Психодиагностика в училище. Диагностика на семейни взаимоотношения.

                   Въпросник за социализация на подрастващите „Моето семейство“

 

Методиката е предназначена за изучаване на мнението на учениците (анализ на взаимоотношенията в семейството, методи на възпитание) и на родителите (самоанализ на същите аспекти), като дава възможност да се направят по-обективни изводи за организацията на семейното възпитание на детето.

Преди провеждането на изследването, с учениците или с техните родители се провежда инструктаж, при който се обяснява целта на настоящото изследване и правилата за отговаряне на въпросите.  

Инструкция за тийнейджъри: „Ученици, предлагаме ви 24 въпроса, чийто верни отговори ще ви дадат възможност да преодолеете някои трудности при общуването си с родителите“.

Инструкция за родители: "Уважаеми родители, предлагаме ви набор от въпроси, които ще ви помогнат да разберем колко благополучни или неблагополучни са взаимоотношенията с децата Ви и да разрешите някои от проблемите, които възникват при общуването с тях".

Тъй като в бланката на методиката въпросите са формулирани за ученици, при прилагане към родителите, някои от въпросите следва да се перефразират.

Например:
1.Сърдят ли се родителите Ви, ако спорите с тях?

2.Сърдите ли се на детето, ако спори с Вас.   

На дъската (флипчарт) е необходимо да напишат възможните отговори (трябва да изберете само един):

-разбира се, да (разбира се, майка ми).

-очевидно, да (очевидно майка ми)

-не зная (разбира се, баща ми)

-очевидно, не (очевидно баща ми)

-разбира се, не (и двамата родители)

 

На бланката учениците трябва да напишат име, фамилия и името (имената) на този (тези), с който живеят. Не е необходимо да се пренаписват въпросите, необходимо е да се отбележи само номера на въпроса и номера на отговора (например 1-5, 2-1 и т.н.). (За някои въпроси (има само три такива), трябва да се избере отговор, в които да се посочи майката или бащата.)

Въпросник

1.Сърдят ли се родителите Ви, ако спорите с тях?

2.Родителите често ли Ви помагат при подготовката за училище?

3.С кой по-често се съветвате: с майка Ви или с баща Ви, когато трябва да вземете някакво решение?  

4.Родителите често ли се съгласяват с Вас, когато твърдите, че учителите са били несправедливи с Вас?

5.Вашите родители често ли Ви наказват?  

6.Истина ли е, че родителите не винаги разбират Вашето състояние (проблеми)?  

7.Вярно ли е, че участвате заедно с родителите си при решаване на въпроси на домакинството?

8.Наистина ли членовете на Вашето семейство нямат общи интереси и занимания?  

9.В отговор на Вашите молби, често ли родителите се съгласяват (разрешават) или отговарят, че не са съгласни (забраняват)? 

10.Случвало ли се е родителите Ви да настояват, да не поддържате отношения с един или друг ваш приятел?  

11.Кой се явява главен във Вашето семейство: майка Ви или баща Ви?  

12.Надсмиват ли се родителите Ви над един или друг от Вашите учители?  

13.Родителите често ли разговарят с Вас с раздразнен тон?  

14.Имате ли усещането, че отношенията между родителите Ви са хладни, неприятелски?  

15.Вярно ли е, че членовете на Вашето семейство малко си помагат един на друг в домашните дейности? 

16.Истина ли е, че родителите Ви не обсъждат с Вас телевизионни предавания, прочетени книги, новини, филми, театрални постановки, техни житейски ситуации и др.?  

17.Родителите считат ли Ви за капризно дете?

18.Често ли родителите настояват да постъпите така, както те искат, като твърдят, че по един или друг въпрос разбират по-добре отколкото Вие?

19.С кой от родителите си общувате повече? 

20.Често ли родителите не одобряват и не поддържат мероприятия и инициативи, които се организират в училище?  

21.Наказват ли Ви по-сурово, отколкото другите деца?  

22.Често ли разговаряте с родителите си с „отворена душа“, съветвайки се с тях по лични въпроси?  

23.Вярно ли е, че Вие нямате никакви ежедневни домашни задължения? 

24.Истина ли е, че родителите не Ви взимат с тях, когато посещават: филми, концерти, изложби, театри и други места за информация, изкуство и култура?  

 

Показатели и ключ

Степента на изразеност на семейното възпитание се изучава по 8 фактора (показатели):

1.Строгост (гъвкавост) на възпитателните нагласи (въпроси 1, 9, 17).

2.Възпитание в самостоятелност, инициативност (въпроси 2, 10, 18).

3Доминантност на бащата, майката или равно участие на двамата родители във възпитанието (въпроси 3, 11, 19).

4.Отношение към училището, учителите (въпроси 4, 12, 20).

5.Твърдост (гъвкавост) на методите за възпитание (въпроси 5, 13, 21).

6.Взаимоотношения в семейството: неприятелски или топли (въпроси 6, 14, 22).

7.Взаимоотношения в семейството: наличие или отсъствие на общи дейности  
(въпроси 7, 15, 23).

8.Общност на интересите (въпроси 8, 16, 24).

 

Отговор „5“, (разбира се, не) – показва максимално положително проявление на фактора. Максималната сума бал по един фактор е 15.  

Отговор „1“, (разбира се, да) – показва педагогическо отрицателно проявление на дадения фактор. Минимална сума бал по един фактор е 3. 

Максималната сума от балове по всички фактори – 120, минимална – 24.

 

Нива на взаимоотношение в семейството:  

-благополучно (високо) – 120-96 бала;

-по-ниско от благополучно (малко над средно) – 95-72 бала;

-удовлетворително (средно) – 71-47 бала;

-неблагополучно (ниско) – 46-24 бала;

 

            Скръб и загуба – психологически модели на често срещани в практиката

                                                   проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Място и значение в живота на човек на скръбта и загубата.

2.Модел на Фредерик Пърлз.

3.Методи на психологическа помощ при загуба. 

 

Ние не живеем в този свят без загуби – близки и скъпи за нас хората умират, любимите ни приятели си отиват, мечтите ни не се сбъдват, престижната ни работа може да се загуби, случва се така, че на човек се налага да да напусне родния дом или родината си,  може да бъде разорен, да остане сам самичък на този свят и пр. Почти всеки е изправен пред подобни преживявания и се научава да живее отново, без онова, което е толкова скъпо за сърцето му. С времето постепенно болката от загубата става все по-малка, човек да се справя със своята скръб и започва да живее за днешния днн, отново да получава радост и щастие от това, което той има или просто от факта на съществуването си на този свят.

Въпреки това, има много хора, за които психологическата раздяла избледнява с годините, но те продължават все още да живеят там, в миналото, което вече не съществува, да отричат настоящето и да се отказват от бъдещето, а в резултат изпадат в депресия или просто не допускат радостта в живота си. Например, те не се интересуват от нищо друго, за тях изглежда, че светът е празен, енергията им някъде изтича, те са тъжни и отчаяни, не забелязват никой около тях и постепенно започват да развиват едни или други психосоматични симптоми. Недовършените отношения от миналото не им позволяват да изграждат актуални, а изгубени надежди за бъдещето им пречат да осъществяват нови планове.

За да не влияе миналото негативно върху настоящето и бъдещето, човек трябва да се сбогува (да се прости) с него, като запази спомените, натрупания опит и всичко хубаво, което това минало му е дало. Човек може да страда, като непрекъснато събужда и привлича към себе си нещо, което вече го няма, но може и да живее сега, може да се радва, че именно миналото му позволява да съществува, осветявайки неговия далечен път в бъдещето.

Прието е, че веднага след случай на смърт на някой много значим човек, терапията е неподходяща и неефективна. Може да се оказва подкрепа за да се смекчи скръбта, но не следва да се извършва намеса и да се прекъсва естествения процес на преживяване на скръбта. Не съществуват общоприети стандарти за оказване на помощ в такива случаи, но въпреки това терапията трябва да се прилага не по-рано от шест месеца след смъртта на лицето, което е играло важна роля в живота на клиента. Но, ако скръбта е особено силно изразена, ако индивидът губи контрол над себе си, прави опити за самоубийство, изпада в ступор, изпитва непоносима душевна болка, то помощта следва да се окаже и по-рано. Много често това е помощ изразяваща се в присъствие, изслушване, разбиране, утешаване, увещаване.

Понякога обаче са допустими и по директни и резки интервенции.

Например, жена неудържимо и много силно ридаела в църквата след смъртта на своя съпруг. Минавайки покрай нея, свещеникът казал осъдително: „Мислите ли, че вие жалите него? Не, вие оплаквате самата себе си!“ След тези думи, жената сякаш дошла на себе си и спряла да ридае.

Смята се, че времето за нормален процес на преживяване (скърбене) на такава загуба е около една година. Ако след този период човек не е успял да се справи със скръбта, например, намира се в депресия, през цялото време плаче, не може да работи нормално, не изпитва радост, потънал е в миналото, има неприятни психосоматични симптоми, то тогава трябва да потърси психологическа помощ.

 

2.Модел на Фредерик Пърлз за прощаване.

За решаване на тези задачи, Фредерик Пърлз (Фредерик Саломон Пърлз (нем. Friedrich Salomon Perls), известен като Фриц Пърлз; (8 юли 1893, Берлин — 14 март 1970, Чикаго) – водещ немски психиатър, психотерапевт с еврейски произход, основоположник на гешталт-терапията), разработва следната петстепенна степен за прощаване (сбогуване):

1.Факти.

2.Незавършени неща.  

3.Прощална церемония.  

4.Оплакване.  

5.Приветствие към днешния ден.  

 

На първия етап, терапевтът трябва да се стреми да накара клиента да признае фактите за реалност. С други думи, да се съгласи, че този човек е наистина мъртъв, че той наистина се е пренесъл да живее на друго място, че наистина си е отишъл и пр. Много от клиентите, които са абсолютно здрави и трезви хора, не са съгласни да признаят, че това, което се е случило, всъщност се е случило. Например, клиентът може открито да отрече факта на смъртта: „Не, аз не мога да приема, че той е умрял, за мен той е все още жив!“ Ако терапевтът се съгласява с това, то по-нататъшната терапия ще бъде безсмислена. Ето защо от терапевтът се иска меко, но настоятелно да заеме и изрази позицията си: „Вие се заблуждавате и знаете това. Той умря, а ако вие не признаете това, то ще продължите да бъдете психологически прикован към неговия гроб. Искате ли това?“.

Клиентът може да отрича факта на смъртта по неразбираем за него начин.

Пример:

Клиент: Струва ми се, че го виждам през цялото време пред себе си. Кок той седи в креслото, обикаля апартамента, разговаря с мен.

Терапевт: Той не може да седи, да ходи и да говори. Той умря, вие се преструвате, че го задържите тук при вас, въпреки че той вече не е тук.

Или: Мислите ли, че наистина той прави това? (Обикновено отговора е незабавно: "Не“). Тогава кой го кара да прави всичко това? Какво мислите? (Пауза).

Клиент: Да, аз разбирам, това съм аз, разбира се, аз го задържам тук при себе си …

 

Такива фрази от страна на терапевта може да изглеждат жестоки, да причинят поток от сълзи в клиента, но те формират основата за прехода към искрено сбогуване и по тази причина са необходими. В противен случай терапевтът ще влезе в незабележим сговор с клиента, помагайки му да отрича истината и да не решава проблема си. За да каже наистина „Прощавай!“, клиентът трябва да се смири и да приеме факта, че любимият човек е мъртъв и не може да ходи, да седи или да говори, поне тук в нашия свят. 

 

Във втория етап терапевтът трябва да попита клиента за това, какви незавършени неща не му позволяват да се каже сбогом на починалия. Тези неща клиентът трябва да завършви в своето въображение. Понякога е необходимо да се поговори за нещо с починалия, да се изразят някакви чувства или заедно да отидат някъде, да направят нещо. Не са редки случаите, при които клиентът може да бъде много ядосан на починалия поради факта, че той толкова рано го е напуснал и го е оставил сам.

 

Третият етап започва когато всички незавършени неща са вече завършени. Тогава клиентът трябва да представи прощална церемония, за предпочитане под формата на погребение (погребване). Главното в края на церемонията е, клиентът да приеме, че  починалото лице е мъртво и да му каже: „Ти почина. Сбогом!“ Ако клиентът е бил на погребението, споменът за това може да е излишен, но прощаването така или иначе е необходимо и трябва да стане несъмнено и окончателно.

Религиозните вярвания за отвъдния живот могат да възпрепятстват окончателното прощаване, тъй като държат отворена вратичка и постоянно нахлуват във въображението на клиента, карайки го да общува с починалия, т.е. запазват образът му на жив човек. Тези същите убеждения обаче могат да дадат шанс за спокойно и любезно прощаване с починалия и да го пуснат (освободят), като му позволяват да намери комфорт и щастие в друг живот.

Добра илюстрация на казаното е следната притча:

Пример:

В Индия умрял прочут гуру, който през живота си бил добър и весел човек. Около ковчега се събрали многобройните му ученици и почитатели. Повечето от тях плачели горчиво, други се отдали на медитация, прошепвали молитви. Само един ученик гледнал ковчега и се усмихвал весело. Накрая другите ученици не издържали: „Как можеш да се смееш в момент, когато нашият велик учител ни напусна, като не остави никой след него да ни води?“

„Когато видях ковчега – каза ученикът – съзрях, че учителят ни седи върху горящи дърва и е много радостен. Около него се бяха събрали всички богове и богини, изляха ароматно масло на главата му и го обсипаха с красиви цветя. Как мога да не се смея и да не се радвам заедно с него?

В този момент всички осъзнали, че именно той е истинският ученик на този мъдрец и може да продължи неговото учение.

 

Твърдостта в изискванията на терапевта може да създаде в клиента илюзията, че той вече няма възможност дори да си представи любимия човек. Всъщност това не е така. Клиентът може да си спомня и да фантазира, да си доставя радост от това, че е запазил най-светли чувства завинаги в своето сърце, но той трябва да признае, че това са само спомени и фантазии, той не бива да се опитва да ги превърне в реалност и да не страда от факта, че те не са реалност.

След като приключи церемонията за сбогуване и е казано последно „сбогом“, по естествен път настъпва четвъртата фаза – фаза на оплакване. В случая терапевтът помага на сълзите да се излеят, така че да не се „зациклят“ някъде между гърлото и очите. За тази цел той одобрява и насърчава клиента си да плаче и същевременно формира в него чувство за срам от сълзите и подкрепя волята му да се сдържа, а понякога дори може да се приложи парадоксалния съвет: „Кажете на сълзите си: „Няма да ви позволя да течете“. В резултат на тези стимулации, клиентът изцяло отпуска  сълзите си да текат в поток.  Любезното, дружеско прегръщане на някого от групата също може да помогне.  Добро средство за защита е когато клиентът просто си представи картина сякаш вали и да продължи да мисли за нея до тогава, докато самият той не реши, че „стига“, като почувства, че вече „небето е синьо и слънчево“.  Дъждът е пълен аналог на сълзите. Възможно е обаче, истинските сълзи да бъдат съпроводени от една въображаема картина за дъжд, но да не могат да не бъдат проляти. С окончателното преустановяване на дъжда, потиснати сълзи със сигурност няма да останат. С оплакването е необходимо, за да се извърши раздялата и да се освободи енергия за нов живот. В същото време, в някои случаи оплакването не е необходимо и не трябва изкуствено да се стимулира.

След оплакването, трябва да се помогне на клиента да премине към нов живот и към ежедневието. Тук съществено могат да помогнат приятелите или членовете на терапевтичната група. Клиентът се нуждае от разсейване и разговори, от почивка и грижа за него, той самият трябва да положи грижа за други хора. В хода на терапията също е полезно да се проведе въображаема церемония за посрещане на днешния ден. На клиента се предлага да си представи новият ден – слънчев и измит от преминалият дъжд и да го поздрави, да отвори обятия, да го прегърне... Ако клиентът не е в състояние да направи това, тогава терапевтът трябва да се върне към предишната фаза на недовършените теми.

Пример:

Жена на 63 години, чийто съпруг е починал преди една година, се обръща към психолог за консултатция. Тя много обичала съпруга си, живеели „душа в душа“ в продължение на 30 години заедно. Нямали деца. Жената споделя, че страда от безсъние, постоянна тежест в гърдите, която й пречи да диша свободно, депресивно настроение, често ридае и др. В продължение на шест месеца тя посещавала лекари и болници – давали й лекарства, а състоянието й се усложнявало. Лекарите не намерили никакви физиологични нарушения в работата на организма.

На първата сесия психологът разбрал, че тя признава факта на смъртта на съпруга си, няма чувство за вина пред него и не е имала желание за самоубийство. В същото време той установява, че очите и челото са напрегнати и изглеждат изпълнени с тъмнина. Оказало се, че по време на погребението приятелите я държали през цялото време, като я принуждавали да не плаче, защото с това според тях, тя щяла да обезпокои покойника. Било ясно, че жената е натрупала твърде много потиснати сълзи и по тази причина по всякакъв повод тя плачела. 

Въпреки различни опити, психологът стигнал до извода, че клиентката ще се въздържа и няма да заплаче пред него – церемония, която била важна и необходима за нея. В тази връзка той я помолил да си представи идващ към нея дъжд и да го гледа до тогава, докато той не спре. Тя се съгласила и „видяла“, че към нея пристига тих и спокоен дъжд, който се изсипал над гроба на съпруга й. Тя гледала тази картина известно време, докато „дъждът“ наистина не приключил.  Това било достатъчно за първата сесия. Когато дошла втори път, тя казала, че на работното място всички били изненадани, че тя вече не плачела, а до тогава „каквото и да ме питаха, сълзите рукваха от очите ми“.

Въпреки постигнатия успех обаче, при клиентката останал най-острият симптом – тежестта и болката в гръдния кош, които я плашели и пречели.  Тогава психотерапевтът  й предложил да си представи образ на тази болка. Тя казала, че „вижда черна бучка“. Било ясно, че „бучката“ е образът на спазъм, с който тя се опитвала да задържи починалия си съпруг или важните спомени за него. Терапевтът попитал какво има вътре в „бучката“ –  „Кълбо от мека, много топла и приятна лилава вълна“ – бил отговорът.

С новото откритие станало ясно, че „кълбото“ символизира онези топли чувства, които тя много години е натрупала към съпруга си. „Какво искаш да направиш с него? – бил следващия въпрос. „Да го размотая“ – отговори жената. Терапевтът дал съгласие и насърчил това нейно желание. Оказало се, че след размотаването кълбото се разтворило на отделни конци в пространството и неговите съставки полетели. Едва след известно време тя „разбрала“  накъде летели останките. Тя казала, че те отиват в гроба на съпруга й, в който се бил отворил ъгъл и потъвали там. Постепенно „кълбото“ се развързало изцяло, всички нишки потънали в гроба и тогава ъгълът се затворил. В същото време, в клиентката настъпили много силни психосоматични промени: с изчезването на „кълбото“, изчезнала и болката в гърдите и тя казала, че „просветнало“ в очите й.  След това тя споделила, че успява да диша лесно и почувствала, че всичко, което дълго време я потискало, сега било напълно изчезнало. Клиентката благодарила няколко пъти за резултата, въпреки че през цялото това време  питала дали терапевтът е направил всичко. Било очевидно, тя мислела, че направеното от терапевта било хипноза или магия. С това работата по проблема на клиентката приключила.

При анализа на този случай било видно, че етапите:  признаване на факта на смъртта, завършване на незавършените дела и церемонията по раздяла вече били приключени.  Оставало само да се извърши оплакването и окончателно да се освободи онова, което се възприемало като най-ценното в отношенията, което и било направено.

Много родители не могат окончателно да се освободят от мислите за починалото си дете и за да запазят своята илюзия, че е то е живо, те организират специална среда в дома си, наподобяваща „домашен музей“, обикновено включващ вещи и снимки на детето, създавайки атмосфера на нещо свещено и неприкосновено. Това не само допринася за вечното запазване на чувствата им на скръб и загуба, а води до стагнация в по-нататъшния им живот, като засяга психологическото здраве на другите деца, ако имат такива. Последните могат да започнат да завиждат на мъртвото дете, че то е толкова много обичано и да желаят да бъдат на негово място. По този начин те се научават да бъдат непрекъснато тъжни, скърбящи и пропити от чувство на безнадеждност в живота.

Пример:

Майка, на която починал най-големия син, непрекъснато водела най-малкото си дете на гроба на брат му. Там тя разказвала дълго и сърцераздирателно колко е добър неговият по-голям брат и колко трябва да бъде обичан. В резултат на това по-младият бил постоянно в състояние на депресия и открито разказвал на съучениците и учителите как се е уморил от всичко това и как той мечтае да умре колкото е възможно по-скоро. Освен това, майката не му объръщала вниманието, което отделяла на починалият брат, тя постоянно била заета в работа си.

 

Бездомните семейства, които биха искали да вземат приемни деца, трябва първо да се сбогуват с неродените си деца и с амбициите си в това отношение. В противен случай никога няма да могат наистина да приемат и да обичат осиновените деца, тъй като винаги ще чувстват, че не са техни деца, дори може да ги мразят за това.

Много опасно е да се даде на дете името на по-голямо дете, което преди това е починало. Живото дете може да възприеме и разбере това, като сякаш той не е важен сам по себе си, а другият е важен; възможно е да тълкува, че той трябва да живее в замяна за първото дете, а не себе си. Това води до загуба на смисъл в живота и до незъзнавано влечение към смърт.

Някои клиенти не могат да се простат, да кажат „сбогом“, защото в самите им семейства има традиция (мит), предписваща вечно оплакване на умрелите.  На такива клиенти трябва да се обясни, че да се сбогуваш и да освободиш спомените не означава да забравиш и да не зачиташ. Има една добра поговорка: „Живите се грижат за живите. Животът не трябва да се прави от скръб, стенание и самосъжаление“.

Разводът също е желателно да се придружи с церемонията за сбогуване, когато бившите съпрузи се освобождават един от друг и обещават да не се намесват повече в живота на бившата си половина, а на децата се обяснява, че не са отговорни за това, че от утре бащата и майката няма да живеят заедно.

Същите загриженост заслужават проблемите, свързани с раздялата с родния дом, с родината, с амбиции, с работа (когато тя е повече от работа, когато е по-скоро начин на живот). Може да се проведе прощална процедура при загуба на част от тялото.

 Пример:

На жена е била оперирана (премахната) едната гърда, като в резултат нейната сексуална връзка със съпруга й била напълно разстроена. Терапевтът провел процедура по прощаване (сбогуване) тази част на тялото, на която присъствали и двамата съпрузи, след което животът им заедно отново стана пъленоценен и щастлив.

Проблемите със загубата може да имат различни форми, но основната задача на терапевта във всички случаи е да помогне на клиента да се сбогува с загубата си, едва след тази процедура, клиентът може да преодолее преживяването на скръбта и да отиде по-нататък, да продължи своя пъленоценен здравословен живот.

 

3.Методи на психологическа помощ при загуба.  

-Метод на прощаването (сбогуването) в съответствие с петстепенния модел на Ф.Пърлз.

-Присъствие. В редица случаи е необходимо и достатъчно терапевтът просто да присъства. Особено в началните етапи на скръбта е изключително важно човек да усети присъствието на някой наблизо. Топлото и ласкаво физическо докосване, ако това е допустимо, дори може да има по-дълбок смисъл от разговора.  Самото мълчание може да осигури значителна подкрепа, която личността ще помни с благодарност.

-Слушане. Внимателното вслушване на човека, който преживява скръб и загуба, се явява изключително важна подкрепа. От терапевта не се иска да коментара или дава съвети: със своите кратки въпроси, с внимателен и съчувствен поглед, кимване, с реакции с прости междуметия (като „да-да“), той може да насърчава желанието на клиента да говори.

Релаксация и разсейване. Терапевтът способства за психологическото и физическо отпускане на клиента. Обикновени фрази като „Седнете удобно“, „Дишайте дълбоко, моля“, „Меко сложете дланите си на лицето“ и др., той може да допринесе за същественото отпускане на страдащия индивид. Също така се препоръчва разсейване на клиента от тягостните мисли, като се насочи вниманието му към други хора, към радостните и оптимистични аспекти на реалността, към прости неща, които трябва да бъдат направени и т.н.

 

Литература

1.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

2.Изард К. Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.Малкина-Пых И r. Экстремальные ситуации. Москва, 2005.

5.Перри Г. Как справиться с кризисом / Фонтана Д. Как справиться со стрессом.  Москва, 1995.

 

 

                                                                  Анкета за родители

 

1.Считате ли, че между Вас и детето Ви има взаимно разбиране?

-да;

-не винаги;

-не.

2.Разговаряте ли с детето си за негови „лични неща“, искрено и открито?    

-да;

-не винаги;

-не.

3.Познавате ли приятелите на Вашето дете?

-да;

-не винаги;

-не.

4.Обсъждате ли с детето си въпроси за материалното състояние в семейството?

-да;

-не винаги;

-не.

5.Обсъждате ли с детето си въпроси за половото съзряване? 

-да;

-не винаги;

-не.

6.Обсъждате ли с детето си отношенията между момичетата и момчетата?   

-да;

-не винаги;

-не.

7.Разговаряте ли с детето си за отношенията между съпрузите в семейството?

-да;

-не винаги;

-не.

 

 

                            Тест  „Какъв родител сте и как общувате с детето си?“

 

Класен ръководител: Няма родител, който да не иска да получи отговор на този въпрос. Ето защо ви предлагаме този тест-игра. Желаещите могат да попълнят теста от бланката.     

Инструкция: Отбележете фразите, които често използате при общуването с детето си.  Възможно е, да не използвате предложените фрази с абсолючтна точност, но се придържайте към смисълът им.

След като отбележите фразите, съберете баловете им.  Разбира се, трябва да разберете, че нашата игра е само намек за действителното положение на нещата, защото вие знаете най-добре какъв родител сте.

-7–8 бала – Вие живеете в душата на детето си. То искрено ви обича. Вашите взаимоотношения допринасят за формирането на личността му. 

-9–10 бала – Не сте последователен (а) в общуването с детето. То ви уважава, макар че не винаги е откровен с вас. Неговото развитие е подложено на случайни обстоятелства.

Класен въководител:  Ето, сега имате ориентация какъв родител сте, оценихте достойнствата и недостатъците на вашето дете. Но вашето мнение съвпада ли с представянето на детето на себе си?

За да проверите правилността на предположенията си и правилността на избора, обърнете внимание на обратната страна на листа. Проучете мнението на детето за себе си.

Какви чувства изпитвате сега? Какво мислите?  Настъпи ли промяна в мнението ви и защо?

Причината за несъответствието между Вашето мнение и представата на детето за себе си може да бъде неправилно възпитание в семейството.

 

Забележка: Същият тест се прилага преди това и спрямо учениците, като резултатите се отбелязват на обратната страна на тестовата бланка за родители.

 

 

                               Анкета за диагностика на способности за общуване

 

Инструкция: Моля, определете с помощта на предложената Ви анкета, способностите си за общуване (комуникативни способности). Отговорете бързо и искрено да въпросите. Отговорите могат да бъдат само утвърдителни (да) или отрицателни (не).

Въпросник:

1.Имате ли много приятели?

2.Дълго ли преживявате обида, причинена от някой от вашите приятели?

3.Имате ли стремеж да установявате нови контакти с различни хора?  

4.Вярно ли е, че ви е по-приятно да прекарвате времето си в четене на книга, игра на компютър, гледане на филм или постановка, отколкото в компанията на ваши приятели?

5.Лесно ли установявате контакт с хора, които са по-възрастни от Вас?  

6.Трудно ли ви е да се включите в нова компания?  

7.Лесно ли ви се отдава да влезете в контакт с непознати хора?  

8.Лесно ли ви е да свикнете с нов колектив?

9.Стремите ли се при удобен случай да се запознаете и да поговорите с нови хора?  

10.Дразнат ли ви обкръжаващите ви хора и иска ли ви се понякога да ударите някого?  

11.Харесва ли ви да се намирате постоянно сред хора?  

12.Изпитвате ли чувство на затруднение, неудобство или стеснение, ако трябва да проявите инициатива, за да се запознаете с нов човек?  

13.Обичате ли да участвате в колективни игри (дейности)?  

14.Истина ли е, че се чувствате неуверен в среда от хора, които познавате съвсем малко?  

15.Смятате ли, че не е трудно за вас да внесете оживление в компания, от хора, които познавате малко?

16.Стремите ли се да ограничавате кръга от свои познати до малко количество хора?  

17.Чувствате ли се непринудено, когато попадате в непозната компания?  

18.Истина ли е, че се чувствате недостатъчно уверено и спокойно, когато ви се налага да говорите пред голяма група от хора?

19.Вярно ли е, че имате много приятели?  

20.Често ли се смущавате и чувствате се неловко при общуване с хора, които не познавате много добре?  

Обработка на резултатите.

Всеки положителен отговор на нечетен въпрос и отрицателен на четен въпрос се оценява с 1 бал.

При сбор по-малък от 10 бала: нивото на развитие на комуникативните ви способности е ниско. Вие по-скоро сте затворен, необщителен човек, с трудности при запознанства и не се стремите към контакти.

10-13 бала – средно ниво;

14 бала и повече – високо ниво. Общителността ви е присъщо качество. Обкръжаващите ви ценят във вас енергията и способността ви за диалог.

 

                                   Методика „Дървото на живота“ (Tree of Life) –

             техника за групова работа с деца, преживели травмираща ситуация.

                   (Автори: Нказело Нкубе (Зимбабве) и Дейвид Денборо (Австралия)

 

Как можете да помогнете на деца, които са преживели тежка травматична ситуация, например, загубили своя дом или близки? Как да разговаряме с тях, за да не изпадат в бездната на отчаянието, а обратно, да си спомнят какво е важно за тях в живота и какви специални умения трябва да им помогнат за да се справят с новата ситуация? Много често помощта се свързва с налагането на културни ценности на някой, който се опитва да помогне. Как да организираме ситуацията така, че децата да чувстват, че не са отделени от тяхната култура, традиции, история, семейство, а напротив, свързани са с тях и в тях могат да намерят опора за себе си?

Методиката „Дървото на живота“ е разработена за работа с деца останали сираци в резултат на епидемия от СПИН в Зимбабве и Южна Африка и се прилага в общностите, пострадали от природни бедствия и въоръжени конфликти – в Австралия, Канада, САЩ, Русия, Палестина, Бангладеш и други страни. Авторите изтъкват, че причината за разработката на тази методика е била очевидната неадекватност в тази конкретна ситуация на предложени от международните хуманитарни организации техники. Традиционните искания за „разказване за преживяното онова“, предизвиквало в децата неудържимо ридание и извеждането им от това тежко емоционално състояние се оказало твърде сложно. Тогава възникнала задачата за създаване на безопасен контекст, за възстановяване на контакта с предпочитана идентичност.

При прилагане на техниката обикновено участват няколко водещи.

Методиката „Дървото на живота“ се състои от 4 части:

1.Дърво на живота.

2.Гората на живота.

3.Когато идва бурята (гръмотевицата, мълнията):

4.Признаване и потвърждение.

Задачата на първите две части е да се създаде „втора история“ за живота на детето. Това е история за специалните способности, умения, надежди и мечти на детето и как тези умения, способности, надежди и мечти са възникнали и развити. Задачата на третата част (Когато идва бурята) е да помогне на детето да изрази с думи какво е изпитало (преживяло), както и как се е справило с тези изпитания. Задачата на четвъртата част (като признание и потвърждение е създадена специална песен и всеки пее, като заедно с това децата получават грамоти, в които са отразени техните специални умения, способности, надежди, мечти и начини за преодоляване на трудностите) – е в децата да се създадат и останат ярки спомени и „документи“, към които по-късно могат да се обърнат, за да получат подкрепа в трудни моменти. Последната част от упражнението помага и за установяване на контакт със значимите възрастни.

Методиката работи най-добре с групи от деца (тя има доказана ефективност и за  възрастни, но възрастните както обикновено са по-скептични).

Дърво на живота.

Работата започва с разговор, в който водещият обсъжда с децата какви дървета познават, какви биват различията и особеностите на тези дървета. След това водещият казва, че днес всичко, което децата знаят за дърветата ще бъде важно и много полезно. (Тук водещият може да предложи на децата да си припомнят или да измислят един стих или песен за дървета.). След това водещият рисува на голям лист хартия собственото си дърво и обяснява на своя пример всеки елемент в дървото (корени, ствол, клони, листа и плодове) и повърхността на почвата, която се явява „опорна точка“ за бъдещите разкази (аспекти) за това какво е детето и какво би искало да бъде.

Корени.

Корените са отправна точка, от която детето започва своя  разказ за това, откъде идва то (от кое село, град, местност); каква е историята на неговото семейство (какво означава името на фамилията му; кои са неговите роднини и кой на кого какъв е); какво е научило детето в живота си (какво знае, какво умее; с какво се гордее – кои страни от личното познание счита за силни); от кого или на какво дължи тези свои знания, умения, способности и пр. (книги, песни, приказки, любими игри, ритуали и пр.).

Земна повърхност.

Разказ за това, какво обикновено се случва през целия ден, което детето прави.

Ствол.

Специални умения – това могат да бъдат уменията, които детето си е спомнило, описващи това, което са го учили, ежедневните му дейности и уменията, които детето е показало в болницата, в бежанския лагер, в новото училище или в рехабилитационен център, в който се прилага методиката.

В дните, предшестващи упражнението (тренингът), сътрудниците, участващи в организацията и прилагането на методиката внимателно отбелязват за себе си какви умения и  качества имат децата. Те могат да бъдат умения, свързани с физическа ловкост, сръчност, умение да се грижи за себе си или за другите, доброта, вяра  и т.н. При прилагането на самата техника,  водещият може да напомни на детето за тези умения и да му помогне да ги обозначи върху ствола на дървото. Водещият може да зададе въпроси за историята на тези умения: от кого детето е научило това и т.н. Това също може да се отбележи върху ствола на дървото. В процеса на рисуване на ствола,  децата много често си спомнят нещо важно и скъпо.

Клони.

Това са мечтите, надеждите и желанията на детето. Когато детето рисува клоните, водещият може да попита как са възникнали тези мечти, надежди и желания и как те са свързани съз значимите за детето възрастни. Може също да се попита как детето е успяло да запази тези мечти и надежди и как те му помагат.

Листа. (дървото е вечнозелено и неговите листа не падат!)

Листата са значимите други за децата. Това са тези възрастни, които са живи, но и тези, които вече не са между живите, защото човек дори починал, той не престава да бъде важен за нас.  Със смъртта не приключват отношенията с тези хора. Тук водещият може да попита детето за тези важни за него хора. Ако детето, припомняйки си за починалите е разстроено, водещият може да му зададе следните въпроси:

-Имаше ли моменти, в които си бил щастлив заедно с този човек?

-С какво този човек е забележителен?

-Щеше ли този човек да се радва, ако знаеше, че го помниш точно така?

Тези въпроси насърчават детето да говори за това, което е важно в отношенията с починалият човек. Това е начин да се признаят и да се почетат тези отношения. Тук детето може да разкаже и по какъв начини то смята, че трябва да запази значението на тези отношения, без значение какви са те.

Плодове.

Това са различните подаръци (дарове), които получава детето. На първо място - нематериални: грижа, внимание, защита, доброта, любов. Водещият пита:

-Защо мислиш, че този човек ти е дал това?

-Какво безценно е открил в теб този човек, за да прояви към теб  любов, доброта, грижа?

-Как мислиш, какво ценно ти самият си внесъл (а) в живота на този човек?

Ако детето се затруднява  да назове някакви дарове, водещият му помага, като задава въпроси за това, което вече е било обсъдено по време на упражнението.

Водещият обяснява на децата какво трябва да нарисуват на дървото на живота си (независимо как правят рисунката – лошо или криво, най-важното е никое от децата да не се срамува от собствената си рисунка) и след това накратко да разкаже историята си. Важно е децата да имат чувство на сигурност и способност да отказват. Но, като правило, малко от децата на възраст от 5-12 години отказват. В юношеството момичетата много по-често и с лекота правят това упражнение в сравнение момчетата и по тази причина за момчетата е разработено друго упражнение, основано на метафората на футбола и спортния отбор.

Когато децата завършат рисунките, водещият им предлага да ги поставят на една от стените в стаята. Получава се цяла гора от красиви дървета. Водещият пита кой иска да разкаже за своето дърво. Това са истории, свързани с чувство за гордост, достойнство и благодарност. Тези истории са много по-приятни от разказите за страховете и болката. Така че някой винаги се отзовава и дори проявява готовност доброволно да учи останалите на своята любима си песен.

Когато детето говори за своето дърво, водещият го пита за надеждите, мечтите и желанията; пита го как са възникнали и как са успели да се съхранят; кои от най-близките му хора не са били изненадани, а са се радвали, узнавайки, че детето има такива мечти, надежди и желания.

Пример:

Това е фрагмент от разговор с Мери, на дванадесет години, при прилагане на техниката „Дървото на живота" в Совето (ЮАР) през 2005 г .:

Интервюиращ: ...Мери, благодаря, че сподели с нас твоите мечти и надежди. Аз научих, че искаш да се учиш добре и след това да започнеш свой собствен бизнес. Ти в семейството си най-голямото дете и би искала да се грижиш за по-малките, да им създадеш условия те да живеят щастливо. Ти също каза, че би искала да се омъжиш и да отгледаш свои деца. Тези твои мечти и желания ми изглеждат много мили и симпатични. Съгласна ли си да ни разкажеш отдавна ли мечтаеш за това и какво те е накарало да имаш такива мечти и желания?

Мери (след замисляне): Нашата майка ни казваше, че ние трябва да се учим добре в училище, за да можем след това да живеем добре. Тя почина през декември 2003 г. и до самия край ни каза да се грижим един за друг, затова искам да се грижа за братята ми Антъни и Джошуа ...

Интервюиращ: Правилно ли разбирам, че твоите мечти и надежди са свързани с това, за което е мечтаела майка ви за вас?

Мери (след миг размисъл): Никога не съм мислила за това преди. Да, аз искам да постигна много в живота. Мама беше християнка, тя ни научи на добро.

Интервюиращ: Изглежда, че наистина оценяваш какво ви научи майка ви. Вярно ли е?

Мери: Да, разбира се, много.

Интервюиращ: Мери, мога ли да попитам? Как успяваш да запазиш тези мечти и да се надяваш, че те ще живеят и ще се сбъднат?

Мери: Мама си водеше дневник, в който записваше свои мисли и желания. Понякога аз вземам този дневник и го чета на глас на братята си. Това ни помага да помним майка си и какво трябва да направим, за да живеем щастливо. Някои хора казват, че аз мисля твърде много, но това ми помага да не забравям какво е важно.

Интервюиращ: Ето, ти намираш толкова интересни и смислени отговори, когато те питам.

Мери: Страхотно е, че ме питаш, защото това ме кара да мисля за нещо, за което не съм мислил преди.

Интервюиращ: — Например?

Мери: За всички важни неща, които майка ни научи.

Интервюиращ: Мери, кой друг от вашите роднини и приятели знае за вашите мечти и надежди?

Мери (кикоти се закачливо и посочва приятелката, която седи наблизо): Мавис знае, защото говорим с нея много.

Интервюиращ: Мери, какво е за теб споделянето на вашите мечти и желания по този начин? Какво означава това за теб?

Мери: Много съм щастлива от това, че имам възможност да си спомня мама и всеки път, когато мисля за нея, аз съм щастлива. Това също ми помага да преследвам това, което искам в живота. Понякога не е лесно, защото има лоши хора, които се опитват да ни научат на лоши неща, а това ще направи животът ни като цяло тежък. Така че спомнянето за мен е много важно и добро.

 (Децата слушаха този разговор много внимателно и човек можеше да почувства ясно техните размишления. След разказа на Мери, други деца също доброволно направиха опити да опишат своите дървета.)

След обсъждането, водещият предлага на децата да отидат до рисунките и да напишат взаимно върху рисунките на другите (могат да се използват различни материали – лепящи листчета, снимки  и др.) нещо добро, например, че те знаят за тях или някакви окуражаващи думи. Това създава оживена, топла атмосфера.

Гората на живота

Когато рисунките са залепени на стената и добрите думи са написани, всички седят и за известно време съзерцават получилата се прекрасна гора, в която има толкова много красиви дървета. Водещият описва гората: колко различни и красиви са всички дървета, какви здрави корени имат, какви мощни клони, колко много различни хора са полагали грижи и продължават да се грижат за тях – родители, братя и сестри, баби и дядовци, други роднини, съседи, свещеници, лекари, и т.н.  Някои от тези хора са починали вече, но ние винаги с любов си спомняме за тях и им благодарим за всичко, което те са направили за нас. Връзката с тези хора продължава да ни подкрепя.

След това водещият продължава обсъждането с децата, като насочва темата към търсене на общото и различното и тяхното взаимно допълване:  между всички различни дървета има нещо общо, например те се различават, но и всички те, както дърветата в гората се защитават и поддържат взаимно. Така постепенно чрез сравнение и пренос се преминава от метафората към действителността, като се търси общото и различното между водещия и децата, като паралел между възрастните и децата. На този етап обсъждането по правило е доста лесно и забавно.

След края на този етап на упражнението се прави кратка почивка (обяд или чай).

Когато идва бурята (гръмотевицата, мълнията).

Първите два етапа на упражнението създават за децата „безопасна територия“, в която те свободно и спокойно разказват за своя живот. В новата фаза обаче следва да се създадат условия, в които децата да могат да разкажат за травмиращата ситуация в живота си и да признаят последиците от тези ситуации, но без отново да изпитват страхове и ужас.  Важно е да се покаже, че децата не са виновни за случилото се с тях. И най-важното - да се изведат на преден план тези умения за справяне, които децата вече имат.

Групата отново се събира, за да продължи разговора за гората и дърветата.

Водещият казва: „Вижте колко красиви дървета имаме. Но може ли да се каже, че те са винаги в безопасност, че никога не са заплашени от някаква опасност? („Не!“- обикновено децата отговарят групово и спонтанно.). Водещият пита какво може да застраши дърветата и децата назовават различни опасности: дървото може да бъде повалено от вятъра, може да го удари светкавици (или зли хора), може да бъде отрязано от човек, може да бъде поразено от гниене или да го убие сушата, дърво може да умре от старост и т.н.

И тук водещият въвежда темата за невиновността, като пита: „Но виновни ли са дърветата, че това им се случва?" („Не!“ – децата отговарят групово).

Тази тема вече се явява добра входна точка за обсъждане на опасностите в живота на хората. Водещият казва: „Днес ние сравнихме своя живот с живота на тези красиви дървета. Можем ли да кажем, че животът на хората, децата, понякога също са в опасност, че и те могат да бъдат наранени? "(„Да!“- отговорят децата). След това децата изброяват какви могат да бъдат опасностите за тях. Децата в Совето (населен пункт (гето) край Йоханесбург, ЮАР) са изброили: изнасилване; побои; изгонване (изхвърляне) на улицата на произвола на съдбата; крясъците на възрастните;  лишаването от храна; наказанието заставяне (затваряне) да стоят продължително време в картонени кутии; когато децата са отвлечени, убити или изядени; когато децата живеят на улицата; когато вземат наркотици; когато трябва да търгуват с телата си.

След това водещият отделя достатъчно дълго време за обсъждане, как всички тези опасности влияят на децата, т.е. да насърчават се да споделят за чувствата, за усещанията си, да саморазкриват своите преживявания: (мъка, болка, страдание, страхове, отчаяние, мисли за самоубийство и пр.) и да определят тежестта и силата на тези емоции върху живота им.

Когато в групата се говори по този начин (като цяло за деца въобще) и се избягва всяко дете да разказва „как мен ме изнасилиха“, обсъждането на тези проблеми става без страх, срам или чувство за самообвинение, независимо от това, че много от тях споделят личен опит.

Децата се обединяват, за да назоват всичко, което възрастните са правили с тях, когато по различни причини не са могли да се защитят.

 След това, водещият пита: „Но виновни ли са децата за това, което им се случва?“ И децата отговарят: „Не!“

Тук водещият отново се връща към метафората с гората и казва, че когато се появи заплаха и буря, всички същества в гората се стремят да се защитят и да бъдат спасени. Дърветата се огъват, но се задържат с корените си и се придържат едно с друго с клоните си. По-нататък водещият пита децата, какво правят различните горски животни и малки животинчета по време на бурята (обикновено децата отговарят: те се зариват в земята, бягат, скриват, грижат се за малките и т.н.).

„И какво правят децата, когато в техния живот настъпят бури и други опасности? Могат ли да направят нещо? Кой може да ми каже какво могат да направят децата в тази ситуация?“ Тук децата лесно се ориентират и с готовност разказват, а начините за справяне стават по-ясни. Те се вслушват много внимателно един в друг, защото това е с важно знание и защото един ден ще им бъде полезно.

След това водещият обсъжда с децата следните въпроси:

-Дали бурите винаги присъстват в нашия живот?

-Има ли време, когато бурите утихват и времето отново става хубаво?  

-Какво правят животните в гората, когато времето отново е наред?

-Какво правят децата, когато пред тях няма опасности? Какво ги прави щастливи, какво им доставя радост?

-С кого децата са щастливи да прекарат това прекрасно време?

За обсъждане на тези въпроси, се препоръчва да се организират малки групи от по 4-5 човека.

След това всяко от децата е поканено да напише писмо до някой жив близък възрастен, от когото е получил внимание, грижа и защита, като в това писмо разкаже за своето „Дърво на живота“; да опише какво важно е успяло да разбере и запомни през този ден по време на упражнението; да изрази благодарност към този възрастен за грижите и да заяви надежда, че възрастният ще продължи да прави нещо добро за детето.

Признаване и потвърждение.

Докато единият от водещите обсъжда с децата бурята и нейните последици, както и способите за справяне с тях, другият водещ (по тази причина участват най-малко двама фасилитатори) започва да попълва предварително подготвените красивите бланки на грамотите:

„Грамотата е издадена на  _________, който взе участие в програмата „Дървото на живота“ в потвърждение, че __________ притежава (описват се):  умения, желания, надежди и мечти, както и че  __________  (назовават се имената на възрастните) имат съществен принос в неговия живот“.

Когато се връчват грамотите, силен ефект има изпълнението на песен, която е била създадена специално за случая, но ако няма такава, то е добре децата да изпълнят песен, която знаят повечето от тях.

 

Източник: „Dulwich Centre Publications“,  https://dulwichcentre.com.au/

Приложение: Снимков материал от обучение с прилагане на методиката „Дървото на живота“.

 

             Срам и вина – психологически модели на често срещани в практиката

                                                 проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

Въображаема вина – митът за раждането.

Въображаема вина – вина перед всички нещастни. 

Воображаема вина – депресия с делириум (бред) за вина.

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Реална вина в миналото. 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

4.Методи за работа с чувството за вина.

 

Срамът се проявява в ситуации, в които човек се оценява или очаква оценката на някого. Например, по време на изпит студентка по някаква причина започва да почервенява, руменина залива лицето й, от страх и смущение тя не може да отговори нормално, въпреки че прекрасно знае избрания въпрос и това се случва на всеки изпит. Някои хора изключително трудно преминават процедурата по подбор при наемане на работа, дори когато са изпратили своята автобиография до една или друга фирма. Често човек изпитва срам при запознаване с нова компания и в други ситуации, в които попада.

Срамът е форма на гняв към себе си. Той заставя човек да атакува с юмруци самият себе си, казвайки си „Какъв глупак съм аз!“ или го кара да се  изчервява като рак при някакъв спомен за своя „позор“. Срамът подтиква човек да ходи с наведена глава и отбягващ другите поглед, считайки, че точно сега е „отхвърлен“ от всички, че всички го гледат и му се смеят. Срамуващият се човек е уверен дълбоко в душата си, че „Ако ме познаваха по-добре, ще разберат колко съм лош (неспособен, негоден и пр.)“. Срамът кореспондира пряко с неадекватни самооценъчни мисли и ниска самооценка.

 

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Срамът като убеждение се заражда в човека, в резултат на такива ситуации, когато публично са го порицавали или самият той се чувствал опозорен. Причините, поради които може да попадне в подобни ситуации са многобройни и дори съвършенйно незначителни.   Например, едно малко дете може да намокри памперса си, ако родителите му го ругаят, обиждат или връстниците му се присмиват. Срамът може да бъде уловен в сексуални игри, детето може да изпита срам от това, че се е разплакало, за това, че се е объркало, че не е могло да се справи в играта или просто, че е с „по-пълно“ телосложение.  Еурезата, енкопрезата, напълняването, „позорните грешки“ или множество други личностни особености, заради които детето многократно е било поставяно в ситуации да изпитва срам, могат да доведат до едно стабилно и устойчиво състояние на срам.

Обидните прозвища, остракизмът от страна на съученици, „провалите“ пред момичета, неуспехите при публичното говорене и т.н. – всичко това може да послужи като източник на този комплекс. Много деца, които са били физически наказвани или емоционално тормозени в детството си, могат да се срамуват от това. Човек, който в детството си, в детската градина, е бил наказван от учителката с публично порицание, мъмрене, отстраняване, бичуване, впоследствие лесно формира страх от публичен позор. Момичетата, които са преживявали сексуални посегателства, били са обект на обиди или тормоз с подобно съдържание, обикновено изпитват това чувство.

 

При срамуващият се човек обикновено е накърнено чувството за идентичност. Той очаква да бъде изоставен или отхвърлен от страна на обществото (другите), той вярва, че няма право да принадлежи към тази общност. В този контекст срамуващите се деца или подрастващи много често имат проблем със социалната си адаптация.

 

В критични случаи човек може да се паникьоса и да се парализира от срам. Срамуващият чувства себе си подложен на опасност, сякаш е изложен на всеобщо отвратително и неадекватно порицание. Той често реагира с ненавист и омраза, осъждайки себе си във въображението на другите. Той не само наказва себе си за някакво конкретно деяние, това обаче не е деяние както при чувството за вина, а осъжда себе си като цяло –  генерализирано и безпощадно, считайки себе си за „недостоен“. За да преодолее това непоносимо чувство, човек може да реагира неадекватно, например да започне да употребява алкохол, който от своя страна ще активизира нови вълни от срам. Нека да си припомним историята с пияницата от приказката „Малкият принц“ на Екзюпери:

-Аз пия, защото ме е срам.

-Срам от какво?

-Срам, от това, че пия.

Най-сериозната алтернатива на чувството за срам е осъзнатото чувство за собствено достойнство. По тази причина, при психодиагностика, корекцията или терапията, психологът следва да отдели сериозно внимание на това, как личността се отнася към самата себе си, т.е. да постави акцент върху самооценката.

Една от основните трудности в терапията на срама е, че изнемогващият човек ще се опитва всячески да скрие „позорните страници“ от своята история. Терапевтът първо трябва да спечели доверието му, за да може клиентът да разкаже своите тайни, без да очаква осъждане или отхвърляне.  Необходимо е да се прояви разбиране и уважение към неговите чувства и да му се покаже, не само че не е обвиняван, а да му се съчувства. В същото време не бива да се допуска и другата крайност – ярко съжаление, тъй като то би могло да фиксира в клиента усещането за позор и позицията му на жертва.

Основната задача на терапевта е именно да изведе клиента от позицията му на жертва, да помогне на клиента да даде отпор на преследващите го „срамни“ мисли и унизителни представи във въображението си. Клиентът следва да бъде насърчен в усилията да престане да се гневи на самия себе си и да престане да приема себе си за лош.  За да се постигне тази цел, терапевтът следва да започне с изучаване на първоначалната (изходната) ситуация, при която клиентът е бил „опозорен“. И тук специалистът трябва да застане на страната на клиента, да му помогне да признае достойнството си и да отхвърли чувството си за срам.

 

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

Както е известно, родителските предписания (или послания) се приемат обикновено от детето като  неоспорими истини. Посланията, които създават усещане за срам, казват на детето директно какво е то. Потър и Ефран изброяват следните послания, които пораждат усещането за срам.

-Послания за непълноценност:

„Ти не си добър!“

„Ти не си достатъчно добър!“

„Ти не можеш да бъдеш обичан!“

„Ти не си наш!“

-Предпочитание имиджа на семейството за сметка на реалността.

-Скритост и конспирация.

-Родителско пренебрежение или отсъствие на интерес.

-Преобладаване на темите за изоставяне и предателство.

-Физическо или сексуално насилие, нарушаване на автономията.

-Подбуждане и изискване за съвършенство.

-Контрол, посредством срам.

-Дълбоко срамуващи се родителите.

Всички тези въздействия могат да се комбинират под общоприетото име „Ти  си лош!“

За да преодолее подобни послания, клиентът трябва да си припомни съответните ситуации, поведението или думите на своите родителите. След това е необходимо във въображението си да изпрати контрапредписание към родителите си, т.е. думи, отменящи техните послания, които са точно обратните. Тези думи по време на сесията трябва да бъдат повтаряни до тогава, докато клиентът не почувства, че отмяната на родителските заповеди наистина е настъпила и той може да признае достойнствата на Детето от онова време. Този процес  винаги е съпроводен от промяна в самооценката и самочувствието на клиента тук и сега.

 

                                                                         *    *    *

 

Вината засяга не идентичността, а това, което човек е направил или не е направил. Чувството за вина поражда несъответствие между това, което човек счита, че трябва (длъжен е), според неговите идеи (представи, убеждения) да бъде и това, какъвто е всъщност. Представите за дълг произтичат от родителското Его-състояние на клиента, като представите за самия себе си в много отношения имат същия източник.

И едната и другата представа могат да бъдат съвършенно неадекватни, но дори и тогава, когато са достатъчно справедливи, чувството за вина не води до положителни промени в клиента.  Това което човек нарича дълг, той всъщност въобще не желае да изпълни, в противен случай това би било просто неговото собственото желание, произлизащо от детското му Его-състояние. Ако това беше желанието му в действителност, той отдавна би го изпълнил, а ако той не може да стори това по независими от него причини, то не би изпитал и чувство за вина.

Ако не иска да направи това, а заставя сам себе си с помощта на думите, то той сам ще се съпротивлява на вътрешния Родител, неправейки това, което не иска. Колкото повече клиентът усилва този процес на самопринуда, толкова по-малко е веротно да го направи, заплащайки с разрастващо се чувство за вина.  Клиент може да счита, че чувството за вина е добър стимул за да постигне желаните промени в себе си, но всъщност това е само уловка (трик) да се плати за това, че в крайна сметка няма да настъпят никакви промени. Чувството за вина е една или друга форма на самонаказание, от което страда човек, като при това, той остава в същото положение и продължава да се самонаказва.

Когато човек се опитва да промени себе си, въз основа на чувство за дълг, той изглежда раздвоен и действа въз основа на външна за себе си позиция за дълг. Той престава да бъде себе си и да разбира какво всъщност иска.  Промените обаче, може да се осъществят само от позицията, на която той е в действителност.  Тогава те ще бъдат естествени, органични и устойчиви.  Ако клиентът действа на основа на позиция, която вътрешно не разделя, то тогава промяна няма да настъпи. Той болезнено ще „дърпа сам себе си за ушите“. Колкото повече „потъва“, толкова повече ще се „дави“, толкова повече ще засилва вътрешната си съпротива и насилие върху самия себе си.

Единствената положителна алтернатива на чувството за вина е искреното покаяние. Покаянието включва ясно и честно намерение да се промени, човек трябва наистина да го иска, да признае грешките си и да каже на самия себе си: „Не, никога повече! Отсега нататък съм различен човек!“ Той трябва да е готов да се разплати за нанесените вреди и да направи едни или други стъпки за компенсиране на щетите, ако това е възможно. Тогава той ще върне загубеното си чувство за самоуважение, а тогава и наказанието е напълно ненужно, освен това е и безсмислено.  Няма да има никакво противоречие между чувството за дълг и актуалното състояние, няма нужда за разплащане за саботажа срещу реалните промени. В редица случаи дори може да отпадне нуждата от покаяние, защото самата вина е въображаема. В подобни случаи човек трябва просто да се избави от вината и да възвърне своето самоуважение, като се покайва за това, че толкова дълго се е измъчвал с това празно чувство за вина.

 

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

По-голямата част от „виновните“ хора всъщност не са виновни, те не са направили нищо нередно, но се чувстват виновни и се измъчват без основание. Единствената им вина е в това, че те използват вината като средство за възпитание на децата си и ги заразяват с чувство за вина. Така проблемът се предава от поколение на поколение, тъй като вината на тези хора е причинена от родителското послание „Ти си лош!“ или „Ти не си добър“,  което може да предизвика вина и срам.

Например, мъж непрекъснато бил измъчван от чувство за вина, тъй като баща му винаги го критикувал, винаги бил недоволен от него. „Дори когато заемах второ място в престижни спортни състезания, той вместо похвала ме ругаеше: Защо не си първи?“ Мъжът признал, че сега се държи по същия начин към своя собствен тийнейджър, осъзнавал това, но не можел да спре.

Пример от практиката на Н. Линде:

Групов тренинг беше посетен от млада жена, която проливаше сълзи практически при  всяко психологическо упражнение. При едно от занятията ние разбрахме проблемът, който я измъчваше. Тя създаде образ на този проблем чрез техниката „празен стол“ и заяви, че не иска да бъде така. Бях изненадан, че образът, който тя създаде във въображението си беше оцветен в ясно позитивни (сиво и синьо) тонове, въпреки че външно приличаше на извити мозъчни гънки. По тази причина попитах: На какво прилича тази част от личността, която не приема първата част? Тази част веднага беше намерена от жената и приличаше на черен железен ръжен, който с такава ярост нападаше първия образ (част), че клиентката не може да я задържи, беше просто в ужас. Наложи се да я поканя да си представи, че аз  го изолирам  с прозрачна стена.

След това й предложих да осъзнае какво чувства по отношение на „ръжена“. Оказа се, че яростно го ненавижда и мрази. Тогава я поканих да каже всичко, което мисли за този „ръжен“ и какво изпитва към него. 

Независимо от факта, че „ръженът“(по-късно се оказа, че той символизира образа на майка й)  се мяташе насам-натам и не желаеше по никакъв начин до края на процедурата да възприеме и усети чувствата на майката, клиентката й каза всичко, в резултат на което той изчезна, сякаш се беше разтворил. В резултат на това първата личностна част порастна по размер, процъфтя, ако мога да кажа така и клиентката веднага осъзна колко много обича тази част от личността си. Сега жената се съгласи да я приеме като част от себе си, без да чувства протест срещу „това“. Съединявайки се с тази част на личността, тя почувства огромна вълна от енергия, очите й блестяха. „Защо не се срещнах с вас, когато бях на 11 години“ – каза тя.

Цялата тази игра на образи,  в светлината на последното изявление на клиентката беше лесна за разчитане. Още от ранна възраст майката (много твърд човек) казвала на дъщеря си, че „тя не е такава“, че „тя не може да бъде такава, каквато иска“. В същото време майката не съобщавала на дъщеря си каква трябва да бъде. На свой ред момичето интроецирало това твърдение, т.е. приела го като собствено и целият й по-нататъшен живот преминал в раздори със самата себе си. Нейната собствена личност е представена в образа под формата на сиво-сини нагънати линии, защото майка й винаги се опитвала да „поправи нейния мозък, а „ръженът“ изобразявал самата майка. След като се запознах по-късно със майката, вече бях убеден, че този образ точно отразява същността на нейния характер.

Така че младата жена е наказвала самата себе си (чувствала се виновна), защото тя в собственото си битие се стараела да не бъде себе си, което разбира се беше невъзможно. Тя беше в задънена улица и изпитваше силни невротични състояния. Когато тя отхвърли предписанията на майка си  под формата на  „ръжена“, едва тогава тя си позволи да бъде себе си и разбира се почувства необикновено щастие – вината беше снета от нея. 

 

Въображаема вина: митът за раждането.

По принцип децата по един или друг начин обичат да слушат историята за тяхното появяване на този свят. При това родителите често предлагат в този разказ подробности, които показват емоционалното им отношение към появата на детето в семейството. Понякога това отношение е такова, че детето разбира, че то се е родило напразно; не е било очаквано; станала е някаква грешка; не са го искали; че с появата му, в семейството са настъпили тежки години и т.н., като в резултат, то постепенно формира и приема вина за това събитие – своето раждане, под различни форми:

-за самия факт на раждането;

-за несвоевременно раждане;

-за неправилно раждане.

В първия случай родителите съобщават на детето, че раждането му е причинило много огорчения и трудности, че „те“ не са се радвали от това събитие. Например: „Тъй като ти се роди тогава, нашият живот изведнъж се превърна в кошмар!“, „Твоето раждане беше основна грешка в моя живот" или „Исках да направя аборт, но баща ти ме спря, а след това той самият ни изостави“.

Във втория вариант: Ти се роди в много трудно време, ние бяхме много бедни, а сега всичко тръгна още по-зле“, „Ти се роди твърде рано, само една година след раждането на брат ти ... или: „Ти си роден в най-неподходящото време – имаше криза, купони, инфлация, нямаше мляко, дори сапун ...“.

Третият случай: „Колко е жалко, че си родена момиче, а не момче!“,  „Исках да се родиш бяла като мен, а ти (с презрение) цялата приличаш на баща си – такава черна“ или „За съжаление, ти се роди с наследствен недостатък“.

Подобни семейни „предания“ могат да се разглеждат като разновидност на предписанието „Не живей!“, но тяхната особеност се състои в това, че отговорността за раждането се вменява на детето и детето я приема. Ако клиент, обременен с чувство за вина от подобен мит бъде попитан, той ще отговори: „Моето раждане е моята вина“ и това той ще направи със съвършенно сериозно и тъжно лице. Ако му се предложи да повтори, но във вариант: „Моето зачатие е моята вина“, то той ще се засмее и ще отговори: „Не, не, това не мога да кажа ...“  В този случай терапевтът може лукаво да го попита: „Така, все пак трябва да попиташ тези, които несериозно са се занимавали със секс.“ Тук психотерапевтът дори може да предаде на клиента си рисунка, подобна на показаната, със съответния надпис.

Пример от практиката на Н.Линде:

Една възрастна жена, посещаваща моя психологически кръжок, призна, че ипитва вина по всичките три повода. На първо място, тя се чувстваше виновна за факта, че въобще се е родила, тъй като животът на родителите й бил много труден. Нейното раждане допълнително влошило техните отношения. На второ място, тя се родила през 1937г., която била много тежка година – неподходяща за раждане на деца (по думите на майка й).  На трето място, тя била виновна за това, че се е родила момиче, а не момче – всички очаквали бебето да бъде момче. 

Нейните родители никога не били празнували рождения й ден, тя още от детството си вършела много домакинска работа и се грижела за следващите деца.  Майка й често я биела и унижавала, изисквала абсолютно подчинение.

Жената с пълна убеденост и с увиснала глава, повтори  няколкократно пред мен: „Да, за раждането си, изцяло съм виновна аз…“, но да каже, че е виновна и за зачатието си, разбира се, не можеше.

По-нататъшната работа имаше за цел да гарантира, че тя приема своето новорождение и одобрява факта, че е родена. Поради редица причини тази работа не можа да приключили, въпреки че постигнахме окуражителни резултати.

 

Въображаема вина: вина перед всички нещастни. 

Някои хора се чувстват виновни, защото живеят добре, а другите живеят зле.  Например: „Как мога да се радвам на живота, живеейки в такъв комфорт и ситост, когато в Африка децата гладуват? Те (хората) не правят нищо, за да помогнат на страдащите! Как могат да продължават да се ползват от всички блага на своя богат живот? Те ще плащат за това пред всички с истинско угризение на съвестта“.  Тази позиция им дава чувство за морално превъзходство над „безсъвестните“ егоисти, те мислят как да направят този свят по-справедлив и по-малко контрастен, но това не става с благи пожелания. Те носят своята вина като „орден“ за благородство и чувствителност, но могат в голяма степен да отровят своя живот и живота на обкръжаващите ги с морални упреци и огорчение, наложени на собствената им способност за щастлив живот.

Тази позиция често се среща в богатите страни или при хора, принадлежащи към богатите социални слоеве.

На такива „виновни“ трябва да се препоръча, да подобрят този свят реално и на практика, ако наистина те го искат, а ако не искат това, то най-малкото което следва да направят е да престанат да измъчват себе си и околните със своята показна депресия.

Например, клиентка твърди, че не може да се чувства добре, защото нейният баща-алкохолик постоянно страда поради липса на любов и шантажира цялото семейство, заплащвайки го да се хвърли през прозореца. Неговите вопли наистина не влияят върху живота й, тя не може да направи нищо, но тя носи в себе си чувство за вина за неговите мъки и не може да живее щастливо, когато на него му е толкова лошо. На такива клиенти следва иронично да се препоръча, да изтръгнат цялата си коса от съчувствие или да загубят напълно умът си, поради състрадание към всички загубили умът си.

 

Воображаема вина: екзистенциалната вина

Екзистенциалните терапевти, като например Роло Мей, дефинират така наречената екзистенциална вина, като я делят на три вида:

-пред себе си, заради недостатъчна проява на своя потенциал – „Аз направих ли всичко което мога?“

-пред другите, заради недостатъчно служене пред тях – „Аз направих ли всичко каквото мога за тях?“

-пред Бога – „Аз достатъчно ли служих пред Всевишният?“

Екзистенциалистите смята се, че всички хора са обречени на подобни чувства за вина, защото никога не могат да проявят достатъчно потенциала си, за да служат на други хора или на Бог.

При цялото благородство на подобни въпроси трябва да се каже, че те, както и другите форми на вина, се пораждат от различието между идеалната и реалната представа за себе си. Екзистенциалната вина е също форма на самонаказание и не насърчава личността към самоусъвършенстване, тъй като човек изпълнява своя дълг само тогава, когао иска да го изпълни. В противен случай това следване на дълга не е искрено, а се превръща в формално изпълнение на изисквания, което се съпротивяват на природата на човека (такъв, какъвто е той). Ако човек наистина вярва в нещо добро и желано за себе си, то той го прави без никакъв натиск и е много лесно и просто.

Алтернатива на екзистенциалната вина е чувството за самоуважение, за това, което човек е направил или ще направи. На такъв клиент задължително следва да се зададат следните въпроси:

-Може ли да бъде самия себе си?

-Наистина ли иска да изпълни тези изисквания?

-Не го ли отклоняват тези идеали от по-конкретни и прости неща, от които наистина се нуждае някой?

-Не се ли защитава той самият от някакви важни проблеми с помощта на тази вина?

-Не се ли явява чувството за вина приемливо разплащане за факта, че той нищо не е направил за изпълнение на свой дълг?

-Ако той няма намерение да изпълни този дълг, то тогава защо да не се научи да получава радост от живота?

 

Воображаема вина: депресия с делириум (бред) за вина.

Това е доста труден за корекция вариант, отнасящ се до областта на клиничната психотерапия. Въпреки това, всеки психолог-консултант може да срещне подобен случай в практиката си. Той може да консултира такива клиенти, като подпомогне лечението им, пренасочвайки ги към лечебни заведения.

Тези клиенти не трябва да бъдат считани за психично болни, те са напълно адекватни. Обикновено в такива случаи наистина е имало конкретно събитие, поради което те се чувстват виновни. Тяхната вина е наречена делириумна (бредова), тъй като причината, поради която те смятат, че са виновни може да бъде съвсем незначима по обичайните мерки за оценка или защото те не носят реална отговорност за случилото се, но така или иначе, те превръщат в чувството за вина в дълбоката депресия.

Пример:

Трийсетгодишната жена в състояние на тежка депресия. Тя се обвинявала, че един ден при конфликт е казала на майка си неприлични думи. Това се е случило преди пет години, като през първите две години тя не се чувстваше виновна. След като е почувствала вина, тя помолила майка си да получи прошка и я получила, но оттогава нататък тя буквално започнала да се унищожава отвътре. Това състояние продължило до тогава, докато най-после не решила да се обърне към психолог, защото вече мислела, че е „загубила ума си“. 

Всъщност цялата причина за нейното самоунищожение се криело на друго място:  тя наистина била много ядосана на майка си, защото последната не й обръщала внимание в нейното детство, не се грижела за нея. На практика била възпитана от баба си, а и нямала баща. Така още в детството си клиентката получила от майка си предписанието „Не живей!“ и взела скрито суицидно решение. При възникналия конфликт, обсебилият я гняв отключил в нея страх, че напълно може да загуби майка си и именно тогава тя заела страната на майката (отключила вина), като нейните скрити суицидни желания започнали да съществуват под формата на вина и депресия.

Пример:

Подобна история е описана в литературата от друг психотерапевт. Жена на средна възраст, която има съпруг и две деца, попаднала в дълбока депресия след смъртта на майка си. Тя се обвинявала, че е заминала в командировка в продължение на две седмици, а по това време майка й умира. Не очаквала смъртта на майка си и обективно не била отговорна за това нещастие. Въпреки това тя стигнала до такова състояние, че трябвало да бъде приета в клиника. Лечението и никакви рационални убеждения не могли да й помогнат. В клиниката били взели решение за прилагане на процедурата електрошок, когато по молба на роднини при нея пристигнал психотерапевт. Той не я разубеждавал като другите, че не е виновна за нищо, а й казал, че има право да на чувство за вина. След това й обяснил, че може да изкупи вината си, като се грижи повече за мъжа и децата си. Клиентката се разплака и се хвърлила на врата на своя спасител. Депресията й преминала, въпреки че електрпшокът все пак бил приложен.

Методът на изкуплението на вината обикновено е предназначен за случаи на реална вина, но както се вижда, той може да се приложи успешно и при въображаема.

Съществуват и други форми на подобна неоснователна вина, които не водят до сериозно заболяване, но се проявяват чрез отрицателни емоционални състояния.

Войникът може да се почувства виновен, ако войниците от неговият взвод са убити, когато единствено той попада в болница. Едно момиче може да се чувства виновно, защото когато е била на пет години, тя е извадила малката си сестра от реката, която започнала да потъва, но се колебаела за няколко минути преди да се втурне към нея. Такива случаи напълно съответстват на компетентността на психолог-консултанта.

 

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Някои хора причиняват вреди на други или извършват неморални действия, като те се чувстват виновни за това, но продължават да вредят. Парадоксът се състои в това, че колкото повече изпитват вина, толкова по-силно е влечението им да извършат същото. Те могат постоянно да ругаят и обвиняват себе си, да се разкайват, дори да се проклинат, но да правят същото отново и отново.

Много родители се чувстват виновни за това, че наказват физически с бой, с лишения, ограничения и пр. децата си, но продължават да ги бият; пълните хора – да изпитват вина за това, че не удържат обещанието си да спазват хранителен режим, но да продължат да ядат постоянно; патологичните лъжци – за това, че лъжат, но продължават да лъжат;  патологичните играчи – за загубите в хазартни игри, но да продължават да играят и т.н.

Пример от практиката на Н.Линде:

По време на тренинг възникна такава задача: млада жена не можеше да намери общ език с дъщеря си, когато подготвяше училищните си уроци. Тя притискала момичето, крещяла й, като се чувствала ужасно, а след това се обвинявала, но не можела да спре или да намери друг начин за въздействие.

Отначало я помолих да се консултира с останалите жени-майки от групата, участващи в тренинга. Както се очакваше, бяха дадени много съвети, но се по-късно се оказа, че не доведоха до никакво решение. Психологическата безизходица стана още по-очевидна, тъй като и останалите не можеха да бъдат убедени в непродуктивността на битовата им терапия.

Тогава предложих да възпроизведем сцената на обучението на дъщерята, както се прави в гещалт-терапията. Поставих празен стол в средата на стаята и предложих на клиентката да влезе в ролята на „дъщерята“ когато сяда на стола и в своята роля на  майка, когато става права и застава срещу стола. Тя влезе в роля0та на дъщерята, която очевидно „не разбираше“ домашното задание. Препоръчах й да се изразява с фрази както от свое име, така и от името на „дъщерята“.

Конфликтът се разиграваше пред очите ни: колкото повече майката притискаше, толкова по-малко разбираше какво се случва,  умът й буквално се изключи, „майката“ ставаше все по-раздразнена, все по-безсилна и същевременно се чувстваше все по-зле.

Ситуацията изглеждаше така, сякаш няма изход.  В един момент и за известно време „майката“ се опита да намери друг начин на поведение, но всичко беше напразно. Тогава аз й препоръчах просто да попита „дъщерята“ какво точно не разбира и да й предложи: „Хайде да се разберем …“ Оказа се, че веднага всичко се изясни и те бързо намериха общ език, тъй като изчезна тяхната първична конфронтация, а вместо това се появи сътрудничество. При това, много от майките, присъстващи в групата плачеха, защото имаха подобни проблеми и  виждаха себе си в тази роля.

Основното нещо обаче се случи по-късно. Майката, удовлетворена зае мястото си в общ кръг, но само след минута каза, че не се чувства добре и това наложи отново да заеме място на „горещия стол“. Тогава тя каза, че щом се е върнала на мястото си, внезапно видяла, че собствената й майка стои пред нея вързана с колан. Тя преживявала ужасно унижение, както в детството си. Предложих й да си представи в образ това чувство, седейки на стола. Това беше образ на малко момиченце. Попитах я дали може да направи така, че във въображението си да развие това „момиче“, като й даде енергия и сила. След утвърдителен отговор тя започна да го прави. „Момичето“ постепенно започна да расте и скоро стана високо колкото клиентката. Тогава й предложих да приюти, да вземе и приеме това „момиче“ в себе си, като част от личността си. След това я помолих да погледне отново майка към си. Реакцията беше невероятна: „Не ме интересува. Нека тя си стои тук. Чувствам, че не може да ми направи нищо“.

На следващия ден, идвайки на тренинг, тя ми благодари за резултата. Заяви, че този ден се събудила с добро настроение, чувствала, че има много енергия, а на тренинга „летеше с крила“, защото знаела, че отношенията с дъщеря й вече нямало да бъдат същите.

Както се вижда от този пример, чувството за вина не само, че не елиминирало, а само изостряло ситуацията. Решението е било намерено не в традиционните педагогически съвети или морални сентенции, а в експеримент, който моделирал ситуацията. Примерът показва, че стереотипното „вредно“ поведение може да произлиза от родителски модел или от конфликти в миналото.

В такива случаи е препоръчително психотерапевтът да сключи с клиента договор, че той ще спре да вреди на себе си или на другите, колкото и да бъде изкушаван да продължи предишните действия. Едва след това се провежда работа за избавяне от чувството за вина и замяната му с чувство за самоуважение.

Например, мъж по традиция крещял и наказвал физически своите деца винаги преди да си легнат да спят, защото бил убеден, че иначе няма да заспят до късна вечер, а след това всеки път страдал от чувство за вина. Терапевтът сключил с него договор, че няма да наказва децата по този начин, защото дори и да не заспят, то вредата за тях ще бъде много по-малка. След това е получил подкрепа за да се избави от вината – действие и резултат, които са довели до пълно преустановяване на насилието и възстановяване на самоуважението.

 

Ако срамът е здравословна алтернатива на чувство за достойнство, то за вината подобна роля играе чувство за самоуважение.

 

Ако от тази гледна точка се анализира примера, даден по-горе, на жената най-напред е оказана помощ да се откаже от натрапчивото наказание на дъщеря си, в замяна с приятелско съдействие, а след това е възстановено  нейното самоуважение (завръщане и приемане на унижена част от нейната личност), където всъщност е била скрита истинската причина за този стил на родителство (модел на майката).

Както може да се види от примера, това поведение се основава на вътрешен конфликт между Родителските и Детските части на личостта на клиента.

 

Реална вина в миналото.  

Възможно е човек да извърши нещо наистина лошо, дори ужасно, което е останало в миналото, а в днешния ден да се измъчва от чувство за вина, която може да го доведе до депресия, дори до опит за самоубийство. При подобни случай преди всичко терапевтът трябва да обсъди с клиента и да определи доколко вината е реална и доколко въображаема.

Ако тя е реална, тогава е необходимо да се оценят всички обстоятелства по случая и мотивацията, която е накарала клиента да постъпи точно по този начин. След това да му се помогне да направи искрено разкаяние. Разкаянието, както е известно, води до истинска самопромяна, след което на клиента се препоръчва да направи компенсация за причинената вреда. Ако това не е възможно, компенсацията може да се изрази в безкористна грижа за други хора. Ако и това не е възможно, тогава компенсацията следва да бъде „въображаема“, т.е. да направи въображаемо извинение, да отправи пожелания за щастие, за добруване – мислена поддръжка на тези, на които е било причинено зло. Ако клиентът откаже да направи компенсация, това означава, че той всъщност не се разкайва, че той отново би направил същото в настоящия момент. Понякога той е готов да направи компенсация, но без да се промени. За да се провери постигнатото състояние, терапевтът трябва да му предложи отново да си представи тази ситуация и да го попита как ще постъпи сега.

Психотерапевтите не считат, че човек непременно трябва да понесе наказание и да страда заради това, защото самонаказанието не води до положителна промяна на личността, на никого не носи компенсация, а се явява продължение на чувството за вина и в никакъв случай не е разкаяние.  В този смисъл е и религиозното схващане за традицията да се прави изповед и опрощаване на греховете. Психологическият смисъл на изповедта се състои преди всичко в това, че разкаянието за „греховност“ получава опрощение и човек може да продължи да живее „на чисто“, без да повтаря греховете от миналото и без да се угнетява от миналото. Психологът, както и свещеникът, трябва да запази в тайна разкаянието, дори ако е човек е извършил престъпление.

Възможно е обаче да има морално сложни случаи, които изискват специално обсъждане между специалистите.

Пример от практиката на Н.Линде:

Към мен се обърна студентка по повод проблеми със своя приятел. Според нея, преди няколко години той убил мъж. Това се случило в дивата пустош на Африка и всички решили, че убийството е дело на див звяр – никой не бил заподозрян. Предположих, че убитият се е подигравал с приятеля й, измъчвал го. Тогава студентката потвърди моето предположение. Независимо от това, приятелите й непрекъснато страдал от угризение на съвестта, изповядвал греховете си в църквата, но все пак стигнал до дълбока депресия и мисли за самоубийство. Всъщност не исках да работя по този случай, но се съгласих да приема приятеля й, ако той желае. Въпреки това, той не дойде и не зная продължението на тази история. Ако беше дошъл, най-вероятно щях да работя с него в съответствие с гореспоменатите принципи, но без пълна увереност за крайния резултат.

И тук отново се нуждаем от цялостна оценка на дадената личност и обстоятелствата по всеки случай, както и пълна увереност в искреното разкаяние. В някои случаи, на психолога е много  трудно да остане морално неутрален.

Значителна сложност могат да имат и тези случаи, при които други хора са пострадали в резултат на грешка на дадения клиент. Например, шофьорът на МПС може да повали пешеходец, а капитанът да разбие кораба си с пътници, войникът случайно да застреля приятел и т.н. И тук психологът трябва да работи, за да намали психологическите и други вреди за личността, да подпомогне разкаянието и да положи усилия за позитивни промени в личността. Въпросите на юридическата отговорност са в компетентността на съда.

 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

-Оказване помощ на клиента да осъзнае чувството за срам, на причините довели до неговата поява и многобройни последствия за живота и самочувствието му.

-При клиент, който създава във въображението в ситуации, в които са го засрамявали, унижавали, дразнили и който обикновено дава отпор (съпротивява се), отблъсква преследвачите си, е за предпочитане да се подходи в същата форма, но донякъде хумористично. Отхвърлянето продължава, докато клиентът не усети, че вече не се страхува от преследвачите и може да им прости.

-Установявайки въображаемата комуникация с родителите си, клиентът отказва да изпълнява предписанието, създаващо чувство на срам. При такива случаи следва да им съобщи, че е добро и достойно дете и няма какво да се срамува.

-Клиентът създава образ на Вътрешния си родител, който го критикува и се срамува от него. В този случай клиентът следва да направи парадоксално съобщение, че повече няма да го критикува и да се срамува. Това се прави до тогава, докато Вътрешният родител не се промени и не стане любезен и грижовен.

-Човек, който се срамува, но все пак опитва да се справи (да танцува, пее, чете публично поезия и т.н.), може да получи групова подкрепа. Помощта на групата се състои в това, че цялата група заедно с клиента танцува, пее, рецитира стихотворения и т.н., правейки това умишлено абсурдно, правейки грешки, препъвайки, падайки, забавлявайки се и показвайки добри чувства един към друг.

 

4.Методи за работа с чувството за вина.

-Оказване на помощ на клиента за осъзнаване истинските причини, които предизвикват неговото чувство за вина, разкриване безперспективността и вредността на това състояние. Ако е необходимо, привеждане на клиента до искрено разкаяние.

-Разобличаване на мита за раждането, отстраняване от клиента на отговорността за собственото си раждане. Клиентът трябва да приеме раждането си като достойно, очаквано, желано и любимо същество, което има право на живот и право да бъде самия себе си.

-В случай на вина, настъпила въз основа на родителски предписания,  е необходимо да се създадат адекватни контрапредписания, които да помогнат на клиента да стане Родител на самия себе си.

-В случаите на вина, носена демонстративно като „орден“, то клкиентът следва да се преориентира към  радостно служене на нуждите на тези хора.

-В случай на делириум (бред) за вина и при реална вина, е еднакво ефективен способа за насочване клиента към задачи за компенсация на въображаемата или реална вина за нанесени вреди на другие.

-В случаите на реална вина, първо трябва да се помогне на клиента да постигне  искрено разкаяние. След това да се приложи способа, описан в предходния параграф.

-В случай, че индивидът нанася актуална вреда, след която чувства вина, но продължава да вреди,  то трябва да се сключи договор с него, че той спира да вреди, независимо от обстоятелствата, които могат да го подтикват към тези действия.  След това трябва да му се помогне да „отхвърли“ вината и да я замени със самоуважение.  

-Във всички случаи на въображаема вина, работата трябва да се води така, че клиентът да „отхвърли“ вината, да се откаже от самонаказанието и да ги замени с чувство за самоуважение.

-Методите на когнитивната терапия са с доказана ефективност при работа с чувството за вина.

 

Литература

1.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

5.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. Санкт Петербург, 2000.

6.Поттер-Эфран Р. Стыд, вина и алкоголизм. Москва, 2002.

 

 

                            Скрининг-тест за злоупотреба на наркотични вещества

                                                                 (Skinner, 1982).                             

                                              DAST (Drug Abuse Screening Test)

Предназначение

Методиката е предназначена за клиничен скрининг и оценъчни изследвания за ефективността на лечението и позволява измерване на злоупотребата с психоактивни вещества (Skinner, 1982). Тя представлява едномерна скала, озноваваща се на количествен индекс на проблема, свързан със злоупотребата с психоактивни вещества (ПАВ). Като цяло получените данни потвърждават целесъобразността от използване на DAST сред търсещите помощ (Carey & Correia, 1998; McCann et al., 2000). Инструментът е преминал оценка в клинични условия (лишени от свобода жени)  (Saltstone et al., 1994). По съдържание, DAST се явява аналог на Мичиганската скала за алкохолен скрининг-тест (Michigan Alcoholism Screening Test, MAST). 

Модифицираната версия на DAST, DAST-A, се използва при юноши (Martino et al., 2000). Показатели, които надхвърлят шест бала, позволяват много точно да се диференцира присъствието и отсъствието на разстройства, свързани с употребата на психоактивни вещества при юноши – пациенти в психиатрични клиники. При използването на DAST-A обаче е по-трудно да се разграничат подрастващите, които използват психоактивни вещества от подрастващи с проблеми при употреба на алкохол.

Методиката съдържа 28 въпроса, които могат да се приложат в хода на интервю. От изследваното лице се иска да даде два вида отговори: „ДА“, ако е съгласен с тях и  „НЕ“, ако не е съгласен.

Приложение         

Доста често лекари, които не са нарколози се сблъскват с проблеми, при които клиничната картина на  интернализираният пациент не се вписва в добре познатите соматични заболявания. Лекарите предполагат възможна употреба на наркотични вещества от пациента, но те не разполагат с достатъчно знания и практически умения за професионално, етично и деонтологично компетентно задаване на въпросите, които ги интересуват.                   

С цел, подпомагане на лекарите за експресно тестване и откриване на проблеми, свързани с употребата на наркотични вещества, и за бързо обективизиране на вероятна  зависимост от наркотични вещества, е разработен скринингов тест DAST (Drug abuse screening test), който има широко международно приложение.

Време за работа: 10-15 мин.

Въпросник: 

1.Приемали ли сте лекарства/наркотични вещества без препоръка на лекар?

2.Злоупотренявали ли сте с предписани от лекар  медикаменти/наркотици?

3.Злоупотренявали ли сте с повече от едно предписано лекарство/наркотици?

4.Можете ли да издържите без прием на лекарства/наркотици в продължение на една седмица (с изключение на тези, които са препоръчани от лекар)?

5.В състояние ли сте винаги когато решите, да преустановите употребата на наркотици?

6.Може ли да се каже, че постоянно злоупотребявате с лекарства/наркотици?

7.Опитвали ли сте да контролирате приема на лекарства/наркотици при определени ситуации?

8.Имали ли сте състояния на пълно „изключване“ или „проблясъци“ в резултат на употребата на наркотици?

9.Чувствали ли сте се някога зле при злоупотреба с наркотици?

10.Съпругът ви или родителите ви оплаквали ли са се от факта, че употребявате  наркотици?

11.Вашите приятели и родственици подозират ли ви, че употребявате наркотици?

12.Употребата на наркотици създавала ли ви е проблеми в отношенията с вашата съпруга (съпруг) или родители?

13.Има ли някой от вашето семейство, който някога е търсил помощ, свързана с вашата употреба на наркотици?  

14.Губили ли сте приятели заради употребната на наркотици?

15.Налагало ли се е да пренебрегнете семейството си или да пропуснете извършването на някаква работа заради употребата на наркотици?

16.Имали ли сте проблеми в работата си заради употребата на наркотици?

17.Губили ли сте работа заради употребата на наркотици?

18.Влизали ли сте в остри конфликти в резултат на употребата на наркотици?  

19.Били ли сте арестувани поради необичайно поведение, докато сте били под влиянието на наркотици?

20.Задържан ли сте при управление на МПС, заради употребата на наркотици?   

21.Въвличали ли сте се в противоправна дейност, за да си доставите наркотици?

22.Попадали ли сте в арест за съхранение на наркотици?

23.Изпитвали ли сте абстинентни симптоми след употреба на наркотици?

24.Имали ли сте медицински проблеми, свързани с употребата на наркотици (напр. нарушение на паметта, хепатит, СПИН, кръвоизлив, конвулсии, припадъци  и пр.)?

25.Търсили ли сте помощ, свързана с  проблем при употребата на наркотици?  

26.Попадали ли сте в болнично заведение с медицински проблем, свързан с  употребата на наркотици?  

27.Участвали ли сте в лечебни програми за лица, употребяващи наркотици?

28.Лекували ли сте се амбулаторно във връзка с употребата на наркотици?  

Ключ

За всеки положителен отговор се начислява по 1 бал.  

Интерпретация

Обща сума от 6 или повече бал показват наличието на проблеми, свързани със злоупотребата с наркотици.

Окончателна диагноза може да бъде поставена само от лекар-нарколог, при задълбочени клинични изследвания и внимателен анализ на поведението на клиента.

Отношение към тестирането

Наличието на повишен стремеж на изследваното лице да покаже себе си в „най-добра светлина“, демонстрирайки стриктно спазване на най-незначителни и нямащи съществена ценност социални норми и правила на поведение, следва да се интерпретира като неискреност на отговорите.

 

 

                      Многомерна скала за възприятие на социалната подкрепа –

                                                    MSPSS на D. Zimet (1988г.) 

                                    (модификация В.М.Ялтонски, Н.А.Сирота)

 

Предназначение

Многоизмерната скала за възприемане на социалната подкрепа (МSPSS) е разработена от Zimet и е адаптирана към употреба на руски от В.М.Ялтонски и Н.А.Сирота. Самата скала представлява кратко, измеряемо изявление, оценяващо субективното възприятие за социална подкрепа с 12-балов рейтинг. Скалата е предназначена за изследване на юноши и възрастни.  Оценява ефективността и адекватността на социалната подкрепа в три аспекта – „семейство“, „приятели“ и „значими други“.  Скалата се разглежда от Zimet като психометричен инструмент с добра надеждност, адекватна факторна и конструктивна валидност, лесна за изследване и икономия на време.  Методиката включва 12 пункта от твърдения, които се оценяват с 1 бал всяко, ако се даде положителна отговори. Изследваното лице трябва да обгради с кръг номерата на онези твърдения, с които не е съгласно. След това се извършва изчисляване, чрез сбор на баловете по всеки от трите аспекта, съгласно ключа.

Инструкция: Предлагаме ви 12 твърдения, свързани с определени житейски ситуации, касаещи взаимоотношенията на човек с най-близкото му обкръжение. От вас се иска да изразите съгласие или несъгласие с всяко твърдение. Ако не сте съгласен с твърдението (не се отнася за вас), обградете с кръгче  номера на твърдението, а ако сте съгласен, го прескочете. Не пропускайте нито едио твърдение.

Стимулен материал:

1.Има някой, който обикновено е близо до мен, когато съм в беда.

2.Има някой, с когото мога да споделям моите проблеми и радости.

3.Моето семейство наистина иска да ми помогне.

4.Когато се нуждая, аз получавам емоционалната подкрепа, от семейството си.

5.Имам до себе си някой, с когото се чувствам добре.

6.Моите приятели наистина се опитват да ми помогнат.

7.Мога да разчитам на приятелите си, когато се чувствам зле.

8.Мога да говоря за проблемите ми с моето семейство.

9.Имам приятели, с които мога да споделя моите проблеми и радости.

10.В моя живот има някой специален човек, който се грижи за чувствата ми.

11.Моето семейство иска да ми помогне при вземането на решения.

12.Мога да говоря за проблемите си с моите приятели.

Ключ

-социална подкрепа от семейството: 3, 4, 8, 11.

-социална подкрепа от приятелите: 6, 7, 9, 12.

-социална подкрепа от „значими други“: 1, 2, 5, 10.

За всеки положителен отговор се начислява по 1 бал.

 

 

                          Експресна диагностика на склонността за възпроизводство на

                                            неотреагирани преживявания (В.В.Бойко)

 

Преживяванията са отражения на емоционални процеси в съзнанието на човек. Те  са естествен фон на нашия живот и не винаги е необходимо да им се обръща внимание. Преживяването е телесното съществуване на душевното състояние.  Това което се е случило може да се осмисли, т.е., да премине през главата като умствени процеси (анализ и изводи). Преживяването може да премине и по друг път – да влезе в тялото и да се въплати чрез тялото, като при този процес, радостните събития предизвикват радост, тежките – плач, а след това да го напускат. Като правило, хората са склонни да преживяват дълбоко отрицателните състояния, въпреки че тези, които са склонни да преживяват,  по принцип преживяват всичко.

Процесът на преживяване се възприема като нещо трудно, но той е задължителен за всеки жив (т.е. чувстващ) човек. За хората, които са склонни да преживяват, това не е само възбуда на физиологията, а особен вътрешен живот на душата, който има своя собствена етика и естетика. Това са вътрешни движения, заредени с много живи събития: трепет, очакване, радост, терзание, съмнение, ярост, гняв, възбуда и т.н.

Вътрешните събития не са мъртви, а съвсем живи, въздействащи, взаимодействащи помежду си и влияещи на други вътрешни процеси в човека. Понякога те дори са толкова живи, че хората започват да ги възприемат като субличност. В психотерапията има много случаи, при които клиенти считат, че страхът, който преживяват се грижи за самите тях и в този смисъл те се съпротивяват при опитите на специалистта да ги избави от този страх.

Тези, за които е свойствено да създават преживявания, обръщат сериозно внимание на тях.  Първото, което забелязват хората са физиологичните признаци, но хората считат, че преживяването е свързано с много по-богат вътрешен свят. Човек е в състояние да активизира преживяванията си, но веднъж вече създадени, те започват да живеят свой собствен живот. В резултат вече възникват многократно непроизволни (неволеви) визуалн, звукови и кинестични последици от едно и също емоционално заредено събитие. Като резултат на преживяването възниква живо емоционално състояние.

Преживяването често е синоним на чувства и това е вярно тълкуване, доколкото чувството е придружено от кинестетично неспокойното тяло. Способностите да се преживява се формират в процеса на целия живот. Преживяването е социално по своя произход и семиотично опосредствано, което позволява да се отнесе към висшите психични функции.

Видове преживявания

По-често (очевидно поради традиционния негативизъм), под преживяване се има предвид нещо негативно. "О, толкова съм преживяла!" – означава тревога, трудност, бедствие, страдание, мъка, неприятност, страхове и пр. най-вече неприятности. В същото време е напълно основателно да се говори и за положителни преживявания, като под „пикови преживявания“ се разбира безусловно нещо положително, някакво висше личностно преживяване.

Има много противоречиви, непълни дефиниции на понятието „преживяване“, които поставят акцент на един или друг аспект от тях. Това по всяка вероятност се дължи не толкова на противоречивостта на понятието, колкото на различията на задачите, които са поставили пред себе си изследователите, създали тези определения за преживяването, например:

-Л.С.Виготски: „Особена интегрална едицица на съзнанието“.

-К.К.Платонов (1972г.): „Атрибут на акт на съзнанието, който съдържа образа на отразеното и се проявява под формата на удоволствие или недоволство, на напрежение или отпускане, на възбуда или успокоение“.

- Р.Н.Симеонович: „Усещане, съпроводено от емоции“.

-М.И.Дяченко (1998г.): „Осмислено емоционално състояние, предизвикано от значимо обективно събитие или спомен за епизод от миналото“.

-Ф.В.Ефремович (1990г.): Всяко емоционално оцветено състояние, преживяно от субекта и явление от действителността, непосредствено представено в неговото съзнание  и встъпващо като събитие от неговия собствен живот“.

-Ф.Е.Василюк (1984г.): Преживяването се явява преди всичко дейност, т.е. самостоятелен процес, който свързва субекта със света и решаването на негови реални жизнени проблеми, а не особена психична „функция“, която се намира на едно ниво с психичните функции памет, възприятие, мислене, въображение и емоции.  Преживяването  трябва да се различава от традиционната психологическа концепция за преживяване, което означава непосредствената даденост на психично съдържание на съзнанието.“

Предназначение на теста.

Човек продължително време запазва впечатленията си от преживявания. Това основно  е памет за чувствата с негативно съдържание, които не дават почивка на „терзаещата се душа“. Тъй като по някаква причина в миналото неприятното не е било отреагирано, то непроизволно (неволево) напомня за себе си днес – съживява се под влияние на обстоятелства, асоциации или без видима причина.  Личността е в плен на своите преживявания, почти непрекъснато се занимава с „дъвчене на чувства“, което естествено оказва неблагоприятно влияние върху изпълнението на професионалните задължения, общуването с другите, отношението към реалността, очакванията за бъдещето и др. Предложеният тест е предназначен за диагностика на предразположеността към възпроизвеждане на неотреагирани преживявания.

Инструкция: Предлагаме ви 12 твърдения, които касаят вашите преживявания. От вас се иска да отговорите с „ДА“, ако сте съгласен с тях и с „НЕ“, ако не сте съгласен. Не пропускайте нито едно твърдение.

 Въпросник:

1.Откривате отражението на своята нелека съдба в съдържанието на филми, книги, песни, стихотворения, цитати, притчи и др. и това ви кара да преживявате.

2.Внимателно подбирате приятелите си, защото на вас не ви върви много в тези отношения.

3.Житейският опит ви е научил преди всичко да забелязвате опасната, неприятна и тъмна страна на живота.

4.Трудно понасяте картини с кръв (причиняват ви неприятни чувства или спомени).

5.Имате навика да разказвате на приятели и роднини тъжните събития от живота си.

6.Някои неприятни епизоди от миналото на вашата биография до известна степен засенчват сегашния ви живот. Често се връщате в мислите си за тях.

7.Сред вашите приятели и партньори има такива, които често ви дразнят.

8.Спомените ви за детството са най-вече нерадостни, трудни, нежелани или непоносими.

9.Когато планирате нови цели и планове, проявявате особено внимание, защото помнете грешките и неуспехите си в миналото.

10.Животът е оставил неприятни спомени в душата ви.

11.Дори малките неща в живота непрекъснато ви разстройват.

12.Дори случайни неща често ви причиняват неприятни спомени.

Ключ.

На всеки положителен отговор съответства 1 бал.

Интерпретация на резултатите от теста.

-10-12 бала – ярко изразено възпроизводство на неотреагирани преживявания;

-5-9-бала – чувствителност към възпроизводство на неотреагирани преживявания;

-4 бала и по-малко – не е свойствено възпроизводство неотреагирани преживявания;

Източник:

Бойко В.В. Энергия эмоций в общении: взгляд на себя и на других. Москва, 1996. 

 

        Фобии – психологически модели на често срещани в практиката проблеми

                                                           и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на фобиите.

-Модел на травмата.

-Модел на В. Франкъл (Кръгов модел).

-Модел на родителските предписания.

-Модел на нещастното Вътрешно дете или скрит суицид.

-Модел на истеричните фобии.

-Модел на родителската тревожност (емоционална зависимост).

2.Методи за работа с фобиите

 

Страхът е защитна емоционална реакция, подбуждаща субекта да избягва опасност. Опасността може да бъде реална или въображаема. Когато опасността е реална, то тогава страхът изпълнява важна функция, той е полезен. Ако човек не се страхува от нищо, лесно може да сложи два пръста в електрически контакт, да излезе през прозореца на висок етаж или да пресече пътя пред бързо движещи се коли.

Пример:

Млада жена отправила искане към терапевт, да й помогне да се справи с „фобия“, от бързодвижещ се транспорт. Тя добавила, че е извънредно бдителна и се срамува от страховете си, като я правели различна в сравнение нейните приятели, които я подигравали – тя стояла като „пълен глупак“ на тротоара, докато приятелите й непоколебимо пресичали улицата пред автомобилите. Терапевтът откровено попитал: „Нима  искате да бъда виновен за смъртта ви?“ и обяснил, че  всъщност приятелите й са действали глупаво и рисковано, защото такъв страх е реален и не може да се нарече фобия.

В редица случаи е необходимо да се преодолее някакъв реален страх, който парализира волята или я възпрепятства да извърши необходимата работа. Например, пациентът може да се страхува да отиде за операция, която е необходима и е наистина опасна. Войникът, въпреки страха си, трябва да рискува живота си, но е разумно да го направи. Спортистите в определени спортове също трябва да преодоляват страхове, но не и да проявяват безразсъдна и безумна смелост. Понякога е трудно да се определи къде е линията между разумния риск и неоправданата и авантюристична реакция, но всъщност човек разбира това и е в състояние да мисли рационално.

Когато човек показва готовност за неадекватен риск и пренебрегва своята безопасност и здравето си, терапевтът трябва да му обрне внимание и да извършва работа по неговата самозащита. Например, някой живее с наистина опасен човек – агресивен алкохолик,  който непрекъснато го заплашва, че ще го го атакува с брадва и т.н. Тийнейджър решава да тръгне на поход в планината по опасен маршрут, в трудни метеорологични условия без никакво оборудване и обучение за това. Може да се подозира, че в първия случай човек има несъзнателно желание да умре или да пострада, а във втория – желание на подрастващият да докаже нещо на своите родители и връстници. Във всички тези ситуации е необходимо не да се потиска страха, а да се настоява за обсъждане и вземане на разумно решение за причините, подбуждащи към поемане на неоправдан риск.

Реалният страх не може да се нарече фобия. Фобиите са въображаеми страхове и човек знае, че няма опасност, но се страхува, сякаш опасността е реална. Например, тези, които се страхуват от паяци (арахнофобия), знаят, че паяците принципно не са опасни, но когато се приберат вкъщи, могат да гледат под леглото или да проверят банята, дали там има паяк. И ако направят това, тогава могат да изпаднат в паника, да усетят усилено сърцебиене, да потърсят помощ  от други хора, да избагят от домовете си и да се завърнат едва тогава, когато са убедени, че във ваната или под леглото наистина вече няма паяк.

Фобията е въображаем страх в настоящето. Предметът на страха присъства и с него е възможно да има контакт.

Тревожността (или безпокойството) е реален или въображаем страх отправен към бъдещето. Обектът на страх обикновено липсва, но човекът размишлява върху различни ужасни версии за това, което може да се случи в бъдеще, близко или далечно.

Когато страховете са очевидно необосновани, но хората вярват, че те са реални, когато зад тях се крият симптоми за делир (бред) и не могат да бъдат разубедени, това явление не може да се нарече фобия или тревожност – има основание да се подозира, че е налице психотично заболяване (например параноя), но диагноза може да се постави само от психиатър.

 

1.Психологически модели за възникване на фобиите.

Известни са около 600 разновидности на фобиите, които се различават едина от друга по субекта, от който човек се страхува. Най-известните са: клаустрофобия (страх от затворено пространство), агорабибия (страх от открито пространство и транспорт), страх от височини, вода, паяци, птици, тъмнина, слънчева светлина, мръсотия, микроби, спидофобия и др.

Традиционната медицинска (соматогенна) гледна точка е, че фобиите се дължат на нарушения в областта на химическата баланс на мозъка (някои вътрешни медиатори се оказват много, а други – малко) и по тази причина това заболяване трябва да се лекува с помощта на лекарства. Психологията обаче отдавна и успешно е лекувала фобии. Трудно е да си представим, че химическия баланс на мозъка може да се възстанови след разговор с психолог, а още по-малко, че е настъпило изцеление за един час или дори 20 минути разговор. Практиката показва, че реално най-често се срещат седем сценария, по които може да възбикне фобия и ако правилно се идентифицират истинските причини за нейния произход, тогава е възможно да се постигне изцеление много бързо.

 

-Модел на травмата.

Най-разпространеният случай за произход на фобиите е психологическата травма. Фобиите могат да се различават значително по характер на травматичната ситуация и степента на въздействие, но основния резултат от травмата е един и същ – клиентът заема позицията на жертва, която се фиксира в подсъзнанието на субекта. Тази позиция е свързана с отрицателните емоции, които са вкоренени в психиката му и асоциативно е обвързана с особеностите на първичната ситуация. В резултат на това, когато клиентът се срещне с аналогични ситуации в живота, които по някакъв начин наподобяват тази травма, субектът преживява усещане за безпомощност и се опитва да ги избегне, т.е. страхува се, дори и да знае, че наистина те не носят заплаха.

 

Основната задача на терапевта е да извади клиента от положението на жертвата и да му помогне да се освободи от фиксираните емоции.

 

Например човек с говорна фобия, т.е., състояние, при което човек се страхува да говори публично. Може да се страхува да произнася тостове на празник, да държи реч на сцената, да оповести публично доклади, да даде устен отговор на урок или семинар и т.н. Причините за този много неприятен за човек синдром обикновено се крият в детска травма по време на началното училище. Детето може да бъде публично осмивано или наказвано от родители, учители, връстници. Лечението се извършва във въображението на клиента, като той се насърчава (предлага му се) да оказва съпротива на осмиващите го, да ги победи, да им се надсмее,  след което може да им прости.

Пример (от практиката на  Н.Линде):

По време на групов тренинг млада жена споделя, че  в началото на първи клас тя е било словоохотливо дете, което весело бъбрило със съучениците си. С желание посещавала училище. Веднуж, при възникнала ситуация в класа по време на час, учителката решила да наложи наказание – накарала детето да застане до вратата по време на целия час, а след това го завела при медицинската сестра и попитала: „Какво правим с приказливи момичета?“ и сама отговорила: „Отрязваме им дългите езици!“.  Тази фраза била достатъчна за детето не само да спре да си бъбри със съучениците, а и въобще да се затвори за общуване с другите. По време на по-голямата част от престоя в училище, момичето стояло мълчаливо и само слушало.  За нея било трудно да отговаря по време на изпитите. По-късно, като студентка, тя участвала в семинарните занятия само с изготвени доклади и избягвала устните изпити, на които винаги получавала ниски оценки. В семейството не можела да сподели чувствата си с никого. Другите й разказвали за проблемите си, за преживяванията си, за терзанията си и тя постепенно се превърнала в „кошче за духовни отпадъци“.

По-нататък Линде разказва следното: „Ние случайно докоснахме тази тема по време на груповата работа и момичето реагира със силна психосоматична реакция. Челюстите й бяха стиснати и напрегнати, тя говореше за този проблем с някакво мърморене, извличайки с усилия от себе си всяка дума. Когато изяснихме истината, аз я попитах: „Ако можехте, какво бихте искали да направите с тази учителка и медицинска сестра?“  След като помисли, тя смутено отговори: „Бих им извадила езиците, бих ги завързала на възел и бих ги провесила над огромен вентилатор“.  „Направи това веднага, в този момент“ – отговрих аз. Тогава тя отвори очи, погледна нагоре и започна и да плаче и да се смее, представяйки си тази сцена. След няколко минути тя каза, че е напълно доволна и вече може да ги пусне, което тя и направи. Вече не се страхуваше, а сковаността в устата й беше изчезнала – тя се чувстваше способна да говори свободно.

В този случай се вижда на първо място, че психическото наказание на преследвачите обикновено засяга същата област на тялото (в този случай езикът) или психиката, която е била нападната. На второ място, желателно е въздействието да завърши с прошка, в противен случай клиентът ще остане с усещането, че е извършил нещо жестоко, дори във въображението си.

Пример (по Н. Линде):

По време на семинар студентка се обърнала към Линде и попитала, дали може да й помогне: тя се страхувала да произнесе сватбено поздравление на брат си пред останалите гости. Оказало се, че във втори клас тя е била прехвърлена в друго училище. При устните отговори на въпросите по време на час, нови съученици често я усмивали, а след това  иронизирали и подигравали. Оттогава тя започнала да изпитва все по-голяма неувереност, достигаща до постоянен страх да говори публично.

Представяйки си ситуацията на сватбата, тя почувствала непреодолима бариера за произнасяне на публина реч. Терапевтът предложил да си представи онази първоначална ситуация в училище и се присмее на обидите и унижението на нейните съученици. Тя го направила. След това й предложил мислено да произнесе поздравителното слово и тогава тя изведнъж споделила, че се чувства уверена, че има усещане, че ще се справи.. Две седмици по-късно тя потвърдила, че всичко било наред, както на сватбата, така и на последвалият след нея рожден ден, на който държала благодарствена реч пред гостите.

Пример (по Н. Линде):

По време на тренинг-занятие за квалификация на студенти по психология, млада жена споделя за страховете си да се качи на автобус. Този страх наподобявал червеникава мустаката хлебарка. Терапевтът й предложил да си представи тази част от личността си, върху която въздействал образа на страха. Жената заявила, че си представя сребриста полусфера. Било твърде трудно да се интерпретират тези образи, но въпреки това терапевтът препоръчал на клиентката да придаде допълнителна енергия, като изпълни със сила сребърната полусфера и сподели настъпили ли са някакви промени в двата образа. Първоначално момичето казало, че сребърната полусфера се превърнала в чук, който започнал да удря „хлебарката“ сякаш е гвоздей. Ударите продължили до тогава, докато от „хлебарката“ останало само едно мокро петно.

След това тя почувствала огромно облекчение и изведнъж си спомнила, че когато била тийнейджър и пътувала с автобус, някакъв възрастен мъж с големи мустаци я бил хванал за коленете.  Тя изкрещла, а към другите пътуващи в автобуса мъже изпитала много неприятни чувства и постепенно спряла да пътува. Освен това,  тя също започнала да се страхува от тъмните алеи, дори когато знаела, че те са безопасносни.

Така постепенно се изяснил смисъла на образите: „хлебарката“ символизирала похотливият мъж, а сребристата полусфера – нейната нежна девическа чистота и непорочност. Енергизацията довела до факта, че момичето дало отпор на преследвача и се освободило от страха.

Последният пример е уникален, тъй като цялата работа не отнема повече от пет минути. Студентите, които са наблюдаваха процедурата, решиха, че това е някакъв фокус. Това обаче е логично организирана терапия.

Избавлението на клиенти от фобии, причинени от травма, могат да бъдат елементарни за решаване, но понякога има ситуации, които могат да доведат до задънена улица.

Пример:

Млада жена със заявка за фобия от височини. Тя споделя за страхове от височина (да се качи на стол, на маса и особено на стълба), но по някаква причина не изпитва страхове от високи сгради. Терапевтът директно попитал  дали е имала някаква травма в детството си. Тя си спомнила, че когато била малка баща й много обичал една игра: той я вдигал високо пред дивана (бащата й бил висок и силен мъж), а тя се качвала на врата му и скачала върху леглото. Това се повтаряло много пъти. Било много весело.  Веднъж обаче баща й я изпуснал (тя била на около шест години), тя паднала на пода и се ударила много болезнено. Майка й се нахвърлила с крясъци и обвинения срещу баща й. Тогава на нея й се искало да го защити. От тогава той никога повече не си играел с нея, а тя започнала да изпитва страх от височина.

При работа с подобни случаи, в които очевидно става въпрос за ранна травма, обикновено се търси обектът, който преследва клиента и е източник на страхове. В този случай обаче трудността произтичала от липсата на такъв обект, още повече, че момичето обичало баща си. Терапевтът избрал различен подход. Той предложил на клиентката да си спомни какви чувства е преживяла в момента когато е паднала. Оказало се, че това са страх, физическа болка и съчувствие към баща си.

Терапевтът попитал къде точно в тялото са концентрирани тези чувства. Тя посочила гърдите. На следващия въпрос: „С какъв звук би могла да изразиш тези чувства?“ Тя посочила ужасен писък. След това терапевтът предложил мислено да „включи“ този звук на пълна мощност и да го остави да изблъска от тялото й всички негативни емоции, които е преживяла тогава, докато те не я напуснат напълно. В продължение на няколко минути тя концентрирано работила, а след това споделила, че плашещите я чувства са я напуснали.

Терапевтът не се ограничил с постигнатото и последвало ново предложение. Сега той помолил момичето да си представи, че отново играете с баща си, както в детството. Оказало се, че при въображаемата игра клиентката отново споделила опасения –  играта не й носела радост, а напрежение. На въпроса: „Какви чувства се събуждат сега и къде са концентрирани?“, момичето споделило за „стягане в гърлото, сякаш нещо има там“.

Това обстоятелство наложило отново да бъде повторена процедурата за изразяване на чувства с помощта на въображаем звук, като от клиентката се искало да продължи да споделя спонтанно възникващите във съображението й образи. Сега се оказало, че по някаква причина чувствата изскочили от гърлото под формата на пилешко яйце. Момичето си спомнило, че като малка на село често я хранели с яйца, а тя не ги харесвала, защото все си мислела, че в тях има пилета.  След този инсайт, клиентката споделила, че изведнъж почувствала възстановяване на приятните преживявания при играта с баща си както в миналото. В своите фантазии тя отново с радост се качвала на раменете на баща си и се радвала.

На финала терапевтът предложил да експериментират, като поискал момичето да се качи на стол, а след това на масата. Клиентката изпълнила искането, но сега стояла с усмивка на лице и дишала дълбоко. Вече не се страхувала, а се наслаждавала на тази победа. Тя престояла на тези „височини“ по няколко минути и се смеела от радост. По-късно споделила, че когато се прибрала вкъщи, изкачила стълбите без да изпитва страх. Една година по-късно, терапевтът проявил отново интерес към състоянието на момичето. Оказало се, че постигнатия резултат бил траен – тя не разбирала защо, но вече не изпитвала предишните страхове. 

Въз основа на този пример е ясно, че при лечението на травматични фобии човек може да напредва, като се освободи от фиксираните емоции, а не само чрез борба с „плашещият“ противник.

 

Модел на В. Франкъл (Кръгов модел).

Не всички фоби се формират поради психологическа травма. Много случаи потвърждават т. нар. „кръгов модел“ на В.Франкъл. Според този модел, когато човек изпитва неприятни симптоми (задушаване в затворено пространство, например асансьор), може да е уплашен, а страхът да усилва симптомите, като последните допълнително да усилват пристъпа на страх до състояние на паника. След затваряне на такъв цикъл, страхът вече може да се появява при всяка заплаха за повторение на първичната ситуация – дори и когато опасността от повторение на основната ситуация (например, човек никога да не влезе в асансьор), предварително представяйки си процеса по възникване на симптома и съпровождащия го страх.

За лечение на такива фобии B. Франкъл предлага метода на парадоксалната интенция. Същността на метода се заключава в това, че от клиента се иска да изпита това, от което се страхува. Схващането е, че ако той се стреми към страховете си, то последните не са в състояние да предизвикат симптомите, поради което симптомите не могат да усилват страха. С други думи, човек трябва да премине в обратна посока, срещу движението на „кръговия модел“, разцепвайки взаимната обусловеност в двойката „симптом – страх“, така порочният кръг ще бъде прекъснат и фобията ще премине.

В своя модел за работа, В. Франкъл разработва парадоксални фрази, които клиентът трябва да говори на самия себе си, опитвайки се да изпита страх. Фразите задължително следва да са формулирани с хумор. Например една дама, която се страхуваше да се задуши в асансьор, каза: „Сега съм сигурна, че като се задуша, така ще се надуя, че ще се пръсна като балон и ще избухна“ (В.Франкъл). Ефектът на този метод В. Франкъл доказва с множество примери.

Единствената трудност е убеждаването на клиента да следва предписанията на терапевта. Обикновено клиентът не иска да отиде на среща с онова, от което се страхува и отказва да работи върху с „вълшебната“ фраза. Ако той обаче се съгласи, тогава сравнително бързо се постига промяна.

Пример:

Млада жена потърсила помощ по повод ирационален страх, който възниквал всеки път, когато пътувала за работата си с трамвай по мост на река.  Страхът бил свързан с мисли, че всеки момент трамваят ще падне в реката. Тя разбирала абсурдността на тези фантазии. Страхът се съпровождал от конвулсивно свиване на ръцете в лактите, стискане на ръцете в юмруци, силно изпотяване и учестено сърцебиене. Терапевтът предложил всеки път, когато пътува по моста, клиентката да повтаря фразата: „Ей сега ще се бухна заедно с трамвая в реката и ще отида на гости на златната рибка“. На четвъртия сеанс клиентката споделила, че сутринта преминала за първи път спокойно по моста, повтаряйки желаната фраза по целия път.

В емоционално-образната терапия, тази техника се използва много често. Освен това, заедно с произнасяне на фразата, на клиента се предлага да се докосне мислено до образа на страха или да прояви към него добри чувства. Същата схема се използва при работа с обсебващи мисли, от които човек се страхува, като от клиента се иска упорито да ги предизвиква и приканва.  

Пример:

Често страхът се приема (визуализира) от клиентите като паяжина. Още на първата среща терапевтът установил, че при визуализацията клиентката (жена на средна възраст) буквално се тресяла от страх, когато във въображението си трябвало да се докосне до тази паяжина: „Докосни тази паяжина с малкия си пръст, тя с нищо не те заплашва.“  Когато било направено това, паяжината  изчезнала, превръщайки се в малка сребърна топка, която можело да се приема като част от личността, а страхът изчезнал.

Жената била изумена, по някаква причина тя изведнъж престанала да трепери. Тя била свикнала да приема лекарства, след което да чака те да подействат. С прилагането на описаният метод, резултатът се получил незабавно – ако това обаче не се случи, то и утре  нищо няма да се промени. Случаи като този се срещат твърде често.

 

Ако причината за фобията е травма и този метод не доведе до успех, тогава може да се получи обратен ефект, т.е. методът да навреди.

Пример:

Психолог разказа история за това как в училищен клас са провели занятия с деца на тема „Подай ръка на своя страх“. Учениците трябвало да си представят образ на това, от което се страхуват и да му подадат ръцете си. Инструкцията подсещала, че не е необходимо да визуализират всички страхове, а само онзи, който считат за фобия.

Всички ученици успешно се справили със задачата, но един от тях получил припадък. Била повикана бърза помощ, а ръката, която момчето подало за „поздрав“ на своя страх била обагрена в синьо. Защо се е случило това?  Възможно било атаката на ужаса да е била толкова силна, че да е представлявала  заплаха за живота. Възможно било този страх да е свързан с някой, който регулярно е малтретирал или унижавал детето. Помирението със страха в този случай означавало повторение на травмата и окончателно смирение пред агресора, а на този натиск психиката на момчето не би  издържала.

По какво се отличава първият от вторият случай?  При първия случай страхът, образуван по В. Франкъл представлява статичен образ (паяжина) Този страх не напада субекта, не вселява в него ужас, а се явява част от самия субект. Във втория случай страхът се явява независим от субекта и е с агресивна насоченост към него. При тази неопределеност се препоръчва клиента просто да бъде разпитан за предисторията за възникване на фобията, в която се съдържат отговорите.

 

Модел на родителските предписания.

Някои фобии се формират изцяло по други причини – те се дължат на родителско назидание, което в транзакционния анализ на Е. Бърн се нарича предписание. Родителите могат да сплашат дете с нещо или да му внушат чувство на слабост и беззащитност: „Kогато се качиш в асансцор, има опасност той да се счупи и да паднеш в пропастта“ или  „Ти си слаб, болнав – гледай да не се простудиш“. Предписания могат да бъдат дадени и без думи.  Има майки, които измерват температурата на здравите си деца три пъти на ден, а след това самото дете се страхува да напусне къщата.  От друга страна, едно дете може да се хвърли във водата в дълбока място, за да се научи да плува,  но в него възниква страх от водата, ако то разбере този акт като пренебрежение (незаинтересованост) на родителите му към собствения му живот.

Пример (по Линде):

По време на сесия млад мъж споделя, че преди време е имал фобия от височина. За да се пребори със страховете си, той специално се изкачвал върху високи сгради, кули и други подобни места и успял да постигне известен резултат – сега не се страхувал толкова, колкото преди. Имало обаче един непреодолим проблем – когато долу се виждала земя (почва), той нямал страхове, но ако там е асфалтово покритие, тогава страховете му се завръщали отново. В този случай в главата му нахлували мисли, че асфалтът е твърд и при падане болката ще бъде непоносима.  Клиентът си давал сметка, че всъщност няма никаква разлика настилката – резултатът щял да бъде един и същ при падне от такава височина, но така или иначе се страхувал. Терапевтът попитал, дали когато е бил дете някой му е казал колко зле може да се нарани, ако падне върху асфалт.

Първоначално клиентът отричал, но изведнъж си спомнил, че на около шест години, когато излизал на балкона, родителите му винаги го предупреждавали: „Виж долу асфалта, толкова е твърд, че ако паднеш ще се нараниш жестоко!“ Споделяйки тази фраза, клиентът сам открил че причината за своите мисли и страхове се криела назад в неговото детство и попитал: „Но какво да правя сега?“ Терапевтът му предложил да си представи образите на своите родители и официално да се обърне към тях с фразата: „Скъпи родители, благодаря ви, че ме предупреждавахте, но аз вече съм голям мъж и няма опасност да падна от балкона, ето защо вие не бива да се безпокоите за мен, аз няма да падна и не е важно дали там е асфалт или почва.“ Клиентът повторил няколко пъти това контрапредписание и почувствал как страхът си отива от него.

 

Модел на нещастното Вътрешно дете или скрит суицид.

Някои от фобиите се формират в резултат на нещастно детство, когато детето не е било обичано, било е пренебрегвано или са настъпили други обстоятелства в живота му, в резултат на които то започва да мечтае за смъртта. Когато става възрастен човек, без да мисли за самоубийство (дори може да има напълно благополучен живот), вътре в него се запазва в скрит вид това детско намерение или в него живее нещастното Дете, което не може да намери изцеление на своята фрустрация. Когато такъв човек попадне в ситуации, провокиращи мисли за евентуална смърт, той чувства в себе си някаква сила, тласкаща го към този ужасен изход. Тогава той се плаши и започва да избягва тези ситуации, а в резултат на това се формира фобия.

Пример за провокативна ситуация може да служи пътуване в метрото. Когато влакът напусне тунела и се доближи до платформата, всеки човек е в състояние да прогнозира какво ще се случи, ако попадне в този момент върху релсите. За повечето хора това е само една евентуална опасност, която трябва да се избягват, което лесно може да се направи, следвайки правилата на предпазливостта.  Не стоят обаче така нещата при човек, който има някакво скрито влечение към смъртта, което предизвиква в него мисли за нещо почти неизбежно и той започва да усеща в себе си сили, тласкащи го към такъв  ужасния край. Тогава именно той изпада в паника.

В подобни случаи трябва да се работи с Вътрешното дете и суицидното намерение, а не с актуалната ситуация в метрото. Основната цел тук е, клиентът да постигне вътрешен комфорт и чувство за сигурност за своето Вътрешно дете, опирайки се на своите собствени ресурси, за да промени това ранно суицидно желание.

Пример:

На младата жена, която изпитвала страх от метрото, е предложено да си представи, че се намира на платформата, когато приближава влакът. Тя изпитвала страх именно в тази ситуация, като я обсебвали мисли за някаква вътрешна сила, която я „дърпа под влака“. Оказало се, че принудата да се втурне към релсите пред приближаващият влак се дължи на тежки отношения със своята мащеха, когато е била на около седемгодишна възраст. Когато това станало ясно, терапевтът предложил на клиентката сама да се заеме и да се погрижи за това „седемгодишно Дете“ – задача, която жената приела с радост. При повторната визуализация, клиентката си представила, че стои на платформата заедно с  „детето“, а безсъзнателното привличане към смъртта и страхът от влака изчезнали.

Като последица обаче останало опасение, че някой неконтролируем човек може изведнъж случайно да я бутне, да я удари. Терапевтът отново препоръчал визуализация на преследвача. И тук, съвършенно неучаквано дори за себе си,  жената си спомнила, че до четиригодишна възраст е живяла с майка си,  която била алкохолик и въобще не полагала грижи за нея. Например, майката била в състояние да помоли дъщеря си да излезе на улицата, да събере сняг, а след това да наблюдава как той се топи под струята топла вода, но когато вратата се затворила, пияната майка не могла да я отвори и детето останало на студа само по едно вехто и тънко палто.  От този и други аналогични случаи от онова време, клиентката развила страх от т. нар. „неуправляеми хора“.

По този случай е бил използван същия способ. Психологът предложил на клиентката да поеме грижата над Вътрешното дете (малкото момиче), като го защити. Впоследствие страховете от влака и от непредвидимите и неуправляеми хора постепенно бил преодолян. При следващото визуализиране на въображаемата ситуация клиентката споделила, че сега стои много по-уверено на платформата и никой, при никакви обстоятелства не може да й навреди, защото самата тя не би допуснала това.

Пример:

Аналогичен модел за възникване на фобия е случай с друго момиче, с тази разлика, че били необходими повече от една сесия, преди да се стигне до истинската причина за проблема. В крайна сметка се изяснило, че момичето приемало себе си за виновна, за развода на родителите си, като развила скрито желание за самоубийство. Всъщност желанието не било толкова скрито, защото вече бил извършен един суициден опит, при който клиентката наранила с нож китката на едната си ръка.  В процеса на работа терапевт и клиент,  заедно открили образът, който отправял към нея особено агресивни обвинения. Клиентката визуализирала тъмно-кафяво кълбо с неравна повърхност. Терапевтът предложил на клиентката да обяви „кълбото“ за невиновно за нищо, а тя самата да обещае, че никога не би го обвинила и никога не би го наказала. Едва тогава „кълбото“ се разтворило и изчезнало, а клиентката преживяла чувство за еуфория. Впоследствие постепенно усещането за страх от метрото изчезнало.

 

Модел на „обратното желание“ 

В психоанализата има схващане, което постановява, че когато човек има неприемливо желание от гледна точка на морала, той може да формира в себе си страх, за да избегне ситуации, които му напомнят за това желание. Например, човек иска да избяга от дома си по една или друга причина, но тъй като това не е възможно, т.е., потребността му е фрустрирана,  той формира агорафобия.

Пример:

В психологически център пристига мъж с двама свои роднини. Той имал силен страх от сърдечен пристъп при пътуване с влак и по тази причина винаги се нуждаел от ескорт. Ситуацията била толкова объркана, че едва след сесията терапевтът успял ясно да разбера какво не е наред, но клиентът не се явил втори път на консултация.

Местни жители от отдалечен планински район, от който идвал мъжът му били казали, че е омагьосан и само силен магьосник може да му помогне. Всъщност причината за състоянието му се заключавала в това, че до стартиране на проблема той живеел с едно момиче в друг град. Обичал я много, но не можел да се ожени за нея.Тя била омъжена, а това противоречало на морала на семейството му. С нейната майка мъжът също имал сложни отношения. В крайна сметка клиентът въпреки чувствата си, се отказал от момичето и се завърнал при близките си. От този момент когато пътувал с влак в него се появявал страх от сърдечен удар, но ако с него е някой роднина, този страх не се появявал. Било ясно, че клиентът просто искал да се завърне при любимата си , но той задържал близо до себе си своето семейството с помощта на страхът.

З. Фройд дава пример, когато млада жена, съпругата на стар полкови командир, с голяма разлика в годините,  била обхваната от агорафобия. Оказало се, че тя се страхува да излезе на улицата, защото там може да срещне много млади офицери, които по някаква причина предизвиквали в нея страх. Било разбираемо защо тя развива този страх.

 

Модел на истеричните фобии.

Лечението на този вид фобия е особено трудно, защото при нея мотивът е желанието на клиента да впечатли, да получи облаги, да манипулира някого, да протестира срещу някого или нещо от този порядък. Фобиите действат само като начин лицето да постигне своите скрити цели. Например, фобията от пътуване с метро за едина студентка е била повод да не посещаваха занятия в университета, момичето не искало да се учи. Друга жена признала, че използва фобия, за да получи помощ от приятелки и мъже. Тъй като такива фобии са необходими на клиента, той силно се противява на изцелението.

Пример (по Линде):

Авторът разказва за следния случай:

„Ще дам пример, когато фобията на клиентка да лети със самолет може да бъде отнесена към тази категория и клиентката да получи  облекчение в рамките само на една сесия.   По време на сесията жената осъзна, че страхът й се дължи на дълбокото недоверие към мъжете и на протеста й срещу тях. Според жената „Самолетът се управлява от мъже! Как може да се чувства човек спокоен – та това са бивши момчета, които могат изведнъж, без повод да хвърлят топка сняг в лицето ти!“ Тя е имала още много други причини да изпитва недоверие към мъжете.  Ние премахнахме това недоверие не толкова чрез осъзнаване, колкото чрез парадоксално разрешение на мъжете да бъдат силни и надеждни“.

 

Модел на родителската тревожност (емоционална зависимост).

Някои от фобиите се формират в резултат на тревожността на родителите за своите деца (или за други хора). По съдържание тази тревожност, произхожда от емоционална зависимост от някого, но „на повърхността“ се проявява като типична фобия.

Пример (по Н. Линде):

По време на групов тренинг, жена-психолог поискала да й се помогне по повод симптоми на клаустрофобия: „Тя не е толкова силна, но всички врати в къщата ми са премахнати. Този проблем възникна след раждането на детето ми, което след това в течение на една година боледуваше.

Терапевтът й предложил да си представи, че се намира в някакво затворено пространство (например стая) и да сподели какво чувства.  Клиентката отговорила, че дори и сега, тя продължава да е силно развълнувна, ръцете й треперят и сърцето й бие силно – състояние, с което трудно може да се справи. Тогава последвало ново предложение, да си представи образа на това чувство сякаш е пред нея. Без да мисли дълго, тя казала, че то някак си прилича на малък таралеж, който почуква с дървени пръчки върху барабан.

На пръв поглед това бил нелеп образ - как може клаустрофобията да бъде малък таралеж с барабан? Въпреки това „таралежът“ е винаги човек (обикновено мъж), а малкия „таралеж“ – момче. Терапевтът поставил нов въпрос: „А вие имате ли момченце?“ и получил утвърдителен отговор. Тогава станало най-сетне ясно, че майчината тревога за болното дете предизвиква страх от затворени пространства, където жената не е могла да контролира това, което се е случвало със сина й. „Барабанът“ е символ на майчиното сърце, което се тревожи за „таралежчето“.

В този контекст терапевтът направил предложение: „Кажете мислено на „таралежчето“, че вие му разрешавате да бъде здрав и самостоятелен и че не се нуждае вече от вашата подкрепа.“ Тя изрекла фразата няколко пъти, чувствайки се все по-облекчена и малко след това зявила, че „таралежчето“ изоставило барабана и захвърлило дървените пръчици, а след това отишло в друга стая и се захванало да играе със своите играчки. Сърцето й се успокоило, а ръцете престанали да треперят. Извършената нова проверка в представите на клиентката за състоянието и мислите й в затворено помещение показали, че клаустрофобията окончателно била преодоляна. На следващия ден тя потвърдила този резултат.

По същата причина друга клиентка е формирала фобия от летене със самолет. Професията на жената налагала дълги и постоянни полети със самолет, като винаги те били съпроводени от непоносим страх. Причина за състоянието били мислите на жената за това, какво ще се случи с вече възрастната й дъщеря, ако самолетът катастрофира и тя загине. С помощта на описания метод, терапевтът успял да отстрани тази зависимост.

 

2.Методи за работа с фобиите.

При работа с фобии, както винаги ключово значение има аналитичната работа, насочена към намиране на причината, довела до възникване на проблема.

Остава валидна необходимостта от търсене на основния конфликт, който определя появата на определени симптоми, като от значение са възможните обяснителни модели и методи за решаване на конкретен проблем. Познаването на моделите улеснява намирането на първоначалната причина. Точната психологическа диагноза прави възможно точното и успешно прилагане на една или друга корективна техника. Както се казва: „Който диагностицира добре, той лекува добре“.

Често прилагани методи за корекция на фобии:

-Метод за даване на отпор на преследвача. Използва се при случаи с травматични фобии.

-Метод за освобождаване на травматични преживявания. Прилага се също при травматични фобии.

-Метод на парадоксалните интенции на В. Франкъл. Използва се при фобии, образувани по механизма на т. нар. „цикличен модел“ на Франкъл.  

-Метод на контрапредписания. Прилага се при фобии, образувани от родителски предписания. Този метод е приложен по случая, при който на „таралежчето“ (виж по-горе) е разрешено да бъде самостоятелно. Друг популярен случай е свързан с дете, изпитващо панически страх от гръмотевици (страх от скандал между родителите). При него психологът работел в стил символдрама, но не бил постигнат успех. Изцелението настъпило едва след предложението детето да говори парадоксално на въображаемата гръмотевица, че то никога повече няма да се страхува.

-Метод на парадоксално разрешаване. Тази техника се използва много често в случай на клаустрофобия.  

Ако фобията е формирана по причина на скрит суицид, е необходимо да се работи в посока клиентът да стане родител на своето Вътрешно дете, да се научи да цени и грижи за себе си, за да може да се освободи от зависимостта от миналото родителско поведение.

Ако в хода на аналитичната работа бъде установено, че симптомът на страх се създава от клиента като защита от някои неговите изтласкани в несъзнаваното желания, тогава трябва да се работи върху първичния конфликт.

Освен посочените методи, в процеса на работа с успех могат да се прилагат още: методът на прогресивната релаксация на Джекобсон, автогенни тренировки, биологична обратна връзка и др.

 

Литература

1.Ахмедов Т., Жидко М. Е. Психотерапия в особых состояниях сознания. Москва, 2001.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Захаров А. И. Детские неврозы. Санкт Петербург, 1995.

6.Карвасарский Б. Д Психотерапия. Санкт Петербург, 2000.

7.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

8.Камер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Санкт Петербург, 2005.

9.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

10.Свядощ А. М. Неврозы: Руководство для врачей. Санкт Петербург, 1997.

11.Символдрама. Минск, 2000.

12.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

 


                                      Методика за изследване скоростта на мисленето

                                            „Попълни липсващите букви в думите“

 

Предназначение.

Методика позволява да се определи скоростта на мисленето и подвижността на нервните процеси при възрастни и ученици.

Инструкция:

Предлагаме ви списък с думи, в които някои от буквите са пропуснати. Вашата задача е да въведете липсващите букви. Всяко тире представлява една липсваща буква. Думите трябва да са съществителни, нарицателни, в единствено число. Опитайте се да работите възможно най-бързо. За изпълнение на теста разполагате с 3 мин.  

Тестови материал:

1. П-ро

2. Г-ра

3. П-ле

4. К-са

5. Т-ло

6. Ч-ша

7. Г-ба

8. Г-ра

9. Д-уша

10. Р-ка

11. В-а-а

12. Ч-н-а

13. К-р-он

14. З-р-о

15. Ус-ав

16. П-н-ир

17. Ист-к

18. Л-п-та

19.  К-т-ра

20. Б-л-он

21. З-ъ-ец

22. К-и-а

23. К-л-ло

24 К-л-м

25. Ц-е-е

26. К-р-б

27. С-р-ка

28. Т-ъ-а

29. С-а-а

30. П-е-а

31. С-я-о-т

32. К-к-ш-рник

33. У-и-е-л

34. П-р-о-ал

35. С-а-ц-я

36. Б-р-б-н

37. У-и-и-е

38. И-м-ма

39. С-е-о-а

40. -н-о-а

Ключ

Перо, гора, поле, коса, тяло, чаша, гъба, гара, душа, река, врата, чанта, картон, зърно, устав, панаир, изток, лопата, китара, бульон, звънец, книга, колело, килим, цвете, кораб, сврака, тръба, слана, пчела, святост, кокошарник, учител, портокал, станция, барабан, утилище, измама, слепота, кантора.

Интерпретация на резултатите.

Броят на количеството съставени думи се явява показател за скорост на мисленето и показател за подвижност на нервните процеси.

-по-малко от 20 думи – ниска скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;

-21-30 думи – средна скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;

-31 думи и повече – висока скорост на мислене и подвижност на нервните процеси;