СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VIII. Мъж в депресия. Изучаване на случая – трета част. (превод от руски език).

Седмо интервю

Белсън: Е, как се справихте с всичко, за което се разбрахме, мисля, преди две седмици?

Съпругът: Снощи за първи път наистина се потопих в материята, събрах целия материал, анализирах го и след това планирах работата поне за една година. Останалото ще мине много по-лесно.

Белсън: Мисля, че трябва да бъдете поздравени.

Съпругът: Да.

Белсън (към съпруга): Искам да кажа, че заслужавате поздравления.

Съпругът: Тя е тази, която трябва да бъде поздравена.

Белсън: Не, вие заслужавате......

Съпругът: И двамата заслужаваме поздравления.

Белсън: Не, не. Не знам, не знам... Има ли някаква специално предзнаменование в това, че днес дойдохте тук с кучето си?

Съпруга (смее се): Не сме я довели. Тя сама дойде.

Белсън: Тя вероятно е решила да се присъедини към нашата среща, за да може също да ви поздрави. Но каквото и да е, наистина мисля, че това е потресаващо.

Съпругът: Не е истина, аз чувствам, че постигнах много снощи. Това е несъмнено. Ако жена ми не беше казала: „Не се прибирай вкъщи, докато не свършиш поне за една година работа, дори и да трябва да останеш буден цяла нощ“, вероятно щях да си тръгна в десет и половина, защото, честно казано, вече бях достатъчно уморен и си го заслужих, за да се прибера. Но аз останах до полунощ и завърших всичко.

Белсън: Мм-хмм.

Съпруг: Поне до точката, в която вече беше възможно да се сложи край.

Белсън: Наистина невероятно.

Съпругът: Да, изглежда, че моментът, когато всичко ще бъде изпълнено, е близо.

Белсън: Изглеждате по-сериозен и гласът ви звучи съвсем различно, когато произнасяте тези думи.

Съпругът: Всъщност съм почти сигурен, че краят на работата е близо.

Белсън (към съпругата): Изглежда съпругът ви най-накрая си е спомнил какво означава да управляваш собствения си бизнес.

Съпругата: Да.

Белсън: Имам впечатлението, че най-накрая оседла коня си.

Съпруга: Явно е така.

Съпругът: И ако завърша "х" и в същото време...

Белсън (към съпруга): Не е нужно да се извинявате за това, че се интересувате от собствената си работа. Сигурно сте усетили как ви нападнах, за да събудя тази загриженост?

Съпругът: Не, не. Защо трябва да имам това впечатление?

Белсън: Звучите така, сякаш вътрешно се защитавате, че правите всичко толкова добре. Това е напълно излишно.

Съпругът: Разберете, имам такова чувство... такова чувство...

Белсън: Мисля, че е невероятно.

Съпругът: Имам склонност, не склонност, а... не искам да си приписвам заслуги за нещо, което трябваше да направя отдавна.

Белсън: Можете да опитате и да свикнете с това.

Съпругът: Извинете?

Белсън: Можете да опитате и да свикнете...

Съпруг: Да. Но, разбирате ли, нямам особено желание да се потупвам по рамото.

Белсън: И не трябва.....

Съпругът: Радвам се, че го преодолявам.

Белсън: Не се потупвайте по рамото.

Съпругът: Имайки предвид чувството на болест, което разбирам, че съм имал...

Белсън: Но вие имате право да позволите на други хора да го правят.

Съпругът: Нека други хора... какво? Ооо, хвалите ме?

Белсън: Да. Искам да кажа, че може да не обичате да хвалите пищно себе си, но може да позволите на другите да го правят. Имам предвид…...

Съпругът: Но ме кара да се чувствам като малко момче.

Белсън: О, в такъв случай ще спра да говоря...

(Съпругът се смее.)

Белсън: Но все още мисля, че от време на време можете да позволите на други да го правят.

Съпругът: Добре.

Белсън: Знае ли, имам точно обратното чувство към вас. Мисля, че вие...... Мисля, че упоритата работа заслужава награда.

Съпругът: Добре, съгласен съм.

Белсън: Харесва ли ви, когато направи нещо? Имам предвид, когато се направи нещо наистина голямо и... 

Съпругата: Не, според мен тук всичко е малко по-различно. Струва ми се, че той продължава да върви напред.

Белсън: Така че......

Съпругата: И достига......

Белсън: И става, искате да кажете, това, което трябва да стане.

Съпругата: Той нахлува в това блато...

Съпруг: Резултат от шест години пълна безотговорност.

Белсън: Какво можете да кажете за себе си? Правите ли това, което трябва да правите спрямо него по отношение на живота му?

Съпругата: Разбира се.

Белсън: Какво ви липсва?

Съпругата: Какво ми липсва? Ами не знам. Възнамерявам да си припиша заслугите за всичко, което съм направила.

Белсън: Добре.

Съпруга: И да не си приписвам заслуги за това, което не съм направила.

Белсън: Страхотно.

Съпругата: Обаждам му се всеки ден, два пъти през деня и знаете ли, вчера наистина увеличих парното.

Белсън: Да.

Съпругата: М-хмм.

Белсън: Браво.

Съпругата: Да.

Белсън: Добре. Тъй като той ще свърши всичко до тридесети юни, мисля, че трябва да продължите в същия дух и да задържите вниманието си върху него. Разбирате ли, че всичко това, освен всичко друго, има и чисто символично значение – обажданията и всичко това, въпреки че са полезни и в интерес на каузата? Той трябва да знае, че сте на негова страна. Убеден съм, че това е важно.

Съпругът: Знаете ли, много е странно, но аз не реагирам по този начин, реагирам съвсем различно. Снощи всъщност се страхувах да се върна у дома, без да съм завършила определена част от работата.

Белсън: Отлично, това означава, че сте на прав път.

Съпруг: Когато казвам „страшно“, имам предвид, че не исках да изпитвам недоволството на жена си. Не ми харесва, когато е нещастна. Харесва ми, когато при нас всичко е лесно и приятно.

Белсън: Забележително. Това потвърждава, че сме поели правилния курс.

Съпругът (въздиша): Да, но в същото време съм обиден. Всичко това не ми харесва, чувствам се като малко момче.

Белсън: Нищо от това не е толкова важно.

Съпругата: Що се отнася до мен, аз се чувствам като някаква лисица. (Смее се).

Белсън: Не, не, вие изобщо не сте лисица, вие сте нещо точно обратното, да, точно обратното. Вие сте невероятно грижовна съпруга.

(По-късно в същото интервю.)

Съпругата (към съпруга): Мисля, че е време сам да се оправяш с делата си. Никога дори не ми е хрумвало, че мога да оказвам натиск върху теб.

Белсън: Да проявяваш дълбок интерес към делата на съпруга си не означава да бъдеш потисник.

Съпругата: Не, разбира се, но нещо трябваше да се случи, защото когато срещнеш такъв вид трудност, е като да се плъзгаш по хълм надолу.

Белсън: Знаете ли, когато хората са твърде автономни, те стават самотни. В някои случаи в човешките дела трябва да има малко повече взаимна интимност, сплотеност или нещо подобно. Дори и двамата да принадлежите към различни професионални светове, пак е много важно всеки от вас да се интересува от делата на другия. Не се съмнявам, че съпругът ви има нужда от вашето участие. Мисля, че ще изглеждате някак невнимателни, дори пренебрежителни, ако не проявите такъв интерес.

Съпругата: Нямах предвид това.

Белсън: Това е добре.

Съпруга: Що се отнася до работата, както се казва, няма въпроси. Тук не се отказвам от нищо и ще продължа всичко, което правех преди.

Белсън: Честно казано, не мисля, че вече имате нужда от мен.

Съпругът: Защо мислите така?

Съпругата: Тази сутрин говорихме точно за тази тема...

Белсън: Затова ли дойде тук днес с кучето си? Фактът, че кучето излезе от колата и се появи тук, може да е знак за сбогом, прав ли съм? И така, какво щеше да кажете?

Съпругата: Щях да кажа, че Дейви отбеляза тази сутрин, че смята, че би било загуба на време да продължи терапията повече.

Белсън: Съгласен съм.

Съпругата: Но смятам, че все пак трябва да идваме при теб от време на време. Никога не се знае как ще се развият събитията!

Белсън: Нека кажа какво мисля. Ако нямате нищо против, вероятно бих се съгласил с него. Според мен той е прав. Е, може би трябва да се срещнем отново за последен път. Може би трябва да се срещнем след около седмица, за да се уверим, че всичко върви както трябва. И тогава, ако желаете, можем да се срещнем наесен или по друго време, пак за да сме сигурни, че всичко е наред. И вие знаете: всъщност всичко е така, защото принадлежите към онези хора, които са способни да изградят собствената си съдба. Всъщност вие знаете много добре какво да правите и вече го правите. И нямаш нужда от съветите ми. Това са предложенията ми.....

Съпруг (към съпругата): Не, той е просто невероятен, винаги има какво да изненада.

Белсън: Но вие сами знаете всичко това! Мога само да се чудя. Вие самият стигнахте до същите изводи! Просто предпочитате това предложение да идва от мен, защото ако инициативата беше ваша, щях да съм принуден да ви обсипвам с комплименти. Както знаете, не обичате комплиментите. (Съпругата се смее.) Затова е по-добре аз да говоря, а вие да ми правите комплименти. Но вие сте стигнали до същото заключение като мен тази сутрин.

Съпругът: Да, вярно е. Трябваше да взема специално решение да говоря с нея за това тази сутрин.

Белсън: Отлично. Може да не харесвате похвалите, но това е закономерен резултат.

Съпругът: Да, може би наистина не е останало нищо в живота ни, което да изисква вашата намеса. Единственото, което се изисква сега, е наистина да застана начело на моя бизнес. Никой освен мен няма да направи това.

Белсън: Което е вярно, си е вярно.

Съпруг: Вероятно е време да похарча малко пари и да си намеря помощник...

Белсън: Вземете пари за да...

Съпруга: Да, професионалист.

Белсън: Между другото, не са необходими големи нововъведения. В допълнение, една промяна вече е очевидна и изглежда показва, че работите много повече заедно като екип, отколкото всеки поотделно.

Съпругата: Чувствам се много повече...

Белсън: Струва ми се, че сте станали по-въвлечени в много добри отношения.

Съпругата: Да, между другото, ние закусихме! Беше просто страхотно!

Белсън: Какво да кажа! Вече не искам да казвам на жена ви какво да прави. Но мисля, че вие ​​самият може да искате да направите нещо подобно, открито и естествено. Бих ви предложил да следвате това желание от време на време.

Съпруга: Несъмнено

Терапията изискваше седем интервюта. На следващите срещи, едната от които се проведе четири месеца по-късно, а другата осем месеца по-късно, двойката изглеждаше истински жизнерадостна. Съпругът наваксваше работата, която беше пренебрегвал толкова дълго. Те се подкрепяха взаимно в мъката, причинена от смъртта на майката на мъжа, и в радостта, която дойде в семейството им с раждането на първата им внучка. Съпругът призна, че сега знае цената на отговорността и работи с пълна отдаденост. И разбира се, той се съгласи с терапевта: няма смисъл да губи повече време в терапия.

 

Ключовите моменти в този терапевтичен процес са разгледани по-долу.

1. Разбиране на проблема.

Клиентът представи проблема си като състояние на депресия. Той отбеляза, че тази болест го преследва от пет години, през което време той напълно изоставя работата си. През същите тези години съпругата му се връща на учебната скамейка и става успешен терапевт. В близкото минало тя остава преди всичко съпруга и майка, осигурявайки на съпруга си емоционална подкрепа и защита. Първоначалната хипотеза беше, че докато съпругата се връща в училище и дъщерята напусна дома, отношенията между съпруг и съпруга се фокусират предимно върху кариерата на съпруга и отглеждането на деца. Когато съпругата вече има интереси извън семейството, а дъщерята има съпруг, семейството губи обичайните си цели и също толкова познати теми за обсъждане, които са ги държали заедно. Депресията на съпруга компенсира изгубения от него начин на живот. Това (депресията) беше повод, който предизвиква обща загриженост сред съпрузите, особено след като болестта не е могла да не се отрази на финансовото им състояние. На практика депресията беше част от професионалните интереси на съпругата и както може да се предположи, в сравнение с работата на съпруга й като счетоводител, тя предизвиква по-голям интерес от нейна страна. Но въпреки цялата доброта, излъчвана от нея и желанието да подкрепи съпруга си, опитите на съпругата да помогне на съпруга си остават безуспешни. Нейната позиция на лице, оказващо помощ на любим човек, й дава сила и влияние, докато очевидната й неспособност да помогне я поставя в зависима позиция по отношение на съпруга й, чийто източник на сила е неговата собствена безпомощност. Симптомът на съпруга предизвика добронамерено, но нещастно взаимодействие между съпруга и съпругата, стабилизирайки брака им на базата на нещастие. Беше необходимо да се организира всичко по такъв начин, че съпругата да може да помогне на съпруга си отново да стане богат и отношенията им да станат по-равностойни.

2.Интервенции

а) Дефиниране на проблема. На клиента е казано, че преди това е бил диагностициран погрешно. Истинският му проблем не е депресията, а безотговорността. И целта на терапията е да се опита да му помогне да стане отново отговорен. Беше необходимо да се предефинира проблемът поради редица причини:

-Депресията е вътрешно състояние, което не се променя лесно. Обратно, безотговорността се проявява в конкретни действия и може да се измери чрез същите тези действия. Оставянето на депресията като фокус на терапията би означавало акцентиране на човека върху вътрешните състояния. Измествайки фокуса върху безотговорността, терапевтът насочва вниманието на клиента към собствените си дейности.

-Успехът на терапията очевидно би засегнал съпругата и предишния терапевт в по-малка степен, като се свързва не с проблема, който те не са успели да разрешат, а със съвсем различен вид материя.

-Когато един професионалист започне своя бизнес, не е изненадващо, че изпада в депресия. Ето защо, за да се справим с депресията, е необходимо преди всичко да прекратим пренебрежителното отношение към работата.

б) Прехвърляне на ръководството на съпругата. Предписанието на терапевта към съпругата, изискваща от нея да контролира работата на съпруга си, служи на две цели:

-Да въоръжи съпругата със способ, който в сравнение с предишните безславни опити да насърчи съпруга си, сега да й позволи да го насърчи към дейност с по-голям успех.

-Да се предостави на съпругата, която вече е заемала висока позиция в семейството, още по-голямо влияние, довеждайки я до критичната точка, в която съпругът трябва да се разбунтува и най-накрая да поеме отговорност за своите дела.

в) Предписание към съпруга за симулативно поведение.  Терапевтът да помоли съпруга да симулира състояния, познати му от близкото минало – безотговорност, безпомощност и неадекватност. Съпругата му трябваше да предоставя критична обратна връзка за качеството на актьорската му игра. Функциите на тази директива са:

-Ако съпругът изглеждаше безотговорен, това беше само защото това беше изискването на терапевта; следователно съпругата вече не можеше да реагира на състоянието на съпруга си по обичайния начин, по който действаше, когато неговата безотговорност и безпомощност се проявяваха спонтанно.

-Ако на съпругата е било наредено да критикува представянето на съпруга си, тогава тя естествено се лишава от възможността едновременно да го подкрепя и насърчава, както обикновено се е случвало в миналото.

-Имплицитно това взаимодействие предполага факта, че опитът на съпруга да представи истинно безотговорен и неадекватен човек не трябва да завърши с успех, тъй като всъщност той не е безотговорен и неадекватен.

-Намирайки се в хватката на симптома, съпругът, според редица външни признаци, заемаше подчинена позиция по отношение на жена си, но в действителност той я превъзхождаше, тъй като всички опити на съпругата да му помогне се проваляха. По този начин тук е лесно да се открият две едновременни неконгруентни йерархии. Благодарение на задачата, изискваща симулация, един аспект от неконгруентната йерархия, отразяващ зависимото положение на съпруга, стана предмет на играта. Сега тя придоби статут на нереална, а само привидно съществуваща. В резултат вътрешносемейната йерархична неконгруентност стигна до разрешение.

3.Реорганизация

Връзката между съпруга и съпругата се трансформира в конгруентна йерархия. В опит да ги доближи до баланса, терапевтът препоръча на съпрузите да прекарват повече време заедно, като проявяват взаимен интерес към делата на другия. Тогава съпругата беше характеризирана като човек, който пренебрегва сексуалните отношения, а съпругът като поел пълна отговорност за този аспект от брачния живот. На съпругата е наредено да проявява голяма инициативност и упоритост в интимните отношения, стигащи до преследване и откровен тормоз над съпруга си. Ставайки този, който е тормозен, съпругът се чувства желан и отново усеща значимостта на фигурата си в брака. Това обстоятелство промени позицията му, като й придаде повече значимост и сила. Съпругът също получи подкрепа в представянето на своите очаквания и желания пред жена си по по-открит начин. Успехите, съпътстващи съпруга в работата, се определят като съвместни постижения на съпрузи, които се подкрепят взаимно. Положителните, романтични аспекти в отношенията между съпруга и съпругата бяха подчертани по време на терапията – особено под формата на препоръка в края на деня да закусват заедно, вместо да идват отново на сесията.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VIII. Мъж в депресия. Изучаване на случая – втора част. (превод от руски език).

Четвърто интервю

Белсън: И така, колко добре жена ви се справи с ролята на преследвач? Какво е успяла да постигне?

Съпругът: А, тя се справи доста добре, дори много добре.

Белсън: Какво правеше тя?

Съпругът: Правихме любов два пъти през последните няколко дни. Тя се държеше много агресивно.

Белсън: Тя последва ли ви до самия край?

Съпругът: Да, да, тя откри такива резерви на агресивност, че дори не успях да ги използвам.

Белсън: Да?

Съпругът: Разбира се, беше хубаво, защото непосредствено касаеше мен.

(От следващо интервю)

Белсън: Имате ли нещо против да кажа нещо, което звучи малко критично?

Съпруг: Не.

Белсън: Мисля, че сте твърде снизходителен към жена си.

Съпругът: Добре, аз...... Аз... Но коя друга линия мога да следвам? Вие знаете, какъв друг избор имам? Трябва да бъда снизходителен към нея. Прошката е единственият начин да направите живота си такъв, че да ви подхожда.

Белсън: Мисля, че заехте различна позиция през последната седмица. Въпреки че това звучи твърде силно, мисля, че вие ​​сте малко по-решителен в поставянето на жена си на мястото й, сексуално, изисквайки от нея това, към което сте се стремили.

(От следващо интервю)

Съпругът: Мисля, че започвам да разбирам стойността на терапията....... Постоянно се натъквате на такива неща......

Белсън: Мисля, че ще дойдете на себе си и всичко ще се върне към нормалното. Ето какво се случва сега......

Терапевтът изясни на съпруга си, че ще постигне по-голям успех, ако се научи открито да предявява изискванията си към съпругата си, вместо да се отдръпва и да чака нейното внимание, както по време на неговата депресия.

Пето интервю

Съпругата, присъстваща на тази сесия, съобщи, че успехът на нейния съпруг в работата се е увеличил неизмеримо през последното време и че той е весел и дори успява да направи някои осезаеми приноси в своята област. Съпругът се опита да смекчи градуса на нейната похвала, мърморейки раздразнено, че нещата не бързат да се променят към по-добро. Терапевтът отговори, като отбеляза, че изглежда има неразбирателство между тях и че се нуждаят от нови начини да тестват комуникацията си. След това на съпруга беше дадено предписание, съгласно което в течение на следващата седмица трябва да се държи безотговорно и неадекватно три пъти.

Съпругата беше натоварена със задължението да отгатва кога мъжът й се преструва и кога действа от искрени мотиви. Съпругът протестира – предложението на терапевта му се стори изключително нелепо, но след това той все пак неохотно се съгласи. По този начин, когато съпругът започне да изглежда безотговорен и неадекватен, на съпругата й остава да се чуди дали той наистина се чувства така или просто следва указанията на терапевта. Очакваше се, че при такива условия тя вече няма да може да се отнася с него както обикновено, следвайки обичайните си модели на взаимодействие.

Шесто интервю

Съпругата: Ако паметта ми не ме лъже, той не се е оплака нито веднъж през последната седмица.

Белсън: Имате предвид цяла седмица?

Съпругата: Абсолютно правилно. И не три пъти от шест...... (Смее се.)

Съпругът: Честно казано, изглежда съм стигнал до точката, в която става дума за такава вътрешна реализация, която никой не може да направи вместо мен. Трябва да работя усилено и да работя усилено и да изплащам дългове, докато преодолея този проклет проблем. Струва ми се, че цялата терапия на света не е в състояние да ми помогне, само аз трябва да се справя с това. Вчера останах на работа до полунощ, до полунощ, дори до дванайсет и половина.

Белсън: Искате да кажете, че през цялата седмица той нито веднъж не се оплака, че е бил принуден да работи сам по случая си, не плака, не показа колко е отчаян и т.н., и т.н., и т.н.?

(Съпругата поклаща отрицателно глава. Пауза.)

Белсън: Изпитвам нещо като разочарование. Не, трябва да поговоря с колегите си. (Белсън става от стола си и напуска стаята, за да се консултира със супервизора, който седи зад еднопосочното огледало.)

(Съпругът и съпругата се смеят.)

Съпруга (към съпруга): Той е разочарован. Нещата не вървят така, както би искал.

Терапевтът се престори на разочарован, че пациентът не следва инструкциите му. Едва ли е необходимо да подчертаваме, че всъщност той, разбира се, изпита дълбоко удовлетворение, защото целта на терапията беше постигната. Нито веднъж през седмицата съпругът не беше прибягнал до обичайното си хленчене, не се оплакваше, че нещата не вървят напред, не се разстройваше за дреболии, а вместо всичко това работеше усилено. В допълнение, той заяви, че е достигнал границите на това „вътрешна реализация“, която работата му трябва да стане отсега нататък. Директива, която изисква мнимо връщане към симптоматично поведение, често е придружена от прозрение, в което човекът внезапно има предчувствие какво „наистина“ трябва да направи и то незабавно. В този случай работата беше нещото, което трябваше да се свърши първо. Не беше обаче време терапевтът да почива на лаврите си. Беше твърде рано да се отказва от по-нататъшни искания за симулиране на симптома.

Терапевтът се консултира със супервизора. Тъй като съпругът избягваше играта на безотговорност и неадекватност у дома, ръководителят предложи, той да се опита да изпълни тази задача направо на сесията. В този случай терапевтът трябваше не само да критикува качеството на представянето си, но и да насърчава критиката от страна на съпругата. Традиционното взаимодействие за тази семейна двойка се свеждаше до факта, че съпругът като правило се оплакваше от проблемите си, а съпругата се опитваше по всякакъв начин да го подкрепи и поддържа. В ситуацията на играта всичко се промени радикално: съпругът изобрази обичайното си недоволство, а съпругата отправи критика, че уж не го прави достатъчно реалистично. Имплицитно този характер на взаимодействието предполага факта, че съпругът не може да се представи като безотговорен и неадекватен субект, тъй като всъщност не е такъв.

Белсън: Каква точно е неговата отговорност по време на работа? Това изобщо притеснява ли го?

Съпруга: Да, и то много забележимо. Снощи той приключи с кодирането и организирането на документи, работи чак до полунощ...... Стигна до последните букви от азбуката - X, Y, Z. Това означава, че е направил още една, много важна стъпка, за да излезе от тази ситуация.

Белсън: С други думи, като професионалист, той най-накрая става по-отговорен? Да?

Съпруга: Да, съдейки по всичко, можете да кажете това. (Смее се.)

Белсън: Но все пак според мен това е много сериозен пропуск: вие не направихте това, което трябваше да направите в тези три случая. (Белсън припомни своята предишна задача.)

Съпругата: Какво три пъти?

Белсън: Е, вие трябваше да...

Съпруга: Ооо!

Белсън: Има нещо, което бих искал да направя сега... Сигурен съм, че сте от хората, които знаят много за хумора и ценят играта.

Съпругът: Какво ценят? Играта?

(Съпругата се смее.)

Белсън: Да, мисля, че е точно това...... Трябва да призная, че в началото се заблуждавах за вас. Мислех, че и двамата сте много сериозни, но сега виждам: имате добро чувство за хумор. И ще ви помоля да освободите това чувство точно сега, тук в кабинета.

(Съпругът се смее.)

Белсън: Бих искал да говорите със съпругата си, но да го направите така, както не искахте да го направите на срещата ни миналата седмица.  Тогава от вас се изискваше да бъдете възможно най-убедителен три пъти, така че жена ви да не разбере дали наистина ви е грижа за вашите работи или просто се преструвате на разстроен или не, разбирате ли? Предлагам ви да осъществим този замисъл сега. Говорете с нея пет минути за работата си, за офиса си, сякаш сте ужасно разстроен, въпреки че всъщност не изпитвате нищо подобно. И бъдете убедителни.

Съпругът: Кажи й, че съм разстроен.

Белсън: Да, но те моля да бъдеш убедителен.

Съпругът: Добре. (Пауза.) Чувствам се почти отвратен от себе си заради секретарката, с която толкова се обърках. Вярвах, че за парите, които реших да платя (и платих на нея изцяло, тъй като тя все пак е интелигентна и способна да учи), ще получа човек с опит, който няма да има нужда от обучение. Страшно се ядосвам на себе си за това скрито желание да възпитавам и уча някого. Тя не разбира нищо от финанси или правна страна на нещата... ...

Белсън: Не, не. Темата трябва да е такава, че да може да се тълкува като истина, а може би и не. Трябва да попаднете на нещо, което изглежда доста правдиво. Проблемът със секретарката не е съвсем същият: жена ви вече е запозната с него. Вие знаете, че е истина и тя също го знае. Разбирате ли за какво говоря?

Съпругът: Случват ми се толкова много различни неща и всъщност има достатъчно неща, за които да се оплаквам.

Белсън: Намерете нещо, което може или не може да е вярно. Това, за което жена ви не знае.

Съпругата: Между другото, няма да вярвам на никакви глупости само заради вашите инструкции. Отлично разбирам, че това е фалшификат.

Съпругът: За какво мислиш например, че лъжа?

Съпруга: Лъжеш, когато казваш, че си разстроен.

Съпругът: Права си. Не виждам причина да се разстройвам. Всъщност наистина не съм разстроен за нищо.

Твърдение като „Не съм наистина разстроен от нищо“ беше точно желаната цел, към която беше насочена задачата на терапевта, инструктирайки съпруга да симулира една от проявите на своя симптом.

Съпругата: Това, което всъщност се предполага, е, че той наистина не се чувства така, както говори, а просто иска да изглежда, че изпитва тези чувства, нали?

Белсън: Точно така. Така че, когато той започне да говори за това през седмицата, вие никога няма да сте съвсем сигурни дали думите му наистина означават толкова много за него или напротив, не значат нищо.

Съпругът: Не, това е невъзможно. Аз...... Аз...... Мисля, че това е невъзможно.

Белсън: Погледнете се, вие се усмихнахте току-що, значи можете.

Съпругът: Но не знам какво, по дяволите, трябва да направя.

Белсън: Нека да го пробваме, да го пробваме и да видим.

Съпругът: Да опитаме какво? Какво трябва да направя? Дори не знам откъде да започна.

Белсън: Започнете и ще разберете всичко. Искам да разберете колко омерзително е за вас, че не правите нито едното, нито другото. Вие сами го знаете.

Съпругът: Добре, аз...... Въпросът е, че знаете, аз...... Аз...

Белсън: Не забравяйте, че можете да бъдете противен, но аз ви моля да се преструвате......

Съпругът: Добре.

Белсън: ......защото по душа не сте такъв. Това имам предвид.

Съпругът: В главата си мога да бъда такъв, но в душата си не.

Белсън: Справедливо.

Съпругът: Това са ваши думи.

Белсън: Съвършено вярно

Планът остана същият. Съпругът трябваше да направи четири опита да се представи като безполезен, неактивен, безотговорен и неадекватен, докато съпругата и терапевтът трябваше единодушно да критикуват посредствеността на представянето му. И едва след този четирикратен опит терапевтът можеше да спре да настоява играта да продължи.

Съпруг: В неделя излязохме на обяд и се върнах с чувство на тежест. Не без причина, тъй като бях малко подпийнал от шампанското, което пихме. Очаквах да отида в офиса и да работя, но навън беше много хубаво, слънчево и изведнъж се сетих, че има много работа в градината и си помислих: „Ще работя тук един час, след това ще се преоблека и ще отида в офиса". Но за един час работа не постигнах почти нищо; всичко е заради моята несръчност.....

Белсън: Използвайте думите безотговорен и неадекватен.

Съпругът: Занимавах се с храст от пиорея... или както там се казва.

Съпругата: О, Господи! (смее се) пиорея... (посочва устата си).

Съпругът: Този храст с горски плодове, забравих му името......

Съпруга: Пираканта.

Съпругът: Пираканта... достигна храст с огромни размери и аз я подрязах. Беше толкова голям, че закри климатика и се претовари. Помислих си: „По дяволите, трябва да те изкореня, защото ако трябва да продължим да използваме климатика, страхувам се, че няма да можем да го направим.“ Това беше грандиозна задача! И тогава погледнах стрелките на часовника си – часът така и не беше настъпил. И тогава си помислих: „По дяволите, моята безотговорност няма граници! Забърках се с тази пираканта тук... Но бих могъл да я отрежа, да я оставя там и да отида в офиса, както обещах, и да се заема с работата. Но денят беше толкова хубав! И не заслужавам ли да поработя малко сред тази красота? Освен това работата в градината ми доставя такова удоволствие! Освен това имам нужда от физически упражнения. По дяволите този офис!“

Белсън: Не, не, безотговорността от началото до края не е достатъчна. Всичко изглежда някак неубедително.

Съпругът: (отбранително) Никога не съм напълно безотговорен, защото дори и да не направя нещо, пак възнамерявам да го направя или да направя нещо друго. Аз винаги…...

Прозвуча изявление, което според първоначалния замисъл изискваше реплика от терапевта.

Белсън: Не, не, не го вярвам. Изобщо не си убедил жена си колко безотговорен си бил.

Съпругът: Тя знае, защото се прибра точно в пет часа.

Белсън: Съпругата ви ще прочете мислите ви отново следващата седмица, когато......

Съпругът: Тя се прибра в пет часа и беше ужасно ядосана, че ме намери вкъщи, а не на работа.

Белсън: Върни се назад и й разкажи историята си и в тази история трябва да бъдете още по-безотговорен. Иначе тя няма да ви повярва. Предупреждавам ви, ще ви критикувам на висок глас; Просто искам да играете колкото се може по-добре, това е всичко.

Съпруг: Дори не мога да си представя какво друго мога да направя. Аз...... казвам...... нищо не си измислям. Ще ви разкажа как стана всичко. Това, което почувствах... Това не е измислица. Дори не знам как можете да измислите нещо тук. Не съм в състояние да измислям такива неща.

Белсън: Вие сте също толкова способни да възпроизведете всяко нещо в живота си отново и отново, както всеки друг. (Към жената) Не ме интересува дали вашият съпруг е или не е бездействащ в живота си. Искам само едно: той да покаже, че е в състояние да изпълни тази задача както трябва и през следващата седмица все пак да постигнем необходимия резултат. Има ли нещо, което можете да предложите, за да се получи по-голям ефект?

Съпругата: Опитай се мислено да си представиш колко неадекватен си се чувствал. И тогава ми кажи колко неадекватен си се чувствал.

Този път съпругата произнесе фраза, която изискваше отговор от терапевта. Вместо да се опита да убеди съпруга си, че не е толкова неадекватен, тя го помоли да помисли и да говори за чувствата си на неадекватност.

Белсън: Бихте ли му дали някакъв пример? За да не си блъска главата дълго......

Съпругата: Дори не се сещам. Може би мисълта за купища документи в офиса би била подходяща?

Съпругът: Това е цяла история.

Съпругата: Добре. Кажи ми, докато се занимаваше с тази пираканта, мислеше ли за планината от документи, които те чакат в офиса?

Съпругът: Разбира се, че го направих. Но също така си мислех за пиракантата, а също и защо, по дяволите, ми трябваше всичко това. Нищо чудно, че хората искат хиляда и петстотин долара, за да подреди градинските лехи. Знаеш ли каква работа има! Един скапан розов храст и няколко други дървета – и четири часа изчезнаха.

Съпругата: Така, концентрирай се върху това, което си почувствал......

Съпругът: Да, но не си измислям – наистина го мисля.

Съпругата: В такъв случай не разбирам какво още се иска от теб.

Съпругът: Иска се да се преструвам, че съм отвратен от себе си и се чувствам неадекватен, а аз не чувствам нищо подобно, а напротив, чувствам се като на върха на света. Това е невероятно трудно за мен. Така си мисля и аз.

Съпругата: Наистина ли го усещаш така?

В този момент съпругата сякаш започна да разбира каква може да е целта на това упражнение. Тя беше изненадана, че съпругът й, вместо да се тревожи колко е „отвратителен и неадекватен“, се чувства „на върха на света“. Имплицитно в критиките на терапевта и съпругата се спотайва фактът, че въпреки че изглежда безотговорен и неадекватен, съпругът все пак не постига необходимата достоверност. Съпругата се държеше необичайно в тази ситуация. Вместо да подкрепи и насърчи съпруга си, тя критикува липсата на реализъм, с която той се прави на безотговорен и неадекватен. И тогава съпругът направи трети опит.

Съпругът: В неделя вечерта бяхме на курс по сексология. След лекцията отидохме в бара да пийнем малко и да хапнем. Оглеждайки се наоколо, изведнъж видях колко красиви жени има наоколо! Всъщност нямам нищо против да се запозная по-добре с някои от тях. Но къде е? Вече не съм от хората, които привличат красиви жени. И се почувствах толкова неловко...... стар пън. И между другото имаше една много хубава блондинка......

Белсън: Не, не. Усмихваш се. Това не е добро.

(Съпругът се смее.)

Белсън: Вижте, най-накрая попаднахме на добра история. Дълбоко в себе си знаеш, че нищо от това не е вярно, но искам да направиш това с изкривено лице и с цялата искреност, която можеш да събереш, опитай се да убедиш жена си, че жените изобщо не се интересуват от теб. Трябва да остарееш. Намерихме перфектен пример.

Съпругът: Успях да поговоря с няколко красиви млади жени. Имаше една руса жена, с която започнах да говоря и, разбира се, през ума ми мина мисълта, че би било хубаво да спя с нея, но тя изобщо не ми хвърли око. Тя се огледа, търсейки някой друг......

Белсън: Това достатъчно убедително ли ви се струва?

Съпругата (смее се): Ъглите на устата му се извиват нагоре, а трябва да са надолу.

Вместо да подкрепи мъжа си, съпругата прояви още по-голяма придирчивост. Обрисувайки своя провал както в професионален, така и в сексуален план, съпругът продължи да развива темата, повдигната по време на предишни срещи. И колкото по-неуспешни бяха опитите му да представи своята неадекватност в тези области, толкова по-завършен и адекватен изглеждаше той.

Белсън: Не, не вие не искате да работите както трябва.

Съпругът: Смея се, но не защото имам такова чувство за хумор. Смея се на себе си. Имам предвид ситуацията, на която се смея. Не, тук ситуацията е правилна, но от практическа гледна точка......

Белсън: Какво имате предвид под правилната ситуация? В крайна сметка ние се занимаваме със сериозна работа.

Съпругът: Знам, че е сериозно, но спецификата на тази работа се свежда до факта, че не разбирам абсолютно нищо. Играя с важен поглед, за да мога да кажа: това значи нещо... Но какво означава, не разбирам, честно.

Белсън (към жена си): Е, нека го оставим да започне отначало – тази история с жените?

Съпругата (смее се): Добре, добре, разкажи ни по-добре за онази хубава блондинка, която толкова много е тънала в душата ти.

Съпругът: Е, не можеш да я обвиняваш, че е обсебваща, защото другото момиче, с което ме видя, се мотаеше наоколо, явно проявяваше интерес към мен и накрая тя просто се прилепи към мен. Но не ми пукаше за нея. Просто не знаех как да изляза от тази ситуация. Но тогава се появи ти. Запознах те с нея и тогава тя разбра, че не съм сам, и при първа възможност изчезна.

Белсън (към съпругата): Не му вярвате.

Съпругата: Това не е...

Белсън (към съпруга): Продължаваш да говориш напълно неубедително за своята неадекватност в отношенията с жените. Историята ви е недостоверна.

Съпругата: Твоята история казва само, че не си харесвал тази жена, дори не си мислил, че е толкова добра, просто си искал да се отървеш от нея.

Съпругата продължи да критикува, без да отговори с дума на одобрение на усилията на съпруга си, след което той направи нов опит.

Съпругът: Ти излезе от стаята... Аз започнах в разговор с една млада дама, също клиент. Тя ме запозна с едно много красиво, младо същество, което преподава уроци по сексология. И докато новата ми приятелка ми изглеждаше много мила и всичко това, не можех да не забележа, че тя ме гледаше така, сякаш бях човек, който вече е много стар. Тя дори не се опита да бъде учтива. Имах това чувство, сякаш съм загубил нещо завинаги и никога повече в живота си няма да мога да събудя интереса на младите жени.

Белсън: Намирате ли историята му за убедителна?

Съпругата: Не съвсем.

Белсън: По-добре е, но не достатъчно.

Съпругата: Да, по-добре, въпреки че...

Белсън: Определено беше по-добре. Трябва да кажа, че работихте усилено и постигнахте нещо.

Съпругът: Истината ли казвате? Това наистина ли е вярно?

Белсън: Вие го изигра почти автентично, почти. Но все още е далеч от съвършенството, нали? Изглежда, че той не може да се справи напълно със задачата.

Съпругата: Гласът ти не беше достатъчно глух, а устата ти се сбръчка коварно от желание да се усмихнеш.

Целта можеше да се счита за постигната. Вместо съчувствено да подкрепи съпруга си в депресивните му настроения, съпругата критикува новосъздадения актьор за неспособността му да предаде надеждно желаното състояние. Съпругът търпеше провал след провал: образът на тъжен човек, живеещ с чувство за малоценност, определено не му беше даден. След това терапевтът попита за съдбата на другите си задачи, възложени на съпрузите по време на предишната среща и откри, че съпругата все още е много активна в секса.

Белсън: Прекарвахте ли половин час всяка вечер, както ви препоръчах?

Съпруга: Да, ние внимателно следвахме вашите инструкции, в по-голямата си част.

Белсън: А какво ще кажете за секса? Жена ви стара ли се е да бъде активна?

Съпругът: Да, много.

Белсън: Колко пъти седмично?

Съпругът: Миналата седмица се случи само веднъж.

Съпругата: Какво? (Смее се.) Два пъти.

Съпругът: Два пъти? О да.

Съпругата: Той някак си забрави за едно време, просто беше ......

Съпругът: Да, да......

(Съпругата се смее.)

Белсън: Знаете ли, има нещо, което непрекъснато отбелязвам по време на трудната ни дискусия: знаете ли, че вие ​​двамата сте много страстни хора? А, съгласни ли сте с мен?

Съпругът: За какво?

Белсън: Понякога съм толкова погълнат от подробностите на нашата богата дискусия, че забравям, че сте хора, които се любят.

Съпругът: Да. Не знам много добре какво означава думата "любят", но...

Белсън: Струва ми се, че имате способността да се радвате един на друг и то да се радвате много дълбоко.

Съпругът: Да, аз...... аз......

Белсън: Чакай малко, обикновено не забелязвам какво правят хората, но този път реших да се отклоня от моето правило.

Съпругът: Един ден миналата седмица казах......

Белсън: Какво каза?

Съпругът: Дори казах на Рейчъл онази седмица – не помня точно по какъв повод – колко радост получавам от общуването с нея като приятел, не само като съпруга или любовница, но и като приятел. Толкова е хубаво да чувстваш, че тя е наблизо и че можеш да споделиш буквално всичко с нея.

Съпругата: Наистина оценявам това.

Белсън: През цялото време подозирах, че имате голяма нужда от нея. Точно затова в началото забелязах, че вие (към жената) сте пренебрежителна. Не за да ви критикувам, а имайки предвид силата на потребностите на съпруга ви да сте близо. Нека ви попитам нещо. Искам да съм сигурен. Моето впечатление, въпреки че разбира се може и да греша, е, че той става по-отговорен и започва да разбира, че може да се справи с всичко и без помощта на терапия. Това е моето впечатление. Той разви желание да се грижи за някой друг, а не само за себе си... Прав ли съм?

Съпругата: Мисля, че е вярно. Във всеки случай той изпълнява всичко, което си е наумил.

Белсън: Но той разбира, че терапията е просто загуба на време и че всичко, което е важно за него, може да се направи добре без терапия? Правилно ли съм го чул?

Съпругата: Да, мисля, че той говори за това.

Съпругът: Всъщност наистина мисля така и неведнъж ми е хрумвало: защо, по дяволите, си губя времето тук?

Белсън: Да......

Съпругът: Това не ми помага за напредъка в работата.

Белсън: Е, най-накрая чухме разумна реч и мисля, че той трябва да бъде подкрепен тук: нека пропуснем една сесия и да се срещнем следващия път след две седмици.

Съпругът и съпругата ясно изразиха, че се чувстват по-щастливи заедно и че съпругът е успешен в работата. Терапевтът започна постепенно да отделя двойката от терапията. Ако съпругът продължи да поддържа равна позиция в отношенията със съпругата си, той вече не можеше да встъпи в ролята на пациент, нуждаещ се от терапевтична помощ.

Белсън: Мисля, че трябва да правите секс три пъти седмично, а не два пъти.

Съпругът: Е, добре, но нямам такава сили.

Белсън: Не става дума за теб, а за нея.

Съпруг: Ооо!

Съпругата: Не знам дали аз имам достатъчно сили.

Белсън: Разбирам......

Съпругата: Ще опитаме, да видим на какво сме способни.

Белсън: Що се отнася до секса, всичко е ясно. Колкото повече го правиш, толкова повече искаш. Три пъти седмично е точно това, от което се нуждаете за вашето физическо здраве. (Съпругът и съпругата се смеят.) И освен това (към съпругата) бих искал отново да бъдете в активна позиция.

Съпругът: Аз искам...

Белсън: Не искам да чувам повече оплаквания за липса на секс.

Съпругът: А, ами аз не се оплаквам…

Белсън: Бих искал да имате поне три пъти. Второ, вие (към жената) отново да заемете агресивна позиция, защото това явно касае и двама ви. Трето: много е важно поне половин час да споделяте чувствата си. И четвърто: всичко, което казвам, е от решаващо значение. Искам да кажа, че всичко трябва да бъде отиграно двойно. И тъй като не направихте това последния път, а  няма да те видя две седмици, това се превръща в изключително важна задача, изключително важна, супер важна, без значение какво казвате. Това трябва да е три пъти седмично. И ето какво също е важно: не забравяйте да оплаквате за своята неадекватност и безотговорност. Но тя няма...

Съпругът: Изглежда се разбрахме: стигнах до момента, в който вече не се чувствам неадекватен и безотговорен. Искате да се оплаквам? Не разбирам......

Белсън: Да, но имате три пъти пред вас, които трябва да изиграете, а тя няма да разбере дали наистина го чувствате или не. Там разбира се, допустимо е, да има други моменти, които си истински, но в това гнездо на времето трябва да има три птици, за които тя няма да знае нищо. Всичко, което се изисква от вас, е да правите всичко точно според модела, по който сте действали тук, до края на играта. Изпълнявайте тази тежка работа, за която жена ви няма да подозира. Всичко за теб, но не и за нея. Да, има още нещо, което аз, увлечен за съжаление, напълно пропуснах от поглед. Знаете ли, възпитан съм да спазвам закона, да уважавам закона...

Съпругът: Учили сте за юрист?

Белсън: Не, но нещо подобно, което е свързано със закона по много начини и сега ще бъда малко по-разумен в сравнение с другите. Но той... Мисля, че направих едно откритие. Понякога съм толкова антипсихологичен, че пропускам очевидни факти. (Към жената) Съпругът ви понякога е много поетичен, разбрах това, когато го слушах да описва цъфтящата ви градина. Какво бих искал от вас...... Бих искал следващата седмица, вместо да идвате тук, да намерите някое подходящо място, което той да смята за романтично и да закусите там... Съгласни ли сте?

Съпруга: Прекрасна идея. Просто фантастично.

Белсън: Добре, но това трябва да е място, където присъщият му навик да разочарова не може да излезе наяве и да съсипе цялото ви настроение.

Съпругата: Много мило.

Белсън: Трябва да ви поднеса малко извинение, че ви подцених в това отношение.

Съпругът (смее се): Имате предвид моята поетична привързаност към нашата градина?

Белсън: Не само това. Човек може да си припомни и редица други подробности. Показахте удивителна чувствителност и по други начини. Повярвайте ми, това не са просто помпозни думи, които се изричат ​​при раздяла като празен комплимент, така че след това никога повече да не се видят. Наистина ви подцених много. Когато хората идват тук и говорят за всичко наведнъж, понякога няма как да не пропуснете определени аспекти от тяхната личност, които са склонни да бъдат...

Съпругата: Да, вярно е.

Белсън: Знаете какво имам предвид.

Съпруг: Не, не знам.

Белсън: О, мисля, че знаете.

Съпругът: Нямам представа.

Белсън: Не бих искал да завърша срещата на толкова сериозна нотка, но мисля, че... подозирам, че направих грешка. И наистина не се чувствам добре от това.

Съпругата (смее се): Така ви изглежда.

Белсън: Не, аз наистина допусках това.

(Съпругата се смее.)

Съпругът: Не знам защо, по дяволите, говорите за това.

Белсън: Виждате ли, някои от жените, които посещават групата, ви забелязаха като много привлекателна двойка. А аз тук си помислих, че сте само двама оплакващи се.

Съпругът: О, наистина ли.

Белсън: Да, вярно е.

Съпругът: Просто исках, тъй като толкова много се хвалим, исках да си призная. Снощи казах на Рейчъл: „Дори и да не излезе нищо от всичко това, поне един приятен резултат вече е очевиден – нашият сексуален живот.“ Рейчъл беше изключително напориста същата вечер. Готвех се да си лягам, беше вече един през нощта, когато тя започна да ме настъпва, да ме подстрекава насам-натам. В един часа през нощта! Беше чудесно. (Смее се.)

Белсън: Всичко, което трябваше да правите, беше да не й пречите. Много е важно.

Съпругът: Разбира се, дори не си помислих да я овлажнявам. Знаех, че тя сама ще разбере колко е хубаво да си активен.

Съпругата: Да, това е прекрасно.

Предложението двойката да отиде на закуска заедно вместо следващата сесия послужи като още една стъпка на освобождаване преди наближаващия край на терапията. Те дойдоха на последната среща и отчетоха подобрение, което беше очевидно дори без думи. Двойката пристигна придружена от своя бял пудел.

(следва трета част)

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VIII. Мъж в депресия. Изучаване на случая – първа част. (превод от руски език).

МЪЖ С ДЕПРЕСИЯ

ИЗУЧАВАНЕ НА СЛУЧАЯ

Главата съдържа извадки от стенограмата на терапевтичния процес, придружени с коментар. Случаят е представен накратко в глава трета. Терапевтът беше Ричард Белсън, а супервизор е авторът на тази книга. Клиентът е 60-годишен счетоводител (условно име Дейвид), насочен към съпружеска терапия след неуспешен опит за индивидуална психологическа помощ. Диагноза: депресия. Съпругата му, която е психотерапевт, не сметна за нужно да се появи на първата сесия за съпружеска терапия.

По време на тази сесия пациентът се оплака от депресията си, твърдейки, че не успява в нищо, отдавна е изоставил бизнеса си, не се е занимавал изобщо с него от няколко години и не е плащал данъци от пет години. Тези оплаквания се изляха по неприятен, дразнещо потискащ начин. Той спомена и жена си, която наскоро станала терапевт, майка си, чиито данъци също не плаща, и две дъщери, които усърдно се грижели за него. Едната чакаше дете, а другата също скоро щеше да стане терапевт и водеше дълги телефонни разговори с баща си, помагайки му да преодолее депресията. Случаят съдържаше достатъчно основания формулирането на проблема и планирането на стратегията да се базира не само на връзката на съпрузите, но и на майката на пациента, и неговите дъщери. Всички те изглеждаха еднакво задочно грижовни и привързаността на пациента към четирите жени също беше очевидна. Терапевтът и супервизора обаче решиха, че би било по-разумно и по-ефективно да се работи само със съпрузите. убедени, че промяната в положението на съпрузите ще доведе до подобряване на всички други отношения в семейството.

По време на първото интервю терапевтът предефинира проблема. Той каза на пациента, че е толкова дълбоко депресиран, защото безотговорно пренебрегва служебните си задължения. Така случаят беше квалифициран като пример за най-рядка безотговорност, а не като депресия. Задачата беше да се опитаме да помогнем на този човек да стане отново отговорен.

При второто интервю на съпругата беше възложена отговорността да следи дали съпругът започва да работи правилно.

Трето интервю

Белсън: Е, какво стана откакто се видяхме за последен път?

Съпруга: Дейвид най-накрая пое онези случаи на клиенти, за които имаше договори.

Белсън: Напомняхте ли му за тях, контролирахте ли го?

Съпруга: Да, постоянно му напомнях и го контролирах и, трябва да кажа, той се справи с всичко перфектно.

Съпругът: Да, но не се чувствам по-щастлив от това.

Белсън (към съпругата): Ти направи това, което обеща. Той си припомни, че има собствен бизнес......

Съпруга: Определено да.

Белсън: Много добре.

Съпруга: Освен това той участва в ангажиментите на майка си, като посвети цялата първа седмица на организационни въпроси и напълно се потапя в проблемите, възникнали там. Това дори отне повече от очакваното, така че засега не се наложи той да прави нищо друго. Към своите задачи той пристъпи едва тази седмица. Удивително е как добре се справи с всичко! Всички натрупани бизнес дела, които висяха на гърба на майка му, той напълно завърши.

Съпругата стриктно следваше инструкциите на терапевта и се обаждаше на съпруга си на работа всеки ден, наблюдавайки как изпълнява натрупаните задачи. Съпругът наваксваше, въпреки че не беше лесно. Възлагайки отговорността на съпругата за работата на пациента, терапевтът подчерта превъзходството на нейната позиция. Очакваше се съпругът да реагира на това, като в крайна сметка поиска да стане „не момче, а съпруг“, поемайки нещата в свои ръце. В близкото минало съпругата е подкрепяла съпруга си, горещо симпатизирайки му. Сега тя действаше като нещо като тласкач, насърчавайки го да работи усилено.

Можеше да се мисли, че депресията на съпруга съвпадна с някои промени, които един ден са настъпили в брачните отношения. Съпругата се е върнала на училище, когато децата вече са били пораснали и след това става терапевт. В ранния период на брака им съпругът заемал доминираща позиция в брака. Когато съпругата му започнала да преследва новата си кариера с нарастващ интерес, тогава възникват трудностите. Колкото по-осезаеми ставали проблемите му, толкова по-компетентна изглеждала жена му на този фон и тя толкова повече се концентрирала върху неговата безпомощност. Така при него започнала да се появява „депресия“. Този недъг беше пряко свързано със сферата на компетентност на съпругата като терапевт. Депресията на съпруга й беше източник както на слабост, така и на сила за него: слабост – защото жена му можеше да се грижи за него в болестта му, подкрепяйки го с полезни съвети, сила – защото въпреки всичките й усилия беше малко вероятно тя да успее. Съпружеската йерархия придобила черти на неконгруентност, тъй като съпругът и съпругата бяха едновременно силни и слаби един спрямо друг. Чрез умишлената парадоксалност на съпругата, поставена в по-висша позиция, терапевтът провокира двойката да реорганизира съюза си в посока на по-голямо взаимно равенство.

Съпруга (към съпруга): Изминаха няколко дни, откакто ти отново се захвана със старите глупости. Знаеш какво имам предвид. „Ще го направя“, „На път съм да се заема“, „Не мога да го поема това“ –  абсолютно същите приказки, както преди.

Белсън: Искате да кажете, че е безотговорен?

Съпругата: Точно така и затова казах: „Слушай, нека не се връщаме към старото. Искам да науча какъв е списъка с твоите задължения, натрупани към клиенти за петнадесет месеца, буквално към всеки от тях, посочени поотделно. Ще ти звъня всеки ден и ще те проверявам. Той обеща да подготви този списък и да го донесе у дома. Но нищо подобно не се случи.

Съпругът: Донесох го вкъщи, но го оставих в джоба си.

Съпругата: По този повод те предупредих тази сутрин, преди сесията: „Не забравяй да провериш с теб ли е този списък“, защото не искам да губя цял час и да се окажа лице в лице с собствената си безотговорност.

Белсън (към съпругата): Ние сме длъжни да поговорим за това, кога ще сте готови и ще се заемете с финансовите си дела.

Терапевтът заплаши, че съпругата сама ще се погрижи да подаде данъчни декларации. Това вече беше споменато в последната сесия и бе съпроводено с видимото недоволство на съпруга.

Съпруга: Мога да започна тази работа веднага, но съпругът ми няма да го позволи. Казва, че може да му струва много пари.

Белсън: Разбирам, но това, което правим сега, е пробив и оставяме задънените улици зад гърба си.

Съпругата: Исках да кажа същото.

Белсън: Мисля, че всичко, което направихте, е наистина добро, не сте ли съгласни? (Нямаше отговор.) Не е нужно да се съгласявате. (Съпругът и съпругата се смеят.)

Стилът на терапевта на смесване на игра и объркване се сблъска с обсебващия, депресивен стил на съпруга.

Белсън: Факт е, че нещо вече е направено...... Това е най-важното нещо. Благодарихте ли й? Между другото, благодарихте ли й за помощта?

Съпругът: Не, аз...

Съпруга (смее се): Защото съм такава кучка?

Съпругът: Това ме възмущава......

Съпругата: Неговото възмущение е на първо място. Междувременно се чувствам като майка. Мама, която трябва да напомня: „Написа ли си домашното?“

Белсън: Виждам всичко в съвсем различна светлина. Аз го виждам така: съпрузите си помагат.

За терапевта беше важно да подчертае доброжелателността, с която съпругата се намеси в делата на съпруга си, защото изобщо не беше необходимо той, като се обиди, да се кара с жена си. Целта беше просто той да си свърши работата.

(По-късен откъс от интервю)

Белсън: Нека да погледнем фактите. Първото (обръщайки се към жена си) е, че сте се грижили неуморно за него през цялата седмица, второто (гледайки съпруга) е, че ако искате да станете по-отговорни, тогава нямаше да има нужда от нейното участие. С други думи, това е чисто временно нещо, необходимо само сега, докато се върнете на пътя си. Ясно ми е, че правите точно това, от което се нуждаете. Наистина бих искал да разберете, че всичко това е само временно.

Съпругът: Разбирам, но ми се струва, че всичко това няма отношение към същността на въпроса.

Белсън: Същността на въпроса е следната: щом започнете да се грижите за бизнеса си, той веднага ще отлепи от мъртвата си точка.

Съпругът: Добре, знам, че Рим не е построен за един ден и не мога да поправя за една седмица това, което съм пренебрегвал три, четири или дори пет години.

Белсън: Би било невероятно, ако успеете.

Съпругът: Каквото и да искате, не мога да го направя.

Съпруга: Подредихме колосално количество документи за една седмица.

Съпругът: Да, права си, но не мога да направя всичко.

Белсън: Между другото, това неверие може да е свързано с думите ви, че не обичате да си приписвате заслуги за това, което сте направили.

Съпругата: Несъмнено той направи страшно много неща!

Съпругът: Да, не искам да си приписвам заслугите за това, което съм направил, защото за мен е много по-важно, че дълго време не съм правил абсолютно нищо и сега просто правя това, което трябва.

Белсън: В такъв случай не сте длъжен да си приписвате заслугите за успеха си. Просто си вършете работата.

Терапевтът умело обърна фокуса на възраженията на пациента срещу работата и желанието да я довърши срещу нежеланието му да си припише заслугите за стореното.

Съпругът: Това е единствената причина да опитам.

Белсън: Защото вие вероятно сте от хората, които не обичат да си приписват заслугите за успех, и в този случай не искате да изневерявате и на себе си.

Съпруг: Просто искам да правя всичко добросъвестно.

Белсън: Отлично.

Съпругът: И се радвам, че се освободих от всичко това.

Белсън (към съпругата): Не го хвалете.

Съпругът: Но аз не правя всичко, както бих искал.

Белсън: А-ха.

Съпругът: Но въпреки това го правя. Вярно, изхвърлям го от главата си и после пак трябва да се приготвям.

Белсън: Това е достатъчно. И така, какво трябва да бъде направено сега?

(По-късно в интервюто)

Белсън (към съпругата): Чудя се дали ще имате някакъв начин да си платите данъците, независимо колко високи са те?

Съпруг: В крайна сметка ще се окажа в затвора.

Белсън: От друга страна, ние ще следваме същия път. Мисля, че трябва да го държиш под око и да му се обаждате на редовни интервали. Какъв интервал според вас е най-добрият за протичане на работата?

Съпруга: Веднъж на ден и аз звъня привечер.

Белсън (към съпругата): Колко дни са нужни, за да започнете да плащате данъците си и каква сума мислите да върнете? Мисля, че ще трябва да приемете загубата на тези пари, защото това е единственият начин да разчистите пътя за бъдещето.

Съпруга: Мисля, че когато състоянието на Дейви се подобри, аз ежедневно или за всеки случай на два дни ще спестявам малка сума в седмицата. Само тогава ще може да се каже, че нещата се развиват добре.

В живота на съпрузите започнаха обнадеждаващи промени: поведението на съпруга стана по-отговорно. Терапевтът продължи както преди да назначава съпругата за глава, отговаряща за графика на съпруга, въпреки че съпругът се противопоставяше, настоявайки, че върши работата си съвестно и ще продължи да го прави. Наближаваше моментът, когато вече беше възможно да се насърчат съпрузите да установят конгруентна йерархия в семейството си, с присъщо за нея по-голямо равенство в партньорските отношения. Тъй като терапевтът предишния ден омаловажи позицията на съпруга, наричайки го безотговорен, сега той премина към съпругата, упреквайки я, че пренебрегва съпруга си. Като се извини за оскърблението, той подчерта сериозността на нейната постъпка. Веднага след думите на терапевта съпругът започва да говори за постоянното чувство на самота и промените в отношенията, настъпили, когато съпругата й започна да се намесва в кариерата му.

(Допълнително интервю)

Белсън: Идеята като цяло е той да стане по-отговорен и това ще помогне нещата да се развият в правилната посока. Веднъж появила се отговорността, тя ще се превърне пожизнено в самовъзпроизвеждаща се за цял живот, защото в душата си той се стреми към най-доброто. И освен това бих искал да кажа още нещо, не съвсем приятно, но все пак ще го кажа. И така, ще можете ли да слушате и приемате това, което имам да кажа? А?

Съпруг: Да.

Белсън: Мисля, че тя не беше достатъчно внимателна към вас. И аз... (към жената) не приемайте това като оскърбление...

Съпругата: Моля ви, моля ви......

Съпругът: Вие имате предвид, че ме пренебрегва ли?

Белсън: Да.

Съпругът: Невнимание към мен, какво означава това?

Белсън: Същото нещо......

Съпругът: Пренебрегва ме......

Белсън: Да, вярвам, че причината това да се случи е, че и двамата сте високи професионалисти. В такива случаи често се случва съпрузите да не отделят толкова време един на друг, колкото е необходимо, за да не се промъкне инерцията в отношенията им. Мисля (към жената), че трябва да прекарвате поне две вечери седмично с него в различни видове забавления.

(По-късно в хода на интервюто)

Белсън: Така че чувствам, че тя не е включена достатъчно в живота ви.

Съпругът: Да, тя не се задълбочава във всичко толкова, колкото е свикнала, но само защото преди й разказвах много повече от сега за това, което ми се случва. И сега тя има собствена работа.

Белсън: Липсват ми подробности. Бихте ли ни разказали малко повече за това?

Съпругът: Извинете. Имам дългогодишен навик, когато се връщам вкъщи от работа, да повръщам вътрешностите си, излагайки всичко, което се е случило в офиса ми. Всичко, което се е случило там, какво се случило и какво не се е случило, и съпругата винаги слушаше всичко това. Не знам дали е разбрала каквото е чула или не, но мисля, че имам чувството, че го е разбрала. Мисля, че тя ми съчувстваше, съпреживяваше и това ми помагаше да излагам всичко на дъно. Но в същото време, разбира се, това може би я притесняваше, защото тя все още не разбираше много. Често се занимавах с някакви дреболии, нещо формално, свързано с техническата страна на въпроса и се опитвах да й обясня. След това стана психотерапевт, за което й бяха необходими пет години. Ние си имаме собствени интереси, а нейната работа не може да се сравни с моята. Моята е суха, технична, нейната е жизнена. С една дума, вече не можех да споделям както преди, изливайки всички подробности върху нея. Освен всичко останало се чувствам зле като непрекъснато се оплаквам какво става. И тогава започнах да пиша писма. Например прочетох й няколко писма до сестра ми, които написах преди две години. И там – всичко е същото, както се чувствам сега – съсипан съм, не мога да се отърва от тези боклуци, оправдавайки се, че съм го разбрал твърде късно. Трябва да се отбележи, че нещата малко се промениха, дори всичко се влоши, а не се подобри. И аз не обсъждам с жена си нейната работа, освен може би в онези случаи, когато се случи нещо впечатляващо, необичайно. А всъщност много ми е интересно какво прави тя. Но, като правило, тя не споделя много. Тя вероятно смята обсъждането на терапевтичните си случаи за нарушение на конфиденциалността. Е добре, добре.

(От следващо интервю.)

Съпругът: С други думи, не виждам да има нещо силно отрицателно в това. Просто, както виждате, тя не е толкова тясно вплетена в живота ми, колкото ми се иска...

Белсън: Как бихте искали? Какво бихте искали? „Тя не е толкова тясно вплетена в живота ми, колкото бих искал.....“ Какво точно?

Съпругът: Исках да кажа каква бих искал да бъде тя, но не съм уверен какво точно искам.

Белсън: Добре, мисля, че трябва да проверим това.

Съпруг: Тъй като аз съм доволен от ума си, а при жена ми се появи нова, нейна сфера на интереси – нейният бизнес, работа, практика.

Белсън: Разбира се.

Съпруг: Нейните приятели. Това е невероятно. Но не мога да запълня тази празнина.

Белсън: Каква празнота?

Съпругът: Създаде се празнота, защото тя вече не живее толкова тясно с моите собствени дела.

Белсън: Да, да.

Съпругът: Например фермата, която купихме преди няколко години. Дом на учителя с малък парцел. Ние го обзаведохме с такъв ентусиазъм и ходехме там почти всяка седмица, може би дори в ущърб на нашите интереси тук в Ню Йорк. И сега тя малко се вълнува от това.

Белсън: Да......

Съпругът: И струва ми се, тя не изглежда много заинтересована да прави нещо значимо там.

Белсън: Мм-хмм.

Съпругът: Докато не й натрия носа.

Думите на съпруга за промените в брачните отношения, настъпили, когато жена му е получила собствена работа, потвърдиха хипотезата, която е в основата на терапевтичната стратегия. В миналото съпругът и съпругата са били обединени от общи интереси, съсредоточени около неговата работа, социалния им живот и селската им къща. След това съпругата развива свои собствени професионални интереси, нови приятели и живот, който протича далеч от съпруга й. И тогава съпругът изпада в депресия. Неговата депресия всъщност му осигури сигурно навлизане в новите интереси на жена му в психотерапията. Той извлича сила от болестта си, обвързвайки жена си с него с помощта на своите заболявания. И тогава терапевтът започна да събира отново съпрузите, прибягвайки до друг метод. Той ги съветва да говорят повече помежду си.

Белсън: Бих искал да ви препоръчам това. Започнете още следващата седмица. Разбирам, че сте много зает и така нататък, но бих ви пожелал и двамата да намирате време да прекарвате всяка вечер поне половин час един с друг. Няма смисъл да правите това механично, но (към съпруга) трябва да използвате половин час, за да говорите с жена си, без да прибягвате до оплаквания, да говорите за това как и защо обичате работата си. (обръща се към съпругата) Бих искал да използвате твоя половин час, като обсъдите някой свой случай със съпруга си. Съгласна? Нека да решим какво ще се направите в очакване на това време.

Съпругът: Не, това е невъзможно.

Белсън: Половин час не е толкова невъзможно. Всъщност този половин час ще ви даде прилив на нова енергия и ще запълни енергийния вакуум. Това е изключително необходимо.

Съпругът и съпругата повдигнаха различни възражения, но терапевтът настоя. Препятствията, които съпрузите срещнаха в търсене на половин час, който да прекарат заедно, свидетелстваха за сериозността на дистанцията, което ги дели.

Белсън: Знам, че за вас не е лесно да отправите такова изискване към жена си, но все пак смятам, че ще поемете инициативата в свои ръце.

Съпруга: Добре, искам да кажа, че мога да намеря време за тези цели, но не по-рано от десет и половина.

Белсън: Страхотно, да започваме. Днес е вторник? Добре, колко е часът днес?

Съпруга: Или десет и половина, или единадесет.

Белсън: Десет и тридесет или единадесет?

(По-късно в същото интервю)

Белсън: Той се колебае да го поиска.

Съпругът: Да допуснем.

Белсън: Всичко е въпрос на скрупульозност......

Съпруг: Не, не в скрупульозност. Просто не съм убеден в ползата от това мероприятие, не виждам никаква полза от него.

Белсън: Уверявам ви, полза има......

Съпругът: Знаете ли, има достатъчно безумие в живота ми...... Според мен вашите предложения са просто глупости. Не мисля, че ще ни доближат до същината на нещата.

Белсън: „Безумни“ предложения......

Съпруг: Без съмнение.

Съпруга: Какво имаш предвид, говорейки за същината на въпроса?

Съпругът: В сърцевината е моята неспособност да организирам собственото си време.

Белсън: Не искам да обсъждам сърцевината; искам да обсъдим точно......

Съпруга (смее се): Бели дробове......

Белсън: Белите дробове? Искам да обсъдим устата, устата, когато най-накрая и двамата започнете да говорите. Съгласни ли сте?

Съпругата: Добре.

Белсън: А за сърцевината ще говорим по-нататък.

Съпруга: Прекрасно.

Белсън: И така, в колко часът във вторник?

Съпруга: В единадесет.

Съпруг: Всеки път – в единадесет.

Белсън: Това е организация.

Съпруг: Звучи като английския начин на живот. В понеделник отивам в моя клуб, в сряда отивам в моя клуб, във вторник имам бизнес среща, а в четвъртък и петък имам приятелска среща.

(Съпругата и Белсън се смеят.)

Съпругата: Добре. Така.

Белсън: Поддържате ли сексуални отношения?

Съпругът: Понякога.

Белсън: Какво имате предвид „понякога“?

Съпруг: Веднъж на две седмици.

Съпругата: Шегуваш ли се?

(Съпругът се смее.)

Съпругата: Няма смисъл да се забавляваме!

Белсън: Изглежда, че няма съгласие по този въпрос.

(Пауза.)

Съпруга: Каза веднъж на всеки две седмици?

Съпругът: Добре, веднъж седмично.

Съпруга: Два пъти седмично.

Съпругът: Два пъти седмично?

Съпругата: Точно така.

Съпругът: Според теб това е два пъти седмично?

Съпругата: Според моите представи? Какво можете да кажете за календара?

Съпругът: Записваш ли това?

Съпругата: Не, искам да попитам, ти по различен начин ли го виждаш?

Съпругът: Нещо такова. Но като цяло не беше толкова зле.

Белсън: Какво се опитвате да кажете? Липсва ли ви сексът или сексът не е достатъчно добър?

Съпругът: Е, по малко и от двете.

(От следващо интервю)

Съпругът: Постоянно съм недоволен, че не мога да я раздвижа. Трябва да положа специални усилия, въпреки че имахме някои подобрения в миналото. В нея не достига инициативност и агресивност, с някои изключения в близкото минало. Ако започна сексуална игра, преди да си легнем или след като сме в леглото, тя изглежда доволна, но понякога е агресивна.

Съпругата: Да.

Съпругът: Предаваш се.

Съпругата: Какво лошо има в това?

Съпругът: Когато чувствам агресия, никога не се отказвам.

Съпругата: Това е твоят стил.

(Малко по-късно)

Съпруг: Да. Вече тридесет години я събуждам. (Съпругата се смее.)

Белсън (към жената): Всичко това е, за да видите, извинете, колко небрежни можете да бъдете. След това можете да го запишете към дълговете си... (Белсън посочва списък, в който съпрузите записват всичко, което се изисква от тях във връзка с терапията.)

Съпругът: Вече съм уморен да играя тази игра, непрекъснато се опитвам да се пусна......

Белсън: Да. Всъщност това вече се изчерпа.

Съпругата: Да.

Белсън: Независимо от това какво прави съпругът ви, дали работи или чете роман, искам да сте сигурни, че можете да доведете това до кулминация веднъж седмично, дори ако той да се съпротивява. Един път през следващата седмица.

(Съпругът се смее.)

Съпруга: Ще запиша за себе си: настойчивост и постоянство.

Белсън: Настойчивост...... С други думи, дори съпругът ви да тича из стаята, да бяга от вас, вие трябва да го настигнете и да го вземете на рамото си, като го притиснете правилно.

Съпругата: Той няма да направи това. Той няма да протестира толкова много.

Белсън: Не, той може...... Като един от начините да ви отхвърли. Но смятам, че това би било пренебрегване (към съпруга) на вашите сексуални нужди, на които според мен имате пълно право.

Съпругът: Без съмнение, аз мога да се опитам да разбера какво иска тя?

Белсън: Зависи от вас, всичко зависи от вас. Но честно казано, мисля, че това наистина се е превърнало в нещо напълно едностранчиво и тогава вие не трябва да правите нищо спрямо нея. Вие правите достатъчно. Нека това да стане нейна работа.

Съпругата: Съгласна съм.

Белсън: Добре.

(От следващо интервю).

Белсън: По отношение на всички неща, които жена ви пренебрегва. Но между другото вие й позволяваш да бъде пренебрежителна. Дори когато става въпрос за секс...... Поемате толкова много, че не й давате шанс да направи това, което уж може. Трябва да й дадете шанс.

Съпругът: Не мислех така. Не мислех, че......

Белсън: Да, вие по някакъв начин насърчихте нейното пренебрегване и сега е моментът, тя да поеме малко повече отговорност за неща, значението на които не трябва да се подценяват. Във всеки случай, нека да продължим и да позволим на жена ви поне веднъж да се погрижи за сексуалната страна на живота ви. Поне веднъж, става ли?

Съпругът: Добре, нека бъде мой гост. (Смее се.)

Чрез предефиниране на ролята на съпруга като човек, който носи основната отговорност за сексуалните отношения и ролята на съпругата като пасивна и пренебрегваща този аспект от брачния живот, и като инструктира съпругата да поема инициативата в секса веднъж седмично, терапевтът установи относително равно разпределение на властта между съпрузите. Очевидно позицията на превъзходство в тази ситуация премина към съпругата, тъй като тя се превърна в преследвач. Въпреки това, намирайки се в положението на преследван, съпругът трябваше да се чувства желан и значим. Рутината на сексуалния брачен живот се разпадна; съпрузите тръгнаха по път, който ги доведе до по-голяма интимност един с друг и напълно нова интимност за тях. Съпругът разказа как съпругата се е справила с инструкциите на терапевта по време на следващото интервю. Съпругата ми не дойде на сеанса, защото й попречиха неотложни неща в работата.

(следва втора част)

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VII. Нощни кошмари. Изучаване на случая –  трета част. (превод от руски език).

Контролната среща една година по-късно потвърди, че симптомите на Раул не са се възстановили. Свири в оркестъра и играе бейзбол. Бележникът му беше пълна с отлични оценки, а майката му купи велосипед, както беше обещала по време на лечението, като награда за доброто му учене. Бащата на бебето продължи да живее при тях. Майката изглеждаше по-щастлива. Сега тя работеше като обществен асистент в местна болница.

Могат да бъдат идентифицирани следните ключови елементи в работата на терапевта:

1.Разбиране на проблема

Като проблем майката изтъква болестта на Раул, която се състои в това, че той чува гласове през нощта. Самият Раул, говорейки за проблема си, даде първо място по важност на ужасните сънища, които го преследват всяка нощ. Той открои един от тях, периодично повтарящ се – с вещица, която го гони и едва след това спомена женските писъци, които чуваше през нощта. Майката беше единственият член на семейството, който призна, че и тя сънува лоши сънища и понякога изпитва страх. Симптомите на момчето вероятно биха могли да се разглеждат като метафора за страховете на майката. Когато синът изпитвал страх, майката го насърчавала и защитавала, считайки проявите на страх за хитрости на дявола, което правело момчето още по-безпомощно. Хипотезата е, че чрез симптоматичното си поведение момчето е помогнало на майка си, събуждайки у нея компетентността на възрастен и изисквайки от нея активни усилия в ролята на възпитател. Помагайки на сина си, майката изтласка собствения си страх на заден план и събра всичките си сили, за да вдъхне чувство на бодрост в момчето. В същото време помощта на сина се изразяваше в поведение, което не можеше да не предизвика сериозно безпокойство у майката. И помощта на майката дойде под формата, която само увеличи безпокойството на сина. Беше необходимо да се организира тяхното взаимодействие по такъв начин, че майката да помага на сина си с голям успех, а синът от своя страна по някакъв друг, по-правилен начин да помогне на майката да се почувства като компетентен родител.

2.Интервенция

а) Дефиниране на проблема. Терапевтът се интересува от проблема с нощните кошмари, оставяйки настрана споменаването на нощните гласове. Тя обсъжда сънищата на момчето със семейството и принуждава майка и син да изиграят сюжета на един от тях. По този начин нощният страх беше идентифициран като проблем, феномен, който може по-разумно да се класифицира като нормален от звука на нереални гласове.

б) Включване на проблема в материала на интервюто. Благодарение на драматизацията на кошмара, страховете на момчето станаха обект на пряко разглеждане в сесията. В сравнение със ситуацията, в която страхът остава само тема, за която членовете на семейството говорят, този път терапевтът има повече контрол над проблема.

в) Терапевтът поставя задачата за имитация: за майката – собствения й страх, за сина – да й помогне. Терапевтът поиска да се разиграе ситуацията така, сякаш майката се нуждае от помощ и закрила от сина си, а той се втурна да й помогне. Благодарение на факта, че майката открито помоли сина си за помощ и синът също толкова открито й помогна – Раул вече нямаше нужда да се държи симптоматично, за да й помогне. Важно е да се отбележи, че нуждата на майката от помощ, демонстрирана по време на инсценировката, не е беше истинска, както и способността на сина да й се притече на помощ. Майка и син бяха въвлечени в игрови взаимоотношения, основани на имитация на игра. Когато синът страдаше от неговия симптом, майката сякаш заемаше по-висока позиция спрямо него в семейната йерархия. Но в действителност тя беше в позиция на подчинение, тъй като момчето й помогна не по-малко, отколкото тя на него. По този начин две несъответстващи йерархии действат едновременно в семейството. Искането на терапевта да се „преструва, сякаш...” допринесе за това, че един от аспектите на неконгруентната йерархия, където синът заема по-висока позиция спрямо майката, се превърна в обект на играта, което води до неконгруентността към разрешаване.

г) Инструкции, предписващи продължаване на играта у дома. Семейството беше инструктирано да повтаря сцената със „страшния сън“ всяка вечер у дома. Ако момчето, събудено от събитията от съня, започне да крещи посред нощ, драматизацията трябваше да се повтори през нощта, независимо колко сънливи са всички. Така кошмарите на момчето прераснаха в тежко изпитание за цялото семейство. В същото време на майката е предписана необичайна форма на реакция на страха на сина й. Обичайната й реакция беше блокирана от изискването на терапевта, който стриктно инструктира момчето да спи само в собственото си легло.

3.Препятствия

а) Училищен психолог. Училищният психолог неволно подкрепи и засили симптоматичното поведение на момчето с интереса си към неговите прояви и загриженост. Тя действаше като външен експерт, намесвайки се в живота на семейството и лишавайки майката от родителския й авторитет. Намесата на психолога беше преустановена, което даде възможност да се установи ясна йерархия, където терапевтът получи приоритет при справянето с проблема със страховете, а училищният психолог в областта на академичната успеваемост на момчето и др. училищни дейности. Въпреки това, момчето, отговаряйки на интереса на училищния психолог, говори за „страшните хора“, които се появяват в съзнанието му веднага щом затвори очи. В индивидуалната работа с пациента терапевтът го научи свободно да си представя, че вижда различни картини и също толкова свободно да променя това, което си представя.

б) Приятеля на майката. Терапевтът помоли партньора на майката, който действаше като пастрок в това семейство, да общува повече с момчето, като участва в дейности с него, които са най-подходящи за възрастта на доведения син. Опитът на терапевта обаче остана неуспешен.

4.Реорганизация.

Връзката между майка и син се трансформира в хармонична, конгруентна йерархия. Имаше дейности и за двамата, които отговаряха на възрастта и наклонностите на всеки, както и на общото им положение. Майката зае по-висока позиция по отношение на детето не само защото го въвежда в нови интересни за него дейности, но и защото му помага да преодолее проблемите си.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VII. Нощни кошмари. Изучаване на случая –  втора част. (превод от руски език).

Второ интервю

Лопес: Е, как са нещата, как се чувствате?

Майка: Прекрасно.

Мария: Горе-долу. Нека да видим...... В събота направихме... това... изиграхме една сцена, после си легнахме и този път никой не се събуди.

Лопес: Той не се ли събуди?

Мария: В неделя пак играхме спектакъл, но започна испанската програма. Пропуснахме понеделник.....

Лопес: Защо?

Мария: Защото тръгнахме......В понеделник аз......Щях да си лягам по-късно, но той си легна по-рано. Играхме отново в сряда, имам предвид вторник.

Лопес: Раул, а ти как си? Сънувал ли си нещо?

Майка: Да, той сънува, но не се събуди. Сънуваше, сутринта ми каза, но не се събуди, както преди, когато скачаше...

Лопес: Кажи ми, Раул, имаше ли сънища тази седмица?

Раул: Сънувах, но не помня какво.

Лопес: Хм?

Раул: Не помня.

Лопес: Не помниш ли? Много добре. И си спал сам?

(Раул кима утвърдително.)

Лопес: Значи през цялото това време дори не си спал с майка си една нощ? Отлично!

Майката: Снощи той стана и ми каза......какво ми каза? А? Това е ...... че той е забравил ролята на Господ, който е на небето.

Лопес: Ааа!

Раул нямаше симптоми през цялата седмица. Следващата стъпка на терапевта – да подкрепи майката в работата й като учител по танци. Колкото по-успешна и уверена се чувства една майка в работата си, толкова по-малко причини има нейният син да се грижи за нея и да я защитава.

Лопес: Мисля, че е чудесно, че можеш да преподаваш...

Майка: Да, давам уроци по класически балет, фламенко и преподавам „бетон“. Знаете ли какво е "бетон"?

Лопес: Ами...

Майка: ......а също и ориенталски танци, танго, западни танци, знаете, танго и други танци от същия тип.

Лопес: Да.

Майка: Имам три специалности - танци за деца, юноши и възрастни.

Лопес: Невероятно!

Майка: Всичко това е моя област.

Лопес: Чудесно.

Майка: Защото винаги съм живяла с танци, от деветгодишна възраст.

Лопес: И вие открихте...... разговаряхте ли с някой, който би могъл да ви помогне?

Майката: Да, и вече са ми намерили работа. Те казаха: „Можете да правите каквото искате там“ и че трябва да намерим място, където тези уроци могат да бъдат преподавани. Мога да правя каквото си поискам, тъй като мога абсолютно всичко. Така казват хората......

Лопес: Да.

Майка: ...И ако някой ден имам много голяма група, ще им благодаря.

Лопес: И вече имате ли голяма група? Колко души имаше?

Майката: В момента... Вече дадох два урока, третият тази вечер. Вечерта имам осем ученици в моя клас „бетон“.

Лопес: Забележително.

Майка: Четирима души са в групата по фламенко, трима са в групата по балетни танци.

Лопес: И всички те са пуерториканци?

Майка: Да, всички са пуерториканци, защото искам да организирам голяма група пуерторикански „бетон-твидлер“.

Терапевтът завърши интервюто, като помоли майката да направи нещо специално с работата си през следващите две седмици и да подготви изненада за следващото интервю. Инструкциите, получени на първото заседание, също останаха в сила.

Трето интервю

На третото интервю семейството не се яви. Майката обясни по телефона, че синът й вече няма проблеми и не вижда необходимост от продължаване на терапията. Независимо от това, майката получи покана да дойде с цялото семейство. Междувременно жена – психолог от училището, в което учи Раул, се обади в клиниката с намерението да представи случая му за разглеждане. Тя се тревожеше не само за нощните ужаси, но и за лошия академичен успех на момчето. Имаше известно забавяне във времето, като се започне от момента, в който психологът разбра за проблема на Раул и завърши с обаждането й в клиниката. Накратко, тя не знаеше, че семейството вече е преминало терапия. В отговор на обаждането психологът е помолен да дойде на сесията със семейството под претекст, че е необходимо да се установи контакт между нея и майката, тъй като едната говори само на английски, а другата на испански. По време на това трето интервю, което се проведе три седмици по-късно, Раул ясно можеше да бъде видян да споделя страховете и фантазиите си с училищния психолог, тъй като тя беше силно заинтересована от него и изрази загриженост за състоянието му. Под въздействието на живото общуване с експерта, индиректно, със силата на нейния интерес и загриженост, се затвърди симптоматичното поведение на момчето и сякаш това лиши майката от родителски права, Раул, против волята си, отново установи неконгруентна йерархия в семейството.

Психолог: Раул ми разказа за онези трудни дни, когато трябваше да седи в клас и като всички останали да слуша обясненията на учителя, и да отговаря на въпросите му, докато мислите му бяха заети със съвсем други неща.

Лопес: Мм-хмм.

Психолог: Знам, че сънищата му страшно го тревожеха. Мисля, че всичко това още не е приключило.

Лопес: Мм-хмм.

Психолог: Раул...

Лопес (обръщайки се към майката): Тя казва, че Раул й е признал, че докато е седял в час в училище, е мислил за съвсем различни неща......

Майката: Какво е имал предвид?

Лопес: Раул, искаш ли да отговориш на майка си?

Раул: Хм?

Лопес: Искаш ли да говориш с мама?

Майка: Какво си мислеше? За какви неща?

Раул: Добре, за моите сънища

Психолог: Присънил му се е силен човек......

Майката: Той сънуваше за много различни неща! Отделяше толкова много внимание на сънищата!

(Психологът казва нещо на сестрата.)

Клара: О, тя казва, че сънищата, които е имал, са сънища за човек, стоящ до колона, с качулка...... с качулка......

Лопес: В черна качулка.

Клара: В черна качулка.

(Психологът продължаваше да говори още няколко минути за това колко е загрижена за състоянието на Раул. Терапевтът я уверява, че майката и тя самата ще се грижат за момчето. След това психологът си тръгна.)

Лопес: Добре, как се справяме... със семейството? Случвало ли се е Раул да скочи през нощта с писъци, както преди?

Майка: Не.

Лопес: Раул, как си? Понякога събуждаш ли се посред нощ от страх, а? (Раул поклаща отрицателно глава.)

Лопес: Защо мислите, че той не се събужда и не крещи?

Майката: Защото не го чувам.

Лопес: Не го чувате ли? Какво мислиш, Клара, защо Раул вече не се събужда и не крещи?

Клара: Е, не знам, вероятно защото той вече няма лоши сънища. Сънищата, за които ми разказа, бяха предимно за супергерои или нещо като комикси.

Лопес: А...

Клара: Той често го сънува.

Раул: Понякога чувам гласове на хора.

Лопес: Чуваш гласове на хора и какво се случва, когато чуваш това?

Раул (кашля се): Все още виждам. (Кашля силно.)

Лопес: Какво виждаш? (Раул се изкашля.)

Майката: Кажи й, кажи й какво виждаш.

Раул: Хора.

Лопес: Как ги виждаш?

Раул: Е, всичко е същото като това, което видях в съня си.

Лопес: Но ти ми каза, че вече нямаш такива сънища......

Раул: Да, но сънят на г-жа Вайълет (психолог)... този сън...... знаете.

Лопес: Кога сънува този сън, Раул?

Раул: Не сънувах, а го видях, когато...

Лопес: Не беше ли сън?

Раул: Не.

Лопес: Ааа...... И какво беше тогава?

Раул: Когато г-жа Вайълет ми каза да затворя очи, аз затворих очи и видях всичко ясно. Разказах ѝ......

Лопес: Когато г-жа Вайълет.... говори ли с г-жа Вайълет?

Раул: Да.

Лопес: И какво точно видя? Какво беше това?

Раул: Тя ме помоли да затворя очи и тогава го видях.

Лопес: Когато затвори очи, видя ли това? Е, какво видя? А, Раул?

Раул: Човекът, знаете, е целият черен, с черно лице.

Лопес: С черно лице?

Раул: Видях всичко много ясно, но той беше на върха на стълба (развълнуван), високо, а след това се скри и... всичко изчезна. И тогава отворих очи, затворих ги отново и видях много хора до стълбата, които се снимаха с този човек или с някой друг.

Лопес: И ти видя всичко това, докато разговаряше с г-жа Вайълет?

Раул: Не, по това време си мислех.

Лопес: Мислил си... А, значи си го представил във въображението си. Значи всъщност не си виждал нищо подобно?

Раул: Хм?

Лопес: Не го видя наистина, нали?

Раул: Аз......знаете ли, когато тя......тя ми каза да затворя очи......

Лопес: Затвори очи и се замисли?

Раул: И тогава тя ми каза...... да...... да се отдам на мислите си......

Лопес: Ммм-мм... И тогава си помисли за черен мъж с черна качулка.

Раул: Не, не мислех за този човек, но тя ми каза да, нали знаете... „Оставете мислите си, оставете ги да текат свободно.“

Лопес: Ммм-хмм.

Раул: И тогава го видях.

Лопес: Ммм-хмм.

Супервизорът посъветва терапевта да предотврати продължаването на тези отношения, като поверително помоли психолога да разговаря с момчето в бъдеще само за училищни въпроси, без да засяга неговите сънища и страхове. В края на интервюто семейството преиграва сцената, в която Раул защитава майка си от крадец. Семейството получи отново инструкции – в случай, че Раул отново сънува кошмари, членовете на семейството трябва да повторят инсценировката у дома. Майката си спомни инструкциите, които беше получила от терапевта по време на предишно интервю и покани терапевта на шоу, в което тя представя самостоятелно скеч.

Четвърто интервю

На тази среща, която се състоя точно седмица по-късно, дойде мъж, неофициален член на това семейство. Посещението му беше подготвено след настоятелно искане на терапевта. Майката спомена за съществуването на този мъж в първите минути на шоуто, а в следващата отрече в семейството й да живее определен мъж. Очевидно тя се страхуваше да не загуби изплащаните й помощи, ако се разбере, че до нея живее човек, който също допринася за благополучието на семейството й. Мъжът беше по-малкият брат на бащата на Раул. Той се бе разделил със съпругата си, с която имаха четири деца, работеше на две места едновременно и рядко си беше вкъщи. Когато майката най-после открито призна съществуването му, тя допълни, че е недоволна от начина, по който той се отнасяше към децата й.

По време на тази среща терапевтът се опита да укрепи връзката между Раул и втория му баща и по този начин да стабилизира конгруентността на вътрешносемейната йерархия, включвайки не само майката, но и бащата в родителските отношения с момчето. Вторият баща обеща да помогне, но направи това неохотно. Той се позова на своята заетост: в живота му няма време дори за собствените си деца, да не говорим за чужди. Опитът, предприет от терапевта, не можеше да се нарече успешен.

Пето интервю

Супервизорът посъветва терапевта да се фокусира директно върху момчето и да проведе индивидуално интервю с него. Целта – да му помогне да контролира по-добре фантазиите си, като по този начин освободи място за нови взаимоотношения, за да може да сподели с другите нещо различно от страховете си. Терапевтът трябваше да помоли момчето да види произволно образа, който му е внушил такъв ужас, а след това да се опита да го преобразува, променяйки облеклото на този човек, позата и жестовете му, целия му външен вид, докато се превърне в също толкова привлекателен личност като Супермен или Бъгс Бъни. След това терапевтът трябваше да обясни на детето, че мозъкът му в някои отношения е същият като телевизора и че той може да промени мислите и фантазиите си по същия начин, по който може да смени един телевизионен канал с друг. По-долу е представен откъс от интервю с момчето.

Лопес: Раул, ти ми каза, че вече нямаш нощни кошмари. (Раул кима утвърдително.) Сега бих искала да направиш нещо за мен. Искам да затвориш очи (Раул затваря очи) и да се опиташ да си представиш... този човек. Онзи, който, както каза, ти се яви във въображението...... Искам да го видиш...... Виждаш ли го? (Раул поклаща отрицателно глава.) Кажи ми как изглежда. Какъв цвят е лицето му?

Раул: Като праскова......

Лопес: Като праскова. Добре.

(Дълга пауза. Раул седи с глава в ръцете си. Очите му са затворени.)

Лопес: Виждаш лицето му. Появява се пред вътрешния ти поглед. Искам...... Искам да видиш фигурата му (пауза) в черно наметало. (Раул навежда глава по-ниско, опитвайки се да се концентрира.) В черно наметало...... в черно наметало и голяма шапка. Така ли изглежда той в представите ти? Как го виждаш? Виждаш ли го, Раул? Не се ли смее? (Раул поклаща глава в знак на отрицание.) Опитай се да го накараш да се смее. Не му ли се смее? Има ли шапка на главата си? Виж дали можеш да му сложиш шапка, Раул... как изглежда с шапка? (Пауза.) Да му облечем палто вместо пелерина; да му облечем палто, за да изглежда по-добре. Е, не мислиш ли, че изглежда малко по-добре с палто? Как изглежда той? Да, а той има ли шал, Раул? Дори добре ли е облечен? (Раул кима утвърдително.) Добре, нека му свалим шапка, става ли? Е, той вече е без шапката си, Раул? Сега е ред на шала. Готов ли си? Сега му свали палтото...... А сега ще го облечем в дрехи на Супермен, нали? Можеш ли да сложиш всички неща на Супермен върху него? Пелерина на Супермен? (Раул кима утвърдително.) Сега той ще излети. (Кима в съгласие.) Сега можеш да си го представиш как лети. Добре? Представи си, че пред теб има телевизор. Виждаш ли бутоните? Виждаш ли контролните бутони? Натискаш едно и виждаш Супермен да лети, нали? (Раул кимва.) Виж сега какво можеш да направиш, като промениш бутоните на телевизора. По един канал гледаме Супермен. Гледайки екрана, го виждаш да лети. Отново гледаш панела с бутони, виждаш ли ги? Натисни друг, сменете канала. Кой е там, Мики Маус? (Раул поклаща глава в знак на отрицание.) Не ли? Кой е там? (Дълга пауза.) Кого виждаш там сега? Супермен? Никой? (Раул поклаща глава.) Когато промени канала, Супермен изчезна, нали? Значи ти можеш да променяш и това, за което мислиш, нали? (Раул кима утвърдително.) Добре. Сега ще се опитаме да си представим нещо друго, става ли? Но просто вдигни глава, защото не мога да те видя добре. Сега ще се опитаме да представим Бъгс Бъни. (Дълга пауза.) Виждаш ли го? Добре, но мисли, че го виждаш, става ли? Може да мислиш, че го виждаш, Раул, а? (Раул кима с глава утвърдително.) Съгласен ли си? Сега той бяга, приближава се, нали? Изкачва ли се на стълба? Да? (Кима с глава.) И сега се готви да скочи. Той скача ли, Раул? Сега той се готви да бяга. Той побягна. Той се изкачи на стълба. Така? (Раул кима утвърдително.) Сега си представи, че той слиза от стълба и бяга. (Кима с глава.)

(Минават още няколко минути и терапевтът моли Раул да отвори очи.)

Лопес: Искам да запомниш, когато си в училище, например, когато тези мисли, за които говориш, че виждаш този страшен човек, спомни си какво ти каза: че имаш нещо като телевизор, мозъкът ти е като телевизор и винаги е готов за промяна. Можеш да използваш това. Разбираш ли какво имам предвид? (Раул кима утвърдително.) Какво казах?

Раул: Ами ако в училище......

Лопес: Да...

Раул: ...като помисля за този човек, трябва да си спомня, че умът е устроен като телевизор. Трябва да променя това, което виждам.

Лопес: И ти можеш да го направиш. Можеш да направиш това, защото вече си го правил тук. Така че в училище, когато имаш мисли като тези, за които говорихме, си казваш: Дай да видя какво има по другия канал.

Шесто интервю

Лопес: Кажи ми, сънувал ли си?

Майка: Да, тази сутрин той сънува. Каза, че сънувал, че се катери по стълб. (Смях.)

Лопес: Представяше си го, а, Раул? (Раул поклаща глава, несъгласен.)

Лопес: Не?

Майка: Сънуваше, че се катери по стълб. (Смее се.)

Лопес: Имаше ли нощни страхове, Раул? Имаше ли нощни крясъци? (Раул отговаря със същото движение.)

Лопес: Не ли? И никога повече не си си представял този ужасен човек? (Поклаща глава.) А успя ли да си представиш нещо приятно? (Същият отказ.) Не ли? Но ти все пак успя да промениш този образ, така ли е? Когато си помисли за този страшен човек, успя ли да го промениш с нещо по-приятно? (Раул се съгласява.) (Към майката.) Е, как се чувствате сега, когато Раул вече не се буди нощем и не крещи от страх?

Майка: Чувствам се много по-добре, защото преди се тревожех през цялото време, той се събуждаше и всеки път с тази ужасна идея, върху която беше толкова фиксиран. Струва ми се, че Раул се чувства някак по-щастлив сега...

Лопес (към Клара): А ти, как го намираш?

Клара: Какво?

Лопес: Как намираш Раул сега, след като той спря да сънува тези сънища?

Клара: По-добре.

Лопес: По-добре ли ти изглежда?

Клара: Ами...

Лопес: Защо мислиш, че той вече няма тези сънища?

Клара: Не знам. Просто знам само, че той вече не ги вижда.

Лопес (Към Мария): Защо мислиш, че Раул вече няма тези сънища?

Мария: Защото вече не се буди нощем както преди и не вика мама.

Майка: Той ставаше и...

Мария: Обикаляше из цялата къща.

Майка: Мина доста време откакто спря да става нощем.

Сега Раул участва в нови дейности с други деца. Когато по време на четвъртото интервю терапевтът обяснил на втория баща, че Раул има нужда от приятели, майката не се намесила, а само слушала мълчаливо. Този път с чувство на гордост тя разказа колко усилия е положила, за да вкара Раул в рок група и футболен отбор. И сега, докато майка му се посвети толкова ентусиазирано на новата си работа, Раул също не седеше без работа, далече от другите деца.

Лопес: Отлично. Трябва да кажа, че всички вие проявихте голям интерес семейството ви да получи помощ и много подкрепяхте Раул.

Майка: Да, давам всичко от себе си, разбирате ли? Сега срещнах негов приятел, той свири на тромбон с него.

Лопес: Какво говорите!

Майка: Той каза на Раул, че понякога може да го заведе на оркестъра.

Лопес: Да?

Майка: Започнаха от миналата събота...

Лопес: Щастлив ли си, Раул?

Раул: Да.

Майката: В събота, когато отидохме там, попаднахме на представление, където имаше момчешки оркестър. Раул остана на сцената с тях. (Смее се.) Трябваше да го отведа оттам, защото музиката беше ужасно силна.

Лопес: Хареса ли ти там, Раул? И как се чувстваш сега, когато имаш такъв приятел?

(Раул се усмихва.)

Майката: После се появи друг, американец, и той също го взема......

Лопес: А този е испанец, нали?

Майка: Първият е испанец, а вторият е американец. Той живее в квартала, близо до къщата ни. Той събира всички деца от квартала и ги води... на бейзбол. На Раул беше дадено всичко необходимо – фланелка, бухалки и всичко. И той тръгна заедно с другите. Давам му пари, долар и половина минимум, плюс нещо друго за ядене. Винаги му давам, всяка неделя. Така стоят нещата. Никога преди не е имало нещо подобно в живота му.

Лопес: Е, как се чувстваш сега, Раул, когато можеш да играеш с топка и да играеш......

Раул: Добре. (Усмихва се.)

Майка: Много добре, можем да кажем, че е щастлив. (Раул кима с глава в знак на съгласие.)

Майка: И аз също се чувствам много по-щастлива, защото знам, че всичко с него е наред.

Терапията беше към своя край. По-нататъшната  цел на терапевта беше да стабилизира промените, както и да раздели майката и тийнейджъра. Затова беше важно да се отдадат всички възможни почести на майката за всичко постигнато. Терапевтът също благодари на Раул и сестрите за тяхното приятелско сътрудничество.

Лопес: Доведохте го навреме, затова беше сравнително лесно да се справим със страховете му, с всички тези фантазии и сънища.

Майка: О, да...

Лопес: И като вземем предвид вашата помощ, защото вашата помощ беше просто невероятна......

Майка: Какво мислите?

Лопес: За момчето....

Майката: Така ли мислите?

Лопес: Определено не съм направил нищо специално, вие направихте всичко сами.

Майка: Благодаря ви.

Лопес: С вашата помощ и участието на вашите момичета Раул успя да овладее сънищата си, да ги преодолее.

Майка: Наистина ли?

Лопес: Сега той не скача с писъци, уплашен от това, което е видял в съня си. Той дължи всичко на вас, защото в крайна сметка вие сте направили всичко.

Майка: Направих всичко, което можах.

(Малко по-късно в същото интервю.)

Майка: Затова му казах, че може да се занимава с бейзбол и музика, може всичко...... да учи и......

Лопес: Как си, Раул?

Раул (на английски): Искам да бъда учен и музикант.

Лопес: Искаш да бъдеш учен и музикант?

Раул (продължава да говори на английски): Музикант. И аз искам да бъда певец и актьор.

Лопес: Искаш да бъдеш певец и актьор?

Раул: Аз също искам да играя бейзбол......

Лопес: Боже мой!

Майката: Точно така.

Лопес: Добре, все още имаш много време да помислиш за всички тези неща.

Майка: Без съмнение.

(Малко по-нататък, докато интервюто напредва.)

Майка: Ще ти дам един долар, когато се приберем, ако се опиташ да го направиш (танцуваш фламенко) правилно. Хайде!

Раул: Наистина ли?

Майката: За Бога! Виж, тук имам няколко монети, ще ги разменим и ще ти дам един долар.

Раул (на английски): Обещаваш ли?

Майката: Вярвай!

Раул (на английски): Добре!

Лопес: Да видим! Да видим!

(Раул танцува фламенко.)

Майката: Тук. Вижте какво може да направи.

Лопес: Ах! Еха! (Аплодисменти) Много добре! Просто прекрасно.

Клара: Той упражнява това през цялото време.

Лопес: Добре. Имате артистично семейство, всички сте истински артисти.

(Майка се смее.)

Седмо интервю

Това беше последното интервю. На него присъстваха майката, Клара, Мария и Раул. Симптомите не притесняваха Раул от дълго време. Терапевтът първо разговаря с цялото семейство, а след това остана сам с майката.

Лопес: Веднъж ми каза, но забравих, от колко време живееш със съпруга си?

Майката: Около... година и половина, по-точно година и осем месеца.

Лопес: Защото те смятам за много отговорен човек... Вярно е, че имаш такова уважение към мен и...... ти постигна толкова много с децата си, просто е невероятно. Това е толкова голяма промяна! Може би......може и да опиташ, ако видиш, че този човек наистина е достоен за теб......

Майка: В някои отношения той е това, от което се нуждая, да, в много отношения той ми подхожда.

Лопес: Имайки предвид, че имаш син......

Майката: Но... в същото време той е толкова безотговорен.

Лопес: Може би ще се осмелиш да опиташ...... Може би си струва да го изслушаш, в случай че внезапно предложи нещо, нали знаеш......

Майката: Ами......

Лопес: Може би ситуацията ви може да бъде въведена в ред...... Струва си да помислите......

Майка: Аз, ъъ...... що се отнася до мен, имам най-доброто отношение: борба! Мисля, че трябва да се борим. Разбираш ли? Никога...... когато аз......... се случва да мисля за раздялата ни, нали? Но аз казвам, че когато мога да се боря, се боря.

(По-късно в интервюто).

Лопес: Раул изглежда много... напълно различно, нали?

Майка: Да, промяната е просто невероятна.

Лопес: Забелязвате ли промяна в него?

Майка: Да, според мен това е просто невероятна промяна.

Лопес: Какви точно са промените, които са най-очевидни за вас?

Майка: Той стана по-спокоен, по-уверен. Сега заспива по-бързо и се събужда по-спокоен, за разлика от преди, когато имаше тези кошмари. Той изглежда щастлив. А преди това винаги... си лягаше с някакъв страх, бързаше напред-назад преди лягане, защото от страх не искаше да стои сам в стаята. Е, всички знаете това.

Лопес: Да.

Майка: Той никога не е спал спокойно.

Лопес: И сега той заспива.

Майката: Да.

Лопес: Как се чувствате вие?

Майката: Какво?

Лопес: Как се чувствате?

Майка: Чувствам се благодарна......

Лопес: О........

Майка: За това, че сте толкова... наистина се интересувате, че приемате всичко толкова лично, защото ако се огледате наоколо, можете да видите, че пуерториканците тук не проявяват голям интерес един към друг, разбирате ли? Когато получат определена работа, те отстъпват и се държат като всички останали. Е, и много повече. Ето защо мога да оценя всичко по достойнство.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VII. Нощни кошмари. Изучаване на случая –  първа част. (превод от руски език).

ГЛАВА VII. НОЩНИ КОШМАРИ

ИЗУЧАВАНЕ НА СЛУЧАЯ

Тази глава предоставя избрани, най-значими извадки от пълен препис на терапевтичния процес, както и коментар върху тях. Кратко изложение и анализ на този конкретен случай са представени в глава четвърта на тази книга. Терапевтът е Вирджиния Лопес, преминала обучение във Филаделфийската детска консултативна клиника. Авторът на книгата е бил неин супервизор. Седейки зад еднопосочно огледало, тя наблюдава напредъка на терапията, създава план за действие за терапевта въз основа на стратегически подход, беседва с нея по телефона по време на сесията, вика я, за да обсъдят някои спорни или решаващи моменти  и по този начин си сътрудничи с нея до самия край на психотерапевтична работа. Целта на прегледа на тези стенограми, както и на стенограмата на друг случай, към който ще преминем в следващата глава, е да запознае читателя с това какъв е реалния процес на работа в този вид терапия.

Жена е потърсила терапевтична помощ, от която се нуждае десетгодишният й син, защото нощем го обземат страхове. Освен момчето тя има още две по-големи дъщери (на дванадесет и четиринадесет години) и седеммесечно бебе. Цялото семейство, с изключение на бебето, е от Пуерто Рико и е живяло в Съединените щати през последните осем години. Майката, 29-годишна учителка по танци, е била омъжена два пъти. Тя се развежда с първия си съпруг и се разделя с втория малко преди смъртта му, която е настъпила преди година.

На първото интервю пристигна цялото семейство – майката и четирите деца. Всички са слаби, с дълги, тъмни, прави коси и откровено испанска външност. В очите на десетгодишния Раул се чете трайно настанила се тъга; върху смуглото му лице косо са падали прави кичури тъмна дълга коса. Майката е пълна и изглеждаше по-стара от годините си. В началото на интервюто тя неспокойно дъвчеше дъвка. Семейството седеше в полукръг – майката в единия край, Раул в другия, Мария и Клара в средата. Четиринадесетгодишната Мария държеше бебето в ръцете си. Терапията се провеждаше на испански език: въпреки че децата говореха английски, майката говореше само на родния си език.

Терапевтът и супервизорът се срещат вечерта преди първата сесия и супервизорът предлага следния план за терапия:

1.Започнете, като разпитате подробно майката за проблема на нейния син.

2.Разберете как децата и майката се настаняват за нощта, къде са леглата на всеки.

3.В търсене на ключ към метафората, изразена от симптома на Раул, попитайте всеки от членовете на семейството дали имат аналогични признаци и дали нещо подобно са забелязали в миналото.

4.Помолете момчето да имитира симптома по време на сесията, за да въведе активно проблема в терапията под наблюдението на терапевта.

5.Установете обстоятелствата, предхождащи симптома и настъпващи след завършване проявите на симптома, за да определите кой от членовете на семейството е най-въвлечен във взаимодействието с момчето на тази основа.

6.Определете как майката се опитва да разреши проблема на сина си и към каква теория се придържа по отношение на причината за страховете на сина си. Не се препоръчва да се спори с нея или да се опровергават нейните възгледи.

Първо интервю

Лопес: Вече ме въведохте частично по телефона, но бихте ли ми казали по-подробно какво се случва?

Майка: Да, добре. Работата е там, че понякога Раул не може да заспи дълго време, въпреки късния час и казва, че чува гласове, които го викат, или чува някой да крещи...

Лопес: Колко време продължава това?

Майката: Около месец и половина, може би малко повече.

Лопес: И преди това да започне, той никога не...

Майката: Никога, никога не се е оплаквал и никога не ми е казвал такова нещо.

Мария: Мамо, това започна, когато се преместихме в новата къща и ти го премести в отделна стая.

Майка: Да, защото, знаете ли, преди нямахме толкова удобна къща и тримата се тъпчехме в една стая. Така че, когато се преместихме, първото нещо, което направих, беше да му дам стая, защото той е момче и трябва да има собствена стая, нали? Да, наистина, тогава започна.

Лопес: А Клара? И тя ли спи сама?

Майката: Не, момичетата спят заедно.

Лопес: В същата стая. И вие ли сте там?

Майка: Аз спя с него. (Посочва бебето.)

Супервизорът се обажда на терапевта по телефона и го е молили да попита за страховете и сънищата на други членове на семейството. Това искане има две цели. Първо, това да доведе непосредствено до предефиниране на проблема, т.е. до тълкуване на симптома като по-обикновено явление: страховете и сънищата принадлежат към категорията на детските фантазии в сравнение с въображаемото възприемане на гласове, което може да означава психично разстройство. Второ, отговорите на майката и момичетата биха могли да дадат ключ за това кои членове на семейството са въвлечени в представения проблем. Ако майката е изпитвала подобни страхове, тогава е разумно да се предположи, че симптомът на сина е метафора за проблемите на майката и по този начин изпълнява защитна функция по отношение на майката.

Лопес: И не ви е страх?

Майката: Може би, някой друг, но не аз! (С кратък смях.)

Лопес: И спите ли добре през нощта?

Майка: А-а-а.

Лопес: И не сънувате ли нещо подобно или каквото и да е от този род?

Майка: Разбира се, но не придавам никакво значение на такива неща. (Кратко се смее.)

Лопес: И все пак що за сънища са това?

Майка: Е, понякога сънувам, че някой нахлува в къщата, нещо от този род.

Лопес: Мм-хмм.

Майката: Знаете ли, имам тази особеност, понякога когато съм сама чувам нещо такова и започвам да си мисля, че някой иска да влезе при нас. Такива неща се случват, но това е естествено, нали знаете.

Лопес: Разказвате ли на децата си за сънищата си?

Майка: Понякога. И понякога ги обсъждат с мен.

Тази информация, която говори за вътрешното състояние на майката, беше напълно достатъчна, за да се формулира хипотезата, че проблемът на момчето е метафора на страховете на майката, като в същото време действа като форма на помощ. Въпреки това, преди да се предпише конкретна стратегия, беше необходимо да се получи допълнителна информация за функцията на симптома и степента, в която сестрите на нашия пациент са включени в него.

Лопес: Мм-хмм. Бихте ли ми казали какво сънувате?

Клара: Понякога сънувам, че намирам пари. ...

Лопес: О, за какво намирате пари? (Общ смях.)

Клара: Винаги намирам пари. (Смях.)

Лопес: И къде ги намирате?

Клара: На улицата.

Лопес: Наистина ли?

Майка: А-а-а.

Лопес: Колко добре! (Към Мария) Как каза, че се казваш?

Мария: Мария.

Лопес: Мария... Не разбирам как мога да забравя, защото името на дъщеря ми също е Мария.

Майка: Ммм-мм.

Лопес: Ти също ли имаш сънища, Мария?

Мария: Да.

Лопес: Да? И какви сънища виждате?

Мария: Не помня какво съм сънувала. Не, наистина, не помня.

И така става ясно, че сестрите, за разлика от майката, не са били измъчвани от кошмари и по първо впечатление не са били въвлечени в симптоматичното поведение на брат си. Но с целия си външен вид те изразяваха дружелюбност и желание да помогнат, така че трябваше да бъдат включени в терапевтичния план.

След това терапевтът започна да разпитва Раул подробно за неговия симптом. Момчето разказа за периодично преследващи го нощни кошмари, в които го гони вещица, както и за чувството на ужас, което го е обхващало в тези сънища.

Лопес: Какво виждаш?

Раул: Е, лоши, опасни хора.

Лопес: Какви лоши хора са тези?

(Мълчание.)

Лопес: Какво сънуваш? Разкажи ми един сън.

Раул: Веднъж сънувах вещици и... ...

Лопес: Мм-хмм.

(Мълчание.)

Лопес: Какво ти направиха?

Раул: Хм?

Лопес: Какво правеха?

Раул: Искаха да влязат в къщата.

Лопес: Да влязат в къщата?

Раул: В къщата, в която живеехме, на Четиринадесета улица.

Лопес: И от какво се страхуваш?

(Мълчание.)

Лопес: Когато си лягаш вечер, страхуваш ли се?

Раул: Понякога.

Лопес: От какво се страхуваш?

Раул: Понякога чувам писъци.

Лопес: Чуваш писъци?

Раул: Понякога.

Лопес: Кой мислиш, че крещи? Мъж, жена или дете?

Раул: Жена.

Лопес: Хм?

Раул: Жена.

Лопес: Жена крещи?

(Мълчание.)

Лопес: Често ли чуваш това?

(Раул кима с глава в потвърждение.)

Лопес: Колко пъти сънуваш нощем?

Раул: Винаги сънувам. Рядко, може би общо три пъти, не сънувах нищо.

Лопес: Около три пъти? Откакто се преместихте в новия си дом?

Раул: Не, винаги сънувам. И в старата къща също.

Лопес: О, и там си имал сънища! И какви бяха тези сънища, които видя там?

Раул: За това вече ви казах

Лопес: За вещицата? Винаги ли сънуваш вещици?

Раул: Не.

Лопес: А какво друго сънуваш?

Раул: Понякога не сънувам нищо в тази къща... Например, три нощи подред не сънувах нищо.

Семейството дойде с оплакване, че през нощта Раул чува гласове, които го плашат. В дадения момент от интервюто терапевтът, за изненада на семейството, вече е преформулирал изложения проблем, който неусетно се трансформира в проблема за нощните ужаси. Не слухови халюцинации, а нощни страхове, които почти всеки има. Супервизорът се е обадил на терапевта по телефона и предложил да поиска инсценировка сън с участието на майка и син. На майката беше възложена ролята на вещица, която трябваше да нападне спящото момче. По този начин симптомът престава да бъде просто въпрос на обсъждане за членовете на семейството по време на терапията, превръщайки се в нещо, което всъщност се случва в дома им, извън контрола на терапевта. Имитирането на симптома в кабинета на терапевта служи като първата стъпка към промяната му.

Раул: Вещица...... вещица......

Майката: Тя се приближава и вдига нож над него.

Лопес: Добре. Мислиш ли, че можем да драматизираме съня, който си имал?

(Мълчание.)

Лопес: Хм?

(Мълчание.)

Лопес: Женски глас крещи и заплашва да те убие? Вещица? Добре, нека приемем, че мама е вещица, която е дошла да те убие, а ти спиш и сънуваш. Съгласен?

Раул: Не, не мога да го направя.

Лопес: Защо?

Раул: Защото... вещицата беше по-висока.

Лопес: Разбирам, но нека приемем, че е тя, става ли?

Раул: Тя беше по-голяма от нея; и толкова голяма......

Лопес: А какво мислиш? Каква мислиш, че е майка ти?

Раул: Е, тя наистина е висока жена.

(Майка се смее.)

Лопес: Много висока?

Мария: Раул казва, че когато разбере...... когато види, че тя ще го намушка с нож, той замръзва и не може да помръдне...

Майката: Да, той става напълно неподвижен...

Лопес (превключвайки към Раул): Добре.

Раул (Говори, заеквайки от вълнение): Събуждам се, като... това... (напрегнат, протяга ръце покрай тялото). Когато това се случи с мен, не мога... не мога...... не мога да спя... и... и тогава се събуждам, но не мога да мръдна.

Майка: Ммм-мм.

Лопес: Добре, сега точно това ще играем, нали? Мама ще бъде вещица и ще си представиш, че е огромна, нали? Така че, първо ни разкажи съня, а след това ще го изиграем.

Раул: Но...... но аз се събуждам, когато тя се обръща към мен...

Лопес: Добре, значи когато тя надвисне над теб, ти се събуждаш.

(Смях.)

Майката: Пусни я (посочва една от дъщерите), остави я, нека да видим...

Лопес: Не, искам да си ти, става ли?

(Смях.)

Майката: Добре, тя знае, че съм актриса.

(Смях.)

Лопес: Прекрасно. Така че ти ще бъдеш вещицата, а той ще спи. Ще вземеш това като нож (подава й молив). Добре? Ето,  той спи.

(Раул седи, очите му са затворени, ръцете му са скръстени на гърдите. Майката бавно се надига от стола си, държейки молив в ръцете си, сякаш е нож, отива при сина си и спира пред него, след това, хващайки молива с две ръце, го вдига над главата на момчето. Раул отваря очи и я гледа със страх.)

След това терапевтът разбра какъв е хода на събитията, които обикновено се случват у дома, когато Раул сънува своите кошмари. Оказа се, че майка му обикновено го води в леглото си, като го инструктира да мисли за Бог и да се моли. Тя прави кръст на челото му, за да го предпази от дявола. Майката е убедена, че Раул дължи нещастието си на обладаване от дявола.

Лопес: Така ли се събуждаш?

Раул: Да.

Лопес: Страхуваш ли се?

(Раул кима утвърдително с глава.)

Лопес: Какво се случва тогава?

Раул: Казвам всичко на майка ми. Тя ме кръсти и аз заспивам.

Лопес: Да, и след това спиш по-спокойно?

Раул: Аз сякаш...... Аз съм като, че повече...... мммм...... вие разбирате ли...... след това...... Аз не мога да се движа.

Лопес: Не можеш да се движиш?

Раул: Дори не мога да помръдна ръката си.

Лопес: Не можеш да движиш ръката си?

Раул: Не мога. Нито едната, нито другата.

Лопес: Така ли изглежда (прави жест с ръцете)?

Раул: Сякаш се парализирам.

Лопес: Нека да видим какво се случва с ръцете ти, когато се чувстваш сякаш си болни от паралич.

Раул: Изглежда така (заема поза, в която тялото му се вкаменява).

Лопес: Хммм, а какво стаава след това?

Раул: Освен това не мога да издам звук.

Лопес: Не можеш да издадеш звук. И след това какво се случва?

Раул: След това, когато легна отново, всичко се повтаря.

Лопес: Значи два пъти за една нощ?

Раул: Понякога дори три.

Лопес: Три пъти за една нощ. И трите пъти - все същата вещица, която се готви да те убие?

Раул: Не,...три пъти е това, което знаете......че не можех...да мръдна.

Лопес: Три пъти се случи да не можеш да се движиш. А какво направи майка ти?

Майка: Сложих го в моето легло. Нали така. Сложих ли те в леглото с мен?

Лопес: Значи виждаш съня, след това мама идва и говори с теб, оставя те при нея и всичко изчезва?

Раул: Да, тя го отнема.

Лопес: След като говори с теб?

Раул: Да, за някои сънища......

Лопес: И тогава най-накрая ти се успокояваш за да заспиш?

Раул: Мм-хмм.

Лопес: За какво говорите с него, г-жо Санчес?

Майката: Казвам му да се моли.

Лопес: Моли ли се.

Майката: Аз му говоря за себе си и за мъките, и да мисли за Бога, да пита Бога...... защото няма по-висок от Бога, питай Бог, няма по-висок от Бог.... ..няма зло....

Лопес: Мм-хмм.

Майката: Всичко това е работа на дявола.

Лопес: Мислите ли, че това е дело на дявола?

Майката: Разбира се.

В случая терапевтът не оспори вярата на майката в силата на дявола, нито се опита да промени нейната система от вярвания. Настъпи благоприятният момент да формулираме хипотезата в нейния окончателен вид. Нощният ужас на Раул служи едновременно като метафоричен израз на страховете на майка му и като опит да й помогне. Ако синът се страхува, тогава майката трябва да е достатъчно силна и подготвена, за да може да го насърчи и успокои. Следователно тя самата няма право да се страхува. Но когато майка му взема Раул под своята защита и се опитва да му помогне, тя му внушава още по-голям страх. Майката и синът попадат в капан: и двамата се опитват да си помогнат, като прибягват до неподходящи средства.

Първото интервю имаше за цел да блокира странния начин, по който момчето защитава майка си и майката защитава него. Супервизорът извиква терапевта в кабинета си, въоръжавайки я с нова задача. Членовете на семейството трябваше да инсценират ситуация на майчински страх. Трябваше да си представят как са били у дома, как тогава някакъв шум достигна до ушите на майката и тя разбра, че сега семейството й ще бъде нападнато. Една от сестрите трябваше да играе ролята на крадец, който се опитва да проникне в чуждо жилище, синът трябваше да играе защитника на майката, готов да даде на неканения гост достоен отпор. Така от майката се изискваше не толкова реалистично да предаде как всъщност се нуждае от помощта на сина си, а да инсценира появата на нужда от нея. И синът се вдъхнови да играе как помага на майка си. С други думи, и потребността на майката от помощ, и готовността на синът да помогне сега бяха включени в играта. Така премина първата инсценировка на тази драма.

Лопес: Сега трябва да изиграем сцена (към Мария), в която ти си крадец, който възнамерява да проникне тук.

Мария: Коя съм аз?

Лопес: Крадец. (Тя повтаря тази дума на английски.) Този, който обира апартаменти.

Мария: О!

(Майката приключи с храненето на детето и Клара, като взе бебето на ръце, започна да се разхожда из стаята с него.)

Лопес (към майката): Вие трябва да покажете, че сте много уплашени, всичко е въпрос на нерви. Ясно ли е? (децата се смеят.) Отлично (към Мария). Ти трябва да се промъкнеш тихо, защото ще ограбваш къщата, разбираш ли? И тогава... …

Майка: Не мисля, че децата ми са способни да ограбят някого.

Лопес: Но това е, от което имаме нужда в момента. Разбирате ли? Сигурно сте уплашени, много уплашени. И Раул..., ти ще се опиташ да помогнеш на майка си. Така?

Мария: Да видим. Ако някой друг нахлуе в къщата ви, какво ще направиш ти? Ще направиш ли така (прави се, че се крие)?

Майката: Той ще избяга. (Всички се смеят.)

Лопес: Да видим как ще се получи. Готови? (всички деца говорят едновременно; Мария става от стола и се насочва към вратата на стаята.)

Лопес: Раул, ти ще помогнеш на майка си, помниш ли? Мама е ужасно уплашена: грабители са на път да нахлуят в къщата.

Мария: Мамо, ставай, защото...

Лопес: Тя не е задължително да стои.

Мария: Просто казвам...

Лопес: Отидете там и влезте, сякаш се готвите да ограбите.

(Мария излиза от стаята.)

Раул: А аз какво да правя?

Лопес: Помисли сам какво ще правиш.

(Раул търси нещо в джобовете си. Мария влиза на пръсти в стаята. Никой не мърда. Майката прошепва нещо на Раул. Няколко секунди по-късно Мария и майката срещат очите си и се усмихват. Мария връзва косата си на възел. Раул се изправя и започва да търси нещо в джоба на сакото си, което лежи на стола. Мария се смее.)

Колкото и да се репетираше тази сцена, тя не се получи. Майката се нахвърляше върху крадеца и оказваше отпор, преди синът й да има време да й се притече на помощ. Посланието, което се появи от неуспешното представление, беше ясно – майката е силен, богат човек, който е способен да се защити; тя не се нуждае от грижите на сина си.

Накрая терапевтът каза, че ще наблюдава играта от друга стая. Този път сцената се доближи до замисъла.

Лопес: Оставям ви сами, оттеглям се, а вие опитайте да разиграете сцената от самото начало. Ще гледам играта от съседната стая. Наистина, много ми се иска да се опитате да изиграете тази сцена по-близо до живота, нали разбирате... когато почувствате нужда да крещите – дръжте се като в реалността. Раул, ти какво ще правиш?

Раул: Не знам.

Лопес: Ще те наблюдавам, за да видя какво мислиш.

(Терапевтът напуска стаята. Майката кани Мария да излезе. Мария излиза и няколко секунди по-късно отново влиза в стаята като крадец. Майката грабва стол и го вдига над главата на Мария със заплашителен поглед. Раул все още седи.)

Раул: Но, мамо, тя трябва да вземе нещо.

Майка (Стои в средата на стаята, държейки стол в едната си ръка, крещейки на Раул): Слушай, трябва най-накрая да станеш и да направиш нещо. Какво ще направиш, ако нещо наистина ми се случи?

Раул (на английски): Добре, добре, започвам, започвам.

Майка: Твърде късно е, вече направих всичко, което можах.

(Майката връща стола на мястото му, докато Мария отново излиза от стаята. Раул се насочва към вратата. Когато Мария влиза, майката отново грабва стола, но Раул е по-бърз: той избутва Мария от стаята, като я удря ръката.)

Докато терапевтът, застанал зад еднопосочното огледало, наблюдаваше тази сцена, супервизорът предложи следния план: 1) Обсъдете възстановката със семейството и кажете на майката, че е свършила лоша работа с изобразяването на страха си, като се е държала обратно, така че синът също се провали в ролята си на защитник. 2) Похвалете майката за желанието й да помогне на Раул и след това осигурете съгласието й да следва по-нататъшните инструкции на терапевта. 3) Инструкциите предвиждат две точки: а) Раул винаги трябва да спи в стаята си; б) всяка вечер за няколко минути семейството трябва да изиграе сцена, в която крадец се опитва да проникне в къщата им, майката се страхува, а синът й се притичва на помощ; в) в случай, че Раул се събуди с писъци посред нощ, майката трябва да вдигне цялото семейство на крака и всички те отново ще трябва да изиграят същата сцена, която са репетирали на сесията и възпроизвели вечерта у дома.

Терапевтът се върна в залата за срещи, обсъди възстановката със семейството и разкритикува майката, че е твърде сдържана в играта и не е достатъчно изразителна в изобразяването на страха. Следващият текст разкрива как майката реагира на критиките. Тя с достойнство заяви, че тъй като по природа е доста независим човек, способен да подбере всеки, който посегне на нейната сигурност, за нея е непоносимо трудно да играе тази роля. Тя нямаше нужда от подкрепата на сина си.

Майката: Всичко е, защото аз не...... не...... всъщност това не е моята роля. Когато аз......ако се сблъскам с подобно нещо, първото нещо, за което се замислям е как да предпазя себе си и как да предпазя децата си. Всъщност не изпитвам страх.

Лопес: А какво всъщност чувствате?

Майка: Бих отвърнала на всеки, който се опита да влезе в къщата ми.

Лопес: Мм-хмм.

Майката: Разбирате ли? Чуя ли нещо подозрително, винаги ставам и проверявам какъв е шумът. Винаги правя това.

Лопес: Добре, да кажем, че разберете и тогава какво?

Майка: Научавам, за да отбия удара. Разбирате ли?

Лопес: Но......

Майката: Тоест, аз не...... Искам да кажа, че няма да му дам възможност дори да говори с мен или нещо друго. Разбирате ли?

Лопес: Сега, да!

Майка: Имам само една мисъл: да дам отпор! От дете съм голям фен на битките.

Лопес: А? Значи сте боец ​​с опит?

Майка: Ами да.

(Лопес се смее.)

Майка: Знаете ли, в моя живот е имало поводи, когато е трябвало да отвърна се съпротивявам, разбирате ли?

Лопес: Мм.

Майка: ... ... защото израснах почти сама и трябваше да мога да се защитя, разбирате ли. Дори защитавах други. Приятели, например. Случвали са се различни обстоятелства.

Лопес: Да...

Майката: Разбрахте ли ме сега? В случая постъпих напълно естествено, постъпих така, както ми се струва, трябваше да постъпя, ако......

Лопес: Мм-хмм.

Майката: Другите хора...... другите хора в такива случаи дори губят съзнание, крещят и прочие, но не и аз.

След като разказа за инсценировката, която отне няколко минути, терапевтът благодари на майката за помощта на сина й, след което отбеляза, че ако иска Раул най-накрая да се отърве от симптома, е необходимо нещо друго, а именно безпрекословна изпълнение указания на терапевта.

Лопес: Ти ми каза, че си научил Раул да бъде отговорен, нали?

Майка: Това, което най-много искам от него, е да е инициативен, разбирате ли? Така че, когато се събуди сутрин, бързо да подреди стаята си. Винаги му казвам, че свалените дрехи трябва да висят, а не да лежат наоколо; той не трябва да играе или да ходи из къщата облечен с това, което носи на училище.

Лопес: Страхотно, всичко е страхотно. Но ако искате да помогнете на сина си да стане човек...

Майката: Искам да стане напълно самостоятелен човек... Знам, че има деца, горе-долу на неговата възраст, които дори сами си перат чорапите. Това той още не го прави, защото хвърлям всичко в машината... и се оказва, че пера всичките му неща. Практически правя почти всичко сама.

Лопес: Разбирам, но има и други начини да научим децата на отговорност.

Майка: Вероятно.

Лопес: Ако искате да му помогнете да стане възрастен... ...

Майката: Да.

Лопес: Тогава през следващата седмица трябва да направите три неща.

Първо, Раул трябва да спи в собствената си стая и при никакви обстоятелства да не спи отново в стаята на майка си. Второ, всяка вечер семейството трябва да се събира, за да продължи представлението, започнало по време на сеанса, където се случват всички тези събития: някой нахлува в къщата, майката хваща главата си от страх, Раул я защитава. Трето, през същата седмица, ако Раул крещи в съня си и майката, лежаща в стаята си, чуе вика му, тя трябва да стане, да събуди сина си, да вдигне сестрите си от леглата им и да възобнови инсценировката, която семейството репетираше всяка вечер. Те трябва да следват тази инструкция, независимо колко са уморени през деня и независимо колко часа показват стрелките на часовника. Този тест беше поръчан с единствена цел, да накара майка и син да променят стария начин, по който се защитаваха взаимно. На Мария беше възложено да записва в кои дни и колко точно семейството изпълнява тези задачи. Втората сесия се проведе пет дни по-късно.

(следва втора част)

 

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VI. Случай N 15. Момиче със саморазрушително поведение. (превод от руски език).

СЛУЧАЙ 15. МОМИЧЕ СЪС САМОРАЗРУШИТЕЛНО ПОВЕДЕНИЕ

Случаят разглежда въпроса за разпределението на властта между родители и деца в семейството, и стратегиите на терапевта за възстановяване на семейната йерархия.

Петнадесетгодишно момиче прави няколко опита за самоубийство. Освен това поведението й се характеризирало с редица крайности: тя забивала игли в ръцете си, нарязвала китките си с бръснарско ножче и си нанасяла други наранявания. Тя чувала гласове, които я наричали с нецензурни имена и я тласкали към всички тези разрушителни действия. В терапията са участвали момичето, майка му и пастрокът му. Вторият баща имал много привлекателен външен вид, бил десет години по-млад от майката и десет години по-възрастен от осиновената си дъщеря. Момичето не му отстъпвало по привлекателност и както станало ясно впоследствие, тя била ужасно заинтересована от брака на майка си. На една от сесиите момичето споделило с терапевта: „Баща ми обича да чете литература за тийнейджърския секс и майка ми е много притеснена от това.“ Било явно, че момичето създавало заплаха, която подкопавала стабилността на брака на майка й, тъй като вторият баща бил принуден да търпи доведена дъщеря, която не само била твърде стара, за да се смята за негова дъщеря, но и се държала неадекватно, опитвайки се многократно да сложи край на живота си чрез самоубийство. Опасното поведение на момичето плашело майката и бащата, но отговорността за ситуацията в крайна сметка била изцяло на дъщерята. В хода на няколко сесии, по време на които терапевтът се опитал да внуши на родителите чувство за отговорност към момичето, поведението на девойката се подобрило значително, но тя започнала да пропуска часове в училище и да пие. Тогава на родителите било казано: въпреки че поведението на момичето се е подобрило, състоянието й не може да се счита за проспериращо, така че майката и бащата трябвало да дойдат на една от срещите, за да говорят за брака си, тъй като терапевтът вярвал, че брачните им отношения могат да бъдат по някак си начин, свързани с проблемите на момичето. Майката заявила, че не иска да засяга тази страна на въпроса, защото смятала, че подобен обрат в терапията е опасен за отношенията й със съпруга. Доведеният баща, който изглеждал кротък и спокоен човек, измърморил нещо неясно, от което се разбрало, че е съгласен с жена си. Дъщерята великодушно заявила, че проблемите й нямат нищо общо с брака на родителите й. Терапевтът настоял с аргумента, че дори и темата да е неприятна за говорене, брачните трудности трябва да се обсъждат открито и това би била жертвата, която майката трябвало да направи за дъщеря си. Майката се разплакала и казала, че вече е преживяла веднъж развод и знае, че този брак ще се разпадне, ако направи това, което терапевтът поискал от нея. Дъщерята също плачела, крещейки през сълзи, че бракът на майка й няма нищо общо с нейните проблеми и че в този случай тя няма никакви проблеми и в бъдеще няма да създава и най-малки проблеми на никого. Доведеният баща мълчал. Терапевтът припомнил, че момичето е давало същите обещания и преди, така че не може да й се вярва и продължил да настоява родителите да засегнат проблемите на брака си. Тази сцена продължила около час и половина; всеки упорствал в аргументите си. Интервенцията на терапевта демонстрирала тези сили, които обладавали деструктивното поведение на дъщерята, поставяйки под угроза родителския брак. Семейството напуснало кабинета след сесията, която така и не разрешила нищо.

След сесията момичето започнало да се държи нормално. През следващата седмица тя видяла своя роден баща, който живеел на няколко мили от бившето й семейство. Тя му признала, че има нужда от него и иска да го посещава редовно. Не били се виждали от няколко години. Бащата останал възхитен от посещението на дъщеря си, а още повече от нейното признание, като обещал, че сега ще се виждат често. Продължавайки да се държи нормално, момичето се опитало да даде сила на тази връзка. Като се свързала със собствения си баща, тя изоставила деструктивната разрушителна позиция, която заемала по отношение на брака на майка си.

Прехвърляне на власт към други роднини

Колкото по-нарушено е психическото равновесие на младия човек в началото на терапията, толкова е по-голяма вероятността, йерархичната организация на семейството да става все по-съгласувана – близките, които са тясно свързани с младия човек, ще се изявят, ще окажат влияние върху него и всички те ще се солидаризират. В резултат на това съществува опасност в семейството отново да се установят две неконгруентни йерархии. В такива случаи терапевтът трябва да отстрани родствениците, да им попречи да сключат съюз с подрастващия и да подкрепи родителите в усилията, които полагат, за да отгледат своя син или дъщеря.

Самообвинение за неадекватност

Докато се борят да осигурят необходимото възпитание на своя подрастващ, родителят може да опознае по-добре себе си, не само силните си страни, но и недостатъците си, и в резултат на това да се почувства несигурен, дори разочарован от себе си, да падне духом и т.н. Спадът в настроението понякога може да бъде причинен от сблъсъци със собствените родители, чието желание за съюз с младежа, заобикаляйки майката и бащата, трябва да бъде пресечено.

Когато ситуацията на младия човек започне да се променя към по-добро, отношенията между членовете на семейството също могат да претърпят промени, понякога доста болезнени за въвлечените. Вече не синът, а родителят може да заплашва със самоубийство или нервен срив и може да се наложи провеждането на редица нови сесии на единия или двамата родители, за да бъдат подкрепени в този труден за семейството период.

Заплаха от разрушаване на брака

Когато отношенията се променят, родителските трудности могат внезапно да се влошат. Като поставят по-големи изисквания към подрастващия, родителите стават по-взискателни един към друг, което води до нови конфронтации. В тези случаи понякога е полезно донякъде да се преувеличава силата на подрастващия, за да се сближат родителите, принуждавайки ги да се грижат за детето заедно, с оглед на нови изненади в поведението му. Ако властта над родителите е фундаментално добронамерена, т.е., включва грижа за детето и дори готовност за саможертва, тя не може да предизвика антагонизъм в семейството, тъй като в крайна сметка никой не може да бъде осъден за лоши намерения. В резултат семейството се реорганизира по по-адекватен начин. Този тип интервенция е подобна на техниките, описани от Палацоли и нейните колеги (1978). Фактите ни убеждават, че крайностите на юношеското поведение обединяват родителите чрез съвместната им грижа за техния син или дъщеря и че видът власт, която подрастващият има над родителите си, изисква най-високо участие от тяхна страна, принуждавайки ги да изоставят всички други привързаности. Въпреки това, предотвратявайки раздялата на родителите, поведението на младия човек може да причини толкова много болка и страдание на семейството, че сближаването на родителите да бъде лишено от радост и щастие.

РОДИТЕЛ ДИСКВАЛИФИЦИРА ДРУГИЯ РОДИТЕЛ

Понякога единият съпруг обвинява другия в родителска некомпетентност и непълноценност. Ако един от родителите не може или не е подходящ да отгледа детето си и да носи отговорност за него, тогава сътрудничеството между съпрузите в тази област става невъзможно. Има серия от тактики, които терапевтът може да използва, за да противодейства на „маневрите“ на обвинителя. В такива случаи обикновено се казва, че миналите грешки и провали на неуспешния родител нямат значение, независимо колко груб и взискателен е той или обратно –  слаб и мек, прекалено самовглъбен, в депресията си и т.н. . Всичко това в тези моменти не е толкова важно, защото възниква напълно нова ситуация, в която с родителите ще работи специалист, който ще им помогне да постигнат взаимно разбирателство и да обединят усилията си в грижата за сина или дъщеря си. Терапевтът може да преформулира тези черти, които единият родител разобличава в другия, така че слабостта да се трансформира в чувствителност; грубостта и твърдостта в безславен опит да се укрепи дезориентирания юноша с ясни инструкции; депресията и емоционалната неуравновесеност в заинтересовано състрадание и дълбока въвлеченост. Щом слабостта се превърне в достойнство, тя наистина избледнява.

Понякога и двамата родители настояват на мнението, че взаимното съгласие между тях е невъзможно, тъй като те са напълно различни хора и имат полярни възгледи за това как да възпитават младия човек. В такива случаи терапевтът може да отбележи, че имат шанс да придобие напълно нов опит в практиката за постигане на споразумения и е готов да действа като посредник, който ще им помогне да намерят основата за съгласие. Понякога съпрузите започват да се карат по време на сесии. Без да позволява на емоциите да излязат извън контрол, терапевтът кани всеки от родителите да се обърне директно към него вместо към съпруга, предлагайки себе си като „преводач“, който ги свързва един с друг. Обикновено подобни тактики помагат на родителите да станат взаимно по-учтиви и им позволяват да спрат ескалацията на кавгата, която може да доведе до напускане на един от съпрузите на кабинета.

Дискредитирането на единия родител от другия може да бъде избегнато или коригирано, ако терапевтът преформулира поведението на разобличителя, като всяко преподреждане в никакъв случай не налага точно съответствие с истината, а по-скоро то трябва да е много по-близо до това, което терапевтът очаква от родителя, отколкото до реалния му облик и постъпки. Ако прекалено придирчив родител се характеризира от терапевта като човек, оказващ подкрепа, терапевтът всъщност ще открие по-голяма готовност именно той да подкрепи другия.

Може да се даде малък пример в потвърждение на тази позиция[1]. „Родителите на седемнадесетгодишна употребяваща фенциклидин хидрохлорид (ФЦП), синтетичен халюциногенен наркотик, я доведоха насила на семейна терапия. По време на първото интервю майката възрази срещу видеозаписа на сесията и наблюдението на хода на терапията от консултанти, седнали зад огледалото. Тя също възрази срещу идеята, че дъщеря й се нуждае от насоки и установяване на ясни граници, които ограничават нейното поведение. Тя искаше да определи защо дъщеря й е измъчвана от депресия, което я принуждава да прибегне до лекарства. Жената напълно разбра от терапевта всичко за неговата квалификация и ефективността на използвания метод, пренебрегвайки съветите на специалисти, които са препоръчвали наблюдение в клиниката, където дъщеря й била хоспитализирана преди това. В края на първата сесия бащата вече одобряваше подхода на терапевта. Той представи на майката редица правила за дъщеря си и също така определи мерките, които тя ще трябва да понесе, ако бъдат нарушени. Майката се поколеба, не искаше да бъде прекалено груба към дъщеря си и се страхуваше, че чувствата й няма да бъдат взети под внимание. По време на второто интервю родителите успяха да постигнат по-голямо взаимно разбирателство, въпреки че бащата все още беше упрекван от майката, обвинявайки го, че не разбира дъщеря си, не общува с нея и не я обича. Преди края на тази среща бащата предложи на дъщерята всяка седмица да дава сметка за парите, които харчи, тъй като в миналото парите по правило се харчели за лекарства. Терапевтът преценил, че това е добра идея и преди майката да успее да възрази, казал: „Съпругата ви има такава невероятна способност да ви подкрепя, че тя със сигурност ще се присъедини към вас.“

Майката: О, да, винаги го подкрепям.

Терапевтът: И в този момент също.

Майката: Да, винаги се споразумяваме и се подкрепяме. Поне за нас не е проблем.

Майката беше трогната, очите й се овлажниха, бащата наблюдаваше със задоволство промяната, която настъпваше в нея, родителите се съгласиха, че финансовите разходи трябва да бъдат контролирани и сесията завърши в атмосфера на добро настроение, която беше споделена и от двамата.“

Когато единият родител е дискредитиран от другия от позицията, която заема в семейната йерархия, терапевтът има право да игнорира атаките към партньора и да продължи терапията, сякаш нищо не е казано. Липсата на реакция е достатъчно осезаемо послание, което позволява ясно да се разбере нежелателността на подобни изявления.

Понякога може единият родител да намекне за съществуването на някаква тайна, някакъв осъдителен факт относно другия родител и да го лиши от възможността да заеме достойно място в семейната йерархия. Например, бащата кара терапевта да вярва, че съпругата му е изневеряваща, като има сексуални отношения извън брака или забелязва, че майката има абсолютно същия темперамент като необузданата си млада дъщеря. Майката може небрежно да каже, че бащата се занимава със съмнителен вид бизнес и следователно не е в състояние да даде необходимото морално възпитание на сина си. В такива случаи терапевтът трябва да реагира на тези недружелюбни маневри по същия начин, както в случая, когато единият родител излага другия на провал. Той може да подчертае, че терапията е напълно различна ситуация и в тази ситуация няма нужда да се придава толкова голямо значение на миналото или да се преформулира разобличаването, така че дефектът да се превърне в положителна черта, и накрая просто да се игнорира компрометиращото съобщение.

Често намеци за съществуването на тайна, някаква неприятна история, свързана със съпруга, се правят само за да събудят любопитството на терапевта и по този начин да изместят фокуса на вниманието му от въпроса за споделената родителска отговорност за детето към родителските трудности. Терапевтът трябва да е готов да се съпротивлява, да не позволява да бъде подведен. Той може да каже на родителя, че ще го изслуша с интерес, ако желае и заедно ще обмислят трудностите му, но едва след като заблуденият млад човек отново започне да води нормален живот. На първо място е проблемът на подрастващият има нужда родителите му да поемат контрола върху живота му и да проявяват искрена загриженост за него. Този вид послание предполага, че без значение какви тайни и каквито и неприлични факти да притежава родителят, той и тя трябва да носят отговорност за детето си, давайки насоки в неговото възпитание. В допълнение, терапевтът не отхвърля, а просто отлага за по-дълъг период молбата на родителя за внимание. Това забавяне е необходимо, защото в противен случай терапевтът ще се окаже до шия в брачни кавги и в резултат нито проблемите на юношата, нито родителските трудности ще бъдат решени.

РОДИТЕЛИТЕ ДИСКВАЛИФИЦИРАТ ТЕРАПЕВТА

Съпрузите могат да игнорират исканията на терапевта да поемат отговорност за тяхното потомство, нещо повече – да се опитат да срият чувството му за професионализъм. Ако клиентите уронят професионалното достойнство на терапевта, едва ли той ще може да им помогне да направят подходящата за ролята им стъпка по стълбицата на семейната йерархия. Няма смисъл да следвате инструкциите на професионалист, към когото не изпитвате уважение.

Родителите могат да дисквалифицират терапевта с твърдението, че е некомпетентен и не знае какво прави. Те често изразяват недоволство от пола и възрастта на терапевта, и не се доверяват на неговите пълномощия и степени. Те се позовават на мненията на други професионалисти, чиято позиция е напълно различна или твърдят, че той е също толкова невеж, колкото и други терапевти, с които са имали работа. За да се противодейства успешно на този вид манипулация, терапевтът трябва преди всичко да разбере, че за много родители, е по-лесно да обсъждат компетентността на терапевта, отколкото действително да решат да се грижат за семейството си. В същото време пациентите имат право на информация за квалификацията на терапевта. Следователно на терапевта не е забранено да описва своята квалификация в кратка и неутрална форма.

Ако в полемиката възникнат препратки към мненията на други специалисти, терапевтът може да възрази, че знае за съществуването на различни позиции в засегнатата област, но не е съгласен с някои от тях. Понякога пациентът е съзнателно скептичен, влизайки в кабинета с обезсърчаващото очакване, че този конкретен терапевт няма да успее да се справи с проблема по същия начин, както неговите предшественици. Терапевтът трябва да подчертае, че неговият подход е различен от другите и семейството трябва да му даде шанс да си свърши работата. Може да предложи на родителите пробен период, например три месеца, през който те ще трябва да проверят силата на въздействието на избрания подход. След три месеца те уверено ще решат дали да продължат да работят. Освен всичко друго, след три месеца младият мъж вече може да стъпи на краката си и необходимостта от продължаване на терапията да изчезне.

Понякога родителите отказват да се съобразят с изискванията на терапевта, като ясно показват, че не признават правото му да „командва“. Когато терапевтът моли бащата да говори със съпругата си, бащата многозначително се обръща към дъщеря си и говори с нея. В разгара на спора, когато всеки се опитва да надвие другия, членовете на семейството често напълно игнорират опитите на терапевта да гарантира, че в определени моменти единият говори и всеки слуша другия. Случва се и родителите да отказват да разгледат въпросите, които терапевтът смята за приоритетни и вместо това започват разговор по въпроси, които не са свързани с терапията. Членовете на семейството отказват да участват в разговора, след което внезапно скачат и напускат стаята. Най-простите задачи на терапевта, които клиентите трябва да изпълняват у дома, могат да бъдат „забравени“ и семейството ще идва на сесията седмица след седмица, за да съобщи, че бащата не се е сетил всяка сутрин да изучава обявите за работа във вестниците със сина си, а майката не е докладвала всяка вечер на бащата за това какво е правил малкият им потомък през деня.

Съществуват определени тактически стъпки, които служат на терапевта като гаранция, че ще се изпълняват указанията му. Той никога не трябва да се уморява да напомня за конкретните цели на терапията, които могат да бъдат например, предотвратяване на хоспитализация, лишаване от свобода на младия човек или нормализиране на живота му и т.н. Полезно е членовете на семейството да бъдат запознати с типичния цикъл, в който младият човек ще бъде потопен, ако не се спазват инструкциите на терапевта, който се състои от хоспитализация, изписване от болница, повторно приемане... Случва се исканията на терапевта да бъдат отхвърлени на основание, че поведението, което той изисква, вече е безрезултатно изпробвано от семейството в миналия му опит. Терапевтът трябва да обясни: включването на специалист в живота на семейството, което те придобиват в негово лице, коренно променя ситуацията. Трябва да се напомня за искането му отново и отново, докато не бъде постигнат успех. Много от терапевтичните тактики, разработени в рамките на този подход, разчитат на повторение и постоянство.

Ако отклоненията в поведението на младия човек приемат крайни форми, родителите често са склонни да вземат решение за хоспитализация. Сред другите негативни последици хоспитализацията обикновено означава, че отговорността за случая преминава в ръцете на друг екип и терапевтът губи контрол над него. Струва ли си да се обяснява, че хоспитализацията отрича всички усилия на терапевта, насочени към това родителите да поемат отговорност за изхода от проблема. Ако една двойка заплашва да изпрати млад човек в психиатрична болница, терапевтът може твърдо да възрази, че те нямат право да правят този избор, тъй като преди това са взели съвместно решение, че целта на терапията е да се направи всичко необходимо, за да се предотврати хоспитализацията. Когато се предпазва млад човек от повторна хоспитализация, понякога е необходимо да му се предпише краткотраен курс на лечение, за да се намали тежестта на симптомите, а оттам и тревожността на родителите. Терапевтът ще помогне на родителите, ако им предложи редица алтернативни „заключения“, към които те могат да прибягнат в случай на нарушения на поведението от страна на младежа: лишаване от пари, ограничения на храната, домашен „арест“ и др. Когато родителите се сблъскат с жестокост или агресивни заплахи от страна на детето, терапевтът трябва да предложи на родителите да се обадят в полицията. Ако обаждането е било предшествано от болница, полицията може да реши отново да хоспитализира младежа, но това все пак е по-добре, отколкото ако родителите сами предприемат действието. Идеалната ситуация е, когато терапевтът има достатъчно власт да заяви, че пациентът няма да бъде приет в болница и да подкрепи твърдението си със специално предназначени за това мерки. Въпреки това, дори ако той действително има такава реална власт, родителите винаги ще имат възможност да настанят сина или дъщеря си в друга болница. Ето защо е толкова важно да се получи ангажимент от родителите, че те няма да хоспитализират младия мъж. Друга мярка, която терапевтът може да предложи на родителите, е домашният арест на техния син или дъщеря в неговата (или нейната) стая. Ако е необходимо, тогава под ключ. Наказанието трябва да се представя благопожелателно за младия човек – като възможност за придобиване на опит, което служи като слаба аналогия на лишаването от свобода. Друг вариант е да заключите вратата и да оставите младежа извън къщата за една нощ. Подобна мярка е допустима в случаите, когато младежът не се прибере вкъщи в уговорения с родителите си час. Понякога младият човек сам иска да бъде приет в болница. И както беше споменато по-горе, би било за предпочитане да се избегне такъв резултат. Ако обаче младият мъж реши сам да отиде в болницата, не му се намесвайте: оставете го да постигне целта си. Ако хоспитализацията стане факт, терапията ще трябва да се поднови от самото начало, като се повторят всички вече извършени веднъж стъпки.

Нека обобщим казаното. По време на целия терапевтичен процес терапевтът трябва едновременно да се придържа към две цели: 1) промяна на организацията на семейството, където вместо неконгруентна трябва да преобладава пряка еднолинейна йерархия, оглавявана от родителите;  2) преодоляване на родителската некомпетентност: вместо да се борят помежду си, без да забелязват, че властта в семейството е напълно преминала към подрастващия, майката и бащата трябва да обединят усилията си, като поемат отговорността за своето потомство в свои ръце.

КОГАТО РОДИТЕЛЯТ Е ЕДИН. В случаите, когато в семейството има само един родител, в процеса на лечение е необходимо да се привлече подкрепата на роднини – баба, леля или приятел на майката. Тези роднини съставляват кръга на онези най-значими хора, които заместват отсъстващия родител в живота на младия мъж. Терапевтичният процес остава същият, с изключение на една точка: вместо двамата родители, единият ще дойде на сеанса, придружен от лицето, което замества другия. Ако няма роднини (поне тези, които могат да бъдат включени в терапията), тогава в този случай планът и етапите на лечение трябва да останат непроменени. Единственото, което ще се промени е, че вместо двама родители да говорят помежду си и да вземат решение заедно, терапевтът, обсъждайки проблема, използва в по-голяма степен себе си. Той трябва да подкрепя родителя с голям ентусиазъм, като го подтиква към онези решения, които са продиктувани от хода на терапията.

ОРГАНИКА. Въпросът дали определен тип патология, характерна за юношеството, има органична основа, е напълно чужд на описания тук подход. Дори въпросната патология да не е лишена от органична или генетична основа, известните днес медикаменти, макар и ефективни в острата фаза, са безсилни по отношение на психосоциалната рехабилитация на пациента. Поради опасност от странични ефекти, лекарствата трябва да се използват пестеливо и с изключително внимание. Основната цел на терапевта, която той постига, като държи младежа извън психиатричната болница, е да организира живота му възможно най-близо до нормалния. Подобен подход е използван при млади хора, страдащи от умствена изостаналост или необратими неврологични промени в резултат на употребата на PCP, както и при епилептици.

КРАТКО РЕЗЮМЕ НА ТЕРАПЕВТИЧНИТЕ СТРАТЕГИИ. В случаите на тежки поведенчески отклонения в юношеска възраст терапевтът, като правило, се сблъсква със ситуация, която се характеризира с несъответствие на семейната йерархия. Чрез поведенческите си отклонения и безпомощност младежът започва да заема по-високо място в семейната йерархия спрямо родителите си.

Йерархията в семейството се определя от неизменно повтарящата се последователност, с която единият член на семейството казва на друг какво трябва да прави. Редът на съобщенията, в които родителите казват на децата какво трябва да правят, се среща много по-често в семействата, отколкото обратното. В семействата, в които поведението на децата се характеризира със сериозни отклонения, терапевтът се сблъсква с особена ситуация, в която подрастващите, продължавайки да бъдат икономически и емоционално зависими от родителите си, отказват да изпълняват това, което по-възрастните изискват от тях. Случва се родителите вече дори да не казват на своите тийнейджъри какво трябва да правят, а само да се оплакват от това, което правят. И накрая, случва се и подрастващите да казват на родителите си какво трябва да правят, а родителите се оказват доста послушни.

Терапевтичната интервенция е предназначена да трансформира този ред на нещата в нормален, при който родителите казват на децата си какво трябва да правят и те го изпълняват. В резултат на многократното повторение на такова взаимодействие в семейството се установява йерархия, в която родителите започват да заемат по-висока позиция по отношение на младите хора. Съдържанието на комуникацията между родители и деца включва съобщения за родителските очаквания, адресирани до децата, както и за правилата, които възрастните очакват да бъдат спазвани, и накрая за мерките, които ще последват в случай на нарушаване на установените правила. Тъй като родителите са в неравностойно положение в началото на лечението, терапевтът трябва да им повлияе, като настоява за разработването на правила и последствия, които са достатъчно силни, така че да се възстанови властта на родителя vis-a-vis над тяхното малко потомство. Когато един млад мъж загуби власт над родителите си, той започва да се държи нормално и постепенно става независим.

Стратегията, използвана в този терапевтичен подход, се основава на манипулацията на властта. С други думи, терапевтът преразпределя властта между членовете на семейството. Прилагането на тази стратегия включва определяне, от една страна, на последователност от комуникации между членовете на семейството, която формира адекватна йерархия, и от друга, противодействие на комуникативните маневри, които подкопават нормалната структура на йерархията.

[1] Водещ терапевт на случая е Жанна Шмел-Маскаро

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VI. Връщане към родителската отговорност. (превод от руски език).

ВРЪЩАНЕ КЪМ РОДИТЕЛСКАТА ОТГОВОРНОСТ  

Основната част от терапевтичната работа с посочения тип семейства се свежда до установяване на такава йерархия, при която родителите да възстановят авторитета си в очите на своите млади наследници.

На първо място, родителите трябва гласно, на всеослушание да  заявят, какво очакват от младия човек. Искат ли те, синът им да се върне в училище и да учи или предпочитат да се захване за работа?  Как според тях как трябва да се държи в къщи? По кое време да се събужда и става сутрин?  В колко часа да се прибира вечер в къщи? По всички тези и други от този род въпроси родителите трябва да постигнат пълно съгласие и едва след това, да закрепят своите очаквания към сина си във формата на правила, които той трябва да следва. Правилата трябва по възможност да са колкото се може по практични и определени и освен това, трябва да включват последици, ако не бъдат спазвани. Обсъждането на правилата и последиците от тяхното неспазване, съставляват основа на терапевтичната работа в подобни случаи.

Всяка седмица по време на сеансите, терапевтът изяснява какъв е успеха на приетите правила, успели ли са родителите да ги приложат спрямо своето потомство, а ако не – какви изводи са направили от това. Ако родителите все пак успеят да наложат на младия човек по-адекватно поведение, то тогава терапевтът продължава да разработва нови правила и все по-нови мерки за отговорното им изпълнение. Когато семейството навлезе в тази фаза, подрастващият може да подложи на изпитание силите на родителите си В отговор, терапевтът следва да направи всичко необходимо за да удържи родителите в по-висока позиция.

Йерархията определя последователността в комуникацията.  С други думи, ако „А” говори на „В” какво да направи, то „А” се самоутвърждава като лице, йерархически заемащо относително по-висока позиция от „В”. Ако „А” и „В” започнат да обсъждат какво трябва да направи „С” и достигнат в това до съгласие, то „А” и „В” определят себе си не само като равни, но и стоящи в относително по-висока позиция в йерархията от „С”. Доколкото терапевтът се стреми да установи такава йерархия, в която родителите съвместно да носят отговорността за своето дете, то той естествено се стреми и към постигане на съответстващата последователност в комуникацията между членовете на семейството. С други думи, терапевтът трябва да успее да подтикне майката и бащата да обсъдят и да достигнат до взаимно съгласие по въпроса какво трябва да прави детето им, а младият човек да възприеме мнението на родителите си и да изпълни установените за него правила.

Какво се случва на практика пред терапевта? За каква реакция на родителите трябва да бъде подготвен той?

Много често родителите предприемат ред от маневри, за да избегнат налаганата от терапевта йерархия, при която те поемат властта над детето. С тези маневри родителите се опитват да избягат от отговорността си, защото те вече са изгубили изходно принадлежащата им по-висока позиция в йерархията, а също и защото младият човек е по-силен от тях, и обществото в лицето на различни институции (полиция и особено служби за защита на детето и пр.) обикновено също се стреми да ги детронира от полагащото им се място. При едни подобни екстремални условия, майката и бащата се  страхуват, че всяка една тяхна грешка ще нанесе на детето им още по-голяма вреда, за която ще винят себе си. И не на последно място, те просто се боят да не загубят детето си.  Ето защо родителите избягват да приемат своето място в йерархията, което им дава родителска власт над подрастващия или юношата. Те обикновено казват: (1) той (тя) не е готов, той дори няма право да участва в терапията, тъй като не може да заема в йерархията на семейството някаква позиция, съдържаща изпълнителна власт; (2) другия родител не е готов да участва в терапията; (3) терапевтът не е упълномощен да отговори на подобни въпроси в терапията.  Всичко това са „маневри”, на които терапевтът е длъжен да противодейства, за да може на финала да бъде установена необходимата йерархия.

Родителите дисквалифицират себе си. Нерядко в началото на терапията родителите дисквалифицират своята собствена позиция на вътрешносемейни авторитети, единият прехвърля влиянието си върху другия родител, отказвайки се от своята компетентност в полза на сина (дъщерята) или предава своите пълномощия на други родственици, характеризирайки себе си като неадекватен, дори заплашващ с разрив брачния съюз.

В случая, отказът от родителските пълномощия е от полза за експерта, защото той се явява мотив на родителя да потърси помощ от специалисти, да възложи на терапевта или на служители от службите за социален контрол опеката върху сина, в чийто поведение са забелязани отклонения. В подобни случаи на терапевтът му остава само един изход – да отклони предаването на родителските права на професионалиста, в т.ч. и на него. Но връщайки властта на родителя, сега терапевтът следва да преименува проблема на младия човек по такъв начин, че той да попадне в сферата на родителския опит и знания. Заедно с това, въвеждайки специални термини („психическо заболяване”; „шизофрения”; „емоционален проблем”; „психологически конфликти” и пр.), терапевтът започва да разговаря с младия пациент: за грешките в неговото поведение, за заплетените му проблеми, липсата на опит, за инфантилността, за съпротивите му, за нуждата от помощ и ръководство. Възможно е родителите да почувстват страх пред своята отговорност и да протестират срещу подобен способ за описание на детето им. Подобна реакция на родителите е напълно разбираема: сега за техния проблем се говори на друг език, различен от този на предишни експерти (полиция, социални работници и пр.), те за първи път разбират за необходимостта от продължителна терапия. Страхът на родителите провокира у тях реакция в полза на детето и най-често изразяват мнение, че не бива то да се подлага на допълнителен стрес. Тук терапевтът трябва да използва цялото свое влияние и авторитет на професията си, и на институцията, която представлява, като твърдо се противопоставя на подобна родителска „маневра”, независимо от това, дали родителите се позовават на мнението на други специалисти или не. В противен случай целите на терапията ще останат недостижими.

По-нататък, всяко отклоняващо се поведение на младия човек следва да бъде внимателно преформулирано по такъв начин, че то да престане да се възприема като психиатричен проблем, а да придобие вид на поведенческо нарушение, на което родителите са в състояние да повлияят. За терапевта е безкрайно важно да съумее да представи дори само едно ексцентрично поведение под формата на комуникация, която всичко на всичко е лишена само от признаци на вежливост или възпитаност – нищо повече. Едва тогава родителите ще могат да чуят молбите на младия човек, едва тогава неговите послания ще бъдат разбрани по-ясно и ще отговорят на неговите потребности с вежливост. Например, ако проблемът е наречен „апатия”, то тя може да бъде преформулирана просто в мързел и по този начин  родителите ще бъдат подтикнати да изискат от сина или дъщеря си по-голямо усърдие и активност. Ако проблемът засяга влечение по наркотици, терапевтът може да подчертае, че този опит все още не е достигнал нивото на физиологична зависимост, която е трудно да се преодолее. С други думи, родителите трябва да бъдат убедени, че проблема на младия човек се отнася към онзи тип задачи, които могат да бъдат решени при наличието на ясни правила и ясно определени последици от тези нарушения.  Ако младият човек се намира в процес на лечение (например при наркозависимост или поведенческо разстройство), терапевтът може да обещае съкращаване на неговия срок  или дори спиране в най-скоро време. През този период, когато подрастващият се намира в лечебно заведение под наблюдението на психиатри, той вече е получил социално клеймо на „душевноболен” и много често родителите поставят въпроса, дали е възможно младият човек да получи документ за инвалидност. Ако терапевтът допусне да бъде приета подобна възможност, той наистина ще определи младия човек като душевноболен, неспособен да води живот както всеки нормален човек. 

Родителите нерядко дисквалифицират себе си пред лицето на задачите, които им поставя терапевта, те се опират непрекъснато на своята неспособност и неумение, да определят ясно своите очаквания и претенции към сина или дъщеря си, заявяват, че не могат да определят правила или какви да бъдат мерките при нарушение на тези правила. Те демонстрират безпомощност и пълно незнание в отговор на серията от въпроси, които поставя терапевта (от типа: „Какво очаквате от своя син?”), дори ако тези въпроси касаят обикновен практически проблем (например, „Дали е възможно синът Ви да се възползва от Вашия автомобил в събота вечерта?”).  Типични са отговорите: „Не зная”, „О това трябва допълнително да се обмисли”, „Този въпрос не е толкова елементарен”, „Това зависи от много неща”, „Аз не съм в състояние да променя правилата, които следваме, всичко може да се случи”, „Откъде да зная кое ще е добре за него?” и пр. Противодействайки на този род съобщения, на терапевтът ще се наложи отново и отново да повтаря целта на терапията, както и целта, поради която цялото семейство се намира в терапевтичния кабинет. И тук терапевтът има правото да използва целия си авторитет за да удържа фокуса на вниманието на клиентите си върху поставените цели. На терапевтът може да се наложи да повтаря своите искания многократно, подкрепяйки ги с нови и нови рационални обяснения, до тогава, докато родителите преустановят своята съпротива.  Така например, ако родителите проявяват упоритост, заявявайки, че не знаят как да бъдат установени правила за сина им, терапевтът следва да отбележи: „Разбирам Ви, не е лесно да бъдат определени такива правила. Вашият син обаче е хоспитализиран, защото в напълно объркан. Ако Вие като баща действително искате душевната яснота да се завърне в сина Ви, то тогава сте задължен при общуването с него да бъдете пределно ясен. Преди всичко това става посредством правила, към които синът Ви следва да се придържа когато се завърне от болницата в къщи”.  Ще е голяма грешка, ако терапевтът действително повярва на демонстрираното незнание и неспособност на родителите, относно мерките за възпитание на своето дете. На практика всички маневри в поведението им преследват една цел – да заставят друг да прояви отговорност. Може да се предположи, че родителите активизират верига от комуникативни актове за да стабилизират йерархията, в която те снемат отговорността от себе си.

Като първа стъпка терапевтът може да призове родителите да споделят своите очаквания,  т.е. от позиция на родители да споделят това, което считат за важно. Ако родителите отговорят и на този пределно общ въпрос със заявление, опиращо се на тяхната несъстоятелност, тогава терапевтът следва да стесни обсега на въпроса (чрез закрити въпроси), свеждайки го до конкретен, частен, непредставляващ трудност за разрешаване.  Например, терапевтът може да помоли родителите да съгласуват своите очаквания и да се разберат за правилата, които трябва да бъдат поставени пред сина (дъщерята), след завръщането му от болницата.  Ако родителите не са в състояние да формулират нито едно правило, което се случва често, терапевтът трябва да направи първата крачка: „На практика става дума за каквото и да е просто и конкретно указание за Вашия син. Например, позволено ли му е да поврежда мебелите в дома Ви? или Има ли представа синът Ви за това, кога всъщност той трябва да се събужда и става от леглото си сутрин?”  Закритите въпроси, изискващи едно лаконично „да” или „не” автоматично форсират процеса, в който родителите започват да заемат по-решителна позиция и постепенно започват да достигат до все по-голямо съгласие. Сега вече от получения резултат може да се съди и преценява дали е поставено началото на промяната във вътрешно-семейната йерархия.

Често родителите прибягват към абстрактни заявления, изпълнени с многозначителен смисъл (например, „Искам синът ми да стане достоен човек”), зад които се опитват да избегнат личната си отговорност.  В отговор на такава родителска реплика терапевтът може да отбележи: „Само по себе си това желание е великолепно, но означава ли това, че всяка вечер синът Ви трябва да се прибира след дванадесет часа или означава ли това, че той има право да малтретира своите родители?”  Тук основната задача на терапевта е да върне разговора от абстрактния към конкретния въпрос и конкретното поведение. Това обикновено, земно ниво на обсъждане не позволява на родителите да се отклонят към фразеология и да избегнат своята отговорност (позиция).

Друго правило е, че терапевтът следва да избягва да поема върху себе си задачи, с които предстои да се справят самите родители. Например, многократно цитираните правила, които трябва да следва сина или дъщерята. Докато трае процеса, при който терапевтът се стреми да установи в семейството такава йерархия, в която майката и бащата да заемат полагащото им се място, той в никакъв случай не бива да дискредитира тяхната роля, приписвайки на себе си някаква родителска позиция.  Само в случаи, при които терапевтът чувства, че родителите биха взели грешно, способно да нанесе още по-големи вреди на детето решение, той може да атакува пряко техния авторитет, настоявайки за алтернативни решения. При това и тази процедура трябва да се запази далеч от очите и ушите на подрастващия.

Предаване на пълномощията на проблемния подрастващ. Понякога родителите в резултат на характера на своите действия сами предлагат властта в семейството на подрастващия.  Например, много често в отговор на въпрос на сина (дъщерята) кое решение да вземе, родителите заемат позиция, в която заявяват, че решението зависи от неговите планове.  В такъв случай терапевтът трябва да подчертае, че младият човек се нуждае от родителско ръководство и че само когато се научи да се грижи за себе си по съответния правилен начин, младият човек ще придобие способност да отговаря за себе си.

Ако в отговор на това последва възражение от страна на подрастващият, терапевтът може да опише всички преимущества, които предлаганият подход обещава на младия човек. Следва да се изтъкне, че юношата би живял в един предсказуем свят, познавайки точно своите задължения и своите привилегии, ще му спести авантюристични начинания, последвани от санкции, наказания и жестока разплата. В такива моменти родителите встъпват в разговор помежду си и тогава на хоризонта започва да просветва надеждата, че в края на краищата, ако те стигнат до съгласие, несъмнено ще укрепят своята власт над трудното си дете.

Перспективата родителският алианс да бъде създаден зависи от това, доколко родителите изцяло са се фокусирали върху своето неординатно дете.  Тук следва да се отбележи, че терапевтът трябва да бъде готов за това, че още в началото на терапията детето в повечето случаи се опитва да привлече вниманието върху себе си, като често се намесва (прекъсва) всеки път когато родителите започнат общуване помежду си.  Необходимо е терапевтът да успокои младия човек или да помоли родителите да го умиротворят.

Описвайки веригата (алгоритъма) на подобно взаимодействие, Хейли (1980) твърди: „Ако детето непрекъснато се намесва в разговорите на родителите, заставяйки ги да прекъсват беседата, той прави това от желание да ги предупреди за разногласието между тях”.  Според Клоуи  Маданес, в такова поведение на детето могат да бъдат открити две функции: първо, подчертава, че благодарение на вмешателството на детето, родителските разногласия и конфликти се отлагат с по-късен срок и второ, обратно, предполага се, че служи да възпрепятства пътя към съгласие. 

Най-често срещаната интерпретация в рамките на стратегическата семейна терапия е интерпретацията, че дебнещото вмешателство на подрастващият в родителската беседа пречи за разбирателството между родителите да реализират тази възможност. Изследвания сочат, че когато родителите беседват помежду си при участието на терапевта, който с надеждата да достигне до тяхното чувство за отговорност се старае да ги подтикне към единство, а юношата непрекъснато се намесва в този разговор, подобно вмешателство служи само за една цел – да не се даде възможност да се състои родителския съюз, обещаващ връщане на родителския авторитет. Дори ако беседата с родителите започне с разногласия, трябва да се знае, че  това е добър индикатор – все пак те встъпват в разговор, това означава също, че има възможност те да открият сривовете в своите разсъждения и договаряйки се по същество, могат да достигнат до желаното съгласие.  Именно тази възможност младият пациент блокира със своята намеса. Разбираемо, че различията в интерпретацията на тази функция в поведението на подрастващия води до съвършено различни терапевтични стратегии. 

Няма съмнение във факта, че когато семейството предлага на терапевта сериозно отклонение в поведението на порасналото дете, между родителите съществува разкол. Също така обаче е много вероятно този разкол да се явява резултат, а не причина за техните страдания – главоболие, взаимни укори и вина и пр., които неизбежно съпровождат болния за тях проблем, а както вече беше подчертано, самото отклоняващо поведение на юношата увековечава този проблем.  Възможен е и феномен, при който юношата проявява еднакво разрушително поведение в полярни ситуации: и когато родителите прекомерно се отдалечават един от друг, създавайки заплаха за развод, и когато те прекалено се сближават, стават близки, укрепват своите позиции, това е така, защото и в единия и в другия случай младият човек губи властта си над тях.

Понякога родителите предават властта на своето проблемно дете („вдигат ръце от него”), като го изоставят, напускайки родителските си позиции, т.е., отказвайки се от отговорност и грижи за своето дете. Подобни действия трябва да бъдат блокирани. Терапевтът трябва да подчертае, че отделянето на детето от родителите може да бъде реализирано само тогава, когато младият човек в социален план започне да се грижи за себе си достатъчно компетентно, а родителите да бъдат осведомявани за това къде, как и с кого той живее и одобрително да се отнасят към неговите планове. Изгонването от дома обикновено е заплаха, която родителите често използват, но тя практически рядко получава реализация. Независимо от ситуацията, във всички случаи има достатъчно шанс, след известно време родителите и детето отново да се съберат, като опасността да се възобнови обикновения и добре познат цикъл на взаимоотношения е голяма.

Често родителите се различават във възгледите си за прилагане на крайната мярка и наказание, като изгонване от дома. По-често е срещан варианта, при който бащата заплашва да остави сина си от вън, докато майката заема страната на сина си, защитавайки го от бащиния гняв и същевременно тайно съобщавайки информация пред сина си за това, колко страшна е заплахата на бащата, преувеличавайки вероятността от нейното изпълнение.  Случва се така, че майката започва да заплашва бащата с развод, ако той изхвърли детето им на улицата.  На свой ред бащата генерира своя алтернатива: ако синът не напусне сам дома, той самият ще го изхвърли от там. Във всички случаи заплахата за отлъчване на детето от дома служи за възпрепятстване пътя на родителите към взаимно съгласие – необходима предпоставка за съвместни грижи и надзор над сина или дъщерята. По този начин детето заема висша позиция в семейната йерархия, то получава власт, позволяваща му да разделя родителите си. В подобен случай терапевтът е длъжен да използва целия свой авторитет за да неутрализира тази заплаха, за да може отлъчването от дома да се отложи във времето до онзи момент, в който това предложение няма да бъде вече превантивна мярка, а ще стане стъпка, позволяваща на юношата  да се отдели от семейството си в пълно съгласие с тях.

Не са редки и случаите, при които младият човек за да удържи властта си, прибягва към последното и най-мощно средство – заплахата за самоубийство.  В тези случаи терапевтът разполага с две основни възможности: 1) хоспитализиране на младия човек, като се предполага възобновяване на терапията след стационарното лечение; 2) да възложи (предпише) грижата за него на родителите, помагайки им да предприемат всичко необходимо, за да предотвратят самоубийството.  Това е много сериозен избор, изхода от който зависи не само от сериозността на заплахата, но и от цял ред други моменти.   В този смисъл излизат на дневен ред следните въпроси: имал ли е юношата аналогични опити в миналото; способни ли са родителите действително да удържат детето си от тази рискова стъпка; доколко сериозна е тяхната готовност за тясно сътрудничество и пр.  Ако терапевтът направи избор в полза на второто решение, той е длъжен внимателно да проучи как подкрепата на родителите ще осигури всичко необходимо, за да не се повтори гибелната стъпка.  Той е длъжен да организира 24-часово наблюдение над младия човек, да бъде разписан график за дежурства, така че юношата нито за момент да не остава сам.  Обикновено подобен опит е тест за изпитание, от една страна на границите на родителското търпение, а от друга – на твърдостта на тяхната позиция в битката за достигане до нормално поведение на детето им. Когато младият човек прибягва към екстремална заплаха и извършва опит за суицид, терапевта следва да отчете опасността, която надвисва над родителския брак, която има допълнително разрушително действие – опасност, която ще причини на родителите допълнително страдание, ако те продължат и в бъдеще да се държат един към друг в този дух.  В тези случаи терапевтът следва парадоксално да хиперболизира една от двете неконгруентни йерархии, а именно, йерархията, в която младият член на семейството обладава властта над своите родители.  Очакванията от този подход са, че в отговор семейството ще бъде принудено да преустрои йерархията си в конгруентна[1].

[1] Терапевт в следващия случай е Диана Джимберт (Diane Gimbert), а в качеството на супервизор е авторът на книгата.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА VI Деструктивно поведение на подрастващите и отговорно родителство. (превод от руски език).

ГЛАВА VI. ДЕСТРУКТИВНО ПОВЕДЕНИЕ НА ПОДРАСТВАЩИТЕ И ОТГОВОРНО РОДИТЕЛСТВО

Комуникация и „обърната йерархия” в семейството.

В поведението на подрастващите и юношите много често се срещат сложни и тежки проблеми – агресивно или саморазрушително поведение, злоупотреба на наркотици и алкохол, екстремални депресивни състояния и пр. В подобни ситуации неконгруентността (несъгласуваността) на семейната йерархия обикновено встъпва като продължително действащ фактор, устойчивостта на който се поддържа от повтарящите се цикли във вътрешносемейното взаимодействие. Поради тази причина, когато става дума за подобно поведение винаги се препоръчва единен, вътрешен последователен подход. Това е така, защото в сравнение с другите подходи, този допуска по-голяма ригидност и по-малка свобода в областта на промяната.  Ригидността на метода позволява на терапевта да удържа собствените си граници и го предпазва от опасността да бъде притиснат от различни непредвидими обстоятелства, които могат да възникнат във връзка с хоспитализацията на тези пациенти, предпазват го от опасността симптомът да се превърне в хроничен недъг и пр.

В подобни случаи, трудностите на младите хора, безпокойството, което те причиняват на своето обкръжение, неуспехите им и социалната дезадаптация, се превръщат в основна грижа на родителите.  Наред с това, родителите могат да преживеят и други проблеми: неприятности в службата; конфликти с своите поостарели родители или прекомерна грижа за тях; заплаха за разпад на семейството и развод със съпруга (съпругата); депресивни състояния, едни или други заболявания. Всички тези несгоди обаче отстъпват на заден план, те изглеждат малки и незначими в сравнение с трагедията, в която се оказва детето на прага на своята възрастност.  Тогава родителите изцяло се концентрират върху младия човек, а потребността да му бъдат от полза става тяхна главна жизнена цел. На тях им остава само една възможност – да игнорират своите собствени трудности, да се държат заедно, за да не загубят възможността за оказване помощ на детето си.  Колкото и да звучи странно, в известен смисъл разрушителното поведение на младия човек може да има позитивно влияние върху родителите, дори ако то се възприема като тирания, като пряко издевателство, лишаващи ги от дееспособност и подриващо самите основи на техния живот. Синът или дъщерята могат да заплашват родителите си, че ако бъдат притискани, ако не получават това което желаят, могат да направят със себе си каквото поискат или дори пряко да заплашват родителите си с физическа разправа.  В подобни ситуации родителите попадат в капана на страха. Пред заплахата от автоагресия или враждебна ненавист, те започват все по-осезаемо да чувстват, че губят надеждата за спасението на своето дете.

Две неконгруентни йерархии в семейството

Именно в подобни случаи, в семейството симулативно се установяват две неконгруентни (несъгласувани) йерархии:

Първа йерархия – При нея родителите заемат превъзходна позиция над детето. Тук младият човек страда от определен проблем – той е зависим от родителската опека, той се нуждае да бъде нахранен, облечен, да бъде осигурен с пари и вещи, а родителите осигуряват на своето дете всичко необходимо, проявявайки грижа за него.

Втора йерархия – При нея над родителите доминира детето, което ги управлява посредством своята безпомощност или посредством опасността, която крие неговото поведение, насочена към себе си или към самите родители.  В случай, че родителите проявят своите права и поискат от сина си (дъщеря си) поведение, съответстващо на неговата възраст, те ще се изправят пред факта, при който могат да го подтикнат към постъпки, граничещи с краен риск. Едва когато детето бъде въведено в норма, тогава то ще загуби властта си над родителите, а последната то си осигурява посредством заплахата от екстремално поведение.

Както едната, така и другата форма на йерархия, не просто не са съгласувани, те дори се намират в отношение на парадоксална конфликтност. В единия случай юношата е безпомощен и се намира в подчинението на доминиращите си родители, а във втория случай, младият човек ги управлява и контролира.  Това е повече от парадоксално – от една страна да бъдеш главен, да управляваш, и същевременно да бъдеш в подчинение на тези, които контролираш.

Йерархическата неконгруентност представлява симулативно съществуване в рамките на една йерархична структура на две взаимно изключващи се йерархии, където едната формира другата и едни и същи хора участват в двете йерархии.

Хипотетично може да се допусне, че властта която подрастващият или юношата получава над своите родители, изпълнява по отношение на тях протекционно-защитна функция, позволяваща им да останат заедно[1]. И наистина, има голям брой случай, при които детето неволно доминира над своите родители благодарение на симптома на своята безпомощност и същевременно ги покровителства.  Когато обаче подрастващият започне открито да проявява своето деструктивно поведение (когато упражнява физическо насилие над родителите си, отнемайки им пари или вещи; когато започне открито да говори за самоубийство; когато напръска с бензин стаята си и започне да си играе с кибритени клечки и т.н.), вече няма място за съмнение в чий ръце се намира властта в семейството. Тези факти ни карат да мислим, че единствената функция, която изпълнява подобен род разстройство на поведението на младия човек, произтича от неговата експлоататорска власт. Първоначално разрушителното поведение на подрастващия може да има протекционно-защитна функция.  Постепенно обаче неконгруентната йерархия става все по-устойчива и системата на взаимодействие в семейството придобива хроничен характер, т.е., нарушенията в поведението на подрастващия се запазват като функция на семейството, чиято цел е неговото разрушаване. От един момент нататък е възможно неконгруентната йерархия въобще да не съществува. Вместо нея възниква „обърната йерархия” – младият човек малтретира своите родители в условия, в които за подобна реверсия се съдържат минимум или въобще не се съдържат каквито и да било реални основания.

Забележка: Този формат е типичен за случаите на девиантност, жестокост, насилие, зависимости и понякога при психози.

Когато младият човек притежава власт над родителите си, последните обикновено се опитват да върнат загубените си позиции и в този си стремеж се обръщат за помощ към службите за социален контрол (полиция и психиатрични заведения). Тогава младият човек бива настаняван в съответното учреждение, пребиваването в което за съжаление много често го довежда до още по-голяма безпомощност и още повече намалява способностите му да се самоконтролира. Безизходността на положението добавя още повече власт на подрастващият над родителите, поради факта, че те в своите настойчиви опити да му помогнат са принудени изцяло да се фокусират върху него. Така се създава „порочен кръг”.  Колкото повече се активизира и стереотипизира постоянното родителско съдействие, толкова повече нараства властта на подрастващият над родителите, и толкова повече намалява способността му да се самоконтролира. Той получава все повече и повече власт, извличайки я чрез своята безпомощност. По този начин дефектната система на взаимодействие настойчиво се възпроизвежда и дори се увековечава, особено ако върху младия човек вече е било поставено диагностично клеймо, съхранявано в социалните служби (детски педагогически стаи; служби за защита на детето и пр.) При факта за подобен финал почти не е важно, дали в началото поведението на подрастващият е изпълнявало протективна функция за запазване на семейството, дали е имало сигнална функция, предупреждаващо за опасността от развод или се е свеждало само до опит за завземане на властта в семейството. Изводът е един: решението на проблема трябва да доведе йерархията в такова състояние, че детето, стремейки се да бъде възрастен, да не доминира над родителите си,  нито посредством своята безпомощност, нито посредством произвола.

Понякога при подобни случаи може да се срещне определено сходство между поведението на подрастващия и поведението на единия родител. Ето няколко примера:

-дъщерята преживява апатия и на тази основа – отвращение към каквато и да било активност (учебна или трудова дейност), а в процеса на работа се установява, че майката се намира в депресивно състояние;

-дъщерята се отличава с невротична зависимост, а майката с алкохолна зависимост;

-юношата чува гласове, а баща му често разговаря сам със себе си;

-при синът се забелязват прояви на крайна жестокост, а бащата малтретира майката и пр. 

Тези примери ни убеждават в един факт, че много често отклоненията в поведението на младия човек са метафорични по отношения на дълбоки разстройства, характеризиращи поведението на родителите.

Когато терапевтът среща крайни форми на разстройство в поведението на младите хора, не е достатъчно да се търси метафорична връзка с родителските проблеми. Тази дейност е на ниво символична комуникация в семейството и е свързана с промени в метафората и аналогии.  Сега, при крайните форми на разстройства се препоръчва друг подход – много по елементарен и по-директен.  Фокусът се поставя непосредствено върху проблема за неконгруентната семейна йерархия.  Терапевтът последователно се стреми към такова решение, което да помогне на родителите да заемат съответната позиция в семейството. Ако родителите станат по-силни, те ще могат да разрешават собствените си проблеми с по-голям успех и по-голяма надежда, а детето ще престане да чувства нуждата от метафорично изразяване на родителските трудности.  При този подход, терапевтът се фокусира само върху буквалното (дигитално) изменение в съобщенията. Когато степента на патология действително е сериозна, терапевтът може леко да навлезе в метафоричния им смисъл. При тази ситуация единственият способ, позволяващ да се избегнат капаните и грешките в техните противоречия на нивото на което членовете обменят своите послания, е те да станат пределно точни и конкретни, като засегнат само болезнените, базови проблеми и напълно земни въпроси. Желателно е например, терапевтът да се придържа към твърдото убеждение, че младият човек е длъжен или да работи, или да учи като всички – да посещава занятията си в училище, да изпълнява домашните си задължения, да избягва алкохол, да не употребява наркотици, да не проявява агресия, да има няколко добри приятели.

В теорията за двойната връзка на Бейтсън (Bateson and others, 1956) се описва вътрешното противоречиво ниво на посланията в семейството на шизофреника[2]. Терапевтите, следващи тази теория, в продължение на много годни са се опитвали да дадат възможност на семействата, с които са работели, да развият  способности и умения за предаване един на друг съобщения в ясна и вътрешно съгласувана форма. По това време никой не е разбирал, че неконгруентните, т.е. вътрешно разсъгласуваните послания са следствие на неконгруентни позиции в йерархията:  ако родителите  искат да разговарят с детето си от позиция на родители, те са длъжни реално да се намират на родителски позиции. 

Теорията за двойната връзка е ограничена в рамките на комуникационната теория.  Понятието йерархическа неконгруентност предполага много по-широки организационни рамки, които включват в частност и процеса на комуникация. Ако родителят встъпи в ролята на човек, върху който лежи отговорността за семейството, но който в същото време се явява и тиранин, и изтезател на своето дете, то членовете на семейството в такава ситуация ще разменят вътрешно разсъгласувани съобщения, които отразяват разсъгласуваните им позиции в йерархията. 

Терапевтичният подход, който се предлага днес, в рамките на стратегическата семейна терапия се основава на идея, съгласно която терапевтът трябва да отговори само на едно от двете приведени определения за йерархията, а именно, че родителите отговарят за своите деца.  Иначе казано, на терапевта е позволено да игнорира това което е видимо и представено за своя вътрешна организация от семейството, което поставя в центъра ролята на подрастващия. Той е длъжен максимално да поддържа само една йерархия – тази, в която родителите носят отговорността за своите подрастващи деца.

От терапевта се изисква способност, да долови  в разказа на родителите тази информация, която ги характеризира като компетентни, отговорни възрастни и тази, която ги дискредитира, където те изглеждат слаби, безпомощни, неуверени и неумели хора. При цялото демонстрирано уважение на терапевта към младия човек, съобщенията, които свидетелстват в полза на неговата власт над родителите и безсилието на последните, следва да бъдат развенчани, а юношата да се насърчи и подтикне да определи своята позиция на човек, който представя по-младото и по-неопитно поколение. Този подход допуска и поощрява само определени послания на определени членове на семейството, за разлика от комуникационният подход, който преследва само яснота при изразяването на всички видове съобщения.  Тук фокусът се поставя не само върху конгруентните съобщения, но и на конгруентните отношения. Счита се, че ако проблема с реверсията в комуникацията, а така също и проблема с йерархическата организация на семейството бъдат решени, ще се нормализира и поведението на младия човек.

Вероятното съществуване в определени семейства на феномена „обърната йерархия”[3], не винаги трябва да се възприема като фактор, налагащ реконструкция на семейното минало.  Тази хипотеза е релевантна в голяма степен на тези силно действащи фактори, които изцяло принадлежат към настоящето.  Подобен възглед е продиктуван от определена потребност, а именно: от всички многообразни данни, характеризиращи младия човек и неговото семейство, да се подберат само тези събития, които формират патерни и са полезни от гледна точка на целта – изменение личността на младия пациент и преустройство на неговата ситуация.  Не бива да се забравя, че твърде сложната природа на „обърнатата йерархия” е в състояние съществено да затрудни търсенето и разработването на такива терапевтични действия, които са способни да доведат до промени.

Поведението на младите хора може да се разглежда като протекционно по отношение на родителите, т.е. удържащи единността на родителската двойка и предотвратяващи тяхната раздяла и развод (Haley, 1980). Паралелно с това обаче, е възможно разрушителността на тяхното поведение да бъде пречка за съгласие и алианс между родителите.

Според Маданес, при случаи на първа криминална постъпка или незначителен брой епизоди, свързани например с наркотици, терапевтът е длъжен много внимателно да разгледа вероятна връзка, съществуваща между поведението на подрастващия и протекционната функция, която той може да изпълнява в семейството.  Необходимо е да се провери, дали поведението на подрастващият не изразява в метафорична форма родителски проблем? Има ли в това поведение елементи на саможертва?  От друга страна, когато става дума за отклонения в поведението, придобили хроничен характер (за това може да свидетелстват повторна хоспитализация или нееднократна намеса на органите за социален контрол), терапевтът е длъжен да мисли в термините на йерархическата реверсия: да види проблема в разрушителните поведенчески актове, които позволяват на младия човек да запази властта си в семейството. Изхождайки от тази гледна точка, терапевтът следва да постави акцент върху йерархическата неконгруентност в организацията на семейството и на тези комуникативни маневри, които използват родителите, дисквалифицирайки себе си в позицията на родителски авторитет.  Този възглед се поддържа от редица изследователи, предмет на работата на които са били семейства с особености в комуникацията, присъщи за родители на шизофреници, деликвенти, деца, страдащи от хероинова зависимост (Sojit Madanes, 1969, 1971; Madanes, Dukes, and Harbin, 1980; Singer, 1967). Когато терапевтът овладее способността да разпознава и предвижда комуникативните маневри на децата и родителите, насочени към удържане на status quo в семейството, той може да намери способ за лишаването им от ефективност.

[1] С по-прецизна и разширена формулировка, която доказва, че нарушенията в поведението на детето в подрастваща и юношеска възраст изпълняват функция, позволяваща да се предотврати родителския развод, а също и подробно описание на етапите на терапията, необходими в подобни случаи, могат да се открие в работата на Haley, 1980.

[2] Ситуация, характеризираща двойна връзка е описана по следните начини: 1) „Индивид, включен в интензивни отношения, при които счита за жизнено важно точно да разпознае и да разбере смисълът на предаваното съобщение, за да има възможност да му отговори в точно съответствие с неговото съдържание“. 2) „Индивидът попада в капан, който се заключва в това, че партньорът предава съобщение, съдържащо едновременно две послания, от които едното отрича другото“. 3) „Индивидът е лишен от възможност да обсъди несъвпадението на тези послания или казано по друг начин, той не е в състояние да направи метакомуникативно заявление“ (Bateson and others, 1956, p. 257). Предполага се, че човек в подобни ситуации смесва двете нива на комуникация, буквално и метафорично, като не е в състояние да открие различията между тях. Състоянието на такова объркване, изразяващо се в неспособността да се различи към кой вид се отнася съдържанието на полученото послание, води, съгласно дадената теория, към сериозни патологии.

[3] Изследователски данни, потвърждаващи феномвна „обърната йерархия“ в семейства от този род, могат да бъдат намерени в работите на Madanes, Dukes, и Harbin (1980). Изводи, произтичащи от терапията също говорят в полза на този подход. Също така в процеса на обучаващите програми, водени във факултета по психиатрия на Мерилендския университет и Института за семейна терапия във Вашингтон, с участието на автора и Джей Хейли в ролята на супервизори, при проследяване развитието на 28 млади хора във възрастов интервал от 16 до 20 г., които до терапията са били хоспитализирани и са се намирали на лечение. Шест от тях (21%) са хоспитализирани повторно след терапията. Периодът между прекратяване на терапията и провеждането на интервю варира от 6 месеца до 2,5 години – средно 1,5 години. Случаите са били сразлични диагнози, но всеки един от тях е белязан поне веднъж с хоспитализация преди началото на терапията. 

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Изводи и заключение по Глава V. (превод от руски език).

ИЗВОДИ И ЗАКЛЮЧЕНИЯ

При всички описани случаи („Нощни кошмари”, „Самонараняване”, „Очите на дявола” „Дете в депресия” и „Отказ от училище”), терапевтът изхожда от предположението, че разстройството е аналог на родителските трудности и се появява като опит и сигнал за разрешаване на тези трудности. Вътрешно-семейното взаимодействие, в центъра на което застава симптома, става в такива случаи метафора на взаимодействието, сформирана на основата на даден родителски проблем.  Когато при детето се появи отклонение в поведението, системата на взаимодействие включваща родителските трудности се замества от нова система, фокусът на която се явява вече проблема на  детето.

В тези случаи задачата на терапевта е да измени симптоматичното поведение на детето, а заедно с него и участието на родителите в системата за взаимодействие, изпълняваща полезна функция за семейството. За да се изпълни тази задача, терапевтът трябва да разпознае аналога скрит в симптоматичното поведение на детето.

Изгодата, която семейството като цяло и в частност детето извличат от неговото проблемно поведение се изразява в това, че взаимодействието фокусирано върху симптома става метафора на система за взаимодействие, породена от родителските трудности – именно този тип взаимодействие трябва да се промени. Добре е известно, че едни взаимодействия в семейството в сравнение с други съдържат по-малък риск за тези, които участват в тях и именно те се оказват по-предпочитани.  Посочените преимущества се свеждат до наличието на някои междуличностно „изгоди”, които детето и родителите извличат от детското симптоматично поведение. Описаните вече три терапевтични стратегии са построени по такъв начин, че от една страна желаната от семейството междуличностна изгода да се запази в цялост, а от друга симптомът да изчезне.  Терапевтът помага да бъде запазена тази изгода, прилагайки различни способи, които да позволят на детето (или само на терапевта) да помогне на родителите („помагащо поведение”) да се справят с трудностите.

За постигане на тази цел терапевтът следва следните стъпки:

(1)  Издига хипотеза, съгласно която симптомът на детето се явява метафоричен или аналогичен израз на родителския проблем.

(2) Терапевтът открива каква именно е метафората, изразена в поведението на детето и на кого точно от родителите детето помага с това поведение.

(3) Терапевтът определя системата за взаимодействие, във фокуса на която се намира симптома и метафората, превърнала се във фокус.

(4) Терапевтът планира интервенция, чиято насока е да се измени най-вече метафоричното действие, с което да се осигури или алтернативно действие на метафората, или да се изменят последиците, която метафората играе за родителите. Терапевтичната интервенция приема формата на разяснение на причините, намиращи се в основата на проблема и описание на възможните последици. Тя може да намери израз и във вид на директивна задача, предписваща на членовете конкретен план за действие в рамките например на една седмица, като се посочва какво точно следва да правят родителите.

Накрая следва да се подчертае, че стратегията на терапевта се гради индивидуално за всяко отделно семейство – за всяко семейство се разработва специфичен терапевтичен план.

Теоретично отстъпление

В предложения модел, симптомът на детето установява система на взаимодействие в семейството, която е аналогия и заместител на друга система на взаимодействие, причинена от родителски проблеми. От това твърдение логично следва (въпреки че липсват данни в подкрепа на това), че е възможна и обратната зависимост, а именно: трудностите в поведението на родителите могат да породят система от взаимодействия, която метафорично изразява и замества взаимодействията, фокусирани върху проблемното поведение на детето. С други думи, както детето може да служи като метафора за родителите, така и родителите често действат като метафора за детето. Фокусът на взаимодействието в семейството е обект на циклична промяна: от дете към родител, от родител към дете, от детски проблем към съпружески проблем и обратно към проблем на детето. Що се отнася обаче до самия цикъл, в който членовете на семейството си помагат взаимно чрез взаимно използване на метафорично поведение, той остава непроменен.

Има основания да се смята (въпреки че тази идея все още не е намерила значителна емпирична подкрепа), че индивидите растат и се развиват в рамките на семейството, помагайки си взаимно чрез действия, които метафорично възпроизвеждат поведението на всеки друг член на семейството. С други думи, цикличните промени във фокуса на взаимодействията са характерни не само за патологията, но и за нормалния растеж и развитие в семейството. Например едно момиче може да се бори със задачата на професионалното си самоопределение, докато един ден майка му внезапно разбере неопределеността и несигурността на собствената си професионална позиция. Фокусът на семейното участие ще се измести от грижите на по-младия член на семейството към проблемите и скърбите на майката. Докато майката се опитва да се справи с професионалната си дилема, като промени, да речем, мястото си на работа, момичето ще бъде по-успешно в решаването на своята, вземайки избори и решения относно личното си бъдеще. И майката, и дъщерята ще преодолеят трудностите, срещани по пътя, и ще продължат напред към нови житейски препятствия и възможности. Може би основната разлика между нормалността и патологията е, че нормалното семейство се движи напред, придружавайки своя опит с положителни дефиниции, докато семейството, което изпитва различни видове разстройства, живее, подчертавайки предимно негативните признаци на съществуване.

От гледната точка, представена в тази книга, терапията може да причини вреда, ако се намесва във колебанията, които възникват в цикъла. Намесата на професионалисти може да доведе до фиксиране на цикъла във всяка конкретна точка (особено при продължителна терапия), което ще прекъсне спонтанния му ход или ще блокира цикличните колебания във фокуса. Понякога терапията твърде бързо предизвиква колебания на фокуса – от детето към родителя или от родителя към детето, създавайки у терапевта илюзия, че настъпва истинска промяна. Ако целта на терапията е да сложи край на този повтарящ се цикъл, терапевтът трябва да подреди нещата така, че родител и дете да си помагат взаимно за да преодолеят общите си трудности, не като прибягват до симптоматично поведение, а като използват други, по-надеждни средства.

Позицията на терапевта

Каква е позицията на терапевта, когато се сблъска с проблемите, представени за терапия? Какво трябва да поиска от пациента, за да получи информацията, необходима за формулиране на хипотеза? Какви въпроси трябва да си зададе, за да разбере по-ясно семейната ситуация? Хората рядко представят проблемите си във форма, от която пряко следва необходимата и единствено правилна терапевтична стратегия. Всеки път самият терапевт трябва да търси и намира нещо особено в ситуацията, което да му позволи да формулира проблема във форма, която да го направи по-достъпен за разрешаване.

Въпроси, които терапевтът трябва да зададе на семейството.

За да започнете, трябва да формулирате хипотеза за проблема. И за да направите това, трябва да съберете определена информация за семейството. Кога се е появил симптомът, как, къде и при кого? Какво прави всеки член на семейството, когато симптомът е станал очевиден? Какво е било направено, за да се отърве от него? Кой е бил най-разстроен от проблема, кой се е чувствал тъжен, тревожен, ядосан, засрамен или объркан? Кои членове на семейството страдат или са страдали преди от подобен проблем? Кой на кого прилича в семейството? Кой за кого работи или в кой клас учи? Работата и обучението вървят добре или зле? Има ли някакви специални обстоятелства или грижи, които отличават семейството? Кои роднини са включени в проблема и как? Дали членът на семейството изпитва симптом, подобен на някой от тези роднини и дали техният проблем е подобен на това, което изпитва? Кой в семейството се е сближил един с друг благодарение на проблема и кой се е отдалечил? Какво трябва да се промени, за да изчезне проблемът? Тъй като членовете на домакинството отговарят свободно на тези въпроси, ще бъдат изяснени и други точки, по-специално кой получава защита (грижи, помощ) от носителя на симптома, кой получава междуличностна „полза“ от симптома и какво е естеството на тази полза и т.н. По време на тези въпроси и отговори системата на взаимодействие, установена в семейството около симптома, постепенно ще започне да се разкрива пред терапевта. В същото време ще стане очевидно как това взаимодействие е метафорично свързано с други взаимодействия в семейството.

Въпроси към терапевта.

Разсъждавайки върху представения проблем, терапевтът трябва да си отговори на редица въпроси. 1) Каква е метафората, изразена чрез симптома? 2) До какво се свежда изискването, имплицитно включено в симптоматичното поведение? 3) Как встъпва в качеството на фокус, предизвикващ загриженост идентифицираният пациент (с други думи, към кого в семейството е адресирана неговата помощ и от кого пациентът очаква помощ и защита)? 4) Каква е междуличностната полза, получена от симптоматичното поведение – за семейството като цяло и за самия носител на симптома? 5) По какъв начин ползата или междуличностната изгода могат да се съхранят извън симптоматичното поведение? 6) Как трябва да бъдат организирани членовете на семейството, така че да имат други възможности да си помагат и да бъдат полезни един на друг?  7) Как може да се възстанови и освободи йерархията от двойна връзка в семействата с деца, в която отговорността за децата е на родителите, а не обратното? 8) Как могат да се установят по-равноправни отношения в семейната двойка? Отговорите, получени на всеки един от тези въпроси кара терапевта да формулира следващия, докато цялостната картина на ситуацията се оформи с достатъчна пълнота. Разбира се, получената идея  за комплексната система от взаимодействия в семейството, в сравнение с реалната сложност, страда от значително опростяване. Но въпреки всичките си ограничения, тя ще предостави перспектива, от която може да започне да се развива терапевтична стратегия.

Въпроси, водещи до формулирането на йерархията.

Терапевтът ще трябва да постави пред себе си въпроси, без които спецификата на йерархичното устройство на семейството ще остане неразгадано. Кой за кого е отговорен в това семейство? Кой от кого иска разрешение и по какъв повод? Какви са правилата, на които се подчинява живота в дома? Какво се случва, когато правилата са нарушени? Какви очаквания имат родителите за децата си, достигнали подрастваща или юношеска възраст? Важно е да се научи също, колко власт дават членовете на семейството на социалните работници и други професионалисти, когато става въпрос за необходимостта от тяхната намеса. Когато планира стратегията на своите интервенции, терапевтът трябва да има представа за вътрешносемейните източници на власт, освен това трябва да ги вземе предвид, за да намери в тях не пречка, а надеждна опора за своите действия. Когато се изучава структурата на властта в едно семейство, е важно да се определи кой кого контролира в следните области на семейния живот: 1) собствеността върху парите; 2) разпределение на времето (кой взема решения за това как другият член на семейството да прекарва времето си и контролира този аспект от живота му пряко или чрез изисквания и забрани; кой съпруг определя колко време могат да прекарват заедно); 3) обмен на информация (кой споделя информация и кой я пази в тайна; кой решава какво може да се съобщава на другите в и извън семейството, и какво не подлежи на публичност); 4) кой член на семейството е „пазач на вратата“ (кой определя критериите и дава разрешение кои лица могат да гостуват на семейството и семейството (или отделни негови членове да посещават). Ако единият съпруг взема всички финансови решения, определя кога и колко време двойката прекарва заедно и не е особено комуникативен, то е ясно, че той е грабнал много повече власт от партньора си в брака. И може би на обезвластеният не му остава нищо друго, освен да се обърне към помощта на симптом, за да се възползва от безпомощността си, за да балансира вътрешносемейната йерархия. Въпреки това, ако жадният за власт съпруг загуби позицията си на власт, той също може да прибегне до симптоматично поведение, за да си върне загубеното. Когато се сблъскате със случаи на тежки поведенчески разстройства при юноши и млади мъже, когато те крадат от времето и парите на родителите, безразсъдно губейки и двамата, като правило откривате съответния фон – семейна атмосфера, пълна с различен род премълчавания, табута, тайни и липса на взаимно разбиране. Случаи от този вид са едни от най-типичните доказателства за господството на неконгруентна или несъгласувана йерархия в семейството.

Когато общата картина на вътрешносемейните отношения стане повече или по-малко оформена, започва да става по-ясно от какъв ъгъл да се подходи към проблема с йерархичната неконгруентност. Какво трябва да стане фокус: проблемът с парите и времето или самият симптом?

Очертавайки стратегията за интервенция, терапевтът неизбежно ще трябва да стесни перспективата за разглеждане на проблема, жертвайки ценна, но в известен смисъл излишна информация, за да избере от редица възможни хипотези единствената, която изглежда най-практична и икономична от гледна точка на психотерапевтичната цел.

Представеният на терапевта проблем се разбира в неговата цялост само когато се доведе до решение. До този момент всички отговори на семейството на стратегиите на терапевта трябва да се приемат като част от информацията, която допринася за по-дълбоко разбиране на нейните трудности.

Формулиране на проблема.

Формулировката на проблема, намерена и развита от терапевта за себе си, не трябва буквално да съвпада с интерпретацията, която той прави  за семейството. Нещо повече, понякога членовете на семейството изобщо не са запознати с неговото предефиниране: терапевтът се ограничава до конкретно предписание какво трябва да направят във връзка с проблема и относно него. Една от причините за тази резервираност е нежеланието да се прибягва до безсмислени спорове. Когато едно обяснение или предефиниране на проблем намери място в терапевтичния процес, то винаги е отчасти вярно. Намеренията на терапевта, разбира се, не са за да измами семейството, а да даде такова определение и обяснение на проблема, въз основа на което членовете на семейството да действат така, че да дадат възможност на терапевта да ръководи семейството да се промени.

Планиране на стратегията.

Когато терапевтът достигне до разбиране на проблема и ясно формулира същността му за себе си, той може да премине към следващия етап – планиране на стратегия за разрешаването му. Стратегията обикновено се свежда до поредица от предписания, които семейството трябва да следва. Тези предписания правят наличието на симптома ненужно. Броят на потенциално възможните терапевтични стратегии е толкова голям, колкото са безброй възможностите за преформулиране на проблема.

След като терапевтът е формулирал основата на стратегията си, той трябва да я преведе в конкретни действия, чрез които тя да бъде приложена. Тези действия представляват същността на предписанията и обясненията, които терапевтът дава на семейството.

Изпълнение на стратегията.

Обмислянето на стратегия и дори превръщането й в действие още не означава постигане на нейното изпълнение. Естествено е да се очаква, че членовете на семейството ще се противопоставят на терапевтичните предписания. В отговор на съпротивата, терапевтът предефинира и преформулира ситуацията, предлагайки нови предписания. Последните трябва да се основават на внимателно планирано преформулиране на проблема и неуморни усилия на терапевта да насърчи членовете на семейството да изпълняват неговите предложения. Предписанието на терапевта може да предвижда сериозно изпитание за пациента. Предписанието може да има за цел да обезсърчи пациента да се държи по начин, диктуван от симптома. Директивите могат да бъдат директни или парадоксални, адресирани директно към носителя на симптома или неговите родители, както и към съпруга, като изискват и двамата да поддържат или дори да засилят симптома. Обикновено наистина дълбоката интервенция се комбинира. В случаите, когато предписанието на терапевта не постига целта, се търсят други тактики. Работата със семейства всеки път включва напълно уникална комбинация от интервенции, необходими за осъществяване на промяна в това конкретно семейство.

Завършване.

В случаите, когато разрешаването на основния проблем не освобождава семейството от други много осезаеми трудности, терапевтът трябва да насочи вниманието си към тях. Често, след като елиминира симптома, той трябва да се справи с проблема с йерархичната организация на семейството. Когато работи със съпружеска двойка, терапевтът има за цел да установи по-равностойни отношения между тях, така че никой от съпрузите да не търси източника на силата си в безпомощността, която симптомът предоставя. Когато носителят на проблема е дете, терапевтът се опитва да даде повече сили на родителите, за да се почувстват отговорни както за децата си, които са призвани да подкрепят и възпитават, така и за себе си, собствения си живот и организацията на тяхното семейство. Но често реорганизацията на йерархията се случва заедно и едновременно с решаването на основния проблем, така че не са необходими допълнителни намеси.

След разрешаване на представения проблем терапевтът трябва да е готов да довърши работата, оставяйки на пациентите правото и възможността да потърсят помощ отново, ако възникнат нови затруднения. Те трябва да си тръгнат с идеята, че терапията ще доведе до промяна, но семейството ще продължи да се променя по-нататък по своя собствена воля и преценка. Лесно е да се разбере колко е важно терапевтът да отдаде дължимото на семейството и без да се преструва, да изрази благодарност към тях. Накратко, интензивните терапевтични изменения често настъпват толкова бързо, че семейството не се сеща да ги припише на участието на терапевта. Също толкова важен момент е, че терапията трябва да се прекъсне, когато необходимостта от нея вече не е необходима. Най-доброто нещо за човек е да попадне в ситуация, в която сам се справя с проблемите и преодолява житейските трудности, без да зависи от никого и без да е пациент.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Преформулиране (предефиниране) на проблема. (превод от руски език).

ПРЕФОРМУЛИРАНЕ (ПРЕДЕФИНИРАНЕ) НА ПРОБЛЕМА

В два от описаните до сега случаи терапевтът прибягва към прилагане стратегия за преформулиране на проблема  на детето.

При случая „Самонараняване”, диагнозата за самоувреждащи действие е редуцирана в качеството на елементарна грешка на пациента, който намира „неподходящо място, в която да поставя карфиците”. 

При случая „Дете в депресия”, терапевтът променя местата на причината и следствието. Докато майката счита, че „депресията на сина й е причина той да не посещава училище, терапевтът обръща местата – не посещаването на занятия е причина за депресията”.

И в двата случая обаче проблемът не е преформулиран кардинално (обикновено кардинално се преформулира проблемите на възрастни пациенти.

В описаните случаи, когато от симптома страда детето в семейството, родителите в много голяма степен са отворени да съдействат и се стремят да разберат естеството на проблема. Игнорирайки, недооценявайки или подлагайки на съмнение ролята и обективността на родителите в този случай, терапевтът неволно отслабва позицията на родителите и работи против собствените си цели, преследващи такава реорганизация на семейната йерархия, при която родителите еднозначно да заемат своите полагащи им се места в йерархията (висши, горни позиции) по старшинство и отговорност по отношение своето дете.

Следва да се отбележи, че казаното при работа с детски проблеми не означава, че проблемът не може или не бива да бъде предефиниран изцяло. Тук препоръката по-скоро се отнася до това, да се проявява по-голямо внимание и усет.

Към преформулиране следва да се прибягва при определени обстоятелства – когато например, определеното заболяване подлежи на ревизия, а източник са други специалисти, а не родителите, или когато терапевтът види, че родителите благосклонно приемат новото виждане за симптома, без да се сърдят на терапевта или да изразяват съмнение в неговата правота (липса или наличие на ниска съпротива).

Накрая следва да се отбележи, че преформулирането на проблема следва да се ограничи между неговата причина и следствие.

Скритата тук опасност се заключава в следното: ако преформулирането на проблема не бъде извършено достатъчно умело, без необходимото уважение към неговия смисъл (това означава и недостатъчно убедително), терапевтът автоматично ще се окаже противник на семейството, а не негов съюзник. При дадения подход конфронтацията се използва крайно рядко, като една от главните позиции на терапевта е уважението към хората, включени в проблема.  Възможно е именно благодарение на това уважение, родителите, въпреки очакванията си да не окажат съпротива в процеса на терапията и да не се стигне до сериозен сблъсък с терапевта.  Не бива да се забравя и друго – терапевтът не бива да прибягва към открити интерпретации, които могат да предизвикат съпротива.

Има още една особеност, която трябва да се подчертае. Преформулирането на проблема в дадения случай не предполага задължително позитивна конотация или позитивна категоризация на пациента. Смисълът на предефинирането се състои в промяна на определението за проблема по такъв начин, че да го направи достъпен за разрешаване. Например, безотговорността е индивидуална черта на характера, която може да се окаже много по-негативна отколкото депресивността, но тя е по-достъпна за разрешаване.  Мускулните спазми могат да се подадат на изменение по-лесно, отколкото истеричния плач.  С подрастващите, които отказват да ходят на училище се работи много по-лесно, отколкото подрастващите, страдащи от депресия. С други думи, към проблема трябва да се подхожда не с намерение да се минимизира или да се представи поведението на пациента в позитивна светлина, а да се определи проблема така, че неговото разрешаване да бъде възможно.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Разбиране на метафората. (превод от руски език).

РАЗБИРАНЕ НА МЕТАФОРАТА

Целта, преследвана от терапевтът в описаните клинични случаи („Нощни кошмари”, „Самонараняване”, „Очите на дявола” „Дете в депресия” и „Отказ от училище”) е насочена към детето за постигане отказ от своето проблемно поведение и към родителите – към установяване на такава система за взаимодействие, която не само да донесе полза, но и да функционира относително добре на фона на тази разрушителна функция.  За да бъде постигната тази цел, терапевтът трябва да разкрие метафората и отклонението, присъщо за поведението на детето и семейното взаимодействие, което е обусловило това отклонение.

Ключът, който терапевтът използва в това търсене представлява наличието на знаци за подобие (аналог) в поведението на родителите и детето – това са близки проблемни ситуации и постъпки, сходни реакции, еднакви неуспехи, страхове и пр. симптоми. Терапевтът трябва много внимателно да се вслушва в изявленията на родителите по време на интервюто и да долавя как те се обръщат един към друг и към терапевта: на ниво буквално съдържание  те са свързани с детето и се отнасят към него, обаче трябва да се разбират метафорично, т.е., звучат така, сякаш думите имат отношение към някой от родителите.

Пример: Майка се обръща за консултация към семеен психолог по повод проблемно поведение на сина й – момчето проявява открита физическа агресия, изразяваща се в чести сбивания, малтретиране и унижение на по-малки от него деца и на момичета, като в същото време с връстниците си (момчета) пациентът има затруднения в контактите, нерешителен е и дори е страхлив. В хода на интервюто се установява, че бащата нееднократно е упражнявал насилие на майката. Освен това той е крайно неуверен в себе си, намира се в постоянно напрежение и изпитва страх да не загуби работата, респ. доходите си.  При тази ситуация агресивното поведение на сина позволява на майката да получи помощ. Консултирайки се в клиника за детско развитие по повод поведението на детето, на практика тя успява да получи специализирана подкрепа и помощ за своя собствен проблем – насилието на съпругът й върху нея. По този начин тя избягва унижението, което би преживяла, ако се обърне официално за подкрепа като жертва на домашно насилие.

 

Важно! В семейната система симптомът действа циклично, като никой от членовете не остава незасегнат. Наличието на проблем при един от членовете, може да доведе до проявата на симптом при друг, при това, обикновено жертва на симптома става онзи член, който е с най-малки съпротивителни сили (в случая детето).

 

Понякога ключ за разбирането на метафората е съдържанието на това, за което говорят родителите, както например в горния случай. При други ситуации терапевтът трябва да направи специален подбор маркери (признаци): отделни думи; тон на гласа; красноречиви жестове и пр. прояви в невербална комуникация. Така например, майката може да отбележи: „Моят син има главоболие по-често, отколкото се случва на децата в неговата възраст”, съпровождайки думите си с неопределени жестове към сина и към съпруга си.

Метафоричната комуникация е като на „двойно виждане”. Образно може да бъде описана като наблюдение от близо на железопътна линия – човек трябва да променя посоката на погледа си от едната към другата релса. Аналог на феномена – „Гледаш единият, а говориш на другия, гледаш в една точка, а получаваш информация за това, какво се случва в друга точка” С една и съща последователност взаимодействието в семейната система се възпроизвежда на различни нива, като едното ниво води до друго.

Аналогията между ситуациите на родителя и детето обикновено е доста очевидна.

При случая „Самонараняване” ясно се вижда – наднорменото тегло на майката се преживява като непоносимост от собственото си тяло, а детето реагира с метафора – то се самонаранява с карфица в областта на стомаха.

При последния случай – бащата има главоболие, което е причинено от служебни неприятности. Той получава в добавка още едно главоболие – това на неговия син.

При случая „Дете в депресия” – при депресираната майка синът започва да страда от „депресия”; детето преживява страха на майката и отказва да посещава училище; детето отключва своеобразно помощно за майката поведение (симптом), за да я отърве от собствената й депресия и от неразбиращият ги баща (съпруг).

„Вътрешно-семейното взаимодействие във фокуса на което се намира определена проблемна ситуация на единия от родителите, се заменя с взаимодействие, в центъра на което застава проблема на детето. Фокусирането върху аналогията между проблемите на родителя и този на детето позволява, да бъде открита спецификата на симптома от такава гледна точка, от която при друг стратегически, дори чрез структурен подход на семейната терапия не би могло да се види” (Haley, 1976b; Minuchin, 1974).

Когато терапевтът успее да намери ключа към метафората, откривайки тайната на проблемното поведение на детето, той може да получи много повече информация като насочи интереса си към родителите, дори към разширеното семейство. Важно е терапевтът да прояви интерес дали същият проблем (симптом) не е съществувал по-рано при някой от родителите или родствениците на детето и съществува ли в момента.

При формулиране на хипотезата, детският проблем трябва да се включва като аналогия на родителския, а решението трябва да преследва промяна на метафората в неговото поведение – например метафората на неуспеха да се промени с метафора на успеха, или да бъде намерено друго решение за метафоричното поведение на детето. 

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Случай N 14. Отказ от училище. (превод от руски език).

Стратегия 3 – Изменение на метафоричните решения

Нарушенията в поведението на детето служат и като метафора, и като решение на родителския проблем.

Нарушенията в поведението на детето служат както като метафора, така и като решение на проблема на родителя. Понякога решението, което детето използва неволно, намира подкрепа в последствията, които поведението му има за родителя. Ако терапевтът успее да промени тези последствия по такъв начин, че те да изглеждат като трудно изпитание за родителя или детето започне да възприема метода, който е намерил за решаване на проблема, като изключително неприятен, девиантното поведение ще престане да изпълнява функцията си и проявите му най-вероятно без следа ще изчезнат. Нека разгледаме друг случай като пример.

 

СЛУЧАЙ № 14 – ОТКАЗ ОТ УЧИЛИЩЕ

Четиринадесетгодишната Мери отказва да ходи на училище. Тя е най-малката от шестте деца в семейството. Майка й е починала, когато тя е навършила пет години. Бащата е прехвърлил отглеждането на по-малките деца върху най-голямата сестра.  По-късно обаче когато сестрата постъпила в колеж, бащата разбрал, че момичето има сърдечна връзка с някакво момче. Тези отношения били оценени от бащата като заплашителни, тъй като отклонявали момичето от домашните й задължения. Бащата, който бил по професия строителен работник влязъл в тежък конфликт с голямата си дъщеря, която впоследствие се изнесла от къщата. Така грижите за Мери трябвало да поеме бащата.

Веднъж, когато бащата отвеждал Мери на училище, пред вратите на училището тя внезапно побягнала. Този факт страшно разстроил бащата. За всички в училището поведението на Мери било загадка. Питали се: „Защо Мери отказва да ходи на училище?”.  Тя се учила добре, всички много я обичали. Училищният психолог споменал, че веднъж Мери му признала, че се страхува от нова женитба на баща си. Психологът решил, че е възможно това признание да има отношение към сегашния проблем.

Терапевтът поканил семейството (бащата, дъщерята и нейната по-голяма сестра) на консултация, на която присъствал супервизорът му,  наблюдаващ сесията зад едностранно огледало.  След срещата терапевтът и супервизорът обсъдили случая.  Те предположили, че поведението на момичето е метафорично изражение на нейния стремеж да бъде като съпруга на баща си. Ако тя не посещава училище, то тя би могла да има време за домакинството така, както една истинска съпруга на баща му. Версията била изключително правдоподобна, особено като се отчита факта на конфликт между най-голямата дъщеря и баща й, която по-рано заемала тази позиция в семейството и изпълнявала ролята на жена, грижеща се за най-малките и домакинството. 

Терапевтът и супервизорът съставили план за срещата, предвиждащ строго определени терапевтични стъпки:

1.На първо място, се предвиждало да бъде отправена похвала към бащата за това, че с такъв успех се справя с възпитанието на толкова много деца.

2.След това, терапевтът трябвало да се поинтересува, защо бащата не се е оженил повторно, добавяйки, че човек с такива редки достойнства заслужава втори брак, и че женитбата би облекчила съдбата му.

3.Веднага след тази тема терапевтът трябвало да промени насочеността на разговора, връщайки се отново на въпроса за това, колко забележителен баща е той, защото абсолютно всички деца с изключение на Мери, успешно се учат или работят.

4.По-нататък предстояло обсъждане с бащата и голямата сестра сериозния проблем, касаещ бъдещето на Мери и нейните възможности за професионална реализация – „Какви биха били те, ако Мери действително не завърши училище?”,  „Възможно ли е тя да стане хостеса или детегледачка?”

5.След това се предвиждало терапевтът само да предупреди бащата, че ако Мери не посещава училище по тези неоснователни причини, бащата ще трябва да заплати глоба в размер на 15 долара дневно.

6.Накрая терапевтът трябвало да се върне към темата за женитбата на бащата, отбелязвайки, че ако действително Мери преустанови посещенията си в училище, то най-добре ще е той действително да се ожени.  Тогава когато в дома се появи новата му съпруга, тя ще наглежда Мери, а момичето ще й прави компания. Съпругата му няма да се чувства самотна, докато той е на работа. Освен това, новата съпруга ще има с кого да разделя домашната си работа и няма да се претоварва със задължения в многолюдното домакинство. Терапевтът поставил акцента върху избора пред бащата, твърдейки, че най-доброто решение за него и семейството е той да се ожени.

Планът допускал, че ако Мери реагира по странен начин на вероятната женитба на баща й, то отклоненията в нейното поведение автоматично ще генерират противоположни последици: бащата ще се ожени.

Плана за работа е бил приведен в изпълнение. В хода на интервюто не веднъж бащата се подсмихвал, когато в хода на беседата била засягана темата за неговата възможна женитба. Той разбира се е имал спорадични връзки с жени, но никога не бил водил жена в дома си. Мери заявила, че тази тема не я вълнува, дали баща й ще се жени или няма. Когато интервюто продължило, тя се обърнала назад и дълго време не променила позата си.

Внезапно, когато станало дума за най-голямата сестра, която се била преместила в друг град, Мери казала, че би желала по-често да се вижда с нея. Терапевтът се възползвал от казаното и попитал бащата дали може Мери да посещава сестра си при условия, че през цялата седмица посещава училище. Бащата отговорил, че сам би я отвел до там.

Интервюто завършило с напомняне на терапевта, че бащата трябва сериозно да помисли върху сключването на втори брак. 

На следващия ден Мери сама отишла на училище и от този момент тя редовно започнала да посещава занятията.  В първия почивен ден тя заминала на гости на сестра си. 

На контролните срещи, продължили около година след това било установявано, че Мери продължавала да посещава училище и освен това се учела добре. Що се отнася до бащата, той се помирил с най-голямата дъщеря, но до женитба не се стигнало.

В началото на терапията нарушенията в поведението на момичето метафорично изразявали нейния стремеж да изпълни по отношение на баща си ролята на отсъстващата съпруга. Вместо да посещава училище, както всички на нейната възраст, тя, подобно на съпруга, остава в къщи и води домакинството. В известна степен Мери замества сестрата, която е напуснала къщата след конфликта с бащата.  Терапевтът е променил по такъв начин ситуацията, че анормалното поведение на Мери и нейното нежелание да учи, става повод и причина, принуждаваща бащата да помисли за втори брак. Нейното поведение не само, че престанало да служи като метафора, позволяваща й да разглежда себе си като съпруга на баща си, но довежда до коренно противоположен изход – подтиква го към неговата женитба. Освен това, терапевтът е предоставил възможност на Мери да се върне към предишната ситуация, установена в семейството преди смъртта на майката и тя вижда в нея най-добрия изход. Поставяйки условие за постоянно посещение в училище, терапевтът успява да извоюва от бащата разрешение за посещенията на Мери при сестра си. Мери получава възможност да повлияе на баща си. Тя го подтиква към помирение със най-голямата му  дъщеря, която впоследствие се завръща в семейството и с това се възстановява онзи баланс, който е бил дефицитен за Мери. Сега семейството отново напомня времето, когато Мери е била малка, а сестра й се е грижела за нея.

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Случай N 13. Дете в депресия. (превод от руски език).

Стратегия 2: Замяна на метафората на неуспеха с метафора на успеха.

В тези случаи, при които детето благодарение на своето симптоматично поведение оказва помощно за родителите действие, заплащайки за това твърде висока цена, терапевтът може да се опита да намери друг, по-полезен и позитивен път, където помощното поведение на детето да не бъде свързано с инкасиране на страдания, дефицити, лишения, както за него, така и за близките. Посредством симптома, детето метафорично изразява родителските трудности и неуспехи.  При подобна ситуация терапевтът създава условия, при които родителите, чийто проблеми намират изява в детския симптом, да получат кредит на време, през което поведението на детето да се промени към по-добро. Това подобрение е показател за успешността на родителите.  Новото, много по-адекватно поведение на детето се превръща в метафора на родителския успех.  А когато родителите постигат успехи,  проблемното поведение на детето губи своята функция, защото то вече не е аналог на родителските неуспехи.

 

СЛУЧАЙ № 13 – ДЕТЕ В ДЕПРЕСИЯ

Тринадесетгодишно момче е доведено за консултация в психиатрично отделение. Медицинско лице (психиатър) от семейната психологическа служба установява тежка форма на детска депресия.  Когато младият пациент е настанен в болницата, последващите изследвания диагностицират, че неговата майка в миналото също е страдала от тежка форма на депресия. Този проблем бил характерен и за едната от двете сестри. Получената изчерпателна информация за симптома, установена от специалисти с медико-биологична ориентация в психотерапията, послужила за вземане на решение да се проведе индивидуална психотерапия с пациента.

Депресивното състояние на детето се изразявало в пристъпи на плач и безделие, в чието състояние преминавал по-голямата част от деня; отказ от посещение на училище (напоследък не посещавал занятията близо два месеца) и накрая спорадични апели за самоубийство. Момчето е било подложено на курс за индивидуална терапия, като психотерапевтът бил убеден, че детето не бива да се подлага на стресови ситуации. По-късно било взето решение, като съставна част от лечебния курс, майката също да бъде подложена на индивидуална терапия в същия консултативен център. След проведените сесии, продължили няколко месеца, не били установени сериозни промени в поведението – основните симптоми продължавали да функционират.

На по-късен етап било взето решение за насочване семейството към семеен терапевт. Като основание за това решение послужил факта, че и при други членове на семейството се наблюдават аналогични симптоми.

След запознаване с документацията и след първата среща, семейният терапевт е поискал консултация със своя супервизор, тъй като по негово мнение състоянието на пациента се влошавало. 

Сред лекарите продължавало да се обсъжда вариант за хоспитализация и продължителна индивидуална терапия с медикаменти (това означавало вероятност детето да развие „кариера” като душевноболен пациент). След първото интервю обаче била формулирана следната хипотеза:  Допуска се, че предвид факта за наличието на депресия у майката в миналото, можело да се приеме, че „депресията” на сина се явява метафора на майчината депресия. Данните сочели, че детето отказвало да посещава училище, а пребивавайки в дома си, то било непрекъснато в компанията на майка си. По този начин, развивайки симптома пациентът увличал майката в непрекъснати грижи за себе си и същевременно я отдалечавал от нейния проблем. С други думи, симптомът на детето се бил превърнал във фокус за семейно взаимодействие.  Оставало да се изясни, каква точно е системата за взаимодействие около симптома на детето, т.е. контекста.

В началото на терапията (с оглед проверка и изключване на хипотези) терапевтът преформулирал проблема точно обратно.  Симптомът бил определен като отказ да се посещава училище, а депресията била обявена като резултативна на безделието и седенето в къщи.  Първоначално терапевтът се е обърнал към майката в качеството си на експерт, компетентен по преодоляване (справяне) на депресивни състояния. Терапевтът посветил майката в своята хипотеза, като обяснил, че когато детето оставало в къщи, неговата депресия се явявала метафора на майчината депресия. Ако детето продължи училищните си занимания под въздействието, активността и отговорното поведение на майката, то най-вероятно то ще се справи със състоянието си, а неговият успех ще бъде личен успех на самата нея[1].

На първото интервю терапевтът е заявил, че според него основната причина момчето да бъде доведено от родителите за консултация се състои в това, че то не желае да посещава училище. Тогава майката побързала да се възпротиви, като отбелязала, че проблемът се състои в тежката депресия, в резултат на която синът й не посещава училище. От своя страна бащата застъпил становището, че плачът на детето и нарушенията в неговото настроение са нормални проблеми за подрастващите и момчето разбира се трябва да посещава училище. Терапевтът се възползвал от това разногласие в позициите на родителите, за да формулира депресията като следствие на причината – отказ от посещение в училище. 

Оказало се, че в началото на проблема, бащата е оказвал силен натиск върху детето да продължи да посещава учебните занятия. Всеки път когато се е разигравала подобна сцена, бащата винаги се е натъквал на силна съпротива от страна на майката (между впрочем майката била поддържана в своята теза от специалисти, занимавали се с проблема – личният педиатър на семейството, психиатри, терапевтът, провел индивидуалните психотерапевтични сесии, педагози). В крайна сметка системата за вътрешно-семейно взаимодействие еволюирала в следния порядък: синът плачел, жалвайки се, че е болен и не е в състояние на учи;  бащата продължавал да настоява, че момчето трябва да учи както всички деца;  майката с колебание възразявала, че детето не бива да бъде подлагано на тормоз и стрес.  Тази система на взаимодействие вероятно е действала аналогично на друга, имаща място в случаите, когато в състояние на депресия  изпадала майката.  И в този случай ролята на бащата била аналогична – той подтиквал съпругата си към активност, заставяйки я да се грижи за детето останало в къщи. От своя страна, майката заявявала, че това не е по силите й, тя се чувствала депресирана, отпаднала, без сили и желание за каквото и да било; не била способна да носи всички житейски (семейни) тежести.

По този начин системата за взаимодействие е придобила циклична (кръгова) форма – депресията на сина се превърнала в точно копие на цялото вътрешно-семейно взаимодействие, формирано в резултат на депресията на майката. И двете системи били завършени и затворени, като и в двете присъствал по един и същ начин бащата (съпруга).  Когато синът изпадал в депресия, майката не се нуждаела от своя симптом (майчината депресия), тъй като в основата и на двете депресии стояла една и съща система за взаимодействие.

Участието на специалистите и в двата случая, както е видно се е извършвало по един и същ начин. Когато бащата гръмогласно заявявал пред тях, че не правят достатъчно за да тръгне момчето му на училище, те (лекари и педагози) сдържано го осъждали. Когато майката изпадала в депресия, бащата и при нея нищо не можел да промени, тъй като лекуващият психиатърът непрекъснато прилагал медикаментозна поддържаща терапия. Съществуващата система за взаимодействие, включваща майката, бащата, сина и специалистите се превърнала в метафора, заместваща системата за взаимодействие, която съединявала (сближавала) майката и бащата.

Мнението на семейният терапевт било различно. Според него, седенето в къщи и отсъствието от училищни занятия могат само да усилят апатията, самосъжалението и скръбта. Пациентите били лишени от възможен социален терен за укрепване на самооценката си. Преживявали се като отхвърлени, неспособни, негодни и изолирани. Ето защо той продължавал да застъпва становището, че детето трябва да прави това, което правят всички деца на неговата възраст – да посещава училище.

Семейният терапевт е взел решение да използва аналогията в поведението на майката и поведението на сина, като фикусът падне както върху присъщото и за двамата депресивно състояние, така и върху волята им за успех, която може да позволи да преодолеят общия за тях недъг.  С тази идея терапевтът проявил интерес дали  някой друг от родителите е изпитвал подобно страдание както сина им. Майката споменала, че няколко години след раждането на двете сестри-близначки при нея се била появила тежка форма на депресия и била подложена на медикаментозна терапия. Близнаците изисквали много грижи, за кратко време, едно след друго, децата преминали през повечето характерни за тази възраст болести. Майката сама се е грижила за тях. Същевременно това съвпаднало с преместване на семейството в друг град. Майката се оказала откъсната от своите роднини, които й помагали в отглеждането на голямото дете. Съчувствайки й, терапевтът отбелязал, че навярно тя се била превърнала в специалист в областта на депресията и със сигурност не би могло да се намери друг човек, който най-добре може да помогне на сина й.  Тя добре знае колко е важно човек в подобно състояние да остане активен, да се върне към своите задължения и преследва своите цели и отговорности, за да успее да се справи с депресията. Тогава майката се съгласила с терапевта.

Родителите се оказали достатъчно заинтересовани от положителния изход на нещата и терапевтът пристъпил към разработка на план за връщане пациента на училище. Тук майката внезапно отбелязала, че разполага с информация от терапевта на сина й, но може да я предаде само лично. Детето било помолено да излезе от кабинета. Тогава майката отново поставила на масата доводите на предишните специалисти, че детето не бива да се подлага на стрес, а посещението в училище се разглеждал като подобно състояние. От своя страна терапевтът подчертал, че родителите имат възможност сами да направят избор и добавил, че е готов да се срещне с терапевта на сина, провел индивидуалната психотерапия, но ще се наложи временно прекъсване на терапията докато детето не тръгне на училище.

След тези предварителни договорки терапевтът дал на родителите следната инструкция:

Още на следващия ден майката и бащата, заедно трябва да отведат сина си на училище. Ако момчето не окаже съпротива пред входа на училището и е относително спокойно по пътя до там, родителите да го оставят само, позволявайки му по-нататък да действа напълно самостоятелно.  Ако синът започне да се съпротивява, тогава майката да влезе заедно с него в клас, да седне до него на чина и да присъства на всички занятия, държейки детето за ръката, подкрепяйки го и предавайки му смелост. Терапевтът е подчертал, че майката е способна да разбере и ободри сина си както никой друг, защото самата тя е преживяла подобни трудности.  Накрая терапевтът помолил  на следващия ден всеки от родителите да посвети синът им в подробностите на този план.  

В края на интервюто, когато родителите разговаряли, момчето което в продължение на цялата среща стояло сравнително спокойно и взимало участие само когато го запитат, сега започнало тихо да плаче. Терапевтът незабавно отбелязал, че обикновено родителите много бързо се разстройват когато виждат сълзи в очите на децата си и добавил, че съвременната педагогика допуска, че момчетата плачат толкова често, колкото и момичетата и с това те просто изразяват чувствата си.  В този смисъл било напълно естествено, когато детето плаче, родителите да не бъдат прекалено чувствителни и огорчени от вида на сълзите му. Чувайки тези обяснения, момчето внезапно започнало да плаче с неестествено силен глас, хленчейки, че не желая да ходи на училище. Терапевтът отбелязал, че в случая детето демонстрира „протестно” поведение, което е типично за децата на неговата възраст и е показател за нормалния ход на неговото възрастово развитие.

След сесията, преди родителите да приведат плана в действие, синът им внезапно изчезнал от дома. Около два часа по-късно той позвънил на майка си, обещавайки, че ще се завърне, ако не го карат да ходи на училище. Майката обещала, а синът се завърнал. На свой ред майката позвънила на семейния терапевт с въпрос какво да прави сега, след като вече е обещала на детето, че няма да го отведе в училище. Терапевтът посъветвал просто да се обясни, че понякога и на майките им се налага да кажат неистина и че се налага детето да отиде на училище.  Съобщавайки му тази новина, синът отново започнал да плаче и това продължило почти през цялата нощ, на сутринта обаче той се събудил и без всякаква съпротива се отправил с майка си на училище. Не се наложило тя да остава с него на занятия.

След този случай, детето започнало нормално да посещава училище, изведнъж се увлякло по скейтборд, който му помогнал в установяването на нови контакти с другите деца.  Сега обаче възникнал друг проблем – как да бъдат възстановени училищните навици на пациента.  Появило се едно нетърпение часовете да завършват по-бързо, за да има повече време за пързаляне в парка.

Бащата се оказал доста взискателен. Той нямал търпение да направи от сина си бойскаут и за да постигне тази цел, той се обърнал към терапевта с молба да му предостави надеждна процедура, така, както в случая с връщането в училище.  Бащата със същата упоритост искал от сина си регулярно да посещава църква. Тогава терапевтът успял да убеди бащата, че посвещаването като бойскаут все пак не е от първа необходимост. Бащата се съгласил с това, но бил непреклонен по отношение посещенията на църква. Накрая бил постигнат компромис: синът ще посещава църковната служба само в тези дни, в които цялото семейство отива в църковния храм.

С този проблем терапевтът се занимавал в продължение на 4-5 сесии, а след това работата със семейството била прекъсната.

В началото на следващата учебна година, съвсем неочаквано самият пациент позвънил на терапевта, заявявайки, че на него отново не му се учи и има намерение да напусне въобще училище. В тази връзка момчето помолило за среща с терапевта.  Последният посъветвал, че е по-добре за своите намерения да уведоми родителите си, посочвайки, че именно те са му помогнали последния път. По тази причина той би трябвало да се надява, че ще му помогнат и в този случай. Впоследствие при контролиране развитието на случая, което продължило около 6 месеца, терапевтът се убедил, че момчето надлежно продължило образованието си, създало добри приятелски връзки, водело активен социален живот, увлякло се в спорта.

Заключение:

В самото начало на терапията депресията на сина се явявала метафора на майчината депресия. В края на терапията успешното разрешаване на случая послужило като метафора на успеха, с който всъщност майката успяла да преодолее своята депресия. В началото на терапията системата за взаимодействие включвала: бащата, който непрекъснато протестирал, яростно реагирал и недоволствал от факта, че синът му  не прави това, което той изисква от него; синът, който реагирал с плач, мълчание, тъга, безделие; майката, която непрекъснато твърдяла, че детето не е в състояние да помогне на себе си и че не бива да бъде подлагано на стрес. Тази система за взаимодействие е била аналог на оплакванията на бащата по отношение на майката, която от своя страна твърдяла, че не е в състояние да се справи и че не бива да бъде подлагана на стрес. В края на терапията успехът на майката по отношение постигнатото със сина, се превръща в аналог на нейното собствено постижение, придобивайки нова компетентност по отношение на своето състояние – факт, който терапевтът умело лансира пред съпружеската двойка, издигайки и укрепвайки самочувствието и позицията на съпругата в семейната система.

[1] Ако дадения случай се разгледа от гледна точка на междупоколенческа коалиция (Haley, 1976, b), то майката и синът могат да се окажат свръхвъвлечените членове на семейството, а бащата – маргинализиран. В такъв случай отговорността за връщане на сина в училище следва да бъде възложена на бащата. Подобно решение обаче може да усили чувството за неадекватност при майката, на самата депресия и да повлече със себе си съпружески трудности.  

 

СТРАТЕГИЧЕСКА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ (Клоуи Маданес). ГЛАВА V. Родителски проблеми – изменения в детско-родителското взаимодействие. Случай N 12. Очите на дявола. (превод от руски език).

СЛУЧАЙ 12 – ОЧИТЕ НА ДЯВОЛА

Представеният случай касае пуерториканска двойка (имигранти в САЩ), която пристига на консултация (в болнично заведение), водейки своята 15-годишна дъщеря с оплаквания за чести припадъци. Педиатърът е препоръчал електроенцефалограма  (ЕЕГ) с идея, откриване признаци за епилепсия. Родителите са се отказали от ЕЕГ, но били насочени за среща с психотерапевт. Последният ги е посъветвал на родния им език и ги е убедил в необходимостта да направят ЕЕГ с оглед проверка на хипотезата за епилепсия.

Терапевтът се е срещнал със семейството. На първата сесия се установява, че момичето постоянно пропуска учебни занятия в училище, опасявайки се, че може да получи внезапен припадък в клас в присъствието на съучениците си. За бащата се изяснява, че от дълго време също има редица оплаквания от медицински характер, в резултат на които не можел лесно да намери работа.  Обикновено те двамата оставали в къщи, а майката ходела на работа. 

Майката изложила мотивите за възражението им по отношение ЕЕГ: по тяхно мнение, медицината в дадения случай била безсилна; по дълбока била причината за припадъците – „очите на дявола и неговото пагубно влияние върху цялото семейство”. Терапевтът се опитал да убеди родителите в това, колко важно и нужно е да бъде подложена дъщеря им на сериозни медицински изследвания, но те упорито се противили и държали на своето.

Терапевтът се е обърнал за консултация към своя супервизор и заедно са разработили стратегия за интервенция. При новата среща със семейството, терапевтът е заявил, че през цялата изминала седмица много е мислил над думите им и е стигнал до извода, че действително без машинациите на дявола и зловещото влияние на неговите очи всичко това не би се случило. Само по този начин можело да се обясни защо дъщерята и бащата страдат от непонятна болест. Терапевтът споделил, че се е консултирал със своя супервизор, аржентинец по националност и с голям опит, професионалист, от който е разбрал, че в Аржентина е известно едно надеждно средство срещу очите на дявола.  Иска ли семейството да узнае кое е това средство? – попитал терапевта. Родителите на момичето отговорили, че са много заинтересовани да разберат кое е това средство и са готови на всичко, за да се избавят от дяволското въздействие. Терапевтът е казал на майката, че тя трябва да закупи от близкия магазин тясна червена лента (панделка). След това да направи от нея за всеки член от семейството (бащата, майката, детето и останалите деца) малки червени панделки, които да пришие от вътрешната страна на бельото на всеки Членовете на семейството не бивало никога да се разделят с панделките, да ги държат в непосредствена близост до тялото си, особено ако напускат дома. Създаденият талисман имал силата да отнема от очите на дявола магическата им сила.

На следващата среща след седмица станало известно, че майката е изпълнила директивите на терапевта, а припадъците на момичето били изчезнали.  Бащата видимо се чувствал по-добре.  Беседвайки със семейството терапевтът забелязал, че бащата и дъщерята постоянно оставали в дома си, тъй като не се чувствали напълно здрави, а майката увлечена в своята работа изцяло се била отделила от тях, забравяйки за своите задължения и като съпруга, и като майка.  Терапевтът е изтъкнал, че е необходимо родителите да обсъдят установения в семейството порядък, при който пълномощията на майката били възложени (прехвърлени)  върху 15-годишната дъщеря, която се била превърнала в основен фокус на взаимодействията в семейството.

Минала още една седмица, през която не са настъпили припадъци. Момичето е започнало да посещава училищните занятия. Бащата успял да си намери работа. Терапевтът е изразил мнение, че според него е настъпило време да премахнат талисманите, тъй като очевидно семейството се е освободило от въздействието на дяволските очи. Всички радостно се съгласили. 

Много скоро обаче родителите пристигнали отново и съобщили, че дъщеря им е получила припадък. Тогава терапевтът е осъзнал, че отказа от панделките (талисманите) е било грешка и е заявил, че е необходимо още известно време семейството да носи лентичките. Така панделките били върнати на своите места и автоматично изчезнали припадъците. Момичето отново тръгнало на училище, а бащата на работа. 

След няколко седмици терапевтът отново се срещнал със семейството, за да закрепи естествената позиция на момичето в семейната йерархия, която тя трябва да заема като дъщеря, а бащата да заеме позицията си на глава на семейството, която я загубил, седейки у дома.

В дадения случай симптомът на момичето и отказът на родителите да изпълнят изискванията на лекарите може да се разглежда като метафора на непослушание, което те срещат в американската култура.  С други думи, представянето на проблема, включващ в себе си не само припадъците на детето, но и отказа на родителите от ЕЕГ, встъпва като метафоричен акт на апел, чрез който семейството отхвърля чуждата култура.  Очите на дявола се оказват безсилни за американската медицина, американското училище, което трябва да посещава, американската фабрика, където бащата трябва да работи. Разглеждайки ситуацията през очите на семейството, терапевтът се присъединил към този апел.  Обединявайки се е със семейството против дяволските очи, терапевтът практически е изменил метафората, водеща до отклонения в поведението на семейството.  До началото на терапията семейството метафорично отхвърля културата на средата като цяло – лекари, училище, работа и пр.  След терапията семейството съвместно с терапевта метафорично отхвърля очите на дявола и неговата магическа сила.

Симптомът на момичето на практика формира помощно поведение спрямо родителите. Той е метафора, позволяваща на семейството да изрази нежеланието им да приемат чуждата култура, избягвайки риска от негативни последици, които биха се стоварили върху имигрантите, ако проявят открита форма на протест. Специална защита на симптома осигурява бащата, тъй като състоянието на дъщерята му позволява да не бъде във фокуса на това отрицание и под прикритието на грижи за детето, да реализира своя протест, оставайки в къщи.  Припадъците на дъщерята се оказват полезни и за майката, тъй като й позволявали да работи спокойно и уверено, знаейки, че бащата се грижи за дъщерята, избавяйки я от самотата.

Първата стъпка на терапевта е била свързана с приемане семейната метафора, съгласно която семейството се намира под въздействието на могъща сила, несъпоставима с възможностите на американската медицина по мащабите на своето влияние.

Втората стъпка касаела изменение в метафоричните действия на семейството: продължавайки по свой начин да се съпротивяват и отхвърлят американската култура, те променят метафората. Семейството продължава в същия дух да се опира на нови магически способи, които са по-могъщи от очите на дявола, но същевременно се отказва от припадъците и безделието в къщи.  Тази промяна става възможна благодарение на това, че терапевтът е успял да намери „надеждно” противодействие, чийто източник отново се корени в латиноамериканската култура, която е по-близо до пуерториканския произход на семейството.  Освен това, поръчвайки на майката да закупи червена лента и да направи панделки за всички членове на семейството, терапевтът я упълномощава с отговорност да подготви необходимото средство за противодействие, а това означава буквално, да възстанови нейната позиция в семейството – нещо което тя отдавна е изоставила.

В крайна сметка момичето останало във фокуса на семейното взаимодействие, като е продължило своето подпомагащо родителите поведение, но вече с помощта на друго (изменено) метафорично действие. Все пак поведението на семейството не можело да се възприеме за напълно нормално. Всички негови членове продължавали да вярват, че тясната червена лентичка пришита от вътрешната страна на бельото им е онова магическо средство, благодарение на което те се спасяват от припадъците и страданията.

Третата стъпка в терапията се заключава в това, че терапевтът е успял отново да събере бащата и майката – като родители на своите деца и като съпруг и съпруга. В резултат на терапията ситуацията в семейството коренно се подобрила, а тя от своя страна улеснила цялостната адаптация на имигрантите към новата им социална среда в САЩ.  Необходимостта от въвличане на дъщерята в метафоричната система за взаимодействие вече била напълно отпаднала.