си жертва (на родителите, на обществото, на други);

-садистични фантазии: представи как измъчва други хора, разфасова ги и други подобни".

Психологическото портретиране в контекста на криминалистичната практика приоритетно е ориентирано към подпомагане идентификация­та на евентуалния извършител, като се отчита своеобразието на негова­та мотивация, характерови особености, психическо състояние, патоло­гични характеристики, садистични атитюди и враждебни фантазии.

В криминалната психология портретирането подпомага психологи­ческата обосновка и диференцията на типологиите на правонарушители­те, както и изработването на адекватни мерки за прогнозиране и профи­лактика. То представлява съставна част от аргументирането на опреде­лена политика по отношение на борбата с престъпността.

Психологическото портретиране на правонарушителя презентира конкретизация на индивидуално равнище. В този смисъл то подпомага осъществяването на превантивно-профилактичните мероприятия, осигу­рява тяхната персонификация. В тази връзка А. Долгова, В. Ермаков и Н. Беляева отбелязват, че системата за профилактика, наказание и корекция „... не може да се ориентира чрез представата за правонарушителите ка­то едно еднородно множество, но тя не може да отчита и индивидуалната неповторимост на личността на всеки, който извършва престъпления.

Ресоциализационната корекция на правонарушителите, профилактирането на правонарушенията трябва да отчита индивидуалните особе­ности на лицата." Практически това е съществено при типологизирането на индивидуално-личностните и поведенчески особености на различни категории правонарушители. На тази база се разработват прогнози за развитието на престъпната кариера, уточнява се рискът за появата на криминална активност и възможностите за утвърждаването на устойчивия рецидив при определена група правонарушители, чиито личностни характеристики негативно се променят по време на престоя им в пенитенциарните заведения. „Първоначално прогностичните изс­ледвания са насочени към прогнозиране успеха или неуспеха от прила­гането на „условното" освобождаване на възрастни затворници, а по-късно се разработват и прогнози за бъдещото поведение на непълнолет­ни делинквенти"... От прогностичните изследвания на престъпността сред непълнолетните широка популярност добиха тези на Шелдън и Елеонора Глюк, Конде, Фрай, Манхайн-Уилшенз, Ф. Майер, Шпийд, Квааб, Терене, Гьобел и др.".

Твърде актуален от практическа гледна точка е въпросът за наличи­ето на личностни диспозиции, стимулиращи проявите на физическа аг­ресия." В основата на физическото насилие стои съзнателното или несъзнателното абстрахиране от съществуването на другия, не само ка­то психика, но и като физика. Тук взаимното отдалечаване е толкова го­лямо, че едното Аз решава да обсеби напълно другото Аз. Първото мо­же да съществува (може да се самоутвърждава) само чрез унищожаване­то (унижаването) на второто. Актовете на физическо насилие, както впрочем всички описани негативни форми на интеракция, може да са както едностранни, така и взаимни; може да са както предизвикани, вол­но или неволно, от единия (двамата), така и съвсем спонтанни.

Във всеки случай физическата агресия, каквито и форми да приема, е акт, който показва, че другият е не само безразличен или чужд, но той вече е враг. Адресатът на физическото насилие, конкретният потърпевш може да е случайна фигура, да няма каквото и да е отношение нито към предизвикването, нито към мотивирането на агресията".

Новата стратификация на обществото, оформянето на редица маргинални групи и аутсайдерски слоеве, вакуумът в обществените табута и сурогатите на конкурентно поведение активизираха агресивните наг­ласи сред представителите на различни възрасти и полове. Социалният контекст обаче е само медиатор, а не детерминатор на агресивните тен­денции. На личностно ниво техният генезис е свързан със семейството и развитието на индивида в детството.

По тази причина семейство Глюк създават таблици с прогностични фактори, които дават възможност да се идентифицират и потенциалните делинквенти, склонни към агресия. В тях те отчитат „... патологията на родителите, разположението им към детето, неговото непокорство и не­подчинение на родителския авторитет, неспокойствието му в детската възраст и стремежът му към разрушение. Според съпрузите Глюк възникването на престъпния потенциал е функция от неадекватни­те родителски стилове или следствие от семейната дисфункционалност. Обяснението на престъпния потенциал и прогнозирането на неговата поява сред представителите на различни групи от обществото се осъще­ствява и от теориите за етикирането. Те визират постановката, че „... престъпленията са характеристика, преписвана от влиятелните аудито­рии на определени актове. Престъплението се използва от обществото за определяне границите на приемливото поведение чрез подбиране на определени подгрупи като престъпни, формалното им идентифициране в разнообразни социални церемонии в съдилищата и захвърлянето им в по-малоценен социален статус чрез лишаването от свобода и условното пускане на свобода. От позицията на поставянето на етикетите престъп­лението не се разглежда като характеристика на отделния човек или па­тологична, депривирана среда. Теорията на етикетите извлича значител­на подкрепа от изследванията на престъпления чрез самоотчети, посоч­ващи широко разпространени случаи на незаконни действия. Тези резул­тати силно противоречат на гледната точка за индивидуалните различия или социалния конфликт. Ако повечето хора навлизат и излизат от моде­ли на незаконно поведение, докато или не бъдат арестувани, или не ос­танат незабелязани, и ако поставянето на негативен социален етикет на престъпника има отрицателни ефекти върху бъдещите прояви на неза­конно поведение, тогава взаимодействието между хората и наказателна­та система е основен предвестник на престъпленията".

Етикирането ожесточава човека, формира в него негативистично генерализирано отношение към съществуващите правни институции, инициира деструктивните му нагласи към обществото като цяло. Стигматизационната социална оценка може да доведе до сериозно преструк­туриране в ценностната и мотивационна система, които да осигурят трайна ориентация към общественоопасните модели на поведение.

Един от вариантите на стигматизационна терапия и разработен от Лемерт. Според автора, ако девиантното поведение „... се използва като средство за защита, нападения или приспособление, девиантността ста­ва вторична".

Лемерт разглежда функционалното предназначение на девиантно­стта като мотив за нейното развитие „... в един социум, който се перцептира от индивида с характеристики от типа на враждебност, агресивност, несигурност и алиенация".

Лемерт визира етапите в генезиса на вторичната девиация, които могат да послужат като прогностични индикатори при идентификация на криминалната активност за съответните обобщени, типологизирани со­циални персонажи. Той ги представя в следната последователност:

1.първично отклонение;

2.социална реакция и отчуждение;

3.отново първично отклонение;

4.по-силна реакция и отчуждение;

5.по-нататъшно отклонение;

6.криза в търпимостта, намиращ израз в официалните актове на общността, стигматизиращи девиантно;

7.усилване на девиантното поведение като реакция на стигматизацията и наказанието;

8.утвърждаване чрез девиантността, приемане на социалния статус на девианта и приспособяване към тази роля".

Моделът на Лемерт има стойността и на по-операционализиран подход при проучване генезиса на психологическите персонажи с кри­миналната ориентация. Същевременно той разкрива и насоките за евен­туални профилактични противодействия, които могат успешно да огра­ничат развитието на криминалните потенциали сред съответните катего­рии стигматизирани лица.

Прогнозирането на евентуална криминална активност предполага задълбочено проучване и в определена степен типологизиране на дезадаптивните затруднения, които изпитват лицата от различни обществени прослойки. На тази база могат да се създадат обобщени психологически портрети на персонажите, предразположени към рисково поведение, влизащо в конфликт със законовите норми.

В тази връзка могат да се използват интересни идеи от класическо­то психологическо наследство на Боби Скинер. В частност той пише:

„Да вземем млад човек, чийто свят внезапно се е променил... По-го­ляма част от поведението, което е придобил до този момент, се оказва безполезно в новата му среда. Действително демонстрираното от него поведение може да се опише заедно със своя „превод" така:

Липсва му увереност или се чувства несигурен в себе си (негово­то поведение е бедно и неподходящо); не е удовлетворен или е обезсърчен (рядко е подкрепян и в резултат поведението му заглъхва); фрустриран е (заглъхването се придружава от емоционална реакция); чувства се неловко или изпитва тревожност (поведението му често има неизбежни неприятни последствия, които имат емоционални ефекти); няма нищо, което иска да прави или се радва да прави, няма чувство за овладяване, за водене на целенасочен живот, за постижения (рядко е подкрепян за вършенето на каквото и да било); чувства се виновен или засрамен; той е разочарован или отвратен от себе си; става хипохондрик или невротик и преживява криза на идентичността (не познава човека, който някога е наричал „Аз").

Загубата на увереност, повишената неудовлетвореност, фрустрацията и тревожността, нарастващите виновностови преживявания и персо­налното обезсърчаване пораждат загубата на социална ориентация и перспективи.

Дезадаптираната личност стеснява поведенческите си алтернативи и често пъти се превръща в жертва на ситуативни фактори. В твърде яр­ка форма описаните тенденции могат да бъдат открити при извършите­лите на убийства. „Убийците като цяло се отнасят към тази категория хора, за които свободната и самостоятелна адаптация към живота вина­ги е труден проблем, фактът на престъплението показва, че изходът от контакта със жертвата за тях е практически невъзможен начин на пове­дение. Следва да се има предвид, че тази зависимост може да се реали­зира не само в контакта с жертвата, но и с всеки друг, тогава престъпле­нието се оказва опосредствано от зависимостта към трети лица.

Убийството възниква като действие, насочено към съхраняване на автономната жизнеспособност на престъпника, като разкъсване на връз­ката с жизненообезпечаващ фактор, който е престанал да изпълнява та­зи предписана му функция. Основният в произхода на убийствата се явя­ва онтогенетическият фактор - блокирането на способността към авто­номия в резултат на отхвърлянето на потенциалния престъпник от дру­гите лица".

Психологическото портретиране в сферата на криминалната психо­логия е насочено и към типологизиране на персонажите в групите с девиантна и асоциална насоченост. Има случаи, при които „...участник от нормална социална група избира в качеството на референтна такава гру­пата на правонарушителите. За да се определи еталонът на поведение на подобни лица, трябва да се анализират случаите, при които тяхното поведение влиза в противоречие с норми на социалните им групи. Влияни­ето на отрицателните групи върху поведението на отделния индивид по­някога е много по-силно от влиянието на нормално функциониращата социална група. Стремежът към поддръжка, внимание, взаимен обмен на емоционални настроения понякога по-ефективно се удовлетворява в антисоциална група".

Ориентацията към девиантни групи не е случайна. Тя се дължи на криза в идентитета, повишена склонност към зависимост, емоционални дефицити, малоценностов тип самооценка и понижени възможности за со­циален пласмент. Всички тези параметри служат като базови индикатори за описанието на рисковите персонажи, които с лекота могат да попаднат под влияние на групи с изразена девиантна и асоциална активност.

Психологическото портретиране в руслото на криминалната психо­логия обслужва проучването на личността на правонарушителите и прак­тически се разгръща чрез „... отчитането на следните групи признаци:

1.Социално-демографски. В тази група влизат: пол, възраст, обра­зование, социално положение, специалност, скала на ролите и т.н.

2.Социално-психологически. В тази група влизат: интелектуални, волеви, нравствени качества, черти на характера и други.

3.Психофизиологически. В тази група влизат: темперамент (сила,
подвижност и уравновесеност на нервната система), а също така сведе­нията за патологическите отклонения на личността".

Изброявайки признаците на портретиране В. Л. Василев твърде разгърнато е представил социално-демографските и психофизиологическите параметри, а социално-психологическите са само маркирани. Безспорно психофизиологическите особености също оказват влияние върху избора и реализацията на престъпното амплоа, но в значителна степен те се опосредстват от социално-психологическите характеристи­ки. В тази връзка трябва да отбележим значението на ценностните ори­ентации, мотивацията, нагласите, Аз-образа, способностите за регула­ция на психическите състояния и психическите защити. Само при тяхно­то пълноценно отчитане в процеса на практически ориентираното, криминално-психологическо портретиране може да се създадат адекватни предпоставки за ефективно провеждане на прогностични и профилак­тични мероприятия с рискови групи хора.

Психологическото портретиране в рамките на съдебната психоло­гия е ангажирано с установяване и систематизиране на психическите особености на обвиняемите, подсъдимите, свидетелите и потърпевшите. Тяхното изясняване облекчава процеса на събиране на доказателствен материал и прецизирането на вината и отговорността при осъществява­нето на процесуалните действия.

От първостепенно значение за съдебната процедура е определяне­то на „... вменяемостта (т.е. на способността да бъде виновен); формата на вината (умишлена или по непредпазливост); мотивите за престъпле­нието; емоционалното състояние на обвиняемия в момента на извършва­не на престъплението, влияещи на степента и характера на отговорност­та му".

Съществуват различни категории обвиняеми, които с поведението си предизвикват редица трудности, които усложняват разгръщането на следствено-съдебните действия. За голяма част от обвиняемите е харак­терна „... честата смяна на състоянията, съпровождаща се с поява на увереност в себе си, стремеж към активно противодействие, недооценка на възможностите на следствието, самоувереност или напълно противо­положните преживявания, характеризиращи се с потиснатост и депре­сивно състояние, обърканост и безволие".

От съществено значение е фактът на предявяване на обвинение по отношение на даден гражданин. Той радикално изменя тривиалната му екзистенциална ситуация, която изведнъж се превръща в застрашаваща, опасна и с висока степен на неопределеност." По такъв начин възниква мощен източник на стрес и фрустрация, който стимулира покачване ни­вото на тревожност, възбудимост и реактивност. Възникват противоре­чиви мисли, очаквания и оценки за протичащите събития. Задълбочават се депресивните преживявания, които в определени случаи могат да по­лучат израз в развитието на суицидна предразположеност. Особена лич­ностна значимост придобиват преживяванията, свързани със загубата на социален престиж, което оказва съществено влияние върху равнището и балансираността на самооценката.

Представените тенденции са характерни за личности, които за пър­ви път попадат в качеството на обвиняеми. Това обстоятелство сериоз­но девалвира персоналното им битие, нанася силен удар на тяхната Аз-концепция, деформира психическите им състояния, нарушава качество­то на функциониране на психическите процеси, осигуряващи адаптаци­ята към промените на средата".

Съществуват редица случаи, при които невинен човек, при опреде­лено стечение на обстоятелствата, може да се окаже в позицията на об­виняем. „Безспорно той ще изпитва чувства на възмущение, гняв, оби­да, ще се стреми по-скоро да се избави от необоснованите от негова гледна точка подозрения, доказвайки невинността си. Той също така ще чувства безпомощност, поради невъзможността да опровергае същест­вуващите против него улики и заради трудностите по преодоляването на предубедеността на обкръжаващите го".

В такива ситуации нараства вероятността от афективно-деструктивни реакции със суициден риск. Те също могат да бъдат изтълкувани ка­то косвен индикатор на съществуващата вина, която обвиняемият се опитва да прикрие. Очевидно визираните особени случаи трябва да бъ­дат успешно диференцирани от онези, при които има реално извършено престъпление. „... То обикновено действа потискащо на психиката, мо­же в значителна степен да потисне волята на разпитвания, да понижи възможностите му за правилна оценка на обстоятелствата, да наруши самоконтрола му, да предизвика в обвиняемия потиснато, депресивно състояние".

Очевидно при прикриващия се правонарушител и при невинния чо­век могат да се развият силни депресивни преживявания, но техният ге­незис е различен. В единия случай източникът им е страхът (който обик­новено възниква в лицата, извършили престъпление, дълго преди прив­личането им към наказателна отговорност), а в другия случай депресията е в по-чист вид, защото е израз на лична безпомощност в си­туацията.

При обвиняемите и подсъдимите, принадлежащи към средата на ре­цидивистите или организираната престъпност, психическите преживява­ния имат други характеристики. „За тях в ситуациите на следствено-съдебните действия са присъщи вътрешно ожесточение, повишен самоко­нтрол и ефективна външна демонстрация на самообладание и хлад­нокръвие. Те разработват и реализират персонална стратегия за защита, която гъвкаво се променя с оглед на ситуацията. Това е съпроводено с голяма мобилизация на личностните ресурси и е своеобразен вариант на самоактуализация в комплицирани условия, когато е застрашен „Аз-ът". В този смисъл резултатите от осъществяваното психологичес­ко портретиране при тези категории правонарушители подпомагат раз­работката, на тактики за оказване на масиран психологически натиск, чрез който да се преодолеят психологически съпротиви.

Свидетелят е възлова фигура в процеса на реализацията на след­ствените и съдебни действия. По тези причини съществуват редица опи­ти за изграждане на психологически типологизации на свидетелите. Осо­бено интересни са тези от тях, които са създадени чрез обобщаване на значителен емпиричен материал от дългогодишно практикуващи юрис­ти. За илюстрация ще приведем част от типологията, разработена от Ри­чард Харис. Според автора „... лъжецът-свидетел обикновено е умен, ловък и голям актьор. Лансира лъжливи версии, тъй като е обладан от силна ненавист към обвиняемия, с когото разчиства сметки" . Това налага по отношение на дадения персонаж да се прилага определена стратегия. Р. Харис я представя по следния начин: „За да се покаже наяве лъжливостта на показанията на един свидетел..., за когото се вяр­ва, че наистина лъжесвидетелства, най-удачният начин е да се въздържа­те да изразявате впечатлението, което ви правят думите му. Като пред­полага, че разказа му не възбужда съмнение и че му вярват, свидетелят ще разказва бързо и гладко, докато се оплете сам в някое безизходно създадено от него положение на противоречие или дойде в разрез с дру­ги части от собствения си разказ или с изнесени и установени факти или пък с установени от други източници доказателства".

В съдебната практика подобни свидетели често се подлагат и на кръстосан разпит, за да се разобличат техните лъжливи показания. Ли­цата, предоставящи такива данни, трудно могат да убедят съда „... в правдивостта на своята позиция в условията на всестранна проверка на доказателствата при кръстосан разпит, който обикновено разкрива про­тиворечията в показанията и тяхната несъстоятелност. Всичко това по­ражда неувереност, която се проявява в поведението, в отговорите на свидетеля и създава благоприятни условия за получаване от него на правдиви показания.

Обстановката на кръстосания разпит и обусловеното от него психо­логическо натоварване на разпитвания практически изключва възмож­ността за преустройване на показанията и подмяната на разобличените версии с нови, достатъчно обосновани твърдения за изясняваните по де­лото събития. Ако все пак свидетел прибягва към такава реконструкция на показанията, обикновено тяхната лъжливост става очевидна при продължаване на кръстосания разпит".

Р. Харис представя и лукавия свидетел като човек с изразени актьо­рски и манипулативни качества, който избягва директните сблъсъци и умело поддържа в другите реномето си на извънредно проницателен чо­век. Лукавият човек „така постъпва и така говори, че в постъпките и в думите му има нещо тайнствено и дълбоко скрито, което вие с каквито и големи знания и проницателност да разполагате, пак не можете да отк­риете" (20, 110). Безспорно такъв свидетел сам може да стане жертва на собствените си манипулации, които са средство за поддържане на една неадекватно завишена самооценка, нуждаеща се периодично от външно, ефективно атрибутиране.

Лукавият свидетел, според Р. Харис, може да бъде осмиван „... без да изглежда, че нарочно правите това, той ще бъде във ваша власт, защото тщеславието е една от двигателните му причини и макар да се гор­дее с такива качества, които повече хора презират, все пак е суетен и же­лае да го считат за способен, за умен човек. Да бъде осмиван като прос­так, като будала, той това не ще може да изтърпи и да понесе; хлад­нокръвието му ще изчезне и неговата хитро скроена история и наглите му отговори ще се провалят. Но смехът трябва да изглежда като резул­тат на един случаен сюрприз, нещо, което свидетелят сам си е спечелил, а не че вие сте му го скроили".

Твърде интересен е и феноменът на така наречения официален сви­детел. Той е изградил идентитета си чрез предоставената му служебна роля, която включва и съответните властнически правомощия. Незави­симо от техния размер, те са източник на самомнение и важност, които често пъти се съчетават със значителна арогантност на поведението. „Великолепната точност на показанията му е само една лъжа; целта пък на тази лъжа е всяка дума, която той каже пред съда, да бъде приета за истина, като доказателство. Тъкмо затова той най-малко може да издър­жи един аналитичен кръстосан разпит. Вие ще го принудите да се свива болезнено и да се гърчи от яд и злоба, дори бихте го вбесили, ако се престорите, че искате да оспорите показанията му; а ще го упоите с не­говата самомнителност, ако му я давате в умерени дози. Когато той ста­не много голям за свидетелската ложа, съдебните заседатели ще видят, че е вън от всяка пропорция с простата действителност и когато той, с присъщите му особени маниери, изявява най-много претенции, че безус­ловно трябва да му вярва, тъкмо тогава съдебните заседатели най-малко ще му вярват при предположението, разбира се, че свидетелят трябва да се позовава на силата на неговата, собствената му истинност, която не е много голяма. И наистина, за този свидетел може да се кажат думите, ко­ито Карлайн е казал за друго лице, не много приличащо на нашия свиде­тел, а именно: че ако той не лъже, то е защото няма достатъчно истина на разположение, за да екове от нея лъжа“.

Очевидно психологическото портретиране дава възможност за разкриването на важни нюанси от психологическите и поведенчески особености на свидетелите по време на провеждане на съдебния процес. Тяхната систематизация и интерпретация позволява да се набележи и ре­ализира по-ефективна процесуална тактика, чието използване води до надеждната верификация на изнесените факти и определяне истинност­та на предоставения доказателствен материал.

Според нормите на наказателно-процесуалното право за потърпевш се признава лицето, на което „... чрез престъпление е причинена морал­на, физическа или имуществена вреда. Това е една от централните фигу­ри в предварителното следствие и при разглеждане на делата в съда, ако става дума за престъпления против личността: убийства, телесни повре­ди, изнасилвания, кражби, грабеж, автотранспортно произшествие или хулиганство".

Психологическото портретиране на потърпевшите подпомага про­цеса на прецизно определяне на наказателната отговорност, комплексно­то и задълбочено проучване на наказателните дела, проверката на дока­зателствения материал и лансираните въз основа на него обвинения по отношение на дееца. В момента се разгръщат множество изследвания, които са ориентирани към личността и поведението на потърпевшия при извършването на транспортни правонарушения и такива, които са свър­зани с техниката на безопасност. При това се вземат под внимание „... фактори, характеризиращи свойства и състояния на потърпевшия, не­посредствено предшестващи извършването на транспортните престъп­ления или техническите аварии. Такива са: алкохолното опиянение, нео­питността, самонадеяността, преумората, недисциплинираността, лошо­то самочувствие, сърдечните заболявания, психическите разстройства, проявяващи се като неврози и реактивни състояния, а също така инди­видуалните особености на темперамента (слабата нервна система, заба­вената реакция при аварийна ситуация)".

Психологическото портретиране на потърпевшите предполага отчи­тането на типа нервна дейност, характеровите черти, жизнения опит, прав­ните компетенции, атитюди по отношение на престъпното посегателство и персоналната готовност да му се противодейства по определен начин. При това следва да се има предвид и виктимността на „... отделното лице, която се определя като реализирана в престъпния акт „предразположе­ност" или по-точно способност да стане при определени обстоятелства жертва на престъпление или, с други думи, неспособност да се избегне опасността там, където тя обективно е била преодолима".

Традиционни и твърде разпространени са изследванията на девойки и жени, които са станали жертва на изнасилвания. При прилагане на фрустрационния тест на Розенцвайг се оказва, че част от потърпевшите на „... етапа на предварителното следствие са склонни да възприемат си­туацията на изнасилването като нещо фатално, неизбежно. Те показват готовност да потъват в себе си с цел да отслабят въвлечеността си в си­туацията и да усилят собствената си съпротивляемост. При пострадали­те се наблюдават достоверно високи оценки, отразяващи повишената им фиксация върху съществуващите препятствия. Тези данни показват па­сивността, несамостоятелността на потърпевшите", които имат важно значение при въвличането им в престъпното деяние.

В изследователската практика съществуват разнообразни опити за диференциране и описание на групи от потърпевши, като се изхожда от определен класификационен признак. Така например А. Лазарус обосо­бява потърпевшите в зависимост от характера на психическото увреж­дане, което те получават в резултат на извършеното престъпление. Са­мото понятие „психическо увреждане" отразява богата феноменология и се дефинира по следния начин:

„Жертвата показва на равнище на видимото поведение силен стре­меж към отбягване на определени лица, предмети, ситуации. На когнитивно равнище жертвата има чувството, че е загубила контрол върху своята съдба (заучена безпомощност); в нейното въображение изплуват ситуации, предизвикващи страх пред нейното вътрешно око" преминава един вид „филм на ужасите".

Потърпевши с подобни предразположености са твърде пасивни, не­адекватни и неефективни по време на провежданите съдебни действия. При това в определени моменти техните страхово-депресивни преживя­вания могат да се трансформират в афективно-агресивни реакции по от­ношение на дееца, да доведат до излишно ожесточаване на свидетелски­те показания, за да се постигне на всяка цена реванш и възмездие за пре­живявания вътрешен дискомфорт. Всички тези нюанси предварително могат да се предвиждат от практикуващите магистрати, когато те разпо­лагат с психологическия портрет на тази категория потърпевши. Такъв род приложно ориентирана разработка в значителна степен ще облекчи планирането и правилната тактическа реализация на съответните съдеб­ни действия.

Някои автори са склонни да типологизират потърпевшите според тяхната сензитивност към преднамерено или непреднамерено внушение. „В голяма степен това е характерно за непълнолетните потърпевши, но на внушение се поддават и възрастни. Потърпевшите въобще са по-внушаеми отколкото свидетелите, особено тогава, когато внушаваните све­дения съответстват на техните интереси. Непълнотата, неточността на данните, представени от потърпевшия, също подпомагат внушението. За да се избегне вредното действие на внушението по време на разпит, са предвидени определени процесуални мерки, в частност забранени са подсказващите въпроси, които могат да ориентират потърпевшия към желания отговор". Тяхното прилагане може да се предвиди при бързото идентифициране на внушаемостта на потърпевшия, което е практически осъществимо, ако се използва предварително разработена типология, визираща конкретни групи от внушаеми граждани.

„Обвиняемите, свидетелите и потърпевшите са лица с различен пра­вен статус в контекста на осъществяваните наказателно-процесуални действия. Той предполага разгръщането на специфични поведенчески сценарии, в които получават израз ценностните ориентации, мотивация­та, нагласите, Аз-образът, психическите състояния, социалната компете­нтност и когнитивният потенциал на съответната личност, имаща проце­суалното качество на обвиняем, свидетел или потърпевш от извършено­то правонарушение. Личностните превъплъщения в правната роля след­ва прецизно да се типологизират, като се използват комплекс от психо­логически параметри, детерминиращи индивидуалното поведенческо своеобразие. На базата на тях могат да се разработват адекватни психо­логически препоръки за ефективното тактическо построяване на различ­ните съдебни действия".

В пенитенциарната психология портретирането обезпечава диферен­циацията на лидерите, проблемните лишени от свобода и аутсайдерите. То подпомага уточняването и реализацията на конкретни корекционно-терапевтични задачи по преодоляването на интрапсихическите защити, овла­дяване на деструктивни психологически състояния, реконструкцията на криминалните нагласи и развитие на позитивния личностен потенциал. Персонификацията на пенитенциарните интервенции се осъществява чрез психологическото портретиране на различните категории осъдени.

Психологическото портретиране в пенитенциарни условия се инте­ресува от въпросите за изграждане „... на социалния имунитет, толера­нтността на личността по отношение на антисоциалните въздействия от страна на престъпната среда, устойчивостта й в остри конфликтни ситу­ации, в период на високо емоционално напрежение под въздействие на различни фрустратори".

Тези задачи на пенитенциарното психологическо портретиране са тясно свързани с основната цел на наказанието лишаване от свобода да интегрира осъдения в обществото, приобщавайки го към ценностите и моделите на законосъобразното поведение.

„Особеностите на психологията на осъдените се проявяват в опре­делен комплекс от психически състояния, които се развиват в момента на лишаване от свобода. Към най-типичните от тях се отнасят: състояни­ето на очаквани изменения (преразглеждане на делото, конвоиране до друго място, освобождаване). Всички тези промени пораждат нетърпе­ние. То води до повишена напрегнатост и често обуславя резки сривове в поведението. Може да се развие и състояние на безнадежност, обреченост, която води след себе си апатия, пасивност".

Въпреки визираната типичност на тези състояния, те се проявяват в различна степен от отделните лишени от свобода. В този смисъл сензитивността на осъдените следва да бъде диференцирана и представена чрез диапазон на конкретни типажи, по отношение на които да се разра­ботват и прилагат адекватни подходи за пенитенциарно третиране.

Реформирането на пенитенциарното третиране е свързано с поетап­ното прехвърляне на лишени от свобода от заведения с по-голяма сигур­ност и изолация към такива с намалена, в които има по-широки възмож­ности за разгръщане на ресоциализационни действия. Същевременно перманентно се прилага условното предсрочно освобождаване на право­нарушителите. Тези два процеса се нуждаят от надеждна психологичес­ка диагностика и прогностика. Във всеки случай на понижаване на мер­ките за сигурност или освобождаване от пенитенциарните заведения психологът трябва да осигури прогноза за криминалното поведение, „в което ясно да конкретизира:

а)действията, които се прогнозират;

б)оценената вероятност, че тези актове ще се появят в даден пери­од от време;

в)факторите, върху които се основава прогнозната му преценка".

Това е възможно да стане само на базата на подробно разработени психологически портрети на различните категории правонарушители, които да съдействат за ефективното извършване на текуща психодиагностика и прогнозиране.

При анализа на задачите на пенитенциарната психология Е. Маджа­ров специално подчертава ролята на психологическото портретиране. В частност той пише: „Създаването на личностен портрет на отделните типове правонарушители, който да отчита спецификата на мотивацията и целеобразуването при тях, особеностите на ценностната им ориентация, самооценката, нивото на претенции, самоконтрола, социалната и емоци­онална зрелост. Това ще бъдат психологически инварианти на отделни­те престъпни типове, които ще позволят по-ефективно да се осъществи диференциацията на корекционните въздействия, по-точно да се измер­ват техните достижения и прогнозират вероятните нови престъпни дея­ния".

Подготовката за живот на свобода е възлов аспект, който определя същността на съвременното пенитенциарно третиране на правонаруши­телите. Тя обикновено започва в период „... на относителна сигурност и равновесие на личността на лишения от свобода. При първите стъпки в реализирането на подготвителните мероприятия се появяват множество проблеми от психологическо естество, които получават отражение в по­ведението на осъдените. Те могат да се обособят в три големи групи:

1.Рационална промяна в социалния статус

2.Екзистенциална психична криза

3.Синдром на „страх от свободата".

Решаването на комплицираните корекционно-терапевтични задачи в контекста на подготовката на осъдения за живот на свобода реално се извършва на основата на задълбоченото познаване и отчитане на него­вите личностно-психологически особености.

Постепенното натрупване на опит в това отношение дава възмож­ност да се систематизира психологическата информация чрез създаване­то на персонажи, в които да се отразяват по-типичните тенденции в пре­живяването на промяната в статуса, екзистенциалната криза и проявле­нията на синдрома „страх от свобода".

Такъв вид психологическо портретиране неизбежно включва и раз­работването на препоръки за по-ефективно третиране, които могат да ориентират практикуващите в пенитенциарните заведения при констру­ирането на собствен, уникален консултативен и терапевтичен подход при работа с конкретен случай.

Психологическото портретиране в сферата на пенитенциарната практика е насочено към подпомагане на диагностично-прогностичната и корекционно-терапевтичната работа, провеждана с осъдените. На база­та на инвариантните личностно-психологически особености на лишените от свобода, допълнително се нюансират и персонифицират подходите за тяхното третиране. Психологическото портретиране е част от „... все по-сериозните и разностранни психологически изследвания за разработва­нето и внедряването на широк спектър от психолого-педагогически мето­ди за въздействие върху личността и групите осъдени".

 

                                                                       * * *

 

Направеният анализ показва, че психологическото портретиране е важна приложна сфера на юридическата психология, която изследва личностните особености на различните категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, съдебно-следствената, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.

Благодарение на успешното психологическо портретиране се облек­чава идентификацията на извършителите на тежки насилствени престъп­ления, разработват се специфични тактики за водене на разпит, очна ставка и обиск. Типологизират се обвиняеми, свидетели и потърпевши, което допринася за повишаване качеството на следствено-съдебните про­цедури при събирането на необходимия доказателствен материал.

Психологическото портретиране има своя принос и в подготовката на персонифицирани програми за различни категории осъдени, които обхващат както периода на пенитенциарното им третиране, така и тях­ната подготовка за освобождаване от местата за лишаване от свобода.

Визираните изследователски територии и задачи на психологичес­кото портретиране очертават статуса му на сериозна научно-приложна сфера от Юридическата психология, която е твърде сензитивна към прак­тическите проблеми, зараждащи се в сложната борба на обществото и неговите институции с престъпността.

                Методика за изследване концентрацията на вниманието при деца

                                               “Преплетени линии“  (6-10г.)

 

Предназначение: Методиката е предназначена за оценка нивото на концентрация на вниманието при деца на възраст 6-10г., като се прилага индивидуално и паралелно с други аналогични тестове (батерия).

Ред за провеждане: Пред детето се поставя тестовата бланка. Показват му се краищата на всички преплетени линии и му се казва инструкцията. Детето трябва да работи помагайки си само с палеца на ръката. По бланката не се чертае с молив или друго пишещо средство. Време за работа 3 мин.

Инструкция: Представи си, че върху този лист са паднали от високо няколко въженца и са се преплели. От теб се иска да определиш колко такива въженца има върху листа и да покажеш началото и края на всяко от тях.



 

 

                  Методика за изследване обема на кратковременната зрителна памет

                                                              “Запомни фигурите“

 

Предназначение: Методиката е предназначена за определяне обема на кратковременната зрителна памет. В качеството на стимулен материал на детето се предоставят две картички с фигури (виж приложението).

Инструкция: Сега ще ти покажа една картичка на която са нарисувани 9 различни фигурки. От теб се иска да се опиташ да запомниш колкото се може повече от тях, защото след това, аз ще скрия тази картичка и ще ти покажа друга, на нея освен първите девет художникът е добавил още шест. Ти трябва да посочиш кои фигури си запомнил от първата картичка.

Времето за експозиция на стимулния материал от първата картичка е 30 сек. След това тя се скрива и се показва втората картичка. Експериментът продължава до тогава, докато детето не запомни и не възпроизведе всички изображения, но не повече от 1,5 мин.

Оценка на резултатите

-10 бала — детето е запомнило и разпознало всичките 9 фигури за по-малко от 45 сек.  

-8-9 бала — детето е запомнило и разпознало 7-8 фигури за време от 45 до 55 сек.  

-6-7 бала — детето е запомнило и разпознало 5-6 фигури за време от 55 до 65 сек.  

-4-5 бала — детето е запомнило и разпознало 3-4 фигури за време от 65 до 75 сек.  

-2-3 бала — детето е запомнило и разпознало 1-2 фигури за време от 75 до 85 сек.  

-0-1 бал — детето не е запомнило нито една фигура за 90 и повече секунди.

Нива на развитие

-10 бала — много високо;

-8-9 бала — високо;

-4-7 бала — средно;

-2-3 бала — ниско;

-0-1 бал — много ниско.

 

                          Методика за изследване на вербално-логическото мислене  

                                                                   „Петото излишно“

 

Всяка мисловна дейност представлява определена аналитично-синтетична активност на мозъка, като основно звено на тази мисловна активност се явяват умствените операции. Такива операции са: сравняване, обобщаване, систематизиране, абстрахиране, анализ и синтез,  и др.

Цел: Установяване нивото на развитие на мисловните процеси: сравняване, обобщаване и абстрахиране при ученици в начален курс.

Сравнението – позволява да се установи сходството и различието между предмети и явления на база мислено отделяне на определени техни части или свойства. Сравняването е основа и условие за развитие на по-сложната операция – обобщение.  

Обобщението – процес на мислено отделяне (изолиране) в предметите и явленията на общото и на тази база (обобщен признак) обединяване едно с друго в група. Необходима предпоставка за обобщаване е сравнението на предметите и явленията.  Обобщението може да се основава на различни признаци, но най-важното при обобщението е то да е основано на избора на не само на общи, но и на съществени признаци, характерни за тези предмети или явления. Именно развитието на мисловната операция обобщаване позволява формулиране на понятия, създаване на теории или концепции. Обобщението или способността да се отделят в обектите съществени признаци, е един от най-важните показатели за нивото на развитие на мисленето. При умствено изоставане или задръжки в психичното развитие,  тази способност е нарушена.

Абстрахирането – важната характеристика на мисленето, изразяваща се в способност за отделяне (изолиране) на някакви признаци (свойства) в обектите и тяхното последващо изучаване. Научната абстракция е необходимо условие за изучаването на сложни обекти, които не могат да бъдат разбрани веднага и като цяло.

Инструкция: Ще ти прочета списък с думи. Всеки списък съдържа винаги пет думи.  От тях, четири думи по нещо си приличат (те са сходни, имат нещо общо) и могат да се обединят в група, а петата е различна. Групата от думи може да бъде назована с едно име. От теб се иска да познаеш коя е тази дума, която е различна и не може да се включи в групата и да назовеш с една дума останалите четири от групата.

Ред за прилагане:

След прочитане на всеки набор от пет думи, психологът пита: 

-Кое тук е излишно?

-Защо според теб това е излишното?

-Кое е общото между другите четири думи?    

За всеки отговор психологът записва дословно казаното в бланка-протокол, който предварително е подготвен (формализирана бланка).

Стимулен материал:

1.Античен, остарял, износен, малък, вехт.

2.Смел, храбър, жертвоготов, зъл, решителен.

3.Васил, Филип, Иванов, Симеон, Петър.

4.Дълбоко, високо, светло, ниско, плитко.

5.Мляко, сметана, сирене, свинска мас, кашкавал.

6.Къща, заслон, мазе, хижа, вила.

7.Бреза, бор, дърво, дъб, смърч.

8.Омраза, неприязън, презрение, ненавист, наказание.

9.Гнездо, къртичина, мравуняк, кокошарник, бърлога.

10.Чук, пирон, клещи, брадва, длето.

11.Минута, секунда, час, вечер, миг.

12.Грабеж, кражба, земетресение, палеж, нападение.

13.Ботуши, чехли, джапанки, молив, сандали.

 

 Анализ на резултатите

Прави се качествена оценка на база отбелязаните отговори в протокола. Оценява се нивото на способностите за обобщаване, т.е. по какви признаци изследваното лице създава групите. 

-високо – при използване на концептуални понятия (класификация въз основа на съществени признаци);

-средно – при функционалното ниво на обобщеност  (обобщаване на база функционални признаци);

-ниско – постига обобщение само при някои понятия, чрез позоваване на конкретни признаци (цвят, форма, обем, аромат и др.)  

 

                        Методика за изследване на паметта при възрастни (MIS)

 

Методиката е предназначена за предварителна оценка за работата на паметта. Тя, заедно с Mini-Cog и GPCOG, е една от трите най-популярни и често прилагани скрининг-методики, използвани в САЩ, за оценка на когнитивния статус при възрастни пациенти в рамките на ежегодните медицински прегледи.

Редица проучвания са доказали, че MIS е по-ефективна при откриването на когнитивни нарушения, дори в сравнение със стандартния тест MMSE („Кратка скала за психичното състояние“).

Преимуществата на MIS включват:

-не изисква пациентът да записва отговорите си, което му позволява да се прилага при пациенти с нарушения на двигателната функция;

-отнема не повече от четири минути;

-не е чувствителна към нивото на образование;

-успешно се адаптира за представителите на различни езикови и културни групи;

-не изисква специално обучение от лицето, провеждащо изпитването.

Към недостатъците се отнасят:

-не е възможно да се прилага към пациенти, които не са в състояние по една или друга причина да четат;

-неспособност да се оцени с негова помощ изпълнителната функция (функцията за контрол на действията), които могат да бъдат засегнати в ранните етапи на някои видове деменция, включително съдови и фронтално-темпорални;

-невъзможност за оценка на зрително-пространствената способност, която също може да бъде засегната при деменция.

Не трябва да се забравя, че MIS е инструмент за скрининг, а не за окончателна диагноза. Ниските резултати, показват само необходимостта от по-задълбочено изследване на когнитивния статус.

Инструкция по прилагане

1.Покажете на пациента лист хартия с четири думи, които да запомни, като ги прочете на глас. (Думите са написани с главни букви, размерът им е най-малко 24 кегела).

2.Кажете на пациента, че всяка дума принадлежи към отделна категория. Дайте пример за категория и помолете пациента да посочи коя от думите принадлежи към нея (например "Какво е това – игра?"). Допускат са до 5 опита. Неспособността да изпълни тази задача показва възможни когнитивни нарупения.

3.Когато пациентът категоризира всичките 4 думи, приберете демонстрационния лист. Кажете на пациента, че след няколко минути ще го помолите да си припомни и назове думите.

4.От този момент специалистът поставя други разсейващи задачи в рамките на 2-3 мин., като например броене до 20 и обратно; серийно изваждане на седем от сто; изричане на думата ЗЕМЯ обратно и пр.

5.СВОБОДНО ПРИПОМНЯНЕ – всяка правилно възпроизведена дума се оценява с 2 бала. Помолете пациента да назове толкова от думите, колкото може да си припомни. Осигурете му най-малко 5 секунди за свободно припомняне на всяка дума. Преминете към стъпка 6, ако пациентът не назове следващата дума в рамките на 10 секунди.

6.ПРИПОМНЯНЕ С ПОДСКАЗВАНЕ – всяка правилно възпроизведена дума се оценява с 1 бал. Сега прочетете (подскажете) съответната категория, към която може да бъде отнесена всяка дума, която не е била посочена по време на свободното припомняне (например, „Каква беше играта?“).

Изчисляване на баловете

Максималната оценка по скалата е 8 бала.

(5–8 бала): няма когнитивни разстройства;

( ≤ 4 бала): възможни са  когнитивни разстройства;

 

 Модифициран въпросник за типове акцентуации на характера при подрастващи     

                                                                    (Личко)

Инструкция: Предлагаме Ви списък с твърдения, отнасящи се до характера на човек. Прочетете внимателно всяко от тях  и ако то се отнася за Вас, обградете номера му в бланката за отговори, а ако – не, прескочете номера.

 

1.В детството си съм бил весел и спокоен.

2.В първите училищни години харесвах училището, но по-късно ми стана тягостно.

3.В детството си бях такъв, какъвто е и сега-лесно се разстройвам, но и лесно се успокоявам, развеселявам.

4.Често имам лошо самочувствие (ниско, потиснато).

5.В детството си съм бил много чувствителен и обидчив.

6.Често се страхувам, че с майка ми може да се случи нещо лошо.

7.Настроението ми се подобрява, когато остана сам.

8.Като малък съм бил капризен и раздразнителен.

9.Като малък съм обичал да разговарям или да играя с възрастни.

10.Считам, че най-важното е да не обръщаш внимание на всичко онова, което може да помрачи днешния ден.

11.Аз винаги удържам обещанията си, дори да не са в моя полза.

12.Като правило аз имам добро настроение.

13.При мен седмица с добро настроение се сменя със седмица с лошо настроение.

14.Лесно изпадам от радостно към тъжно настроение.

15.Често изпитвам вялост и изнемогване.

16.Към бирата или други спиртни напитки изпитвам отвращение.

17.Избягвам да пия спиртни напитки заради лошото самочувствие и болките в главата.

18.Моите родители не ме разбират и понякога ги чувствам чужди.

19.Държа се внимателно с непознати хора и неволно се опасявам да не ми навредят.

20.Не виждам в себе си съществени недостатъци.

21.При поучаване или мъмрене (съветване0 ми се иска да избягам, но ако не мога, мълча послушно и си мисля за друго.

22.Всички мои навици са положителни и харесвани.

23.Моето настроение не се променя от незначителни причини.

24.Аз често заспивам с мисълта  за това, какво предстои  да правя през деня.

25.Аз много обичам родителите си и съм привързан към тях, но се случва понякога сериозно да ги обидя и дори да се скарам с тях.

26.Имам периоди, през които се чувствам бодър, но има и такива, през които съм като разбит.

27.Често изпитвам стеснение и срам пред повече хора.

28.Моето отношение към бъдещето често се променя: ту градя  оптимистични планове, ту виждам бъдещето си мрачно.

29.Обичам да се занимавам с моите интереси сам.

30.Почти не се случва някой непознат човек да предизвика у мен симпатия.

31.Обичам да се обличам модно и нетрадиционно , с дрехи които привличат погледите.

32.Най-обичам да се нахраня хубаво и да добре да си отпочивам.

33.Аз съм уравновесен, никога не се дразня и гневя.

34.Аз лесно влизам в контакти и общувам с хората във всякаква обстановка.

35.Трудно ми е да понасям глад – бързо отслабвам..

36.Самотата понасям с лекота, ако тя разбира се не е свързана с неприятности.

37.Често имам лош и неспокоен сън. 

38.Моята стеснителност и срам ми пречат да се сприятелявам и дружа с тези, които ми харесват.

39.Често се тревожа по повод различни неприятности, които могат да възникнат в бъдеще, въпреки че поводи за това няма.

40.Своите неуспехи и трудности аз преживявам сам и никого не моля за помощ.

41.Силно преживявам забележки и съвети, които не ме удовлетворяват (критика).

42.По-често аз се чувствам свободно и непринудено с нови непознати връстници, в новия клас, на лагер или други места.

43.Като правило аз не се подготвям за училище. 

44.Аз винаги казвам на възрастните истината. 

45.Привличат ме приключенията и риска. 

46.Към непознатите хора привиквам бързо. 

47.Настроението ми пряко зависи от моите учебни успехи и  успеха на дейностите, с които се захващам.

48.В края на деня аз обикновено съм уморен – съвсем не ми остават сили.

49.Страхувам се от непознати хора и се страхувам да ги заговоря първи.

50.Обикновено много пъти проверявам дали не съм допуснал грешка в работата си.

51.Приятелите ми имат погрешно мнение, ако не искам да дружа с тях. 

52.Има дни, в които без причина съм ядосан и мрачен.

53.Мога да твърдя, че имам добро въображение.

54.Ако учителят не ме контролира по време на час, аз почти винаги се занимавам с нещо друго или с някой друг. 

55.Моите родители не се дразнят на моето поведение.

56.Мога лесно да организирам другите деца за съвместни игри, работа или развлечения.

57.Мога да отида по-напред от другите в мислите си, но не и в действията си.

58.Случва се силно да се радвам, а след това да съм силно натъжен и огорчен.

59.Понякога съм капризен и раздразнителен, а след това съжалявам за това.

60.Извънредно съм обидчив и чувствителен.

61.Обичам да съм първи там, където ме обичат и харесват,  но да се боря за първенството на тяхната любов не обичам.

62.Почти  винаги не стигам до пълно откровение, нито с приятелите, нито с родителите ми.

63.Когато съм разсърден мога да крещя, да размахвам ръце, а понякога дори да се сбия.

64.Струва ми се, че ако искам мога да стана добър актьор.

65.Струва ми се, че да се тревожа за бъдещето е безполезно – всичко само от себе си ще се случи. 

66.Винаги съм справедлив в отношенията си с учителите, родителите и приятелите ми.

67.Убеден съм, че в бъдеще ще се сбъднат всички мои планове и желания.

68.Понякога имам такива дни, че живота ми става по-тежък, отколкото е в действителност.  

69.Доста често моето настроение се отразява в моите постъпки.

70.Струва ми се, че имам доста недостатъци и слабости.

71.Става ми тежко, когато си припомням са моите малки грешки.

72.Често разни мисли ми пречат да доведа започната работа до края.

73.Мога да слушам критика и възражения, но се старая всичко да стане по моему.

74.Понякога мога така да се разлютя на обидилия ме, че трудно бих се удържал да не го набия.

75.Практически никога не изпитвам чувство на срам или стеснителност.

76.Не изпитвам стремеж да се занимавам със спорт.

77.Никога не казвам за другия лоши думи.

78.Обичам всякакви приключения, с желание отивам на риск.

79.Понякога настроението ми зависи от времето навън.

80.Новото за мен е приятно и желано, особено когато обещава нещо хубаво.

81.Животът за мен е доста тежък.

82.Често изпитвам плахост пред учителите и училищната администрация.

83.Завършвайки определена работа, аз дълго мисля за това, дали всичко съм направил без грешка.

84.Струва ми се, че другите не ме разбират.

85.Често се огорчавам  от някого, сърдя му се, не му говоря.

86.Винаги успявам да намеря изход от всяка ситуация.

87.Харесва ми вместо на училище да отида на разходка или на спортна проява (кино).

88.Никога не върша нещо вкъщи без разрешение (без да попитам).

89.При неуспех аз мога да се присмея на себе си. 

90.Имам периоди на подем, увлечения, ентусиазъм, а след това настъпва период на апатия и спад на настроението ми към всеки и всичко.

91.Ако в нещо не успея или срещна трудност, аз лесно се отчайвам и губя надежда.

92.Възраженията и критиката ме огорчават, особено ако те са в груба форма, дори да касаят  съвсем незначителни неща.

93.Понякога мога да се разплача, ако чета тъжна книга или гледам тъжен филм.

94.Често се съмнявам в правилността на своите постъпки и решения.

95.Често в мен възниква чувство, че съм ненужен за другите.

96.Когато се сблъскам с несправедливост, аз се възмущавам силно и веднага се изправям срещу нея. 

97.Харесва ми да бъда център на внимание, например да разказвам на приятелите ми забавни истории.

98.Считам, че е по-добре човек да прекарва добре времето си – да не прави нищо, прости да си отпочива.

99.Никога не закъснявам за училище. Или за някъде другаде.

100.Неприятно ми е да стоя дълго време на едно място.

101.Понякога така се разстройвам от учителите или връстниците ми, че не ми се ходи на училище.

102.Не умея да командвам други хора.

103.Понякога ми се струва, че съм тежко и опасно болен.

104.Не обичам никакви опасни и рискови приключения.

105.Често имам желание да проверявам по няколко пъти определена работа, която съм свършил.

106.Страхувам се, че в бъдеще мога да остана сам. 

107.С охота слушам наставления,  касаещи моето здраве.

108.Винаги изказвам своето мнение, ако се обсъжда нещо в клас.

109.Мисля, че никога не бива да се деля от колектива (групата, класа).

110.Въпроси, които са свързани с пола или любовта въобще не ме вълнуват.

111.Винаги считам за интересни и занимателни онези действия, които заобикалят правилата. 

112.Понякога  имам  неприятни празници.

113.Животът ме е научил да не съм прекалено откровен дори с приятелите ми.

114.Ям малко, а понякога нищо не похапвам. 

115.Много обичам да се наслаждавам на красива природна гледка.

116.Когато излизам от вкъщи или лягам да спя, аз винаги проверявам изключено ли е електричеството, заключена ли е вратата, затворени ли са прозорците и т.н.

117.Привлича ме само онова, което съответства на моите интереси и принципи.

118.Ако за моите неуспехи е виновен някой друг, аз не оставям това безнаказано.

119.Ако не уважавам някого, аз се старая да се държа така, че той да не забележи това.

120.Най-добре прекарвам  времето си в разнообразни развлечения.

121.Харесват ми всички предмети в училище.

122.Често съм ръководител (лидер) в игрите.

123.Лесно понасям болка и физически страдания.

124.Винаги се старая да се въздържам, когато ме критикуват или ми възразяват.

125.Аз съм доста подозрителен, безпокоя се за всичко, особено за своето здраве.

126.Рядко съм безгрижен и весел. 

127.Често се забелязвам  в себе си различни знаци и имам мисли, като  се старая да ги следвам строго, за да бъде всичко нормално.

128.Не се стремя да участвам в живота на училището и класа. 

129.Понякога действам извънредно бързо, правя необмислени постъпки, заради които после съжалявам.

130.Не ми харесва да правя сметка на разходите си и да разпределям парите си, лесно бих взел на заем,  дори да зная, че в срок не мога да върна парите.

131.Учебната работа ми е досадна и ако не ме карат да уча, въобще не бих учил.

132.Никога не съм имал мисли, които се налага да крия от другите.

133.Често имам толкова добро настроение, че се е случвало другите да ме питат защо съм толкова весел.

134.Понякога настроението ми е толкова лошо, че съм започвал да мисля, че е по-добре да съм умрял.

135.Малките неприятности твърде дълбоко ме разстройват.

136.Бързо се уморявам по време на час и ставам разсеян. 

137.Понякога се учудвам (изумен съм) от грубостта и невъзпитаността на хората около мен.

138.Учителите ме приемат за старателен и префинен ученик.

139.Често ми е по-приятно да размишлявам в самота, отколкото да прекарвам времето си в шумна компания.

140.Харесва ми, когато ми се подчиняват..

141.Аз бих могъл да се уча по-добре, но учителите ми в училище не са способни на това.

142.Не ми харесва работа, която изисква усилия и търпение.

143.Аз никога на никого не желая лошо.

Описание на методиката

Въпросникът е модификация на А.Е.Личко, като целта на авторът е да създаде компактен, малък тест, който с лекота да се прилага при групова диагностика.

Въпросникът съдържа 143 твърдения, съставляващи  10 диагностични и една контролна скали (скала за лъжа). Всяка скала включва по 13 твърдения.  Твърденията във въпросника са поместени в случаен порядък. Диагностицират се хипертимен, циклоиден, лабилен, астено-невротичен, сензитивен, тревожно-педантичен, интровертен, възбудим, демонстративен и неустойчив тип.

 

Процедура за провеждане

Инструкция: „Ученици, всеки един от вас иска да научи повече за своя характер и най-вече за неговите най-силно изразени личностни черти. Когато човек познава добре характера си, той по-добре би управлявал себе си, например по-успешно би взаимодействал с другите хора. Този тест ще ви помогне сами да определите типа и особеностите на вашия характер, който се явява основа на личността. Предлагаме ви един лист с въпроси и лист, на който да отбелязвате вашите отговори. От вас се иска да прочетете внимателно всеки въпрос-твърдение и да решите, дали той се отнася за вас или не. Ако да, то обградете с кръгче номера на същия въпрос в листа за отговори, ако не се отнася – пропуснете този номер. Колкото по-точни и искрени са отговорите ви, толкова повече ще разберете за себе си. След като приключите с отговорите, избройте и съберете всички отговори, на които сте дали утвърдителен отговор и резултата запишете в края на таблицата.“

Обработка и интерпретация на резултатите.

За всеки тип акцентуация тестът предлага минимално диагностично число (МДЧ), което представя минималната граница в интервала 6 – 24. Същото се изчислява по формулата:

МДЧ = M – Rn x W, където

-          М – среден бал за дадения тип акцентуация;

-          Rn – табличен коефициент;

-          W – обхват на данните.

Минималните диагностични числа по скалите са както следва:

Хипертимен – 10;

Циклоиден – 8;

Лабилен – 9;

Астено-невротичен – 8;

Сензитивен – 8;

Тревожно-педантичен – 9;

Интровертен – 9;

Възбудим – 9;

Демонстративен  - 9;

Неустойчив тип – 10;

Контролна скала – 4;

Контролната скала показва нивото на достоверност (лъжа), като показател от 4 бала се приема за критичен. Високите показатели по тази скала показват, че изследваното лице проявява социална желателност. По тази причина при бал по-голям от 4, към скала демонстративен тип автоматически се прибавя още 1 бал. Ако показателя е по-голям от 7 бала, към същата скала се прибавят 2 бала. Ако изследването не цели проверка на хипотеза за демонстративен тип, но резултатите се приемат за недостоверни.

Правила за идентификация на типовете

1.Ако МДЧ достига или превишава баловата стойност само на един тип, то се диагностицира само този тип.

2. Ако МДЧ достига или превишава баловата стойност на повече от един тип, то се диагностицира:

а) следните комбинации от смесени типове:

Други, различни от посочените съчетания между типове трябва да се приемат като неадекватни, например: съчетание между хипертимен и интровертен или сензитивен и възбудим.

б) ако по който и да е от типовете е събран бал 4 и повече, в сравнение другите типове, то последните не се диагностицират, дори съчетанията им да са уместни.

в) в случай на несъвместими съчетания се диагностицира този тип, който е събрал по-висок бал.

г) Ако в отношението между два несъвместими типа са събрали еднакво количество бал, то за изключването на единия е необходимо да се ръководите от правилото за доминиране, т.е. приема се типа, указан след знака за равенство:

3.Ако МДЧ достига или превишава нормата по няколко типа и по правило 2 от тях и те не могат да бъдат намалени, то се подбират само два от тях с най-висок бал и се следва второто правило.

4.Ако по контролната скала са получени повече от 4 бала, то към скала демонстративност се прибавя 1 бал, а ако са постигнати повече от 7 бала, към скалата се добавят 2 бала.  Ако обаче дори след добавянето на допълнителните балове не се диагностицира демонстративен тип, то резултатите от изследването се приемат за недостоверни и следва да се проведе ретест.

Достигането или превишаването на МДЧ по един или друг тип и посочените по-горе правила за идентификация на типовете гарантира точност на методиката не по-малка от Р > 0,95.

 

                           Кратко описание на типовете акцентуации при ученици в

                                                подрастваща възраст в чист вид

  

ХИПЕРТИМЕН ТИП

Основна негова черта е първо, постоянното и доминиращо приповдигнато добро настроение, много редките прояви на избухваща агресия и то в отговор на противодействие на обкръжението и второ, постоянен стремеж за потискане желанията и намеренията на другите и подчиняването им на тяхната воля. За него е характерна висока контактност, словоохотливост, впечатлителност и жажда за развлечения. Често проявяват тенденция към лидерство, което се подкрепя от налични организаторски способности. Хипертимните са много инициативни и оптимистично настроени. Влизат в конфликтни отношения само при наличие на много твърда дисциплина, ограничения, монотонна работа или принудителна изолация. По тази причина те често биват „неудобни“  по време на час, който не е наситен с разнообразни, развлекателни, интересни и достъпни дейности. Като правило, колкото по-ниска е при хипертимния подрастващ общата мотивация за учебна дейност, толкова по-трудно може да бъде удържано вниманието му по време на час, а поведението му без отклонения. Те по-често от другите се разсейват и се занимават с някаква друга дейност. Най-добрият способ за неутрализация на хипертимния по време на час е включването му в интересна и достъпна за него дейност.  Още по-висок резултат може да бъде получен, ако тази дейност съдържа елементи на лидерство: ръководител на група, екип, отбор и пр. За определяне на най-полезната и ефективна дейност следва да се отчитат способностите, интелекта, склонности и пр. на детето.

За благоприятно развитие на характера на хипертимния са еднакво нежелани както условията на безконтролност (при липса на такива ограничения или изисквания хипертимният представлява риск за самия себе си), така и извънредния контрол, против който хипертимният със сигурност ще реагира „на нож“ с бурен протест.

В същото време те могат да бъдат активни помощници на учителите, лидери сред своите и по-малките ученици, да ръководят клубове, кръжоци, училищни радиа и пр. организирани групови форми. Принципно са отзивчиви, доброжелателни и с уважително отношение към педагогическия състав.

В по-висока възраст обикновено желани области за изява на хипертимните са дейности, свързани с постоянно общуване, обслужване, организиране и ръководене на хора. Склонни са към честа промяна на местата на работа и вида дейност.

ЦИКЛОИДЕН ТИП

Този тип поведение се наблюдава често сред подрастващите и юношите (тийнейджърите). Негова особеност се явява периодичното (с фази от няколко седмици до няколко месеца) колебание на настроението и жизнения тонус. В периодите на подем за циклоидите се наблюдават черти, характерни за хипертимния тип. След тази фаза настъпва период на спад на настроението, рязко се снижава контактността и детето става песимистично и немногословно. Обикновено избягва многолюдни и шумни компании и много рядко се въвлича в конфликти. Губи интерес към занимания и увлечения, които са го привличали в предишната фаза и предпочита да се оттегли вкъщи. През този период може да се наблюдава спад в апетита, безсъние, а през деня обратно – сънливост.  Дори малките и незначими неприятности и неуспехи преживява тежко, като рязко спада работоспособността му. На забележките на околните в тази фаза циклоидите реагират с раздразнение, дори с грубост и гняв, но дълбоко в себе си преживяват дискомфорт и в крайна сметка изпадат в униние.

Циклоидите винаги реагират тежко и са много уязвими към чести и сериозни промени на стереотипа на живот, промяна на училище, местоживеене, към загуба на приятели и близки и пр. Сериозните неуспехи и недоволство на обкръжаващите го (родители, учители и др.) могат да задълбочат и усложнят субдепресивното му състояние и да предизвикат остра афективна реакция с вероятни опити за суицид.

Оптимална позиция на близките и педагозите по отношение на циклоидните подрастващи, намиращи се в субдепресивна фаза е усилване на грижите и вниманието към децата (при това категорично е противопоказно задаването на въпроси от типа „Защо имаш лошо настроение?“.  През този период е препоръчително да се намалят изискванията към детето. За него в този момент е най-важно да получи емпатия, топъл контакт със значимите за него хора: родители, учители, други възрастни с авторитет и доверие.  Огромна полза при такива ситуации може да окаже училищния психолог, който подрастващите в тази фаза често търсят, за да „облекчат“ своето душевно състояние. В този смисъл училищните психолози трябва добре да познават учениците, които проявяват циклоиден тип поведение, да ги наблюдават и да са в готовност за адекватна реакция.  При установяване на симптомите психологът незабавно следва да предприеме мерки за адаптиране на цялата обкръжаваща детето среда – родители, учители и др.

ЛАБИЛЕН ТИП

Основната черта на този тип е крайната изменчивост в настроението. В една или друга степен тези промени са характерни за всички подрастващи. По тази причина за наличието на акцентуация на този тип може да се говори едва тогава, когато настроението се променя бързо едно в друго, а поводът за това е незначителен.  Всяка несъзнателно казана дума, недружелюбен или ироничен поглед на събеседника може да стартира неадекватна реакция в лабилния тип – влошаване на настроението, униние, мрачно разположение на духа, дори сълзи. Обратно, малозначителни, но приятни неща (например обикновен комплимент), може рязко да подобри настроението. Честите промени в настроението винаги се съчетават със значителни и дълбоки преживявания. От настроението в определен момент зависят и самочувствието, и апетита и трудоспособността, и желанието да е сам или в шумна компания. По същия алгоритъм се сменя и отношението към бъдещето – от оптимистично до мрачно и песимистично.

На фона на колебанията в настроението могат да възникнат мимолетни конфликти с връстниците и с възрастните, кратковременни афективни избухвания, но са последвани от бързо разкаяние и търсене на начин за примирие. Понякога лабилните подрастващи стават лекомислени, но и са способни на дълбока и искрена привързаност към роднини, приятели и любими. Същевременно те са извънредно отзивчиви и отворени към доброто, може да се каже, че с готовност откликват с разбиране, поддръжка и помощ. Понякога е достатъчен един кратък, но доверителен, ободряващ и мил разговор, за да бъдат вдъхновени. На грижите на другите за тях отговарят с благодарност и изпълнителност.

Лабилните преживяват много остро и болезнено отхвърлянето им от емоционално значими лица, загуба на близки и раздели. Ако педагозите искат да направят своето въздействие спрямо лабилните по ефективно, те трябва да забравят за упреците и наказанията и да действат с доброта и ласка.

АСТЕНО-НЕВРОТИЧЕН ТИП

Главната черта на този тип се явява повишената психическа и физическа уморяемост (изтощение) – раздразнителност/склонност към хипохондрия. Уморяемостта е особеност, която се проявява главно при умствени занимания. Умерените физически натоварвания се понасят добре, но когато се касае за сериозни физически натоварвания, например съревнование, се оказват непоносими.   Раздразнителността е твърде сходна с афективни избухвания при лабилна акцентуация, но за разлика от нея, афективните избухвания са свързани не със снижаване на настроението, а с видимо и ясно проследимо нарастване на раздразнителността в моментите на преумора (изтощение). Натрупваното и нараснало раздразнение по  нищожен повод и с лекота се разтоварва върху обкръжението и по-същия начин с лекота и бързина се заменят с разкаяние, извинения и дори сълзи.

За разлика от възбудимият тип, афектът при астено-невротичният не съдържа признаци за постепенност и продължителност в натрупването и нарастването на силата.  В този случай афектът винаги показва слабост. Тази слабост на организма може да се забележи по външния вид на астено-невротика – той става бледен, появяват се тъмни сенки под очите му.  Именно неговата слабост поражда повишената възбудимост и при избухването, астено-невротика бързо губи сила, много наподобяващ спукана автомобилна гума.  Той започва да се суети, върти, не може да се ориентира в ситуациите. Често става жертва на ирония и подигравки на съучениците си,  може да реагира с крясък, писък или да бъде открит да плаче край вратата, чакайки учителката.  Учителите трябва да  знаят, че когато класа установи тези особености на астено-невротика, съучениците му могат често да го провокират към подобни реакции, за да нарушат атмосферата или хода на урока. Ако учителят реши да го накаже, то в такъв случай той би играл заедно с провокаторите срещу астено-невротика.

Склонността към хипохондрия е друга типична черта на астено-невротиците.  Те внимателно  „преглеждат“ своите телесни усещания, „улавят“ най-малките признаци за немощ, с готовност се подлагат на лечение, склонни са веднага да потърсят помощ и се подлагат на медицински манипулации. Те редовно могат да бъдат открити пред лекарския кабинет или да помолят да бъдат освободени от учителя, за да извършат изследване.  Най-често ги безпокоят болките в областта на сърцето и главата, които естествено са с психогенен характер.

При астено-невротиците като правило често могат да се забележат денонощни цикли на бодрост и изтощаемост.  За интензивна учебна работа с него, педагогът е длъжен да използва трудоспособността в периоди на бодрост – това са втория или третия час, началото и средата на седмицата, първата половина на тримесечието (особено мъчителна за всички подрастващи е третото тримесечие).

Главното в позицията на педагога по отношение на астено-невротика е търпението и искреното съчувствие. Необходимо е внимателно да се заобикалят повечето от грешките и неуспехите на подрастващия, когато те очевидно възникват на фона на изтощението му. И обратно – умело да се акцентира вниманието върху неговите успехи.  Не е излишно да се помни, че астено-невротиците реагират крайно болезнено на шеги, ирония и сарказъм по свой адрес без значение на източника.  И накрая, нещо много важно, необходимо е преди всичко да се изясни, дали в дадения случай няма физически причини за астенизация (хронични болести, продължителна преумора и др.).

СЕНЗИТИВЕН ТИП

Този тип най-отчетливо може да бъде наблюдаван и е оформен в по-късна възрастност, към 16-19 години. Повечето от елементите му обаче могат да се забележат още в подрастваща възраст. Това са преди всичко извънредно високата впечатлителност към която по-късно се прибавя рязко изразено чувство за собствена непълноценност. Училището плаши такива деца, чрез шумът, крясъците, сблъсъците, опасните игри и същевременно те много бързо се привързват към класа и дори страдат за свои съученици. Много трудно се съгласяват да преминат в друг клас. Като ученици обикновено са старателни и прилежни, но изпитват силни страхове от проверки, контролни и изпити.  Нерядко се стесняват да отговарят пред целия клас, страхуват се да не станат за смях и подигравки или обратно – отговарят, но се съобразяват с това, да не бъдат уличени от другите като зубрачи.

Контактността им варира около средното ниво, като предпочитат тесен кръг приятели. Рядко конфликтуват, като по-скоро заемат пасивна позиция; обидите поглъщат в себе си; алтруистично настроени са;  състрадателни и умеят да се радват на чуждите успехи.  Чувството им за дълг се допълва от изпълнителност. Крайната им чувствителност  граничи със сълзливост което може да провокира нападки по техен адрес от страна на невъзпитани или раздразнителни хора. Към семейния кръг запазват детската си привързаност, а към опека и покровителство от по-възрастни  се отнасят с търпимост и с охота се подчиняват. Те често са наричани от другите „домашни деца“, „бабино дете“, „мамино дете“.  Те рано формират високи морални и етични претенции към себе си и обкръжението.  Грубостта, жестокостта и циничността на връстниците им ги ужасяват.  Те са самокритични и откриват в себе си много недостатъци, но те са от съвсем друг вид – свързани са със слабост на волята.  Чувството за собствената им непълноценност и чувствителността им  предизвикват у тях ясно изразена реакция на хиперкомпенсация:  те се стремят да се самоутвърдят именно там, където се оценяват като най-слаби Например, детето сензитивен тип, което изпитва страхове да говори и се изявява пред публика, точно то иска да се включи в театралния клуб на училището. Тази особеност учителите трябва да познават много добре, защото много често поради срамежливостта и стеснителността им тези деца биват отхвърлени от това, към което се стремят и е важно за тях. Момичетата се стремят да показват своята веселост и общителност.  Стеснителните и плахи момчета се стремят да демонстрират сила, воля и енергия.  Ако педагогът успее да установи с тези подрастващи доверителен контакт, което за разлика от лабилния тип съвсем не е лесно), то зад маската  на непълноценността ще открият множество самообвинения, самобичуване и укори към себе си.  Тази категория са най-раними и чувствителни в сферата на взаимоотношенията с обкръжението.  Непоносими за тях са ситуациите, в които те стават обект на насмешка или подозрение за извършена постъпка; когато са подложени на несправедливи обвинения и пр. Именно тези ситуации могат да подтикнат детето към остра афективна реакция, конфликт, да провокират депресия или дори опит за суицид.

ТРЕВОЖНО-ПЕДАНТИЧЕН ТИП

Главната черта на този тип подрастващи е тяхната нерешителност и склонност към разсъждения, тревожната мнителност, увлечението им по самоанализ и  не на последно място предразположеността им към обсесивни мисли, свързани със страхове, опасения, мрачни и опасни предвиждания.

Страховете и опасенията на тревожно-педантичния подрастващ като цяло са адресирани  към възможността, вероятността, допускането, прогнозата за нещо, намиращо се в бъдещето – очакване да стане нещо непоправимо и ужасно с него и още по ужасно с неговите близки, към които той питае почти патологична привързаност.   Особено ясно е видима тревогата за майката – как тя може да се разболее или умре (независимо, че здравето й не буди никакви опасения) или стане жертва на някакъв нещастен случай. Дори незначителното закъснение на майката при прибиране вкъщи, подрастващият преживява тежко.  Психологическата защита от постоянната тревога за бъдещето поражда специални ритуали и процедури, които подрастващият трябва да спазва или провежда: жестове, заклинания, цели поведенчески комплекси (например, отивайки на училище трябва да премине точно по определен път; да докосне нещо; да стъпи на определена плочка и пр.), за да не възникне и се случи вероятното. Друга форма за защита е изработения формализъм и педантизъм („Ако всичко предвидя и предварително внимателно проверя, то нищо опасно няма да се случи и аз ще имам успех“).

Нерешителността в действията и разсъжденията при тревожно-педантичния тип са съчетани. Всеки самостоятелен избор колкото и незначим да е той (например, гледане на някой филм), може да стане предмет на дълги и мъчителни колебания. От там насетне тревожно-педантичният подрастващ вече е длъжен да изпълни всяко взето решение, като проявява удивителна нетърпеливост.

Нерешителността често води до хиперкомпенсация във вид на неочаквана самоувереност, безапелационност на съжденията, усилена решителност и прибързани действия в ситуации, които изискват внимателност и предпазливост. Провалът и неуспехът при подобни ситуации водят до допълнително усилване на нерешителността и съмненията.

Често допускана педагогическа грешка в отношението към подрастващите тревожно-педантичен тип е ангажирането им със задачи, изискващи обобщение и инициатива. Тенденцията да им се поставят такива задачи са провокирани от обстоятелството, че ако подрастващите ме прибягат до хипекомпенсация, то те се възприемат като особено изпълнителни и послушни ученици.  По тази причина учителите трябва да избягват да делегират отговорности на тревожно-педантичния тип, изискващи точност и прецизност, тъй като това може да ги доведе  до нервно-психически срив и усилване на субдепресивната симптоматика.  Обратно, когато условията са спокойни, работата е добре организирана, разпределена, диференцирана, планирана и не изисква многобройни контакти и инициативи, тревожно-педантичния тип се чувстват по правило добре и сигурно.

За тревожно-педантичния тип не е типична (с изключение на редките случаи на хиперкомпенсация) склонността да нарушава правилата, законите, нормите на поведение, да злоупотребява с алкохол, да участва в обществено неприемливи сексуални контакти, да избяга от дома си или да прибегне към суицид.  Тези тенденции са заменени при него от размишления, вътрешен диалог, самоанализ, интроспективност, мъдруване. За корекция на акцентуираните черти на този тип, на педагозите и родителите се препоръчва преди всичко постоянен и доверчив оптимистичен стил на общуване с подрастващия, избягване методи за наказания и ограничения, широко практикуване на поощрението и поддръжка на всяка активност и самостоятелност. Особено полезни са честите прояви на доброжелателност от страна на близките и на учителите. При възникване на едни или друго недоразумения (дисциплинарни, учебни и пр.) с тревожно-педантичния подрастващ, то веднага те трябва да бъдат решавани конструктивно с положителни перспективи.

ИНТРОВЕРТЕН ТИП

Най-съществената черта на този тип се проявява като съчетание от:  затвореност и изолираност от външния свят, неспособност или нежелание за установяване на контакти, и ниска потребност от общуване; противоречиви черти на личността и поведението – хладнина (отчужденост) и префинена мнителност; упорство и податливост; лековерие и бдителност; апатия и напориста целеустременост; затвореност и внезапно неочаквано безпокойство; извънредна привързаност и немотивирана антипатия; рационални разсъждения и нелогични постъпки; богат вътрешен свят и безцветност на неговата външна изява (ограниченост в експресията). Всичко това ни кара да говорим за отсъствие в структурата на личността на интровертния подрастващ на вътрешно единство. Съществен негов недостатък е липсата на фина интуиция и емпатия в междуличностните отношения.

С настъпването на половото съзряване описаните черти започват да се проявяват с особена яркост. Особено фрапиращи са самоизолацията и отхвърлянето на връстниците. Духовната самота дори не тежи на интровертираният акцентуиран подрастващ. Той живее в своя свят, със своите необикновени за другите интереси и склонности. Външния свят на другите той приема със снизхождение, пренебрежение или открита неприязън. Въпреки всичко това обаче,  тези деца страдат от своята самота, от неспособността им да общуват, от невъзможността да намерят себе си.

Дефицитите на интуицията и неспособността за съпреживяване се обуславят от т. нар. хладнина на интровертния акцентуал.  Техните постъпки могат да бъдат жестоки, но те са свързани с неумението за „всчувстване“ в страданието на другите.  Не случайно те често се оказват чужди и непонятни не само за връстниците си, а и за педагозите и своите родители.

Недостъпния вътрешен свят и сдържаността в проявите ги правят неразбрани и неочаквани за обкръжението им, тъй като всичко което ги е предшествало (преживявания и мотиви) остават скрити. Някои от действията им учудват, но те не са с цел привличане на внимание (за разлика от демонстративния тип). 

Опасност за интровертния акцентуал  представляват алкохола, към който те понякога посягат в неголеми дози за да преодолеят самотата си и за да улеснят контактите. Не малка опасност за подрастващите от този тип представляват упойващите вещества, които предизвикват фантастични мечти, като заменят реалното общуване.

Значително място в живота на тези подрастващи заемат увлечения, които често се отличават с постоянство и нестандартност – преди всичко това е някакво интелектуално-естетическо хоби (четене, моделиране, конструиране, колекциониране). Ако такъв подрастващ попадне в ситуация, която е в противоречие с вътрешните му принципи, то той може да реагира със завидна последователност и твърдост отстоявайки своята позиция (например, да напусне залата по време на изпит; да не се съгласи с темата на предложеното му съчинение). Особено бурно те реагират на неумели, груби опити на възрастните да проникнат във вътрешния им свят, да „нахлуят в душата им“. В такива ситуации е препоръчително да се направи опит за демонстриране на искрена компетентна заинтересованост към увлеченията на ученика.

Проникването във вътрешния свят на интроверта е важна задача и цел на педагога, защото отхвърлеността му на външния свят практически затруднява неговата социализация, в частност корекцията на нравствените, моралните и други нагласи (в т.ч. и сексуалните), които могат да бъдат много своеобразни (нестандартни) и далеч да не отговарят на общоприетите норми.  Освен всичко това, интровертните черти могат рязко да се усилят, ако такъв подрастващ се възпитава в дух на доминираща хиперпротекция (извънреден контрол и опека; суровост на наказанията и ограничения).

ВЪЗБУДИМ ТИП

Главната черта на този тип е склонността му към дисфория (понижено настроение, раздразнителност, озлобеност, мрачност, склонност към агресия) и афективна избухливост. Характерни за него са също напрежение в инстинктивната сфера, достигащо в отделни случаи до аномалии  във влеченията.  В интелектуалната сфера обикновено се наблюдава трудноподвижност, забавен говор, вискозност, инертност, които поставят ясен отпечатък върху цялата психика. Афективните разреждания могат да бъдат в следствие на дисфорията – подрастващ в това състояние сами търсят повод за скандал.  Афектите могат да бъдат предизвикани и от външната среда (връстници, които проявяват властност, стремеж да подтиснат другия, неотстъпчивост, жестокост или проява на себелюбие, като доведат до конфликт.

Поводът за гнева може да бъде нищожен, но винаги е съпроводен с нарушаване на правата и интересите на възбудимия подрастващ, колкото и незначими да са тези нарушения. При безпрепятствено развитие на афекта, в очите се наблюдава прилив на неудържима ярост, следвани от  заплахи, цинична самоотбрана, жестоки побои, безразличие към слабостта и  безпомощността на противника и неспособност да премери реално силата и възможностите на другия. В афекта много рядко може да се прояви вегетативен компонент: побледняване или почервеняване на лицето, изпотяване, напрегнатост на лицевите мускули, усилване на слюдоотделянето. Сексуалното влечение на възбудимия подрастващ се проявява с голяма сила.  Отношението му към обекта на влюбеност или сексуалния партньор почти винаги е украсено с мрачни тонове на ревност, чести конфликти, скарвания с реални или мними съперници.  В състояние на афект, подтикван от мощно полово влечение, в условия на пълна или дори частична безнадзорност (късно вечер; в изолирани пространства; на безлюдни места и пр.) той може да извърши опити за престъпление със сексуални мотиви.

Като правило в подрастващата възраст при възбудимите деца се наблюдава спад на мотивацията за учебна дейност, като това нерядко се съчетава с доста високи претенции към оценките си. Въобще към всяко наречено „свое“ те се отнасят изключително внимателно и педантично, в т.ч. и към здравето си, което ги удържа от употреба на вредни токсични и упойващи вещества, но пък към алкохола биха посегнало доста често, за да коригират настроението си.

Възбудимият подрастващ започва да се бори за „благополучни“ оценки с най-различни способи: от ласкателство към учителите до яростни и тежки конфликти с тях. В тези условия е необходимо учителите от една страна да дадат наистина възможност на ученика да „заработи“ добра оценка (умело реализирайки принципа на диференцираното обучение), а от друга, доброжелателно и аргументирано да обясни на ученика защо оценката е една или друга. Особено важно е в тази ситуация въобще да не бъде провокиран конфликт, отчитайки леката емоционална възбудимост на подрастващите – нито в училище, нито в семейството те не са в състояние да запазят безразличие или да проявят задръжки, не само в конфликтната, но и в предконфликтната фаза. По време на урок учителят може да провокира афективно избухване у възбудимия подрастващ например чрез, несдържана маневра на учителя, грубост в речта му (при това въобще не е задължително забележката да е ориентирана към възбудимия ученик). Особено е опасно когато възниква грубо потискане и унижение на неговите интереси или лично достойнство. Дори да бъде запазен подчертан доброжелателен тон в общуването с възбудимия подрастващ, учителите трябва да водят постоянно наблюдение върху поведението на ученика по време на час, междучасие и в извънучилищната дейност.

            Един от способите за корекция на поведението на възбудния тип се явява призива към тяхното съзнание, анализа и оценката на поведението в процеса на индивидуална беседа. Става дума за баналното „Така вече не може!“ или „Тази няма да я бъде!“. При такава беседа подрастващият трябва да представи устен, а понякога и писмен компромисен договор.  На първо място трябва да се направи така, че подрастващият да преустанови по-нататъшното нанасяне на вреди на себе си и своите близки (ако за него има действително значими близки). След това, да се прояви искрена заинтересованост към проблемите на подрастващия и да се направи опит в съвместно търсене да се подбере на удачния вариант за компромис – такъв, какъвто е най-приемлив за него. Провеждането на тази беседа следва да се извърши в такива периоди, при които не се наблюдават нито тежка дисфория, нито натрупване на афекта. От особено значение е активната роля, която е добре да играе ученика по време на беседата – да се научи да говори за своите усещания и проблеми, тъй като бедността на речта и неспособността ясно и аргументирано да изразява своите мисли, може да провокира афективен взрив в конфликтна ситуация.

В процеса на беседата педагогът е длъжен да използва всички способи за недопускане на агресивна реакция: доверителност, интимна интонация, ласкаво прикосновение, лек хумор (който и в най-малка степен не засяга себелюбието на детето).

ДЕМОНСТРАТИВЕН ТИП

Главните черти на този тип са: безпределен егоцентризъм, ненаситна жажда за внимание към собствения Аз, възхищение, съчувствие, удивление към собственото Его.  Той може да преглътне ненавистта и негодуванието на обкръжението си, но не би изтърпял безразличие и равнодушие, както и перспективата да остане незабелязан. Счита се, че същността на демонстративния тип се заключава в абнормните способности на личността подбор и избирателност само на онази информация за себе си и света, която го впечатлява. Всичко което е приятно и е създадено за да украси собствената личност, демонстративният тип старателно съхранява и хипертрофира; всичко което има неутрално и още повече противоположно значение, бива изхвърлено от паметта и съзнанието.  По тази причина и внушаемостта, която нерядко излиза на преден план като характерна черта на този тип, се отличава с избирателност – от нея нищо не остава запазено, ако обстановката на внушение и самовнушение не „налива вода в мелницата“ на егоцентризма. Непрекъснатия стремеж да доставя за себе си всевъзможни облаги за сметка (върху) другите – съученици, родители, учители. Тази реализация върви по две направления: първо, предприемане на стъпки за предизвикване  по отношение на своята персона на колкото се може повече симпатии, уважение, възхищение и пр. и второ,  ако не сработи първия способ, започва стимулиране на обкръжението за предизвикване на съчувствие и състрадание – игра в ролята на жертва. В случай на неуспех, демонстративният тип изважда още една карта от ръкава си – превръща се в клоун, шут, дори е склонен да наруши дисциплината само и само да привлече вниманието на обкръжаващите го.

Описаните проявления на демонстративния тип често се съпътстват с висока мимикрия в поведението (в зависимост от спецификата на целите – училище, улица, семейство, подрастващият встъпва в различни роли, включително патологични, насочени към украсяване и хиперболизиране на своята персона, дори лъжа.

Отношението към учебната дейност на демонстриращият подрастващ зависи от това, доколко тя съдейства за удовлетворяване на водещите нагласи за демонстрация на себе си (придобиване на признание, желание за блясък, превръщане в център на възхита и пр.). при развит интелект успеваемостта на тези подрастващи е често висока, но отново избирателна; добър е по тези предмети и при тези учители, които успяват да създадат нужните отношения с него (отделящите му специално внимание) и обратно -  наблюдават се трудности и дори достигане на пълно безразличие по предмети, по които преподават учители, от които той не е удовлетворен т.е., тези които не успяват да създадат нужните му отношения (по тези предмети ученикът винаги обяснява неуспеха си с външни обстоятелства). Много често в поведението му може да се наблюдава стремеж да досажда на учителите със своята бъбривост, поставяне на нескончаеми въпроси, пускане на шеги и пр.  В такива случаи добри резултати постига следната препоръка: на първо място учителят следва да отговори на потребностите на демонстративния тип от внимание – често да го хвали, да споменава името му, да му обръща внимание с поглед, да прегледа тетрадката му и пр. В резултат ученикът веднага започва да се чувства по-добре и да се държи по-добре, повишава се продуктивността на работата му  и пр. на второ място, когато се закрепят положителните резултати от първия етап, учителят обръща внимание на ученика само тогава, когато неговото поведение и дейност съответстват напълно на очакванията на педагога, т.е. подкрепя само положителния опит в неговото поведение. На третия етап, когато положителната тенденция в поведението е напълно закрепена, педагогът преминава към прекъсната схема за подкрепление – обръща внимание само при проявление на положително поведение и постепенно увеличава интервала между отделните подкрепления. Постепенно в резултат на постоянните подкрепления на недемонстративното поведение и на стимулиране проявите на задържане на това влечението, демонстративно поведение угасва и подрастващият изживява своята акцентуация.

Друг метод за модификация на поведението на демонстративния подрастващ се явяват системно провежданите индивидуални беседи, формиращи у него разбиране за това, че най-надеждния и устойчив начин за привличане вниманието, уважението и грижата на обкръжаващите е социално полезна, насочена не към себе си, а към другите дейност. Именно педагогът трябва да организира такава дейност и да включи детето в нея.  Това могат да бъдат различни класни и извънкласни мероприятия, драматични кръжоци, изложби, училищно радио, конкурси и други формати, в които демонстративните подрастващи да получат възможност действително да „блеснат“, използвайки свои идеи и често неразкрити артистични заложби в областта на литературното и актьорско творчество.

Необходимо е да се знае, че демонстративен подрастващ, който не развие в себе си нито едно интересно, полезно и престижно умение, често в по-висока възрастност се превръща в тежък в общуването хистероид, симулант, празнословец.  Алтернативата в развитието му е много по-привлекателна – всеобщ любимец, актьор или просто умник-разказвач, душата на компанията.

НЕУСТОЙЧИВ ТИП

Основната на този тип е патологично слабата му воля.  Безволието му (абулията) се проявява преди всичко когато дейността му засяга учебния процес, труд, изпълнение на задължения, дълг, при постигане на поставени цели. Същевременно и в развлеченията му не се забелязва особена напоритост – по-скоро той плува по течението, приема от инициативността и активността на връстниците си. С това са свързани отсъствието на сложна мотивация на постъпките, недостатъчната способност да удържа влеченията си, от внезапно възникващи желания (ако осъществяването им не е свързано с някакви трудности). Освен безволието при него се наблюдава и повишена внушаемост от страна на личности с криминален уклон, предлагащи удовлетворяване на влечения и потребности без усилия. Друга отличителна особеност е, че социалното поведение на неустойчивия се влия по-силно от обкръжаващата среда, отколкото от самия него. Отчитайки от една страна повишената внушаемост и импулсивност, а от друга – незрялостта на висшите форми на волева активност, неспособността за изработване на устойчиво социално одобряем жизнен стереотип и като последица, неорганизираността, отсъствието на стремеж за преодоляване на трудностите, склонността да върви по пътя на най-малкото съпротивление, слабостта на волята да се придържа дори към собствените си забрани и предразположеността му към отрицателни външни въздействия, педагозите трябва да положат много усилия, следвайки препоръките и съветите на училищния психолог, за да овладеят дефицитите и слабите страни на неустойчивия тип ученик и да му помогнат.

Психичната неустойчивост (преди всичко на волята) се явява основа, върху която нерядко се формират различни варианти на невротични разстройства, алкохолизъм, наркомания. Неустойчивата акцентуация се проявява често още в началните класове. Първия ясен симптом е отсъствието у детето на всякакво желание да се учи и да се труди.  Само при непрекъснат контрол и подчинение на указанията на възрастните, неустойчивия тип може да изпълнява задачи, като постоянно ще се стреми да се отклони от тях.  Първите нарушения в поведението в детството, свързани с емоционално-волевата незрялост и се усилват по-късно в подрастваща възраст.  Негативните постъпки сякаш привличат като магнит тези деца – те са винаги въвлечени в пагубни за тях ситуации, винаги са в грешка. При тях не работи модела на подражанието на успешни ученици, точно обратното – те са омагьосани от онези модели, които предлагат незабавна наслада, развлечения и удоволствия.

За корекция на поведението на такива деца е изключително важен пълния контрол върху поведението и дейността им (преди всичко учебната) и система от разумни изисквания.  Това следва да бъде цяла система от контролни мерки по време на пребиваването по време на училищни занятия, в семейството (проверка резултатността от училище, съвместен труд с възрастните; запълване свободното време с трудови задължения).

Особено важно е моментите на твърд контрол да се съчетават с искрена заинтересованост от страна на възрастните (педагози, родители, които не бива да го оставят сам) към успехите на ученика и поддържане на позитивни емоционални контакти.  Важно е (в този случай и тоста сложно) да се пробуди интереса на подрастващия към самоуважение, към своите положителни качества и своето бъдеще.  В такива условия подрастващият може продължително време да не допуска нарушения в поведението и  да се учи сравнително добре.  Не трябва обаче да се забравя, че всеки път обаче когато бъде отслабен контрола, неустойчивият подрастващ ще се стреми към „подходящата компания и дейност“.  За тези подрастващи са особено опасни такива жизнени ситуации, при които да станат безнадзорни, да попаднат в безделни компании или в криминално ориентирани групи.

 

 

                                          Типове конституционална психопатия и

                                 акцентуации на характера в подрастваща възраст

 

Първата от класификациите на психопатиите, получила широка известност е тази на немския психиатър Емил Крепелин (2015). Основен недостатък на тази класификация е, че тя не обхваща всички наблюдавани типове и изобилства от битови термини, но именно тя в крайна сметка става основа за създаването на следващите много по-пълни и съвършени.

Всички по-нататъшни опити в областта на групирането на психопатиите могат да се разделят на две направления.

Първата от тях се основава на клинично-индуктивен метод и отразява стремежът да се систематизира по някакъв начин разнообразието от клинични прояви, с които специалистите ще се срещнат.  Авторите, които принадлежат на това направление, отделят около десетина вида психопатии. Най-известните класификации на това направление са тези на таксономистите: немския психиатър Курт Шнайдер  (1923) и руския психиатър Пьотър Борисович Ганушкин (1933).

Второто направление се базира на теоретико-дедуктивен подход. При него в основата на класификацията стоят определени концепции и първоначални теоретични нагласи. Тук цялото многообразие от клинични прояви се оценява от гледна точка на определени постулати. Тези систематизации се отличават със изключителна простота – най-често извеждат от два до четири типа, които практически се оказват недостатъчни. Например, немския психиатър Ернс Кречмер (1921) се опитва да раздели всички психопати на шизоиди и циклоиди, съответстващи на двата типа биологична конституция – астеници и пикници.

О.В.Кербиков (1961, 1962) и неговите последователи използват за класификация на психопатиите учението на И.П.Павлов за типовете нервна система (темпераменти). В зависимост от преобладаването на процесите на възбуждане или задържане, психопатиите са разделени на две групи – възбудими и задържащи. По-късно се установява, че е невъзможно всички разновидности на психопатиите да бъдат описани в такава схема. Тогава биват добавени:  параноялния тип, като проявление на патологичната инертност и „неустойчивия“ тип, като проявление на патологична лабилност на нервните процеси. По-късно от възбудимите и задържащите типове са отделени: шизоидния, психастеничния и истеричния типове (Гурьева В.А., Гиндикин В.Я., 1980). Независимо от всички класификации, последващи тази на Кербиков, психопатиите си остават разделени в зависимост от двата основни признака – възбуда и задържане, като обособени групи. Запазването и прилагането на тези типове е очевидно полезно от съдебно-медицинска гледна точка  при възрастните, но за рехабилитация и психотерапия се изисква много по-голяма диференциация, особено що се отнася до подрастващата възраст, в която за всеки от вариантите на възбуда и задържане са необходими специално диференцирани рехабилитационно-психотерапевтични програми.

Сред класификациите на типовете психопатия (нарушения на характера) при деца и юноши най-известните принадлежат на F.Homburger (1926), М.Tramer (1949), L.Michaux (1953), Г.Е.Сухарев (1959), Н.Stutte (1960). Почти всички отделят над десет типа, които са много близки един до друг.  Например, класификацията на Сухарев (1959) за подрастваща възраст изцяло използва систематизацията на П.Б.Ганушкин. В нея подробно са описани типовете, които могат да се формират още в детството (аутисти, т.е., шизоиди, хистероиди) или в начална училищна възраст (неустойчиви, психастеници и по рядко хипертимни). Епилептоидите и параноялните се споменават като редки типове.

Систематизацията, която формулира Андрей Евгениевич Личко се базира на класификациите на типовете психопатии на Ганушкин (1933) и Сухарев (1959) и типовете акцентуации на Карл Леонхард (1968). Въпреки това, систематизацията на Личко се отличава с две особености. Първо, тя е предназначена специално за подрастваща възраст; всички типове са описани такива, каквито се представят в тази възраст. В нея са включени и типове, които в детска възраст не са все още видими: циклоиден, лабилен, астено-невротичен, сензитивен, конформен тип. На второ място, тази таксономия обхваща както психопатията, патологични аномалии на характера, така и акцентуациите, т.е. варианти в нормата.

По отношение на акцентуациите има две класификации на типове. Първата е предложена от С. Леонхард през 1968 г., втората е разработена от Личко през 1977 г.  В.В.Юстицкис (1977)  прави сравнение между класификацията на К. Леонхард и тази на Личко, въпреки че през 1976г. Леонхард прави промени в своята. Сравнението е представено в таблицата по-долу:

В класификацията на Леонхард, отсъстват широко разпространените в подрастваща възраст неустойчив и конформни типове, както и астено-невротичният тип. Дистимният тип в неговата класификацията съответства на конституционно-депресивния тип на P.B. Ганушкин (1933), а фиксиращият на параноялния, като и двата в периода на юношеството практически не се срещат.

 

Източник:

 

                                                       Пенитенциарна психология. 

 Методически подходи за психологическото портретиранена правонарушителите.

 

Изследването на отделните категории правонарушители през раз­лични периоди от развитието на психологическото портретиране е съп­роводено от разнообразни трудности и проблеми. От една страна те са обусловени от постъпателното, но противоречиво развитие на общата психология, а от друга страна са обективно определени от сложността на самия изследван обект -  личността на правонарушителя.

А. Р. Ратинов точно характеризира тези периоди и свързаните с тях проблеми. В част­ност той пише: „В самото начало са провеждани мащабни групови изс­ледвания на различни категории престъпници, като са фиксирани широк кръг от психологически параметри. При това се е допускало, че значи­мостта на много търсени и изучавани свойства може да бъде нищожна. По-задълбоченото разкриване на психологически значимите особености за популацията на престъпниците, теоретичното осмисляне на получе­ните резултати и усъвършенстването на методическия инструментариум — това прави все по-целенасочено и задълбочено изследването на свой­ствата, образуващи „криминалния потенциал", ако такъв съществува, и психологическата класификация на различните категории престъпници. Накрая, на завършващия стадий, се осъществява преходът към монографическо лабораторно-клинично изследване на отделните представители на различните типове и разновидности" .

А. Р. Ратинов точно визира периода на „колекционерския" подход, при който са използвани множество диагностични методики, без в мно­го от случаите това да е нужно и да завършва с конкретен резултат, обс­лужващ решаването на определени практически задачи. При това са би­ли апробирани различни емпирични и статистически връзки между дименсиите и аитемите от съответните личностови тестове и въпросници. Посочената диагностична активност постепенно се е фокусирала върху диференциране на личностните структури и компоненти, обуславящи криминалния потенциал. Маркирането на неговите параметри първона­чално в концептуален, а впоследствие в методически план, поражда и преминаването от многопосочни тестови изследвания към дълбинно-монографични такива.

И. Зиновиева подчертава, че „... достоверното описание на една система и предвиждането на нейното поведение по необходимост включ­ват познаването на биографията на нейните преходни взаимодейства. Такъв подход идва да подскаже недостатъчността на корелационните за­висимости като основа за анализ на данните, както и на производните методи от типа на факторния анализ, регресията и дори линейно-структурните модели, защото те не могат да отразяват едновременното съще­ствуване на стабилността на констилацията и постепенната промяна на качеството на някои от нейните компоненти, осъществяващи се във взаимодействията".

Корелирането на множество айтеми и дименсии не осигурява необ­ходимата валидност на получаваните резултати и те не играят ролята на база за прогнозиране развитието и корекцията на криминалната актив­ност. По тези причини преходът към дълбинно-монографични изследва­ния, в които се отчита биографията на личностната структура, иници­ирала криминалните проявления, открива нови, евристични възможнос­ти пред психологическото портретиране като важна приложна сфера на юридическата психология. Визираната позитивна методическа преори­ентация стимулира структурирането на специфични методи в юридичес­ката психология. Към тях се „... отнася психологическият анализ на на­казателните дела. Актуален се явява и методът на психоанализа, който подпомага по-дълбокото и всестранно изследване на личността и в част­ност особеностите на нейната подсъзнателна сфера" .

Към настоящия момент психологическото портретиране практичес­ки се осъществява с помощта на следните методи:

-   психологически анализ на материалите от наказателните дела;

-   биографичния метод;

-   наблюдение и естествен експеримент;

-   вербални тестове и въпросници за регистрация на индивидуално-
личностови особености;

-   проективни личностови методи от типа на тематичния аперцепти-
вен тест, Роршах и Люшер.

При изследването на правонарушители с помощта на вербални тес­тове и въпросници се получава деформация на резултатите, развиват се специфични артефакти, поради сериозния конфликт на личността със за­кона и представящите го институции и длъжностни лица.

В подобен контекст активно функционират такива защитни меха­низми, като „отричане на реалността, фантазии, рационализации, проек­ции, изтласкване и други. Могат да се наблюдават по-сложни форми на защитни реакции, изразяващи се в симулативно и дисимулативно пове­дение. Механизмите на психическа защита са свързани с реорганизаци­ята на осъзнаваните и неосъзнаваните компоненти на ценностната сис­тема. Особеностите на психологическата защита се определят от инди-видуално-психологическите и възрастово-психологическите характе­ристики" (23, 46). Най-ярко представените феномени се фиксират по време на психодиагностичните изследвания на новопостъпващите лише­ни от свобода в пенитенциарните заведения.

При тях често пъти се „... наблюдава подаването на социално жела­телни резултати, отклоняване на отговорите, изграждане на фалшива фа­сада при интерпретацията на събитията, което е особено характерно за лишените от свобода рецидивисти" . Това налага да се осъществя­ва взаимен контрол при прилагане на методиките, за да се преодолеят самооправдателните и социално-фасадни ефекти.

„Данните от проективните методики служат като средство за про­верка на вербалните тестове... На свой ред психологическата експлорация дава възможност за проверка на проективните тестове. Позволява ни да доконструираме онези диагностични предположения, които те ни под­насят като първоначални формулировки. Съществен взаимен контрол има и между методиките за самооценка и за избор на ценности, което ни осигурява надеждна информация за по-висшестоящите регулативни ме­ханизми на поведението, имащи съзнателен характер. Данните от тези две методики се интегрират с данните от теста на Люшер и Тематичния аперцептивен тест, като по такъв начин можем да установим как отделни­те безсъзнателни компоненти влияят върху съзнанието и как се осъщест­вява обратната връзка съзнание - безсъзнателни импулси" .

Успешното изследване на правонарушителите и изграждането на валидни психологически портрети за тях, изисква непрекъснатото съче­таване на разнородни диагностични средства. Вербалните методики трябва да се комбинират с проективните, а те на свой ред да се проверя­ват чрез експерименталните техники, биографичния метод и проучване­то на наказателните дела на правонарушителите.

В един предишен период психологическото портретиране се реали­зираше в рамките на класическата диагностична парадигма, която бе ори­ентирана към създаването на типологии за отделни категории правонару­шители, представляващи интерес от практическа гледна точка. Тази авто­номна позиция на диагностиката като инструмент на психологическото портретиране постепенно се променя. Тя се превръща в елемент от ин­тервенциите, осъществявани в контекста на оперативно-издирвателните, следствено-съдебните и пенитенциарно-ресоциализационните дейности. В този смисъл психологическото портретиране е призвано не само да опише и анализира психологическата феноменология при определен тип правонарушител, но да съдейства за създаването на „... психологически методи, ..., техники и технологии" (27, 10) за разкриване, разследване, осъждане и реинтегриране на правонарушителите в обществото.

Визираните тенденции най-интензивно се проявяват в процеса на пенитенциарното третиране, чието изграждане в съответствие с Евро­пейските стандарти благоприятства развитието на персонификацията. В практиката се утвърждава субектният подход, благодарение на който се „... постига интегрираност и съподчиненост на диагностичните и корекционни функции, които в някаква степен са разделени при провеждане­то на традиционните възпитателни мероприятия. По такъв начин диаг­ностиката от самоизолирана и самостоятелно функционираща дейност... се превръща в база за корекционна работа, без която е невъзможно да се регулира динамиката на личностните изменения", настъпващи в процеса на пенитенциарното третиране, корекция и терапия.

Зубин смята, че целта на диагностиката „е да предаде информация за етнологията, прогнозата и терапията",  на определен проблем, който може да предизвика дезадаптивно поведение и осъществяване на криминален избор. Това по-широко и съвременно трактуване ка функци­ите на психодиагностиката следва да намери място и при нейното разг­леждане в контекста на психологическото портретиране.

Практическото реализиране на психологическото портретиране е повлияно от съществуващия в юридическата психология екстрапулационен подход. Според неговите привърженици, изучаването на престъпни­те феномени на индивидуално-личностно ниво представлява само едно приложение на данните от общата психология към тях. По тези причини често се стига до продуциране на елементарна информация за когнитивните процеси и мотивацията, която слабо кореспондира със същността на извършените криминални деяния.

„Сложните и необикновени ситуации, острите конфликти, в хода на които се извършват правонарушения, в редица случаи способстват за развитието в човека на такива психически състояния (гняв, афект, страх, обърканост и др.), които в юридическата психология по-често стават предмет на научен анализ, отколкото в другите области на психологията. Обаче тези състояния, както и устойчивите особености на характера и личността на правонарушителя, се развиват и протичат, подчинявайки се на общопсихологическите и психофизически закони. Спецификата на подхода на юридическата психология (и в частност на психологическото портретиране - б.а.) се заключава в своеобразното интерпретиране на тези състояния при изследването на правното им значение, оценката на тяхната криминогенност и в търсенето на научнообосновани методи за понижаване възможностите за нарушаване на правните норми чрез пси­хологическа корекция...".

Срещу екстрапулационните тенденции в областта на психологичес­кото портретиране възразяват Е. Маджаров и С. Куртев, изхождайки от практиката на неговото развитие в пенитенциарните заведения. В съвме­стната теоретико-методологическа статия двамата автори пишат: „Изс­ледването на личността на правонарушителя не може да се осъществи чрез простото екстрапулиране на основните положения за личността от общата психология, макар че такъв много съблазнителен подход често се среща в работите на отделни автори. Той обаче характеризира ранния период в развитието на една научна дисциплина и е белег на изследова­телска незрялост.

За разлика от съдебната психология пенитенциарното психологи­ческо изучаване на личността не се свежда само до нейната представеност в престъпния акт. Той е един етап, или по-скоро следствие, от ця­лостното личностно развитие и единствено в неговия контекст може пра­вилно да бъде осмислен.

Сравнена с криминалната психология, пенитенциарната се занимава не само с негативните тенденции в личността на престъпника, но търси и положителните аспекти в мотивационно-целевите и характерови структу­ри, на които може да се опре ресоциализационото въздействие" .

Следователно, задачите на пенитенциарната практика значително разширяват задачите на самото психологическо портретиране, подчерта­ват специфичността на неговите подходи и изключват рецидивите на оп­ростеното, екстрапулационно интегриране на сложните и комплексни психически явления, свързани с криминалната активност. Това е и мето­дологическата база за изграждането на методически инструментариум, който ще бъде релевантен на природата на подлежащите на изучаване криминални феномени.

Позитивистката, феноменологичната и системната парадигма оказ­ват съществено влияние върху развитието на методическите подходи, които се прилагат при осъществяването на психологическото портрети­ране на правонарушителите. Ще ги разглеждаме последователно.

„Първият основен подход към изучаването на престъпленията - подходът на индивидуалните различия, произтича от позитивистките традиции. Знанията в тази област се основават на такива класически изс­ледвания, като проведеното през 40-те години на нашия век от семейство Глюк. Наблюдавани са физическите, психологическите и социалните различия между 500 институционализирани престъпници и 500 демогра­фски съответстващи им граждани, спазващи законите. Същественото заключение е, че престъпленията са резултат от различни индивидуални и социални фактори, показващи непоследователно родителство, дифе­ренциални родителски стилове и социална дезорганизация в семейство­то. Този изключително влиятелен труд води до създаването на практика и традиция в изследванията. Демонстрирани са значителни различия между престъпните и непрестъпни популации чрез използването на обективни личностни тестове, мерки за когнитивно изпълнение и проективни личностни методики. Репрезентативни изследвания установяват, че правонарушителите са по-малко социализирани, по-малко интелиген­тни, психологически абнормални, незрели и жертви на неподходящи ро­дителски стилове и възпитание" .

Благодарение на позитивистки ориентираните изследвания се нат­рупва значителен емпиричен материал, верифицират се редица теоретич­ни положения и се адаптират значително количество методики. Преко­мерно ортодоксалната позитивистка ориентация получава израз в пълния отказ от концептуализация, в случайния избор на методи и индикатори, които се подлагат на сложна статистическа обработка. С тяхна помощ се извършва ефектна формализация на сложни аспекти от криминалната активност, които стават операционализуеми, но получените за тях измере­ния трудно се съотнасят с обекта на изучаване и не могат да послужат за надеждно прогнозиране на неговото поведение в различни ситуации.

Психологическото портретиране на правонарушителите е сериозно повлияно и от феноменологичните подходи. „Видни представители на това направление са Г. Олпорт, М. Мерло-Понти, Е. Фром, Ш. Бюлер, Е. Маслоу, К. Роджърс, В. Франкъл, Р. Мей, Дж. Шотър, А. Джиорджи, Р. Леинг и др. Всички те са насочени към ценностно-смисловите пластове на човешката личност, където, според тях, е съсредоточен основният по­тенциал за преживяване, действие и развитие на индивида" .

Деформациите в ценностно-смисловите пластове могат да доведат до появата на различни варианти на криминална активност. Същевре­менно в тях трябва да се търсят резервите за извършване на профилак­тика и корекция по отношение на застрашените от извършване на престъпление индивиди, както и на тези, попаднали под ударите на нака­зателния закон.

Последователите на феноменологичното направление „... предпочи­тат дълбинните интервюта, креативни игри и сеанси". В русло­то на това направление в психологическото портретиране на правонару­шителите широко разпространение получава обхватното и задълбочено проучване на биографичното развитие на известни извършители на престъпления. Това дава възможност за лансирането на много нюансирани и проникновени психологически обобщения относно психическата природа и механизмите на възникване и функциониране на криминалния потенциал при личности с асоциална насоченост на поведението.

Феноменологията прониква в психологическото изучаване на правонарушителите поради предимствата на своите обективистично насо­чени подходи. Те се свеждат до следното:

„- разширяване обхвата на изучаемите психологични феномени у човека;

- висока жизнена валидност (релевантност) на изследователските процедури;    .

- вариативност и импровизация при осъществяване на процедури­те;

-    съсредоточаване върху качествените аспекти на субективната ре­алност у човека;

- потенциален достъп до дълбинните пластове на личността (екзис­тенциални структури и Аза)" .

Феноменологичната методология на изследване поставя акцента върху качествените характеристики, екзистенциалните варианти и раз­личните ипостаси на Аза при личността, ангажирана с криминални про­яви. Това е евристичен изход от тясната позитивистка рамка, но същев­ременно поражда и следните недостатъци:

„- ограничена съпоставимост и ниска възпроизводимост на резул­татите; трудно се постига консенсус дори между привърженици на въп­росните процедури;

- дълго специално обучение и личен опит в изучаваните явления;

- не рядко заместване на реалното с желаното. Измислици и неби­валици се третират като факти".

В юридико-психологическите изследвания и в частност в психоло­гическото портретиране на правонарушителите широко разпростране ние получи системният подход. Според някои автори той позволява „... от една страна да се акцентира вниманието върху различните нива на ор­ганизация при изучаването на действителността, а от друга страна пре­доставя възможност да се съсредоточи изследването върху определено качествено своеобразие на явленията".

Действително личността на конкретен правонарушител има сложна, йерархична структура и функции, които по определен начин взаимодей­стват с нейното социално обкръжение. Те в значителна степен са сходни с нивата на организация на човека въобще, но очевидно в тях могат да се търсят дефицити, компенсации, взаимодействия и отношения, които во­дят до изграждането на криминогенни ценности, мотиви, нагласи, цели и сценарии на действие. В този смисъл системният подход осигурява реа­лизацията на максимално широки и задълбочени изследователски програ­ми. В тях може да се съчетава качествено-феноменалният анализ с позитивистката методическа стриктност и изискването за верифицируемост на изследваните явления от областта на криминалната активност.

В. Л. Васильев подчертава, че „... системният подход в комбинация с различните методи на психологията и юриспруденцията позволява дос­татъчно дълбоко да се анализира взаимодействието и да се обособят ос­новните психологически закономерности в процеса на дейността, струк­турата на личността и системата на правни норми, да се даде точно опи­сание на това взаимодействие, когато се отчитат всички участващи еле­менти и се подчертаят значимите свойства".

Подобни методологически постановки трудно могат да бъдат оспо­рени. Проблемът обаче е в това, че те твърде често имат функцията на добри пожелания и не получават релевантно приложение в изследовате­лската практика. В нея по-често срещаме модернизиращ се под влияни­ето на феноменологията позитивизъм, който идентифицира себе си със системния подход. Все пак това е съществено движение напред, което ще обогати изследователската, приложно ориентирана дейност в сфера­та на психологическото портретиране на правонарушителите.

Върху изследванията на личността с асоциално поведение важно влияние оказват когнитивизмът, бихевиоризмът и психоанализата.

Според когнитивистите, ориентацията в социалната реалност и приспособяването към нея е резултат от релевантността на изградените и функциониращи негативни схеми. Чрез тях се извършва филтриране­то на постъпващата от средата информация.

При гражданите, осъществяващи правонарушения, когаитивните схеми са свързани „... с отчуждение, враждебност и агресия, а в Аз-схемата им може да бъдат открити повишеният егоцентризъм, малоценностовите преживявания и противоречивите самооценки. Ролевите схеми на лицата с девиантно поведение включват дискриминационни компоненти, елементи на ингрупов фаворитизъм, неспособност за сътрудничество и диалог, повишена готовност за конфликти и предприемане на деструктивни действия. По тези причини техните поведенчески сценарии са ориентирани към явно дискриминиране на другите, игнориране на съще­ствуващите забрани, пренебрегване на разнообразните форми на социа­лен ангажимент и отговорност, утвърждаване на собственото превъзхо­дство чрез формите на вербална и физическа агресия по отношение на околните".

Със своите обяснителни модели за агресията когнитивизмът внася значим принос в разработката на конкретни методически подходи при изследването на различни категории правонарушители. Един от най-по­пулярните в това отношение е моделът за образуване на нови когнитивни връзки на Бърковиц. Според него „препятствията провокират агресия само в тази степен, в която те създават неприятен афект. Блокировката на достижението на целите по такъв начин не може да подбужда към агресия, ако тя не се преживява като неприятно събитие. От друга страна, важно е как сам индивидът интерпретира негативното въздействие и оп­ределя неговата реакция на това въздействие". Следователно, от практическа гледна точка е много съществено да се диагностира индиви­дуалната склонност на правонарушителите да перцептират по определен начин неприятните събития и на тази основа да се предлагат варианти за промяна в техните когнитивни схеми. В тази посока са и търсенията в съвременното психологическо портретиране, които могат да бъдат илюстрирани чрез няколко конкретни постановки на У Фюлграбе, каса­ещи насилствените правонарушители. В частност той пише: „Вероятно­стта г-н А. също да реагира агресивно след една действителна или въоб­ражаема обида от страна на г-н В. може да бъде намалена, само ако се неутрализират негативните познания на г-н А. и неговите, ориентирани към отмъщение фантазии. Това би могло да бъде повлияно например от неговото обективно ориентирано съзерцателно поведение, при което случката, а не собствената личност, стоят на преден план. Едно подобно аналитично поведение би могло например да бъде: „Действително ли искаше той с думите си да ме обиди или аз го разбрах погрешно? Може би днес г-н В. се е ядосал на шефа си, В. искаше само да ме провокира, но аз няма да му доставя това удоволствие".

Структурирането на когнитивно насочените методически подходи за осъществяване на психологическо портретиране на правонарушите­лите в голяма степен е повлияно от модела на Зилман за връзката меж­ду възбудата и когнитивните процеси. Той доказва, че „познанието и възбудата са тясно взаимосвързани; те влияят един на друг по цялото протежение на процеса на преживяване на носещите страдание опит и поведение. По такъв начин той напълно отчетливо акцентира върху специфичната роля на познавателните процеси в усилването и отслабване­то на емоционалните агресивни реакции и върху ролята на възбуждане­то в когнитивното опосредстване на поведението. Зилман подчертава, че независимо от момента на своята поява, (до или след възникването на напрежение) осмислянето на събитията вероятно може да влияе на сте­пента на възбуда. Ако разсъдъкът на човека му подсказва, че опасност­та е реална, индивидът се „зацикля" на опасността и обмисля свое­то последващо отмъщение, то в него се съхранява високо ниво на възбу­да".

Неумението да се овладее възбудата, нейното прекомерно нараст­ване и фиксацията върху афекта са причината за извършването на мно­жество насилствени престъпления. В този смисъл обосноваването на връзката между възбудата и когнитивните процеси от Зилман открива път за евристична диагностика, профилактика и корекция на възбудими­те, афективни и с ниско когнитивно опосредстване на поведението лич­ности. Тази теза се подкрепя от Р. Берон и Д. Ричардсън, които оценяват по достойнство приноса на когнитивните модели за решаване на въпро­сите по овладяване на агресията. Двамата автори отбелязват, че в съот­ветствие с възгледите на когнитивистите „... поведението може да се контролира, „просто", като се научат хората реално да си представят по­тенциалната опасност, която може да произтича от очевидно застраша­ващите ги ситуации или хора".

Когнитивистите създават методики за диагностика на когнитивния стил и способности, търсят емпирични индикатори на Аз-концепцията, самоконтрола и когнитивната комплексност. Тези методически средства се прилагат и при портретирането на правонарушителите, чието внима­ние често е ангажирано „... в непродуктивни теми като лични отмъщения, несподелена любов, лични неуспехи, натрапливо търсене на превъз­ходство".

Бихевиористите интерпретират поведението на правонарушителите в контекста на класическата си парадигма „стимул-реакция". Възниква­нето на определен вид криминално поведение е резултат от подкрепление и диференциално моделиране. По тези причини правонарушението „не се разглежда като различно от другите форми на поведение, нито пък хора­та, които са назовани престъпници, се сочат като абнормални, необичай­ни или по някакъв начин различни от общата популация".

На методическите търсения в областта на психологическото порт­ретиране на правонарушителите съществено са повлияли когнитивния бихевиоризъм на Е. Толмън и обогатяването на необихевиоризма на Хал с психоанализата. Според Хал „някои от конструираните от Фройд психични механизми се смятат за скрити опосредстващи поведения".

Бихевиористката традиция стимулира развитието на модифицира­щите подходи и техники за корекция на криминалното поведение. „Те включват разнообразни награди, наказания, ролеви игри, способи за иницииране на позитивни или негативни емоции, чието проявление би съдействало за потискане на асоциалните действия". В рамки­те на тези практики се провеждат и системно фиксират продължителни наблюдения върху поведението на участващите лица. По такъв начин се натрупва емпиричен материал за обективната активност на правонару­шителите, който може да получи както бихевиористка, така и друга теоретично-методическа трактовка.

По отношение на правонарушителите, изтърпяващи наказанието лишаване от свобода, може да се прилагат следните бихевиорални ме­тоди:

- директно измерване на продукти и резултати;

- непрекъснато регистриране. „Предимството на този метод е, че
могат да се наблюдават няколко вида поведение едновременно. Неудоб­
ството е, че този вид регистриране отнема много време";

- регистриране на честотата на определено събитие;

- регистриране на поведението в края на даден интервал;
планирана проверка на дейността".

В ортодоксалната психоаналитична традиция склонността към пранонарушениня се свързва с дефицитите в Супсрегото. При пранонарушителите е налице изразен конфликт между Егото и Суперегото, който ре­зултира в безсъзнателни чувства за вина, тревога и страх.

„За своето нормално функциониране Азът използва различни сис­теми на действие за преодоляване на опасностите, за които сигнализира тревогата. Това са защитните механизми - изместване, проекция, иден­тификация и т.н. Този тип защити често се наблюдават в повсеместната практика при работа с правонарушители". Те имат съществено значение за изграждане на мотивацията при различни правонарушения.

Фройд смята, че „... съществува остър конфликт между съхранени­ето на живота (т.е. ероса) и неговото разрушение (танатоса), а другите механизми (например изместването) служат на целта да се насочва енер­гията на танатоса навън...

По такъв начин танатосът косвено способства това, че агресията се извежда навън и се насочва към другите". В контекста на тези схващания всяко правонарушение може да се интерпретира като по-пря­ко или косвено проявление на агресивната енергия. Визираните възгле­ди служат като основа за намирането на определени методически реше­ния при изследването на отделни категории правонарушители.

Психоанализата инициира развитието на дълбинното интервю и проективните тестове. Те „включват двусмислени стимули, които изслед­ваното лице трябва да интерпретира, като допускането е, че то „проекти­ра" в интерпретацията си с мастилени петна на Роршах и Тематично-аперцептивния тест (ТАТ)". Те намират широко приложение при подготовката на психологически портрети за правонарушителите.

Съвременното психологическо портретиране подпомага решаване­то на сложни практически задачи по неутрализацията, профилактирането, санкционирането и ресоциализацията на правонарушителите. Това му предназначение налага да се използват рационално достиженията на всички методически подходи, които са възникнали през различните пе­риоди от формирането на академичната и приложната психология.

Самата практика на портретиране на правонарушителите поставя редица нови концептуални и методически проблеми или актуализира дискусиите около стари класически дилеми, които на всеки етап от пси­хологическото познание получават конкретно и същевременно относи­телно решение.

Тези перманентни изследователски търсения са взаимосвързани и са индикатор за конституирането на важна приложна област на юриди ческата психология - психологическото портретиране на правонаруши­телите. В днешните комплицирани условия на борба с престъпността то се развива все по-динамично и оказва съществено влияние върху юри­дическата психология като цяло.

 

                        Методика „Значими събития в жизнения път на семейството“ 

                          (автор Елена Юрьевна Коржова, модификация Т.А. Заеко)

 

Методиката „Значими събития в жизнения път на семейството“ е от типа диагностични инструменти, използващи събитийно-биографичен подход.

Събитийно-биографичният подход приема, че събитието се явява такава промяна (конкретно изменение) в живота, която настъпва мигновено или достатъчно бързо (Кроник А., Кроник Е.).

Събитието е условен момент и повратен етап в жизнения път на индивида, при който с приемането на едно или друго решение за по-голям или по-малък период, се определя целия по-нататъшния жизнен път на човека (Рубинштейн С.Л.).

Значимо събитие в семейството е събитие, което води до качествена промяна във функционирането му.

Историята на семейството е верига от определени събития, случили се в семейството (с членовете на семейството) в жизнения му път.

В семейното събитие участват всички членове на семейството, но всеки негов член може да възприеме дадено събитие по свой начин и по различен начин да го оцени, а това може да породи несъответствия в субективните картини за събитийния път на цялото семейство. Именно това несъответствие е мощен динамичен фактор, който съдържа в себе си, както потенциал за развитие на семейството, така й опасност от неговата дестабилизация.

Предназначение на методиката: изучаване на семейната история и особеностите във възприятието на членовете на семейството за събитията в жизнения им път.

Техника за провеждане на изследването

Техниката се използва както за индивидуални, така и за групови изследвания. Разработена е бланка за изследването, която включва инструкции за изследваното лице. Задачата се изпълнява отделно от всеки член на семейството. В работата с по-малки деца и ученици (начален курс), формулярът се попълва от психолог. Тийнейджърите и възрастните членове на семейството попълват бланката самостоятелно.

Задачата е следната: от изследваното лице се изисква да си припомни и да посочи събитията, настъпили в живота му от момента, в който се е запознал със своя бъдещ съпруг (или от момента на раждането за децата) до наши дни и да отбележи събитията, които изследваното лице предполага, че ще се развият в бъдеще. Броят на събитията не се ограничава. Изследваният трябва също да оцени всяко събитие (както случило се, така и очаквано) и да посочи датата му (точна или ориентировъчна).

Инструкция (вариант за възрастни): Моля, посочете най-важните събития в живота си, от момента, в който сте се запознали със съпруга (съпругата) си, както и онези, които очаквате в бъдеще. Всяко събитие, както вече случило се, така и очаквано, може да е било (да бъде) радостно или тъжно. Опитайте се да изразите своето отношение към посочените от вас събития, оценявайки радостните от +1 до +5, а тъжните –  от -1 до -5. При това,  събитията от миналото, за разлика от събитията в бъдещето оценете два пъти, както следва:

1.първа оценка – ретроспективна – това е оценката, която Вие поставяте на събитието в момента на неговото възникване;

2.втора оценка – актуална – това е оценката, която Вие поставяте на събитието сега, в този момент (от позиция на изминалото време).

Отбележете на бланката точната или ориентировъчна датата на настъпване на събитието.

Инструкция (вариант за деца в начална училищна възраст):

Инструкция за минали събития:

Моля, припомни си и посочи най-важните събития, настъпили в живота ти до ден днешен. (Детето назовава събитието, а изследователят го записва). Това, което казваш, че се е случило, за теб какво беше – радостно или тъжно? Ако считаш, че за теб то е било радостно, то тогава каква оценка можеш да му дадеш по степен на радост от +1 до +5?

-Ако то е било много радостно събитие, тогава му постави оценка „+5“.

-Ако е било радостно, но в живота ти има и по-приятни моменти, тогава оценката с „+4“ ще бъде точно за него.

-Ако това, което се е случило не те е зарадвало чак толкова много, постави оценка „+3“.

-Ако това е било само просто приятно събитие, оцени с „+2“.

-И накрая, ако то е чак толкова приятно, тогава постави оценка „+1“.  

Ако събитието не те е зарадвало, не те е направило щастлив и не е приятно, а точно обратното – било е тъжно и неприятно, то също го оцени по скала от 5 до 1, но със знак минус. Тогава най-тъжно събитие ще получи оценка „-5“, а най-малко тъжното – оценка „-1“.

Опитай се да си спомниш кога се е случило това. (Психологът задава въпросите по повод на всяко събитие, което назовава детето и записва отговорите).

Инструкция за бъдещи събития:

А сега се опитай да предположиш какви събития те очакват в бъдеще. (Детето назовава събитието, а изследователят го записва). Ще бъде ли това събитие радостно или тъжно за теб? Оцени го, моля. Според теб, след колко време ще се случи това събитие?

Забележка: Когато прочете инструкцията и в процеса на изпълнение на задачата, е много вероятно детето да зададе въпросът: „Какво е събитие?“. Тогава психологът трябва да дефинира понятието „събитие“, но без да дава конкретни примери.

 

Основни параметри за интерпретация на данните:

1) Продуктивност на възприятието за жизнения път.

Продуктивността се определя по броя на назованите събития (таблица 1). Колкото повече са събитията, толкова по-висока е производителността. Производителността характеризира богатството на психологическото време, т.е. богатството и лекотата на актуализиране на образите от миналото и бъдещето, както и адекватността на психическото състояние и социалната адаптираност. Особено важен признак е наличието на отговори за бъдещи събития (особено тъжните) и най-вече тъжните събития от миналото. Изследванията показват, че  респондентите са най-уверени при назоваването на минали радостни събития, явяващи се естествена опора за личността и доказва значимата роля на миналия опит. В същото време, с висока производителност, проявяваща се в големия брой назовани събития, може да показва желанието да се преодолее безпокойство, като се „разпределя (подрежда) целия живот на рафтовете“.

2) Оценка на събитията.

Определя се от „тежестта“, която носи за изследваното лице  конкретно събитие (Таблица 2).

Не е достатъчно само количественото оценяване, т.е. само броят на събитията. Оценката на събитията дава възможност да се определи значението на всяко конкретно събитие точно за дадено лице в сравнение с другите. Желателно е да се вземат предвид двата показателя – броят и „тежестта“ на събитията.

Проблемът е в това, че при анализи на събитийните изследвания се взема предвид само общата съвкупност на „тежестта“, отразяваща степента на изразеност на преживяванията, което не дава конкретна информация за съставящите елементи на тази „тежест“. В резултат на това може да се окаже, че сумарна голяма „тежест“ може да се получи както само при едно-две големи за лицето събития, така и при множество по-малки събития.

3) Степен на влияние.

Този показател конкретизира предишния. По степен на влияние върху изследваното лице, е прието следното категоризиране групи събития (Таблица 3):

- събития, които имат значително въздействие (4-5 точки);

- събития, които имат умерено влияние (3 точки);

-събития, които имат малко влияние (1-2 точки).

4) Средно време за ретроспекция и антиципация на събитията  (таблица  4).

За да се получи показателя за средното време за ретроспекция, е необходимо да се сумира изтеклото време след всеки статистически факт и да се раздели получената сума на общия брой събития от миналото. Средно време на антиципация: това е сумарното време на отдалеченост на всяко събитие в бъдеще, разделено на общия брой събития от бъдещето. При това, колкото са по-отдалечени събитията в миналото (средното време на ретроспекция), толкова по-голямата е степента на тяхната реализация и колкото по-отдалечени са събитията в бъдеще (средното време на антиципация), толкова по-голяма е степента на тяхната вероятност да се реализират.

5) Съдържание на събитията.  

За психолога е най-важен качествения анализ на събитията. Именно той създава условия да се разкрие кои събития от жизнения път на изследваното лице се преживяват (оценяват) като положителни или отрицателни, дори травматични. Има много опити за класифициране на събитията по съдържание. В тази техника, както във версията на автора, е възможно да се приложи класификацията на H.W. Reese, М.А. Smyer (1983). Тази класификация предоставя възможност за извършване на подробен анализ и насърчава специалистът да проучи внимателно какво стои зад всяко посочено събитие. Според тази класификация, всяко събитие е специфичен тип и вид:  

Тип събития:

1.Биологически (например: травма, раждане на дете).

2.Личностно-психологически (например: избор на жизнен път; събития, свързани с прекарване на свободното време). 

3.Тип събития, отнасящи се до промени във физическата среда (например, земетресение, пожар, катастрофа).

4.Тип събития, отнасящи се до промени в социалната среда ( (например: сключване на брак; издигане в длъжност в службата).

По вид събитията могат да се отнасят към следните жизнени сфери:  

-родителско семейство;

-брак;

-деца;

-местоживеене;

-здраве;

-„Аз“;

-общество;

-междуличностни отношения (приятелство, социални отношения).

-материално състояние;

-образование, обучение, повишаване на квалификация;  

-работа;

-природа;

-конфликти със законите.

Работа със „смесени“ (комбинирани) събития.

Ако в процеса на анализа едно и също събитие може да бъде отнесено към два вида от един и същ тип, тогава условно се присвояват на всеки от двата вида по „0,5 събитие“; към три типа – към всеки от трите по „0,33 събитие“; към четири – към всеки по „0,25 събития“.

Аналогично се подхожда, ако едно и също събитие може да бъде отнесено към един или няколко вида различни типове. Често отнасянето (категоризирането) на комбинираните събития става едва в резултат на беседата, когато се уточнява какво е имал пред вид субектът, назовавайки едно или друго събитие.

При сравняването на протоколите от изследването е необходимо да се обърне внимание на синхронността (асинхронността) на субективните картини от жизнения път на семейството.

1.Синхронност (асинхронност) на възприятието за минали събития.  

а)степента на съвпадение (несъвпадение) на списъка от миналите събития, представени от всички членове на семейството,

б)степента на съвпадение (несъответствие) на оценките за минали събития, представени от всички членове на семейството,

Ако едно или друго събитие се среща в индивидуалните протоколи на всички членове на семейството (в зависимост от етапа на жизнен цикъл на семейството и неговия състав на този етап), то може да се направи извод, че това събитие е важно за изследването на семейството като цяло, освен това, е връхната точка на съвместния живот начин (жизнения път).

Колкото по-големи са съвпаденията в съдържателен и оценъчен план на субективните картини от жизнения път на семейството (членовете на едно семейство), толкова по-висока е психологическата близост между членовете и толкова по-силни са преживяванията на съпричастност (емпатийност) между тях, т.е. „общата им съдба“.

2.Характер и оценка на бъдещите събития.  

Данните позволяват да се направят изводи за очакванията на съпрузите за техния брак и предвижданията на членовете на семейството за тяхното съвместно бъдеще.

Предложената методология запазва предимствата на индивидуално ориентирания анализ и същевременно позволява да обобщават резултатите от изследвания на значителен брой субекти и на тази база, да бъдат извлечени и формулирани групови закономерности

                                           ТАБЛИЦИ ЗА ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ 

 

                               Методика „Конструктивно-деструктивно семейство“

                                                           (Ейдемилер, Юстицки)

 

Въпросникът е разработен от Е.Г.Ейдемилер и В.В. Юстицки. Предназначен е за анализ на конструктивните отношения в семейството, в което има проблемен член, например: алкохолик, дезадаптиран подрастващ, психично болен.  Въпросника се попълва от онзи член на семейството, който стои най-близо до проблемния член (идентифицирания пациент), например майката на подрастващия или съпругата на алкохолика.

Методиката принципно не може да замени клиничното изучаване на семейството, но може и действително играе ролята на „умен съветник“, позволяващ да се уточнят конкретни данни за клинично наблюдавания индивид., а в случай на различия – проява на още по-голяма прецизност към изучаваното лице.

Инструкция:  Уважаеми господине / госпожо! Предлагаме Ви въпросник, съдържащ твърдения за член на Вашето семейство, който изисква от вас внимание и грижи. Твърденията са номерирани. Всеки номер на твърдение ще откриете в бланката за отговори.

Прочетете по ред твърденията от въпросника. Ако Вие като цяло сте съгласен (а), обградете с кръгче номера на това твърдение в бланката за отговори. Ако Вие въобще не сте съгласен (а), то зачертайте  с „Х“ този номер.  Ако изпитвате трудност да дадете някой от горните отговори, то поставете въпросителен знак „?“ до номера на твърдението.  Старайте се  отговорите със знак „?“ да не са повече от три.

Във въпросника няма правилни и неправилни твърдения.  Отговаряйте както Вие мислите. По този начин Вие ще помогнете на Вашия член на семейството.“

Въпросник:

1.Уверен (а) съм, че могат да ми (и) помогнат само строги мерки.

2.Когато го (я), гледам си мисля, че съдбата е била несправедлива към мен.

3.Никога не зная какво той (тя) има на ум.

4.Понякога си мисля:“Би било по добре, ако той (тя) просто изчезне някъде“ 

5.Ако ние не правим нищо с него (нея), то ситуацията би била още по-зле.

6.Другите (обкръжаващите ме) считат, че аз съм виновен (а) за това, което се случва с нея (него).

7.Нерядко той (тя) изчезва и аз не зная какво се случва с нея (него).

8.Никой от обкръжаващите ме не иска да ми помогне.

9.Тя (той) не се съобразява с мен (не ме зачита).

10.Имало е случаи, при които не ми е било приятно да се занимавам с нея (него).

11.Никога не знам тя (той) какво ще измисли  (направи).

12.Тя (той) се отнася към мен враждебно.

13.Към нея (него) е невъзможно да се намери подход.

14.Заради нея (него) моите отношения с другите хора се влошиха (или прекъснаха).

15.Тя (той) всичко скрива от мен (или не казва истината).

16.Ако това не се беше случило с нея (него), моят живот би бил по-щастлив и по-интересен.

17.Дори тя (той) да реши да се оправи, аз знам: тя (той) ще си остане такава (такъв), каквато (какъвто) е бил.

18.Срам ме е когато говоря за нея (него).

19.Тя (той) постоянно ме лъже.

20.Нейното (неговото) подобрение (оздравяване) твърде малко зависи от мен.

 

 Скала „Влияние“ – при 5 бала и повече се диагностицира „деструктивно“ чувство на изчерпаност на всички средства и се свързва с безсилието за запазване члена на семейството по отношение на проблема. („Нищо не мога да направя заедно с него. Всички средства са изчерпани“).

Скала „Фрустрация“ – при 4 бала и повече се диагностицира „деструктивно“ чувство за отчаяние, песимизъм, че ситуацията ще се подобри.

Скала „Информация“ – при 5 бала и повече – отсъствие на информация за проблема на члена на семейството, особено за неговите мисли, чувства и пр.  Другите членове на семейството не разбират какво се случва, откъде идва проблема. Постъпките на идентифицираният пациент са непредсказуеми.

Скала „Отчуждение“ – при 3 бала и повече – членът на семейството, който е въвлечен най-много в проблема и най-много се чувства отговорен, се отчуждава и от проблема и от обкръжаващите.  Майка, която „спасява“ своя труден син, се оказва в центъра на критиката,  тя е обвинена за всичко което прави, тя е обвинена и от сина, тъй като се намесва и пречи в живота му.  По тази причина тя все повече остава сама, без морална и друга поддръжка.

Ако сумата по колона „Д“ е по-голяма от 12, се констатира, че деструктивния тип отношение запазва симптома и буквално „залепва“ идентифицирания пациент към проблема.  Ако е по-малка от 5, то се диагностицират конструктивни отношения.  Между 5 и 12  - отношенията са неопределени.

Скала „Влияние“ – 1,5,9,13,17

Скала „Фрустрация“ – 2,6,10,14,18

Скала „Информация“ – 3,7,11,15,19

Скала „Отчуждение“ – 4,8,12,16,20

 

Обработка на резултатите:

Всеки положителен отговор се оценява с 1 бал. В случаите на съвпадение на всички номера от скалата със „съгласен“,  се прибавя по 1 бал за всяка скала. След това всички балове се събират и се определя деструктивността на семейството.

Норми и интерпретация

От 5 до 12 бала – неустойчив тип семейство.

За този тип семейство е характерно:

-високото нервно-психично натоварване  (напрежение) на всички членове (въвлечени са);

-отрицателното мотивационно въздействие на идентифицирания пациент предизвиква нервно-психичното разстройство на останалите членове;

-нарушение в семейните взаимоотношения, в частност снижаване социалния статус на семейството;

-наличен е натиск на социалното обкръжение (неодобрение, отхвърляне, изолация);

-възникват допълнителни социално-психологически конфликти;

-членовете изпитват скрита и явна неудовлетвореност;

-членовете са обладани от чувство на тревога и вина;

В резултат на изброените фактори се явяват, първо – „съпровождащи заболявания“, т.е. нервно-психични разстройства, базиращи се на  неблагоприятни психични състояния, като неврастения, декомпенсация на характерологични отклонения); второ – оформя се крайно неустойчива жизнена дейност на това семейство.  Животът на всички членове се намира под натиска на вътрешни и външни сили, обуславящи крайната необходимост от бързо разрешаване на неблагополучната обстановка в семейството.

 От 0 до 5 бала – конструктивен тип семейство.

За този тип семейство е характерно, че членовете са добре информирани за особеностите на идентифицирания пациент с нервно-психичното разстройство и намират резерви за усилване конструктивното си влияние над него.  Това е семейство, в което организацията в помощ на идентифицирания пациент става основна цел и активизира процеси на сплотеност и мобилизация.  Характерна черта на конструктивното семейство се явява добрия контакт и взаимодействие със социалното обкръжение.

 От 12 до 20 бала – деструктивен тип семейство.

Деструктивният тип семейство се характеризира с много противоположни свойства. Свалянето на нервно-психичното напрежение и неудовлетвореност, възникнали в резултат на нервно-психичното разстройство, водят до общо отчуждение от идентифицирания пациент, снемане на семейната отговорност за него, нарастване на конфликтите със социалното обкръжение, другите се стремят  да се изолират от индивида с проблем.

БЛАНКА

 

Име и фамилия на детето  …………………     

възраст ……….г.

дата ……………….

Име и фамилия на попълващият въпросника ………

 

Инструкция:  Уважаеми господине / госпожо! Предлагаме Ви въпросник, съдържащ твърдения за член на Вашето семейство, който изисква от вас внимание и грижи.

Прочетете по ред твърденията от въпросника. Ако Вие като цяло сте съгласен (а), обградете с кръгче номера на това твърдение . Ако Вие въобще не сте съгласен (а), то зачертайте  с „Х“ този номер. 

Във въпросника няма правилни и неправилни твърдения.  Отговаряйте както Вие мислите. По този начин Вие ще помогнете на Вашия член на семейството.“

Въпросник:

1.Уверен (а) съм, че могат да ми (и) помогнат само строги мерки.

2.Когато го (я), гледам си мисля, че съдбата е била несправедлива към мен.

3.Никога не зная какво той (тя) има на ум.

4.Понякога си мисля:“Би било по добре, ако той (тя) просто изчезне някъде“ 

5.Ако ние не правим нищо с него (нея), то ситуацията би била още по-зле.

6.Другите (обкръжаващите ме) считат, че аз съм виновен (а) за това, което се случва с нея (него).

7.Нерядко той (тя) изчезва и аз не зная какво се случва с нея (него).

8.Никой от обкръжаващите ме не иска да ми помогне.

9.Тя (той) не се съобразява с мен (не ме зачита).

10.Имало е случаи, при които не ми е било приятно да се занимавам с нея (него).

11.Никога не знам тя (той) какво ще измисли  (направи).

12.Тя (той) се отнася към мен враждебно.

13.Към нея (него) е невъзможно да се намери подход.

14.Заради нея (него) моите отношения с другите хора се влошиха (или прекъснаха).

15.Тя (той) всичко скрива от мен (или не казва истината).

16.Ако това не се беше случило с нея (него), моят живот би бил по-щастлив и по-интересен.

17.Дори тя (той) да реши да се оправи, аз знам: тя (той) ще си остане такава (такъв), каквато (какъвто) е бил.

18.Срам ме е когато говоря за нея (него).

19.Тя (той) постоянно ме лъже.

20.Нейното (неговото) подобрение (оздравяване) твърде малко зависи от мен.