Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1469153 Постинги: 1643 Коментари: 116
Постинги в блога от Януари, 2018 г.
 


                                                              Инструментариум на психолога

                                                              (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала

1. Основни класове методи, прилагани при консултирането.

2.Задачи на аналитичните методи.

3.Предназначение на обучаващите методи. 

4.Съдържание на развиващите методи. 

5.Същност на моделиращите методи.

6.Начини за използване на подбуждащите методи. 

7.Цели на трансформиращите методи. 

8.Психологически инструменти  (поА.Блезър). 

9.Класификация на терапевтичните школи (по К.В.Ягнюк).

 

Беседата между психолог и клиент е изключително професионален, въпреки че отвън може да изглежда като лесен и непринуден разговор или просто внимателно слушане. Професионалното в тази беседа се явява факта, че терапевтът, въоръжен с много знания в областта на теорията и практиката на психологията, извършва интензивна интелектуална и емоционална работа, като прилага способи и техники при общуването с клиента.

Разбира се, никоя техника няма да замени жизненото човешко разбиране, мъдрост и открито сърце, но въпреки това, познаването на тези техники обогатява способностите на психолога в неговата работа. Психотерапията е натрупала огромен набор от такива техники, те са буквално стотиции, но не е важно тяхното количество,  а майсторското им прилагане. Основното е психологът да може да ги приложи в нужния момент и място, като отчита особеностите на личността на клиента.

Всички методи могат да бъдат обединени в шест основни класа (редица методи се отнасят едновременно към няколко класа).

1.Аналитични методи.

Те са предназначени да разкрият истинските причини за трудностите, за чийто разрешение клиентът търси помоща на психолога. Често терапевтичната сесия се сравнява с изповед. Въпреки това, разликата може да се изрази в афоризма: по време на изповед свещеникът казва на хората това, което се предполага, че хората знаят, а в хода на психотерапията, клиентът разказва за себе си това, което все още не знае. 

Терапията в много отношения е процес на самопознание и едва след това процес на самокорекция, въпреки че понякога е възможно корекция без самопознание. Във всеки случай психологът трябва да разбере, ако не цялата личност на клиента (което едва ли е възможно), то поне всички компоненти на психологическия конфликт. По тази причина е необходимо психологът  умело да извърши търсене на всички елементи от психологическата „мозайка“, докато от нея не се открои ясна и убедителна картина.  

Към тази категория се отнасят следните методи:

-свободни асоциации и анализиране на сънищата (З.Фройд);

-насочени асоциации и активно въображение (К.Г.Юнг);

-анализ на проективни рисунки и методи на арт-терапията;

-анализ на семейни фотографии;

-анализ на симптомите;

-анализ на ранни спомени (А.Адлер);

Пример (по Линде):

Жена на около тридесет години по време на консултация горещо попитала: „Можете ли да ми помогнете да разтълкувам своя сън? Измъчвана съм от едно и също съновидение в продължение на два месеца. Сякаш не мога да изляза от някоя стая, пречат ми различни хора, а в стаята има екзекуция на някакъв мъж. Главата му е отрязана и аз виждам тази ужасна кървава шия“. Тонът, с който бил зададен въпроса показвал, че става дума за нещо особено важно и сериозно. Психологът споделил своето предположение – най-вероятно в живота на жената се е случил някакъв инцидент с мъж, а тя се опитва да излезе от тази ситуация, но не може. Вероятно това може да е нейния съпруг. Тогава тя погледнала надолу и признала, че много иска да се разведе, но тя не можела да го стори, защото има малка дъщеря на година и два месеца.  Тя добавила, че по някаква причина това желание започнало да се проявява в нея все повече и повече след раждането на дъщеря си, като тя започнала да ненавижда съпруга си и сега тези чувства вече били станали непоносими.

За съпруга си разказала, че от него лошо не е видяла – до раждането на детето всичко било наред, те се обичали много. Коя може да бъде причината да се случи това? Тогава психологът заявил, че раждането на едно дете, особено на едно момиче, актуализира майчините чувства, свързани със собственото й детство.

-Да, баща ми е напуснал семейството, когато съм била на година и половина ...

-Може би във вас живее несъзнавана идея, че когато детето навърши година и половина, то няма да има пълно семейство?

-Господи, с моя първи съпруг се разведох, когато синът ми беше на 1 година и 4 месеца!

-Това потвърждава моята версия.

-Но защо аз го мразя все повече и повече?

-Трябва да имате солидна емоционална причина за това.

-Боже мой, каква ужасна съпруга съм! (хваща главата си).

-Не обвинявайте себе си, трябва да решите тази ситуация.

Терапевтът поканил клиентката да проведат отделна сесия, но тя не дошла. Впоследствие Линде споделя: „Надявам се тази информация да е била достатъчна, за да спаси семейството си. Съжалявам, че нямах време да й обясня, че наказанието на съпруга й в съня, се явява реализация на нейната несъзнавана ненавист към собствения й баща, който я изоставил. В този пример е ясно, че дори един кратък анализ може да помогне на човек да вземе правилните решения за целия си живот.

 

2. Методи за моделиране.

Това са методи, които могат да възпроизведат проблемната ситуация тук и сега, за да я анализират и да се намери решение. Психологът се възползва от способността на клиента да си представи определена ситуация (събитие), която според него е значима и по някакъв начин е свързана с диагностичната или терапевтична цел. Ако тези събития са свързани с особено силна емоционална травма, то е препоръчително да се използват някои помощни средства като например, тройна визуално-кинестезтична дисоциация от арсенала на НЛП (невролингвистично програмиране).

Има много способи за моделиране на проблемна ситуация, всеки от които има своите предимства. При гещалт-терапията се използва методът „празен стол“ за моделиране на взаимоотношенията или части от личността;  методът за привличане на клиента от една позиция към друга до изясняване на избора (използван при работа в група); метода гещалт-експеримент и др. Методът „ролева игра“ позволява да се моделират по съдържание всякакви проблемни ситуации. Той е използван за пръв път в психодрамата, но се прилага в най-различни терапии и в разнообразни форми (групова форма на работа). Тук може да се включи и метода на „живите скулптури“ на Вирджиния Сатир, метода на „семейните разстановки“ на Хелингер, методите на емоционално-образната терапия, метода на метафорите и пр.

Пример (по Линде):

Жена на 34г. споделя, че от три месеца има страшно главоболие и никакво лекарство не й помага. Психологът й предлага терапия. След като получил съгласието й:

-Вероятно преди три месеца сте преживели някакъв стрес?

-Да - отвърнала тя.

-Вероятно е свързано с млад мъж?

-Да, с един млад мъж.

-Може би тогава е по-добре да се разделите ?

-Не, това вече го опитахме. Ние не можем един без друг и не можем един с друг.  Ние, сме като два овена, които блъскат челата си…

-Това е добре. Нека тази чанта с дълга дръжка символизира нещо, заради което си заслужава да „блъскате челата си“. Нека да я поставим сега по-далече от вас. Вашата задача е да я получите. Но първо, опишете и ми докажете, че тя наистина е важна за вас.

-О, това е като опиум, като източник на енергия, това е моята свобода. Аз съм журналист, трябва да пътувам, да бъда на много места,  а той ми казва: „Стой с мен, не трябва да пътуваш“.

-И как се чувствате ?

-Глупаво (тя отпуснала главата си.)

-Виждам. Сега си представете, че аз съм този млад мъж и вашата задача е да си вземете чантата. (Психологът поставил ръцете на клиентката зад  гърба й, след това  натиснал леко надолу главата й, като непрекъснато повтарял: „Не смей да си вземеш чанта, стой тук с мен, не си свободна!“)

-Как се чувствате сега?

-Унижена. Това е точно както с него ...

-Е, тогава намерете изход от тази безизходица ...

(Напрягайки мускулите на врата си, жената започнала да се съпротивлява на натиска. Постепенно психологът отпуснал ръката си.)

-Така по-леко ли е?

-По-леко е. Но не е това. Бих искал ръката да стои на врата ми, но да не ме натиска.

-Е, опитайте се да постигнете този резултат сама. (Психологът повторил въздействието.)

Тя помислила известно време, после вдигала ръката си и започнала да гали ръката на психолога, която притискала главата й. Психологът отново отпуснал натиска, тя изправила глава, ръката му обаче останала на врата на клиентката, но вече без да притиска.

-Но вие не си взехте чантата …

-Просто не мога да мисля за това, когато главата ми е притисната.

-Опитайте отново. (Психологът отново притиснал главата й, като повтарял: „Намерете изход!“)

След като си помислила, тя вдигнала едната си ръка и започнала да милва тази на психолога, а с другата ръка бавно издръпвала чантата. Главата й се изправила, очите й започнали да блестят.

-Благодаря ви, разбрах всичко.

-А не ви ли боли главата?

-(изненадано) Главата ли? Не, не ме боли… само едно леко усещане за допир.

-Но всъщност той не се е променил. (намек за младия мъж).

-Не можете да го промените - отговорила тя,  но аз мога да се приспособя.

В този момент психологът бил наясно, че клиентката вече е намерила решението от което се нуждаела, а най-важното било, че главоболието, от което се оплаквала през последните три месеца изчезнало.

 

3. Методи за обучение.

Клиентът често трябва да бъде научен на нещо, за да може да се справи с задачите, пред които е изправен. Тези методи са особено ярко представени в поведенческата психотерапия, където клиентът се обучава на съвършено конкретни навици на поведение. В когнитивната терапия се търсят грешките в мисленето на клиента и се научава да мисли правилно. В психотерапията на А. Адлер клиентът се обучава на кооперативни чувства и начини за сътрудничество с други хора. В логотерапията на В. Франкл клиентът се научава да открива смисъла на живота си. Обучението може да бъде пряко или косвено, понякога е необходимо открито да се разобличават заблудите на клиента и да се предоставят конкретни знания, друг път обучението се осъществява чрез притчи и анекдоти, примери и съвети.

Пример (по Ериксън):

Един бизнесмен при инцидент претърпял фрактура на ръката и постъпил в клиника, където изпаднал в състояние на дълбока депресия. Той не правел нищо, с никого не говорел,  а само се опитвал да движи ръцете си напред-назад.  Обикновената терапия не успяла да му помогне. При срещата си с Ериксън, психологът попитал: „Във вашия живот имало ли е много възходи и падения … Вие можете ли да си движите ръцете нагоре и надолу? Клиентът за момент се озадачил и започнал методически отново опитите с ръцете.

Тогава М. Ериксон препоръчал на лекаря, който отговарял за трудотерапията, да поставят в ръцете на пациента по лист шкурка, а между тях парче дъска, така че болният да е в състояние да обработва повърхността. Болният се съгласил с поставената му задача и полирал в продължение на около седмица дървото, докато то станало съвършенно гладко.  След като приключил с тази задача, която била погълнала изцяло вниманието му и изтласкала потиснатото настроение, той решил да продължи, като изработи шахматна дъска и фигури. Когато направил всичко планирано, изведнъж усетил, че изпитва неподозирано чувство на удовлетворение от себе си, осъзнал, че има неща, с които може да се гордее. Биснесменът бил изписан от клиниката и след около шест месеца той възстановил бизнеса си.

Оказало се,  че с помощта на примера с шлайфането на дъската, М. Ериксон косвено обяснил на пациента, че неуспехите и паденията могат да шлифоват характера на човек и ако той е упорит и подходи творчески към ситуацията, той може да постигне успех.

 

4. Методи за развитие.

Предишният пример може да се интерпретира като случай на личностно развитие на клиента. Понякога е трудно да се отдели обучението от развитието. Когато обаче говорим за методи за развитие, обикновено се имат предвид тренинги за личностен растеж, знания за изкуството (например арт-терапия), медитация, духовно и религиозно обучение (йога, православна терапия и др.). За децата решаващият фактор при тяхната терапия може да бъде заетост в спорта, техниката, танца, театъра и други форми. Методите за развитие могат да бъдат включени като част от работата в традиционния процес на разговорната (наративна) терапия, когато се обсъждат някои философски проблеми на живота, например, въпросът за смисъла на живота.

Решаването на локални проблеми може да доведе до мощно развитие на личноста. Препятствието, което задържа енергията му изчезва и преминава към процеса на самореализация. Терапията на характера също води до личностно израстване.

Пример (по Линде):

В моята практика има един случай на терапия, продължила две години. Изходна точка при работата с клиентка бело сериозно личностно разстройство, в частност изразяващо се  с депресия, безсъние, мисли за самоубийство, потисната женственост,  самонараняване с бръснач (не за самоубийство, а за „успокоение“). В края на двугодишната терапия клиентката споделила: „Разбира се, че аз имам много проблеми, но аз си спомням каква бях – това беше ужасно!  Аз не искам повече да бъда такава.“ Било ясно, че формулирането на това послание, отправено към самата себе си, било продукт на личностното израстване, когато човек получава възможност да осъзнае и открие своите минали ограничения и недостатъци в нова светлина.

 

5. Методи за мотивация (подбуждане).

Въпреки че клиентът се явява на сесията с определено намерение – да се отърве от болезнените проблеми, в същото време той не иска да се отърве от тях или би искал „да се избави като с вълшебство“, но да работи за изясняване на своите чувства и своите недостатъци също не желае. Поради това, терапевтът прибягва до различни техники, опитвайки се да намери позитивна мотивация, която да стимулира клиента към откровен самоанализ и да го подтикне да работи върху себе си.

Важно е той не само да иска да се отърве от неприятните последици от своя проблем, но и да има специален интерес да получи нещо ценно за себе си. Независимо колко цинично изглежда, практиката показва, че парите са най-убедителната мотивация. Ако клиентът разбира, че неговият проблем „му пречи да спечели пари, то той ще положи много усилия за изцелението си и много бързо ще постигне успех“.  Мощна мотивация може да бъде желанието да има семейство, да получи одобрението на някого, да се чувстваш обичан, достоен, да постигне престиж и т.н. „Болестта“ също много често има силна мотивация, тъй като тя поддържа болезнените процеси в клиента. Необходимо е само тази мотивация да се осъзнае, т.е. да се намери мотивация за здраве.

 Авторитетът на терапевта, положителния трансфер, доверието, внимателното слушане - всичко това може да стимулира работата. Отчаянието, укорите на съвестта, страхът от бъдещето, отговорността за другите хора, са обикновено добър стимул само в началния етап. Похвалата и подкрепата могат да стимулират несигурните хора, но те трябва да бъдат разумно дозирани, в противен случай те могат да станат „наркотик“, в името на който клиентът идва на сесии. Може да се постави клиента лице в лице с проблема си, за да направи пробив, но при недостатък на мотивационна енергия, той ще е склонен на пасивност пред трудностите.

Изборът на стимулиране има  решаващо значение. Този избор се прави, като се вземат предвид обстоятелствата и характерът на клиента. В специални случаи терапевтите могат да прибягват до мощни средства за защита, например, да се подиграят на клиента, да му се присмеят или да убеждават да не решава проблема си, да го предизвикат към проява на гняв и решителност. Ето един невероятен случай.

Пример (по Ериксън):

Парализиран след прекаран инсулт пациент е бил доведен при Милтън Ериксон. Той бил горд германец, който свикнал винаги да се чувства като господар, да се разпорежда и да командва. Пациентът бил прекарал една година на леглото, не можел да ходи и да говори, и очевидно страдал от безпомощността си, от факта, че медицинските сестри изваждали всеки ден подлогата под него. Пациентът бил доведен от синовете на Ериксън, които с трудност  буквално го довлекли на ръце до кабинета на психолога на втория етаж. Терапевтът се обърнал към съпругата му, като заявил, че тя няма да разбере действията му, но не трябва да се намесва.

След това Ериксън започнал: „Вие сте арогантен и надменен германец! Искахте да завладеете целия свят, а собствената ви страна доведохте до пълен крах! Вие сте по-лоши от последния престъпник евреин! Вие сте годни само за тор на полето!“ Той продължил в същия дух да обижда германеца. По някое време съпругата му се опитала да скочи от дивана и да защити съпруга си, но Ериксън с яростен поглед я приковал на място.

Германът бил пурпурен, очите му блестели, той започнал да се опитва да стане, но не можел да каже нищо или да направи нищо. След около един час обиди Ериксон заявил: „Още не съм ви казал всичко, всичко онова, което мисля за вас господине. Утре в същото време ще дойдете отново при мен. Аз ще ви дам нови оскърбления, а вие ще слушате!“ Тогава парализираният изведнъж извикал: „Не, не, не!“ – той се изправил на „парализираните“ си крака и изведнъж тръгнал към вратата. Там бил поет от синовете на Ериксон, които   му помогнали да се спусне по стълбите и да влезе в колата. На съпругата, Ериксон се извинил и заявил, че сега може да продължи работата с пациента в друг стил.  

 

6. Методи за трансформиране.

 Ясно е, че по време на терапията е необходимо да се постигнат необходимите промени в характера, емоционалното състояние, мисленето, поведението или психосоматичните симптоми. Следователно, всички методи в крайна сметка са насочени към постигане на трансформация в една или друга сфера, но е възможно да се дефинира отделен клас техники, които са пряко предназначени за тези цели.

Това включва телесната терапия или терапия за възстановяване, която позволява непосредствена промяна на психологическото състояние; метода на парадоксалните интенции на В. Франкл, който е особено ефективен при работа с фобии или натрапливи мисли; методите на НЛП или емоционално-образната терапия, които са насочени основно за трансформация, а не за осъзнаване и много други.

Пример (по Линде):

По време на един от  груповите сеанси, една жена, обикновено много активна,  сега очевидно не можела да се включи в работата. Тя седяла на стола, хванала с ръце главата си, а лицето  и било сиво.

 

Линде я попитал какво се случва с нея. „Не ми обръщайте внимание. Винаги го имам преди рождения си ден“ - отвърнала тя.  „А моят рожден ден наближава. Ето вижте“ - тя свила ръце и запретнала блузата си. „Всеки път когато съм в това състояние имам такива розови петна по ръцете.“

Терапевтът й предложил да седне в центъра на кръга и да опише състоянието си. „Трудно ми е да дишам, имам усещане, че костите на черепа ми са един върху друг, главата ми е като смачкана, изглежда, че ще загубя съзнание“ – отговорила тя. Линде предположил, че усещанията наподобяват картина на дете, задържано в родилния канал. „Какво в този момент ви се иска?“ – попитал той. „Иска ми се някой да ме дръпне за главата“ – казала жената. Така и направили. Няколко пъти поред, много нежно и бавно, няколко члена на групата един след друг, започнали да я дърпат, помагайки й да премине въображаемия родилен канал. Тя се движела, дърпала, съпротивявала, докато в един момент не настъпило усещане за бягство, за освобождаване. След всяко издърпване тя се чувствала по-добре, но кулминацията настъпила едва след петия път, когато неочаквано направила напред около четири крачки и въздъхнала дълбоко и с очевидно облекчение, ръцете й увиснали свободно и блаженно затворила очи, полагайки главата си на рамото на партньора. 

Участниците покрили жената  с одеяло и зачакали момента, в който тя ще отвори очи, за да види в очите на останалите само нежност и любов. След около две минути тя наистина отворила очите си, а цветът на лицето станал обикновен.  Всички членове на групата се приближли до нея и докоснли тялото й, за да почувства, че тя е приета в този свят. Още половин час жената лежала под одеялото в центъра на кръга, а останалите обсъждали ситуацията.

Изминала една седмица. На следващата сесия тази жена сияела. Тя споделила, че рожденния й ден преминал без никакви екцесии, чувствала се прекрасно, дори петната от тялото й почти изчезнали. Най-интересното в разказа й обаче била констатацията, че се били подобрили отношенията с майка й. Преди това тя дори не можела да разбере защо връзката им е била толкова напрегната, тя просто я ненавиждала, а сега  се отнасяла с нея съвсем спокойно.

В дадения случай е използван методът на физическа имитация на раждането и за неговото провеждане са необходими помощници и опитен терапевт за контрол. С прилагането на техниката била извършена трансформация на „задържането“ в родовия канал и свързаните с това негативни емоции и усещания.

Редица терапевтични методи, например методът за отреагиране или методът на релаксация, е трудно да се припишат само към един от изброените класове, някои от тях се отнасят директно до няколко класа.

Независимо, че обхватът от възможните методи е изключително широк, по-голямата част от психолозите-консултанти, независимо от основнота си теоретична школа, използват доста тесен основен (базов) набор от способи. Например, А. Блазър посочва десет основни способа, които терапевтите прилагат най-често. Това са може би най-важните техники, въпреки че техният списък може да бъде значително разширен.

-Когнитивно разбиране. Това са интервенции на психотерапевта, които водят до обяснение на мисленето на клиента, анализ на когнитивните структури и развитие на възгледите.

„Струва ми се, че сега мислите не за това, за което говорите, а за нещо друго?“ или „Какви мисли нахлуват в главата ви в моменти на депресия?“.

 

-Разбиране на емоциите. Това е обяснение, анализ, разяснение и изразяаване на чувства, обсъждане на качествата и нюансите на чувствата.

„Можете ли да кажете по-точно, какви чувства преживяхте тогава, гняв или … „Вие току-що говорихте за вашите най-добри чувства към този човек, но сега сте ядосан ...“

 

-Преживяване на емоциите. Терапевтът не анализира чувствата, а се старае да насърчи клиента да ги изпита, да го открие за себе си.  

„Нека да покажем това чувство.“ или „Защо криете сълзите си, този, който не си позволява да пророни сълзи, винаги ще плаче.“

 

-Обучение. Благоприятстване на желателни или възпрепятстване на нежелателни способи на поведение с използване на модели, твърдения, хипотези, разяснения или дидактически изказвания.

„Вие се справихте много добре. Сам забелязахте, че сега отношенията ви се подобриха.“ или  „Отново повтаряте едни и същи грешки. Ако не промените действията си, то ще постигнете същото.“

 

-Поддръжка. Всички действия на терапевта, които изразяват подкрепа, приемане на клиента, грижа за него, означаващи разбиране.

„Това, което разказвате е просто ужасно, предизвиква голямо съчувствие“ или „Разбирам, че това не е лесно да го преживеете, но каквото и да се случи, можете да се справите.“

 

-Активизация. Психотерапевтично въздействие, способстващо една или друга активност на клиента.

„Помислете, как бихте отговорили на този въпрос?“ или: „Какво би посъветвал твоя приятел, ако беше в подобна ситуация?“ или „Как бихте постъпили по друг начин?“

 

-Конфронтация. Психотерапевтично въздействие, имащо за цел да покаже на пациента неговото предишно или настоящо поведение, което той избягва да осъзнае.

„Забелязвате ли, че когато става дума за тези чувства, винаги отклонявате темата?“ или „Вие настоявате за своята безпомощност, но го правите много агресивно!“

 

-Отговорност. Психотерапевтично въздействие, чиято цел е да подтикне клиента да поеме отговорност за собственото си състояние, мисли, чувства и поведение, както и за други хора, които зависят от него.

„Кой, освен вас, може да реши този проблем?“ или „Разбирате, че не само съдбата ви зависи от вашите действия, но и съдбата на вашите близки!“

 

-Предаване на информация. Ориентация на клиента по отношение на процеса на терапия или просвещаване в областта на психологията.

„Мисля, че можем да се справим с този проблем в рамките на около дузина сесии, но половината успех зависи от вас. Ще получите домашни задачи, които са необходими.“ или „Няма нищо срамно, да се грижите за себе си. Ако се научите да се грижите за себе си, можете да дадете повече на другите.“ или „Послеродовата депресия при жените понякога се свързва с факта, че при раждането на дете се актуализират проблемите на собственото детство.“

 

-Преживяване на тялото. Психотерапевтичен ефект, който привлича вниманието на клиента върху телесните му усещания, които предизвиква едни или други движения, преживявания, мисли.

„Дишайте дълбоко и спокойно, седнете на стола и се отпуснете.“ или „Какво чувствате в тялото си, когато усетите пристъп?“

 Към този арсенал може да добавят: моделиране на критичната ситуация във въображението; диалог с въображаем партньор; техники с ролеви игри в групата работа;  рисуване; биоенергетични упражнения; използването на притчи и анекдоти; обучение в прилагането на правилното поведение и т.н.

Друга класификация на „общите техники“ (т.е. техниките, използвани от повечето консултанти, независимо от основната им теоретична школа, към която принадлежат), е създадена от Константин Владимирович Ягнюк, за първи път публикувана в статия под заглавие „Анатомия терапевтического воздействия: типология техник“ в списание „Практической психологии и психоанализа“.

-Поощрение – това е минималното средство за поддържане на изложената от клиента лична история, чрез потвърждаване на това, което той е казал, като осигурява плавно протичане на беседата.  Поощренията включват изявления, които показват, че терапевтът потвърждава и разбира думите на клиента.

-Повторение – това е почти буквално възпроизвеждане на казаното от клиента или избирателен акцент върху определени елементи от неговото съобщение. Повторението на казаното създава в клиента усещане, че консултантът се стреми да разбере и да почувства какво е било изразено от него. Освен това, повторението фокусира вниманието върху посланието на клиента, като му позволява да осъзнае допълнителни значения и да изрази неразкритите неща.

-Въпрос – това е покана да се каже нещо, средство за събиране на интересуващата информация, уточняване или изследване опита на клиента. В литературата за психологическото консултиране често се открояват затворени и отворени въпроси.

Затворен въпрос – това е изясняването или уточняване на конкретни факти, споменати от клиента или предполагани от консултанта. Затвореният въпрос е въпрос, който предполага кратък отговор или потвърждение на предположението на консултанта. Най-често на такива въпроси се отговаря „да“ или „не“.

Omкрит въпрос – това е възможност да се съсредоточи вниманието на клиента върху определен аспект от неговия опит, да се определи посока за определена част от разговора, но в тази посока клиентът получава пълна свобода. Този въпрос насърчава събеседника да изрази своята гледна точка, собствената си визия за ситуацията. Често тези въпроси започват с думите „Защо?“, „Как?“ и „Какво?“ и служат за събиране на информация. Отворените въпроси изискват подробен отговор от клиента, на тях е трудно да се отговори с „да“ или „не“.

Кратък вопрос – най-икономичния начин да се повлияе върху разказаната от клиента история, е да промени посоката на разговора или да се поиска уточняване или изясняване. Това са кратки изречения в контекста на изказването или отделни думи с въпросителна интонация. В много случаи краткият въпрос е най-доброто средство за установяване на думи (фрази), които по някакъв начин са разбираеми от общия контекст на разговора. Реплики от типа „И какво?“, „А защо?“, „С каква цел?“, с лекота се вписват към разказа на клиента и го насочват в нужното направление.

С помощта на добре изградена верига от въпроси, консултантът може да разбере как клиентът вижда проблемната ситуация, да събере факти, да изясни емоционалното отношение на клиента към тях и по този начин да го подтикне към осъзнаване източника на проблема.

-Изясняване/разясняване – връщане същността на когнитивното съдържание на изказването на клиента, по правило в по-кратка и в по-ясна форма. Разяснението е да се провери дали психологът е разбрал правилно това което е съобщил клиента, т.е. сверяване на възприятията на двамата. Целта на изясняването е и по-ясното разбиране на собствения свят на клиента, както и взаимодействието му с външния свят.

-Конфронтация – реакция, при която възниква противопоставяне със защитните маневри или ирационални представи на клиента, които най-често той не осъзнава или не подлага на промяна.  Конфронтацията е процес, при който психологът концентрира вниманието на клиента върху това, което той избягва, това е идентифицирането и демонстрирането на противоречия или несъответствия между различните елементи на неговия психичен опит.

-Интерпретация – процесът на даване на допълнително значение или ново обяснение на различните вътрешни преживявания или външни събития на клиента, или свързването на различни идеи, емоционални реакции и действия, изграждане на определена причинно-следствена връзка между психичните явления.  Интерпретацията е и обвързване на различни елементи от опита на клиента.

-Сумиране/обобщаване – изявление, при което в кратка фраза се събират основните идеи на разказа на клиента, установява определена последователност от теми или се обобщават резултати, постигнати по време на определен сегмент от беседата, целия разговор или дори поредица от срещи.

-Отразяване на чувства – отразяване и словесно обозначаване на вербално или невербално изразени от клиента емоции (преживявания от миналото, настоящето или бъдещето) с цел, да се облегчи тяхното разбиране и осмисляне. Отразяването на чувствата поощрява прякото изразяване на чувства, помага на клиента да влезе в по-пълен контакт с това, което казва и чувства в момента.

Най-често срещаната грешка при използването на тази техника е твърде честото използване на стереотипната уводна фраза „Как се чувствате?“  За да не се допусне това, психологът може да прибегне към назоваване на конкретни чувства, например, „Мисля, че сте бил гневен (раздразнителен, обиден); „С други думи, вие се чувствате …“, „Изглежда, че сте се чувствал …“, „Ако правилно съм ви разбрал, вие сте преживели …“, „Разказът ви създава впечатление, че сте се почувствали …“.

Друга често срещана грешка е очакването на психолога, клиентът сам да преустанови процеса по изразяване на чувства. Когато вече веднъж са били изразени определени чувствата, терапевтът може да прекъсне разказа на клиента и да го насочи към изясняване на други по-важни нюанси, например, тежестта на чувствата, значимостта на чувствата за клиента, отразяването на чувствата сред обкръжението и пр., както и да разшири спектъра от чувства, за които клиентът не съобщава или не осъзнава.

Друга стереотипна грешка е неадекватното отразяване на изразените от клиента преживявания (подценяване или надценяване на тяхната интензивност).

Освен прякото отразяване на чувствата, които следват фразата на клиента, може да се използва така нареченото пълно отразяване, което включва афективното съдържание на цял отрязък или дори на целия разговор, а не само на последната фраза.

-Информиране – предоставяне на информация под формата на обяснения, излагане на факти или мнения, самостоятелно или в отговор на въпроси от страна на клиента.

-Съвет (препоръка) – изразяване на собствено мнение по разказаното съдържание от клиента, предложение към клиента да направи нещо или да не прави нещо, обикновено извън терапевтичната ситуация.

-Убеждение техниката на убеждаването се пресича с внушението. Внушението е индуциране от терапевата (личност в авторитетна позиция) на идеи, емоции, действия, т.е. различни психични процеси при пациента (личност в зависимо положение), без да се взема предвид рационалната оценка на последната.  

Да се направи ясно разграничение между внушението и убеждението не е лесно. Вероятно може да се отбележи, че убеждението за разлика от внушението, обикновено  предполага отчитане на позицията, мненията и идеите на клиента, които консултантът се опитва да преодолее чрез лично влияние, спорове и различни манипулации.

-Парадоксална реакция – създаване на необичайна перспектива, призоваваща и насочена към алтернатива, често към пряка противоположност на очевидното и рационално възприятие на клиента за ситуацията или на начина, по който да се отговори на нея. Парадоксът и хуморът често се използват в психотерапията.

-Обратна връзка – описание на поведението на клиента, което му помага да научи как го възприемат другите, как реагират на поведението му. Обратната връзка също е начин да се помогне на клиента да помисли за коригиране на поведението си.

Критерии за полезна обратна връзка са:

а) Описателност и безоценъчност. Описанието на поведението на клиента му дава свободата да избира как да реагира. Избягвайки оценките, психологът намалява нуждата на клиента да се защитава.

б) Предоставяне на точна и конкретна информация за едни или други аспекти от поведението на клиента. Обратната връзка активизира процеси за изследването им.  

в) Съсредоточаването върху този аспект на поведението, с който клиентът може/трябва да се справи или да направи нещо. Посочването на недостатъците, които са извън контрола на клиента обикновено го фрустрират;

г) Своевременност. Обратната връзка е най-полезна, когато се изразява незабавно, следвайки конкретна реакция от страна на клиента.

-Саморазкриване – споделяне с клиента на собствен опит, предоставяне на информация за себе си, за събитията и собствения си живот или директно изразяване на чувства или желания, възникващи идеи или фантазии във взаимоотношенията с клиента.

-Директива – способ за въвличане на клиента в процеса на изследване или промяна на собствените му чувства, знания или поведение по време на сесиите или извършване на определени задачи в интервала между тях.

В заключение следва да се подчертае, че всички средства, използвани от консултанта преследват една цел – да помогнат на клиента да разреши адекватно проблема си. Поради това те са насочени към анализиране на проблема и неговата корекция, главно чрез осъзнаване от страна на клиента на неговите истински причини. В това се изразява и експертността на консултанта, който е носител на огромен обем теоретични знания и на способности да открие генезиса на прблема.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Баскаков В. Свободное тело. Москва, 2001.

3.Блазер А., Хаим Э., Рингер Х., Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

4.Гордон Д. Психотерапевтические метафоры. Подольск, 1994.

5.Гринсон Р. Р. Практика и техника психоанализа. Новочеркасск, 1994.

6.Джонсон Р. Сновидения и фантазии. Москва, 1996.

7.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

8.Линде Н. Д. Основы современной психотерапии. Москва, 2002.

9.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

10.Лоуэн А. Биоэнергетика. СанктПетербург, 1998.

11.Минухин С., Фишман Ч. Техники семейной терапии. Москва, 1998.

12.Пеmрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

13.Рудесмам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

14.Сидоренко Е. Терапия и тренинг по Альфреду Адлеру. СанктПетербург, 2000.

15.Таланов В. Л., Малкuна-Пых И. Г. Справочник практического психолога. СанктПетербург, 2005.

16.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

17.Хеллuнгер Б. Порядки любви. Москва, 2003.

18.Шерман Р, Фредман Н. Структурированные техники семейной и супружеской терапии. Москва, 1997.

image

Категория: Други
Прочетен: 544 Коментари: 0 Гласове: 0
 

       Събиране на информация в процеса на психологическото консултиране.

 

Съдържание на материала:

1.Цели при събиране на информация в процеса на консултиране.

2.Нива на събиране на информация.

3.Видове невербална информация.

4.Значение на вербалната и невербалната информация.

Общи принципи

Събирането на информация за клиента в процеса на консултиране има само една цел - да разшири представата за личността, личната история и житейската ситуация на клиента, за да улесни формулирането на психотерапевтична хипотеза.

Цялата тази информация е поверителна, не трябва да се разпространява и трябва да се използва само в полза на клиента, за да му помогне в решаването на психологическите проблеми.

Процеът за събиране на информация преминава през четири нива:

1) предварителна информация;

2) тестване и анкетиране;

3) събиране на предварителна информация от психотерапевта;

4) търсене на задълбочена информация по време на психологическо консултиране.

Още в началото на консултацията се събира предварителна информация за клиента. Ако психологът работи в консултативен център, най-добре е тази информация да се получи от някой друг, например, секретар при записване за прием, но в други случаи това трябва да се направи от самия психолог. В списъка от първични сведения влизат следните елементи:

-име и фамилия (поради поверителност, фамилното име може да не се запише);

-адрес (също не е задължително) и телефон (за предпочитане, но и клиентът има право да не го съобщи);

-възраст;

-професия и образование;

-семейно положение;

-от кого е насочен;

-дали е имал опит при работа с психолог или психиатър;

-предварителната тема на заявката.

След това може да бъде направено предварително тестово изследване, за получаване на необходимата информация относно особеностите на личността на клиента и за „проблемните“ сфери.

Основните сфери, които трябва да бъдат оценени чрез събирането на информация са:

1.Мирогледните възгледи и житейската позиция на личността, нагласата й към света (позитивна или негативна). Много важно в тази насока е да се прецени доколко тази житейска позиция е в синхрон със семейната среда или й се противопоставя.

2.Сферата на доминиращите потребности, интереси и ценности, какъв е начинът, по който те се удовлетворяват (постигат) и дали въобще се постигат.  Много важен момент в тази насока е да се прецени може ли човекът разбира по смисъл своите потребности (цели, желания); дали те реално определят неговата активност; доколко са адекватни; до колко те на практика мотивират неговата дейност; доколко (и в каква степен) е налице дисонанс между значимите за индивида ценности и тяхната практическа реализация. Много важен момент е и оценката дали клиентът си дава сметка доколко значимите за него потребности и ценности са съразмерни спрямо неговата годност - това именно е мярката за нивото на личностната зрялост, а самата им реализация определя кои потребности са фрустрирани.

3.Сфери на професионалните умения, ангажираност, амбиции. След събирането на информация в тази насока е важно да се прецени доколко желанията на клиента в това направление се синхронизират с неговата действена активност за тяхната практическа реализация.

4.Сфери на уменията за интерперсонални контакти - тук се включват уменията за непосредствено общуване (неангажиращите, ежедневните контакти); умението за контакти в приятелската (неформалната) група; уменията за формални (особено професионалните) контакти. Най-важното в случая е да се прецени доколко човекът е отворен или затворен към контакти в интерперсоналните си отношения; дали за клиента е важно или не е да е с хората. Затворени хора са тези, които толерират повече самотата, намират повече спокойствие и удовлетворение в нея. Освен това е важно да се оцени и доколко индивидът е способен трайно да поддържа контактите; кои са областите, които най-често са конфликтни за него в общуването с другите; какви умения за общуване притежава (напр. как индивидът се самооценява).

Да се прецени дали е налице ангажираност със собствения си "Аз" (по принцип хората, които обичат себе си, толерират самотата). Важно е също така да се изясни каква е самооценката на клиента за собствените му годности и качества, с позитивни или с негативни качества той е повече ангажиран.

5.Сфера на конфликтите - важното в случая е да се изясни, да се събере информация по какъв начин в ситуация на конфликт клиентът решава този конфликт, има ли лична стратегия за справяне с конфликтите? Важно е освен това да се оцени дали в конфликтна ситуация индивидът прави анализ; дали умее да анализира и своята вина; дали я отхвърля (това говори  за екстрапунитивно, т.е. насочено навън, поведение) или я приема (тогава става въпрос за интрапунитивно, т.е. насочено навътре, поведение). Освен това важен момент е и оценката дали клиентът притежава умението за изграждане на варианти за решаването на конфликта, или не е способен да го стори.

6.Сфера на уменията за партньорство и на уменията за родителство.

Това е една много важна част от човешката психика, поведение, дейност. На първо място тук е уточняването на сферата за налагане на интимност, като при това уточняване от първостепенно значение е да се щади човешкото достойнство, да се определи кога клиентът е готов да се „отвори“ или още не е в състояние да го стори. На този етап от консултирането се събира и информация за евентуалните травматични събития, преживяни от индивида.

Консултиращият психолог не бива да забравя, че при събирането на информацията и при преценката на уменията за интерперсонално общуване, следва да се отдели специално внимание на емоционалната оценка на клиента.

В традицията на западната психотерапия внимателно се провежда тестиране на клиента първо с общ въпросник, а след това със специализиран, за да се определи правилно профила на проблема и евентуално да се насочи към подходящ друг специалист. За това предварително проучване могат да се изразходват две сесии и дори повече. Тази предварителна процедура обаче много зависи от индивидуалния подход на психолога.

На този етап могат да бъдат използвани някои тестове, разработени за изучаване на личността: тест за определяне на акцентуации на характера, тест на Люшер, Тематичния аперцептивен тест или някаква друга проективна методика. Получената по този начин информация не винаги информира психолога за нещо важно, което не може да се научи с помощта на клиниченото интервю (беседа). По тази причина повечето психолози не тестват клиента предварително или използват много кратки тестове. За децата често се използват рисунъчни проективни техники.

По-специализирано проучване се извършва в началния етап на терапевтично интервю. Целта му е да се получи най-важната информация от гледна точка на психолога, която може да е необходима за да се създаде терапевтична хипотеза. Въпросите на психолога се определят от вида на проблема, който трябва да се реши и от желанието на клиента, но винаги в по-широк обхват, отколкото изглежда, че е необходимо, защото никога не се знае в коя сфера може да бъде основния фактор, определящ възникването на проблема. Понякога най-важната информация се разпознава на петата, десетата или друга сесия, след което внезапно всичко става абсолютно ясно.

Ето някои от по-важните теми, които обикновено трябва да бъдат интервюирани:

а) отношения с родители, братя и сестри и други близки роднини в детството;

б) особености на родителското семейство и принципите на възпитанието (например, авторитаризъм, игнориране,  насилие, родителски директиви);

в) наличие на психологически травми – в този списък могат да попаднат различни събития, които са оставили силен емоционален отпечатък в душата на детето или възрастния, например:  

-заплаха за живота в резултат на произшествие, катастрофа, атака или болест;

-родителски развод;

-физически недостатъци;

-изолация от родители или връстници (например, детето е отгледано от бабата в продължение на години или съучениците са го тормозили – чувствало се отхвърлено);

-физическо или сексуално насилие;

-смърт на значими родственици;

-травма при раждане;

-унижение, преживявания на някаква непълноценност;

-нещастна любов и т.н.

г) житейски цели, желаното бъдеще, амбиции;

д) сексуален и семеен живот.

е) религиозни убеждения, философията за живота.

Ясно е, че е невъзможно при интервюто да бъдат засегнати подробно всички елементи, дори не е необходимо да се докосват някои теми, които очевидно не са свързани с вълнуващия проблем на клиента. Могат да бъдат задавани открити въпроси като: „Разкажете ми за вашето детство…“ – ако в този период се е случило нещо наистина сериозно, то обикновено клиентите си спомнят това или „Как се оценявате?, „За какъв живот мечтаете? В редица случаи могат да се задават конкретни въпроси, като за тях психологът се ориентира в процеса на разговор.

Пример:

Клиентка е решила да разреши проблем на взаимоотношенията си със своя приятел, но по някои признаци се разбира, че тази история е само епизод от предишни преживявания в ситуации, в които тя поради някаква причина винаги се оказва в беда. На поставени от психолога въпроси за отношението на родителите към нея, жената споделя, че не е имала баща, а майка й не я обичала – упреквала я, че „прилича на баща си“, че „ще пропадне в живота, както баща й“ и т.н. Като дете често е имала мисли за самоубийство. Вижда се, че в контекста на тази информация проблемът придобива напълно различни характеристики.

По време на консултирането психологът търси и дълбока информация, която може да обясни произхода на различни проблеми на клиента, но които не са реализирани или са скрити от него. Осъзнаването и дори само споменаването на тези сведения по време на терапията,  могат да имат решаващо влияние върху преодоляването на проблемите на клиента. Терапевтът понякога дори не може да познае каква тайна е скрита в дълбините на психиката на клиента, но той провежда системно търсене на тази информация, използвайки различни методи. В психоанализата например, (а и не само при нея) може да се използва методът на свободните асоциации, в емоционално-образната терапия – мислен диалог с част от личността и т.н. В резултат на това се извършва точна психологическа диагностика на причините, довели до проблема на клиента, а това създава условия за бърза и ефективна корекция на този проблем.

Пример:

Обсъждайки с младото момиче ирационален страх от смъртта, терапевтът открива множество причини, които биха могли да доведат до тази фобия, но все нещо му отбягва. Едва на третата сесия момичето изведнъж си спомня, че когато е била на три години и за пръв път е дадена на детска ясла, инцидентно при влизане в кухнята,  там срещу нея се е появило непознато момче с нож в ръка, което казало: „Сега ще те нарежа на парченца и ти ще умреш“. След обсъждането на този епизод и прилагането на подходящи коригиращи процедури, клиентката се справила с фобията.

Събиране на невербална информация за клиента.  

Терапевтът получава огромен обем от информация от наблюдение на различни невербални прояви на клиента. Става дума не само за жестове, пози и изражения на лицето (мимики), но и много други данни, които обикновено не са написани в ръководствата. Събирането на невербална информация се извършва не само в началото на разговора, но и по време на цялата терапевтична работа. Невербалната информация може да бъде както предварителна, така и дълбока, тя трябва да се оценява като специален и изключително важен информационен канал. Данните, получени по невербален път имат значение само в контекста на характера на клиента и на обсъждания въпрос. Те потвърждават или не потвърждават основната терапевтична хипотеза.

Още при първите движения след влизане в кабинета, по общия външен вид, терапевтът разбира към кой социални слой принадлежи клиента, което подсказва за вероятните му  основни ценности и стремежи. Националността, религиозните убеждения или липсата на такива, богатството или бедността понякога се виждат едновременно.

Поза, интонации и изражения на лицето могат да говорят за това колко ригидно или обратно, гъвкаво е мисленето; доколко клиентът е наясно със своите емоции и телесни усещания. Характерът и темпераментът на клиента се възприемат холистично от психолога чрез много малки детайли на външния вид, физиката, начина на общуване, стилът на обличане, изразяването на очите и т.н. За определяне особеностите на клиента голямо значение имат знанията на психолога за типовете личности, които могат да се разкрият по съвсем незначителни признаци.

Оценка на телосложението и телесните защити.

Съвременната наука не потвърждава теорията за връзката между телесната конституция и характера, но в много случаи класификациите на Кречмер или Шелдън се оказват достатъчно точни и могат да се използват.

Например, в съответствие с концепцията на Кречмер, астеничната физика се характеризира с признаци на шизоиден характер, лицата с атлетично телосложение са по-тясно свързани с епилептоидните черти, а хората пикничен тип имат свойства на циклоида.

Пример:

Пред млад и симпатичен мъж с пикнично телосложение, приличащ на дебел добър мечок,  терапевтът прави предположение, че  най-вероятно той е склонен периодично  да променя емоционалното състояние: в един период е оптимист и пълен с енергия, а в друго време е потиснат.  Клиентът бил изумен, реагирайки: „Как познахте?“ Оказало се, че периодична депресия била свършила своето, клиентът бил съвсем измъчен и отчаян от мисли за самоубийство. Тогава психологът споделил, че за хората с неговото телосложение са много характерни цикличните чести промени в настроението, което също било потвърдено от клиента.  Оказало се, че тази информация изиграла важна роля: клиентът осъзнал, че не може да промени своите типологични черти, но може  да се грижи за себе си по време на периоди на потиснато настроение.

Тази информация е полезна за самия психолог: ако видът на човека е ясно изразен, той може да бъде от голямо значение при провеждането на терапията. Разбира се, типът на личността може да се определи чрез тестове, но не винаги има време за тестване, освен това прозрението на терапевта създава силно впечатление на клиента.

Темпераментът също понякога ярко се отразява в телосложението. Слаб, напрегнат, с нисък ръст човек е по-скоро меланхоличен: той е неспокоен, лицемерен и песимистичен, но има по-висока чувствителност. Той най-вероятно той е с ниска самооценка, затворен за другите хора в смисъл на дълбоки чувства, изпитва страх от доверие и саморазкриване, пасивен е в случай на конфликт и дълбоко преживява неуспехите.

Слабият, висок и силен човек е най-вероятно холерик. Той е рязък, импулсивен, емоционално експресивен, избухлив, раздразнителен и агресивен. Той обича работата си – работи до изнемогване. Открит е към хората – споделя, саморазкрива се. Лесно се адаптира.

Флегматичният човек е обикновено пълен, бавноподвижен, с неизразителни изражения на лицето. Той обича стабилността, трудно свиква с промени, верен е на приятелите си, сдържан, търпелив, миролюбив, спокоен.

Сангвиникът обикновено е с плътна физика, но е мобилен, енергичен, с големи, блестящи очи. Той лесно се адаптира към новите условия и понася затрудненията. Той е отворен, оживен, безгрижен и инициативен.

Наднорменото тегло на клиента може да означава, че той има орална зависимост от храна и най-вероятно с храна компенсира дефицита на удовлетворение в други сфери.  Възможно е наднорменото тегло да е своеобразна защита от тревожността. Децата със затлъстяване най-често изпитват липса на майчинска любов и ограничаване на независимата дейност, т.е., тук следва да се търсят аномалии в родителския стил на взаимодействие.

Постоянното напрежение в областта на гърба (плещите, рамената) и мощната мускултура създава впечатление за характерен напред наклон, наподобяващ стойка на атлант, който „държи небето“ – такъв клиент се характеризира с чувство за дълг и вина, той е перфекционист, който не допуска грешки. Той е склонен да бъде отговорен за други хора, но има скрито желание да доминира, работи упорито и търси похвала за работата си. При него най-вероятно родителите му са го възпитали в строгост и са исквали от него високи резултати и отговорност.

За да може адекватно да се прецени характера на един човек по някои малки вербални и невербални знаци, е полезно психологът да е запознат с психоаналитичната теория за характера, типологията, основаваща се на  идеите на Юнг, както и типологията на акцентуираните характери. Много полезна информация, се получава чрез класификацията на Вилхем Райх и Александър Лоуен, които позволяват да се разграничат шизоидни, орални, психопатични, мазохистични, ригидни, хистерични и други видове личности. Ако терапевтът забележи, че клиентът попада в един от описаните видове, той може да насочи терапията в правилна посока.

Пример:

Човек с късо, плътно и мускулно тяло създава впечатление, че постоянно сдържа някакъв вътрешен натиск, който може да доведе до експлозия – той най-вероятно принадлежи към мазохистичния тип. Той потиска чувствата си, изпитва големи затруднения в тези ситуации, в които е необходимо да прояви инициатива, гневи се на самия себе си, а самооценката му е занижена.  Именно тук може да се появи хипотеза, обясняваща в какви условията на живот в детството за се развили тези черти на характера.

Теорията за телесната броня В. Райх може да даде ключ за по-добро разбиране на основните точки на клиента. Характерът на клиента се отразява в типичното напрежение на едни или други мускули, а ригидността в определени области на тялото понякога е просто поразителна.

Ако клиентът говори за силни напрежения в областта на диафрагмата, което може да се види отстрани, то той има много неизразен гняв, който блокира процеса на дишане със стомаха и причинява дискинезия на жлъчните пътища. Потиснатото дишане говори за склонност да сдържа чувствата, да се страхува от спонтанни прояви.

Стиснатите челюсти свидетелстват за ограничения в сферата на словесния израз или за сдържане на агресивни импулси. Безпомощно висящи ръце и наведе глава означават неспособност да се постигне целта, потискане на силното желание и отчаяние. При слино напрежение в областта на очите и челото, човек може да прилича на мраморна статуя. Това е признак за нежелание да проникне в съдържанието на своето съзнание или резултат от възпиране на сълзи.

Черти на лицето

Въпреки, че чертите на лицето говорят много за човека, повечето от тази информация, се възприема несъзнателно. Едно лице може да изглежда красиво и грозно, интелектуално и глупаво, благородна и подло, волево и неволево и т.н. Лицето може да изразява отчаяние или страдание и за всичко това се съди, не толкова по мимиката, а по стръмнината под очите,  по бледата или поруменяла кожа, по безизразните студени или трескаво блестящите очи. Силните и остри черти на лицето показват решителност и самостоятелност, твърдост и мъжки характер. Съвсем естествено е, че да се съди за характера на човек само по израза на лицето е наивно, защото едно ангелското лице може да крие силни и порочни страсти, но всички тези признаци се отчитат и анализират на фона на контекста.Особено интересни са противоречията между външния вид и заявените проблеми.  

Мимика и пантомимика

Изражението на лицето е изключително важен информативен канал за емоционалното състояние и характера на клиента. Четенето на емоциите върху изражението на лицето до голяма степен е несъзнаван процес, а способностите за това са заложени на всеки един от нас, но психологът трябва да обърне специално внимание върху своя капацитет. Ако психологът не е сигурен в заключенията си, той има право да попита: „Струва ми се, че сте нещо потиснат?“ или „Лицето ви изразява разочарование, прав ли съм?“

Пример:

Терапевтът се докосва до някои емоционално важни въпроси за клиента, а лицето на последният не отразява никаква реакция. В случая липсата на такава реакция може да доведе до задънена улица. При това клиентът не е нито аутист, нито психотик. Оказва се, че той още от детството си се гордее, че е непроницаем за чувствата и емоции пред други хора, той систематично се обучавал, така че емоционалната му реакция да не бъде достъпна за който и да е. Това показва силно недоверие към хората, говори за затвореност, за прикритост и може би това поведение е било формирано по модела на родителските предписания, но във всички случаи не е патология. В случая психологът трябва да обсъди с клиента причините за това поведение и да му помогне за преодоляване блокировката на емоционалните реакции.

Емоционалните реакции показват важността на някои от обсъжданите теми за клиента. Ако клиентът избягва изразяването на емоции, това може да означава, че те са много силни и се страхува да ги докосва. Терапевтът следи тези реакции, които съпътстват разказа на клиента или отговорите на въпросите и по задържащите реакции или други, понякога твърде незабележими, друг път – твърде силни прояви, прави изводи за преживяванията на клиента.  Особено важни са моментите на неконгруентност (несъответствие) между смисъла на думите и придружаващата ги емоционална реакция.

Пример:

Клиентът може да говори с унил вид за това как се справя добре. Думите могат да лъжат, директните телесни реакции – никога. Понякога се случва клиентът да потиска първичната си емоционална реакция, показвайки вместо нея вторична емоция-фалшификат. Това е забележимо и той трябва да бъде попитан защо крие истината, след като се намира при психолога за да реши проблема си.

Пантомимиката включва в себе си цялостното телесно поведение, поза и движения. Обикновено се говори за типичните прояви на пантомика по време на сесията: затворена поза (кръстосани ръце и крака, странично завъртване към терапевта) и открита поза. Очевидни са и такива прояви на пантомимика като срамежливост или решителност, мекота или стремителност. Общата скованост и дисхармоничните движения могат да изразяват депресивно състояние, срам или чувство за вина.

По-важно е друго. Когато се създаде силно доверие между клиента и терапевта, клиентът несъзнателно копира (възпроизвежда) неволно позата на терапевта, когато позицията на терапевта се променя. Когато клиентът е настроен против терапевта и не му се доверява, той не реагира по този начин, когато психологът променя позата си.

Психолозите са се научили да се приспособят към клиента, като за да намерят общ език с него, те незабелязано приемат поза, подобна на тази на клиента и дори се опитват да дишат ритмично заедно с него, което създава усещане за интимност.  Приемайки позата на клиента, копирането на неговите жестове му позволява да разбере по-добре емоционалното му състояние, истинското значение на това, което той казва, развива способност да се проникне във вътрешния му свят. Ето защо, основният подход към анализа на пантомимиката се явява не формалния анализ на едни или други движения, а подражание на поведението или позата на клиента, сякаш се моделират движенията или позите върху себе си.

Жестове

Едно от популярните ръководства за „четене“ на жестовете е това на Алън Пийз. Всеки знае обаче, че човекът с повдигнати нагоре рамена показва, че не знае отговора на даден въпрос; че почесването по носа му означава затруднение, желание да се скрие истината; че свитите юмруци свидетелстват за възпиращ гняв.  Истинският смисъл на жеста обаче може да бъде разбран само ако се наблюдава в контекста от цялата ситуация, защото формалните закони за тяхното тълкуване могат да подведат, ако всички други фактори не бъдат взети под внимание.

Ако жестовете не се проявяват достатъчно, то терапевтът може да помоли клиента да ги усили, така че значението на жестовете да стане очевидно не само за него, но и за самия клиент.

Пример:

По време на сесията става дума за родителски забрани. Психологът предлага на клиента да си представи, че седи на стол срещу родителите си. Клиентът заема поза, при която краката са кръстосани и дръпнати под стола,  единият крак започнал да се тресе, а другият да го възпира. Тогава психологът помолил клиента да остави крака си да направи това, което иска. Отначало той се съпротивявал, но след това отпуснал крака си, който автоматично се изстрелял напред, сакаш ударил ритник на родителските забрани.

 И тук е важно да се обърне внимание на неконгруентността между жестове и думи. Клиентът може да говори, поклащайки  отрицателно главата си, уверявайки, че е напълно спокоен и същевременно нервно да върти молив между пръстите си или да барабани с палец по коляното си.

Очи

Контактът с очите означава много в комуникацията между клиента и психолога. Той създава усещане за интимност и разбиране. Смята се, че контактът с очите трябва да се поддържа през целия терапевтичен процес, но терапевтът понякога може да отклони очи, ако трябва да мисли. Контактът с очите може да бъде наситен с емоционална енергия, тъй като непрекъснатият поглед очи в очи трудно се удържа.

Терапевтът не е длъжен да поема прекомерно емоционално натоварване или да играе с клиента игра на „погледи“. Ако терапевтът непрекъснато гледа в очите на клиента, постепенно последният ще измести погледа си настрани. Поради това е погрешно да се настоява за продължителен контакт с очите. По-важното е друго, ако очите на терапевта изразяват скука, депресия, умора, ако са лишени от жизненост, сила и емоционален отговор, клиентът ще забележи това и ще престане да се доверява на този терапевт.

Опитът показват, че ако се наблюдават само очите, а  не цялото лице, също може да се стигне до погрешно тълкуване.  Погледът може да е отсъстващ, примирен, тъжен, оживен, проницателен, радостен, сияещ, изпълнен с нежност или тъга. Изпъкналите очи обикновено показват желание да се доминира, очевидно скриващи се и неизразими очи – за страха от контакт.

Когато клиентът започне да говори, консултантът го поглежда и ако нещо не му е много ясно, може да отмести погледа си; когато терапевтът обхожда пространството с поглед, той дава сигнал, че не е ангажиран, че разговорът е на ниво „бърбори си!“; чрез очен контакт „в упор“ се подчертават изключително важните неща.

Ако клиентът не може да удържи очния контакт, това е проява на негова съпротива, но ако го прави постоянно – тогава е проява на дисбаланс и говори, че при комуникацията не е в състояние да удържа емоциите си. Много специфичен е и погледът на човек, който е загубил чувството за реалност –  в този случай погледът е „отнесен“, той като че „минава“ през теб.

Ако е необходимо, психологът може да сподели с клиента своите наблюдения: „Когато споменах тези събития, в очите ви забелязах ужас, прав ли съм?“ или „Сега виждам, че очите ви сияят отново, усещате ли това?“

Интонация и глас

Интонацията придава на думите емоционална окраска и показва истинския им смисъл, тя подчертава, тушира или скрива едни или други думи. Интонацията може напълно да отрече значението на изговорените фрази, да разкрие някакъв подтекст, намек и т.н. Всички хора са чувствителни към интонацията, въпреки че не винаги могат да изразят впечатлението си с ясни термини. Те разбират когато човек казва нещо иронично, гневно, жестоко, сдържано, любящо, нежено, печално и т.н. Въпреки това, терапевтът трябва да бъде в състояние не само да забележи интонационните особености, но и да ги интерпретира правилно, разкривайки истинския им смисъл.

Гласът се явява по-обща характеристика на интонацията, той може да разкаже много за клиента. Той може да бъде изразителен, мелодичен, писклив, очарователен, силен или тих, дори едва доловим, рязък или мек. По гласа терапевтът може да съди, че този клиент принадлежи към аудиалния тип личност или може да заключи, че се опитва да манипулира психолога и т.н.

Важен елемент от езика на тялото е и гласът на самия психолог (неговата интонация, тон, паузите). В случая е важен не гласовият регистър на консултанта (при различните хора той е различен), важни са промените в регистъра на гласа (напр. при притеснение гласът много лесно минава във фалцет или става „задавен“; ниският тон говори за благост, приемане, топлота, но и за тъга). Ритъмът на говор може да носи сигнали за спокойна увереност, но може да носи и сигнали за прибързаност, необмисленост, припряност. Липсата на паузи изнася разговора на повърхността.

При промяна на емоциите е необходимо да се осигури пространство на пауза. Паузата е сигнал за изчерпване на дадена тема, както и за приключване на интервюто. Чрез паузата се акцентира върху важен и значим момент в интервюто, диференцира се един проблем от друг проблем. Изобщо паузата дава възможност на психолога да отвори достатъчно и съразмерно понятие за тишина.

Стил на обличане, прическа, парфюм и козметика.

Всички тези проявления на човек говорят за начина на комуникация на клиента, за степента на самоуважение, за пренебрегване на един от аспектите в живота и за уважение към другите. Терапевтът обръща внимание не толкова на модата и стила на дрехите, колко на емоционалния им смисъл, отразяването в тях на характера на дадения човек. Маниерът (стилът) на обличане може да бъде вулгарен, демонстративен, скромен, интелигентен, безвкусен, не подходящ за възрастта и т.н.

Пример:

Пред клиентка – младо момиче, терапевтът (жена) се представя в облекло, характерно за възрастна учителка,  като носи винаги една и същата аналогична по стил прическа. В хода на терапията момичето забелязва това и престава да се доверява на терапевта. Впоследствие се оказва, че в етапа на подрастващата възраст девойката е имала желание да се облича като тийнейджър,  но мнението на родителите й било обратното, според тях тя се нуждаела преди всичко от скромност. В резултат на това, тя развила псориазис, като реакция на депресивно желание да бъде харесвана.

Терапевтът обръща внимание най-вече на несъответствието между желанията, думите, характера и маниерите на представяне. Особено важна е рязката промяна в стила на обличане, или прическите и т.н. Тя може да говори за желанието на клиента да се хареса на терапевта, да го съблазни или дори да го прелъсти, а може да говори и за чувство за самоуважение, за пробудена потисната женственост и т.н.

Миризмите също могат да имат значения. Някои клиенти толкова неумерено прибягват към аромати, че правят неприятно впечатление на психолога. Това може да означава прекомерно безпокойство, желание да изглежда добре, усещане за вътрешен дефект, просто за липса на вкус или защита от очаквани неприятни открития в своя вътрешен свят. Има и обратни случаи, когато клиентът мирише неприятно. Това показва нивото на култура и неспособността му да уважава мнението на събеседника.

Литература

1.Блюм Г. Психоаналитические теории личности. Москва, 1996.

2.Валкое П. Психологический лечебник. Москва, 2004.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. СанктПетербург, 2002.

4.Крегер О., Тьюсон Дж. Типы людей. Москва, 1995.

5.Лоуэн А. Психология тела. Москва, 1997.

6.Лиз А. Язык телодвижений. Нижни Новгород, 1992.

7.Райх В. Анализ личности. СанктПетербург, 1999.

8.Сикорский И. Г. Обшая психология с физиогномикой. Киев, 1908.

9.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

10.Тайны личности: Определение характера человека по руке, по лицу, по почерку. Москва, 1994.

11.Теппервайн К Лицо - зеркало здоровья. СанктПетербург, 1995.

12.Уайтсайд Р. О чем говорят лица. СанктПетербург, 1996.


image

Категория: Други
Прочетен: 239 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        Консултативна беседа и нейните етапи.

                                                  (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала:

1.Определение за консултативна беседа.

2.Различията между професионалната и „битовата“ консултация.  

3.Етапи на консултативната беседа.

4.Конструктивни работни отношения.  

5.Фактори, осигуряващи доверието на клиента и неговата безопасност.  

6.Проблемът през „очите“ на клиента.

7.Провеждане на проблемен анализ (алгоритъм).  

8.Идентификация на проблема.  

9.Работа над проблема.  

10.Съдържание на заключителната фаза на  консултативната беседа.

 

Психологическата консултация протича под формата на професионално организирана беседа (разговор), чието съдържание е психологическо, а не по житейски или научни проблеми, които клиентът се стреми да разреши.

Консултативната беседа е личностно-ориентирана комуникация, при която се осъществява общо ориентиране в личностните особености и проблемите на клиента, създава се и се поддържа партньорски стил на взаимоотношения (на равна основа), оказва се необходимата психологическа помощ, съобразена с потребностите, проблематиката и характера на консултативната работа. В зависимост от етапа на работа консултативната беседа може да бъде начална (първична), процесуална, финална и подкрепяща (поддържаща).

В ежедневието хората често се съветват, например, мъж се оплаква на приятел за съпругата си, за детето или началника си, разказва за своите преживявания, а събеседникът изразява подкрепата си и дава съвети. Професионалното консултиране обаче се различава от този ежедневен разговор по редица важни признаци:

-психологът получава пари за работата си;

-времето за консултация е точно определено (обикновено 1 час);

- психологът играе ролята на водещ, а клиентът – следващ го;

- психологът използва голям обем теоретични знания;

-по време на беседата психологът използва професионални техники,  предназначени да решат проблема;

-целта е да се реши проблемът, а не да се изрази съчувствие и одобрение;

- психологът не дава съвети, а помага на клиента да разбира себе си и да се промени.

А. Блазер отделя шест основни етапа на консултативната работа.

1. Изграждане на надеждни междуличностни и конструктивни работни отношения.

2. Подробно описание на проблема от гледна точка на клиента.

3. Проблемен анализ.

а) актуални условия за съществуването на проблема (Какъв е проблема тук и сега? Каква е ситуацията? Какви са усещанията?);

б) биографичните условия за появата на проблема;

в) функционално значение на проблема за клиента (Защо? Защо е необходимо?).

4. Идентифициране на проблема, формулиране на цели и план за работа.

5. Работа с проблема и закрепване на резултатите в реалния живот.

6. Заключителна фаза.

 

Етапи и трудности, пред които е изправен психологът.

Надеждните междуличностни отношения предполагат не само, че психологът трябва да се хареса на клиента като човек, а преди всичко той трябва да покаже своята квалификация и сериозно отношение към изпълнението на задачите си. Клиентът трябва да е уверен, че има работа с професионалист на високо ниво и неговите проблеми могат да бъдат решени, че той не напразно е потърсил помощ. Много клиенти проверяват психолога с въпроси, с които искат да се уверят, че наистина ще им се помогне. Те се интересуват от метода на работа, времето, необходимо за получаване на резултат, дали проблемът е наистина разрешим.

Психологът трябва да е готов за такава проверка.

Вторият аспект на връзката е въпросът за безопасността на клиента. Повечето клиенти искат да се уверят в конфиденционалността на разговорите, че тайните им няма да бъдат разкривани. Клиентът не трябва да изпитва напрежение, не трябва да очаква осъждане или пренебрегване. Той трябва да почувства, че може да се довери на психолога, да се разкрие, да се изповяда и да бъде приет такъв, какъвто е.

Конструктивните работни отношения предполагат, че има споразумение (договор) между клиента и психолога, че те работят заедно за обща задача. Така че понякога психологът казва на пациента си: „Сега тук сме трима: вие, аз и вашите трудности“. В психоанализата това се нарича работещ алианс и обикновено за развитието на такива взаимоотношения се посвещават повече от една среща.

Бедата е в това, че много клиенти идват при психолога с първоначално неправилни нагласи. Някои възприемат по отношение на психолога инфантилна детска позиция, наивно надявайки се, че той ще свърши цялата работа вместо тях. Те по подразбиране приемат, че психологът носи цялата отговорност за решаването на проблема и е длъжен да им помогне.

Други се стремят да опровергаят психолога и тайно искат отново да бъдат убедени в неразрешимостта на техните трудности. И в двата случая клиентът не носи отговорност за резултата. Той не разбира простата истина, че само той е господар на собствената си психика, затова само той може да постигне тези цели, които си поставя. Психологът му предоставя квалифицирана помощ, помага му да осъзнае „нещо“, обяснява, подсказва, обучава и води до необходимите промени.

Психологът не може да направи нищо с проблема на клиента срещу неговата волята.

Създаването на работещ алианс (съюз) е процес и не може да се каже, че той предхожда останалата част от работата, защото практически той не може да се случи извън обсъждането на проблемите на клиента. На практика първата среща започва с кратко запознанство (представяне) и описание на проблема от страна на клиента, а работният алианс се развива постепенно и укрепва, когато се постигат едни или други успехи. Въпреки това, без да се развива такъв съюз, работата на терапевта и клиента ще прилича не на дейност за  разрешаването на проблеми, а на борбата на психолога с клиента в полза на последния.

На етапа на описване на проблема на клиента той говори за своите трудности, симптоми и предположения за причините, които са довели до проблема. На този етап психологът задава насочващи въпроси, които позволяват да се изясни ситуацията, но понякога той трябва да слуша дълго време, без да се намесва в процеса на „изповядване“. Ако клиентът разказва много и обстоятелствено, не е необходимо да се насочва с въпроси, може просто да се прекъсне потока от словоизлияния или клиента да бъде насочен в друго русло.  Рано или късно клиентът ще изрази всичко което е необходимо, важно е да се слуша внимателно и да се „уловят“ в речта основните моменти, които да позволят формулирането на хипотеза.

Някои клиенти буквално не позволяват на терапевта да каже дума, други обратно, споделят по няколко фрази, а останалото трябва да бъде извлечено стъпка по стпка. На вторите е необходимо да се задават допълнителни изясняващи въпроси, но понякога психологът може умишлено да задържи на пауза, предизвиквайки клиента да прояви инициативност и откритост.

На този етап от особена важност са вниманието и грижата за приспособяването на клиента и способността за емпатия. По време на речта на клиента е необходимо да има естествен резонанс на неговите преживявания, например, когато се слуша история за трагични събития, е уместно да се каже: „Това е истина!“

Също така е необходимо да се отделят субективните изкривявания или съмнителните съждения на клиента от тези факти, които предизвикват доверие. Трябва да се разбира, че редица факти, представени от клиента с абсолютна сигурност, всъщност са продукт на собственото му въображение или резултат от неправилни интерпретации. Независимо от това се препоръчва да се изразява уважение към тази субективна картина, тъй като тя определя проблематиката на клиента. Изначално психологът трябва да научи повече за гледна точка на клиента си по всички важни аспекти на проблема, след което ще бъде улеснен в откриването и разбирането заа това, какво е объркано, какво е фиксирано, какво е изкривено в живота на клиента.  

Очевидните изкривявания или пропуски обикновено крият най-важните аспекти на проблема. Терапевтът трябва да открие  преувеличения, проекции, прекомерно теоретизиране и други признаци на защитни механизми. Например родителят може да се оплаче от лошото поведение на детето си, но нищо няма да говори за собственото си поведение към него. Ако му се предложи да разиграе реална сцена на тяхното взаимодействие, тогава може да се окаже, че той самият се държи агресивно и пренепрежително към детето, за което е дошъл да се оплаче на психолога.

Също така е важно да се наблюдават невербалните реакции на клиента, които може да са несъвместими със собствените му думи. Например, той може да говори за това колко пъти е бил подложен на смъртен риск и да се усмихва щастливо, което може да означава желание за собствената си смърт или раздразнение.

Проблемният анализ предполага по-активна намеса от страна на психолога. Той не само подрежда фактите в определена логическа система, но също така поставя и допълнителни въпроси, които му позволяват да прецизира тази информация или да получи други данни, с които може да завърши своята хипотеза докрай.

Най-типичните въпроси се отнасят до това, как проблемът се проявява тук и сега и как се свързва с житейската ситуация на клиента; кога за първи път е възникнал този проблем; какви събития са го предхождали; защо този проблем може би е необходим на клиента; каква функция изпълнява той в живота му.

Последният въпрос е особено важен, тъй като всеки проблем е с адаптивен характер. От една страна, проблемът създава трудности и неприятни преживявания, но от друга страна, дава възможност на клиента да се адаптира към някои житейски обстоятелства. Това е адаптация с помощта на „болест“, понякога с помощта на уродливо изкривяване на характера, но това е адаптация. Изглежда така, сякаш клиентът носи тениска, на която отпред пише „Аз искам да разреша своиите проблеми!“, а отзад – „Аз не искам да разреша своите проблеми!“. Ако терапевтът го лиши от първичната му адаптация, то той ще се почувства напълно незащитен и дезориентиран в живота, въпреки че в действителност пред него се откриват нови начини за постигане на по-щастлив живот. По тази причина психологът следва да е готов да се срещне със съпротивите на клиента да му се помогне. Психологът трябва да помисли върху работна стратегия, която помага на клиента да намери най-позитивната адаптация.  

Анализът на проблемите завършва тогава, когато хипотезата на терапевта стане достатъчно ясна и убедителна, когато може просто да бъде формулирана и обяснена разбираемо на клиента. Това се нарича идентификация на проблема. Тя може не просто да се назове (депресия, фобия, ревност и т.н.), но и да предложи някаква психологически диагноза, т.е., да се ​​очертаят основните психологически фактори, които определят нейния произход и съществуване в настоящия момент. Тази психологическа концепция обикновено се представя от психолога на клиента, който потвърждава или отхвърля гледната точка на терапевта. Ако клиентът не е съгласен с терапевта, това не означава, че той не е прав, а между тях може да започне дискусия, по време на която те трябва да стигнат до споразумение.

В други случаи психологът може да не обясни съображенията си, но да предприеме по-нататъшни стъпки, за да помогне за решаването на проблема. Това се прави, ако терапевтът на различни основания осъзна, че клиентът не е готов за нова гледна точка, че може да противопостави клиента срещу терапевта и терапията, че е по-добре да проведе терапия, заобикаляйки критичните  „филтри“ на клиента. Най-често обаче психологът разяснява идеите си и постига споразумение с клиента, без което е трудно да се работи по-нататък.

След постигането на споразумение, терапевтът се съгласява с клиента за целите, които те трябва да постигнат съвместно в работата си, установява основните способи за постигането им и времевата рамка на работата. Обаче пълното обсъждане (доверяване) на всички детайли на работата не винаги е подходящо, то може да разочарова клиента, да го лиши от искрени и спонтанни прояви или да създаде илюзията, че ако той разбира всичко, тогава работата ще бъде свършена. Голяма част от работата на психолога трябва да се случи „тук и сега“, а не да се обсъжда предварително.

Въпреки това на този етап е необходимо да се сключи договор с клиента (обикновено в устната форма), който се фокусира върху основната задача.

След като се постигне съгласие по хипотезата и се сключи договора, започва работната фаза, която отнема основното време за консултиране. Ясно е, че хипотезата в хода на работата може да бъде уточнена или променена и договорът да бъде подновен.

Това е най-трудният и неформален етап на работа. Първо, стилът на работа на консултанта зависи от основните му теоретични допускания. Ако той се развива като психоаналитик, неговото творчество ще бъде психоаналитично, той ще се съсредоточи върху преживяванията през ранното детство, ще идентифицира съпротиви и преноси,  ще постигне осъзнатост. Ако той е хуманистичен психотерапевт, ще се прилага методи за самоприемане и самоизцеление. Ако е гещалтист то той ще търси незавършени гещалти в миналото, за да ги завърши „тук и сега“.  Бихевиористът ще развие в клиента полезни навици, заменящи патогенните. Когнитивният терапевт ще идентифицира автоматичните мисли, които определят грешните емоционални реагирания. Всеки консултант има своя любим стил на работа и съответните теоретични убеждения. За съжаление квалификацията на много практикуващи психолози понастоящем е такиаа, че те консултират, опирайки се на ежедневните понятия и интуиция или използват някои любими техники и идеи. Повечето консултанти разчитат на спонтанно оформена смес от теории и методи. Тяхната работа е еклектична, набора от методи може да бъде разнообразен и да се взаимства от различни психологически школи. Истинският систематичен характер на работата на психолога се определя първо, от точна психологическа диагностика и второ, от увереното владеене на един или друг  цялостен метод за корекция.

Във всички случаи терапевтът намира такива ригидни психологически елементи, които трябва да бъдат реконструирани или дори унищожени, работата му е насочена към осъществяването на тази задача.

Без значение какви са прилаганите методи, психотерапевтът решава две взаимосвързани задачи:

1) провежда процеса на самопознанието на клиента;

2) помага му в работата на самопромяната.

Най-често клиентът трябва да разбере какво иска да промени в себе си и да осъзнае съгласието си за тези промени; но в някои случаи е възможно незабелязано за клиента въздействие, като например ериксоновата хипноза. Основното нещо е, че тези промени имат за цел  да спасят клиента от психологическите му трудности и страдания и да разширят неговата сфера на жизненоважна дейност, му върнат психическото здраве. Резултатите трябва да съответстват на принципите на психологическата екология, т.е. не трябва да се създава други проблеми и страдания.

Заключителен стадий. Ако резултатите от терапията удовлетворяват клиента и терапевта, то остава само да се обобщи и да се изрази взаимно удовлетворението от успешната работа. На клиента могат да се дадат препоръки (съвети) за бъдещето и да се проведе разговор по общи теми за психологията или философията на живота. Ако клиентът иска да напусне терапията предварително, трябва да се обсъдят причините за това и да се покаже, че терапията е необходима, въпреки че понякога трябва да се засягат неприятни за клиента теми.

Ако резултат не бъде постигнат, клиентът трябва да бъде пренасочен към други специалисти или ясно да се посочат истинските причини за неуспех от гледна точка на терапевта, например нежеланието на клиента да следва препоръките на психолога и да му предложи своята помощ при решаването именно на този проблем.

За съжаление, някои клиенти не желаят терапията, тъй като не са им обяснени причините, поради които трябва да променят нещо или просто не искат да извършат промяна. Други чувстват, че страдат представите им за самите тях, от това,  че са  принудени да разберат нещо неприятно за себе си или терапията засяга техни тайни и скрити чувства, които те искат да притаят. Такъв резултат е нежелан, но не може да се гарантира, че ще бъде избегнат. Приемливо е да се договори с клиента, че ако се откаже от терапията, той така или иначе трябва да се яви на едина последната сесия и да се обясни. Някои терапевти целенасочено предварително вземат такса за следващата сесия, която може да бъде върната, ако клиентът внезапно обяви прекратяването на терапията. Това принуждава клиента да обясни причините за отказа си.

В някои случаи, психолог може да прекъсне лечението и по своя преценка, например, ако случаят явно е по-подходящ за психиатър и да насочи клиента си към него. Или когато клиентът по-скоро се стреми да манипулира от психолога, отколкото да работи за решаване на поставения проблем, или терапевтът разбира, че проблемът не е в неговия профил, например,  счита, че е по-полезно клиентът да бъде насочен към телесно-ориентирана терапия или да посещава терапевтична група.

Във всички случаи е препоръчително прекратяването да стане в дух на доброжелателност, като се обявят истинските причини за предварително завършване на работата.

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Бондаренко А. Ф. Психологическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

3.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Гулдuнг М. , Гулдuнг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

6.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

7.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. СанктПетербург, 2000.

8.Петрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 711 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Минесотски многофакторен личностен въпросник (MMPI)

                                                       (модификация Мini-Мult“)

 

Минесотският многофакторен личностен въпросник (566 въпроса) — ММРI, е известна реализация на типологичния подход при изследване на личността. В този смисъл неговите възможности надхвърлят целите за симптоматично и синдромологично диференциране, въпреки че ре­зултатите по скалите дават възможност да изграждане на надежден кли­ничен профил. Имат се предвид 10 диагностични скали: хипохондрия, депресия, хистерия, психопатия, мъжественост, параноя, психостения, шизоидия, хипомания, социална интроверсия. Въз основа на Минесота-тест са създадени различни варианти, един от които е Мini-Мult.

Цел. Експресна диагностика на личностовия тип при скринингови изследвания, чрез оценяване по скалите на ММРI (без скалата за „мъже­ственост" и „социална интроверсия")

Инструментариум. Съкратеният многофакторен въпросник съдържа 71 въпроса, които позволяват да се очертае „профил" на лич­ността според съдържанието на 8 скали. Освен основните скали към те­ста има още 3 допълнителни скали: на лъжата (L), на достоверността (F), корекционна (К).

Процедура. Работи се индивидуално, като изследваното лице про­чита внимателно твърденията в определената последователност и по­ставя знака „х" в една от колонките срещу всяко твърдение. Желателно е лицето да отговаря бързо, без продължително обмисляне на отговорите.

Обработка на данните и интерпретация на резултатите. Коли­чествените оценки се разпределят по скали. Сумирането на баловете става според „ключа" - всички отговори, съответстващи на ключа, по­лучават по  1  точка,  а отговорите в колонка ,,?" — 0,5 точки.

При част от скалите суровата стойност на баловете се коригира чрез добавяне на определен процент от стойността на скала К (контролна): за скалата психостения и шизоидия — 1,0; за скалата „хистерия" — 0,5; за скалата „психопатия" - 0,4; за скалата „хипомания" - 0,2.

image

image

При интерпретация на количествения резултат се имат предвид съдържателните характеристики към всяка скала (номерацията на ска­лите е по оригиналния тест ММРI):

СКАЛА  ЛЪЖА (L)

Скала лъжа (L) оценява искреността на изследваното лице – степента, в която изследваното лице се стреми да представи себе си в благоприятна светлина. При високи стойности се поставят под съмнение резултатите от останалите скали.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Това са лица извънредно открити, нескриващи своите затруднения, слабости и психопатологични разстройства.  Добре съзнаващи своите затруднения, склонни са по-скоро да преувеличат, отколкото да недооценят степента на междуличностните конфликти, тежестта на установените симптоми, степента на личностна неадекватност. Имат склонност към критично отношение към себе си и обкръжението, което ги води към скептицизъм.  Неудовлетвореността и склонността да преувеличават съществеността на конфликтите прави от ИЛ лесно уязвим и поражда неловкост в междуличностните отношения.

Високо значение: Има тенденция изследваното лице да представи себе си в благоприятна светлина, като показва строго спазване на социалните норми и демонстрира одобряемо от обществото поведение и начин на мислене.  Този стремеж може да бъде мотивиран от няколко причини:

1.Ограничен кръгозор; ситуации или поради наличие на патологии, или случаи, при които индивидът следва стандартно поведение, придържайки се към  ред незначими или имащи съществена ценност за него правила.

2.Принадлежност към определена професионална група, чийто специфика изисква определено висок стандарт на поведение и пунктуално следване на конвенционални норми (учители; прависти и др.). 

При лица с висок интелект или значителен житейски опит, този показател не трябва да се разглежда като стремеж да се представят в благоприятна светлина.

В случай, че бъдат регистрирани пикови оценки (високи) и по другите скали, то профила на личността следва да се анализира само в съчетание с установените клинични данни

СКАЛА ДОСТОВЕРНОСТ (F)

Скалата за достоверност (F) отчита недостоверните отговори. Колкото по-високо е значението по тази скала, толкова по-малка е достоверността на отговорите.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Резултатите говорят за достоверност.

Високо значение: Високите показатели по скала "F" са възможни при следните ситуации:

1.Неконформна личност със своеобразно възприятие и логика  (шизоиден тип личност);

2.Аутистична личност, изпитваща  трудности в контактите.

3.Психопатоподобно поведение, склонност към нестандартно поведение или изразено чувство на протест против конвенционалните норми.

4.Подрастващи в периода на сформиране на личността, когато преобладава потребност да изразяват неконформно поведение и възгледи. 

5.Изразена тревожност и потребност за подкрепа от страна на обкръжаващите. 

Във всеки конкретен случай при оценка профила по скала  "F" следва да се подхожда  индивидуално:

1.Резултатите от тестирането като цяло показват стремеж към умишлено изкривяване (манипулиране) на отговорите.

2.Следва да се съчетават показателите по скала "F" с клиничното състояние на изследваното лице (възможно е неадекватно възприемане на твърденията). 

СКАЛА КОРЕКЦИЯ  (К)

Стойностите по тази скала се използват преди всичко за подобряване значимостта на резултатите по скалите на хипо­хондрия, психопатия, психостения, шизоидия и хипомания. Корекцията се извършва, като към получените сурови стойности по тези скали се прибавят посочените по-горе относителни дялове от скалата за корек­ция. По-ниските стойности по тази скала показват, че лицето е открове­но и склонно към признаване на симптомите.  Скала корекция (К) нивелира (изглажда) изкривявания, внесени в резултат на прекалена втренченост и извънредна предпазливост на ИЛ по време на тестирането.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва, че ИЛ е благоразумно, доброжелателно, общително и има широк кръгозор. Разполага с голям опит в междуличностните отношения и отрицателните затруднения обуславят у него по-голяма или по-малка предприемчивост и умение да намери правилната линия на поведение. Тъй като тези качества  подобряват социалната адаптация, умерено повишения профил на скала „К“ може да се разглежда като прогностично благоприятен признак.

Високо значение: Високите показатели по скала „К“ говори, че: личността определя своето поведение в зависимост от социалното одобрение и е обезпокоена (загрижена) за своя социален статус (авторитет). Склонността да се отрича определено затруднение в междуличностните отношения или в контрола на собственото си поведение, стремеж да се придържа към приетите норми на поведение и да се въздържа от критика на обкръжаващите в степен, до която поведението на обкръжаващите бива вместено в рамките на приетите норми. Те реагират отрицателно спрямо поведението на онези лица, чийто държание явно се отклонява от рамките на традициите и обичаите. Високите стойности показват изопачаване на резултатите с цел защита по отношение на абнормни прояви и несъзнаван контрол на ИЛ върху поведението си. 

Клиника: изразено безпокойство, неувереност в себе си в съчетание с желание да добие благоразположението на другите към себе си.

ХИПОХОНДРИЯ (Нs)

Лицето се доближава до астеноневротичен тип.  Изследваните лица с високи оценки са бавни, пасивни, приемат всичко за вярно, наивни са, покорни на властта, бавно и трудно се приспособяват, трудно понасят промяната в обстановката, леко губят равновесие в социални конфликти. 

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение:Изследваното лице не изпитва грижа за своето здраве, успешен, активен, енергичен е, успешно разрешава трудностите, използвайки адаптивни форми на поведение. Показва игнориране на телесните оплаквания, подчер­тана самоувереност, независимост.

 Високо значение: Високите показатели по скала  "Hs" говорят за следните възможности:

Тревожността на субекта не е насочена към някакви външни социални причини, а към състоянието на собственото здраве. Особена емоционална значимост за личността имат соматичните усещания: общо самочувствие, работоспособност, нарушения на соматичните функции, усещания за конкретна болка.

Динамика за развитие на соматичната тревожност:

1.Безпокойството за състоянието на своето физическо здраве възниква на фона на висока обща тревожност. Тревогата започва да провокира сърдечно-съдови нарушения, дисфункции в стомашно-чревния тракт. По този начин тревогата се соматизира и придобива конкретност, т.е., заменя се със страхове.

2.Повишеното внимание към себе си, обуславя пренасяне отношението към заплахата в междуличностните процеси и се съчетава с недостатъчна способност за контрол на емоциите. 

3.Отбелязва се пик на соматизираната тревожност – склонност към непрекъснати оплаквания, загриженост за физическото си състояние, песимизъм, липса на вяра в добрия изход, подозрителност към медицинската помощ, започва задълбочено и продължително самонаблюдение върху своя организъм, като външно се появява несговорчивост, мнителност, скептицизъм, упоритост, инат.

ДЕПРЕСИЯ (D)

Високи оценки получават чувствителните, склонни към тревожност и ригидни (застойни, затворени) лица. В дейността си те са старателни, добросъвестни, високоморални и отговорни, но не са способни да вземат самостоятелни решения, липсва им увереност в себе си, при малки неуспехи те се отказват и изпадат в отчаяние; емоционална по­тиснатост и чувство за малоценност, интроверсия, склонност към засилено безпокойство; заедно с хипохондрията и хистерията, са характерни за невротично болните.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Ниски нива на тревожност, активност, общителност, усещане за значимост, сила, енергия и бодрост; склонност към весело настроение и ентусиазъм.

 Високо значение:Високите показатели по скала "D" показват, че е възможно изследваното лице преживява по-висока тревожност, отколкото депресивност.  Усещане за неопределена заплаха, на която характера и времето на появата и не могат да бъдат определени, дифузни опасения и тревожно очакване.

Динамика в развитието на тревожността:

1.Усещане за вътрешна напрегнатост, готовност за възникване на някакво неочаквано събитие,  което обаче все още не се оценява като заплашително.Нарастващото чувството за вътрешна напрегнатост,  често довежда до затрудняване на способността за различаване на значимите от незначимите дразнители, което се проявява в неприятно емоционално настроение (чувствен тон).

2.Замяна на тревогата със страхове – усещане за конкретна заплаха и опасност, необратимост на надигаща се катастрофа.

Обкръжението представя изследваното лице като песимист, затворен, мълчалив, ригиден, извънредно сериозен.  Може да изглежда като погълнат от себе си и избягващ контактите.  Всъщност обаче личността изпитва нужда от дълбоки и постоянни контакти с обкръжаващите го.  Личността лесно  идентифицира себе си с отделни хора и явления, и ако това отъждествяване се наруши, то лицето лесно възприема това като катастрофа, водеща до рязък спад в настроението. При това състояние остава само една заплаха – опасността от разрив на отношенията, която предизвиква тревожност. По тази причина, за да не допусне разпад в отношенията, личността се оттегля за да избегне разочарование.  В действителност тези личности се стремят да привлекат и удържат вниманието на обкръжението си, да получат тяхната оценка, стремят се да придобие и запази тези ценности.  В ситуация на фрустрация, за тях са характерни интрапунитивни реакции – чувство за вина, гняв, насочен към себе си, автоагресия, достигаща дори до суицид.  На ситуацията на дезадаптация реагират астенично, инертно, пасивно, отказвайки се от егоцентричните си нагласи в сложна конфликтна ситуация.

ХИСТЕРИЯ (Ну)

Наблюдава се при лица, склонни към неврологични защитни реакции от конверсионен тип. Те използват симптоми на соматично заболяване като средство за избягване на отговорност (вегетативни разстройства, псевдоневрологични прояви, пристъпи на слабост, безсъзнание, гърчове). Всички проблеми разрешават чрез бягство в болестта. Главната особеност на тези хора се изразява в стремежа им да се оплакват повече отколкото трябва, стремейки се да обърнат вниманието на другите към себе си затова какво е станало, очаквайки възхищение и учудване. Чувствата им обикновено са повърхностни, а интересите им – недълбоки. Имат чести семейни конфликти, склонни са да се надценяват, но имат широк кръг от интереси и добра социална свързаност. По тази причина високите резултати по тази скала и по скалата на психопатията създават благо­ приятен „защитен" фактор — определена сила на „Аз"-а и интерес към социалните групи.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Интроверти, скептици, с недостатъчна способност за спонтанност в социалните контакти.

Високо значение: Високите показатели по скала "Hy" говорят за следните възможности:

При изследваното лице се наблюдава способност към усилване на факторите, предизвикващи тревога; демонстративно подчертаване на соматичното неблагополучие, с тенденция да отрича затруднения в социалната адаптация. Високата способност да усилва соматичните си проблеми практически помага за отстраняване на тревожността и същевременно затруднява формирането на достатъчно устойчиво поведение: постоянно влиза в нови роли, задачи и оценки. Хората от този тип не притежават достатъчно развит вътрешен свят, като техните преживявания са ориентирани към външния наблюдател.  Игнорирането на външните отрицателните сигнали им позволява да запазят висока самооценка, стигаща до нарцисизъм. Това поведение може да достигне до безцеремонност и некритичност в оценката на ситуацията.

Хистеричната личност се стреми да бъде в центъра на вниманието, търси признание и поддръжка и се стреми към тях с настойчиви действия.  Проявява склонност да фантазира, егоцентризъм, незрялост и повърхностност на контактите.  В рамките на групата хистеричната личност обикновено затруднява дейността и при разрешаване на някакъв проблем. При нея могат често да се наблюдават декларации за невъзможност продължително време да работи някаква дейност.  По-успешно се проявява в ситуации, при които се налага често да променят ролята си, където се налагат кратковременни контакти, разкривайки способността си лесно да се приспособява към различни типове хора. Хистеричната личност е изключително ефективна в ситуации на кратковременно общуване с нея, тъй като създава силно, магнетично привличане на другите, карайки ги да се възхищават от нея. При конфликти много често използват соматични оплаквания, които имат повърхностен характер.

При клинични случаи може да се наблюдава пълна загуба на способност за формиране на устойчиви нагласи и формиране на поведение на основата на предишен опит; живеят на принципа „проба-грешка“, те изхождат винаги от удовлетворението на своите моментни желания.  На базата на слабостта на задръжките на своите желания, възниква безплановост и хаотичност в поведението.  Декомпенсацията на личността възниква в ситуации на повишени изисквания и натоварване, а също така настъпват и нарушения по отношение на социалните норми, които са длъжни да спазват (напр. в семейството). Обикновено развиват груба конверсионна симптоматика или много фина – промяна във вегетативната регулация, която се явява „копие“ на по-рано видени или чути „страшни“ заболявания (например инфаркт).  Основната цел на поведението на болния е, да получи внимание и поддръжка.

ПСИХОПАТИЯ (Рd)

Високите оценки по тази скала свидетелстват за социална дезадаптация. Такива хора са агресивни, конфликтни, пренебрегват социалните норми и ценности.  Настроението им е неустойчиво, те са обидчиви, възбудими и чувствителни. Всяка една ситуация може да предизвика моментен подем на изразенност на симптоматиката без да има конкретна причина за това. Най-чести отклонения на поведението от социал­ните норми са лъжата, кражбата, алкохолизмът, пристрастност към нар­котици, неморално сексуално поведение. При високи стойности хората са безразсъдни, лекомислени, ексцентрични, самовлюбени, дисконформни. Особено неприятно е съчетанието с високи стой­ности по скалата на параноя - тези хора се характеризират с тежко, агресивно и отблъскващо поведение.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Конвенционална личност, високо ниво на идентификация със своя социален статус, наличие на тенденция към запазване на постоянните си интереси, нагласи и цели; ригидност, огра­ниченост на интересите.

Високо значение: Високите оценки по скала "Pd" говори за следните възможности:

Психопатоподобно поведение и склонност към асоциални постъпки. При благоприятни условия в промеждутъците между декомпенсациите, психопатични черти могат и да не се наблюдават. При изразяване на чертите, може да се наблюдава пълно пренебрежение на обществените норми, моралните и етични ценности, на установените правила и рамки.  В зависимост от нивото на активност,  това пренебрежение се проявява  в гневни и агресивни реакции или по-скоро враждебни, а може и да се изразят и по-пасивно.  Протестът по отношение на нормите може да е ограничен в семейството или близкото обкръжение, но може да придобие и генерализиран характер.  Такива личности не са в състояние да прогнозират поведението си, да предвиждат последиците от действията си, а освен това те и омаловажават тежестта на последиците от своите действия.  Недостатъчната способност да извличат изводи и да се учат от грешките си ги въвежда в нови и нови конфликтни ситуации, чийто патерн е един и същи.  Това са лица, които се стремят към непосредствена реализация на възникналата подбуда, а недостатъчната способност за прогнозиране им помага да отстранят от себе си тревожността от бъдещо наказание, депресия, чувство за вина. 

При тях дори реално значимо наказание може да провокира агресия или субдепресия и то само като реакция против самото наказание, а не към ситуацията. В междуличностните отношения (дори в интимните) личността се отличава с повърхностни и неустойчиви отношения, рядко възниква у нея дълбоко чувство към партньора и трайна привързаност. Това е ненадеждна личност за продължителни контакти, тъй като е склонна към дисфория. Като цяло за нея водещи са егоизма, импулсивността, емоционалната незрялост и конфликтността.

Диагноза: разстройство на чертите на личността, агресивен тип, пасивно-агресивен тип“

Алтернативна диагноза: емоционално неустойчива личност, реакции на тревожност, депресивна реакция с нарушение на личностните черти.

Оплаквания, симптоматика, черти на личността: избухлив, емоционално неустойчив, преживява лошо финансово състояние, усещане за вина, тежко пиянство, незряла личност, възможни са депресия и нетрудоспособност.

Водещи черти: неотзивчивост, незрялост, егоцентричност, недоволство, импулсивност, раболепие, нетърпеливост, емоционална неустойчивост, безотговорност, много силно изразена вербална агресивност. Ако другият партньор се отнася към личността снизходително, то семейството се запазва формално цяло, но това не означава липса на съпружески конфликти – напротив, те са в изобилие.  Тези лица не могат да се адаптират в сексуалните отношения, тъй като са склонни към полови извращения и голямо насилие над партньора. Имат ниска поносимост на фрустрация.  Суицидните опити и агресивните избухвания срещу съпруга, както и алкохолизма са най-честите причини за настаняването им за лечение в болнично заведение.

ПАРАНОЯЛНОСТ  (Ра)  

Основни черти на хората с високи показатели по тази скала са: склонността им да формулират свръхценни идеи. Тези хора са едностранчиви, агресивни и злопаметни.  Който не е съгласен с тях, който мисли по друг начин, той е глупав човек или направо враг. Своите възгледи те открито се стремят да насаждат и по тази причина имат чести конфликти с обкръжението си.  Собствените си малки неуспехи те непрекъснато и винаги надценяват. Наблюдават се: капризност, чувствителност, раздразнителност, педантичност, своенравност, параноидна подозрителност, прикрита отмъстителност

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Възможни са следните два варианта:

1.ИЛ е недоверчиво, много внимателно, страхува се от неприятни последици от своите действия. 

2.ИЛ има гъвкаво мислене и бързо може да промени гледната си точка.

Високо значение: В случаите на висока оценка по скала "Ра", е възможно да се наблюдава:

Ригидност, склонност към систематизация на миналия опит, подозрителност, обидчивост, упоритост при достигане на целите, педантизъм, склонност да се обвиняват другите в недружелюбност, враждебност и ригидност на афектите. Има сериозна тенденция за наличие на психоза.

Динамика на ригидността на афекта:

1.Фрустрацията и възникващата във връзка с нея тревожност се преживява като импулс, подбуждащ към една или друга форма на поведение, позволяващо пряко или косвено  да се удовлетвори блокираната потребност;

2.Този импулс заляга в основата на емоциите, като трансмисия от потребностите на индивида към съответната форма на поведение.

3.В условията на обществото емоцията не винаги се реализира, по тази причина тя угасва твърде бавно, а при някои личности изключително бавно (това са много ригидни типове).

4.При последните (т.е. при много ригидните) само при мисъл за фрустриращата ситуация може да отново да се възроди неотреагираната външно емоция.

Черти на личността: съчетаване на чувствителност и оплаквания от недостатъците на обкръжаващите ги, от техните враждебни действия; утвърждават морални устои; склонни са към идеаторна разработка на ситуациите. Ригидността на афекта обикновено е свързана с егоистични подбуди. Съпровожда се с интензивна разработка на концепции, които са призвани да обяснят възникването и в същото време да запазят приемливите за индивида представи за собствената си личност.  Тази вторична идеаторна разработка създава впечатление за независима позиция и вярност към своите критерии. В действителност обаче постъпките се определят от външното въздействие, тъй като те се явяват отговор на действията на обкръжаващите, възприемат се афективно, като намеса в живота на личността.разсъжденията на Ил са вътрешно (за него) абсолютно логични. С ригидността на афекта е свързано също продължителното преживяване на собствените успехи, като това преживяване включва гордост от своята ценност, повишено себелюбие и недоволство от отсъствието на признаци за признание от страна на обкръжаващите го. За личността са свойствени: упоритост, заядливост, инат, рационална (практична) житейска платформа, изразено чувство за съперничество, праволинейност.

Клиника: имат свръхценни идеи или налудни концепции. Дори при отсъствие на крайна изразеност (налудност) тяхното поведение много трудно бива коригирано. Склонни са към недоверие към лечението им и се стремят рационално да обосновават своето недоверие към медицината.

ПСИХАСТЕНИЯ (Рt)

Диагностицира се при лица с тревожно-мнителен (тревожно-боязлив) тип характер, за които са свойствени тревожност, плашливост, нерешителност, постоянно съмнение.  Натрапливо поведение под формата на натрапливи мисли или натрапливи действия. Фобии, които включват всички форми на неоснователен страх. Психостенните тенденции могат да се проявят като лека депресия, безпокойство и липса на доверие, инсуфициентност на концентрацията, нерешителност, себенеувереност. При високи стойности указва болестна изразеност на психостенните явления.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Решителност, гъвкавост, поведение с ниски нива на тревожност, увереност при вземане на решения.

Високо значение: Високите резултати по скала "Pt" показват следните възможности:

Конституционална предразположеност към възникване на тревожни реакции, а отстраняването на тази тревога се постига по пътя на формиране на ограничено поведение. Типични прояви са: чувствителност, страх, тревога, немотивирани опасения, неувереност в себе си и в своята компетентност, ниска самооценка, мания. Тревожно-мнителната личност е с нисък фрустрационен праг, трудно понася напрежение, лесно и бързо се самокритикува, боязлива я, изпитва трудности в социалната си адаптация, ригидна е (негъвкава). Има повишено внимание към отрицателните сигнали и се фиксира бързо към тях. Стреми се да удържа в центъра на вниманието си несъществени факти, отчитайки и предвиждайки дори малко вероятни възможности. В резултат на това ситуацията никога не може да бъде достатъчно ясна и определена, което още повече усилва постоянната тревожност.  Неспособността на психостеникът да отдели фона от сигнала, води до увеличаване емоционалната значимост на фона, до отслабване концентрацията на вниманието, до възникване на съмнения и колебания в необходимостта да вземе решение, в резултат възниква допълнителна тревожност и страх по повод вероятните последици от своите действия. Тъй като всеки нов сигнал се възприема като заплаха, личността се стреми да се придържа към известни му, изпитани модели на поведение и реакции – не желае да експериментира.

В своята дейност се ръководи главно от стремежът да избегне неуспех, а не да постигне успех. Поведението му се регулира от страховете пред възможността да навлече върху себе си още опасности в резултат на неправилни постъпки. Този страх лежи в основата на ограничаващото поведение, особено където успехът не е гарантиран. В областите, в които действа психостеникът се стреми да контролира успешно своята дейност с помощта на разработен висок вътрешен стандарт, с който той съпоставя действията си и резултатите от тях. Такива лица биват описвани от обкръжението ум като добросъвестни, внимателно и прецизно изпълняващи задълженията си, нерешителни и сдържани във външните си прояви.

Клиника: склонност към дифузно безпокойство до натрапчивост (обсесивност), напрегнатост, нерешителност, понижен праг на стрес, стресори се явяват ситуации, в които настъпва бърза смяна на фактори, нестандартни и не поддаващи се на планиране и контрол. Декомпенсацията на личността се съпровожда от ритуали и натрапливи страхове.

ШИЗОИДНОСТ (Se)

Лицата с високи показатели по тази скала показват шизоиден тип поведение.  Те са способни да преживяват фини чувства и възприемат абстрактни образи, но радостта или страданието не предизвикват у тях емоционален отклик.  Тази особеност на шизоидния тип поведение се съчетава с повишена чувствителност и емоционална хладнина, аутистична мечтателност, неконтактност, както и отчужденост в междуличностните отношения.  При високи резултати се проявява странен, необичаен начин на мислене и поведение, непредсказуемост на афективните и поведенчески реакции с тенденция за шизоидна психопатия или шизоидни ха­рактеристики на личността. Тази скала има позитивна интеркорелация със скалата за психостения.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Показва отсъствие на шизоидни черти в характера.

Високо значение: Високите показатели по скалата показват следните възможности:

Шизоиден тип: формира се в тези случаи, при които незначителна фрустрация води до възникване на силни и продължителни отрицателни емоции, а компенсацията се постига по пътя на бягство от обкръжаващата среда към вътрешния свят. Характерни са емоционалната студенина, своеобразното възприятие, необичайните мисли и постъпки, избирателност и повърхностност на контактите. Налично е ориентиране към вътрешните критерии на личността, загуба на способност за интуитивно разбиране на обкръжаващите го, проиграване на роли.За личността е трудно, а понякога невъзможно да види себе си отстрани и да включи себе си в обкръжаващия го свят.  Поведението често е егоцентрично, лишено от емоционална окраска или надменно.  Въпреки, че отрицателните стимули трудно достигат до личността поради нейната шизоидна откъснатост от света, все пак когато те достигат, предизвикват голяма ранимост. В зависимост от силата на неудовлетвореност и ранимостта, тези лица често се оказват източници на напрежение, продължителни и интензивни отрицателни емоции. Те избягват ясни и чисти формулировки и при тях отсъства ясна представа за това, как точно те трябва да се държат в една или друга ситуация или как обкръжението им иска да се държат.  Въпреки, че лицата говорят логично и граматически правилно, техните изказвания могат да създадат впечатление за двусмисленост и недостатъчна разбираемост. Причината за тази особеност се състои в това, че лицето губи контрола върху идеята на разговора в резултат на нарушения в социалната комуникация.  В същото време, тези личности се проявяват твърде силно в области, в които се използва символика (напр., математика). Затрудненията в социализацията още повече могат да усилят усещането за вътрешна напрегнатост., а от тук се усилват и затрудненията в реалната оценка на ситуацията и общата картина на света.  По тази причина тяхната активност протича обикновено извън ситуациите, тъй като тези лица нерядко усещат своята отчужденост и неразбраност, неспособност да станат действителни членове на групата, към която те принадлежат формално.  Като резултат на това се появява амбивалентност в отношенията с другите: от очакване на внимание от страна на другите до страх от хладнина и отхвърляне от тяхна страна.  Те проявяват или извънредно дружелюбие, или необяснима враждебност, при това извънредно интензивните контакти могат да се заменят с внезапни разриви. Дефицита на контакти може да доведе до аутистично фантазиране и формиране на афективно-наситени идеи.

ХИПОМАНИЯ (Ма)

За лицата с високи показатели по тази скала е характерно приповдигнато настроение независимо от обстоятелствата.  Те са активни, деятелни, енергични, и жизнерадостни.  Харесват работа с чести промени, с лекота и желание контактуват с хората, но интересите им са повърхностни и неустойчиви, за тях не е характерна устойчивостта и последователността, нито дълбочината с която преживяват, общуват или работят.

-висока – повече от 70.

-ниска – по-малко от 40.

Ниско значение: Снижена активност на контакти с хората. Поведението е апатично, липсва инициативност и мотивираност.

Високо значение: Високите оценки по скала "Ма" показват:

Повишено настроение, извънредна активност, голямо количество и лекота на възникване планове и идеи, които по-често не се осъществяват; в сила е повишена отвлекаемост и непрекъсната преоценка на своите възможности; разнообразни интереси, широки и повърхностни контакти; свръхпродуктивност на мисленето и действията, прекалена предприемчивост и активност; неустойчива ентусиазираност, конфликтност, избухливост. 

Клиника: дезадаптивно поведение, прекалено лоша насоченост (целеполагане) на личността, емоционална възбуда, раздразнителност, обидчивост, недостатъчна сдържаност.  Дейността в тези случаи може да се окаже неефективна, тъй като тя рядко се довежда до край, поради лесно превключване на вниманието върху други обекти или поради преувеличение на собствените възможности, което се обуславя или съзнателно определяне на нереални срокове.

Диагноза: маниакално-депресивна реакция, мания.

Оплаквания, черти на личността и симптоми: обстоятелственост, лошо финансово състояние, мания за величие, враждебност, хиперактивност, доминация на майката, религиозност, бъбривост, алкохолизъм, ниска трудоспособност,

Водещи черти: хиперактивност, надутост, високомерност,  в анамнезата присъстват депресия и мания. Склонност към ретроспективен анализ.  Свръхактивност с много проекти, като в фаза на психоза, мисленето е странно.  Когато се сърди, може да избухне и да нагруби. Във фаза на ремисия показва способност за приспособяване към живота.

ТЕСТОВА  БЛАНКА

 

Име/фамилия …

Образование …

Възраст …

Дата на изследването …

Инструкция. Прочетете тези твърдения едно след друго и ако твърде­нието е вярно за вас, поставете знака „+" в колона „Да", ако не е вярно - поставете знака в колона „Не".

Въпросник:

1.Имам добър апетит.

2.Събуждам се свеж и отпочинал.

3.Всекидневието ми е запълнено с интересни за мен събития.

4.Работя с цената на много напрежение.

5.Понякога имам такива мисли, че по-добре да не говоря за тях.

6.Рядко имам запек.

7.Понякога много ми се иска да напусна дома си.

8.Понякога има пристъпи на смях и плач, които не контролирам.

9. Безпокоят ме пристъпи на прилошаване и повръщане.

10.Струва ми се, че няма човек, който да ме разбира.

11.Понякога ми се иска да ругая себе си.

12.Почита всяка нощ сънувам кошмари.

13.Забелязвам, че ми е трудно да се съсредоточавам.

14.Имам странни, необикновени преживявания.

15.Ако хората не интриганстват срещу мен, мога да постигна повече.

16.Имаше време, когато извършвах дребни кражби.

17.Имам периоди, в които не мога да се заловя за работа.

18.Имам накъсан и неспокоен сън.

19.Когато съм сред хора, чувам странни неща.

20.Повечето хора, които ме познават, се отнасят с мен добре.

21.Често ми се налага да слушам хора, които знаят по-малко от мен.

22.Струва ми се, че другите са по-щастливи от мен.

23.Мисля, че хората преувеличават нещастията си,за да постигнат съчувствие и помощ.

24.Понякога сервилнича.

25.Убеден съм, че не ми достига увереност в себе си.

26.Много рядко имам мускулни спазми или потрепервания.

27.Постоянно имам чувството, че съм направил нещо недобро.

28.Повечето време се чувствам щастлив и доволен от живота.

29.Някои хора така обичат да командват, че на мен ми се иска да направя точно обратното, дори и да знам, че са прави.

30.Знам, че има хора, които са настроени срещу мен.

31.Мисля, че повечето хора предпочитат да постъпят нечестно заради изгодата, отколкото да изпуснат случая.

32.Много често ме безпокои жлъчката.

33.Често не мога да разбера защо съм бил толкова вироглав.

34.Понякога мислите ми текат бързо и не успявам да ги изрека.

35.Мисля, че в моя дом животът е не по-лош, отколкото при повечето мои познати.

36.Понякога съм убеден в собствената си безполезност.

37.В последните години самочувствието ми е лошо.

38.Понякога не съзнавам какво правя.

39.Мисля, че често са ме наказвали незаслужено.

40.В момента се чувствам най-добре от когато и да било в живота ми.

41.Не се безпокоя, ако говорят за мен.

42.Паметта ми работи добре.

43.Трудно ми е да поддържам разговор с хора, с които току-що съм се запознал.

44.По-голяма част от времето чувствам слабост.

45.Рядко имам главоболие.

46.Не ми е трудно да пазя равновесие при ходене.

47.Не харесвам всичко, което зная.

48.Има хора, които се опитват да ми вземат идеите.

49.Уверен съм, че няма прошка за моите постъпки.

50.Иска ми се да не съм толкова срамежлив.

51.Често забелязвам, че се тревожа за нещо.

52.Моите родители често не одобряваха познанствата ми.

53.Понякога мога да клюкарствам.

54.Понякога чувствам, че много лесно взимам  решения.

55.Никога не съм забелязвал, че имам сърцебиене или задух.

56.Лесно излизам от кожата си, но бързо се успокоявам.

57.Имам периоди на толкова силно безпокойство, че не ме сдържа на едно място.

58.Често вкъщи се заяждат с мен без основание.

59. На никого не му влиза в работата това, което ми се случва.

60.Не упреквам хората, които се възползват от грешките на другите.

61.Понякога съм изпълнен с енергия.

62.В последно време се е влошило зрението ми.

63.Често имам шум в ушите.

64.Някой се опитва да въздейства на мислите ми.

65.Имам периоди на безпричинна радост.

66.Почти винаги се чувствам самотен, дори когато съм сред хора.

67.Мисля, че всеки би могъл да излъже, за да избегне неприятности.

68.Аз съм по-обидчив от другите.

69.Понякога главата ми работи необичайно забавено.

70.Хората често ме разочароват.

71.Злоупотребявам с алкохолни напитки.

image

image

image

image

image

Източник:
image

image

Категория: Други
Прочетен: 1777 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                     Психологически проблем – структура, нива и типове проблеми.

                                                (психологическо консултиране)

 

Една от първите стъпки, които предприема психологът при консултиране на клиента (първа/втора среща), е да определи от какъв тип, структура и ниво на изразеност е неговия психологически проблем. Тези сведения са особено важни при изготвянето на психологическата формулировка.

 

Съдържание на материала:

1.Структурата на психологическите проблеми.

2.Същност на психотерапевтичното решение на проблема.

3.„Решения“ на психологически проблем, които трябва да се считат за нетерапевтични или дори антитерапевтични.

4.Адекватното терапевтично решение в субективния свят на клиента.

5.Нива на разрешаване на психологическите проблеми.

6.Характерни промени в психологическите свойства на субекта, при преход от едно ниво на проблеми към друго.

7.Типове проблеми на различни нива.

 

Нека да започнем с прост логически анализ. Проблемът става проблем тогава, когато индивидът иска да постигне някаква цел, но не успява. С други думи, винаги има субект, има желание (без желание няма проблем), има някаква реална или въображаема цел и има някаква бариера (преграда), реална или въображаема, която не позволява да се постигне желанието.

Ако няма мотивация, то тогава просто няма проблем!  Проблемът възниква само тогава, когато целта е недостижима. Всеки проблем е свързан с наличието на пречка за удовлетворяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив) на човек.

Не всички проблеми са психологически по своето съдържание. Ако се изучават външни за човека въпроси (икономически, политически, научни, социални и т.н.), те се решават с външни средства, т.е. има начин да се преодолее препятствието, което стои по пътя.

Например един учен търси дълго и мъчително отговор на научен въпрос, провежда изследвания, анализира и изведнъж получава просветление – „Еврика!“ С това откритие пътят е отворен и става възможно да се постигне не само поставената по-рано цел, но и много други. Друг пример, млад човек се нуждае от пари, намира работа, която му подхожда и решава финансовия си проблем.

В обикновения случай субектът не работи върху себе си, а създава начини за преодоляване на препятствието или натрупва необходимите ресурси. Разбира се, това е известно опростяване. Например един учен работи върху себе си, усъвършенствайки интелекта си, натрупвайки знания, стимулирайки собствената си креативност. Спортистът тренира, изгражда мускулна маса или намалява теглото си, въвежда нови способи за борба или нови видове движения и т.н. Това обаче са външни начини и те не засягат личността нито на научния работник, нито на спортиста.  Когато обаче хората започнат да работят със самите себе си като субекти на дейност, когато търсят причини за провал в самите себе си и искат да се променят за да постигнат желаните цели, те преминават в сферата на психологическата работа.

Не е случайно правилото, че при среща с клиента, първите въпроси, на които психологът следва да си отговори са:

-Какво иска да промени (да постигне, от какво се нуждае, какво желае, каква е неговата потребност) клиента според собствената му преценка? и

-Какво е виждането на клиента за произхода и причинността на т. нар. „проблем“, т.е., вътрешни или външни са преградите за постигане на желаната цел?

Психологическият проблем се определя от невъзможността за задоволяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив), но причините за проблема са в психиката на индивида, в неговата вътрешен свят.

В тези случаи има нещо неправилно, нещо което пречи дори когато има всички необходими условия за постигане на целта с външни средства. Например, мъж търси любовта, но той има изопачена представа за жените – те са фалшиви и коварни. Тази вътрешна нагласа, това убеждение няма да му позволи да намери любимия си човек и той може да остане сам, което на свой ред ще му създаде нови проблеми, защото така или иначе желанието и потребността му са фрустрирани.

В случай на психологически проблем, бариерата, както и самото желание на индивида, е в човешката психика. Целта към която се стреми може да бъде както реална, така и въображаема. Цялата драма се играе вътре в личността и може да бъде решена само с вътрешни, с психологически средства. Например, човекът от примера даден по-горе, трябва да промени своето генерално убеждение за общата коварност и фалшивост на жените, което действа като вътрешна пречка за постигането на целта. Проблемът е, че такова вярване се основава на някои травматични събития в миналото, при което човекът се е убедил в това качество на жените. Това негово убеждение е изпълнено с емоционална енергия и е закрепено здраво в психиката му. Ако се опитате да го убедите в това мнение, той ще се съпротивлява, понякога противно на цялата логика. Следователно, ако човек може да се освободи от фиксираните чувства (енергията), които определят привързаността на индивида към такива мисли, тогава преградата ще се рухне и проблемът ще бъде решен.

Всеки психологически проблем, с който се сблъсква човек, може да бъде представен като емоционална фиксация на индивида, за да се постигне някаква невъзможна цел или преодолее бариера, която блокира адекватните му действия.

За да опишем по-добре нашето разбиране за структурата на психологическия проблем, използваме следната метафора. В Индия хващат маймуни по следния начин: издълбават тиква, поставят вътре примамка, правят малка дупка по такъв начин, че маймуната да може да вкара ръката си вътре, хлъзгайки я по слузта на тиквата, но да не може да я извади, когато вече е стиснала в юмрук примамката.  Тогава ловецът може спокойно да се приближи и да я хване, защото тя не се сеща да разтвори юмрука и да извади ръката си. Така е и при хората: те в своето въображение вече са хванали примамката, но не могат да получат това което искат, защото не са в състояние да преодолеят преградата. Понякога такива примамки и капани може да има няколко, но изходният проблем може да се окаже само един  и когато той бъде решен, то всички останали резултативни на него проблеми могат да се разрешат от само себе си, тъй като са производни.

Основа на психичното здраве е вътрешната свобода!

Проблемът се превръща в проблем само когато някаква психическа енергия е фиксирана и не може лесно да бъде освободена. Детето може да плаче и страда неуморно, когато балонът му бъде отнесен от вятъра, ако това обаче се случи с възрастен човек, неговото желание да има балона автоматично изчезва заедно със самия балон. 

Възрастният човек престава да произвежда емоционална енергия, насочена към задържането на балона, енергията се връща назад и той се успокоява. Въпреки това, възрастните имат своите желания, които не винаги „отлитат“ заедно с „балона“.

Има две причини за страдание на хората: когато човек не може да постигне желаното и когато не може да се отърве от нежеланото! 

Желанието винаги се проявява под формата на емоция или чувство, потикващо човек към някакво действие. Фиксацията на преградата, стояща пред тази емоция е също чувство, което не му позволява да се усъмни в нея.

Човекът си казва: „Аз съм това чувство и осъзнавам своето желание“. Чувството е резултат от насоченост на потребност за постигане на конкретна цел. Чувството носи енергия, без чувство или емоция, не могат да бъдат предприети никакви действия. Емоцията е енергитичното ядро на мотива. Когато тази енергия не се реализира в постигането на целта, човек страда, т.е. човек преживява разочарование, провал, срив, защото напразно е пропиляна енергия и не е постигнато желаното. Ако той не престане да създава чувства, насочени към постигането на недостижимото, то страданието ще стане хронично.

Фиксацията на енергията на чувствата върху недостижими цели или върху мними прегради, може да се превърне в психологически проблем!

Следователно, проблемът винаги е в дезадаптивното фиксиране, но психологическият проблем може да има няколко различни типа вътрешна организация (или структура). Тези разновидности са показани на фиг. 1. Във всички схеми кръгът означава някакъв обект, който се желае или се отхвърля от дадено лице, правоъгълникът обозначава пречка (преграда), а стрелката показва желанието на индивида или отрицателния натиск от обекта към субекта (което може да бъде причинено от отрицателното желание на субекта или отхвърляне).

Както вече беше отбелязано, желанието субективно встъпва във формата на едно или друго чувство. Чувството (емоцията) привързва човек към един или друг обект. Чувството се явява тази енергия, която се изпраща от индивида или за постигане на  непостижима цел или за отхвърлянето на нежелан обект или състояние, или едновременно и двете желания, като чувството същевременно дава енергия на едното или другото субективно препятствие.

Показаните на фиг. 1 схеми отразяват първични (изходни) структури на проблема:

а) Чувството е насочено към постигането на целта. Целта и бариерата могат да бъдат реални или въображаеми, целта може да бъде реална или илюзорна недостижима или забранена.

б) Чувството е насочено към премахване на обект, който е нежелан. Обектът може да бъде реален или въображаем, както и външен по отношение на субекта (например агресор) или вътрешен (например, нежелани спомени). Едновременно с отблъскването, обектът може да бъде привлечен от несъзнателни чувства.

в) Амбивалентните чувства се изпитват към един и същи обект. Няма бариери, но субектът изпитва конфронтация между силите на привличане и отблъскване.

г) Две чувства с еднаква сила са насочени към несъвместими обекти.

д) Субектът иска да се избави от нежелан обект, но това е възможно само когато влезе в контакт с друг нежелан обект (избор на две злини). Жизнената ситуация е толкова непоносима,  че субектът се стреми да избяга от нея, но ако това стане, ситуацията ще стане още по-лоша. 

image

Фиг. 1. Структура на психологически проблеми

Във всички изброени по-горе случаи е използван терминът обект, с който се обозначава  предмет или друга личност, но терминът може да се използва и за определена дейност, ситуация, морална оценка, емоционално състояние, което е желателно или обратно неприемливо за субекта.

В бъдеще проблемът се развива и расте, генерирайки множество симптоми и все по-нови и нови трудности, проявявани в различни области на човешкия живот.

 

Ето някои примери за често срещани проблеми по отношение на тяхната структура:

Структурата на първия тип (фиг. 1а) има следните психологически проблеми:

-невъзможност за реализиране на мечти или амбиции поради тяхната неадекватност или поради наличието на психологическа бариера;

-скръб, тежка загуба, любов и т.н .;

-желанието да се промени миналото, да се поправи нещо, да се върне в „минали“ години;

-морално забранени сексуални, агресивни и други желания;

-желание да промени други хора по един или друг начин;

-идеалистични, фантастични, хипертрофирани желания.

Структурата на втория тип (фиг. 1б):

-желание да се избави от нежеланите ефекти на околната среда или от други хора, от които практически не може да се избави или има психологически забрани за избавление (спасение);

-обсебващи страхове, мисли, действия;

-усещане за вина за това, което е било извършено, суицидни тенденции, преживявания за минал срам, позор и т.н .;

-пост-стресови преживявания (в резултат на нападение, катастрофа, терористична атака, изнасилване);

-желание да се избави от недостатъци в съответствие с нереалистични принципи или стандарти;

- различни видове зависимости (емоционални, алкохолни, наркотични и др.).

Структурата на третия тип (фиг. 1в):

-любов към омразен, презрян или отвратителен обект;

-желанието да се постигне целт, успех и страхът пред успех;

-благодарност и унижение; възхищение и завист; радост и скръб; удоволствие и страх –

едновременно;

-желание да направи и да не направи; да каже и да не каже; да изрази чувства и да ги скрие;

-желание да победи противника и едновременно страх от него;

-стремеж към риск и самоубийство – едновременно;

Структурата на четвъртия тип (фиг. 1г):

-желание да има два несъвместими варианта едновременно, да не губи нито едното, нито другото;

-избор от два еднакво привлекателни варианта;

-незрялост на личността; неспособност за избор и поемане на отговорност; страх от грешки; нерешителност;

-рисков избор, предопределяне на съдбата, печели или губи;

-постоянно мятане от един вариант към друг; колебания между надеждата и отчаянието и т.н.

Структурата на петия тип (фиг. 1д):

-ситуация, при която субектът живее с нетърпимо лице, например с тиранин, психопат или престъпник, но е зависим от него;

-социална недостатъчност, която води до аутизъм или начин на живот на бездомник и т.н .;

-морален избор между престъпление и гибел;

-загуба на престиж, разрушение, друго събитие, което е довело до субективно непоносима ситуация, но всяко „излизане“ заплашва с още по-големи загуби;

-избор между самоубийство и позор, подчинени на насилие и смъртен риск;

-избор между необичан мъж и любим човек, с който човек не може да живее по икономически причини.

Във всички случаи, задачата на психотерапията е да помогне на клиента да се промени, а не да му помогне да промени външния свят, да реши проблема чрез субективни, вътрешни, а не чрез външни промени.

Разбира се, във всеки конкретен случай се изисква да реши каква промяна ще бъде най-адекватна, най-подходяща за екологията на човешкия живот, какво емоционално фиксиране трябва да бъде отстранено. Ако човек страда от факта, че не може да оцелее при загуба, тогава е необходимо да му се помогне „колкото и да е трудно“. Ако човек страда, защото не може да постигне щастие, защото е убеден в собствената си непълноценност (в този случай самият той играе ролята на бариера), тогава той трябва да се избави от чувството си за непълноценност, т.е., да се работи с неговите погрешни самооценъчни вярвания и убеждения.

Например, пречка може да бъде страх, който не позволява на младия мъж да обясни своите чувства на момиче или успешно да премине изпит. В този случай, е необходимо да се премахне не любовта на момичето или желанието да се учи, а страхът, който държи човек в психологическо робство.

Още веднъж следва да се подчертае, че субективната бариера обикновено е резултат от неадекватно емоционално фиксиране. Следователно, целта не е в общото и пълно избавление от желания, а в избавление от страдание. В резултат на правилно проведената работа, в човек винаги възниква чувство за освобождение и връщане към отворения свят на нови възможности, неговата способност да удовлетвори разумните си нужди нараства.

Нека повторим: същността на психологическата работа във всички случаи се състои в това, да се спаси индивида от причиняващата му страдание зависимост от обекта или от неадекватната бариера (преграда). В различните школи и традиции на психотерапията тази цел се постига с различни средства. Но във всички случаи човек трябва да стане по-свободен, отколкото е бил,  от него да стане в по-голяма степен субект на своя живот, отколкото е бил.

Пример.

При продължителна работа с девойка в депресия момичето вярва, че личното й щастие е невъзможно, защото тялото й е много грозно (което не съответства на реалността). Субективната бариера за интимност била създадена в детството, когато баща й отхвърлил опитите й да се докосне до него и изразил негативно мнение за нейната фигура. За да се избави от депресията, трябвало да бъде опровергана фиксацията в бащинското отношение, което практически не е лесно, поради обичта на момичето към баща си.

Докато проблемът не бъде решен, страданието кара индивида да се адаптира по някакъв начин към своето хронично патогенно състояние. Той прилага различни външни и вътрешни трикове (психологически защити и поведенчески реакции), за да се адаптира (за да компенсира дефицита) към него, без да разреши проблема – все пак индивидът трябва да функционира по някакъв начин. Тези техники въвеждат допълнителни изкривявания в начина на живот и емоционалното му състояние. В бъдеще самите те могат да доведат до нови проблеми и до нуждата от създаване на допълнителни начини за приспособяване.

В контекстът на психологическата консултация, установяването на психологическите защити и поведенчески реакции, които обикновено са стереотипни и твърди, като самите те са част от прожлема, се явява друга задача на психолога.

В резултат на това основният проблем поражда поредица от вторични психологически изкривявания, под повърхността на които първичният проблем може да не е видим. Ако психологът решава тези вторични проблеми, те имат тенденция да се възстановяват отново, защото без тях индивидът вече не може да се справи. Решаването на основния проблем незабавно премахва необходимостта от всички допълнителни приспособления, но за да се достигне до него и да се помогне на клиента да го разреши, понякога може да е много трудно.

Защо е така ли? Защото индивидът (Аз-ът) е използвал защитни механизми, които са невидими за него, а в много случаи тези механизми са били задействани много назад във времето – в детството, като майсторски скриват в несъзнаваното факти, събития, емоции, причинили травми.

Ето някои често срещани психологически механизми за адаптиране към основния проблем, които действат като своеобразни защити, въпреки че на практика те могат да бъдат много повече.

Агресията е първата и често срещана реакция при фрустрация (неудовлетвореност). Тя може да бъде насочено към бариерата, към целта, към самия себе си, към непознати хора, дори срещу предмети. Агресията по принцип само влошава ситуацията, но в редки изключения може да бъде  конструктивна, в смисъл на текущо решаване на проблема. Понякога тя може да се използва като метод за намаляване на вътрешния стрес. Известен е примера с прилагане на този способ в някои японски фирми, в които работникът може да победи пластмасовото копие на началника си с пръчка и по този начин да смекчи своето чувство на фрустрираност. Някои методи на психотерапията специално предизвикват човек да освободи агресията в безопасна форма.

Репресията (или потискане) се изразява в потискането на своите желания, като човек ги изтласква в несъзнаваното. Естествено, това не води до освобождаване от зависимостта. Напротив, както отбелязва З. Фройд, потиснатите желания стават още по-силни и освен това избягват съзнателния контрол. В терапевтичния смисъл няма нищо положително в потискането, но в социално отношение едва ли е възможно да се развива обществото и човека, без да е необходимо да се потискат или поне да се съдържат определени импулси (агресивни, сексуални и т.н.).

Ескапизмът (бягство) е реакция за избягване на травматична ситуация, а понякога и на други ситуации, свързани с основния проблем. Този вид поведение „спестява нервите“ и „спестява страховете“, но естествено не помага да се намери решение, да се получи истинска независимост и свобода и дори понякога създава и допълнителни трудности. Например, млад мъж (момиче), преживял провал в любовта, понякога започва да избягва такива взаимоотношения, което води до развитието на комплекс от други емоционални проблеми или момиче с висока тревожност, формирана в резултат на ранна травма по модела на родителските предписания и развиваща се върху благоприятна „почва“ от личностни предразположености (черти), постепенно формира базови негативни самооценъчни убеждения  - комплекс за непълноценност, които взети заедно я подтикват към приемане на едно стереотипно избягващо, пасивно поведение във взаимоотношенията и дейността й.

Регресията е поведение, характерно за по-ранните етапи на развитие, това е на практика неговата примитивизация. Например, в стресова ситуация хората често заемат т. нар. „вътрешноутробна поза“, издърпват колената до брадичката си и ги прегръщат с ръце. По този начин те се връщат на етапа на развитие, в който се чувстват напълно защитени и спокойни. Това помага да се преодолее един труден момент в живота, да се намали въздействието на стреса, но не решава проблема сам по себе си. Нещо повече, често това поведение позволява на човек да се освободи от отговорност за решаване на собствените си проблеми, поради обичайната позиция на малкото дете.

Рационализацията е опит да се обясни или да се оправдае поведението по някакъв необмислен начин, като истинските мотиви за това не се осъзнават. Рационализацията също позволява на човек да премахне отговорността от себе си, да я прехвърли на обстоятелства или на други хора и т.н. Хората винаги се опитват да обяснят и оправдаят поведението си, но рядко някой се опитва да го промени. Истинското разбиране на мотивите винаги носи позитивни изменения в поведението и облекчение, но и до запазване на предишната позиция, служи като прикритие на истинските причини за действията.

Сублимацията е пренасочване на човешката дейност от основния проблем, където човек не успява, към друг вид дейност, където успехът се постига, гарантиран е, дори и въображаем. Например проблем, който не може да бъде решен в реалния живот, може да бъде решен с фантазии и мечти. Човекът „не търси там където е загубил, а там, където може да намери“. Понякога служи като мощен източник на творчество, но по-често води до безплодно разхищение на енергия, до срив в личностното развитие и провал.

Проекцията е прехвърлянето на собствените си несъзнавани мотиви на поведение към обясненията на друг човек (вменяване). Така един агресивен човек е склонен да обвинява другите хора в агресивност по отношение на себе си, в ежедневния живот това се нарича „съди за хората по себе си“.  Ясно е, че проекцията не води до решение на проблема.

Аутизмът е самозатваряне на личността, изолация от комуникация и активна дейност. От това състояние е много трудно на човек да излезе. Той също е бягство, както ескапизмът, но за разлика от него, тук човек избягва напълно контактите с други, особено ако контактът засяга болезнената област.  Така се самолишава от така необходимата му външна подкрепа (протекция). Това всъщност е отказ изобщо да се види как вървят нещата, да се направи нещо и т.н.

                                                                           *    *    *

Представените като примери способи за адаптиране, позволяват на човек „да  променя ситуацията, без да се променя нищо“, промяна, която не води до решаване на проблема и запазва привързаността на субекта към страданието и патологично поведение.

Именно неудържимата сила на привързаност към целта (или стимула), прави човека „де факто“ обект по отношение на определена ситуация, т.е. прави я детерминирана, неразбираща, непроменяща, ригидна, без перспективна, монофункционална. Обратно, отслабването на фиксацията позволява на субективността на даден човек да се прояви, т.е., да се активизират неговата дейност, разбирането за себе си (осъзнаването), способностите за промяна, творчеството и самоусъвършенстването, създаването на своя перспектива и многоизмерност.

По тази причина всички методи, които позволяват да се отслаби робската, патологична зависимост на човек от някакъв обект, мисъл, образ или състояние, се явяват психотерапевтични по своите действия и значения. Всички методи, които усилват зависимостта или заместват една зависимост с друга, още по-силна, трябва да се считат за антитерапевтични.

Пример:

В Америка една жена умряла с тегло 457 кг. Само веднъж тя успяла да отслабне до 200 килограма, но не издържала и отново започнала да дъвчеше любимите си сандвичи от свинско месо. Преди смъртта си тя признала, че постоянното дъвчене на сандвичи я спасявало от спомените за жестоко изнасилване в младостта си.

Представете си, че тази жена е преминала през обучаващ курс и на нея и бъде внушено отвращение към мазнини и висококалорични храни. Тя ще загуби от теглото си, но какво ще прави с основния си проблем? Психичното страдание не е излекувано, трябва да бъде забравено. Ясно е, че може да има изход: самоубийство, наркотици, алкохол … и само психотерапията е тази, която може да освободи човек от унищожаващото хронично  страдание, а тогава няма да му се наложи да търси деструктивни изходи.

Методите, прилагани в психотерапията и консултирането обикновено са насочени към разкрепоставане (освобождаване от фиксацията) на субекта. По тази причина се използват определени техники за пробуждане на инициативността; на способностите да се вземат решения и да се прилагат; на способи за повишаване на осведомеността и осъзнаване състоянието на проблема, както и разбиране на своите чувства и желания; техники за промяна на обичайните начини на поведение и мислене; методи за стимулиране на творчеството и самостоятелно развитие; методите за създаване на смисъл в живота; откриване на нови възможности за личността и нови способността да бъде истински обект на живота си. Всички те работят срещу първичната патогенна фиксация, срещу запазването на състоянието на „човекът-обект“

Проблемът може да бъде с различно ниво на сложност, което зависи от интензивността на вътрешните енергийни потоци (емоции), които са свързани с вътрешните бариери, а също и от различните типове проблеми - в зависимост от конкретните нереализирани стремежи и конкретните начини за болезнено приспособяване към тази ситуация.

В психиатрията има подробна класификация на различни психиатрични разстройства и терапевтът трябва да бъде запознат с нея. Тази класификация обаче не разглежда психичните разстройства като прояви на един или друг психологически проблем и отделя непроницаемата стена между обикновени психологически трудности от „заболяванията“.

Схемата, показана на фиг. 2 отразява опит за предложение на „периодична таблица“ с някои психологически проблеми, включително т. нар. болести. Подчертаната (удебелена) стрелка във всеки правоъгълник условно обозначава силата, свързана с емоционалната енергия. Вертикална удебелена черта разделя зоната на психичното здраве (ляво) от зоната на „заболяването“ (дясно), въпреки, че тази граница е до голяма степен условна. Белите стрелки свързващи правоъгълниците съответстват на нивото на проблема и показват, че индивидът преминава от едно ниво към друго. Те обаче показват, че всички нива са на един ред – от максимална проява на субективност на индивида до все по-дълбоко и системно разрушаване на личността.

image

                                      Фиг. 2. Нива на психологическия проблем

Предложения обяснителен модел е твърде опростен, но той е необходим, за да се подчертаят някои общи тенденции. Всички проблеми се намират на различни нива по отношение на трудностите при тяхното решаване и по отношение на дълбочината на „увреждането“ на личността. На всяко ниво има различни видове психологически проблеми, например на нивото на неврозите има много различни видове неврози. Въпреки това, нивото на сложност на различни неврози е приблизително една и съща, тъй както при неврозите е нарушена една или друга сфера на взаимодействие със света, но не е нарушена структурата на личността, както например при психопатиите и не е нарушена адекватността при възприемане на реалността, както при психозите.

 

1.Ниво свръхнорма.

Това е нивото, което според А. Маслоу постигат самоактуализиращите се индивиди. Той счита, че те не са повече от 1% от общия брой хора, но именно те са водещата сила на човечеството. „Обикновените“ хора също могат да достигнат това ниво, но бързо се връщат в предишното си състояние. На това ниво човек често изпитва вдъхновение, озарение, щастие. Съзнанието е особено ясно, а в главата непрекъснато нахлуват  творчески идеи. Тези хора действат гъвкаво, спонтанно, искрено и ефективно. Повечето хора, живеещи на това ниво се оказват истински гении в една или друга област, макар че понякога те могат да понижат нивото си и да се проявяват не в най-добрата си страна.

При такива хора почти няма неврози и те много лесно понасят психологически травми. Те се характеризират с лекота, отсъствие на стереотипи, липса на емоционално и физическо напрежение. Може да се каже, че на ниво свръхнорма липсват каквито и да е проблеми, но всъщност, това не е така. В по-голямата си част това са проблеми на творческата реализация в света или проблеми, свързани с разбирането на духовната страна на живота. За да разберат проблемите на такива хора, човек трябва поне от време на време да бъде на това ниво. Степента на тяхното фиксиране е минимална и способността да се освобождават от нея е максимална, те са психологически най-свободните и най-силно изразяващи своята субективност.

2. Ниво норма

Това е нивото, на което също всичко изглежда благополучно. Така нареченият нормален човек е добре адаптиран към социалната среда, той се справя успешно с работата и семейните си отговорности, но не без трудности и неприятности. Съзнанието му ясно, емоционално състояние в по-голямата част комфортно, има такова ниво на щастие и вдъхновение, което обикновено изпитва човек преживяващ на ниво свръхнорма, което обаче той може да достигне само от време на време. Той е достатъчно гъвкав, за да реагира на променящите се ситуации без напрежение, но няма постоянно чувство за лекота, полет и вдъхновение.

Типовете проблеми, с които се сблъсква един „нормален“ човек, също са съвсем нормални: трудности при адаптирането към променените ситуации; трудностите при обучението; при извършването на сложна дейност и работата; развитието на творческия потенциал; развитието на способностите и т.н.

На това ниво, конфликтът между желанията и препятствията (бариерите, препятствията) не е прекалено голям, а освобождаването от фиксирането става лесно, когато се изложат на разумни аргументи.

Няколко думи за понятието „норма“. Въпреки че определението за норма в науката все още е много проблематично, могат да се откроят два основни подхода към това определение. Първият се състои в това, че за норма се признават всички свойства на индивида, които са средни показатели и са присъщи за дадена популация или група. Лице, при което тези свойства се отклоняват от средните показатели  се приема за извън нормата.

Вторият подход се използва интуитивно от психиатрията и обикновените хора в ежедневието. За норма се признава всичко, което не е „не-норма“, а „не“ е това, което напълно съвпада с общоприетото и обичайното.

Човек, който твърди, че две плюс две е пет, се различава рязко по своите съждения от очевидния за всички, универсален (а не среден) възглед за живота, той лесно може да бъде разпознат като анормален или не съвсем нормален. Анормален е например човекът, който твърди, че съседите го преследват с помощта на телепатия.

Следователно, всичко което не съответства на очевидното, твърдение с което почти всички се съгласяват се счита за абнормно. Последната дефиниция е най-използваната, т.е. операционализирана. Трябва обаче да се разбере, че понякога тази дефиниция принуждава да се  признават някои анормални хора  като гениални, т.е., поведение, което противоречи на очевидността се отличава с мъдрост, проницателност, логика, а заключенията му се потвърждават от практиката.

3.Ниво на поведенческа дезадаптация.  

Това ниво може да се нарече нивото на невротични реакции – индивидът не е добре адаптиран към определени области на живота. Временно не се е справял с редица елементарни житейски ситуации, неадекватно е реагирал на трудностите, имал е проблеми с комуникацията. В сравнение предишното ниво, тук неговото съзнание е по-малко ясно и по-тясно, особено по отношение на самосъзнанието; логиката понякога е нарушавана; личността често изпитва отрицателни емоции и напрежение.

Проблемите, с които се сблъсква обикновено се отнасят до взаимоотношенията с други хора; трудности в работата и в училище; несигурно поведение; неадекватни емоционални реакции и т.н. Временно на това ниво могат да постъпят „нормални“ хора, но бързо го напускат. Хората, които живеят на това ниво постоянно, често показват подобни сривове.

Те са фиксирани и постоянно се чувстват разочаровани. Сривовете настъпват тогава, когато е засегнатата зоната на фиксираност (болнотто място). Тогава пълно адекватна реакция е невъзможна за тях. Гъвкавостта е до голяма степен е загубена, те могат да се сдържат, но не могат да се освободят от фиксацията, въпреки че често я осъзнават. Тяхната субективност е частично повредена в житейски области, свързани с фиксирането, като проявяват стереотипни реакциии.

4.Ниво на емоционални нарушения.  

На това ниво индивидът изпитва временни (няколко дни, понякога седмици), но много сериозни невротични състояния: депресивни състояния, изблици на гняв, отчаяние, чувство за вина, тъга. Тези състояния постепенно преминават и не се повтарят редовно. Възможно е да има хронични, но не твърде силни, отрицателни емоционални състояния. Всички признаци, споменати по-горе, сега при емоционалните нарушения се усилват: съзнанието се замъглява и стеснява, губи се гъвкавостта на мисленето, вътрешното и телесното напрежение се увеличава.

Типове често срещани проблеми, характерни за това ниво са: загуба на любим човек; разочарование в любовта; неспособност да се реализират важни цели; трудни взаимоотношения в семейството; загуба на смисъл в живота; последици от стрес, страх и др.

Фиксирането е по-силно, а логическите аргументи не помагат на индивида да се освободи. Способността да бъде субект е сериозно увредена, много форми на жизнена дейност излизат извън сферата на интересите или се затрудняват, хоризонтът на съзнанието се стеснява, способността да се общува и да разбират други хора намалява. Общата адаптивност не страда, но стереотипите се увеличават. Индивидът сякаш обикаля в кръг, завързан с въже за проблема си, който е поставен в центъра на този порочен кръг.

5.Ниво на невроза.

Това ниво традиционно се отнася към нивото на заболяванията, но с психологически подход в основата на това нарушение може да се открие психологически проблем. Впрочем, съвременната медицина счита неврозата за психогенна, както и за обратима болест.

Невротичните състояния и реакции стават постоянни (или периодично се повтарят). Към тях се отнасят такъв тип проблеми (или адаптации) като: натрапчиви страхове (фобически неврози), обсесивна невроза (обсесивно-компулсивно невроза), хипохондрия, хистерия, невротична тревожност, анорексия, булимия и т.н. На същото ниво на сложност може да бъдат поставени психосоматични заболявания, които обикновено са свързани с: астма, хипертония, стомашни язви, алергии, главоболие, както и много други, както и проблеми като алкохолизъм и пушене. Тук следва да се включи и  явлението посттравматичен стрес.

Във всички тези случаи в основата на „заболяванията“ стоят дълбоко психологически фиксации, обикновено свързани с особености в детското развитие (с изключение на посттравматичния стрес). Това може да бъде кастрационен комплекс (според З. Фройд), комплекс за непълноценност (според А. Адлер), неадаптиран житейски сценарий (според Е. Бърн) и други психологически фактори.

Фиксациите тук са силни, както по отношение на тяхната ригидност, така и по отношение на силата на самите фиксирани чувства. Освобождаването от фиксацията не се поддава на съзнателно усилие, човек усеща своето безсилие пред проблема. Фиксацията не допуска в съзнанието истинските причини за фиксирането, използва защити (в психоаналитичния смисъл), за да се избегне именно това разбиране. Субективността е увредена в по-голямата част от житейските сфери, съзнанието е ограничено, стереотипите са усилени, мускулното и психологическо напрежение растат, увеличава се обема от негативни емоции. Появява се чувство на безсилие, безпомощност и безнадеждност (т.е. обективни състояния).

6.Ниво на психопатия (или разстройство на личността).

Тук се включват болезнени изкривявания на характера, т.е. тук става дума за изкривявания на самата личност. Визират се шизоидните, хистероидните, епилептоидните, хипертоничните и други видове психопатии. Към това ниво се отнасят сексуалните извращения, маниакални типове поведение, патологични лъжци, наркомании и др.  

Съзнанието на такива хора не е толкова замъглено или стеснено, колкото изкривено. В техния вътрешен свят доминират негативните емоции: гняв, страх, омраза, отчаяние… Понякога това е външно невидимо, но в критична ситуация тези емоции се проявяват в патологична форма. Постоянното напрежение се усеща като специфична мускулна броня. Медицината отнася проблемите на това ниво както към патологията на нервната система, така и към особеностите на възпитанието в детството. Психолозите виждат психологическите причини, коренящи се в най-ранното детство или дори в пренаталния период.

Субективността на това ниво е още по-засегната, а фиксацията е още по-силна. В убежденията, емоциите, поведението и мисленето могат да бъдат проследени много ригидни и твърди структури, които не позволяват на индивида да действа свободно, подчинявайки го на себе си в противоречие с логиката за собствената си изгода. Картината на реалността не е изкривена, но отношението към някои аспекти на реалността е патологично изкривено. Самият субект е изкривен, но не може да забележи собствената си метаморфоза или не иска да я променя. Тази промяна на личността генерира много силно и ригидно първично фиксиране.

Наркоманите например се характеризират с това, че излизат от страданията си с помощта на наркотични вещества, като изкуствено се превръщат в пасивни обекти, привеждат се в „свръхнормално състояние“, но веднага след като наркотикът свърши, те като „залепени с лепило или привързани с ластик се връщат в предишното си съществуване, което сега им изглежда още по-ужасно“. Наркотиците ги превръщат от субекти в обекти, като им позволяват временно да компенсират първичното си страдание, пораждащо неосъзнати фиксации.

7.Ниво на психоза.

Към това ниво се включват: остри психотични заболявания, шизофрения, маниакално-депресивна психоза и други психози. Към това ниво следва да се отнесе и епилепсията, която формално не е свързана с психози.

Характерното за психозите е, че възприемането на околния свят е нарушено, т.е. болният не възприема правилно лицата и събитията около него и съобразно с това и поведението му е ненормално или както се казва на психиатричен език, поведението му не е адекватно. Душевно болният се ръководи в своите постъпки от илюзии и халюцинации, т.е.,  от измамни образи, чиито обекти в момента липсват в действителността, а също така и от налудни мисли, които не отразяват правилно съществуващите отношения между хората.

Човекът до голяма степен престава да контролира поведението си с помощта на съзнанието. Напрежението се увеличава невероятно, например, наблюдава се хипертензия (свръхнапрежение) на мускулите при шизофрениците. Негативните чувства с невероятна сила (омраза, страх, отчаяние) са потиснати от огромното усилие на волята, което на повърхността може да изглежда като емоционална тъга. Субективността е засегната в крайна степен, при някои пациенти тя се изразява в пълен ступор (шизофреници-кататоници). Проблемите на това ниво на медицината се определят изключително като мозъчни заболявания, въпреки че тази хипотеза все още не е доказана, както не е доказана хипотезата за психологическата природа на подобни заболявания.

                                                                     * * *

Всички изредени по-горе нива на човешките проблеми, представляват всъщност степени на „падение“ на личността. Те се характеризират с влошаване на следните жизнено важни параметри, проследени от ниво „свръхнорма“ до ниво „психози“:

-съзнанието от пълна яснота преминава към все по-стеснени и затъмнени състояния;

-степента на саморазбиране (осъзнатост) и саморегулиране също се влошава с прехода към всяка следваща степен;

-емоционалното състояние от най-радостните и прекрасни форми преминава към състояния, които могат да бъдат характеризирани само като усилваща се интензивност на отрицателните емоции с прехода от един етап към друг;

-гъвкавостта на мисленето и поведението намалява с прехода от една степен към следващата, водеща до най-ригидни варианти, а способността за творчество намалява;

-при прехода от една стъпка към друга се увеличава психологическото и мускулното напрежение: от леко и спокойно състояние на ниво „свръхнорма“ до постоянно мускулно пренапрежение и дори кататония на нивото на психозите;

-чувството за свобода и автономност на човек от пълна увереност в себе си, в своите способности и права, се свежда до убеждението, че човек е робот, командван от чужди сили;

По този начин всички психологически проблеми могат да бъдат изредени в един ред, който се характеризира с влошаване на определени параметри на психичното здраве (това не се отнася до периода на ремисии), най-важните от които са емоциите и чувствата. Те се оказват системно-образуващ фактор на психологическите проблеми, тъй като те съответстват на нереализираните стремежи на индивида. (вж. фиг. 2).

Всички нива на проблемите се различават едино от друго преди всичко по степента на фиксиране на индивида към една или друга нереализирана (невъзможна) цел. Именно това фиксиране води до загуба на свобода и автономия, стесняване на съзнанието, загуба на гъвкавост на мислене, отрицателни емоции, често насочени към себе си, мускулно пренапрежение, т.е., до все по-голяма загуба на субективност и придобиване на качествата на страдащият от болест човек. Ключови фактори са енергийната мощ на фиксираните чувства и способите за адаптиране, избрани от индивида.

С други думи: психологическото и психическото здраве са пълноценното субективно състояние на индивида.

Всички психологически проблеми представляват по същество едни или други форми,  свързващи преход на личността от субективно към обективно състояние. Свързаността със субективно състояние се явява съдържанието на психологическия проблем. Психологът не трябва и не може да лекува психичноболни хора, той трябва да може да различава нивата и типовете психологически проблеми, с които се сблъсква в практиката си и да не поема задачи, които са извън неговата компетентност. В същото време, той може да консултира по психологически проблеми дори и тези индивиди, които са на границите на психичната норма, те също имат психологически проблеми. Във всички случаи той трябва да способства за освобождаване на субекта от една или друга емоционална фиксация. 

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х.,Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Васuлюк Ф. Е. Психология переживания. Москва, 1984.

3.Гроф С. Путешествие в поисках себя. Москва, 1994.

4.Каплан Г. И, Сэдок Б. ДЖ. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

5.Карвасарский Б. Д. Психотерапия. СанктПетербург, 2000.

6.Кениг К. Когда нужен психотерапевт. Москва, 1996.

7.Комер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Москва, 2005.

8.Перлз Ф. Гештальт-семинары. Москва, 1998.

9.Роджерс К. Консультирование и психотерапия. Москва, 1999.

10.Свит К. Соскочить с крючка. СанктПетербург, 1997.

11.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

12.Юнг К. Г. Аналитическая психология. СанктПетербург, 1994.

image

Категория: Други
Прочетен: 436 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                         Ролята на психичните травми от детството.

                                          (страници на психолога в училищния сайт)


Много от нещата, които се случват с нас като възрастни, имат своите дълбоки корени в детството.

Когато станем възрастни, ние се опитваме да разберем себе си и своите проблеми. Често обаче дори не подозираме, че нашите настоящи проблеми и конфликти са свързани с периода на детството и случилите се тогава детски травми.

Най-травмиращите за нас са травмите от детството, защото често не ги помним и затова не ги осъзнаваме. Те „седят“ много дълбоко в подсъзнанието ни и особено силно и незабелязано засягат нашия живот. Всяко нарушение в семейната система се отразява не само на възрастните, но и в детето.

Травматичният опит често е свързан с заплаха за живота или безопасността, но всяка ситуация, която оставя дете в състояние на шок или самота, може да бъде травмираща, дори и да не включва физически наранявания. Емоционалните травми представляват болезнен опит от детството, който ни е изградил като зрели личности. Той ни е направил такива, каквито сме и ни кара да реагираме по определен начин на несгоди и трудности.

Като деца всички ние се научаваме да реагираме на едни или други обстоятелства, като повтаряме поведението на родителите си. Съзнателно или не, ние правим това поради факта, че все още не сме в състояние да изградим собственото си поведение въз основа на нашия опит. Родителите ни учат на всичко и затова са много важни фигури за нас.

За детето и неговото бъдеще са особено важни не отделните постъпки на  родителите, а тяхната житейска позиция: дали те живеят като любящи хора, помагат ли си взаимно, уважават ли се,  последователни ли са в своите убеждения за хората или нещо ги прави зли, тревожни, вътрешно раздвоени. Често самите родители страдат от психологически проблеми и неразрешени конфликти и дори без да осъзнават показват на своите деца неправилни примери за поведение.

Има теория, според която много от неразрешените си психични проблеми родителите  предават на децата си и то в утежнена форма. Този пренос се осъществява чрез „внушения“ от родителя към детето в ранна детска възраст. Родителите предават на децата своите „родителски представи“ (директиви) за това как трябва да живеят, да се отнасят към хората, да се грижат за родителите и възрастните и т.н.,  без дори да се замислят за факта, че техните „представи“ не само причиняват собствени проблеми, но и могат да разбият целия живот на детето.

За да получим по-задълбочено разбиране за същността на травмата, следва да се обърнем към произхода на думата „травма“. Тя има гръцки произход и означава „рана“. Това означава, че психологическата травма е увреждане, което засяга душата, поставяйки я пред тежки изпитания.   Според Ерих Фром: „Травма е такова събитие, което надхвърля онова натоварване, което човешката нервна система не може да понесе".

Често срещани ранни травми са: страх от изоставяне; страх от отхвърляне;  унижение; предателство или страх от доверяване; несправедливост.

Ранната психологическа травма се отличава със следните характеристики:

1.Тя винаги е неочаквана. Не можете да се подготвите за това. Тя, като правило, потапя детето в чувство на безпомощност, неспособност да се защити. Много често в момента на травмата то попада в емоционален ступор, без да изпитва силни чувства, то не може да се ядоса или да се спротивява, да даде отговор. То дори не знае как и с какво е свързано това. Едва по-късно емоционалността се включва и детето може да преживее болка, ужас, срам, страх и т.н. Силната, непреодолимата психична травма може да бъде изтласкана и потисната, и да не се възпроизвежда на съзнателно ниво с години, но нейните последващи действия продължават да действат и определят поведението на човек в неговия вече възрастен живот.

 

2.Тя се е случила в ситуация, в която детето не е достатъчно голямо, за да може да се справи. То се оказва напълно беззащитно пред промените, които причиняват травмата в неговия живот. От този момент нататък, то практически не може да понася атмосфера на непредсказуемост (непредвидимост),  опитва се да организира своя свят по нов начин, внимателно обмисля всякакви възможни стъпки и последствия и реагира болезнено на всякакви промени. Безпокойството става негов вечен спътник, желанието да контролира света около него става неотложна необходимост.

 

3.Детската травма променя света. Преди травмата детето вярва, че светът е устроен по един начин: то е обичано, винаги ще бъде защитено, то е добро, тялото му е чисто и красиво, хората са доволни от него и т.н. Травмата може да направи съществени корекции: светът става враждебен, близкият човек може да предаде, да накаже или унижи, тялото му трябва да бъде коригирано, то не е така красиво, то е  глупаво, недостойно е за любов и т.н.

 

4.Впоследствие с напредването във възрастност, при такъв човек винаги може да възникне ретравматизация. Това означава, че детето дори да порасне, безсъзнателно винаги може да  „организира“ и възпроизведе събития, които повтарят емоционалния компонент на травмата. Ако в детството си то е било отхвърлено от връстниците си, то в по-късния живот, събитията и хората около него така ще му влияят, че то със сигурност ще предизвика отхвърляне на другите и отново ще страда от първичната травма.

 

5. Травматизираните деца, които вече са пораснали, често не могат да си позволят да бъдат щастливи. Тъй като щастието, стабилността, радостта, успехът, сигурността – са се случили до появата на травмата. Те са били радостни и щастливи, но изведнъж техният свят се е променил и се променил по катастрофален начин за детското съзнание. Оттогава потребностите от щастие и сигурност за тях предизвикват усещането за неизбежна предстояща катастрофа.

 

6. Травмата не винаги е едно ключово събитие. Тя може да бъде постоянен психологически натиск върху детето,  опит то да бъде променено, критика с която то живее всеки ден, усещане, че не е обичано, не е нужно на родителите, постоянно чувство за вина за това, което то прави или не прави. Често детето расте с някои понякога лошо осъзнавани от него послания: „Аз трябва да се подчинявам“, „Всички около мен, са по-важни от мен“,  „Аз никога не мога да съм успешен“, "Аз не съм нужен на никой“, "Аз съм виновен за всичко" и по-точи начин хората около детето буквално осакатяват психиката му, създавайки ретравматична реалност. Работата с такива послания, които в живота на възрастните са твърдо вградени в умствената рамка, не е лесно. Още повече, че порасналото дете дори няма спомен как са се появили в света му тези послания.

 

7. Колкото по-рано е станало нараняването (травматизирането), толкова по-трудно е неговото лечение. Ранната травма е слабо запомнена. Тя се вписва в психологическите конструкти на детето, като се променя и оцелява в новите условия на възрастност, като въздейства и изопачава света по такъв начин, че в крайна сметка да се повтори, т.е. възрастният да преживява и да възприема света и себе си така, както в ранното си детство.

Да допуснем, че вече сте разбрали: „Нещо не е наред в живота ви" – изведнъж си спомняте събития, които биха могли да повлияят на актуалното ви състояние. Но не всеки е готов или има възможност да отиде при психолог, а понякога просто е трудно да бъде искрен дори със себе си.

Какво трябва да направя? От къде да започна? Опитайте следното упражнение:

Представете си в най-малки детайли една травматична ситуация, която можете да си припомните най-ясно и цялостно. След това напишете разказ за това по следната схема:

1.Кой освен вас беше участник в събитието (майка, баща, учител, съсед, деца и т.н.) - опишете дрехите (цвят, плат, стил), възраст.

2.Емоции, чувства, изражение на лицата на участниците (злоба, радост, гняв, тъга, състрадание ... чувство на несигурност, страх, агресия, изненада, неразбиране, усещане за нереалност на случващото се);

3.Където се е случило събитието и предметите, които са били там (вкъщи – мебели, играчки; на улицата – сгради; на пътя – асфалт, магистрали, селища; растения –  дървета, цветя, трева, храсти; в училището – в класната стая, коридора, двора, тоалетната;  в транспорт – автобус, влак, самолет, лодка и т.н.).

4.Какъв е бил сезонът, времето на деня, звуците, миризмите, докосванията – всичко, което си спомняте.

5.Сега си представете, че сте в настоящето и се намирате в същия този разказ, който сте описали. Сега можете спокойно да си спомните, как сте се чувствали като дете по отношение на агресора, какво сте направили, какво искахте да направите, но сте се страхували? Сега можете да направите това, защото не сте сами и има някой, който да ви защити! Какво ще кажете и ще направите сега? Опишете своите думи и действия във вашия разказ.

6.Как мислите, какъв би бил изразът на лицето на човек, който не е свикнал да се сблъска в такава ситуация? Какви емоции предизвиква във вас този човек сега? Какви асоциации имате, когато погледнете изражението на лицето му (може би той изглежда като животно, плод, насекомо?) Какви чувства ви обземат спрямо него сега? Какво мислите за този човек? На колко години е сега? Как изглежда? Какво мислите за него днес? Какво  ново научихте за себе си? Прочетете историята си и след един ден анализирайте вашите мисли и чувства!

Това е само първата стъпка по пътя към себе си. Разбира се, не е възможно най-тежките травми да преработите сами (те има силни защити и за тяхното преодоляване е нужна помощта на психолог). Ако сте опитали това упражнение няколко пъти и не можете да си спомняте и опишете емоциите, чувствата и мислите си, тогава може би е време да се обърнете към специалист.

И накрая оптимистично и поучително една притча.

„Преди много време в древен град живеел учител, заобиколен от ученици. Най-способният от тях веднъж се замислил: „Има ли въпрос, на който нашият Учител не може да даде отговор?“ Той отишъл сред една цъфтяща поляна, хванал най-красивата пеперуда и я поставете между дланите си. Пеперудата се залепила по пръстите и дланите на ръцете му и го гъделичкала. Усмихвайки се, той отишъл при учителя и попитал: „Кажи ми Учителю, каква пеперуда държа в ръцете си: жива или мъртва?“ Той държал здраво пеперуда в юмрук и си мислил, ако Учителят каже  жива, то ще стисна ръка и пеперуда ще умре, ако той каже мъртва, тогава ще отворя ръката си и ще я освободя жива. Без да погледне в ръцете на ученика, Учителят отговорил: „Всичко е в твоите ръце“.

Пеперудата е символ на душата, а Учителят е образът на „Аз-ът“ на самия ученик. Възможността за освобождаване на душата зависи от това, на какъв етап от пътуването към майсторство се намира ученика. Това е една интерпретация в контекста на темата! А какво мислите вие?

image

Категория: Други
Прочетен: 516 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        Роля на вътрешната картина на болестта, при

                                  определяне психичния статус на пациента (типология)

  

Вътрешна картина на болестта е термин, въведен в руската медицина от А.Лурия през 1935 г. (виж. Лурия Р.А. Внутренняя картина болезни и ятрогенные заболевания (5-е изд.). - М.: Медицина, 1977. - 112 с).

По дефиниция на Лурия, вътрешната картина на болестта е всичко, което пациентът чувства и преживява, цялата маса на неговите усещания, не само локалните болки, но и общото самочувствие, самооценка, самонаблюдение, представи за болестта, за причините, за всичко свързано с пациента, идващ при специалиста (лекар, психотерапевт), целия огромен вътрешен свят на болния, който се състои от много сложни съчетания от възприятия и усещания за емоции, афекти, конфликти, психични преживявания и травми.

При изготвяне на психичния статус на пациента, при написване на последващата формулировка на случая и при планиране на подходите за лечение и рехабилитация, от съществено значение е отношението на пациента към собственото си състояние (критика на болестта), което пряко засяга както лекуващите го, така и неговото обкръжение.

В руската клинична психология и медицина, Л.И. Васерман, В.В. Иовлев, А.Я. Вукс  - психиатри и психолози от Санкт Петербургската школа, систематизират типология за отношението на видовете пациенти към своето заболяване.  В съответствие с разработената проста методология за психологично диагностициране на видовете взаимоотношения с болестта, те разграничават следните типове пациенти:

1.Хармоничен (Х). Има трезва оценка за състоянието си, без склонност да преувеличава опасността или да вижда всичко в мрачна светлина, но без да подценява сериозността на болестта. Стреми се активно да съдейства за успеха на лечението. Не желае да натоварва другите с трудностите, с грижата за него. В случай на неблагоприятна прогноза (по отношение на инвалидността) – може да пренасочи интересите си към други области от живота, достъпни за него. При благоприятна прогноза – реагира с концентрация на внимание, грижа, интереси за съдбата на близките и техната дейност.

Ергопатичен (Еп). Реагира с „бягство от болестта в работата”, т.е. със стремеж, независимо от тежестта на болестта, да продължи да работи. Понякога работата стига до обсебване и придобива по-голяма значимост от заболяването. Има избирателно отношение към изследването и лечението, обусловени от желанието на всяка цена да запази професионалния си статус и възможността за продължаване на активната работа.

Анозогностичен (Aн). Отрича доказателствата за болестта. Отказ за преглед и лечение. Лекомислено отношение към болестта и лечението – всичко само по себе си ще оправи”. Желание да получим всичко от живота, въпреки болестта.

Тревожен (T). Безпокойство, подозрение по отношение на неблагоприятния ход на болестта, усложнения, неефективност и дори предвиждане за опасности от лечението. Търсене на нови методи на лечение, нова информация, на „авторитети”. Настроението е тревожно. Този тип предпочита да слуша мнението на другите, а не непрекъснато да се оплаква. Страховете са насочени към възможни усложнения на болестта, неуспех на лечението, други неуспехи (в работата, семейството и т.н.). Въвежда защити от тревожността - знаци и ритуали; склонност към обсесии и компулсии.

Хипохондричен (Х). Фокусира се върху болестните симптоми и други неприятни усещания, изпитва желание постоянно да говори за тях с обкръжението си. Преувеличава действителните и търси несъществуващи болести и страдания. Съчетава желанието да бъде лекуван и липсата на вяра в успеха, непрекъснато има изискванията за задълбочени прегледи и същевременно изпитва страх от вреди и болезненост от процедурите.

Неврастеничен (Н). Избухлив, раздразнителен особено при болка и дискомфорт. Раздразнението се излива върху първия човек и завършва с покаяние и сълзи. Нетърпимост към болката. Нетърпелив, не е способен да чака облекчение. Поведение тип „раздразнителна слабост.

Меланхоличен (М). Неверие в оздравяването и в успеха на лечението, дори с явно подобрение на обективните показатели. Загуба на интерес към живота. Депресия, песимистичен поглед към всичко наоколо.

Апатичен (Aп). Безразличие към изхода от заболяването и резултатите от лечението. Загуба на интерес към живота. Пасивно подчинение на препоръките на лекаря, дори при настойчива мотивация.

Сензитивен (C). Загриженост за възможното неприятно впечатление, което новината за болестта може да създаде на другите. Опасение, че другите могат да станат пренебрежителни, че ще го приемат за непълноценен човек.  Страх да не се превърне в тежест за близките.

Егоцентричен (Eг). Болестта му е на показ. Страданията и преживяванията на пациента трябва напълно да завладеят вниманието на другите. Другите хора, нуждаещи се от внимание са конкуренти, отношението към тях е враждебно.

Параноичен (П). Болестта  му е резултат на злонамереността на някого, на „лошо око и „магия”. Отнася се с подозрение към процедурите и лекарствата. Лекарят често е обвиняван в небрежност, лошо намерение и затова заслужава наказание.

Дисфоричен (Д). Настроението е мрачно, озлобено, налична е ненавист към здравите. Има изблици на гняв с обвинение за болестта си към другите. Близките хора трябва да му угаждат във всичко.   

 

Психичния статус включва определяне стила на общуване между лекаря (психотерапевта) и пациента и разработването на подходящи програми за лечение и профилактика.

Най-лесно се изгражда връзка с пациент, чието отношение към заболяването е хармонично. При този пациент по правило няма проблеми при общуването със семейството и медицинските работници. Лекарят препоръчва на тях пълна програма за лечение и рехабилитация, имайки всички основания да се надява, че сътрудничеството ще бъде плодотворно.

Ергопатичният (Еп) и Анозогностичният (Aн) типове са обединени по признак „отричане на болестта”, „бягство в работа”, „стремеж да се завърне колкото може по-скоро към работата си” – при ергопатиците и „непризнаване на очевидната болест” – при анозогностиците.  При тях специалистът е длъжен да представи рационална информация за болестта на пациентите и на семействата. Въпреки това, двата типа пациенти не са склонни да си сътрудничат или го правят с неохота, а когато почувстват облекчение са склонни да преустановят лечението си самостоятелно до следващото изостряне.  Поради това при работа с пациенти от тези видове и техните семейства, трябва да се обърне специално внимание на програмите за спешна и неотложна помощ, както и на методите за лечение при обостряния.

Тревожният пациент изисква родителски” подход. В работата с такъв пациент лекарят трябва да бъде търпелив, да предостави на пациента и на семейството му информация за заболяването и да предложи пълна програма за лечение и рехабилитация. Пациентите от тип Т” са отзивчиви на сложни програми за лечение и рехабилитация. Те трябва да бъдат насърчавани и поощряване от време на време. Въпреки това, лекарят трябва да бъде подготвен за това, че тревожността ще тлее в пациента и той ще търси и ще намира нещо, за което да се притеснява. Тревогата като конституционна черта обикновено съпътства човека, като сянка през целия му живот.

Хипохондричния тип отношение към болестта предвещава много неприятности на специалиста.  В гамата от усещанията е необходимо да се отделят усещания, свързани с увреждания на органите, от сенестоалгии и сенестопатии.  Пациентът и неговото семейство трябва да получат рационална информация за заболяването и адекватни препоръки. Известно е, че хипохондриците притесняват семейството си с непрекъснатите си оплаквания и много семейства са склонни да притискат специалистите. Хипохондричния тип пациент и специалиста са „обречени на взаимно многогодишно сътрудничество. Добро” за този тип не се случва никога, на лекаря не трябва да разчита и не трябва да се  благодари. Хипохондричните пациенти изпълняват лечебните програми и рехабилитацията, като често им придават причудлив облик (...прочетох за това ..., „…за това са ми казвали…”). Желателно е за тези пациенти да се назначат контролни срокове за прегледи (...елате след един месец, направете анализ на кръвта, ЕКГ ...). Ако това не стане, пациентът може да се „покани в клиниката.

Пациент с неврастеничен тип отношение към болестта има раздразнителна слабост. Той се дразни дори при регистрацията при специалиста, при назначаването на прегледите. Когато посещават лекар и медицинска сестра, раздразнението лесно се „изплисква” по техен адрес. Медицинският специалист не трябва да влиза с този тип в дълги оправдателни дискусии. Вината (явна, но по-често мнима) трябва да се приеме от специалиста, да се съгласи, че не всичко е перфектно в нашия медицински магазин. Това незабавно успокоява пациента. И тогава отношенията с него се изграждат на нивото на рационалната информациятип възрастен-възрастен.

Меланхоличният (депресивен) тип изисква майчин метод на общуване. По време на изследването и лечението, този тип пациент трябва да се насърчава, да се хвали за отделни постижения и успехи. Този тип пациенти са отзивчиви към комплексни програми за лечение и профилактика.

Пациентът  апатичен тип изповядва принципа: „Моята работа е да бъда болен. Вашата работа е да ме излекувате, ако имате такова желание. Работейки с пациенти от апатичен тип, лекарят и медицинската сестра трябва да поемат цялата инициатива. Подкрепата на семейството е желателно. Пациентът от този тип изисква от специалистите, майчин” подход на психотерапия. Той трябва да бъде постоянно разубеждаван в явни и мними  страхове, да му се внушава увереност в положителните резултати от лечението.

Пациентите тип „сензитивен”  обикновено имат истерични черти на характера, като в болестта тези черти се изострят.  Основното нещо при работата с такива пациенти е да се избегне поробване” на специалистта, пагубно е да се изпълняват всичките му капризи, не трябва да се позволява изземване на властта. Трябва ясно да се определи „Кой кого лекува Вие мен или аз Вас”. Пациентът винаги ще се стреми да понижи специалиста до себе си или „по-ниско”. Отношенията трябва да бъдат изградени официално, от типа възрастен-възрастен”.

Отношението на параноичният тип към болестта не е рядък феномен. Тук присъстват „злото око и „магията“ като причина за болестта, които се срещат много по-често, отколкото повечето лекари мислят. Необходимо ли е пациентът да бъде разубеден от грешката на неговото лечение за генезиса на болестта? Този въпрос се решава индивидуално. Ако пациентът вярва в уроки и „магии“, предизвикали заболяването“ и иска да ползва услугите на екстрасенси и магове, които се специализират в прочистване на къщата“ не винаги е нужно да се разубеждава. Напротив, след успешни ритуали за премахване на злите сили“,  пациентите от този тип се успокояват, стават по-достъпни за намесата на официалната медицина.

Дисфорично отношения към болестта е характерно за пациенти, които имат преморбидни черти, характерни за психопатите епилептоиден или възбудим тип. С такива пациенти се работи трудно, а към подкрепата от семейството те се отнасят амбивалентно.  Отношенията с тях трябва да бъдат изградени на принципа на "възрастен-възрастен",  като специалистите следва да изпълняват своя професионален дълг, без да се надяват на някаква благодарност и позитивно отношение на признателност от пациента. Пациентът трябва да се приеме такъв, какъвто е, без да се правят опити за промяна на патохарактерологичните му особености.

            Източник:

            Лурия Р.А. Внутренняя картина болезни и ятрогенные заболевания (5-е изд.). - М.: Медицина, 1977. - 112 с).

image

image

Категория: Други
Прочетен: 201 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.01 23:09
 

                         Обща рамка при описание психичния статус на пациента

 

Състояние на съзнанието: ясено, помрачено, аменция, делириум, фантастични халюцинации (онероиден синдром), сумрачно.

Ориентация: във времето, обкръжението (място), за собствената си личност.

Външност: конституционни особености, поза, осанка, облекло, чистота, козметика, нокти и коса; израз на лицето.

Внимание: пасивно, активно. Способност да се концентрира, устойчивост, разсеяност, изтощаемост, отвлекаемост, слабо разпределяемост, инертност, патологична концентрация, персеверация.

Поведение и психична дейност: походка, изразителност на движенията, адекватност на преживяванията, жестовете, маниери, тикове, потрепвания, стереотипни движения, мудност или пластичност, повторяемост на движения, вялост, хиперактивност, ажитираност, агресивност, ехопраксия.

Реч: (количество, качество, скорост) бърза, бавна, затруднена, заекване, емоционална монотония, силна, шепотна, неясна, мънкане, с ехолалия, интензивност на речта, височина, лекота, спонтанност, продуктивност, време за реакция, словесен запас.

Отношение към беседата и специалиста: приятелско, внимателно, заинтересовано, искрено, флиртуващо, игриво, разполагащо, любезено, любопитно, враждебно отношение; отбранителна позиция, сдържаност, бдителност, неприязън, хладно, негативно, позьорство, мнително. Степен на контакт, опит за избягване на разговора. Активно желание за разговор или пасивно подчинение. Наличие или отсъствие на интерес. Стремеж да подчертае или да скрие болестното си състояние.

Отговори на въпросите: изчерпателни, уклончиви, формални, лъжливи, раздразнителни, груби, цинични, саркастични, кратки, многословни, генерализирани, с примери.

Емоционална сфера: преобладаващо настроение (окраска, фон, устойчивост), колебания в настроението (реактивно, аутохтонно). Възбудимост на емоциите. Дълбочина, интензивност, продължителност на емоциите. Възможност за коригиране на емоциите, сдържаност. Подтискащо чувство на неудовлетвореност, безпокойство, сълзливост, страх, бдителност, раздразнителност, ужасеност, ярост, експанзивност, еуфоричност, чувство на празнота, чувство за вина, за собствена непълноценност, високомерие, възбуденост, ажитация (силна емоционална възбуда, съпроводена с чувство на тревога и страх), дисфория, апатия, амбивалентност. Адекватност на емоционалните реакции. Суицидни мисли. 

Мислене: мисли, съждения, умозаключения, понятия, представи. Склонност към обобщения, анализ, синтез. Спонтанност и аспонтанност в разговора. Скорост на мислене, коректност, последователност, яснота, целенасоченост, превключваемост от една тема към друга. Способност да прави преценки и заключения, релевантност на отговорите. Преценките са ясни, прости, адекватни, логични, противоречиви, лекомислени, благодушни, неопределени, повърхностни, инфантилни, нелепи. Мислене абстрактно, конкретно, образно. Склонност към систематизация, обстоятелственост, резоньорство, претенциозност. Съдържание на мислите.

Памет: нарушение на функцията фиксиране, запазване, възпроизвеждане. Памет за събитията от миналия живот, памет за близкото минало, запомняне и възпроизвеждане на текущи събития. Нарушения на паметта (хиперамнезия, хипомнезия, амнезия, парамезия).

Интелектуална сфера: оценка на общото ниво на знания, образователно и културно ниво на знания, преобладаващи интереси.

Критика: степен на осъзнаване на собствената си болест (отсъства, формална, непълна, пълна). Осъзнаването на връзката между болезнените преживявания и нарушенията на социалната адаптация. Мнение на пациента за промените от началото на заболяването. Мнение на пациента за причините за приемане в болницата.

Настроение и отношение към предстоящото лечение.

Мястото пациента в предстоящия медицински процес.

Очаквани резултати.

Психопатологични продукти (измами на възприятието, делириум).

Оплаквания при постъпване.

Тестиране.

image

Категория: Други
Прочетен: 381 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                             Занятие с ученици в X-XII клас на тема:

                             „Основни структурни параметри на семейната система“

 

Презентация – основни параметри на семейната система – субситеми 

Цел:  Запознаване аудиторията с основните параметри от структурата на семейната система и разкриване механизма на тяхното функционално и дисфункционално (патологично) действие.

Задачи:

-Да се предоставят основни знания за структурата на семейната система.

-Да се формират умения за идентифициране на параметрите и определяне на тяхната функционалност/дисфункционалност.

Аудитория: Текстът е предназначен за аудитория на 15-18г.

Съдържание: Материалът съдържа теоретичен текст, представен чрез презентация, примери и упражнение.

1.Семейна йерархия и субсистеми

2.Семейни граници

3.Структурни обединения в семейната система (съюзи, коалиции, колизии, триъгълници)

4.Семейни роли

5.Патология в семейните структурни единици.

Процедура:

Лекцията включва презентация и упражнение в края на сесията.

 

Тема: Семейни структури и процеси

1. Субсистеми и йерархия

2. Граници

3. Коалиции

4. Семейни роли

                                     

СТРУКТУРИ НА СЕМЕЙНАТА СИСТЕМА

Семейството изпълнява функциите си,  благодарение на  своите субсистеми:

1. Ядрено семейство

а/ съпружеска субсистема

б/ родителска субсистема

в/ сиблингова субсистема

2.Разширено семейство

а/ субсистеми на баби и дядовци

 

Съпружеска субсистема - интеракции “съпруг-съпруга

Първа нормативна семейна криза – формиране на съпружеската субсистема

„Любовта е нещо идеално, съпружеството е нещо реално.  Смесването на реалното с идеалното никога не преминава безнаказано” - И. Гете

 

-Тя се формира най-ранно в сравнение другите и определя функционирането на цялата система.

-Съпружеската субсистема  се явява компонент на съпружеския съюз и включва всички поведенчески прояви, свързани с развитието на чувство за „любов и преданост” между партньорите.

-Съпружеската субсистема няма нищо общо с ролите, които всеки един от партньорите изпълнява при взаимодействието с другите членове в рамките на разширеното семейство или мрежова семейна структура.

-Съпружеската субсистема  включва в себе си само патерни на поведение, свързани с интеракции на взаимно внимание между партньорите, но не и към децата. 

 

Родителска субсистема - интеракции “баща-майка

Втора нормативна семейна криза – формиране на съпружеската субсистема

Усвояване на родителските роли и приемане факта  „нов член на семейството”

„Семейството започва от детето”  - А.И. Херцен

 

-Родителската субсистема обединява патерни на взаимодействие, възникващи при възпитанието на децата. 

-Тази субсистема традиционно включва баща и майка, но може да включва и само един от тях, и значим (значими) други, които в един или друг период участват във възпитанието на децата.

-Тя може да се формира и при раждането на дете извън брака, при осиновяване на дете от отделно лице, при развод или смърт на единия от партньорите.

 

Сиблингова субсистема - интеракции “деца-деца

Самите деца се явяват членове на субсистема на сиблинги. 

Основната функция на тази субсистема е да научи децата на общуване с връстниците, в т.ч. - зачитане на авторитети. Това е своеобразна лаборатория, в която децата имат възможност да изследват другите хора и да експериментират с тях.  Проявата на съчувствие, умението да се самозащитиш, способността да влезеш в съюз, да се договориш или споразумееш с другия, са само една малка част от това, което  детето узнава за човешките взаимоотношения.

Когато детето е единствено, субсистемата се нуждае от усилване!

Феноменът “Обърната йерархия”

 

Съпружеска субсистема -  интеракции “съпруг-съпруга“

ПРИНЦИП:

1. Поради своята специфика от функции и роли, съпружеската субсистема трябва да удържа здраво границата си от към субситемата на сиблингите.

2. Съпружеската субсистема не бива да се бърка с родителсктата, която трябва да поддържа промукаеми граници.

“Концепция за вмешаващото поведение”

С. Минухин

ПРИМЕР-1

 

Първо ниво на семейната адаптация

Ако членовете на двойката не са гъвкави и не се заемат с изработване на правила, и продължат да се придържат към предишните си патерни на взаимодействие, то конфликтът е неизбежен.

 Колкото по-скоро двойката сформира своя структура (правила), толкова по-успешно ще започне да функционира и да поддържа състояние на стабилност по отношение на силните стресори, касаещи директно двойката (Aponte & Van Deusen, 1981).

ПРИНЦИП: Състоянието на стабилност в една двойка не може да трае дълго. Това противоречи на закона за адаптацията. Структура, която е функционирала удовлетворително на един етап в развитието, ако не се промени, в друг етап ще бъде несъстоятелна.

ПРИМЕР-2

 

Родителска субсистема - интеракции “баща-майка

-Второ ниво на семейната адаптация

Измененията от второ ниво предполагат трансформации не само в операционно, но и в структурно отношение. За разлика от първото ниво, тук промяната не може да бъде постигната посредством корекция, например някакъв компромис. 

Неудовлетворените потребности изискват съвършено нови способи за взаимодействие.  Започва пренастройване на системата и търсене на алтернативни варианти за взаимодействие.

(Terkelsen, 1980)

ПРИМЕР: 3 и 4

 

Дисфункции в структурите (патология)

За да се установи наличието на дисфункция в семейството, следва да се отговори на един основен въпрос:

 „Предоставя ли семейството възможности за удовлетворяване потребностите в развитието на всички членове?”.

При – “НЕ” – патология /дисфункция/

           

Критерии за дисфункция са:

1. Наличие и състояние на границите.

2. Разпределение на силите (съдаване на коалиции/властови позиции).

3. Разпределение на властта.

 

Дисфункции в структурите (Разпределението на властта)

Властта в семейството отразява:

1.Способността на отделен член или субсистема да изпълнява определени функции.

2.Способностите да се упражнява властта зависят от мястото в йерархията на семейството, времето, ролите и ситуацията.

3.Ако усилията са неадекватни на задачата, не съответстват на функцията или имат неадекватна точка на приложение, то действието не може да бъде успешно завършено.

ПРИМЕР-5

 

СЕМЕЙНИ ГРАНИЦИ

(типове граници)

1. Външни граници – бариери, отделящи ядреното семейство  от разширеното семейство и общия контекст

2. Вътрешни граници – бариери, отделящи субсистемите в ядреното семейство (съпружеска/родителска; сиблингова)

3. Индивидуални граници – бариери, охраняващи всеки един член на семейството.       

Функцията на всяка граница се свежда до балансирано ограничаване на проникването, филтрация и адаптация на взаимодействията (комуникацията) между семейството и външния свят.

Границите са едни от най-важните параметри на семейната структура

Границите регулират взаимоотношенията на сплотеност между членовете на семейството и между семейството и външното социално обкръжение

Границите се определят и установяват с правила:

а/ за принадлежност към една или друга субсистема;

б/ за близост и дистантност с други субсистеми

           

Дисфункционалното семейство винаги поддържа крайни граници!

1.Непромукаеми – затворени, непропускливи, твърди, ограничаващи, ригидни, филтриращи,определени.

2. Промукаеми – отворени, пропускливи, неограничаващи,  меки, неопределени.

3. Границите се охраняват от «Пазачи на вратите».

= съпругата охранява границата с нейното родителско семейство;

= съпругът охранява границата с неговото родителско семейство;

При прекалено непропускливи външни граници, в системата настъпва застой, извършва се незначим или липсва обмен на информация между семейството и обкръжението

При прекалено пропускливи външни граници, членовете на семейството са прекалено свързани (въвлечени) със социалното обкръжение и по-малко между себе си, т.е., намалява нивото на сплотеност.

При прекалено непропускливи вътрешни граници, например между родителската и детската субсистеми, то обикновено родителите за заети твърде със себе си.

При прекалено пропускливи вътрешни граници, много често съпружеската субсистема страда, което обикновено води до дефицит на интимност.

 

СЕМЕЙНИ ГРАНИЦИ (дисфункционални граници)

Примери са пропускливи граници:

     - между съпруга и неговите приятели от преди брака (семейство срещу обкръжение);

     - между съпругата и майка и (семейство на младите срещу семейство на старите);

     - между съпруга и майка му (семейство на младите срещу семейство на старите);

     - между майката и детето (родителска срещу сиблингова субсистема);

 

Дисфункционални индивидуални граници

Примери за подобна дисфункция са семействата, в които детето се назовава „мамин син” или „татина дъщеря”. 

При тези семейства индивидуалните различия или опити за автономност се оценяват отрицателно. Всеки опит на някой от членовете на семейството (основно децата) да се „отлепи” от другите получава неодобрение.  Когато децата порастват те все повече се стремят към автономност, иначе не могат да задоволяват новите си потребности, свързани с техния възрастов период.  Ако останалите членове на семейството продължат „лепливостта” си спрямо дъщерята или сина, те със сигурност ще затруднят развитието им и ще осигурят тяхната инфантилност – ниска степен на адаптивност.

Други последици:

1.         Наличието на установени дисфункционални граници означава,  наличие на неадекватност в диадата: “сближаване” – “дистантност” .

2.         Наличието на неадекватност в диадата е предпоставка  за формиране на коалиции и семейни триъгълници.

ПРИМЕР: 1,2,3,4

 

СЕМЕЙНА ЙЕРАРХИЯ СУБСИСТЕМИ

(към презентация: 01-Семейна йерархия-субсистеми)

 

ПРИМЕР-1 – Формиране на съпружеската субсистема

Младо бездетно семейство, състоящо се от господин „А” и госпожа „Б” има сравнително проста структура. Потребностите на съпрузите са свързани предимно със собственото семейство и тези на родителите. Двойката непрекъснато експериментира с различни способи да удовлетвори тези често противоречиви потребности.

След брака, при господин „А” и госпожа „Б” се наблюдава много силно изразена потребност дълго време на бъдат заедно, но същевременно и желание да общуват с родителските си семейства. Майката на „Б” (госпожа „В” живее сама) поддържа активна комуникация с дъщеря си. (По-активни са онези майки, чийто дъщери или синове са отделени и не живеят с тях). Всяка вечер те се обаждат по телефона и провеждат дълги разговори. Ако в продължение на няколко дни не бъде проведен разговор, в семейството на „Б” възниква напрежение. Този, който не е удовлетворил тази потребност започва да се тревожи. Тази тревожност автоматично се пренася в отношенията между „А” и „Б”. И тъй като човек не може да пребивава дълго време в състояние на тревожност, идва момент, в който младата двойка трябва да изработи свои правила, да подреди по значимост потребностите си за да намали напрежението.

По този начин „А” и „Б” навлизат във фаза, в която трябва сами да изработят собствените си правила. Г-н „А” започва да кори жена си за нейната зависимост от майка й, като това прави с пренебрежителен тон. На свой ред „Б” се опитва да обясни, като извежда набор от приемливи за нея аргументи, напр., че майка й е самотна и се нуждае от подкрепа и внимание. Тя привежда доводи, с които се стреми да извоюва правото за традиционни разговори с майка си, като се конкурира с мъжа си, напомняйки за неговите закъснения в работата или за заниманията му в кабинета.

Постепенно двойката „А” – „Б”  започва да се опитва да изгради определени граници, които са атрибут на всяка субсистема и система. Тези граници имат функцията да регулират достъпа на членове от други субсистеми до семейната двойка по начин, който да съхрани нормалното й функциониране. Границите трябва да са гъвкави, а това означава да са регулирани. Често правилата за регулиране се определят по метода „проба-грешка”, като всеки един от съпрузите се опитва да намери подходяща форма от една страна да удовлетворява личните си потребности, а от друга да ограничава вмешателството на външни фактори от средата във взаимоотношенията между двамата. По този начин постепенно с времето всеки един открива най-добрия начин за удовлетворение, който постепенно се стереотипизира и придобива устойчивост (Terkelsen, 1980).

ПРИМЕР-2 – Раждането на дете

В семейството се ражда дъщеря. Раждането на детето се явява стресор за всички членове и те трябва да започнат справяне с него. Възникват нови роли. Създава се нова субсистема – тази на сиблингите. Жената става майка, мъжът – баща, а майката на жената – баба. Появяват се нови потребности. Членовете влизат в нови интеракции.  Появяват се нови опасности.

Раждането на дете в семейството (особено първо дете) представлява стресова ситуация, който неизменно води до нарушаване на старата структура от роли и функции, от потребности и нагласи и изисква преформулиране. 

ПРИМЕР-3 – Втора нормативна семейна криза

Какво се случва във взаимоотношенията в семейството при новата обстановка?

Жената-майка прекарва по-голямата част от времето си в грижи за малката си дъщеря. Майчинството и носи радост. Отношенията и с бабата стават още по-близки, тъй като тя се нуждае от помощ. Мъжът се радва на факта на появилият се наследник, но същевременно започва да изпитва раздразнение от обстоятелството, че тъщата отнема времето, което е прекарвал с жена си.  Съществуващата семейна структура го лишава от възможността да контактува със съпругата си и това го принуждава да се концентрира още повече в работата.

Прекарвайки все по-малко и по-малко време с жена си, съпругът изпитва все по-силно раздразнение към заниманията на съпругата и нейната майка.  Неговата раздразнителност се поддържа от факта, че жена му не се стреми към него така, както преди.  Семейството навлиза в период на тревожност и напрежение, стремейки се да построи по нов начин своите взаимоотношения, за да задоволява нарасналите  потребности на всеки един член.  В този момент семейството се нуждае от нова структура на семейните отношения.

ПРИМЕР-4 – Втора нормативна семейна криза

Какво се случва във взаимоотношенията в семейството при новата обстановка?

След около месец отдаденост около новороденото г-жа „Б”, следвайки съвет на майка си, решава да възстанови близостта си със съпруга си, т.е. да възстанови съпружеската система.  Бабата от своя страна също желае малко отдих, който да получи в дома си.  Всеки по свой начин е заинтересован да се намерят алтернативи за взаимодействие, тъй като всички имат неудовлетворени потребности при сегашното състояние на взаимодействие.

Забележка: Изследванията сочат, че при формулирането на нови патерни за взаимодействие, често се включват уникални събития, които вършат много добра работа. Те сякаш се явяват нова писта, нова стартова отсечка за взаимодействие.

В семейството настъпва време, свързано с празнуване годишнина от сватбата.  Г-н „А” поканва съпругата си на празнична вечеря, а г-жа „Б” моли майка си да поеме грижите за детето. Г-жа „В” се съгласява, но поставя условие: „детето да бъде доведено в нейния дом”. Това е един много известен и често срещан трик за демонстрация на независимост и трябва да се изтърпи от семейството.  Подобни на тази реакция винаги съпровождат поведението на членовете на по-възрастното семейство (бащите и майките). Те трудно приемат новата ситуация и подават различни сигнали, които съвсем формално трябва да защитят самочувствието им, да демонстрират собствената си потребност от автономност и  да повишат цената си.  Тези сигнали по правило нямат отношение към младото семейство. Те се подават от „старите”, защото те имат нужда от това.

Никой от участниците не допуска, че точно тази вечер се поставят основите на нова структура на взаимоотношения между всички членове на семейството.

Г-н „А” и г-жа „Б” прекарват изключително приятно, така, както отдавна не са били преживявали своята близост.  На път за вкъщи семейната двойка минава през бабата за да вземе детето. Г-жа „В” заявява, че и е било много приятно с внучката й. Кани двойката на гости, а г-н „А” дори влиза в контакт със своята тъща и благодари.  Той вече не я разглежда като заплаха. Двойката се прибира в дома си щастлива. Всички са доволни. Отношенията са регулирани.  Бабата получава своята автономност, а двойката своята близост.

Никой от заинтересованите лица не подозира, че в този момент се ражда родителската субсистема.  Изведнъж се оказва, че възприетата алтернатива на взаимоотношения е много по-продуктивна и удовлетворява потребностите на всички.

Този пример илюстрира еволюцията в развитието на структурата на семейните взаимоотношения в периода на формиране на съпружеската и родителската субсистема и конструиране на техните граници.

ПРИМЕР-5 – разпределение и упражняване на властта

Един от често декларираните от родителите симптоми са: „Той не прави нищо от това, за което го молим” или „Аз не мога да достигна до нея”.

Симптоми от този вид много ясно показват, че в семейството има проблем с  границите и разпределение на силите.  Интересното в случая е, че междупоколенческите коалиции или алианси между родители и деца-родители закономерно водят до отслабване властта на родителите спрямо другите деца в семейството. Последните успяват да се „отлепят” от зависимостта и свръхопеката на родителите си и да получат автономия.  Аналогичен е резултата от коалицията между майката и дъщерята насочена срещу бащата, която след време води до отслабване родителския контрол над дъщерята.

…………………….

Дисфункционалното разпределение на властта в семейството води до още един проблем – нарушаване способността на отделните членове на семейството да реализират собствения си потенциал за развитие.  Родители, които се стремят да предпазят детето си от заплахите на външния свят или да го улеснят, на практика го лишават от възможността да натрупа собствен опит при придобиване на собствена власт над останалите.  Тази дисфункционалност предполага оформянето на една инфантилна личност – младеж на 17-години, който носи властови способности на 7-годишно дете, което непрекъснато стимулира родителите си да упражняват властта си върху него. 

Снимков материал за презентация:

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image





Източник:

image





Категория: Други
Прочетен: 151 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1469153
Постинги: 1643
Коментари: 116
Гласове: 1134
Календар
«  Януари, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031