Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1348108 Постинги: 1562 Коментари: 116
Постинги в блога
<<  <  65 66 67 68 69 70 71 72 73  >  >>

 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 3


4.Граници на семейната система
Всяка семейна система има свои граници, които определят нейната структура и съответно, определено съдържание на психодинамиката на семейния живот.  Външните граници на семейството се променят видимо. Да се върнем  у нас преди началото на демократичните промени. По онова време се наблюдаваше следния феномен – колкото повече външните граници на държавата се затваряха и се налагаха ограничения за общуване между държави и култури, толкова повече вътре в държавата семейството се отваряше, т.е. границите на семейната система по о нова време са пропускливи, дифузни, рехави.  Тази особеност се отразяваше в начина на живот и законите, в механизмите на вътрешната политика. Прокарваше се политика под девиза: „Държавата е най-добрия възпитател”.  Партийните организации нахлуваха в живота на семейството и личността. Популярно инфантилни бяха партийните събрания по месторабота, на които се разглеждаше поведението на колега, който си е позволил извънбрачна връзка.  Това е времето на размитите семейни граници.  Ако отидем още малко по-нататък в изследването на границите на семейството ще установим, че на ниво граници между субсистемите (съпружеска, родителска, сиблингова, субсистема на прародители), границите отново се втвърдяват. Децата в голяма част от времето си прекарваха на улицата, формираха се т. нар. „детски банди” (сега за тези групи се ползва названието „децата повече общуваха”). Този баланс между твърди, ригидни външни държавни граници, последван от рехави, пропускливи семейни граници и отново твърди субсистемни граници се подържа от закона за хомеостаза.  По това време съществуват съвършено други контакти между родители и деца.  Външния свят е безопасен, гарантиран, семейството е отворено, децата общуват свободно. В днешно време баланса е обърнат, външните граници са отворени, а семейната система е затворена. Външния свят е опасен, враждебен, подозрителен. Децата общуват по-малко, в по-ограничени и качествено подбрани групи.   Днес родителите се безпокоят, когато детето излиза на улицата. Подозрителни са към всяка негова нова връзка или група, в която членува.  Днес родителите не харесват, когато детето расте както по-рано,т.е., в общественото съзнание се формира положително отношение към затворените семейни граници.  Ако границите на семейството са закрити, т.е. домът е затворен; гостите се приемат по конкретни поводи и само по покана; прилагат се определени ритуали и правила по отношение гостуването и маниери на поведение на семейството пред гости и без гости в дома си, то автоматично границите на субсистемите се отварят, стават размити и взаимодействието между тях става по-интензивно. В този тип семейство родителите посвещават голяма част от времето на децата си. Сега родителите казват: „Трябва да се занимаваме с детето си”, т.е отговорността за свободното  и училищно домашно време изцяло се поема от родителите.  Възникват поведенчески оформени размити граници между субсистемите: майката подготвя с детето домашните задания; детето знае, че то не отговаря за това – майка му ще го накара, ще го контролира, ще го провери. Детето счита, че ако отиде на училище неподготвено, то е защото майка му не му е помогнала, не е намерила време за него; получената двойка е нейна двойка.  Тази близост между субсистемите е предпоставка за лесно възникване на коалиции, например майка и дете, което от своя страна води до преразпределение на ролите вътре в семейството. Когато майката и детето влезнат в коалиция, обикновено бащата застава в периферията на семейната система. Когато бащата отстъпи полагащото му се централно място редом с майката в семейната система, тогава той формално или въобще не взема участие в емоционалния и съдържателен живот на семейството.
Вертикалните (междупоколенческите) коалиции винаги са дисфункционални!  Един от механизмите за регулиране и промяна на границите между субсистемите е формирането на т. нар. „семейни триъгълници”.
Пример: Да си представим следната ситуация: майка, баща, дете и телевизионен приемник.  Вечерният триъгълник се образува, когато детето бъде сложено да спи.  В семействата с трудни взаимодействия много често детето се явява медиатор между родителите.  Когато детето бодърства, възниква триъгълника – майка, баща и дете.  Родителите например са много любещи и детето придава смисъл на брака им, чрез изпълнение на родителските си функции.  Родителите естествено се интересуват от детето си, от неговите постъпки, постижения и неуспехи,  те общуват и обсъждат живота на детето. Когато при детето се появи проблем, родителите автоматично се обединяват и сближават, за да му помогнат.  Те уважават своето родителство, отговорни са,  харесва им да бъдат родители.  Когато детето отиде да спи, започва да работи другия триъгълник – майката, бащата и телевизионния приемник и  отново всичко е наред. Съпрузите общуват през и чрез телевизионния приемник. Проблемите възникват, когато изведнъж спре електричеството при вечерния и когато го няма детето, при дневния триъгълник.  Срив в отношенията при съпружеската двойка с триъгълни отношения настъпва и много често в онзи момент, в който детето напусне семейството – отиде на учи в далечен град; сключи граждански брак и пр.
(Следва схема на вътрешносемейните триъгълници – вечерен и дневен)
Междупоколенческите коалиции са лесно видими образувания.  Обикновено още при влизане на семейството в кабинета на психотерапевта могат да бъдат забелязани признаци. Единственото което се иска от психолога е да осигури достатъчно места за настаняване на семейните членове.  Ако членовете имат достатъчно богати възможности да избират места за сядане, те се разполагат така в пространството, както се коалират в семейството.  Обикновено членовете на коалицията се стараят да седнат един до друг и се намират в по-голяма близост и по-голяма дистанция от останалите. Периферните членове на семейството заемат отдалечените места, а тези които са най-слабо мотивирани, да участват в терапевтичния процес или са аутсайдери – в близост до изхода.  Обикновено в най-голяма близост и фронтално срещу психотерапевта заема място лидера в йерархията. Ако в семейството са се оформили две коалиции, то дистанцията между тях е очевидна.
5.Стабилизатори на семейната система
Всяко семейство, както дисфункционалното, така и функционалното има свои стабилизатори.  Функционални стабилизатори са: общото местоживеене, общи пари, обща дейност, общи развлечения. Децата, болестите, нарушеното поведение – това са дисфункционални стабилизатори.  Децата не са длъжни да бъдат стабилизатори, затова защото те растат, развиват се и трябва да живеят свой, отделен от родителите си живот.
По-рано средната продължителност на живота не е била толкова дълга, както сега.  Бракът продължавал не повече от 20 години.  Хората се женели, отглеждали децата и бързо след това умирали.  При тази скоротечност и краткосрочност на живота, децата не са били дисфункционални стабилизатори.  Сега времето на човешкият живот значително е удължено.  Общоизвестната клетва: „Да живее съвместно, докато смъртта ни раздели” се превръща в тежко изпитание.  През това време децата порастват, а съпружеството може щастливо да продължи, ако разбира се не е било стабилизирано преди това от децата.
Друг дисфункционален стабилизатор се явява съпружеската изневяра.  Нерядко зад систематическите изменения стои невротичен страх от близост. Често стереотипът на взаимодействие по повод на измененията са изневяра, изясняване на отношенията и скандалите по повод изневяра, примирение. След примиряването двойката продължава да живее съвместно до тогава, докато не се натрупа достатъчно напрежение от нерешените проблеми и отново не възникне криза.  Когато съпрузите усвоят подобен стереотип, те всъщност попадат в порочен кръг, при който циклично се повтарят периоди на кризи с периоди на помирение и стабилизиране.  Аналогичен е порочния кръг на онези двойки, които заявяват например: „Ние може да се караме, да се обиждаме, да се бием дори, но не се развеждаме”. 
Наличието на брак позволява на мъжа да не се жени за своята любовница – това е доста удобно. Защо трябва да прави това? Защо трябва да разрушава семейството си?  Дори забежката му в една извънбрачна връзка дава възможност да останат съпружеските му отношения стабилни.  Такива хора считат, че правят извънредно много за своето семейство и те често казват: „Съпругата ми е нещо свято!” или „Семейството ми е най-ценното нещо!” Всъщност, ако бъде разгледана анамнезата на такъв тип личност, то ще се изясни, че той никога не е могъл да поддържа дълго диадни отношения. Страхът от близост е този, който го тласка да бъде ту с едната, ту с другата, а на практика не е нито с едната – тогава той се чувства комфортно.  И така, ако се съберат двама души, изпитващи едни и същи страх от близост, то регулярното отсъствие на съпруга леко се възприема от съпругата.  Когато връзката им е многогодишна, това не може да остане скрито. 
Пример:  Клиентка се омъжва в ранна възраст и след недълъг брак се развежда. След това се омъжва втори път, ражда дете и следва нов развод.  След 12 години раздяла, тя позвънява на първия си съпруг, който отдавна е женен и има дете. Те започват романтична връзка, която продължава три години. За този мъж е известно, че той винаги е имал любовници.  Той нощувал поне 3-4 пъти в седмицата при тази жена в продължение на три години. При това, въпреки всички уговорки, той никога не направил стъпка да изостави съпругата си.  Любовницата в случая се явявала стабилизатор на семейните отношения. За него този начин на живот бил доста изтощителен, тъй като формирал стереотип, всеки път когато сключи брак, да създаде извънбрачна връзка, по-късно тази връзка да получи статут на брачна връзка и да последва отново намиране на любовница.
От тази серия има и друг аналогичен патерн. Съпружеските отношение били нарушени отдавна, повече от десет години. Те нямали сексуален живот, нощували в различни стаи.  Съпругата не работела – нейният психичен статус бил съмнителен.  Съпругът имал своя любима работа и дясната му ръка била жена, която той превърнал в любовница. Всяка вечер тя го отвеждала със собствения си автомобил до неговия дом.  Всичко това било известно на съпругата. Тя споделя как всеки ден вижда през прозореца, как съпруга и слиза от автомобила, след това се обръща, помахва с ръка на жената, прави десет крачки, отново се обръща, отново помахва с ръка с весело лице и така няколко пъти до вратите на своя дом. Тук следва да се изтъкне, че за неработещата съпруга, доходите на мъжа и били важни. Тя била готова да се разведе с него, ако той и предостави финансова компенсация в достатъчно солиден обем.  Съпругът обаче не желаел развод. Той разбирал, че ако се разведе, то ще му се наложи да се жени за своята любовница, а това означава, че с тази жена ще възникнат нов тип отношения.  В това семейство имало пораснал син – алкохолик.  Още като дете той затънал в блатото на семейната лоялност.  Майка му и баща му взаимно се обвинявали, че всеки от тях възпитава момчето неправилно.  Когато бащата възпитавал детето, майката се съпротивявала и го обвинявала, че е жесток, твърд, нечувствителен, защото го наказвал.  Когато майката възпитавала детето,  бащата говорел, че то ще се провали.  По този начин детето било поставено в ситуация на непрекъснати противоречиви избори – ако се подчини на баща си, това означавало предателство към майката, а ако се подчини на майка си, предавал бащата. Така той станал хипофункционален.  Той започнал да води странен живот – спял през дена, нощите посвещавал на „Интернет”, а в минутите на просветление употребявал алкохол.  Този младеж последователно постъпвал в различни ВУЗ, но никога не могъл да завърши дори първия семестър.  По този начин, той като добър син запазвал своята вярност към родителите, като не давал преимущество при спора кой е по-добрия родител.
Друг популярен стабилизатор на семейната система е болестта.  Болният човек не бива да бъде изоставян, болното дете винаги предизвиква състрадание.   На въпроса по време на сесия към 15-годишно момиче: „Кога твоите родители не се карат?”, тя отговаря: „Само когато съм болна”. При клиентката се наблюдават пристъпи на астма. Всеки път когато двамата родители влизали в конфликт, астмата на момичето се изостряла. Енурезата също е много често срещана болест в качеството и на стабилизатор на съпружеските отношения.   Тя много често се съпровожда от нарушения в сексуалните отношения при родителите.
Множество са случаите, при които детето е превърнато в стабилизатор на съпружеските отношения. При конфликти и дисфункция на съпружеските отношения, хората често обичат да казват: „Заради детето не бива да се развеждам”.  Когато обаче детето престане да бъде стабилизатор, двойката няма на кого да препише тази функция. Тогава започват между двамата сериозно проблеми и съвместния им живот става особено труден.  Това се случва често, когато детето напусне семейната територия – отива да учи, жени се и пр. Именно тогава, в една късна възрастност, след десетилетия съвместен живот,  изведнъж  брачният съюз се разкъсва.

13.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 2817 Коментари: 0 Гласове: 0

Характеристики (параметри) на семейната система - част 2


3.Семейни митове
Семейните митове са сложни семейни образувания, които се разпространяват много често през поколенията и определят етикет на семейството, например, много често те се демонстрират чрез фразата: „Ние сме ….” или „Нашето семейство е …”.  Това определение не винаги е актуално, т.е. то  не се прилага в ежедневието на семейството, но когато в семейството постъпи нов член, митът бива актуализиран. Актуализация може да настъпи и при наличието на някакви сериозни социални (външни) промени или в ситуация на семейна дисфункция.  Във всяко дисфункционално семейство семейният мит се намира по-близо до повърхността и се актуализира по-лесно, отколкото във функционалното.
Митът трудно се осъзнава. За да се формира един мит са необходими поне три поколения.  Семейният психотерапевт е длъжен да разбере съдържанието на мита, тъй като без неговото разбиране трудно би се ориентирал в мотивите, които движат постъпките и регулират отношенията между членовете на семейството.
Класически е примера на Миланската група от психотерапевти (Мара Салвина Палацоли, Джулиана Прата, Луиджи Босколио и Джанфранко Чекин), описан в книгата им „Парадокс и контрапарадокс”.    Примерът описва по един изключително достъпен и разбираем начин семейните дисфункции, които се пораждат от митове.  Митът се нарича: „Ние сме задружно семейство”, който впрочем често се среща и в българската култура – това е един специален, наречен „аграрен” мит. И днес, особено в ситуация на социална и икономическа криза, много семейства създават и поддържат такъв мит.
В книгата се описва живота на семейство арендатори-фермери, които са живели и работели в Италия, през годините на Първата световна война. Обект на изследването са три поколения семейства (баба и дядо; трима сина с техните съпруги, т.е. три семейства второ поколение и следващо поколение – техните деца.
(Следва примерна междупоколенческа схема-генограма)
Пример: Тежките условия на живот на село съвсем естествено е изисквал единство между членовете на семейството и между отделните семейства в рамките на разширеното семейство. Хората са живели в т.нар. комуни – поколения наред са живели заедно, на едно място и са били управлявани от най-старшият.  Най-големият син се е оженил за девойка от селото. Вторият син също взел местно момиче. В този момент започнала войната и най-малкият заминал на фронта.  След войната той сключил брак с девойка от града и я довел да живее при родителите си на село.  След войната нямало голям избор на мъже и било съвсем естествено, че бракът бил важен като ценност.  Тази жена се превърнала в идеална невяста – тя имала със всички идеални отношения, тя добрувала и помагала на всички.   Превърнала се в рупор на семейното единство. Тя била първата, която създала усещането за единство на семейството и първото знание за това усещане било вербализирано. На въпроса: „Кои сме ние?”, бил даден отговора: „Ние всички сме много задружно семейство!”.
Не след дълго старите родители си отишли от този свят. Животът на село станал много труден и братята със своите съпруги се преместили в града. Започнали строителен бизнес и доста преуспели в него (по това време в Италия настъпва „бум” в строителството).  Преселвайки се в града, те всички се настанили в един общ дом.  Живеели всички заедно, общували, помагали си. Така общували и техните деца. Всичко вървяло толкова добре, че в един момент те се преместили да живеят в централната част на града в много по-голямо жилище.  Там всяко семейство имало отделни помещения, които обитавало, но вратите им не се затваряли и дружбата между членовете на това разширено семейство продължила.
Съвсем естествено било да се очаква, че родените от братята сестри и братя ще бъдат задружни, защото това било от време задружно семейство.
Идентифициран пациент в тази голяма семейна система била дъщерята (най-малкото дете) на най-младия син. Тя била на 14 години и при нея се била проявила невротична анорексия.
Невротичната анорексия (нарушение на храненето) е единствената със смъртен изход невроза.  Известни са две нарушения в храненето – анорексия и булимия.  Булимията е загуба на контрол върху количеството приета храна – процес на насилствена стимулация на гърлото и стомашно-чревния тракт. Анорексията е точно обратното заболяване. В миналото се е считало, че анорексията засяга само женският пол и то момичетата и младите жени, а ако подобни симптоми бъдат забелязани при момчета, то това поведение се приемало като симптом на шизофрения.  Днес тези възгледи биват ревизирани.  Момичетата заболяват от анорексия най-често в подрастваща възраст. Обикновено заболяват по-пълните девойки, които считат, че имат ужасна фигура.  Те започват да гладуват и да отслабват все повече и повече, като претенциите им към теглото и фигурата нарастват непрекъснато.  Интересното е, че този тип нарушение на храненето се среща основно в благополучни и развити страни, докато в гладуващи държави е много рядко явление.  През последните години има редица данни, позволяващи да се приеме, че и при момчетата се появява подобно разстройство на храненето.
Пример: Миланската група е работила с това семейство.  По време на интервютата централна била темата за това колко близки, подкрепящи и единни били всички родственици, как те живеят задружно и как всички деца на братята дружат като истински братя и сестри. Момичето със заболяването било изключително красиво. Тя била наричана между  изследователите  с името „Нашата красавица”.  В процеса на работа било изяснено, че момичето прекарвало повечето от времето си, общувайки с по-голяма от нея братовчедка.  Освен това станала ясна една странност в поведението й – когато цялото семейство се подготвяло да излязат на съвместна разходка, тя винаги заявявала, че не иска. При изясняване на тези семейни ситуации се оказало, че в отношенията между двете братовчедки се случвало нещо странно. В техните отношения при общуването се случвало нещо, което не било описано в семейните митове, т.е. братовчедката на пациентката извършвала различни недружески постъпки в отношенията със своята братовчедка: присмивала и се, подигравала я, иронизирала я, етикирала я, държала се враждебно.  Тези особености обаче можело да бъдат забелязани и оценени като важни единствено от психотерапевтите, тъй като те били включени в семейния мит, не били част от семейната система.  Участващите в тази система обяснявали всичко като израз на обич, любов и дружба – една много добре позната семейна концепция.  Кой от родителите не е казвал на своето дете: „Аз ти желая само доброто. Всичко което правя и искам да направя е за твое добро; обикновено така се говори, когато детето е обидено или разстроено.  Всичко което се случвало между девойките, се е осмисляло  и обяснявало от пациентката с термините за любов и грижа, но същевременно чувствата и били коренно противоположни на мислите.  На нея не и било приятно да дружи с нея. Тя била заставяна да я обича, а същевременно не преживявала такова чувство. Но тя била „вътре” в семейния мит и добре знаела, че те всички са задружно семейство. Тогава момичето направила неверния извод, че тя просто неправилно чувства, неправилно разбира, че просто е неадекватна.  По този начин в нея възникнала идеята за самонаказание, което се изразило в симптома.
Извод: Хората, които са „вътре” в мита, винаги мислят с категориите на този мит и през него разглеждат както семейните отношения, така и външния свят.
Пример: Случаят е описан от психотерапевта Ренос Пападопулос. Идентифицираният пациент е бил момиче (югославска гражданка), направило опит за самоубийство след скандал с майка си.  Да се разбере тази ситуация било съвършено невъзможно, защото поводът за суицид бил непонятен, това не била единствената и не първата кавга между двете. Пападопулос е бил супервизор, той е кипърски грък, който учи в бивша Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и е бил поканен от свои колеги от Югославия за супервизор. Била необходима неговата помощ, за да се разреши този случай бързо и успешно.  Идентифицираният пациент принадлежала към семейство на високопоставен партиен функционер. Случая се е развил в началото на 60-те години.
В процеса на работа се изяснило, че тези хора имали забележително минало. По време на Втората световна война те били млади и взели участие в антинацистката съпротива – били партизани.  Именно по това време бащата и майката се срещат, сключват брак и раждат дете.  В това семейство бил създаден мит, който съдържал посланието: „Ние сме семейство на герои”.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Какви нагласи, потребности и чувства може да предизвика точно този мит?  В какъв дизайн съществуват героите? Какъв е драматичния жанр, който предлага точно този мит?  Очевидно това трагедията.  Героите съществуват в трагедията, за тях няма място в комедията.  От тук следвало да се определи как семейството възприема живота и да се определи през фокуса на съществуващият мит какви емоции би трябвало да преживяват членовете на семейството.  Било ясно, че героите винаги изпитват изключително силни чувства. Героите не преживяват чувство на огорчение – те преживяват чувство на отчаяние.  Тук няма радост – тук има ликуване. Тук няма мъка – тук има страдание.  Ето защо за семейството постъпката на момичето била възприета като съвсем естествена. Семейството не потърсило само помощ, а лекари-психиатри инициирали психологическата намеса. За родителите  обаче постъпката на момичето била съвсем разбираема.   Оказало се, че докато психотерапевтът не разкрил наличието и функционирането на семейния мит, не можело  да се обясни поведението на членовете на това семейство.  За хората, които живеят с този мит, трудностите са необходимост, те имат потребност от тях за да се борят, за да ги преодоляват и преживяват. Това са специални преживявания, специални чувства.
Пример: Следва да се обърне внимание на факта, че изследванията в областта на семейните митове показват наличието на една закономерност, а именно, че много често митовете за герои в следващите поколения се преобразуват в митове за спасители. Такъв е следващия пример:
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това е типичен сюжет на мит за герои. Двама братя – много известни учени.  Единият брат е бил репресиран и разстрелян.  Другият прави успешна академична кариера. Той има син, който не успява да оправдае доверието и надеждите на семейството и те изпитват дълбоко разочарование от неговите житейски неуспехи.  Затова пък, внукът (синът на същият този „неуспешен” син) се оказало, че е надеждата на семейството за да продължи поддръжката на мита.  Той бил много талантливо и умно дете, като дядото създал с него тесни взаимоотношения.   Около 19-та си година същото това момче, след една драматична раздяла с любимо момиче, слага край на живота си, като се самоубива с огнестрелно оръжие. Това е типична реакция на хора, които поддържат мит на герои.   Инцидентът с внука съвпадал със семейна криза – родителите му се развеждат. След това бащата се жени за друга жена.  Когато големият брат се самоубива, малкият е на около 16 години. Той бил младеж с актьорска дарба, но не пожелал да се развива в тази насока, отхвърлил  всички възможности за кариера, той се отдава на помощна професия, жени се и създава две деца. В един момент в него е възникнало много дълбоко религиозно чувство, развел се е и се е отдал на църквата. Станал е достоен свещенослужител.  Въпреки развода, той продължил да се грижи за децата си (те останали при него). Те не били интелектуално надарени, били обикновени деца, постигали всичко с труд, работели усърдно, но никога не пожелали да направят кариера. 
До самоубийството на най-големия брат на нашият свещенослужител всичко вървяло в логиката на героичния мит.  От момента на самоубийството обаче, братът-свещенник е продължил мита на семейството , но вече във формата на мит на спасител. Какво е необходимо на един спасител? Съвсем естествено е – хора, които да бъдат спасявани.  Децата му били дисфункционални и той през всичките години от момента на развода ги е спасявал. Той се развежда, но взима децата при себе си. Изцяло се отдава на тях. Той никога не е изтъкнал това, никога не се бил оплакал, просто се е грижел за тях по отговорност.
Вижда се, че всеки мит се поддържа и развива по своя логика и правила.  Ако спасяваш, задължително трябва да има обекти, върху които да упражниш това свое спасение. Спасяемите от своя страна следва да покажат някакво свое специално „инвалидно” поведение, което да изисква нуждата от спасение.  Митът за спасяващото семейство е много характерен за семействата с алкохолно зависим член.  За да съществува едно такова семейство, то задължително трябва да бъде създаден мит: „Ние сме семейство спасители”.  Алкохоликът в такова  семейство е спасяваният  член и той не само, че са дисфункционален, той  задължително трябва да е хиперфункционален, т.е. трябва да е активен, да тормози останалите, да диктува, да малтретира и пр.  Без мит наличието на спасение „алкохолният” брак не е в състояние дълго да съществува – той би се разпаднал.  В такива семейства останалите членове се превръщат в съзависими.  Следвайки логиката на мита, тези членове са готови да бранят алкохолика, да водят войни с външния свят за неговото спасение. Те никога не признават пред другите зависимостта на члена на семейството от алкохола, те омаловажават пиянството му, изопачават поведението му, независимо от тормоза, на който са подложени. 
Съществуват варианти на „алкохолното” семейство, при които  спасяващият може да развие някакъв свой симптом – например:  болест; непрекъснати неуспехи в кариерата или в училище; нежелание са развитие; апатия; депресия и пр. Този симптом превръща автоматично алкохолика в спасяващ. По този начин в семейството се създава цикъл, при който ролите на спасители и спасяващи периодично се разменят – когато алкохоликът прояви поведението си, той бива спасяван от „депресираната” си съпруга; когато съпругата развие симптома  „депресия”, тя бива спасявана от „алкохолният” си съпруг.  Друг вариант на „алкохолните спасители” е съвместното пиянство, при което и двамата се алкохолизират, но циклично, разделяйки функцията си на спасители във времето.
Пример: Типичен пример от психотерапевтичната практика е случай, при който в процеса на работа се оказва, че в разширеното семейство (две поколения баба и дядо; дъщеря и зет) мъжете  (дядото и зета) са алкохолици. Когато зетът (54г.) е сключил граждански брак, той отива да живее в семейството на съпругата си (обитават един дом). Тогава той не е употребявал алкохол, не е бил зависим от вредния навик, не е имал потребност да пие. В семейството обаче се изповядва митът за спасители. Години наред бабата е спасявала дядото. Дядото е бил спасяван и по-рано, от родителите на жена си, когато са били живи (той също е живял при родителите на жена си). Благодарение на митът семейството е останало цяло. Когато обаче новият зет  влиза в семейството, дядото е бил изолиран – физически е бил изгонен да живее в малка постройка в двора на същия дом.  Семейството е престанало да го спасява и е прехвърлило спасителната си мисия върху току-що пристигналия нов член на семейството, но за да поддържат мита, на всички тях им трябвало  някой, който да бъде спасяван. Така постепенно зетът усвоил навика да пие.  Този негов навик несъзнавано бил толериран от останалите членове – те не се въздържали да приготвят домашни спиртни напитки, да организират импровизирани „тържества” почти всеки ден, никой не забранявал или ограничавал пиенето в къщата. Нещо повече, тъщата започнала да се занимава с търговия на домашно приготвен твърд алкохол, а съпругата (51г.) усвоила умения за домашно приготвяне на ракия, дори закупили инсталация (т. нар. казан) за варене на ракия. Функцията на спасителите била толкова дезадаптивна, че когато съпругът най-после, съгласно традицията в семейството бил отхвърлен в периферията и  както тъстът му бил изолиран физически да живее в отделна къща, така и настоящият алкохолик се преселил да живее в бащината си къща, на около 30-35 км. от семейството си.  Тази изолация още повече засилила мотивацията на спасителите. От един момент нататък изолираният съпруг-алкохолик започнал да проявява асоциалното си поведение навън, сред хората.  И всеки път, когато обществото реагирало посредством опити за дисциплиниращи мерки спрямо алкохолика, семейството, водено от съпругата безапелационно се хвърляло да спасява грешника.  Никой от семейството не подлагал на ревизия поведението на съпруга, дори децата.  Никой не се опитвал да промени нещата, дори само да изрази мнение на колебание.  Семейството имало нужда от член, който да бъде спасяван. Само чрез мита за спасяване, то продължавало да бъде единно, въпреки своята дисфункционалност.  От своя страна съпругът също упорито поддържал мита и ролята си на спасяван. Той безпроблемно отстъпил властта в семейството на съпругата си и всеки път при всеки един асоциален инцидент, търсел връзка с матроната.
Известно е, че около 70 % от дъщерите на алкохолиците се омъжват за алкохолици.  Това явление се нарича положителна асертивност на брака.  Защо се случва така? Обяснението е следното:
Дъщерята на алкохолика може да изрази различни съображения, например: майка й е позволила на баща и да пие, но тя не би допуснала тази майчина грешка.  За да не допусне обаче такава грешка, първоначално тя трябва да се свърже с алкохолик (или да отгледа в семейството си такъв), а едва след това да се докаже.  Ако тя се омъжи за трезвеник, то тя не би получила терен за да се докаже.  Тя не би имала възможност, да приложи своите сили.
Съобщението за това, че е необходим именно съпруг-алкохолик, прониква във взаимоотношенията на съпружеската двойка незабелязано.
Пример: Клиентка (35г.) с баща алкохолик, омъжена за алкохолик, с който по-късно се е развела. По време на психотерапията тя се е свързала с мъж и между тях са се развили романтични отношения. Мъжът е млад, красив, галантен – те стигат до интимност.  Клиентката още в началото на връзката е поставила въпроса: „Как си с алкохола?” и с невербални сигнали (потупала се по гърлото)  му е показала, че това за нея е централна тема.  Младият човек реагирал с обида, разсърдил се. Той вече знаел, че алкохолизмът на партньора за приятелката му е значима тема.  Впоследствие той може би е забравил конкретния епизод, но той е запомнил със сигурност, че именно в тази зона партньорката му може да бъде уязвена.  От тук нататък, най-вероятно е, при първото обтягане на отношенията той да се напие, а тя да реагира крайно емоционално.  С напиването си всъщност той се стреми да окаже върху нея въздействие. По този начин между тях се формира специален стереотип на взаимодействие.
Алкохолизмът и наркоманията функционално с лекота се заместват с депресивни състояния на партньора.  Динамиката на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството е следната: този който спасява е хиперфункционален.  За да бъде обаче достатъчно силна връзката той – спасяващият следва да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността се изразява не само чрез алкохолизъм, а и чрез депресия.
Пример: Млада жена, с изключителна приятна външност, хиперфункционална: работела, образовала се, изключително обърната към родителите си. Последните са били алкохолици. И двамата са употребявали алкохол още от младите си години, а дъщеря им е израснала в тази обстановка.  Според клиентката, родителите и имали щастлив брак, тя го наричала „хармоничен”.  Жената разкрива по време на интервюто свой детски спомен:  тя влиза в стаята и вижда възрастни хора, които седят и пият, в този момент тя разбира, че те въобще не я забелязват и въобще не знаят дали тя е в къщата или не.  Клиентката споделя, че много обичала баба си, която всъщност я възпитала. Споменът е свързан с момент, в който бабата е тежко болна и клиентката пристига в дома й, където живеят и родителите.  Когато била на около 14 години, силно се увличала по конен спорт. Не могла да стане известна спортистка, но увлечението и било толкова силно, че тя буквално живеела в конюшнята. На 18 години започнала работа.  В момента, в който е пристигнала на психотерапия, тя била лична секретарка на управител на банка, била ефективна и компетентна.  На 21 години тя била вече омъжена.  Съпругът и бил на 36 години, участник в задгранична военна мисия, алкохолик, при това симптоматически.  Младият човек по време на мисията воювал, бил контузен. Алкохолното му опиянение имало странен характер – той абсолютно нищо не помнел и същевременно бил ожесточено агресивен. Напиванията му имали цикличен характер и се повтаряли на всеки две седмици, като по време на пиянството напълно се откъсвал от света.  За да бъде изведен от това състояние, на младият мъж била нужна външна помощ тъй като пиянството му достигало до краен предел на организмът да понесе това натоварване.
В това семейство имало интересна динамика на семейните роли – когато той бил пиян, тя винаги го спасявала.  Във всички останали случай той бил спасителят. Ролите се разпределяли по следния начин: когато той бил трезвен, той бил бащата, а тя дъщерята. Като истински баща той се грижел за детето си. Когато той изпадал в алкохолен епизод ролите се разменяли – тя ставала майка, а той нейният син.
Когато семейството пристига на психотерапия, клиентката вече разбирала, че не е по силите и да издържа на тази игра.
Когато съпругът и влизал във фаза на запой, нейните родители, които се напирали във фаза на трезвеност идвали и помагали на дъщеря си. Когато съпругът излизал от фазата, в нея влизали родителите.  Клиентката била и на двете места спасител. Този продължаващ с години порочен кръг се явявал вече непоносим за жената и тя узряла за решение да се разведе. Възпирал я обаче факта, че съпругът и бил инвалид в резултат на контузията. Освен това тя се страхувала да му каже за решението си. Страхувала се, че съпругът и с военно минало може просто да я убие. В крайна сметка работата с клиентката дала резултат – тя успяла да се разведе без последици, а по-късно постъпила във ВУЗ.
Описаният случай е типичен вариант на мита за спасителите, тъй като той показва едно характерно за мита преживяване. В своя живот момичето била извършила множество рисковани постъпки, например, тя разказала как до два часа през нощта е стояла в кола заедно с двама напълно непознати по-възрастни от нея мъже, с които току що се била запознала в заведение. Тя разбирала, че в подобна ситуация се крие риск, но това не я плашело, тъй като и било … интересно!   Разбираемо било, че живеейки със своя съпруг, тя често попадала в стересови ситуации: тя се опасявала за неговия живот, страхувала се и за своя,т.е. преживявала травматични по своето съдържание емоции. 
При хората, преживяващи травматичен стрес се формира интересна система от чувства: за тях животът им лишен от стрес се оценявал като досаден и пуст. Специалистите, изучаващи посттравматичния стрес, могат да разкажат множество подобни истории. Например, момиче, което е било изнасилено често може да бъде открито само на автобусната спира в късен час, т.е. тя има несъзнавана потребност да възпроизведат травматичния опит.  В практиката се срещат много варианти, при които хората се стремят да възпроизведат травматичния си опит (връщане към миналото). Спокойният и защитен живот се оказва скучен. В теорията е прието, подобни семейства да се определят като травмоцентрирани.
Може ли да бъде създадено семейство от хора с различни семейни митове?
Митът се нуждае от поддръжка, в която участват всички членове на семейството, иначе не митът се разпада.  Например, ако в едно пседосолидарно семейство е създаден мит „Ние сме задружно семейство”, то със сигурност в това семейство има разработени за всички случаи подобаващи правила. При този тип семейство ще бъде срещнато правилото”Учителят винаги е прав”, „Началника винаги има право”, „Всичко трябва да се приема безропотно от старшия” и пр. В такова семейство не може да се формира човек-бунтар, защото той на никого не би се харесал.
Семейния мит е необходим, той може да  бъде функционален. Например, митът „Ние сме задружно семейство” може да бъде функционален в трудни времена и опасни условия за живот. В ситуации, при които на хората им се струва, че могат да оцелеят само ако са заедно, в единство.
Митът се превръща в дисфункционален, когато контекста не изисква такова обединение. Когато едно семейство живее на село, когато всички участват и дават своя принос за удовлетворяване на жизненоважни потребности, ценността на единството в разширеното многопоколенческо семейство може да бъде функционална.  Това знание за единство обаче още не е станало мит, то е жива потребност и се вписва в контекста. Това знание за семейните отношения се превръща в мит, когато стане самоцелно, в примера, когато членовете на разширеното семейство отиват в града, когато всяко отделно ядрено семейство се ориентира към собствено препитание. Това знание се превръща в мит, когато то започва да затруднява отношенията в основните, в ядрените семейства.
В семействата, в които е насаден митът „Ние сме задружно семейство”, винаги възникват трудности в сепарацията на децата от родителите.
Пример: Момче, силно превързано към своите родители, се намира под огромно тяхно влияние, той усвоява всички семейни ценности, сред които е и митът за задружното семейство.  Нейният първи брак се разпаднал, защото съпруга и не бил приет от родителското семейство (това е напълно разбираемо, защото в този тип семейство външен човек трудно може да бъде приет, той винаги си остава чужд, а всички останали са „задружни” и имат едно правило за себе си  „Каквото и да правим, трябва да се единни и задружни”, или „Ние трябва да се държим един за друг, не бива да допуснем да бъдем разединявани и асимилирани”, или „Ние сме различни от останалите”
Вторият брак на жената също претърпял крах. При третия опит тя успяла да открие човек, който също бил носител на този мит.  Той се ражда от втория брак и на двамата си родители.  Това се случва във времето веднага след Втората световна война. Родителите били взели участие в нея. До войната и двамата родители имали първи брак и деца от него.  По време на войната семействата им се оказали в окупирани територии. През този период загиват съпругът от едното и съпругата от другото семейство. Оцелелите сключват  втори брак  и се ражда момче, което трябвало да живее не своя живот, а животите на всички убити деца.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това дете било заместител на своите родители. В детството било преследвано от ирационална вина – каквото и да правел, все не оправдавал очакванията на родителите си.  Вината била съпроводена от агресия.  Момчето конфликтувало често със своите родители, бунтувал се, но не можел да излезе от ситуациите, в които бил въвличат, не можел да стане емоционално независим от майка си и баща си.  Сепарацията в по-късна възрастност така и не се случила.  А когато не настъпи сепарация от родителите, то тя настъпва по-късно при съпружеските отношения.
Този човек в живота си се жени и развежда три пъти, като през този период сепарация от родителското семейство не настъпва. Едва когато родителите му умират, той губи обектите на своята привързаност и зависимост. Тогава той сключва брак за четвърти път. Тогава той започва да прави това, което е трябвало да направи в юношеската си възраст. Тези убеждения той концентрира във фраза, изречена по време на сесията: „Нуждая се от съпруга, а не от дъщеря, баща или майка!”.  Сега той е сам и напълно принадлежи на своето семейство, на своята съпруга.
Митът в родителските семейства на тази съпружеска двойка бил един и същи, но при съпруга този мит имал по-дълга история. Всеки народ, преживял геноцид, счита, че оцеляването му може да се постигне само ако са единни и по тази причина се появява митът за задружното семейство – един много популярен мит.  Така например, в държави, в които през последните 200 години не е имало войни, този мит не се среща, при тях не се наблюдава силна връзка между поколенията. Обратно, в страните, в които е имало подобни социални катаклизми, той е много актуален. Така например, социални наблюдения над израелски семейства показват, че митът „Ние – задружно семейство” притежава особена менталност.  Наричат я „обсадна менталност” и е особено ярко изразена в средите на първото поколение преселниците в Израел. Тези семейства живеят като в обсадени от врагове крепости: непрекъснато чувстват външна заплаха, членовете са подозрителни, вътрешно напрегнати, тревожни, недоверчиви. Преживяват се в безопасност единствено сред своите – вътре в семейството.  За американците, които са емигрирали отдавна, това не е актуално, наблюдава се само при тези, които наскоро са емигрирали.   В чужда културна среда много просто може се създава общност. За тази цел има един елементарен ход – да не се изучава местния език. Такива затворени общности общуват само вътре в тях, женят се само с хора от тази общност.
 В различните култури се срещат различни митове. Пеги Пеп в своята книга „Семейната терапия и нейните парадокси” дава следното описание: „В САЩ е доста сложно, тъй като реалността е много разнообразна и за мен много неща са неразбираеми.  Там външната среда е относително безопасна.  Когато ситуацията е безопасна, има повече варианти за оцеляване и адаптация.  Когато средата е опасна,  способите за оцеляване са ограничени. И всичко това е елементарно и лесно разбираемо.  Да вземем ситуация при трудни условия за оцеляване, например животът в затворите.  За да оцелее там, човек трябва да знае и спазва правила, а правилата са твърде железни.  Когато едно лице попадне зад решетките за първи път, той трябва да знае, какви точно трябва да бъдат отговорите на ритуалните въпроси в пенитенциарната институция, как да се държи.  Това е среда с особени ритуални системи за проверки. Там има един и само един способ за оцеляване.  Ако задържаният сгреши и не даде правилния отговор (поведение), той ще спи в тоалетната, ще бъде изнасилен, наказан или просто ще бъде отхвърлен от затворническата субкултура. За Америка следва да се отчита, че тя територия без войни, ако изключим войната между севера и Юга, а това позволява използването на много способи за оцеляване.
Как изглежда процеса на сепарация, на емоционална независимост?
Ако допуснем, че една майка е недоволна от своето пораснало дете, то емоционално зависимото дете ще развива чувство за вина или възмущение винаги, дори на рационално ниво да разбира, че в нищо не е виновно. Неговото общуване с майката ще се определя именно от тези чувства. Обратно, емоционално независимия човек не би развил подобни чувства, ако той е прав.  В най-добрия случай той би съжалявал за това, че неговата майка изпитва неприятни за нея самата чувства. При него собствения му емоционален свят не ще бъде засегнат, той сам би го контролирал, а не други хора.  Маминото недоволство не се приема като трагедия.
Сепарацията е процес, който започва още в детските години, но неговия апогей настъпва в периода на съзряване на младия човек, тогава, когато той се самоопределя и идентифицира собствения си Аз.  Това е времето между 17-20 година, когато завършва оформянето на личността с отговора на въпроса: „Кой съм аз – баща ми, майка ми, значимият друг или нещо уникално и различно?, както и на въпроса „Какъв искам да бъда?”  За този период следва да се знае, че детето, подрастващият, юношата непрекъснато полагат усилия и правят опити да се сепарират, но самото сепариране по елегантен начин може да стане само с участието на родителите, т.е., родителите са длъжни да освободят детето от собствената си зависимост. Тогава то с лекота удовлетворява потребността си от автономност. Автономността е крачка и условие за развитие на чувство за отговорност за собствения си живот.

Следва продължение - част 3

Категория: Други
Прочетен: 3115 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 1


Всяка семейна система може да бъде описана с шест характеристики и това са:
1) стереотипи на взаимодействия
2) семейни правила
3) семейни митове
4) граници
5) стабилизатори
6) семейна история

 1.Стереотипи на взаимодействие
 В семейството всяко събитие се явява съобщение (комуникация).  Ако съпругата вдига прекален шум при миенето на съдовете в кухнята, то останалите членове на семейството разбират, например, че тя им е сърдита.  Ако друг член на семейството напуска дома и със силен шум затваря външната врата, то това съобщение също лесно може да бъде отгатнато.
Всяко едно събитие се явява разбираемо за останалите членове на семейството.
Семейната комуникация може да се осъществява на едно или на повече нива.  Звукът от затворената със сила врата е съобщение осъществено на едно ниво – информацията се разпространява само по слухов канал.  Когато обаче се извършва комуникация чрез общуване, то тогава съобщенията се разменят на повече от едно ниво. Използват се повече от един канал.  Първото ниво е вербално, а второто – невербално.
Съобщението се явява конгруентно (съответстващо), ако съдържащата се информация предавана по двата канала съвпада.  Ако Вие попитате някого: „Как се чувствате?”, а той Ви отвърне с неприкрита усмивка: „Всичко е наред!”, то Вие ще получите конгруентно съобщение, тъй като неговата вербална част напълно съвпада с невербалната (не и противоречи). Ако Вие попитате отново: „Как се чувствате?”, а другият Ви отговори с ехидна усмивка, гледайки в пода, а не в очите Ви: „Всичко е наред!”, то Вие  ще получите неконгруентно съобщение, тъй като вербалната част противоречи на невербалната.
Тези съобщения в семейната система са много често повтарящи се. Съобщения и взаимодействия, които много често се повтарят, се наричат стереотипи на взаимодействие.
Някои типове взаимодействия се явяват патогенни (патогенни стереотипи на взаимодействие).  Най-известният патогенен стереотип на взаимодействие е бил описан от група американски учени, работили в края на 60-те години.  По-късно от същата група се раждат много от големите имена в семейната психотерапия.  Ръководител на посочената група е бил Грегъри Бейтсън.  Екипът, ръководен от Бейтсън е изследвал  комуникацията в семейства с шизофреници, а резултатите по-късно биват описани в книгата „Към комуникативната теория за шизофренията”.   Учените са наблюдавали семейства с деца, страдащи от шизофрения и са установили, че в тези семейства съществуват някои стереотипи на взаимодействие, които те нарекли „double bind” („двойна връзка” или „двоен капан”).  Това са комуникативни взаимодействия характерни със своята неконгруентност, т.е. към децата непрекъснато са били изпращани неконгруентни сигнали в ситуации, при които е било трудно да се осъществи с децата контакт.
В книгата е приведен следният класически пример:
В болнично заведение е настанено момченце, страдащо от шизофрения. Майката периодично го навестява.  Тя сяда в приемната. Момчето пристига при нея и заема място на друг стол близо до нея. В този момент тя рязко се отдръпва.  Той от своя страна е стреснат и замълчава.  Тя казва: „Ти какво, не се ли радваш да ме видиш, какво става?”. 
Какво се е случило всъщност? Майката е тази, която инициира комуникацията. По единия информационен канал (невербалния), увеличавайки дистанцията между нея и детето, тя всъщност изпраща послание, че не и е много приятно, че и е досадно и пр. и същевременно, по втория информационен канал (вербално), тя отрича първото послание. Когато детето приема посланието по невербалния канал, то реагира адекватно – оттегля се, замълчава и тогава получава укор, осъждане, негативна реакция от майката. Да избяга от общуването, т.е. да изолира родителя си е много трудно за всяко дете. При това, колкото е по-малко детето, толкова е по-трудно може да му се отдаде това бягство, тъй като то изцяло зависи от родителя си.  Освен това, детето екзистенциално е привързано към родителите си.  Каквото и да правят родителите с децата си до определена тяхна възраст, последните винаги си остават емоционално привързани към тях.  Създава се двойна връзка.
На практика, по вербалният канал се изпраща едно съобщение, а по невербалният – друго и винаги резултатът (отговорът) бива отрицателен.  Принципно подобни двойни връзки (капани) във всяко нормално семейство се срещат достатъчно. Всеки един човек може да си припомни множество двойни връзки в собственото си семейство, които възникват при общуването и в същото време от тях не произтичат каквито и да било патологични последствия.
Съвсем естествено е, че когато съобщението е неконгруентно, адресатът би се затруднил в избора на кой от каналите да даде отговор (да реагира). Това е ситуация, в която който и избор да бъде направен, той ще се окаже неправилен.
В края на 60-те години, когато са били провеждани експериментите се е считало, че когато детето бива постоянно заставяно да комуникира в ситуация на двойна връзка, в един момент то се аутизира. С други думи, то не може да намери изход от ситуацията, този изход не може да бъде адекватен, тъй като съобщенията постоянно си противоречат едно на друго. Единственото което детето може да направи е да се защити, като се аутизира, а по-късно да настъпи психоза.  През тези години е имало твърде много идеи, които са защитавали тезата, че шизофренията е последица от възпитанието.  От днешна гледна точка ситуацията видимо е много по-сложна.  Днес се отчитат твърде много фактори и не може еднозначно да се каже, че ендогенната психоза може да бъде породена единствено в семейството и семейното общуване.  По принцип, с напредването във възрастност детето разширява спектъра на своите реакции. Ако детето е здраво, то у него има достатъчно голям арсенал от поведенчески средства, но се запазват само тези, които са били позитивно подкрепени.  Ако тези реакции са вплетени в семейния живот (живот в родителското семейство), то те се стабилизират и се съхраняват за бъдещето, т.е. те се стереотипизират.
2.Семейни правила
Във всяко семейство съществуват правила на живот – гласни и негласни.  Правилата на живот задължително се договарят в съпружеската субсистема още в началото на създаването и (първите 1-3 години), а впоследствие и в останалите субсистеми. Всеки стадий от жизнения цикъл на семейството го въвежда в нова обстановка и също изисква още в самото начало на стадия, правилата да бъдат договорени.
Правилата са културно определени и се различават по демографски признаци. Те са уникални за всяко семейство.
 Културно определените правила на семеен живот са известни (например, всички знаят, че родителите не бива да показват интимността на своите взаимоотношения пред децата си), но уникалните правила са известни само на членовете на конкретното семейство.
Такива правила са, например, кога и къде семейството решава да прекара ваканцията си; по какъв начин ще изразходват семейния бюджет, кой има право или кой е отговорен за една или друга дейност; кой ще пере, готви, чисти; кой ще контролира повече или по-малко и кой ще бъде контролиран; кой забранява, ограничава и кой разрешава. Става дума, за разпределението на роли и функции и определяне на местата в семейната йерархия, такива са: какво е позволено в семейството и какво – не; кое е добро и кое е лошо; по кои въпроси може да се спори и по кои не; по кои теми може да се прави компромис и по кои – не;  Например в много семейства, в които липсва единият родител (непълни семейства), детето расте обичано, но в голяма степен инфантилно.  В такива семейства често се среща правилото: „В никакъв случай не бива да се прави забележка на детето, а трябва да бъде хвалено при всеки удобен случай, да му се възхищаваме и да го изтъкваме както индивидуално, така и пред други хора извън семейството”. Съгласно това правило, именно това поведение изразява любовта на членовете към детето.  Ако някой гост или далечен роднина наруши това правило (не похвали детето; не му се възхити демонстративно; или още по-лошо – критикува го, направи му забележка) – той всъщност нарушава едно съществено правило на живот в семейството и поставя всички членове в неловко състояние. По този начин този гост със сигурност ще бъде отхвърлен от семейството и в бъдеще не би бил толкова желан.  Съгласно закона за хомеостаза, семейните правила следва да бъдат съхранявани в постоянен вид, дори и да са дисфункционални. Изменението или нарушението на правилата представляват изключително болезнен и драматичен процес за всички членове на семейството.  Например, ако в едно разширено семейство, в което винаги властта се е държала от най-възрастната жена (матроната) влезе нов член, след като една от дъщерите се е омъжила, то бабата (матроната), както и останалите членове на семейните субсистеми,  във всички случаи ще полагат усилия този нов член на семейството да приеме (да се подчини) и се съгласи със йерархичния статус на бабата.  Всеки опит на новопостъпилият зет за промяна на това правило ще бъде отхвърлян и със сигурност ще доведе до сериозни сблъсъци и колизии между членовете на семейството.
Правилата на семейния живот принципно касаят всички области. Културно определените правила  също имат своя динамика и са свързани с обществените норми на времето, в което живее семейството. Например, не може да се сравняват правилата от 60-те или 70-те години с правилата, които обществото задава на днешното семейство. Ако в миналото е било съвсем естествено жената да заема подчинена позиция в семейството, то днес това не е така. Ако в миналото жената е трябвало да изпълнява само функцията си на майка и на съпруга, а мъжът е бил този, който е трябвало да осигурява доходите на семейството, то днес много често функциите са разменени или има разширяване на функции.
Не случайно един от основните проблеми на съвременното българско семейство е свързан с борбата за власт, която се явява и основен фактор за дисфункция в семейните взаимодействия. Тези сблъсъци възникват в онези семейства, които са твърде ригидни, например, ако синът е израснал в семейство, в което правилото е гласяло: „Мъжът в семейството винаги е глава на семейството. Мъжът взима решения, той разрешава, той забранява”, то в бъдещото си семейство синът ще се стреми да следва точно това правило и съвсем не е сигурно, че съпругата му ще приеме това правило.
В семействата функционират множество гласни (например, „Ако закъсняваш, задължително се обади!”, но и негласни, сложни, витиевати правила. Семейният психотерапевт следва да умее бързо да определи кои са основните и най-важните правила по които функционира семейната система.
Няма съдържателно дисфункционални правила, с изключение на тези, които позволяват или подкрепят (с високо ниво на търпимост) насилието над членове на семейството.
Дисфункционалността се поражда в ригидността, т.е. всяко трудно изменяемо правило води до дисфункционалност.  Там където е възможно да се извърши предоговаряне, там където е възможно правилата да бъдат променени, там семейна дисфункция настъпва по-трудно.  Много често едно семейство може да функционира с години в състояние на следване на принципно дисфункционални правила, които обаче не въвеждат в конфронтация семейните членове, т.е. семейната система е балансирана (хомеостатична). В момента, в който психотерапевтът се опита да промени тези правила, той автоматично дисбалансира това семейство и в него със сигурност могат да възникнат колизии.
Семейните правила съставляват външната обвивка на семейните митове.

Следва продължение - част 2
 

Категория: Други
Прочетен: 2674 Коментари: 0 Гласове: 0

Анкетна карта за психодиагностика на затруднения в плавността на речта на деца по време на интервю с родителите

Цел: Снемане на анаместична информация за вътрешносемейните отношения, нагласи и очаквания в родителската субсистема спрямо симптома
Описание: Картата включва 90 въпроса и се прилага отделно за всеки от родителите, преди невропсихологичната диагностика на детето.
 

АНКЕТНА КАРТА ЗА БАЩАТА (МАЙКАТА)


Име, фамилия на детето ………………………………………………………………………..
Възраст на детето ……………. години
Име, фамилия на родителят, попълнил картата …………………………………………...
Инструкция: Предлагаме на вниманието Ви списък от затворени въпроси/твърдения, които се отнасят до симптоматиката на детето Ви, с цел събиране на допълнителна информация за изготвяне на анамнеза и последваща формулировка на случая. От Вас се иска да прочетете внимателно всеки въпрос/твърдение и да
дадете отговор с "да" (по-скоро, да) или "не" (по-скоро, не), в зависимост от това, кой от двата отговора е най-близо до истината.Попълнете анкетната карта в домашни условия самостоятелно, без помоща на други членове на семейството. За нас е важно да се запознаем с Вашето лично мнение.
Въпросник:
1 Трудността се проявява най-вече при комуникация с лица извън семейството.   
2 Трудността се проявява с еднаква тежест, както в семейството, така извън него.   
3 Трудността се проявява по-силно при комуникация с МАЙКАТА, отколкото с вас.   
4 Ако човекът, с който комуникира детето е познат, трудността не е така силно изразена.   
5 При комуникация с възрастни, трудността се проявява силно.   
6 При комуникация с връстници, трудността се проявява толкова силно, колкото с възрастни   
7 При комуникация с лица, от които детето е зависимо, трудността се проявява силно.   
8 Трудността се проявява постоянно.   
9 Трудността има цикличен характер (проявява се периодично, при определени ситуации)   
10 При проява на трудността, детето най-често избягва употребата на определени думи.   
11 При проява на трудността, детето най-често възобновява изказването (фразата).   
12 При проява на трудността, детето повтаря думата.   
13 При проява на трудността, удължава думата.   
14 При проява на трудността, детето блокира и прекъсва речта си.   
15 При проява на трудността, детето отмества погледа си от събеседника.   
16 При проява на трудността, детето извършва заучени еднакви движения с крайниците.   
17 При проява на трудността, детето извършва заучени еднакви движения с главата.   
18 При проява на трудността, детето прибягва към употреба на лесни думи (опорни думи)   
19 При проява на трудността, детето има силно изразена лицева експресия (мускулатура)   
20 При четене трудността се проявява по-силно, в сравнение с рецитиране на заучен текст.   
21 Трудността  се проявява при пеене.   
22 Трудността  се проявява при игра на роли по предварителен сценарий (пиеса)   
23 Има ситуации на комуникация, при които трудността не се проявява.   
24 Има ситуации на комуникация, при които трудността ВИНАГИ се проявява.   
25 Считам, че детето напълно осъзнава проблема.   
26 Детето съзнателно избягва определени ситуации на комуникация.   
27 Детето упорито избягва да говори за своя проблем с родителите си.   
28 Детето упорито избягва да говори за своя проблем с възрастни и връстници.   
29 Детето свободно говори и споделя за проблема си.   
30. Детето е склонно да приема помощ за справяне с проблема от други хора.   
31 Детето има потиснато самочувствие в резултат на трудностите в комуникацията.   
32 Детето по-често  търси вашата помощ и Ви моли да му помогнете за да се справи.   
33 Детето по-често  търси  помоща на МАЙКАТА и я моли да му помогнете за да се справи.   
34 Според вас МАЙКАТА е по-сериозно въвлечена в проблема, отколкото сте Вие.   
35 Считате ли, че детето е загубило увереност в себе си, че ще преодолее трудността.   
36 При проява на трудността, детето изпитва чувство на стеснение (притеснение)   
37 При проява на трудността, детето изпитва чувство на ярост (гняв).   
38 При проява на трудността, детето става агресивно.   
39 При проява на трудността, детето изпитва безпокойство, страх.   
40 При проява на трудността, детето изпитва тъга и потиснатост.   
41 Моля, класирайте по степен на изразеност (тежест) по скала от 1 до 7 чувствата, които детето преживява при проява на трудността, като запишете цифрата след тирето:
= притеснение –
= безпокойство –
= неувереност –
= страх –
= срам –
= гняв, ярост –
= тъга, печал, потиснатост -    
42 Моля, класирайте по степен на изразеност (тежест) по скала от 1 до 9 чувствата, които
Вие преживявате, когато сте свидетел на  проявата на трудността, пред други хора извън семейството, като запишете цифрата след тирето:
= притеснение -
= безпокойство -
= неувереност -
= страх -
= срам -
= гняв, ярост -
= тъга, печал, потиснатост -
= чувство за вина -
= тревожност -   
43 При проява на трудността, детето винаги си поема въздух (вдишвания)   
44 При проява на трудността, по лицето на детето се появяват тикове.   
45 Проявата на трудността е съпроводена със спазми при дишането.   
46 Проявата на трудността е съпроводена с предъвкания на езика.   
47 Проявата на трудността е съпроводена с мигане на клепачи.   
48 Проявата на трудността е съпроводена с напрежение в устните.   
49 Проявата на трудността е съпроводена с трептения на челюсти, устни, език   
50 Проявата на трудността е съпроводена с разширяване на ноздрите.   
52 Проявата на трудността е съпроводена с поява на лицеви гримаси.   
53 Проявата на трудността е съпроводена с "почукване с устните".   
54 Проявата на трудността е съпроводена с промяна височината на гласа.   
55 Трудността се проявява  когато е налице външен стимул, представляващ реална заплаха, опасност, натиск, изискване.   
56 Трудността се проявява когато е налице външен стимул, който не е реална заплаха,
опасност, натиск, изискване, но детето го оценява като реален.   
57 Моля, подредете по степен на тежест и интензивност по скала от 1 до … следните
соматични симптоми, съпровождащи проявата на трудността:
= треперене на тялото -
= изчервяване на лицето -
= изпотяване -
= сърцебиене -
= ритмични движения  (напр. "шиене" с крак; увиване на коса около пръста и др.)
= напишете за други и ги класирайте:
 = ....................................................
= .....................................................
= ....................................................
= ...................................................   
58 Трудността се проявява особено силно (неудържимо и непоносимо по тежест преживяване), когато детето трябва да говори пред публика.   
59 Трудността се проявява по-слабо, когато детето говори на по-висок глас.   
60 Трудността се проявява по-слабо, когато детето е само в стаята и преговаря на глас заучен урок.   
61 Трудността не се проявява при провеждане на упражнение, при което детето заедно с двама и повече хора изричат едновременно едни и същи думи    
62 Трудността не се проявява в ситуации, при които детето говори на животни или неодушевени предмети (напр. коте, кукла)   
63 При висок шум (напр. музика) трудността се проявява по-слабо, т.е. детето говори по-плавно. 
64 Трудността се проявява винаги в началото на изричане на фразата.   
65 Детето може да направи списък на думите, при които винаги изпитва трудност.   
66 Трудността се проявява винаги като повторение на срички.   
67 Трудността се проявява винаги като удължаване на звукове.   
68 Трудността се проявява винаги като блокада на речта.   
69 Трудността се съпровожда винаги с неволеви движения.   
70 Притеснението, което изпитва детето не винаги съответства на значимостта на трудността (нарушението).   
71 Детето има силно редуциран приятелски кръг - последица от трудността.   
72 Моля, подредете по степен на тежест по скала от 1 до … следните реакции на връстници,
попадащи в  обкръжението на детето, проявяващи се по време на общуване с него:
= смях (присмех) -
= имитиране -
= притеснение -
= отбягване от контакти -
= съчувствие и разбиране (емпатия) -    
73 Детето започна да говори по-късно, отколкото другите деца.   
74 Считам, че детето ми е много тревожно и емоционално експресивно.   
75 Считам, че по характер детето ми прилича повече на мен, отколкото на СЪПРУГАТА МИ   
76 Считам, че детето живее в условия на напрегнат семеен климат.   
77 Считам, че имам прекалено високи претенции към детето си.   
78 Считам, че за трудността, която изпитва детето ми, има значение по-скоро  преживяно
стресогенно събитие назад в детството, отколкото биологични и поколенчески фактори
 (наследственост)   
79 Считам, че има какво да променя в собственото си поведение и отношение към детето, за да му помогна при справяне с трудността.   
80 Считам, че понякога с поведението си и отношението си към проблема на детето, 
спомагам за стабилизирането на трудността.   
81 Считам, че детето ми не е уверено в себе си и има ниска самооценка.   
82 Мога да кажа, че детето ми расте като аутсайдер.   
83 Детето ми не се оплаква често от наличие на подигравки и неразбиране в училище.   
84 Детето ми преживява дълбоко и страда при всяка подигравка и неразбиране в училище.   
85 Смятам, че детето ми си дава сметка за наличния говорен проблем.   
86 Считам, че детето не се замисля върху проблема и той не го безпокои.   
87 На мнение съм, че трудността в говора на детето, не му пречи за социалната адаптация.   
88 Има ли интереси детето в областта на музиката, пеенето, художествените изкуства и др.   
89 Считате ли, че настоящите консултации и терапия биха помогнали за преодоляване на
трудността.   
90 Беше ли интересно попълването на анкетната карта за Вас?   

Дата на попълване - ………. ……….2012г.      Подпис,     ………………….

12.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 2542 Коментари: 0 Гласове: 1

Стратегическа семейна психотерапия
Цели на терапевтичната намеса при стратегическата семейната психотерапия

По време на сесиите, в хода на обсъждането на проблемите, членовете на семейството изказват своето мнение за това, какви промени в семейството биха желали да настъпят.  Психотерапевтът би могъл да попита: „Над какво ние с вас ще работим?” или „Какво трябва да се случи, за да приемете, че терапията е била успешна?”  Когато бъде определена целта, преследвана от семейството, психотерапевтът сключва договор за терапия.  Основната отговорност за правилния избор на терапевтичните цели, разбира се поема психотерапевта (Stanton, 1981).
Застъпниците на стратегическото направление в семейната психотерапия придават голямо значение на яснотата и точността на формулираните цели, тъй като за тяхното постигане или обратно – не постигане, може да се съди по обективни признаци. По този начин, целите могат да бъдат поведение, достъпно за наблюдение и обективно да бъде измерено.  Така родители, които желаят да повишат самооценката на детето си, следва да формулират критерии, по които може да се съди за нейната положителна промяна.  Заедно с това, етикети, които семейството създава, като: тревожност, срамежливост, неудовлетвореност от живота, умствена изостаналост, хиперактивност или страх от училище, следва да бъдат променени по такъв начин (преформулирани), че тези проблеми да бъдат решени (Haley, 1976). Подобно на привържениците на бихевиоралното направление в психотерапията, психотерапевтите със стратегическа ориентация се стараят да изберат в качеството на цели такива обекти, които подлежат на изменение.  Главното различие се състои в това, че  в стратегическата психотерапия окончателното определяне целите на терапевтичната намеса извършва психотерапевта, а в бихвиоралната психотерапия отговорността за избора на цели носят самите членове на семейството (Stanton, 1981).
Психотерапевтите от стратегическото направление често поставят промеждутъчни цели , които постепенно приближават семейството към окончателните резултати.  Всяка промеждутъчна цел представлява крачка или степен по пътя към крайната цел.   Например, ако приемем, че майката обгрижва дъщеря си извънредно, а бащата стои в страни, в периферията. В този случай психотерапевтът може да избере като промеждутъчна цел, предписание и усвояване на патерн на поведение, при който дъщерята адресира своите молби непосредствено и изключително към бащата, заобикаляйки майката.  Следващата промеждутъчна цел може да бъде, постигане договореност между родителите за разпределение на времето, когато всеки от тях ще се занимава с детето.  За постигане на промеждутъчните цели, психотерапевтът предлага на родителите да се договорят за съвместното си време, при отсъствието на детето. По този начин, често промеждутъчните цели се явяват условие за достигане на крайния резултат.
Техника
Основния акцент в стратегическата семейна психотерапия се поставя на симптома или семейния проблем. Много малко значение се отделя на интуитивното проникване в съдържанието на проблема или на осъзнаване на източника. Семейните психотерапевти от стратегическото направление използват техники, позволяващи промяна в последователността на комуникативните актове, които имат за цел да съхранят устойчив проблема (поддържат симптома).
Психотерапевтът контролира процеса на терапевтична намеса, давайки на семейството задачи или директиви. Задачите могат да бъдат експлицитни (например, поръчение към някои от членовете на семейството какво трябва да правят при определени обстоятелства или в определено време) или имплицитни – поръчение за това как да изпълняват задачата (например, как да комуникират, каква да бъде интонацията на казаното, да мълчат и пр.). В тази връзка Джей Хейли (Haley, 1976) пише следното:
„Това, което прави психотерапевта, представлява адресирано към друго лице съобщение с молба да изпълни нещо. В този смисъл такова съобщение може да се нарече директива. Ако клиентът заявя: „Чувствам се нещастен, а психотерапевтът отговори с думите: „Разбирам ви!”, то това не е отговор, който подхожда за директива. Тези думи могат да се приемат за директива, сако ако идеята на психотерапевта е да мотивира клиента си да продължи своя разказ. В случай, че психотерапевтът  по никакъв начин не отреагира на другите изказвания, то неговия отговор свидетелства за важността именно на това заявление. Освен това, неговият отговор означава, че такова важно заявление следва да се обсъди подробно.  Когато клиентът привикне към факта, че всяка дума или нейното отсъствие, носи информация за това, какво клиентът следва да направи или обратно, какво не трябва да прави, то тогава с лекота ще бъде приета идеята за директивата.  Фактически клиентът се нуждае от линия на определено поведение дори тогава, когато се опитва да избегне директивата, показвайки своето желание да получи ръководство за действие от психотерапевта.”
Хейли (Haley, 1976) посочва три причини за ефективността на използваната задача (директива): 1) Задачата се явява един от способите, да бъдат накарани клиентите по време на психотерапията, да се освободят от усвоените поведенчески стереотипи; 2) Задачите способстват за развитие и утвърждаване авторитета на психотерапевта. Ако задачата предстои да бъде изпълнявана в продължение на три седмици, членовете на семейството са длъжни да постигнат съгласие за това, ще бъде ли изпълнявана и как ще реагира на следващата сесия психотерапевта; 3)Задачата позволява да се получат сведения за семейството. Във всеки случай на изпълнение или неизпълнение, задачата дава ценна информация за семейството.
Всяка техника на стратегическата семейна психотерапия включва три отделни компонента: 1) избор на задача; 2) конструиране на задачата (task construction) и 3)поставяне на задачата (task delivery) (Bross & Benjamin, 1983). Изборът и конструирането на терапевтичната задача се определя от структурата на семейството и от терапевтичния стил.  Преди да избере задача, психотерапевтът обикновено определя, колко сериозна ще бъде съпротивата на семейството към промяна. Ако това съпротивление не е голямо, то психотерапевтът обикновено отдава предпочитание на позитивно задания за сътрудничество (positive cooperative tasks), което се нарича „пряко или открито задания”  (straightforward tasks) и е по силите на семейството. Ако съпротивата е сериозна, тогава е по-добре да бъде дадено негативно задание за сътрудничество (negative cooperative tasks) или парадоксална директива (paradoxical directives), което членовете на семейството по-скоро не биха изпълнили (Bross & Benjamin, 1983). Това как ще бъде построена задачата (сценарий на задачата), зависи от индивидуалния терапевтичен стил.  Някои психотерапевти предпочитат да разказват поучителни истории, вместо да дават препоръки.
Успехът на задачата зависи от правилното и поставяне (инструктиране).  Особено внимание следва да се отделя на достъпния език на психотерапевта.  Освен това,  задачата трябва да бъде разумна и да не противоречи на семейните убеждения. Психотерапевтът формулира задачата с авторитетен тон и по начин, внушаващ нейното изпълнение.

11.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2053 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Стратегическа семейна психотерапия
Разпределение на силите в семейството


Джей Хейли (Haley, 1976) изтъква, че във всяко едно взаимоотношение има нещо скрито и това е борбата за власт. По негово мнение, борбата за власт се води не за това кой кого да контролира, а по-скоро, кой да определя характера на отношенията и по какъв начин да се води тази борба.
Хейли отбелязва, че когато един човек съобщава нещо на друг, той всъщност сам прави опит да определи характера на отношенията (Haley, 1963). Всяко съобщение включва в себе си елемент на команда и донесение.
Когато майката казва на дъщеря си: „Вали дъжд. Велосипеда ти е на улицата…”, тя съобщава за времето и местонахождението на велосипеда. Освен това обаче, тя подава към дъщеря си и команда, да прибере велосипеда. Когато дъщерята се подчини и прибере велосипеда на сухо място, тя самата помага на майка си, да остане на полагащото и се място във върха на йерархията. Ако дъщерята откаже да внесе велосипеда или помоли това да направи например, брат и, тя встъпва в силова борба с майката и подрива статуса и на заемаща по-висша позиция в семейната структура.
Главната задача на стратегическата психотерапия се явява реорганизацията на йерархическата пирамида по такъв начин, че родителите да се окажат по-високо от децата.  Родителите следва да установят разумни правила на поведение, ограничеността им по брой и конкретността им по съдържание, увеличават вероятността от тяхното спазване.  За неизпълнението на тези правила, родителите са длъжни да предвидят и да обявят определени санкции.  Спазвайки правилата, детето позволява на родителите си да заемат високо място в семейната йерархия. Обратното означава, децата да започнат да изземват властта на родителите си.  Властта за родителите означава авторитет и отговорност.
Клу Маданес (Madanes, 1981) описва тези трудности, с които се сблъскват родителите, при опитите им да запазят своя авторитет в семейството:
Обикновено родителите прилагат едни или други маневри, за да избегнат признанието, че авторитетът им дава власт над детето.  Има ред причини за това:
• родителите  може да усещат, че губят своя авторитет в семейството или вече са го загубили;
• младите, пълни със сили се стараят да подриват авторитета на по-възрастното поколение;
• родителите се опасяват да не причинят по някакъв начин вреда на младите;
• родителите се страхуват, да не провалят отношенията си с децата.
Признаци за това, че родителите не желаят да признаят своята власт над децата, се явяват определен тип мисли (убеждения), които могат да бъдат формулирани като:
(1) Той (тя) морално не е готов да участва в психотерапията, тъй като няма авторитет в семейството.
(2) Вторият родител не е готов да участва в терапията.
(3) Психотерапевтът има твърде ниска квалификация, за да поеме отговорността за лечението.
Психотерапевтът следва да неутрализира подобни маневри с цел,  да се появи възможност за създаване общоприетата властна йерархия в семейството (Madanes, 1981, с.129-130).
Пример:  Представеният случай разкрива неспособността на родителите да придобият авторитет в очите на детето.
Семейство било насочено към психотерапевт по препоръка на администрацията на частно училище, от което  техния 14-годишен син бил неотдавна изключен за отсъствия. В момента момчето пребивавало в институция за непълнолетни с неконтролируемо поведение от закрит тип.  Психолозите били на мнение, че момчето е емоционално неуравновесено и страда от  химическа зависимост.  Родителите съобщили, че са изпробвали всички средства, но не могли да се справят със сина си.  За своите очаквания родителите заявили, че желаели капка уважение и човешко отношение от сина си.  Когато обаче били помолени да формулират своите очаквания във вид на правила, родителите оказали силна съпротива – възразили, че това е само загуба на време.  Те упорито отказвали да определят тези правила, настоявайки на тезата си, че синът им е емоционално неуравновесен и страда от химическа зависимост.
На втората сесия психотерапевтът поставил акцент на това, че синът се нуждае от родителско ръководство, за да формира социално-приемливи навици. След като психотерапевтът преформулирал задачата, родителите се съгласили да сътрудничат. По този начин той ги подтикнал да обсъдят правилата, регламентиращи поведението на сина.  В този момент синът незабавно се намесил в разговора, обръщайки се към майката: „Достатъчно глупости сте дрънкали”. Майката погледнала към бащата и на свой ред се обърнала към психотерапевта с въпрос: „Сега разбирате какво имаме предвид”.  Психотерапевтът помолил двойката да продължат и предложил на сина да не пречи на разговора, обещавайки му, че по-късно ще има възможност да се изкаже.
В хода на диалога станало ясно, че съпрузите се различават в мненията си, как най-добре да постъпят със сина.  По мнение на бащата, той трябвало да бъде настанен в интернат.  Майката обаче не допускала това.  В този момент психотерапевтът помолил сина да излезе от кабинета.  Тогава съпругата обвинила мъжа си в отсъствие на жалост и коравосърдечност, обяснявайки това с факта, че момчето е доведено от предишния и брак.  Съпругът от своя страна отхвърлил всички нейни обвинения, настоявайки на това, че е изморен от тази борба и не желае да живее с момчето под един покрив.  Сега станало ясно, че поведението на сина било източник на разногласия между съпрузите.  Било очевидно, че реалната власт в семейството била овладяна от детето, което без много усилия  довеждало двойката до сблъсъци.
В дадения пример родителите не били способни да възстановят своя авторитет по ред причини:
(1) Те приемали за даденост етикирането на сина им (емоционално неуравновесен, страдащ от химическа зависимост), дадено от администрацията на училището и институция от закрит тип.
(2) Всеки от родителите считал другия родител за неспособен, да повлияе върху поведението на сина – единият бил твърде жесток, а другия твърде мекушав. Съпругът считал, че трябва да бъде строг, а съпругата проявявала слабост. Тя считала, че с момчето трябва да се държи по-меко, да правят отстъпки, тъй като съпругът и бил достатъчно суров. В резултат нито един от родителите не е успял да повлияе и най-малко върху детето.
Важно! От особено значение за удържане на властта от родителите и за съхраняване на техния авторитет пред децата е принципа, да бъдат изработени и прилагани от родителите спрямо детето съгласувани и непротиворечащи си изисквания и правила.


25.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1956 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Изследванията на шизофренията в развитието на семейната психотерапия

 Едно от движенията (трето поред), поставило начало в семейния подход в психотерапията е свързано с група изследователи, занимаващи се с изучаване на шизофренията. През 1950г. са работели най-малко четири изследователски групи, изучаващи етиологията и патерните на комуникация в семейства с болни от шизофрения (Goldenberg & Goldenberg, 1983).
 Група от Пало Алто
 Групата от Пало Алто започва работа под ръководството на антрополога Грегъри Бейтсън, работещ в Стенфордския университет. През 1952г. Бейтсън получава приз за изследване на парадоксалната комуникация при лица, настанени в болница Veterans Administration (V. А.) в Пало Алто.  През 1953г. към Бейтсън се присъединява Джей Хейли, който по това време е аспирант, занимаващ се с изучаване на комуникацията и Джон Уйкленд, инженер-химик, проявяващ интерес към културната антропология.  През 1954г. Бейтсън получава двугодишна финансова стипендия от фонда Масу Foundation, за изучаване на комуникацията при шизофрения. Скоро след това, към групата се присъединява и Дон Джексън, психиатър, работещ с болни от шизофрения и техните семейства.
 Клиничният опит на Дон Джексън оказва забележително влияние върху работата на изследователската група.  Той поставя акцент върху важността на механизмите за контрол на стабилността в семейството.  Например, универсалния механизъм, действието на който се проявява в това, че когато родителите започнели да спорят с детето, за привличане на вниманието им и за отстраняване на конфликта, те стимулират болестта или собствената си некомпетентност.  По този начин някои симптоми у детето встъпват в качеството на механизъм за поддържане на мира и равновесието в семейството.
През 1956г. Г.Бейтсън, Д,Джексън, Дж.Хейли и Дж. Уйкленд, публикуват важна статия под название „Към теория на шизофренията” (Towards a Theory of Schizophrenia), в която лансират комуникационната концепция за двойната връзка.  Накратко, двойната връзка (double bind) може да бъде определена като ситуация,  при която индивидът получава на различни нива комуникация две противоречиви съобщения, от едно и също лице, като на нито едно от тях няма възможност да отреагира, т.е. намира се в ситуация без изход. Бейтсън привежда пример с млад човек, страдащ от шизофрения, настанен в клиника, при който пристига на посещение неговата майка.  Когато младежът докоснал по рамото майка си, последната буквално се замръзнала.  Смутен, той отдръпнал рязко ръката си, а тя го попитала: „Не ме ли обичаш повече?”  Майката коментирала по следния начин неговото объркване: „Скъпи, не бива да се смущаваш така лесно и да се страхуваш от своите чувства”. Скоро след като майката се сбогувала, синът започнал да се държи агресивно и извършил нападение над санитарката.  Изпаднал в състояние на невъзможност да разреши ситуацията, в която е бил въведен от майка си, болният от шизофрения бил склонен да се отдели от външния свят.
През 19576г. Джексън прави съобщение за работата на групата пред Американската психиатрична асоциация в Чикаго, където се среща с Лайман Уин. Теодор Лид, Мюрей Боуен и Натан Акерман (Goldenberg & Goldenberg, 1983).
 През 1959г. Джексън основава Институт за психически изследвания (Mental Research Institute, MRI) и много скоро след това, той поканва на работа Вирджиния Сатир. През 1962г. Хейли и Уикленд стават сътрудници в MRI. В същото време Бейтсън продължил да развива теорията за двойната връзка, а Джексън, Хейли и Укленд, поставили акцент върху други патерни на комуникация в семейството.  Всички обаче считали, че теорията за комуникацията има място в теориите за семейството и правила и процеси в семейството могат да бъдат разбрани само през призмата на теорията за комуникацията (Nichols, 1984).
Само една индивидуално ориентирана психодинамична теория очевидно била недостатъчна. Много от идеите на изследователите намират отражение в „Прагматика на човешката комуникация” (Pragmatics of Human Communication) (Watzlawick, Beavin & Jackson, 1967).
В средата на 60-те години сатир напуска MRI и става първия директор на Еселенския институт (Esalen Institute) в калифорния. През 1967г. напуска и Хейли, като се присъединява към групата на С.Минухин. През 1968г. Джексън умира – семейната психотерапия губи един от основателите си.
Група на Теодор Лидс
В началото на 50-те години Т.Лидс се занимава с психоанализа. Негови пациенти били болни от шизофрения, лекуващи се в клиниката на Йелския университет и техните семейства. Според Лидс, шизофренията се явява в резултат на нарушение на личностовата интеграция и ролева диференциация в семейството.  Лидс подчертава особената роля на бащата в семейството за развитието на детето. В някои семейства с болни от шизофрения, бащите конфликтували със своите съпруги и се стремели да придобият разположението на дъщерите си. Подобна абнормна ситуация довеждала до това, че дъщерите, страдащи от шизофрения,  не могли да развият автономност и ролева диференциация.  В други случаи бащите проявявали извънредна враждебност или пасивност, и тяхното поведение затруднявало формирането у децата им на идентичност и самоопределяне (Lidz, Cornelison, Fleck & Terry, 1957).
Лидс обръща внимание на два дисхармонични патерна на съпружески отношения в семействата с болни от шизофрения.  В първия случай в семейството има сериозен конфликт.  Родителите си съперничат в борба за привързаност на детето. Лидс нарича този патерн „разделен брак” (разцепено съпружество, marital schism). Вторият патерн носи името „преплетен брак” (изкривено съпружество, marital schism) и при него майката доминира над бащата, а детето се опитва да възстанови равновесието в брака.  Изследванията на Лидс свидетелстват за това, че разцепеното съпружество често води до развитие на шизофрения у дъщерите, а преплетеното може да стане причина за развитие на шизофрения у синовете.
Група на Лайман Уин
Уин е първия психотерапевт, изследвал патерните на комуникация и ролевите взаимодействия в семейства с болен от шизофрения.  Своите изследвания, посветени на шизофренията, той поставя през 1954г. в Националния институт за психично здраве (National Institute of Mental Health, NIMH). В дейността си Уин поставя акцент върху начините за формиране на идентичност на индивида в семейството.  Той обръща внимание на една факта,  че честото възниква конфликт между потребностите на детето в развитието на идентичността му и едновременно нарастване потребността от сближаване с другите членове на семейството.  Първата потребност избутва детето от семейството и в същото време втората го връща назад в семейството.  Ако тези конфликтуващи потребности не са удовлетворени, проблемът за сепарацията придобива особена острота.  Уин нарича свързания със сепарацията конфликт в семейство, „семейство с псевдозависимост” (Wynne, Ryckoff, Day, & Hirsch, 1958).
Концепцията за псевдозависимостта се изразява в това, че в своите отношения членовете на семейството използват маски. В семейство с отношения на псевдозависимост, болният от шизофрения не може да бъде сам себе си, не може да сформира самоидентичност.  Членовете на семейството са наложили на себе си роли, които създават впечатление за взаимност и всяко отклонение от тях среща неодобрение.  По този начин болният от шизофрения става зависим от вменените му роли.  Освен това, тези роли налагат забрана за контакт с външносемейното обкръжение. В такава ситуация болният от шизофрения се страхува да създава отношения с външния свят и предпочита да остане зад твърдите граници на семейството.  Оказва се, че шизофренията следва да се разбира като опит за отделяне от семейството, който често е неудачен, парадоксален начин за изключване на болния от самото семейство.  Уин и сътрудниците му успяват да достигнат и до друго обяснение за шизофренията, съгласно което, шизофренията се явява болест не на отделния индивид,  а на цялото семейство (Singer & Wynne, 1965).
През 1954г. в периода на активна работа на Уин над теорията за шизофренията, сътрудник в NIMH става Мюрей Боуен (Broderick & Schrader, 1981). Боуен оказва на Уин значително влияние и през 1956-1957г. създават професионални контакти с Дон Джексън, Теодор Лидс и Натан Акерман по време на конгрес на Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association) в Чикаго.  В края на 1959г. Джексън и Уин започват да обменят видеозаписи от консултантските си сесии.
През 1956г. Боуен напуска NIMH, а Уин от 1971г. работи в Медицински колеж към Университета в Рочестър, където продължава да изучава патерните на комуникация в семейните роли и значението им за развитието на шизофренията.  Независимо, че Уин и Боуен продължават да работят самостоятелно, между тях постепенно се установяват професионални контакти.
Група на Мюрей Боуен
 Боуен е психиатър и взема активно участие в изучаването на шизофренията от началото на 50-те години. През 1954г., като  сътрудник на Лайман Уин в NIMH, разработва проект, съгласно който за изучаване разпределението на семейните роли и патерни на комуникация, са били хоспитализирани цели семейства. Първоначално Боуен се среща с всеки член на семейството отделно, но много скоро започва да приема цялото семейство, като единица, тъй като по този начин било възможно да бъдат съкратени сроковете (Bowen, 1976a).
Независимо от факта, че М.Боуен фактически прави крачка в семейната психотерапия (Guerin, 1976), той не се ползвал с поддръжката на ръководството на NIMH и през 1956г. Боуен започва работа в Университета на Джорджтаун, където продължава своите изследвания и се заема с подготовка на психотерапевти на база Центъра за семейна психотерапия.
В рамките на своите изследвания, през 1954г. Боуен обръща внимание на факта, че родителите на децата, страдащи от шизофрения, са склонни да се придържат към определен стил на възпитание, характеризиращ се като извънредна близост – извънредна дистантност.  Емоционалната дистанция при този тип взаимоотношения често води до последица, която Боуен нарича „триангулация” или образуване на триъгълни отношения с детето.  Триангулация възниква тогава, когато съпрузите се опитват да разредят и снижат възникващото в резултат на конфликта напрежение на детето (или трето лице). Боуен твърди, че принудата двойката самостоятелно да разреши своите проблеми, позволява да се предотврати търсенето на „жертвен агнец” или въвличането на детето в триъгълни отношения – предпоставка за възникване на шизофрения. 
По-ранните изследвания, посветени на проблемите на комуникацията, били върху семейства с болен от шизофрения.  С времето обаче става ясно, че някои патерни на комуникация, присъщи на такива семейства, в една или друга степен се срещат и при нормалните семейства (Okun & Rappaport, 1980). Боуен отбелязва (Bowen, 1976b), че крайните резултати от предварителните изследвания на нормални семейства показват, че патерни, които първоначално се считат типични за шизофренията се срещат понякога във всички семейства и практически винаги в някои от тях. Този факт води до повишен интерес към работата със семейството, за сметка на работата с отделния индивид.
В началото на 60-те години семейната психотерапия постига значителен напредък, благодарение на сътрудничеството между опитни изследователи и млади учени.  Те получават възможност да изложат своята гледна точка на страниците на създаденото през 1962г. от Н.Акерман и Д.Джексън списание „Journal of Family Process”. Първи редактор на списанието е Дж. Хейли, които се опитва да създаде контакти между водещите семейни психотерапевти-клиницисти и учените-изследователи.  Клиницистите били поддръжници на различни направления в психотерапията, а именно: групова психотерапия, психоанализ, теории за комуникацията и психолого-педагогическа работа с трудни деца (child guidance).  В резултат на този факт, основно се обръщало внимание на разработка на техники за клинично вмешателство и методически подходи , а теоретичните изследвания оставали в периферията.  Единствено изключение била работата на психиатър, роден в Аржентина – Салвадор Минухин в училище за момчета (Wiltwych School for Boys) в Ню Йорк. Там той изучавал патерните за комуникация в дванадесет непълни семейства, в девет от които липсвал бащата. Тези семейства били лошо организирани – в тях били разпространени патерни на хиперопека или обратно, недостатъчно внимание към децата от страна на родителите.  Психотерапевти1чните сеанси били посветени на промяна на патерните на взаимодействие, което трябвало да доведе до промяна в структурата на семейството.  Цялата тази работа на Минухин е била публикувана в книгата „Семействата на бедните” (Families of the Slums) през 1967г. (Minuchin, Montalvo, Guerni, Rosman, & Schumer, 1967). Веднага след това, Минухин бил назначен за директор на консултативен клиничен център във Филаделфия.  Минухин кани на работа в клиниката Бролио  Монталво (Braulio Montalvo) и Бернис Розман (Bernice Rosman), а същата година към тях се присъединява и Дж. Хейли. Този колектив изследователи разработва модел за психотерапия, получил названието „структурна семейна психотерапия”. През 1970г. психолого-педагогическата консултация Child Guidance Clinic във Филаделфия се превръща във водещ център по семейна психотерапия и подготовка на специалисти в тази област.


31.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2584 Коментари: 0 Гласове: 0

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Структурна семейна психотерапия

Още в самото си название структурната семейна психотерапия поставя акцент върху използване на концепцията за семейството като система, на която се гледа като цялост.  Семейните психотерапевти от това направление отделят особено внимание на взаимодействието и другите прояви на активност на членовете на семейството, които позволяват да се разбере организацията или структурата на семейството.  По какъв начин, кога и с кои членове семейството взаимодейства в настоящия момент, имат решаващо значение за разбирането и последващото терапевтично  изменение на семейната структура.
Историята по създаване на теорията и техниките на структурната семейна психотерапия са тясно свързани с името на водещия психотерапевт Салвадор Минухин. В края на 60-те години, Минухин и сътрудници провеждат психотерапия в интерната Wiltwyck School за момчета с деликветно поведение, живеещи в Ню Йорк. Структурната ориентация най-добре подхождала за разрешаване на семейни проблеми на тази категория лица, тъй като повечето произхождали от непълни семейства. Освен това,  важно влияние за формирането на структурния подход, оказва разработената от Джей Хейли (Haley, 1976) психотерапия, ориентирана към решаване на проблеми, а също така и терапията с участие на близкото социално обкръжение на Рос Спок (Speck & Attneave, 1973). Тези изследователи са сътрудничели с Минухин от началото на 1970г., когато той оглавява психолого-педагогическата консултация за трудни деца във Филаделфия.
Теоретични конструкти и основна идея
Техниката на структурната семейна психотерапия се основава на няколко ключови теоретични положения:
• Семейството е базисна човешка система;
• Наличието на рамки на семейната система и субсистеми.
• Наличието у системата и субсистемите на граници с определени характеристики.
• Вмешаващото психотерапевтично поведение е фактор, оказващ влияние върху отделните членове на семейството (enmeshed behavior).
• Еволюция на патерните трансакции.
Семейството, като базисна човешка система
Минухин нарича семейството сложен организъм (Minuchin, 1983). Той разглежда семейството не като сума от отделни личности или група индивиди, а като единно цяло, като организъм. В този смисъл семейството се разглежда като пациент, а проблем или симптома, се счита за отражение (сигнал) за състоянието за здравето на семейството като цяло.  Независимо от факта, че семейството винаги определя един от членовете му, като лице, нуждаещо се от психотерапевтична помощ, последователите на структурния подход приемат, че цялото семейство е носител на симптома.  Последният се явява продукт и следствие на интеракции и структурни проблеми в самата семейна система.
Субсистеми
Структурната семейна психотерапия се фокусира върху социалната организация на семейния организъм. Семейството изпълнява своите функции благодарение на наличието на субсистеми.
В живата клетка всички нейни съставни части имат свое място в общото функциониране. Всички компоненти действат съгласувано. Някои от тях имат специално предназначение за регулиране дейността на други.  Така ядро от клетки управлява работата на други клетъчни организационни тела.  Тази организация от компоненти е предназначена за изпълнение на определени функции в рамките на по-голямата система, които получават названието субсистеми (подсистеми).
В състава на семейния организъм има три ключови субсистеми (Minuchin, Montalvo, Guerney, Rosman, & Schumer, 1967). Първата от тях е съпружеската субсистема. Тя възниква най-рано и е определяща за функционирането на семейството.  Основната функция на тази субсистема се изразява в осигуряване на взаимно удовлетворение на потребностите на съпрузите без вреда или дефицит в емоционалната атмосфера, необходими за  развитие на променящите се индивиди (Terkelsen, 1980). Съпружеската субсистема се явява компонент от съпружеския съюз и включва в себе си поведенчески вериги, развиваща се от взаимно чувството на любов, привързаност и преданост на партньорите.  Тази субсистема няма нищо общо с ролите, които изпълнява всеки от партньорите при взаимодействието си с другите членове в рамките на основното (ядреното) и разширеното семейство.  С други думи, съпружеската субсистема включва само патерни на трансакции, свързани с проявите на внимание между двамата партньори, но не и това с децата.  Последният стереотип на взаимодействие е  функция на родителската субсистема.
Родителската субсистема обединява патерни на взаимодействие, възникващи при възпитанието и грижата за децата. Тази субсистема може да се състои от баща и майка, но може да включва и само един от родителите, заедно със значим и други, които в един или друг момент участват във възпитанието на децата.
Понякога се бъркат родителската и съпружеската субсистеми, тъй като включват едни и същи индивиди.  Те обаче са съвършено различни субсистеми (съдържат два набора от различни поведенчески  патерни на взаимодействие), едната съдържа патерни между съпруг и съпруга, а другата между баща и майка. 
Всеки от нас, в определен период от живота си изпълнява множество роли, като те взаимно си влияят и по този начин определят контекста на взаимодействие, присъщо за дадена група.  Минухин и Фишман (Minuchin & Fishman, 1981) предлагат термина „холон” (holon от гръцкото holos – цял, със суфикс „on” със значение за частичност), с помощта на който е удобно да се  обозначават пресичащите се, но несъмнено различни роли в семейството.
Пример: Да разгледаме случай с млада жена, която желае да продължи обучението си като аспирант, след раждането на първото си дете.  Тя едновременно се явява съпруга на своя съпруг, майка на детето си, дъщеря на родителите си, сестра на своите братя и сестри, студентка за преподавателите, преподавател за студентите и колега за другите аспиранти. Във всички тези субсистеми, отношения или холони, жената в нашия пример изпълнява различни функции, като всяка функция съответства на своя патерн на взаимодействие.  Без съмнение, някои от тези патерни се пресичат, но повечето от тях са присъщи само на собствената си субситема.
Родителската или изпълнителската субсистема не е задължително да се състои от баща и майка, както в традиционния модел.  Тя може да се сформира в резултат на раждане на детето извън брака, осиновяване на детето от двойката или при непълно семейство (появява се след развод, смърт на единия от двойката). Възпитанието на детето не е лека задача за двама, а още по-непосилна за непълното семейство, тъй като единствения родител се нуждая от системна допълнителна поддръжка.  Такава системна поддръжка може да включва членове на разширеното семейство (баба и дядо) или членове на обществото (църква, агенции за социално обслужване и пр.), приятел/приятелка, а също така и бившия съпруг.    Функциите на тези приложения към субсистемата на единствения родител зависят от неговите конкретни потребности и се отличават със своята крайна непостоянност и лабилност.  В такива семейства потребността на единственият родител от помощ по възпитанието на децата, в съчетание с напрежението, възникващо от необходимостта да се делят родителски функции с временно участващи членове от родителската субсистема, често се явяват източник на проблеми.
Самите деца се явяват членове на сиблингова субсистема. Основната функция на тази субсистема е да се научат децата да общуват с връстниците си и по-големите, определени като авторитети. Това е своеобразна лаборатория, в която децата получават възможност да изследват другите хора и да експериментират с тях. Тук те формират умения, навици, способности и се научават да проявяват съчувствие, да разбират чувствата на другите, да се сравняват с другите, да усвояват поведенчески модели от средата си, да участват в групи, да формират умения за договаряне, да се изявяват като лидери, да уважават авторитети и други елементи на социализацията, свързани с човешките взаимоотношения.  Когато детето е само в семейството, то изпитва особено силна потребност от общуване и по тази причина е склонно да привлича други лица, намиращи се извън семейството – съседи, родственици и др. Когато сиблинговата субсистема включва повече деца, удовлетворяването на социалните потребности е много по-активно, цялостно и гъвкаво, като обикновено по-големите деца прокарват път за по-малките.  Правилното функциониране на субсистемата на сиблингите означава отсъствие на препятствия за общуване на децата в пределите на семейната система и извън нея.

02.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2603 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия
Семейството – стартова площадка за детето

 Етапа, в който семейството се превръща в стартова площадка започва, когато детето напуска подрастващия период и завършва, когато детето напуска дома.  В този етап започва сепарация на младия човек от родителите.  В някои култури този процес на сепарация се отбелязва със специална церемония, след което подрастващият се счита за възрастен (Haley, 1973). Тази церемония позволява на детето да общува с родителите си като с равен на тях, като възрастен.  По традиция, някои церемонии са съпроводени с важни събития в живота на човек, като постъпване в колеж, във военна служба, сключване на брак и др.  Следва да се има предвид, че тези церемонни не означават пълно отделяне и автономия на младия човек, ако той продължава да ползва изцяло финансовата и емоционалната поддръжка на своите родители, така, както в подрастващата възраст.
 Способите за напускане на дома от младия човек се определят от неговата позиция по отношение на семейството – респонсивна (responsive, свободна, избираща, доброволна) или реактивна (reactive, принудителна, под натиск).  Успешното преминаване на етапа „стартова площадка” означава, че младият човек може да се завърне в дома си, ако пожелае, а не е принуден да стои там поради чувство за вина.  Дори семейството да има проблеми, младият човек не бива да се чувства задължен, да се завърне в семейството за да изпълнява своята роля в него по решаване на тези проблеми.  Способността на младият възрастен да се диференцира от своето родителско семейство води в перспектива до развитие на автономия по отношение на бъдещите членове на семейството му и на приятелите.
Етапа „стартова площадка” се съпровожда с промени в състава на семейството. Младият човек сключва брак и може да доведе в семейството си своя съпруг или съпруга.  Родителите стават прародители (баба и дядо) и в рамките на системата възникват нови роли.  Освен това, смъртта на родители или прародители води до загуба на членове на семейството. Следва да се има предвид, че колкото е по-диференциран синът или дъщерята от родителите си и удовлетворява потребностите си (емоционална поддръжка) в собственото семейство, толкова по-лесно се справя със загубите на по-старите поколения членове на разширеното семейство.  Влиянието на смъртта на един или друг член на семейната система,  като цяло се определя от значимостта на този член за тази система (McCullough, 1980). В нормално функциониращото семейство появата на нови и загубата на стари членове, предоставя възможности за изследване на роли, докато в дисфункционалното семейство подобни събития водят към раздори, които от своя страна могат да породят други проблеми и дори разпадане на семейството (развод).
На етапа „стартова площадка” семейството дебнат и други проблеми.  Във връзка с ниската раждаемост и увеличената продължителност на живот, някои родители дават път в живота на своят последен наследник средно около 20г. преди собственото им излизане в пенсия (McGoldrick & Carter, 1982).  Жените, преди преимуществено заети с възпитанието на децата, сега са принудени да се приспособяват към нови професии или да избират хоби. Освен това, съпрузите трябва да прегледат своите отношения. Може да се случи така, че между родителите да не остане обща тема за разговор, тъй като преди те са се били фокусирали изцяло върху детето си (децата си).  В някои случаи двойката стига до съгласие по отдавна нерешени проблеми, тъй като решението е било отлагано заради детето (Haley, 1973), например, решение да се разведат. В други случаи двойката се държи за детето, особено ако то е изисквало особени грижи – било е болно или е инвалид; задържане на детето се наблюдава и много по-често, когато детето е единствено в семейството. Конфликтите между съпрузите, които не са способни да освободят детето си, могат да доведат до развод или до проблемно поведение на наследника (например, бягство от дома, бременност, суицид, зависимости).
Не е случайно, че повечето сериозни психични разстройства (например, шизофрения или нервна анорексия) се отключват именно на този етап. В своята книга „Бягство от дома”, Джей Хейли описва възрастни индивиди със сериозни нарушения, когато не могат да напуснат дома на родителите си.  Стентън и Тод (Stanton & Todd, 1979) развиват тези разсъждения на Хейли:
Някои изходни положения повишават шансовете за успех при работа с млади хора, държащи се безразсъдно и ексцентрично, и злоупотребяващи със забранени психоактивни вещества, прахосващи своя живот и създаващи проблеми за близкото си обкръжение. За целите на терапията е полезно да се изходи от принципа, че проблема се генерира не от самият млад човек, а това, че този млад човек и неговото семейство са разединени.  Обикновено децата изоставят (напускат) семейството, когато започнат работа или учат, като създават близки отношения навън от родителското семейство. Понякога се случва така, че когато синът или дъщерята напуснат дома, семейството преживява дистрес и губи стабилността си.  Ако точно в този момент младият човек по някаква причина се окаже несъстоятелен, семейството отново придобива стабилността си, буквално детето си. Този ефект се наблюдава дори в случай, че младият човек живее извън дома и при условие, че той регулярно съобщава, че проблемите му продължават (несъстоятелност).  Аналогична ситуация не е изключена и тогава, когато семейството изпитва гняв по отношение на детето и го отхвърля. Семейната стабилност съществува до тогава, докато младият човек е свързан със семейството посредством своето анормално поведение (Stanton & Todd, 1979, р.58)
По тази причина, до тогава, докато младият човек е несъстоятелен, родителите могат да проявяват своята грижа за него, без да взаимодействат помежду си. На този етап психотерапевтични процес решава проблеми, които така или иначе са свързани със сепарацията и е призван да помогне на младия човек да напусне дома (да се отдели от родителите си).
Процеса на сепарация в диадата „родители – подрастващи” продължава три поколения (McCallough, 1980) – толкова бавно настъпват дълбоките промени в семейната система.  В основата на това твърдение стои мнението, че успешното отделяне от родителите в юношеството им от собственото си родителско семейство, означава, че те биха могли да помогнат на собствените си деца, като ги освободят и отделят от самите себе си, а децата им да получат нужната им автономия.  Съпругата, изпитваща трудности с отделянето от своята майка, със сигурност ще се сблъска с проблеми при сепарацията на своята дъщеря, като този ефект ще се разпространи мълниеносно в трите субсистеми – дете, родите, прародител.
Адекватното отделяне от семейството на този етап, предполага разрешаване на специфични задачи на развитието от представителите на всичките три поколения. МакКалоу (1980) твърди, че на този етап всяко от поколенията трябва да направи стъпки в следните насоки:
• Прародителите (бабата и дядото) трябва да се научат да снижат физическата си активност и по-дълго време да прекарват заедно.
• Междупоколенческите връзки между прародители, родители и внуци, следва да се запазят, без обаче финансова и емоционална зависимост на прародителите от децата си.
• Аналогично и родителите са длъжни активно да бъдат ангажирани с дейности извън семейството (професионална кариера; наука; доброволна дейност и пр.).
• Същевременно родителите следва да обърнат внимание на собствените си отношения – да се обърнат един към друг.  Пред тях се отваря широко поле за нови увлечения, занимания, интереси – детето вече е освободено – свободни са и те. Сега е времето (все още са достатъчно жизнени) да направят това, което не са били направили през миналите години за сметка на детето.
• Възниква и една очаквана от родителите нова задача – да приемат съпруга (съпругата) на своето дете и неговите родственици.
• Децата трябва да получат възможност сами да вземат решение и да взаимодействат с родителите си вече като възрастни зрели хора.
Някои от посочените въпроси илюстрира следния пример:
Бил и Стела се сблъскват с трудности, тъй като в предишните поколения на семейството не са били решени поредица въпроси.  На Стела винаги е било трудно да общува с майка си.  Тя е била на 15 години, когато се запознава с Бил.  Двамата се срещали тайно, за да не огорчат нейните родители.  Към края на първата година от дружбата им, Стела забременяла и решила да се омъжи за Бил, въпреки волята на родителите си, според които той не бил подходящ за нея.  Родителите не присъствали на сватбата на дъщеря си и прекратили всяко общуване с нея. Този период на замразяване на отношенията продължил 18 месеца.  В един момент, Слела и Бил се сблъскали с материални проблеми и приели подарък от родителите на Стела (например, мебел, домашна техника).  По това време, родителите развиващи успешен бизнес, открили офис в града, в който живеят и предложили на Бил работа. Младото семейство приело поканата и преместили местоживеенето си в града на родителите. Последните веднага предложили да се настанят у тях, докато намерят квартира.  След известно време, сестрата на Стела обвинила Бил в кражба на неин пръстена. Разразил се скандал, Бил се обидил и напуснал дома.  Стела останала при родителите си и много скоро след това те с Бил подали документи за развод.
Два месеца по-късно, Бил и Стела се обърнали за помощ към психотерапевт, за да се опита да реши въпроса за целесъобразното запазване на брака им.  На психотерапевтът станало известно, че майката на Стела продължава да се държи с нея като с подрастващ, а не като с 23-годишна жена, имаща дете.  Оказало се, че самата Стела е имала бягство от дома си, когато е била на 14-години и след това е формирала чувство за вина към своята майка, което и до момента не може да преодолее. Стела искала да се върне при Бил, но чувствала, че това е само реакция на протест срещу родителите и.  По-рано Стела не се била замисляла над това, че участвала толкова незначимо в родителския бизнес, че не би могла сама да се издържа.   Впоследствие тя решила да стане материално и емоционално независима от родителите си и едва тогава (след като изпълнила тази задача по сепарирането си), тя прави избор, да продължи своите отношения с Бил.
Този пример показва как трудностите в процеса на сепарация, засягат няколко поколения.  В дадения случай е известно, че на 8-годишна възраст Стела е страдала от колит.  Възможно е това обстоятелство да е послужило като причина за извън редна опека на дъщерята от страна на майката.  Изборът на „неподходящият” от  дъщерята, по мнението на родителите и неприемането му впоследствие, са доказателства за нежеланието им да освободят дъщеря си. Стела и Бил така и не получили материална независимост, точно обратното – Бил получавал заплатата си от родителите на съпругата си. Двойката не успяла и да удържи физическото си отделяне – да живеят в собствен дом, в друго населено място.  Самата Стела разглеждала брака си, като израз на непослушание по отношение на родителите си. През тези години тя оставила широко отворена вратата на собственото си семейство (аморфна, рехава, пропусклива външна граница), през която родителите и безпрепятствено успели да нахлуват и влияят върху отношенията между двойката.  И накрая, в своята неувереност в чувствата си към Бил (прекалена дистантност) и в привързаността към родителското си семейство (прекалена близост), тя не оказала очакваната от Бил поддръжка, при конфликта му със сестрата.

28.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2343 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия
Еволюция на патерните за взаимодействие в семейството

 Семейният организъм функционира на множество структурни нива. Семейството като система, изработва определени правила на стереотипно поведение, които регулират неговия живот.  Във всеки един момент от жизнения цикъл на семейството, всички негови членове има специфични потребности, свързани с поддържане на жизнеспособността и възрастовите изменения (Terkelsen, 1980), т.е. членовете му се нуждаят от храна, здраве и безопасност (за поддържане на жизнеспособността), а също от емоционално участие, поддръжка и покровителстване (за развитие и прогрес).
Семейството изработва определени методи за функциониране, позволяващи удовлетворяването на тези сложни и понякога противоречиви потребности.  Изискванията към семейната система постоянно се променят, във връзка с промените, засягащи нейните членове.  Всеки етап от живота е съпроводен с появата в членовете на нови и нови потребности.  Така семейната двойка с малко дете има съвършено едни потребности, в сравнение двойката, чийто деца вече учат в училище. Изработването на определени стереотипи за удовлетворяване на едни или други потребности опростява процеса по вземане на решение.  Съответно, семейството, подобно на другите системи, организира своите функции в определени структури, в които се отразяват специфичните сфери на неговата жизнена дейност.
Младото бездетно семейство има сравнително проста структура.  Потребностите на съпрузите са свързани основно с тяхното семейство и тези на родителите.  Двойката експериментира различни способи за удовлетворяване на тези често противоречащи си една на друга потребности.
 Пример: Младоженците семейство Бебс, се стремят колкото се може по-дълго време да прекарват заедно.  Често вечер позвънява майката на мисис Бебс,  защото и се искало да побъбри за нещо с дъщеря си.  Когато известен период от време това не се случвало, съпрузите започвали да се безпокоят и дъщерята сама позвънявал. Това младо семейство се сблъсква с необходимостта да удовлетворява разнопосочни потребности.  Неудовлетвореността на всеки от тях и на двойката като цяло, ги подтиквала към търсене на приемливо решение, удовлетворяващо всички.  Така съпругът обвинявал жена си заради нейната зависимост от майката и се отнасял към тъщата с пренебрежение.  На свой ред, съпругата се опитвала да обясни на мъжа си, че майка и живее сама и има нужда пот поддръжка.  Освен това, съпрузите предприели и други опити за да променят ситуацията: съпругът започнал да се оттегля в кабинета си и да иска дам да храни или търсел повод да закъснява в работата, а съпругата от своя страна положила усилия да съкрати продължителността на разговорите със своята майка.
Тази двойка се опитвала да изработи варианти на поведение за защита на своите, формиращи се все още отношения (да създаде външни граници на семейството), като осигури балансирана външна граница и правила, които да ограничават навлизането на членове от разширеното семейство в основното (ядреното) семейство.   Съществуват множество приемливи способи за разрешаване на подобни проблеми. Например, метода „проба и грешка” с времето може да доведе до компромис, когато двойката стигнат до единомислие по въпроса за „външната врата” на семейството, като времето, в което двойката е заедно да не бъде поделяно с други членове, а контактите с тях да се извършват извън това време.  Освен това, съпругът може да намери удовлетворение в работата си, а също и в тишината на своя кабинет.  В този случай и трите страни създават структура (стереотипи, повтарящи се действия), които далеч не са съвършени, но носят удовлетворение на всички (Terkelsen, 1980).
Теркелсен нарича малките промени, свързани с адаптацията в процеса на развитие, без да засягат структурата на системата, изменения от първо ниво.  Структурата на семейство Бебс се характеризира с неголям превес на значимостта на работата за съпруга (там намират удовлетворение все повече негови потребности), а в същото време съпругата и тъщата продължават интензивно да общуват. При това, съпружеският конфликт си остава неразрешим, макар и да е станал по-малко интензивен. Щом се сформира определена структура (Aponte & Van Deusen, 1981), семейството е способно да функционира и поддържа състояние на стабилност в отсъствието на силни стресове. В дадения случай става дума за отсъствие на важни стресори, с произход извън семейната система (например, загуба на работа) или в нейните рамки (болест, раждане на дете). Състоянието на покой (застой), в който нищо не се променя не може да продължи дълго. Структура, която е функционирала удовлетворително в определен етап от време, може да се окаже несъстоятелна в друг етап, във връзка с променена ситуация.
В примера със семейство Бебс може да се проследи еволюцията на семейната структура. Те вече имат дете.  Съпругата е придобила роля и функция на майка, съпругът – на баща, а майката на съпругата – баба. Техните нови роли поставят и нови изисквания, не само към родителското поведение, но и към социалните и междуличностни очаквания.  Така, на когнитивно ниво всички членове на семейството изпитват потребности, основани на норми, усвоени в родителските семейства и приети в дадената култура.  Тези потребности се проявяват във вид на едни или други нагласи и стереотипи на поведение в родителските роли.
Към структурата, която напълно е била приемлива за младата бездетна двойка, сега възникват допълнителни изисквания, които са обусловени от необходимостта от удовлетворяване на потребностите на детето и на потребностите, обусловени от родителските роли.  Например, при семейство Бебс се наблюдава  процес на нарушаване функционирането на старата семейна структура под въздействието на новите стресори.
Мисис Бебс прекарва по-голямата част от времето в грижи за малкото дете.  Майчинството и носи радост.  Близките отношения с майка и, позволяват да приеме помощ за домакинството. Мистър Бебс се радва на раждането на дъщеря си, но същевременно преживява раздразнение от присъствието на своята тъща.  Сега той изпитва съжаление, че по-рано е прекарвал твърде малко време със съпругата си, а сега дори малкото време, което са имали, отнема детето или бабата.  Съществуващата моментна семейна структура изисква от него, да изостави опитите за сближаване със съпругата си и да се концентрира в работата си.  Прекарвайки с жена си все по-малко и по-малко време, съпругът изпитва раздразнение по отношение и на двете жени – своята и нейната майка.  Неговата раздразнителност в крайна сметка води до там, че съпругата му вече не се стреми към общуване с него (нарушение на баланса между показателите близост / дистантност, в полза на дистантността). И семейството отново преживява период на тревога и напрежение, опитвайки се да изгради по нов начин отношенията си с цел, удовлетворяване на нарасналите потребности на семейната система като цяло.
Семейство Бебс се нуждае от нова структура на отношенията, но на първо ниво те не могат да променят вече нищо.  Промените на второ ниво (Terkelsen, 1980) предполагат трансформации не само на операционно, но и на структурно равнище.  Тези промени не могат да бъдат постигнати само чрез компромисите от първо ниво; неудовлетворените потребности изискват търсене на съвършено нови способи за взаимодействие.  Преустройството на системата и търсенето на алтернативни варианти, изискват време.
След около един месец, изцяло посветен в грижи по детето, мисис Бейбс, следвайки съвета на своята майка, решава да сближи отношенията си със съпруга (възстановяване на съпружеската субсистема). Б абата, поставена в условия на необикновено натоварване по грижите за детето и домакинството, решава да прекара повече време в почивка в дома си. Всички заинтересувани лица, всеки по своему желаел промяна, алтернативен вариант за взаимодействие. Много често се случва така, че когато е налице подобно „узряване” в желанията, стартирането на новият адекватен патерн на взаимодействие става при уникално съчетаване на събития, тъй като работоспособната структура се формира само след многократно повторение на определен вид взаимодействие.  За семейство Бейбс такова събитие била годишнината от сватбата. Мистър Бейбс направил предложение за отпразнуване на събитието, а мисис Бейбс помолила своята майка да поеме грижата за детето. От своя страна бабата приела молбата, но пожелала да гледа внучката си в своя дом (отражение на собствените и потребности от автономност).  Никой от участващите в това взаимодействие не си давал отчет за това, че точно в този момент започнало зараждането на нова структура в отношенията – всички членове на семейството изведнъж удовлетворили потребностите си.  Съпрузите възстановили близките си отношения – те отдавна не били прекарвали толкова хубаво заедно.  След вечерята,  по пътя за дома си, семейството посетило бабата за да видят детето, тъй като по думите на бабата, на внучка и тук много и харесвало и се чувствала отлично.  Бабата ги поканила и проявила голяма радушност. Мистър Бейбс, чувствайки се превъзходно, благодарил на тъща си и дори си побъбрил с нея.  Съпрузите взели детето си и вечерта заедно я приспали.  Те поседели още доста време около детето, след като то заспало, разговаряйки топло и искрено – никой от тях не подозирал, че в този момент са открили нова структура на взаимоотношения в родителската субсистема.
Неочаквано за всички членове на семейството, новия тип взаимодействие се оказал изключително продуктивен и удовлетворяващ потребностите на всички.  Ако това взаимодействие бъде разпространено и в другите сфери на семейния живот, то скоро ще бъде закрепено в новата семейна структура.  По този начин съпружеската субсистема успяло да направи по-малко проницаеми своите външни граници, отдалечавайки и държейки на необходимата дистанция бабата, която принадлежи на разширеното семейство. От друга страна, трудностите, произтичащи в съпружеската субсистема от прекалено твърдите  индивидуални граници между съпрузите, сега били преодолени, тъй като настъпил баланс и оптимизиране в показателите близост и дистантност в полза на близостта.
Примерът със семейство Бейбс илюстрира еволюцията в структурата на семейната система, когато семейството премине в нов стадий от жизнения си цикъл.  Показател за необходимостта от нов тип структура на взаимоотношенията е нивото на удовлетворяване на потребностите. Има ли неудовлетворен дори само един член от семейството, то цялата система бива дисбалансирана, а дисфункционалността може да се прояви (материализира) и да стане видима под най-различна форма (симптом). Много често носител на този симптом става детето (идентифицирания пациент). Когато се появи този симптом, едва тогава възрастните решават, че е необходимо да потърсят специализираната помощ на психотерапевт.  Дори и да имат нагласа за участие в психотерапевтични сесии, от съпрузите се изисква нещо повече – готовност за собствената промяна на патерните за взаимодействие.

28.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1460 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия.
Семейството с дете-ученик

При семейната двойка могат да възникнат трудности, свързани с малкото дете и ако те не бъдат решени, обикновено прерастват в криза, когато детето тръгне на училище.  На този етап проблемите възникват частично от това, че произхождат в рамките, на сложната семейна организация, но и във връзка с това, че детето все повече е ангажирано вън от семейството  (Haley, 1973, с. 55). Семейната система често изпитва натиска (във вид на обратна връзка) от страна на външни системи – съседи и училище.  Семейството следва да се научи да общува с тези нови за него системи.  Правилата (или границата) трябва да осигуряват контакт с външносемейното обкръжение, защото детето се нуждае от придобиване на собствен опит в установяване и поддържане на такъв тип отношения.  Колкото по-рано детето навлезе в контакти с външни системи, толкова по-богат опит натрупва, толкова по-уверено се чувства и нарастват способностите му за общуване с външния свят.
На този етап е нужно семейството да установи нови правила, отговаряйки си на такива въпроси, като: как да се помага на детето в подготовката му на домашните задания? Кой от семейството ще поеме тази функция? Как ще се отнасят родителите към училищните оценки? Какви ще бъдат реакциите на семейството при неуспехи и при успехи на детето в училище?  Какво следва да се очаква от детето-ученик – нива на претенции? 
От това, доколко ще успеят да се договорят родителите по тези и много други въпроси, зависи успешното преминаване на цялото семейство през този стадий от жизнения цикъл.  Освен това, с отдалечаването от младостта и приближаването към средната възраст, родителите също претърпяват физически и емоционални изменения.  Те обикновено преживяват стрес и във връзка с усложненията на своите ангажименти в работата си.
На този стадий в двойката вече са формирани определени патерни на комуникация (Haley, 1973).  В някои случаи те могат да попречат на успеха на детето във външния свят. Трудност възниква обикновено в случай, че в родителската диада има противоречия в убеждения и възгледи, както и при пълна липса на правила. Типичен проблем се явява коалицията на единия родител с детето, насочена против другия родител.  От гледна точка на бащата, майката може да е прекалено мека и толерантна и в същото време по мнение на майката, бащата – твърде суров.  Подобно възприятие може да доведе до това, че всеки един от родителите да се опитва да спасява детето от другия.   При тази ситуация майката обикновено е покровителстваща и опекунства над детето, изпитвайки фрустрация, а бащата се държи по-далече в периферията. Тази конструкция може да се задържи известно време, но не безкрайно. Идва момент, в който семейната система се дебалансира и детето е източника сигнала за нарушената хомеостаза.  Когато бащата се опита да контролира детето (от разстояние), майката, която стои в близост до него, встъпва като защитник и смекчава удара (подрива усилията на бащата) (Haley, 1973). Този цикъл започва да се повтаря, тъй като нито един от родителите не е в състояние да повлияе върху детето – те взаимно неутрализират усилията си, а детето узнава и научава определен модел на поведение, който при това съотношение на силите му носи дивиденти. Паралелно с неуспехите за повлияване върху поведението на детето, проблемът се пренася в съпружеската система като сблъсък между майката и бащата. Ако няма друг способ за комуникация между родителите, неприемливото поведение на детето започва да играе ролята на обединител между съпрузите, т.е. всеки път при проява на криза при детето, родителите се сближават за да му „помогнат”, т.е. детето ги въвлича в конфликт.
Често се случва така, че едновременно с постъпването на детето в училище, родителите се занимават с свои собствени дейности, например, търсене на нова, по-платена работа.  Майката, преди заета с детето вкъщи, сега се връща на работа или намира някаква друга интересна за нея дейност (занимание).  Бащата може да бъде овладян от мисълта, че мечите му за бърза кариера са нереалистични.. Настъпва време за преразпределение на задълженията и обозначаване на нови граници (например, в ролята на източник на доходи вече ще бъде и майката).  Ако времето на майката за семейството стане драстично по-малко, то с някои от задълженията може да се заеме бащата. И двамата обаче ще се сблъскат с емоционално напрежение.  Ако съпрузите не успеят да се договорят по тези въпроси, то те ще навлязат в криза  (например, депресия, язвена болест, алкохолизъм, проблеми с училището), която ще засегне всеки член на семейството.
Родителите, които не успяват да постигнат своите лични цели в живота, често се посвещават изцяло на децата си. такива родители са склонни да отричат собствените си проблеми, поставяйки акцент върху проблемите на децата (McGoldrick, 1980).В такива случаи детето нерядко се сблъсква с проблеми в училище.  То живо възприема конфликта и изпитва потребност от близост с единия от родителите. При детето могат да се появят соматични симптоми, сигнализирайки чрез тях необходимост да бъде вкъщи, заедно с родителя си.  При тази ситуация, родителите се  обединяват за преодоляване на кризата и отхвърлят собствените си разногласия на втори план.  По този начин симптомът способства детето да стане център на внимание и помага на родителите да избегнат собствените си проблеми в съпружеските взаимоотношения.  Психотерапевтът може да помогне на родителите, като им даде предписание, да не обръщат внимание на оплакванията на детето (например, боли го глава или има болки в стомаха всяка сутрин преди училище, или има подтици за повръщане пред входа на училището и пр.) и да го върнат към нормалния им живот, т.е. да настояват да посещава училище.
Пример: Семейство Хол се обръщат към психотерапевт, във връзка с 10-годишния им син, Джери, който се страхувал да посещава училище.  Джери твърдял, че се страхува от децата: те го  обиждали и го заплашвали с побой.  Майката силно се безпокояла за безопасността на сина си, докато бащата считал, че детето преувеличава.  По мнение на учителите, Джери наистина странял от другите деца, но никой не го е заплашвал.  Последвалите интервюта с родителите показали, че между съпрузите от години витаят конфликти.  Джери участвал в съпружеските престрелки в качеството на посредник.  Училищната фобия се била появила при него в първи клас. Когато майката се оплакала, че Джери има проблеми в училище, бащата безапелационно заявил, че Джери е длъжен да посещава на училище. Това на свой ред подбудило майката да застане в защита на детето.  След това родителите започвали спор на висок тон, а Джери разплакан се оттеглял в своята стая. После майката утешавал сина си и го уговаряла да посещава училище, позовавайки се на страха от гнева, вселяван от бащата.
Примерът показва конфликт между две поколения.  Майката се обединява с детето (и с неговия страх от училище) против бащата.  Майката безуспешно се опитва да спаси сина от бащата, а бащата не успява да успокои тревожната майка.


27.08.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 1481 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия
Семейството на детето в предучилищна възраст

Задачите на семейството с малко дете възникват от момента на вземане решение от младото семейство да имат дете и продължават докато детето не постъпи в училище.  Успешното преминаване през този етап от жизнения цикъл на семейството предполага, че съпрузите са се справили успешно с предшестващия етап  - живот в диада.  Двойка, на която и се отдаде да създаде чувства на близост, без тя да е за сметка на личната автономност и успешно да разреши текущите конфликти, тя с голяма вероятност ще приеме ролите на майка и баща.
Преходът към родителски роли обикновено започва от момента на формирано желание за дете. Оказва се, че жените често изпитват амбивалентни чувства по отношение на децата (Campbell, 1975). В днешно време все по-голям брой семейства решават да останат без дете (Wolman, 1983). Измененията в ролята на жената в съвременното общество съществено повлиява на нейното желание да има дете.  Освен това, в резултат на бременността двойката е принудена да промени начина си на живот.  Жените се опасяват, че съпругът им не би разделил с тях отговорността по възпитанието на детето (McGoldrick, 1980).  Усвояването на родителските роли става много по-лесно, ако периодът на ухажване е продължил не по-дълго от една година, а след сватбата е изминало достатъчно време, за да се подготвят съпрузите за появата на детето.
С раждането на детето, двойката автоматично формира триъгълни отношения.  Най-близко до детето винаги се намира майката.  Ако майката е погълната извънредно много с грижите по детето, бащата автоматично се дистанцира и започва да отделя повече време за изява в професията си. Традиционната отстраненост на съпруга от семейството и бащинството, се определят не само от обществените устои (културни и демографски фактори), а и от самата бременност, която буквално отделя майката от бащата, за сметка на постоянното присъствие на детето между тях, в т.ч. и от съпружеската постеля (Bradt, 1980, с. 129). В тези условия съпругът е склонен да приеме, че жената отделя на новия член  на семейната система извънредно много време.  Понякога се случва обратното, детето може да играе ключова роля в контрола на дистанцията между родителите, като ги сближи и балансира отношенията им.
Независимо от своята готовност за появата на детето, двойката винаги се сблъсква  с потребността  от привързаност към новороденото. През първите две години от живота, детето изпитва една основна потребност (освен потребността от жизнено оцеляване – храна, вода, хигиена) – това е потребността от формиране на привързаност към един от членовете на семейството.  Постепенно през първите шест месеца от неговия живот привързаността на детето се променя. Вече във втория месец детето е способно да разпознава майката, бащата и да ги отличава от непознати лица (Yogman, Dixson, Tronick, Als, & Brazelton, 1977). Във възрастта на 6-7-месец, детето търси и се нуждае от контакт преимуществено с майката. Именно привързаността обикновено се формира в тази възраст, ако незабавно се реагира на емоционалните потребности на детето при активно взаимодействие с него (Schaffer & Emerson, 1964). Овен това, детето бързо се привързва към внимателния баща, отколкото към невнимателната майка, независимо от това, колко продължителен е контакта с нея. Дете, което е сформирало надеждна привързаност с лице, осъществяващо спрямо него грижовност, във възрастта между 2 и 5 години успешно овладява социални умения и навици за разрешаване на проблеми (Sroufe, 1978). По този начин, емоционалната сензитивност на родителите в продължение на първите години от живота на детето, способства за успешното  му психологическо функциониране през следващите години.
Детето развива привързаност не само към майката, но и към бащата.  Има доказателства за това, че особено забележително влияние оказва играта с бащата (Parke & OLeary, 1976). Бащите прекарват 4-5 пъти по-дълго време в игри с децата, отколкото да ги ухажват (Lamb, 1977). Привързаността към бащата е от голямо значение за формиране у детето на сексуална идентичност и образа на своя Аз.  Привързването на бащата към детето, разединява диадата между майка и дете и дава на детето алтернативен обект за любов (Berman, Leif, & Williams, 1981).
Като цяло, чувствителното и грижовното общуване на родителите способства за формирането у детето на чувство за доверие към другите хора.  Детето става приятелски настроено към външния свят и е много по-общително, като инициативата на подаваните сигнали е негова. Детето усвоява навик и разбира, че неговото поведение има последици спрямо другите хора и то започва да избира точно такива поведенчески реакции, които му носят наслада и удовлетворяват потребности. В този смисъл е от съществено значение отзивчивостта на родителя към двигателните и емоционални желания на детето. При отсъствието на грижи от страна на родителите,  детето става вяло, пасивно, неуверено. Децата, които са били обект на грижи, внимание и любов на родителите си в ранните години от своя живот, се развиват по-бързо (Belsky, 1981).
Паралелно с порастването на малкото дете, родителите следва да установят определени правила, призвани да гарантират безопасността, без да задържат развитието му.  Когато детето започне да се учи да ходи, в него се формира чувство за автономност.  През този период малчуганът без разрешение хваща и опипва всичко, което попада в ръцете му.  За постигане на необходимата автономност детето се нуждае от родителска поддръжка.  Децата трябва да се поощряват да правят избори самостоятелно, например то да избере дрехите, с които да е облечено; то да реши дали да се съблече; то да избере коя от играчките му е любима; то да подаде  определен предмет от множество и т.н.  Разбира се изследователската активност на малкия човек трябва да бъде в разумни и постоянни граници.  Сред задачите на развитието пред родителите стои осигуряването на баланс между ограниченията и свободата, тъй като с напредването на възрастта изискванията към детето трябва да се променят.
Постепенната сепарация от родителите е явление напълно нормално, тъй като тенденцията е детето да става все по-автономно.  Малчуганите прекарват все по-дълго време без родителите си, занимавайки се с изучаване на света.  Съответно родителите трябва да се погрижат и да осигурят на детето достатъчно пространство (и време), да му позволяват да прави собствени открития и грешки (например, да провери какво има вътре в плюшеното мече).  Ако в разположение на детето е дадено твърде обширно пространство, това е равнозначно на неговото отделяне от семейството, т.е. за него няма място в семейството, тъй като дистанцията е прекалено голяма с родителите. Обратното, твърде ограничения периметър води до извънредна близост, като семейството запълва с детето вакуума и дефицитите в отношенията си (McGoldrick, 1980).
Понякога родителите са толкова заети, че не могат да отделят на детето достатъчно време и пространство.  Заедно с това, децата, запълващи вакуума в отношенията между съпрузите, могат да изпитват трудности в развитието на чувството за автономност.  Двойка, поддържаща достатъчно близки отношения, способна да се справи със собствените си конфликти, е способна да създаде благоприятна обстановка за поддръжка на детето и за развитие на неговата автономност. Колкото по-бързо се развива автономността на детето, толкова по-бързо върви процеса на неговата социализация и развитие на годности за самоутвърждаване.
Развитието на малкото дете оказва дълбоко влияние върху съпружеските отношения. Жените, които от рано са заети да правят собствена кариера или прекарват по-голямата част от времето сред възрастни, а едва по-късно са принудени да посветят изцяло себе си на деца, са склонни да изпитват фрустрация.  Мъжете, намиращи се в добър социален статус и стабилна професионална кариера, могат да посвещават по-дълго време на общуване с възрастни в професията си. Хейли (Haley, 1973) стига до извод, че жената на този етап изпитва желание, да разширява социалните си контакти с възрастни и може да усеща недоволство и завист към своя съпруг.  В такива условия съпружеските отношения съществено се влошават.  За да не се случи това, двойката следва да обсъди  и да преразпредели задълженията си, свързани с възпитанието на детето и другите задачи извън дома. 
Следващият пример от практиката служи за илюстрация на горенаписаното:
Джейк, 32г. и Уилма, 29г., се обръщат към психотерапевт по повод на своя 3-годишен син – Роб. Те разказали, че Роб често капризничел и се заливал от плач, ако не получи желаното.  Той бил заченат наскоро след спонтанен аборт и се ражда недоносен – 4 месеца по-рано от срока.  И двамата родители споделили, че Роб бил много чувствителен..  По думите на Джейк, той нямал проблеми с детето, но Уилма твърдяла, че въобще не може да се справи със сина си.  Джейк считал, че Уилма трябва да се държи по-мило с Роб. На първата сесия Роб заел място близо до майка си.  Уилма заявила, че синът и предизвиква у нея безпокойство. Той имал малко приятели и тя се страхувала да го пуска навън, тъй като можело да се нарани.  Уилма се съгласила с предложението, че има малко влияние над Боб, но на терапевтът станало ясно и това, че тя не позволявала на съпруга си да се занимава с възпитанието на детето.  По нейни думи, Джейк не разбирал Роб.  На последната сесия и двамата съпрузи признали, че техните отношения силно са се влошили, след две събития, случили се в малък период от време – раждането на сина и смъртта на бащата на Джейк.  Съпругът споделил, че след трагичния случай, той оставал до късно в работата си и дълго време прекарвал заедно със своята майка, която не одобрявала брака му с Уилма.
В този пример, майката е започнала извънредна опека спрямо детето във времето, когато бащата  започва да се отдава на работата си и започнал често да навестява майка си.  Брачните отношения  на по-ранния етап били прекалено крехки и неустойчиви.  Джейк преживявал  своята близост със съпругата си, като предателство по отношение на майка си.  Освен това, все още неукрепналите отношения били подложени на тежко изпитание след аборта на Уилма и смъртта на бащата на Джейк.  С раждането на детето, Джейк се отделил още повече от съпругата си, а Уилма потънала в грижи по малкия. Оказало се, че съпрузите са свързани един с друг единствено чрез детето, което практически е причината да потърсят психологическа помощ.
Описаният случай е типичен в практиката на семейната психотерапия, тъй като разкрива как най-слабия член на семейството (обикновено това е детето), отключва симптом, който от своя страна балансира това, което липсва в семейните взаимоотношения. „Болният” Боб възстановява близостта в двойката и балансира семейната система.

 

27.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2306 Коментари: 0 Гласове: 0

Структурна семейна психотерапия
Семейство с подрастващо дете


 Периодът на семейство с подрастващо дете започва от момента да достигане на полова зрялост на най-голямото дете и продължава до момента на неговото напускане на дома.  С навлизането в подрастващата възраст, правилата и ролите в семейството отново следва да се предоговорят. Родителите трябва да предоставят на подрастващото им дете по-голяма автономност и да осигурят гъвкавост на границите.  Родителите постепенно губят част от властта си и трябва да се съобразят с нарастващата компетентност на подрастващия.  Решението на проблемите на този етап зависят от способите за разрешаване на критичните задачи на комуникацията и способностите за водене на преговори на много по-ранните стадии в развитието.
 В периода на подрастващото дете, съпрузите често се сблъскват с промени в собствения си живот.  На този етап съпружеските отношения следва да претърпят преоценка. Хаосът в преживяванията на подрастващия понякога отключва в семейната система процеси, насочени към поддържане на предишната семейна организация (Haley, 1973). В условие на разкол в родителската диада, детето е склонно да се обедини с единия или другия родител, за да придобие по-голяма свобода.
Подрастващият  е склонен да отхвърля призивите за семейни правила, регламентиращи личния живот, контрол и отговорност.  Подрастващият може да шокира семейството с непривични ценности, интереси и поведение.  Поведението му е амбивалентно – от детска инфантилност до поведение на възрастен.   Родителите на подрастващия често изпадат в недоумение, как да се държат с детето си. Трябва ли да се установят твърди ограничения?  Кое поведение следва да възприема сериозно? Позволява ли подрастващият да се действа с него по метода „проба-грешка”? Защо приятелите му са толкова важни за него?  Особено е сложно да намерят отговор на всички тези въпроси онези родители, които самите те водят военни действия и в работата си и в дома си.
Проблемите в семейната система, обусловени от поведението на подрастващия, имат тясна връзка  с разширеното семейство (Ackerman, 1980).  Родителите могат да взаимодействат със своите деца-подрастващи така, както в своето време на подрастващи са общували със собствените си родители.  По-нататък Н. Акерман допълва:
Родителят, с прекалено усърдие се отнася към изпълнението на своите родителски задължения (overfunctioning parent), например, често се опитват да възпроизведат собствения си ранен опит, когато на него се е налагало да взаимодейства със собствените си либерално настроени родители (underfunctioning parent). За оправдание на своето поведение обикновено те казват, че са искали да избегнат грешките, допуснати от техните родители (прародителите) и да избавят третото поколение (своите деца) от болка и страдание, които са били изпитани от второто поколение, т.е. от самите родители, а също така и да спасят децата си от неприятностите, с които се е наложило да се сблъскат. В резултат третото поколение има сходства с първото. Наследниците на либерално настроените родители, възпитават  също толкова либерално настроено дете. Съпругата, привикнала към активно общуване със собствената си майка и сравнително по-рядко общуване с баща си, е склонна да възпроизведе този патерн със своята дъщеря и съпруг.  Освен това, взаимодействието между дъщерята и нейни я съпруг (зетя), често качествено и количествено напомня отношенията между прародителите (бабата и дядото).  Удивително точно отношенията в основното (ядреното) семейство отразяват взаимодействието в двете разширени семейства. Това означава, че детето в етапа на подрастваща възраст, може да стане  своеобразен връстник на своите баба и дядо и буквално да встъпи с тях в дружески съюз на единомишленици, които оспорват правото на родителите да възпитават и контролират детето.
Съществува обратна закономерност при промяна интензивността на взаимодействието.  Повишаването на изискванията към подрастващия от родителя (повишаване на интензивността) или отхвърлянето от родителя (снижаване на интензивността), водят до съответното повишаване или снижаване на интензивността на взаимодействие в двойката „родител – прародител”.  Това на свой ред оказва влияние върху брака между бабата и дядото.  И обратно, излизането в пенсия, болестите,  промяната на местоживеене и разбира се, смъртта на прародител, може да има сериозни последици за отношенията „родител – дете” и за брака на родителите (Ackerman, 1980, с.150). 
Ключова задача на развитието в подрастващата възраст се явява сепарацията и индивидуализацията, като този процес следва да стартира още в детството. Ако съпругата през цялото време е срещала затруднения при отделянето от майка си, за поддържане на емоционалния баланс тя ще бъде склонна, да култивира зависимост в собственото си дете.  Развитието на индивидуалността у детето може да крие заплаха за майката, която е склонна да проецира върху него някои от своите сиблинги или родители, и да разглежда детето как част от себе си.  В такъв случай, родителят не е способен да признае собствените потребности на детето, което на свой ред се научава твърде рано да игнорира тези потребности, за да получи одобрението на майката.  Детето се лишава от поддръжка, когато се държи независимо и напористо, и я получава, когато проявява зависимост.  В подрастващата възраст навиците за саморегулация все още не са така добре развити и този дефицит затруднява проявата на изразяване и адекватност на поведението към реалността.
Подрастващи, които не са способни да се отделят от своите родители, често страдат от депресия.  Депресията се развива в случай, когато подрастващият се опитва да удовлетвори потребностите на своите родители за сметка на своите потребности.  За подрастващите, склонни да отричат наличието на депресия, дори при отговор на директен въпрос, често се търси помощ за прояви в поведението им в училище, като хиперсексуалност и асоциално поведение. При подобни случаи родителите обикновено предприемат наказателни мерки за въздействие, които още повече задълбочават депресивните симптоми.  Към такива подрастващи много често отношението е като към немотивирани и неподлежащи на корекция деца, като възрастните не успяват да декодират сигналите им за помощ и подкрепа.
Пример: Да разгледаме случая на 14-годишната девойка Тина, хоспитализирана във връзка с опит за самоубийство и депресия. Преди да бъде изписана от клиниката, е било проведено интервю със семейството.  Първоначално психотерапевтът се срещнал с Тина, за да узнае подробности за нейните проблеми.  Момичето съобщило, че изпитва непоносим натиск от страна на своите родители. Понякога те се държали с нея като с възрастен, а друг път, като с дете.  Тина била в пълно невидение относно техните очаквания към нея.  Терапевтът забелязал, че девойката изглеждала потисната.  Около 10 минути по-късно, в кабинета били поканени за участие в беседата майката, бащата и двамата по-малки братя.  Малко  по-късно е станало ясно, че родителите се разминават по отношение на възгледите си за възпитанието на Тина.  Бащата рязко възразил по отношение дружбата на момичето с по-големи момчета, а в същото време майката считала, че това е напълно допустимо.  Освен това, оказало се, че бащата и майката често спорят по финансови въпроси, а също така и по темата, има ли право жената понякога да се среща на чаша алкохол с приятелки.  В процеса на интервюто постепенно се изяснило, че бащата няма никакво влияние над съпругата и дъщеря си.  „Нищо не мога да направя, когато те двете заедно ме нападнат!” – казал той, показвайки с поглед жена си и дъщеря си. Въпреки, че съпругът не може да възпрепятства „приключенията” на жена си, все пак той бил в състояние да контролира дъщерята, но майката на свой ред всячески възпрепятствала тези усилия.
Без съмнение, отношенията между самите родители били проблематични. Безсилни самостоятелно да преодолеят своите разногласия, те  за нещастие, сражавайки се един с друг, използвали своята дъщеря.  Рационалния стремеж на момичето към автономност само разгарял конфликта между родителите.  За Тина, да расте в това семейство било равносилно, да бъде въвлечена в още по-големи конфликти между родителите.  Тя изпитвала депресия, защото нараствали, а не били удовлетворени важни за нея потребности, свързани с развитието и.
 

26.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2682 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Практика в структурната семейна психотерапия
Оценка на семейните отношения


 Семейните психотерапевти от структурното направление считат, че оценката на семейните отношения е неотделимо от психотерапевтичната намеса (вмешателство).  В качеството на диагностичен инструментариум те прилагат предварително интервю (Aponte & Van Deusen, 1981), като процеса на оценяване е интегриран в цялата психотерапевтична процедура.  Оценката на патерните на взаимодействие в семейството зависят от това, как психотерапевтът ще формулира терапевтичната система.
Оценявайки семейните отношения, психотерапевтът се опитва да разшири концептуализацията на проблемите.  Принципно семейството е склонно да разглежда проблема си твърде тесногръдо, свеждайки го например, до алкохолизъм или неуправляемо поведение на детето. Членовете на семейството имат едни и същи очаквания към психотерапевта – да ги избави от симптома, обладал един от тях (идентифициран пациент), без да засяга патерните на взаимодействие в семейството (Minuchin, 1974).
Някои  автори, принадлежащи към структурното направление, са склонни да разглеждат идентифицирания пациент като свидетелство за дисфункционалност на семейната система. Безусловно, психотерапевтът следва да обърне достатъчно внимание на идентифицирания пациент, но заедно с това е необходимо да види взаимните връзки при текущите взаимодействия в семейството.
Минухин извежда шест основни аспекта при оценката на семейното взаимодействие. Той препоръчва на психотерапевтите:
(1) Да се обръща внимание на семейната структура и установяват водещите патерни на взаимодействие, като създават възможни алтернативи.
(2) Да оценяват гъвкавостта на системата и нейната способност към усъвършенстване, което позволява да се прогнозират възможностите за преустройство на налични алианси, коалиции и субсистеми, в отговор на променените обстоятелства.
(3) Да изследват резонанса на семейната система – чувствителността на семейството към действията на отделните членове. 
Семейството се разполага някъде между двата полюса, на единият, на който условно се намира вмешаващото поведение (извънредна близост между членовете, дифузни индивидуални граници) с извънредна чувствителност и въвлеченост към действията на отделен член на семейството, и занижен праг на активизация на механизмите за поддържане на хомеостаза.  На другия полюс се намира фрагментираното семейство  (извънредна дистантност между членовете, ригидни индивидуални граници) с извънредно ниска чувствителност към действията на отделен член на семейството и повишен праг  на активизация на механизмите за поддържане на хомеостаза. 
(4) Да анализират условията на живот на семейството и да определят източниците за поддържане на стрес.
(5) Да оценят степента на успеваемост на семейството в прехода през жизнения му цикъл и изпълнението на съответните за етапа задачи.
(6) Да изследват способите за използване на симптома на идентифицирания пациент за поддържане на желаните семейни патерни на взаимодействие.
 Психотерапевтът оценява семейното взаимодействие по пътя на наблюдението на различните видове поведения. Ценна информация може да получи, анализирайки интонацията на речта, изражението на лицето, степента на бъбривост или мълчаливост, зрителния контакт между членовете и т.н. психотерапевтът следва да бъде бдителен по отношение на такива маркери, като: кой започва да говори пръв; кой кого прекъсва или поправя; кой винаги финализира темата (обобщава, заключава); кой се съгласява; кой говори за другите и кой за себе си; кой е най-въвлечен емоционално в проблема и кой стои в периферията му и др.  Освен това психотерапевтът може да прояви интерес към мнението на останалите членове, след като един вече се е изказал (много често хората за първи път започват да споделят мнението си едва в терапевтичния кабинет). На база получената информация, психотерапевтът издига хипотеза за съдържанието на семейния проблем и лежащите в основата на семейната структура дисфункции. 
 Цели
Избора на цел в структурната семейна психотерапия се основава на издигнатата хипотеза за същността на проблема и оценката за съществуващата структура на семейството (Aponte & Van Deusen, 1981). Психотерапевтът осъществява непосредствено вмешателство  с цел, промяна на патерните на взаимодействие в семейството, а следователно отстраняване усложненията в поведенческата последователност, т. нар. „порочни поведенчески кръгове”. По този начин, целта на структурната психотерапия е насочена към промяна патерните на трансакции.  Тази цел се явява едновременно и близка и перспективна и определя съдържанието на психотерапевтичната интервенция.
Пример: Следващият пример илюстрира процеса на избор на цели на база структурна хипотеза. В случая имаме непълно семейство, състоящо се от 36-годишна майка и шест деца.  Идентифицирания клиент е 16-годишен подрастващ, върнал се неотдавна от изправителен дом, където е постъпил след пътен инцидент с откраднат от него автомобил.  Семейството живее съвместно с бабата по майчина линия, след като преди две години майката се разделя с втория си съпруг.  На първата сесия е възникнал конфликт между майката и 16-годишния син.  Бабата на свой ред се оплакала, че майката се държи зле с децата си.  Майката на свой ред съобщила, че до момента, от който бабата започнала да се грижи за децата, най-големият син и отказвал значителна помощ.
На основание информацията, получена в хода на интервюто, психотерапевтът формулирал три хипотези:
(1) Майката е необходимо да определи ясно своята роля.
(2) Майката и бабата са длъжни ясно и точно да разделят помежду си отговорността (сформиране на граници) за възпитанието на децата.
(3) Майката и 16-годишния и син следва да обсъдят своя конфликт, като възрастни хора.
В съответствие с хипотезите са формулирани следните цели:
(1) Майката е длъжна да поеме върху себе си отговорността за възпитанието на децата.
(2) Бабата следва да открие интересно занимание извън семейството.
(3) Майката и 16-годишния син трябва да постигнат съгласие и да преустановят конфликта.
Техника
От позицията на системния и структурен подход психотерапевтът не може да не осъществи вмешателство.  Още с първото телефонно обаждане с молба за консултация, семейството се намира във взаимодействие с психотерапевта. Някои от действията на психотерапевта са насочени към получаване информация за същността на проблема, други служат за осигуряване приемането на психотерапията от семейството, а трети са насочени към непосредствено преустройство на семейната структура.
Действията на психотерапевта от структурното направление наподобяват действията на художника върху платното.  Някои щрихи служат за ескиз, но в съчетание с други, постепенно оформят свой образ, а  заключителните щрихи  на художника  придават на картината яснота, завършеност и жив импулс.
Може ли да се определи , кои именни щрихи се оказват най-важни за раждането на новия образ?  Всяко съприкосновение на четката на художника до платното, включва в себе си и изследователска неувереност и мощно творчество.  Именно това е метафората при работата на структурния психотерапевт.  Всички техники на това направление са ориентирани едновременно към идентифицирания проблем и към изменение структурата на семейната система.


22.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2255 Коментари: 0 Гласове: 0

Структурна семейна психотерапия
Проблеми при разпределението на силите в семейството


 Няма нищо неестествено в това, членовете на семейството да се обединяват за изпълнение на определени задачи. В нормално функциониращото семейство тези коалиции са непостоянни и зависят от конкретна ситуация.  Дисфункционалните коалиции са тези, които се отличават с устойчивост и при тях съзнателно или несъзнателно две лица се обединяват срещу трети, например, бащата и дъщерята срещу майката.
Устойчивите коалиции въздействат върху всички семейни взаимодействия, като в тях членовете на семейството встъпват не отделно, а като отбор. В устойчивите коалиции може да възникне вътрешно напрежение, от което членовете се стремят да се избавят.  Това напрежение се проявява в открити нападки на единият от членовете на семейството или прояви по отношение на неговата прекалена загриженост.  Така двойката може да достигне до съгласие, обсъждайки лошото поведение на своето дете-подрастващ; при това,  колкото по-зле се държи детето, толкова по единодушни в своето негодувание са родителите.
Още една дисфункция, свързана с разпределението на силите в семейството е посочена от С. Минухин (Minuchin, 1974) под названието „триангулация”.
Ето какво описва Салвадор Минухин:
В процеса на триангулацията, всеки от родителите иска детето да заеме неговата страна.  Това се случва защото,  поддръжката на детето за единия от тях автоматично означава вражда с другия.  В условията на тази дисфункционална структура, детето напълно е парализирано.  Всяка негова постъпка се оценява от единия родител като враждебна.
Триъгълни отношения могат да възникнат и при друго разпределение на силите.  Всяка една диада, която конфликтува  между себе си, може да въвлече в триъгълни отношения трети участник, като всеки един от тях ще се опитва да го привлече на своя страна.
Апонте и Ван Доусен (Aponte & Van Deusen, 1981) отбелязват, че тясното взаимодействие в семейната система е неизбежно съпроводено от това, че дисфункциите засягат като правило повече от един аспект на системата.  Така проблемите за разпределението на силите и установяването на границите често са взаимосвързани – например,  в устойчивите коалиции с участието на представители на няколко поколения, съпруга и нейната майка срещу съпруга, може да бъдат отделени проблеми с разпределението на силите (съпругата с майка си срещу съпруга) и проблеми на границите (майката нарушава границата на съпружеската субсистема).
Проблеми при разпределението на властническите функции
В семейната система, властта обикновено отразява способността на индивид или субсистема, да изпълни своите функции.  Тази способност не се явява вътрешна личностна характеристика („Той е деспот” или  „Тя е властна” по природа и пр.),  а характеризира отношенията в семейството, т.е. приема се, че единият е такъв (например, деспот), защото другите са точно такива, от които се нуждае първият за да бъде „деспот”.
Способността на членовете на семейството да действат, зависят от времето, ролите и ситуациите.  Така например, бащата може да е способен да накара сина си да почисти двора, когато са сами и същевременно е възможно, това да не му се отдаде, ако почистването трябва да стане  в присъствието на негови приятели.
Готовността да се съблюдава субординация зависи от ред обстоятелства.  Така проявлението на власт може да  се натъкне на съпротива при едни обстоятелства и да бъде възприето като адекватно при други. 
Проблемите, свързани с разпределението на властта, непосредствено произтичат от функциите на системата  (например, родителство или искане за поддръжка).  Изпълнението на всяко едно действие в семейството изисква полагане на усилия, разходване на ресурс.  Ако усилията са неадекватни на задачата, те не съответстват на функциите на системата или имат неправилна точка на приложение, действието може да не бъде завършено успешно. Така например, по време на консултации, родителите много често се оплакват от несговорчивостта на детето им:  „Той не върши нищо, за което ние го помолим” или „Аз не мога да достигна до нея”.
Неудовлетвореността от съществуващото разпределение на властта е тясно свързано с проблема за границите и разпределението на силите.  Така например, междупоколенческа коалиция или алианс, между дете-родител, често отслабва властта на родителя по отношение другите деца в семейството. Коалицията майка с дъщеря против бащата отслабва родителската власт над дъщерята.
Дисфункционалното разпределение на властта в семейството води до още един проблем, а именно  - нарушава се способността на отделните членове да реализират собствения си потенциал за развитие.  Семейство, което се стреми да предпази порасналото си дете от превратностите на живота, го лишава от възможност да получи собствен опит и да придобие власт на обкръжаващата го среда.  Подобно отношение от страна на родителите могат да доведат до това, че 17-годишния младеж да се държи незряло като 7-годишно дете, а това на свой ред подбужда родителите да прилагат все по-широко своята власт на опекуни.

25.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2359 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  65 66 67 68 69 70 71 72 73  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1348108
Постинги: 1562
Коментари: 116
Гласове: 1105
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031