Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1347385 Постинги: 1562 Коментари: 116
Постинги в блога
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
 

       Обвинения и обиди – психологически модели на често срещани в практиката

                                                    проблеми и методи за решаване.

 

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

-Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

-Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

-Обидата, като детско шантажно чувство.

2.Методи за работа с обвинения и обиди.

 

Хората са склонни да обвиняват другите за своите проблеми, неуспехи, незадоволителен живот и т.н. Кой не направи това? Обвиненията са близки до гнева, но те имат различен произход. Обвиняващите може да са зли (яростни, враждебни) или тъжни (скръбни, печални), но и в двата случая се опитват да вменят вина на някого или на нещо. Това поведение няма характер на самозащита, а преследва цели за самооправдаване, манипулация или шантаж (изнудване). Ако човек обвинява някой друг за провалите си, тогава може да приеме поражението и да не направи нищо за да подобри живота си. С помощта на манипулации и шантаж, човек може да застави когото и да било да извърши определена дейност или да се „разплати емоционално за греховете си“.

Обидни думи, доказващи вина, често могат да се чуят между съпрузи и съпруги; укори от деца срещу родители от типа: „Ако ми бяхте купили пиано на времето...“; гръмки обвинения на родители и учители срещу техните деца или ученици. Обвиненията могат да бъдат и „тихи“, чрез тъжен вид или сълзи, чрез състояние на депресия, самоизолация и болести и пр. По мащаб обвиненията могат да са по адрес на целия „този свят“ (страната, правителството, началниците, лица от друга националност (етнос), социална прослойка (класа) и пр.). Почти всички тези обвинения не преследват никаква практическа цел, тяхната цел е  само една – психологическа.  Обвинителят най-вече иска да оправдае себе си, да снеме от самия себе си отговорността, а след това да остави всичко така, както си е. Обвинителят би искал да промени чрез обвинението си другия, макар че дълбоко в себе си знае, че тази цел е недостижима.

Проблемът е, че никой не търси помощта на психолозите със заявка (искане) за да се избави от собствените си обвинения или обиди. Този проблем обаче лесно може да бъде открит в резултат на анализ на първоначалното искане при депресивни състояния, при нарушени междуличностни отношения или в случаи на самота (алианиране). В подобни заявки доста ясно може да се „види“ тенденцията на клиента, да препише (вмени) вина за всички свои проблеми на някой друг и същевременно да получи от терапевта  съчувствие и одобрение. Обвинителят не желае  да играят ролята на човек, отговорен за своите проблеми. Такава категория клиенти яростно ще се противопоставят  на договор за отказ от обвиненията срещу друг (другите).

За специалистите е добре известно, че голяма част от  клиентите идват в кабинета и търсят помощ не за да осъзнаят нещо или да променят себе си, а да обвиняват някой друг и да получат от терапевта съчувствие.

Принципно обвинителите никога не успяват да докажат убедително своята правда (не говорим за обвиненията в съда), но ще продължават и продължават да настояват за едно и също, като понякога тази тенденция трае през целия им живот. Те правят това дори тогава, когато никой не ги слуша. Те не се нуждаят винаги от публика или от обект на своето обвинение, защото този процес може да се развива вътре в самите тях. Възниква въпросът: „За какво им е нужно всичко това?“  

 

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

За да може клиентът да разбере каква е истинската цел на обвиненията му, може да му се предложи да си представи, че вече е постигнал целта си, доказал се е и всички са се съгласили с него, че той е прав, а другите са виновни пред него. Веднага след тази стъпка възниква серия от въпроси: Какво предстои сега? Какво е постигнал? От кого иска да получи голямата награда? Каква е тази награда?

Именно тогава клиентът ще започне да разбира, че чрез обвинението (обидата) той всъщност търси признание за своята доброта и достойнство, че сега той може да получи любов (признателност), дори той се досеща от кого иска да получи всичко това. Оказва се, че главната цел на обвинителят е да получи любовта, която той не е могъл да получи по-рано.

Така постепенно той разбира, че обвиненията му срещу други хора са насочени всъщност срещу погрешни адресати и че наградата, която би искал да получи като правило е един от родителите. Обвинителят осъзнава, че обвиненията му не помагат да спечели тази любов, а по-скоро я възпрепятстват, но проблемът му е в това, че той не вижда други средства за постигане на целта. Той би искал да накаже източника на любовта за нейната липса и същевременно от това възмездие да получи удовлетворение.

Пример:

По време на терапевтична сесия младата жена признава, че ако наистина трябва да „види“ във въображението себе си като победител, то тогава нейната основната награда ще бъде „разкаянието на майка й, която я „вижда“ да къса косата си, да пълзи към нея и да я моли да й се прости за това, че не е обичала достатъчно своята дъщеря“.

Решението на такива случаи се състои в отказ от обиди и обвинения, като лъжлив и безнадежден път към любовта. Във всички случаи обаче трябва да се очаква, че клиентът ще се противопостави на такова предложение от терапевта, защото тогава както той смята, „няма да получи нищо“. Такъв клиент се надява, че обидите и обвиненията му дават някакъв шанс, макар и напълно нереален, илюзорен. На практика обаче, такъв клиент получава само провалени отношения с другия, депресивно състояние, вечна фрустрираност и разнообразие от психосоматични симптоми. По тази причина, задача на психотерапевта е да му разясни и да го убеди, че самият той блокира способността си да получава любов, а след това да му помогне самият той да разреши на себе си да бъде обичан.  

 

Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

В повечето случаи обвинителят получава в родителското си семейство достатъчно примери за подражание. Тук той може да е заобиколен от обвинители и обидени от всички страни и да приеме този стил на отношения като единственият възможен („В нашето семейство беше прието, който е най-обиден, той има най-големи права да докаже на всички останали, че е обиден повече от всички останали.“).   

В други семейства има постоянно дългосрочно „съдебно разбирателство“, в което един по един, в качеството си на обвиняем се оказва един или друг член.  В много семейства съществуват подобни роли на взаимни обвинения във взаимоотношенията между съпруга и съпругата, а подобно общуване между възрастните се наблюдава и усвоява от децата.

При  групова работа със семейството е много ефективен метода с няколко празни стола, според броя на близките роднини, които са повлияли върху детството на клиента. На последният се предлага да премине през образите на всеки член на семейството, като сядайки на всеки стол, да разкаже в какво и защо този член е обвинявал клиента. В края на процедурата клиентът разбира колко нелепо се е оказал заразен със семейна обвинителна традиция. Това осъзнаване му помага да се отдели (разграничи) от своите обвинения и от позицията на обвинител.

Пример за прилагане на техниката в групова сесия:

Верна. (седейки.) Аз съм майката. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми.

Терапевт. Добре. Мамо, кажи ми как той е съсипал живота ти.

В. Две години след сватбата ни, той избяга с друга жена. Той се върна, но никога не можех да забравя ...

Т. Преместете се. (терапевтът дава указание за преместване на друг стол – промяна на ролята,влиза в образ на друг член от семейството).

В. Аз съм бащата. Обвинявам съпругата си, че съсипа живота ми с нейното вечно мърморене, непрекъснато хленчене и плач.

Т. Преместете се.

В. Аз съм бабата. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми. Той ме отведе от майка ми и никога не направи достатъчно пари в Америка (клиентката започва да се смее, премествайки се на другия стол).

В. Аз съм дядото. Наистина съм добър човек. Обвинявам либералният западен модел в международна конспирация срещу обикновените хора (клиентката отново се премества, продължавайки да се усмихва).

В. Аз съм леля Мод. Прекрасната стара леля Мод. Обвинявам моят годеник, че ще умра като девственица.  

В този момент цялата група, заедно с Верна, започва да се превива от смях.

Верна казва: „И така, какво трябва да направя ли? Вече зная. Когато ми се ще да обвиня някого за нещо,  веднага да си спомням за леля Мод и нейния годеник“.

 

Обидата, като детско шантажно чувство.

Обидите са най-характерни за Детското Его-състояние. Те не подхождат на състоянието на егото на Възрастният или Родителят. Детето зависи от родителите, то използва обидата, за да ги накаже и за да получи това което иска. Детето свиква с правилото, което повечето родители следват, че дете, което е обидно, трябва да бъде убедено, подкупено, приласкано, трябва да получи внимание (понякога много повече, отколкото когатое послушно) и т.н.

Обидата става удобен инструмент за влияние върху родителите, а при възрастните – за влияние върху другите хора, от които субектът иска да получи нещо, но не иска или не може да ги моли за това. Прякото изразяване на недоволство може да предизвика морално осъждане или ответна агресия, по тази причина обидата не се вербализира, но мълчанието я изразява. Докато обвиненията се отнасят често към миналото („Ако беше постъпил по друг начин, то …“), то обидата е насочена към получаване на девидент в бъдещето.

Обидата се отличава от обвинението още по своята пасивност и мълчаливост.

Обидата е сдържано обвинение!

Обидата се изразява в скрито телесно напрежение, предназначено да сдържа емоциите и обикновено в емоционално-образната терапия се асоциира с образа на камък. За обидата са характерни: тъжно изражение на лицето, отказ от контакт с този, който е обидил („Не прави опити, аз съм ти обиден!“), както и други форми за наказание и очакване за изкупление, уговорки и извинения от страна на обиждащият. Обидите обикновено се натрупват и се стоварват изведнъж върху главата на партньора, за да не може той да избяга от възмездието.

Обидите могат да се натрупва с години, за тях не трябва да се говори, защото „Той сам трябва да се досеща!“, но надеждата, че все някога обиденият ще обмени „камъните“ срещу „твърдата валута“ – любов и справедливост, не оставят на мира обиденият. Последният разбира се осъзнава, че неговите обиди и обвинения няма да му спечелят този „доход“, но той продължава да трупа напразни надежди. Той така фрустрира останалите, както те са фрустрирали него, подтискайки своето желание за любов, заменяйки го с хладнина, мълчание и обвинения.

Шантажните чувства се отличава с това, че те допринасят и тяхната цел е  натрупване на „любимите“ за изнудвача преживявания. Тези емоции за него имат самостоятелна ценност  и той предпочита да остане хронично обиден, без да знае други начини за получаване на това което иска. Точно както тъжният индивид не знае как да получи възможности за успех и радост.

Клиентът трябва да се подпомогне да разбире тези епизоди от детството, когато той е решил, че обидата е единственото надеждно и достъпно му средство за влияние върху родителите и другите хора, от които зависел. Необходимо е заедно с клиента да се потърсят други начини за постигането на това, което той иска да получи сега. Той също така трябва да осъзнае, че обидите за него имат само един резултат – депресия и разнообразие от психосоматични симптоми.

В случая трудността се състои в това, че като правило клиентът апелира към принципа за справедливост и обезщетение за причинените му вреди. Той разбира, че ще бъде невъзможно (или изключително трудно) да докаже своите принципи, както и цитираните факти, че никога няма да получи обезщетение. Той обаче продължава да доказва своята праведност и „греховете“ на тези, „другите“, опирайки се на убеждението, че всеки трябва да бъде на негова страна.

На клиента трябва да се помогне още да разбере безполезността и вредността на натрупвания гняв и на фантазиите за компенсация и възмездие. Той трябва да бъде убеден в правилността на философията на прошката и опрощението на дълга, да му се обясни, че самият той умножава злото и вреди на себе си и другите, че отмъщението не е нравствена задача и не носи успех.

Тук на терапевта може да се наложи не само да се обърне към логиката, но и да прибегне до добре известни религиозни и нравствени идеи: „И ни прости дълговете, тъй като ние прощаваме на нашите длъжници ... „

Но най-убедителният аргумент е, че за обиждащият, както се казва, не му става „нито студено, нито – топло“ от натрупаните обиди, а за него този резултат е крайно значим.

Ако клиентът в готов да се освободи от обидите и се откаже от въображаемите компенсации, то тогава терапевтът може да му предложи да се освободи от тях и в тези места в тялото, където, според неговите усещания, те се съхраняват – например, с помощта на въображаем звук или въображаема енергия.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Клиентка беше безкрайно много обидена на своята сестра. Нейните оплаквания бяха с реални основания,“които ние няма да разберем“. Тези обиди бяха толкова силни, че я бяха довели до депресия и много психосоматични симптоми. По време на сесията успях да й обясня, че нейните обиди отравят само собствения й живот, че никога няма да получи компенсация и т.н. Тогава тя се съгласи да се освободи от обидите си. Те – обидите, „излязоха от тялото й като потоци от „черна енергия“. Тя споделяше, че „има толкова много натрупана черна енергия, че тъмнината скоро изпълни цялото й въображение, дори цялата Вселена“. След това клиентката изпадна в безизходица, в ступор – те не знаеше какво повече да направи. Тогава аз й отправих предположение, че вероятно тя е решила никога да не прости на сестра си. Тя потвърди, че наистина го е мислела така: „тя може да й прости всичко друго, освен отношението й към майка им“.  Аз й предложих да преразгледа това решение, тъй като нито сестра й, нито насочените към нея обиди не решават проблема. Клиентката се замисли и каза, че това е съвършенно друга гледна точка. След като преодоля съпротивите си и прие това мнение, т.е. съгласи се с мен, Вселената в този миг се изчисти (резултат, постигнат без да съм използвал специални техники). Вместо обидите,  във въображението й се появи образ на красиви и ароматни цветя, които заеха място в сърцето й, като създадоха усещането за свежест и радост от живота.

Ясно е, че всичко което се случи в нейния субективен свят е далеч от мистичното тълкуване на този случай. Но именно промените в субективния свят я доведоха до освобождаване от депресивното състояние, психосоматичните симптоми, а в по-далечен срок промени изцяло своя живот и отношението си към целия свят.

 

2.Методи за работа с обвинения и обиди.  

=На първо място, клиентът трябва да бъде подпомогнат в осъзнаване на факта, че психологическото и психосоматичното му състояние страда от стремежите му да обвинява и да обижда. Той също така трябва да бъде подкрепен да разбере главната цел, която действително преследва. Задължително клиентът следва да се откаже от всички нереалистичните и вредни цели.

=На второ място, трябва да се избави от идеите си за лъжлива справедливост и търсене на възмездие. Клиентът следва да поеме отговорност за живота си, респ. за проблема си и да насочи своите усилия за подобряване на здравето и разрешаване на конкретната жизнена колизия.  

=На трето място, в някои случаи е необходимо да се помогне на клиента да се освободи от миналите си амбиции, надежди и илюзии и да премине към реални и възможни постижения (цели).

=На четвърто място, клиентът задължително следва да се освободи от гнева си, насочен срещу онези хора, от които иска любов и грижа, а също и от гнева срещу онези, които според него са му причинили една или друга щета и са го накарали да се откаже от желанието, като с това са го подтикнали към търсене на възмездие.

 

Литература

1.Гаулстон М., Голберг Ф. Психологические ловушки. Санкт Петербург, 1997.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Джеймс Д., Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. Москва, 1995.

4.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

5.Мак-Кей М, Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

6.Скиннер Р., Клииз Д Семья и как в ней уцелеть. Москва, 1995.

image

Категория: Други
Прочетен: 111 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 25.03 02:05
 

         Гняв – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и

                                                         методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на гняв.

-Модел на семеен гняв.

-Гневът, като инструмент за постигане на цели.

-Гневът, като „пусков механизъм“. 

-Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

-Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

-Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения. 

-Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания. 

-Гневът, като резултат от ранна травма. 

-Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

2.Методи за работа с гнева.

Литература

 

Гневът е защитна емоционална реакция, която подтиква индивида да преодолее противопоставящи сили, да отхвърли или да навреди на някого, да го атакува и да го победи. В застрашителна ситуация тази емоция може да бъде полезна, като мобилизира ресурсите на индивида и помага да се преодолее опасността или препятствието.

Гневът се превръща в проблем, когато: е явно излишен или неадекватен; не помага, а възпрепятства решаването на проблема; поражда ненужни конфликти; вреди неблагоприятно на самочувствието и здравето на самия индивид.

Например, някои хора смятат, че гневът е единственото и универсално средство за решаване на проблемите. При такъв начин на живот те получават много допълнителни неприятности, особено ако по този начин се опитат да решат свои вътрешни проблеми.

Гневът може да е експлозивен, т.е. насочени към външни обекти или имплозивен, т.е. насочен към себе си.

Експлозивният гняв се проявява в агресивни действия, обвинения, обиди, общуване „за повишен морален или друг натиск“ и т.н. Имплозивният гняв се изразява в самокритика, чувство за вина, депресия, самонараняване, самоизолация и др. Единият вид гняв може да премине в другия, среща се и смесване на два вида гняв – например, чувство на обида, когато човек се ядосва на друг индивид и едновременно на себе си, сякаш „преглъща“ първичния гняв. Резултатът от сблъсък на два вида гняв може да е истеричен припадък.

Със заявка за помощ за справяне с гнев, обикновено терапевтите се срещат рядко, но в процеса на лечение на друг проблем гневът често излиза на преден план като доминираща емоция, която определя други симптоми. Гнявът, злобата, ненавистта или обидата могат да завладеят индивида, причинявайки депресия, нарушение на взаимоотношения, изолация, тревожност, множество психосоматични симптоми, дори психози. Гневът и омразата са хронични емоции, преживявани от клиенти, които имат много сериозни диагнози, като при тях силата на тези чувства са с  поразително големи мащаби.

Въпреки това дори обикновените, напълно здрави хора, които понякога страдат от излишък на гняв, не знаят как да се справят с това и извършват действия, за които по-късно съжаляват, вредят на себе си, развалят настроението на другите, а понякога провалят дори живота си. Гневът не трябва да се бърка от агресията: гневът е емоция, а агресията е поведение. Гневът обаче често кара човек да извърши агресия. Той, в качеството си на емоция е елемент от мотивационното ядро на личността. По тази причина в литературата по проблема с агресията до голяма степен се засяга и емоцията гняв.

 

1.Психологически модели за възникване на гняв.

Модел на семеен гняв.

Понякога децата растат в семейства, в които гневът е естествена норма на общуване, позволена емоция. Първо, децата се страхуват от ядосаните изражения на своите близки, но след това приемат този стандарт и когато стават възрастни, вече възприемат гневната реакция като естествено и неотменимо качество на своята личност, те не разбират, че има други реакции, че могат да реагират по други начини.

Пример (по Н.Линде):

Млад мъж бил убеден, че няма друг начин да реагира на проблемаите освен чрез гняв. В процеса на прилагана емоционално-образна терапия той признава, че в него възниква само тази реакция – „нищо не можеше да го убеди, че има алтернативно решение за изразяване на емоциите“.

За да установи причините за този стереотипен подход, терапевтът започнал последователно да разкрива пред клиента  различните модели за произхода на гняв. Чувайки за модела на семейният гняв, клиентът реагирал с възторг: „Това е просто подарък! В нашето село, където израснах като дете, там винаги се бият! И в семействата се бият и на улицата ... Чичо ми има такова красиво лице, но муцуната му винаги беше в кръв...“. Оказало се, че тези неприятни думи напълно съответствали на реалноста.

Когато младежът осъзнал, че в детството си той по-скоро е бил нежно дете и се е страхувал от проявите на гняв на близките си, едва тогава осъзнал, че може да се откаже от тази традиция и да използва други чувства и поведения.

При подобен случай на хроничен гняв може да използва следната корекционна стратегия:

1.Клиентът трябва да се отдели от семейния гняв, т.е. да признае, че има алтернатива, че не е обречен на гневливост и че е в състояние да има друго поведение, различно от това на семейството от детството му.

2.Клиентът трябва да получи и да приеме нови и безопасни способи за изразяване на гняв, например: удряне на боксова круша, физически силови упражнения или друг вид физическа дейност.

3.На клиента трябва да се покаже, че той може да мисли рационално и разумно дори по време на силни пристъпи на гняв. За тази цел при обучението се моделира ситуация на гняв, по време на която на клиента се предлага да мисли : „Бийте тази боксова круша, сякаш това е вашият мразен началник. А сега ми подскажете  няколко идеи как да се прекрати този конфликт!“  Тази стъпка е особено важна, защото повечето хора са убедени, че не могат да мислят и да  управляват събитията по време на силен гняв.

4.Клиентът се насърчава да се научи как да се наслаждава на своя гняв, вместо да се тормози поради него. Колкото повече човек се бори със собствения си гняв, толкова по-силен става той, докато не се превърне в неконтролируема лавина. Поради това е по-добре клиентът да се научи как да превърне гнева си в игра. Например: „Представете си, че се намират в страни от гнева. Погледне сега себе си и вижте колко сте готин, колко сте силен! Вие му се надсмивате, вие сте вън от неговия контрол, защото можете да си позволите да се откъснете от него. Насладете се на тази картина, почувствайте гордост! А сега помислете, можете ли да насочите този гняв към добро дело?

Пример:

Николай Дмитриевич Линде допълва описаният по-горе случай:

„На младият човек предложих да отиде в гората и да се опита да разтовари натрупаното напрежение, чрез викове и ритане на листата, които бяха натрупани от есента.  Аз просто бях забелязал, че когато ходеше  близо до мен, краката му сякаш бяха оловни – те се движеха като краката на робот от фантастичен филм. За моя голяма изненада той прие предложението и два часа буквално е бил „като рало в гората“, а три часа е крещял. На следващата сесия той пристигна изключително бодър, а на лицето му беше изписано просветление.  

-Беше ли добре за теб това, което направи в гората? – попитах аз.

-Да, но не знам как да живея така. Наистина, чувствам се по-добре. Сега мога да се справям с много неща, с които не можех преди, но все пак, как да живея така.?

-Не те разбирам. Обясни с пример.

-Пристига при мен баща ми и ми крещи, а аз стоя, мълча и го гледам. Наистина, скоро и той млъкна, но аз не зная, как ще живея така! Ето, виждам, че двама се карат. По-рано аз щях да се намеся в този скандал, а сега ги гледам – глупаци, за какво се карат? Но пак, казам, така ли ще бъде? Как така ще живея?

Оказа се, че всички негови поведенчески навици бяха разработени в гневно състояние, а сега му бяха необходими нови поведения, с които все още той не разполагаше. Нужно беше да се създаде нов начин на живот.  Обясних му това и дадох моите съвети как да постигне тази цел, като работата с този клиент продължи още дълго.  

 

Гневът, като инструмент за постигане на цели.

Гневът понякога е необходим за да се постигнат някакви цели, но често може да се мине и без него. Въпреки това, много хора вярват, че ако те не са ядосани, ако не крещят, то няма да постигнат желаното. Много родители вярват, че детето няма да се вслуша в думите им, ако те не са казани с висок тон, със заплаха, със злоба. Колкото по-често те прибягват до такива средства за възпитание, толкова по-малко ефективни стават те и толкова по-често те прибягват към крясъци и агресия. В някои семейства за да се постигнат определени искания и желания, задължително се прибагва към деструктивен гнява, който децата бързо усвояват и приемат като единствен модел на поведение, а впоследствие възпроизвеждат в живота си на възрастни.  

Като оправдание за своя подход такива хора обикновено казват: „А защо, когато молиш с добро, другите обещават, но не правят нищо? Изчакваш седмица, две, а след това започваш да крещиш и те веднага правят това, което искаш“.  Тази категория хора са убедени, че друг начин просто не съществува. Ако психологът се опита да ги убеди, че могат да постигнат целите си и по друг начин, те гледат на него като на наивен романтик и отказват да се променят, въпреки че вече са казали, че биха искали да се избавят от гнева си.

Всъщност, на тях не им достига самоувереност и умения да изразят своите искания без нападение. За терапевта това е сигнал, че най-вероятно поне един от родителите на този клиент е бил агресор, който е успявал да контролира другите с помощта на гняв. Детето се идентифицира с него, по силата на открития още от психоаналитиците механизъм на идентификация с агресора. Вторият вариант за усвояване на този модел включва механизма на позитивното научаване, т.е., човек е имал успешен опит при използване гняв, когато той е успял да се защити (постигне цел) по този начин. В крайна сметка той формира убеждение (вяра), че това е единствения надежден начин да се постигне нещо. Тези агресивни модели могат да бъдат усвоени и в по-късна възрастност извън семейната среда, например в рамките на приятелската група (маргинални, асоциални, субкултурни общности).

Такива хора (тези, които смятат, че агресията е единствения правилен начин за решаване на проблемите) често се срещат в нашето общество. Те са убедени, че само принципът „око за око, зъб за зъб“ или по-добре, принципът за потискане на всякаква възможна съпротива още в зародиш, е единственото вярно ръководство за действие. Промяната на техните базови убеждения е изключително трудно дори тогава, когато е очевидно, че тази стратегия може да съсипе собствената им съдба. Терапевтът трябва да знае, че тази категория много рядко търсят психологическа помощ, а когато психологът има работа с деца, чийто родители са от същата категория, то последните най-вероятно ще оказват жестока съпротива.

За работа с тази категория клиенти много добри резултати се постигат в рамките на бихевиористичните тренинги за замяна на неувереното или агресивното с уверено поведение и чрез моделиране на критичната ситуация с предлагане на алтернативни начини на поведение на клиента.

Пример (от практиката на Н. Линде):

По време на групов тренинг предложих на участниците на групата, да си представят образ на нещо в своя живот,  което много биха искали да променят. Една млада жена разказа, че си представя противно, гадно и вредно малко същество със зелен цвят, седнало в блато. Тя искаше по някакъв начин да се отърве от това „създание“ и му беше много ядосана. Казах й да направи точно обратното, т. е., да приеме това „същество“ и да го одобри, защото разбрах, че става дума за  образът на Вътрешното дете, което тя постоянно критикува в себе си. Момичето показа голяма съпротива, тя не  искаше да прави това, но все пак ми се отдаде да я склоня на един експеримен. В резултат на това настъпи промяна на „вредното същество“. Не веднага разбира се, но то стана постепенно светло и добро ... момче!  Вредността на това „същество“ се изразяваше в упортството му да продължи да бъде „лошо“, а беше момче, защото както се оказа по-късно, майка й много искала да роди момче и в семейството я възпитавали като момче. Когато клиентката показа доброта и прие чувствата си към „момчето“, то се превърна в момиче. Случаят разкри, че в резултат на оказаното външно въздействие от страна на родителите е настъпила неправилна полова идентификация. В резултат клиентката несъзнавано е отхвърлила себе си като момиче, за да угоди на своята майка.

 

Гневът, като „пусков механизъм“.  

В някои случаи гневът се използва като повод за реализиране на поведение, което изглежда като позволено само за себе си с цел, да доведе човек до определено ниво на гняв. Например, мъж не може да получи развод, ако не е достатъчно озлобен към съпругата (съпруга) си, т.е., за да е в състояние на агресия, злоба, враждебност. В  тези случаи гневът служи като „пусков механизъм“, който първо трябва да бъде „задействан“, за да се получи нужната експлозия,  а след това вече е допустимо това ниво на агресивност да бъде рязко намалено.

 

Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

Предходният пример илюстрира до известна степен този модел. Според този модел, гневът, изпитан по-рано или в даден момент (период) към определени обекти, може да бъде пренесен върху други хора, които въобще не са несвързани в тези събития или отношения. Тези нови обекти обикновено могат да имат или нещо подобно на първичните персонажи или отношенията с тези хора да са сходни. Например, ако някой бъде обиден от представител на определена нация, той може да се гневи на всички хора, принадлежащи към тази националност. Жена, която е обидена от баща или брат, може да се гневи на всички мъже или само на тези, които изглеждат самоуверени, каквито са били например бащата и брат й. Човек, който е бил подложен на унижение от лице с демонстративно неадекватно високо самочувствие, формира модел на ненавист и изпитва гняв към всички хора с подобно поведение.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Преди доста време, може би преди около четиридесет години, при мен дойде жена на средна възраст. Поканих я да седне на един стол, а аз заех място срещу нея. Още с първите си думи тя ме нападна:

-Защо ме сложихте да седна с лице към прозореца? Сякаш съм в полицията, за да виждате  всяко движение на лицето ми, нали ?

-(Отначало се учудих и обърках.) Да не ... Но ако не ви харесва, можете да сменим местата, елате на моето място, а аз ще седна на вашето...

- Не, не трябва, може и така (дълга пауза).

-Е, разкажете за себе си. Какво ви води при мен?

-Да! А вие не можете ли просто да разберете какъв ми е проблема? (ядосана).

-Е, все пак вие идвате при мен. Предполага се, че желаете да споделите за проблема си!

- Но нали съм дошла при психотерапевт…

Както впоследствие успях да разбера, тя се ядосваше на всички мъже, особено на съпруга си, но изходният материал се таеше в детството й. А аз бях „атакуван“, защото просто бях мъж. Опитах се да й покажа източникът на собствения й гняв), но това предизвика в нея само раздразнение. Тя си тръгна много недоволна и повече не дойде в кабинета.  Може би сега бих постъпил по друг начин, но тогава бях прекалено неопитен и малко объркан.

 

Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

От теорията на Адлер е известно, че агресията може да бъде събудена в резултат на комплекс за непълноценност, когато човек не намира други начини да постигне чувство за престиж, т.е., когато са фрустрирани тези негови потребности. Реално или в своето въображение хората, подложени на унижение могат да бъдат изключително гневни. За тях единствено агресията и гневът могат да им помогнат да променят ситуацията. Например, бедните хора могат да мразят богатите и гневът им подхранва бунтове и революции, а една жена, която смята себе си за некрасива, може да се ядосва и мрази  всеки, който е по-хубав от нея.

Гневът на хората, преживяващи се като непълноценни може да бъде насочен в погрешна посока – към целия свят или към онези, които според него стоят на пътя за постигне на престиж и т.н. Например, мъж, който се чувства непълноценен по отношение на определено качество, може да е гневен на всички жени и да оскърбява (агресира) при най-малката критика от тях по негов адрес, като в същото време той може да се ядосва и на себе си до степен, която да предизвика едни или други сексуални разстройства.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Млада жена проявяваше голяма ярост и гняв по отношение на мъжете, тя мразеше преподавателите в медицинско училище в което учеше. Тя ми направи странно впечатление: беше зле облечена, с небрежна прическа, приведена, лицето й беше неизразително, сиво, трудно можеше да влезе в контакт, човек можеше да си помисли, че е с ниско културно  и интелектуално ниво. Тя не дойде на втората ни сесия, а вместо нея се появи майка й. Контрастът между майката и дъщерята беше невероятен: майката изобщо не беше скована в общуването, говореше с лекота, изразително и дори остроумно, беше интересна жена, седеше срещу мен, кръстосала крака,  облеклото й беше подбрано с вкус. Трудно беше да си представя, че предишния ден при мен беше дъщерята на тази жена.

От нейния разказ става ясно, че от най-ранна възраст дъщерята е започнала да възприема себе си като по-зле изглеждаща от своята майка си. Тя завиждала на майка си, че била харесвана от много мъже, а дъщерята не знаела как да общува с момчетата и обикновено им била гневна. Майката не полагала усилия да научи дъщеря си на елементарни навици – например, как да се облича, как да вчесва косите си, да се грижи за себе си и да се държи така, че да бъде женствена и привлекателна.  За нея било най-важно дъщеря й да напредва в музикалната школа, която по това време посещавала, а там всички нейни преподаватели били мъже. По-късно тези занятия били прекратени, но се оказало, че вредата вече била сторена.

Момичето формирало комплекс за непълноценност спрямо майка си, като красива жена, упорито ухажвана от мъже, а това породило в момичето протест и озлобеност  към другия пол.

 

Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения.  

Гневът може да бъде използван от човек, за да преодолее някакви свои влечения, които изглеждат опасни или неприемливи. Например, мъж може да се ядосва на красиви момичета, именно само защото ги харесва и той може да им вмени различни порочни качества или да влезе в конфликт с тях по най-малки поводи за да получи увереност за тяхното отхвърляне. 

Имплозивният гняв може да се използва за потискане на сексуални желания или неприемливи чувства. Може да се използва и ако човек счита, че не отговаря на своите собствените амбиции и други изисквания към себе си. В този контекст, чувството за вината може да се интерпретира като разновидност на имплозивен гняв, а обидите и обвиненията като разновидност на експлозивен гняв.

Пример (по Н. Линде):

Млада жена вярваше, че никой няма да се влюби в нея, защото не била красива. Разказвали й, че когато се е родила, баща й бил казал, че „такова грозно и тлъсто създание не може да го нарече с любимото му име“ и я нарекли с друго име. Тя била кръстена по различен начин, а баща й не показвал никаква любов и внимание към нея. През  юношеството си момичето имала едно драматично нещастно влюбване, след което изпаднала в депресия.        В нея имаше много гняв, който тя приписваше на целия свят, на всички хора, които както тя смяташе, „не са били добри за нея“. Изображението (представният образ) на този гняв изглеждаше в два варианта: като рояк от бръмчащи пчели или много хирургически инструменти, готови да я разрежат. За да се прояви  истинския смисъл на тези представи, аз й предложих експеримент – по време на визуализацията да мисли за нещо сексуално. Тя каза, че въобще не може да мисли за това. Тогава аз предложих да помисли върху друго, например, какво се случва във въображението на самите пчели – нещо, с което тя се съгласи. Тя каза, че когато започват да бръмчат по-силно, тогава са на път да се нахвърлят върху нея. Попитах я:

-Какво мислиш, какъв извод може да направиш от това? 

-(с израз на упоритост.) Не знам.

-А ако се замислиш за това повече?

-Не знам.

Тогава тя сподели, че се получава същият резултат – появява се изображението на хирургическите инструменти. Аз отново попитах какво заключение трябва да направи от това, но отново срещнах упорито мълчание.

-Но ако агресията към теб се усилва, когато се приближаваш към темата за сексуалността, то как можеш да си обясниш това?  Ти си много умно момиче…

-(С трудности.) Ами тогава използвам своята агресия срещу себе си, за да потисна своята сексуалност.

-Поздравления! Ти показа голяма смелост и направи верен извод. Мога ли да ти стисна ръката?

Тя протегна ръка към мен, която се оказа напълно мокра от стреса, преживян от това признание. Това беше първата малка победа по пътя на една продължителната терапия. Сега момичето е щастлово омъжена съпруга.

 

Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания.  

Понякога родителите дават на децата си подчертано отрицателни предписания (директиви), приемането на които за детето е твърде опасно. Към тях се отнасят например, „Не живей!“, „Не бъди себе си, а бъди мен!“, „Ти си бавноразвиващ!“, „Ти си пълен идиот!“ „Ти ще пропаднеш!“, „От теб нищо няма да стане!“, „Ти не си достатъчно добър за нито един от нас!“, „Затворът ще плаче за теб!“, „Не зная на кого приличаш, та си се родил такъв урод!“  и пр. Ако детето получава подобни инструкции достатъчно често и с подходящо емоционално подсилване, те могат да го доведат дори до самоубийство или до лудост.

За да не ги приеме, детето често взема решение за протест срещу тях с помощта на гняв. Гневът на такива деца може да бъде насочен както към родителите, така и към учителите, към целия свят или към себе си. Пораствайки, те продължават да бъдат гневни и да се ядосват и това тяхно поведение в повечето случаи има много негативни последствия за техния живот и за околните. Поведението на бунт може да се съчетае с решение за скрито самоубийство, водещо до депресия. Бунтовниците се стремят да опровергаят всичко в своите родители, искат да ги накарат да се разкаят, като в същото време се стремят парадоксално към ранна смърт.

При работа с такива случаи, преди всичко трябва да се помогне на клиента да осъзнае истинския източник на своята озлобеност и преодолявайки негативното родителско предписание, да се създаде нов положителен сценарий на живота. Бунтовникът трябва да бъде подпомогнат да се откаже от пренебрежението към собствения си живот и от желанието да доведе родителите  си на разкаяние.  Той трябва да стане Родител на самия себе си.

 

Гневът, като резултат от ранна травма.  

В редица случаи източникът на гняв може да бъде скрит в най-ранните детски преживявания, свързани с историята на раждането. Детето можеше да преживее много тежка психологическа травма, отговорността за която той несъзнателно възлага на майка си. По тази причина, индивидът може да изпита гняв или негодувание към майка си (малко е вероятно то да е насочено към други хора). Този гняв, дължащ се на законите на преноса (трансфера) и проекцията, може да повлияе на отношенията с обкръженващите.

Не може да се каже еднозначно, че травмата при раждането винаги води до нарушаване на отношенията с майката, но тя може да бъде причина за това. В тази връзка, докато не бъде установена и коригирана истинската причина, други методи, например поведенческите, ще бъдат неефективни.

Пример:

Млада жена споделя с терапевта проблем, свързан с нейни обиди спрямо майка й, като твърдяла, че последната непрекъснато я „притиска“. В рамките на емоционално-образната терапия терапевтът предложил да си представи и сподели на какво прилича обидата. Клиентката заявява, че „вижда“ малко кафяво дете с голяма глава. Тя буквално била в недоумение по този повод и почувствала, че просто и става лошо. На въпрос за състоянието на детето, жената споделя, че това Дете било дълбоко обидно на нея. Терапевтът отново и предложил да визуализира тази обида на Детето и получил неочакван отговор: обидата изглеждала като прекрасен сияещ замък с млечен цвят, който се превърнал бързо в бутилка с мляко. Оказало се, че момичето било родено в седмия месец, а майката не е имала кърма.

Тогава терапевтът й предложил да „накърми“ Детето с млякото от тази бутилка. В процеса на хранене детето непрекъснато растяло и в един момент се превърнало в самото момиче. След това терапевтът указал на клиентката да приеме този нов образ, като част от своята личност. В резултат на това, цялото негодувание към майката изчезнало, емоционалното състояние, което в началото било потиснато, стана такова, че на жената и се искало да танцува с радост.

В случаи като този, терапевтът задължително трябва да работи  за символично премахване на първичната фрустрация.

В такива случаи клиентът е дълбоко потопен в първичната проблемна ситуация, в резултат на което символичното решение става чрез завършването на стар недовършен гещалт, който с отнемането му престава да съществува и респ. да влияе върху живота на индивида.

 

Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

 Гневът, както беше посочено по-горе, има основно защитни функции. Той помага в тези ситуации, при които човек изпитва трудности. Ако тези ситуации са екстраординарни (извънредни), когато гневът всъщност е единственият начин да се преодолее неудовлетворението, то тогава той е необходим и оправдан, въпреки че в почти всички ситуации може да се намери алтернативно решение. В случаите, когато човек проявява гняв, който не е необходим, възниква подозрение, че той няма умения за нормално и уверено решение на проблемите. Следователно, някаква част от личността му се чувства безпомощна, когато е изправена пред определени трудности. Именно тази част продуцира гняв, за да компенсира своята недостатъчност. Както пише Ф. Пърл, гневът е обратната страна на безпомощността. Той например счита, че всички убийства произтичат от безпомощност.

Следователно, ако първоначално слабата част от личността бъде достатъчно развита, за да реши проблемите без да отключва гняв, тогава нуждата от самия гняв ще изчезне сама по себе си. Проблемът е, че индивидът обикновено е убеден, че няма други начини за решаване на проблемите му. Ето защо един от начините за елиминиране на гнева е да се развият умения за уверено поведение, които успешно може да се развият в рамките на бихевиористичната психотерапия.

Друг метод, който позволява бързо и радикално да бъдат разрешени такива проблеми, се прилага в рамките на емоционално-образната терапия. Клиентът получава покана да си представи образ както на своята гневна част, така и на тази слаба част, която защитава с помощта на гняв.

След това той му се предлага да насочи цялата енергия на гняв към растеж и развитие именно на тази слабата част. Обикновено гневната част е представена като по-голем, черен и бодлив обект, а слабата част е малка, светла и нежна. В резултат на подобно преобразуване на енергията (с клиента се обсъжда, че енергията се връща в слабата част в положителна форма), слабата част расте и се усилва, без да губи качеството си на доброта, а гневната част изчезва или се превръща в доброта. Бившата слаба част става способна да решава задачи, които преди това са й били недостъпни, а гневът вече не е необходим.

Пример:

Млад мъж споделя, че е преживял изневяра от страна на своята  приятелка. Той е бил дълбоко вклюбен, а сега е оскърбен и обиден, още повече, че за тази изневяра били научили всички, които го познавали. Той е бил изпълнен с толкова много гняв заради предателството, че бил в състояние да взриви всичко около себе си. Клиентът не можел да се справя с омразата, която го преобразила и била насочена срещу всички: „Не ме докосвайте!“ Омразата му била насочена не толкова към момичето, колкото към своя съперник, отнел любимата му.

Тази омраза приличала на тежко черно ядро, което носело в себе си заряд от огромна сила. Терапевтът предложил го да си представи частта от неговата личност, която защитава с помощта на тази омраза. Оказало се, че тази част е малко растение, много нежно, крехко и добро, сякаш било от бяло брашно.

Терапевтът го помолил да насочи цялата енергия на омразата си (разбира се, връщайки я в позитивна форма) към растеж и развитие на слабата част. Клиентът се концентрирал, работил няколко минути и той успял да постигне резултат. Малкият „растеж“ превърнал крехкото растение в мощен храст и енергията на омразата напълно изчезнала. При следващата стъпка клиентът трябвало да се свърже в едно цяло с този „храст“.  Тогава той получил усещане за необикновено натрупване на сила, която определил, като „ментолова прохлада в тялото“.

В края на сеанса клиентът гледал на живота си по съвсем различен начин. Той се отнасял снизходително към врага си, дори изпитвал жалост към него, определяйки го като примитивен човек. Той продължил да обича приятелката си, но вече не изпитвал към нея гняв. 

 

2.Методи за работа с гнева.

Често прилагани техники за справяне с гнева са следните:

-Работа за установяване на основните източници и цели на гнева: семеен гняв, гняв за постигане на целта, гневът като „пусков механизъм“, гневът като пренос и т.н.

-Отделяне на клиента от семейния гняв, безопасно изразяване на гняв (реакция), получаване на удоволствие от гняв.

-Разрешаване на основния проблем, най-често намиращ се в детството (в случай на пренос, комплекс за непълноценност, потиснати чувства или родителски предписания).

-Обучение на клиента на методи за релаксация, принципи и умения за формиране и удържане на уверено поведение. Тези методи се прилагат в рамките на поведенческата терапия.

-Преобразуване на енергията на гнева в енергията на растежа и развитието на слабата част от личността, която се нуждае от защита.

-Прилагане на методи на когнитивна терапия. Те се състоят в анализиране на мислите, които водят до реакции на гняв и замяна с адекватни и адаптивни мисли.

 

Литература

1.Бандура А., Уолтс Р. Подростковая агрессия: Изучение влияния воспитания и семейных отношений. Москва, 1999.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Бэрон Р., Ричардсон Д. Агрессия. Санкт Петербург, 1997.

4.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

7.Линде Н Д. Эмоционально образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

8.Мак-Кей М., Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

9.Нейхард Дж. Властелин эмоций. Санкт Петербург, 1997.

10.Прайор К. Не рычите на собаку. Москва, 1995.

11.Реан А. Агрессия и агрессивность личности. Санкт Петербург, 1996.

12.Рудестам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

13.Смирнова Т. П. Психологическая коррекиия агрессивного поведения детей. Ростов на Дон, 2004.

image

Категория: Други
Прочетен: 208 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Семейни граници – обучение на ученици от горен курс (X-XII клас)

                                                                     с презентация.

                                                 (в помощ на училищните психолози)

 

Всяка система (субсистема) и всеки отделен член на семейството има своите граници, които определят структурата и съдържанието на психодинамиката в семейния живот. 

За да си обясним същността на семейните граници ще използваме един паралел между семейството преди 1989г. и семейството днес.

До 1989г. външните граници между държавите са затворени и строго охранявани, а семейните граници са отворени, размити. Обществото (разбирай партийна организация, ОФ-организация, трудов колектив, съседа и пр.)  безпрепятствено нахлуваше в семейния живот. Известни са множество случаи, при които партийната организация анализира интимната връзка на неин член, който е женен. Това е период, в който децата прекарват много по-дълго време в училището и мавън, отколкото днес, защото навън тогава е просто по безопасно. Същевременно хората общуват по-открито, по-сърдечни са, помагат си безрезервно, следват определени правила във взаимоотношенията.

След 1989г., когато се премахват и откриват границите между държавите, семейството затваря своите граници.  Днес родителите се безпокоят за децата си, когато са навън. Децата стоят в домовете си, не общуват така, както преди. Сега навън светът е страшен, враждебен, опасен. Няма на кого да се разчита навън. Хората общуват по-рядко, не се саморазкриват, не си помагат или ако го правят, преследват някакъв свой интерес. Всеки заплаща за всичко. Настъпва дистантност между самите субсистеми в рамките на семейството: родителите се дистанцират от децата си; младото семейство от родителите си. Така постепенно в общественото съзнание се формира положително отношение към семейството със закрити граници.

Ако границите на семейството са закрити (напр., гост може да посети семейството само по конкретен повод и то с покана; прилагат се коренно различни маниери във взаимоотношенията между членовете на семейството когато са посетени от гост и когато липсва такъв; прилагат се ритуали и правила за общуване с госта и пр.)

Днес повечето семейства имат закрити, непромукаеми външни граници. Родителите са фиксирани върху децата си. Отнемат много повече от свободата им. Те са контролиращи, протектиращи, насочващи, ограничаващи, задушаващи детето. Този тип родители казват: „С детето трябва да се работи”, „Трябва да се занимава”.  Най-опасни са майките! Колкото майката е по-високо в йерархията на семейството, толкова е по-контролираща детето си.

Този тип семейства имат размити вътрешни граници – тези между членовете на семейството.

От своя страна децата с напредването във възраст все повече започват да атакуват в съпружеската или родителската субсистема и в много случаи успяват да пренаредят йерархичната структура в семейството, заемайки важни функции и ролеви позиции (напр. намесата на детето при вземане на решения, касаещи семейството или самото него).

Друг пример за дисфункционалност в резултат на размитите вътрешни граници са бързо формиращите се коалиции между майка и дете, насочени срещу бащата. Това е така, защото в днешния свят мъжът (съпруга, бащата) стои обикновено в периферията на емоционалния живот, ангажиран изцяло с поминъка на семейството. Майката все повече се изкачва в йерархията и в много повече случаи, отколкото преди се стреми да овладее и държи властта в семейството. Днес, мъжът-бащата е все повече изтласкван от властовите позиции и роли, като това води до дисфункция, тъй като се обезличават важни полово-ролеви модели на поведение, от които детето (особено момчетата) се нуждаят. Това е една от причините съвременният мъж да става все „по-женствен, мекушав, отстъпчив, инфантилен“, факт, който изправя жената-майка пред множество предизвикателства. Едно от тези затруднения е дисбаланса, който възниква между половата и социалната й предопределеност. Възниква колизия в резултат на нарушената пропорция (баланс) – жената овладява повече социална власт, отколкото може да потребява, превръщайки мъжът в социално немощен, а от там и в полово дисфункционален. Този парадокс води при мъжът до дефицит на мъжественост в най-общия смисъл на думата, от която практически жената се нуждае. Днес, за разлика от миналото, много по-често жените етикират мъжете (съпрузите си) с определения, като: Моят „мухлю“, „мижетурка“, „смотаняк“, „задръстеняк“, „мушморок“, „лигльо“ и т.н., което е израз от една страна на обезценяване на мъжа (съпруга) в очите на жената (съпругата), а от друга - презентира нейните неудовлетворени потребности.

Пример 1 (за промукаеми/пропускливи граници)

Един от най-популярните примери за наличието на пропускливи граници е този, при който „пазачите на вратите” не изпълняват функцията си. Например единия или и двамата партньори поддържат промукаема, небалансирана и дисфункционална външна граница с родителското си семейство. 

Това е много опасна ситуация особено за младото семейство.

Тя се развива най-интензивно в началото на брака, когато:

1.Партньорите все още са в процес на изработване правила за взаимоотношения между себе си.

2.В двойката се води борба за власт.

3.Границите са нерегулирани.

4.Зависимостта от родителските семейства на всеки един от партньорите е все още много силна.

5.Младите баби и дядовци са въодушевени, но нямат опит на такива.

6.Всички се стремят да участват в новото семейство под благовидни форми, а всъщност идеята е да обсебят властта, като по този начин осигурят контрол върху ситуацията.

 

Ядрено (основно) семейство: Съпруг (32г) и съпруга (29г)

Разширено семейство: Свекърва (55г), баба (73г) и дядо (76г)

Съпруг (32г) и съпруга (29г), и двамата с висше образование, с дете на 8 месеца, наскоро сключили брак, пристигат за консултация.

 Заявката е подадена от бащата на момичето. На втората среща пристига и самата съпруга, която разказва, че животът и е изправен пред провал. Тя живее в дома на съпруга си. Оказва се, че ядреното семейство е буквално потопено в разширеното семейство, поради обстоятелството на физическа близост.

Разширеното семейство включва още две поколения: майката на съпруга (бащата е починал) и родителите на бащата (баба и дядо на съпруга). 

В процеса на психологическата консултация е установено, че:

1.Ядреното семейство изпитва неустоим натиск от страна на майката на съпруга (свекървата), която живее в къщата на младата двойка (физическо нарушаване на границите).

2.Ядреното семейство не е изработило правила за поддържане на балансирани външни граници.

3.Синът държи широко отворена вратата към разширеното семейство.

4.Свекървата е властна, деспотична жена, която не е освободила все още синът си и той се намира в състояние на психологична зависимост от нея.

5.Свекървата използва широк инструментариум за да проникне в ядреното семейство и овладее властови позиции, като непрекъснато прониква в семейната двойка, използвайки факта – физическа близост.

6.Свекървата прилага патерн на поведение, заучен в разширеното семейство. В своя брак тя е имала деспотична свекърва (бабата на съпруга), която по същия начин е прониквала, използвайки сина си.

7.В крайна сметка свекървата създава междупоколенческа коалиция с участието на сина си, бабата и дядото срещу младата снаха.

8.Оцеляването на ядреното семейство е поставено под заплаха.

 

Пример 2

При развод и втори брак (например на бащата), когато детето от първия брак е при единия родител (например, майката), е много важно семейството на бащата да държи проницаема външна граница към детето, респ. майката.  Това означава взаимодействието между разделените партньори да продължи в интерес на детето. Детето не може да бъде лишавано от своите рожденни майка или баща. Обикновено опасността идва от бабата и дядото на партньора с втори брак, които или отхвърлят внука си или по-често влизат в коалиция с детето срещу първата снаха. 

 

Пример 3 (за промукаеми/пропускливи граници)

При семейство, в което членовете са „слепени”, по-голямото дете (сина) се жени. Родителите в повечето случаи се стремят да оставят сина си да живее при тях (слепени са). Скоро младото семейство се сдобива с дете. В този момент синът поема ролята на „Дете-родител”. Поради своята инфантилност и слепеност за родителите си, той няма автономия и не е в състояние да се справи с новите непосилни за него функции. Автоматично в семейната система се появява още един проблем – останалите синове или дъщери биват много силно и рязко ограничени от достъп до родителите си. Последните изцяло се отдават на „Детето-родител”.  Този симптом по-често се среща във взаимоотношенията между родители и техните синове и по-рядко между родители и техните дъщери.  Ето защо трябва с голямо подозрение да се гледа на една доста популярна оценка (а в много случаи това е и семеен мит), изразяваща се във фразата „Ние сме сплотено семейство!”.

 

Пример 4 – (за непромукаеми граници)

На противоположния полюс се разполагат семействата, които имат недостатъчно промукаеми граници. Членовете на тези семейства водят живот, движейки се в отделни тунели.  Джон Розенберг (Rosenberg, 1982)  описва семейства от висшето общество, в които всеки един член на семейството се храни с различни ястия и в различни места в дома или извън него.  Няма съмнение, че това разделение осигурява автономност на всеки член, но също така е вярно, че то лишава членовете от взаимна поддръжка, обща емоционална история, привързаност, единство, сплотеност и пр.

В заключителната част на занятието следва рефлексия (обратна връзка):

-Обсъждане и оценка за полезността на информацията.

-Търсене на примери от участниците в своите или други семейства.

-Въпроси/отговори.

 

Приложение:

image

image

image

image

image
image


image

image
Литература

image



image

Категория: Други
Прочетен: 133 Коментари: 0 Гласове: 0
 

           Тъга/тъгуване – психологически модели на често срещани в практиката

                                                     проблеми 
и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели възникване на тъгата.

-Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

- Тъгата, като резултат от родителски предписания.

- Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

-Модел на митът за раждането.

-Модел на манипулацията с помощта на тъга.

-Модел за загубата на любимия човек (обект).

2.Методи за работа със тъгата.

 

Като емоционален компонент тъгата и меланхолията са близки до състоянието на депресия, като между тях има много сходства. Неависимо от това обаче, за тъгата не са характерни суицидните тенденции, отчаянието, чувството за вина и желанието за самоунищожение. По-скоро това са състояния на печал, тъга и разочарование, отсъствие на надежда за щастие и радостни събития. Тъгата не подрива основите на работоспособността, човек не е лишен от определени интереси в живота си и мисловният процес не е потиснат, както при депресията. Практически тези състояния генерират една мрачна представа за живота и песимистично светоусещане.

Някои хора могат да бъдат доста успешни, въпреки своята тъга и неспособността си да разберат и открият привлекателността на празниците, на веселото парти, на шумната дискотека или получените подаръци. Някои от тях мислят, че тези усещания и преживявания са им недостъпни, но не в смисъл като събитие, а като споделена радост. Дори когато празникът е организиран от други, те винаги ще се чувстват чужди, ненужни и ще бъдат дори още по-тъжни.

Носталгия, скука, меланхолия, тъга, меланхолия, разочарование, чувство на неудовлетвореност, усещане за празнота и безсмисленост на живота - това е значителен списък с подобни преживявания.

Каква е причината за тези явления? Как хората стават тъжни песимисти и как могат да се избавят от това? Какви са действията на консултанта при работа с такива клиенти? 

 

1.Психологически модели възникване на тъгата.

Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

Повечето клиенти от тази категория разбират, че това състояние им носи някаква изгода, благодарение на която те получават определени психологически дивиденти. Много родители показват особена любов и внимание към детето си, когато е болно, като такова поведение на пръв поглед изглежда съвсем естествено, докато много по-често за веселото им настроение, дори за  успехите си то получава несравнимо по-малко внимание.

В състояние на тъга, страдание и болест детето се убеждава, че то наистина е обичано, че е жалано, от него се изисква много по-малко, а някои задължения напълно отпадат. То разбира, че може да спечели своите родители много по-лесно с нещастие и страдание, отколкото с успех и радост. Това е особено характерно за такива семейства, в които родителите не проявяват интерес към детето когато всичко е наред, но много силно са притеснени и се грижат за него, ако нещо не е наред. Децата прибягват до неосъзнат шантаж, тъгуват, скърбят, непрекъснато се оплакват, мърморят, дори се преструват, че се разболяват или се впускат в разкази на някои истории, в които те са жертви, губещи, страдащи, отхвърлени, ощетени. Следвайки този модел, някои деца скриват свои неуспехи в училището, във взаимоотношенията с другите и пр., а това им носи дивиденти.

Родителите например, могат да се ядосват за неуспеха на детето в уроците, които не са направили, но все пак те му обръщат внимание. Понякога за детето е изгодно да хленчи и да не „разбира“ съвсем прости неща, които му обясняват, за да може да привлече родителите към себе си, откъсвайки ги например от техните занимания или от обгрижването на другите деца. По този начин детето отлично разбира, че ако спокойно научи това, какво се изисква от него, то със сигурност точно към него няма да бъде проявен такъв интерес, какъвто би желал.

Когато такова дете порастне, то започва да играе тази игра със самия себе си. Дори когато постигне успех, такъв човек остава тъжен, той по-често е „преследван“ от неуспехи, болести и разочарования. Той счита, че това е единствения начин да получи възнаграждение, а ако се откаже от тъгата и неуспеха, той ще чувства, че нищо не може да получи, че го очакват само самота и емоционален хлад.

Например, дете, свикнало с факта, че майка му го носи на ръце или води за ръка до училището, защото е имало ингвинална херния (Хернията представлява преминаване на коремни органи или части от тях, обвити в херниален сак, през отвори на коремната стена навън или в други кухини. При ингвиналната херния тези органи излизат през ингвиналния (слабинен) канал.) и майка му се е страхувала, че по пътя може да му се случи нещо. Сега той като възрастен мъж, чиято херния е била отдавна отстранена, ще формира т. нар. „заучена безпомощност“, защото знае, че само демонстрираната болка, страдание, унилост и тъга, могат да му осигурят нужното внимание, любов и дори да  снемат от него отговорност и взискание. Този модел на заучено поведение е толкова устойчив, че дори когато възникнат истински трудности, противно на разума, той чувства, че тъгата и отчаянието му дават шанс.

Пример:

Терапевт: Добре, Жулиен. Представете си, че майка ви е тук ... страдаща, жалваща се, показваща своята тъга. Бъдете с нея във въображението си. Съгласен? А сега й кажете, че ще стане нещо съвсем неочаквано. Кажете й: „Мамо, аз съм добре. Никога през жирота си не съм бил толкова щастлив.

Жюлиен: Какво искате да кажете? Но това би било ужасно. Би било направо жестоко. Вие не можете да сте щастлив, когато майка ви страда. (Смее се) Мисля, че започвам да разбирам.

Т: А ако сега кажете на майка си: „Мамо, толкова много ме биои стомаха …“

Ж: О, Боже мой! Тя ще извади куп рецепти, ще поиска да се преместя при нея, ще подготви стая за мен и ще говорим с часове за моят стомах.

Обичам майка си, но за мен е предостатъчно вниманието й към всичко това. Тя беше много добра към мен, когато се разболях. (Той отново се смее.) Преди това не разбирах. Бях тъжен постоянно и не разбирах. Разбирах, че тя е силно свързана с тези чувства, но не осъзнавах, че самият аз съм свързан със своята тъга, искал съм да бъда тъжен и страдащ заради нея.

 

Тъгата, като резултат от родителски предписания.

От предишния пример може да се види, че клиентът не само получава възнаграждение за своята тъга, но и указания за това, че човек не трябва да се радва, когато майка му страда, а майката винаги е страдала. Такова предписание се нарича „Не се чувствай добре!“ Често едно дете получава и едното и другото: и възнаграждение за тъгата си и такова родителско предписание. Тези предписания могат да се дават вербално и невербално, например с помощта на личен пример, т.е. тъжните родители инструктират децата си, че страданието и тъгата са желани емоции.

Съществено влияние оказва морално възпитание в смисълът на религиозните представи: които страда ще бъде щастлив; най-заслужили хора са мъчениците; чрез страданието, човек се доближава до Бога; когато страдаш на земята, ще получиш награда след смъртта и т.н. Родителите могат да покажат прекомерно съжаление към болните, „бедничкият и слабичкият ми“, опитвайки се да съжаляват детето, а с това не способстват за възстановяването и развитието на самостоятелност. Това допринася за формирането на убеждението „По-добре да бъда „беден и болен“, отколкото „богат и здрав“.

 

Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

Описаните по-горе тенденции често се подкрепят от влиянието на обкръжаващата ги култура. Културните традиции често съдържат изрична или скрита положителна оценка на страданията. Например, ако анализираме стари български песни и разкази, приказки и пр., можете да се установи, че голяма част от тях (особено в Тракийска, Македонска и Родопска област)  по редица причини са възпявали тъгата, страданието, мъката или смъртта.

Например: ‚Ще умра, ще умра, ще ме погребат…“, „Когато умра, ти ще скърбиш над гроба ми, скъпа моя…“, „Но смъртта е близо, гробът ми е близо…“, „О, ако мога да изразя с звук цялата сила на моите страдания…", „Ако умра или загина, недейте да ме жалите…“

Несбъднатата любов, смъртта на поета, несправедливо страдание, недовършеното жизнено дело – всичко това изглежда най-ценно и провокира по-силни чувства от обикновения и дори от радостния живот. Да бъдеш щастлив и радостен от тази гледна точка, дори изглежда някак глупаво, пошло и недостойно.

Въз основа на такива културни традиции, които са подкрепяни от родителското възпитание, е съвсем естествено индивидът, макар и несъзнателно, да формира желание за тъга и страдание, за да получи възнаграждение, самосъжаление и морално одобрение. Като герой, но не само герой, а загинал геройски красиво и почтено.

В този контекст, консултантът следва да очаква, че в процеса на сесията страдащият, опечаленият клиент ще намира нови и нови причини, обясняващи, защо не може да се раздели със своята тъга.

Ако терапевтът му помогнете да отхвърли една от причините, то той незабавно ще намери още десет и ще бъде очевидно недоволен от работата му. Главният секрет е, че отказвайки се от тъгата (симптома), той ще загуби възможността да получава възнаграждение и самосъжаление.

Жалостта към себе си (самосъжалението) е истинска психологическа отрова, която лишава човек от сила и надежда и го тласка към униние, отчаяние и усещане за безизходица.

Пример:

По време на сесия жена разказва за страданията си във връзка с изневерите и алкохолизма на съпруга си. При визуализация (в рамките на емоционално-образната терапия) образът на нейните чувства се явява красива, но ранена в гърдите птица, от раната на която изтича кръв. Жената изпитва жалост към „птицата“. Във въображението й птицата играе ролята на ранен герой. Терапевтът предложил да изрази чувствата си.  Колкото повече се усилвало съжалението, толкова повече се усилвала течащата кръв от раната на птицата. Тя натежала толкова, че при ходене влачела по земята краката си. Тъй като тези чувства били вече изразени, клиентката станала още по-отчаяна, като очевидно потъвала в депресивно състояние.

Тогава терапевтът предложил да каже на „птицата“, че повече няма да съжалява за нея и същевременно да й разреши да бъде силна, здрава и да полети. Впоследствие раната в гърдите на „птицата“ започнала да заздравява и да стъпва твърдо на земята. След няколко мисловни повторения „птицата“ успяла да полети.

„Колко е прекрасно! – с възхищение произнесла жената – Колко добре се почувствах сега!“ Тя се чувствала действително много по-добре, а депресията й била изчезнала. Клиентката осъзнала, че може да бъде свободна и да се чувства добре, независимо от поведението на съпруга си. „Тази история трая дълго време – споделя психологът – но накрая съпругът се върна при жена си“.

 

Модел на митът за раждането.

На децата често се разказва история за тяхното раждане, украсена с някои коментари, които водят детето до заключението, че раждането му е било нещастно събитие, съпроводено с голямо страдание, тревоги, мъки, огромни усилия, дадени жертви и пр. Тези митове създава основата за жизнен сценарий на детето, в който то очаква от живота си страдание, самота, мъка, нещастен край.

Пример:

Например детето научава, че майката е искала да направи аборт, но някой е забранил това или на детето се съобщава, че след раждането му в семейството са започнали непрекъснати трудности и нещастия, или по време на сесия клиентът, усмихвайки се разказва:

-В семейството ми винаги се е говорило, че съм роден непосредствено след бомбардировките. Това разбира се е семейна шега.

-Терапевтът (изненадан): Какво е толкова смешно?

-К: Е, това е в смисъл – две нещастия по ред.

Подобни митове способстват за формирането на тъга или чувство за вина, които детето може да използва за да започне да формира представи и желания за страдание (дори смърт), без да разбере, че фактът на раждането му всъщност е радостно събитие. Терапевтът следва да помогне на такива клиенти да осъзнаят наличието на този мит, разкривайки му как в хода на годините той е способствал да формира това вътрешно решение, за да бъде винаги натъжен и печален. Едва след опровергаването на този мит, следва  самият той да позволи на себе си (на Вътрешното дете в себе си) да живее и да получава удоволствие и радост от живота, независимо от това, какво са рзказвали или правили родителите му.

 

Модел на манипулацията с помощта на тъгата.

Тъгуването може да се използва като способ на демонстративно поведение, за да повлияе на другите. Например, за да принудят другите да направят нещо или за да прехвърлят на другите вина. В този смисъл скърбенето често е чувство за изнудване, предназначено за някой друг, за да се принуди той да се разкае и за да се подтикне да промени поведението си. Както в онази история за детето, което плачело на глас и един се опитал да го утеши, а то му отвърнало: „Махни се! Аз не плача за теб!“ Обикновено този тип скърбене има свой конкретен адресат.

Безнадеждно е да се уговаря изнудвач, да се откаже от шантажа си, защото той е уверен, че в този случай няма да получи нищо. В такива случаи терапевтът трябва да обясни, че е голяма вероятността по-скоро той да не получи нищо с това държание. Необходимо е да му се помогне за намиране на други начини за постигане на целта, а най-добре е да се откаже от тази цел, която така или иначе е недостижима в този стил. Ако все пак той постигне тази цел, него го очаква разочарование, защото винаги се оказва, че всъщност тя не му е нужда. Точно обратното, той се нуждае от вечно лош късмет, от непрекъснато тъгуване, от вечно съжаление към себе си, за несправедливите обиди или отхвърляне.

Всеки от посочените по-горе модели може да бъде ключов за формирането на скърбенето, но за този проблем е характерно, че всички модели в същото време могат да бъдати справедливи. Например, скърбенето възниква от склонността на майка да съжали и да погали (възнагради) болно си дете, но тази реакция същевременно е повлияна от религиозните и културни норми. Освен това, детето използва своята тъга, за да спечели съчувствие от другите и да предизвика чувство за вина в майка си.

 

Модел за загубата на любимия човек (обект).

Този модел обикновено не се комбинира с други. Тъгата (ако имаме предвид искреното чувство) тук е резултат от загуба и не се използва за манипулация. Този случай може да се разглежда като вариант на емоционална зависимост или проблем на прощаването (сбогуването).

Първият, който анализира този проблем е З. Фройд в известната му работа „Тъга и меланхолия“. Тъгата може да бъде предизвикана от загубата на любим човек, но не само от това. Обекти могат да бъдат любимо животно, работа, амбиция, родина, имущество и т.н. Важното е, че с този обект са свързани много значими са човек чувства и загубата им за него изглежда непоносима.

Тъгата може да се характеризира с дълбоко отчуждение, загуба на интерес към външния свят, изчезване на способността за любов и намаляване нивото на физическото самочувствие. Мислите на тъжни хора винаги се фокусират само върху любимия обект и върху темата за неговата незаменима загуба. Те живеят само в миналото, сякаш отпадат от настоящето, а представите им бъдещето им са безрадостни и дори мрачни. 

Фройд смята, че тъгата определено извършва конкретна психически работа, която се състои в това,  да приведе психичния свят в съответствие с реалността, а реалността показва, че любимият обект се загубен, той повече не съществува или не е достъпен. Следователно, при терапията любовта, насочена към обекта следва да бъде отнета, но срещу това възниква напълно разбираема съпротива. При всеки спомен настъпва постепенно освобождаване на свързаните с това чувства (либидото) – процес, който се съпровожда от душевна болка, сълзи, озлобение и гняв към самия себе си.

Терапевтът трябва да помогне на клиента да се освободи от загубата си и да върне контрола върху енергията на вложените чувства обратно на свое разположение. Този процес обикновено е силно възпрепятстван от чувствата, свързани с любимия обект. Те придават на обекта невероятна ценност и субектът не разбира как може да остави такъв желан предмет, и освен това, чувствата остават прикачени към него, а последните правят загубата му толкова ужасна, непоносима и незабравима. Субектът отдава себе си на любимия обект – сърцето, душата, надеждите и щастието отиват към обекта, а завръщането им обратно изглежда невъзможно, тъй като обектът ще загуби своята ценност, а това противоречи на възприемането му като безценно.  Но все пак, за да се помогне на клиента да възстанови своето здраве и да се върне към живота, към задълженията си, към другите любими хора (напр. семейството), е необходимо субектът да изостави необратимо загубеното, да освободи от самия себе си любимия обект.

 

2.Методи за работа със тъгата.

На първо място, трябва да се открият основните причини, довели до формирането на тъгата и да се помогне на клиента да ги осъзнае. В зависимост от първоначалната причина, могат да се приложат следните корекционни методи:

-Обучение на клиента как да получи одобрение за радост, здраве и успех, а не за болест и нещастие. Обучение за развитие на способности за наслаждаване на живота.

-Помощ за преустановяване (прекъсване) на стремежа му към страдание и заместването му с разрешение,  да позволи на себе си да бъде силен, здрав и щастлив.

-Разкриване на механизма, по който неговият проблем се основава на идеалите за жертвен героизъм, пропагандиран от заобикалящата го култура, на принципите за жалост към нещастните, болните и изоставените. Оказване на подкрепа за отхвърляне ролята на „красивата“ жертва.

-Разкриване безсмислеността на тъгата в качеството на инструмент за шантажно поведение. Насочване към  използвате на положителни емоции, за постигне на целите.

-Работа за осъзнаване на мита за раждането, който е повлиял върху формирането на тъгата и страдащ начин на живот, и подкрепа на клиента за признаване правото за радостен живот.

-Работа по организиране на прощаването на клиента с емоционално значима загуба.

 

 

Литература

1.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депрессий. Санкт Петербург, 2003.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гулдинг М, Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

4.Изард К Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

5.Психология эмоций: Тексты / Под ред. В. К. Вилюнаса, Ю. Б. Гиппенрейтер. Москва, 1984.

6.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

7.Хелл Д. Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

8.Япсо М. Депрессия. М.; Санкт Петербург, 1996.

image 


 

Категория: Други
Прочетен: 196 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.03 01:23
 


              Депресивни състояния – психологически модели на често срещани в

                                        практиката проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

-депресията, като последица от суицидни намерения;

-депресията, като резултат от потиснати силни чувства;

-депресията, като резултат от чувство за вина;

-депресията, като резултат от психична травма;

-депресията, като резултат от загуба на смисъл на живот;

-депресията, като резултат от комплекс за непълноценност;

-депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето;

-депресията, като резултат от дезадаптивно мислене;

2.Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Много хора се оплакват от депресия (или потиснато състояние). Това състояние се проявява в три основни форми:

-безрадостно угнетено състояние, потиснатост, тъга, скръб и отчаяние;

-понижена активност, бездействие, пасивност;

-неспособност за съсредоточено (концентрирано) мислене.

В човек липсват интереси, включително сексуални, налице е усещане за умора, апатия, вътрешно безпокойство, нарушение на съня и апетита, често възниква усещане за натиск, тежест или болка в областта на главата или гръдния кош.

 

Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

1.Депресията, като последица от суицидни намерения.  

Мислите на депресирания човек са обсебени от идеи за дълг, вина, самоотрицание и безсмисленост на живота. Около 75% от депресираните пациенти мислят за самоубийство. Тежестта на депресията до голяма степен се определя от степента на изразеност на суицидните намерения. Клиентът може само да мечтае за смъртта или да обмисля конкретен план за самоубийство; може да провежда определена реална подготовка за него или дори да извърши опити за самоубийство.

Степента на депресия се измерва и с помощта на тестове и скали.

При медицинското лечение основно средство се явява приемането на антидепресанти, които способстват повишаване на настроението и снижаване състоянието на потиснатост. Въпреки това, понякога клиентите, които приемат тези лекарства и очевидно, намиращи се в добро настроение на духа, внезапно (например веднага след освобождаване от болницата) извършват така нареченото парадоксално самоубийство. Ако приемем, че депресията е болест, която е независима от психиката на клиента, то подобно деяние действително изглежда парадоксално. Ако депресията е следствие от намерението за самоубийство, с което човек се бори, то тогава всичко става ясно. Антидепресантите помагат на индивида да преодолее страха от смъртта, като го привеждат в „леко и весело“ състояние на духа и той извършва суицид също така лесно и без колебание.

Тези данни се потвърждават от концепцията на Мери и Робърт Гулдинг, които твърдят, че депресията е следствие от намеренията за самоубийство, а не обратното. Някои депресивни клиенти, които са приемали антидепресанти съобщават, че по това време са забелязали усилване на желанието им самоубийство. Това показва, че обикновено трябва да се лекува не депресия като такава, а скрито самоубийствено желание, което често не се осъзнава от самия клиент. Независимо от това, тази гледна точка не бива да се абсолютизира, приемайки, че причините за депресията винаги са свързани единствено със самоубийствено намерение. Има и други причини, които са разгледани по-долу в материала.

Гулдинг смятат, че депресивните пациенти могат да бъдат разделени на три категории:

-активно суицидни, т.е. извършващи или с твърдо намерение да извършат опит за самоубийство; 

-неактивно суицидни,  но намиращи се в депресия, имащи скрито желание да умрат;

-убиващи себе си с помощта на опасни действия, наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане или глад (анорексия) или други способи за саморазрушение.

От тази гледна точка няма ендогенна (кореняща се в организма) депресия. Депресията е хроничен реактивен процес. Подложените на депресия хора реагират на външни обстоятелства само чрез депресия и скръб. Причините за депресията се намират в детството, когато детето е получило от своите родителите предписание (директива) „Не живей!“. То може да е било дадено вербално или невербално.  Главното е, че детето е направило извод (той може да е погрешен, но е важно неговото субективното убеждение), че родителите не искат да живее, че нямат нужда от него, дори, че е нежелателно. Изглежда невероятно, че родителите могат да изразят такова желание към своето дете (защо тогава са го родили?), но всъщност това не е толкова рядко явление.

Пример:

Една млада клиентка си спомня, че майка й често й казвала: „По-добре е да поплача веднъж над гроба ти, отколкото през целия си живот да се мъча с теб“. Други родители разказват на децата си мита за раждането им, придружавайки го с коментари като: „Откакто си се родил, с теб имаме само неприятности“. Една майка пазарувайки в спортен магазин, вдигнала бейзболна бухалка и я размахала срещу тригодишната си дъщеря – детето изплакало: „Мама иска да ме убие!“.  Детето не могло да се успокои повече от 15 минути. Други майки говорят, разгневени от лошото поведение на децата си думи от типа:  „Е, просто бих те убила!“ или „Ще те дам в детски дом“. В такива случаи, децата не разбират тези думи като шега или неистина, а като реална заплаха. Има родители, които оставят детето си на грижите на баби и дядовци за една или повече години. Други постоянно бият, отблъскват, мимически изразяват презрение и дори отвращение от децата си.

В отговор на такива предписания, децата много често предприемат едино или друго суицидно решение. Решението, взето в детството, обикновено се отлага за „по-добри времена“, забравя се, но в латентна форма то функционира в психиката. Това суицидно намерение понякога довежда до реални опити за самоубийство при определени обстоятелства. Много често такива хора потъват в мисли за  безсмислието и безперспективността на живота си, за собствената си безполезност, мечтаят за смърт, а всичко това води до депресия или подтиква към употреба на наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане, работохолизъм, рисковани занимания и други начини, изразяващи пренебрежение към собствения си живот и тайно желание за ранна смърт.

Могат да се разграничат седем вида суицидни решения, наблюдавани при депресирани индивиди.

1. „Ако нещата вървят много зле, аз ще свърша със себе си.“

С такова решение човек чака до тогава, докато животът създаде непоносими за него условия и тогава за него това решение вече е изход.

Парадоксът се състои в това, че такъв човек чака удобен предлог. Освен това самият той често създава този предлог, като несъзнателно води своите действия към провал. Той не е ориентиран към създаване на благополучни житейски обстоятелства, а по-скоро планира, че всичко ще върви по негативен сценарий. Той не е склонен да преодолява трудностите, а  ги възприема като потвърждение на собствените си катастрофални очаквания. По тази причина, той винаги е готов да запази своя „спасителен“ вариант и понякога да прибегне към опит за самоубийство.

2. „Ако не се промените, ще се убия.“

Това решение се взема обикновено от детето при обстоятелства, при които то трябва да възпре (да въздейства) своите родителите  с помощта на шантаж, като то не е намерило други средства за заплаха освен самоубийството, ако например не бъдат прекратени скандалите между родителите или тормоза върху детето и т.н. Някои деца отправят посланието си директно, крещейки отчаяно: „Ако не спрете, ще се убия“. Много често този модел, формиран в детството хронифицира и се превръща в пожизнено средство за въздействие, което понякога се проявява в открита, а друг път в скрита форма.

Пример:

Момиче с оплакване за страх от летене със самолет. В процеса на работа се оказало, че страхът е причинен от усещането за височина, свързано с възможността за падане. Височината асоциативно се свързвала със скрита суицидна тенденция. Като дете момичето заплашвало родителите си, когато са се карали, че ще се втурне и ще скочи от балкона, ако не спрат. По онова време майка й пиела много и ругаела баща й. Сега майката вече не пиела, но съсипвала баща й с думи.  Преди клиентката не осъзнавала връзката между сегашните страхове и детските й преживявания. За нея тези спомени били твърде болезнени. Когато преживяванията извели спомените на повърхността и връзката се очертала, клиентката споделила, че не е очаквала те да са толкова болезнено неприемливи и жестоки.

В този случай детският шантаж довел до формирането на фобия, но на практика фобията е била само частично проявление на депресия и по тази причина момичето реагирало толкова болезнено на детските спомени, които впрочем били дълбоко погребани в душата й.

Главната надежда на такива хора е, че родителят (или и двамата родители) ще се променят и покаят. Това е шантаж (изнудване), но след като е дал резултати и е спрял родителите, детето се е научило да го използва, за да постигне своето. Поведението за изнудване може да се формира и като резултат от семейно обучение, когато всички в семейството се изнудват взаимно със сълзи, заплахи и опити за самоубийство. Изнудването продължава в душата на изнудвача, което води до депресия, чувство за безсмислица на живота и страхове.

3. „Ще се самоубия и ти ще съжаляваш за това (или ще ме обичате).“

Много момчета и момичета мечтаят за това, че когато умрат, мама и татко и всички останали ще избухнат в сълзи на покаяние и ще признаят пред гроба им любовта си към „това добро“ дете. Тези представи крият в себе си голямата сладост на самосъжалението и надеждата да получат желаната безусловна любов. Независимо от това, децата искат да живеят и разбират, че смъртта е смърт и те не биха могли да се насладят достатъчно на съжаленията на своите родители когато са мъртви.

Пример:

По време на сесия жена разказала, че в детството си мислела, че майка й не я обича достатъчно и затова просто се престорила, че е мъртва, лежаща на дивана. Когато майката се прибрала вкъщи, тя не отговорила и не се помръднала, а само чула как майка й се свлекла на пода. Тя толкова се изплашила, че след този случай никога не се съмнявала в чувствата на майка си.

Някои хора обаче дълбоко се надяват, че смъртта не е смърт и те по някакъв начин все пак ще получат желаната любов и понякога правят суицидни опити. Много хора предпочитат да умрат бавно, например, като спират да ядат (анорексия нервоза). Понякога човек търси смъртта, за да се събере с починал родител (любим човек), с надеждата, че най-после там, майката (бащата, любимият) ще го заобича.

Ясно е, че човек, намирайки се в депресивното състояние,  потопен в мечтите си за смъртта, стремейки се да заслужи любовтта на другия, не мисли за живота, а по-скоро смята, че животът е безсмислена шега.

4. „Когато аз умрам, ти ще съжаляваш (или ще ме обичаш).“

Това решение е подобно на предишното, но клиентът обикновено не приема себе си нито за депресиран, нито за суициден. Такава клиенти са убедени, че тежка болест, опасна за живота дейност или сериозна травма, ще предизвика в родителите обичат и загриженост вместо обичайното пренебрегване. Те се заемат с рисковани занимания с весел смях (т. нар. „смях на обесеника“), който съпровожда техни „смешни“ истории за това: как почти се разбиват на земята при скок с парашут; как нелепо почти умрат, поради лекарска грешка. Те пренебрегват своя живот, като не виждат в него нищо ценно, но временно живеят заради своя псевдогероизъм.

5. „Ще те заставя да ме убиеш".

Това решение се взема от дете, което е подложено на такова насилие, на такава болка, че то избира единствения път в живота - да умре, за да сложи край на своето страдание.

Пример:

Психолог, който е бил подложен на постоянно домашно насилие в детството си, живеел в подобен сценарий. Той обикалял нощем по опасни места и влизал в безсмислени конфликти с хора по нощните заведения. По време на групова сесия той осъзнал, че поведението му е насочено към търсене на смъртта. Той си спомнил как като дете, майка му го била удряла в стената. Той я дразнел, отказвайки да плаче или да признае своята вина. Той мислел, че тя го убива и скоро ще умре. Терапевтичната работа му помогнала да разбере, че няма да бъде убит и в крайна сметка успял да се избави в мислите си, от насилието на майката, като направил нов избор на решение: да спре търсенето на човек, който може да го унищожи.

6. „Ще ви докажа, дори това да ме убие.“

Такива клиенти обикновено са от два типа: първите („покорители на върхове“) се опитват да „докажат всичко на своите родители“, стремейки се към все по-големи и по-големи постижения, а вторите („бунтовници“) се опитват да „разобличат всичко в света на своите родители“, ставайки алкохолици, наркомани или включвайки се в  криминални групи.

„Покорителите на върховете“ постигат успех и когато успеят, те губят смисъла на живота и попадат в депресия. Много често ставаме свидетели как известни хора, които са постигнали всичко, което искат (пари, слава и т.н.), по някаква причина започнат да пият, вземат наркотици, постоянно влизат в нови и нови брачни връзки, а след всичко това изведнъж се самоубиват или попадат в клиника с психическо разстройство. Те са постигнали всичко и сега са объркани, те не знаят в какво да намерят смисъл и цел, затруднени са да немерят награда за своите постижения и резултатът е много често соматичен: стомашна язва, хипертония, високо кръвно, депресия и усещане за безсмислието на живота.

Пример:

Сред американската артистична общност е популярен един случай. Говори се, че една от холивудските звезди, след като получи наградата на подиума, държейки статуетката „Оскар“ в ръката си, протегнала ръце напред и вместо да благодари на колегите, на публиката и на режисьора, тя попитала: „Е, татко, сега по-леко ли ти е?“

В книгата си „Терапия на новото време“, Роберт Гулдинг дава два примера. Първият е с известен психоаналитик, който най-накрая постигнал всичко, за което мечтае: имал добра практика, красива къща и нов „кадилак“ – и сега вече нямало към какво да се стреми, освен към смъртта. Скоро той почина от сърдечен удар!

При втория, възрастна жена признала, че до 60-тата си годишна възраст винаги се стремяла да постига един или друг успех,  за да получава одобрението на своята  майка, но въпреки това не могла да удовлетвори напълно нейните амбиции. „Може би –  споделила тя –  след като успея да постигня тази цел, най-после ще се помиря със себе си и няма нужда да живея повече?

Много хора живеят само с една цел – да успеят, да докажат своята стойност на родителите си, но дори да докажат това, те не получават нищо в замяна. Не само защото родителите все не се разкайват за миналото пренебрегване на детето и не му дават желаната любов, но и защото е необходима компенсация за това минало, която вече не може да бъде дадена. Дори в изключителния случай, когато родителите все пак идват при детето с покаяние, то вече не може да го приеме, защото няма отговор на въпроса: „Къде бяхте по-рано?“ Тази тема е централна фабула на много американски книги и филми.

„Бунтовниците“ възстават срещу желанията на обикновените и добрите родители, като правят всичко обратното. Те се включват в собственото си самоунищожение с помощта на наркотици, тютюнопушене, алкохол, преяждане, глад или престъпно поведение, като самите правят този избор, но се подчиняват на родителкото предписание „Не живей!“. Те правят това не само защото наркотиците и другите средства им помагат да се чувстват по-добре в този свят, а преди всичко поради гняв, насочен към наказанието на родителите и на целия свят, чрез постепенното унищожаване на собствения си живот.

Пример:

Клиентът разказва: „Спомням си как започнах да пуша. Откраднах една цигара от пакета на майка ми, оставен върху масичката за кафе и дръзко запуших, когато никой не беше вкъщи. Не помня за какво съм се ядосал, но си спомням, че бях ужасно гневен и бях уверен, че майка ми беше абсолютно несправедлива към мен. После започнах да пия, когато бях ядосан, защото нямах пари за третата година от колежа, а знаех, че тя можеше да намери пари за моето училище. Аз и досега от злоба посягам към бутилката, въпреки че сега знам други начини за борба с гнева“.

В моята практика – пише Н. Линде – рядко се налагаше да беседвам със зависими от наркотици, но когато това се е случвало, те много често разказваха за наистина ужасяващи събития в детството им, които не могат да бъдат интерпретирани по друг начин, освен като предписанието „Не живей!“. Например, клиент разказваше как вторият му баща го е преследвал с нож, а след това бил даден в детска институция. Във всеки от тези разкази  имаше много гняв срещу родителите и целия „този свят“. Тези клиенти не ценяха своя живот и биха искали да накажат на родителите си, разкривайки лицето им пред целия свят.

7. „Аз ще те взема (ще те имам), дори,  ако това ме убие".

Подобни хора изглеждат по-скоро гневни, отколкото депресирани, но поведението им също е насочено и към желание за ранна смърт. Те навсякъде откриват врагове и се стремят да ги неутрализират – обикновено с помощта на престъпно или предизвикателно поведение, както това често е характерно за непълнолетните нарушители. Младите престъпници често планират да умрат до 25-годишна възраст и често пъти постигат това. Сред тези среди е разпространен фразата: „Ние имаме алея на героите! Разходете се в гробището и ще видите гранитни паметници с чугунени вериги. Вървиш и четеш „25-годишен …, 31-годишен …“ Техният скрит сценарий се състои в „геройският“ избор, да „платят“ на света с цената на своя живот.

Пример:

Клиентката е млада жена (студентка), при която основната колизия се изразявала в това, че в ранното й детство тя дълго време живяла и била възпитавана от баба си, за разлика от следващите деца (братя и сестри). Тя „отмъщавала“ на своите родители за непослушанието и „безобразията“. В отговор те непрекъснато я критикували, което пораждало в нея чувство за вина и желание да изчезне от този свят така, че и следа да не остане от нея. Нейното суицидно намерение  се изразявало в депресивни и истерични реакции и пораждало множество негативни последици в живота й.

Идвайки на поредна сесия, тя се намирала в неблагополучно емоционално състояние.  Тя за пореден път влязла в конфликт с майка си и изразявайки своите претенции към нея, почти я довела до припадане. Клиентката ненавиждала самата себе си и се заклела, че никога повече няма да наскърби родителите си, ще се откаже от своите, но никога няма да отхвърли чувствата на родителите си. Въпреки заклинанията, терапевтът попитал, защо тя всеки път обещава, а след това отново прави скандал на родителите си.

Впоследствие било изяснено, че тя страда, само защото в детството си се чувствала отхвърлена и е решила да „покаже“ това на родителите си. Терапевтът й предложил да си  представи, че е малко момиче и е във времето, в което според нея е била лишена от родителската любов.  След това последвало предложение, да поеме грижата за това Дете. Тя обаче категорично не била съгласна, считайки, че за „момичето“ били длъжни да се грижат родителите, а те не искали да правят това. Клиентката била напълно равнодушна към Детето и заявила, че това „момиче“ въобще не й е трябва.

Така по време на сесията възникнала безизходна ситуация, но терапевтът решил да се възползва от състоянието, в което се намирала клиентката, като приложил способ за утилизация (рециклиране) на симптома. Той й напомнил, че  самата тя уверявала, че е готова да направи всичко за да види щастливи родителите си и иска да им помогне. Така той отново препоръчал тя да поеме грижата за това „момиче“, за да улесни техния (на родителите) живот. Тя отговорила, че по този начин наистина ще улесни живота им и е готова за тази стъпка. Във въображението тя притиснала „момичето“ към себе си и изразила любов и желание да се грижи за нея.  Точно в този момент състоянието на клиентката рязко се променило – цялото ожесточение се превърнало в нежност и щастие. Тя повече не обиждала родителите си и не искала своята смърт и наказание. Чувствала се пораснала и осъзнала, че предишните й реакции са били напълно детински. Тя заявила, че има желание да живее и в бъдеще ще може да се грижи за това „момиче“.

На следващата сесия тя благодарила и изненадващо попитала: „Какво ми направихте? По-рано аз не обичах живота, а сега съм изпълнена с щастие и любов към живота. Преди аз обичах да ходя сред уродливо осакътените дървета в близост до застоялото езерце и се наслаждавах на това мрачно място, а сега съм напълно безразлична към това…“.

 

Предлага се следната стратегия за работа с депресивни пациенти от този тип.

1.Сключване на антисуициден договор с Възрастния в клиента.

2.Работата с Детето (касае се за Вътрешното дете на клиента), трябва да се излезе от безизходната ситуация, по време на която Детето се съпротивява срещу предписанията и да предостави нова цел и мотив за решение да се живее отново.

3.Работата с Детето следва да прекъсне застоя, в условията на който приспособеното Дете се разделя с представите за себе си, като безполезен и незначителен човек и  същевременно свободното Дете признава своята вътрешна ценност и се обявява за достоен живот.

4.Клиентът става Родител на самия себе си и новият Родител обича детето и се грижи за него.

Описаните до тук модели за възникване на депресия се потвърждават от много практически случаи, но могат да се срещнат и други схеми за възникване на депресия.

 

2.Депресията, като резултат от потиснати силни чувства.

Депресията може да възникне в резултат на потискане на едни или други силни чувства, като гняв или любов. По някакви причини индивидът счита, че реализацията на силните му чувства може да му навреди или да противоречи на моралните му принципи. Той потиска желанието си и изразходва много енергия, за да се бори срещу себе си. Освен това той се отказва от това, което наистина иска и това поражда усещане за безнадеждност. Ако тези чувства са забранени (напр., има наличие на табу) тогава той смята себе си за лош, което му дава допълнителни аргументи за самоугнетяване.

Пример:

Жена развива депресия, отказвайки се от любовта си към човек, който много я обича и е готов да се ожени за нея, считайки, че тя трябва да съхрани семейството поради някакви морално-религиозни принципи, като по същия повод се е онъжила за друг, въпреки че съпругът й открито е живял със своя любовница. В случая, депресивното решение до голяма степен било определено от факта, че в детството майка й се отнасяла с нея студено и сурово, а баща й бил депресиран алкохолик. Въпреки това, без съответните обстоятелства в днешния живот,  би могло жената да не развие депресия, независимо от проблемите на детството.

Следващият пример илюстрира модел, при който потиснат силен гняв може да доведе до депресия.

Пример:

Млада жена, насилствено омъжена за много по-стар от нея мъж, кандидат на науките. Въпреки няколко години живот с него, тя не могла да го обикне. В крайна сметка последвал развод, но в душата й останала огромна обида към всички роднини, които са участвали за да се случи този брак. По време на четири сесии жената освободила много гняв и сълзи, но депресията се възстановявала отново и отново.

Промяна настъпила на петата сесия. Тя признала, че след раздялата със съпруга си имала връзка с женен мъж, който й обещал да се ожени за нея, но след като научил, че е бременна, той настоял за аборт и след това я изоставил. По съдържание това била основната причина за депресията на жената.

Терапевтът попитал как клиентката чувства депресията в своето тяло. Жената описала, че „усеща ръцете си ужасно тежки, не била в състояние да ги повдигне, сякаш железопътна релса е поставена върху тях“. Впоследствие, терапевтът направил множество опити да избави жената от тази „тежест“, но колкото повече опити правел, толкова по-драматична ставала ситуацията. Жената започнала да си представя, че е окована за огромен черен камък и е безпомощна да се справи с него. Тогава терапевтът предложил, мислено да потърси и намери някой, който може да й помогне.

Оказало се, че никой не можел да направи това, освен мъжът, който я бил изоставил. Във въображението на жената обаче, този мъж само се усмихвал и изобщо не възнамерявал да помогне. Терапевтът попитал как се е чувствала при тази нова ситуация, а тя отговорила неопределено, но изпитва напрежение и дори болка в областта на диафрагмата. Тогава терапевтът, давайки си сметка, че в тази област е концентриран силен гняв (особеност описана от Вилхем Райх) и познавайки житейската история на клиентката, стигнал до извода, че всъщност тя е много ядосана на този човек. Гневът е бил справедлив, но той я унищожавал отвътре, водейки до депресия.

Без да обяснява на жената същността на нейните преживявания, терапевтът я помолил да разкаже на този мъж за болката, която преживявала в областта на диафрагмата. Първоначално тя отказала да направи това, но се съгласила с втората предложена възможност, да разкаже за чувствата си на посредник, който да предаде тази информация на „мъжа“. Този подход дал резултат и като израз на чувствата,  „камъкът“ се разтопил, тя най-накрая почувствала отпускане, а „мъжът“, който преди се усмихвал, сега станал унил. Най-накрая всичко преминало: болката в областта на диафрагмата изчезнала, а от „камъка“ и „тежката релса“ нищо не останло.

Изненадващо клиентката споделила, че всичко е изчезнало, но сега пред нея се появила „ванилена торта“. На въпроса на терапевта: „Какво би искала да направи с нея?“, жената отговорила, че и се иска да я размаже във физиономията на този мъж. Естествено терапевтът й разрешил. Именно в момента, в който във въображението си тя извършила този символичен акт, клиентката скочила и ентусиазирано извикала, че сега ръцете й са повдигнат и тя се чувства така, сякаш целият свят е отворен за нея, тя била истински свободна, а депресията й напълно преминала. Едва сега станало ясно, защо клиентката изпитвала тежест върху ръцете си и не била в състояние да ги повдигне нагоре – тя не можела да си позволи да вдигне ръка против този мъж (моралните закони го забранявали), въпреки че много искала това.

 

3.Депресията, като резултат от чувство за вина.

Принципно положение в психотерапията е, че обикновено чувство за вина води до развитие на депресия, тъй като човек, страдащият от вина човек потиска себе си до такава степен, че понякога изпитва влечение към самоубийсто. Вината може да бъде напълно илюзорна, въображаема, дори има такава диагноза – „Депресия с делириум на вина“. Думата  „делириум“ не означава, че тези хора са луди, но тяхната вина няма реални основания. Обективно тези хора не са направили нищо лошо и не са луди, но тяхната вина, която е съвсем маловажна от гледна точка на външен човек, за тях субективно се превръща в нещо напълно непростимо.

Пример:

Жена обвинявала себе си, че при конфликт преди пет години тя казала много груби думи на своята майка. Отначало тя не изпитвала вина, но през последните две години била „изяждана“ отвътре и поискала опрощение от майка си, която всъщност много пъти й прощавала. Оказало се, че от гледна точка на съвремието, казаните думи не били толкова обидни, а и самата майка имала некоректно поведение. Това рационално обяснение обаче било трудно да се възприеме от клиентката, тъй като нейните чувства били твърде ирационални и невероятно преувеличени в сравнение с размера на „нарушението“.

 В действителност се оказало, че жената била заложник на родителското предписание „Не живей!“, тъй като след развода на майка й, тя била дадена за отглеждане от своята баба, т.е., била е изоставена от майката. Така в нея се натрупал много гняв и озлобение към майката, но тя не била в състояние да разбере кога всъщност е загубила надеждата да си върне обратно нужната й в детството майчина любов. Именно тогава тя (както й много други деца) е поела върху себе си вината за тези обстоятелства.

В такива случаи рационалното убеждаване не работи. По тази причина може да се приложи способ, при който на клиента се предлага да компенсира своята вина, като служи на други хора с добри дела.

 

4.Депресията, като резултат от психична травма.

Депресията може да възникне в резултат на силно стресиращо събитие. Тя може да се прояви при участници във военни действия, жертви на катастрофи, инциденти или терористични атаки, изнасилване или нападение с заплаха от смърт, след разоряване, тежка лична загуба и т.н. В такива случаи човек не може да се измъкне от преследвашите го травматични преживявания, които изкривяват цялата перспектива за живот, като същият губи смисъл, а човек преживява чувства на отчаяние и безнадеждност.

Задачата за освобождаване от травматични преживявания от такъв род е изключително сложна, тя трябва да се извършва, като се вземе предвид индивидуалността на личността, характера и силата на травматичните преживявания. В световната практика най-често пост-травматичните преживявания се коригират с помощта на когнитивната терапия.

Ето един пример за работа за коригиране на последиците от изнасилване, чрез метода на емоционално-образната терапия. Тук се прилага способ за символичното връщане на преживявания.

Пример:

След проведени групови медитативните упражнения, които предизвикали в мнозинството от участниците изключително положителни чувства, един от участниците (млада жена) се оплакал от психосоматично неразположение. Тя споделила за силно сърцебиене, затруднено дишане, зачервяване на лицето и треперене на цялото тяло. Очевидно било, че е преживяла тежко стресово състояние. Мисловният образ на това състояние бил парадоксално безобиден: някакво джудже с брада и червена шапка. Въпреки това, според нейното субективно възприятие, то било доста злобно и искало да я унижи, подигравайки я, като явно считало, че тя не може да му се противопостави по никакъв начин.

Познавайки речника на изображенията и свързаните с тях преживявания, терапевтът  директно поставил въпроса дали е била изнасилена. Много от участниците били изненадани от това предположение, но джуджето с шапката, явяващо се фалически символ, в съчетание с неговата злоба, желанието му да унижи и тежкото състояние на жената, подсказвали, че решението можелло да бъде само едно – изнасилване.

Жената потвърдила, че когато е била на 12 години, група пияни млади момчета я хванали и заедно с няколко други момичета я принудили да правят орален секс. Тя не казала на никого за това, но тежките последици от този инцидент я преследвали и до сега.  От всички преживявания и усещания, главното, което чувствала било чувството за унижение.  

Терапевтът предложил да си представи, че е достатъчно силна и е в състояние да направи с тези насилници от детството какво поиска. Тя обаче отказала тази възможност, защото не искала да навреди на никого. Тогава терапевтът предположил, че  това зло още продължи да върви с нея, защото основната цел на насилниците е да триумфират над жертвата, да я унижат.

Терапевтът направил ново предложение, да престане да държи това зло в себе си, защото тя не носи отговорност за произхода му. Ако тя продължава да го носи в себе си, то тя способства за плана на насилниците и става техен съучастник. Терапевтът предложил тя да им върне  всичкото онова зло, което са я причинили – нито повече, нито по-малко. За да направи това, терапевтът поискал първо, да го открие в тялото си, а след това да го освободи, като вежливо го върне на насилниците.

Такова предложение било прието от клиентката и след продължителна концентрация в един момент жената заявила, че е „успяла да им върне всичко“. Почти всички отрицателни психосоматични симптоми отзвучали. На поставения пореден въпрос след визуализацията как се чувства и какви представи възпроизвежда, клиентката споделила, че „сега вижда на гърдите си чиния, която преди била на парчета, а сега е цяла, но по нея се виждали следи от пукнатини.“ Това означавало, че все още жената не се е „разплатила“ изцяло, т.е., не е върнала всичко и терапевтът й предложил да продължи да работи по „връщането“. Тя се съсредоточила, върнала си по нейни думи „съвсем всичко“, след което „чинията станала напълно цяла, а по ръба и в центърът й се появил син цвят“. Терапевтът интерпретирал „чинията“ като символ на нейната душевност, а актът на изнасилване като нарушаване на тази душевност.

В крайна сметка жената почувствала умора и поискала работата да се прекрати и да се върне при останалите в групата, седящи в кръг.

По-нататъшната работа в групата продължила както обикновено, но терапевтичният процес в душата на жената все още продължавал. В края на сесията тя казла, че сега нейната „чиния“ е станала златна, а самата тя блестяла от свежест и се усмихвала. Тя добавила, че цялото й тяло изглеждало като намазано с някакъв вид лечебен мехлем, който й създавал чувство за лекота, ухаел на ментол и бил приятен на допир. Тя признла, че се чувства превъзходно.

В последващите няколко сесии клиентката признала и потвърдила, че проблемът вече не съществувал, здравословното й състояние се подобрило, по-специално постоянните страхове и кошмари били престанали, а несъзнаваният страх от съпруга й е изчезнал.

 

5.Депресията, като резултат от загуба на смисъл за живот.

Когато клиентът говори за загубата на смисъл за живот, той често крие други проблеми: комплекс за непълноценност, загуба на любов, инфантилизъм, страх от конкуренцията и т.н. Независимо от тази възможност, загубата на смисъла на живота се явява самостоятелен екзистенциален проблем. Както пише В.Франкъл, следването на смисъла на живота носи щастие на човек, а отсъствието на смисъл (екзистенциалния вакуум) допринася за развитието на невроза, в частност –  депресия.

В. Франкъл създава логотерапията, т.е. направление в психотерапията, ориентирано към подпомагане клиента за придобиване смисъла на живота. Самият Франкъл преживява четири години в нацистки концентрационни лагери, като член на Съпротивата. През този период той е оказвал терапевтична помощ на онези затворници, които в своето отчаяние са били готови да извършат самоубийство. Страданията в концентрационния лагер и чувството за безнадеждност са довеждали много хора до депресия и те не са искали да живеят. Тези, които губели смисъла на живота, умирали първи. Хората, които не били загубили този смисъл, имали повишена степен на устойчивост и оцелявали в непоносимите условия.

Франкъл считал, че човек може да намери смисъл на живота си, само в случай, че  той се посвети да служи на някаква обществена кауза или се посвети на любовтта към друг човек. Във всички случаи смисълът на живота се намира извън пределите на самия субект. Този смисъл винаги изисква самоотдаване и колкото повече е тази отдаденост, толкова по-щастлив е човек и толкова по-лесно той издържа трудности и страдания.

Пример:

В концентрационния лагер В. Франкъл се срещна с учен-географ, който преди войната бил започнал да публикува серия от географски книги. Благодарение на работата с В. Франкъл, той признал, че публикуването на тази поредицата е придобила много важно за него значение, защото само той можело да завърши тези книги и по тази причина си заслужавало да живее. Франкъл описва и друг случай с французин, който много обичал дъщеря си, която била останала в Париж.  Той силно мечтаел да се види отново с нея и под влиянието на терапевта, бащата осъзнал, че заради тази среща си струвало да живее и да страда. Завръщането на смисъла на живота е помогнало на тези хора мъжествено да издържат страданията.

 

6.Депресията, като резултат от комплекс за непълноценност.

Според А. Адлер, когато човек чувства, че не е в състояние да достигне нормална компенсация на своя комплекс за непълноценност, той може да „осъществи бягство в създаването на симптоми на болест, за да оправдае своите неуспехи“.  Невротикът не се движи по пътя на социалните постижения, а удовлетворява своя стремеж за власт и превъзходство, като се съпротивява на нормалните жизнени потребности, произтичащи от необходимостта да сътрудничи с други хора.  Той не може да изпълни всичко, което за повечето хора не е проблем, например: да спи през нощта и да остане буден по време на деня; да работи или ходи на училище; да се занимава с домакинска работа; да се грижи за някого; да изпълни обещания; да се подчини на някой; да уважава някой; да дружи или обича някой.  и т.н.

Той води живот на изолация и фантазии, които се въртят около идеята за собственото му величие. Той става тиранин в малкия семеен кръг, получава за себе си много предимства и се отървава от грижите, като натоварва другите с допълнителни задължения и същевременно изисква към себе си извънредно внимание. Като претекст за отказът му да се съобразява с другите и да извършва нормални социални задължения, могат да служат различни симптоми, включително депресия.

Пример:

Жена от около 35 години, заемаща престижна длъжност, трябвало да напусне работата, за да се грижи за дъщеря си в продължение на 8 години (бабата, която до тогава е изпълнявала тази дейност заболяла). Два месеца по-късно самата тя се разболяла, но психически. След няколко месеца лекарствена терапия състоянието й се е подобрило значително, но не се стигнало до пълно възстановяване.

На външен вид изглеждала зле – прегърбена старица с мрачен вид. Оказало се, че не е в състояние да се занимава с каквито и да са домашни задължения,  непрекъснато се противопоставяла на дъщеря си, почти прекратила сексуалните отношения със съпруга си, оплаквала се, че тя не си спомня нищо от това, което чете; непрекъснато обвинявала себе си, че измъчва семейството си, но нищо не можела да направи Семейството се съгласило на  консултации.

По време на терапевтичните разговори се оказало, че като дете жената чувствала недостатъчна любов и загриженост. Тя завиждала на своя приятелка, която за разлика от нея получавала много любов в семейството си и „имала всичко“. Точно по това време жената взела решение, че ще „постигне всичко за себе си, което всъщност и направила през целия си живот“. На работата си тя била "борец за справедливост“ и наистина постигнала това, което искала, но когато трябвало да се откаже от работата си, точно тогава (два месеца по-късно) тя се разболяла.

В хода на девет терапевтични срещи психологът оказвал помощ, насочена за осъзнаване и разбиране, че причината за „болестта“ е в резултат на комплекса за непълноценност и жаждата за реванш, и че самообвиненията й само усилват негативното състояние. В резултат на проведената терапия тя успяла отново да върши домакинските си задължения, да си възвърне паметта, да възобнови сексуалните отношения със съпруга си, да подобри значително отношенията с дъщеря си, а излъчването на очите й станало меко, топло и в крайна сметка придобила нормалната си женственост.

На една от сесиите, която имала кулминационно значение за терапията, клиентката се оплакала, че през първите три дни след предишната сесия се е чувствала добре, но след това „депресията отново я настигнала“. Тогава терапевтът й напомнил, че по време на предишните срещи вече били уточнили и тя е разбрала, че това е част от личността на самата нея. Веднага след това терапевтът поставил пред жената един стол и я поканил да си представи, че тя седи на него.

-Ако болестта ви застигне, тогава защо имате нужда от нея. Вероятно тя те предпазва от нещо?

-Не Ви разбирам – отвърнала възмутено жената – но тя отне всичко от мен!

-Това е добре. Нека всичко, което тя е отнела, да поставим от тази страна на стола. Сега аз ще премахна стола и всичко това, ще тръгне към вас като поток … Какво е това сега, какво „виждаш“?

- О! Това е любовта ... Любовта на любимите ми, съпруга ми, дъщеря ми, приятелите ми. Това е най-ценното за мен! Тя ме лиши от всичко това ...

-Разбирам (Терапевтът върнал обратно стола на мястото му.), че болестта Ви предпазва от тази любов ...

-(Агресивно.) Не разбирам вашата логика. Тя взе всичко от мен!

-Но ние се съгласихме, че това е част от вашата личност ... Така че, това ви е нужно…

-Вие  говорите глупости, нямам нужда от това. Тя ме измъчваше, взе ми всичко.

-Добре. Но спомняте ли си случай, при който Вие сте отхвърлили любовтта на друг?

-Да, в девети клас имаше едно момче. Той ме обичаше толкова много ... Като куче, тичаше след мен, той беше готов за мен да се хвърли от прозореца, но аз го отритнах ...

-Какво ви накара да го „отритнете“? 

-Възможността да го измъчвам ... Е, властта над него ...

-Значи вие сте се отказала от любовта,  заради властта ...

-Боже мой! (клиентката се хванала главата си.) Всъщност, аз върху всички искам да властвам, да ги управлявам ... Наистина ли съм отхвърлила любовта си заради това? Какво да правя сега?

-Дайте цялата си сила и власт, която чувствате в себе си и избутайте назад, зад този стол своята болест. Бутайте до тогава, докато не се избавите от нея напълно.

Клиентката работила съсредоточено няколко минути, мислено разделяйки се с властта (процес, необходим за откъсване на осъзнато нежеланото качество). При това  било забелязано как тялото й се отпуснало, а очите й започнали да блестят с мека светлина. Накрая тя казала, че вече се е разделила с властта и сега тя не й била нужна. Тя потвърдила, че любовта, която по рано е загубила, сега се връща към нея.

-Как се чувствате сега като цяло?

-От много години не съм се чувствала така добре …

Работата продължила с последващи сесии, но при анализиране резултата на този етап, вече станало ясно, че клиентката, с помощта на болестта е властвала над малкия кръг в семейството и че властта и любовта са несъвместими. След девет сесии се възстановили всички нормални психически функции, а това било потвърждение, че при жената не били настъпили никакви нарушения на мозъчните функции, а всички симптоми са били  резултат от интрапсихичен конфликт в резултат на бягството й от болестта.

 

7.Депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето.

Някои хора просто не умеят да се радват, да се забавляват, да доставят на себе си удоволствие. Радостта от живота е привилегията на детското състояние на нашето Аз. Понякога човек от детството може да расте „правилно“, само ако изпълнява някакъв дълг, мислейки само за задължения. За това способства родителското предписание „Не бъди дете!“ Например, по време на сесия клиентка признава: „Винаги съм вярвала, че децата са някакви погрешни и бавноразвиващи се хора. Правилните хора са само възрастните, те извършват винаги сериозни и нужни неща.  Никога не съм играла безразсъдно, не си спомням да съм правила пакости, дори никога не съм се цапала в детството си.“  Такъв човек може успешно да живее и да работи, упорито да работи, но в един момент внезапно осъзнава, че е отегчен и унил, и че не знае защо се случва това.  Той трудно общува с другите, не е способен да се забавлява и да показва открито емоциите си, той винаги е премерен, предпазлив и планиращ, но не разбира какво всъщност иска самия той, какво наистина му харесва.  Това състояние може да го отведе до отчаяние, до усещане за безизходица и безсмислие на всичко, което прави.

Един добър начин за избавление от депресията, се явява обучението на  клиента, как да получи удоволствие от живота.

 

8.Депресията, като резултат от дезадаптивно мислене.

Реакциите на човек спрямо една или друга ситуация се опосредства винаги от нейната интерпретация. Депресията може да бъде резултат от неадекватно, погрешно мислене. Този възглед за депресията се защитава от привържениците на когнитивното направление в психотерапията и в тази концепция има много истина. Неговите автори вярват, че източник на депресия са погрешни мисли, които след това произвеждат съответните емоции и поведение. Мисленето на пациента може да бъде анализирано от гледна точка на онези автоматични мисли, които бързо и незабелязано от него възникват и предопределят възприятието му към текущите събития, както и емоционалните му реакции към тях. Тези мисли обикновено съдържат сами по себе си някаква логическа грешка, която може да бъде идентифицирана, а след това да се замени неправилната и подвеждаща мисъл с правилната и положителна. Клиентът се научава сам да идентифицира появата и съдържанието на тези неправилни автоматични мисли и формира навици за тяхното преформулиране в правилни и адаптивни.

Пример:

По време на сесия младо момиче споделя, че всичко е започнало тогава, когато е очаквала обещано телефонно обаждане от млад мъж, което обаче не се е състояло. Терапевтът установил, че първата мисъл, преминала през главата на клиентката е била: „Щом той не ми се обади, значи не ме обича!“ Грешката се състои в това, че заключението е било направено без достатъчно основания. По-нататък мисловният процес се развива в същата посока: „Никой, никога няма да ме обича!“.  Тук грешката се изразява в генерализацията на извода, т.е.,  разпространява се върху всички жизнени случаи. Следващият ред на мисли са: „Аз самата съм виновна, самата аз съм лоша (некрасива, неумела, неспособна и пр.). Хората са прави, че ме отхвърлят.“

Проследеният ход на разсъждения  е свойствен за момичето не само по отношение на конкретния случай с този млад мъж, а за във всички други случаи, когато тя разбира, че инкасира неуспех (непокриване на критериите; неудовлетворяване на очаквания). Ясно е, че тя постоянно е в потиснато състояние, т.е. в депресия.

Грешката се крие във фалшивата атрибуция – в случая клиентът приписва (атрибутира) причината за събитието на себе си, въпреки че за това няма доказателства. След като вече е сторил това, той потиска себе си чрез чувство за вина и усещане за безнадеждност, които се явяват базисни убеждения – това са убеждения, които са формирани под въздействието на детския опит и са основа за интерпретация на актуалния опит. Базовите убеждения са с висока степен на емоционална зареденост, те са добре прикрити (клиентът практически няма достъп до тях, за разлика от автоматичните мисли), но могат да бъдат установени от терапевта и само с негова помощ да бъдат корегирани.

Освен логическите грешки, е особено важно и съдържанието на мисленето на депресирания клиент. Повечето от тези клиенти са уверени в безполезността си, дори изпитват отвращение от себе си. Тяхната самооценка е сериозно деформирана и може да се характеризира с четири думи: неуспех, несъвършенство, отхвърляне и самота. Над тях доминира изискванията за дълг (тук в мислите им се появява „Трябва!“, „Длъжен съм!“), който те са безсилни да изпълнят. Те постоянно мислят за това, като се отказват от собственото си самоуважение. В действителност, те могат да притежават много реални достойнства, но виждат само грешките и слабостите си, като ги преувеличават до невероятни размери. Тук ролята на терапевта е да обръне вниманието на клиента върху неговите достойнства и да го научи да мисли за своите успехи и добри качества.  

Когнитивната терапия показва висока ефективност при лечението на средна (умерена) по тежест депресия. Възможни са разбира се и други психологически причини за депресия, например, емоционална зависимост (нещастна любов), загуба на близък човек и т.н.

 

Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Обобщено, някои от най-популярните методи за работа с депресията са:

-Работа със скритите суицидни намерения, ако причината за депресията се явява родителски предписания от типа „Не живей!“ или други събития, подтикващи клиента към това решение. В случая клиентът трябва да се превърне в загрижен Родител по отношение на самия себе си.

-Освобождаване на потиснатите чувства. Клиентът получава разрешение да преживее това, което наистина изпитва и да изрази своите чувствата по един или друг безопасен начин.

-Терапевтът помага на клиента да се избави от чувството за вина. По-специално, той помага на клиента „да се разплати за своята реална или въображаема вина“.

-Връщане към злото (травматичното събитие). Този метод работи в рамките на емоционално-образната терапия и се използва в случаите, когато клиентът е подложен на изнасилване, лошо отношение, грубо унижение, насилие и пр.

-Възстановяване на изгубеният смисъл на живота. Методът се използва  в логотерапията, за да помогне на клиента да придобие отново смисъл за живот. Клиентът трябва да престане да се фиксира върху себе си (т. нар. дерефлексия) и да намери нещо, за което си струва да живее.

-Отказ на властта и чувството на непълноценност. Методът се прилага в рамките на концепцията на А. Адлер. Необходимо е да се анализира начинът на живот на клиента, да му се помогне да осъзнае как комплексът му за непълноценност и желанието му за власт са формирали депресията. Терпевтът помага на клиента да се откаже от властта и чувството на непълноценност в полза на любовта и други кооперативни чувства.

-Пробуждане на способността за наслаждаване и удовлетворение от живота. Методът се използва в случаите, когато клиентът потиска своята естествена детска способност да се радва на живота. Клиентът се учи да обича и да се грижи за своето Вътрешно дете, той получава разрешение да бъде щастливо Дете.

-Корекция на грешките в мисленето. Прилага се в когнитивната терапия.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депроссий. Санкт Петербург, 2003.

3.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Каплан Г. И., Сэдок Б. Дж. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

6.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

7.Рудестам К Групповая психотерапия. Москва, 1990.

8.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

9.Хелл Д Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

10.Япко М. Депрессия. Москва; Санкт Петербург, 1996.

image

Категория: Други
Прочетен: 221 Коментари: 0 Гласове: 1
 

  Тревожност – психологически модели на често срещани в практиката проблеми

                                                и методи за работа с тревожността.

 

Съдържание на материала

1.Ситуационна и личностна тревожност.

2.Симптоми на тревожността.

3. Психологически модели за възникване на тревожността.

-Модел на тревожността, като самоплашещо пророчество.

-Модел на психологическата травма.

-Модел на тревожността като резултат от преноса.

-Модел на тревожността, като резултат от обучение в семейството (родителски предписания).

-Модел на тревожността, като обратната страна на контрола.

-Модел на тревожността, като сдържана възбуда. 

-Модел на тревожността, като средство за избягване на емоционален конфликт.

4.Методи за работа с тревожността.

 

Тревожността, за разлика от фобиите, се отнася до бъдещето: човек се безпокои и непрекъснато пресмята в съзнанието си различни варианти за лоши сценарии за развитие на събитията. Той плаши сам себе си с това, което може да се случи. Тъй като човек не може да контролира всички фактори, от които зависи резултатът от събитията, неговата активност се сблъсква с ограничаващи сили и се реализира в хаотични реакции. Той се измъчва, свива ръце и стиска зъби, сърцето му започва да се тупти ускорено, ръцете му треперят, мислите му прескачат, дишането му става по-бързо, дланите му се потят – и всичко това не води до действителни действия. Тревожността е възбуда, която не намира изход и се явява страх от бъдещето.

Тревожността обикновено се разделя на ситуационна (в момента) и личностна. Ситуативната тревожност се проявява в проблематични ситуации: някои хора могат да бъдат спокойни дори при силен стрес, а други да се вълнуват. Специалистите разполагат с многобройни инструменти за измерване нивото на тревожността при конкретни обстоятелства (например, теста на Спилбърг). Личностната тревожност почти не зависи от ситуацията, т.е. човек с повишена тревожност винаги се тревожи. Това вече е характер, който по-трудно да се промени, отколкото да се коригира ситуационната тревожност.

Ето списък с често срещани симптоми на тревожността:

-силно безпокойство и чувство за паника;

-сърцебиене и усещане за стягане в гърдите;

-замаяност и усещане за празнота;

-чувство на объркване и нереализиране на това, което се случва;

-нервност;

-обсебващи, неконтролируеми мисли;

-гадене, болки в стомаха, диария;

-изблици на бледност или изчервяване;

-загуба на чувствителност или странни болки, слабост, мускулно напрежение;

-депресия и чувство на безнадеждност;

-невъзможност за адекватна почивка, безсъние или повишена сънливост;

-затруднено дишане;

-неконтролирани пристъпи на гняв.

След диагностициране на повишена тревожност,  трябва да се открие корена на проблема, за който може да се използват някои от следните известни модели:

 

Психологически модели за възникване на тревожността.

Модел на тревожността, като самоплашещо пророчество.

На първо място, (както в случаите на фобия) трябва да е ясно, дали тревожността се отнася до въображаема опасност или има истинска причина да очакват неприятности в бъдеще. Ако страховете имат реално основание, тогава е необходимо да се работи върху способи за самозащита. Ако страховете са въображаеми и клиентът признава това, тогава е необходимо да сключи договор, за преодоляване на тревожността, без значение какви обстоятелствата подтикват клиента към тези преживявания. Както винаги, на челно място стои въпроса: По каква причина му е нужна на клиента тревожността, ако той признава, че му пречи?

Тревожността не е насочена към някакъв обект, който може да бъде избегнат, а е причинена от очакванията на събития, чиято вероятност да се случат може да е малка, но значението на което е много голямо за клиента и предотвратяването на които не е по силите му. Например, майка чака пристигането на порасналия си син от института и е измъчвана от безкрайна тревожност, ако той бъде задържан и остане там. Тя пресмята в главата си различни варианти на опасностите, които може да срещне по пътя и тези мисли не я свъртат на едно място.

В случая човек вярва (макар да знае колко е нелепо), че ако се „вгледа“ по-добре и се тревожи повече, лошото няма да се случи. Но когато в своето въображение той проиграва различни сценарии на възможни ужасни събития, той вече започва да се страхува, разбира, че не може да предприеме нищо, а тогава потиска желанията си, иска му се да крещи и да избяга. От това възбудата преминава в хаотична форма на психосоматични реакции.

Един от начините да се помогне на клиента, за да може да се избави от тази тревожност е „очакването за катастрофа“ да се усили до пълен абсурд, т.е., да се профанизира. Например: „Какво ще стане, ако очаквате катастрофата дълго и упорито?“, „Колко време възнамерявате да почакате за катастрофата?“ или (в група) „Представете си, че очаквате катастрофата и изиграйте чувствата си възможно най-драматично или трагично“, „Помислете за възможния „най-абсурден финал“, че всичко върви добре. Как се чувствате сега? Можете ли да полетите с тези чувства?“

Пример:

За да не изпитва страх, терапевтът предлага на клиентът да носи антикатастрофичен амулет.

Клиент: Не разбирах, какво за този амулет?

Терапевт: Ето ви моя амулет (показва връзка ключове.). Вземете го. Помага, като не допуска тигри в държавата ни.

Клиент: Как така, ама в Калифорния няма тигри.

Терапевт: (погалва връзката с ключове и гордо заявява): Всъщност той ми върши добра работа.

Друг начин е клиентът да бъде върнат в настоящето, в „тук и сега", защото той всъщност прескача настоящето и прахосва своите сили в преживяване на бъдещето. Например: „Вие сте в самолета, опишете всичко, което се случва точно сега, само в сегашното време. Какви са причините в момента за да се страхувате?, Помислете как можете да си доставите удоволствие точно в момента на катастрофата (това да е вашето последно желание) помечтайте за неговото изпълнение“.

Необходимо е да се следи, клиентът да не подмени и изопачи инструкциите, като се настоява да не мисли са най-ужасното, което го няма, а за нормалното, което го има.

Тази схема може да работи паралелно с кръговия модела на В. Франкъл за фобиите. Човек първо започва сам да плаши себе си, след това започва да потиска нежеланите си мисли и емоции – колкото повече го прави, толкова повече те го измъчат. Следователно, както при фобиите, би било най-ефективно да се използва техниката на парадоксалните интенции на В. Франкъл. Това означава да се научи и насърчи клиента да не не потиска страховете си, а напротив, да ги покани при себе си. Например: „Отлично, ела тук, скъпи ми страх, искам да се страхувам, отдавна не съм треперил от страх. Искам да изпадна в паника!“ и в добавка може да се даде още един съвет на клиента:  „Опитайте се да получите удоволствие от страха, да му се насладите, колкото и да ви е странно!“

 

Модел на психологическата травма

Има случаи, при които клиентът не се занимава със съзнателно прогнозиране на определени очаквани събития, но по някаква причина изпитва неразбираема тревожност, очакавайки неопределено, но безусловно опасно събитие (сякаш нещо може да се случи, въпреки че не е ясно какво). Тревожният индивид с невроза може внезапно да се събуди в средата на нощта с див вик и силно сърцебиене, целия в пот, без да разбира защо се е случило това и от какво се е страхувал. Обикновено такива симптоми се появяват при хора, които са претърпели много тежък стрес, довел до психотравма.

Пример:

В литературата се описва случай, при който американски сержант, воювал във Виетнам, е наредил на взводът му да се укрепи на дадено място, а той заминал за щаба. През това време пада бомба и убива всички войници. След това събитие, сержантът развива невроза на тревожност.

В практиката се описва й случай, при който млада жена в юношеството си е била изложена на постоянна опасност от атака на група терористи, тази постоянна угроза тя не можела да избегне, като по-късно, намирайки се в една съвсем безопасна среда, тя започнала да изпитва невротични симптоми, без да разбира произхода им.

Характерна черта на травматичната тревожност е, че индивидът не може да избегне или да контролира заплахата и по тази причина тревожността е силна и същевременно е неопределена.  

Както в резултат на освобождаване на подтиснатите емоции, така и в резултат на мисленото противодействие на заплашващите фактори, корекцията се постига чрез методи, свойствени за работата с травматични фобии. В случай на неопределена заплаха от типа, например падащ снаряд, е малко вероятно противодействието да бъде ефективно, по тази причина е по-добре  да се приложи метода за преструктуриране на личната история.

Пример:

Млад мъж със силно изразена тревожност преди да лети със самолет, е паднал като дете от наблюдателна кула с височината на третия етаж и претърпява фрактура на гръбначния стълб. Централно значение за справяне с тревожността в този случай е имало преструктурирането на това преживяване (минал опит). Терапевтът е поискал клиентът мислено да възстанови ситуацията, представяйки си, че баща му успява да му подаде ръка и в резултат инцидентът бива предотвратен.  

 

Модел на тревожността, като резултат от преноса.

Източник на тревожността може да бъде ситуация, която е тревожила личността в миналото, но е била забравена, като емоциите и очакванията са пренесени към настоящата ситуация по сходство.

Пример:

По време на консултация клиентка (Лера) споделя: "През изминалата година ме измъчва страхът, че един от близките ми роднини ще умре: съпруг, майка или друг. Не разбирам защо това се случва?“ Терапевтът помолил да си спомни как се чувства при този страх и да създаде негов мисловен образ. По някаква причина страхът наподобявал черна повяхнала роза. Терапевтът отново предложил на клиентката  да попита розата, защо тя плаши Лера. Отговорът бил странен: „За да не забравя за загубата…"

Последвал въпрос: „Каква е загубата, която Лера не бива да забравя?“ Оказало се, че преди четири години, докато е била в чужбина е починал любим за нея човек. Тя не била на погребението и не могла да се сбогува, дори и на гроба му не е била. Тя изпитвала силно чувство на обич към него и не можела да приеме мислта, че е мъртъв. По този начин, тревожността се явявала като резултат от факта, че тя несъзнателно се страхувала да не преживее същата загуба на нови любими хора. Освен това, този пренос е станал поради това, че клиентката не е успяла да преживее мъката си, фиксирала се е и нейните емоции намерили нови обекти за съществуване. Това пренасяне на емоциите е станало неочаквано, но това означава, че ситуацията би могла да се случи отново, тъй като е продукт на несъзнаваното.

За да се избави от тревожността си, тя е трябвало да се прости със старата си любов, за да могат тези чувства и събития да останат в миналото и да престанат да се пренасят в нейното настояще. Терапевтът предложил да си представи своя приятел вече като мъртъв и да му каже: „Да, аз признавам, че ти наистина вече не си жив“. Клиентката упорито отказвала да направи това, а терапевтът заключил, че в такъв случай не може да се направи нищо повече. Тогава тя се мобилизирала и изрекла фразата. Сълзи бликнали от очите й, а след това казала: „Знам какво трябва да направя. Трябва да отида в гроба му, да му кажа сбогом и да поставя там тази огърлица, която някога той ми беше подарл и аз все още нося“.

Очевидно е, че много от случаите на тревожност се организират по този начин. Както казва в народа: „Парен каша духа!“. В литературата се срещат множество примери, при които млада жена, която е загубила съпруга си и други роднини, впоследствие развива висока тревожност да се ожени, страхувайки се, че новият й съпруг също ще умре.

Тук основният метод на работа е клиентът да осъзнае връзката на своите емоции в миналото и да се сбогува с тях, като ги остави зад гърба си, и се отвори за нов живот. Този тип проблеми имат много общо с проблемите на емоционалната зависимост и за тяхното решаване много често се прилагат едни и същи методи.

Ф. Пърл разработва много ефективен петстепенен модел за справяне (сбогуване) именно със загубата. Той е много ефективен при този тип тревожност, предизвикана от пренос на емоции при загуба (например, смърт на близък или разрив в отношенията с любим човек). Моделът позволява да се помогне, като страдащият клиент, като постепенно се води от отчаянието, през разрушаващото признаване на случилото се, към способността да започне нов живот и нови отношения.

 

Модел на тревожността, като резултат от обучение в семейството (родителски предписания).

Тревожността може да се формира по модела на тревожните родители, т.е., живот в обстановка (семейство), насаждаща непрекъснато чувство за безпомощност, което не е позволило на личността (детето) да развие своята самостоятелност и увереност. Тук важи правилото: „Тревожната майка отглежда тревожно дете“.  Разтревожените и опекунстващи родители пораждат тревожност по същия начин, както дистантните и „студени“ родители. В такава среда детето под една или друга форма може да получи от родителите си предписание от типа: „Този свят е абсолютно ненадежден, около теб има безброй опасности“, „Ти си безпомощен, ти не можеш сам, без мен не би се справил с трудностите, аз трябва да те водя“ или „Ти не си способен, ти си лош, ти нищо няма да постигнеш“.

Пример:

Жена преживявала повишена тревожност през зимата, когато ходела по неравностите, направени по пътеките след снегорините. В процеса на работа било установено, че тя изпитвала страхове (непрекъсната неувереност) от трудностите и в други области на живота, като искала да получава помощ от някого. Оказало се, че когато е била на около една годинка, тя претърпяла инцидент с падане и силен удар в земята. Оттогава, поради преживения страх, почти до третата си година тя не се отделяла от ръката на майка си и панически се страхувала да ходи самостоятелно. Отучването от този навик било много трудено и отнело около две години работа.

Усещането за тревожност може да се формира и поради предписания, които забраняват да се развие чувство за принадлежност. Едно или друго поведение или думи на родителите пораждат в детето чувство за самота и отхвърленост от другите хора. Такива може да са предписанията: „Никой в ​​този свят няма нужда от никого. Всички мислят само за себе си“, „Всеки човек в този свят е абсолютно сам, никъде не можеш да намериш „пристанище“, „Всички хора около теб са чужди. Ти можеш да разчитаташ само на нас, докато не умрем“. Когато човек започва да живее самостоятелно, той се сблъсква с тревожността си, защото не може да разчита на никого и няма психологическа основа под краката си.

Основният начин за работа в такива случаи, е да се окаже помощ за придобиване от една страна на самостоятелност, т.е. отделяне от родителите, а от друга – формиране на чувство за принадлежност към другите, обществото и света. Негативните родителски предписания, които формират чувства за неувереност и изолираност, които държат като в окови детето, трябва да бъдат открити и неутрализирани чрез контрапредписания, които ревизират и отменят родителските наставления, посредством отправяне на послания към въображаеми родители.

 

Модел на тревожността, като обратната страна на контрола.

Тревожните хора се стремят да контролират себе си и своята среда – те не понасят несигурността и неопределеността. Те живеят по-лесно когато се „движат по един и същ маршрут“, като градския трамвай. Те са свикнали с постоянен самоконтрол или контролът им е необходим, за да избягват или оцелеят в трудни ситуации. Тази черта на характера обикновено поражда натрапливи състояния: всички хора с натрапливости са склонни към извънреден контрол и тревожност.

Ето някои от личностните черти, които способстват за пораждането на тревожност, а също и за натрапливи състояния:

-перфекционизъм, т.е. желанието за безупречност, дори и в най-малки детайли, идеализъм;

-вътрешна нервност, хаотичност;

-повишена възбудимост;

-постоянно чувство за вина;

-прекалено остро възприемане на критика;

-повишена емоционалност;

-завишени очаквания;

-нерешителност и непоносимост към грешките;

-безпокойно прогнозиране (катастрофични мисли);

-усещане на заплаха за здравето;

-желание да се контролира всичко.

Прекаленият контрол може да се основава на много психологически проблеми, например заекването, тъй като прекомерните опити за контрол върху автоматичния процес на говорене може да разруши самия процес. Основният начин за избягване (туширане) на стремежът за контрол е отпускането, релаксацията. Локалното отпускане може да бъде ефективно постигнато, ако клиентът си представи образа на напрежението, което е свързано с контрола и позволи на този образ да се отдръпне, да си отпочине и да прекрати неговия контрол.

 

Модел на тревожността, като сдържана възбуда.  

Известно е, че тревожността се свързава със сдържане на поривите (импулсите) за действие, което води до хаотични психосоматични прояви на паника. В много случаи обаче, тези пориви към действие не са свързани с желанието за защита от някаква въображаема заплаха, а просто с прекомерно вълнение преди емоционално важни действия. Това може да бъде например, едно огромно желание да се танцува, да се говори пред публика или да се потиска сексуалната възбуда (желание) и т.н.

За да се потвърди тази версия, клиентът се насърчава да усили възбудата си до степен, в която предприеме някакво действие. Например, изведнъж той започва да танцува, да си тананика, да свири весело с уста и пр. Това може да означава, че той всъщност възпира своята радост и желанието да се забавлява.

В този контекст основният метод за работа с тревожността, формирана в резултат на въздържане (или потискане) на възбудата, е тя да се усили и да се прояви този импулс (жекание, порив). Освен това, човек трябва да осъзнае и да приеме своите желания като напълно естествени импулси и да спре да ги потиска в себе си, което ще доведе до успокоение, а не до порив на хаотично поведение, както мислят някои наивни клиенти.

 

Модел на тревожността, като средство за избягване на емоционален конфликт.

Тази концепция принадлежи на З. Фройд и е първият модел, обясняващ произхода на тревожността. Ако някой вътрешен емоционален конфликт изглежда неразрешим за даден човек, той може да избегне решаването на този проблем, като прехвърли своите преживявания в други ситуации. Изтлаканият несъзнателен конфликт, поражда неразбираем по смисъл симптом на тревожност, който се проявява в многобройни форми, в т.ч., той може да доведе до възникването на фобия, ако тревожността бъде проектирана върху някакъв обект.

Пример:

Младо момиче се оплаква от страх, който не му позволява да говори свободно на работното си място – „Става нещо с гърлото ми, сякаш нещо ме стиска, особено когато говоря с началници“. Две години преди това, същият терапевт е работил с клиентката върху симптоми на аналогична фобия, като тогава лесно и бързо са били постигнати резултати. Новият случай обаче се оказал по-труден.  Страхът от говорене сега бил ориентиран към бъдещето. Той се асоциирал с образа на някаква „пръчка“, която по някаква причина стискала гърлото, което затруднявало разговора, но значението на този образ се поддавал трудно на тълкуване. По тази причина терапевтът попитал, дали момичето не е имало някакви конфликти или други проблеми с мъже (факт е, че образът на пръчката, според логиката на З. Фройд, обикновено се идентифицира с мъж). Момичето не открило нищо такова. В средата на сесията обаче, едва след третия или петия въпрос, клиентката споделила, че има такъв проблем, но той няма пряко отношение към това което правят сега. Тя разказала, че през лятото (а страховете започнали през есента) тя започнала да живее с млад човек, който и бил обещал да се ожени за нея – това било условието родителите на момичето, които се придържали към строги правила,  да й разрешат да живее заедно с този мъж. Преди това обаче, младият мъж живял около шест години с друго момиче и я обвинявал, че същата го е потискала точно така, както майка му в детството го е унижавала.  

В крайна сметка младежът не изпълни обещанията си да се ожени – купил си кола, тъй като нямали достатъчно пари за сватбата, а да се ожени без да има сватба, мъжът считал за неправилно, защото: „Нищо, ще се оженим след една година, когато съберем пари …“ В резултат доверието на момичето към него започнало да се руши, още повече, че скоро след това той започнал да я обвинява, че непрекъснато го притиска с тази сватба и се опитвала да му се налага. В същото време перспективите да съберат пари били доста съмнителни, дори напротив – дълговете се увеличавали.

Клиентката преживява дълбоко тази лъжа и започнала да подозира, че съдбата на бившата приятелка на мъжа очаква и нея. Тя искала да се прибере при родителите си, но не могла да направи това поради редица обстоятелства. Оказало се, че тя изпитвала страх не само да говори с началниците си, а дори по телефона, да излиза от дома си (т.е. формирала фобия) и заедно с това се появили симптоми на депресия. Така станало ясно, че не можело да се разреши проблема с тревожността, без да се разреши основния емоционален конфликт. Дори не трябвало да се прави подобен опит, защото при премахване на тревожността, имало вероятност момичето да приеме, че вече всичко е наред. По тази причина терапевтът я посъветвал да говоря честно още веднъж с младия човек, за да разбера истинските му намерения. „Въпреки че като страничен човек,  а не като психолог, който няма право да дава преки съвети, със сигурност бих й препоръчал тя да прекъсне тази връзка“ – споделя терапевтът.

 

Методи за работа с тревожността.

Ето някои популярни методи, използвани за преодоляване на състоянията на тревожност:

-Метод за довеждане до абсурд.

-Метод за връщане към „тук и сега“.

-Метод за усилване симптомите на тревожност.

-Метод на парадоксални интенции на В. Франкъл.

-Метод за отмяна на родителските предписания.

-Метод за преоценка на емоции и очаквания. В състояние на визуализация на ситуацията, която го тревожи или на това, от което се страхува, терапевтът трябва да покаже, на клиента, че неговите емоции са излишни и не са свързани със ситуацията.

Пример:

Клиент (възрастен мъж): Страхувам се, че ще забравя какво да кажа.

Терапевт: Добре. Представете си, че сте забравили какво да кажете.

К: По мое мнение тогава е съвсем естествено да се тревожа за това.

T: Не. Внукът ми Робърт помни само 10 думи, но не се тревожи от това. Защо вие свързвате вълнението си със забравянето?

К: Е, това е естествено. Аз всъщност не искам да се притеснявам...

Т: Правилно. Представете си, че сте забравили какво трябва да говорите и искате да си спомните какво е трябвало да кажете. Защо се притеснявате?

К: Да, интересно е. Аз винаги съм се свързвал... Тревожа се, защото мисля, че съм длъжен.... Защото казвам на себе си, че хората ще си помислят… Готов съм да спра до тук. Аз трябва да обмисля какво автоматически свързвам с притеснението Май започвам да разплитам възела.

 

Метод за развенчаване на вътрешната магичност. При тревожните клиенти се наблюдава неосъзната вяра, че техните страхове могат да предотвратят неприятностите. Такъв клиент се старае да се тревожи колкото се може повече, така че нещастието да не се случи. Именно в това трябва да бъде разубеден, като се застави да се надсмее над себе си и собствените си предразсъдъци.

Пример:

Терапевт: Ще се опитам да ви опиша по един забавен начин, може да поискате да се забавлявате. Продължавайте да се държите както преди, но се опитайте да се пошегувате със себе си. Слушайте ме добре: Преди аз много се страхувах от самолетите. Обикновено с това се свързва вяра в някакво вълшебство. Изглежда, че ако се вгледам много внимателно, то ще открия, че крилото на самолета няма да падне. Не зная, разбирате ли ме?

Клиент: Разбира се.

Терапевт: Освен това, аз следя особено внимателно какво може да се случи зад тази важна затворена врата ... където се намират пилотите... проверявам дали всички те са на местата си. И освен това прослушвам и анализирам  всички звуци, като съм говов веднага да доложа на пилотите, ако някой двигател откаже (Клиентът се смее.) И още, следя стюардесата с какво и как храни пилотите.  В крайна сметка, ако това е риба, те могат да се отровят и тогава трябва да намеря някой от пътниците, които да могат да управляват самолета и да му кажа: „Целият екипаж е отровен, трябва да поемеш контрол над самолета и да приземиш нашия „Боинг“. А след това следва една много важна стъпка – да поздравявам себе си. Колко съм находчив! Какви ужасни истории може да си представи човек във връзка с шума на мотора! Но аз направих нещо неподражаемо – страхувах се от хранителен ботулизъм! Разбирате ли?

К: Разбирам (смее се). Наистина разбирам!

Т: Какво ще кажете за да прекарате остатъка от деня, смеейки се над себе си?

К: Аз ... Това е добре. Мисля, че ми харесва.

 

Метод за съзерцание на тревожността и контакта с тревожността. Този способ на емоционално-образната терапия е ефективен при работа със ситуационна тревожност.  От клиента се иска да опише как чувства тревожността, а след това му се предлага да създаде образ на тези психосоматични усещания и внимателно да погледне на образите на тревожността или по-точно на нейните негативни страни.

Пример:

Млада жена страда от тежка тахикардия, която се свързва с тревожност по повод здравето й. По искане на терапевта, жената самостоятелно създала образ на тахикардията: тя приличала на някакво сиво петно. Тя го съзерцавала по време на пристъпа, докато той премине. Клиентката отказвала да приема лекарства и ремисията продължила около шест месеца. През този период жената прекарала лека пневмония, като през това време тахикардията по неизвестна причина отшумяла, а след излекуването „симптомите“ й също  по някаква причина се възстановили.  Това наложило терапевтът да постави като централен въпроса за убеждаване на клиентката в парадоксалността на нейните самовнушения.

Пример:

Студентка споделя за наличие на непреодолими страхове при явяване на изпит при един от преподавателите. Страхът приличал на „сиво топче“. Терапевтът предложил тя да вземе в ръката си това топче и да се обърне към него с думите: „Аз повече няма да те плаша и ще ти позволя уверено и спокойно да се явиш на изпита“. След няколко повторения на тази фраза, постепенно страхът отшумял и отминал окончателно. Впоследствие постигнатият резултат бил проверен във въображаема изпитна ситуация – момичето почувствало, че може спокойно да отговаря. Цялият „фокус“ се състоял в това, че с помощта на този метод, терапевтът прекратил процеса на самоплашене, което било значително по-лесно, отклокото клиентът да се убеждава да се справи с помощта на съзнателен контрол.

 

Методът на десенсибилизация на тревожността. Тази техника се използва в рамките на поведенческата или когнитивно-поведенческата терапия. Целта е да намали чувствителността към тревожността чрез системни тренировки, като клиентът се учи да релаксира, използвайки метода на прогресивната релаксация на Джейкъбсън или автогенна тренировка на Шулц. След определен стадий на обучение клиентът се научава да релаксира в ситуация, която причинява страх или безпокойство. Всички ситуации, които причиняват тревожност се ранжират според степента на тревожност, като се започне с най-невинната ситуация и се стигне до най-трудната. Релаксацията се явява физическия еквивалент на спокойствието и по тази причина страхът е несъвместим с това състояние. Учейки се бързо да се отпуска, човек може лесно да преодолее тревожността си, като приложи тези умения веднага щом започне тревожността.

 

Литература

1.Бассет Л. Только без паники. Санкт Петербург, 1997.

2.Берн Э. Введение в психиатрию и психоанализ для непосвященных. Санкт Петербургб, 1991.

3.Гринберг Д., Управление стрессом. Санкт Петербургб, 2004.

4.Гулдинг М. Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

6.Мэй Р. Смысл тревоги. Москва, 2001.

7.Психологические тесты / Под ред. А. А. Карелина. Москва, 2000. т. 1 .С. 39-45.

8.Свядощ А. М. Неврозы: Руководство для врачей. Санкт Петербург, 1997.

9.Тревога и тревожность: Хрестоматия. Санкт Петербург, 2001.

10.Хорни К. Невротическая личность нашего времени: Самоанализ. Москва, 1993.

image

Категория: Други
Прочетен: 413 Коментари: 0 Гласове: 1
 




       Анализ на заявката и сключване на терапевтичен контракт (договор) при

                                    психологическо консултиране и терапия

                                                               (втора част)

Договори с клиенти по неволя

В практиката на консултиране понякога е необходимо да се работи с клиенти, които не са дошли сами, а някой ги е принудил да дойдат. Те могат да бъдат алкохолици, чиито съпруги са ги принудили да се лекувант; наркомани, принудени да бъдат лекувани от родителите си; деца с антисоциално поведение; подрастващи, които не искат да учат; мъже с фобии, принудени да потърсят помощ от съпругите си.

Достата често има случаи на изпращане лица за консултиране от психолог по решението на съда, по решение на МКБППМН (Местна комисия за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни), по искане на отделите „Закрила на детето“ на девиантни тийнейджъри, а понякога в тези консултации участват и цели семейства.

Пример (по Линде):

Американски професор разказва в хода на лекцията си следния случай от практиката (предадени са само детайли).

Веднъж по искане на съда той се заел да работа със семейството на тийнейджърка (Вирджиния). Вирджиния, била хваната в училище в дребни кражби, сбивания и хулиганство. Семейството се състояло от пет души: две възрастни, богати сестри, Вирджиния, изглеждаща като „войствено“ момче, майка й, която била изразена художествено-поетична натура и баща, голям и едър човек, който работел като шофьор на три места, за да изхранва семейството. Преди това те вече били отхвърлили двама други психолози, чиято работа не им харесла.

Бащата на момичето започнал първи да разказва, че той работи усилено, рядко бил вкъщи, а Вирджиния изобщо не го слушала и харчела безразборно пари и дори никога не го гледала. В същото време психологът забелязал, че Вирджиния слуша внимателно баща си и го гледа непрекъснато, но всеки път, когато се объръщал към нея, тя премествала погледа си. Психологът попитал бащата:

-Извинете, когато вие очаквахте третото си дете, вероятно сте имали нагласи за момче?

-Да, вече имахме две дъщери ...

-И Вирджиния знае за това?

-Е, да, не сме го крили.

-А вие на нейната възраст вероятно също бяхте хулиган. Участвали ли сте в сбивания и дребна кражба?

-Честно признавам, имаше такива неща.

Психологът се обърнал към Вирджиния:

-Може би трябва да кажеш истината, в края на краищата.

-Не!

-Е, добре, но тогава би могла да я напишеш.

-Добре.

Тя взела лист хартия, написала изречение и незабавно го зачертала, после отново многократно пишела и отново зачертавала, докато накрая останало едно изречение незачертано. После момичето смачкало листа на топка и я хвърлило към гърдите на психолога и след рикошет тя се спряла на масата пред него. Психологът разгънал, прочел и отновол смачкал листа на топка, след което по същия начин я запратил към бащата със същия рикошет. Последният го разгънал и видял 24 написани и зачертани еднакви изречения, а 25-то било незачертано: „Татко, аз те обичам…“ След това бащата изсумтял и се втурнал  да прегърне дъщеря си. Цялото семейство се присъединило към него.

В този случай било ясно, че Вирджиния искала да угоди на баща си и по тази причина станала такава – „дете-хулиган“. След разобличаването обаче на тази „тайна“, тя вече нямала нужда от тази маска (неадекватното й поведение) и можела най-после да се превърне в  любима и любяща дъщеря.

Тази трогателна история не изчерпва темата – тя само показва, че терапията с клиенти може непременно да бъде успешна, въпреки че най-важното условие, за което се смята, че  осигурява този успех, е желанието на клиента да постигне необходимите промени в себе си. Клиентът, който е дошъл неволно, вярва, че отговорността за промените му е на тези, които го пращат на терапия. За него терапията не е нужна, той по-скоро ще се съпротивява, отколкото да сътрудничи. Ето защо на първо място терапевтът следва да разбере какво тези други искат от клиента и в никакъв случай да не заема тяхната позиция. На второ място, трябва да разкрие какво би искал да промени самия клиент в себе си, за да постигне някои свои цели, например, да се измъкне по-бързо от някаква ситуация или да няма повече „неприятности“.

Пример:

Терапевт: „Е, добре, вашата жена иска да спрете да пиете. Вероятно тя е права, нали разбирате това. Пиянството е изключително вредно и вие можете постепенно да се обездвижите или да умрете от стомашни проблеми. Мисля, че ще се случи точно това. А вие, ако можехте да промените себе си, какво бихте искали?

При работа със затворници въпросът може да бъде формулиран по следния начин: „Възможно ли е да промените нещо в себе си, за да получите по-малък срок наказание?“ или „Възможно ли е да промените нещо в себе си, така че ако сте свободни, да можете да живеете нормално?“, или „Ако не бъде съкратен срокът на присъдата, какво бихте променили в себе си, за да подобрите живота си в затвора?“

Колкото и странно да изглежда, решавайки въпроса за измененията на клиента по неволя, терапевтът способства за постигане на онези цели, които са били поставени от другите, изпратили този клиент на лечение. 

 

Литература

1.Берн Э. Игры, в которые играют люди. Люди, которые играют в игры. Санкт Петербург. Лениздат, 1992.

2.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

3.Бондареюсо А. Ф. Психологическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

4.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Джеймс Д. Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. Москва, 1995 .

7.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

8.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

9.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. Самкт Петербург, 2000.

10.Петрушин С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 104 Коментари: 0 Гласове: 0



                Анализ на заявката и сключване на терапевтичен контракт (договор)

                                      при психологическо консултиране и терапия

                                                                     (първа част)

 

Съдържание на материала:

1.Определение за терапевтичен контракт (договор).

2.Причини за сключване на терапевтичен контракт.

3.Особености при работа с договори, които нямат ясна рамка.

4.Типове неприемливи договори.

5.Характеристика на т.нар. „родителски договор“.

6.Ред за действие при разкриване на „родителски договор“.

7.Характеристика на манипулативните, игровите, вечните и скритите договори.

8.Видове допълнителни договори и причини за сключване.

9.Алгоритъм при работа с клиент по неволя.  

 

След определяне целта и съдържанието на заявката на клиента, същата се анализира и уточнява. Следващата задача на консултанта е да приведе заявката до максимално възможната конкретна форма, достъпна за решение или да я промени, като премахне елементи на несъстоятелност и във всички случаи предложи реалистична задача, чието решение би могло да помогне на личностния растеж на клиента и да подобри живота му.

Анализът на заявката трябва да доведе до сключването на терапевтичен договор между клиента и консултанта. Мери и Роберт Гулдинг (Goulding М. М., Goulding R. L.), предлагат по темата сключване на договор концепция.

Договорът винаги насочва усилията към основната задача. Без договор процесът на терапия рискува постоянно да се отклонява в неизвестна посока, защото всеки конкретен въпрос може да предизвика много нови въпроси и асоциации, в резултат на което ще възниква много нова и нова работа, но тя ще остава несистематична и няма да води до конкретни изводи и резултати. По тази причина, контактът с клиента без договор обикновено може да продължи не повече от две сесии, въпреки че има форми на терапия, при които договорът често не се сключва (например при гещалт-терапия, хуманистична терапия, психоанализа).

Обикновено договорът се сключва устно под формата на взаимно изразено съгласие относно основната цел, която трябва да бъде постигната. Срещу писменото сключване на договора има сериозни възражения. Факт е обаче, че има случаи, при които писменият договор може да служи като извинение за поемане на цялата отговорност за изпълнението му от терапевта. В този случай клиентът несъзнателно се оттегля от работа (самоотстранява се) и чака като клиент, кога терапевтът ще изпълни обещанията, фиксирани на хартия. Най-важното значение на договора обаче е, че клиентът се задължава да работи върху себе си, защото без активното и отговорно участие нищо няма да се случи.

Договорът се явява един от способите за създаване на нормален работещ алианс (съюз). При сключването на договора клиентът работи заедно с терапевта, но по съдържание на работата, която следва да бъде извършена практически ангажира себе си.  Освен това договорът понякога е необходимо да бъде променен по време на терапията, ако се окаже, че друга задача се по-значима, а това много по-лесно може да стане в устна форма. Обикновено първият (първите) договор с клиента подлежи на проверка, тъй като той обикновено поражда страх от изразяването на основния въпрос, който засяга някои много интимни и тревожни аспекти на живота му.

В някои случаи трябва да се сключи писмен договор, например когато клиентът има лични качества, които му позволяват да забрави или да подмени основния договор. Формулировката на писмения договор трябва да включва задължения на клиента да се стреми към решаването на поставената задача.

 

Съдържанието на договора се отнася до това, което клиентът конкретно планира да промени в себе си, за да постигне целите си, като се използват термини, които описват конкретни убеждения, емоции, поведение, черти на характера или психосоматични симптоми.

 

В тази формулировка се подчертава, че задачата на психотерапията може да касае само промяната на лицето, което е направило заявката, въпреки че много често клиентът идва само да се оплаче от живота си и да получи подкрепа и одобрение. В него също така се отбелязва, че тези промени са необходими за постигането на поставените от клиента цели, което е важно за оценката на неговата мотивация. Ако промените не са необходими на клиента и той не осъзна тази потребност, никога няма да бъдат постигнати от него, въпреки че по подразбиране изглежда, че клиентът винаги желае това (например, да се избави от неприятни симптоми), на практика нещата не стоят така. Понякога клиентът практически трябва само да се увери, че има всички права да продължи да страда и никой не може да му помогне. Въпреки това, по време на подготовката на договора, той може да разбере, че тези промени са наистина важни и отварят нови и ценни възможности за него. За договора са необходими и конкретни изрази, в които се определят желаните промени, в противен случай винаги остава възможността за недоразумение или неразбиране на себе си и терапевта, както и заместване на въображаеми реални проблеми.

Според яснотата на формулировката на проблема дадена от клиента, договорите се класифицират като прости и неопределени.

В случай на прост и ясен договор, на клиента незабавно се предлага конкретна задача, като същият е наясно защо е необходимо нейното решаване и е очевидна готовността му да сътрудничи при решаването на проблема.

Пример:

Клиент: Работата ми изисква често да летя със самолет, но имам панически страх от самолети. Бих искал да се избавя от този страх.

Терапевт: Разбирам. Ако работите активно, можем да се справим с това доста бързо.

Клиент: Разбира се, това е абсолютно необходимо за мен, в противен случай няма да мога да изпълнявам функциите си.

В случаите на неопределеност на договора, като например: клиентът се затруднява да формулира проблема си; страхува се да изрази истинските си цели; говори много неясно; не разбира защо се нуждае от всичко това и пр., терапевтът трябва да проведе работа за изясняване и формулиране на взаимно приемлив и наистина важен за клиента договор. За тази цел се използват следните инструменти:

-Логически анализ. Терапевтът прибягва към уточняващи въпроси, разкрива и посочва противоречия, конкретизира понятия (операционализира) и въвежда определени термини, предлага на клиента избор от две или повече разбираеми алтернативни задачи и т.н.

-Опростяване на изразите. На клиента се предлага да разкаже всичко на прост език. Например: „Кажете го така, сякаш аз съм китаец, който говори лошо български, а за вас е нужно да ви разбера.“ или  „Разкажете така, както можете.“, „Не ви разбирам добре ...“,  „Сигурни ли сте, че това което искате може да бъде изпълнено?“

-Илюстрация с пример. Терапевтът предлага на клиента, да обясни проблемната ситуация или своето положение, като даде пример.  

-Моделиране. На клиента се предлага да пренесе проблемната ситуация „тук и сега“, като проиграе ролите на всички участници. В хода на този експеримент може да се изясни какви са трудностите и какви промени желае клиента. Понякога в този случай незабавно се намира решение на проблема.

-Определяне на целите. Тук терапевтът трябва да попита клиента, за какво му е необходимо да постигне резултатите, към които се стреми. Това са случаи, при които е очевидно, че клиентът по-скоро е здрав и щастлив, отколкото болен и нещастен, но за успеха на работата е желателно той да има привлекателна перспектива, откриваща се след решаване на проблема, за който би трябвало да полага големи усилия и да работи над себе си.  Например: „Какво ще правите, когато този проблем изчезне от живота ви?“ или: „Какво ще постигнете, когато се отървете от тази фобия (депресия, заекване)?", „Защо трябва да промените това?“

Пример:

Момиче на 22 години, страдащо от затлъстяване. Изпитва силно чувство за вина. Много пъти се опитвала да отслабне, но всеки път е прекъсвала диетата. На въпроса какво ще получи, когато реши проблема си, тя отначало отговорила, че „ще задържи съпруга си“. Това обаче не може да бъде стимул за работа, защото за себе си клиентът не вижда никакви преки реални ползи и положителна цел, която лично на нея й харесва.

Терапевтът отхвърлил тази мотивация и отново поставил същия въпрос. Клиентката отговорила, че в този случай ще може да си купи най-после красиви вещи и да ги носи, без да се чувства неудобно. Тогава терапевтът посъветвал: „Купете красиви вещи сега и ги носете, въпреки смущението.“ Момичето последвало препоръката, а след два месеца загубила теглото си.

 

Неприемливи договори

В някои случаи терапевтът може да се изправи срещу привидно адекватно формулиран, мотивиран, но все още неприемлив договор, предложен от клиента. Ако терапевтът направи грешка и приеме такъв договор, работата със сигурност ще бъде неуспешна до тогава, докато договорът не бъде преразгледан. Терапевтът трябва да внимава да не допусне споразумение с клиента, което да съдържат някаква уловка (капан), която изключва постигане на успеха. Ето някои от по-често срещаните неприемливи договори.

 

Родителски договор

Колко много пъти в живота си човек си казва и обещава на ум: „Аз трябва да спортувам“; „Аз трябва да откажа цигарите“; „Аз трябва да спра да пия алкохол“; „Аз съм длъжен да водя борба с мързела в себе си“; „Аз трябва да не закъснявам за работа“? А колко пъти тези „трябва“ и „длъжен съм“ са се проваляли?  В повечето случаи, човек проваля договора със себе си, когато включва в него думите „длъжен“ и „трябва“. Това са основните признаци за наличие на родителски договор или договор, който не работи.

„Задължението“ обикновено идва от нашата контролиращата част. Всъщност това е  родителския статус на Аз-а, т.е. по съдържание човек сключва договор със своя Вътрешен родител, който трябва стриктно да следи за това, че същият този човек изпълнява изискването на „трябва“ и „длъжен съм“.

Родителският договор е договор, който клиентът трябва да изпълни. Терапевтът може да приеме такъв договор само ако „Детето“ в клиента иска да участва в неговото изпълнение. Всички договори от типа „престани да ядеш, да пиеш, да пушиш, да употребяваш наркотици“ първоначално се явяват „Родителски“ и вероятно няма да бъдат изпълнени до тогава, докато детето отново реши да живее здравословно. В този смисъл „Детето“ трябва да участва в договора от самото начало.

Някои родителски договори са трудни за диагностициране, защото този, който се явява Родител за един, не се явява такъв за друг човек. 

Пример:

Джеф иска да спре да се ядосва – това е детски договор, защото тя използва гняв, за да избегне интимни отношения. Гордън също иска да спре да се ядосва, но с него има сключен родителски договор. Наскоро той за първия път се е оженил, но се ядосва на доведените от жена му синове, които не подреждат своите вещи, издевателстват над неговото куче и се държат с Гордън като с малко момче. Като дете Гордън е слушал родителите си, потискал е гнева си и вместо гняв се  е научил да чувства вина. Сега всеки път, когато не може да потисне раздразнението, причинено от момчетата, той се чувства виновен. Терапевтът не приел неговия договор за потискане на гнева, а му предложил да приеме гнева си и после да се научи да отстоява своите права и желания.

Пример (по Мери Гулдинг):

Ан (клиентка) предлага на Мери (психотерапевт) договор, който не възнамерява да изпълнява. Това може да се види от думите й "Аз трябва" ...

Ан: Моят проблем е в това, че аз трябва да чистя къщата. (Пауза). Трябва да я  поддържам чиста.

Терапевт: Защо? (Въпросът „Защо?“ по принцип в консултативната и терапевтична работа се задава много рядко и само в екстремни случаи, когато е видно, че клиентът наистина може да се изрази, да се саморазкрие).

Ан: Защото е отвратително.

Терапевт: И какво? Когато децата ми бяха малки и аз седях непрекъснато у дома с тях, винаги оставях прахосмукачката до вратата. В случай, че някой позвъни на вратата, аз винаги се появяваях с прахосмукачка в ръцете с –  почиствам.

Ан: (смее се). Е, аз съм длъжна да ...

Терапевт: Разбира се, че трябва. Такъв приятен човек като вас ..  Сигурно ако не сте почистили се чувствате виновна, но в крайна сметка ще го направите нали?

Ан: Вие сте много смешна.

Терапевт: Знам. А от такива смешни хора между другото, не очаквайте да се занимават с някакъво скучно почистване.

Ан: Тъй като не приемате такъв достоен договор, аз просто не знам с какво да се занимавам през цялата седмица.

Терапевт: Но в такъв случай ще загубите платените пари за сесията. Ако не почистите къщата, то поне трябва да почистите психиката си.

Ан: Това няма значение. Ще седя тук щастлива  и няма да се чувствам виновна.

Пример (по Робърт Гулдинг):

Възможен е различен подход към този тип договори. При провеждане на единодневен семинар за психиатри, Боб (психотерапевт) предлага демонстрации за сключване на договори. Един от слушателите доброволно поел ролята на пациент.

Терапевт: Какво искате да промените в себе си днес?

Психиатър (в ролята на пациент): Какво ?!

Забележка: За класическият терапевт думите „промяна днес“ водят много често до пълно изумление. Повечето тренинги обучават терапевтите да работят с пациентите дълго време. Този въпрос обаче е най-важен. Той дава на пациента сигнал, че промяната е възможна, може би точно сега, а не следващата седмица или следващия месец и му показва, че пациентът ще бъде отговорен за собствените си промени. Някои от терапевтите питат: „Над какво искате да работите?“. Гулдинг обаче предлага глагола „промяна“, защото в различна постановки на въпроса пациентът може да избере работа, работа и само работа, но без никакви реални промени в себе си.

Пациент: Мисля, че вероятно бих искал ...

Терапевт: Мисля ... вероятно ... ще … (терапевтът подчертава думите, изразяващи несигурност).

Пациент: (Смях). Искам да спра да отлагам решения и задачи. (Като пример, той казва, че отлага писането на статия.)

Терапевт: Какво ще кажете за себе си по този повод?

Пациент: Кълна се … Аз се разстройвам и се чувствам виновен.

Забележка:

Нашият опит показва, че същността на въпроса не е в отлагането, а в това как хората се чувстват в тази ситуация. Те се критикуват, обещават да се коригират, измъчва ги мисълта за недовършена работа. Ние предпочитаме първоначално да сключим договор „не се ядосвайте (измъчвайте, безпокойте, затормозявате)“ (това е договор с „Детето“) и едва по-късно да се премине към окончателен договор за края на започналата работа на клиента. В края на краищата, оставайки от страната на Родителя, клиентът може лесно да ни „сложи на рамото си“, сурово да критикува себе си и да почувства своята разрушаваща го вина.

Терапевт: Искаш ли да се отървете от лошите чувства и като начало да престанете да се тормозите?

(Пациент и публиката се смеят.)

Пациент: Да.

Терапевт: Страхотно. Какво ще кажете, всеки път, когато започнете да се обвинявате за своето отлагане, да превключите към сексуални фантазии?

(Психиатърът и публиката отново се смеят.)

Терапевтът предлага на пациента да замени наказанието си със сексуални фантазии, като по този начин му показва, че самият той е отговорен за мислите си и никой не го принуждава да мисли за нещо отвратително като „Колко зле съм!“.

Пациент: Хайде, давайте!

Терапевт: Добре, решихме го. Как е заглавието на статията, която ще пишете?

Пациент: (Той мисли за миг, след това казва наименованието.)

Терапевт: Няма ли да напишете името на лист хартия? (Психиатърът пише). И сега първото изречение? (Психиатърът пише). И моля ви, последното. (Той пише). Страхотно, имате заглавие на статията, първото и последнато от нея. Какво ще кажете за текста на средата?

Пациент: До пролетта ще го направя.

Терапевт: И всеки път, когато започнете да боксувате, ще преминавате към сексуални фантазии?

Той може да напише или да не напише статия. Той ще го напише, ако иска да я напише повече, отколкото да не я пише. Във всеки случай, терапевтът е сигурен, че пациентът е научил да не се поддава на отлагане.

Понякога трудността при сключването на контакт възниква, защото „Детето“ в клиента вижда в терапевта само „Родител“, на когото трябва да се противопостави по всякакъв възможен начин. Каквото и да е договора, веднага щом терапевтът го приеме, клиентът незабавно го преправя в родителски. Гулдинг предлага на терапевтите, които забелязват такова заместване, да бъдат рефлексивни и веднага да дадат на клиента да разбере това и дори да го похвалят за находчивостта, смелостта и силата, показани при съпротивата срещу терапевта.

Пример (по Робърт Гулдинг):

Пат (клиент): Аз съм изпълнен с гняв. В една група (тренинг група) видях хора, които се гневяха на воля, въпреки че терапевтът и всички останали се опитаха да ги накарат да се сдържат. Това вероятно помага много. Трудно ми е да дишам.

Терапевт: Най-напред бих искал да получа повече информация за гнева ви. Дишайте дълбоко.

Клиент: (Без да променя дъха си). Гневът ми е като огнена топка. Толкова се ядосвам на майка ми, че всеки път, когато спирам на вратата, мисля: „Ако тя не ме слуша, ще се движа“.

Терапевт: Не дишате дълбоко.

Клиент: Много ми е тъжно, като мисля за дишането.

Терапевт: Изглеждате така, сякаш че искам да взема нещо от вас? Искате да излеете гнева си, но аз искам да дишате по-дълбоко.

Клиент: Да. (Смее се).

Терапевт: Обзалагам се, че майка ви наистина не може да ви накара да правите каквото и да е. И не дишате дълбоко.

Клиент: Да, тя пиеше с мен. (Смее се).

Терапевтът приел една част от договора, който включвала дълбоко дишане и тази част за клиент веднага станала  родителски договор, достоен за съпротива. Когато клиентът формулира договора, той вероятно трябва да добави думите „Ще успея, дори ако това се харесва на моят терапевт, на моята група и дори на майка ми“.

Родителският договор произхожда от Родителското Его-състояние на клиента. Когато клиентът сключва такъв договор, той поставя пред себе си изисквания, които трябва да изпълни. Разбираемо е, че ако той е длъжен да изпълни нещо, това означава, че няма да го изпълни. По тази причина, встъпвайки в изпълнение на договора, клиентът се превръща в „Дете“, което с помощта на различни хитрости или директен саботаж се противопоставя на изпълнението му.

В този случай терапевтът, който е приел договора, започва да играе ролята на „Родител“ на клиента, който го убеждава, респектира и изисква от клиента изпълнение на собствените му желания. След известно време терапевтът започва да се чувства глупаво и се чуди защо клиентът не иска да постигне това, което изглежда да е негова собствена цел. Оставайки обаче на позицията на „Дете“-то, клиентът може лесно да „постави терапевта на двете остриета“, за да може по-късно сериозно да критикува себе си и да преживее порасналата си вина.

Към родителските договори като правило се отнасят всички договори от типа спиране на употребата на алкохол, пушене, преяждане, приемане на наркотици и др. Към тях се отнасят още договорите, включващи заставяне на себе си за: насилствено учене, писане на дисертация, ставане рано, почистване на къщата и т.н. От позицията на „Родител“, клиентът се заставя и обвинява сам себе си, а от позицията на „Дете“-то – се противопоставя, изпитва отчаяние и вина. Чувството за вина от негова гледна точка  се явява достатъчен дивидент, за да не прави нищо за успеха. Основната мотивация за избягване на успеха е идеята, че в този случай се оказва, че „Родителят“ е прав и „Дете“-то повече оправдава него, отколкото себе си. Като защита служи убеждението на клиента, че не е възможно да се промени нещо – не е по силите на „Дете“-то да направи това.

По тази причина, когато терапевтът открие, че договорът е всъщност родителски, той се договаря с клиента да добави следните думи: „Така или иначе аз ще постигна успех, дори ако това се хареса на моят терапевт, моята група и майка ми (татко).“

Един от най-важните моменти, позволяващи да се реши този проблем, се явява отказът на клиента да изпита вина и да се стреми към победа над „Родителя“.

Пример (по Линде):

Много студенти са се обръщали към мен с една и съща молба, която приблизително има следния вид: „Не мога да заставя себе си да уча за изпити, да напиша курсова работа. Буквално трябва да се хвана за косата и да сложа себе си на масата за да започна да се занимавам, но колкото по-силно се дърпам, толкова по-дълго продължава отказът ми да седна. Накрая най-после сядам да уча, но в 22.00 часа в последния ден. Чета цяла нощ, а на другия  ден с натежала глава полагам изпит и получавам в най-добрия случай тройка. Какво да правя?“

Обикновено на този тип въпроси позволявам на студентите да видят тази част от своята личност, която не желае да се занимава с подготовката на изпита, като изисквам от тях да се обърнат към нея и да й кажат: „За бога! Можеш въобще да не се готвиш за изпита, по-добре си почини, развличай се както желаеш. Аз повече няма да те заставям.“ Фразата следва да се повтори няколко пъти, колкото се може по-искрено. Този подход изглежда неестествен, но се оказва, че във всички с подобен въпрос се появява желание да започнат да учат, т.е. те споделят, че съпротивите им са изчезнали.

Пример (по Линде):

Студентка (Маша, посещаваща групов тренинг) е представила себе си, като лежаща на дивана, слушаща музика със слушалки, отпиваща глътки джин с тоник и пушеща цигара.  Тя заявила, че е много ядосана на тази Маша в себе си, но не можела да я накара да се заеме с подготовка за изпити.

Предложих й мислено да каже на тази своя Маша: „Маша, можеш колкото си искаш да се въргаляш на дивана, да слушаш музика, да пиеш джин с тоник, да пушиш цигари и нищо повече от това не трябва да правиш.“

Отначало тя се съпротивяваше и каза, че не може да направи нищо подобно, но я убедих все пак трябва да погледне на това като на експеримент. Тя ме послуша, като буквално избухна в смях и изненада, а след това сподели: „Маша скочила от дивана, изтръгнала слушалките, захвърлила цигарата, скрила джина с тоник и бързо отишла и седнала на масата за да учи!“

Истината обаче е, че този резултат не се хареса на студентката.  Причините за това нямахме време да обсъдим, но аз можех да предположа, като се съди по индиректните доказателства, че тя просто не искаше да бъде толкова „добра“, тъй като с това би  угодила на майка си.  

В други подобни случаи ние добавихме към работата с Вътрешното дете разработването на вътрешната Родителска част, която не позволява на детето да се глези, а да стане негов приятел. След това детските и родителските части се обединяват в един възрастен, който може когато е необходимо да работи и когато е необходимо, да си почива и да се забавлява. В този случай се постига по-стабилен резултат.

Има случаи, при които клиентът предлага нормален договор, но в хода на работата по неговото изпълнение,  незабелязано той го подменя с родителски договор, като поставя терапевта в позицията на „Родител“ по отношение на себе си. Терапевтът също незабелязано за себе си започва да проявява много голям интерес към постигането на резултат, а клиентът на всички негови предложения отговарят в такъв дух: „Да, това е добре, но ...“, като зад това „но“ следва допълнително обяснение, защо той „не може“ или „няма да направи“ едно или друго нещо.

Ако забележи това, терапевтът задължително трябва да похвали клиента за силата, интелигентността и находчивостта, показани в съпротивата му. Например: „Вие сте страхотен. Сложихте ме на мястото“, „Вие сте просто един герой от съпротивата. Заслужавате медал“,  „Поздравления, вие знаете как да притиснете баща си до стената!“

„Когато казах – продължава Линде – последното изречение на едно момиче, което наистина много се съпротивяваше на моите опити да й помогна за хронично главоболие (последното беше свързано с  баща й, който винаги я наричал „глупава“), тя доволно се закиска и каза: „Да! Никой не може да го постави така, както аз до стената!“ След похвалата и осъзнаването, договорът можеше да бъде допълнен по схемата, описано по-горе.

В някои случаи на очевидна саботаж от страна на клиента (особено когато се работи в група), може да се приложи следния способ: „Сега имате избор: или да си тръгнете с чувство на поражение, или да направите каквото ви моля и да постигнете целта“. Това е особено ефективно за работата в групата, тъй като публичността на това което се случва, не оставя на манипулатора шанс да прехвърли отговорността към терапевта. Този способ не му позволява да постигне главното каквото иска, т.е. да представи терапевтичния неуспех като поражение на терапевта, отъждествявайки го с „Родител“ и да прехвърли вината върху него.

По един или друг начин терапевтът работи за да гарантира, че Вътрешното дете на клиента отново да реши да живее и да бъде здраво, така че клиентът да постигне резултат за себе си, а не защото е дължен на някого (в случая на терапевта).

 

Договори за промяна на другите

При тези договори клиентът вярва, че за да реши проблема си е необходимо не той, а някой друг да се промени: съпругата (съпругата), децата, родителите, всички хора по света. Тези другите няма как да се променят, може би те дори не знаят, че трябва да се променят за да угодят на този клиент.

Всъщност такава формулировка на въпроса помага на клиента да избегне отговорността за своите проблеми, той уверено свързва страданията си с поведението на други хора или обстоятелства и отрича своята автономия. Освен това, той настоява за своята зависимост, той се представя като жертва на други хора, без своя воля и без своя причина.

Например, мъж може сериозно да твърди, че не може да възстанови сексуалната си чувственост, защото всички жени по местоработата му се опитват по някакъв начин го унижат. При такъв случай всички опити на психолога да обсъди причините, поради които клиентът сам потиска чувствеността си, в резултат на определени лични преживявания се свеждат  до обсъждане за поведението на тези жени.

Момиче по време на сесия може да настоява, че не е по силите й да се избави от депресията си, докато всички не я обичат, буквално всички. Подобни твърдения кореспондират с абсурдността на фразата: „Аз съм готов да стана президент. Моля, подгответе народа!“

Двойка съпрузи периодично съвместно идват на терапия, само за да се поправят взаимно, а на психолога е отредена ролята на рефер (съдия) в боксов мач, който трябва да издаде присъда за това, кой е прав и кой трябва да се промени. Например, мъжът иска съпругата, която също присъства на сесията, да се откаже от тютюнопушенето, за да може той да се чувства по-добре. Терапевтът отхвърля този договор и му предлага друг – да се чувства свободен и да се отнася с жена си по-добре, независимо дали съпругата му пуши или не.

Такива предложения за договор трябва да бъдат отхвърляни, като вместо тях следва да се предложи друг, въз основа на който клиентът трябва да постигне своята независимост от другите. Тази формулировка на въпроса се основава на крайъгълния камък на психологията, според който човек избира собствените си чувства и поведенчески реакции, никой не може да го накара да се чувства зле и да се държи неправилно, освен в случаите на пряко насилие, заплахи за живота, грабеж и т.н. Ако човек се чувства емоционално зависим от други хора или обстоятелства, тогава е необходимо да се работи срещу тази зависимост, като му се помагне да спечели независимост и увереност. Ако самият той се подлага на емоционален шантаж и натиск, може да му се помогне, като се да научи да се противопоставя на такива влияния. След това той сам може да реши какво да прави в една или друга ситуация.

Манипулативният договор не може да се промени незабавно. Първо се предлага нормален договор, да речем, да се избави от чувството на завист. Когато обаче терапевтът се опита да помогне на клиента за промяна на мъчителните му чувства, той изтъква тезата, че не може да промени чувствата си, докато не получи нещо, което не е по-лошо от това, което има някой друг. В крайна сметка, тъй като е абсурдно терапевтът да осигури на клиента това което той иска, специалистът попада в капан.

Случаят изглежда парадоксално, сякаш психологът се е наел да разреши проблема на клиента, но същевременно не може да направи нищо, именно тогава клиентът започва да манипулира терапевта, използвайки чувството му за вина. В този случай на клиента трябва да се обясни, че най-вероятно той е потърсил помощ не от правилния специалист, тъй като психологът се занимава с вътрешния свят на човек и той може да постигне промяна на този свят само с помощта на самия клиент и по никакъв друг начин.

 

Игрови договори

Тези договори са получили това име, защото въвличат терапевта в психологическа игра в смисълът посочен от Ерик Бърн. Клиентът иска от терапевта да одобри това, което му причинява болка и го прави нещастен. На външен вид (по форма) договорът преследва благородна цел, но всъщност по съдържание той води не до разрешаване на проблема, а до неговото задълбочаване.

Пример:

Марго: Искам да променя чувствата си, свързани с баща ми. Аз съм пълен провал - неудачница. Например, аз се разделих със съпруга си преди една година и все още не съм казала на баща ми. Той е на 84 г.

Терапевт: Продължи.

М: Страхувам се, че ще бъде такъв удар за него! Той ще бъде толкова разстроен, че ще получи сърдечен удар. Във всички случаи, той е толкова стар и слаб.

Т: Тогава защо да знае?

М: Заради мен.

Т: Обясни…

М: Чувствам се нещастна, защото не му казах.

Т: Как искате да реагира баща ви?

М: Искам и одобрението му и не искам одобрението му.

Т: В такъв случай трябва да се застраховате. Вие му казвате, че сте се разделили със съпруга си и баща ви умира, като не одобрява постъпката. Той вероятно ще ви каже: „Ами, аз така си и мислих, ти отново се оказа пълен провал!“ Вие вероятно ще се почувствате виновна от това.

М: Да, бих се чувствала виновна. И така, какъв е вашият извод? Къде бъркам?

Т: Първа стъпка към баща ви: „Аз искам да се съгласите с мен и да одобрите моя развод със съпруга ми“. (Тя пише стъпките на дъската). Втората стъпка: „Кажете ми защо съм „лоша?“

М: Не, не „лоша“, а „провалена“.

Т: Добре. Втората стъпка: („Кажете ми, защо съм провалена“.) Третата стъпка: „Аз определено ще ви кажа, че сте провалена“. Ето вие отново не сте одобрена. И вие казвате всичко, което мислите за себе си и за него. И получавате порцията от обичайните ви преживявания. Ето това е вашата разплата, т.е. печалба.

М: Която аз не искам.

Т: Единственият начин да спечелите в тази игра е баща ви да се промени? Каква е вероятността за това? Това, че той ще одобри вашия развод?

М: Това е малко. Това е нищожно малко.

Т: Добре. Не приемам договора ви. Да приема този договор означава, да ви помогне да продължите да играете тази игра.

М: В която той страда, а аз страдам още повече. Да. Всъщност, аз не искам това. Вероятно и затова не му казах.

Т: Напредваме успешно.

Даденият пример се базира на теорията на транзакционния анализ на Е. Бърн. Клиентката подготвя капан за себе си, опитвайки се да въвлече в тази дейност й терапевта, но той не се хваща на тази стръв и използва ситуацията, за да разобличи пред клиентката нейната собствена игра, който тя не е измислила точно сега, а я играе от много години в двойка със своя баща.  Сега терапевтът може да предложи на клиентката истински договор за да се избави от хаотична игра като „неудачница“ – договор, който може радикално да промени нейноето самочувствие и да й предложи път за постигане на  успех.  

Пример:

Клиентка с убеждение, че никой няма да я обичам и никога няма да създаде семейство (тя приемала себе си и се преживявала като некрасива), се обърнала с молба към терапевта да я избави по някакъв начин от сексуалните й желания. Тя искала това влечение да престане да я безпокои, да можеше спокойно да живее и да се занимава с обичайните си неща.  Тя полагала много усилия за да потиска сексуалността си, което я довело до дълбока депресия. Психологът не пожелал да приеме и сключи този договор, а предложил на жената да й окаже помощ за да се избави от бащините й предписания, които я определяли като „некрасива“, да престане да потиска сексуалността си, независимо от това, дали това ще и осигури бъдеща любов и семейство. Около година по-късно жената се омъжила.

 

Вечни договори

Някои клиенти са готови да работят много усилено, за да постигнат целта, която по някаква причина никога не могат да осъществят, но са убедени, че това все някога ще стане. Когато терапевтът им предполага, че сега в момента следва да променят себе си, те намерят различни предлози  да не го правят. Например, „Аз съм живял така от седемнайсет години, а вие искате сега, на минутата да се откажа?“  Какво може да се каже за такъв довод, освен:  „Каква е разликата кога трябва да се случи това?“, „Оковите се отстраняват незабавно или се носят вечно.“ или „Нека го направим като експеримент: ако не ви харесва, винаги можете да се върнете към обичайното, на което сте свикнали.“

Такива клиенти в хода на терапията не разчитат на резултата, те се плашат от него и не са готови за факта, че това ще се случи все някога. Техния секретен план е да останат нещастни до пълното изцеление. Първоначалната им задача те с лекота могат да забравят и да загубят нейното значение.  Дейността за самоанализ и „козметичен ремонт“ става самоцел. Клиентът избягва главното, но е удовлетворен от похвалите на терапевта за неговата упорита работа в процеса.

С такива клиенти е най-целесъобразно да се сключи един-единствен договор –  да престанат да заставят себе си да страдат по повод миналото им.  На тях е необходима помощ за да приемат себе си и да се научат да получават удоволствие от живота.

 

Скрити договори

Терапевтът може неволно да сключи скрит договор с клиента, който да възпрепятства изпълнението на основния договор. Затова се нарича скрит, т.е. неговото осъзнаване не се декларира. Скритият договор се състои в това, че по един или друг начин терапевтът заедно с клиента отричат, че последният разполага със сила и автономия, достатъчни да решат проблема му – този договор превръща клиента в жертва. Това е скрито споразумение, с което се договаря възможност клиентът да може да избегне постигането на посочената цел, а терапевтът няма да му попречи да го направи.

Пример:

Терапевтът разрешава на клиент да избягва тези чувства, които трябва да преживе, когато той не иска да мисли за проблема си, не иска да действа за промяна. Терапевтът се съгласява, че клиентът не може да направи това. Дори съдържанието на отделни въпроси, понякога може да включва разрешение клиентът да избягва отговорност и да не се справя с най-елементарни задачи. Такива въпроси могат да бъсат: „Можете ли да ми разкажете?“, „Това как ви заставя да се чувствате?“, „Кога започна депресията тв?“ – такива думи насърчават липсата на самостоятелност.

Много клиенти, когато става въпрос за необходимостта да направят нещо, използват фразите: „Ще се опитам“, „Ще пробвам“. Всъщност това означава, че клиентът се подготвя да  замени действията с опит, като по този начин да избягва успеха, заменяйки го със саботаж. Ето защо е необходимо терапевтът да реагира незабавно, например: „Да опитате означава – да не го направите“ или иронично „Опитайте, опитайте …“, или директивно „Не трябва да опитвате, просто го направете!“

Следва да се има предвид, че един от любимите „фокуси“ се състои в това, клиентът да казва: „Аз не мога!“, особено когато касае прости действия, които е очевидно, че може да направи, но той не иска по причини, които отново не желае да разбере. Докато клиентът вярва в своето „не мога“, той остава жертва на неизвестни сили. Ако терапевтът се съгласи с него, уморен да се бори с неговата съпротива, той всъщност ще се съгласи, че човек винаги може да се позове на магическите думи „Аз не мога“ и не би напреднал и крачка в терапията.

Пример:

Клиентът твърди, че не може да говори за себе си, той „никога не е можел и изобщо никога не е правил това“. Би било грешка, ако психологът пропусне това изказване (твърдение) без да го  оспори с клиента. В случая много по-добре е да го помоли да изрази тази мисъл по различен начин: „Аз не искам да говоря за себе си“. Ако обаче клиентът отново прояви упоритост с думите „Вижте, не мога да говоря за това“,  то терапевтът попада в глупава позиция: той разбира, че е малко вероятно да се пребори с такъв клиент, но да се оттегли, означава да приеме този абсурд и да сключи скрит договор с клиента.

В този случай директността и искреността са съвсем подходящи: „Очевидно вие считате терапевта за пълен глупак?“, „Ясно е, че вие можете да говорите! Какъв е проблема?“ или „Ако не искате да изпълните дори най-простите искания, тогава е от ясно – по-ясно, че терапията е малко вероятно да се развие“,  или „Аз пък съм длъжен да повтарям това искане, това ми е работата“, или „Защо? Какво ви пречи?“, или „Ако напълно не можете да контролирате себе си, може би е по-добре да потърсите клиника и да приемате лекарства?“

Ако клиентът се съгласи с искането на терапевта и преформулира изявлението си от „Не мога“ в „Аз не искам“ или „Аз няма“, той обикновено започва да осъзнава собствената си тайна (трик, фокус). След това си струва да обсъди защо не иска да направи или каже нещо.

Пример:

Клиентка: Не мога да затворя телефона, когато бившият ми съпруг ми звъни по средата на нощта и започва отново да ме шантажира, че ще се самоубие.

Терапевт. Защо не искате да затворите?

К: Аз? Аз, искам, но не мога ...

Т: Кажете: „Аз не искам да затворя, когато бившият ми съпруг…“

K: Но това е нелепо!

Т: Просто го кажете.

К: Защо трябва да казвам това?

Т: Да осъзнаете какво е вашето чувство, което ви пречи да затворите.

К: Аз и така зная. Не искам да отговарям, ако той все пак го направи.

Т: А вие считате ли, че той е малко дете и вие отговоряте за него?

К: (Пауза.) Всичко, разбирам! Той наистина винаги искаше да бъде малко дете и аз така се държах с него, защото така исках, за да може той най-сетне да стане възрастен мъж.“

Т: Кажете му сега за това.

К: Хей, кучи син, аз искам най-сетне да станеш възрастен и…

(Пауза).

Т: И?.

К: Искаш да се върнеш при мен … Това е невъзможно. Снемам всякаква отговорност от теб, за твоето възпитание и твоята съдба. Прави каквото искаш, аз затварям телефона!

Един много честен аргумент от страна на клиента, обясняващ защо не може да се промени, въпреки да изглежда, че иска това, е че при тези обстоятелства той не може да се чувства различно от това, което преживява и съответно да действа по различен начин. Детето се учи да мисли, че то заставя родителите си да се чувстват по определен начин и е отговорно за тези чувства: „Изплаши ме до смърт“ или „Ти много ме натъжи“, или „Ти ми изкара ума“.  Поради това повечето хора вярват, че са принудени да преживяват едни или други чувства от други хора или обстоятелствата. Всъщност чувствата са енергиен източник за бъдещи действия, така че човек избира сам чувствата си, възнамерявайки да действа по определен начин. От тук следва, че изборът на чувствата има определено много сериозен  смисъл.

Терапевтът може да попита клиент с фобия: „Обърнете внимание на момента, кога точно самолетът ви уплаши.“ Самолетът не може да плаши клиента, самолетът няма такива намерения! В случая клиентът плаши себе си със самолета, избирайки чувства според някакъв свой травматичен опит или детско инфантилно решение.

 

Ако терапевтът признае, че обстоятелствата заставят човек да чувства, то клиентът веднага става жертва и проблема няма решение.

 

Човек може да мисли, че други хора го карат да чувства гняв или вина, унижение, негодувание, страх. Това обаче е вярно само за случаите на пряко физическо въздействие. Дори тогава, когато например отборът загуби мача, не можеш да се каже, че съперниците им са ги накарали да се чувстват унижени или ядосани. Мъжът може да мисли, че жените го карат да чувства ревнност, унижение или страх. Малко вероятно обаче жените да се съгласят с това. Често жените казват същото за мъжете, което също е несправедливо.

 

Човек избира сам своите чувства и обикновено това са онези чувства, които вече са се превърнали в черти на неговия характер.

Пример:

Проведен е експеримент. На групата участници е предложено да си представят: „Всеки един от вас управлява лек автомобил и внезапно предната кола рязко спира и вие катастрофирате в багажника й. Как ще се чувствате?“  Отговорите са били: а) едни са закрещяли ядосано: „Къде гледа този!“; б) други тъжно са констатирали: „Колко ли пари ще струва ремонта“; в) трети са преживели вина: „Отново претърпях провал. Трябваше да предвидя дистанцията!“; г) четвърти са преживели страх: „Ужас! Какво ще обяснявам на контролните органи за тази нелепа катастрофа. Ще ми съставят акт!“; д) пети останали равнодушни: „Е, жалко, но се случва по пътищата, за какво да се притеснявам – ламарини!“, а шести са се обезпокоили: „Дали не пострадаха хората в колата?“

Всеки избера своя реакция, която за него е най-привична. 

Гневните хора ще изберат гняв, тъжните – тъга, виновните – вина, страхливите – страх, спокойните – равнодушие, грижовните – тревога за другите. Типичните реакции се определят от характера на всеки човек и те също съставляват проблемите на личността. Връзката с външните обстоятелства или други хора просто помага на човек да избягне разбирането за самия себе си, позволява му да остане такъв както е, като продължи да се оплаква от проблемите си.

Друг способ на клиента да се измъкне от себе си, е да говори за себе си като за независим субект. Например, „Депресията започна ...“, вместо „Аз бях потиснат и тъжен“. „Гневът ми стига до най-доброто в мен“, вместо "Аз съм ядосан на себе си и затова се преструвам, че не мога да контролирам чувствата и действията си“.

Пример:

Клиентка  установила, че измъчващите я чувства приличат на огромна морска мина, заседнала в гърдите й.  

Терапевтът попитал:

-Какво иска тази „мина“ да направи?

-Тя иска да унищожи най-доброто в мен!

-Защо искате да унищожи най-доброто във вас?

-Аз?!

-Да, да не мислите, че аз съм създал тази „мина“?

-Какъви ужаси разказвате!

-Ужас е това, което вие самата правите…

-Какво ще стане с мен?

- На първо място, трябва да разберете защо имате нужда от това. Вече казахме по-рано, че имате неосъзнато желание да навредите на себе си …

Друг способ на клиента, който му позволява да предложи скрити договор на терапевта, е да говори за проблема в неопределена форма, но така че терапевта да приеме този израз за конкретни намерения. За тази цел се използват думите „може би“, „възможно“, „навярно“ или „вероятно“ („Може би бих искал да стана по-уверен.“)

При подобни случаи не биха имали ефект реакции на психолога от типа: „Прекрасно, ще работим над това, вие да станете по уверен. Изражението ви показва като несигурен човек.“  Би било по-правилно да се реагира с: „Изглежда, че бихте искали и не бихте искали да сте уверени?“ или "Може би?“,  или „Нека разгледаме двете възможности: защо трябва да сте уверени и защо не?“

Подобни реакции могат да се очакват от клиента вече в процес на терапия, когато на предложенията на терапевта той реагира по следния начин: „Вероятно сте прав. Аз, вероятно ще последвам вашия съвет“. Би било измамно, ако при такива случаи психологът реши, че е постигнал успех, защото е видно, че клиентът майсторски е оставил вратичка за себе си, за да отхвърли препоръките и предписанията, когато остане сам със себе си. По-правилно е в случая психологът да попита: „Имам подозрение, че няма да направите това, за което се договорихме, нали?“

Към категорията способи за подвеждане на терапевта и на самият себе си се отнася „пъвата измама“. Тя може да се наблюдава още в самото начало на срещата, когато клиентът обявява някои свои особености или намерения, които правят резултата от терапията малко вероятен. Той говори за това, как между другото е възможно психологът да не го е чул (разбрал), но в клиента вече е създадено усещане, че той „честно“ го е предупредил и сега вече може да следва това, което е казал за себе си.

Пример:

Клиент още в самото начало на сесията споделя с млад терапевт: „Никога не изпълнявам това, което обещавам“, след което бил сключен договор за това, да работят съвместно за отказване от тютюнопушенето. Примерът показва, как клиентът е оставил за себе си вратичка, за да не изпълни обещанията си. По-късно, терапевтът, слушайки аудиозаписа от сесията е бил изумен – „Това не съм го чул!“

Някои клиенти идват на терапия само, за да се уверят за пореден път, че никой не може да им помогне да решат проблемите си. Някои хора го съобщават веднага, други се разкриват по-късно.

Пример:

Клиентка посещава терапевт по повод заекване. Някъде към средата на сесията било видимо, че вече е отегчена. На нея не й харесало много тълкуването, че заекването е свързано със страхове пред доминиращата й майка. Тръгвайки си,  тя изрекла фраза, която разкрила целите й: „Днес като се върна на работа, ще кажа на всички, че съм била при психолог.“ По този начин тя вече била поставила отметка в дневния си план за изпълнена задача и с това получила допълнителен аргумент, за да може на „аргументирано основание“ да запази своя симптом.

Често се срещат случаи, при които клиентът първо заявява, че вече е бил лекуван от много терапевти и никой не е могъл да му помогне, но той чул, че именно този конкретен терапевт е особено компетентен за неговия случай. Този трик на клиента може да изиграе лоша шега на всеки неопитен терапевт.  Такова отношение изисква бдителност и не без основание се налага въпроса: „Изглежда, че вие искате да ме победите.“

Пример (по Н. Линде):

В група за повишаване на квалификацията на психолози-терапевти, обучаващите заемали място  на „горещия стол“ само и само да докажат на водещия, че не може да направи нищо с тях.  Когато тази амбиция станала пределно ясна, водещият (Линде) казал нещо от рода: „Не се съмнявам, че всеки от вас винаги може да ме победи! Вие сте твърде по-силни от мен и аз не мога да направя нищо с вас, ако вие не го искате. Но с тази позиция вие никога няма да разрешите проблемите си. А ако мислите, че можете да ги разрешите без моята помощ, тогава защо сте тук?“

Много често действията на терапевта предизвикват раздразнение при клиента – терапевтът наставлява, наблюдава, указва, изисква. Той въвежда клиента в специфична ситуация, при която последния трябва да поеме задължения, да разказва за „тайните на душата“ си, а това не винаги е приятно.  Терапевтът още в самото начало се явява за клиента родителска фигура, която трябва да бъде поставена в трудна позиция. Тази своеобразна инфантилност на клиента може да се прояви в стремеж, да се накара терапевта да работи вместо него.  Освен това, в процеса на работа терапевтът премахва обичайните способи за адаптация на клиента (това, към което е привикнал при появата на симптома), а в резултат последният остава сам срещу плашещият го проблем. По тази причина и от гледна точка на клиента, терапевтът се явява противник, срещу който трябва да се съпротивява.

В този контекст, целта на терапевта е не само да създаде по възможност чувство за сигурност, да вдъхне увереност в клиента, но и да разкрие истинските мотиви за неговата съпротива.

Пример (по М. Ериксън):

Депресивен клиент е посетил Екриксън и още на първата среща е съобщил, че вече е бил лекуван от десет терапевти и че никой не могъл да му помогне. Той заявил, че Ериксън е последната му надежда и предупредил, че ако и той не помогне, тогава след месец той ще свърши със себе си. М. Ериксън попитал кой го е лекувал, а клиентът назовал десет имена на най-известните практикуващи в Америка. Терапевтът отвърнал: „Такива имена, такива хора и никой не може да ви помогне! Не, не бих могъл и аз да се справя. Вие сте обречен, след един месец ще умрете… и след това добавил: „Единственото, което мога да ви предложа е, че така и така ще се умира, нека поне да преживеем този месец весело.“ Клиентът се съгласил, а в процеса на работа двамата се справили успешно и депресията преминала.

 

Допълнителни договори

Освен основния договор, насочен към решаване на конкретна задача,  често се сключват допълнителни договори, необходими за успешното завършване на основния договор. Един такъв договор вече беше споменат по-горе – на клиента се предлага да каже или да „впише“ в договора, например думите: „Ще успея, дори ако това се хареса на моят терапевт, моята група и моята майка.“

Друг вид допълнителни договори са т. нар. „антисуицидни договори“. Те са абсолютно необходими при работа с клиенти, които извършват опити за самоубийство или имат такива склонности. Повечето депресивни клиенти, клиентите с болезнено чувство за вина и някои други се нуждаят от такъв договор.

Същността на това е, че с клиента се договаря (той твърдо обещава), че няма да се самоубие или да опитва да се самоубие, и няма да навреди на себе си по никакъв друг начин, независимо от обстоятелствата, които биха го подтикнали към това. Такъв договор се сключва с „възрастни“ клиенти, които са в състояние да носят отговорност за поведението си. Терапевтът наблюдава за невербални прояви на съгласие или несъгласие. Клиентът може да обещае и в същото време да поклати глава в знак на отрицание на казаното от него. Такива признаци не трябва да се пренебрегват и ако са налични, следва открито да се обсъждат с клиента.

Понякога клиентът съвсем открито заявява, че не може да обещае, че не може да контролира емоциите и действията си. Ако се колебае, терапевтът може да продължи дискусията с него, докато не получите напълно ясен отговор, но ако отговорът е категорично отрицателен и клиентът отказва да сключи такъв договор, терапевтът трябва да откаже по-нататъшна работа с него и да настоява за лечение в клиниката.

Понякога такова отношение обръща събитията и води до факта, че клиентът дава необходимото обещание. Желателно е обаче да се постигнат по-сериозни уверения: „Тъй като не искахте да се съгласите веднага, аз трябва да съм сигурен, че сега говорите искрено и няма да ме подведете“.

Такъв договор е като предпазен колан за безопасност, но разбира се, в резултат на терапевтичната интервенция самоубийствената тенденция трябва да изчезне.

Пример (по Линде):

Един от клиентите ме увери, че ако такъв договор не бъде сключен, най-вероятно ще се самоубие.

Антисуицидният договор обикновено е за определен период от време. Ако срокът е изтекъл, договорът следва да бъде подновен. Ако пациентът е активно суициден, т.е. съобщава за настойчиво желание да се самоубие и „не дава гаранции“ за дълъг период от време,  то с него обикновено се сключват повече договори за кратъки периоди от време: „Можете да ми обещаете, че няма да направите това в рамките на една седмица, до следващата ни среща“, а на следващата сесия договорът се подновява. Има случаи, при които клиентът свиква с договора, като с „патерица“ (с процедурата) и самия той настоява за сключване на такъв.

Може да се подпише договор за цялото време  на лечението, но това създава желание някои пациенти да прекъснат сесиите, като по този начин се отърват от договора и да извършват суицид. Може да се договарят  няколко години напред, да речем, до 40 години, но отново няма гаранции, че ще може да се поднови договора навреме. Силата на договора е, че когато изтече времето, клиентът автоматично се чувства свободен да изпълни предишното си желание. Това може да предизвика опит за самоубийство.

Следователно, трябва да се гарантира, че в края на лечението клиентът следва да признае, че сега няма суицидни намерения и няма да предприема нищо в тази насока. Добре е терапевтът да се увери, че още в началото на лечението клиентът не се подготвя да извърши опит, но ако съобщи за скрити тенденции за самоубийство, можете да се попита: „Но вие няма да направите това, нали?“  На този въпрос много от клиентите реагират недвусмислено: „Не. Безусловно – не, разбира се.  Аз съм вярващ човек, това е невъзможно за мен“  или „Не. Разбирам, че това е акт на страхливост. Освен това имам голяма отговорност за другите.“ Подобно изявление означава пълно съгласие с антисуицидния договор, а за срока на неговата валидност терапевта не трябва да се безпокои. Същевременно обаче трябва да се договори, че клиентът няма да навреди на себе си по никакъв друг начин, независимо от обстоятелствата, които е вероятно да го принудят.

Ако се провежда работа в помощ на клиент със зависимост  (тютюнопушене, алкохолизъм или наркомания), тогава задължително трябва да бъде сключен договор (срещу тютюнопушенето, алкохола или наркотика), че клиентът няма да пуши, пие или взема наркотици поне седмица преди началото на лечението и след това, по време на цялото лечение.

Клиентът обаче се изкушава да напусне лечението под предлог, че „аз вече ... се напих на следващия ден“. В това отношение по-правилно е да се договаря всеки път, че клиентът няма да пуши, пие или взема наркотици през целия период и за времето между днешната и следващата сесия, и това трябва да се прави всеки път. Лечението на подобни зависимости е много сложна и трудна задача, която има много нюанси, така че психологът трябва да е преминал допълнително обучение и да е запознат със съответната литература.

Съществува дори възможност при необходимост да се сключи антипсихозен договор, при работа с психотична личност. Както вече бе подчертано, психологът не трябва да приема за лечение психично болните, но е възможно да ги консултира по психологически въпроси. Обикновено това са отделни случайни и еднократни консултации на такива клиенти, чиято диагноза не е известна предварително. Психолозите смятат, че психотичната личност може да контролира своята психоза и на това основание може да бъде склочен антипсихозен договор, но ако клиентът откаже, то задължително следва да се насочи към клиника.

Пример (по Линде):

В своята практика не веднъж съм установявал, че „психотикът“ сам създава своята психоза в нужното за него време и в нужните обстоятелства, а това означава, че той я контролира.  Например, консултирах млад мъж, който вече беше посещавал клиника. Диагнозата обаче беше под въпрос. По време на сеанса, при зададен към него „неприятен“ въпрос,  клиентът изпадна в психоза.  Той ококори очи, а лицето му придоби идиотско изражение на невменяем.  До този момент той отговаряше логично, дори умно, шегуваше се.  Тогава аз казах: „Не се надявайте, че ще можете да ме заблудите. Аз прекрасно зная, че вие ме разбирате.“ В този момент очите му отрезвяха, а лицето му придоби обичайното изражение, като той произнесе с удивление: „А аз мислех да продължа до края на сесията в този дух“.

 

Следва продължение - втора част.

image

Категория: Други
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Създаване и проверка на психотерапевтична хипотеза

                                 (психологическо консултиране и психотерапия)

 

Съдържание на материала

1.Определение за психотерапевтична хипотеза.

2.Основните моменти, които трябва да се отразят в добре оформената хипотеза.

3.Проверка на психотерапевтична хипотеза.

4.Необходими знания и способности на терапевта за създаване на хипотеза.

 

Основата на всяко терапевтично действие е хипотезата, която в хода на работата се превръща в уверено знание. Хипотезата е разумно предположение на консултанта (терапевта) за механизмите или психологическата причина, която генерира даден проблем на клиента.

В литературата рядко се среща практическа информация за това как се създава терапевтична хипотеза. Това се дължи на факта, че е почти невъзможно да се опише творческият процес, с който терапевтът стига до своите предположения. В допълнение, хипотезата се създава на езика на една или друга теория и по тази причина хипотезите са различни и процесът на тяхното създаване не е еднакъв в различните психологични школи. Ще се опитаме обаче да запълним празнината доколкото е възможно.

Формулиране на хипотеза

Много рядко се случва хипотезата да се роди в готов вид. Отначало има не много определена форма, след което се проверява и уточнява. „Уликите“ (доказателствата) се събират, като парчета от мозайка от най-различни източници. За да се събере необходимата информация, се използват различни методи, които правят възможно извличането на необходимите данни от несъзнаваното. Независимо от това, трябва да се помни, че част от информацията може да бъде научена чрез преки въпроси, свързани с житейската история на клиента. Една част от информацията за него може да бъде умишлено скрита от самия клиент, друга да бъде изкривена (изопачена), а трета – просто неизвестна за самия него. Част от данните се извличат от наблюдението на неговото невербално поведение, а друга част се „открива“ въз основа на сравнение на фактите, изложени от клиента. Определени сведения за семейството на клиента и неговата история се придобиват от трети лица, като най-често те са родственици.  

Една добре формулирана хипотеза съдържа отговор на следните основни въпроси:

-Какво нереализирано (фрустрирано) желание или влечение на клиента поражда изследвания проблем.  

-Каква е същността на бариерата (преградата), която не позволява да се достигне желаното.

-Какви условия в миналото на клиента са способствали за възникването на този конфликт.

Пример:

Клиентка изпитва страх от вода. Едно въображаемо постепенно потапяне във водата разкрива, че страхът възниква, когато водата достигне до гърлото й. На момичето й се струва, че водата може да я удуши. На въпроса дали някой я е душил преди, клиентката отговаря утвърдително: „Бях нападната от мъж в тъмното, през нощта при разходка в парка и той се опитваше да ме удуши. Успях да се спася само защото в този момент край нас минаха хора. Тогава мъжът се изплаши и избяга“. Допълнително се изяснява, че жената изпитва страх и от тъмни, прихлупени и сенчести места дори в градския парк.

Хипотезата е очевидна: фрустрирана е потребността от безопасност, преграда за чувството за сигурност се явява миналия негативен опит на клиента, когато тя не могла да се защити и е преживяла безпомощност и страх. Страхът се актуализира в ситуации, които асоциативно предизвикват спомени за травматичното събитие (докосване на водата до гърлото, тъмни алеи). Самите спомени не възникват в съзнанието очевидно поради изтласкване (репресия). Емоциите се проявяват, без да се осъзнава връзката им с основната ситуация.

По този случай проверката на хипотезата е била извършена чрез реконструкция на миналия опит. Предложено й е да си представи, че е силна, непобедима и е разрешено да направи всичко, което иска с обектът, предизвикал този страх. Тя „властвала“ над него до тогова, докато не получила пълно удовлетворение, а той (в нейното въображение) не издържал и избягал. От този момент, той не предизвиквал повече страх за момичето. Изчезнал и страхът от водата. 

В този доста елементарен за анализ случай може да се забележи, че се появяват нови аспекти на хипотезата. Например, анализът извежда идеята за това, как миналият опит поражда страхове и  защо клиентът помни само емоциите, а не помни травматичната ситуация.

Хипотезата може да включва много допълнителни идеи, които обясняват:

-Как вътрешният психологически конфликт генерира симптоми?

-Защо клиентът не осъзнава какви са психичните феномени?

-По какъв начин вътрешният проблем засяга (влияе) върху живота на клиента?

-Какви форми на адаптация (компенсации) клиентът прилага, за да избегне сблъсък с проблема си?

-По какъв начин проблемът се свързва с характера на клиента или с особеностите на родителското му семейство и пр.?

Пример:

Ако се отговори на последните три въпроса по предишния пример, може да се предположи, че при клиентката има нарушение на отношенията с мъжете; че тя не само не влиза във водата, но развива псевдотеория, която възниква в главата й; че има затворен характер, поради което тя на никого не е разказала за нападението; че в някои ситуации тя показва комплекс от безпомощност и т.н. Тези предположения са лесни за проверка, чрез поставяне допълнителни въпроси на клиентката, но те могат да бъдат и излишни, тъй като основната причина все още не е ясна.

Даденият пример обаче, не разкрива как е създадена хипотезата: създава се впечатление, че тя веднага се установява от терапевта, което не е така. Ето защо трябва да се разкрие не само каква идеална форма следва да има хипотезата, а и как тя се създава и проверява.

1.На първо място, в основата на създаването на хипотезата стои някаква психотерапевтична теория. Такава теория може да бъде психоанализата, теорията на Адлер, транзакционният анализ на Е. Бърн, гещалт-терапията, логотерапията на В. Франкл, когнитивната терапия и др. Обикновено терапевтът спонтанно се придържа към една от тези концепции и създава хипотеза в рамките на използваните в нея понятия. Той обаче може да използва и друга теория, която е най-подходяща за обяснение на този случай, т.е., говорим за еклектичен подход, който в съвременната терапия изглежда най-оправдан.

2.Търсенето на адекватна хипотеза се улеснява от познанието на т. нар.  „частни модели“. Това са готови теоретични конструкции, които обясняват появата на определени симптоми. Терапевтът се опитва да използва тези известни модели, като избира онзи от тях, който е най-подходящ, като го уточнява с помощта на контролни въпроси.

3.Терапевтът се подпомага от знанията и опита от различни терапевтични случаи. Новите случаи често имат нещо общо с онези, които вече са били срещани в практиката му или тези, за които е прочел в литературата, или тези, които той е наблюдавал в работата на други специалисти, например чрез обучение в група.

4.От особена важност е неговата собствена клиентска практика, т. е. натрупания и осъзнат личен опит, когато самият той е бил клиент в процеса на обучение и тренинги (leaning therapy). Много от проблемите той решава по аналогия на своите, прилагайки арсенала от средства, използвани от обучаващите го специалисти.

5.Гещалт-терапевтите се шегуват, че „клиентът винаги носи проблема на терапевта. Ето защо психотерапията е лечение на самия терапев, а лечението на клиента е страничен продукт“. В тази шега има повече истина, отколкото хумор. Терапевтът винаги моделира проблема на клиента върху себе си – ако той може да го реши за себе си, той ще го реши за клиента; ако той изпитва същите чувства или мисли каквито изпитва клиента в дадена ситуация, то преживяванията на клиента биха могли да се приемат за правдоподобни.

6.Терапевтът е подпомогнат от широка ерудиция, познаване на философията и религията, голям жизнен опит, познания за различни жизнени колизии и човешки характери. Той се ръководи от интуиция, способност за емпатия, използва усещанията си за емоционален резонанс към текущото състояние на клиента, способността да се поставя на мястото му, концентрира вниманието към детайлите, притежава способност за креативно мислене, медитация и инсайт.

7.Терапевтът трябва да притежава качествена проницателност и забележителен интелект. Работата му на етапа на създаване на хипотезата е подобна на работата на следовател. Той трябва да тренира професионалното си психологическо мислене.

8.Най-важното нещо е може би владеенето на определен метод за търсене. В психоанализата това е метода на свободни асоциации или метод за анализиране на сънищата; в терапията на А. Адлер – анализът на ранните спомени; в емоционално-образната терапия – работата с изобразяване на емоционални състояния; в когнитивната терапия – регистрация и анализ на автоматични мисли и т.н.

Пример (по Линде):

В моята работа основният източник на „доказателства“ са изображенията (образите), създадени от клиента, когато той е помолен да си представи какви са неговите чувства или състояние. Например, младо момиче се оплаква от болки в цялата лява половина на тялото си. Предложено й е да създаде мислен образ на вероятната причина, т.е., на източникът, който поражда тази болка. Изненадващо тя съобщава, че визуализира баща си, който я вика в ухото, но тя не иска да го слуша.

Причината за нейния психосоматичен симптом е абсолютно разбираема, въпреки че в последствие терапевтът може да зададе много въпроси, които да изяснят връзката с бащата, то най-вероятно тези данни ще ни отведат в далечното детство. За да коригира състоянието й, терапевтът предложил на момичето да се обърне и каже да мисления образ на бащата: „Говори, говори по-силно, аз искам да те чувам по-добре!“ С удивление момичето потвърдило, че „бащата“ се е успокоил, а болката, която тя чувствала е отшумяла.

Какъвто и метод да се използва, терапевта винаги събира цялата информация за проявите на проблема сега и за историята на живота на клиента, като се опитва да ги отнесе към едно цяло от гледна точка на възможните причинно-следствени връзки. Ако няма достатъчно яснота в картината, която създава за себе си, той задава допълнителни въпроси, за да запълни тези пропуски. Всички техники като свободни асоциации или създаване на образи и т.н.  служат само като способ за поставяне на правилните въпроси. Задачата е да се получат отговори на горепосочените ключови точки от хипотезата, които трябва да бъдат разкрити. Ето защо терапевтът:

1.Търси в психичния свят на клиента основния мотив, който създава проблема и конфликтуващите с него сили.

2.Търси източници на мотива и конфликтуващите сили в миналия опит на клиента.

3.Създава представа за истинските цели за търсената специализирана помощ от терапевта.

4.Формира представа за това, каква форма на адаптация към жизнените проблеми е създал клиента и какви изгоди извлича от това.  

5.Разкрива значението на всеки симптом от гледна точка на неговото място в структурата на цялостния проблем;

6.Проследява връзката между характера на клиента и структурата на проблема.

 

Проверка на хипотезата

След като хипотезата придобие пълна форма, тя може (но не винаги трябва да бъде направено) да бъде представена на клиента. Потвърждаването на хипотезата от клиента е силен аргумент в негова полза. Въпреки това, терапевтът може да намери потвърждението на своята хипотеза по други начини. Това е особено важно за случаите, когато хипотезата е в състояние да отчужди клиента или да предизвика силна съпротива в него. Терапевтът може да докажете хипотезата, като даде нови и нови аргументи или не я съобщи веднага. Той може постепенно да накара клиента да осъзнае причините за своите трудности, така че самият той да ги изрече (назове) – подход, чийто резултати са особено убедителни.

Терапевтът може да прогнозира („изчисли“) последствията, които проблемът има в различни области от живота на клиента, като му зададе въпроси за проверка, за да се увери, че той е прав. Например, ако подозира, че даден клиент страда от натрапливи мисли, може да го попита, дали той извършва някои безсмислени ритуали за да предпази някого от нещастие, или не потиска ли той своите сексуалните мисли.

Пример (по Линде):

Един ден ми позвъни жена по повод истеричното поведение на подрастващата й дъщеря. Още в разговора по телефона й казах: „Но Вие не обичате дъщеря си вероятно, защото нейното поведение много прилича на поведението на баща й, с когото сте разведени“. Тази психологическа диагноза поставих по някои малки признаци: по това как тя говореше за дъщеря си и по факта, че нито веднъж не спомена за бащата на детето.

За проверка на хипотези при работата с образи може да послужи някакъв мислов експеримент, когато клиентът по някакъв начин влияе на образа, а резултатът от влиянието, което терапевтът контролира, служи като отговор на въпроса за правилността на хипотезата.

Пример (по Линде):

По време на групова сесия момиче се оплаква от остри конфликтни отношения с баща си, причината за които не можела да разбере. Хипотезата се състояла в това, че бащата се държи с нея по някаква причина като диктатор, но не споделя за това с дъщеря си. Терапевтът предложил на клиентката да си представи образ за чувствата, които изпитва във връзка с този конфликт. Момичето споделя визуализиран образ – заявява, че си представя купчина тор, към която изпитва непоносимост. Психологът приложил универсалния парадоксален метод на работа с мръсотия, като  предложил на клиентката да намаже ръцете си в тор и да си поиграе с него. За изненада на момичето, купчината тор се превърнала в купа свежо, ухаещо сено, на което седял младият й баща и се усмихвал.

Терапевтът попитал: „Какво бихте искали да кажете сега на баща си?“ Тя се изчервила и след това изрекла с усилие: „Татко, обичам те много.“ Промяната на образа довела до промяна в хипотезата: терапевтът разбрал, че момичето обича баща си, но е изтласкала тези чувства, очевидно поради несъзнаван страх от инцест. Страхът от собствената й любов към баща си, а може би и страхът на бащата от любовта към дъщеря му е пораждала конфликта им. Признанието на дъщерята е било толкова емоционално занчимо за нея, че след това за около един месец тя прекъснала участието си в тренинг-програмата.

Критерий за правотата на терапевта може да бъде успешното решение на проблема на основа на дадената хипотеза, което на практика може да се яви и основен маркер за нейното окончателно потвърждаване. Следва да се има предвид, че непостигането на решение не означава погрешна хипотеза. Правилната психологическа диагноза проправя пътя към успеха, но все още не гарантира този успех.

Принципите и способите за решаване на психологическите проблеми не са достатъчно описани в литературата, като причината за това е, че тъй те се определят от принадлежността на психотерапевтите към една или друга терапевтична школа.  Въпреки това, в рамките на една и съща школа, те не могат да бъдат превърнати в шаблонни действия, които водят до постигането на желания резултат.

Започвайки с психоанализата, за основна цел на терапията се приема разширяване самопознанието на клиента с помощта на внимателна и детайлна преработка на темата, докато не се появи пълно разбиране, а благодарение на него и изцеление.

В литературата за консултиране обикновено се отделя място на процедурите за консултиране, а след това се разказва мащабно за различните терапевтични школи, без да се обяснява как те могат да помогнат при решаването на конкретни задачи. Тези книги дават представа за уникалността на всеки подход, но те не могат да бъдат използвани като ръководство за действие. Още по-неразбираемо е как да се комбинират различни техники от различните школи в тяхната дейност.

Ако терапевтът работи в рамките на психоанализата, тогава (както вече беше споменато) главната задача на консултирането е осъзнаването от клиента на събитията, на своите чувствата и желанията, на адаптациите, довели до формирането на проблема (Клиентът винаги формира някакви форми за адаптация, напр. компенсации!).  За това се анализират свободните асоциации, събитията от детството, съновиденията, съпротивите и т.н. След това на клиента се представят интерпретации, които водят до открития (инсайт) в областта на самопознанието и от там към нови прозрения.   Клиентът разбира все по-добре и по-добре как определени колизии в детството са обословили многобройни събития в живота му и т.н. Всичко това рано или късно, трябва да доведе до постигане на  решение.

Ако терапевтът предпочита хуманистичната терапия на К.Роджърс, той ще разбере и приеме клиента, без да му интерпретира каквото и да било, докато той не приеме напълно самия себе си и самостоятелно не достигне до инсайт. Основната цел е пробуждане на собствените сили за самокорекция и развитие,  а решението на проблема е резултат от този процес.

Ако терапевтът прилага технологията на НЛП или ериксонова хипноза, той най-вероятно ще води клиента до някакво готово решение, използвайки технологията за приспособяване към клиента, преоформяне, въвеждане в транс, адаптиране към бъдещето, метафорични разкази и пр.

В съответствие с когнитивно-поведенческия подход, терапевтът ще реорганизира мисленето и поведението на клиента, научавайки го да регистрира автоматичните си мисли, да открива грешки в тях, да създава правилните мисли, да прилага методи за десенсибилизиране на тревожността, ще го учи на подходящите умения за поведение и т.н.

Някои области на терапията поставят акцент върху осъзнаване и разбиране, други  - върху трансформацията, обучението и развитието. Въпреки това обаче, истинското решение на проблема винаги ще бъде освобождаването на клиента от емоционалната му фиксация. В крайна сметка, всички методи на психотерапия са насочени към решаването на този проблем.

В рамките на психологическото консултиране е необходимо да се  съчетаят задачи за осъзнаване и изменение (промяна), при това, задачите за изменение трябва да бъдат приоритетни, а осъзнаването и разбирането – спомагателни. Такова успешно съчетание може да се постигне резултатно в рамките на емоционално образната терапия, но всеки консултант има право на свой избор.  Той може да избира различни техники от различни школи, които позволяват да се реши една или друга задача в конкретен случай. Следва да се има предвид, че независимо към коя школа принадлежат техниките, прилагани от терапевта, тяхната ефективност зависи от това, дали специалистта има практически опит за тяхното използване. Дори най-простите методи на работа, като релаксация и отреагиране, следва да се прилагат само след преминато практическо обучение.

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.БондаренкоА. Ф. Психолorическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

3.Васьковекая С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Гулдинг м., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

6.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

7.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

8.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. СанктПетербург., 2000.

9. Петрушин С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 145 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                           Типове заявки (искания) на клиента при психологическо

                                                   консултиране и психотерапия

 

Съдържание на материала:

1.Определение.

2.Съдържание на заявката в рамките на общуването.

3.Манипулативна заявка.  

4.Типове конструктивни заявки.  

5.Варинати на информативни заявки. 

6.Характеристика на заявките за самопознание, саморазвитие и трансформация.  

7.Варианти на заявки за снемане на симптома.

 

Заявка се нарича открито изразено искане (оплакване; жалба, запитване), съдържащо словесна формулировка на трудностите на клиента, за разрешаването на които той очаква помощ от психолога.

Определянето на целта и смисълът на заявката се явява една от първите задачи на психолога-консултант.

Една от предложените класификации, срещани при  психологическо консултиране, разделя заявките на два основни типа: неконструктивни и конструктивни.

Към неконструктивните се отнасят:

а) нереалистични заявки (или пределно обобщени заявки);

б) неопределени заявки;

в) манипулативни заявки.

Конструктивните запитвания се различават по това, че клиентът знае, поне грубо какво иска и какви са намеренията му да реши проблема. Към тях се отнасят следните заявки:

а) за искане на информация;

б) за самоусъвършенстване;

в) за саморазвитие;

г) за трансформация;

д) за отстраняване на симптом.

 

Неконструктивни заявки

Нереалистични заявки – Такива заявки (искания с крайното обобщение), чийто съдържание и цели очевидно не могат да бъдат постигнати. Обикновено фиксират някакво  идеално състояние като цел. Клиентът използва думи като „винаги“ или „никога“, например: „Искам винаги да съм в състояние…“, „Не искам никога да се гневя отново на съпруга / съпругата си“, „Как да накарам детето да ме слуша винаги?“, „Помогнете завинаги да се избавя от сексуалните си желания, не мога повече"“, „Как да не се ангажираме никога повече с …“

Хората с подобни искания са ориентирани към идеализирани потребности (тази особеност се нарича перфекционизъм) за себе си, за хората и за света. Всъщност, техните желания служат само като средство за защита срещу реални проблеми, чиито решения избягват. На тях трябва да се помогне да преформулират исканията (претенциите, целите) си и обикновено е нужно да им бъдат показани несъзнаваните от тях проблеми: „Вероятно е трудно за вас да спасите нещо по някаква причина“, „Изглежда, че постоянно се ядосвате на съпруга / съпругата си?“, „Всъщност, вие твърде много искате да задоволите вашите сексуални желания“.

Необходимо е да се обясни на клиента какво е перфекционизмът, защо възниква, как може да се свърже с родителското възпитание, с комплексът за малоценност или с желание да се скрият зад него някои болезнени въпроси. Трябва да му се предложи, че първо е необходимо да се избави от завишените и нереалистични изисквания към себе си, а след това да се поставят и други задачи. Може да му се отговори с хумор на желанието никога повече да не допуска грешки: „Вашият проблем вече е решен! Знам отговора… (Пауза.) Просто не трябва никога да правите нищо!“ При такива случай следва да се изчака клиентът да направи по-конкретно предложение (искане).   

 

Неопределени заявки – При тях клиентът не може да определи конкретно какво иска. Например, той разказва една дълга история (понякога много истории), без да прави заключения и без да формулира желанията си или той формулира проблема абсолютно абстрактно и абсурдно, като: „Искам да принадлежа на себе си.“ или просто показва гняв и възмущение за други хора, или говори за нещо, което за него е емоционално значимо, но не казва какво би искал да получи от терапевта. Например „Основният ми проблем е, че нямам баща.“ (дълго пауза.) или „Аз се влюбих в едно младо момиче, какво да правя?“

Такива клиенти или не разбират себе си какво искат или просто искат да говорят, или се надяват на инициативата на терапевта, чакат съвет от приятел, искат да бъдат съжалявани, или се страхуват от терапевта и искат да го объркат с много подробности и т.н. При такива случаи трябва да се поставят насочващи въпроси и максимално да се конкретизира заявката. Може да се попита „Какво мога да направя за вас?“ или: „Казахте много, нека да поставим всичко това в някакъв порядък?“

 

Манипулативни заявки – Такава заявка съдържа в себе си искане за промяна не на клиента, а на трето лице или лица, т.е. за промяната на друг без негово съгласие. Например, клиентът може да попита как да въздейства върху приятел, съпруг или баща, за да спре да пие или да приема наркотици.

Скандалната неграмотност на подобни оплаквания е шокираща. С подобни искания се обръщат дори много интелигентни и образовани хора. На такива лица е необходимо да се обясни, че дори самият алкохолик или зависимият от наркотици да поискат помощ от психолога, то на такива хора е много трудно да им се помогне, шансовете за успех са малки, а да се даде магическа рецепта е доста трудно. Известно е, че много съпруги и майки се обръщат към гадатели-лечители и екстрасенси за задочно лечение на техните съпрузи и деца или за любовна магия, но психологията не се занимава с това.

Пример:

Учителка потърсила консултация, във връзка с 70-годишния си баща алкохолик.  Психологът попитал:

-Той иска ли да бъде лекуван?

-Какво говорите, той дори не иска да чуе за това, той въобще не се смята за алкохолик!

-Как мога да му помогна?

-Но аз чух, че имате методи ...

-Методи има, но няма предмет, към който да могат да бъдат приложени.

-Как може да бъде повлиян, за да иска да бъде лекуван?

-Само да обясня ... Мога да работя с вас, за да не се притеснявате повече за него и да го оставяте в 70-те си години да бъде отговорен за собствения си живот.

Тази клиентка си тръгнала с голямо разочарование.

В случай на манипулативна заявка, психологът трябва да обясни, че не можем да реши проблемите на трети лица задочно, особено ако те не го искат. Такова искане трябва да бъде прехвърлено в руслото на работата със самия клиент, с неговите проблеми, които могат да бъдат свързани с трети лица.

Има изключения от правилото, когато става дума за близки хора, поведението на които определя отношението на клиента към тях. Въпреки тези изключения, заявката винаги следва да бъде прехвърлена в „полето“ на клиента, към неговото поведение и чувства, ако той е готов за нужните промени. Такива обрати са особено оправдани, когато родителят се обръща към психолога за проблемите на детето му или съпругата, за проблемите на съпруга й.  Като правило, проблемите на децата се определят от проблемите на техните родители, така че е по-правилно да се работи с тях, а не с детето (отново има изключения). Освен това не всички родители са готови за такава работа.

Манипулиращо е искането на клиент да се контролират отношенията на друг (други), на неговото мнение, неговите желания, поведение или емоции. Всичко това е неприемливо.

Специален случай се явява желанието на клиента да манипулира самия психолог. Това искане обикновено не се обявява на глас, психологът не може да го открие веднага, но колкото по-скоро открие това тайно намерение на клиента, толкова по-добре. Някои клиенти идват на консултацията само за да „победят“ терапевта или да докажат, че не може да направи нищо с тях, или да накарат терапевта да изпита и покаже съжаление  (съчувствие) към тях, или да поеме отговорност за проблемите на клиента и в крайна сметка да му вмени вина.  Има и такива случаи, при които клиентът се гневи на психолога, поставя се над него и го „разглежда под лупа“, осъжда или налага собствени решения. Такива клиенти имат предварително формирани негативни нагласи за неуспех.

 

Конструктивни заявки

Заявки за информация – При тези заявки клиентът просто иска да получи психологическа информация за някои важни за него въпроси. Подобни искания се срещат доста често поради очевидната липса на психологическа грамотност, липсата на популярни познания по много важни теми или разпространението на редица погрешни схващания. Тийнейджърите и младите хора, родителите, разтревожени от поведението на децата си, както и тези, които се страхуват да отидат при психиатър, но биха искали да разберат естеството на някои от техните симптоми, могат да напраят такива заявки с подобни мотиви.

Обикновено се срещат две форми на такива заявки: 

-заявка за границите на нормата или причините за симптома;

-заявка за възможности за психологическа промяна и нейната прогноза.

В първия случай клиентите се интересуват от това колко сериозен е проблема за техните деца, роднини или за самите тях. Освен това, много родители се вълнуват за готовността на децата им за училище. Във втория случай клиентите са загрижени за възможността за корекция и прогнозата за събитията, ако се работи или не се работи за корекция на поведение или емоционално състояние, каква ще е продължителността на работата и т.н.

Примери:

-„Нормално ли е детето ми да прекарва осем часа на ден на компютъра и нищо друго да го интересува?“

-„Струва ми се, че ще се побъркам. След като съпругът ми ме напусна, мислите ми се объркаха, не мога да се съсредоточа върху работата, през цялото време плача.“

-„Имам в главата си натрапливи мисли, от какво могат да бъдат?“,

-„Възможно ли е аз да лекувам човек с алкохолизъм с чисто психологически методи и как да го направя?“

-„Ужасно съм ревнива, мога ли въобще да се избавя от това?“

-„Колко сесии са необходими за да се излекува заекването?"

Пример:

Жена на средна възраст потърсила психологическа помощ. Тя много смутено попитала:

-Знаете ли, често имам еротични сънища. Най-ужасното нещо е, че това не се случва със съпруга ми и те са особено интересни и ярки. Изпитвам особено силни чувства.

-Първо, всички хора от време на време имат еротични съновидения, някои жени се срамуват от това, мъжете обикновено – не. Прочетете сексологичната литература по този въпрос. На второ място, очевидно, не сте доволни от сексуалния си живот със съпруга си. Природата не може да бъде измамена и не можете да компенсира недостатъка на чувства чрез сънища. Може би…

-Не, не, за любовник не може да става и дума!

-Тогава, може би, някак трябва да образовате съпругът си?

-Аз вече се опитах, той е такъв сух човек, а бих искал нещо по-емоционално.

-Ако не можете да помогнете, тогава трябва да издържите еротични сънища, тялото ви не може да се излъже ...

Тогава лицето й изразило голямо облекчение, тя се изчервила, но била много благодарна, защото вътрешната й болка била изчезнала.

Последната забележка на психолога имала за цел да премахне от жената вината за „незаконните“ й сънища.

Понякога на фона на искането за информация има по-дълбоки проблеми и е необходимо да се осигури терапевтична помощ. Понякога сериозните проблеми могат да бъдат решени с помощта на просто психологическо обучение и препоръки за запознаване със съответната литература (библиотеротерапия). В много случаи е необходима психодиагностика, например, когато се пита за готовността на детето за училище или се иска информация за собствения му характер.

Заявки за самопознание –  Тази заявка има много общо с искането за информация, но изисква по-задълбочено проучване. Срещат се по-често при младите хора, които се интересуват от психология и / или искат да разберат по-добре самите себе си. Обикновено тези искания се срещат в три основни формата:

а) за определяне на способностите или избора на професия;

б) за структурирането на Аз-концепцията;

в) за помощ при самоприемане и самоосъзнаване.

В първия случай на първо място е необходима психодиагностика, понякога е по-добре  да се ориентира клиента към специалист в областта на професионалното ориентиране. Въпреки това може да се наложи просто интервю и разумен съвет, а след това и терапевтична работа.

Пример:

Майка потърсила помощ за сина си, който от нейната гледна точка трябвало да отиде в хуманитарен ВУЗ. Според нея той не знаел какво иска, а трябвало да му се повлияе. Ясно било, че тази майка е с авторитарен характер. Освен това, самата тя на същите години, на каквито сега бил синът й, била принудена от своите родители да се обучава в технически ВУЗ, а тя имала желание да се занимава с музика.  Тогава тя била много обидена на родителите си, които изпратили по-голямата й сестра да учи музика. Още при формулиране на заявката, психологът заподозрял манипулативност в искането, но  се съгласил да се срещне с момчето.

На срещата се изяснило, че момчето няма никакво колебание и е решен да влезе в института, който желае, дори точно в определен факултет. Оказало се, че той е говорил с майка си доста неопределено (уклончиво),  за да избегне спорове с нея, познавайки характера й. Виждайки твърдото му намерение и ясна представа за бъдещата професия, психологът го подкрепил и не го обезкуражил, макар че той очевидно очаквал обратното, а именно, че майката предварително е подготвила психолога да удържа нейната позиция.

По-късно майка позвънила по телефона, а психологът категорично и дори рязко я посъветвал да остави сина си на спокойствие.

-Навремето за вашето бъдеще са решили родителите ви, нали?  Бяхте ли доволна от този избор? Искате ли той да ви помни по-късно, как сте разрушили живота му? Нека по-добре той сам да отговаря за собствените си решения.“

Вторият вариант на искането включва изследване на личността. Клиентът се интересува от това, кой и какъв е той всъщност, какъв е характерът му. В подтекста на заявката, често е скрито намерението да се провери „Аз добър човек ли съм“. Тъй като има много диагностични методи, е необходимо да се разбере кои са мотивите, които карат клиента да поддържа убеждение, че в животът му не е така или да се съмнява в някакво твърдение.

Пример:

Мъж на средна възраст се е обърнал с искане да получи „портрет“. Психологът съвсем естествено се заинтересувал: „Защо, какво не е наред с вас, а може би се нуждаете от терапия?“ Оказало се, че той е затворен човек, че има много трудности при общуването, но не знаел дали той е „виновен“ или другите хора. Той твърдо държал да получи „портрет“.  Тогава психологът реших да провери, дали не става дума за акцентуация на характера. Приложени били тест на Шмишек за акцентуации и методика за контрол „Нарисувай човек“ на Маховер. Резултатите от първия тест показали пределно развита дистимна акцентуация, а фигурата на човек напълно потвърдила тази хипотеза – изобразявала натиснат надолу, буквално смачкан „човек в калъф“.

Психологът обяснил на клиента какъв е неговият характер, а той отвърнал, че сега осъзнал, че трудностите произтичат от него самия и попита дали могат да бъдат отстранени. Терапевтът обяснил, че поправката на характера е сериозна и продължителна работа и го пренасочил към друг психолог, тъй като на клиента било много трудно да пътува за сесии.

В третия случай клиентът иска да разбере по-добре себе си,  да разреши някакъв свой вътрешен конфликт. В основата на такива искания може да стои чувство за вина, родителски директиви „Ти не си такъв!“ или други основни причини. По тази причина тук е необходима сериозна терапевтична работа.

Пример:

В първоначалната си заявка студент поставил въпроса за неувереност в себе си. С напредването на работата обаче станало ясно, че проблемът бил в това, че той не приемал самия себе си. В душата му живеели двама души: един „слаб“, нежен и мил, а другият бил „фашист“, силен и агресивен, който нападал първия. Оказало се, че в детството баща му често казвал: „Този свят не е за слабаци!“ От тогава клиентът мечтаел да стане силен и да заеме някакво водещо място в живота, но в решаващи моменти по някаква причина той винаги чувствал неопределена страшна несигурност – толкова силна, че му причинявала болки в сърцето, появявали се сълзи в очите му, а в стомаха му се образувало някакво болезнено чувство, сякаш този „фашист“ го е пробол с щик. Той ненавиждал „слабака“ в себе си, а  това го правило още по-слаб.

За формирането на този проблем способствало още нещо.  В тийнейджърските си години той два пъти бил пребиван от връстници, които му причинили дори сътресение на мозъка. Сега се страхувал от други мъже – гледайки всеки мъж той постоянно мислел дали и как може да го победи в битка.

Психологът отделил доста време за да примири „Фашистът“ и „Слабакът“, така че и двамата в крайна смета признали, че се нуждаят един от друг и биха могли да бъдат приятели и да си помагат, а не да се бият. Процесът започнал с разпределение на влиянието на двата персонажа, което в началото било в съотношение 90% към 10% в полза на „Фашистът“ и бил доведен до баланс 50% на 50%. Работата включвала много допълнителни подробности, но избраната стратегия била правилна – организиране приемането и сътрудничеството на двата типа личности (личността на бащата и тази на сина).

В рамките на три сесии тази цел била постигната: младият мъж придобил вътрешна увереност, дори променил стойката на тялото си, сега походката му била уверена, както при  решителен и уважаван мъж. Клиентът споделил, че с останалото той ще се справи сам. При среща след три месеца той потвърдил, че всичко е наред, въпреки че сълзите понякога се появявали, но това било дреболия. Психологът все пак казал, че ако е необходимо, той винаги може да го посети.

Заявки за саморавитие  – този тип заявка възниква главно в следните форми:

а) за развитието на когнитивни способности (памет, внимание, мислене и т.н.);

б) за развитието на комуникационните умения (общуване);

в) за развитието на умения за саморегулиране (релаксации, управление на емоциите и др.).

В първият случай е по-добре клиентът да се насочи  (включи) към група за тренинг на съответните способности (развитието на уменията за скоростно четене; за развитие на способности за изобретения; да бъде препоръчана подходяща литература за самообразование и самообучение). Във всички случаи трябва да се разбере защо клиентът  има такава необходимост, не скрива ли с това свое искане други проблеми, причинени от нарушение на когнитивните функции, или има наивно намерение да постигне успех в други области, където тази способност наистина е необходима, или при комплекс за непълноценност.

Вторият вариант на заявката се решава чрез специални тренинги с различно ниво и насоченост. Съществуват тренинги за междуличностно общуване; тренинги за уверено поведение; тренинги за делово общуване; тренинги за водене на преговори и др. Необходимо е също така да се установи истинската мотивация на клиента, може би не става въпрос за липсата на навици за общуване, а за някакъв комплекс, който не може да бъде преодолян чрез тренинги.

Третият вариант е най-добре да бъде решен чрез групи за телесна терапия, йога, релаксация, свободно дишане, автогенно обучение и др. Също така понякога е необходимо да се дават на клиентите прости съвети относно саморегулирането, например, ако страдат от безсъние.

Заявки за трансформация – това са случаи, при клиентът иска да направи сериозни промени в своята личност или състояние. Съществуват четири основни форми на тази заявка:

а) за личен растеж (може да бъде отнесена към предишната форма на заявка);

б) екзистенциална;

в) за промяна на жизнения сценарий;

г) за постигане на личностна цялост.

Личностен ръст (развитие) – това е такава промяна в личността, при която се постига нейното развитие, преход към ново интелектуално и емоционално ниво. Това е качествен преход, когато проблемите на предишния етап стават прости, лесно решавани, възприемат се като „детски“. Човек придобива по-широк кръг възгледи, по-голяма гъвкавост и способност да разбира другите хора, започва да възприема живота си стратегически, вместо да реагира на ситуацията, развивайки своята философия на живота.

В случаите на такава заявка се препоръчват т. нар. „групи за личен растеж“. Насочеността  на тези групи е многообразна: те могат да бъдат групи за срещи (роджериански групи), групи от екзистенциален тип, гещалт-групи, групи по психодрама, групи за психосинтез или арт-терапия и др. Винаги обаче трябва да се помни, че всяка терапия и решаване на проблеми преместват личността напред, по тази причина е необходимо да се изясни каква цел преследва клиента в стремежа си към личностен растеж. Това ще помогне за правилното му ориентиране и може би ще му предложи индивидуална работа.

 

Екзистенциални заявки – те предполагат искания от типа: Как да намеря смисъла на живота?,  Как да постигна самореализация?, Как да живеем тук и сега?

Проблемът за смисъла на живота или неговото отсъствие безспорно се отнася към категорията на личностното израстване. Тази тема е най-ярко представена в книгите на В. Франкл, но такива случаи се срещат в практиката на всеки консултант.

Пример:

В процеса на работа със студентка резултатите от сесиите били успешни, но въпреки това, тя продължавала да повтаря, че все още не вижда смисъла в живота си, а без него никакъв успехът няма стойност. На една от сесиите психологът предложил тя да си представи смисъла на живота на известно разстояние от себе си, т.е. в бъдеще. Тя отговорила, че няма такъв. Консултантът отвърнал: „Как можете да знаете това, като не можете да си го представите?

Тя се съгласила и си представила абстрактен образ, който обаче не можело да достигне. Психологът я помолил да каже на „смисъла“, че тя повече няма да го гони от живота си.

Предложението на психолога се основавало на убеждение, че клиентката сама се отказвала от смисъла на живота, който всъщност винаги присъствал в нашия живот, дори и да не го съзнаваме. Тя била изненадана от такова предложение, но изпълнила искането и тогава изведнъж започнла да се смее. Тя просто била щастлива и казала, че сега чувства живота си пълен със смисъл, а очите й сияели.

В този момент жената попитала с упрек:

-Защо вие по-рано не ми казахте тази проста, и лесна фраза?

-Съжалявам, току-що се досетих.

Постигнатия успех бил голяма стъпка в личното й развитие, защото личният растеж не е толкова интелектуална работа, колкото прогресивна самопромяна.

Проблемът с промяната на жизнения сценарий може да се демонстрира с изразите: „Искам да стана различен“, „Искам да се избавя от тежестта на миналото и да започна на ново“,  „Защо в моят живот се повтарят едни и същи грешки?“, „Струва ми се, че най-пълно съм я закъсал“.

Тази тема най-пълно е разгледана в теорията на транзакционния анализ на на Е. Бърн и теорията за сила на живот на А. Адлер. Най-често причината за неудовлетворителния сценарий се явяват решенията в детството, прилагани по модела на родителските предписания.  

Пример:

Млада жена (30г.) с успешен бизнеса и личен живот се обърнала с въпрос: „Защо имам усещане за близък край на живота ми?“ Тя имала още съвсем малко неща за уреждане – да уреди личния живот за майка си, а след това бил краят…

Когато заедно с нея психологът анализирал тази ситуация, тя си спомнила, че когато е била в първи клас, майка й казала: „Ако получиш три за правопис, по-добре е да не се прибираш вкъщи!“ Майката повтаряла непрекъснато тази заплаха и освен това изисквала абсолютно подчинение. Момичето трябвало да разбира какво се иска от нея само по очите на майка си. Един ден седнала и престояла дълго, чак до вечерта на една пейка в парка и тогава се замисли как ще живее. В този ден тя твърдо решила, че ще изпълнява всички изисквания, които този свят й поставя, ще удържи победа и след това ще настъпи краят… Това решение се превърнало в нейния жизнен сценарий.

Тя наистина изпълнила решението си: тя се учила добре, била отлична спортистка, станала бизнесмен, спечелила много пари, имала добър съпруг и син. Тя почти напълно уредила живота на майка си (въпреки факта, че при общуването с майка си винаги изпадала в истерия), сега останало съвсем малко…

Когато разбрала всичко това, тя възкликнала: „А аз мисля, какъв ще е краят, защо въобще ще е край?" След това не и било трудно да направи следващата стъпка и да разбере, че краят е отменен.

Заявки за постигане на личностна цялост изразяват се в първично усещане за вътрешна противоречивост, отсъствие на автентичност на живота: „В мен сякаш има двама души, единият  вътре е истински, но воюва с другия“ или „Искам да намеря вътрешен мир, да стана себе си.“ Тази тема частично съвпада с темата за самопознанието. Зад тези заявки може да се крият: проблем с личностната идентичност; конфликт между желанията на индивида и изискванията на обществото; последици от родителски предписания:  „Не бъди себе си“, а една от формите на тези предписания на родителите („Колко е жалко, че си момиче, а не  момче“),  може да доведе до нарушения на полова идентичност.

Пример:

Млада жена с тежки депресивни епизоди. Учи в университет, но не комуникира с никого. Докосвайки тялото си тя го възприемала много болезнено, а до 23-та си годи все още нямала сексуално преживяване. Имала опити за самоубийство. Не разбирала дали е жена или мъж и имала мисли, дали да не промени пола си.

За детството си е научила,  че баща й е искал момче, затова се е опитвала да бъде не само момче, а най-доброто момче. Всичко било добро до петгодишна възраст, когато се родил брат й. Бащата предпочитал момчето, а за нея не оставало внимание. Тогава тя не знаела какво да стори -  не можела да бъде момче, а да се върне в ролята си на момиче вече било късно и не искала.

Тя израснала с чувство за ненавист към момчетата и не позволила на никого да се отнася с нея като с момиче. В училище носела тежки ботуши, с които ритала краката на момчетата. Тя непрекъснато бела напрегната, с никого не разговаряла, в нея имало натрупан огромен гняв.

Историята на работата с нея била изпълнена с драматични истории и интересни открития, но тук е пресъздаден само един епизод.

Анализирайки нейната рисунка на човек, психологът разбрал, че тя иска да докаже на някой нещо, макар че в началото не осъзнавала какво точно. На една от сесиите тя попитала:

 -Чувствам, че вие не сте ми казали всичко.

-Вие искате да докажете, че сте истински мъж. Ясно е пред кого и за кого искате да направите това, но вие го обичате като жена и затова сте се старала толкова много. Така че вашата природа е женска и ви съветвам да се върнете към женствеността.

-Искате да кажете, че 17 години труд трябва да изхвърля на боклука?

-А вие се надявате, че ако положите още няколко години усилия ще получите резултат, така ли?

-Как може да се направи това? Знаете ли, че толкова много години се боря срещу женствеността си, а сега да се оставя?

След няколко сесии тя споделила за решението си да не потиска повече своята женственост.  Скоро след това започна да харесва мъжете, отначало това предизвикало шок, но по-късно й харесало.

Заявки за отстраняване на симптом – Това е най-често срещаната форма на заявка, когато клиентът иска да се избави от неприятните за него последици от психологически проблем. Дали той иска действително да постигне тази цел, това вече е друг въпрос. Симптомите, от които се оплакват клиентите са много, но могат да бъдат комбинирани в следните основни групи:

-оплаквания за емоционални нарушения (разстройства);

-психосоматични нарушения (разстройства);

-комуникативни проблеми;

-когнитивни нарушения;

-нарушения на характера.

Основната задача на психолога е да намери психологическия смисъл на един или друг симптом, т.е. на психологическия проблем, който стои зад симптома (често след симптома) и чрез него се изразява. След това е необходимо да се намерят средства за решаване на проблема и да се помогне на клиента да ги използва.

Заявките за емоционални разстройства са водещи по отношение на броя на оплакванията. Това са депресия, фобии, тревоги, състояния след стрес, емоционални зависимости, чувство за вина или срам, духовна болка, скръб, тъга, разочарование, неконтролиран гняв, обсебващи мисли и действия.

Пример:

Касае работа с фобия при емоционално-образна терапия. Млада жена се оплаква, че страда от напълно неразбираем страх от бръмбари, достигащ до паника. Образът на страхът по някаква причина се свързвал с игли, с които тя пробождала бръмбарите. Клиентката споделила, че „те и казвали“,  че е „лошо момиче, щом измъчва бръмбарите“. Психологът попитал дали някойнякога й е казавал тези думи в детството й. Тя си припомнила, че когато била оставяна през ваканциите на село при баба й, много често заедно с другите деца хващала бръмбарите великденче (известни още като „Божа кравичка“) и ги препарирали, като ги намушквали на карфици – така постъпвали всички деца тогава. Баба й обаче, когато я виждала да прави това,  винаги й се карала и казвала:  „Те ще ти отмъстят за тази жестокост“. Впоследствие тя спряла да ги лови, но по-късно се появил страхът.

Терапевътът й предложил да затвори очи, да създаде представа за образа на баба си, на която мислено да каже, че е добро момиче и не иска да причини зло на никого; да и каже още, че е постъпвала като другите; че това е било само игра и това е естествено поведение за детето. Когато направила визуализацията, клиентката „видяла“, че  баба й простила стореното преди години и „иглите престанали да я заплашват с пробождане“.

Страхът обаче не изчезнал напълно, сега той придобил образа на огромна „пеперуда“ с остри зъби, с които можела да я ухапе. Терапевтът попитал какво би искала да направи с този нов страх. Тя отговорила, че се чувства виновна пред нея и би поискала прошка. Така и направила, а „пеперудата" станала малка и отлетяла – страхът й изчезнал напълно, което било проверено в мисления експеримент.

Психосоматичните нарушения са извънредно разнообразни: главоболие, някои заболявания, засягащи дишането (например, хроничен ринит, астма), редица сърдечносъдови заболявания (коронарна болест на сърцето, сърдечна аритмия и др.), затлъстяване, анорексия нервоза, булимия, стомашни язви, запек, диария, някои разстройства на щитовидната жлеза, невродерматит, псориазис, някои гинекологични заболявания, ревматоиден артрит, предменструален синдром, сексуална дисфункция и др. Някои автори разширяват този списък до такава степен, че в него могат да бъдат включени почти всички болести до рак. В крайна сметка, ако болестта не реагира на традиционното медицинско лечение, има основание да се подозира нейната психологическа природата.

Пример:

На групова сесия студентка съобщила, че някъде от осми клас започнала да страда от постоянно главоболие. На сесията тя била заедно със своя приятелка. Момичето си представяло, че мозъка й е оцветен в черен цвят.  Тя споделила, че по съвет на приятелката й се опитвала да създава във въображението си други оцветявания, но това не дало резултат. Дори в момента на сесията усещала болки.  

Психологът й предложил да опише как точно я боли главата й. Тя заявила, че сякаш нещо подпира главата й отвътре, нещо като скала, която иска да се освободи и да се раздели на две половини. Това изображение носело важна информация за психолога, защото обикновено образът на скалата символизира образа на родителя, който притиска детето с авторитета си.

Без да обяснява нищо на момичето, психологът предложил да си представи нещо, което изтласква двете половини на скалата. Оказало се, че това „нещо“ бело малко слънце, което съответства на образа на детето. Психологът помоли да даде възможно най-много енергия на „слънцето“ (енергиен прием). Тя направла това и постепенно двете части на „скалата“ се разделили, а слънцето станало ярко. Очите на момичето също блеснали и с изненада потвърдила, че болката е напълно изчезнала.

Едва тогава психологът направил открито предположението си и се оказало, че от осми клас родителите й наистина започнали да я притискат, ограничават и контролират във всико. Тя разказала, че това е вярно и се случило точно след смъртта на баща й, когато майка й и баба й променили отношението си към нея.  Участието на двете жени дало обяснение защо в представите си момичето възпроизвежда образа на скалата, разделене на две половини.

Комуникативни проблеми – това не е просто отсъствие на навици за общуване, защото те се основават на по-дълбоки причини и техните проявления са по-фундаментални. Крайна форма на такива прояви е аутизмът, когато човек е напълно затворен в себе си и не отговаря на опитите да се разговаря с него. Комуникативните трудности могат да бъдат в резултат на социална фобия, фобия на речта, чувство на срам или вина, чувство на непълноценност или отхвърляне. Те могат да бъдат резултат от някои характеристики на характера (например избухливост или дистимност), а понякога и последиците от сериозно психическо заболяване. Ето защо при първоначалната заявка е необходимо да се разграничат истинските причини за оплакването, да се открие „подводната част на айсберга“.

Към тази категория може да се отнесат също срамежливост, неспособност за разбиране и изразяване на чувства (алекситимия) и заекване, както и други разнообразни форми на комуникативни разстройства.

Пример:

Млад мъж страдал от заекване от тригодишна възраст. В момента на оплакването той е бил на 23г. Клиентът е поискал да преодолее този проблем, като е изтъкнал трудностите и пречките, които му създавал дефектът в качеството му на мениджър на фирма – било напълно естествено, че заекването усложнявало преговорите му с партньори и общуването с колеги. Анализът показал, че психологическата причина за заекването е желанието му постоянно да следи речта си. Сложно организиран и до голяма степен автоматизиран процес на генериране на реч, който той започвал да поправя в движение. Той също така се опитвал да каже колкото се може повече думи  за по-кратко време, при което напълно естествено настъпвало объркване.

С помощта на различни упражнения психологът решил да преодолее налагания от клиента прекомерния контрол и му помогнал да забавя скоростта на речта. Ако той следвал препоръките, речта му щяла да се подобри, но клиентът не можел да приеме логиката, че човек не трябва да се контролира и не трябва да бърза. Това противоречало на начина, по който го е учил баща му. Въпреки това, в рамките на около десет сесии, на психологът се отдало да постигне пълно съгласие с клиента и заекването практически престанало да го безпокои.

Когнитивни нарушения – те могат да засегнат всеки психичен процес, отговорен за познанието на света. Това са нарушения на паметта, вниманието, мисленето и възприятието. Ако говорим за наличие на делир (бред) и халюцинации, то едва ли те могат да бъде предмет на психологическо консултиране. Тези клиенти трябва да бъдат насочени към съответните специалисти (психиатри). Освен при тези извънредни случаи, често при конкретния клиент се наблюдават сравнително „невинни“, но  доста неприятни проблеми. Например, едни или други видове амнезия, лъжливи спомени, забавено мислене, разсейване на вниманието, дезориентация на съзнанието и т.н.

Пример:

Жена на средна възраст, посещаваща групови сесии се оплаква, че не може да си спомни какво казва шефът й по време на работа. Тя дори не чува това, което той казва, и по-точно – тя чува първата фраза, а след това сякаш „заспива“. „Аз дори вашите думи в началото ги чувах, а след това изглежда заспивам, въпреки че ми е интересно“. Това свойство на вниманието (и паметта) определено й създавали огромните трудности в работата и при обучението по време на терапията.

След анализ на ситуацията, психологът  открил, че това явление е обусловено от факта, че тя е имала много агресивна, назидаваща и контролираща майка, срещу която е изградила пасивна психологическа защита в детска възраст, научавайки се „да не чува това, което й говорят“. Постепенно тази защита се била превърнала в постоянно качество при възприемане на речта на някой друг. За да се избави от този недостатък, психологът приложил техника, чрез която клиентката многократно е  трябвало във въображението си да даде активен отпор на майката, след което способността й да възприема речта на някой друг, дори изразена от висшестояща позицията постепенно се възстановила.

Нарушения на характератова са нарушения, за които психологическата практика сочи, че клиентите рядко се оплакват от собствения си характер, но нарушения на характера се срещат в една или друга форма много често. Те предопределят многочислени психологически проблеми, пред които е изправена личността. Клиентът може да се оплаче от неговата избухливост, несигурност, унилост, хазартност, непоносимост или безпокойство. Нарушенията на характера могат да засегнат една или друга черта, но по-често силно изразените характеристики, могат да се обединят под един знаменател.

Такива нарушения в психологията се наричат акцентуации на характера, когато една или друга черта се оказва силно изразена и определя неадекватни емоционални и поведенчески реакции. Например, личност с хипертимно акцентуиране страда от безспокойство, такъв човек често не е в състояние да доведе започнатото до края, той винаги трябва да избяга някъде, той има склонност постоянно да променя мястото си на пребиваване или работа, може да се включи в авантюристично начинание. Лице с дистимна акцентуация постоянно има понижено настроение, затворен е, не умее да общува, наподобява човек в калъф или статуя. При извънредно развитие на една или друга патологична черта на характера,  може да се говори не за акцентуиране, а за психопатия – в съвременната терминология за разстройство на личноста. Тези случаи по-скоро се намират в компетенциите на лекарите (психиатри), отколкото на психолога, но въпреки това той може да консултира такива клиенти, без да си поставя за цел лечение.

В хода на консултациите можете да се диагностицира определена характерна черта, като се дадат на клиента подходящи обяснения, да се даде съвет как да се намери позитивно приложение на тази особеност на характера или постепенно да се компенсира. В някои случаи консултирането може да бъде под формата на дългосрочна психотерапия.

Консултантът винаги трябва да помни, че зад фасадата на много симптоми и проблеми има устойчиви черти на характера, без корекцията на които основната задача не може да бъде решена.

Литература:

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Блюм Г. Психоаналитические теории личности. Москва, 1996.

3.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Волков П. Психологический лечебник: Разнообразие человеческих миров. Москва, 2004.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

7.Крегер О., Тьюсон Дж. Типы людей. Москва, 1995.

8.Линде Н. Д. Основы современной психотерапии. Москва, 2002.

9.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

10.Пезешкиан Н. Психосоматика и позитивная психотерапия. Москва, 1996.

11.Рудестам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

12.Столин В. В. Самосознание личности. Москва, 1993.

13.Франкл В. Основы логотерапии. Психотерапия и религия. СанктПетербург, 2000.

14.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

image

Категория: Други
Прочетен: 308 Коментари: 0 Гласове: 1
 


                                                              Инструментариум на психолога

                                                              (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала

1. Основни класове методи, прилагани при консултирането.

2.Задачи на аналитичните методи.

3.Предназначение на обучаващите методи. 

4.Съдържание на развиващите методи. 

5.Същност на моделиращите методи.

6.Начини за използване на подбуждащите методи. 

7.Цели на трансформиращите методи. 

8.Психологически инструменти  (поА.Блезър). 

9.Класификация на терапевтичните школи (по К.В.Ягнюк).

 

Беседата между психолог и клиент е изключително професионален, въпреки че отвън може да изглежда като лесен и непринуден разговор или просто внимателно слушане. Професионалното в тази беседа се явява факта, че терапевтът, въоръжен с много знания в областта на теорията и практиката на психологията, извършва интензивна интелектуална и емоционална работа, като прилага способи и техники при общуването с клиента.

Разбира се, никоя техника няма да замени жизненото човешко разбиране, мъдрост и открито сърце, но въпреки това, познаването на тези техники обогатява способностите на психолога в неговата работа. Психотерапията е натрупала огромен набор от такива техники, те са буквално стотиции, но не е важно тяхното количество,  а майсторското им прилагане. Основното е психологът да може да ги приложи в нужния момент и място, като отчита особеностите на личността на клиента.

Всички методи могат да бъдат обединени в шест основни класа (редица методи се отнасят едновременно към няколко класа).

1.Аналитични методи.

Те са предназначени да разкрият истинските причини за трудностите, за чийто разрешение клиентът търси помоща на психолога. Често терапевтичната сесия се сравнява с изповед. Въпреки това, разликата може да се изрази в афоризма: по време на изповед свещеникът казва на хората това, което се предполага, че хората знаят, а в хода на психотерапията, клиентът разказва за себе си това, което все още не знае. 

Терапията в много отношения е процес на самопознание и едва след това процес на самокорекция, въпреки че понякога е възможно корекция без самопознание. Във всеки случай психологът трябва да разбере, ако не цялата личност на клиента (което едва ли е възможно), то поне всички компоненти на психологическия конфликт. По тази причина е необходимо психологът  умело да извърши търсене на всички елементи от психологическата „мозайка“, докато от нея не се открои ясна и убедителна картина.  

Към тази категория се отнасят следните методи:

-свободни асоциации и анализиране на сънищата (З.Фройд);

-насочени асоциации и активно въображение (К.Г.Юнг);

-анализ на проективни рисунки и методи на арт-терапията;

-анализ на семейни фотографии;

-анализ на симптомите;

-анализ на ранни спомени (А.Адлер);

Пример (по Линде):

Жена на около тридесет години по време на консултация горещо попитала: „Можете ли да ми помогнете да разтълкувам своя сън? Измъчвана съм от едно и също съновидение в продължение на два месеца. Сякаш не мога да изляза от някоя стая, пречат ми различни хора, а в стаята има екзекуция на някакъв мъж. Главата му е отрязана и аз виждам тази ужасна кървава шия“. Тонът, с който бил зададен въпроса показвал, че става дума за нещо особено важно и сериозно. Психологът споделил своето предположение – най-вероятно в живота на жената се е случил някакъв инцидент с мъж, а тя се опитва да излезе от тази ситуация, но не може. Вероятно това може да е нейния съпруг. Тогава тя погледнала надолу и признала, че много иска да се разведе, но тя не можела да го стори, защото има малка дъщеря на година и два месеца.  Тя добавила, че по някаква причина това желание започнало да се проявява в нея все повече и повече след раждането на дъщеря си, като тя започнала да ненавижда съпруга си и сега тези чувства вече били станали непоносими.

За съпруга си разказала, че от него лошо не е видяла – до раждането на детето всичко било наред, те се обичали много. Коя може да бъде причината да се случи това? Тогава психологът заявил, че раждането на едно дете, особено на едно момиче, актуализира майчините чувства, свързани със собственото й детство.

-Да, баща ми е напуснал семейството, когато съм била на година и половина ...

-Може би във вас живее несъзнавана идея, че когато детето навърши година и половина, то няма да има пълно семейство?

-Господи, с моя първи съпруг се разведох, когато синът ми беше на 1 година и 4 месеца!

-Това потвърждава моята версия.

-Но защо аз го мразя все повече и повече?

-Трябва да имате солидна емоционална причина за това.

-Боже мой, каква ужасна съпруга съм! (хваща главата си).

-Не обвинявайте себе си, трябва да решите тази ситуация.

Терапевтът поканил клиентката да проведат отделна сесия, но тя не дошла. Впоследствие Линде споделя: „Надявам се тази информация да е била достатъчна, за да спаси семейството си. Съжалявам, че нямах време да й обясня, че наказанието на съпруга й в съня, се явява реализация на нейната несъзнавана ненавист към собствения й баща, който я изоставил. В този пример е ясно, че дори един кратък анализ може да помогне на човек да вземе правилните решения за целия си живот.

 

2. Методи за моделиране.

Това са методи, които могат да възпроизведат проблемната ситуация тук и сега, за да я анализират и да се намери решение. Психологът се възползва от способността на клиента да си представи определена ситуация (събитие), която според него е значима и по някакъв начин е свързана с диагностичната или терапевтична цел. Ако тези събития са свързани с особено силна емоционална травма, то е препоръчително да се използват някои помощни средства като например, тройна визуално-кинестезтична дисоциация от арсенала на НЛП (невролингвистично програмиране).

Има много способи за моделиране на проблемна ситуация, всеки от които има своите предимства. При гещалт-терапията се използва методът „празен стол“ за моделиране на взаимоотношенията или части от личността;  методът за привличане на клиента от една позиция към друга до изясняване на избора (използван при работа в група); метода гещалт-експеримент и др. Методът „ролева игра“ позволява да се моделират по съдържание всякакви проблемни ситуации. Той е използван за пръв път в психодрамата, но се прилага в най-различни терапии и в разнообразни форми (групова форма на работа). Тук може да се включи и метода на „живите скулптури“ на Вирджиния Сатир, метода на „семейните разстановки“ на Хелингер, методите на емоционално-образната терапия, метода на метафорите и пр.

Пример (по Линде):

Жена на 34г. споделя, че от три месеца има страшно главоболие и никакво лекарство не й помага. Психологът й предлага терапия. След като получил съгласието й:

-Вероятно преди три месеца сте преживели някакъв стрес?

-Да - отвърнала тя.

-Вероятно е свързано с млад мъж?

-Да, с един млад мъж.

-Може би тогава е по-добре да се разделите ?

-Не, това вече го опитахме. Ние не можем един без друг и не можем един с друг.  Ние, сме като два овена, които блъскат челата си…

-Това е добре. Нека тази чанта с дълга дръжка символизира нещо, заради което си заслужава да „блъскате челата си“. Нека да я поставим сега по-далече от вас. Вашата задача е да я получите. Но първо, опишете и ми докажете, че тя наистина е важна за вас.

-О, това е като опиум, като източник на енергия, това е моята свобода. Аз съм журналист, трябва да пътувам, да бъда на много места,  а той ми казва: „Стой с мен, не трябва да пътуваш“.

-И как се чувствате ?

-Глупаво (тя отпуснала главата си.)

-Виждам. Сега си представете, че аз съм този млад мъж и вашата задача е да си вземете чантата. (Психологът поставил ръцете на клиентката зад  гърба й, след това  натиснал леко надолу главата й, като непрекъснато повтарял: „Не смей да си вземеш чанта, стой тук с мен, не си свободна!“)

-Как се чувствате сега?

-Унижена. Това е точно както с него ...

-Е, тогава намерете изход от тази безизходица ...

(Напрягайки мускулите на врата си, жената започнала да се съпротивлява на натиска. Постепенно психологът отпуснал ръката си.)

-Така по-леко ли е?

-По-леко е. Но не е това. Бих искал ръката да стои на врата ми, но да не ме натиска.

-Е, опитайте се да постигнете този резултат сама. (Психологът повторил въздействието.)

Тя помислила известно време, после вдигала ръката си и започнала да гали ръката на психолога, която притискала главата й. Психологът отново отпуснал натиска, тя изправила глава, ръката му обаче останала на врата на клиентката, но вече без да притиска.

-Но вие не си взехте чантата …

-Просто не мога да мисля за това, когато главата ми е притисната.

-Опитайте отново. (Психологът отново притиснал главата й, като повтарял: „Намерете изход!“)

След като си помислила, тя вдигнала едната си ръка и започнала да милва тази на психолога, а с другата ръка бавно издръпвала чантата. Главата й се изправила, очите й започнали да блестят.

-Благодаря ви, разбрах всичко.

-А не ви ли боли главата?

-(изненадано) Главата ли? Не, не ме боли… само едно леко усещане за допир.

-Но всъщност той не се е променил. (намек за младия мъж).

-Не можете да го промените - отговорила тя,  но аз мога да се приспособя.

В този момент психологът бил наясно, че клиентката вече е намерила решението от което се нуждаела, а най-важното било, че главоболието, от което се оплаквала през последните три месеца изчезнало.

 

3. Методи за обучение.

Клиентът често трябва да бъде научен на нещо, за да може да се справи с задачите, пред които е изправен. Тези методи са особено ярко представени в поведенческата психотерапия, където клиентът се обучава на съвършено конкретни навици на поведение. В когнитивната терапия се търсят грешките в мисленето на клиента и се научава да мисли правилно. В психотерапията на А. Адлер клиентът се обучава на кооперативни чувства и начини за сътрудничество с други хора. В логотерапията на В. Франкл клиентът се научава да открива смисъла на живота си. Обучението може да бъде пряко или косвено, понякога е необходимо открито да се разобличават заблудите на клиента и да се предоставят конкретни знания, друг път обучението се осъществява чрез притчи и анекдоти, примери и съвети.

Пример (по Ериксън):

Един бизнесмен при инцидент претърпял фрактура на ръката и постъпил в клиника, където изпаднал в състояние на дълбока депресия. Той не правел нищо, с никого не говорел,  а само се опитвал да движи ръцете си напред-назад.  Обикновената терапия не успяла да му помогне. При срещата си с Ериксън, психологът попитал: „Във вашия живот имало ли е много възходи и падения … Вие можете ли да си движите ръцете нагоре и надолу? Клиентът за момент се озадачил и започнал методически отново опитите с ръцете.

Тогава М. Ериксон препоръчал на лекаря, който отговарял за трудотерапията, да поставят в ръцете на пациента по лист шкурка, а между тях парче дъска, така че болният да е в състояние да обработва повърхността. Болният се съгласил с поставената му задача и полирал в продължение на около седмица дървото, докато то станало съвършенно гладко.  След като приключил с тази задача, която била погълнала изцяло вниманието му и изтласкала потиснатото настроение, той решил да продължи, като изработи шахматна дъска и фигури. Когато направил всичко планирано, изведнъж усетил, че изпитва неподозирано чувство на удовлетворение от себе си, осъзнал, че има неща, с които може да се гордее. Биснесменът бил изписан от клиниката и след около шест месеца той възстановил бизнеса си.

Оказало се,  че с помощта на примера с шлайфането на дъската, М. Ериксон косвено обяснил на пациента, че неуспехите и паденията могат да шлифоват характера на човек и ако той е упорит и подходи творчески към ситуацията, той може да постигне успех.

 

4. Методи за развитие.

Предишният пример може да се интерпретира като случай на личностно развитие на клиента. Понякога е трудно да се отдели обучението от развитието. Когато обаче говорим за методи за развитие, обикновено се имат предвид тренинги за личностен растеж, знания за изкуството (например арт-терапия), медитация, духовно и религиозно обучение (йога, православна терапия и др.). За децата решаващият фактор при тяхната терапия може да бъде заетост в спорта, техниката, танца, театъра и други форми. Методите за развитие могат да бъдат включени като част от работата в традиционния процес на разговорната (наративна) терапия, когато се обсъждат някои философски проблеми на живота, например, въпросът за смисъла на живота.

Решаването на локални проблеми може да доведе до мощно развитие на личноста. Препятствието, което задържа енергията му изчезва и преминава към процеса на самореализация. Терапията на характера също води до личностно израстване.

Пример (по Линде):

В моята практика има един случай на терапия, продължила две години. Изходна точка при работата с клиентка бело сериозно личностно разстройство, в частност изразяващо се  с депресия, безсъние, мисли за самоубийство, потисната женственост,  самонараняване с бръснач (не за самоубийство, а за „успокоение“). В края на двугодишната терапия клиентката споделила: „Разбира се, че аз имам много проблеми, но аз си спомням каква бях – това беше ужасно!  Аз не искам повече да бъда такава.“ Било ясно, че формулирането на това послание, отправено към самата себе си, било продукт на личностното израстване, когато човек получава възможност да осъзнае и открие своите минали ограничения и недостатъци в нова светлина.

 

5. Методи за мотивация (подбуждане).

Въпреки че клиентът се явява на сесията с определено намерение – да се отърве от болезнените проблеми, в същото време той не иска да се отърве от тях или би искал „да се избави като с вълшебство“, но да работи за изясняване на своите чувства и своите недостатъци също не желае. Поради това, терапевтът прибягва до различни техники, опитвайки се да намери позитивна мотивация, която да стимулира клиента към откровен самоанализ и да го подтикне да работи върху себе си.

Важно е той не само да иска да се отърве от неприятните последици от своя проблем, но и да има специален интерес да получи нещо ценно за себе си. Независимо колко цинично изглежда, практиката показва, че парите са най-убедителната мотивация. Ако клиентът разбира, че неговият проблем „му пречи да спечели пари, то той ще положи много усилия за изцелението си и много бързо ще постигне успех“.  Мощна мотивация може да бъде желанието да има семейство, да получи одобрението на някого, да се чувстваш обичан, достоен, да постигне престиж и т.н. „Болестта“ също много често има силна мотивация, тъй като тя поддържа болезнените процеси в клиента. Необходимо е само тази мотивация да се осъзнае, т.е. да се намери мотивация за здраве.

 Авторитетът на терапевта, положителния трансфер, доверието, внимателното слушане - всичко това може да стимулира работата. Отчаянието, укорите на съвестта, страхът от бъдещето, отговорността за другите хора, са обикновено добър стимул само в началния етап. Похвалата и подкрепата могат да стимулират несигурните хора, но те трябва да бъдат разумно дозирани, в противен случай те могат да станат „наркотик“, в името на който клиентът идва на сесии. Може да се постави клиента лице в лице с проблема си, за да направи пробив, но при недостатък на мотивационна енергия, той ще е склонен на пасивност пред трудностите.

Изборът на стимулиране има  решаващо значение. Този избор се прави, като се вземат предвид обстоятелствата и характерът на клиента. В специални случаи терапевтите могат да прибягват до мощни средства за защита, например, да се подиграят на клиента, да му се присмеят или да убеждават да не решава проблема си, да го предизвикат към проява на гняв и решителност. Ето един невероятен случай.

Пример (по Ериксън):

Парализиран след прекаран инсулт пациент е бил доведен при Милтън Ериксон. Той бил горд германец, който свикнал винаги да се чувства като господар, да се разпорежда и да командва. Пациентът бил прекарал една година на леглото, не можел да ходи и да говори, и очевидно страдал от безпомощността си, от факта, че медицинските сестри изваждали всеки ден подлогата под него. Пациентът бил доведен от синовете на Ериксън, които с трудност  буквално го довлекли на ръце до кабинета на психолога на втория етаж. Терапевтът се обърнал към съпругата му, като заявил, че тя няма да разбере действията му, но не трябва да се намесва.

След това Ериксън започнал: „Вие сте арогантен и надменен германец! Искахте да завладеете целия свят, а собствената ви страна доведохте до пълен крах! Вие сте по-лоши от последния престъпник евреин! Вие сте годни само за тор на полето!“ Той продължил в същия дух да обижда германеца. По някое време съпругата му се опитала да скочи от дивана и да защити съпруга си, но Ериксън с яростен поглед я приковал на място.

Германът бил пурпурен, очите му блестели, той започнал да се опитва да стане, но не можел да каже нищо или да направи нищо. След около един час обиди Ериксон заявил: „Още не съм ви казал всичко, всичко онова, което мисля за вас господине. Утре в същото време ще дойдете отново при мен. Аз ще ви дам нови оскърбления, а вие ще слушате!“ Тогава парализираният изведнъж извикал: „Не, не, не!“ – той се изправил на „парализираните“ си крака и изведнъж тръгнал към вратата. Там бил поет от синовете на Ериксон, които   му помогнали да се спусне по стълбите и да влезе в колата. На съпругата, Ериксон се извинил и заявил, че сега може да продължи работата с пациента в друг стил.  

 

6. Методи за трансформиране.

 Ясно е, че по време на терапията е необходимо да се постигнат необходимите промени в характера, емоционалното състояние, мисленето, поведението или психосоматичните симптоми. Следователно, всички методи в крайна сметка са насочени към постигане на трансформация в една или друга сфера, но е възможно да се дефинира отделен клас техники, които са пряко предназначени за тези цели.

Това включва телесната терапия или терапия за възстановяване, която позволява непосредствена промяна на психологическото състояние; метода на парадоксалните интенции на В. Франкл, който е особено ефективен при работа с фобии или натрапливи мисли; методите на НЛП или емоционално-образната терапия, които са насочени основно за трансформация, а не за осъзнаване и много други.

Пример (по Линде):

По време на един от  груповите сеанси, една жена, обикновено много активна,  сега очевидно не можела да се включи в работата. Тя седяла на стола, хванала с ръце главата си, а лицето  и било сиво.

 

Линде я попитал какво се случва с нея. „Не ми обръщайте внимание. Винаги го имам преди рождения си ден“ - отвърнала тя.  „А моят рожден ден наближава. Ето вижте“ - тя свила ръце и запретнала блузата си. „Всеки път когато съм в това състояние имам такива розови петна по ръцете.“

Терапевтът й предложил да седне в центъра на кръга и да опише състоянието си. „Трудно ми е да дишам, имам усещане, че костите на черепа ми са един върху друг, главата ми е като смачкана, изглежда, че ще загубя съзнание“ – отговорила тя. Линде предположил, че усещанията наподобяват картина на дете, задържано в родилния канал. „Какво в този момент ви се иска?“ – попитал той. „Иска ми се някой да ме дръпне за главата“ – казала жената. Така и направили. Няколко пъти поред, много нежно и бавно, няколко члена на групата един след друг, започнали да я дърпат, помагайки й да премине въображаемия родилен канал. Тя се движела, дърпала, съпротивявала, докато в един момент не настъпило усещане за бягство, за освобождаване. След всяко издърпване тя се чувствала по-добре, но кулминацията настъпила едва след петия път, когато неочаквано направила напред около четири крачки и въздъхнала дълбоко и с очевидно облекчение, ръцете й увиснали свободно и блаженно затворила очи, полагайки главата си на рамото на партньора. 

Участниците покрили жената  с одеяло и зачакали момента, в който тя ще отвори очи, за да види в очите на останалите само нежност и любов. След около две минути тя наистина отворила очите си, а цветът на лицето станал обикновен.  Всички членове на групата се приближли до нея и докоснли тялото й, за да почувства, че тя е приета в този свят. Още половин час жената лежала под одеялото в центъра на кръга, а останалите обсъждали ситуацията.

Изминала една седмица. На следващата сесия тази жена сияела. Тя споделила, че рожденния й ден преминал без никакви екцесии, чувствала се прекрасно, дори петната от тялото й почти изчезнали. Най-интересното в разказа й обаче била констатацията, че се били подобрили отношенията с майка й. Преди това тя дори не можела да разбере защо връзката им е била толкова напрегната, тя просто я ненавиждала, а сега  се отнасяла с нея съвсем спокойно.

В дадения случай е използван методът на физическа имитация на раждането и за неговото провеждане са необходими помощници и опитен терапевт за контрол. С прилагането на техниката била извършена трансформация на „задържането“ в родовия канал и свързаните с това негативни емоции и усещания.

Редица терапевтични методи, например методът за отреагиране или методът на релаксация, е трудно да се припишат само към един от изброените класове, някои от тях се отнасят директно до няколко класа.

Независимо, че обхватът от възможните методи е изключително широк, по-голямата част от психолозите-консултанти, независимо от основнота си теоретична школа, използват доста тесен основен (базов) набор от способи. Например, А. Блазър посочва десет основни способа, които терапевтите прилагат най-често. Това са може би най-важните техники, въпреки че техният списък може да бъде значително разширен.

-Когнитивно разбиране. Това са интервенции на психотерапевта, които водят до обяснение на мисленето на клиента, анализ на когнитивните структури и развитие на възгледите.

„Струва ми се, че сега мислите не за това, за което говорите, а за нещо друго?“ или „Какви мисли нахлуват в главата ви в моменти на депресия?“.

 

-Разбиране на емоциите. Това е обяснение, анализ, разяснение и изразяаване на чувства, обсъждане на качествата и нюансите на чувствата.

„Можете ли да кажете по-точно, какви чувства преживяхте тогава, гняв или … „Вие току-що говорихте за вашите най-добри чувства към този човек, но сега сте ядосан ...“

 

-Преживяване на емоциите. Терапевтът не анализира чувствата, а се старае да насърчи клиента да ги изпита, да го открие за себе си.  

„Нека да покажем това чувство.“ или „Защо криете сълзите си, този, който не си позволява да пророни сълзи, винаги ще плаче.“

 

-Обучение. Благоприятстване на желателни или възпрепятстване на нежелателни способи на поведение с използване на модели, твърдения, хипотези, разяснения или дидактически изказвания.

„Вие се справихте много добре. Сам забелязахте, че сега отношенията ви се подобриха.“ или  „Отново повтаряте едни и същи грешки. Ако не промените действията си, то ще постигнете същото.“

 

-Поддръжка. Всички действия на терапевта, които изразяват подкрепа, приемане на клиента, грижа за него, означаващи разбиране.

„Това, което разказвате е просто ужасно, предизвиква голямо съчувствие“ или „Разбирам, че това не е лесно да го преживеете, но каквото и да се случи, можете да се справите.“

 

-Активизация. Психотерапевтично въздействие, способстващо една или друга активност на клиента.

„Помислете, как бихте отговорили на този въпрос?“ или: „Какво би посъветвал твоя приятел, ако беше в подобна ситуация?“ или „Как бихте постъпили по друг начин?“

 

-Конфронтация. Психотерапевтично въздействие, имащо за цел да покаже на пациента неговото предишно или настоящо поведение, което той избягва да осъзнае.

„Забелязвате ли, че когато става дума за тези чувства, винаги отклонявате темата?“ или „Вие настоявате за своята безпомощност, но го правите много агресивно!“

 

-Отговорност. Психотерапевтично въздействие, чиято цел е да подтикне клиента да поеме отговорност за собственото си състояние, мисли, чувства и поведение, както и за други хора, които зависят от него.

„Кой, освен вас, може да реши този проблем?“ или „Разбирате, че не само съдбата ви зависи от вашите действия, но и съдбата на вашите близки!“

 

-Предаване на информация. Ориентация на клиента по отношение на процеса на терапия или просвещаване в областта на психологията.

„Мисля, че можем да се справим с този проблем в рамките на около дузина сесии, но половината успех зависи от вас. Ще получите домашни задачи, които са необходими.“ или „Няма нищо срамно, да се грижите за себе си. Ако се научите да се грижите за себе си, можете да дадете повече на другите.“ или „Послеродовата депресия при жените понякога се свързва с факта, че при раждането на дете се актуализират проблемите на собственото детство.“

 

-Преживяване на тялото. Психотерапевтичен ефект, който привлича вниманието на клиента върху телесните му усещания, които предизвиква едни или други движения, преживявания, мисли.

„Дишайте дълбоко и спокойно, седнете на стола и се отпуснете.“ или „Какво чувствате в тялото си, когато усетите пристъп?“

 Към този арсенал може да добавят: моделиране на критичната ситуация във въображението; диалог с въображаем партньор; техники с ролеви игри в групата работа;  рисуване; биоенергетични упражнения; използването на притчи и анекдоти; обучение в прилагането на правилното поведение и т.н.

Друга класификация на „общите техники“ (т.е. техниките, използвани от повечето консултанти, независимо от основната им теоретична школа, към която принадлежат), е създадена от Константин Владимирович Ягнюк, за първи път публикувана в статия под заглавие „Анатомия терапевтического воздействия: типология техник“ в списание „Практической психологии и психоанализа“.

-Поощрение – това е минималното средство за поддържане на изложената от клиента лична история, чрез потвърждаване на това, което той е казал, като осигурява плавно протичане на беседата.  Поощренията включват изявления, които показват, че терапевтът потвърждава и разбира думите на клиента.

-Повторение – това е почти буквално възпроизвеждане на казаното от клиента или избирателен акцент върху определени елементи от неговото съобщение. Повторението на казаното създава в клиента усещане, че консултантът се стреми да разбере и да почувства какво е било изразено от него. Освен това, повторението фокусира вниманието върху посланието на клиента, като му позволява да осъзнае допълнителни значения и да изрази неразкритите неща.

-Въпрос – това е покана да се каже нещо, средство за събиране на интересуващата информация, уточняване или изследване опита на клиента. В литературата за психологическото консултиране често се открояват затворени и отворени въпроси.

Затворен въпрос – това е изясняването или уточняване на конкретни факти, споменати от клиента или предполагани от консултанта. Затвореният въпрос е въпрос, който предполага кратък отговор или потвърждение на предположението на консултанта. Най-често на такива въпроси се отговаря „да“ или „не“.

Omкрит въпрос – това е възможност да се съсредоточи вниманието на клиента върху определен аспект от неговия опит, да се определи посока за определена част от разговора, но в тази посока клиентът получава пълна свобода. Този въпрос насърчава събеседника да изрази своята гледна точка, собствената си визия за ситуацията. Често тези въпроси започват с думите „Защо?“, „Как?“ и „Какво?“ и служат за събиране на информация. Отворените въпроси изискват подробен отговор от клиента, на тях е трудно да се отговори с „да“ или „не“.

Кратък вопрос – най-икономичния начин да се повлияе върху разказаната от клиента история, е да промени посоката на разговора или да се поиска уточняване или изясняване. Това са кратки изречения в контекста на изказването или отделни думи с въпросителна интонация. В много случаи краткият въпрос е най-доброто средство за установяване на думи (фрази), които по някакъв начин са разбираеми от общия контекст на разговора. Реплики от типа „И какво?“, „А защо?“, „С каква цел?“, с лекота се вписват към разказа на клиента и го насочват в нужното направление.

С помощта на добре изградена верига от въпроси, консултантът може да разбере как клиентът вижда проблемната ситуация, да събере факти, да изясни емоционалното отношение на клиента към тях и по този начин да го подтикне към осъзнаване източника на проблема.

-Изясняване/разясняване – връщане същността на когнитивното съдържание на изказването на клиента, по правило в по-кратка и в по-ясна форма. Разяснението е да се провери дали психологът е разбрал правилно това което е съобщил клиента, т.е. сверяване на възприятията на двамата. Целта на изясняването е и по-ясното разбиране на собствения свят на клиента, както и взаимодействието му с външния свят.

-Конфронтация – реакция, при която възниква противопоставяне със защитните маневри или ирационални представи на клиента, които най-често той не осъзнава или не подлага на промяна.  Конфронтацията е процес, при който психологът концентрира вниманието на клиента върху това, което той избягва, това е идентифицирането и демонстрирането на противоречия или несъответствия между различните елементи на неговия психичен опит.

-Интерпретация – процесът на даване на допълнително значение или ново обяснение на различните вътрешни преживявания или външни събития на клиента, или свързването на различни идеи, емоционални реакции и действия, изграждане на определена причинно-следствена връзка между психичните явления.  Интерпретацията е и обвързване на различни елементи от опита на клиента.

-Сумиране/обобщаване – изявление, при което в кратка фраза се събират основните идеи на разказа на клиента, установява определена последователност от теми или се обобщават резултати, постигнати по време на определен сегмент от беседата, целия разговор или дори поредица от срещи.

-Отразяване на чувства – отразяване и словесно обозначаване на вербално или невербално изразени от клиента емоции (преживявания от миналото, настоящето или бъдещето) с цел, да се облегчи тяхното разбиране и осмисляне. Отразяването на чувствата поощрява прякото изразяване на чувства, помага на клиента да влезе в по-пълен контакт с това, което казва и чувства в момента.

Най-често срещаната грешка при използването на тази техника е твърде честото използване на стереотипната уводна фраза „Как се чувствате?“  За да не се допусне това, психологът може да прибегне към назоваване на конкретни чувства, например, „Мисля, че сте бил гневен (раздразнителен, обиден); „С други думи, вие се чувствате …“, „Изглежда, че сте се чувствал …“, „Ако правилно съм ви разбрал, вие сте преживели …“, „Разказът ви създава впечатление, че сте се почувствали …“.

Друга често срещана грешка е очакването на психолога, клиентът сам да преустанови процеса по изразяване на чувства. Когато вече веднъж са били изразени определени чувствата, терапевтът може да прекъсне разказа на клиента и да го насочи към изясняване на други по-важни нюанси, например, тежестта на чувствата, значимостта на чувствата за клиента, отразяването на чувствата сред обкръжението и пр., както и да разшири спектъра от чувства, за които клиентът не съобщава или не осъзнава.

Друга стереотипна грешка е неадекватното отразяване на изразените от клиента преживявания (подценяване или надценяване на тяхната интензивност).

Освен прякото отразяване на чувствата, които следват фразата на клиента, може да се използва така нареченото пълно отразяване, което включва афективното съдържание на цял отрязък или дори на целия разговор, а не само на последната фраза.

-Информиране – предоставяне на информация под формата на обяснения, излагане на факти или мнения, самостоятелно или в отговор на въпроси от страна на клиента.

-Съвет (препоръка) – изразяване на собствено мнение по разказаното съдържание от клиента, предложение към клиента да направи нещо или да не прави нещо, обикновено извън терапевтичната ситуация.

-Убеждение техниката на убеждаването се пресича с внушението. Внушението е индуциране от терапевата (личност в авторитетна позиция) на идеи, емоции, действия, т.е. различни психични процеси при пациента (личност в зависимо положение), без да се взема предвид рационалната оценка на последната.  

Да се направи ясно разграничение между внушението и убеждението не е лесно. Вероятно може да се отбележи, че убеждението за разлика от внушението, обикновено  предполага отчитане на позицията, мненията и идеите на клиента, които консултантът се опитва да преодолее чрез лично влияние, спорове и различни манипулации.

-Парадоксална реакция – създаване на необичайна перспектива, призоваваща и насочена към алтернатива, често към пряка противоположност на очевидното и рационално възприятие на клиента за ситуацията или на начина, по който да се отговори на нея. Парадоксът и хуморът често се използват в психотерапията.

-Обратна връзка – описание на поведението на клиента, което му помага да научи как го възприемат другите, как реагират на поведението му. Обратната връзка също е начин да се помогне на клиента да помисли за коригиране на поведението си.

Критерии за полезна обратна връзка са:

а) Описателност и безоценъчност. Описанието на поведението на клиента му дава свободата да избира как да реагира. Избягвайки оценките, психологът намалява нуждата на клиента да се защитава.

б) Предоставяне на точна и конкретна информация за едни или други аспекти от поведението на клиента. Обратната връзка активизира процеси за изследването им.  

в) Съсредоточаването върху този аспект на поведението, с който клиентът може/трябва да се справи или да направи нещо. Посочването на недостатъците, които са извън контрола на клиента обикновено го фрустрират;

г) Своевременност. Обратната връзка е най-полезна, когато се изразява незабавно, следвайки конкретна реакция от страна на клиента.

-Саморазкриване – споделяне с клиента на собствен опит, предоставяне на информация за себе си, за събитията и собствения си живот или директно изразяване на чувства или желания, възникващи идеи или фантазии във взаимоотношенията с клиента.

-Директива – способ за въвличане на клиента в процеса на изследване или промяна на собствените му чувства, знания или поведение по време на сесиите или извършване на определени задачи в интервала между тях.

В заключение следва да се подчертае, че всички средства, използвани от консултанта преследват една цел – да помогнат на клиента да разреши адекватно проблема си. Поради това те са насочени към анализиране на проблема и неговата корекция, главно чрез осъзнаване от страна на клиента на неговите истински причини. В това се изразява и експертността на консултанта, който е носител на огромен обем теоретични знания и на способности да открие генезиса на прблема.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Баскаков В. Свободное тело. Москва, 2001.

3.Блазер А., Хаим Э., Рингер Х., Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

4.Гордон Д. Психотерапевтические метафоры. Подольск, 1994.

5.Гринсон Р. Р. Практика и техника психоанализа. Новочеркасск, 1994.

6.Джонсон Р. Сновидения и фантазии. Москва, 1996.

7.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

8.Линде Н. Д. Основы современной психотерапии. Москва, 2002.

9.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

10.Лоуэн А. Биоэнергетика. СанктПетербург, 1998.

11.Минухин С., Фишман Ч. Техники семейной терапии. Москва, 1998.

12.Пеmрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

13.Рудесмам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

14.Сидоренко Е. Терапия и тренинг по Альфреду Адлеру. СанктПетербург, 2000.

15.Таланов В. Л., Малкuна-Пых И. Г. Справочник практического психолога. СанктПетербург, 2005.

16.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

17.Хеллuнгер Б. Порядки любви. Москва, 2003.

18.Шерман Р, Фредман Н. Структурированные техники семейной и супружеской терапии. Москва, 1997.

image

Категория: Други
Прочетен: 296 Коментари: 0 Гласове: 0
 

       Събиране на информация в процеса на психологическото консултиране.

 

Съдържание на материала:

1.Цели при събиране на информация в процеса на консултиране.

2.Нива на събиране на информация.

3.Видове невербална информация.

4.Значение на вербалната и невербалната информация.

Общи принципи

Събирането на информация за клиента в процеса на консултиране има само една цел - да разшири представата за личността, личната история и житейската ситуация на клиента, за да улесни формулирането на психотерапевтична хипотеза.

Цялата тази информация е поверителна, не трябва да се разпространява и трябва да се използва само в полза на клиента, за да му помогне в решаването на психологическите проблеми.

Процеът за събиране на информация преминава през четири нива:

1) предварителна информация;

2) тестване и анкетиране;

3) събиране на предварителна информация от психотерапевта;

4) търсене на задълбочена информация по време на психологическо консултиране.

Още в началото на консултацията се събира предварителна информация за клиента. Ако психологът работи в консултативен център, най-добре е тази информация да се получи от някой друг, например, секретар при записване за прием, но в други случаи това трябва да се направи от самия психолог. В списъка от първични сведения влизат следните елементи:

-име и фамилия (поради поверителност, фамилното име може да не се запише);

-адрес (също не е задължително) и телефон (за предпочитане, но и клиентът има право да не го съобщи);

-възраст;

-професия и образование;

-семейно положение;

-от кого е насочен;

-дали е имал опит при работа с психолог или психиатър;

-предварителната тема на заявката.

След това може да бъде направено предварително тестово изследване, за получаване на необходимата информация относно особеностите на личността на клиента и за „проблемните“ сфери.

Основните сфери, които трябва да бъдат оценени чрез събирането на информация са:

1.Мирогледните възгледи и житейската позиция на личността, нагласата й към света (позитивна или негативна). Много важно в тази насока е да се прецени доколко тази житейска позиция е в синхрон със семейната среда или й се противопоставя.

2.Сферата на доминиращите потребности, интереси и ценности, какъв е начинът, по който те се удовлетворяват (постигат) и дали въобще се постигат.  Много важен момент в тази насока е да се прецени може ли човекът разбира по смисъл своите потребности (цели, желания); дали те реално определят неговата активност; доколко са адекватни; до колко те на практика мотивират неговата дейност; доколко (и в каква степен) е налице дисонанс между значимите за индивида ценности и тяхната практическа реализация. Много важен момент е и оценката дали клиентът си дава сметка доколко значимите за него потребности и ценности са съразмерни спрямо неговата годност - това именно е мярката за нивото на личностната зрялост, а самата им реализация определя кои потребности са фрустрирани.

3.Сфери на професионалните умения, ангажираност, амбиции. След събирането на информация в тази насока е важно да се прецени доколко желанията на клиента в това направление се синхронизират с неговата действена активност за тяхната практическа реализация.

4.Сфери на уменията за интерперсонални контакти - тук се включват уменията за непосредствено общуване (неангажиращите, ежедневните контакти); умението за контакти в приятелската (неформалната) група; уменията за формални (особено професионалните) контакти. Най-важното в случая е да се прецени доколко човекът е отворен или затворен към контакти в интерперсоналните си отношения; дали за клиента е важно или не е да е с хората. Затворени хора са тези, които толерират повече самотата, намират повече спокойствие и удовлетворение в нея. Освен това е важно да се оцени и доколко индивидът е способен трайно да поддържа контактите; кои са областите, които най-често са конфликтни за него в общуването с другите; какви умения за общуване притежава (напр. как индивидът се самооценява).

Да се прецени дали е налице ангажираност със собствения си "Аз" (по принцип хората, които обичат себе си, толерират самотата). Важно е също така да се изясни каква е самооценката на клиента за собствените му годности и качества, с позитивни или с негативни качества той е повече ангажиран.

5.Сфера на конфликтите - важното в случая е да се изясни, да се събере информация по какъв начин в ситуация на конфликт клиентът решава този конфликт, има ли лична стратегия за справяне с конфликтите? Важно е освен това да се оцени дали в конфликтна ситуация индивидът прави анализ; дали умее да анализира и своята вина; дали я отхвърля (това говори  за екстрапунитивно, т.е. насочено навън, поведение) или я приема (тогава става въпрос за интрапунитивно, т.е. насочено навътре, поведение). Освен това важен момент е и оценката дали клиентът притежава умението за изграждане на варианти за решаването на конфликта, или не е способен да го стори.

6.Сфера на уменията за партньорство и на уменията за родителство.

Това е една много важна част от човешката психика, поведение, дейност. На първо място тук е уточняването на сферата за налагане на интимност, като при това уточняване от първостепенно значение е да се щади човешкото достойнство, да се определи кога клиентът е готов да се „отвори“ или още не е в състояние да го стори. На този етап от консултирането се събира и информация за евентуалните травматични събития, преживяни от индивида.

Консултиращият психолог не бива да забравя, че при събирането на информацията и при преценката на уменията за интерперсонално общуване, следва да се отдели специално внимание на емоционалната оценка на клиента.

В традицията на западната психотерапия внимателно се провежда тестиране на клиента първо с общ въпросник, а след това със специализиран, за да се определи правилно профила на проблема и евентуално да се насочи към подходящ друг специалист. За това предварително проучване могат да се изразходват две сесии и дори повече. Тази предварителна процедура обаче много зависи от индивидуалния подход на психолога.

На този етап могат да бъдат използвани някои тестове, разработени за изучаване на личността: тест за определяне на акцентуации на характера, тест на Люшер, Тематичния аперцептивен тест или някаква друга проективна методика. Получената по този начин информация не винаги информира психолога за нещо важно, което не може да се научи с помощта на клиниченото интервю (беседа). По тази причина повечето психолози не тестват клиента предварително или използват много кратки тестове. За децата често се използват рисунъчни проективни техники.

По-специализирано проучване се извършва в началния етап на терапевтично интервю. Целта му е да се получи най-важната информация от гледна точка на психолога, която може да е необходима за да се създаде терапевтична хипотеза. Въпросите на психолога се определят от вида на проблема, който трябва да се реши и от желанието на клиента, но винаги в по-широк обхват, отколкото изглежда, че е необходимо, защото никога не се знае в коя сфера може да бъде основния фактор, определящ възникването на проблема. Понякога най-важната информация се разпознава на петата, десетата или друга сесия, след което внезапно всичко става абсолютно ясно.

Ето някои от по-важните теми, които обикновено трябва да бъдат интервюирани:

а) отношения с родители, братя и сестри и други близки роднини в детството;

б) особености на родителското семейство и принципите на възпитанието (например, авторитаризъм, игнориране,  насилие, родителски директиви);

в) наличие на психологически травми – в този списък могат да попаднат различни събития, които са оставили силен емоционален отпечатък в душата на детето или възрастния, например:  

-заплаха за живота в резултат на произшествие, катастрофа, атака или болест;

-родителски развод;

-физически недостатъци;

-изолация от родители или връстници (например, детето е отгледано от бабата в продължение на години или съучениците са го тормозили – чувствало се отхвърлено);

-физическо или сексуално насилие;

-смърт на значими родственици;

-травма при раждане;

-унижение, преживявания на някаква непълноценност;

-нещастна любов и т.н.

г) житейски цели, желаното бъдеще, амбиции;

д) сексуален и семеен живот.

е) религиозни убеждения, философията за живота.

Ясно е, че е невъзможно при интервюто да бъдат засегнати подробно всички елементи, дори не е необходимо да се докосват някои теми, които очевидно не са свързани с вълнуващия проблем на клиента. Могат да бъдат задавани открити въпроси като: „Разкажете ми за вашето детство…“ – ако в този период се е случило нещо наистина сериозно, то обикновено клиентите си спомнят това или „Как се оценявате?, „За какъв живот мечтаете? В редица случаи могат да се задават конкретни въпроси, като за тях психологът се ориентира в процеса на разговор.

Пример:

Клиентка е решила да разреши проблем на взаимоотношенията си със своя приятел, но по някои признаци се разбира, че тази история е само епизод от предишни преживявания в ситуации, в които тя поради някаква причина винаги се оказва в беда. На поставени от психолога въпроси за отношението на родителите към нея, жената споделя, че не е имала баща, а майка й не я обичала – упреквала я, че „прилича на баща си“, че „ще пропадне в живота, както баща й“ и т.н. Като дете често е имала мисли за самоубийство. Вижда се, че в контекста на тази информация проблемът придобива напълно различни характеристики.

По време на консултирането психологът търси и дълбока информация, която може да обясни произхода на различни проблеми на клиента, но които не са реализирани или са скрити от него. Осъзнаването и дори само споменаването на тези сведения по време на терапията,  могат да имат решаващо влияние върху преодоляването на проблемите на клиента. Терапевтът понякога дори не може да познае каква тайна е скрита в дълбините на психиката на клиента, но той провежда системно търсене на тази информация, използвайки различни методи. В психоанализата например, (а и не само при нея) може да се използва методът на свободните асоциации, в емоционално-образната терапия – мислен диалог с част от личността и т.н. В резултат на това се извършва точна психологическа диагностика на причините, довели до проблема на клиента, а това създава условия за бърза и ефективна корекция на този проблем.

Пример:

Обсъждайки с младото момиче ирационален страх от смъртта, терапевтът открива множество причини, които биха могли да доведат до тази фобия, но все нещо му отбягва. Едва на третата сесия момичето изведнъж си спомня, че когато е била на три години и за пръв път е дадена на детска ясла, инцидентно при влизане в кухнята,  там срещу нея се е появило непознато момче с нож в ръка, което казало: „Сега ще те нарежа на парченца и ти ще умреш“. След обсъждането на този епизод и прилагането на подходящи коригиращи процедури, клиентката се справила с фобията.

Събиране на невербална информация за клиента.  

Терапевтът получава огромен обем от информация от наблюдение на различни невербални прояви на клиента. Става дума не само за жестове, пози и изражения на лицето (мимики), но и много други данни, които обикновено не са написани в ръководствата. Събирането на невербална информация се извършва не само в началото на разговора, но и по време на цялата терапевтична работа. Невербалната информация може да бъде както предварителна, така и дълбока, тя трябва да се оценява като специален и изключително важен информационен канал. Данните, получени по невербален път имат значение само в контекста на характера на клиента и на обсъждания въпрос. Те потвърждават или не потвърждават основната терапевтична хипотеза.

Още при първите движения след влизане в кабинета, по общия външен вид, терапевтът разбира към кой социални слой принадлежи клиента, което подсказва за вероятните му  основни ценности и стремежи. Националността, религиозните убеждения или липсата на такива, богатството или бедността понякога се виждат едновременно.

Поза, интонации и изражения на лицето могат да говорят за това колко ригидно или обратно, гъвкаво е мисленето; доколко клиентът е наясно със своите емоции и телесни усещания. Характерът и темпераментът на клиента се възприемат холистично от психолога чрез много малки детайли на външния вид, физиката, начина на общуване, стилът на обличане, изразяването на очите и т.н. За определяне особеностите на клиента голямо значение имат знанията на психолога за типовете личности, които могат да се разкрият по съвсем незначителни признаци.

Оценка на телосложението и телесните защити.

Съвременната наука не потвърждава теорията за връзката между телесната конституция и характера, но в много случаи класификациите на Кречмер или Шелдън се оказват достатъчно точни и могат да се използват.

Например, в съответствие с концепцията на Кречмер, астеничната физика се характеризира с признаци на шизоиден характер, лицата с атлетично телосложение са по-тясно свързани с епилептоидните черти, а хората пикничен тип имат свойства на циклоида.

Пример:

Пред млад и симпатичен мъж с пикнично телосложение, приличащ на дебел добър мечок,  терапевтът прави предположение, че  най-вероятно той е склонен периодично  да променя емоционалното състояние: в един период е оптимист и пълен с енергия, а в друго време е потиснат.  Клиентът бил изумен, реагирайки: „Как познахте?“ Оказало се, че периодична депресия била свършила своето, клиентът бил съвсем измъчен и отчаян от мисли за самоубийство. Тогава психологът споделил, че за хората с неговото телосложение са много характерни цикличните чести промени в настроението, което също било потвърдено от клиента.  Оказало се, че тази информация изиграла важна роля: клиентът осъзнал, че не може да промени своите типологични черти, но може  да се грижи за себе си по време на периоди на потиснато настроение.

Тази информация е полезна за самия психолог: ако видът на човека е ясно изразен, той може да бъде от голямо значение при провеждането на терапията. Разбира се, типът на личността може да се определи чрез тестове, но не винаги има време за тестване, освен това прозрението на терапевта създава силно впечатление на клиента.

Темпераментът също понякога ярко се отразява в телосложението. Слаб, напрегнат, с нисък ръст човек е по-скоро меланхоличен: той е неспокоен, лицемерен и песимистичен, но има по-висока чувствителност. Той най-вероятно той е с ниска самооценка, затворен за другите хора в смисъл на дълбоки чувства, изпитва страх от доверие и саморазкриване, пасивен е в случай на конфликт и дълбоко преживява неуспехите.

Слабият, висок и силен човек е най-вероятно холерик. Той е рязък, импулсивен, емоционално експресивен, избухлив, раздразнителен и агресивен. Той обича работата си – работи до изнемогване. Открит е към хората – споделя, саморазкрива се. Лесно се адаптира.

Флегматичният човек е обикновено пълен, бавноподвижен, с неизразителни изражения на лицето. Той обича стабилността, трудно свиква с промени, верен е на приятелите си, сдържан, търпелив, миролюбив, спокоен.

Сангвиникът обикновено е с плътна физика, но е мобилен, енергичен, с големи, блестящи очи. Той лесно се адаптира към новите условия и понася затрудненията. Той е отворен, оживен, безгрижен и инициативен.

Наднорменото тегло на клиента може да означава, че той има орална зависимост от храна и най-вероятно с храна компенсира дефицита на удовлетворение в други сфери.  Възможно е наднорменото тегло да е своеобразна защита от тревожността. Децата със затлъстяване най-често изпитват липса на майчинска любов и ограничаване на независимата дейност, т.е., тук следва да се търсят аномалии в родителския стил на взаимодействие.

Постоянното напрежение в областта на гърба (плещите, рамената) и мощната мускултура създава впечатление за характерен напред наклон, наподобяващ стойка на атлант, който „държи небето“ – такъв клиент се характеризира с чувство за дълг и вина, той е перфекционист, който не допуска грешки. Той е склонен да бъде отговорен за други хора, но има скрито желание да доминира, работи упорито и търси похвала за работата си. При него най-вероятно родителите му са го възпитали в строгост и са исквали от него високи резултати и отговорност.

За да може адекватно да се прецени характера на един човек по някои малки вербални и невербални знаци, е полезно психологът да е запознат с психоаналитичната теория за характера, типологията, основаваща се на  идеите на Юнг, както и типологията на акцентуираните характери. Много полезна информация, се получава чрез класификацията на Вилхем Райх и Александър Лоуен, които позволяват да се разграничат шизоидни, орални, психопатични, мазохистични, ригидни, хистерични и други видове личности. Ако терапевтът забележи, че клиентът попада в един от описаните видове, той може да насочи терапията в правилна посока.

Пример:

Човек с късо, плътно и мускулно тяло създава впечатление, че постоянно сдържа някакъв вътрешен натиск, който може да доведе до експлозия – той най-вероятно принадлежи към мазохистичния тип. Той потиска чувствата си, изпитва големи затруднения в тези ситуации, в които е необходимо да прояви инициатива, гневи се на самия себе си, а самооценката му е занижена.  Именно тук може да се появи хипотеза, обясняваща в какви условията на живот в детството за се развили тези черти на характера.

Теорията за телесната броня В. Райх може да даде ключ за по-добро разбиране на основните точки на клиента. Характерът на клиента се отразява в типичното напрежение на едни или други мускули, а ригидността в определени области на тялото понякога е просто поразителна.

Ако клиентът говори за силни напрежения в областта на диафрагмата, което може да се види отстрани, то той има много неизразен гняв, който блокира процеса на дишане със стомаха и причинява дискинезия на жлъчните пътища. Потиснатото дишане говори за склонност да сдържа чувствата, да се страхува от спонтанни прояви.

Стиснатите челюсти свидетелстват за ограничения в сферата на словесния израз или за сдържане на агресивни импулси. Безпомощно висящи ръце и наведе глава означават неспособност да се постигне целта, потискане на силното желание и отчаяние. При слино напрежение в областта на очите и челото, човек може да прилича на мраморна статуя. Това е признак за нежелание да проникне в съдържанието на своето съзнание или резултат от възпиране на сълзи.

Черти на лицето

Въпреки, че чертите на лицето говорят много за човека, повечето от тази информация, се възприема несъзнателно. Едно лице може да изглежда красиво и грозно, интелектуално и глупаво, благородна и подло, волево и неволево и т.н. Лицето може да изразява отчаяние или страдание и за всичко това се съди, не толкова по мимиката, а по стръмнината под очите,  по бледата или поруменяла кожа, по безизразните студени или трескаво блестящите очи. Силните и остри черти на лицето показват решителност и самостоятелност, твърдост и мъжки характер. Съвсем естествено е, че да се съди за характера на човек само по израза на лицето е наивно, защото едно ангелското лице може да крие силни и порочни страсти, но всички тези признаци се отчитат и анализират на фона на контекста.Особено интересни са противоречията между външния вид и заявените проблеми.  

Мимика и пантомимика

Изражението на лицето е изключително важен информативен канал за емоционалното състояние и характера на клиента. Четенето на емоциите върху изражението на лицето до голяма степен е несъзнаван процес, а способностите за това са заложени на всеки един от нас, но психологът трябва да обърне специално внимание върху своя капацитет. Ако психологът не е сигурен в заключенията си, той има право да попита: „Струва ми се, че сте нещо потиснат?“ или „Лицето ви изразява разочарование, прав ли съм?“

Пример:

Терапевтът се докосва до някои емоционално важни въпроси за клиента, а лицето на последният не отразява никаква реакция. В случая липсата на такава реакция може да доведе до задънена улица. При това клиентът не е нито аутист, нито психотик. Оказва се, че той още от детството си се гордее, че е непроницаем за чувствата и емоции пред други хора, той систематично се обучавал, така че емоционалната му реакция да не бъде достъпна за който и да е. Това показва силно недоверие към хората, говори за затвореност, за прикритост и може би това поведение е било формирано по модела на родителските предписания, но във всички случаи не е патология. В случая психологът трябва да обсъди с клиента причините за това поведение и да му помогне за преодоляване блокировката на емоционалните реакции.

Емоционалните реакции показват важността на някои от обсъжданите теми за клиента. Ако клиентът избягва изразяването на емоции, това може да означава, че те са много силни и се страхува да ги докосва. Терапевтът следи тези реакции, които съпътстват разказа на клиента или отговорите на въпросите и по задържащите реакции или други, понякога твърде незабележими, друг път – твърде силни прояви, прави изводи за преживяванията на клиента.  Особено важни са моментите на неконгруентност (несъответствие) между смисъла на думите и придружаващата ги емоционална реакция.

Пример:

Клиентът може да говори с унил вид за това как се справя добре. Думите могат да лъжат, директните телесни реакции – никога. Понякога се случва клиентът да потиска първичната си емоционална реакция, показвайки вместо нея вторична емоция-фалшификат. Това е забележимо и той трябва да бъде попитан защо крие истината, след като се намира при психолога за да реши проблема си.

Пантомимиката включва в себе си цялостното телесно поведение, поза и движения. Обикновено се говори за типичните прояви на пантомика по време на сесията: затворена поза (кръстосани ръце и крака, странично завъртване към терапевта) и открита поза. Очевидни са и такива прояви на пантомимика като срамежливост или решителност, мекота или стремителност. Общата скованост и дисхармоничните движения могат да изразяват депресивно състояние, срам или чувство за вина.

По-важно е друго. Когато се създаде силно доверие между клиента и терапевта, клиентът несъзнателно копира (възпроизвежда) неволно позата на терапевта, когато позицията на терапевта се променя. Когато клиентът е настроен против терапевта и не му се доверява, той не реагира по този начин, когато психологът променя позата си.

Психолозите са се научили да се приспособят към клиента, като за да намерят общ език с него, те незабелязано приемат поза, подобна на тази на клиента и дори се опитват да дишат ритмично заедно с него, което създава усещане за интимност.  Приемайки позата на клиента, копирането на неговите жестове му позволява да разбере по-добре емоционалното му състояние, истинското значение на това, което той казва, развива способност да се проникне във вътрешния му свят. Ето защо, основният подход към анализа на пантомимиката се явява не формалния анализ на едни или други движения, а подражание на поведението или позата на клиента, сякаш се моделират движенията или позите върху себе си.

Жестове

Едно от популярните ръководства за „четене“ на жестовете е това на Алън Пийз. Всеки знае обаче, че човекът с повдигнати нагоре рамена показва, че не знае отговора на даден въпрос; че почесването по носа му означава затруднение, желание да се скрие истината; че свитите юмруци свидетелстват за възпиращ гняв.  Истинският смисъл на жеста обаче може да бъде разбран само ако се наблюдава в контекста от цялата ситуация, защото формалните закони за тяхното тълкуване могат да подведат, ако всички други фактори не бъдат взети под внимание.

Ако жестовете не се проявяват достатъчно, то терапевтът може да помоли клиента да ги усили, така че значението на жестовете да стане очевидно не само за него, но и за самия клиент.

Пример:

По време на сесията става дума за родителски забрани. Психологът предлага на клиента да си представи, че седи на стол срещу родителите си. Клиентът заема поза, при която краката са кръстосани и дръпнати под стола,  единият крак започнал да се тресе, а другият да го възпира. Тогава психологът помолил клиента да остави крака си да направи това, което иска. Отначало той се съпротивявал, но след това отпуснал крака си, който автоматично се изстрелял напред, сакаш ударил ритник на родителските забрани.

 И тук е важно да се обърне внимание на неконгруентността между жестове и думи. Клиентът може да говори, поклащайки  отрицателно главата си, уверявайки, че е напълно спокоен и същевременно нервно да върти молив между пръстите си или да барабани с палец по коляното си.

Очи

Контактът с очите означава много в комуникацията между клиента и психолога. Той създава усещане за интимност и разбиране. Смята се, че контактът с очите трябва да се поддържа през целия терапевтичен процес, но терапевтът понякога може да отклони очи, ако трябва да мисли. Контактът с очите може да бъде наситен с емоционална енергия, тъй като непрекъснатият поглед очи в очи трудно се удържа.

Терапевтът не е длъжен да поема прекомерно емоционално натоварване или да играе с клиента игра на „погледи“. Ако терапевтът непрекъснато гледа в очите на клиента, постепенно последният ще измести погледа си настрани. Поради това е погрешно да се настоява за продължителен контакт с очите. По-важното е друго, ако очите на терапевта изразяват скука, депресия, умора, ако са лишени от жизненост, сила и емоционален отговор, клиентът ще забележи това и ще престане да се доверява на този терапевт.

Опитът показват, че ако се наблюдават само очите, а  не цялото лице, също може да се стигне до погрешно тълкуване.  Погледът може да е отсъстващ, примирен, тъжен, оживен, проницателен, радостен, сияещ, изпълнен с нежност или тъга. Изпъкналите очи обикновено показват желание да се доминира, очевидно скриващи се и неизразими очи – за страха от контакт.

Когато клиентът започне да говори, консултантът го поглежда и ако нещо не му е много ясно, може да отмести погледа си; когато терапевтът обхожда пространството с поглед, той дава сигнал, че не е ангажиран, че разговорът е на ниво „бърбори си!“; чрез очен контакт „в упор“ се подчертават изключително важните неща.

Ако клиентът не може да удържи очния контакт, това е проява на негова съпротива, но ако го прави постоянно – тогава е проява на дисбаланс и говори, че при комуникацията не е в състояние да удържа емоциите си. Много специфичен е и погледът на човек, който е загубил чувството за реалност –  в този случай погледът е „отнесен“, той като че „минава“ през теб.

Ако е необходимо, психологът може да сподели с клиента своите наблюдения: „Когато споменах тези събития, в очите ви забелязах ужас, прав ли съм?“ или „Сега виждам, че очите ви сияят отново, усещате ли това?“

Интонация и глас

Интонацията придава на думите емоционална окраска и показва истинския им смисъл, тя подчертава, тушира или скрива едни или други думи. Интонацията може напълно да отрече значението на изговорените фрази, да разкрие някакъв подтекст, намек и т.н. Всички хора са чувствителни към интонацията, въпреки че не винаги могат да изразят впечатлението си с ясни термини. Те разбират когато човек казва нещо иронично, гневно, жестоко, сдържано, любящо, нежено, печално и т.н. Въпреки това, терапевтът трябва да бъде в състояние не само да забележи интонационните особености, но и да ги интерпретира правилно, разкривайки истинския им смисъл.

Гласът се явява по-обща характеристика на интонацията, той може да разкаже много за клиента. Той може да бъде изразителен, мелодичен, писклив, очарователен, силен или тих, дори едва доловим, рязък или мек. По гласа терапевтът може да съди, че този клиент принадлежи към аудиалния тип личност или може да заключи, че се опитва да манипулира психолога и т.н.

Важен елемент от езика на тялото е и гласът на самия психолог (неговата интонация, тон, паузите). В случая е важен не гласовият регистър на консултанта (при различните хора той е различен), важни са промените в регистъра на гласа (напр. при притеснение гласът много лесно минава във фалцет или става „задавен“; ниският тон говори за благост, приемане, топлота, но и за тъга). Ритъмът на говор може да носи сигнали за спокойна увереност, но може да носи и сигнали за прибързаност, необмисленост, припряност. Липсата на паузи изнася разговора на повърхността.

При промяна на емоциите е необходимо да се осигури пространство на пауза. Паузата е сигнал за изчерпване на дадена тема, както и за приключване на интервюто. Чрез паузата се акцентира върху важен и значим момент в интервюто, диференцира се един проблем от друг проблем. Изобщо паузата дава възможност на психолога да отвори достатъчно и съразмерно понятие за тишина.

Стил на обличане, прическа, парфюм и козметика.

Всички тези проявления на човек говорят за начина на комуникация на клиента, за степента на самоуважение, за пренебрегване на един от аспектите в живота и за уважение към другите. Терапевтът обръща внимание не толкова на модата и стила на дрехите, колко на емоционалния им смисъл, отразяването в тях на характера на дадения човек. Маниерът (стилът) на обличане може да бъде вулгарен, демонстративен, скромен, интелигентен, безвкусен, не подходящ за възрастта и т.н.

Пример:

Пред клиентка – младо момиче, терапевтът (жена) се представя в облекло, характерно за възрастна учителка,  като носи винаги една и същата аналогична по стил прическа. В хода на терапията момичето забелязва това и престава да се доверява на терапевта. Впоследствие се оказва, че в етапа на подрастващата възраст девойката е имала желание да се облича като тийнейджър,  но мнението на родителите й било обратното, според тях тя се нуждаела преди всичко от скромност. В резултат на това, тя развила псориазис, като реакция на депресивно желание да бъде харесвана.

Терапевтът обръща внимание най-вече на несъответствието между желанията, думите, характера и маниерите на представяне. Особено важна е рязката промяна в стила на обличане, или прическите и т.н. Тя може да говори за желанието на клиента да се хареса на терапевта, да го съблазни или дори да го прелъсти, а може да говори и за чувство за самоуважение, за пробудена потисната женственост и т.н.

Миризмите също могат да имат значения. Някои клиенти толкова неумерено прибягват към аромати, че правят неприятно впечатление на психолога. Това може да означава прекомерно безпокойство, желание да изглежда добре, усещане за вътрешен дефект, просто за липса на вкус или защита от очаквани неприятни открития в своя вътрешен свят. Има и обратни случаи, когато клиентът мирише неприятно. Това показва нивото на култура и неспособността му да уважава мнението на събеседника.

Литература

1.Блюм Г. Психоаналитические теории личности. Москва, 1996.

2.Валкое П. Психологический лечебник. Москва, 2004.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. СанктПетербург, 2002.

4.Крегер О., Тьюсон Дж. Типы людей. Москва, 1995.

5.Лоуэн А. Психология тела. Москва, 1997.

6.Лиз А. Язык телодвижений. Нижни Новгород, 1992.

7.Райх В. Анализ личности. СанктПетербург, 1999.

8.Сикорский И. Г. Обшая психология с физиогномикой. Киев, 1908.

9.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

10.Тайны личности: Определение характера человека по руке, по лицу, по почерку. Москва, 1994.

11.Теппервайн К Лицо - зеркало здоровья. СанктПетербург, 1995.

12.Уайтсайд Р. О чем говорят лица. СанктПетербург, 1996.


image

Категория: Други
Прочетен: 165 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        Консултативна беседа и нейните етапи.

                                                  (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала:

1.Определение за консултативна беседа.

2.Различията между професионалната и „битовата“ консултация.  

3.Етапи на консултативната беседа.

4.Конструктивни работни отношения.  

5.Фактори, осигуряващи доверието на клиента и неговата безопасност.  

6.Проблемът през „очите“ на клиента.

7.Провеждане на проблемен анализ (алгоритъм).  

8.Идентификация на проблема.  

9.Работа над проблема.  

10.Съдържание на заключителната фаза на  консултативната беседа.

 

Психологическата консултация протича под формата на професионално организирана беседа (разговор), чието съдържание е психологическо, а не по житейски или научни проблеми, които клиентът се стреми да разреши.

Консултативната беседа е личностно-ориентирана комуникация, при която се осъществява общо ориентиране в личностните особености и проблемите на клиента, създава се и се поддържа партньорски стил на взаимоотношения (на равна основа), оказва се необходимата психологическа помощ, съобразена с потребностите, проблематиката и характера на консултативната работа. В зависимост от етапа на работа консултативната беседа може да бъде начална (първична), процесуална, финална и подкрепяща (поддържаща).

В ежедневието хората често се съветват, например, мъж се оплаква на приятел за съпругата си, за детето или началника си, разказва за своите преживявания, а събеседникът изразява подкрепата си и дава съвети. Професионалното консултиране обаче се различава от този ежедневен разговор по редица важни признаци:

-психологът получава пари за работата си;

-времето за консултация е точно определено (обикновено 1 час);

- психологът играе ролята на водещ, а клиентът – следващ го;

- психологът използва голям обем теоретични знания;

-по време на беседата психологът използва професионални техники,  предназначени да решат проблема;

-целта е да се реши проблемът, а не да се изрази съчувствие и одобрение;

- психологът не дава съвети, а помага на клиента да разбира себе си и да се промени.

А. Блазер отделя шест основни етапа на консултативната работа.

1. Изграждане на надеждни междуличностни и конструктивни работни отношения.

2. Подробно описание на проблема от гледна точка на клиента.

3. Проблемен анализ.

а) актуални условия за съществуването на проблема (Какъв е проблема тук и сега? Каква е ситуацията? Какви са усещанията?);

б) биографичните условия за появата на проблема;

в) функционално значение на проблема за клиента (Защо? Защо е необходимо?).

4. Идентифициране на проблема, формулиране на цели и план за работа.

5. Работа с проблема и закрепване на резултатите в реалния живот.

6. Заключителна фаза.

 

Етапи и трудности, пред които е изправен психологът.

Надеждните междуличностни отношения предполагат не само, че психологът трябва да се хареса на клиента като човек, а преди всичко той трябва да покаже своята квалификация и сериозно отношение към изпълнението на задачите си. Клиентът трябва да е уверен, че има работа с професионалист на високо ниво и неговите проблеми могат да бъдат решени, че той не напразно е потърсил помощ. Много клиенти проверяват психолога с въпроси, с които искат да се уверят, че наистина ще им се помогне. Те се интересуват от метода на работа, времето, необходимо за получаване на резултат, дали проблемът е наистина разрешим.

Психологът трябва да е готов за такава проверка.

Вторият аспект на връзката е въпросът за безопасността на клиента. Повечето клиенти искат да се уверят в конфиденционалността на разговорите, че тайните им няма да бъдат разкривани. Клиентът не трябва да изпитва напрежение, не трябва да очаква осъждане или пренебрегване. Той трябва да почувства, че може да се довери на психолога, да се разкрие, да се изповяда и да бъде приет такъв, какъвто е.

Конструктивните работни отношения предполагат, че има споразумение (договор) между клиента и психолога, че те работят заедно за обща задача. Така че понякога психологът казва на пациента си: „Сега тук сме трима: вие, аз и вашите трудности“. В психоанализата това се нарича работещ алианс и обикновено за развитието на такива взаимоотношения се посвещават повече от една среща.

Бедата е в това, че много клиенти идват при психолога с първоначално неправилни нагласи. Някои възприемат по отношение на психолога инфантилна детска позиция, наивно надявайки се, че той ще свърши цялата работа вместо тях. Те по подразбиране приемат, че психологът носи цялата отговорност за решаването на проблема и е длъжен да им помогне.

Други се стремят да опровергаят психолога и тайно искат отново да бъдат убедени в неразрешимостта на техните трудности. И в двата случая клиентът не носи отговорност за резултата. Той не разбира простата истина, че само той е господар на собствената си психика, затова само той може да постигне тези цели, които си поставя. Психологът му предоставя квалифицирана помощ, помага му да осъзнае „нещо“, обяснява, подсказва, обучава и води до необходимите промени.

Психологът не може да направи нищо с проблема на клиента срещу неговата волята.

Създаването на работещ алианс (съюз) е процес и не може да се каже, че той предхожда останалата част от работата, защото практически той не може да се случи извън обсъждането на проблемите на клиента. На практика първата среща започва с кратко запознанство (представяне) и описание на проблема от страна на клиента, а работният алианс се развива постепенно и укрепва, когато се постигат едни или други успехи. Въпреки това, без да се развива такъв съюз, работата на терапевта и клиента ще прилича не на дейност за  разрешаването на проблеми, а на борбата на психолога с клиента в полза на последния.

На етапа на описване на проблема на клиента той говори за своите трудности, симптоми и предположения за причините, които са довели до проблема. На този етап психологът задава насочващи въпроси, които позволяват да се изясни ситуацията, но понякога той трябва да слуша дълго време, без да се намесва в процеса на „изповядване“. Ако клиентът разказва много и обстоятелствено, не е необходимо да се насочва с въпроси, може просто да се прекъсне потока от словоизлияния или клиента да бъде насочен в друго русло.  Рано или късно клиентът ще изрази всичко което е необходимо, важно е да се слуша внимателно и да се „уловят“ в речта основните моменти, които да позволят формулирането на хипотеза.

Някои клиенти буквално не позволяват на терапевта да каже дума, други обратно, споделят по няколко фрази, а останалото трябва да бъде извлечено стъпка по стпка. На вторите е необходимо да се задават допълнителни изясняващи въпроси, но понякога психологът може умишлено да задържи на пауза, предизвиквайки клиента да прояви инициативност и откритост.

На този етап от особена важност са вниманието и грижата за приспособяването на клиента и способността за емпатия. По време на речта на клиента е необходимо да има естествен резонанс на неговите преживявания, например, когато се слуша история за трагични събития, е уместно да се каже: „Това е истина!“

Също така е необходимо да се отделят субективните изкривявания или съмнителните съждения на клиента от тези факти, които предизвикват доверие. Трябва да се разбира, че редица факти, представени от клиента с абсолютна сигурност, всъщност са продукт на собственото му въображение или резултат от неправилни интерпретации. Независимо от това се препоръчва да се изразява уважение към тази субективна картина, тъй като тя определя проблематиката на клиента. Изначално психологът трябва да научи повече за гледна точка на клиента си по всички важни аспекти на проблема, след което ще бъде улеснен в откриването и разбирането заа това, какво е объркано, какво е фиксирано, какво е изкривено в живота на клиента.  

Очевидните изкривявания или пропуски обикновено крият най-важните аспекти на проблема. Терапевтът трябва да открие  преувеличения, проекции, прекомерно теоретизиране и други признаци на защитни механизми. Например родителят може да се оплаче от лошото поведение на детето си, но нищо няма да говори за собственото си поведение към него. Ако му се предложи да разиграе реална сцена на тяхното взаимодействие, тогава може да се окаже, че той самият се държи агресивно и пренепрежително към детето, за което е дошъл да се оплаче на психолога.

Също така е важно да се наблюдават невербалните реакции на клиента, които може да са несъвместими със собствените му думи. Например, той може да говори за това колко пъти е бил подложен на смъртен риск и да се усмихва щастливо, което може да означава желание за собствената си смърт или раздразнение.

Проблемният анализ предполага по-активна намеса от страна на психолога. Той не само подрежда фактите в определена логическа система, но също така поставя и допълнителни въпроси, които му позволяват да прецизира тази информация или да получи други данни, с които може да завърши своята хипотеза докрай.

Най-типичните въпроси се отнасят до това, как проблемът се проявява тук и сега и как се свързва с житейската ситуация на клиента; кога за първи път е възникнал този проблем; какви събития са го предхождали; защо този проблем може би е необходим на клиента; каква функция изпълнява той в живота му.

Последният въпрос е особено важен, тъй като всеки проблем е с адаптивен характер. От една страна, проблемът създава трудности и неприятни преживявания, но от друга страна, дава възможност на клиента да се адаптира към някои житейски обстоятелства. Това е адаптация с помощта на „болест“, понякога с помощта на уродливо изкривяване на характера, но това е адаптация. Изглежда така, сякаш клиентът носи тениска, на която отпред пише „Аз искам да разреша своиите проблеми!“, а отзад – „Аз не искам да разреша своите проблеми!“. Ако терапевтът го лиши от първичната му адаптация, то той ще се почувства напълно незащитен и дезориентиран в живота, въпреки че в действителност пред него се откриват нови начини за постигане на по-щастлив живот. По тази причина психологът следва да е готов да се срещне със съпротивите на клиента да му се помогне. Психологът трябва да помисли върху работна стратегия, която помага на клиента да намери най-позитивната адаптация.  

Анализът на проблемите завършва тогава, когато хипотезата на терапевта стане достатъчно ясна и убедителна, когато може просто да бъде формулирана и обяснена разбираемо на клиента. Това се нарича идентификация на проблема. Тя може не просто да се назове (депресия, фобия, ревност и т.н.), но и да предложи някаква психологически диагноза, т.е., да се ​​очертаят основните психологически фактори, които определят нейния произход и съществуване в настоящия момент. Тази психологическа концепция обикновено се представя от психолога на клиента, който потвърждава или отхвърля гледната точка на терапевта. Ако клиентът не е съгласен с терапевта, това не означава, че той не е прав, а между тях може да започне дискусия, по време на която те трябва да стигнат до споразумение.

В други случаи психологът може да не обясни съображенията си, но да предприеме по-нататъшни стъпки, за да помогне за решаването на проблема. Това се прави, ако терапевтът на различни основания осъзна, че клиентът не е готов за нова гледна точка, че може да противопостави клиента срещу терапевта и терапията, че е по-добре да проведе терапия, заобикаляйки критичните  „филтри“ на клиента. Най-често обаче психологът разяснява идеите си и постига споразумение с клиента, без което е трудно да се работи по-нататък.

След постигането на споразумение, терапевтът се съгласява с клиента за целите, които те трябва да постигнат съвместно в работата си, установява основните способи за постигането им и времевата рамка на работата. Обаче пълното обсъждане (доверяване) на всички детайли на работата не винаги е подходящо, то може да разочарова клиента, да го лиши от искрени и спонтанни прояви или да създаде илюзията, че ако той разбира всичко, тогава работата ще бъде свършена. Голяма част от работата на психолога трябва да се случи „тук и сега“, а не да се обсъжда предварително.

Въпреки това на този етап е необходимо да се сключи договор с клиента (обикновено в устната форма), който се фокусира върху основната задача.

След като се постигне съгласие по хипотезата и се сключи договора, започва работната фаза, която отнема основното време за консултиране. Ясно е, че хипотезата в хода на работата може да бъде уточнена или променена и договорът да бъде подновен.

Това е най-трудният и неформален етап на работа. Първо, стилът на работа на консултанта зависи от основните му теоретични допускания. Ако той се развива като психоаналитик, неговото творчество ще бъде психоаналитично, той ще се съсредоточи върху преживяванията през ранното детство, ще идентифицира съпротиви и преноси,  ще постигне осъзнатост. Ако той е хуманистичен психотерапевт, ще се прилага методи за самоприемане и самоизцеление. Ако е гещалтист то той ще търси незавършени гещалти в миналото, за да ги завърши „тук и сега“.  Бихевиористът ще развие в клиента полезни навици, заменящи патогенните. Когнитивният терапевт ще идентифицира автоматичните мисли, които определят грешните емоционални реагирания. Всеки консултант има своя любим стил на работа и съответните теоретични убеждения. За съжаление квалификацията на много практикуващи психолози понастоящем е такиаа, че те консултират, опирайки се на ежедневните понятия и интуиция или използват някои любими техники и идеи. Повечето консултанти разчитат на спонтанно оформена смес от теории и методи. Тяхната работа е еклектична, набора от методи може да бъде разнообразен и да се взаимства от различни психологически школи. Истинският систематичен характер на работата на психолога се определя първо, от точна психологическа диагностика и второ, от увереното владеене на един или друг  цялостен метод за корекция.

Във всички случаи терапевтът намира такива ригидни психологически елементи, които трябва да бъдат реконструирани или дори унищожени, работата му е насочена към осъществяването на тази задача.

Без значение какви са прилаганите методи, психотерапевтът решава две взаимосвързани задачи:

1) провежда процеса на самопознанието на клиента;

2) помага му в работата на самопромяната.

Най-често клиентът трябва да разбере какво иска да промени в себе си и да осъзнае съгласието си за тези промени; но в някои случаи е възможно незабелязано за клиента въздействие, като например ериксоновата хипноза. Основното нещо е, че тези промени имат за цел  да спасят клиента от психологическите му трудности и страдания и да разширят неговата сфера на жизненоважна дейност, му върнат психическото здраве. Резултатите трябва да съответстват на принципите на психологическата екология, т.е. не трябва да се създава други проблеми и страдания.

Заключителен стадий. Ако резултатите от терапията удовлетворяват клиента и терапевта, то остава само да се обобщи и да се изрази взаимно удовлетворението от успешната работа. На клиента могат да се дадат препоръки (съвети) за бъдещето и да се проведе разговор по общи теми за психологията или философията на живота. Ако клиентът иска да напусне терапията предварително, трябва да се обсъдят причините за това и да се покаже, че терапията е необходима, въпреки че понякога трябва да се засягат неприятни за клиента теми.

Ако резултат не бъде постигнат, клиентът трябва да бъде пренасочен към други специалисти или ясно да се посочат истинските причини за неуспех от гледна точка на терапевта, например нежеланието на клиента да следва препоръките на психолога и да му предложи своята помощ при решаването именно на този проблем.

За съжаление, някои клиенти не желаят терапията, тъй като не са им обяснени причините, поради които трябва да променят нещо или просто не искат да извършат промяна. Други чувстват, че страдат представите им за самите тях, от това,  че са  принудени да разберат нещо неприятно за себе си или терапията засяга техни тайни и скрити чувства, които те искат да притаят. Такъв резултат е нежелан, но не може да се гарантира, че ще бъде избегнат. Приемливо е да се договори с клиента, че ако се откаже от терапията, той така или иначе трябва да се яви на едина последната сесия и да се обясни. Някои терапевти целенасочено предварително вземат такса за следващата сесия, която може да бъде върната, ако клиентът внезапно обяви прекратяването на терапията. Това принуждава клиента да обясни причините за отказа си.

В някои случаи, психолог може да прекъсне лечението и по своя преценка, например, ако случаят явно е по-подходящ за психиатър и да насочи клиента си към него. Или когато клиентът по-скоро се стреми да манипулира от психолога, отколкото да работи за решаване на поставения проблем, или терапевтът разбира, че проблемът не е в неговия профил, например,  счита, че е по-полезно клиентът да бъде насочен към телесно-ориентирана терапия или да посещава терапевтична група.

Във всички случаи е препоръчително прекратяването да стане в дух на доброжелателност, като се обявят истинските причини за предварително завършване на работата.

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Бондаренко А. Ф. Психологическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

3.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Гулдuнг М. , Гулдuнг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

6.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

7.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. СанктПетербург, 2000.

8.Петрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 504 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Минесотски многофакторен личностен въпросник (MMPI)

                                                       (модификация Мini-Мult“)

 

Минесотският многофакторен личностен въпросник (566 въпроса) — ММРI, е известна реализация на типологичния подход при изследване на личността. В този смисъл неговите възможности надхвърлят целите за симптоматично и синдромологично диференциране, въпреки че ре­зултатите по скалите дават възможност да изграждане на надежден кли­ничен профил. Имат се предвид 10 диагностични скали: хипохондрия, депресия, хистерия, психопатия, мъжественост, параноя, психостения, шизоидия, хипомания, социална интроверсия. Въз основа на Минесота-тест са създадени различни варианти, един от които е Мini-Мult.

Цел. Експресна диагностика на личностовия тип при скринингови изследвания, чрез оценяване по скалите на ММРI (без скалата за „мъже­ственост" и „социална интроверсия")

Инструментариум. Съкратеният многофакторен въпросник съдържа 71 въпроса, които позволяват да се очертае „профил" на лич­ността според съдържанието на 8 скали. Освен основните скали към те­ста има още 3 допълнителни скали: на лъжата (L), на достоверността (F), корекционна (К).

Процедура. Работи се индивидуално, като изследваното лице про­чита внимателно твърденията в определената последователност и по­ставя знака „х" в една от колонките срещу всяко твърдение. Желателно е лицето да отговаря бързо, без продължително обмисляне на отговорите.

Обработка на данните и интерпретация на резултатите. Коли­чествените оценки се разпределят по скали. Сумирането на баловете става според „ключа" - всички отговори, съответстващи на ключа, по­лучават по  1  точка,  а отговорите в колонка ,,?" — 0,5 точки.

При част от скалите суровата стойност на баловете се коригира чрез добавяне на определен процент от стойността на скала К (контролна): за скалата психостения и шизоидия — 1,0; за скалата „хистерия" — 0,5; за скалата „психопатия" - 0,4; за скалата „хипомания" - 0,2.

image

image

При интерпретация на количествения резултат се имат предвид съдържателните характеристики към всяка скала (номерацията на ска­лите е по оригиналния тест ММРI):

СКАЛА  ЛЪЖА (L)

Скала лъжа (L) оценява искреността на изследваното лице – степента, в която изследваното лице се стреми да представи себе си в благоприятна светлина. При високи стойности се поставят под съмнение резултатите от останалите скали.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Това са лица извънредно открити, нескриващи своите затруднения, слабости и психопатологични разстройства.  Добре съзнаващи своите затруднения, склонни са по-скоро да преувеличат, отколкото да недооценят степента на междуличностните конфликти, тежестта на установените симптоми, степента на личностна неадекватност. Имат склонност към критично отношение към себе си и обкръжението, което ги води към скептицизъм.  Неудовлетвореността и склонността да преувеличават съществеността на конфликтите прави от ИЛ лесно уязвим и поражда неловкост в междуличностните отношения.

Високо значение: Има тенденция изследваното лице да представи себе си в благоприятна светлина, като показва строго спазване на социалните норми и демонстрира одобряемо от обществото поведение и начин на мислене.  Този стремеж може да бъде мотивиран от няколко причини:

1.Ограничен кръгозор; ситуации или поради наличие на патологии, или случаи, при които индивидът следва стандартно поведение, придържайки се към  ред незначими или имащи съществена ценност за него правила.

2.Принадлежност към определена професионална група, чийто специфика изисква определено висок стандарт на поведение и пунктуално следване на конвенционални норми (учители; прависти и др.). 

При лица с висок интелект или значителен житейски опит, този показател не трябва да се разглежда като стремеж да се представят в благоприятна светлина.

В случай, че бъдат регистрирани пикови оценки (високи) и по другите скали, то профила на личността следва да се анализира само в съчетание с установените клинични данни

СКАЛА ДОСТОВЕРНОСТ (F)

Скалата за достоверност (F) отчита недостоверните отговори. Колкото по-високо е значението по тази скала, толкова по-малка е достоверността на отговорите.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Резултатите говорят за достоверност.

Високо значение: Високите показатели по скала "F" са възможни при следните ситуации:

1.Неконформна личност със своеобразно възприятие и логика  (шизоиден тип личност);

2.Аутистична личност, изпитваща  трудности в контактите.

3.Психопатоподобно поведение, склонност към нестандартно поведение или изразено чувство на протест против конвенционалните норми.

4.Подрастващи в периода на сформиране на личността, когато преобладава потребност да изразяват неконформно поведение и възгледи. 

5.Изразена тревожност и потребност за подкрепа от страна на обкръжаващите. 

Във всеки конкретен случай при оценка профила по скала  "F" следва да се подхожда  индивидуално:

1.Резултатите от тестирането като цяло показват стремеж към умишлено изкривяване (манипулиране) на отговорите.

2.Следва да се съчетават показателите по скала "F" с клиничното състояние на изследваното лице (възможно е неадекватно възприемане на твърденията). 

СКАЛА КОРЕКЦИЯ  (К)

Стойностите по тази скала се използват преди всичко за подобряване значимостта на резултатите по скалите на хипо­хондрия, психопатия, психостения, шизоидия и хипомания. Корекцията се извършва, като към получените сурови стойности по тези скали се прибавят посочените по-горе относителни дялове от скалата за корек­ция. По-ниските стойности по тази скала показват, че лицето е открове­но и склонно към признаване на симптомите.  Скала корекция (К) нивелира (изглажда) изкривявания, внесени в резултат на прекалена втренченост и извънредна предпазливост на ИЛ по време на тестирането.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва, че ИЛ е благоразумно, доброжелателно, общително и има широк кръгозор. Разполага с голям опит в междуличностните отношения и отрицателните затруднения обуславят у него по-голяма или по-малка предприемчивост и умение да намери правилната линия на поведение. Тъй като тези качества  подобряват социалната адаптация, умерено повишения профил на скала „К“ може да се разглежда като прогностично благоприятен признак.

Високо значение: Високите показатели по скала „К“ говори, че: личността определя своето поведение в зависимост от социалното одобрение и е обезпокоена (загрижена) за своя социален статус (авторитет). Склонността да се отрича определено затруднение в междуличностните отношения или в контрола на собственото си поведение, стремеж да се придържа към приетите норми на поведение и да се въздържа от критика на обкръжаващите в степен, до която поведението на обкръжаващите бива вместено в рамките на приетите норми. Те реагират отрицателно спрямо поведението на онези лица, чийто държание явно се отклонява от рамките на традициите и обичаите. Високите стойности показват изопачаване на резултатите с цел защита по отношение на абнормни прояви и несъзнаван контрол на ИЛ върху поведението си. 

Клиника: изразено безпокойство, неувереност в себе си в съчетание с желание да добие благоразположението на другите към себе си.

ХИПОХОНДРИЯ (Нs)

Лицето се доближава до астеноневротичен тип.  Изследваните лица с високи оценки са бавни, пасивни, приемат всичко за вярно, наивни са, покорни на властта, бавно и трудно се приспособяват, трудно понасят промяната в обстановката, леко губят равновесие в социални конфликти. 

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение:Изследваното лице не изпитва грижа за своето здраве, успешен, активен, енергичен е, успешно разрешава трудностите, използвайки адаптивни форми на поведение. Показва игнориране на телесните оплаквания, подчер­тана самоувереност, независимост.

 Високо значение: Високите показатели по скала  "Hs" говорят за следните възможности:

Тревожността на субекта не е насочена към някакви външни социални причини, а към състоянието на собственото здраве. Особена емоционална значимост за личността имат соматичните усещания: общо самочувствие, работоспособност, нарушения на соматичните функции, усещания за конкретна болка.

Динамика за развитие на соматичната тревожност:

1.Безпокойството за състоянието на своето физическо здраве възниква на фона на висока обща тревожност. Тревогата започва да провокира сърдечно-съдови нарушения, дисфункции в стомашно-чревния тракт. По този начин тревогата се соматизира и придобива конкретност, т.е., заменя се със страхове.

2.Повишеното внимание към себе си, обуславя пренасяне отношението към заплахата в междуличностните процеси и се съчетава с недостатъчна способност за контрол на емоциите. 

3.Отбелязва се пик на соматизираната тревожност – склонност към непрекъснати оплаквания, загриженост за физическото си състояние, песимизъм, липса на вяра в добрия изход, подозрителност към медицинската помощ, започва задълбочено и продължително самонаблюдение върху своя организъм, като външно се появява несговорчивост, мнителност, скептицизъм, упоритост, инат.

ДЕПРЕСИЯ (D)

Високи оценки получават чувствителните, склонни към тревожност и ригидни (застойни, затворени) лица. В дейността си те са старателни, добросъвестни, високоморални и отговорни, но не са способни да вземат самостоятелни решения, липсва им увереност в себе си, при малки неуспехи те се отказват и изпадат в отчаяние; емоционална по­тиснатост и чувство за малоценност, интроверсия, склонност към засилено безпокойство; заедно с хипохондрията и хистерията, са характерни за невротично болните.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Ниски нива на тревожност, активност, общителност, усещане за значимост, сила, енергия и бодрост; склонност към весело настроение и ентусиазъм.

 Високо значение:Високите показатели по скала "D" показват, че е възможно изследваното лице преживява по-висока тревожност, отколкото депресивност.  Усещане за неопределена заплаха, на която характера и времето на появата и не могат да бъдат определени, дифузни опасения и тревожно очакване.

Динамика в развитието на тревожността:

1.Усещане за вътрешна напрегнатост, готовност за възникване на някакво неочаквано събитие,  което обаче все още не се оценява като заплашително.Нарастващото чувството за вътрешна напрегнатост,  често довежда до затрудняване на способността за различаване на значимите от незначимите дразнители, което се проявява в неприятно емоционално настроение (чувствен тон).

2.Замяна на тревогата със страхове – усещане за конкретна заплаха и опасност, необратимост на надигаща се катастрофа.

Обкръжението представя изследваното лице като песимист, затворен, мълчалив, ригиден, извънредно сериозен.  Може да изглежда като погълнат от себе си и избягващ контактите.  Всъщност обаче личността изпитва нужда от дълбоки и постоянни контакти с обкръжаващите го.  Личността лесно  идентифицира себе си с отделни хора и явления, и ако това отъждествяване се наруши, то лицето лесно възприема това като катастрофа, водеща до рязък спад в настроението. При това състояние остава само една заплаха – опасността от разрив на отношенията, която предизвиква тревожност. По тази причина, за да не допусне разпад в отношенията, личността се оттегля за да избегне разочарование.  В действителност тези личности се стремят да привлекат и удържат вниманието на обкръжението си, да получат тяхната оценка, стремят се да придобие и запази тези ценности.  В ситуация на фрустрация, за тях са характерни интрапунитивни реакции – чувство за вина, гняв, насочен към себе си, автоагресия, достигаща дори до суицид.  На ситуацията на дезадаптация реагират астенично, инертно, пасивно, отказвайки се от егоцентричните си нагласи в сложна конфликтна ситуация.

ХИСТЕРИЯ (Ну)

Наблюдава се при лица, склонни към неврологични защитни реакции от конверсионен тип. Те използват симптоми на соматично заболяване като средство за избягване на отговорност (вегетативни разстройства, псевдоневрологични прояви, пристъпи на слабост, безсъзнание, гърчове). Всички проблеми разрешават чрез бягство в болестта. Главната особеност на тези хора се изразява в стремежа им да се оплакват повече отколкото трябва, стремейки се да обърнат вниманието на другите към себе си затова какво е станало, очаквайки възхищение и учудване. Чувствата им обикновено са повърхностни, а интересите им – недълбоки. Имат чести семейни конфликти, склонни са да се надценяват, но имат широк кръг от интереси и добра социална свързаност. По тази причина високите резултати по тази скала и по скалата на психопатията създават благо­ приятен „защитен" фактор — определена сила на „Аз"-а и интерес към социалните групи.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Интроверти, скептици, с недостатъчна способност за спонтанност в социалните контакти.

Високо значение: Високите показатели по скала "Hy" говорят за следните възможности:

При изследваното лице се наблюдава способност към усилване на факторите, предизвикващи тревога; демонстративно подчертаване на соматичното неблагополучие, с тенденция да отрича затруднения в социалната адаптация. Високата способност да усилва соматичните си проблеми практически помага за отстраняване на тревожността и същевременно затруднява формирането на достатъчно устойчиво поведение: постоянно влиза в нови роли, задачи и оценки. Хората от този тип не притежават достатъчно развит вътрешен свят, като техните преживявания са ориентирани към външния наблюдател.  Игнорирането на външните отрицателните сигнали им позволява да запазят висока самооценка, стигаща до нарцисизъм. Това поведение може да достигне до безцеремонност и некритичност в оценката на ситуацията.

Хистеричната личност се стреми да бъде в центъра на вниманието, търси признание и поддръжка и се стреми към тях с настойчиви действия.  Проявява склонност да фантазира, егоцентризъм, незрялост и повърхностност на контактите.  В рамките на групата хистеричната личност обикновено затруднява дейността и при разрешаване на някакъв проблем. При нея могат често да се наблюдават декларации за невъзможност продължително време да работи някаква дейност.  По-успешно се проявява в ситуации, при които се налага често да променят ролята си, където се налагат кратковременни контакти, разкривайки способността си лесно да се приспособява към различни типове хора. Хистеричната личност е изключително ефективна в ситуации на кратковременно общуване с нея, тъй като създава силно, магнетично привличане на другите, карайки ги да се възхищават от нея. При конфликти много често използват соматични оплаквания, които имат повърхностен характер.

При клинични случаи може да се наблюдава пълна загуба на способност за формиране на устойчиви нагласи и формиране на поведение на основата на предишен опит; живеят на принципа „проба-грешка“, те изхождат винаги от удовлетворението на своите моментни желания.  На базата на слабостта на задръжките на своите желания, възниква безплановост и хаотичност в поведението.  Декомпенсацията на личността възниква в ситуации на повишени изисквания и натоварване, а също така настъпват и нарушения по отношение на социалните норми, които са длъжни да спазват (напр. в семейството). Обикновено развиват груба конверсионна симптоматика или много фина – промяна във вегетативната регулация, която се явява „копие“ на по-рано видени или чути „страшни“ заболявания (например инфаркт).  Основната цел на поведението на болния е, да получи внимание и поддръжка.

ПСИХОПАТИЯ (Рd)

Високите оценки по тази скала свидетелстват за социална дезадаптация. Такива хора са агресивни, конфликтни, пренебрегват социалните норми и ценности.  Настроението им е неустойчиво, те са обидчиви, възбудими и чувствителни. Всяка една ситуация може да предизвика моментен подем на изразенност на симптоматиката без да има конкретна причина за това. Най-чести отклонения на поведението от социал­ните норми са лъжата, кражбата, алкохолизмът, пристрастност към нар­котици, неморално сексуално поведение. При високи стойности хората са безразсъдни, лекомислени, ексцентрични, самовлюбени, дисконформни. Особено неприятно е съчетанието с високи стой­ности по скалата на параноя - тези хора се характеризират с тежко, агресивно и отблъскващо поведение.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Конвенционална личност, високо ниво на идентификация със своя социален статус, наличие на тенденция към запазване на постоянните си интереси, нагласи и цели; ригидност, огра­ниченост на интересите.

Високо значение: Високите оценки по скала "Pd" говори за следните възможности:

Психопатоподобно поведение и склонност към асоциални постъпки. При благоприятни условия в промеждутъците между декомпенсациите, психопатични черти могат и да не се наблюдават. При изразяване на чертите, може да се наблюдава пълно пренебрежение на обществените норми, моралните и етични ценности, на установените правила и рамки.  В зависимост от нивото на активност,  това пренебрежение се проявява  в гневни и агресивни реакции или по-скоро враждебни, а може и да се изразят и по-пасивно.  Протестът по отношение на нормите може да е ограничен в семейството или близкото обкръжение, но може да придобие и генерализиран характер.  Такива личности не са в състояние да прогнозират поведението си, да предвиждат последиците от действията си, а освен това те и омаловажават тежестта на последиците от своите действия.  Недостатъчната способност да извличат изводи и да се учат от грешките си ги въвежда в нови и нови конфликтни ситуации, чийто патерн е един и същи.  Това са лица, които се стремят към непосредствена реализация на възникналата подбуда, а недостатъчната способност за прогнозиране им помага да отстранят от себе си тревожността от бъдещо наказание, депресия, чувство за вина. 

При тях дори реално значимо наказание може да провокира агресия или субдепресия и то само като реакция против самото наказание, а не към ситуацията. В междуличностните отношения (дори в интимните) личността се отличава с повърхностни и неустойчиви отношения, рядко възниква у нея дълбоко чувство към партньора и трайна привързаност. Това е ненадеждна личност за продължителни контакти, тъй като е склонна към дисфория. Като цяло за нея водещи са егоизма, импулсивността, емоционалната незрялост и конфликтността.

Диагноза: разстройство на чертите на личността, агресивен тип, пасивно-агресивен тип“

Алтернативна диагноза: емоционално неустойчива личност, реакции на тревожност, депресивна реакция с нарушение на личностните черти.

Оплаквания, симптоматика, черти на личността: избухлив, емоционално неустойчив, преживява лошо финансово състояние, усещане за вина, тежко пиянство, незряла личност, възможни са депресия и нетрудоспособност.

Водещи черти: неотзивчивост, незрялост, егоцентричност, недоволство, импулсивност, раболепие, нетърпеливост, емоционална неустойчивост, безотговорност, много силно изразена вербална агресивност. Ако другият партньор се отнася към личността снизходително, то семейството се запазва формално цяло, но това не означава липса на съпружески конфликти – напротив, те са в изобилие.  Тези лица не могат да се адаптират в сексуалните отношения, тъй като са склонни към полови извращения и голямо насилие над партньора. Имат ниска поносимост на фрустрация.  Суицидните опити и агресивните избухвания срещу съпруга, както и алкохолизма са най-честите причини за настаняването им за лечение в болнично заведение.

ПАРАНОЯЛНОСТ  (Ра)  

Основни черти на хората с високи показатели по тази скала са: склонността им да формулират свръхценни идеи. Тези хора са едностранчиви, агресивни и злопаметни.  Който не е съгласен с тях, който мисли по друг начин, той е глупав човек или направо враг. Своите възгледи те открито се стремят да насаждат и по тази причина имат чести конфликти с обкръжението си.  Собствените си малки неуспехи те непрекъснато и винаги надценяват. Наблюдават се: капризност, чувствителност, раздразнителност, педантичност, своенравност, параноидна подозрителност, прикрита отмъстителност

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Възможни са следните два варианта:

1.ИЛ е недоверчиво, много внимателно, страхува се от неприятни последици от своите действия. 

2.ИЛ има гъвкаво мислене и бързо може да промени гледната си точка.

Високо значение: В случаите на висока оценка по скала "Ра", е възможно да се наблюдава:

Ригидност, склонност към систематизация на миналия опит, подозрителност, обидчивост, упоритост при достигане на целите, педантизъм, склонност да се обвиняват другите в недружелюбност, враждебност и ригидност на афектите. Има сериозна тенденция за наличие на психоза.

Динамика на ригидността на афекта:

1.Фрустрацията и възникващата във връзка с нея тревожност се преживява като импулс, подбуждащ към една или друга форма на поведение, позволяващо пряко или косвено  да се удовлетвори блокираната потребност;

2.Този импулс заляга в основата на емоциите, като трансмисия от потребностите на индивида към съответната форма на поведение.

3.В условията на обществото емоцията не винаги се реализира, по тази причина тя угасва твърде бавно, а при някои личности изключително бавно (това са много ригидни типове).

4.При последните (т.е. при много ригидните) само при мисъл за фрустриращата ситуация може да отново да се възроди неотреагираната външно емоция.

Черти на личността: съчетаване на чувствителност и оплаквания от недостатъците на обкръжаващите ги, от техните враждебни действия; утвърждават морални устои; склонни са към идеаторна разработка на ситуациите. Ригидността на афекта обикновено е свързана с егоистични подбуди. Съпровожда се с интензивна разработка на концепции, които са призвани да обяснят възникването и в същото време да запазят приемливите за индивида представи за собствената си личност.  Тази вторична идеаторна разработка създава впечатление за независима позиция и вярност към своите критерии. В действителност обаче постъпките се определят от външното въздействие, тъй като те се явяват отговор на действията на обкръжаващите, възприемат се афективно, като намеса в живота на личността.разсъжденията на Ил са вътрешно (за него) абсолютно логични. С ригидността на афекта е свързано също продължителното преживяване на собствените успехи, като това преживяване включва гордост от своята ценност, повишено себелюбие и недоволство от отсъствието на признаци за признание от страна на обкръжаващите го. За личността са свойствени: упоритост, заядливост, инат, рационална (практична) житейска платформа, изразено чувство за съперничество, праволинейност.

Клиника: имат свръхценни идеи или налудни концепции. Дори при отсъствие на крайна изразеност (налудност) тяхното поведение много трудно бива коригирано. Склонни са към недоверие към лечението им и се стремят рационално да обосновават своето недоверие към медицината.

ПСИХАСТЕНИЯ (Рt)

Диагностицира се при лица с тревожно-мнителен (тревожно-боязлив) тип характер, за които са свойствени тревожност, плашливост, нерешителност, постоянно съмнение.  Натрапливо поведение под формата на натрапливи мисли или натрапливи действия. Фобии, които включват всички форми на неоснователен страх. Психостенните тенденции могат да се проявят като лека депресия, безпокойство и липса на доверие, инсуфициентност на концентрацията, нерешителност, себенеувереност. При високи стойности указва болестна изразеност на психостенните явления.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Решителност, гъвкавост, поведение с ниски нива на тревожност, увереност при вземане на решения.

Високо значение: Високите резултати по скала "Pt" показват следните възможности:

Конституционална предразположеност към възникване на тревожни реакции, а отстраняването на тази тревога се постига по пътя на формиране на ограничено поведение. Типични прояви са: чувствителност, страх, тревога, немотивирани опасения, неувереност в себе си и в своята компетентност, ниска самооценка, мания. Тревожно-мнителната личност е с нисък фрустрационен праг, трудно понася напрежение, лесно и бързо се самокритикува, боязлива я, изпитва трудности в социалната си адаптация, ригидна е (негъвкава). Има повишено внимание към отрицателните сигнали и се фиксира бързо към тях. Стреми се да удържа в центъра на вниманието си несъществени факти, отчитайки и предвиждайки дори малко вероятни възможности. В резултат на това ситуацията никога не може да бъде достатъчно ясна и определена, което още повече усилва постоянната тревожност.  Неспособността на психостеникът да отдели фона от сигнала, води до увеличаване емоционалната значимост на фона, до отслабване концентрацията на вниманието, до възникване на съмнения и колебания в необходимостта да вземе решение, в резултат възниква допълнителна тревожност и страх по повод вероятните последици от своите действия. Тъй като всеки нов сигнал се възприема като заплаха, личността се стреми да се придържа към известни му, изпитани модели на поведение и реакции – не желае да експериментира.

В своята дейност се ръководи главно от стремежът да избегне неуспех, а не да постигне успех. Поведението му се регулира от страховете пред възможността да навлече върху себе си още опасности в резултат на неправилни постъпки. Този страх лежи в основата на ограничаващото поведение, особено където успехът не е гарантиран. В областите, в които действа психостеникът се стреми да контролира успешно своята дейност с помощта на разработен висок вътрешен стандарт, с който той съпоставя действията си и резултатите от тях. Такива лица биват описвани от обкръжението ум като добросъвестни, внимателно и прецизно изпълняващи задълженията си, нерешителни и сдържани във външните си прояви.

Клиника: склонност към дифузно безпокойство до натрапчивост (обсесивност), напрегнатост, нерешителност, понижен праг на стрес, стресори се явяват ситуации, в които настъпва бърза смяна на фактори, нестандартни и не поддаващи се на планиране и контрол. Декомпенсацията на личността се съпровожда от ритуали и натрапливи страхове.

ШИЗОИДНОСТ (Se)

Лицата с високи показатели по тази скала показват шизоиден тип поведение.  Те са способни да преживяват фини чувства и възприемат абстрактни образи, но радостта или страданието не предизвикват у тях емоционален отклик.  Тази особеност на шизоидния тип поведение се съчетава с повишена чувствителност и емоционална хладнина, аутистична мечтателност, неконтактност, както и отчужденост в междуличностните отношения.  При високи резултати се проявява странен, необичаен начин на мислене и поведение, непредсказуемост на афективните и поведенчески реакции с тенденция за шизоидна психопатия или шизоидни ха­рактеристики на личността. Тази скала има позитивна интеркорелация със скалата за психостения.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва отсъствие на шизоидни черти в характера.

Високо значение: Високите показатели по скалата показват следните възможности:

Шизоиден тип: формира се в тези случаи, при които незначителна фрустрация води до възникване на силни и продължителни отрицателни емоции, а компенсацията се постига по пътя на бягство от обкръжаващата среда към вътрешния свят. Характерни са емоционалната студенина, своеобразното възприятие, необичайните мисли и постъпки, избирателност и повърхностност на контактите. Налично е ориентиране към вътрешните критерии на личността, загуба на способност за интуитивно разбиране на обкръжаващите го, проиграване на роли.За личността е трудно, а понякога невъзможно да види себе си отстрани и да включи себе си в обкръжаващия го свят.  Поведението често е егоцентрично, лишено от емоционална окраска или надменно.  Въпреки, че отрицателните стимули трудно достигат до личността поради нейната шизоидна откъснатост от света, все пак когато те достигат, предизвикват голяма ранимост. В зависимост от силата на неудовлетвореност и ранимостта, тези лица често се оказват източници на напрежение, продължителни и интензивни отрицателни емоции. Те избягват ясни и чисти формулировки и при тях отсъства ясна представа за това, как точно те трябва да се държат в една или друга ситуация или как обкръжението им иска да се държат.  Въпреки, че лицата говорят логично и граматически правилно, техните изказвания могат да създадат впечатление за двусмисленост и недостатъчна разбираемост. Причината за тази особеност се състои в това, че лицето губи контрола върху идеята на разговора в резултат на нарушения в социалната комуникация.  В същото време, тези личности се проявяват твърде силно в области, в които се използва символика (напр., математика). Затрудненията в социализацията още повече могат да усилят усещането за вътрешна напрегнатост., а от тук се усилват и затрудненията в реалната оценка на ситуацията и общата картина на света.  По тази причина тяхната активност протича обикновено извън ситуациите, тъй като тези лица нерядко усещат своята отчужденост и неразбраност, неспособност да станат действителни членове на групата, към която те принадлежат формално.  Като резултат на това се появява амбивалентност в отношенията с другите: от очакване на внимание от страна на другите до страх от хладнина и отхвърляне от тяхна страна.  Те проявяват или извънредно дружелюбие, или необяснима враждебност, при това извънредно интензивните контакти могат да се заменят с внезапни разриви. Дефицита на контакти може да доведе до аутистично фантазиране и формиране на афективно-наситени идеи.

ХИПОМАНИЯ (Ма)

За лицата с високи показатели по тази скала е характерно приповдигнато настроение независимо от обстоятелствата.  Те са активни, деятелни, енергични, и жизнерадостни.  Харесват работа с чести промени, с лекота и желание контактуват с хората, но интересите им са повърхностни и неустойчиви, за тях не е характерна устойчивостта и последователността, нито дълбочината с която преживяват, общуват или работят.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Снижена активност на контакти с хората. Поведението е апатично, липсва инициативност и мотивираност.

Високо значение: Високите оценки по скала "Ма" показват:

Повишено настроение, извънредна активност, голямо количество и лекота на възникване планове и идеи, които по-често не се осъществяват; в сила е повишена отвлекаемост и непрекъсната преоценка на своите възможности; разнообразни интереси, широки и повърхностни контакти; свръхпродуктивност на мисленето и действията, прекалена предприемчивост и активност; неустойчива ентусиазираност, конфликтност, избухливост. 

Клиника: дезадаптивно поведение, прекалено лоша насоченост (целеполагане) на личността, емоционална възбуда, раздразнителност, обидчивост, недостатъчна сдържаност.  Дейността в тези случаи може да се окаже неефективна, тъй като тя рядко се довежда до край, поради лесно превключване на вниманието върху други обекти или поради преувеличение на собствените възможности, което се обуславя или съзнателно определяне на нереални срокове.

Диагноза: маниакално-депресивна реакция, мания.

Оплаквания, черти на личността и симптоми: обстоятелственост, лошо финансово състояние, мания за величие, враждебност, хиперактивност, доминация на майката, религиозност, бъбривост, алкохолизъм, ниска трудоспособност,

Водещи черти: хиперактивност, надутост, високомерност,  в анамнезата присъстват депресия и мания. Склонност към ретроспективен анализ.  Свръхактивност с много проекти, като в фаза на психоза, мисленето е странно.  Когато се сърди, може да избухне и да нагруби. Във фаза на ремисия показва способност за приспособяване към живота.

ТЕСТОВА  БЛАНКА

 

Име/фамилия …

Образование …

Възраст …

Дата на изследването …

Инструкция. Прочетете тези твърдения едно след друго и ако твърде­нието е вярно за вас, поставете знака „+" в колона „Да", ако не е вярно - поставете знака в колона „Не".

Въпросник:

1.Имам добър апетит.

2.Събуждам се свеж и отпочинал.

3.Всекидневието ми е запълнено с интересни за мен събития.

4.Работя с цената на много напрежение.

5.Понякога имам такива мисли, че по-добре да не говоря за тях.

6.Рядко имам запек.

7.Понякога много ми се иска да напусна дома си.

8.Понякога има пристъпи на смях и плач, които не контролирам.

9. Безпокоят ме пристъпи на прилошаване и повръщане.

10.Струва ми се, че няма човек, който да ме разбира.

11.Понякога ми се иска да ругая себе си.

12.Почита всяка нощ сънувам кошмари.

13.Забелязвам, че ми е трудно да се съсредоточавам.

14.Имам странни, необикновени преживявания.

15.Ако хората не интриганстват срещу мен, мога да постигна повече.

16.Имаше време, когато извършвах дребни кражби.

17.Имам периоди, в които не мога да се заловя за работа.

18.Имам накъсан и неспокоен сън.

19.Когато съм сред хора, чувам странни неща.

20.Повечето хора, които ме познават, се отнасят с мен добре.

21.Често ми се налага да слушам хора, които знаят по-малко от мен.

22.Струва ми се, че другите са по-щастливи от мен.

23.Мисля, че хората преувеличават нещастията си,за да постигнат съчувствие и помощ.

24.Понякога сервилнича.

25.Убеден съм, че не ми достига увереност в себе си.

26.Много рядко имам мускулни спазми или потрепервания.

27.Постоянно имам чувството, че съм направил нещо недобро.

28.Повечето време се чувствам щастлив и доволен от живота.

29.Някои хора така обичат да командват, че на мен ми се иска да направя точно обратното, дори и да знам, че са прави.

30.Знам, че има хора, които са настроени срещу мен.

31.Мисля, че повечето хора предпочитат да постъпят нечестно заради изгодата, отколкото да изпуснат случая.

32.Много често ме безпокои жлъчката.

33.Често не мога да разбера защо съм бил толкова вироглав.

34.Понякога мислите ми текат бързо и не успявам да ги изрека.

35.Мисля, че в моя дом животът е не по-лош, отколкото при повечето мои познати.

36.Понякога съм убеден в собствената си безполезност.

37.В последните години самочувствието ми е лошо.

38.Понякога не съзнавам какво правя.

39.Мисля, че често са ме наказвали незаслужено.

40.В момента се чувствам най-добре от когато и да било в живота ми.

41.Не се безпокоя, ако говорят за мен.

42.Паметта ми работи добре.

43.Трудно ми е да поддържам разговор с хора, с които току-що съм се запознал.

44.По-голяма част от времето чувствам слабост.

45.Рядко имам главоболие.

46.Не ми е трудно да пазя равновесие при ходене.

47.Не харесвам всичко, което зная.

48.Има хора, които се опитват да ми вземат идеите.

49.Уверен съм, че няма прошка за моите постъпки.

50.Иска ми се да не съм толкова срамежлив.

51.Често забелязвам, че се тревожа за нещо.

52.Моите родители често не одобряваха познанствата ми.

53.Понякога мога да клюкарствам.

54.Понякога чувствам, че много лесно взимам  решения.

55.Никога не съм забелязвал, че имам сърцебиене или задух.

56.Лесно излизам от кожата си, но бързо се успокоявам.

57.Имам периоди на толкова силно безпокойство, че не ме сдържа на едно място.

58.Често вкъщи се заяждат с мен без основание.

59. На никого не му влиза в работата това, което ми се случва.

60.Не упреквам хората, които се възползват от грешките на другите.

61.Понякога съм изпълнен с енергия.

62.В последно време се е влошило зрението ми.

63.Често имам шум в ушите.

64.Някой се опитва да въздейства на мислите ми.

65.Имам периоди на безпричинна радост.

66.Почти винаги се чувствам самотен, дори когато съм сред хора.

67.Мисля, че всеки би могъл да излъже, за да избегне неприятности.

68.Аз съм по-обидчив от другите.

69.Понякога главата ми работи необичайно забавено.

70.Хората често ме разочароват.

71.Злоупотребявам с алкохолни напитки.

image

image

image

image

image

Източник:
image

image

Категория: Други
Прочетен: 814 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                     Психологически проблем – структура, нива и типове проблеми.

                                                (психологическо консултиране)

 

Една от първите стъпки, които предприема психологът при консултиране на клиента (първа/втора среща), е да определи от какъв тип, структура и ниво на изразеност е неговия психологически проблем. Тези сведения са особено важни при изготвянето на психологическата формулировка.

 

Съдържание на материала:

1.Структурата на психологическите проблеми.

2.Същност на психотерапевтичното решение на проблема.

3.„Решения“ на психологически проблем, които трябва да се считат за нетерапевтични или дори антитерапевтични.

4.Адекватното терапевтично решение в субективния свят на клиента.

5.Нива на разрешаване на психологическите проблеми.

6.Характерни промени в психологическите свойства на субекта, при преход от едно ниво на проблеми към друго.

7.Типове проблеми на различни нива.

 

Нека да започнем с прост логически анализ. Проблемът става проблем тогава, когато индивидът иска да постигне някаква цел, но не успява. С други думи, винаги има субект, има желание (без желание няма проблем), има някаква реална или въображаема цел и има някаква бариера (преграда), реална или въображаема, която не позволява да се постигне желанието.

Ако няма мотивация, то тогава просто няма проблем!  Проблемът възниква само тогава, когато целта е недостижима. Всеки проблем е свързан с наличието на пречка за удовлетворяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив) на човек.

Не всички проблеми са психологически по своето съдържание. Ако се изучават външни за човека въпроси (икономически, политически, научни, социални и т.н.), те се решават с външни средства, т.е. има начин да се преодолее препятствието, което стои по пътя.

Например един учен търси дълго и мъчително отговор на научен въпрос, провежда изследвания, анализира и изведнъж получава просветление – „Еврика!“ С това откритие пътят е отворен и става възможно да се постигне не само поставената по-рано цел, но и много други. Друг пример, млад човек се нуждае от пари, намира работа, която му подхожда и решава финансовия си проблем.

В обикновения случай субектът не работи върху себе си, а създава начини за преодоляване на препятствието или натрупва необходимите ресурси. Разбира се, това е известно опростяване. Например един учен работи върху себе си, усъвършенствайки интелекта си, натрупвайки знания, стимулирайки собствената си креативност. Спортистът тренира, изгражда мускулна маса или намалява теглото си, въвежда нови способи за борба или нови видове движения и т.н. Това обаче са външни начини и те не засягат личността нито на научния работник, нито на спортиста.  Когато обаче хората започнат да работят със самите себе си като субекти на дейност, когато търсят причини за провал в самите себе си и искат да се променят за да постигнат желаните цели, те преминават в сферата на психологическата работа.

Не е случайно правилото, че при среща с клиента, първите въпроси, на които психологът следва да си отговори са:

-Какво иска да промени (да постигне, от какво се нуждае, какво желае, каква е неговата потребност) клиента според собствената му преценка? и

-Какво е виждането на клиента за произхода и причинността на т. нар. „проблем“, т.е., вътрешни или външни са преградите за постигане на желаната цел?

Психологическият проблем се определя от невъзможността за задоволяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив), но причините за проблема са в психиката на индивида, в неговата вътрешен свят.

В тези случаи има нещо неправилно, нещо което пречи дори когато има всички необходими условия за постигане на целта с външни средства. Например, мъж търси любовта, но той има изопачена представа за жените – те са фалшиви и коварни. Тази вътрешна нагласа, това убеждение няма да му позволи да намери любимия си човек и той може да остане сам, което на свой ред ще му създаде нови проблеми, защото така или иначе желанието и потребността му са фрустрирани.

В случай на психологически проблем, бариерата, както и самото желание на индивида, е в човешката психика. Целта към която се стреми може да бъде както реална, така и въображаема. Цялата драма се играе вътре в личността и може да бъде решена само с вътрешни, с психологически средства. Например, човекът от примера даден по-горе, трябва да промени своето генерално убеждение за общата коварност и фалшивост на жените, което действа като вътрешна пречка за постигането на целта. Проблемът е, че такова вярване се основава на някои травматични събития в миналото, при което човекът се е убедил в това качество на жените. Това негово убеждение е изпълнено с емоционална енергия и е закрепено здраво в психиката му. Ако се опитате да го убедите в това мнение, той ще се съпротивлява, понякога противно на цялата логика. Следователно, ако човек може да се освободи от фиксираните чувства (енергията), които определят привързаността на индивида към такива мисли, тогава преградата ще се рухне и проблемът ще бъде решен.

Всеки психологически проблем, с който се сблъсква човек, може да бъде представен като емоционална фиксация на индивида, за да се постигне някаква невъзможна цел или преодолее бариера, която блокира адекватните му действия.

За да опишем по-добре нашето разбиране за структурата на психологическия проблем, използваме следната метафора. В Индия хващат маймуни по следния начин: издълбават тиква, поставят вътре примамка, правят малка дупка по такъв начин, че маймуната да може да вкара ръката си вътре, хлъзгайки я по слузта на тиквата, но да не може да я извади, когато вече е стиснала в юмрук примамката.  Тогава ловецът може спокойно да се приближи и да я хване, защото тя не се сеща да разтвори юмрука и да извади ръката си. Така е и при хората: те в своето въображение вече са хванали примамката, но не могат да получат това което искат, защото не са в състояние да преодолеят преградата. Понякога такива примамки и капани може да има няколко, но изходният проблем може да се окаже само един  и когато той бъде решен, то всички останали резултативни на него проблеми могат да се разрешат от само себе си, тъй като са производни.

Основа на психичното здраве е вътрешната свобода!

Проблемът се превръща в проблем само когато някаква психическа енергия е фиксирана и не може лесно да бъде освободена. Детето може да плаче и страда неуморно, когато балонът му бъде отнесен от вятъра, ако това обаче се случи с възрастен човек, неговото желание да има балона автоматично изчезва заедно със самия балон. 

Възрастният човек престава да произвежда емоционална енергия, насочена към задържането на балона, енергията се връща назад и той се успокоява. Въпреки това, възрастните имат своите желания, които не винаги „отлитат“ заедно с „балона“.

Има две причини за страдание на хората: когато човек не може да постигне желаното и когато не може да се отърве от нежеланото! 

Желанието винаги се проявява под формата на емоция или чувство, потикващо човек към някакво действие. Фиксацията на преградата, стояща пред тази емоция е също чувство, което не му позволява да се усъмни в нея.

Човекът си казва: „Аз съм това чувство и осъзнавам своето желание“. Чувството е резултат от насоченост на потребност за постигане на конкретна цел. Чувството носи енергия, без чувство или емоция, не могат да бъдат предприети никакви действия. Емоцията е енергитичното ядро на мотива. Когато тази енергия не се реализира в постигането на целта, човек страда, т.е. човек преживява разочарование, провал, срив, защото напразно е пропиляна енергия и не е постигнато желаното. Ако той не престане да създава чувства, насочени към постигането на недостижимото, то страданието ще стане хронично.

Фиксацията на енергията на чувствата върху недостижими цели или върху мними прегради, може да се превърне в психологически проблем!

Следователно, проблемът винаги е в дезадаптивното фиксиране, но психологическият проблем може да има няколко различни типа вътрешна организация (или структура). Тези разновидности са показани на фиг. 1. Във всички схеми кръгът означава някакъв обект, който се желае или се отхвърля от дадено лице, правоъгълникът обозначава пречка (преграда), а стрелката показва желанието на индивида или отрицателния натиск от обекта към субекта (което може да бъде причинено от отрицателното желание на субекта или отхвърляне).

Както вече беше отбелязано, желанието субективно встъпва във формата на едно или друго чувство. Чувството (емоцията) привързва човек към един или друг обект. Чувството се явява тази енергия, която се изпраща от индивида или за постигане на  непостижима цел или за отхвърлянето на нежелан обект или състояние, или едновременно и двете желания, като чувството същевременно дава енергия на едното или другото субективно препятствие.

Показаните на фиг. 1 схеми отразяват първични (изходни) структури на проблема:

а) Чувството е насочено към постигането на целта. Целта и бариерата могат да бъдат реални или въображаеми, целта може да бъде реална или илюзорна недостижима или забранена.

б) Чувството е насочено към премахване на обект, който е нежелан. Обектът може да бъде реален или въображаем, както и външен по отношение на субекта (например агресор) или вътрешен (например, нежелани спомени). Едновременно с отблъскването, обектът може да бъде привлечен от несъзнателни чувства.

в) Амбивалентните чувства се изпитват към един и същи обект. Няма бариери, но субектът изпитва конфронтация между силите на привличане и отблъскване.

г) Две чувства с еднаква сила са насочени към несъвместими обекти.

д) Субектът иска да се избави от нежелан обект, но това е възможно само когато влезе в контакт с друг нежелан обект (избор на две злини). Жизнената ситуация е толкова непоносима,  че субектът се стреми да избяга от нея, но ако това стане, ситуацията ще стане още по-лоша. 

image

Фиг. 1. Структура на психологически проблеми

Във всички изброени по-горе случаи е използван терминът обект, с който се обозначава  предмет или друга личност, но терминът може да се използва и за определена дейност, ситуация, морална оценка, емоционално състояние, което е желателно или обратно неприемливо за субекта.

В бъдеще проблемът се развива и расте, генерирайки множество симптоми и все по-нови и нови трудности, проявявани в различни области на човешкия живот.

 

Ето някои примери за често срещани проблеми по отношение на тяхната структура:

Структурата на първия тип (фиг. 1а) има следните психологически проблеми:

-невъзможност за реализиране на мечти или амбиции поради тяхната неадекватност или поради наличието на психологическа бариера;

-скръб, тежка загуба, любов и т.н .;

-желанието да се промени миналото, да се поправи нещо, да се върне в „минали“ години;

-морално забранени сексуални, агресивни и други желания;

-желание да промени други хора по един или друг начин;

-идеалистични, фантастични, хипертрофирани желания.

Структурата на втория тип (фиг. 1б):

-желание да се избави от нежеланите ефекти на околната среда или от други хора, от които практически не може да се избави или има психологически забрани за избавление (спасение);

-обсебващи страхове, мисли, действия;

-усещане за вина за това, което е било извършено, суицидни тенденции, преживявания за минал срам, позор и т.н .;

-пост-стресови преживявания (в резултат на нападение, катастрофа, терористична атака, изнасилване);

-желание да се избави от недостатъци в съответствие с нереалистични принципи или стандарти;

- различни видове зависимости (емоционални, алкохолни, наркотични и др.).

Структурата на третия тип (фиг. 1в):

-любов към омразен, презрян или отвратителен обект;

-желанието да се постигне целт, успех и страхът пред успех;

-благодарност и унижение; възхищение и завист; радост и скръб; удоволствие и страх –

едновременно;

-желание да направи и да не направи; да каже и да не каже; да изрази чувства и да ги скрие;

-желание да победи противника и едновременно страх от него;

-стремеж към риск и самоубийство – едновременно;

Структурата на четвъртия тип (фиг. 1г):

-желание да има два несъвместими варианта едновременно, да не губи нито едното, нито другото;

-избор от два еднакво привлекателни варианта;

-незрялост на личността; неспособност за избор и поемане на отговорност; страх от грешки; нерешителност;

-рисков избор, предопределяне на съдбата, печели или губи;

-постоянно мятане от един вариант към друг; колебания между надеждата и отчаянието и т.н.

Структурата на петия тип (фиг. 1д):

-ситуация, при която субектът живее с нетърпимо лице, например с тиранин, психопат или престъпник, но е зависим от него;

-социална недостатъчност, която води до аутизъм или начин на живот на бездомник и т.н .;

-морален избор между престъпление и гибел;

-загуба на престиж, разрушение, друго събитие, което е довело до субективно непоносима ситуация, но всяко „излизане“ заплашва с още по-големи загуби;

-избор между самоубийство и позор, подчинени на насилие и смъртен риск;

-избор между необичан мъж и любим човек, с който човек не може да живее по икономически причини.

Във всички случаи, задачата на психотерапията е да помогне на клиента да се промени, а не да му помогне да промени външния свят, да реши проблема чрез субективни, вътрешни, а не чрез външни промени.

Разбира се, във всеки конкретен случай се изисква да реши каква промяна ще бъде най-адекватна, най-подходяща за екологията на човешкия живот, какво емоционално фиксиране трябва да бъде отстранено. Ако човек страда от факта, че не може да оцелее при загуба, тогава е необходимо да му се помогне „колкото и да е трудно“. Ако човек страда, защото не може да постигне щастие, защото е убеден в собствената си непълноценност (в този случай самият той играе ролята на бариера), тогава той трябва да се избави от чувството си за непълноценност, т.е., да се работи с неговите погрешни самооценъчни вярвания и убеждения.

Например, пречка може да бъде страх, който не позволява на младия мъж да обясни своите чувства на момиче или успешно да премине изпит. В този случай, е необходимо да се премахне не любовта на момичето или желанието да се учи, а страхът, който държи човек в психологическо робство.

Още веднъж следва да се подчертае, че субективната бариера обикновено е резултат от неадекватно емоционално фиксиране. Следователно, целта не е в общото и пълно избавление от желания, а в избавление от страдание. В резултат на правилно проведената работа, в човек винаги възниква чувство за освобождение и връщане към отворения свят на нови възможности, неговата способност да удовлетвори разумните си нужди нараства.

Нека повторим: същността на психологическата работа във всички случаи се състои в това, да се спаси индивида от причиняващата му страдание зависимост от обекта или от неадекватната бариера (преграда). В различните школи и традиции на психотерапията тази цел се постига с различни средства. Но във всички случаи човек трябва да стане по-свободен, отколкото е бил,  от него да стане в по-голяма степен субект на своя живот, отколкото е бил.

Пример.

При продължителна работа с девойка в депресия момичето вярва, че личното й щастие е невъзможно, защото тялото й е много грозно (което не съответства на реалността). Субективната бариера за интимност била създадена в детството, когато баща й отхвърлил опитите й да се докосне до него и изразил негативно мнение за нейната фигура. За да се избави от депресията, трябвало да бъде опровергана фиксацията в бащинското отношение, което практически не е лесно, поради обичта на момичето към баща си.

Докато проблемът не бъде решен, страданието кара индивида да се адаптира по някакъв начин към своето хронично патогенно състояние. Той прилага различни външни и вътрешни трикове (психологически защити и поведенчески реакции), за да се адаптира (за да компенсира дефицита) към него, без да разреши проблема – все пак индивидът трябва да функционира по някакъв начин. Тези техники въвеждат допълнителни изкривявания в начина на живот и емоционалното му състояние. В бъдеще самите те могат да доведат до нови проблеми и до нуждата от създаване на допълнителни начини за приспособяване.

В контекстът на психологическата консултация, установяването на психологическите защити и поведенчески реакции, които обикновено са стереотипни и твърди, като самите те са част от прожлема, се явява друга задача на психолога.

В резултат на това основният проблем поражда поредица от вторични психологически изкривявания, под повърхността на които първичният проблем може да не е видим. Ако психологът решава тези вторични проблеми, те имат тенденция да се възстановяват отново, защото без тях индивидът вече не може да се справи. Решаването на основния проблем незабавно премахва необходимостта от всички допълнителни приспособления, но за да се достигне до него и да се помогне на клиента да го разреши, понякога може да е много трудно.

Защо е така ли? Защото индивидът (Аз-ът) е използвал защитни механизми, които са невидими за него, а в много случаи тези механизми са били задействани много назад във времето – в детството, като майсторски скриват в несъзнаваното факти, събития, емоции, причинили травми.

Ето някои често срещани психологически механизми за адаптиране към основния проблем, които действат като своеобразни защити, въпреки че на практика те могат да бъдат много повече.

Агресията е първата и често срещана реакция при фрустрация (неудовлетвореност). Тя може да бъде насочено към бариерата, към целта, към самия себе си, към непознати хора, дори срещу предмети. Агресията по принцип само влошава ситуацията, но в редки изключения може да бъде  конструктивна, в смисъл на текущо решаване на проблема. Понякога тя може да се използва като метод за намаляване на вътрешния стрес. Известен е примера с прилагане на този способ в някои японски фирми, в които работникът може да победи пластмасовото копие на началника си с пръчка и по този начин да смекчи своето чувство на фрустрираност. Някои методи на психотерапията специално предизвикват човек да освободи агресията в безопасна форма.

Репресията (или потискане) се изразява в потискането на своите желания, като човек ги изтласква в несъзнаваното. Естествено, това не води до освобождаване от зависимостта. Напротив, както отбелязва З. Фройд, потиснатите желания стават още по-силни и освен това избягват съзнателния контрол. В терапевтичния смисъл няма нищо положително в потискането, но в социално отношение едва ли е възможно да се развива обществото и човека, без да е необходимо да се потискат или поне да се съдържат определени импулси (агресивни, сексуални и т.н.).

Ескапизмът (бягство) е реакция за избягване на травматична ситуация, а понякога и на други ситуации, свързани с основния проблем. Този вид поведение „спестява нервите“ и „спестява страховете“, но естествено не помага да се намери решение, да се получи истинска независимост и свобода и дори понякога създава и допълнителни трудности. Например, млад мъж (момиче), преживял провал в любовта, понякога започва да избягва такива взаимоотношения, което води до развитието на комплекс от други емоционални проблеми или момиче с висока тревожност, формирана в резултат на ранна травма по модела на родителските предписания и развиваща се върху благоприятна „почва“ от личностни предразположености (черти), постепенно формира базови негативни самооценъчни убеждения  - комплекс за непълноценност, които взети заедно я подтикват към приемане на едно стереотипно избягващо, пасивно поведение във взаимоотношенията и дейността й.

Регресията е поведение, характерно за по-ранните етапи на развитие, това е на практика неговата примитивизация. Например, в стресова ситуация хората често заемат т. нар. „вътрешноутробна поза“, издърпват колената до брадичката си и ги прегръщат с ръце. По този начин те се връщат на етапа на развитие, в който се чувстват напълно защитени и спокойни. Това помага да се преодолее един труден момент в живота, да се намали въздействието на стреса, но не решава проблема сам по себе си. Нещо повече, често това поведение позволява на човек да се освободи от отговорност за решаване на собствените си проблеми, поради обичайната позиция на малкото дете.

Рационализацията е опит да се обясни или да се оправдае поведението по някакъв необмислен начин, като истинските мотиви за това не се осъзнават. Рационализацията също позволява на човек да премахне отговорността от себе си, да я прехвърли на обстоятелства или на други хора и т.н. Хората винаги се опитват да обяснят и оправдаят поведението си, но рядко някой се опитва да го промени. Истинското разбиране на мотивите винаги носи позитивни изменения в поведението и облекчение, но и до запазване на предишната позиция, служи като прикритие на истинските причини за действията.

Сублимацията е пренасочване на човешката дейност от основния проблем, където човек не успява, към друг вид дейност, където успехът се постига, гарантиран е, дори и въображаем. Например проблем, който не може да бъде решен в реалния живот, може да бъде решен с фантазии и мечти. Човекът „не търси там където е загубил, а там, където може да намери“. Понякога служи като мощен източник на творчество, но по-често води до безплодно разхищение на енергия, до срив в личностното развитие и провал.

Проекцията е прехвърлянето на собствените си несъзнавани мотиви на поведение към обясненията на друг човек (вменяване). Така един агресивен човек е склонен да обвинява другите хора в агресивност по отношение на себе си, в ежедневния живот това се нарича „съди за хората по себе си“.  Ясно е, че проекцията не води до решение на проблема.

Аутизмът е самозатваряне на личността, изолация от комуникация и активна дейност. От това състояние е много трудно на човек да излезе. Той също е бягство, както ескапизмът, но за разлика от него, тук човек избягва напълно контактите с други, особено ако контактът засяга болезнената област.  Така се самолишава от така необходимата му външна подкрепа (протекция). Това всъщност е отказ изобщо да се види как вървят нещата, да се направи нещо и т.н.

                                                                           *    *    *

Представените като примери способи за адаптиране, позволяват на човек „да  променя ситуацията, без да се променя нищо“, промяна, която не води до решаване на проблема и запазва привързаността на субекта към страданието и патологично поведение.

Именно неудържимата сила на привързаност към целта (или стимула), прави човека „де факто“ обект по отношение на определена ситуация, т.е. прави я детерминирана, неразбираща, непроменяща, ригидна, без перспективна, монофункционална. Обратно, отслабването на фиксацията позволява на субективността на даден човек да се прояви, т.е., да се активизират неговата дейност, разбирането за себе си (осъзнаването), способностите за промяна, творчеството и самоусъвършенстването, създаването на своя перспектива и многоизмерност.

По тази причина всички методи, които позволяват да се отслаби робската, патологична зависимост на човек от някакъв обект, мисъл, образ или състояние, се явяват психотерапевтични по своите действия и значения. Всички методи, които усилват зависимостта или заместват една зависимост с друга, още по-силна, трябва да се считат за антитерапевтични.

Пример:

В Америка една жена умряла с тегло 457 кг. Само веднъж тя успяла да отслабне до 200 килограма, но не издържала и отново започнала да дъвчеше любимите си сандвичи от свинско месо. Преди смъртта си тя признала, че постоянното дъвчене на сандвичи я спасявало от спомените за жестоко изнасилване в младостта си.

Представете си, че тази жена е преминала през обучаващ курс и на нея и бъде внушено отвращение към мазнини и висококалорични храни. Тя ще загуби от теглото си, но какво ще прави с основния си проблем? Психичното страдание не е излекувано, трябва да бъде забравено. Ясно е, че може да има изход: самоубийство, наркотици, алкохол … и само психотерапията е тази, която може да освободи човек от унищожаващото хронично  страдание, а тогава няма да му се наложи да търси деструктивни изходи.

Методите, прилагани в психотерапията и консултирането обикновено са насочени към разкрепоставане (освобождаване от фиксацията) на субекта. По тази причина се използват определени техники за пробуждане на инициативността; на способностите да се вземат решения и да се прилагат; на способи за повишаване на осведомеността и осъзнаване състоянието на проблема, както и разбиране на своите чувства и желания; техники за промяна на обичайните начини на поведение и мислене; методи за стимулиране на творчеството и самостоятелно развитие; методите за създаване на смисъл в живота; откриване на нови възможности за личността и нови способността да бъде истински обект на живота си. Всички те работят срещу първичната патогенна фиксация, срещу запазването на състоянието на „човекът-обект“

Проблемът може да бъде с различно ниво на сложност, което зависи от интензивността на вътрешните енергийни потоци (емоции), които са свързани с вътрешните бариери, а също и от различните типове проблеми - в зависимост от конкретните нереализирани стремежи и конкретните начини за болезнено приспособяване към тази ситуация.

В психиатрията има подробна класификация на различни психиатрични разстройства и терапевтът трябва да бъде запознат с нея. Тази класификация обаче не разглежда психичните разстройства като прояви на един или друг психологически проблем и отделя непроницаемата стена между обикновени психологически трудности от „заболяванията“.

Схемата, показана на фиг. 2 отразява опит за предложение на „периодична таблица“ с някои психологически проблеми, включително т. нар. болести. Подчертаната (удебелена) стрелка във всеки правоъгълник условно обозначава силата, свързана с емоционалната енергия. Вертикална удебелена черта разделя зоната на психичното здраве (ляво) от зоната на „заболяването“ (дясно), въпреки, че тази граница е до голяма степен условна. Белите стрелки свързващи правоъгълниците съответстват на нивото на проблема и показват, че индивидът преминава от едно ниво към друго. Те обаче показват, че всички нива са на един ред – от максимална проява на субективност на индивида до все по-дълбоко и системно разрушаване на личността.

image

                                      Фиг. 2. Нива на психологическия проблем

Предложения обяснителен модел е твърде опростен, но той е необходим, за да се подчертаят някои общи тенденции. Всички проблеми се намират на различни нива по отношение на трудностите при тяхното решаване и по отношение на дълбочината на „увреждането“ на личността. На всяко ниво има различни видове психологически проблеми, например на нивото на неврозите има много различни видове неврози. Въпреки това, нивото на сложност на различни неврози е приблизително една и съща, тъй както при неврозите е нарушена една или друга сфера на взаимодействие със света, но не е нарушена структурата на личността, както например при психопатиите и не е нарушена адекватността при възприемане на реалността, както при психозите.

 

1.Ниво свръхнорма.

Това е нивото, което според А. Маслоу постигат самоактуализиращите се индивиди. Той счита, че те не са повече от 1% от общия брой хора, но именно те са водещата сила на човечеството. „Обикновените“ хора също могат да достигнат това ниво, но бързо се връщат в предишното си състояние. На това ниво човек често изпитва вдъхновение, озарение, щастие. Съзнанието е особено ясно, а в главата непрекъснато нахлуват  творчески идеи. Тези хора действат гъвкаво, спонтанно, искрено и ефективно. Повечето хора, живеещи на това ниво се оказват истински гении в една или друга област, макар че понякога те могат да понижат нивото си и да се проявяват не в най-добрата си страна.

При такива хора почти няма неврози и те много лесно понасят психологически травми. Те се характеризират с лекота, отсъствие на стереотипи, липса на емоционално и физическо напрежение. Може да се каже, че на ниво свръхнорма липсват каквито и да е проблеми, но всъщност, това не е така. В по-голямата си част това са проблеми на творческата реализация в света или проблеми, свързани с разбирането на духовната страна на живота. За да разберат проблемите на такива хора, човек трябва поне от време на време да бъде на това ниво. Степента на тяхното фиксиране е минимална и способността да се освобождават от нея е максимална, те са психологически най-свободните и най-силно изразяващи своята субективност.

2. Ниво норма

Това е нивото, на което също всичко изглежда благополучно. Така нареченият нормален човек е добре адаптиран към социалната среда, той се справя успешно с работата и семейните си отговорности, но не без трудности и неприятности. Съзнанието му ясно, емоционално състояние в по-голямата част комфортно, има такова ниво на щастие и вдъхновение, което обикновено изпитва човек преживяващ на ниво свръхнорма, което обаче той може да достигне само от време на време. Той е достатъчно гъвкав, за да реагира на променящите се ситуации без напрежение, но няма постоянно чувство за лекота, полет и вдъхновение.

Типовете проблеми, с които се сблъсква един „нормален“ човек, също са съвсем нормални: трудности при адаптирането към променените ситуации; трудностите при обучението; при извършването на сложна дейност и работата; развитието на творческия потенциал; развитието на способностите и т.н.

На това ниво, конфликтът между желанията и препятствията (бариерите, препятствията) не е прекалено голям, а освобождаването от фиксирането става лесно, когато се изложат на разумни аргументи.

Няколко думи за понятието „норма“. Въпреки че определението за норма в науката все още е много проблематично, могат да се откроят два основни подхода към това определение. Първият се състои в това, че за норма се признават всички свойства на индивида, които са средни показатели и са присъщи за дадена популация или група. Лице, при което тези свойства се отклоняват от средните показатели  се приема за извън нормата.

Вторият подход се използва интуитивно от психиатрията и обикновените хора в ежедневието. За норма се признава всичко, което не е „не-норма“, а „не“ е това, което напълно съвпада с общоприетото и обичайното.

Човек, който твърди, че две плюс две е пет, се различава рязко по своите съждения от очевидния за всички, универсален (а не среден) възглед за живота, той лесно може да бъде разпознат като анормален или не съвсем нормален. Анормален е например човекът, който твърди, че съседите го преследват с помощта на телепатия.

Следователно, всичко което не съответства на очевидното, твърдение с което почти всички се съгласяват се счита за абнормно. Последната дефиниция е най-използваната, т.е. операционализирана. Трябва обаче да се разбере, че понякога тази дефиниция принуждава да се  признават някои анормални хора  като гениални, т.е., поведение, което противоречи на очевидността се отличава с мъдрост, проницателност, логика, а заключенията му се потвърждават от практиката.

3.Ниво на поведенческа дезадаптация.  

Това ниво може да се нарече нивото на невротични реакции – индивидът не е добре адаптиран към определени области на живота. Временно не се е справял с редица елементарни житейски ситуации, неадекватно е реагирал на трудностите, имал е проблеми с комуникацията. В сравнение предишното ниво, тук неговото съзнание е по-малко ясно и по-тясно, особено по отношение на самосъзнанието; логиката понякога е нарушавана; личността често изпитва отрицателни емоции и напрежение.

Проблемите, с които се сблъсква обикновено се отнасят до взаимоотношенията с други хора; трудности в работата и в училище; несигурно поведение; неадекватни емоционални реакции и т.н. Временно на това ниво могат да постъпят „нормални“ хора, но бързо го напускат. Хората, които живеят на това ниво постоянно, често показват подобни сривове.

Те са фиксирани и постоянно се чувстват разочаровани. Сривовете настъпват тогава, когато е засегнатата зоната на фиксираност (болнотто място). Тогава пълно адекватна реакция е невъзможна за тях. Гъвкавостта е до голяма степен е загубена, те могат да се сдържат, но не могат да се освободят от фиксацията, въпреки че често я осъзнават. Тяхната субективност е частично повредена в житейски области, свързани с фиксирането, като проявяват стереотипни реакциии.

4.Ниво на емоционални нарушения.  

На това ниво индивидът изпитва временни (няколко дни, понякога седмици), но много сериозни невротични състояния: депресивни състояния, изблици на гняв, отчаяние, чувство за вина, тъга. Тези състояния постепенно преминават и не се повтарят редовно. Възможно е да има хронични, но не твърде силни, отрицателни емоционални състояния. Всички признаци, споменати по-горе, сега при емоционалните нарушения се усилват: съзнанието се замъглява и стеснява, губи се гъвкавостта на мисленето, вътрешното и телесното напрежение се увеличава.

Типове често срещани проблеми, характерни за това ниво са: загуба на любим човек; разочарование в любовта; неспособност да се реализират важни цели; трудни взаимоотношения в семейството; загуба на смисъл в живота; последици от стрес, страх и др.

Фиксирането е по-силно, а логическите аргументи не помагат на индивида да се освободи. Способността да бъде субект е сериозно увредена, много форми на жизнена дейност излизат извън сферата на интересите или се затрудняват, хоризонтът на съзнанието се стеснява, способността да се общува и да разбират други хора намалява. Общата адаптивност не страда, но стереотипите се увеличават. Индивидът сякаш обикаля в кръг, завързан с въже за проблема си, който е поставен в центъра на този порочен кръг.

5.Ниво на невроза.

Това ниво традиционно се отнася към нивото на заболяванията, но с психологически подход в основата на това нарушение може да се открие психологически проблем. Впрочем, съвременната медицина счита неврозата за психогенна, както и за обратима болест.

Невротичните състояния и реакции стават постоянни (или периодично се повтарят). Към тях се отнасят такъв тип проблеми (или адаптации) като: натрапчиви страхове (фобически неврози), обсесивна невроза (обсесивно-компулсивно невроза), хипохондрия, хистерия, невротична тревожност, анорексия, булимия и т.н. На същото ниво на сложност може да бъдат поставени психосоматични заболявания, които обикновено са свързани с: астма, хипертония, стомашни язви, алергии, главоболие, както и много други, както и проблеми като алкохолизъм и пушене. Тук следва да се включи и  явлението посттравматичен стрес.

Във всички тези случаи в основата на „заболяванията“ стоят дълбоко психологически фиксации, обикновено свързани с особености в детското развитие (с изключение на посттравматичния стрес). Това може да бъде кастрационен комплекс (според З. Фройд), комплекс за непълноценност (според А. Адлер), неадаптиран житейски сценарий (според Е. Бърн) и други психологически фактори.

Фиксациите тук са силни, както по отношение на тяхната ригидност, така и по отношение на силата на самите фиксирани чувства. Освобождаването от фиксацията не се поддава на съзнателно усилие, човек усеща своето безсилие пред проблема. Фиксацията не допуска в съзнанието истинските причини за фиксирането, използва защити (в психоаналитичния смисъл), за да се избегне именно това разбиране. Субективността е увредена в по-голямата част от житейските сфери, съзнанието е ограничено, стереотипите са усилени, мускулното и психологическо напрежение растат, увеличава се обема от негативни емоции. Появява се чувство на безсилие, безпомощност и безнадеждност (т.е. обективни състояния).

6.Ниво на психопатия (или разстройство на личността).

Тук се включват болезнени изкривявания на характера, т.е. тук става дума за изкривявания на самата личност. Визират се шизоидните, хистероидните, епилептоидните, хипертоничните и други видове психопатии. Към това ниво се отнасят сексуалните извращения, маниакални типове поведение, патологични лъжци, наркомании и др.  

Съзнанието на такива хора не е толкова замъглено или стеснено, колкото изкривено. В техния вътрешен свят доминират негативните емоции: гняв, страх, омраза, отчаяние… Понякога това е външно невидимо, но в критична ситуация тези емоции се проявяват в патологична форма. Постоянното напрежение се усеща като специфична мускулна броня. Медицината отнася проблемите на това ниво както към патологията на нервната система, така и към особеностите на възпитанието в детството. Психолозите виждат психологическите причини, коренящи се в най-ранното детство или дори в пренаталния период.

Субективността на това ниво е още по-засегната, а фиксацията е още по-силна. В убежденията, емоциите, поведението и мисленето могат да бъдат проследени много ригидни и твърди структури, които не позволяват на индивида да действа свободно, подчинявайки го на себе си в противоречие с логиката за собствената си изгода. Картината на реалността не е изкривена, но отношението към някои аспекти на реалността е патологично изкривено. Самият субект е изкривен, но не може да забележи собствената си метаморфоза или не иска да я променя. Тази промяна на личността генерира много силно и ригидно първично фиксиране.

Наркоманите например се характеризират с това, че излизат от страданията си с помощта на наркотични вещества, като изкуствено се превръщат в пасивни обекти, привеждат се в „свръхнормално състояние“, но веднага след като наркотикът свърши, те като „залепени с лепило или привързани с ластик се връщат в предишното си съществуване, което сега им изглежда още по-ужасно“. Наркотиците ги превръщат от субекти в обекти, като им позволяват временно да компенсират първичното си страдание, пораждащо неосъзнати фиксации.

7.Ниво на психоза.

Към това ниво се включват: остри психотични заболявания, шизофрения, маниакално-депресивна психоза и други психози. Към това ниво следва да се отнесе и епилепсията, която формално не е свързана с психози.

Характерното за психозите е, че възприемането на околния свят е нарушено, т.е. болният не възприема правилно лицата и събитията около него и съобразно с това и поведението му е ненормално или както се казва на психиатричен език, поведението му не е адекватно. Душевно болният се ръководи в своите постъпки от илюзии и халюцинации, т.е.,  от измамни образи, чиито обекти в момента липсват в действителността, а също така и от налудни мисли, които не отразяват правилно съществуващите отношения между хората.

Човекът до голяма степен престава да контролира поведението си с помощта на съзнанието. Напрежението се увеличава невероятно, например, наблюдава се хипертензия (свръхнапрежение) на мускулите при шизофрениците. Негативните чувства с невероятна сила (омраза, страх, отчаяние) са потиснати от огромното усилие на волята, което на повърхността може да изглежда като емоционална тъга. Субективността е засегната в крайна степен, при някои пациенти тя се изразява в пълен ступор (шизофреници-кататоници). Проблемите на това ниво на медицината се определят изключително като мозъчни заболявания, въпреки че тази хипотеза все още не е доказана, както не е доказана хипотезата за психологическата природа на подобни заболявания.

                                                                     * * *

Всички изредени по-горе нива на човешките проблеми, представляват всъщност степени на „падение“ на личността. Те се характеризират с влошаване на следните жизнено важни параметри, проследени от ниво „свръхнорма“ до ниво „психози“:

-съзнанието от пълна яснота преминава към все по-стеснени и затъмнени състояния;

-степента на саморазбиране (осъзнатост) и саморегулиране също се влошава с прехода към всяка следваща степен;

-емоционалното състояние от най-радостните и прекрасни форми преминава към състояния, които могат да бъдат характеризирани само като усилваща се интензивност на отрицателните емоции с прехода от един етап към друг;

-гъвкавостта на мисленето и поведението намалява с прехода от една степен към следващата, водеща до най-ригидни варианти, а способността за творчество намалява;

-при прехода от една стъпка към друга се увеличава психологическото и мускулното напрежение: от леко и спокойно състояние на ниво „свръхнорма“ до постоянно мускулно пренапрежение и дори кататония на нивото на психозите;

-чувството за свобода и автономност на човек от пълна увереност в себе си, в своите способности и права, се свежда до убеждението, че човек е робот, командван от чужди сили;

По този начин всички психологически проблеми могат да бъдат изредени в един ред, който се характеризира с влошаване на определени параметри на психичното здраве (това не се отнася до периода на ремисии), най-важните от които са емоциите и чувствата. Те се оказват системно-образуващ фактор на психологическите проблеми, тъй като те съответстват на нереализираните стремежи на индивида. (вж. фиг. 2).

Всички нива на проблемите се различават едино от друго преди всичко по степента на фиксиране на индивида към една или друга нереализирана (невъзможна) цел. Именно това фиксиране води до загуба на свобода и автономия, стесняване на съзнанието, загуба на гъвкавост на мислене, отрицателни емоции, често насочени към себе си, мускулно пренапрежение, т.е., до все по-голяма загуба на субективност и придобиване на качествата на страдащият от болест човек. Ключови фактори са енергийната мощ на фиксираните чувства и способите за адаптиране, избрани от индивида.

С други думи: психологическото и психическото здраве са пълноценното субективно състояние на индивида.

Всички психологически проблеми представляват по същество едни или други форми,  свързващи преход на личността от субективно към обективно състояние. Свързаността със субективно състояние се явява съдържанието на психологическия проблем. Психологът не трябва и не може да лекува психичноболни хора, той трябва да може да различава нивата и типовете психологически проблеми, с които се сблъсква в практиката си и да не поема задачи, които са извън неговата компетентност. В същото време, той може да консултира по психологически проблеми дори и тези индивиди, които са на границите на психичната норма, те също имат психологически проблеми. Във всички случаи той трябва да способства за освобождаване на субекта от една или друга емоционална фиксация. 

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х.,Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Васuлюк Ф. Е. Психология переживания. Москва, 1984.

3.Гроф С. Путешествие в поисках себя. Москва, 1994.

4.Каплан Г. И, Сэдок Б. ДЖ. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

5.Карвасарский Б. Д. Психотерапия. СанктПетербург, 2000.

6.Кениг К. Когда нужен психотерапевт. Москва, 1996.

7.Комер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Москва, 2005.

8.Перлз Ф. Гештальт-семинары. Москва, 1998.

9.Роджерс К. Консультирование и психотерапия. Москва, 1999.

10.Свит К. Соскочить с крючка. СанктПетербург, 1997.

11.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

12.Юнг К. Г. Аналитическая психология. СанктПетербург, 1994.

image

Категория: Други
Прочетен: 172 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1347385
Постинги: 1562
Коментари: 116
Гласове: 1105
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031