Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1209200 Постинги: 1460 Коментари: 116
За да добавите блога в Любими, трябва да влезете с име и парола!
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
 

                                        Консултативна беседа и нейните етапи.

                                                  (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала:

1.Определение за консултативна беседа.

2.Различията между професионалната и „битовата“ консултация.  

3.Етапи на консултативната беседа.

4.Конструктивни работни отношения.  

5.Фактори, осигуряващи доверието на клиента и неговата безопасност.  

6.Проблемът през „очите“ на клиента.

7.Провеждане на проблемен анализ (алгоритъм).  

8.Идентификация на проблема.  

9.Работа над проблема.  

10.Съдържание на заключителната фаза на  консултативната беседа.

 

Психологическата консултация протича под формата на професионално организирана беседа (разговор), чието съдържание е психологическо, а не по житейски или научни проблеми, които клиентът се стреми да разреши.

Консултативната беседа е личностно-ориентирана комуникация, при която се осъществява общо ориентиране в личностните особености и проблемите на клиента, създава се и се поддържа партньорски стил на взаимоотношения (на равна основа), оказва се необходимата психологическа помощ, съобразена с потребностите, проблематиката и характера на консултативната работа. В зависимост от етапа на работа консултативната беседа може да бъде начална (първична), процесуална, финална и подкрепяща (поддържаща).

В ежедневието хората често се съветват, например, мъж се оплаква на приятел за съпругата си, за детето или началника си, разказва за своите преживявания, а събеседникът изразява подкрепата си и дава съвети. Професионалното консултиране обаче се различава от този ежедневен разговор по редица важни признаци:

-психологът получава пари за работата си;

-времето за консултация е точно определено (обикновено 1 час);

- психологът играе ролята на водещ, а клиентът – следващ го;

- психологът използва голям обем теоретични знания;

-по време на беседата психологът използва професионални техники,  предназначени да решат проблема;

-целта е да се реши проблемът, а не да се изрази съчувствие и одобрение;

- психологът не дава съвети, а помага на клиента да разбира себе си и да се промени.

А. Блазер отделя шест основни етапа на консултативната работа.

1. Изграждане на надеждни междуличностни и конструктивни работни отношения.

2. Подробно описание на проблема от гледна точка на клиента.

3. Проблемен анализ.

а) актуални условия за съществуването на проблема (Какъв е проблема тук и сега? Каква е ситуацията? Какви са усещанията?);

б) биографичните условия за появата на проблема;

в) функционално значение на проблема за клиента (Защо? Защо е необходимо?).

4. Идентифициране на проблема, формулиране на цели и план за работа.

5. Работа с проблема и закрепване на резултатите в реалния живот.

6. Заключителна фаза.

 

Етапи и трудности, пред които е изправен психологът.

Надеждните междуличностни отношения предполагат не само, че психологът трябва да се хареса на клиента като човек, а преди всичко той трябва да покаже своята квалификация и сериозно отношение към изпълнението на задачите си. Клиентът трябва да е уверен, че има работа с професионалист на високо ниво и неговите проблеми могат да бъдат решени, че той не напразно е потърсил помощ. Много клиенти проверяват психолога с въпроси, с които искат да се уверят, че наистина ще им се помогне. Те се интересуват от метода на работа, времето, необходимо за получаване на резултат, дали проблемът е наистина разрешим.

Психологът трябва да е готов за такава проверка.

Вторият аспект на връзката е въпросът за безопасността на клиента. Повечето клиенти искат да се уверят в конфиденционалността на разговорите, че тайните им няма да бъдат разкривани. Клиентът не трябва да изпитва напрежение, не трябва да очаква осъждане или пренебрегване. Той трябва да почувства, че може да се довери на психолога, да се разкрие, да се изповяда и да бъде приет такъв, какъвто е.

Конструктивните работни отношения предполагат, че има споразумение (договор) между клиента и психолога, че те работят заедно за обща задача. Така че понякога психологът казва на пациента си: „Сега тук сме трима: вие, аз и вашите трудности“. В психоанализата това се нарича работещ алианс и обикновено за развитието на такива взаимоотношения се посвещават повече от една среща.

Бедата е в това, че много клиенти идват при психолога с първоначално неправилни нагласи. Някои възприемат по отношение на психолога инфантилна детска позиция, наивно надявайки се, че той ще свърши цялата работа вместо тях. Те по подразбиране приемат, че психологът носи цялата отговорност за решаването на проблема и е длъжен да им помогне.

Други се стремят да опровергаят психолога и тайно искат отново да бъдат убедени в неразрешимостта на техните трудности. И в двата случая клиентът не носи отговорност за резултата. Той не разбира простата истина, че само той е господар на собствената си психика, затова само той може да постигне тези цели, които си поставя. Психологът му предоставя квалифицирана помощ, помага му да осъзнае „нещо“, обяснява, подсказва, обучава и води до необходимите промени.

Психологът не може да направи нищо с проблема на клиента срещу неговата волята.

Създаването на работещ алианс (съюз) е процес и не може да се каже, че той предхожда останалата част от работата, защото практически той не може да се случи извън обсъждането на проблемите на клиента. На практика първата среща започва с кратко запознанство (представяне) и описание на проблема от страна на клиента, а работният алианс се развива постепенно и укрепва, когато се постигат едни или други успехи. Въпреки това, без да се развива такъв съюз, работата на терапевта и клиента ще прилича не на дейност за  разрешаването на проблеми, а на борбата на психолога с клиента в полза на последния.

На етапа на описване на проблема на клиента той говори за своите трудности, симптоми и предположения за причините, които са довели до проблема. На този етап психологът задава насочващи въпроси, които позволяват да се изясни ситуацията, но понякога той трябва да слуша дълго време, без да се намесва в процеса на „изповядване“. Ако клиентът разказва много и обстоятелствено, не е необходимо да се насочва с въпроси, може просто да се прекъсне потока от словоизлияния или клиента да бъде насочен в друго русло.  Рано или късно клиентът ще изрази всичко което е необходимо, важно е да се слуша внимателно и да се „уловят“ в речта основните моменти, които да позволят формулирането на хипотеза.

Някои клиенти буквално не позволяват на терапевта да каже дума, други обратно, споделят по няколко фрази, а останалото трябва да бъде извлечено стъпка по стпка. На вторите е необходимо да се задават допълнителни изясняващи въпроси, но понякога психологът може умишлено да задържи на пауза, предизвиквайки клиента да прояви инициативност и откритост.

На този етап от особена важност са вниманието и грижата за приспособяването на клиента и способността за емпатия. По време на речта на клиента е необходимо да има естествен резонанс на неговите преживявания, например, когато се слуша история за трагични събития, е уместно да се каже: „Това е истина!“

Също така е необходимо да се отделят субективните изкривявания или съмнителните съждения на клиента от тези факти, които предизвикват доверие. Трябва да се разбира, че редица факти, представени от клиента с абсолютна сигурност, всъщност са продукт на собственото му въображение или резултат от неправилни интерпретации. Независимо от това се препоръчва да се изразява уважение към тази субективна картина, тъй като тя определя проблематиката на клиента. Изначално психологът трябва да научи повече за гледна точка на клиента си по всички важни аспекти на проблема, след което ще бъде улеснен в откриването и разбирането заа това, какво е объркано, какво е фиксирано, какво е изкривено в живота на клиента.  

Очевидните изкривявания или пропуски обикновено крият най-важните аспекти на проблема. Терапевтът трябва да открие  преувеличения, проекции, прекомерно теоретизиране и други признаци на защитни механизми. Например родителят може да се оплаче от лошото поведение на детето си, но нищо няма да говори за собственото си поведение към него. Ако му се предложи да разиграе реална сцена на тяхното взаимодействие, тогава може да се окаже, че той самият се държи агресивно и пренепрежително към детето, за което е дошъл да се оплаче на психолога.

Също така е важно да се наблюдават невербалните реакции на клиента, които може да са несъвместими със собствените му думи. Например, той може да говори за това колко пъти е бил подложен на смъртен риск и да се усмихва щастливо, което може да означава желание за собствената си смърт или раздразнение.

Проблемният анализ предполага по-активна намеса от страна на психолога. Той не само подрежда фактите в определена логическа система, но също така поставя и допълнителни въпроси, които му позволяват да прецизира тази информация или да получи други данни, с които може да завърши своята хипотеза докрай.

Най-типичните въпроси се отнасят до това, как проблемът се проявява тук и сега и как се свързва с житейската ситуация на клиента; кога за първи път е възникнал този проблем; какви събития са го предхождали; защо този проблем може би е необходим на клиента; каква функция изпълнява той в живота му.

Последният въпрос е особено важен, тъй като всеки проблем е с адаптивен характер. От една страна, проблемът създава трудности и неприятни преживявания, но от друга страна, дава възможност на клиента да се адаптира към някои житейски обстоятелства. Това е адаптация с помощта на „болест“, понякога с помощта на уродливо изкривяване на характера, но това е адаптация. Изглежда така, сякаш клиентът носи тениска, на която отпред пише „Аз искам да разреша своиите проблеми!“, а отзад – „Аз не искам да разреша своите проблеми!“. Ако терапевтът го лиши от първичната му адаптация, то той ще се почувства напълно незащитен и дезориентиран в живота, въпреки че в действителност пред него се откриват нови начини за постигане на по-щастлив живот. По тази причина психологът следва да е готов да се срещне със съпротивите на клиента да му се помогне. Психологът трябва да помисли върху работна стратегия, която помага на клиента да намери най-позитивната адаптация.  

Анализът на проблемите завършва тогава, когато хипотезата на терапевта стане достатъчно ясна и убедителна, когато може просто да бъде формулирана и обяснена разбираемо на клиента. Това се нарича идентификация на проблема. Тя може не просто да се назове (депресия, фобия, ревност и т.н.), но и да предложи някаква психологически диагноза, т.е., да се ​​очертаят основните психологически фактори, които определят нейния произход и съществуване в настоящия момент. Тази психологическа концепция обикновено се представя от психолога на клиента, който потвърждава или отхвърля гледната точка на терапевта. Ако клиентът не е съгласен с терапевта, това не означава, че той не е прав, а между тях може да започне дискусия, по време на която те трябва да стигнат до споразумение.

В други случаи психологът може да не обясни съображенията си, но да предприеме по-нататъшни стъпки, за да помогне за решаването на проблема. Това се прави, ако терапевтът на различни основания осъзна, че клиентът не е готов за нова гледна точка, че може да противопостави клиента срещу терапевта и терапията, че е по-добре да проведе терапия, заобикаляйки критичните  „филтри“ на клиента. Най-често обаче психологът разяснява идеите си и постига споразумение с клиента, без което е трудно да се работи по-нататък.

След постигането на споразумение, терапевтът се съгласява с клиента за целите, които те трябва да постигнат съвместно в работата си, установява основните способи за постигането им и времевата рамка на работата. Обаче пълното обсъждане (доверяване) на всички детайли на работата не винаги е подходящо, то може да разочарова клиента, да го лиши от искрени и спонтанни прояви или да създаде илюзията, че ако той разбира всичко, тогава работата ще бъде свършена. Голяма част от работата на психолога трябва да се случи „тук и сега“, а не да се обсъжда предварително.

Въпреки това на този етап е необходимо да се сключи договор с клиента (обикновено в устната форма), който се фокусира върху основната задача.

След като се постигне съгласие по хипотезата и се сключи договора, започва работната фаза, която отнема основното време за консултиране. Ясно е, че хипотезата в хода на работата може да бъде уточнена или променена и договорът да бъде подновен.

Това е най-трудният и неформален етап на работа. Първо, стилът на работа на консултанта зависи от основните му теоретични допускания. Ако той се развива като психоаналитик, неговото творчество ще бъде психоаналитично, той ще се съсредоточи върху преживяванията през ранното детство, ще идентифицира съпротиви и преноси,  ще постигне осъзнатост. Ако той е хуманистичен психотерапевт, ще се прилага методи за самоприемане и самоизцеление. Ако е гещалтист то той ще търси незавършени гещалти в миналото, за да ги завърши „тук и сега“.  Бихевиористът ще развие в клиента полезни навици, заменящи патогенните. Когнитивният терапевт ще идентифицира автоматичните мисли, които определят грешните емоционални реагирания. Всеки консултант има своя любим стил на работа и съответните теоретични убеждения. За съжаление квалификацията на много практикуващи психолози понастоящем е такиаа, че те консултират, опирайки се на ежедневните понятия и интуиция или използват някои любими техники и идеи. Повечето консултанти разчитат на спонтанно оформена смес от теории и методи. Тяхната работа е еклектична, набора от методи може да бъде разнообразен и да се взаимства от различни психологически школи. Истинският систематичен характер на работата на психолога се определя първо, от точна психологическа диагностика и второ, от увереното владеене на един или друг  цялостен метод за корекция.

Във всички случаи терапевтът намира такива ригидни психологически елементи, които трябва да бъдат реконструирани или дори унищожени, работата му е насочена към осъществяването на тази задача.

Без значение какви са прилаганите методи, психотерапевтът решава две взаимосвързани задачи:

1) провежда процеса на самопознанието на клиента;

2) помага му в работата на самопромяната.

Най-често клиентът трябва да разбере какво иска да промени в себе си и да осъзнае съгласието си за тези промени; но в някои случаи е възможно незабелязано за клиента въздействие, като например ериксоновата хипноза. Основното нещо е, че тези промени имат за цел  да спасят клиента от психологическите му трудности и страдания и да разширят неговата сфера на жизненоважна дейност, му върнат психическото здраве. Резултатите трябва да съответстват на принципите на психологическата екология, т.е. не трябва да се създава други проблеми и страдания.

Заключителен стадий. Ако резултатите от терапията удовлетворяват клиента и терапевта, то остава само да се обобщи и да се изрази взаимно удовлетворението от успешната работа. На клиента могат да се дадат препоръки (съвети) за бъдещето и да се проведе разговор по общи теми за психологията или философията на живота. Ако клиентът иска да напусне терапията предварително, трябва да се обсъдят причините за това и да се покаже, че терапията е необходима, въпреки че понякога трябва да се засягат неприятни за клиента теми.

Ако резултат не бъде постигнат, клиентът трябва да бъде пренасочен към други специалисти или ясно да се посочат истинските причини за неуспех от гледна точка на терапевта, например нежеланието на клиента да следва препоръките на психолога и да му предложи своята помощ при решаването именно на този проблем.

За съжаление, някои клиенти не желаят терапията, тъй като не са им обяснени причините, поради които трябва да променят нещо или просто не искат да извършат промяна. Други чувстват, че страдат представите им за самите тях, от това,  че са  принудени да разберат нещо неприятно за себе си или терапията засяга техни тайни и скрити чувства, които те искат да притаят. Такъв резултат е нежелан, но не може да се гарантира, че ще бъде избегнат. Приемливо е да се договори с клиента, че ако се откаже от терапията, той така или иначе трябва да се яви на едина последната сесия и да се обясни. Някои терапевти целенасочено предварително вземат такса за следващата сесия, която може да бъде върната, ако клиентът внезапно обяви прекратяването на терапията. Това принуждава клиента да обясни причините за отказа си.

В някои случаи, психолог може да прекъсне лечението и по своя преценка, например, ако случаят явно е по-подходящ за психиатър и да насочи клиента си към него. Или когато клиентът по-скоро се стреми да манипулира от психолога, отколкото да работи за решаване на поставения проблем, или терапевтът разбира, че проблемът не е в неговия профил, например,  счита, че е по-полезно клиентът да бъде насочен към телесно-ориентирана терапия или да посещава терапевтична група.

Във всички случаи е препоръчително прекратяването да стане в дух на доброжелателност, като се обявят истинските причини за предварително завършване на работата.

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Бондаренко А. Ф. Психологическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

3.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Гулдuнг М. , Гулдuнг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

6.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

7.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. СанктПетербург, 2000.

8.Петрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 217 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Минесотски многофакторен личностен въпросник (MMPI)

                                                       (модификация Мini-Мult“)

 

Минесотският многофакторен личностен въпросник (566 въпроса) — ММРI, е известна реализация на типологичния подход при изследване на личността. В този смисъл неговите възможности надхвърлят целите за симптоматично и синдромологично диференциране, въпреки че ре­зултатите по скалите дават възможност да изграждане на надежден кли­ничен профил. Имат се предвид 10 диагностични скали: хипохондрия, депресия, хистерия, психопатия, мъжественост, параноя, психостения, шизоидия, хипомания, социална интроверсия. Въз основа на Минесота-тест са създадени различни варианти, един от които е Мini-Мult.

Цел. Експресна диагностика на личностовия тип при скринингови изследвания, чрез оценяване по скалите на ММРI (без скалата за „мъже­ственост" и „социална интроверсия")

Инструментариум. Съкратеният многофакторен въпросник съдържа 71 въпроса, които позволяват да се очертае „профил" на лич­ността според съдържанието на 8 скали. Освен основните скали към те­ста има още 3 допълнителни скали: на лъжата (L), на достоверността (F), корекционна (К).

Процедура. Работи се индивидуално, като изследваното лице про­чита внимателно твърденията в определената последователност и по­ставя знака „х" в една от колонките срещу всяко твърдение. Желателно е лицето да отговаря бързо, без продължително обмисляне на отговорите.

Обработка на данните и интерпретация на резултатите. Коли­чествените оценки се разпределят по скали. Сумирането на баловете става според „ключа" - всички отговори, съответстващи на ключа, по­лучават по  1  точка,  а отговорите в колонка ,,?" — 0,5 точки.

При част от скалите суровата стойност на баловете се коригира чрез добавяне на определен процент от стойността на скала К (контролна): за скалата психостения и шизоидия — 1,0; за скалата „хистерия" — 0,5; за скалата „психопатия" - 0,4; за скалата „хипомания" - 0,2.

image

image

При интерпретация на количествения резултат се имат предвид съдържателните характеристики към всяка скала (номерацията на ска­лите е по оригиналния тест ММРI):

СКАЛА  ЛЪЖА (L)

Скала лъжа (L) оценява искреността на изследваното лице – степента, в която изследваното лице се стреми да представи себе си в благоприятна светлина. При високи стойности се поставят под съмнение резултатите от останалите скали.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Това са лица извънредно открити, нескриващи своите затруднения, слабости и психопатологични разстройства.  Добре съзнаващи своите затруднения, склонни са по-скоро да преувеличат, отколкото да недооценят степента на междуличностните конфликти, тежестта на установените симптоми, степента на личностна неадекватност. Имат склонност към критично отношение към себе си и обкръжението, което ги води към скептицизъм.  Неудовлетвореността и склонността да преувеличават съществеността на конфликтите прави от ИЛ лесно уязвим и поражда неловкост в междуличностните отношения.

Високо значение: Има тенденция изследваното лице да представи себе си в благоприятна светлина, като показва строго спазване на социалните норми и демонстрира одобряемо от обществото поведение и начин на мислене.  Този стремеж може да бъде мотивиран от няколко причини:

1.Ограничен кръгозор; ситуации или поради наличие на патологии, или случаи, при които индивидът следва стандартно поведение, придържайки се към  ред незначими или имащи съществена ценност за него правила.

2.Принадлежност към определена професионална група, чийто специфика изисква определено висок стандарт на поведение и пунктуално следване на конвенционални норми (учители; прависти и др.). 

При лица с висок интелект или значителен житейски опит, този показател не трябва да се разглежда като стремеж да се представят в благоприятна светлина.

В случай, че бъдат регистрирани пикови оценки (високи) и по другите скали, то профила на личността следва да се анализира само в съчетание с установените клинични данни

СКАЛА ДОСТОВЕРНОСТ (F)

Скалата за достоверност (F) отчита недостоверните отговори. Колкото по-високо е значението по тази скала, толкова по-малка е достоверността на отговорите.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Резултатите говорят за достоверност.

Високо значение: Високите показатели по скала "F" са възможни при следните ситуации:

1.Неконформна личност със своеобразно възприятие и логика  (шизоиден тип личност);

2.Аутистична личност, изпитваща  трудности в контактите.

3.Психопатоподобно поведение, склонност към нестандартно поведение или изразено чувство на протест против конвенционалните норми.

4.Подрастващи в периода на сформиране на личността, когато преобладава потребност да изразяват неконформно поведение и възгледи. 

5.Изразена тревожност и потребност за подкрепа от страна на обкръжаващите. 

Във всеки конкретен случай при оценка профила по скала  "F" следва да се подхожда  индивидуално:

1.Резултатите от тестирането като цяло показват стремеж към умишлено изкривяване (манипулиране) на отговорите.

2.Следва да се съчетават показателите по скала "F" с клиничното състояние на изследваното лице (възможно е неадекватно възприемане на твърденията). 

СКАЛА КОРЕКЦИЯ  (К)

Стойностите по тази скала се използват преди всичко за подобряване значимостта на резултатите по скалите на хипо­хондрия, психопатия, психостения, шизоидия и хипомания. Корекцията се извършва, като към получените сурови стойности по тези скали се прибавят посочените по-горе относителни дялове от скалата за корек­ция. По-ниските стойности по тази скала показват, че лицето е открове­но и склонно към признаване на симптомите.  Скала корекция (К) нивелира (изглажда) изкривявания, внесени в резултат на прекалена втренченост и извънредна предпазливост на ИЛ по време на тестирането.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва, че ИЛ е благоразумно, доброжелателно, общително и има широк кръгозор. Разполага с голям опит в междуличностните отношения и отрицателните затруднения обуславят у него по-голяма или по-малка предприемчивост и умение да намери правилната линия на поведение. Тъй като тези качества  подобряват социалната адаптация, умерено повишения профил на скала „К“ може да се разглежда като прогностично благоприятен признак.

Високо значение: Високите показатели по скала „К“ говори, че: личността определя своето поведение в зависимост от социалното одобрение и е обезпокоена (загрижена) за своя социален статус (авторитет). Склонността да се отрича определено затруднение в междуличностните отношения или в контрола на собственото си поведение, стремеж да се придържа към приетите норми на поведение и да се въздържа от критика на обкръжаващите в степен, до която поведението на обкръжаващите бива вместено в рамките на приетите норми. Те реагират отрицателно спрямо поведението на онези лица, чийто държание явно се отклонява от рамките на традициите и обичаите. Високите стойности показват изопачаване на резултатите с цел защита по отношение на абнормни прояви и несъзнаван контрол на ИЛ върху поведението си. 

Клиника: изразено безпокойство, неувереност в себе си в съчетание с желание да добие благоразположението на другите към себе си.

ХИПОХОНДРИЯ (Нs)

Лицето се доближава до астеноневротичен тип.  Изследваните лица с високи оценки са бавни, пасивни, приемат всичко за вярно, наивни са, покорни на властта, бавно и трудно се приспособяват, трудно понасят промяната в обстановката, леко губят равновесие в социални конфликти. 

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение:Изследваното лице не изпитва грижа за своето здраве, успешен, активен, енергичен е, успешно разрешава трудностите, използвайки адаптивни форми на поведение. Показва игнориране на телесните оплаквания, подчер­тана самоувереност, независимост.

 Високо значение: Високите показатели по скала  "Hs" говорят за следните възможности:

Тревожността на субекта не е насочена към някакви външни социални причини, а към състоянието на собственото здраве. Особена емоционална значимост за личността имат соматичните усещания: общо самочувствие, работоспособност, нарушения на соматичните функции, усещания за конкретна болка.

Динамика за развитие на соматичната тревожност:

1.Безпокойството за състоянието на своето физическо здраве възниква на фона на висока обща тревожност. Тревогата започва да провокира сърдечно-съдови нарушения, дисфункции в стомашно-чревния тракт. По този начин тревогата се соматизира и придобива конкретност, т.е., заменя се със страхове.

2.Повишеното внимание към себе си, обуславя пренасяне отношението към заплахата в междуличностните процеси и се съчетава с недостатъчна способност за контрол на емоциите. 

3.Отбелязва се пик на соматизираната тревожност – склонност към непрекъснати оплаквания, загриженост за физическото си състояние, песимизъм, липса на вяра в добрия изход, подозрителност към медицинската помощ, започва задълбочено и продължително самонаблюдение върху своя организъм, като външно се появява несговорчивост, мнителност, скептицизъм, упоритост, инат.

ДЕПРЕСИЯ (D)

Високи оценки получават чувствителните, склонни към тревожност и ригидни (застойни, затворени) лица. В дейността си те са старателни, добросъвестни, високоморални и отговорни, но не са способни да вземат самостоятелни решения, липсва им увереност в себе си, при малки неуспехи те се отказват и изпадат в отчаяние; емоционална по­тиснатост и чувство за малоценност, интроверсия, склонност към засилено безпокойство; заедно с хипохондрията и хистерията, са характерни за невротично болните.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Ниски нива на тревожност, активност, общителност, усещане за значимост, сила, енергия и бодрост; склонност към весело настроение и ентусиазъм.

 Високо значение:Високите показатели по скала "D" показват, че е възможно изследваното лице преживява по-висока тревожност, отколкото депресивност.  Усещане за неопределена заплаха, на която характера и времето на появата и не могат да бъдат определени, дифузни опасения и тревожно очакване.

Динамика в развитието на тревожността:

1.Усещане за вътрешна напрегнатост, готовност за възникване на някакво неочаквано събитие,  което обаче все още не се оценява като заплашително.Нарастващото чувството за вътрешна напрегнатост,  често довежда до затрудняване на способността за различаване на значимите от незначимите дразнители, което се проявява в неприятно емоционално настроение (чувствен тон).

2.Замяна на тревогата със страхове – усещане за конкретна заплаха и опасност, необратимост на надигаща се катастрофа.

Обкръжението представя изследваното лице като песимист, затворен, мълчалив, ригиден, извънредно сериозен.  Може да изглежда като погълнат от себе си и избягващ контактите.  Всъщност обаче личността изпитва нужда от дълбоки и постоянни контакти с обкръжаващите го.  Личността лесно  идентифицира себе си с отделни хора и явления, и ако това отъждествяване се наруши, то лицето лесно възприема това като катастрофа, водеща до рязък спад в настроението. При това състояние остава само една заплаха – опасността от разрив на отношенията, която предизвиква тревожност. По тази причина, за да не допусне разпад в отношенията, личността се оттегля за да избегне разочарование.  В действителност тези личности се стремят да привлекат и удържат вниманието на обкръжението си, да получат тяхната оценка, стремят се да придобие и запази тези ценности.  В ситуация на фрустрация, за тях са характерни интрапунитивни реакции – чувство за вина, гняв, насочен към себе си, автоагресия, достигаща дори до суицид.  На ситуацията на дезадаптация реагират астенично, инертно, пасивно, отказвайки се от егоцентричните си нагласи в сложна конфликтна ситуация.

ХИСТЕРИЯ (Ну)

Наблюдава се при лица, склонни към неврологични защитни реакции от конверсионен тип. Те използват симптоми на соматично заболяване като средство за избягване на отговорност (вегетативни разстройства, псевдоневрологични прояви, пристъпи на слабост, безсъзнание, гърчове). Всички проблеми разрешават чрез бягство в болестта. Главната особеност на тези хора се изразява в стремежа им да се оплакват повече отколкото трябва, стремейки се да обърнат вниманието на другите към себе си затова какво е станало, очаквайки възхищение и учудване. Чувствата им обикновено са повърхностни, а интересите им – недълбоки. Имат чести семейни конфликти, склонни са да се надценяват, но имат широк кръг от интереси и добра социална свързаност. По тази причина високите резултати по тази скала и по скалата на психопатията създават благо­ приятен „защитен" фактор — определена сила на „Аз"-а и интерес към социалните групи.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Интроверти, скептици, с недостатъчна способност за спонтанност в социалните контакти.

Високо значение: Високите показатели по скала "Hy" говорят за следните възможности:

При изследваното лице се наблюдава способност към усилване на факторите, предизвикващи тревога; демонстративно подчертаване на соматичното неблагополучие, с тенденция да отрича затруднения в социалната адаптация. Високата способност да усилва соматичните си проблеми практически помага за отстраняване на тревожността и същевременно затруднява формирането на достатъчно устойчиво поведение: постоянно влиза в нови роли, задачи и оценки. Хората от този тип не притежават достатъчно развит вътрешен свят, като техните преживявания са ориентирани към външния наблюдател.  Игнорирането на външните отрицателните сигнали им позволява да запазят висока самооценка, стигаща до нарцисизъм. Това поведение може да достигне до безцеремонност и некритичност в оценката на ситуацията.

Хистеричната личност се стреми да бъде в центъра на вниманието, търси признание и поддръжка и се стреми към тях с настойчиви действия.  Проявява склонност да фантазира, егоцентризъм, незрялост и повърхностност на контактите.  В рамките на групата хистеричната личност обикновено затруднява дейността и при разрешаване на някакъв проблем. При нея могат често да се наблюдават декларации за невъзможност продължително време да работи някаква дейност.  По-успешно се проявява в ситуации, при които се налага често да променят ролята си, където се налагат кратковременни контакти, разкривайки способността си лесно да се приспособява към различни типове хора. Хистеричната личност е изключително ефективна в ситуации на кратковременно общуване с нея, тъй като създава силно, магнетично привличане на другите, карайки ги да се възхищават от нея. При конфликти много често използват соматични оплаквания, които имат повърхностен характер.

При клинични случаи може да се наблюдава пълна загуба на способност за формиране на устойчиви нагласи и формиране на поведение на основата на предишен опит; живеят на принципа „проба-грешка“, те изхождат винаги от удовлетворението на своите моментни желания.  На базата на слабостта на задръжките на своите желания, възниква безплановост и хаотичност в поведението.  Декомпенсацията на личността възниква в ситуации на повишени изисквания и натоварване, а също така настъпват и нарушения по отношение на социалните норми, които са длъжни да спазват (напр. в семейството). Обикновено развиват груба конверсионна симптоматика или много фина – промяна във вегетативната регулация, която се явява „копие“ на по-рано видени или чути „страшни“ заболявания (например инфаркт).  Основната цел на поведението на болния е, да получи внимание и поддръжка.

ПСИХОПАТИЯ (Рd)

Високите оценки по тази скала свидетелстват за социална дезадаптация. Такива хора са агресивни, конфликтни, пренебрегват социалните норми и ценности.  Настроението им е неустойчиво, те са обидчиви, възбудими и чувствителни. Всяка една ситуация може да предизвика моментен подем на изразенност на симптоматиката без да има конкретна причина за това. Най-чести отклонения на поведението от социал­ните норми са лъжата, кражбата, алкохолизмът, пристрастност към нар­котици, неморално сексуално поведение. При високи стойности хората са безразсъдни, лекомислени, ексцентрични, самовлюбени, дисконформни. Особено неприятно е съчетанието с високи стой­ности по скалата на параноя - тези хора се характеризират с тежко, агресивно и отблъскващо поведение.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Конвенционална личност, високо ниво на идентификация със своя социален статус, наличие на тенденция към запазване на постоянните си интереси, нагласи и цели; ригидност, огра­ниченост на интересите.

Високо значение: Високите оценки по скала "Pd" говори за следните възможности:

Психопатоподобно поведение и склонност към асоциални постъпки. При благоприятни условия в промеждутъците между декомпенсациите, психопатични черти могат и да не се наблюдават. При изразяване на чертите, може да се наблюдава пълно пренебрежение на обществените норми, моралните и етични ценности, на установените правила и рамки.  В зависимост от нивото на активност,  това пренебрежение се проявява  в гневни и агресивни реакции или по-скоро враждебни, а може и да се изразят и по-пасивно.  Протестът по отношение на нормите може да е ограничен в семейството или близкото обкръжение, но може да придобие и генерализиран характер.  Такива личности не са в състояние да прогнозират поведението си, да предвиждат последиците от действията си, а освен това те и омаловажават тежестта на последиците от своите действия.  Недостатъчната способност да извличат изводи и да се учат от грешките си ги въвежда в нови и нови конфликтни ситуации, чийто патерн е един и същи.  Това са лица, които се стремят към непосредствена реализация на възникналата подбуда, а недостатъчната способност за прогнозиране им помага да отстранят от себе си тревожността от бъдещо наказание, депресия, чувство за вина. 

При тях дори реално значимо наказание може да провокира агресия или субдепресия и то само като реакция против самото наказание, а не към ситуацията. В междуличностните отношения (дори в интимните) личността се отличава с повърхностни и неустойчиви отношения, рядко възниква у нея дълбоко чувство към партньора и трайна привързаност. Това е ненадеждна личност за продължителни контакти, тъй като е склонна към дисфория. Като цяло за нея водещи са егоизма, импулсивността, емоционалната незрялост и конфликтността.

Диагноза: разстройство на чертите на личността, агресивен тип, пасивно-агресивен тип“

Алтернативна диагноза: емоционално неустойчива личност, реакции на тревожност, депресивна реакция с нарушение на личностните черти.

Оплаквания, симптоматика, черти на личността: избухлив, емоционално неустойчив, преживява лошо финансово състояние, усещане за вина, тежко пиянство, незряла личност, възможни са депресия и нетрудоспособност.

Водещи черти: неотзивчивост, незрялост, егоцентричност, недоволство, импулсивност, раболепие, нетърпеливост, емоционална неустойчивост, безотговорност, много силно изразена вербална агресивност. Ако другият партньор се отнася към личността снизходително, то семейството се запазва формално цяло, но това не означава липса на съпружески конфликти – напротив, те са в изобилие.  Тези лица не могат да се адаптират в сексуалните отношения, тъй като са склонни към полови извращения и голямо насилие над партньора. Имат ниска поносимост на фрустрация.  Суицидните опити и агресивните избухвания срещу съпруга, както и алкохолизма са най-честите причини за настаняването им за лечение в болнично заведение.

ПАРАНОЯЛНОСТ  (Ра)  

Основни черти на хората с високи показатели по тази скала са: склонността им да формулират свръхценни идеи. Тези хора са едностранчиви, агресивни и злопаметни.  Който не е съгласен с тях, който мисли по друг начин, той е глупав човек или направо враг. Своите възгледи те открито се стремят да насаждат и по тази причина имат чести конфликти с обкръжението си.  Собствените си малки неуспехи те непрекъснато и винаги надценяват. Наблюдават се: капризност, чувствителност, раздразнителност, педантичност, своенравност, параноидна подозрителност, прикрита отмъстителност

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Възможни са следните два варианта:

1.ИЛ е недоверчиво, много внимателно, страхува се от неприятни последици от своите действия. 

2.ИЛ има гъвкаво мислене и бързо може да промени гледната си точка.

Високо значение: В случаите на висока оценка по скала "Ра", е възможно да се наблюдава:

Ригидност, склонност към систематизация на миналия опит, подозрителност, обидчивост, упоритост при достигане на целите, педантизъм, склонност да се обвиняват другите в недружелюбност, враждебност и ригидност на афектите. Има сериозна тенденция за наличие на психоза.

Динамика на ригидността на афекта:

1.Фрустрацията и възникващата във връзка с нея тревожност се преживява като импулс, подбуждащ към една или друга форма на поведение, позволяващо пряко или косвено  да се удовлетвори блокираната потребност;

2.Този импулс заляга в основата на емоциите, като трансмисия от потребностите на индивида към съответната форма на поведение.

3.В условията на обществото емоцията не винаги се реализира, по тази причина тя угасва твърде бавно, а при някои личности изключително бавно (това са много ригидни типове).

4.При последните (т.е. при много ригидните) само при мисъл за фрустриращата ситуация може да отново да се възроди неотреагираната външно емоция.

Черти на личността: съчетаване на чувствителност и оплаквания от недостатъците на обкръжаващите ги, от техните враждебни действия; утвърждават морални устои; склонни са към идеаторна разработка на ситуациите. Ригидността на афекта обикновено е свързана с егоистични подбуди. Съпровожда се с интензивна разработка на концепции, които са призвани да обяснят възникването и в същото време да запазят приемливите за индивида представи за собствената си личност.  Тази вторична идеаторна разработка създава впечатление за независима позиция и вярност към своите критерии. В действителност обаче постъпките се определят от външното въздействие, тъй като те се явяват отговор на действията на обкръжаващите, възприемат се афективно, като намеса в живота на личността.разсъжденията на Ил са вътрешно (за него) абсолютно логични. С ригидността на афекта е свързано също продължителното преживяване на собствените успехи, като това преживяване включва гордост от своята ценност, повишено себелюбие и недоволство от отсъствието на признаци за признание от страна на обкръжаващите го. За личността са свойствени: упоритост, заядливост, инат, рационална (практична) житейска платформа, изразено чувство за съперничество, праволинейност.

Клиника: имат свръхценни идеи или налудни концепции. Дори при отсъствие на крайна изразеност (налудност) тяхното поведение много трудно бива коригирано. Склонни са към недоверие към лечението им и се стремят рационално да обосновават своето недоверие към медицината.

ПСИХАСТЕНИЯ (Рt)

Диагностицира се при лица с тревожно-мнителен (тревожно-боязлив) тип характер, за които са свойствени тревожност, плашливост, нерешителност, постоянно съмнение.  Натрапливо поведение под формата на натрапливи мисли или натрапливи действия. Фобии, които включват всички форми на неоснователен страх. Психостенните тенденции могат да се проявят като лека депресия, безпокойство и липса на доверие, инсуфициентност на концентрацията, нерешителност, себенеувереност. При високи стойности указва болестна изразеност на психостенните явления.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Решителност, гъвкавост, поведение с ниски нива на тревожност, увереност при вземане на решения.

Високо значение: Високите резултати по скала "Pt" показват следните възможности:

Конституционална предразположеност към възникване на тревожни реакции, а отстраняването на тази тревога се постига по пътя на формиране на ограничено поведение. Типични прояви са: чувствителност, страх, тревога, немотивирани опасения, неувереност в себе си и в своята компетентност, ниска самооценка, мания. Тревожно-мнителната личност е с нисък фрустрационен праг, трудно понася напрежение, лесно и бързо се самокритикува, боязлива я, изпитва трудности в социалната си адаптация, ригидна е (негъвкава). Има повишено внимание към отрицателните сигнали и се фиксира бързо към тях. Стреми се да удържа в центъра на вниманието си несъществени факти, отчитайки и предвиждайки дори малко вероятни възможности. В резултат на това ситуацията никога не може да бъде достатъчно ясна и определена, което още повече усилва постоянната тревожност.  Неспособността на психостеникът да отдели фона от сигнала, води до увеличаване емоционалната значимост на фона, до отслабване концентрацията на вниманието, до възникване на съмнения и колебания в необходимостта да вземе решение, в резултат възниква допълнителна тревожност и страх по повод вероятните последици от своите действия. Тъй като всеки нов сигнал се възприема като заплаха, личността се стреми да се придържа към известни му, изпитани модели на поведение и реакции – не желае да експериментира.

В своята дейност се ръководи главно от стремежът да избегне неуспех, а не да постигне успех. Поведението му се регулира от страховете пред възможността да навлече върху себе си още опасности в резултат на неправилни постъпки. Този страх лежи в основата на ограничаващото поведение, особено където успехът не е гарантиран. В областите, в които действа психостеникът се стреми да контролира успешно своята дейност с помощта на разработен висок вътрешен стандарт, с който той съпоставя действията си и резултатите от тях. Такива лица биват описвани от обкръжението ум като добросъвестни, внимателно и прецизно изпълняващи задълженията си, нерешителни и сдържани във външните си прояви.

Клиника: склонност към дифузно безпокойство до натрапчивост (обсесивност), напрегнатост, нерешителност, понижен праг на стрес, стресори се явяват ситуации, в които настъпва бърза смяна на фактори, нестандартни и не поддаващи се на планиране и контрол. Декомпенсацията на личността се съпровожда от ритуали и натрапливи страхове.

ШИЗОИДНОСТ (Se)

Лицата с високи показатели по тази скала показват шизоиден тип поведение.  Те са способни да преживяват фини чувства и възприемат абстрактни образи, но радостта или страданието не предизвикват у тях емоционален отклик.  Тази особеност на шизоидния тип поведение се съчетава с повишена чувствителност и емоционална хладнина, аутистична мечтателност, неконтактност, както и отчужденост в междуличностните отношения.  При високи резултати се проявява странен, необичаен начин на мислене и поведение, непредсказуемост на афективните и поведенчески реакции с тенденция за шизоидна психопатия или шизоидни ха­рактеристики на личността. Тази скала има позитивна интеркорелация със скалата за психостения.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва отсъствие на шизоидни черти в характера.

Високо значение: Високите показатели по скалата показват следните възможности:

Шизоиден тип: формира се в тези случаи, при които незначителна фрустрация води до възникване на силни и продължителни отрицателни емоции, а компенсацията се постига по пътя на бягство от обкръжаващата среда към вътрешния свят. Характерни са емоционалната студенина, своеобразното възприятие, необичайните мисли и постъпки, избирателност и повърхностност на контактите. Налично е ориентиране към вътрешните критерии на личността, загуба на способност за интуитивно разбиране на обкръжаващите го, проиграване на роли.За личността е трудно, а понякога невъзможно да види себе си отстрани и да включи себе си в обкръжаващия го свят.  Поведението често е егоцентрично, лишено от емоционална окраска или надменно.  Въпреки, че отрицателните стимули трудно достигат до личността поради нейната шизоидна откъснатост от света, все пак когато те достигат, предизвикват голяма ранимост. В зависимост от силата на неудовлетвореност и ранимостта, тези лица често се оказват източници на напрежение, продължителни и интензивни отрицателни емоции. Те избягват ясни и чисти формулировки и при тях отсъства ясна представа за това, как точно те трябва да се държат в една или друга ситуация или как обкръжението им иска да се държат.  Въпреки, че лицата говорят логично и граматически правилно, техните изказвания могат да създадат впечатление за двусмисленост и недостатъчна разбираемост. Причината за тази особеност се състои в това, че лицето губи контрола върху идеята на разговора в резултат на нарушения в социалната комуникация.  В същото време, тези личности се проявяват твърде силно в области, в които се използва символика (напр., математика). Затрудненията в социализацията още повече могат да усилят усещането за вътрешна напрегнатост., а от тук се усилват и затрудненията в реалната оценка на ситуацията и общата картина на света.  По тази причина тяхната активност протича обикновено извън ситуациите, тъй като тези лица нерядко усещат своята отчужденост и неразбраност, неспособност да станат действителни членове на групата, към която те принадлежат формално.  Като резултат на това се появява амбивалентност в отношенията с другите: от очакване на внимание от страна на другите до страх от хладнина и отхвърляне от тяхна страна.  Те проявяват или извънредно дружелюбие, или необяснима враждебност, при това извънредно интензивните контакти могат да се заменят с внезапни разриви. Дефицита на контакти може да доведе до аутистично фантазиране и формиране на афективно-наситени идеи.

ХИПОМАНИЯ (Ма)

За лицата с високи показатели по тази скала е характерно приповдигнато настроение независимо от обстоятелствата.  Те са активни, деятелни, енергични, и жизнерадостни.  Харесват работа с чести промени, с лекота и желание контактуват с хората, но интересите им са повърхностни и неустойчиви, за тях не е характерна устойчивостта и последователността, нито дълбочината с която преживяват, общуват или работят.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Снижена активност на контакти с хората. Поведението е апатично, липсва инициативност и мотивираност.

Високо значение: Високите оценки по скала "Ма" показват:

Повишено настроение, извънредна активност, голямо количество и лекота на възникване планове и идеи, които по-често не се осъществяват; в сила е повишена отвлекаемост и непрекъсната преоценка на своите възможности; разнообразни интереси, широки и повърхностни контакти; свръхпродуктивност на мисленето и действията, прекалена предприемчивост и активност; неустойчива ентусиазираност, конфликтност, избухливост. 

Клиника: дезадаптивно поведение, прекалено лоша насоченост (целеполагане) на личността, емоционална възбуда, раздразнителност, обидчивост, недостатъчна сдържаност.  Дейността в тези случаи може да се окаже неефективна, тъй като тя рядко се довежда до край, поради лесно превключване на вниманието върху други обекти или поради преувеличение на собствените възможности, което се обуславя или съзнателно определяне на нереални срокове.

Диагноза: маниакално-депресивна реакция, мания.

Оплаквания, черти на личността и симптоми: обстоятелственост, лошо финансово състояние, мания за величие, враждебност, хиперактивност, доминация на майката, религиозност, бъбривост, алкохолизъм, ниска трудоспособност,

Водещи черти: хиперактивност, надутост, високомерност,  в анамнезата присъстват депресия и мания. Склонност към ретроспективен анализ.  Свръхактивност с много проекти, като в фаза на психоза, мисленето е странно.  Когато се сърди, може да избухне и да нагруби. Във фаза на ремисия показва способност за приспособяване към живота.

ТЕСТОВА  БЛАНКА

 

Име/фамилия …

Образование …

Възраст …

Дата на изследването …

Инструкция. Прочетете тези твърдения едно след друго и ако твърде­нието е вярно за вас, поставете знака „+" в колона „Да", ако не е вярно - поставете знака в колона „Не".

Въпросник:

1.Имам добър апетит.

2.Събуждам се свеж и отпочинал.

3.Всекидневието ми е запълнено с интересни за мен събития.

4.Работя с цената на много напрежение.

5.Понякога имам такива мисли, че по-добре да не говоря за тях.

6.Рядко имам запек.

7.Понякога много ми се иска да напусна дома си.

8.Понякога има пристъпи на смях и плач, които не контролирам.

9. Безпокоят ме пристъпи на прилошаване и повръщане.

10.Струва ми се, че няма човек, който да ме разбира.

11.Понякога ми се иска да ругая себе си.

12.Почита всяка нощ сънувам кошмари.

13.Забелязвам, че ми е трудно да се съсредоточавам.

14.Имам странни, необикновени преживявания.

15.Ако хората не интриганстват срещу мен, мога да постигна повече.

16.Имаше време, когато извършвах дребни кражби.

17.Имам периоди, в които не мога да се заловя за работа.

18.Имам накъсан и неспокоен сън.

19.Когато съм сред хора, чувам странни неща.

20.Повечето хора, които ме познават, се отнасят с мен добре.

21.Често ми се налага да слушам хора, които знаят по-малко от мен.

22.Струва ми се, че другите са по-щастливи от мен.

23.Мисля, че хората преувеличават нещастията си,за да постигнат съчувствие и помощ.

24.Понякога сервилнича.

25.Убеден съм, че не ми достига увереност в себе си.

26.Много рядко имам мускулни спазми или потрепервания.

27.Постоянно имам чувството, че съм направил нещо недобро.

28.Повечето време се чувствам щастлив и доволен от живота.

29.Някои хора така обичат да командват, че на мен ми се иска да направя точно обратното, дори и да знам, че са прави.

30.Знам, че има хора, които са настроени срещу мен.

31.Мисля, че повечето хора предпочитат да постъпят нечестно заради изгодата, отколкото да изпуснат случая.

32.Много често ме безпокои жлъчката.

33.Често не мога да разбера защо съм бил толкова вироглав.

34.Понякога мислите ми текат бързо и не успявам да ги изрека.

35.Мисля, че в моя дом животът е не по-лош, отколкото при повечето мои познати.

36.Понякога съм убеден в собствената си безполезност.

37.В последните години самочувствието ми е лошо.

38.Понякога не съзнавам какво правя.

39.Мисля, че често са ме наказвали незаслужено.

40.В момента се чувствам най-добре от когато и да било в живота ми.

41.Не се безпокоя, ако говорят за мен.

42.Паметта ми работи добре.

43.Трудно ми е да поддържам разговор с хора, с които току-що съм се запознал.

44.По-голяма част от времето чувствам слабост.

45.Рядко имам главоболие.

46.Не ми е трудно да пазя равновесие при ходене.

47.Не харесвам всичко, което зная.

48.Има хора, които се опитват да ми вземат идеите.

49.Уверен съм, че няма прошка за моите постъпки.

50.Иска ми се да не съм толкова срамежлив.

51.Често забелязвам, че се тревожа за нещо.

52.Моите родители често не одобряваха познанствата ми.

53.Понякога мога да клюкарствам.

54.Понякога чувствам, че много лесно взимам  решения.

55.Никога не съм забелязвал, че имам сърцебиене или задух.

56.Лесно излизам от кожата си, но бързо се успокоявам.

57.Имам периоди на толкова силно безпокойство, че не ме сдържа на едно място.

58.Често вкъщи се заяждат с мен без основание.

59. На никого не му влиза в работата това, което ми се случва.

60.Не упреквам хората, които се възползват от грешките на другите.

61.Понякога съм изпълнен с енергия.

62.В последно време се е влошило зрението ми.

63.Често имам шум в ушите.

64.Някой се опитва да въздейства на мислите ми.

65.Имам периоди на безпричинна радост.

66.Почти винаги се чувствам самотен, дори когато съм сред хора.

67.Мисля, че всеки би могъл да излъже, за да избегне неприятности.

68.Аз съм по-обидчив от другите.

69.Понякога главата ми работи необичайно забавено.

70.Хората често ме разочароват.

71.Злоупотребявам с алкохолни напитки.

image

image

image

image

image

Източник:
image

image

Категория: Други
Прочетен: 26 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                     Психологически проблем – структура, нива и типове проблеми.

                                                (психологическо консултиране)

 

Една от първите стъпки, които предприема психологът при консултиране на клиента (първа/втора среща), е да определи от какъв тип, структура и ниво на изразеност е неговия психологически проблем. Тези сведения са особено важни при изготвянето на психологическата формулировка.

 

Съдържание на материала:

1.Структурата на психологическите проблеми.

2.Същност на психотерапевтичното решение на проблема.

3.„Решения“ на психологически проблем, които трябва да се считат за нетерапевтични или дори антитерапевтични.

4.Адекватното терапевтично решение в субективния свят на клиента.

5.Нива на разрешаване на психологическите проблеми.

6.Характерни промени в психологическите свойства на субекта, при преход от едно ниво на проблеми към друго.

7.Типове проблеми на различни нива.

 

Нека да започнем с прост логически анализ. Проблемът става проблем тогава, когато индивидът иска да постигне някаква цел, но не успява. С други думи, винаги има субект, има желание (без желание няма проблем), има някаква реална или въображаема цел и има някаква бариера (преграда), реална или въображаема, която не позволява да се постигне желанието.

Ако няма мотивация, то тогава просто няма проблем!  Проблемът възниква само тогава, когато целта е недостижима. Всеки проблем е свързан с наличието на пречка за удовлетворяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив) на човек.

Не всички проблеми са психологически по своето съдържание. Ако се изучават външни за човека въпроси (икономически, политически, научни, социални и т.н.), те се решават с външни средства, т.е. има начин да се преодолее препятствието, което стои по пътя.

Например един учен търси дълго и мъчително отговор на научен въпрос, провежда изследвания, анализира и изведнъж получава просветление – „Еврика!“ С това откритие пътят е отворен и става възможно да се постигне не само поставената по-рано цел, но и много други. Друг пример, млад човек се нуждае от пари, намира работа, която му подхожда и решава финансовия си проблем.

В обикновения случай субектът не работи върху себе си, а създава начини за преодоляване на препятствието или натрупва необходимите ресурси. Разбира се, това е известно опростяване. Например един учен работи върху себе си, усъвършенствайки интелекта си, натрупвайки знания, стимулирайки собствената си креативност. Спортистът тренира, изгражда мускулна маса или намалява теглото си, въвежда нови способи за борба или нови видове движения и т.н. Това обаче са външни начини и те не засягат личността нито на научния работник, нито на спортиста.  Когато обаче хората започнат да работят със самите себе си като субекти на дейност, когато търсят причини за провал в самите себе си и искат да се променят за да постигнат желаните цели, те преминават в сферата на психологическата работа.

Не е случайно правилото, че при среща с клиента, първите въпроси, на които психологът следва да си отговори са:

-Какво иска да промени (да постигне, от какво се нуждае, какво желае, каква е неговата потребност) клиента според собствената му преценка? и

-Какво е виждането на клиента за произхода и причинността на т. нар. „проблем“, т.е., вътрешни или външни са преградите за постигане на желаната цел?

Психологическият проблем се определя от невъзможността за задоволяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив), но причините за проблема са в психиката на индивида, в неговата вътрешен свят.

В тези случаи има нещо неправилно, нещо което пречи дори когато има всички необходими условия за постигане на целта с външни средства. Например, мъж търси любовта, но той има изопачена представа за жените – те са фалшиви и коварни. Тази вътрешна нагласа, това убеждение няма да му позволи да намери любимия си човек и той може да остане сам, което на свой ред ще му създаде нови проблеми, защото така или иначе желанието и потребността му са фрустрирани.

В случай на психологически проблем, бариерата, както и самото желание на индивида, е в човешката психика. Целта към която се стреми може да бъде както реална, така и въображаема. Цялата драма се играе вътре в личността и може да бъде решена само с вътрешни, с психологически средства. Например, човекът от примера даден по-горе, трябва да промени своето генерално убеждение за общата коварност и фалшивост на жените, което действа като вътрешна пречка за постигането на целта. Проблемът е, че такова вярване се основава на някои травматични събития в миналото, при което човекът се е убедил в това качество на жените. Това негово убеждение е изпълнено с емоционална енергия и е закрепено здраво в психиката му. Ако се опитате да го убедите в това мнение, той ще се съпротивлява, понякога противно на цялата логика. Следователно, ако човек може да се освободи от фиксираните чувства (енергията), които определят привързаността на индивида към такива мисли, тогава преградата ще се рухне и проблемът ще бъде решен.

Всеки психологически проблем, с който се сблъсква човек, може да бъде представен като емоционална фиксация на индивида, за да се постигне някаква невъзможна цел или преодолее бариера, която блокира адекватните му действия.

За да опишем по-добре нашето разбиране за структурата на психологическия проблем, използваме следната метафора. В Индия хващат маймуни по следния начин: издълбават тиква, поставят вътре примамка, правят малка дупка по такъв начин, че маймуната да може да вкара ръката си вътре, хлъзгайки я по слузта на тиквата, но да не може да я извади, когато вече е стиснала в юмрук примамката.  Тогава ловецът може спокойно да се приближи и да я хване, защото тя не се сеща да разтвори юмрука и да извади ръката си. Така е и при хората: те в своето въображение вече са хванали примамката, но не могат да получат това което искат, защото не са в състояние да преодолеят преградата. Понякога такива примамки и капани може да има няколко, но изходният проблем може да се окаже само един  и когато той бъде решен, то всички останали резултативни на него проблеми могат да се разрешат от само себе си, тъй като са производни.

Основа на психичното здраве е вътрешната свобода!

Проблемът се превръща в проблем само когато някаква психическа енергия е фиксирана и не може лесно да бъде освободена. Детето може да плаче и страда неуморно, когато балонът му бъде отнесен от вятъра, ако това обаче се случи с възрастен човек, неговото желание да има балона автоматично изчезва заедно със самия балон. 

Възрастният човек престава да произвежда емоционална енергия, насочена към задържането на балона, енергията се връща назад и той се успокоява. Въпреки това, възрастните имат своите желания, които не винаги „отлитат“ заедно с „балона“.

Има две причини за страдание на хората: когато човек не може да постигне желаното и когато не може да се отърве от нежеланото! 

Желанието винаги се проявява под формата на емоция или чувство, потикващо човек към някакво действие. Фиксацията на преградата, стояща пред тази емоция е също чувство, което не му позволява да се усъмни в нея.

Човекът си казва: „Аз съм това чувство и осъзнавам своето желание“. Чувството е резултат от насоченост на потребност за постигане на конкретна цел. Чувството носи енергия, без чувство или емоция, не могат да бъдат предприети никакви действия. Емоцията е енергитичното ядро на мотива. Когато тази енергия не се реализира в постигането на целта, човек страда, т.е. човек преживява разочарование, провал, срив, защото напразно е пропиляна енергия и не е постигнато желаното. Ако той не престане да създава чувства, насочени към постигането на недостижимото, то страданието ще стане хронично.

Фиксацията на енергията на чувствата върху недостижими цели или върху мними прегради, може да се превърне в психологически проблем!

Следователно, проблемът винаги е в дезадаптивното фиксиране, но психологическият проблем може да има няколко различни типа вътрешна организация (или структура). Тези разновидности са показани на фиг. 1. Във всички схеми кръгът означава някакъв обект, който се желае или се отхвърля от дадено лице, правоъгълникът обозначава пречка (преграда), а стрелката показва желанието на индивида или отрицателния натиск от обекта към субекта (което може да бъде причинено от отрицателното желание на субекта или отхвърляне).

Както вече беше отбелязано, желанието субективно встъпва във формата на едно или друго чувство. Чувството (емоцията) привързва човек към един или друг обект. Чувството се явява тази енергия, която се изпраща от индивида или за постигане на  непостижима цел или за отхвърлянето на нежелан обект или състояние, или едновременно и двете желания, като чувството същевременно дава енергия на едното или другото субективно препятствие.

Показаните на фиг. 1 схеми отразяват първични (изходни) структури на проблема:

а) Чувството е насочено към постигането на целта. Целта и бариерата могат да бъдат реални или въображаеми, целта може да бъде реална или илюзорна недостижима или забранена.

б) Чувството е насочено към премахване на обект, който е нежелан. Обектът може да бъде реален или въображаем, както и външен по отношение на субекта (например агресор) или вътрешен (например, нежелани спомени). Едновременно с отблъскването, обектът може да бъде привлечен от несъзнателни чувства.

в) Амбивалентните чувства се изпитват към един и същи обект. Няма бариери, но субектът изпитва конфронтация между силите на привличане и отблъскване.

г) Две чувства с еднаква сила са насочени към несъвместими обекти.

д) Субектът иска да се избави от нежелан обект, но това е възможно само когато влезе в контакт с друг нежелан обект (избор на две злини). Жизнената ситуация е толкова непоносима,  че субектът се стреми да избяга от нея, но ако това стане, ситуацията ще стане още по-лоша. 

image

Фиг. 1. Структура на психологически проблеми

Във всички изброени по-горе случаи е използван терминът обект, с който се обозначава  предмет или друга личност, но терминът може да се използва и за определена дейност, ситуация, морална оценка, емоционално състояние, което е желателно или обратно неприемливо за субекта.

В бъдеще проблемът се развива и расте, генерирайки множество симптоми и все по-нови и нови трудности, проявявани в различни области на човешкия живот.

 

Ето някои примери за често срещани проблеми по отношение на тяхната структура:

Структурата на първия тип (фиг. 1а) има следните психологически проблеми:

-невъзможност за реализиране на мечти или амбиции поради тяхната неадекватност или поради наличието на психологическа бариера;

-скръб, тежка загуба, любов и т.н .;

-желанието да се промени миналото, да се поправи нещо, да се върне в „минали“ години;

-морално забранени сексуални, агресивни и други желания;

-желание да промени други хора по един или друг начин;

-идеалистични, фантастични, хипертрофирани желания.

Структурата на втория тип (фиг. 1б):

-желание да се избави от нежеланите ефекти на околната среда или от други хора, от които практически не може да се избави или има психологически забрани за избавление (спасение);

-обсебващи страхове, мисли, действия;

-усещане за вина за това, което е било извършено, суицидни тенденции, преживявания за минал срам, позор и т.н .;

-пост-стресови преживявания (в резултат на нападение, катастрофа, терористична атака, изнасилване);

-желание да се избави от недостатъци в съответствие с нереалистични принципи или стандарти;

- различни видове зависимости (емоционални, алкохолни, наркотични и др.).

Структурата на третия тип (фиг. 1в):

-любов към омразен, презрян или отвратителен обект;

-желанието да се постигне целт, успех и страхът пред успех;

-благодарност и унижение; възхищение и завист; радост и скръб; удоволствие и страх –

едновременно;

-желание да направи и да не направи; да каже и да не каже; да изрази чувства и да ги скрие;

-желание да победи противника и едновременно страх от него;

-стремеж към риск и самоубийство – едновременно;

Структурата на четвъртия тип (фиг. 1г):

-желание да има два несъвместими варианта едновременно, да не губи нито едното, нито другото;

-избор от два еднакво привлекателни варианта;

-незрялост на личността; неспособност за избор и поемане на отговорност; страх от грешки; нерешителност;

-рисков избор, предопределяне на съдбата, печели или губи;

-постоянно мятане от един вариант към друг; колебания между надеждата и отчаянието и т.н.

Структурата на петия тип (фиг. 1д):

-ситуация, при която субектът живее с нетърпимо лице, например с тиранин, психопат или престъпник, но е зависим от него;

-социална недостатъчност, която води до аутизъм или начин на живот на бездомник и т.н .;

-морален избор между престъпление и гибел;

-загуба на престиж, разрушение, друго събитие, което е довело до субективно непоносима ситуация, но всяко „излизане“ заплашва с още по-големи загуби;

-избор между самоубийство и позор, подчинени на насилие и смъртен риск;

-избор между необичан мъж и любим човек, с който човек не може да живее по икономически причини.

Във всички случаи, задачата на психотерапията е да помогне на клиента да се промени, а не да му помогне да промени външния свят, да реши проблема чрез субективни, вътрешни, а не чрез външни промени.

Разбира се, във всеки конкретен случай се изисква да реши каква промяна ще бъде най-адекватна, най-подходяща за екологията на човешкия живот, какво емоционално фиксиране трябва да бъде отстранено. Ако човек страда от факта, че не може да оцелее при загуба, тогава е необходимо да му се помогне „колкото и да е трудно“. Ако човек страда, защото не може да постигне щастие, защото е убеден в собствената си непълноценност (в този случай самият той играе ролята на бариера), тогава той трябва да се избави от чувството си за непълноценност, т.е., да се работи с неговите погрешни самооценъчни вярвания и убеждения.

Например, пречка може да бъде страх, който не позволява на младия мъж да обясни своите чувства на момиче или успешно да премине изпит. В този случай, е необходимо да се премахне не любовта на момичето или желанието да се учи, а страхът, който държи човек в психологическо робство.

Още веднъж следва да се подчертае, че субективната бариера обикновено е резултат от неадекватно емоционално фиксиране. Следователно, целта не е в общото и пълно избавление от желания, а в избавление от страдание. В резултат на правилно проведената работа, в човек винаги възниква чувство за освобождение и връщане към отворения свят на нови възможности, неговата способност да удовлетвори разумните си нужди нараства.

Нека повторим: същността на психологическата работа във всички случаи се състои в това, да се спаси индивида от причиняващата му страдание зависимост от обекта или от неадекватната бариера (преграда). В различните школи и традиции на психотерапията тази цел се постига с различни средства. Но във всички случаи човек трябва да стане по-свободен, отколкото е бил,  от него да стане в по-голяма степен субект на своя живот, отколкото е бил.

Пример.

При продължителна работа с девойка в депресия момичето вярва, че личното й щастие е невъзможно, защото тялото й е много грозно (което не съответства на реалността). Субективната бариера за интимност била създадена в детството, когато баща й отхвърлил опитите й да се докосне до него и изразил негативно мнение за нейната фигура. За да се избави от депресията, трябвало да бъде опровергана фиксацията в бащинското отношение, което практически не е лесно, поради обичта на момичето към баща си.

Докато проблемът не бъде решен, страданието кара индивида да се адаптира по някакъв начин към своето хронично патогенно състояние. Той прилага различни външни и вътрешни трикове (психологически защити и поведенчески реакции), за да се адаптира (за да компенсира дефицита) към него, без да разреши проблема – все пак индивидът трябва да функционира по някакъв начин. Тези техники въвеждат допълнителни изкривявания в начина на живот и емоционалното му състояние. В бъдеще самите те могат да доведат до нови проблеми и до нуждата от създаване на допълнителни начини за приспособяване.

В контекстът на психологическата консултация, установяването на психологическите защити и поведенчески реакции, които обикновено са стереотипни и твърди, като самите те са част от прожлема, се явява друга задача на психолога.

В резултат на това основният проблем поражда поредица от вторични психологически изкривявания, под повърхността на които първичният проблем може да не е видим. Ако психологът решава тези вторични проблеми, те имат тенденция да се възстановяват отново, защото без тях индивидът вече не може да се справи. Решаването на основния проблем незабавно премахва необходимостта от всички допълнителни приспособления, но за да се достигне до него и да се помогне на клиента да го разреши, понякога може да е много трудно.

Защо е така ли? Защото индивидът (Аз-ът) е използвал защитни механизми, които са невидими за него, а в много случаи тези механизми са били задействани много назад във времето – в детството, като майсторски скриват в несъзнаваното факти, събития, емоции, причинили травми.

Ето някои често срещани психологически механизми за адаптиране към основния проблем, които действат като своеобразни защити, въпреки че на практика те могат да бъдат много повече.

Агресията е първата и често срещана реакция при фрустрация (неудовлетвореност). Тя може да бъде насочено към бариерата, към целта, към самия себе си, към непознати хора, дори срещу предмети. Агресията по принцип само влошава ситуацията, но в редки изключения може да бъде  конструктивна, в смисъл на текущо решаване на проблема. Понякога тя може да се използва като метод за намаляване на вътрешния стрес. Известен е примера с прилагане на този способ в някои японски фирми, в които работникът може да победи пластмасовото копие на началника си с пръчка и по този начин да смекчи своето чувство на фрустрираност. Някои методи на психотерапията специално предизвикват човек да освободи агресията в безопасна форма.

Репресията (или потискане) се изразява в потискането на своите желания, като човек ги изтласква в несъзнаваното. Естествено, това не води до освобождаване от зависимостта. Напротив, както отбелязва З. Фройд, потиснатите желания стават още по-силни и освен това избягват съзнателния контрол. В терапевтичния смисъл няма нищо положително в потискането, но в социално отношение едва ли е възможно да се развива обществото и човека, без да е необходимо да се потискат или поне да се съдържат определени импулси (агресивни, сексуални и т.н.).

Ескапизмът (бягство) е реакция за избягване на травматична ситуация, а понякога и на други ситуации, свързани с основния проблем. Този вид поведение „спестява нервите“ и „спестява страховете“, но естествено не помага да се намери решение, да се получи истинска независимост и свобода и дори понякога създава и допълнителни трудности. Например, млад мъж (момиче), преживял провал в любовта, понякога започва да избягва такива взаимоотношения, което води до развитието на комплекс от други емоционални проблеми или момиче с висока тревожност, формирана в резултат на ранна травма по модела на родителските предписания и развиваща се върху благоприятна „почва“ от личностни предразположености (черти), постепенно формира базови негативни самооценъчни убеждения  - комплекс за непълноценност, които взети заедно я подтикват към приемане на едно стереотипно избягващо, пасивно поведение във взаимоотношенията и дейността й.

Регресията е поведение, характерно за по-ранните етапи на развитие, това е на практика неговата примитивизация. Например, в стресова ситуация хората често заемат т. нар. „вътрешноутробна поза“, издърпват колената до брадичката си и ги прегръщат с ръце. По този начин те се връщат на етапа на развитие, в който се чувстват напълно защитени и спокойни. Това помага да се преодолее един труден момент в живота, да се намали въздействието на стреса, но не решава проблема сам по себе си. Нещо повече, често това поведение позволява на човек да се освободи от отговорност за решаване на собствените си проблеми, поради обичайната позиция на малкото дете.

Рационализацията е опит да се обясни или да се оправдае поведението по някакъв необмислен начин, като истинските мотиви за това не се осъзнават. Рационализацията също позволява на човек да премахне отговорността от себе си, да я прехвърли на обстоятелства или на други хора и т.н. Хората винаги се опитват да обяснят и оправдаят поведението си, но рядко някой се опитва да го промени. Истинското разбиране на мотивите винаги носи позитивни изменения в поведението и облекчение, но и до запазване на предишната позиция, служи като прикритие на истинските причини за действията.

Сублимацията е пренасочване на човешката дейност от основния проблем, където човек не успява, към друг вид дейност, където успехът се постига, гарантиран е, дори и въображаем. Например проблем, който не може да бъде решен в реалния живот, може да бъде решен с фантазии и мечти. Човекът „не търси там където е загубил, а там, където може да намери“. Понякога служи като мощен източник на творчество, но по-често води до безплодно разхищение на енергия, до срив в личностното развитие и провал.

Проекцията е прехвърлянето на собствените си несъзнавани мотиви на поведение към обясненията на друг човек (вменяване). Така един агресивен човек е склонен да обвинява другите хора в агресивност по отношение на себе си, в ежедневния живот това се нарича „съди за хората по себе си“.  Ясно е, че проекцията не води до решение на проблема.

Аутизмът е самозатваряне на личността, изолация от комуникация и активна дейност. От това състояние е много трудно на човек да излезе. Той също е бягство, както ескапизмът, но за разлика от него, тук човек избягва напълно контактите с други, особено ако контактът засяга болезнената област.  Така се самолишава от така необходимата му външна подкрепа (протекция). Това всъщност е отказ изобщо да се види как вървят нещата, да се направи нещо и т.н.

                                                                           *    *    *

Представените като примери способи за адаптиране, позволяват на човек „да  променя ситуацията, без да се променя нищо“, промяна, която не води до решаване на проблема и запазва привързаността на субекта към страданието и патологично поведение.

Именно неудържимата сила на привързаност към целта (или стимула), прави човека „де факто“ обект по отношение на определена ситуация, т.е. прави я детерминирана, неразбираща, непроменяща, ригидна, без перспективна, монофункционална. Обратно, отслабването на фиксацията позволява на субективността на даден човек да се прояви, т.е., да се активизират неговата дейност, разбирането за себе си (осъзнаването), способностите за промяна, творчеството и самоусъвършенстването, създаването на своя перспектива и многоизмерност.

По тази причина всички методи, които позволяват да се отслаби робската, патологична зависимост на човек от някакъв обект, мисъл, образ или състояние, се явяват психотерапевтични по своите действия и значения. Всички методи, които усилват зависимостта или заместват една зависимост с друга, още по-силна, трябва да се считат за антитерапевтични.

Пример:

В Америка една жена умряла с тегло 457 кг. Само веднъж тя успяла да отслабне до 200 килограма, но не издържала и отново започнала да дъвчеше любимите си сандвичи от свинско месо. Преди смъртта си тя признала, че постоянното дъвчене на сандвичи я спасявало от спомените за жестоко изнасилване в младостта си.

Представете си, че тази жена е преминала през обучаващ курс и на нея и бъде внушено отвращение към мазнини и висококалорични храни. Тя ще загуби от теглото си, но какво ще прави с основния си проблем? Психичното страдание не е излекувано, трябва да бъде забравено. Ясно е, че може да има изход: самоубийство, наркотици, алкохол … и само психотерапията е тази, която може да освободи човек от унищожаващото хронично  страдание, а тогава няма да му се наложи да търси деструктивни изходи.

Методите, прилагани в психотерапията и консултирането обикновено са насочени към разкрепоставане (освобождаване от фиксацията) на субекта. По тази причина се използват определени техники за пробуждане на инициативността; на способностите да се вземат решения и да се прилагат; на способи за повишаване на осведомеността и осъзнаване състоянието на проблема, както и разбиране на своите чувства и желания; техники за промяна на обичайните начини на поведение и мислене; методи за стимулиране на творчеството и самостоятелно развитие; методите за създаване на смисъл в живота; откриване на нови възможности за личността и нови способността да бъде истински обект на живота си. Всички те работят срещу първичната патогенна фиксация, срещу запазването на състоянието на „човекът-обект“

Проблемът може да бъде с различно ниво на сложност, което зависи от интензивността на вътрешните енергийни потоци (емоции), които са свързани с вътрешните бариери, а също и от различните типове проблеми - в зависимост от конкретните нереализирани стремежи и конкретните начини за болезнено приспособяване към тази ситуация.

В психиатрията има подробна класификация на различни психиатрични разстройства и терапевтът трябва да бъде запознат с нея. Тази класификация обаче не разглежда психичните разстройства като прояви на един или друг психологически проблем и отделя непроницаемата стена между обикновени психологически трудности от „заболяванията“.

Схемата, показана на фиг. 2 отразява опит за предложение на „периодична таблица“ с някои психологически проблеми, включително т. нар. болести. Подчертаната (удебелена) стрелка във всеки правоъгълник условно обозначава силата, свързана с емоционалната енергия. Вертикална удебелена черта разделя зоната на психичното здраве (ляво) от зоната на „заболяването“ (дясно), въпреки, че тази граница е до голяма степен условна. Белите стрелки свързващи правоъгълниците съответстват на нивото на проблема и показват, че индивидът преминава от едно ниво към друго. Те обаче показват, че всички нива са на един ред – от максимална проява на субективност на индивида до все по-дълбоко и системно разрушаване на личността.

image

                                      Фиг. 2. Нива на психологическия проблем

Предложения обяснителен модел е твърде опростен, но той е необходим, за да се подчертаят някои общи тенденции. Всички проблеми се намират на различни нива по отношение на трудностите при тяхното решаване и по отношение на дълбочината на „увреждането“ на личността. На всяко ниво има различни видове психологически проблеми, например на нивото на неврозите има много различни видове неврози. Въпреки това, нивото на сложност на различни неврози е приблизително една и съща, тъй както при неврозите е нарушена една или друга сфера на взаимодействие със света, но не е нарушена структурата на личността, както например при психопатиите и не е нарушена адекватността при възприемане на реалността, както при психозите.

 

1.Ниво свръхнорма.

Това е нивото, което според А. Маслоу постигат самоактуализиращите се индивиди. Той счита, че те не са повече от 1% от общия брой хора, но именно те са водещата сила на човечеството. „Обикновените“ хора също могат да достигнат това ниво, но бързо се връщат в предишното си състояние. На това ниво човек често изпитва вдъхновение, озарение, щастие. Съзнанието е особено ясно, а в главата непрекъснато нахлуват  творчески идеи. Тези хора действат гъвкаво, спонтанно, искрено и ефективно. Повечето хора, живеещи на това ниво се оказват истински гении в една или друга област, макар че понякога те могат да понижат нивото си и да се проявяват не в най-добрата си страна.

При такива хора почти няма неврози и те много лесно понасят психологически травми. Те се характеризират с лекота, отсъствие на стереотипи, липса на емоционално и физическо напрежение. Може да се каже, че на ниво свръхнорма липсват каквито и да е проблеми, но всъщност, това не е така. В по-голямата си част това са проблеми на творческата реализация в света или проблеми, свързани с разбирането на духовната страна на живота. За да разберат проблемите на такива хора, човек трябва поне от време на време да бъде на това ниво. Степента на тяхното фиксиране е минимална и способността да се освобождават от нея е максимална, те са психологически най-свободните и най-силно изразяващи своята субективност.

2. Ниво норма

Това е нивото, на което също всичко изглежда благополучно. Така нареченият нормален човек е добре адаптиран към социалната среда, той се справя успешно с работата и семейните си отговорности, но не без трудности и неприятности. Съзнанието му ясно, емоционално състояние в по-голямата част комфортно, има такова ниво на щастие и вдъхновение, което обикновено изпитва човек преживяващ на ниво свръхнорма, което обаче той може да достигне само от време на време. Той е достатъчно гъвкав, за да реагира на променящите се ситуации без напрежение, но няма постоянно чувство за лекота, полет и вдъхновение.

Типовете проблеми, с които се сблъсква един „нормален“ човек, също са съвсем нормални: трудности при адаптирането към променените ситуации; трудностите при обучението; при извършването на сложна дейност и работата; развитието на творческия потенциал; развитието на способностите и т.н.

На това ниво, конфликтът между желанията и препятствията (бариерите, препятствията) не е прекалено голям, а освобождаването от фиксирането става лесно, когато се изложат на разумни аргументи.

Няколко думи за понятието „норма“. Въпреки че определението за норма в науката все още е много проблематично, могат да се откроят два основни подхода към това определение. Първият се състои в това, че за норма се признават всички свойства на индивида, които са средни показатели и са присъщи за дадена популация или група. Лице, при което тези свойства се отклоняват от средните показатели  се приема за извън нормата.

Вторият подход се използва интуитивно от психиатрията и обикновените хора в ежедневието. За норма се признава всичко, което не е „не-норма“, а „не“ е това, което напълно съвпада с общоприетото и обичайното.

Човек, който твърди, че две плюс две е пет, се различава рязко по своите съждения от очевидния за всички, универсален (а не среден) възглед за живота, той лесно може да бъде разпознат като анормален или не съвсем нормален. Анормален е например човекът, който твърди, че съседите го преследват с помощта на телепатия.

Следователно, всичко което не съответства на очевидното, твърдение с което почти всички се съгласяват се счита за абнормно. Последната дефиниция е най-използваната, т.е. операционализирана. Трябва обаче да се разбере, че понякога тази дефиниция принуждава да се  признават някои анормални хора  като гениални, т.е., поведение, което противоречи на очевидността се отличава с мъдрост, проницателност, логика, а заключенията му се потвърждават от практиката.

3.Ниво на поведенческа дезадаптация.  

Това ниво може да се нарече нивото на невротични реакции – индивидът не е добре адаптиран към определени области на живота. Временно не се е справял с редица елементарни житейски ситуации, неадекватно е реагирал на трудностите, имал е проблеми с комуникацията. В сравнение предишното ниво, тук неговото съзнание е по-малко ясно и по-тясно, особено по отношение на самосъзнанието; логиката понякога е нарушавана; личността често изпитва отрицателни емоции и напрежение.

Проблемите, с които се сблъсква обикновено се отнасят до взаимоотношенията с други хора; трудности в работата и в училище; несигурно поведение; неадекватни емоционални реакции и т.н. Временно на това ниво могат да постъпят „нормални“ хора, но бързо го напускат. Хората, които живеят на това ниво постоянно, често показват подобни сривове.

Те са фиксирани и постоянно се чувстват разочаровани. Сривовете настъпват тогава, когато е засегнатата зоната на фиксираност (болнотто място). Тогава пълно адекватна реакция е невъзможна за тях. Гъвкавостта е до голяма степен е загубена, те могат да се сдържат, но не могат да се освободят от фиксацията, въпреки че често я осъзнават. Тяхната субективност е частично повредена в житейски области, свързани с фиксирането, като проявяват стереотипни реакциии.

4.Ниво на емоционални нарушения.  

На това ниво индивидът изпитва временни (няколко дни, понякога седмици), но много сериозни невротични състояния: депресивни състояния, изблици на гняв, отчаяние, чувство за вина, тъга. Тези състояния постепенно преминават и не се повтарят редовно. Възможно е да има хронични, но не твърде силни, отрицателни емоционални състояния. Всички признаци, споменати по-горе, сега при емоционалните нарушения се усилват: съзнанието се замъглява и стеснява, губи се гъвкавостта на мисленето, вътрешното и телесното напрежение се увеличава.

Типове често срещани проблеми, характерни за това ниво са: загуба на любим човек; разочарование в любовта; неспособност да се реализират важни цели; трудни взаимоотношения в семейството; загуба на смисъл в живота; последици от стрес, страх и др.

Фиксирането е по-силно, а логическите аргументи не помагат на индивида да се освободи. Способността да бъде субект е сериозно увредена, много форми на жизнена дейност излизат извън сферата на интересите или се затрудняват, хоризонтът на съзнанието се стеснява, способността да се общува и да разбират други хора намалява. Общата адаптивност не страда, но стереотипите се увеличават. Индивидът сякаш обикаля в кръг, завързан с въже за проблема си, който е поставен в центъра на този порочен кръг.

5.Ниво на невроза.

Това ниво традиционно се отнася към нивото на заболяванията, но с психологически подход в основата на това нарушение може да се открие психологически проблем. Впрочем, съвременната медицина счита неврозата за психогенна, както и за обратима болест.

Невротичните състояния и реакции стават постоянни (или периодично се повтарят). Към тях се отнасят такъв тип проблеми (или адаптации) като: натрапчиви страхове (фобически неврози), обсесивна невроза (обсесивно-компулсивно невроза), хипохондрия, хистерия, невротична тревожност, анорексия, булимия и т.н. На същото ниво на сложност може да бъдат поставени психосоматични заболявания, които обикновено са свързани с: астма, хипертония, стомашни язви, алергии, главоболие, както и много други, както и проблеми като алкохолизъм и пушене. Тук следва да се включи и  явлението посттравматичен стрес.

Във всички тези случаи в основата на „заболяванията“ стоят дълбоко психологически фиксации, обикновено свързани с особености в детското развитие (с изключение на посттравматичния стрес). Това може да бъде кастрационен комплекс (според З. Фройд), комплекс за непълноценност (според А. Адлер), неадаптиран житейски сценарий (според Е. Бърн) и други психологически фактори.

Фиксациите тук са силни, както по отношение на тяхната ригидност, така и по отношение на силата на самите фиксирани чувства. Освобождаването от фиксацията не се поддава на съзнателно усилие, човек усеща своето безсилие пред проблема. Фиксацията не допуска в съзнанието истинските причини за фиксирането, използва защити (в психоаналитичния смисъл), за да се избегне именно това разбиране. Субективността е увредена в по-голямата част от житейските сфери, съзнанието е ограничено, стереотипите са усилени, мускулното и психологическо напрежение растат, увеличава се обема от негативни емоции. Появява се чувство на безсилие, безпомощност и безнадеждност (т.е. обективни състояния).

6.Ниво на психопатия (или разстройство на личността).

Тук се включват болезнени изкривявания на характера, т.е. тук става дума за изкривявания на самата личност. Визират се шизоидните, хистероидните, епилептоидните, хипертоничните и други видове психопатии. Към това ниво се отнасят сексуалните извращения, маниакални типове поведение, патологични лъжци, наркомании и др.  

Съзнанието на такива хора не е толкова замъглено или стеснено, колкото изкривено. В техния вътрешен свят доминират негативните емоции: гняв, страх, омраза, отчаяние… Понякога това е външно невидимо, но в критична ситуация тези емоции се проявяват в патологична форма. Постоянното напрежение се усеща като специфична мускулна броня. Медицината отнася проблемите на това ниво както към патологията на нервната система, така и към особеностите на възпитанието в детството. Психолозите виждат психологическите причини, коренящи се в най-ранното детство или дори в пренаталния период.

Субективността на това ниво е още по-засегната, а фиксацията е още по-силна. В убежденията, емоциите, поведението и мисленето могат да бъдат проследени много ригидни и твърди структури, които не позволяват на индивида да действа свободно, подчинявайки го на себе си в противоречие с логиката за собствената си изгода. Картината на реалността не е изкривена, но отношението към някои аспекти на реалността е патологично изкривено. Самият субект е изкривен, но не може да забележи собствената си метаморфоза или не иска да я променя. Тази промяна на личността генерира много силно и ригидно първично фиксиране.

Наркоманите например се характеризират с това, че излизат от страданията си с помощта на наркотични вещества, като изкуствено се превръщат в пасивни обекти, привеждат се в „свръхнормално състояние“, но веднага след като наркотикът свърши, те като „залепени с лепило или привързани с ластик се връщат в предишното си съществуване, което сега им изглежда още по-ужасно“. Наркотиците ги превръщат от субекти в обекти, като им позволяват временно да компенсират първичното си страдание, пораждащо неосъзнати фиксации.

7.Ниво на психоза.

Към това ниво се включват: остри психотични заболявания, шизофрения, маниакално-депресивна психоза и други психози. Към това ниво следва да се отнесе и епилепсията, която формално не е свързана с психози.

Характерното за психозите е, че възприемането на околния свят е нарушено, т.е. болният не възприема правилно лицата и събитията около него и съобразно с това и поведението му е ненормално или както се казва на психиатричен език, поведението му не е адекватно. Душевно болният се ръководи в своите постъпки от илюзии и халюцинации, т.е.,  от измамни образи, чиито обекти в момента липсват в действителността, а също така и от налудни мисли, които не отразяват правилно съществуващите отношения между хората.

Човекът до голяма степен престава да контролира поведението си с помощта на съзнанието. Напрежението се увеличава невероятно, например, наблюдава се хипертензия (свръхнапрежение) на мускулите при шизофрениците. Негативните чувства с невероятна сила (омраза, страх, отчаяние) са потиснати от огромното усилие на волята, което на повърхността може да изглежда като емоционална тъга. Субективността е засегната в крайна степен, при някои пациенти тя се изразява в пълен ступор (шизофреници-кататоници). Проблемите на това ниво на медицината се определят изключително като мозъчни заболявания, въпреки че тази хипотеза все още не е доказана, както не е доказана хипотезата за психологическата природа на подобни заболявания.

                                                                     * * *

Всички изредени по-горе нива на човешките проблеми, представляват всъщност степени на „падение“ на личността. Те се характеризират с влошаване на следните жизнено важни параметри, проследени от ниво „свръхнорма“ до ниво „психози“:

-съзнанието от пълна яснота преминава към все по-стеснени и затъмнени състояния;

-степента на саморазбиране (осъзнатост) и саморегулиране също се влошава с прехода към всяка следваща степен;

-емоционалното състояние от най-радостните и прекрасни форми преминава към състояния, които могат да бъдат характеризирани само като усилваща се интензивност на отрицателните емоции с прехода от един етап към друг;

-гъвкавостта на мисленето и поведението намалява с прехода от една степен към следващата, водеща до най-ригидни варианти, а способността за творчество намалява;

-при прехода от една стъпка към друга се увеличава психологическото и мускулното напрежение: от леко и спокойно състояние на ниво „свръхнорма“ до постоянно мускулно пренапрежение и дори кататония на нивото на психозите;

-чувството за свобода и автономност на човек от пълна увереност в себе си, в своите способности и права, се свежда до убеждението, че човек е робот, командван от чужди сили;

По този начин всички психологически проблеми могат да бъдат изредени в един ред, който се характеризира с влошаване на определени параметри на психичното здраве (това не се отнася до периода на ремисии), най-важните от които са емоциите и чувствата. Те се оказват системно-образуващ фактор на психологическите проблеми, тъй като те съответстват на нереализираните стремежи на индивида. (вж. фиг. 2).

Всички нива на проблемите се различават едино от друго преди всичко по степента на фиксиране на индивида към една или друга нереализирана (невъзможна) цел. Именно това фиксиране води до загуба на свобода и автономия, стесняване на съзнанието, загуба на гъвкавост на мислене, отрицателни емоции, често насочени към себе си, мускулно пренапрежение, т.е., до все по-голяма загуба на субективност и придобиване на качествата на страдащият от болест човек. Ключови фактори са енергийната мощ на фиксираните чувства и способите за адаптиране, избрани от индивида.

С други думи: психологическото и психическото здраве са пълноценното субективно състояние на индивида.

Всички психологически проблеми представляват по същество едни или други форми,  свързващи преход на личността от субективно към обективно състояние. Свързаността със субективно състояние се явява съдържанието на психологическия проблем. Психологът не трябва и не може да лекува психичноболни хора, той трябва да може да различава нивата и типовете психологически проблеми, с които се сблъсква в практиката си и да не поема задачи, които са извън неговата компетентност. В същото време, той може да консултира по психологически проблеми дори и тези индивиди, които са на границите на психичната норма, те също имат психологически проблеми. Във всички случаи той трябва да способства за освобождаване на субекта от една или друга емоционална фиксация. 

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х.,Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Васuлюк Ф. Е. Психология переживания. Москва, 1984.

3.Гроф С. Путешествие в поисках себя. Москва, 1994.

4.Каплан Г. И, Сэдок Б. ДЖ. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

5.Карвасарский Б. Д. Психотерапия. СанктПетербург, 2000.

6.Кениг К. Когда нужен психотерапевт. Москва, 1996.

7.Комер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Москва, 2005.

8.Перлз Ф. Гештальт-семинары. Москва, 1998.

9.Роджерс К. Консультирование и психотерапия. Москва, 1999.

10.Свит К. Соскочить с крючка. СанктПетербург, 1997.

11.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

12.Юнг К. Г. Аналитическая психология. СанктПетербург, 1994.

image

Категория: Други
Прочетен: 21 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                         Ролята на психичните травми от детството.

                                          (страници на психолога в училищния сайт)


Много от нещата, които се случват с нас като възрастни, имат своите дълбоки корени в детството.

Когато станем възрастни, ние се опитваме да разберем себе си и своите проблеми. Често обаче дори не подозираме, че нашите настоящи проблеми и конфликти са свързани с периода на детството и случилите се тогава детски травми.

Най-травмиращите за нас са травмите от детството, защото често не ги помним и затова не ги осъзнаваме. Те „седят“ много дълбоко в подсъзнанието ни и особено силно и незабелязано засягат нашия живот. Всяко нарушение в семейната система се отразява не само на възрастните, но и в детето.

Травматичният опит често е свързан с заплаха за живота или безопасността, но всяка ситуация, която оставя дете в състояние на шок или самота, може да бъде травмираща, дори и да не включва физически наранявания. Емоционалните травми представляват болезнен опит от детството, който ни е изградил като зрели личности. Той ни е направил такива, каквито сме и ни кара да реагираме по определен начин на несгоди и трудности.

Като деца всички ние се научаваме да реагираме на едни или други обстоятелства, като повтаряме поведението на родителите си. Съзнателно или не, ние правим това поради факта, че все още не сме в състояние да изградим собственото си поведение въз основа на нашия опит. Родителите ни учат на всичко и затова са много важни фигури за нас.

За детето и неговото бъдеще са особено важни не отделните постъпки на  родителите, а тяхната житейска позиция: дали те живеят като любящи хора, помагат ли си взаимно, уважават ли се,  последователни ли са в своите убеждения за хората или нещо ги прави зли, тревожни, вътрешно раздвоени. Често самите родители страдат от психологически проблеми и неразрешени конфликти и дори без да осъзнават показват на своите деца неправилни примери за поведение.

Има теория, според която много от неразрешените си психични проблеми родителите  предават на децата си и то в утежнена форма. Този пренос се осъществява чрез „внушения“ от родителя към детето в ранна детска възраст. Родителите предават на децата своите „родителски представи“ (директиви) за това как трябва да живеят, да се отнасят към хората, да се грижат за родителите и възрастните и т.н.,  без дори да се замислят за факта, че техните „представи“ не само причиняват собствени проблеми, но и могат да разбият целия живот на детето.

За да получим по-задълбочено разбиране за същността на травмата, следва да се обърнем към произхода на думата „травма“. Тя има гръцки произход и означава „рана“. Това означава, че психологическата травма е увреждане, което засяга душата, поставяйки я пред тежки изпитания.   Според Ерих Фром: „Травма е такова събитие, което надхвърля онова натоварване, което човешката нервна система не може да понесе".

Често срещани ранни травми са: страх от изоставяне; страх от отхвърляне;  унижение; предателство или страх от доверяване; несправедливост.

Ранната психологическа травма се отличава със следните характеристики:

1.Тя винаги е неочаквана. Не можете да се подготвите за това. Тя, като правило, потапя детето в чувство на безпомощност, неспособност да се защити. Много често в момента на травмата то попада в емоционален ступор, без да изпитва силни чувства, то не може да се ядоса или да се спротивява, да даде отговор. То дори не знае как и с какво е свързано това. Едва по-късно емоционалността се включва и детето може да преживее болка, ужас, срам, страх и т.н. Силната, непреодолимата психична травма може да бъде изтласкана и потисната, и да не се възпроизвежда на съзнателно ниво с години, но нейните последващи действия продължават да действат и определят поведението на човек в неговия вече възрастен живот.

 

2.Тя се е случила в ситуация, в която детето не е достатъчно голямо, за да може да се справи. То се оказва напълно беззащитно пред промените, които причиняват травмата в неговия живот. От този момент нататък, то практически не може да понася атмосфера на непредсказуемост (непредвидимост),  опитва се да организира своя свят по нов начин, внимателно обмисля всякакви възможни стъпки и последствия и реагира болезнено на всякакви промени. Безпокойството става негов вечен спътник, желанието да контролира света около него става неотложна необходимост.

 

3.Детската травма променя света. Преди травмата детето вярва, че светът е устроен по един начин: то е обичано, винаги ще бъде защитено, то е добро, тялото му е чисто и красиво, хората са доволни от него и т.н. Травмата може да направи съществени корекции: светът става враждебен, близкият човек може да предаде, да накаже или унижи, тялото му трябва да бъде коригирано, то не е така красиво, то е  глупаво, недостойно е за любов и т.н.

 

4.Впоследствие с напредването във възрастност, при такъв човек винаги може да възникне ретравматизация. Това означава, че детето дори да порасне, безсъзнателно винаги може да  „организира“ и възпроизведе събития, които повтарят емоционалния компонент на травмата. Ако в детството си то е било отхвърлено от връстниците си, то в по-късния живот, събитията и хората около него така ще му влияят, че то със сигурност ще предизвика отхвърляне на другите и отново ще страда от първичната травма.

 

5. Травматизираните деца, които вече са пораснали, често не могат да си позволят да бъдат щастливи. Тъй като щастието, стабилността, радостта, успехът, сигурността – са се случили до появата на травмата. Те са били радостни и щастливи, но изведнъж техният свят се е променил и се променил по катастрофален начин за детското съзнание. Оттогава потребностите от щастие и сигурност за тях предизвикват усещането за неизбежна предстояща катастрофа.

 

6. Травмата не винаги е едно ключово събитие. Тя може да бъде постоянен психологически натиск върху детето,  опит то да бъде променено, критика с която то живее всеки ден, усещане, че не е обичано, не е нужно на родителите, постоянно чувство за вина за това, което то прави или не прави. Често детето расте с някои понякога лошо осъзнавани от него послания: „Аз трябва да се подчинявам“, „Всички около мен, са по-важни от мен“,  „Аз никога не мога да съм успешен“, "Аз не съм нужен на никой“, "Аз съм виновен за всичко" и по-точи начин хората около детето буквално осакатяват психиката му, създавайки ретравматична реалност. Работата с такива послания, които в живота на възрастните са твърдо вградени в умствената рамка, не е лесно. Още повече, че порасналото дете дори няма спомен как са се появили в света му тези послания.

 

7. Колкото по-рано е станало нараняването (травматизирането), толкова по-трудно е неговото лечение. Ранната травма е слабо запомнена. Тя се вписва в психологическите конструкти на детето, като се променя и оцелява в новите условия на възрастност, като въздейства и изопачава света по такъв начин, че в крайна сметка да се повтори, т.е. възрастният да преживява и да възприема света и себе си така, както в ранното си детство.

Да допуснем, че вече сте разбрали: „Нещо не е наред в живота ви" – изведнъж си спомняте събития, които биха могли да повлияят на актуалното ви състояние. Но не всеки е готов или има възможност да отиде при психолог, а понякога просто е трудно да бъде искрен дори със себе си.

Какво трябва да направя? От къде да започна? Опитайте следното упражнение:

Представете си в най-малки детайли една травматична ситуация, която можете да си припомните най-ясно и цялостно. След това напишете разказ за това по следната схема:

1.Кой освен вас беше участник в събитието (майка, баща, учител, съсед, деца и т.н.) - опишете дрехите (цвят, плат, стил), възраст.

2.Емоции, чувства, изражение на лицата на участниците (злоба, радост, гняв, тъга, състрадание ... чувство на несигурност, страх, агресия, изненада, неразбиране, усещане за нереалност на случващото се);

3.Където се е случило събитието и предметите, които са били там (вкъщи – мебели, играчки; на улицата – сгради; на пътя – асфалт, магистрали, селища; растения –  дървета, цветя, трева, храсти; в училището – в класната стая, коридора, двора, тоалетната;  в транспорт – автобус, влак, самолет, лодка и т.н.).

4.Какъв е бил сезонът, времето на деня, звуците, миризмите, докосванията – всичко, което си спомняте.

5.Сега си представете, че сте в настоящето и се намирате в същия този разказ, който сте описали. Сега можете спокойно да си спомните, как сте се чувствали като дете по отношение на агресора, какво сте направили, какво искахте да направите, но сте се страхували? Сега можете да направите това, защото не сте сами и има някой, който да ви защити! Какво ще кажете и ще направите сега? Опишете своите думи и действия във вашия разказ.

6.Как мислите, какъв би бил изразът на лицето на човек, който не е свикнал да се сблъска в такава ситуация? Какви емоции предизвиква във вас този човек сега? Какви асоциации имате, когато погледнете изражението на лицето му (може би той изглежда като животно, плод, насекомо?) Какви чувства ви обземат спрямо него сега? Какво мислите за този човек? На колко години е сега? Как изглежда? Какво мислите за него днес? Какво  ново научихте за себе си? Прочетете историята си и след един ден анализирайте вашите мисли и чувства!

Това е само първата стъпка по пътя към себе си. Разбира се, не е възможно най-тежките травми да преработите сами (те има силни защити и за тяхното преодоляване е нужна помощта на психолог). Ако сте опитали това упражнение няколко пъти и не можете да си спомняте и опишете емоциите, чувствата и мислите си, тогава може би е време да се обърнете към специалист.

И накрая оптимистично и поучително една притча.

„Преди много време в древен град живеел учител, заобиколен от ученици. Най-способният от тях веднъж се замислил: „Има ли въпрос, на който нашият Учител не може да даде отговор?“ Той отишъл сред една цъфтяща поляна, хванал най-красивата пеперуда и я поставете между дланите си. Пеперудата се залепила по пръстите и дланите на ръцете му и го гъделичкала. Усмихвайки се, той отишъл при учителя и попитал: „Кажи ми Учителю, каква пеперуда държа в ръцете си: жива или мъртва?“ Той държал здраво пеперуда в юмрук и си мислил, ако Учителят каже  жива, то ще стисна ръка и пеперуда ще умре, ако той каже мъртва, тогава ще отворя ръката си и ще я освободя жива. Без да погледне в ръцете на ученика, Учителят отговорил: „Всичко е в твоите ръце“.

Пеперудата е символ на душата, а Учителят е образът на „Аз-ът“ на самия ученик. Възможността за освобождаване на душата зависи от това, на какъв етап от пътуването към майсторство се намира ученика. Това е една интерпретация в контекста на темата! А какво мислите вие?

image

Категория: Други
Прочетен: 22 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        Роля на вътрешната картина на болестта, при

                                  определяне психичния статус на пациента (типология)

  

Вътрешна картина на болестта е термин, въведен в руската медицина от А.Лурия през 1935 г. (виж. Лурия Р.А. Внутренняя картина болезни и ятрогенные заболевания (5-е изд.). - М.: Медицина, 1977. - 112 с).

По дефиниция на Лурия, вътрешната картина на болестта е всичко, което пациентът чувства и преживява, цялата маса на неговите усещания, не само локалните болки, но и общото самочувствие, самооценка, самонаблюдение, представи за болестта, за причините, за всичко свързано с пациента, идващ при специалиста (лекар, психотерапевт), целия огромен вътрешен свят на болния, който се състои от много сложни съчетания от възприятия и усещания за емоции, афекти, конфликти, психични преживявания и травми.

При изготвяне на психичния статус на пациента, при написване на последващата формулировка на случая и при планиране на подходите за лечение и рехабилитация, от съществено значение е отношението на пациента към собственото си състояние (критика на болестта), което пряко засяга както лекуващите го, така и неговото обкръжение.

В руската клинична психология и медицина, Л.И. Васерман, В.В. Иовлев, А.Я. Вукс  - психиатри и психолози от Санкт Петербургската школа, систематизират типология за отношението на видовете пациенти към своето заболяване.  В съответствие с разработената проста методология за психологично диагностициране на видовете взаимоотношения с болестта, те разграничават следните типове пациенти:

1.Хармоничен (Х). Има трезва оценка за състоянието си, без склонност да преувеличава опасността или да вижда всичко в мрачна светлина, но без да подценява сериозността на болестта. Стреми се активно да съдейства за успеха на лечението. Не желае да натоварва другите с трудностите, с грижата за него. В случай на неблагоприятна прогноза (по отношение на инвалидността) – може да пренасочи интересите си към други области от живота, достъпни за него. При благоприятна прогноза – реагира с концентрация на внимание, грижа, интереси за съдбата на близките и техната дейност.

Ергопатичен (Еп). Реагира с „бягство от болестта в работата”, т.е. със стремеж, независимо от тежестта на болестта, да продължи да работи. Понякога работата стига до обсебване и придобива по-голяма значимост от заболяването. Има избирателно отношение към изследването и лечението, обусловени от желанието на всяка цена да запази професионалния си статус и възможността за продължаване на активната работа.

Анозогностичен (Aн). Отрича доказателствата за болестта. Отказ за преглед и лечение. Лекомислено отношение към болестта и лечението – всичко само по себе си ще оправи”. Желание да получим всичко от живота, въпреки болестта.

Тревожен (T). Безпокойство, подозрение по отношение на неблагоприятния ход на болестта, усложнения, неефективност и дори предвиждане за опасности от лечението. Търсене на нови методи на лечение, нова информация, на „авторитети”. Настроението е тревожно. Този тип предпочита да слуша мнението на другите, а не непрекъснато да се оплаква. Страховете са насочени към възможни усложнения на болестта, неуспех на лечението, други неуспехи (в работата, семейството и т.н.). Въвежда защити от тревожността - знаци и ритуали; склонност към обсесии и компулсии.

Хипохондричен (Х). Фокусира се върху болестните симптоми и други неприятни усещания, изпитва желание постоянно да говори за тях с обкръжението си. Преувеличава действителните и търси несъществуващи болести и страдания. Съчетава желанието да бъде лекуван и липсата на вяра в успеха, непрекъснато има изискванията за задълбочени прегледи и същевременно изпитва страх от вреди и болезненост от процедурите.

Неврастеничен (Н). Избухлив, раздразнителен особено при болка и дискомфорт. Раздразнението се излива върху първия човек и завършва с покаяние и сълзи. Нетърпимост към болката. Нетърпелив, не е способен да чака облекчение. Поведение тип „раздразнителна слабост.

Меланхоличен (М). Неверие в оздравяването и в успеха на лечението, дори с явно подобрение на обективните показатели. Загуба на интерес към живота. Депресия, песимистичен поглед към всичко наоколо.

Апатичен (Aп). Безразличие към изхода от заболяването и резултатите от лечението. Загуба на интерес към живота. Пасивно подчинение на препоръките на лекаря, дори при настойчива мотивация.

Сензитивен (C). Загриженост за възможното неприятно впечатление, което новината за болестта може да създаде на другите. Опасение, че другите могат да станат пренебрежителни, че ще го приемат за непълноценен човек.  Страх да не се превърне в тежест за близките.

Егоцентричен (Eг). Болестта му е на показ. Страданията и преживяванията на пациента трябва напълно да завладеят вниманието на другите. Другите хора, нуждаещи се от внимание са конкуренти, отношението към тях е враждебно.

Параноичен (П). Болестта  му е резултат на злонамереността на някого, на „лошо око и „магия”. Отнася се с подозрение към процедурите и лекарствата. Лекарят често е обвиняван в небрежност, лошо намерение и затова заслужава наказание.

Дисфоричен (Д). Настроението е мрачно, озлобено, налична е ненавист към здравите. Има изблици на гняв с обвинение за болестта си към другите. Близките хора трябва да му угаждат във всичко.   

 

Психичния статус включва определяне стила на общуване между лекаря (психотерапевта) и пациента и разработването на подходящи програми за лечение и профилактика.

Най-лесно се изгражда връзка с пациент, чието отношение към заболяването е хармонично. При този пациент по правило няма проблеми при общуването със семейството и медицинските работници. Лекарят препоръчва на тях пълна програма за лечение и рехабилитация, имайки всички основания да се надява, че сътрудничеството ще бъде плодотворно.

Ергопатичният (Еп) и Анозогностичният (Aн) типове са обединени по признак „отричане на болестта”, „бягство в работа”, „стремеж да се завърне колкото може по-скоро към работата си” – при ергопатиците и „непризнаване на очевидната болест” – при анозогностиците.  При тях специалистът е длъжен да представи рационална информация за болестта на пациентите и на семействата. Въпреки това, двата типа пациенти не са склонни да си сътрудничат или го правят с неохота, а когато почувстват облекчение са склонни да преустановят лечението си самостоятелно до следващото изостряне.  Поради това при работа с пациенти от тези видове и техните семейства, трябва да се обърне специално внимание на програмите за спешна и неотложна помощ, както и на методите за лечение при обостряния.

Тревожният пациент изисква родителски” подход. В работата с такъв пациент лекарят трябва да бъде търпелив, да предостави на пациента и на семейството му информация за заболяването и да предложи пълна програма за лечение и рехабилитация. Пациентите от тип Т” са отзивчиви на сложни програми за лечение и рехабилитация. Те трябва да бъдат насърчавани и поощряване от време на време. Въпреки това, лекарят трябва да бъде подготвен за това, че тревожността ще тлее в пациента и той ще търси и ще намира нещо, за което да се притеснява. Тревогата като конституционна черта обикновено съпътства човека, като сянка през целия му живот.

Хипохондричния тип отношение към болестта предвещава много неприятности на специалиста.  В гамата от усещанията е необходимо да се отделят усещания, свързани с увреждания на органите, от сенестоалгии и сенестопатии.  Пациентът и неговото семейство трябва да получат рационална информация за заболяването и адекватни препоръки. Известно е, че хипохондриците притесняват семейството си с непрекъснатите си оплаквания и много семейства са склонни да притискат специалистите. Хипохондричния тип пациент и специалиста са „обречени на взаимно многогодишно сътрудничество. Добро” за този тип не се случва никога, на лекаря не трябва да разчита и не трябва да се  благодари. Хипохондричните пациенти изпълняват лечебните програми и рехабилитацията, като често им придават причудлив облик (...прочетох за това ..., „…за това са ми казвали…”). Желателно е за тези пациенти да се назначат контролни срокове за прегледи (...елате след един месец, направете анализ на кръвта, ЕКГ ...). Ако това не стане, пациентът може да се „покани в клиниката.

Пациент с неврастеничен тип отношение към болестта има раздразнителна слабост. Той се дразни дори при регистрацията при специалиста, при назначаването на прегледите. Когато посещават лекар и медицинска сестра, раздразнението лесно се „изплисква” по техен адрес. Медицинският специалист не трябва да влиза с този тип в дълги оправдателни дискусии. Вината (явна, но по-често мнима) трябва да се приеме от специалиста, да се съгласи, че не всичко е перфектно в нашия медицински магазин. Това незабавно успокоява пациента. И тогава отношенията с него се изграждат на нивото на рационалната информациятип възрастен-възрастен.

Меланхоличният (депресивен) тип изисква майчин метод на общуване. По време на изследването и лечението, този тип пациент трябва да се насърчава, да се хвали за отделни постижения и успехи. Този тип пациенти са отзивчиви към комплексни програми за лечение и профилактика.

Пациентът  апатичен тип изповядва принципа: „Моята работа е да бъда болен. Вашата работа е да ме излекувате, ако имате такова желание. Работейки с пациенти от апатичен тип, лекарят и медицинската сестра трябва да поемат цялата инициатива. Подкрепата на семейството е желателно. Пациентът от този тип изисква от специалистите, майчин” подход на психотерапия. Той трябва да бъде постоянно разубеждаван в явни и мними  страхове, да му се внушава увереност в положителните резултати от лечението.

Пациентите тип „сензитивен”  обикновено имат истерични черти на характера, като в болестта тези черти се изострят.  Основното нещо при работата с такива пациенти е да се избегне поробване” на специалистта, пагубно е да се изпълняват всичките му капризи, не трябва да се позволява изземване на властта. Трябва ясно да се определи „Кой кого лекува Вие мен или аз Вас”. Пациентът винаги ще се стреми да понижи специалиста до себе си или „по-ниско”. Отношенията трябва да бъдат изградени официално, от типа възрастен-възрастен”.

Отношението на параноичният тип към болестта не е рядък феномен. Тук присъстват „злото око и „магията“ като причина за болестта, които се срещат много по-често, отколкото повечето лекари мислят. Необходимо ли е пациентът да бъде разубеден от грешката на неговото лечение за генезиса на болестта? Този въпрос се решава индивидуално. Ако пациентът вярва в уроки и „магии“, предизвикали заболяването“ и иска да ползва услугите на екстрасенси и магове, които се специализират в прочистване на къщата“ не винаги е нужно да се разубеждава. Напротив, след успешни ритуали за премахване на злите сили“,  пациентите от този тип се успокояват, стават по-достъпни за намесата на официалната медицина.

Дисфорично отношения към болестта е характерно за пациенти, които имат преморбидни черти, характерни за психопатите епилептоиден или възбудим тип. С такива пациенти се работи трудно, а към подкрепата от семейството те се отнасят амбивалентно.  Отношенията с тях трябва да бъдат изградени на принципа на "възрастен-възрастен",  като специалистите следва да изпълняват своя професионален дълг, без да се надяват на някаква благодарност и позитивно отношение на признателност от пациента. Пациентът трябва да се приеме такъв, какъвто е, без да се правят опити за промяна на патохарактерологичните му особености.

            Източник:

            Лурия Р.А. Внутренняя картина болезни и ятрогенные заболевания (5-е изд.). - М.: Медицина, 1977. - 112 с).

image

image

Категория: Други
Прочетен: 37 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.01 23:09
 

                         Обща рамка при описание психичния статус на пациента

 

Състояние на съзнанието: ясено, помрачено, аменция, делириум, фантастични халюцинации (онероиден синдром), сумрачно.

Ориентация: във времето, обкръжението (място), за собствената си личност.

Външност: конституционни особености, поза, осанка, облекло, чистота, козметика, нокти и коса; израз на лицето.

Внимание: пасивно, активно. Способност да се концентрира, устойчивост, разсеяност, изтощаемост, отвлекаемост, слабо разпределяемост, инертност, патологична концентрация, персеверация.

Поведение и психична дейност: походка, изразителност на движенията, адекватност на преживяванията, жестовете, маниери, тикове, потрепвания, стереотипни движения, мудност или пластичност, повторяемост на движения, вялост, хиперактивност, ажитираност, агресивност, ехопраксия.

Реч: (количество, качество, скорост) бърза, бавна, затруднена, заекване, емоционална монотония, силна, шепотна, неясна, мънкане, с ехолалия, интензивност на речта, височина, лекота, спонтанност, продуктивност, време за реакция, словесен запас.

Отношение към беседата и специалиста: приятелско, внимателно, заинтересовано, искрено, флиртуващо, игриво, разполагащо, любезено, любопитно, враждебно отношение; отбранителна позиция, сдържаност, бдителност, неприязън, хладно, негативно, позьорство, мнително. Степен на контакт, опит за избягване на разговора. Активно желание за разговор или пасивно подчинение. Наличие или отсъствие на интерес. Стремеж да подчертае или да скрие болестното си състояние.

Отговори на въпросите: изчерпателни, уклончиви, формални, лъжливи, раздразнителни, груби, цинични, саркастични, кратки, многословни, генерализирани, с примери.

Емоционална сфера: преобладаващо настроение (окраска, фон, устойчивост), колебания в настроението (реактивно, аутохтонно). Възбудимост на емоциите. Дълбочина, интензивност, продължителност на емоциите. Възможност за коригиране на емоциите, сдържаност. Подтискащо чувство на неудовлетвореност, безпокойство, сълзливост, страх, бдителност, раздразнителност, ужасеност, ярост, експанзивност, еуфоричност, чувство на празнота, чувство за вина, за собствена непълноценност, високомерие, възбуденост, ажитация (силна емоционална възбуда, съпроводена с чувство на тревога и страх), дисфория, апатия, амбивалентност. Адекватност на емоционалните реакции. Суицидни мисли. 

Мислене: мисли, съждения, умозаключения, понятия, представи. Склонност към обобщения, анализ, синтез. Спонтанност и аспонтанност в разговора. Скорост на мислене, коректност, последователност, яснота, целенасоченост, превключваемост от една тема към друга. Способност да прави преценки и заключения, релевантност на отговорите. Преценките са ясни, прости, адекватни, логични, противоречиви, лекомислени, благодушни, неопределени, повърхностни, инфантилни, нелепи. Мислене абстрактно, конкретно, образно. Склонност към систематизация, обстоятелственост, резоньорство, претенциозност. Съдържание на мислите.

Памет: нарушение на функцията фиксиране, запазване, възпроизвеждане. Памет за събитията от миналия живот, памет за близкото минало, запомняне и възпроизвеждане на текущи събития. Нарушения на паметта (хиперамнезия, хипомнезия, амнезия, парамезия).

Интелектуална сфера: оценка на общото ниво на знания, образователно и културно ниво на знания, преобладаващи интереси.

Критика: степен на осъзнаване на собствената си болест (отсъства, формална, непълна, пълна). Осъзнаването на връзката между болезнените преживявания и нарушенията на социалната адаптация. Мнение на пациента за промените от началото на заболяването. Мнение на пациента за причините за приемане в болницата.

Настроение и отношение към предстоящото лечение.

Мястото пациента в предстоящия медицински процес.

Очаквани резултати.

Психопатологични продукти (измами на възприятието, делириум).

Оплаквания при постъпване.

Тестиране.

image

Категория: Други
Прочетен: 51 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                             Занятие с ученици в X-XII клас на тема:

                             „Основни структурни параметри на семейната система“

 

Презентация – основни параметри на семейната система – субситеми 

Цел:  Запознаване аудиторията с основните параметри от структурата на семейната система и разкриване механизма на тяхното функционално и дисфункционално (патологично) действие.

Задачи:

-Да се предоставят основни знания за структурата на семейната система.

-Да се формират умения за идентифициране на параметрите и определяне на тяхната функционалност/дисфункционалност.

Аудитория: Текстът е предназначен за аудитория на 15-18г.

Съдържание: Материалът съдържа теоретичен текст, представен чрез презентация, примери и упражнение.

1.Семейна йерархия и субсистеми

2.Семейни граници

3.Структурни обединения в семейната система (съюзи, коалиции, колизии, триъгълници)

4.Семейни роли

5.Патология в семейните структурни единици.

Процедура:

Лекцията включва презентация и упражнение в края на сесията.

 

Тема: Семейни структури и процеси

1. Субсистеми и йерархия

2. Граници

3. Коалиции

4. Семейни роли

                                     

СТРУКТУРИ НА СЕМЕЙНАТА СИСТЕМА

Семейството изпълнява функциите си,  благодарение на  своите субсистеми:

1. Ядрено семейство

а/ съпружеска субсистема

б/ родителска субсистема

в/ сиблингова субсистема

2.Разширено семейство

а/ субсистеми на баби и дядовци

 

Съпружеска субсистема - интеракции “съпруг-съпруга

Първа нормативна семейна криза – формиране на съпружеската субсистема

„Любовта е нещо идеално, съпружеството е нещо реално.  Смесването на реалното с идеалното никога не преминава безнаказано” - И. Гете

 

-Тя се формира най-ранно в сравнение другите и определя функционирането на цялата система.

-Съпружеската субсистема  се явява компонент на съпружеския съюз и включва всички поведенчески прояви, свързани с развитието на чувство за „любов и преданост” между партньорите.

-Съпружеската субсистема няма нищо общо с ролите, които всеки един от партньорите изпълнява при взаимодействието с другите членове в рамките на разширеното семейство или мрежова семейна структура.

-Съпружеската субсистема  включва в себе си само патерни на поведение, свързани с интеракции на взаимно внимание между партньорите, но не и към децата. 

 

Родителска субсистема - интеракции “баща-майка

Втора нормативна семейна криза – формиране на съпружеската субсистема

Усвояване на родителските роли и приемане факта  „нов член на семейството”

„Семейството започва от детето”  - А.И. Херцен

 

-Родителската субсистема обединява патерни на взаимодействие, възникващи при възпитанието на децата. 

-Тази субсистема традиционно включва баща и майка, но може да включва и само един от тях, и значим (значими) други, които в един или друг период участват във възпитанието на децата.

-Тя може да се формира и при раждането на дете извън брака, при осиновяване на дете от отделно лице, при развод или смърт на единия от партньорите.

 

Сиблингова субсистема - интеракции “деца-деца

Самите деца се явяват членове на субсистема на сиблинги. 

Основната функция на тази субсистема е да научи децата на общуване с връстниците, в т.ч. - зачитане на авторитети. Това е своеобразна лаборатория, в която децата имат възможност да изследват другите хора и да експериментират с тях.  Проявата на съчувствие, умението да се самозащитиш, способността да влезеш в съюз, да се договориш или споразумееш с другия, са само една малка част от това, което  детето узнава за човешките взаимоотношения.

Когато детето е единствено, субсистемата се нуждае от усилване!

Феноменът “Обърната йерархия”

 

Съпружеска субсистема -  интеракции “съпруг-съпруга“

ПРИНЦИП:

1. Поради своята специфика от функции и роли, съпружеската субсистема трябва да удържа здраво границата си от към субситемата на сиблингите.

2. Съпружеската субсистема не бива да се бърка с родителсктата, която трябва да поддържа промукаеми граници.

“Концепция за вмешаващото поведение”

С. Минухин

ПРИМЕР-1

 

Първо ниво на семейната адаптация

Ако членовете на двойката не са гъвкави и не се заемат с изработване на правила, и продължат да се придържат към предишните си патерни на взаимодействие, то конфликтът е неизбежен.

 Колкото по-скоро двойката сформира своя структура (правила), толкова по-успешно ще започне да функционира и да поддържа състояние на стабилност по отношение на силните стресори, касаещи директно двойката (Aponte & Van Deusen, 1981).

ПРИНЦИП: Състоянието на стабилност в една двойка не може да трае дълго. Това противоречи на закона за адаптацията. Структура, която е функционирала удовлетворително на един етап в развитието, ако не се промени, в друг етап ще бъде несъстоятелна.

ПРИМЕР-2

 

Родителска субсистема - интеракции “баща-майка

-Второ ниво на семейната адаптация

Измененията от второ ниво предполагат трансформации не само в операционно, но и в структурно отношение. За разлика от първото ниво, тук промяната не може да бъде постигната посредством корекция, например някакъв компромис. 

Неудовлетворените потребности изискват съвършено нови способи за взаимодействие.  Започва пренастройване на системата и търсене на алтернативни варианти за взаимодействие.

(Terkelsen, 1980)

ПРИМЕР: 3 и 4

 

Дисфункции в структурите (патология)

За да се установи наличието на дисфункция в семейството, следва да се отговори на един основен въпрос:

 „Предоставя ли семейството възможности за удовлетворяване потребностите в развитието на всички членове?”.

При – “НЕ” – патология /дисфункция/

           

Критерии за дисфункция са:

1. Наличие и състояние на границите.

2. Разпределение на силите (съдаване на коалиции/властови позиции).

3. Разпределение на властта.

 

Дисфункции в структурите (Разпределението на властта)

Властта в семейството отразява:

1.Способността на отделен член или субсистема да изпълнява определени функции.

2.Способностите да се упражнява властта зависят от мястото в йерархията на семейството, времето, ролите и ситуацията.

3.Ако усилията са неадекватни на задачата, не съответстват на функцията или имат неадекватна точка на приложение, то действието не може да бъде успешно завършено.

ПРИМЕР-5

 

СЕМЕЙНИ ГРАНИЦИ

(типове граници)

1. Външни граници – бариери, отделящи ядреното семейство  от разширеното семейство и общия контекст

2. Вътрешни граници – бариери, отделящи субсистемите в ядреното семейство (съпружеска/родителска; сиблингова)

3. Индивидуални граници – бариери, охраняващи всеки един член на семейството.       

Функцията на всяка граница се свежда до балансирано ограничаване на проникването, филтрация и адаптация на взаимодействията (комуникацията) между семейството и външния свят.

Границите са едни от най-важните параметри на семейната структура

Границите регулират взаимоотношенията на сплотеност между членовете на семейството и между семейството и външното социално обкръжение

Границите се определят и установяват с правила:

а/ за принадлежност към една или друга субсистема;

б/ за близост и дистантност с други субсистеми

           

Дисфункционалното семейство винаги поддържа крайни граници!

1.Непромукаеми – затворени, непропускливи, твърди, ограничаващи, ригидни, филтриращи,определени.

2. Промукаеми – отворени, пропускливи, неограничаващи,  меки, неопределени.

3. Границите се охраняват от «Пазачи на вратите».

= съпругата охранява границата с нейното родителско семейство;

= съпругът охранява границата с неговото родителско семейство;

При прекалено непропускливи външни граници, в системата настъпва застой, извършва се незначим или липсва обмен на информация между семейството и обкръжението

При прекалено пропускливи външни граници, членовете на семейството са прекалено свързани (въвлечени) със социалното обкръжение и по-малко между себе си, т.е., намалява нивото на сплотеност.

При прекалено непропускливи вътрешни граници, например между родителската и детската субсистеми, то обикновено родителите за заети твърде със себе си.

При прекалено пропускливи вътрешни граници, много често съпружеската субсистема страда, което обикновено води до дефицит на интимност.

 

СЕМЕЙНИ ГРАНИЦИ (дисфункционални граници)

Примери са пропускливи граници:

     - между съпруга и неговите приятели от преди брака (семейство срещу обкръжение);

     - между съпругата и майка и (семейство на младите срещу семейство на старите);

     - между съпруга и майка му (семейство на младите срещу семейство на старите);

     - между майката и детето (родителска срещу сиблингова субсистема);

 

Дисфункционални индивидуални граници

Примери за подобна дисфункция са семействата, в които детето се назовава „мамин син” или „татина дъщеря”. 

При тези семейства индивидуалните различия или опити за автономност се оценяват отрицателно. Всеки опит на някой от членовете на семейството (основно децата) да се „отлепи” от другите получава неодобрение.  Когато децата порастват те все повече се стремят към автономност, иначе не могат да задоволяват новите си потребности, свързани с техния възрастов период.  Ако останалите членове на семейството продължат „лепливостта” си спрямо дъщерята или сина, те със сигурност ще затруднят развитието им и ще осигурят тяхната инфантилност – ниска степен на адаптивност.

Други последици:

1.         Наличието на установени дисфункционални граници означава,  наличие на неадекватност в диадата: “сближаване” – “дистантност” .

2.         Наличието на неадекватност в диадата е предпоставка  за формиране на коалиции и семейни триъгълници.

ПРИМЕР: 1,2,3,4

 

СЕМЕЙНА ЙЕРАРХИЯ СУБСИСТЕМИ

(към презентация: 01-Семейна йерархия-субсистеми)

 

ПРИМЕР-1 – Формиране на съпружеската субсистема

Младо бездетно семейство, състоящо се от господин „А” и госпожа „Б” има сравнително проста структура. Потребностите на съпрузите са свързани предимно със собственото семейство и тези на родителите. Двойката непрекъснато експериментира с различни способи да удовлетвори тези често противоречиви потребности.

След брака, при господин „А” и госпожа „Б” се наблюдава много силно изразена потребност дълго време на бъдат заедно, но същевременно и желание да общуват с родителските си семейства. Майката на „Б” (госпожа „В” живее сама) поддържа активна комуникация с дъщеря си. (По-активни са онези майки, чийто дъщери или синове са отделени и не живеят с тях). Всяка вечер те се обаждат по телефона и провеждат дълги разговори. Ако в продължение на няколко дни не бъде проведен разговор, в семейството на „Б” възниква напрежение. Този, който не е удовлетворил тази потребност започва да се тревожи. Тази тревожност автоматично се пренася в отношенията между „А” и „Б”. И тъй като човек не може да пребивава дълго време в състояние на тревожност, идва момент, в който младата двойка трябва да изработи свои правила, да подреди по значимост потребностите си за да намали напрежението.

По този начин „А” и „Б” навлизат във фаза, в която трябва сами да изработят собствените си правила. Г-н „А” започва да кори жена си за нейната зависимост от майка й, като това прави с пренебрежителен тон. На свой ред „Б” се опитва да обясни, като извежда набор от приемливи за нея аргументи, напр., че майка й е самотна и се нуждае от подкрепа и внимание. Тя привежда доводи, с които се стреми да извоюва правото за традиционни разговори с майка си, като се конкурира с мъжа си, напомняйки за неговите закъснения в работата или за заниманията му в кабинета.

Постепенно двойката „А” – „Б”  започва да се опитва да изгради определени граници, които са атрибут на всяка субсистема и система. Тези граници имат функцията да регулират достъпа на членове от други субсистеми до семейната двойка по начин, който да съхрани нормалното й функциониране. Границите трябва да са гъвкави, а това означава да са регулирани. Често правилата за регулиране се определят по метода „проба-грешка”, като всеки един от съпрузите се опитва да намери подходяща форма от една страна да удовлетворява личните си потребности, а от друга да ограничава вмешателството на външни фактори от средата във взаимоотношенията между двамата. По този начин постепенно с времето всеки един открива най-добрия начин за удовлетворение, който постепенно се стереотипизира и придобива устойчивост (Terkelsen, 1980).

ПРИМЕР-2 – Раждането на дете

В семейството се ражда дъщеря. Раждането на детето се явява стресор за всички членове и те трябва да започнат справяне с него. Възникват нови роли. Създава се нова субсистема – тази на сиблингите. Жената става майка, мъжът – баща, а майката на жената – баба. Появяват се нови потребности. Членовете влизат в нови интеракции.  Появяват се нови опасности.

Раждането на дете в семейството (особено първо дете) представлява стресова ситуация, който неизменно води до нарушаване на старата структура от роли и функции, от потребности и нагласи и изисква преформулиране. 

ПРИМЕР-3 – Втора нормативна семейна криза

Какво се случва във взаимоотношенията в семейството при новата обстановка?

Жената-майка прекарва по-голямата част от времето си в грижи за малката си дъщеря. Майчинството и носи радост. Отношенията и с бабата стават още по-близки, тъй като тя се нуждае от помощ. Мъжът се радва на факта на появилият се наследник, но същевременно започва да изпитва раздразнение от обстоятелството, че тъщата отнема времето, което е прекарвал с жена си.  Съществуващата семейна структура го лишава от възможността да контактува със съпругата си и това го принуждава да се концентрира още повече в работата.

Прекарвайки все по-малко и по-малко време с жена си, съпругът изпитва все по-силно раздразнение към заниманията на съпругата и нейната майка.  Неговата раздразнителност се поддържа от факта, че жена му не се стреми към него така, както преди.  Семейството навлиза в период на тревожност и напрежение, стремейки се да построи по нов начин своите взаимоотношения, за да задоволява нарасналите  потребности на всеки един член.  В този момент семейството се нуждае от нова структура на семейните отношения.

ПРИМЕР-4 – Втора нормативна семейна криза

Какво се случва във взаимоотношенията в семейството при новата обстановка?

След около месец отдаденост около новороденото г-жа „Б”, следвайки съвет на майка си, решава да възстанови близостта си със съпруга си, т.е. да възстанови съпружеската система.  Бабата от своя страна също желае малко отдих, който да получи в дома си.  Всеки по свой начин е заинтересован да се намерят алтернативи за взаимодействие, тъй като всички имат неудовлетворени потребности при сегашното състояние на взаимодействие.

Забележка: Изследванията сочат, че при формулирането на нови патерни за взаимодействие, често се включват уникални събития, които вършат много добра работа. Те сякаш се явяват нова писта, нова стартова отсечка за взаимодействие.

В семейството настъпва време, свързано с празнуване годишнина от сватбата.  Г-н „А” поканва съпругата си на празнична вечеря, а г-жа „Б” моли майка си да поеме грижите за детето. Г-жа „В” се съгласява, но поставя условие: „детето да бъде доведено в нейния дом”. Това е един много известен и често срещан трик за демонстрация на независимост и трябва да се изтърпи от семейството.  Подобни на тази реакция винаги съпровождат поведението на членовете на по-възрастното семейство (бащите и майките). Те трудно приемат новата ситуация и подават различни сигнали, които съвсем формално трябва да защитят самочувствието им, да демонстрират собствената си потребност от автономност и  да повишат цената си.  Тези сигнали по правило нямат отношение към младото семейство. Те се подават от „старите”, защото те имат нужда от това.

Никой от участниците не допуска, че точно тази вечер се поставят основите на нова структура на взаимоотношения между всички членове на семейството.

Г-н „А” и г-жа „Б” прекарват изключително приятно, така, както отдавна не са били преживявали своята близост.  На път за вкъщи семейната двойка минава през бабата за да вземе детето. Г-жа „В” заявява, че и е било много приятно с внучката й. Кани двойката на гости, а г-н „А” дори влиза в контакт със своята тъща и благодари.  Той вече не я разглежда като заплаха. Двойката се прибира в дома си щастлива. Всички са доволни. Отношенията са регулирани.  Бабата получава своята автономност, а двойката своята близост.

Никой от заинтересованите лица не подозира, че в този момент се ражда родителската субсистема.  Изведнъж се оказва, че възприетата алтернатива на взаимоотношения е много по-продуктивна и удовлетворява потребностите на всички.

Този пример илюстрира еволюцията в развитието на структурата на семейните взаимоотношения в периода на формиране на съпружеската и родителската субсистема и конструиране на техните граници.

ПРИМЕР-5 – разпределение и упражняване на властта

Един от често декларираните от родителите симптоми са: „Той не прави нищо от това, за което го молим” или „Аз не мога да достигна до нея”.

Симптоми от този вид много ясно показват, че в семейството има проблем с  границите и разпределение на силите.  Интересното в случая е, че междупоколенческите коалиции или алианси между родители и деца-родители закономерно водят до отслабване властта на родителите спрямо другите деца в семейството. Последните успяват да се „отлепят” от зависимостта и свръхопеката на родителите си и да получат автономия.  Аналогичен е резултата от коалицията между майката и дъщерята насочена срещу бащата, която след време води до отслабване родителския контрол над дъщерята.

…………………….

Дисфункционалното разпределение на властта в семейството води до още един проблем – нарушаване способността на отделните членове на семейството да реализират собствения си потенциал за развитие.  Родители, които се стремят да предпазят детето си от заплахите на външния свят или да го улеснят, на практика го лишават от възможността да натрупа собствен опит при придобиване на собствена власт над останалите.  Тази дисфункционалност предполага оформянето на една инфантилна личност – младеж на 17-години, който носи властови способности на 7-годишно дете, което непрекъснато стимулира родителите си да упражняват властта си върху него. 

Снимков материал за презентация:

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image





Източник:

image





Категория: Други
Прочетен: 26 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                   Занятие на тема: „Как комуникират членовете на семейството?“

                                                        за ученици в X-XII клас.

                                            (дигитална и аналогова комуникация)

 

Цел:  Запознаване аудиторията с видовете комуникация и взаимодействие. Разкриване особеностите на функционалното и дисфункционалното (патологично) взаимодействие.

Задачи:

1.Да се предоставят основни знания за структурата на семейната система.

2.Да се формират умения за идентифициране на параметрите и определяне на тяхната функционалност/дисфункционалност.

Аудитория: Текстът е предназначен за аудитория над 15-18г.

Съдържание: Материалът съдържа теоретична част, представена чрез презентация, примери и упражнение.

Структура:

1.Семейна йерархия и субсистеми

2.Семейни граници

3.Структурни обединения в семейната система (съюзи, коалиции, колизии, триъгълници).

4.Семейни роли

5.Патология в семейните структурни единици.

Процедура:

Лекцията включва четири отделни презентации и упражнение в края на сесията.


* * *
 

Когато говорим за комуникация, тя трябва да се схваща като интеракция, като трансакция. Един индивид може да участва в комуникация, без да комуникира. Например, човек може да мълчи, да се движи, да издава шумове, но да не комуникира.  По същия начин, той вижда, чува, улавя миризми, чувства и пак да не комуникира.

Следователно, комуникацията като система не може да се обяснява елементарно от позиция на „стимул-реакция”, а само като интеракция.

1. Аналогова и дигитална комуникация

Човек комуникира по два начина: аналогово и дигитално.

Аналоговата комуникация изразява взаимоотношенията между хората, например ухажването, желанието за съвместен живот, близостта, невербалната комуникация (докосване, милване и пр.) Аналоговият език притежава семантика, но не разполага с точен език за природата на взаимоотношенията, т.е. думите, които изразяват с прецизна точност нещата.

Дигиталната комуникация не изразява взаимоотношения.  Тя няма адекватна семантика в областта на взаимоотношенията. Тя има съдържателен характер – това което се говори, темата на общуване, това, което се казва.

2. Шизмогенеза (взаимодействие)

„Шизмогенеза” е термин въведен в семейната психотерапия от Бейтсън (Bateson, 1936) и според него тя е: „диференциация в нормите на индивидуално поведение, възникващо от кумулативното взаимодействие между хората”.

Шизмогенезата бива два типа:

а/ Симетрична, известна още като „симетрично взаимодействие”.

б/ Взаимодопълваща се, известна още като „взаимодопълващо взаимодействие”.

 

Симетричното взаимодействие

Симетричното взаимодействие в семейните отношения се обяснява с това, че ако единият партньор (А) прави нещо (проявява определен тип поведение), то другият (Б) отразява това поведение и го развива в още по-голяма степен, след което се разменят ролите и (А) отразява с нова, още по-голяма степен това поведение. Формира се цикъл на непрекъснато увеличение, уголемяване, развитие на поведенческия модел.  Този тип поведение акцентира на общото и минимизира различното.

Здравото симетрично взаимоотношение се отличава с това, че: (1) партньорите приемат съответните си качества; (2) взаимно се уважават; (3) имат вяра в другия; (4) взаимно утвърждава Аз-овете си, без това да е в ущърб на другия.

Ако този тип взаимоотношения се разпаднат, тогава настъпва взаимно отхвърляне, а не до девалидизиране на Аз-овете на всеки един от партньорите. Отхвърлянето е количествен процес и не засяга качеството на взаимоотношенията. Той е по-малко значим от психопатологична гледна точка, в сравнение девалидизирането, което е качествен процес.

Патология – „Псевдосиметрично” взаимодействие е патологичната форма на регрес на симетричното взаимодействие и се изразява в това, че единият партньор заставя или оставя другия да бъде симетричен. Този тип води до патология в ескалацията на симетрията.

Патологията при този тип взаимодействие се изразява в конкуренция между партньорите. Тъй като се основава на минимизиране на различията и максимизиране на общото, на еднаквото, в тези взаимоотношения „всеки иска да бъде по-равен, по-еднакъв от другия” (Дж. Оруел). В крайна сметка този стремеж не е нищо друго освен една непрекъсната борба за надмощие, в която изобилстват конфликти, спорове, кавги, боричкания, в което се заключава и патологията (регреса).

Семейства от този тип взаимоотношения преминават циклично през ескалация и през примирие. Последното настъпва поради простата причина, че партньорите не могат да издържат на високия темп, интензивност и сила на надпреварата, а и ресурсите им се изчерпват – нуждаят се от презареждане.  След известен период на затишие и примирие, те отново навлизат в цикъл на ескалация.

 

Взаимодопълващото се взаимодействие

Взаимодопълващото се взаимодействие в семейните отношения се обяснява с това, че всеки от партньорите развива различен тип поведение, всяко от което допълва това на другия.  Този тип поведение акцентира на различното и минимизира общото.

При този тип поведение взаимоотношенията между партньорите заемат две различни позиции. Единият е в  „първична”, „висша” или „горна” позиция, а другият е във „вторична”, „нисша” или „долна” позиция. Такива са например отношенията между майката и детето.

Независимо от факта, че партньорите са в различни позиции, техните поведения се допълват взаимно, тъй като заемат цялата ос на отношения, докато при първия тип те са съсредоточени в единия край на оста. Освен това, тези две поведение не се конфронтират или грубо допълват. По-скоро всеки един от тях се държи по начин, който осигурява и предполага основания за поведението на другия. Пример за това е „висшата” позиция на мъжа в семейството по един тип взаимоотношения или дейности и „нисшата” на жената по същия тип дейности. Нито единия, нито другия взаимно си пречат на този тип поведение или позиция.

И още нещо важно. Не бива да се възприема термина „висша” и „нисша” като синоними на „лоша-добра” или „силна-слаба”.

Патология – „Метавзаимодопълващото се взаимодействие” е патологичната форма на регрес на взаимодопълващото се взаимодействие, при което единият партньор оставя или заставя другия да отговаря за него. Този тип води до патология в ригидността на взаимодопълването.

Патологията при взаимодопълващите се взаимоотношения се корени във факта, че единият партньор може да заеме „висшата” позиция, само ако има друг партньор, който да заеме „нисшата” позиция. Това е така защото, само при различни позиции партньорите ще могат взаимно да се допълват. По този начин се обяснява и феномена „съзависимост”, при който единият партньор заема напълно обезценяваща, неглежираща, самоунижаваща себе си позиция, която психоаналитиците определят като „мазохистична”, а отношенията между партньорите  получават определението „садомазохистични”.

Например, ако „А” се стреми към себеутвърждаване, то той ще изиска от „Б” да отношение, което да потвърди, т.е. да допълни това себеутвърждаване. Проблемът (патологията) възниква  тогава, когато „Б” има друго мнение, оценка, отношение към това, което желае „А”. И точно тогава възниква конфликт, защото „Б” трябва против волята си да извърши в себе си промени (отстъпки, компромиси, самоунижение и пр.). Естествено е, че това изискване дискомфорт в „Б” и в много случаи то е неприемливо.

Какво се случва с партньор „Б”?  В повечето случаи при него наблюдаваме една растяща фрустрираност и нетърпимост, които водят до отчаяние, безперспективност, безсилие да променят нещата, абулия (загуба на воля), отчуждаване от себе си, деперсонализация. Понякога тези следствия могат да засегнат и двамата партньори.

От терапевтична гледна точка е интересен факта, че този тип взаимодействие може да се диагностицира само ако се работи с двойката, а не отделно с всеки. Оказва се, че при индивидуална работа партньор „Б” функционира изключително адекватно. Оказва се, че във външните си взаимоотношения (напр. в работата си) партньор „Б” се справя задоволително.

Отличен пример за този феномен може да бъде открит в статията “La folie a deux” „:Лудост за двама” (Lasegue & Falret, 1877),  в която авторите посочват, че „в една двойка не трябва само да се изследва влиянието на „лудия” върху предполагаемо „нормалния”, но и обратното – влиянието на рационалния върху лудия и да се покаже как различията се елиминират чрез взаимни компромиси”

Ако този тип взаимоотношения се разпаднат, тогава настъпва взаимно девалидизиране, а не до отхвърляне Аз-а на всеки един от партньорите. В този смисъл девалидизирането е много по-значим процес (качествен, настъпва обезценяване) от психопатологична гледна точка, в сравнение отхвърлянето на вечно конфликтуващите партньори, затънали в по-малко или повече открити кавги.

Аксиома: Всички комуникационни размени са само два типа: симетрични или взаимодопълващи се, в зависимост от това, дали се основават на равенство (симетрия) или различие.

3. Примери на случаи от практиката

Още в самото начало следва да се отбележи, че корекцията в посочените психопатологични модели на комуникация е изключително труден процес, защото става дума за много ригидно дефинирани системи, чийто участници сякаш „по-скоро биха носили злините, които имат, отколкото да се хвърлят към други, непознати злини”.

Пример № 1  – Патологични симетрични взаимоотношения

В известните „Структурни семейни интервюта”, Пол Вацлавик (Watzlawick, 1966) описва един типичен случай, който е пример за „симетрично взаимоотношение” в двойката.  Вацлавик задава един от прословутите в семейното интервю въпроси: „Как стана така, че от милионите хора по света- вие двамата се събрахте?”. По-нататък в интерпретацията няма никакво значение това какво разказват двамата по съществото за запознанството си. Значение за терапевта има единствено естеството на комуникацията, т.е. кой каква позиция заема, спрямо думите на другия, кой как реагира на казаното от партньора си – потвърждава, примирява, отхвърля, игнорира, противопоставя се и пр.

Преди да направим разрез на този случай е добре да назовем някои общи правила, характерни за отношенията на конкуренция (симетрия, ескалация) от психодиагностична гледна точка, които се откриват по време на интервюто:

(1) Взаимоотношенията наподобяват „рундове” на боксов мач. Те имат начало, сблъсък и някакъв финал. Последният може да бъде завършен или незавършен. Краят винаги се отбелязва с пауза в комуникацията. Комуникацията може да бъде завършена с „последна дума” на единия или да остане незавършена.

(2) Паузата означава и друго, тя е сигнал, че ескалацията е достигнала връхна точка.  Предстои сблъсък и открито противопоставяне. Има значение дори продължителността на паузите.

(3) По време на „мача” се наблюдават периоди (при завръзката) на „тих” стремеж единият да се поставя като „по-равен” от другия. Това продължава до момент, в който единият „отхвърли” (отрече, игнорира, противопостави и пр.), казаното от другия. Точно тогава двойката навлиза в ескалация, в която започват по-сериозни наддавания за първото място.

 (4) Индикатори за конкуренция при интервюто могат да бъдат:

- взимане първи на думата за обяснение;

- преразказ на думите на другия, но със свои думи –  парафразиране;

- напълно модифициране на казаното от другия;

- комплимент към другия, в качеството на съдия (имащ правото да оценява);

- вмъкване  (допълване) на нова версия;

- отричане версията на другия;

- прекъсване разказа на другия;

- повтаряне на веднъж вече казаното, след думите на другия;

- преход от емоционална натовареност на казаното от единия, към рационалност;

- стремеж единият да допълва думите на другия, давайки заявка за „последна” дума;

- стремеж единият да обобщава думите на другия, давайки заявка за „последна” дума;

- стремеж единият да синтезира думите на другия, давайки заявка за „последна” дума;

Пример № 2  – Патологични взаимодопълващи се взаимоотношения

Примерът разкрива двойка, в която мъжът заема „висша”, а жената „нисша” позиция. Мъжът се стреми към самоутвърждаване, а жената изпитва депресивни симптоми. За да се утвърди, мъжът се нуждае точно от жена в депресия.

Индикатори за взаимодопълване при интервюто могат да бъдат:

- „висшият” винаги взима пръв думата;

- „висшият” говори повече;

- „висшият” прекъсва казаното от „нисшия”;

- „висшият” винаги има последната дума – обобщава, синтезира, рационализира, допълва, игнорира, отрича казаното от „нисшия”;

- „нисшият” повече изслушва, той е пасивен;

- „нисшият” се съгласява, изчаква, отстъпва, непротиворечи;

- „нисшият” по-често реагира невербално на казаното от другия (усмивки, жестове, пози);

- „нисшият” по-често не си спомня факти;

Пример № 3  – Хармонично симетрични и взаимодопълващи се взаимоотношения

Примерът илюстрира как двама души успяват да поддържат топло о взаимно подкрепящо взаимоотношения чрез гъвкаво редуване на симетрични с взаимодопълващи се размени. Особеното тук е, че различията не заплашват взаимоотношенията, а ги укрепват.

Индикатори за този тип взаимоотношения при интервюто могат да бъдат:

-внимателно изслушване и меко допълване (без претенции) на казаното от другия;

-оказване на помощ на единия, чрез дефиниране казаното от другия;

-придържане на единия, към това което е казал другия;

-гъвкавост от двамата при доброволна размяна (заемане) на „висша” и „нисша” позиция;

-изразяване на съгласие с казаното от другия или допълване;

-липса на остра критика, отричане, игнориране и пр. един към друг;

-по-често се среща конкуренция да се заема „долна” позиция;

-обобщаване от единия на тези, които са общи за двамата (не са противоречиви);

-на лице е по-голяма ведрост, лекота и свежест в разказа (усмивки, игра на думи и пр.)

-финализират разказите си по начин, който не изразява доминантност (последна дума);

Изводи: В диагностичното семейно интервю имат значение два пункта:

1.Съдържанието на казаното не е важно. Важна е комуникацията между партньорите.

2.Всяка една изразена позиция от единият партньор може да бъде обяснена (класифицирана като симетрична или взаимодопълваща се) само на фона на казаното от другия.

 

Училищен психолог: 

Стимулен материал за презентация:

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image


image


Източник:
image




Категория: Други
Прочетен: 27 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                       Клаустрофобия – причини, симптоми, диагностика, терапия.

                                         (в помощ на родители и класни ръководители)

 

Клаустрофобия – наименованието на разстройството идва от латинската дума claustrum – „затворено помещение“ и гръцката φόβος — „страх“. Разстройството се проявява в патологичен страх от затворени пространства, който може да възникне във всякакви затворени пространства: асансьори, затворени помещения, душ-кабини, тесни коридори, мазета, килери, влакови купета, салона на автомобили, при изследване с апарат за ядрено-магнитен резонанс,  затворени помещения с малко прозорци или напълно без тях, но и в просторни помещения при многолюдни събития, които създават усещане за невъзможност бързо да се напусне помещението и др. Проявявата на страх е съпроводена с учестено  дишане и сърцебиене, виене на свят, гадене, мускулна слабост, усилено потоотделяне, изразена потребност от незабавно напускане на помещението, независимо от обстоятелства. Тя възниква в резултат на прераобработката на предишен травматичен емоционален опит и формирането на ясна асоциация между чувството за опасност и ограничено пространство.

Диагнозата се поставя въз основа на симптомите на пациента и историята на болестта от специалист.

Наред със страха от открити пространства (агорафобия), височина (акрофобия), дълбочина (батофобия) и тъмнина (никтофобия), клаустрофобията е включена в групата на пространствените фобии. Тя е сред широко разпространените фобии. Според западните изследователи от тежката форма на клаустрофобия страда от 3 до 7% от населението, но само малка част от пациентите се отнасят към лекарите. Клаустрофобията обикновено започва в млада възраст, по-често се открива при жени. Тежестта на клаустрофобията може да варира значително - от леко безпокойство, при попадане в затворени пространства, до пълна невъзможност  да се използват асансьори, кабинки на туристически лифтове, малки тоалетни помещения и пр. Лечението се назначава и извършва от експерти в областта на клиничната психология и психотерапия.

Причини

Клаустрофобията се развива в резултат на взаимодействието на няколко фактора. В основата на разстройството се крие страхът от смъртта, обусловен от по-ранни необходими, а сега неподходящи начини за реакция на организма към измененията във външната среда. Нашите предци са живели в много по-опасен свят, когато способността на човек бързо да напусне откритото пространство, да избяга от капана на врага или хищника е било задължително условие за оцеляване. Днес ние очакваме съвсем други опасности, но човешкият организъм не е имал време да се преустрои, затова реагира така, както е реагирал в продължение на хиляди години – с тревожност и страх, предизвикани от съвсем други обстоятелства в открито или закрито пространство.  

Специалистите са единодушни в разбирането, че основата на клаустрофобията при възрастните се формира в детството и много по-рядко в юношеството. По правило пациентите лесно могат да си припомнят ситуации от детството, при които са изпитали силен страх и дори паника.

Психолозите считат, че определена роля в развитието на клаустрофобията играе обема на личното пространство (усещането на всеки човек за някаква невидима „буферна зона”, която при проникване причинява тежък дискомфорт). Колкото е по-голямо личното пространство, толкова по-голяма е вероятността от клаустрофобия. Основната роля при формирането на патологичния страх се отрежда на травматичните ситуации, възникнали в ранното детство.

Психологическа травма може да възникне, ако:

-детето е било наказано, оставено или затворено само в малка стая (баня, тоалетна, на тъмно място);

-ако детето по време на играта с връстници е било принудително заключено само в шкаф, в мазе, в чувал или килер;

-ако детето се е загубило и дълго време се е намирало на публично място само, без родители и т.н.

-ако детето при бягство от физическо наказание от малтретиращ го възрастен се укрие (заключи, затвори) за дълго време в малко, тясно, тъмно помещение;

-ако детето е останало само (без придружител) дълго време в блокирана асансьорна кабина (кабина на туристически лифт);

-ако родителите забравят да вземат детето си от детска градина (забавачка), а то е оставено само в очакването им в малка затворено помещение;

-при случаи на отравяне с отработените газове в автобус или кола;

-при къпане в басейна, езерото (особено при непрозрачна вода) с невъзможност за плуване и с епизоди, сякаш се дави;

-монтирани в тръби, заградени с огради, затворени с покривала (без прозорци или възможност да се освободи/излезе) детски креватчета, колички, кошчета;

-с най-голяма тежест са факторите, свързани с преживени агресия (насилие), болка и унижение,  свързани със затворено пространство: побой, заплахи, малтретиране от страна на родителите или други хора, сексуален тормоз. При подобни обстоятелства страхът се закрепва и дори след много години се появява в подобни ситуации;

-специалистите също така отбелязват, че клаустрофобията често се открива в няколко поколения на едно и също семейство. Това се обуславя както от сходни особености на характера и психичната организация на близки родственици, така и от своеобразна индукция - родителите, които се страхуват от затворени пространства, със своето поведение и емоционалните си реакции неволно предават на децата си посланието „тук е опасно”. Детето от своя страна не е в състояние да оцени критично поведението на родителя, просто приема това послание и го прави част от живота си.

Клаустрофобията включва психологическата травма на детето, а това означава, че е налична невралната верига, в която този „страх“ се „съхранява“ в „детската“ част на мозъка, т.е. тази, която е слабо контролирана от „възрастният“ рационален ум. Ето защо хората, страдащи от заболяването отлично разбират необосноваността на страховете си, но не могат да ги превъзмогнат.

Симптоми

Пристъпите на клаустрофобия се развиват в затворени пространства.  Тревожността често възниква предварително, още при мисълта от необходимо или принудително пребиваване дълго време на едно място или когато няма възможност за напускане на това място, например: изчакване на дълги опашки в коридори, престой върху фризьорския или зъболекарския стол.

При попадане на плашещи го места, болният от клаустрофобия чувства силно безпокойство и се страхува от ограничаване свободата му на действие (капан, невъзможно е да избяга). Много пациенти се страхуват, че няма достатъчно кислород в стаята за дишане. Характерният симптом е усещането за загуба на контрол над собственото поведение. На болният от клаустрофобия му се струва, че светът се разпада, разтваря, губи яснота, а той самият, че не владее (контролира) себе си, че може да изпадне в несвяст, да умре, да си причини самонараняване или по друг начин да прояви своята слабост и безпомощност.

Всъщност, нарушенията в възприемането на себе си и на заобикалящата го действителност се дължат на промяна в дейността на централната и вегетативната нервна система. Мозъкът на болния от клаустрофобия смята, че ситуацията е потенциално опасна, представлява опасност за живота и изпраща сигнали към вегетативната нервна система, привеждайки организма в специален режим – „бори се или бягай”, реакция, наследена от предците ни. 

Надбъбречните жлези изхвърлят голяма доза адреналин. Дишането и сърцебиенето се учестяват, за да се осигури бърза физическа активност.  Кръвта се излива от стомаха и червата (в момента основното е оцеляването, а не храносмилането) и постъпва в мускулите. Жлезите, разположени във всички части на храносмилателния тракт, включително и в слюнчените, започват да отделят по-малко секреция. Мозъкът „филтрира” ненужната информация и се фокусира върху сигнали за опасност.

В същото време сигнали за опасност от външния свят липсват, а всичко, което пациентът чувства като клаустрофобик са промените във функционирането на организма му. Той се фокусира върху тези промени, ясно усеща как сърцето бие, как гърдите му се повдигат от усилената работа на дихателните мускули,  как му се завива свят от излишъка на кислород, как „звънят ушите” му, как изсъхва устата, поради намаляването на секрецията на слюнчените жлези, как стомахът му се свива, треперят и се напрягат мускулите на ръцете и краката.

Мозъкът, готов да интерпретира негативно всички необичайни сигнали, разглежда промените в функционирането на организма като знак за сериозна заплаха и трансформира тази мнима заплаха в нагласа за „нещо сериозно, нещо не е наред с мен, сега ще умра”. Тази мисъл допълнително усилва тревожността и страха на болния от класустрофобия и стимулира още повече надбъбречните жлези да освобождават допълнително адреналин. Ако пациент, страдащ от клаустрофобия, не може да напусне затвореното пространство, в тялото му се появи вегетативна буря. Развива се паническа атака.  

След известно време пациентът с клаустрофобия започва да намира начин, за да избегне навлизането в плашещи го ситуации, за да предотврати развитието на поредна паическа атака. С това страхът от затворените пространства се фиксира (закрепва). Впоследствие паническите атаки като правило изчезват, но не защото клаустрофобията е изчезнала,  а защото пациентът се е научил да планират живота си по специален начин, избягвайки асансьорите, тесните коридори и други подобни пространства. Ако на пациентът с  клаустрофобия му престои да посети офис, разположен на горните етажи на многоетажна сграда, той предварително се информира възможно ли е да използва стълбите; когато му предстои дълго пътуване – може да избере транспорт, който да му причинява по-малко неприятни усещания.

В тежки случаи такова поведение сериозно ограничава живота на пациент, страдащ от клаустрофобия. Той може да откаже например, добре платена работа, защото тя е свързана с това да работи в затворено помещение, да спрете да пътешества и пр. 

Друг характерен симптом на клаустрофобията (както и другите фобии) се явява страхът от очакването.  Ако пациентът знае, че след известно време той ще бъде в затворено пространство, той започва да се тревожи по-рано и да изпитва всички горепосочени вегетативни симптоми, дори и без да се е срещнал с тревожна ситуация в действителност.

Списък на най-типичните симптоми при клаустрофобия:

-чувство за недостиг на въздух или неспособност за пълноценно вдишване – най-характерния симптом (появява се много преди човек да почувства изразена емоция на страх);

-сърцебиене, понякога съпроводено с болка в гърдите;

-повишаване на артериалното налягане;

-гадене;

-главоболие или световъртеж;

-дереализация или усещане за дезориентация;  

-силно желание за посещение в тоалетна;

-треперене (най-често крайниците);

-повишено потоотделяне, топли вълни (или, обратно – студени);

-сухота в устата;

-„звън“ в ушите;

-стомашни спазми;

-усещане за загуба на контрол върху организма си;

 

Диагностика на клаустрофобията

В повечето случаи диагнозата клаустрофобия не е трудна. Диагнозата се прави въз основа на оплаквания от пациенти и данните, получени по време на специално интервю. В някои случаи симптомите, наподобяващи клаустрофобия, могат да се дължат на ендокринно, неврологично или соматично заболяване. При подозрение за органична патология пациентите се консултират с общопрактикуващи лекари, ендокринолози, кардиолози, невролози и други специалисти.

Диференциалната диагноза на клаустрофобията се свързва със страховата невроза и делириум при шизофрения. При страховата невроза, тревожността не е свързана с конкретна ситуация, безсъдържателна е и има неустойчива фабула (сюжет). Продължителността на заболяването е не повече от шест месеца. При клаустрофобия, тревожността възниква в определени психотрамаматични ситуации или в очакване на такива ситуации. Страхът има ясена фабула, която практически не се променя с течение на времето, но може да стане по-разпространена, да включва повече ситуации, отколкото преди.  Болестта има непрекъснат или рецидивиращ характер и продължава месеци или години. Дпкато пациентът с делириум твърдо вярва в реалността на своите страхове, критиката е намалена или липсва, то при клаустрофобията пациентът ясно осъзнава, че страховете му нямат реална основа.

Списък на по-често срещани поведенчески признаци на страх от затворено пространство при болните от клаустрофобия:

-проверяват помещенията за наличие на изходи, отворят ли се прозорците;  

-често държат да не се затваря поне една врата;

-при условие, че задължително трябва да бъдат затворени всички врати (напр. самолет), започват да се изнервят от състояние на безпокойство, до неудържимо желание за бягство;

-при многолюдни събития, дори в добре вентилирани и големи помещения, заемат място по-близо до вратата;

-не заключват вратата в хотела, когато са в стаята;

-никога не използват асансьори, дори тогава, когато трябва да изкачват много етажи;

-избягват пътувания в часове „пик“, когато са възможни задръствания;

 

Лечение клаустрофобия

Лечението при клаустрофобия обикновено се извършва в амбулаторни условия и включва обучение по релаксиращи техники, психотерапия и лекарствена терапия. Пациентите, страдащи от клаустрофобия се запознават с причините и механизмите за развитие на вегетативните реакции – това не ги спасява от страха, но им дава възможност да придобият увереност в безопасността на пристъпа за живота им и създава условия за усвояване на навици за самоконтрол и саморегулация. Пациентите научават прости техники за отклоняване на вниманието, разсейване, релаксация, превключване и контрол на дишането и пр. Най-известни и популярни са техниките, помогащи за намаляване нивото на тревожността и за предотвратяване на пристъпи на паника при попадане в плашеща ситуация, както и техники за отпускане на мускулното напрежение и регулиране на дишането.

Най-ефективният психотерапевтичен метод за лечение на клаустрофобия е когнитивно-поведенческата терапия. При този подход терапевтът помага на пациента да идентифицира патологичните си схеми на мислене, които стават причина за безпокойство и страх и да създаде вместо тези схеми други, които са по-адаптивни. Пациентът с клаустрофобия се научава да блокира негативните мисли и да ги заменя с положителни. След като преработи психологическата основа на клаустрофобията, пациентът постепенно започва да се потопява в плашещи ситуации (в началото - с подкрепата на специалиста. а след това самостоятелно): влизане и излизане от затворени помещения, краткосрочен престой в асансьор и т.н. Когнитивно-поведенческата терапия е краткосрочна метод, като продължителност на лечението е обикновено по-малко от 12 седмици.

В някои случаи, добър ефект се постига чрез използването на техники за хипноза и техники от НЛП (работещи с изображения на плашещи ситуации на екран, които пациентът вижда). При наличие на тежка травма в детството и продължителни вътрешни конфликти, може да наложи продължително лечение.

Гещалт-терапията, класически психоанализата, психоаналитична психотерапия, както и други подобни методи, които само по себе си не премахват фобиите, позволяват да бъдат разрешени проблемите, които лежат в основата й. При изразено безпокойство, съпътствано от генерализирано тревожно разстройство, депресия и субдепресия, психотерапията се провежда на фона на медикаментозна поддръжка с използване на транквиланти и антидепресанти.

 

Прогноза при клаустрофобия

Прогнозата на терапията при клаустрофобия зависи от продължителността и тежестта на заболяването, както и от желанието на пациента за активна и последователна работа за преодоляване на собствените си страхове. При стриктното спазване на препоръките на психотерапевта и редовното изпълнение на самостоятелни задачи, в повечето случаи е възможно да се постигне продължителна ремисия и само в тежки случаи възстановяването може да е непълно. Необходимо е пациентът да води здравословен начин на живот, да спазва режима на работа и почивка, а когато възобновява страховете и усилва безпокойството си, или попада в стресови ситуации, да потърси незабавно помощ от психолог или психотерапевт.

Списък на типични ситуации, които предизвикват страх при болните от клаустрофобия:

-асансьорни кабини в жилищни или обществени сгради;

-метростанции;

-тунели;

-някои медицински апаратури, например, МРТ;

-пътуване с ж.п. транспорт (купета);

-кабини за фотоснимки;

-кабини на обществени експресни перални;

-пробни кабини в магазини за облекло;

-автомобили, особенно с централно заключване;

-автомивки (автоматични);

-самолети;

-заключени стаи;

-неголеми помещения;

-помещения с много хора (поради страх от недостиг на въздух);

-помещения без прозорци;

-мазета, погреби, укрития;

-тоалетни;

-килери;

-кабинки на туристически лифтове;

-душ-кабини;

-тесни коридори;

-пещери;

-дълги опашки;

-фризьорски салони (при манипулацията);

-зъболекарски кабинети (при манипулацията);

-кабини за масаж;

-обществен транспорт, движещ се по строг маршрут;  

-задръствания на пътя в час „пик“;

-тесни, прихлупени, с малко или без прозорци тавански помещения;


Источник: http://www.krasotaimedicina.ru/diseases/psychiatric/claustrophobia

image

Категория: Други
Прочетен: 35 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                             Методика за иследване конфликтността на подрастващи

                                            по метода на незавършените изречения

                                                (вариант на метода по Сакс-Сидней)

 

Тестът включва 60 незавършени изречения, които са разделени в 15 групи, характеризиращи отношението на подрастващия към родителите, приятелите, класния ръководител, директора на училището, към своето минало, към бъдещето и др.

Инструкция: Прочетете предложенията и ги довършете (допълнете), като запишете на мястото на многоточието първата мисъл, която ти дойде на ум.

 

Текст

Отношение към миналото

1.         Когато аз бях дете ...

2.         По-късно аз  ...

3.         Ако стана отново дете ...

4.         Най-живите ми спомени от детството ...

 

Отношение към бъдещето

5.         За мен бъдещето ...

6.         Надявам се ...

7.         Ще настъпи денят, когато аз ...

8.         Когато съм вече стар (а)...

 

Жизнени цели

9.         Винаги съм искал (а) …

10.       Бих могъл (а) да бъда щастлив (а), ако ...

11.       Моите скрити стремежи и желания в живота...

12.       Повече от всичко бих искал (а) в живота ми ...

 

Отношение към бащата

13.       Мисля, че моят баща рядко ...

14.       Ако моят баща би искал...

15.       Бих искал моят баща...

16.       Мисля, че моят баща...

 

Отношение към майката

17.       Моята майка ...

18.       Моята майка и аз ...

19.       Считам, че повечето майки …

20.       Обичам майка си, но ...

 

Отношение към приятелите и познатите

21.       Мисля, че истинският приятел ...

22.       Не обичам хора, които ...

23.       Повече от всичко обичам хора, които ...

24.       Когато не съм с моите приятели, те ...

 

Отношение към семейството

25.       В сравнение с повечето други семейства моето семейство...

26.       Моето семейство се обръща към мен ...

27.       Повечето известни на мен семейства ...

28.       Когато бях дете, моето семейство ...

 

Отношение към мъжете (жените)

29.       Идеалната жена  (мъж) за мен е ...

30.       Считам, че повечето момичета (момчета)...

31.       Считам, че повечето жени (мъже)...

32.       Не ми харесва, когато жените (мъжете)...

 

Отношение към половия живот

33.       Когато виждам жена заедно с мъж ...

34.       Съпружеския живот ми се струва ...

35.       Ако имах нормален полов живот...

36.       Моят полов живот...

 

Отношение към училището и учителите

37.       Нашият директор на училището ...

38.       В училището моят учител ...

39.       Когато към мен се приближава класният ми ръководител ...

40.       Хората, чийто превъзходство над себе си признавам …

 

Отношение към подчинените

41.       Ако заемах ръководен пост ...

42.       Ако някой работи под мое ръководство...

43.       Моите съученици ...

44.       Когато дам на някого поръчение (задача) ...

 

Отношение към приятелите и съучениците

45.       Най-добре работя, когато...

46.       Хората, с които аз уча ...

47.       Обичам да работя с хора, които ...

48.       Хората, които учат или работят с мен …

 

Страхове и опасения

49.       Зная че е глупаво, но се страхувам ...

50.       Повечето мои приятели не знаят, че аз се страхувам ...

51.       Искам да престана да се сгртахувам...

52.       Моите страхове много пъти са ме карали ...

 

Съзнание и вина

53.       Бих направил (а) всичко, за да забравя ...

54.       Моята най-голяма грешка е...

55.       Когато бях по-малък (а) чувствах вина, когато …

56.       Най-лошото което е трябвало да правя преди ...

 

Отношение към себе си

57.       Ако всички са против мен, аз ...

58.       Мисля, че съм достатъчно способвен, за да ...

 

Изследване конфликтността на подрастващия

59.       Моята най-голяма слабост се изразява в …

60.       Когато започне да не ми върви ...

 

Обработка и интерпретация на данните

Всяка група характеристики включва критерия „отсъствие на конфликт“ (—)  и „наличие на конфликт“ (+), ако изречението съдържа отрицателен смисъл.  След това се изчислява общото количество минуси. Ако от четири изречени, три или и четирите имат отрицателна окраска, то се приема, че конфликтността е налична.

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                             Дъщерите се отделят трудно от властта на майките си,

                                                         но това е необходимо!

                                       (страници на психолога в училищния сайт)

 

Обединени, за да бъдем разделени.

В ранното детство, почти пълното сливане с майката е необходимо за детето, за да оцелее. „Чувството за безопасност”, което възниква благодарение на тази симбиоза, помага на детето да расте, да се развива  и постепенно да започне самостоятелен живот. Ако обаче тази близост не е била налична, желанието за сливане с майката, чувството за нейната безусловна любов, може да се превърне в най-важното. Именно затова много възрастни гледат към света през очите на майките си, постъпват така,  както би постъпила тя, надяват се на нейното одобрение и признателност.   

За едно момиче майката е перфектното всемогъщо същество от нейния пол. Едва по-късно, от третата до шестата година, дъщерята започва да се състезава с майката, за любовта на баща си. Момичетата се отдалечават по-лесно от майките си, отколкото момчетата, за които майката става „обект на любов”. Но ако това не се случи, сливането може да се превърне в зависимост –  те виждат в майка си само сходство.

Възрастните, които не са успели да се отделят от своите родители навреме и продължават да се борят за своята независимост, почти до края на живота си остават свързани с тях.

Оставяйки в близки отношения с майката, момичето престава да расте, защото не се чувства като отделна личност. Само като се отдели от майка си, дъщерята може да разбере различията с нея „С какво се различавам от своята майка?”, „Каква съм аз?”, „Коя съм аз като жна?”.  Като държи дъщеря си близо до себе си, майката не й позволява да намери отговори на тези въпроси.

Постепенната сепарация (отделянето от родителите), създава вътре в личността на девойката психическо пространство, необходимо за да усети собствените си особености и желания, включително своята женственост. Това е способността да се прави разлика между това, което принадлежи на мен и това, което принадлежи на другия.

Сравняването с някой е ефективен процес, ако това сравнение е с равни или почти равни позиции на нас. Въпреки че за момичето (момчето), майката е същество, което е лишено от недостатъци, за да види в нея истинската жена, детето трябва да я „детронира” от въображаемия пиедестал.  Това деидеализиране преминава през сложен процес, съпроводен с множество трудности и сблъсъци между родителите и тийнейджърите.

Когато тийнейджърът види в родителите си реални хора, степента на враждебност обикновено намалява. Възрастният човек, който продължава да се бори със своите родители, най-вероятно никога не би се отделил от тях.

Сепарацията обаче не свършва там, а момичето, което става жена, е длъжна да установи нова дистанция със своята майка.

Третият не е излишен.

Противоречията и конфликтите, явни или скрити, винаги присъстват в отношенията между майка и дъщеря. Майка може болезнено да преживее загубата на безусловна любов на дъщеря си, когато тя в едиповата фаза на развитие пренася своята любов към бащата. За разлика от момичетата, момчето в подрастващата (тийнейджърската) възраст продължава да обича майка си. Поради това във взаимоотношенията между майките и синовете има по-малко конфликти и повече хармония. Докато в отношенията между майка и дъщеря могат да възникнат много по-противоречиви чувства: в допълнение към любовта има ревност, завист и съперничество.

За момичето еднакво опасни могат да бъдат и недостатъка и излишъка на майчината любов.

В тази връзка отчетливо се откроява образът на онова малко момиченце, което някога е била самата майка. Този образ я връща обратно към спомените за своето детство, за отношенията със собствената й майка, за опита на любовта и болката.

За дъщерята са еднакво опасни и двата полюса на майчината любов – и нейната недостатъчност и нейното излишество.  Но връзката между майка и дъщеря е връзка не между двама, а винаги между трима човека. Тук е намесата на бащата, който ги разделя и съобщава: „Аз съм съпруг и любовник на твоята майка!”.  В същото време бащата е този, който подкрепя дъщеря си, възхищавайки се от нейната женственост и ясно показва, че по-късно тя ще се срещне с човек, който ще й даде желаната любов.

В този смисъл, третият е този, който помага на майката и дъщерята да се отделят едина от друга, като третият може да бъде както бащата, така и приятел на майката.  Идеите, хобито, работата, които са в състояние напълно да обладаят мислите на една майка през този период на сепарация, също ще й помогнат да забрави за детето си и да се почувства „отделена” от него.

В тази роля, разбира се, може да встъпи и психолога. С едно „но”, което в мечтите и плановете често не се отчита, всяка трета фигура може да изпълни тази роля, като заедно с това навреме премине на втори план, освобождавайки пространство за разитие на нови отношения между детето и родителите.

Близост и дистантност.

Къде преминава границата между добрите, доверителни отношения и пълната зависимост от желанията и настроенията на майката?

Не винаги е лесно да се намери отговор на този въпрос. Особено сега, когато приятелските отношения с майката („майката-приятелка”) се превръщат в идеал на много жени. Но най-често този тип отношения практически скриват отсъствието на дистанция, те са симптом за „непрекъсната пъпна връв”.

Ежедневните разговори, обажданията за съвети, интимните подробности - така изглежда живота. Но постоянните конфликти и дори сривовете между майка и дъщеря не казват, че между тях няма емоционална връзка. Разстоянието също не е показател. Дъщерята може да бъде изключително зависима от майка си, независимо от факта, че тя е разделена на хиляди километри или живее с нея в една и съща къща и е независима.

Естественото желание на дъщерята да стане независима може да бъде възпрепятствано от желанието на майката да я задържи до себе си, често е несъзнаван феномен. Понякога тя възприема отделянето на детето като доказателство, че вече не я обича и я отхвърля. Възможно е този процес да е свързан със собствения опит на майката от внезапно отделяне. Може майката да не е сигурна в собствената си женственост и да ревнува от красотата на дъщеря си. Или да вменява на себе си право да контролирате живота на дъщеря си, защото вижда в него собственото си продължение. Майката дори може да търси в детето заместител на съпруга си или на собствената си майка.  

Ако родителите позволят на детето да бъде свободно, ако самите те го освободят от „веригата” и му спестят да води борби за собственото си отделяне и свобода, тогава този процес на сепарация преминава тихо и конструктивно.

В отговор, обикновено при дъщерята се появява особена тревожност – страх да не загуби майчината любов, неувереност в себе си и страх от мъжете.

Някои майки искат да задържат дъщеря си на всяка цена, други, напротив, стремят се да „се отърват” от нея възможно най-скоро. При първите опити за обявяване на независимост те казват: „Добре, ти си напълно свободна и независима, можеш да живееш както искаш”.

Но зад това се крие отхвърляне. Възрастните деца също се нуждаят от подкрепа и ако родителите им позволят да бъдат свободни, но са готови да ги подкрепят в това отделяне, (ако е необходимо), тогава раздялата вероятно ще мине мирно и добрите отношения ще продължат.

Път към свободата.

Истинската независимост идва тогава, когато жената критично преценява нагласите, наследени от майка й, начините на поведение, сценариите за живот, жизнените стандарти. Невъзможно е напълно да ги изостави, защото ще се окаже изолирана от собствената си женственост. Но да ги приеме напълно означава, че тя е останала копие на майка си и никога няма да бъде себе си.

Ако наистина дъщерята иска промени, то трябва да започне с няколко трудни въпроса за себе си: „Какво крие от себе си, обяснявайки всички проблеми на собствения си живот с натиск, с влияние, с намеса и с нуждата да се погрижи за един или за друг? Може би, аз изпълвам емоционалната си пустота с игра на борба за независимост? Може би светът зад мен ме плаши толкова много, че ми е по-лесно да остана в странна смесица от дуели, танци и прегръдки с тази друга жена? На какво се надявам, да продължавам да изяснявам отношенията, да се смирявам, да се боря, да обвинявам - или да се заблуждавам и успокоявам? Може би, дълбоко в душата си аз все ще вярвам, че е възможно да докажа, че „тя” (майката) ще се съгласи, приеме, одобри ...

Как можем едно момиче да разбере дали наистина е успяло да стане независимо и да разкъса пъпната връв с майката?  Отговорът на този въпрос се крие в изпълнението на следните условия:

-ако момичето вече не се раздира от противоречиви чувства, не се измъчва от вътрешни конфликти;

-ако тя сама регулира степента на доверие и дистантност във взаимоотношенията с майката, без да изпитва чувство за вина;

-ако е в състояние обективно да прецени какво е сходството и какво различното между нея и майка й; 

-ако чувства, че е свързана с майка си в определени връзки, но не е привързана с „верига” за нея до смъртта.

Типове „трудни” майки.

Ставайки възрастни, младите хора започва да изграждат нови отношения със своите майки. За някои от тях обаче този процес се оказва особено труден.  Психологът Сюзън Коен изброяват 10 типа.

1.Самовлюбена (нарцистична) майка.

Мечтае да види дъщеря си като красива кукла, която мисли само за своята майка.

2.Контролираща майка.

Тя има правило за всеки случай. И всеки път, тя съобщава на дъщеря си, че не е спазила изискванията.

3.Зависима от чуждото мнение майка.

Загрижени за това какво мислят и ще коментират съседите дори тогава, когато дъщерята е порастнала и дори отдавна напуснала града.

4.Съблазняваща майка.

Винаги в облекло в крак с модата, с предизвикателно, флиртуващо поведение, експресивна еротика в жестове, пози, емоция. Склонна да флиртува с всеки мъж, включително и с приятелите на дъщеря си.

5.Задушаваща майка.

 Тя помага, дори когато децата й не се нуждаят от това.

6.Нарушаваща границите майка.

Приема успехите и неуспехите на своето дете много близо, като свои и драматично ги преживява.

7.Критикуваща майка

Тя упреква всичко, което дъщеря прави (или не прави), а също и  това, за което мечтае.

8.Затваряща очите си майка.

Тя смята, че всичко не е чак толкова лошо, дори тогава, когато не може да бъде по-лошо.

9.Всезнаеща майка.

Тя отдавна вече е направила всичко, което дъщеря й се надява да направи някой ден и със сигурност вече го е направила много по-добре от нея.

10.Обвиняваща майка.

Тя е винаги недоволна, но се надява, че децата й ще посветят живота си на нея, за да задоволят нейните желанията и мечти.

image

Категория: Други
Прочетен: 91 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                 Анкетна карта за диагностика на когнитивен стил и

                                        черти на личността, склонна към суицид

                                                „Оцени и помогни на свой съученик”

 

По-долу в текста са изложени личностни черти, които нерядко в съчетание с психични разстройства, биват свързани с риск от суицидни опити и самоубийства, но тъй като те често в норма се наблюдават в подрастващата възраст, наличието им не е достатъчно основание за прогнозиране на 100% склонност към самоубийство.

1.      Нестабилно настроение.

2.      Агресивно поведение и негативизъм

3.      Антисоциално поведение.

4.      Склонност към демонстративно поведение.

5.      Висока степен на импулсивност.

6.      Раздразнителност.

7.      Ригидност на мисленето и стилът за преодоляване на трудности.

8.      Недостатъчна способност за преодоляване на проблеми и трудности (в училище, в приятелската група и пр.)

9.      Неспособност за реална оценка на действителността.

10.  Тенденция „живот в света на илюзии и фантазии”.

11.  Идеи за преоценка на собствената личност и често променящи се безполезни преживявания.

12.  Лесно възникване на чувство за разочарование.

13.  Тревожност и потиснатост, особено при неосъществени амбиции и неуспехи.

14.  Самодоволство и излишна самоувереност.

15.  Чувство за непълноценност и неувереност, които се скриват зад демонстрация на надменност, доминантност, отхвърляне и провокиращо поведение в отношенията с връстниците или възрастните, в т.ч. и родителите.

16.  Проблеми с половата идентичност и сексуална ориентация.

17.  Сложни, нееднозначни отношения с родителите, другите възрастни и връстниците.

 

Съотношението между множеството разнообразни когнитивни фактори от една страна и риска от суицидно поведение при подрастващите от друга, представляват несъмнен интерес, но трябва да се отчита, че обобщените научни данни за отделните личностни черти са ограничени и често противоречиви. 

image

image

image

Категория: Други
Прочетен: 26 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                   Семейна Терапия.  Методика „Семейна социограма”

                                              (автори Е.Г. Ейдемиллер и В. Юстицкис)

 

Цел: Методиката „Семейна социограма” позволява да се установи положението на субекта в системата на междуличностни отношения и да се определи характера на комуникацията в семейството – директна или опосредствана. 

Описание на методиката: Методиката се отнася се към рисунъчните проективни методики.  За провеждане на теста на изследваните лица се предоставят формализирани бланки: на всяка бланка е нарисуван кръг с диаметър 110 мм. Членовете на семейството изпълняват задачите индивидуално.

Инструкция: Пред вас на листа е изобразен кръг. Нарисувайте себе си и членовете на семейството с формата на малки кръгчета и напишете в тях имената им.

Интерпретация: Авторите предлагат критерии, по които се извършва оценяване на резултатите:

(1) Число на членовете на семейството, попадащи в рамките на големия кръг.

(2) Големина на кръгчетата (членовете на семейството).

(3) Разположение на кръгчетата  - съотношение едно към друго.

(4) Разположение на кръгчетата  - дистанция между тях..

При оценяване резултатите по първия критерий, психологът съпоставя числото на членовете на семейството изобразени на бланката с реалния им брой. Възможно е някой от членовете на семейството, с който изследваното лице се намира в конфликтни отношения, да не попадне в големия кръг или да бъде забравен въобще.  Освен това, изследваното лице може да изобрази като членове на семейството: домашни любимци, любими предмети и пр.

При оценяване резултатите по втория критерий, психологът обръща внимание на големината на кръгчетата. По големия собствен кръг („Аз”)  в сравнение с останалите говори за неадекватно висока самооценка, а по-малкия – за неадекватно ниска самооценка.  Големината на кръговете на останалите членове на семейството характеризират тяхната значимост в очите и представите на изследваното лице.

При оценяване резултатите по третия критерий, психологът обръща внимание на разположението на кръговете  по критерия близост/дистантност (кой от кого на какво разстояние е поставен) и разположение един спрямо друг (кой до кого е поставен).  Разположението на собствения „Аз-кръг” в центъра  на големия кръг идва да покаже известна егоцентрична насоченост на личността, а разположението на „Аз-кръга” ниско долу или в страни  от останалите кръгчета, може да се интерпретира като преживяване на емоционална отхвърленост.Възможно е членове на семейството да бъдат изобразени с по-големи в сравнение останалите кръгове или да бъдат поставени над другите – символ за тяхната значимост за изследваното лице.

При оценяване резултатите по четвъртия критерий, психологът обръща внимание на разстоянието между кръгчетата. По-голямата отдалеченост на едно кръгче от останалите (или от друго) може да говори  за конфликтни отношения в семейството, за емоционална отхвърленост на респондента от другия (другите).  Наличието на неестествено малка дистанция (слепване) или частично препокриване е показател за неидентифициран „Аз”, или вмъкване на кръг в кръг е израз на неидентифициран „Аз” и наличието на симбиотична връзка.

Пример : От практиката е известно, че около 3% от тестираните случаи на здрави, социално адаптирани родители се среща графично изобразяване на взаимоотношенията им с детето именно „кръг в кръг” (Феномен на матрьошката, при който всички членове на семейството могат да изобразени „кръг в кръг”). Елена — дъщеря, Петър — баща, Аз — майка на дъщерята (рис. 1).

image

Друг пример: В началото на психотерапията майката изобразява себе си, сина си и своите родители на една „линия” (със съпруга си тя е в развод). При интерпретацията се стига до извода, че пациентът е с недостатъчно диференцирани отношения с членовете на семейството и поддържа опосредствани отношения (чрез бабата или майка си) с бащата. (Виж рис. 2)

image

При завършване на семейната терапия, майката на момчето е споделила, че "тя има свое семейство – тя и сина си”.  Към вас родители изпитвам уважение, но моето семейство е по-важно.

 

 (Виж рис. 3)

image

Прилагането на методиката „семейна социограма” позволява за няколко минути в ситуация „тук и сега”, до началото на самия терапевтичен сеанс, нагледно да бъдат представени взаимоотношенията в семейството, а след това по време на самата сесия да започне обсъждането на материала. 

Методиката с успех се прилага в семейната психотерапия и семейно консултиране „за екзистенциално несъзнавания контекст на взаимоотношения между членовете на семейството”.  Има схващане, че използването на тази методика за научни изследвания представлява трудност.

 

Бланка за „Семейна социограма”

Инструкция: Пред Вас на листа има кръг. Моля, нарисувайте на него Вас и членовете на Вашето семейство с кръгчета, в които да запишете името на всеки един.

 

Инструкция към родителите:

Уважаеми родители!

Моля, да участвате в психологическо изследване на детето Ви.  От Вас се иска, да предложите на детето попълването на тестовата бланка – нищо повече.

 Идеята е то да работи върху задачите по Ваша инициатива и под Ваше наблюдение, но без да го съветвате или подпомагате под каквато и да е форма. Оставете детето да се справи само с графиката. За нас е Важна  неговата представа.

 

След попълването на бланката, ученикът трябва да я върне на училищния психолог. 

image
Източник:

image



image

Категория: Други
Прочетен: 33 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                          Методика за самооценка на онлайн кибервиктимизиране и

                                                   кибертормоз при учениците

                                                             (J.Patchin, S.Hinduja)

 

Методиката е предназначена за  изследване степента на онлайн кибервиктимизиране и кибертормоз при учениците на възраст от 10 до 18г.

Инструкция: За всяко от дадените по-долу твърдения, описващи възможни ваши и на други хора поведения, отбележете със знак „Х” в колонките вдясно, колко често сте го правили или са ви го правили на вас. Ако не се е случвало – оставяте съответното квадратче празно, ако се е случвало – поставяте знак „Х” в едната или и в двете колонки: „през последния месец”  и  „някога в живота ми”

Забележка: под „онлайн” се разбират всички начини на ползване на интернет, както и на (мобилните) телефони.

image

Обработка на резултатите

Ключ:

1.Скала "Cyber Victimization" (Онлайн /Кибер/ Виктимизиране) включва 9 айтема:

(1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9)          

2. Скала "Cyber Bullying" (Онлайн /Кибер/ Тормоз) включва 9 айтема:

(10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18)  

Норми:  

image

Интерпретация:

Наличието на две скали - за онлайн (кибер) виктимизиране (вкарване в ролята на жертва) и за онлайн тормоз (активно причиняване на проблеми на друг човек) дава възможност за класифициране на изследваните ученици в 4 групи, категории:

1) нито жертва, нито насилник - стойностите едновременно и за двете скали са под средната/сумата.

2) кибержертва - стойността по виктимизиране е над средната/сумата, а по тормоз - под средна/сума. 

3) кибернасилник - стойността по тормоз е над средната/сумата, а по Виктимизиране - под средна/сума.

4) и жертва, и насилник - стойностите едновременно и за двете скали са над средната/сумата.

Дадените по-горе нормативни стойности по скалите са ориентировъчни.

Като интерпретация, 4-те описани по-горе категории имат следната прогноза и превенция:

-категорията „и жертва, и насилник” е най-важната, защото учениците попадащи в тази група са най-рискови и за другите и за себе си, затова работата и превенцията на тази група е най-приоритетна

-категорията „кибернасилник” е втората по важност и приоритетност, защото учениците от тзи група, дори и да са малко, могат да вредителстват на голям брой съученици и други деца и юноши

 

-категорията „кибержертва” е следващата по важност. Учениците от тази група се нуждаят от подкрепа и съдействие за да преодолеят негативните последствия от кибертормоза изеършен върху тях

-категориятя „нито жертва, нито насилник” е относително най-малко повлияна от кибертормоза.

 

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 19 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                 „Стадият на огледалото”, като формиращ за функциите на Аз-ът,

                                  разкрит в психоаналитичния опит на Жак Лакан.

                                      (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

Концепцията за стадия на огледалото, която представих на последния ни Конгрес, преди тринайсет години, е станала повече или по-малко установена в практиката на Френската група. Обаче, мисля, че си струва да привлека вниманието ви към нея отново, особено днес, заради светлината, която тя хвърля върху формирането на Аз-а както наблюдаваме това в психоанализата. Това е наблюдение, което ни кара да се противопоставим на всяка философия директно изхождаща от Cogito.

Някои от вас може да си спомнят, че тази концепция произлиза от една черта на човешкото поведение, върху която светлина хвърля един факт от сравнителната психология. Детето, на възраст на която за определен период, макар и кратък, не превъзхожда шимпанзето по инструментална интелигентност, може въпреки това да разпознае собствения си образ в огледалото като такъв. Това разпознаване се забелязва от поясняващата мимикрия на Aha-Erlebnis, която Кйохлер вижда като израз на ситуативна аперцепция, един съществен етап от акта на интелигентност.

Този акт, вместо бързо да изчезне, както е в случая с маймуната, веднага щом образа бива усвоен като празен, незабавно предизвиква, в случая на детето поредица от жестове, с които то преживява чрез игра връзката между движенията от образа и отразената среда, и между този виртуален комплекс и реалността която то преповтаря – собственото тяло на детето, и хората и нещата около него.

Това събитие може да се случи, както знаем от Baldwin, след шест месечна възраст и неговото повтаряне често ме е карало да разсъждавам върху изумителния спектакъл на бебето пред огледалото. Все още неспособно да ходи, или дори да се изправи и винаги подкрепян от човек или нещо друго (както във Франция казваме „trote-bebe”), той въпреки всичко преодолява, в едно вълнение от ликуваща активност, пречките на неговата подкрепа и фиксирайки позата си в леко наклонено напред положение, за да може да го вижда, му се разкрива моменталния аспект на образа.

За мен, тази активност запазва значението, което му бях дал до осемнайсетмесечна възраст. Това значение разкрива либидинален динамизъм, който hithergo (до сега) е оставал проблематичен, както и онтологичната структура на човешкия свят, което е в съзвучие с моите разсъждения за параноичното знание. Можем да разберем стадия на огледалото само като една идентификация, в пълния смисъл на термина, който психоаналитиците му придават: именно, трансформацията, която се случва в субекта, когато той приеме един образ – чието предопределение на този стадиен ефект е достатъчно добре индикиран в употребата на аналитичната теория със древния термин imago.

Това ликуващо приемане на неговия огледален образ от детето в стадия на младенчество (infans), все още потопен в неговото моторно безсилие и родителска зависимост, изглежда показва в една примерна ситуация символичната матрица, в която Аз-а е внезапно изникнал в една първична форма, преди да бъде обективиран във диалектиката на идентификацията с другия, и преди езика да му възвърне, както се знае, неговата функция на субект.

Тази форма би трябвало да наречем Идеален-Аз(1), ако искаме да го инкорпорираме в нашия обичаен регистър, в смисъл, че то също така, ще бъде източник на вторични идентификации, под който термин аз поставям функциите на либидинално нормализиране. Но важният момент се състои в това, че тази форма ситуира агенцията на егото, преди неговата социална детерминация, във въображаема посока, която ще остане винаги несводима за самия индивид, или по-скоро, която ще присъедини отново ставането (coming-into-being) (le devenir) на субекта асимптоматично, независимо от успеха на диалектичен синтезис, чрез който той трябва да разгадае отново като Аз, несъответствието си със собствената си реалност.

Факта, че тоталната форма на тялото, чрез която субекта предчувства в мираж съзряването на своята сила, му е дадена само чрез Gestalt, с други думи, в една външност, в която тази форма е със сигурност по-определяща отколкото определена, но която му се струва над всичко в контрастираща големина (un relief de stature), която го фиксира и в симетрия която го преобръща, в контраст на бурните движения, които субекта чувства, че го анимират.

По този начин този гещалт – чиято бременност би трябвало да разглеждаме като връзка на индивидите от вида, макар че моторният му стил е едва разпознаваем – чрез тези два аспекта на неговото проявление, символизира менталното постоянство на Аз-а, като едновременно загатва неговото алиенизиращо предназначение; той е все още натоварен с връзките, които обединяват Аз-а със статуята в която, човек проектира себе си, с фантомите които го управляват или с автомата в-който, в една двусмислена връзка, света на неговото собствено създаване клони към намиране на завършеност.

Всъщност, за имаготата – чиито закрити лица е наша привилегия да видим в техните очертания във всекидневната ни практика и в полусянката на символичната ефикасност – огледалото-образ изглежда е прага на видимия свят, ако вярваме на диспозицията на огледалото, че имагото на собственото тяло се представя във халюцинации или сънища, независимо дали засяга негови индивидуални черти, или недъзи, или обектни-проекции; или наблюдаваме ролята на огледалния апарат в появата на двойници, в който психичните реалности, макар и хетерогенни, се манифестират.

Това, че гещалта би трябвало да е способен на формиращи ефекти в организма е доказано от един биологичен експеримент, който от своя страна е толкова чужд на идеята за психична каузалност, че не може да формулира сам резултатите си чрез тези термини. Той въпреки това забелязва, че е нужно за съзряването на гонадата (половата жлеза) на женския гълъб да види друг член на вида си, от който и да е пол; толкова достатъчно за самото себе си е това условие, че желаният обект може да бъде постигнат само чрез поставянето на огледално поле близо до индивида.

Подобен е случая с мигриращият скакалец, прехода – в рамките на едно поколение – от уединение към стадна форма на живот може да бъде постигнат като се изложи индивида, в определен стадий от развитието му, на интензивно визуално движение на образ подобен на неговия, при условие, че са анимирани движения достатъчно близки по стил със характеристиките на вида. Такива факти са забелязани в закон за хомеоморфичната идентификация, която от своя страна ще попадне в по-общия въпрос за значението на красотата едновременно като формираща и ерогенна.

Но фактите на мимикрията не са ни по-полезни, когато вземем случаи на хетероморфна идентификация, понеже повдигат въпроса за значението на средата за живеене на организма – психологическите концепти ни изглеждат също толкова неподходящи за осветяване на тези проблеми освен като абсурдни опити да се сведат те до предполагаемо върховния закон на адаптацията. Трябва само да си спомним как Роджър Кайлойс (който беше много млад, и малко след отказа му социологическото училище, където е бил обучен) хвърли светлина върху проблема използвайки термина „легендарна психастения” за да класифицира морфологичната мимикрия като обсесия по средата в нейния дереализиращ ефект.

Самият аз показах в социалната диалектика, която структурира човешкото знание като параноично – защо човешкото знание има по-голяма автономия от животинското знание във връзка със полето на сила на желанието, но също и защо човешкото знание е определено от тази „малка реалност” (ce peu de rйalite), която Сюрреалистите, в техните неуморни опити, виждаха като ограничение. Тези размишления ме доведоха до това да забележа в пространственото изобразяване манифестирано в стадия-на-огледалото, дори преди социалната диалектика, ефекта в човек на органичната недостатъчност в неговата природна реалност – доколкото на думата „природа” изобщо може да се припише някакво значение.

Принуден съм, следователно, да разглеждам функцията на стадия-на-огледалото като конкретен случай на функцията на имагото, която е да установи връзка между организма и неговата реалност – или, както казват, между Innenwelt и Umwelt.

В човека, обаче, тази връзка с природата е променена от едно разцепване в сърцето на организма, едно първично Несъответствие издадено от знаците на неловкост и моторна некоординация в неонаталните месеци. Обективната идея за анатомичната незавършеност на пирамидалната система и също така присъствието на определени хуморални остатъци от майчиния организъм потвърждават гледището, което аз формулирах като факт на специфична преждевременност на раждането при човека.

Нека споменем, между другото, че това е факт забелязан като такъв от ембриолози, под термина foetalization, който определя преобладаването на така наречените висши центрове на централната нервна система и особено на мозъчната кора, които психохирургическите операции ще ни покажат като вътрешно органично огледало.

Това развитие се изживява като темпорална диалектика, която решаващо проектира формирането на индивида в история. Стадия на огледалото е драма, чието вътрешно вклиняване е прибързано от недостатъчност до очакване – и която произвежда за субекта, хванат в примката на пространствената идентификация, поредицата от фантазии, която се разширява от фрагментиран образ на тялото до форма на неговата тоталност, която ще нарека ортопедична – и, на последно място, предположението за бронята на една алиенизираща идентичност, която ще маркира, със своята ригидна структура цялото ментално развитие на субекта. От тук следва, че излизането от кръга на Innenwelt във Umwelt поражда неуморна квадратура на проверки на Егото.

Това фрагментирано тяло - който термин също представих във нашата система от теоретични разсъждения – обикновено се манифестира в сънищата, когато движението на анализата се сблъсква с определено ниво на агресивна дезинтеграция на индивида. Тогава то се появява във формата на разчленени крайници, или на екзоспопично представени органи, растящи криле или повдигащи ръце за чревни персекуции – съвсем същото, което склонния към халюцинации Hieronymus Bosch е изобразил, завинаги, в картини, е техния възход през петнайсети век до въображаемия зенит на модерен човек. Но тази форма се оказва ясно видима и на органичното ниво, в смисъла на „фрагилизация”, която подчертава хистеричната фантазма анатомия, като разкрита в шизоидните и конвулсивни симптоми.

Съответно, формирането на Аз-а е символизирано в сънищата като крепост или стадион – вътрешната арена и обграждане, заобиколени от мочурища и бунища, разделя го на две срещуположни полета, които се борят, където субекта е нагазил в търсене на възвишен, далечен вътрешен замък, чиято форма (понякога поставен в същия сценарий) символизира То по един доста потресаващ начин. По подобен начин, на равнището на психичното, откриваме структури на подсилени сгради, метафората за които спонтанно изниква, като че произлизаща от самите симптоми на субекта, за да обозначи механизмите на обсесивната невроза – инверсия, изолация, редупликация, отричане и изместване.

Но ако надграждаме само на базата на тази информация – колкото и малко да ги освобождаваме от състоянието на опит, което ни кара да ги виждаме като базирани на лингвистичната техника – нашите теоретични опити ще останат изложени на обвинението, че са отклонени в немислимото на един абсолютен субект. По тази причина потърсих в настоящата хипотеза, основаваща се на събирането на обективна информация, водещата мрежа за метод на символична редукция.

То установява в защитните механизми на Егото генетичен ред, в съгласие с желанието формулирано от госпожица Анна Фройд, в началото на нейния основен труд, поставящ (като противно на често изразяваното предубеждение) хистеричното изтласкване и неговите завръщания на по-архаичен стадий от обсесивната инверсия и нейните изолиращи процеси, поставяйки последния като подготвителен за параноичната алиенация, която датира от пречупването на спекуларния Аз във социален Аз.

Този момент, в който стадия-на-огледалото завърши, се поставя началото, чрез идентификацията с имагото на двойника и двамата на първичната ревност (така добре изложено от школата на Charlotte Bьhler във феномена на безкрайния транситивизъм), на диалектиката, която от сега нататък свързва Аз-а със социално усложнени ситуации.

В този момент, който навежда цялото на човешкото знание в едно опосредствяване чрез желанието на другия, конституира обектите си в абстрактно равенство по съдействието на други, и превръща Аз-а в такъв апарат, за който всеки инстинктивен тласък конституира опасност, дори и ако е във свързано с природното съзряване – самата нормализация на това съзряване от там насетне е зависима, в човека, от културното посредничество, както е представен в случая на сексуалния обект, от Едиповия комплекс.

В светлината на тази концепция, термина първичен нарцисизъм, с който аналитичната доктрина обозначава либидинално инвестираната характеристика на този момент, ни разкрива у тези които са го открили най-проницателен усет за семантични латентности. Но също така той хвърля светлина върху динамичната опозиция между това либидо и сексуалното либидо, което първите аналитици са се опитали да дефинират, когато са предизвиквали разрушителни и,наистина, смъртоносни инстинкти, за да обяснят очевидната връзка между нарцистичното либидо и алиенизиращата функция на Аз-а, агресивността която то освобождава във всяка връзка с другия, дори във връзка, свързана със оказването на най-самарянската помощ.

Всъщност, те са се сблъсквали с този екзистенциален негативизъм, чиято реалност е толкова ярко провъзгласена от съвременната философия на съществуването и нищетата.

Но за нещастие тази философия обхваща негативността само в рамките на само-достатъчността, която, като едно от първите и условия, я свързва със mйconnaissances(самосъзнание, съзнание за себе си Бел. пр.), което конституита Егото, илюзията за автономност, на която то се уповава. Този полет на въображението, с всичко което причинява, до необичайни размери, със заемки от психоаналитичния опит, кулминира в претенцията за осигуряването на екзистенциална психоанализа.

В кулминацията на историческите опити на едно общество да отрече да разпознае, че има каквато и да било друга функция освен утилитарната, и в тревожността на индивида конфронтиран със „концентрационната” форма на социалната връзка, която изглежда възхвалява тези усилия, екзистенциализма трябва да се преживява според обясненията, които дава на субективните безизходици, които идват именно от него; една свобода, която е най-автентична, когато е между стените на един затвор; едно желание за заточение, изразяващо импотентността на чисто съзнание за овладяване на всяка ситуация; воайоро-садистична идеализация на сексуалната връзка; личност, която се самоосъзнава само в самоубийството; съзнание за другия, което може да бъде задоволено само чрез Хегелианско убийство.

Тези твърдения са против целия ни опит, доколкото те ни учат да не гледаме на егото като центрирано върху перцептивно-съзнателната система, или като организирано от „принципа на реалността” – принцип, който е израз на научно предубеждение, изключително враждебно спрямо диалектиката на знанието. Нашия опит показва, че трябва да започнем не от function of meconnaissance, който характеризира егото във всичките му структури, така силно подчертано от госпожица Анна Фройд. Ако Verneinung репрезентира явната форма на тази функция, неговите ефекти, в по-голямата си част, остават латентни, доколкото не са осветени от светлина отразена от новото на фаталността, където се манифестира То.

Тогава можем да разберем инертните характеристики на формациите на Аза, и да открием там най-разширената дефиниция на неврозата – точно както запленяването на субекта от ситуацията ни дава най-общата формула за лудостта – не само лудостта извън лудницата, но също и лудостта, която заглушава света и неговия шум и ярост.

Страданието от невроза и психоза е за нас школовка в страстите на душата, като рамото на психоаналитичните везни, когато изчисляваме наклона на неговата заплаха за цели общности, ни осигурява индикация за притъпяването на страстите в обществото.

В това съединяване на природа и култура, така упорито изучавано от модерната антропология, самите психоаналитици разпознават този възел от въображаемо робство, който любовта трябва винаги да развързва отново или го прерязва.

За такава задача, няма да се доверим на алтруистично чувство, ние които разкриваме агресивността, която се крие под активността на филантропа, идеалиста, педагога и дори на реформатора. В търсенето на помощ от субект към субект, което ние запазваме, психоанализата може да доведе пациента до екстатичния лимит на „Thou art that”, в който му се разкрива шифъра на моралната му съдба, но не е по силите ни като практици до мястото от където истинското пътуване започва.

 

Източник: Доклад, прочетен на XVI международен конгрес по психоанализ в Цюрих 17 юли 1949г. (превод от руски език) https://coollib.com/b/190793/read

image

image
Категория: Други
Прочетен: 33 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1209200
Постинги: 1460
Коментари: 116
Гласове: 1084
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031