Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3797993 Постинги: 2162 Коментари: 116
Постинги в блога от Октомври, 2018 г.
2  >  >>
 


                               Методика за оценка на опосредствано запомняне и

                              адекватност на асоциативното мислене „Пиктограма“

 

Забележка: Тук е представен превод от руски език на фрагменти от  книгата „Экспериментальные методики патопсихологии“ на Сусанна Яковлевна Рубинштейн.

История на създаване.

 Методиката е предложена за експериментално психологическо изследване през 1930г. Тя има за цел изучаване на опосредстваното запомняне в рамките на културно-историческата теория за психичното развитие на човека (Л.С.Виготски, А.Р.Лурия, А.Н.Леонтиев) и за опосредствания характер на психичните актове. Съгласно тази концепция, висшите психични функции на човек имат опосредстван характер и се развиват исторически с помощта на формирани в историята (опита) на човешкото общество средства – оръдия, знаци-символи. Висше и универсално оръдие модифициращо психичните функции се явява словото.

За първи път руският психолог  Гита Василиевна Биренбаум използва метода за анализ на мисленето на болни в клинични условия. Впоследствие (1960-1970г.), диапазона за използване на методиката значително се разширява и днес тя широко се прилага в патопсихологията и то не толкова за изследване на паметта, колкото за изследване на мисленето. Именно в това си качество пиктограмата се въвежда в клиничната практика от руските психолози Блюма Вульфовна Зейгарник (Герштейн), Сусанна Яковлевна Рубинштейн и В.М.Блейхер. Методиката има в известен смисъл проективен характер, тъй като стимулира свободен избор на образи (символи) за запомняне.

Автор на методиката е Александър Романович Лурия, който посочва (1964), че методът „пиктограма“ за първи път е бил предложен от Виготски и е разработен заедно със сътрудници. Предполага се, че именно на Виготски принадлежи общата идеята за изследване на опосредстваното запомняне чрез избор на зрителни образи.

Описание на методиката.

Методиката изисква от изследваното лице да запомни определени думи и изрази. За да се запомни по-добре материала, през първи етап на изследваното лице се предлага да нарисува нещо по зададена конкретна или абстрактна дума или тема, например, какво би нарисувал по темата „Минало“, „Тъжна есен“, „Последният“ и др. (от 6 до 18 рисунки). През втория етап, след около 1 час, на изследваното лице се предлага да си спомни по всяка рисунка кои думи са му били зададени; преценява се какви компоненти са извлечени от миналия опит за допълване на непълната информация, съдържаща се в подадените думи. На изследваното лице се обяснява, че за целите на изследването качеството на рисунките нямат никакво значение. Освен това, методиката забранява всякакво писане на букви или числа. С.Я. Рубинштейн отбелязва, че при изследване на дец, е препоръчително методиката да се прилага над 14г. Може да се прилага на деца в диапазона 10-12г., но само след внимателен подбор на подходящи думи. Двата етапа се провеждат задължителнов рамките на една сесия.

Характеристики на методиката.

1.Пиктограмата притежава широк диапазон на чувствителност и позволява да се изучи широк спектър от интелектуални и афективни характеристики на изследваното лице.

2.Богатството на феномените на пиктограмата предполага сравнително ниска формализация на отговорите. Това качество е общо за всички проективни техники.

3.Диагностичната стойност на пиктограмата е свързана с диапазона на нейната чувствителност и формализация на отговорите.

Процедура за провеждане на изследването.

За провеждане на изследването е достатъчно да се осигурят молив и бяла хартия (А4) за рисуване. Препоръчва се да бъдат използвани няколко листа (3-5бр.), поставени един под друг, за да не чувства изследваното лице ограничения при допускане на грешка, а също и да се определи силата на натиск на молива върху листа (следите, които остават върху останалите листове-подложки). Освен това, необходимо е предварително да се подготви списък с 12-18 думи и изрази за запаметяване. Няма ограничение на времето! Психологът трябва да разполага с няколко набора от думи.

Думите (изразите) трябва да отговарят на изискването 50 % да са насочени към конкретно-ситуативното (КС) и 50% към абстрактно-логическото мислене (АЛ). Изискването се свързва с факта, че в ежедневието човек използва и двата вида мислене и това е норма. Разбира се двата вида са с различна доминантност при всеки човек.  Целта е да се установи дали изследваното лице борави само с единия вид мислене или то е недопустимо ограничено – това е патология. Не бива да се забравя, че при децата абстрактно-логическото мислене не е водещо и все още не е развито. По тази причина техниката е предназначена за лица над 14 години.

В „Експериментални методики в патопсихологията“ С. Я. Рубинштейн предлага следния набор думи и изрази,  представен в таблица №1 и 2:

image

image

На клиента се казва, че ще бъде проведено изследване за оценка на неговата зрителна памет, като ще бъде попитан за мнението му – кога му е било по-лесно да запомни – когато е чувал определената дума или когато е виждал картинка. След това му се предоставя лист хартия и молив, като се дава следната инструкция:

„На този бял лист не можете да пишете нито думи, нито букви. Аз ще Ви казвам думи и цели изрази, които ще трябва да запомните. За да се улесни запомнянето, трябва да нарисувате нещо за всяка дума, за да Ви помага по-късно да си спомните тази  дума. Качеството на картината няма никакво значение, можете да рисувате всичко което искате и както искате,  важното е да ви напомня за определената  дума. Например, аз Ви казвам първия израз „Весел празник“. Какво можете да нарисувате, за да си спомните „Весел празник“?

Желателно е, ако няма крайна необходимост, да не се помага и подсказва нищо повече на изследваното лице. Ако обаче клиентът постоянно се оплаква, че не умее да рисува, може да се посъветва: „Рисувайте бавно, простичко и разбираемо“. Ако изследваното лице заявява, че не е в състояние да нарисува например „Весел празник“ или „Тъмна нощ“, можете да му се повтори, че той не трябва да рисува буквално „Весел празник“ или „Тъмна нощ“, а само това, което може да му напомни за весел празник (тъмна нощ). Ако обаче се справи с лекота и бързо подбере и изобрази рисунка, като разказва как точно тази рисунка ще му припомни фразата, психологът мълчи – не казва нищо, а само протоколира думите на клиента. Протоколът съдържа следните елементи (виж. таблица № 1):

image

Ако клиентът не започне да обяснява, то всеки път трябва  (за всяка дума/израз) да се пита:

-Какво е това което сте нарисувал?

-Как точно ще Ви помогне тази рисунка да си припомните думата (фразата)?

-Каква е връзката, която правите?

Психологът в никакъв случай не трябва да изразява недоумение, неодобрение, учудване или да реагира по друг подобен начин на необичайните връзки, които клиентът установява между рисунката и думата, но ако рисунките му са твърде детайлни, съдържащи подробности или клиентът се стреми към висококачествено изображение, то психологът може да го помоли за ускоряване на работата.

В процеса на изпълнение на задачата експериментаторът може да променя реда на думите (изразите), като в зависимост от това, дали клиентът установява лесно връзки, могат да се предложат първоначално по-лесните, като: „Вкусен обяд“, „Тежка работа“, а впоследствие абстрактни, като: „Развитие“, „Съмнение“, „Справедливост“ и пр.

След завършване на задачата (всичките 6-18 думи), листът с рисунките се оставя настрана (скрива се) и едва в края на изследването (един час по-късно) листът отново се предоставя на изследваното лице за да си припомни дадените думи по рисунките. Не е задължително припомнянето да става по реда, по който са били казани думите (нарисувани рисунките). По-добре е да започне с тези, които счита за по-лесни. На този етап може да се предложи на клиента да напише под всяка рисунка думата или израза. Най-важното обаче не трябва да се забравя – клиентът сам трябва да каже за всяка рисунка как точно му помага в припомнянето.

Анализ на резултатите

Анализира се избраният образ (символ) и типът асоциация (връзка). При анализа е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:

1.Какъв е изборът – абстрактно или конкретно изображение (абстрактно-логическо или конкретно- ситуативното мислене)?

2.Брой верни отговори от двата типа, без значение кой от двата преобладава.

3.Има ли изображението индивидуална значимост за изследваното лице? Има ли обяснения с „Аз”, т.е. изследваното лице включва и описва себе си в рисунките и ситуациите – това е типично конкретно-ситуативното мислене?

3.Какво изобразява рисунката?

4.Колко често един и същ образ се среща в протоколите на психично здрави лица?

5.“Адекватен“ ли е образът?

6.Срещат ли се персеверации (на образа или при обясненията)?

7.Има ли признаци за обстоятелствено мислене и дали връзката между понятието и рисунката се основава на съществени признаци или са несъществени? Характеризира се с множество излишни детайли, които затрудняват разбирането. При епилептични промени мисълта става вискозна, пациентите не могат да превключат от една тема на друга.

8.Има ли разноплановост, т.е. дали се върви само по съществени признаци или има и несъществени – нестабилност?

9.Има ли наличие и какъв е броя на използваните символи – символно мислене?

10.Има ли признаци за резоньорско мислене? Характеризира се със склонност към високопарно, псевдонаучно изразяване дори на най-прости неща. Съпровожда някои форми на психопатия или при недълбока шизофренна промяна на личността. Болният се прави на всезнаещ и всемогъщ.

11.Интерпретация на самите рисунки

-ако преобладават хора – афилиация и фасилитация;

-ако липсват хора – инхибиция;

-ако има голям брой детайли (незначителни) – застойност, обстоятелственост, лепливост на мисловния процес – „епилептоиден тип мислене”;

-ако има много щрихи – депресивност, подтиснатост;

За анализ на резултатите по методиката А.Я.Рубинщейн извежда следните критерии, които имат диагностична значимост:

1.Достъпност на обобщената символизация на думите, т.е., може ли лицето самостоятелно да намери обобщен опосредствен образ или как се справя?

2.Каква е степента на „адекватност“ на асоциациите?

3.Оценка качество на запомнянето?

За норма за ефективно мислене се приема повече от 50%  изцяло  възпроизведени думи и поне 20% частично, т.е. една вместо двете думи или забравен пълен член.

Прилагане на пиктограма при психични заболявания в клиничната практика.

Методиката се прилага в психиатрията, като експериментално-психологическа методика с три основни цели:

-изясняване на специфичен патопсихологичен симптом на едно или друго заболяване;

-изучаване психичните процеси на личността, при установена диагноза;

-изучаване на динамиката на психичните процеси по време на лечението, с цел оценка на неговата ефективност.

Методът на пиктограмата показва висока степен на валидност при диагностициране на шизофрения, а при изследване на пациенти с органични заболявания на централната нервна система, тя е в състояние да идентифицира източниците на симптоматика.

Пиктограмата може да бъде ефективна както при диагностицирането на емоционални разстройства, по-специално при депресия и хипомания, а според Г. В. Биренбаум и при диагностициране на истерия.

Една съществена трудност на методиката, с която се сблъскват изследваните лица е, че обхватът на значенията на думите (изразите) е по-широк от този, който може да се обозначи на рисунката, а значението на рисунката е по-широко от смисъла на самата дума – това означава, че думата и рисунката трябва да съвпадат само до определена степен. В норма човек е в състояние да улови общото в картината и думата, което на практика се явява основният механизъм за формиране на условно значение. В условие на патология, мисленето на човек се променя и създаването на подобни връзки е затруднено.

Оценка и интерпретация по критериите на А.Я.Рубинщейн.

1.Първи критерий – наличие на обобщен символичен образ (асоциация).

Когато се интерпретират резултатите, първо трябва да се обърне внимание на това дали изследваното лице е създало обобщена символизация на думата, т.е. дали той може самостоятелно да намира и създава обобщен опосредстван образ (връзка/асоциация) и как изглежда този символ.  Прието е за норма, че ученик в VII-ти клас може да намери такъв образ – например, за израза „Тежка работа“, изображението може да е „лопата“ или „чук“, както и рисунка на „човек с товар на гърба си“; за думата „Съмнение“ – „път с кръстовище и табела със знак „?“ (въпросителен знак).

Патология

За лица с интелектуални дефицити, подобен тип задачи представляват трудност, например:

-за израза „Тежка работа“, клиентът може да иска да нарисува цяла сцена с подробности, на която са изобразени хора – миньори, шахта, светлини от фенери, миньорски колички, инструменти и пр., но да заяви, че тази картина не е по възможностите му като художник.

-за думата „Съмнение“, клиентът по-скоро не би се сетил за конкретен символичен образ.

При лека умствена изостаналост обикновено клиентите рисуват много опростен и конкретен образ, например: за думата „Болест“ – болнично легло;  за израза „Вкусна вечеря“ – маса с чинии, прибори и пр. В този случай абстрактни думи като „Справедливост“, „Съмнение“, „Развитие“ най-често остават недостъпни. Такъв род прояви на конкретно мислене и трудности при обобщаването се наблюдават при умствена изостаналост, епилепсия. В други случаи клиенти със същите интелектуални трудности успяват да се справят със задачата за обобщаване, но не са в състояние да създадат един символ, а рисуват множество опосредствани визуални опори.  Така например, ако клиентът реши да нарисува „растящо растение“, като символ на думата „Развитие“, той не рисува едно растение, а  цяла поредица от 7-8 на брой постепенно нарастващи по размер цветя.  За думата „Болест“ той рисува легло и пациент, лежащ на възглавница, бутилка за кислород, стойка за системи, маркучи, кабели, шишенца лекарства, някъде поставя „червен кръст“, изобразява дори термометър. Наличието на толкова множество асоциации в пиктограмите показват обстоятелствено мислене, тенденция към детайлизация и обикновено се наблюдава при епилептици, както и при някои клиенти, които са претърпели енцефалит. Друга особеност на тази категория клиенти е, че те рисуват много внимателно, прецизно, бавно, често се връщат към предишни рисунки, като поправят или добавят елементи, дори тогава, когато психологът вече е питал и са разговаряли за тази рисунка. Подобни „връщания“ и стремеж към детайлност и безсмислена пълнота на изображенията са свидетелство за инертност на психичните процеси.

2.Втори критерий – „адекватност“ на асоциациите.

Психично здравите хора обикновено установяват (създават) разнообразни, но и съдържателни връзки. Например, за изразите:

-„Весел празник“, те могат да нарисуват флаг или цветя, или ръка, държаща чаша вино;

- „Раздяла“ – плик или локомотив, или ръка, размахваща кърпа;

-„Развитие“ – възходяща крива в диаграма или растение, или бебе, или яйце, или спортист.

Всички тези и много други връзки са еднакво точни по форма и съдържание, тъй като те наистина могат да служат като средство за запомняне на дадена дума, а впоследствие да опосредстват припомнянето.

Патология

При шизофрения могат да се наблюдават следните особености, например: за думата „Съмнение“ изследваното лице „Х“ рисува река и я обяснява по следния начин: „Това е романсът на Глинка –  „Съмнение“, а Глинка е всъщност Неглинка – малка река“. Подобна връзка е обемиста и има абсурден характер В друг случай, за да запомни израза „Вкусна вечеря“, клиентът рисува тоалетна, а в разсъжденията си в хода на изпълнение на задачата стига до умозаключението: „Вкусна вечеря“ означава – аромат, силна миризма, колкото в тоалетната“. В тази асоциация има  дори парадоксалност. Друг възрастен пациент, за да запомни думите „Топъл вятър“, рисува устни и обяснява, че това е „целувката на майка“. Въпреки своята ярката емоционалност, тази асоциация също не е адекватна на задачата, тъй като нарисуваните устни не служат за запаметяване на стимулния материал.

В някои случаи изопачаването и липсата на съдържание на асоциацията при клиенти с шизофрения достигат до такава степен, че различните думи те изобразяват ​​само с тирета, точки и странни отметки. Такава яркост на изображенията често се наблюдава при хора  хистероиден тип, въпреки че не е изключена и при психически пълноценни хора.

Някои клиенти възприемат всяка дума (израз) през призмата на личните си вкусове и стремежи. Така например, клиент обяснява:

-за„Топъл вятър“ – „Въобще не мога да запомня това, тъй като живея на място, където има само студен вятър и въобще няма топъл вятър“;

-за„Вкусна вечеря“ – „На мен за вечеря ми е достатъчна просто чаша кисело мляко“;

-за„Весел празник“ – „Аз нямам празници“;

-за„Справедливост“ – „С мен постъпват несправедливо“.

Такава егоцентричност на възприятията се наблюдава при епилептиците и някои психопати. В същото време при психично здрави хора подобно отнасяне на смисълът на думите (изразите) към себе си се среща рядко и то основно при много силно изразен и емоционално-значим стимулен материал.

Същевременно, ако клиенти с психични нарушения подбират за емоционално-значими думи напълно неутрални, абстрактни, общочовешки образи, например „Щастие“ – изображение на слънце, „Тъга“ – изображение на лошо време и т.н., това може да се оцени като проява на някаква емоционална отхвърленост, студенина, интровертност.

3.Трети критерий – качество на запомнянето.

Последният критерий за оценка на резултатите от изследването по методиката е критерият за запомняне.

Принципно техниката е създадена за изследване на паметта. В този контекст особен интерес представлява сравнението на резултатите от изследването на паметта по методиката на А.Лурия „Десет думи“ и пиктограмата.

Ако клиентът срещне затруднения при заучаването на 10-те думи, но си спомня много по-добре думите в пиктограмата, това означава органична слабост на паметта (органика). В случая усвояването на нов материал е затруднено, но способността за създаване логическа връзка на база минал опит помага на клиента да се справи по-добре с пиктограмата.

Ако изследваното лице лесно научава 10-те думи, но не може да си спомни думите в пиктограмата, това означава, че опосредстваните връзки му пречат при извличане на паметови следи (припомнянето). Такова съотношение се наблюдава при болни от шизофрения при запазени формалните способности за усвояване на новото. Някои изводи за паметта на клиента могат да бъдат направени и по това, колко точно възпроизвеждат дадените думи – понякога болните възпроизвеждат само приблизителното съдържание на дадените думи.

Забележка: Забранено е двете методики („Пиктограма‘ и „10 думи“)  да се прилагат в рамките на един ден.

Пиктограмата трябва да се  оценява  „като цяло“,  т.е. по общия характер на изображенията, избрани от клиента, а не по отделни асоциации.

Например, абстрактни знаци и символи се срещат често в пиктограмите на напълно здрави хора. На пиктограма №1 е представен подобен пример с психично здрав и способен млад човек (студент). Пиктограмата съдържа абстрактни символи, които се редуват с емоционално-значими, живи образи.  На пиктограмата се отличават и привличат вниманието две много абстрактни асоциации за думите „Раздяла“ и „Справедливост“. Същевременно обаче, както общата жизненост и разнообразие на символите, така и лекотата и простотата на оформлението им убеждават, че тези две асоциации не са измамни, деформирани представи, изкривени образи на фантазията, а дълбоко абстрактни символи.  Обаче общата му жизненост и разнообразие, лекотата и простотата на дизайна и накрая пълното възпроизвеждане на всички дадени думи ни убеждават, че тези две асоциации не са били измамни, а истински абстрактни символи – виж. рис №1

image

Напълно различно обаче изглежда пиктограма, съставена от пациент, болен от шизофрения със стеснение на съзнанието и трудности в асоциирането – рис. №2.

image

Същите думи, както при случай рис. 1. (психично здрав млад мъж) са били предложени на болният от шизофрения (рис.2). Нито по време на пиктограма, нито по време на възпроизвеждането (което се оказа абсолютно невъзможно въпреки факта, че при запаметяване на 10 думи пациентът е намерил добри възможности за задържане), същият не е могъл да обясни защо си спомня и по какъв начин си спомня „Весел празник“, опосредстван от символът „кръстче“; думата „Болест“, отбелязана  с две точки и накрая „Приятелство“ – с една точка. 

Някои изследвани лица (в повечето случаи това е типично за пациенти с шизофрения, но през последните няколко десетилетия са оповестявани пиктограми направени от пациенти с енцефалит и лица, страдащи от епилептични припадъци) се опитват да асоциират понятието с различни линии. Така например пациент (виж. рис. 3.) символизира „Весел празник“ с линия с очертаваща кръгове, извисяваща се постепенно нагоре (горе вдясно), а „Раздяла“ – с ъгловата зигзагообразна линия (долу вляво). При беседата той не дава обяснение защо е обозначил „Щастие“ с права линия, опираща се в безформена маса (над „Раздяла“) и „Съмнение“ – права линия, завършваща със зигзаг (вдясно от „Щастие).

Геометричната символизация на понятията обикновено се среща много често в пиктограмите на пациенти с шизофрения. Например пациент с шизофрения, символизира „Съмнение“ като кръг, но след това при обяснението, започва да се съмнява дали правилно е избрал диаметъра на кръга. Той казва, че „кръгът е неувереност“ и напълно сериозно пита експериментатора: „Според вас ще има ли вече „неувереност“ или „съмнението“ ще се разпространи в района“.

По-долу са представени още две безсмислени пиктограми на болни от шизофрения.  (рис.3 и рис.4). 

image

image

Подобни пиктограми няма смисъл да бъдат дешифрирани от психолога, тъй като  те съдържат само отделни щрихи-символи. Например на рис. 4 в центъра са изобразени две спирали, едната се издига нагоре и обозначава „Щастие“, а спускащата се надолу – „Болест“. По принцип стрелките, „лястовичките“, линиите, кръстовете и кръговете са лишени от обективно съдържание и дори на самите пациенти не служат като средство за връзка и запомняне –  опитите им да прочетат своята пиктограма, т.е. да запомнят дадена дума се оказват неуспешни.

Следва да се обърне внимание на един друг вид пиктограми, които на пръв поглед  създават впечатления за простота и конкретика, но при по внимателен психологически анализ при тях се наблюдават признаци на дълбока патология на мисленето. На рис. 5. е изобразена пиктограмата на пациент с шизофрения с вербални халюцинации. Асоциациите на болният имат конкретен съдържателен характер, но те поразяват изследователя със своята стереотипност, както по съдържание, така и като рисунка. При последната пиктограма разстройството на мисленето се намира не толкова върху рисунките, колкото в обясненията на пациента (шизофрения).

image

Като цяло, методиката „Пиктограма“ е многоцелева, като позволява да се провеждат множество наблюдения за основните характеристики на психиката на пациентите.

 

Приложение №1

Приложение на методиката при психично здрави хора (виж рис. №6).

Психично здравите, които дори нямат все още завършено средно образование, лесно се справят с техниката. Предварителното даване на един пример е достатъчен, за да им помогне при преодоляване на трудностите. За тях е характерно, че  винаги следват инструкциите и успяват да подберат изображения за повечето понятия. „Здравите“ често демонстрират способността си да нарисуват, като мислят по оригинален начин, но могат да прибягнат към използват букви и надписи. Изображенията им са адекватни, конкретни, лишени от емоционална значимост и по-често имат стандартни изображения. Ако говорим за стереотипиност, то тази особеност се проявява поради честото изобразяване на човешки фигури. Рисунките им са подредени, графичните характеристики са стабилни, размерът на рисунките често намалява от едната страна на листа. При тях се наблюдава добра способност да запомнят. Коментарите им за избраното изображение са кратки и логични.

Конкретика в изображенията, отсъствие на геометрични и граматически символи, по-малък брой метафоричните символи и атрибутивни образи, стереотипизация и банално мислене – всички тези признаци могат да се срещнат при здрави хора, но с ниско образователно ниво. За лицата с високо образователно ниво са характерни: своеобразни нагласи да оригиналничат, стремеж да изобразят понятието абстрактно, използват чисто графични средства.

image

image

Приложение №2 (виж рис. №7)

Приложение на методиката при болни с органични поражения на главния мозък.

При органични поражения на главния мозък, в пиктограмата могат да се наблюдават следните характеристики (симптомокомплекс):

1.Недостатъчно разбиране на смисъла на задачата, което е свързано с намаляване на интелигентността и се проявява или в пълна липса на разбиране на инструкциите, или в изкривено разбиране, като се разбира само един елемент. Например, пациентите разбират, че нещо трябва да бъде нарисувано, но не свързват своите рисунки с думата. Рисунките са слабо диференцирани, пациентите нарисуват това, което могат да рисуват.

2.Невъзможност да изберат абстрактно изображения. Често след дълго мислене отказват да рисуват или предлагат сюжет, който искат да нарисуват.

3.Липсват геометрични и граматически символи, както и успешни оригинални изображения. Това се наблюдава дори при най-леките варианти на органични поражения, но следва да се знае, че този симптом не е специфичен и може да се прояви при здрави пациенти с ниско ниво на образование.

4.Малък брой атрибутивни и метафорични изображения.

5.В структурата на конкретните изображения преобладават често разпокъсани фотографически елементи (отломки от цялото).

6.Прекалено изразена стереотипност, срещат се директни персеверации. Персеверациите се явяват основен отличителен признак  за органно разстройство, нисък интелект и недостатъчно образование.

7.Недостатъчна диференцираност на изображенията.

8.Ниска продуктивност на опосредстваното запомняне (създадените връзки се оказват неефективни при припомнянето).

Изброените по-горе промени са характерни за интелектуалните и мнестичните нарушения. Те зависят от степента на интелектуален упадък. За болните с органични поражения на главния мозък е характерна тревожно-депресивна нагласа при изследването.

Специално място сред органичните мозъчни заболявания заема епилепсията. Пиктограмата е особено чувствителна при диагностицирането на висшите психични функции при тази болест. Руският психолог Л. В. Петренко е изучавала опосредстваното запомняне при пациенти с епилепсия. В изследванията си тя е установила, че при пациенти със симптоматична епилепсия нарушенията при опосредстването се дължат на колебания в тяхната работоспособност, а при пациенти с епилептична болест причините са в повишена инертност и хипертрофирано желание да изобразяват всички детайли.

В този контекст, Б.В.Зейгарник описва  случаи от практиката си: „За група пациенти с епилепсия тази задача предизвиква значителни затруднения.  При необходимост да се намери изображение, отразяващо думата „Развитие“ пациентът „К“ казва: „Какво е развитието? То е различно: има развитието на мускулите, има умственото развитие. Кое искате?“ Същият пациент е затруднен да открие образ за да запомни думата „Раздяла“, като казва: „Различна е, раздялата е различна: може да бъде раздяла с любимата или синът да напуска бащиния си дом, или просто се разделяш с приятели. Просто не разбирам, какво да нарисувам?“

Друг пациент се затруднява в намирането на рисунка, за да запомни фразата „Болна жена“. Той се опитва да нарисува леглото, но веднага заявява, че тази рисунка не е точна, защото болната жена не трябва задължително да лежи:  „Тя може да има грип, но да го изкара на крака“. Тогава пациентът решава да нарисува маса с лекарства, но това също не го задоволява: „Не е задължително болната жена да приема лекарства“. Някои пациенти се опитват да отразяват в рисунката почти фотографски жизнената ситуация. Така например, за да запомни фразата „Весел празник“, пациентът рисува танцуващи хора, маса с торта и свещи, цветя, балони, знамена.“

image

image

Приложение №3

Приложение на методиката при болни от алкохолизъм.

При алкохолизмът имат значение настъпилите дори малки и скрити органични промени, които могат да се появят още в ранните етапи.

Изпълнението на методиката от тези пациенти е подобно на представянето на болните с органично увреждане на главния мозък с единствената разлика, че изображенията често съдържат алкохолни напитки.

Пример: Лицето „Р“ рисува две чаши пълни с водка на понятието „справедливост“ (обяснение: „Справедливият човек винаги налива по равно“). Лицето „С“ изобразява чаша за понятието „тъга“ (обяснение: „Когато човек е тъжен, пие“). Изследваният „П“ рисува бутилка за понятието „болест“ (обяснение: „Всичките ми болести са от пиенето“).  

Приложение №4

Приложение на методиката при болни с психопатия на органична основа.

При пациенти с психопатични характерови черти или психопатии на фона на остатъчните органични изменения, заедно с признаците, характерни за органичните поражения, се наблюдават и такива признаци като: емоционално нарушение, проявяващо се като нарушения на поведенческото планиране, емоционална възбудимост или демонстративност. Индивидуално-значимите образи могат да подчертават деликвентния опит на изследваното лице, например – употреба на наркотични вещества.

Приложение №5

Приложение на методиката при болни от шизофрения (виж рис. № 8 – 11).

Ролята на пиктограмата при изследването на шизофренията е много голяма – тя е ценен диагностичен инструмент. Пиктограмите за това заболяване са многообразни. В тях се появяват както конкретни, така и свръхабстрактни образи. Ако при болният се наблюдава бред (делир), то той със сигурност ще се появи в пиктограмата.

По принцип при шизофрения се наблюдава следния симптомокомплекс:

1.Недостатъчно или изкривено разбиране смисъла на задачата, особено при остри състояния.  

2.Болните могат да осмислят само част от инструкцията. Тези, с параноидни и  халюцинаторно-параноидни синдроми могат да тълкуват изследването в контекста на съдържанието на техните бредови идеи.

3.Намаляване броя на атрибутивните образи.

4.Намаляване броя на адекватните образи.

5.Намаляване броя на стандартните образи.

6.Комбиниране на стереотипизирани нагласи с персевативни тенденции.

7.Пациентите с шизофрения проявяват атипични стереотипи, която не се изразяват в повтарянето на човешки фигури. Персеверацията също не е типична, те пренасят в рисунките само отделни елементи.

8.Използването на някакви буквени символи, като много често те са напълно абстрактни. Болните деформира буквите, опитвайки се да им дадат формата на конкретно изображение. Тези изображения обаче по никакъв начин не им помагат при възпроизвеждането на думите (изразите).

9.Разположението на рисунките и графичните характеристики значително варират, срещат се различни форми на атипично разположение на рисунките.

10.Има значителна диспропорция между данните на пиктограмата и други методики за експериментално-психологическото изследване.

Тези промени при отделните пациенти могат да бъдат изразени по различни начини, но те са най-силно се демонстрират при остри състояния и при изразена афективна патология, с изключение на депресията.

Неадекватните  образи на болните с шизофрения се нуждаят от отделно описание, тъй като те са важно звено при диференциалната диагностика на шизофренията и имат широки и по-малко специфични критерии. Образите могат да бъдат определени като неадекватни, ако не служат за запомняне на понятията и са много далеч от съдържанието им.  С.В. Лонгинов привежда следния образец неадекватни образи: при запаметяването на думата „Тежка работа“ болният рисува Исус Христос, обяснявайки: „Около главата има сияние, той сияе от щастие, но прави лошо на ближните си. Одухотвореното лице на Исус Христос изпълнява своята функция.“ За думата „Справедливост“ рисува пиле: „Ако през живота си съм откраднал кокошка и ме питат, аз ще им кажа: Да, откраднах я“.

С. В. Лонгинов и С. Я. Рубинштейн (1972) разработват класификация на неадекватните изображения при болни от шизофрения в зависимост от това, какъв вид патология те отразяват.  В нея те обозначават изображения, които са неадекватни по съдържание и форма (образ), отразяващи патологични мотивационни компоненти на мисленето и загуба на целенасоченост.

Неадекватни по съдържание изображения:

-разпокъсани връзки или липса на връзки;

-празна символика;

-избор въз основа на чувствено впечатление;

-асоциации по съзвучие;

-фрагментиран тип избори;

Изображения, отразяващи патология в мотивационните компоненти на мисленето:

-мултипликационния избор:

-конкретен избор с неяснота и символично обяснение;

-стереотипни пиктограми;

 

image

image

image

image

Източник: Рубинштейн С. Я. Экспериментальные методики патопсихологии — М.: ЗАО Изд-во ЭКСМО-Пресс, 1999.

image

image
 

Категория: Други
Прочетен: 3131 Коментари: 0 Гласове: 1
 

           Личностно-психологическа специфика на извършителите на изнасилване

 

Ожесточаването на съвременната престъпност е свързано и с уве­личения брой на изнасилванията. В съответствие с данните от криминал­ните статистики, повечето от половината жертви са във възрастовия ди­апазон от 16-29 години. Твърде увеличен е и броят на груповите изна­силвания, които често пъти са съпроводени и с телесни повреди. Значи­телно е количеството на рецидивистите, изтърпяващи наказанието ли­шаване от свобода заради извършено изнасилване.

В половината от случаите между извършителите и изнасилените жени е съществувало по-трайно познанство. Те са били съученици, при­ятели или роднини. При други една трета от случаите те са били случай­ни, инцидентни познати. Не са малко и изнасилванията на напълно не­познати жени. Посочените тенденции актуализират проблема за комплексното проучване на изнасилванията като престъпен феномен, за да се изработят оптимални средства за тяхното профилактиране, разк­риване и модерно, ефективно пенитенциарно третиране.

Много от нюансите на интересуващия ни престъпен феномен са разработени и анализирани в контекста на редица теоретични и прилож­ни криминологични изследвания.

В своята емпирично създадена типология на правонарушителите Ч. Ламброзо посочва следните компоненти:

а) родени престъпници;

б) душевно болни престъпници;

в) пристрастени (по привичка, по навик, „обичайни престъпници";

г)случайни престъпници, поради външни ситуационни причини.

Правонарушителят, реализиращ изнасилвания, може да бъде открит в рамките на всяка от визираните групи, която съдържа разнообразни основания и подходи за проучване на същността и механизмите на това престъпно деяние.

Част от криминолозите се опитват да обяснят формите на сексуал­но насилие с моделите на взаимоотношение в семейството на правона­рушителя и протичащите в него процеси на социализация. В своята ха­рактеристика на извършителите на изнасилване Г. Кайзер пише: „Това са лица от низшия социален слой и низши групи от средния социален слой, а така също лица с дефекти в социализацията." Авторът отбе­лязва статуса на аутсайдери на сексуалните извършители, които се дви­жат и израстват в семейна и социална среда с присъщи за нея агресивно-насилствени сценарии. Те се прилагат и за разрешаване на възниква­щите проблеми в интерперсоналната, интимна сфера.

Фиксираните дефекти в социализацията в много от случаите се дъл­жат на „непълния състав на семейството в резултат от развод или ранна смърт на родител". Е. Тодорова анализира два подхода към този проб­лем. „Първият предпоставя различията между децата, растящи в пълни и респективно, в непълни семейства, които придобиват опит в семей­ство, оглавявано само от майката; При втория контактите с другия ро­дител (по-често това е бащата) са редки и епизодични и това е особено тежко за момчетата..."  В такива условия се формира дефицитен мъжки модел, тъй като липсва релевантен еталон за интериоризация, който да структурира по адекватен начин идентитета на подрастващия и да спомогне за изграждането на ефективен сценарий за комуникация с представителите на другия пол.

От решаващо значение за развитието на тийнейджъра и оформяне­то на деформациите в неговите сексуални модели е вътрешно семейната система от стимули и санкции, като определяща за техния стил и социално-психологически климат. В изследване на Ив. Григоров и негови сътрудници се потвърждава, че „деформациите настъпват преди всичко при допускане на стихийни и нецелесъобразни действия по отношение задоволяването на различни капризи и прищевки на подрастващите и младежите".  В резултат на такъв подход се развива засилен его-центризъм, прояви на нарцисизъм, недостатъчен самоконтрол, неадек­ватно завишена самооценка, което кореспондира с деперсонализиращи нагласи по отношение представителите на женския пол и утвърждаване­то на диспозиции на всепозволеност в ежедневното поведение.

Освен стратегията за неефективно стимулиране „... и системата от наказания корелира с асоциалното поведение" и в частност със сексуалните правонарушения. „В непубликувано изследване, проведено през 1989 г. в община Бургас е констатирано, че в семейството на децата с противообществени прояви се прилагат два пъти повече теж­ки физически наказания в сравнение със семействата на децата от конт­ролната група."

Аналогични са данните за съпрузите Глюк, публикувани още през 1937 година. Те характеризират семействата на делинквентите, ангажи­рани с извършването на сексуални престъпления като „... вътрешно нап­регнати, обременени с побоища и скандали".  Очевидно в таки­ва семейства физическото насилие е естествена част от вътрешно-семейния репертоар, чрез които се регулират интерперсоналните взаимоотно­шения в по-комплицирани ситуации. Развитието на агресивните модели във вътрешно-семеен план е естествено следствие „... от състоянието на личностна самота, обществено отхвърляне и маргинализация."  Ефектите от визираните тенденции се трансформират във физическа аг­ресивност към децата, които възприемат като съвсем естествено подо­бен тип поведение и го практикуват във всички свои контакти и в част­ност - в хетеросексуалните.

Е. Тодорова справедливо отбелязва, че начинът, по който човек „...строи публичния си образ, кого и по какъв начин иска да впечатли с него, зависи от идентичността, към която се стреми."  Идентич­ността, изграждана в семейства, за които физическото насилие е изведе­но в ранг на ценност, неизбежно включва използването му в широк спектър от ситуации. Сред тях попадат и ситуациите на комуникация с другия пол, които се превръщат в поле за разгръщане на интериоризираните агресивни модели. Външното проявление на тези заложени в семей­ството агресивни феномени се усилва от присъщата за днешния социум „социална патология и общността дезорганизация, в резултат на която обществото е лишило членовете си от ясни стандарти за коректно пове­дение."

Съпрузите Шелдън и Елеонора Глюк прогнозират детската и юно­шеската делинквентност на базата на оценката на функционално-ролевата ефективност на майката и бащата в семейството. Те проучват множе­ство лични дела на непълнолетни правонарушители, част от които са участвали в извършването и на сексуални престъпления и установяват, че в техните семейства „...често доминира майката, а бащата отсъства или лошо изпълнява своите функции."  Посоченият от крими­нолозите емпиричен факт играе важна роля при социализацията на тийнейджърите, като съществено допринася за тяхното оформяне като потенциални извършители на сексуални деяния. В тези случаи преди всич­ко става дума за блокиране процеса на адекватно изграждане на мъжки идентитет, емоционална устойчивост и репертоар. Към майката може да възникне силен негативизъм, на базата на съзнателната или безсъзна­телна от нейна страна, стагнация на мъжката автономизация. Поради това се структурират емоционално наситени и отрицателно ориентира­ни нагласи, които се пренасят от майката към жената въобще. Визирани­ят механизъм обяснява процеса на деперсонализация на жертвата, спо­собността да се игнорират нейните страдания и стремежа да се предста­вя насилственият акт като форма за възстановяване на мъжката власт и контрол: Фактически актът на изнасилването се разглежда от част от извършителите като средство за автономизация от жената, помагащо да се прекъсне зависимостта от нея и реабилитиращо мъжкото самоуваже­ние. Тези преживявания деецът само отчасти и твърде дифузно осъзна­ва, но те имат важна мотивообразуваща функция и регулират неговото криминално поведение.

Голяма част от криминолозите са склонни да подлагат на анализ преди всичко мотивацията на извършителите на изнасилвания. Б. Блажев е един от българските изследователи, според който в изнасилването получават израз агресивните мотиви. Те могат да бъдат активизирани „...от различни неблагоприятни и нежелателни ситуации. В някои случаи агресивното поведение се разглежда в тясна връзка и взаимозависимост с проблема за фрустрацията. Това е такава ситуация, при която силната мотивираност за достигане на определена цел (удовлетворяване на пот­ребност) е възпрепятствана от някакви прегради, обстоятелства и т.н. фрустрацията се проявява в изпитването на безпокойство и напрежение, ярост, враждебност, ревност и т.н."

Следователно, в основата на агресивния мотив се приема, че стои фрустрацията, която се поражда от депривирането на значими потребности за индивида. Само привидно изглежда, че агресивната мотивация е резултат от блокирането на сексу­алните потребности. Всъщност е затормозена реализацията на потреб­ността от самоутвърждаване, необходимостта от илюзорна компенсаторика на слабия мъжки модел, потребността от стабилизация на идентитета и персоналната автономност.

Това са много по-широки екзистенциални и личностни потребнос­ти, чието дисбалансирано функциониране може да е мотив за извършване на сексуални престъпления. В този смисъл пряката нагонна моти­вация, свързана с неудовлетворени сексуални желания, е твърде опрос­тено обяснение, което кореспондира със срещащото се в криминалогичната литература визиране за извършителите на изнасилване като хо­ра „... с ниско културно и образователно ниво."

Тази постановка презюмира неразвитото интелектуално равнище на дадения вид правонарушители, което не е в състояние да опосредства първичните импулси и да преодолее тяхната предразположеност към „късосъединителните" реакции.

Въпреки по-ограниченото приложение на лансираната криминологическа интерпретация, тя характеризира поведението на определена част от сексуалните правонарушители и се подкрепя от пенитенциарно-психологическите изследвания върху тях. В типологията на извършите­лите на изнасилвания Е. Маджаров, С. Куртев, А. Липчев и Й. Карловс­ки (1989) обособяват така наречения възбудим подтип. Според автори­те, неговите представители се характеризират „... с хипертрофирани влечения, със слаби задръжки и контрол върху тях. Те са примитивни, трудно усвояват моделите на социално приемливо полово поведение. Слабо рационализират сексуалните си влечения. Предпочитат формите за тяхното директно удовлетворение чрез прилагане на открита физическа агресия при нежелание на жертвата за полов контакт."  За тази по-малка група сексуални правонарушители са справедливи твърде­нията на криминолозите, че мотивацията на престъпното деяние е след­ствие на „неовладян полов нагон в съчетание с хулигански подбуди. Втората част от формулировката съдържа разбирането за пъл­ното игнориране на достойнството на жертвата, нейната личност и правно-моралните норми, определящи сексуалното общуване. Всички тези дадености се пренебрегват, за да се осъществи директната нагонна реа­лизация, която сама по себе си представлява ценност за дееца и има ро­лята на мотивационен фактор по отношение на асоциалните му действия в интимно-личностната област.

С такъв тип мотивация са сексуални правонарушители, които се формират „... в условията на хипопротекция, емоционално отхвърляне и в обстановка на противоречиво възпитание в семейството или извън него..."  Тя се детерминира от „тесния кръг от интереси... и доми­нирането на влеченията", което е резултат на дефицита от социализираност. В тези случаи либидонозните тенденции получават директен външен израз и не се коригират и насочват от морално-правните норми, обслужващи хетерогенните сексуални интеракции.

Принос в нюансировката на представите относно мотивацията на дееца при изнасилванията внася и Б. Панев, който в своя монография обобщава богат теоретичен и емпиричен криминологичен материал от тази сфера.

Авторът с основание посочва, че водеща роля и при сексуалните правонарушения има „мотивът, изразяващ протеста срещу осъзната или внушавана отвън непълноценност." В акта на насилие срещу жертвата извършителят се освобождава от угнетяващата го непълноцен­ност, която е придобил в процеса на собствената си социализация. В много от случаите нейната поява е свързана с неадекватното семейно възпитание и подходите, които са прилагани при стимулиране и санкци­ониране на децата. Такъв потенциален сексуален правонарушител рефлексира своята непълноценност и цялото му поведение се мотивира от желанието да се освободи от нея, поради което безсъзнателно търси ситуации и начини за неадекватно компенсиране на измъчващия го вътре­шен дискомфорт. Едно от средствата за неговото понижаване се оказва самото престъпно деяние, което придобива важен личностен смисъл, тъй като му позволява поне за определен период от време да преживява усещането за пълноценност и душевен комфорт. Макар и неадекватно, извършителят сякаш намира себе си и е склонен да приеме, че се е спра­вил със своя нерешим проблем.

Изследователската теза на Б. Панев за непълноценността на извър­шителя на изнасилване получава емпирично потвърждение в проучвани­ята на нашата затворническа популация. В типологията на осъдените за изнасилване Е. Маджаров, С. Куртев, Й. Карловски визират наличието на малоценностово-агресивен тип. Неговите представители активно търсят и създават криминогенни ситуации. „Те са фиксирани върху своя комплекс и въпреки че понякога имат по-високо интелектуално равни­ще, не са в състояние да се справят с него."

Б. Панев лансира схващането, че мотивите, определящи сексуални­те правонарушения, са „... себеизява, сексуални домогвания, садизъм, отмъстителност." Същият автор доразвива своето виждане за изнасилването, дефинирайки го като „... самоутвърждаване по непозво­лен, насилствен начин."

Фактически изнасилването е неадекватна форма на самоутвържда­ване на дееца, защото чрез физическа агресия по отношение на жертва­та той налага реализацията на своите потребности от себеизява, осъществяване на контрол, близост и приемане, като напълно игнорира проя­вите на същите потребности у другия и цялостната му личност. Жертва­та на престъплението е само средство, което гарантира на извършителя собственото му самоутвърждаване и в този смисъл е лишена от всякак­ва друга ценност и е трансформирана от субект в обект за опредметяване на чужди потребности. Следователно, извършителят на изнасилване принуждава жертвата да се откаже от естествената си битийност и й на­лага своята собствена, като пречупва всякакъв опит и за най-малката съпротива. В крайните форми на реализация на едно такова поведение, изнасилването достига до садизъм или се превръща в отмъщение, чрез което деецът раздава отмъщение, заради своята неспособност да осъще­стви като другите собствените си желания. Самата жертва се атрибутира от него като пречка в този процес и фокусира върху себе си цялата му афективна нагнетеност и готовност за агресивна разправа.

Б. Панев смята, че като мотив за изнасилването може да се разглеж­да и сексуалното домогване. В Български тълковен речник под домогване се разбира „стремеж чрез упоритост и проявено нахалство да се пос­тигне нещо." В случая става въпрос за сексуална близост. Даде­ният термин изразява последователността в намеренията на дееца, него­вата склонност да не се съобразява и желанието му на всяка цена да ре­ализира своята цел. Това са важни характеристики на мотивацията на извършителя на изнасилване, които разкриват агресивно-насилствената й същност, егоцентрична природа и реална обществена опасност. Стре­межът да се получи резултат въпреки съществуващите ограничения е из­раз на личностната несъстоятелност и сериозни персонални противоре­чия. Усещането за отхвърленост от страна на жените, преживяването им като враждебен обект и като източник на зависимост, застрашаващ пер­соналната автономност, карат сексуалния правонарушител упорито да пренебрегва социалните забрани и чрез последователното им нарушава­не да утвърждава собствения си Аз.

Психическото отчуждение от сексуалната сфера я прави реално по­ле за опасно, рисково поведение, с помощта на което извършителят из­вежда навън собствената си проблематичност, без да успее да се справи с нея. По тази причина личният проблем на извършителя става проблем на другите, с всички произтичащи от това общественоопасни последици. По същество сексуалният правонарушител е човек, който не може сам да се справи с проблемите си в интимно-личностните интеракции, поради което прави и останалите съпричастни към тях, като застрашава тяхна­та автономност, достойнство, самоуважение, здраве и дори живот.

При анализа на насилствените деяния и в частност на сексуалните, Б. Панев разглежда „... особеностите на умисъла (афективен, спонтанен, предумисъл, пряк, евентуален)."  Той ги свързва с „... характе­ра на антисоциалната насоченост и ценностните ориентации на личност­та", като отчита „дълбочината и устойчивостта на асоциалността."

Спонтанно и афективно възникналият умисъл, който обуславя насилствено-агресивните, сексуални действия е индикатор за занижен персо­нален самоконтрол, слаба социализираност и готовност да се отхвърлят съществуващите забрани. Нарушената регулация и негативизмът към социалните ограничения показват, че е налице асоциална ориентация в извършителя, която може да се прояви и при наличието на незначителен външен повод. Последното обстоятелство убедително доказва високата обществена опасност на предразположения към сексуални деликти пра­вонарушител, който има непредсказуемо поведение, породено от собствената му импулсивност и склонност за възникване на афективни преживявания.

Относно умисъла В. Каракашев отбелязва, че деянието е извърше­но умишлено, когато субектът е „съзнавал общественоопасния му ха­рактер", т.е. когато е желал неговото извършване, като е предвиждал не­говите последици, посочени от състава на престъплението, доколкото са били предвидени съответни последици, и е искал (пряк умисъл) или допускал (евентуален умисъл) тяхното настъпване."

При двата варианта сексуалният правонарушител показва висока ожесточеност, враждебност и агресивност по отношение на жертвата, което в много от случаите се дължи на болезнена чувствителност и тре­вожна неувереност, стимулиращи натрупването на негативно емоцио­нално напрежение. То изцяло се насочва към потърпевшата и понякога обезпечава съчетанието на сексуалното насилие с тежките телесни пов­реди и дори с убийството.

„По данни от изследванията повече от една трета от изнасилвания­та са станали при случайно стечение на обстоятелствата, без предварителна подготовка." Следователно, те могат да бъдат разглежда­ни като ситуационно обусловени.

В емпирично, пенологично изследване на извършители на изнасил­ване Ц. Методиева отбелязва, че „при употреба на алкохол е възможно да се стигне до спонтанно възникване на намерение за насилствени по­лови действия при положение, че в конкретната ситуация е налице и съ­ответният сексуален обект."

В публикациите на В. Фокс, Ю. М. Антонян, Б. Станков, Е. Маджа­ров и С. Куртев се анализира слабият идентитет, неразвитият мъжки мо­дел, високата тревожност и неувереност на сексуалните правонарушите­ли. Тези личностни особености се инициират от конкретна криминогенна ситуация и получават реализация в нея, като детерминират разгръща­нето на съответната асоциална мотивация. Тя получава външен израз, след като достигне точката си на критична интензивност, която е в пря­ка зависимост от актуалната ситуация.

Описаните интрапсихически механизми са типични за тревожно-неуверените и болезнено-чувствителните извършители на сексуални престъпления, тъй като тяхното поведение е тясно свързано с криминогенната ситуация и особено с поведението на жертвата. Твърде често агресивните им действия се провокират от жени с хистероидна акцентуация, склонни към егоцентрично и демонстративно поведение. „Изве­стно е, че при дадения тип акцентуации егоцентризмът може с най-го­ляма сила да се прояви в сферата на сексуалните реакции - чрез демонстративно поведение, афиширане на своите реални и мними връзки, самовъзхваляване за привличане върху себе си на вниманието на окол­ните."  Подобен тип поведение на жертвата стимулира тревожно-неуверените и болезнено-чувствителни сексуални правонарушители към осъществяването на преки агресивни действия. Те неприятно се стъписват и напрягат, ако жертвата им окаже съпротива, поради което стават жестоки и садистични, за да сломят възникналото противодей­ствие. По такъв начин релаксират натрупаното вътрешно напрежение за сметка на външните масирани изблици на агресия, като в определе­ни случаи сериозно застрашават здравето и живота на жертвата. Ситуативността в действията на такива правонарушители е резултат от присъщите им личностни диспозиции и свойства и фиксира характер­ния за тях общественоопасен начин на действие по отношение на потърпевшата.

Проявите на солидарност с референтна група от асоциални лица могат да подтикнат дееца към ситуативни агресивни действия, чрез кои­то той да се включи в извършването на групово изнасилване. Тези слу­чаи са обект на емпирично проучване от страна на А. И. Долгова. Изследователката специално разглежда груповите варианти на сексуална агре­сия, които имат място „... в компанията на приятели, очакващи противоправен вариант на поведение в конкретната ситуация. Тук е значимо и поведението на самите потърпевши, особено аморалното и противоправното. То укрепва убеждението за необходимостта от интензивното прилагане на физическа сила.

При анализиране на проблема за ситуационната обусловеност на изнасилванията трябва да се обърне внимание и на интерпретациите, разработени в изследването на Ив. Бардов, което има както криминологическа, така и психологическа насоченост. Той пише, че изясняването на „... проявите на насилие в сексуалните взаимоотношения се усложня­ва и от факта, че сферата на човешкото сексуално поведение в значител­но по-малка степен е обект на социална регламентация. Тази дифузност предоставя широко поле за субективен произвол при определяне на поз­воленото и непозволеното в тези отношения. А както се отбелязва, неопределеността на рамките на недопустимото поведение е една от важните характеристики на конфликтните ситуации и предпоставка за превръщането на първоначално неконфликтната ситуация в конфликтна. Това положение особено отрицателно се отразява на лицата с първона­чална дезинтеграция на моралното съзнание, за които ситуацията се превръща в главния провокиращ фактор за извършеното от тях полово престъпление. Предполагаемото влияние на емоциите върху формира­нето на престъпното намерение и извършването на престъпния акт в най-голяма степен засяга именно този „ситуационен тип" престъпник.

Според вижданията на Ив. Бардов, ситуационността при реализаци­ята на изнасилванията е обусловена от директното влияние на емоциите върху поведението. Тя допълнително се засилва от по-слабата формал­на регламентация в сферата на хетеросексуалните интеракции, което е съвсем естествено, за да се осъществява нормалното им функционира­не. При слаба опосредстваност на емоциите от интелектуалната сфера тази особеност в регулирането на човешката сексуалност облекчава по-импулсивните извършители, които трудно се съобразяват дори с ясно фиксирани забрани. За тях К. Обуховски с основание пише, че това са „примитивни хора, лишени от способността да преживяват естетически, познавателни и други подобни влияния..., с твърде едностранно развита личност." За такава категория извършители сексуалното наси­лие „... може да бъде единствен източник на силни подбуди, а за много от тях и единствена ситуация, в която се чувстват необходими и могат да имат някакво обществено значение."

Примитивно-импулсивният извършител на изнасилвания придоби­ва определена социална тежест в собствените си очи и преживява своя­та значимост в ситуациите, в които неговата агресивност няма спирачки. Тя се превръща в начин на автентично самоизразяване и подчертаване на персоналните възможности.

Тревожно-неуверените, болезнено-чувствителните и импулсивни личности са склонни към ситуативна агресивност, за да решават пробле­мите си в сексуалните взаимоотношения. Това тяхно поведение има защитно-деструктивен характер.

Очевидно социализационното им формиране е ставало, както под­чертава Й. Мелибруда, на базата „... на манипулирането със страха и заплахата."  Според автора такъв социализационен сценарий „... носи някакви временни резултати, създава у хората защитни нагласи, които насочват тяхната енергия към преодоляването на собствения страх и боязън."  В разглежданите случаи освобождаването от страха води до ситуационно агресивно поведение, чрез което извърши­телят на изнасилване повишава своето самоуважение. Това допълнител­но го фиксира към ситуацията, тъй като тя придобива за него ролята на катарзисен изход по отношение на собствените му страхове.

В наказателно-правната и криминологичната литература, касаеща изнасилванията, се обръща сериозно внимание върху начина на извъ­ршване на престъплението. Според обществената опасност на деянието се задава и от „своеобразния начин на осъществяване на проявата".

В. Каракашев конкретизира тази обща постановка от Наказателния кодекс, в който са фиксирани съставите на изнасилва­нето, визиращи начините за неговото извършване. Авторът подчертава, че общият състав на престъплението включва „съвкупление с лице от женски пол без негово съгласие:

-лишено от възможност за самоотбрана;

-като го принуди към това със сила или заплашване;

-като го приведе в безпомощно състояние.“

Начинът на осъществяване на деянието позволява да са анализират в психологически план мотивите на дееца, неговото целеполагане и предпочитаните насилствени средства за реализация на агресивните за­мисли по отношение на жертвата. Той показва и важни страни от харак­тера и поведението на дееца, които са от съществено значение при разгръщането на оперативно-издирвателни, следствено-съдебни и ресоциализационни действия.

Така например, представителите на възбудимия тип извършители на изнасилване са „... с хипертрофирани влечения, със слаби задръжки и контрол върху тях. Те са примитивни и трудно усвояват моделите на социално-приемливо полово поведение. Слабо рационализират сексуални­те си влечения. Предпочитат формите за тяхното директно удовлетворе­ние, чрез прилагане на открита физическа агресия при нежелание на жертвата за полов контакт."

Следователно, определен тип характерови особености обуславят мотивацията за действие и поведенческия сценарий, чрез който се реа­лизира начинът за извършване на деянието. При положение, че той е изяснен, по него могат да бъдат реконструирани, макар и в хипотетичен вид, поведенческите, мотивационните и характеровите специфики на евентуалния правонарушител.

Представителите на интравертирания (шизоиден) тип извършители на изнасилване демонстрират „... болезнена чувствителност и неспособ­ност на флирт и ухажване, поради което не могат да достигнат до сексу­ална близост. Склонни са към еротични преживявания с перверзни ком­поненти. Сексуалната им активност се проявява в груби и противоесте­ствени форми." Извършителите на изнасилване от разглеждания тип имат готовността да лишат жертвата от възможности за самоотбра­на или да я приведат в безпомощно състояние, за да реализират своите намерения.

В. Фокс (1980), Д. Джибонс (1963) и Д. Глейзър (1972) изработват типологизации на престъпните персонажи, в които имплицитно присъ­ства и начинът на извършване на деянието.

В своята класификация на правонарушителите, Д. Джибонс въвеж­да категорията „модел на престъпно поведение", която по смисъл е ек­вивалентна на понятието „начин на извършване на деянието".

По отношение на извършителите на изнасилване той отбелязва, че това са лица, осъществяващи „сексуални нападения над физически зре­ли жени, за които е характерно използване на насилие и нанасяне на те­лесни повреди. Те не смятат себе си за престъпници и в условията на пенитенциарна изолация се нуждаят от терапия, професионално обучение и образование."

В класификацията на престъпните персонажи, лансирана от Д. Глейзър, извършителите на изнасилване могат да бъдат идентифицирани в рамките на две обособени групи. В тях водещо значение има критери­ят, презентиращ начина за извършване на деянието. В една от класифи­кационните групи Д. Глейзър фиксира „лицата, живеещи в среда, където за разлика от обществото като цяло, на насилието се придава особено значение и то понякога се счита като задължително.” Този тип диспозиция е субкултурално детерминираш, устойчива и генерализира­на. Поради тази причина всеки отказ от сексуална близост се перцептира от извършителя като предизвикателство, на което трябва да се реагира с незабавното използване на физическа агресия.

В другата класификационна група Д. Глейзър разполага и извърши­телите на сексуални деяния, чието „... поведение не е обусловено от на­силствената субкултура и е недостъпно „за разбиране" от нормалния чо­век.”  Очевидно той визира сексуалните правонарушители, кои­то имат сериозни личностни разстройства и акцентуации, свързани със сексуалната сфера. По тези причини поведението им изглежда анормал­но и асоциално за външния наблюдател. По такъв начин Д. Глейзър спе­циално диференцира отделна група извършители на изнасилване, чиято активност се локализира в границата между норма и патология. Те имат „висока степен на обществена опасност и получават дълги присъди на лишаване от свобода."

Представянето на различни варианти на изнасилвания и техните извършители показва феноменологичното разнообразие на разглежда­ния вид правонарушение. Това налага разработването на обобщаващи определения, които изразяват същностната природа на феномена. Таки­ва предлагат криминолозите В. Фокс и А. Давис.

В. Фокс пише: „Официалната статистика на престъпността отчита изнасилването не като полово престъпление, а по-скоро това е акт на на­силие и агресия, даващ изход на натрупаната злоба. Изнасилването на непозната жена преди всичко е акт на агресия, а това, че потърпевшата се явява обект на сексуално посегателство, има второстепенно значение. Самата жертва не интересува насилника. Жертвата може да бъде на 8 или 80 години, да бъде красива или грозна, от която и да е раса и наци­оналност. В този случай сексуалното удовлетворение не се явява главна цел... на изнасилвача е известно, че може да заплати 20 долара за прос­титутка, вместо да получи 20 години затвор.

В несексуалното използване на половата сила няма нищо необичай­но. Подобни действия могат да се извършват като израз на нарцисизъм, да отслабват тревогата и напрежението, а така също да подпомагат реа­лизацията на други цели."

В пространното и съдържателно определение на В. Фокс могат да бъдат диференцирани следните акценти:

-Изнасилването е акт на агресия, а сексуалният контакт има второстепенно значение и е само формата, чрез която тя се проявява;

-Жертвата на изнасилването е деперсонализирана от дееца. Тя
единствено играе ролята на ключов стимул за провокиране на неговата
агресия;

-Източник на агресия за осъществяване на изнасилване могат да
бъдат както нарцистичните нагласи на дееца, така и неговата повишена
тревожност и напрежение.

Реализираната агресия към жертвата се превръща за дееца в лично­стна ценност и устойчиво мотивира неговото поведение към създаване на аналогични криминални ситуации. Тя е израз на личностна незрялост, която се презентира в повишена доминантност, дефицит от социални умения и нарушена сексуална идентификация. Визираните тенденции се намират в тясно взаимодействие помежду си и детерминират прилагане­то на насилие в областта на интимно-личностните интеракции. В този смисъл актът на сексуално насилие е полимотивиран. В него получават отражение различни личностови дефицити, аномалии и дефекти, породи­ли се в процеса на социализация.

А. Давис предлага следното определение за изнасилването:

„Сексуално нападение, предизвикано не от сексуална неудовлетво­реност, а от злоба и агресивност..."

Тази дефиниция е в съзвучие с вижданията на В. Фокс за изнасилва­нето, което се разглежда като израз на персонална враждебност и агре­сивност, които не кореспондират с равнището на сексуална неудовлетво­реност. Те са свързани с развитието па афективни състояния, конто „...изпълняват функцията на последно усилие за възстановяване чувство­то на автономност на лицето при силно фрустрираща ситуация."  Следователно извършителят на изнасилване идентифицира жертва­та като заплаха, водеща до вътрешен дисбаланс и фрустрация. Тези тен­денции се преодоляват в конкретната ситуация чрез акта на насилстве­ното обладаване на потърпевшата. В момента на изнасилването деецът безсъзнателно или съзнателно заставя своя обект да страда и едновре­менно с това изпитва съзнателно или безсъзнателно удоволствие от то­ва страдание."  Този начин на интерпретация на деянието води до неговото дефиниране като „...афективно-отмъстителен акт на възмез­дие", при който се стига до пълно деперсонализиране на жерт­вата. Тя се перцептира от извършителя като обект, чието предназначе­ние е да фокусира върху себе си негативно-деструктивната му вътрешна енергия. Отмъщавайки на жертвата, деецът се освобождава от отрицателните емоции, породени от преживяванията за неговата непълноценност, както и от тревожността, която възниква от чувствата на отхвърленост, изолираност и неприетост. Собствените негативно-деструктивни преживявания водят до това, че напълно се игнорират чувствата и стра­данията на потърпевшата. Такъв сценарий на реагиране е „... закономер­но следствие от дефицита на персонално ориентирани и емпатично на­ситени интеракции в семейството." Освен това, трябва да се от­чита и спецификата на изграждането на полово-ролевия модел при мъ­жете. От ранна възраст се поощряват техните идентификации с мъжест­веността и същевременно те са негативно санкционирани при прояви на женствено поведение. „Когато подобна линия на стимулиране се про­вежда прекалено сурово, тя естествено формира агресивни диспозиции към сексуалните партньори"  и обуславя готовността за тяхното пълно обезценяване.

„Невниманието или недоброжелателността от страна на родителите могат да предизвикат неосъзната взаимна враждебност между тях и де­цата. Тази враждебност може да се проявява както явно към самите ро­дители, така и скрито. Безотговорността и немотивираната жестокост на някои извършители по отношение на хора, които с нищо не са ги предиз­викали, се оказва понякога следствие именно на детските им преживява­ния. Ако тази безсилна агресия се насочи навътре към тях самите, резул­татът може да е чувство за вина и тревога, ниско самоуважение." Визираните преживявания блокират проявите на емпатия към другия и могат да бъдат компенсирани чрез развитието на агресивна готовност, чието възникване е естествено свързано с оценката за другия човек ка­то бариера, която застрашава собственото самоутвърждаване, потреб­ността от реализация на контрол и стремежа за възстановяване на уяз­вената автономност. Личностната незрялост на извършителя на сексуал­ни престъпления закономерно поражда перманентните преживявания на застрашеност от страна на представителите на нежния пол. Това иници­ира развитието на враждебно-агресивни нагласи, които могат с лекота да се активизират по незначителен външен повод или дори без наличието на такъв. В тези случаи деецът сам провокира възникването на подходя­ща ситуация, в която неговата агресивно-враждебна диспозиция да на­мери своя адресат в лицето на конкретната жертва на сексуално насилие. За извършителя на изнасилване е характерна липсата на емпатични спо­собности, поради което той има обектно отношение към потърпевшата, с лекота осъществява нейната деперсонализация и благодарение на това разгръща агресивните си действия. Сексуалният правонарушител „... страда от душевна импотентност; на него не му достигат способностите, позволяващи да заинтригуваш другия човек и да го накараш да те заобича; той компенсира тази своя неспособност със стремежа към власт над другите хора." В този смисъл актът на изнасилването може да се интерпретира като вариант за неадекватно установяване на власт над жертвата, чрез използване на директната физическа агресия за постига­не на дадения резултат.

В този контекст са и констатациите на Хезелвуд, който анализира мотивацията при извършване на сексуални престъпления. В частност той отбелязва, че мотивационната конфигурация на сексуалния деликт включва следните компоненти:

-омраза към жените;

-стремеж за реализиране на контрол и власт;

-утвърждаване на собствения Аз."

Визираните от Хезелвуд три компонента са взаимно свързани. Ом­разата към жените, която сексуалният правонарушител изпитва, често пъти е резултат от демонстрацията на емоционално отхвърляне и пре­небрежение, преживени в периода на детството. Аналогични преживя­вания възникват и при формирането на момчетата в семейства с доминантно-хистерична майка и баща със слаби мъжки идентитет и присъ­ствие. В подобна ситуация на социализация в детето се формира омраза към майката, която се генерализира и насочва към жените като цяло. То­зи тип нагласи стимулират насилственото установяване на контрол и власт над обекта на омразата. По такъв начин той загубва своето заст­рашаващо значение за изнасилвача. Същевременно се разреждат и нат­рупаните афективни напрежения и извършителят, поне за определен пе­риод от време, поддържа вътрешния си комфорт.

Преодоляване на застрашаващия обект в лицето на напълно деперсонализираната жертва и освобождаването от негативно-афективните напрежения, води до повишаване на ценността на собствения Аз. По те­зи причини с основание изнасилването се определя и като социално не­адекватна, агресивна форма на самоутвърждаване. Визираните разсъж­дения само потвърждават базовата теза на В. Фокс, че изнасилването е „несексуално използване на секса." По своята същност то е форма на агресия и вариант на асоциално самоутвърждаване.

Тази интерпретация на психологическата същност на изнасилване­то кореспондира с изводите на Н. Ф. Кузнецова и Г. Х. Минковский, по­лучени въз основа на обобщенията на значителен криминологичен емпи­ричен материал. Двамата автори подчертават, че за извършителите на изнасилване е характерно следното:

-Егоцентризъм, при който собствените желания и чувства се разг­леждат като подлежащи на безусловно удовлетворение и са единствено значими при избора на вариант на поведение;

-Неуважение към чувствата и преживяванията на другите хора,
пренебрежително отношение към техните страдания, към последствията
на едни или други предприемани действия, които нерядко са свързани с
жестокост, садизъм и примитивизъм;

-Убеденост в допустимостта на насилствените средства при реали­зацията на своите желания, при разрешаването на конфликтите;

-Стереотипът на грубото предизвикателно поведение, агресивно­стта и невъздържаността;

-Позицията на самооправдания, прехвърлянето на вината върху
обкръжаващите и потърпевшите, която се констатира при всеки втори
изследван случай."

В определенията на В. Фокс, Н. Ф. Кузнецова и на Г. Х. Минковс­кий акцентът се поставя върху агресивното самопрезентиране. В тяхно­то разбиране за психологическата същност на изнасилването агресията играе ролята на определящ мотив и водеща цел при разгръщането на криминалната активност, която може да се реализира в сексуалната сфера.

Редица социално-психологачески изследвания в сферата на сексу­алните интеракции дават основание за лансирането и на друго тълкува­ние по отношение на изнасилванията.

„Натрупано е голямо количество данни, което косвено свидетелства затова, че когато човек изпитва силни емоции, сексуалните интеракции възникват с повишена честота. Например наблюденията показват, че хе­теросексуалната любов е свързана с ненавист... и с болка. Наличието на връзка между „агресията" и сексуалната атракция се потвърждава в ра­ботите на Тинберген. Според неговите наблюдения, животните от раз­лични видове показват, че в тяхното поведение се преплитат ухажване и агресия."  Следователно, силната емоционална наситеност предполага сексуална активизация, която включва и агресивни проявле­ния, но не се изчерпва само с тях и има по-сложна феноменология.

Баркли обяснява свои резултати с наличието на особена връзка между агресията и сексуалността. В потвърждаване на своята позиция той привежда аргумента на Фройд, който счита, че праисторическия мъж е бил длъжен физически да доминира над своите потенциални сексуални партньорки, а също и работата на Кларк, в която повишената сексуална възбуда е предизвикана от гледането на слайдове с изображенията на го­ли хора и това води до усилване на агресивността в реакциите на стиму­лите... От друга страна Арон, който също признава наличието на връзка между агресията и сексуалността, счита, че тази връзка се явява само частен случай на по-общата връзка, съществуваща между емоционална­та възбуда и различните видове сексуални интеракции."

Агресивността закономерно присъства в сексуалните интеракции, но тя няма приоритетно значение при техния генезис и не изчерпва съдър­жанието им.

На базата на приведените виждания може да бъде конструирана друга обяснителна схема. Силната възбуда, породена от интензивните емоционални състояния на вълнения, страх или тревога, може да увели­чи сексуалните интенции. При това възниква и стремежът за тяхната не­посредствена реализация. Нейното осъществяване изисква и прилагане­то на агресивни поведенчески сценарии. В тези случаи агресията е сред­ство за реализация на сексуалното желание и няма статуса на мотив и цел, както това се дефинира в определенията на Фокс, Дамис, Н. Кузнецова и Г. Минковский. Според тези автори агресията реду­цира и акумулира в себе си сексуалността, като я лишава от възможно­стта за специфично автономно проявление. Очевидно, при част от изна­силванията тази интерпретационна схема работи, но, въпреки своята евристичност, тя има определена сфера на приложение. Изведената на ба­зата на експериментите на Баркли, друга обяснителна конструкция разг­лежда изнасилването като резултат от силни емоции, активизиращи сек­суалните желания на извършителя, който ги реализира с помощта на аг­ресивни средства. Тази интерпретация може да бъде валидна при нарцистични личности с хедонистични нагласи, при възбудими акцентуати и при импулсивни, примитивни мъже, които се стремят към непосред­ствено, ситуативно удовлетворяване на сексуалните си желания.

Визираните персонажи обхващат значителна част от извършители­те на изнасилване. Тяхното поведение е анализирано в отделни изследо­вателски разработки и публикации.

О. Кернберг характеризира извършителите на изнасилвания с нарцистични личностни черти, като фиксира следните техни особености: те са недостатъчно „... социализирани и поведенческите им патерни ги во­дят към постоянни конфликти с обществото. Те са неспособни към изг­раждането на пълноценни привързаности към индивиди, групи или соци­ални ценности. Те са твърде егоистични, безотговорни, импулсивни и неспособни да чувстват вина или да се учат от опита си и наложените на­казания. Толерантността им към фрустрация е твърде ниска. Те са склон­ни да обвиняват другите или да дават благовидна рационализация на своето поведение."

Личности с подобни черти се стремят към непосредствено удовлет­воряване на сексуалните си желания. Техният егоцентризъм, дефицит от емпатия, липса на вина и неспособност към нормални сексуални инте­ракции, както и ниската им поносимост към фрустрация, ги подтикват към използване на агресия, за да реализират сексуалните си желания.

Разглежданата категория сексуални правонарушители съществуват сами за себе си, извън социалното пространство, поради което те се нуж­даят от самоутвърждаване, предполагащо определено социално съотнасяне и идентификация. Те търсят и насилствено получават своето нагонно удовлетворение, твърде първосигнално, не поради личностния си примитивизъм, а заради дефицита от нормален психологически контакт със социума, с представящите го индивиди, групи, интеракции и ценности.

Много директно се осъществяват социалните интенции и при извършителите на изнасилване от хипертимен тип. Е. Маджаров и С. Куртев обобщават собствените си емпирични резултати от проучването на хипертимни сексуални правонарушители, като подчертават тяхната „... приповдигнатост, прекалена енергичност, повърхностност, безотго­ворност, слабо изграден самоконтрол върху влеченията и на тази база се развива склонност към аморални постъпки." Е. Маджаров и С. Куртев изграждат характеристиката на хипертимния тип извършител на сексуално престъпление чрез неговото сравняване с възбудимия тип осъдени за изнасилване. Те специално подчертават, че хипертимният тип „... в играта си на мъж е по-приемлив от възбудимия тип. От възбудимия тип го отличава по-голямата му социализираност, поради което е по-добре приет от групата. Стреми се към развлечения и удоволствия."

В акта на изнасилването той губи тази своя социализираност, тъй като е изцяло обладан от стремежа да удовлетвори нагонните си стреме­жи и за целта насилствено преодолява съпротивата на жертвата. Прека­лената му активност, в съчетание със слабия контрол над сексуалното влечение, повърхностността, ниската рефлексивност и безотговорност­та обуславят развитието на такъв криминален сценарий. Приоритетна роля в него играе получаването на сексуално удоволствие на всяка цена, като се игнорират всички задържащи фактори в конкретната ситуация и последователно се следват само нагонните импулси. В този смисъл не е от особено значение психическото подчиняване на жертвата или пости­гането на преживяване на собствената ценност в акта на изнасилването. Най-значимата цел за дееца от разглежданата група сексуални правона­рушители е директната, безпроблемна реализация на сексуалната енер­гия. Нейното блокиране води до усилване на агресията му към потърпев­шата и заставянето й насилствено да е причастна към преживяваното от извършителя удоволствие.

                                                                       * * *

Анализът на различни криминологични, наказателноправни и психологически източници показва, че при личностно-психологическата интерпретация на изнасилването се очертават две основни схеми, които в определена степен могат да интерферират помежду си независимо от личностната специфика на конкретния извършител, от особеностите на неговата мотивация, водещи нагласи, психически състояния и поведенчески сценарии.

Изследователската криминологична традиция, която се свързва с името на В. Фокс, представя изнасилването като вариант на агресивно самоутвърждаване, при което сексът се използва не по предназначение и се деперсонализира жертвата. При този тип обяснение централна е ро­лята на агресията, чрез която се постига преживяване на господство над жертвата и компенсиране на усещането за собствената непълноценност. При това положение сексуалната сфера е само поле за разгръщане на аг­ресивната мотивация на дееца.

Този модел на интерпретация на деянието може с успех да бъде при­ложен към извършители на изнасилване, отнасящи се към хистерично-демонстративния, интровертния, екстравертно-комформния и тревож­ния тип от типологията на Е. Маджаров и С. Куртев (1989) за сексуал­ните правонарушители.

Другата изследователска традиция кореспондира със социално-психологическите проучвания на Баркли върху сексуалните интеракции. Според нея преживяването на силни емоции усилва сексуалните интен­ции и стремежа за непосредствената им реализация може да доведе до използването на агресия. Следователно, в тези случаи целта е сексуално­то преживяване, а агресията е средство, макар и неправомерно, за него­вото достигане.

Тази обяснителна схема с успех може да бъде приложена при анализа на сексуалните правонарушения, осъществени от представителите на въз­будимия и хипертимния тип от типологията на Е. Маджаров и С. Куртев (1989) за сексуалните правонарушители. Тя има евристичен потенциал и при проучването на личности с асоциални и нарцистични акцентуации по типологията на О. Кернберг (1998), които извършват изнасилвания.

Трябва да се има предвид, че при значителен брой от случаите две­те обяснителни схеми могат да се допълват, а не да се противопоставят една на друга, както това се прави за целите на теоретичните анализи.

Дори в рамките на един акт на изнасилване нагоните и агресивните нагласи и мотиви могат да променят мястото си в актуалната мотивационна йерархия и да влияят върху динамиката на криминалното поведение.

От приложна гледна точка интегрирането на двете обяснителни схе­ми дава възможност за по-богато и нюансирано представяне на мотивацията, нагласите, характеровите и поведенчески особености на различ­ните категории извършители на изнасилване. Това е и съществена пред­поставка за усъвършенстване на оперативно-издирвателната, профилак­тичната и пенитенциарно-ресоциализационната дейност с тях.

image

Категория: Други
Прочетен: 1702 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                  #976  Психологически анализ на чувството за вина

 

От позиция на психологията понятието „чувство за вина” (ЧВ) е индивидуална, устойчива личностна характеристика. В общ план обаче, чувството за вина е променлива категория, защото това чувство се формира от социума – в процеса на формиране на личността и най-силно се повлиява от социалните норми и правила, които е установило обществото. Ако нормите са определили една постъпка като противоречаща им, като самата личност е приела тези норми и по правило се придържа към тях, а е извършила постъпка, нарушаваща ги, то много естествено е, че ще се формира чувство за вина.

Чувството за вина е емоционална личностна черта и в този смисъл винаги се съпровожда с преживявания. Те са насочени или към другите (чрез прояви на алтруизъм) или към себе си (чрез прояви на егоизъм или конформизъм). Тези реакции на личността представляват последици от наличието на ЧВ и са опит за самозащита на индивида.

Самото възникване на ЧВ е „защитен механизъм”. То е симптом, сигнал  за настъпил дисбаланс в когнитивната сфера на личността.

 ЧВ произтича, зависи и се създава от  характеристиките на „Аз-концепцията” на личността. На нея то дължи своята устойчивост. 

ЧВ най-добре се тества в областта на социалните отношения – социалните интеракции (общуването с другите) са неговата проекция.

Има два ареала в генезиса на ЧВ – личностен (индиректен) и социален (директен). В зависимост от нивото на адекватност и балансираност между тях, индивидът изпитва по-големи или по-малки нива на ЧВ.

Личностният (индивидуалния) ареал се свързва с базисните потребности на личността: виталните фиксирани потребности (това са най-нисшите потребности, свързани с съществуването на индивида и неговото оцеляване), а социалният ареал кореспондира със социалните потребности (потребността да принадлежиш към групата, да бъдеш оценяван положително, да имаш правото да оценяваш, потребността да се сравняваш с групата).

ЧВ може да възникне и извън социалните интеракции, т.е. в самата личност. Например дори една мисъл, представа, фантазен образ за нещо, което е в разрез с „Аз-концепцията” може да се превърнат в генератор на ЧВ.

Като вътрешно-емоционален компонент ЧВ винаги продуцира състояния на вътрешно напрежение, повишена тревожност, дискомфорт, т.е. води до личностен проблем. В подобно състояние личността винаги се стреми да балансира между своите потребности, идеи, идеали, мотиви, ценности, мироглед – всички те наречени личностна насоченост и външния фактор – социалните норми и правила.  За тази цел индивидът включва самозащитни оправдателни механизми. При това, в колкото по-голямо противоречие и нарушение е деянието (мисълта) със социалните норми, толкова по-устойчиви, по-активни и енергизирани са прилаганите механизми. От тук произтича устойчивостта и стереотипността на онзи престъпен или асоциален поведенчески модел, който не допуска наличието на ЧВ. Например престъпникът (извършителят на изнасилване, грабеж, измама, кражба и пр.) не изпитва ЧВ от деянието си.

От тук следва, че ЧВ е изключително важна диагностична характеристика на личността, която дава знания за нивото на социализираност на индивида, т.е. за нивото на социалната му адаптация. Тя детерминира уменията и способностите му да се самонаблюдава и самоанализира (интроспектира) и го сигнализира за корекция на поведението. Именно ЧВ стои в основата на конформизма, на просоциалното поведение и детерминира стил за общуване наречен сътрудничество.

Тази корекция се извършва чрез емоционален сигнал за настъпило вътрешно противоречие между постъпката и съвестта на личността (Свръх-Аз-а).

Когато говорим за ЧВ, трябва да е ясно, че нивото му (диагностицира се чрез нивото на тревожност, дискомфорт, вътрешно напрежение и пр.) се обуславя и от базисните личностни черти от висш порядък, които са устойчиви личностни характеристики, предавани по биологичен път (генетично) – касае се за дименсията „екстравесия-интроверсия”, емоционална лабилност – емоционална стабилност и психотизъм.

С други думи, ЧВ не бива да се определя само като детерминирано от социума, колкото и универсални и общовалидни да са социалните норми към всички членове на едно общество.

Психологически изследвания например сочат, че екстравертите като цяло (в частност емоционално-лабилните екстраверти), за разлика от интровертите проявяват  много по-високи стойност на ЧВ. Това чувство за тях има много по-голям експанзивен заряд, като се преживява по-силно.  Те са много по-склонни да търсят опрощение, да се самообвиняват, да насочват либидонозната енергия към себе си. Именно това са хората, които се самоизмъчват, те са много по-сензитивни и по-лабилни. Същевременно те са и по-гъвкави и по-лесно се справят чрез промяна на поведението. Те по-лесно и по-безболезнено са склонни да проявят корекция в експресивното си поведение, като потърсят извинение, т.е. като извършат тази корекция.  Същевременно те инкасират и в по-голяма степен личностни дефицити, проявявайки алтруизъм, т.е. личностно самоотричане в полза на другите – заплащат цена.  Този феномен се обяснява от Карл Юнг с факта, че екстровертите са ориентирани към обекта на своите мисли и действия, като го превръщат в заслепяващ стимул, за разлика от интровертния тип, който е ориентиран към себе си и към субективната си оценка. Този извод се потвърждава и от „теорията за полето” на Курт Левин, който определя екстровертите като много по-рефлексивни от интровертите.

При това, колкото по-социализирана е една личност, (т.е. потребността за съгласуваност с нормите на общността и взаимодействието с тази общност е изведена в ценност) и колкото по-висока е емоционалната й интелигентност, толкова по-силно ЧВ преживява.

Психотизмът (свързва се с нивото на импулсивност, агресивност, егоизъм, индивидуализъм, нарцизъм) като базова личностна черта е определен от Ханс Айзенк и проявата му също определя силата на ЧВ и склонността на личността към прилагане на самозащити. Релацията е следната – на лице е линейна връзка, като при по-високи стойности на психотизъм (разбирай асоциалност) се регистрират по-ниски нива на ЧВ.

ЧВ има корелация и с нивото на самооценка на личността (самооценката е съставен елемент на Аз-концепцията). Ако личността бележи дисбаланс в самооценката си (обърнете внимание – дисбаланс, а не висока или ниска самооценка) това означава, че тази личност има проблем със самоидентификацията си. Идентификацията на един индивид се формира в социума, като се започне от ранното детство и се стигне до финала на нейната социализация (около 17-22 години) т.е. оформянето й като личност. Идентификацията най-просто казано е процес на самоопределяне на индивида към социума, на вписването му в социалните взаимоотношение по начин, който да го адаптира, т.е. да преживява така, че да не изпитва ЧВ. Идентификацията се извършва първоначално в рамките на семейството, а впоследствие и от външни влияния (училище, приятелски кръг, референтна група, значими други и пр.). В този процес индивидът придобива и усвоява поведенчески модели за позитивна и успешна адаптация.  Ако индивидът е усвоил деформирани и малко на брой поведенчески модели или някои от тези модели силно са го повлияли (например семейството) той е с по-незначими възможности за гъвкавост и промяна. Ето защо в общуването си човек прилага онези поведенчески модели (схващания, оценки и себеоценки, критерии и пр.), които е възприел в процеса на социализация. Ако те са ограничени и неадекватни, във всички случаи ще генерират и неадекватности в поведението, изразяващи се като неуспехи. Това обаче не означава, че личността ще изпитва по-силно чувство за вина – напротив. При наличието на неадаптивни модели, чувството за вина е туширано поради липсата на лакмус за проверка  на това поведение, т.е. не бива да се очаква при тези личности въобще да е възникнало ЧВ. В такива случаи личността не е в състояние да се справи сама, т.е. тя установява, диагностира неуспехите си в социалните контакти, но неспособността й за справяне я поставят в „порочен кръг”. Това се дължи на деформациите в перцептирането (възприемането и оценяването) на външните обекти и стимули, на повишеният и егоизъм, индивидуализъм, мнителност и нарцизъм.  Тя (личността) просто не разполага с инструментариум (забележете – става дума за критериите на съвестта, на морала, на човечността, а не за закон и административно-правните норми), поради това не изпитва вина или прехвърля вината на другите, само и само за да се отърве от неприятното чувство.

Механизмът за търсене на вината в себе си или в другите е вид самозащитен механизъм. Той се проявява именно в резултат на вътрешното противоречие и борбата, развиваща се в „Аз”-а.

В сблъсъкът участват „Свръх-Аз”-ът (съвестта, нравствеността, моралът) и „то” (несъзнаваното), което се стреми да самозащити „Аз”-ът (съзнанието) или да удовлетвори определени екзистенциални потребности, които „Свръх-Аз”-ът иска да ограничи или не позволява тяхното удовлетворение.

Разгледан проблемът в рамките на социалните взаимоотношения, зад „то” се крият по правило инстинктите и екзистенциалните потребности. „То” винаги обича „Аз”-а с много по-голяма енергия от „Свръх-Аз”-а; „то” е много по-силно, по-разрушително и по-обладаващо „Аз”-а; „то” винаги се стреми да достави удоволствие на „Аз-а” и ако това не се случи, „то” е способно да саморазруши обекта на въжделенията си, т.е. самият „Аз”.

Другият персонаж  - „Свръх-Аз”-ът (нормите, съвестта, обществото, висшите ценности и пр.) осъществява контролираща функция, ограничава, тушират, въздържа, предпазва самия „Аз” и чрез него потискат енергията на „то”.  Всичко това „Свръх-Аз”-ът прави за да осигури адаптацията на личността сред другите.  Когато „Аз”-ът е неспособен да овладее импулсите на „то” и наруши общоприетото, т.е. когато угоди на парадоксалните желания или влечения на „то”, именно тогава започва конфликта, изразяващ се в ЧВ (на емоционално ниво чувството за вина се представя като преживяване на дискомфорт, самоунижение, накърняване; като болка, вътрешно напрежение, дифузна тревога и пр.). При това колкото по-силно е влиянието на „Свръх-Аз”-ът, т.е. на съвестта и моралът, толкова по-силни са и преживяванията.

 

Каква е връзката между съвършенство и  вина?

Когато говорим от позиция на психологията за съвършенството (не от позиция на философията, която обобщава всичко това в рамките на релацията „дух и воля”; философията не разглежда несъзнаваното), трябва да се изтъкне, че човек не може да избяга от корените си, т.е. от несъзнаваните си влечения, желания и инстинкти.  Следователно проявите на т. нар. „съвършенство” или универсалните поведенчески модели, превърнали се в исторически план в идеали, в ценности за хората, винаги имат два аспекта: първо, че те носят своята личностна и социална цена за личността, т.е. тя е заплатила за тях, придържайки се към постулатите на съвестта си и второ, че тези прояви имат различна значимост оценени през призмата на различни исторически епохи.

С други думи, „съвършенството” като морална категория, като съвкупност от лични качества и прояви, представлява субективно формиран и етикиран поведенчески модел, съответстващ на порядките и нормите на определено историческо време. Екзистенциална социална потребност на човекът са идеалите, те обединяват и процеса и целта в живота му.   Те се класират в най-високите етажи на йерархически построената пирамидална система от потребности на личността. Колкото по-значимо е тяхното влияние, толкова по-умело човек се справя и ги съблюдава.

В това отношение блестящ пример и с дълга история за етикиран поведенчески модел са постулатите на християнската религия. Този поведенчески модел е създаден от хората за да координира и регулира взаимоотношенията им в определени граници, с определени способи и форми. Ценността му се заключава в неговата хуманност, ето защо той е универсален и общоприет и до днес. (обърнете внимание – в полза на субективно определени правила (норми, морал, съвест), продукт на историческото време дори християнството е стигало до крайности, насочени срещу човека – справка – „инквизицията”), защото представлява едно умело съчетание между „то” и „Свръх-Аз”-а, гарантиращо както оцеляването на индивида, така и адаптирането му в общността.  Защото човекът поради биологичната си принадлежност към най-висша форма на живот може да живее, да се развива и да оцелее единствено в общност.

Най-съществената полза от ЧВ, изпитвано от една личност се заключава в умението й да го диагностицира чрез самонаблюдение (интроспекция), т.е. чрез преценка доколко поведението й съответства на общоприетото. Наличието на подобно чувство (със или без външна ответна експресия) е симптом, който ако не предизвика активизация на личностни самооправдателни защитни механизми, т.е. ако процеса (тревожност, дискомфорт)  не бъде изтласкан, отречен, рационализиран или по друг начин неутрализиран, предполага, че може да се очаква положителна промяна в поведението на личността. С други думи, личността има два пътя: първият е да модифицира ЧВ, да го неутрализира – типично за асоциалната личност и с това да възстанови вътрешния си комфорт и вторият – да прояви гъвкавост в поведението си, да извърши корекция и намери форми за адаптация, чрез която да изчисти емоционалното си вътрешно напрежение. Такава успешни форми са извинението, изкуплението, алтруизма, хуманизма, изповедта, прошката и пр. – всичките ориентирани към другите.

Сложността на психокорекцията и профилактиката обаче се заключава в това, доколко личността е рефлексивна на външни въздействия, доколко другите (нормите) са значим за нея, какви са нивата на  вътрешния или външния локус на контрола (Джулиан Ротър), доколко е способна на емпатия (емоционална интелигентност), на самоопознаване и какви са нивата на емоционални преживявания.

 

Кога човек търси вина в другите и кога в себе си?

Какви характеристики най-често имат тези два типа хора?

И тук всичко зависи първо – от йерархизацията на потребностите и ценностите и второ, от формите да се преодолее възникналото ЧВ.

Тези, които винаги търсят вината в другите (апропо – подобен стил на взаимоотношения се формира още в ранното детство и той предполага прояви на себичност, парадоксална воля (инат), неспособност за отстъпки, неадекватност в самооценката, агресивност, ниски нива на фрустрация, нисък праг на стрес и пр.)  са лица, които на индивидуално-личностно ниво могат да бъдат класифицирани като два типа.

а) Търсещи вината в другите, за които е характерно:

-неадекватно висока самооценка и нива на претенции;

-ниски нива на емпатийност;

-ниска рефлексивност (не се повлияват от мнението на другите);

-индивидуализъм, себичност, нарцизъм, мнителност, егоизъм;

-за тях личното субективно мнение е по-значимо от външния обект;

-емоционално устойчиви;

-ригидни и стереотипни;

-с ограничен брой, много устойчиви и фаворизирани поведенчески модели;

-вътрешен локус на контрола;

-неспособност за перцептивна гъвкавост и затруднения в адаптацията;

-по-голямата част от тах са интровертен, мисловен, рационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от наказания и санкции, от колкото от позитивна стимулация;

В чисто социален аспект тази категория отхвърля вината поради стремежът й да запази собствения си „Аз” неуязвим и ненакърним. Това се случва, защото те не могат да преживеят обезценяването и унижението си на емоционално ниво, и прилагат самозащитни механизми, прехвърляйки вината на другите (чрез механизма „отричане”) или обезценявайки постъпката си (чрез механизма „рационализация”). Проблемът при тях се свързва с дисбаланс в самооценката и нивото на претенции или със чувството за страх от санкции.

Този феномен е известен като „психически инфантилизъм” и се диагностицира чрез следните индикатори:

-ниско равнище на организираност на емоциите ;

-липса на способност за модулиране на емоционалните реакции (афекти, неотговарящи на стимула);

-силна изразеност на емоциите (интензивни емоции като сила) ;

-бедност на емоциите – редуциране и дефицит на висши чувства, липса на способност за съпреживяване, за милосърдие, за компромис, за отстъпка;

-наличие на т. нар. „детско поведение” – неумение да се отлага удовлетворяването на влеченията и потребностите, т.е.  всичко трябва да се случва тук и сега, безкомпромисно, без значение на приоритети.

-ненаситност на егоистичните си изисквания и потребности;

-неспособност за понасяне на отрицателни, силни и продължителни чувства в името на по-важни приоритетни цели (целите, задачите, насочеността на групата или обществото), т.е. те не приемат обстоятелството, че трябва или може да се чувстват зле, т.е. да приемат вината и поради това прилагат категорично бягство от проблема, прехвърляйки го на другите;

-в повечето случаи това са хора с нарушения на вътрешната си регулацията (емоционална и прецептивна), факт, който ги определя като „ситуативни хора”, т.е. лишени са от чувство за отговорност, фиксирани са и взимат решението за прехвърляне на вината от моментни стимули, без значение за бъдещето;

-за тях е много характерно т нар. „изопачаване на действителността” под влияние на чувствата си неспособност за справяне,

-отхвърлящите от себе си вината са непостоянни в социалните си оценки за другите, респ. за нормите т.е. имат амбивалентно отношение спрямо един и същ обект;

-те не са в състояние да поддържат дълговременни и съдържателни контакти поради себичността и егоцентизма си, които при тях са в хипертрофирали диапазони;

-в повечето случаи личности, които са имунизирани от ЧВ се отнасят към другите като с предмети, като към средство за постигане на определени техни цели – най-често те са материално ориентирани, т.е. насочени са към задоволяване на най-нисшите витално фиксирани потребности;

-тази категория прилага две тактики: нападение и защита, като и в двата случая ЧВ се екстраполира навън; те не познават компромиса, като стратегия за общуване;

-те не държат сметка за чувствата на другите, нещо повече, те прехвърлят вината на другия по един странен, инфантилен, безотговорен, лицемерен и оперантен (като детска игра) начин и форма;

 

б) Търсещи вината в себе си:

-подтиснати, с висока тревожност, емоционално лабилни;

-с ниска самооценка или чувство за непълноценност;

-висока степен на социализация и консерватизъм в прилагането на социалните норми;

-чувствителни и отворени към оценките на другите;

-ниски прагове на фрустрация и стрес;

-емпатийни – чувствени и ирационални типове;

-външен локус на контрола;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от позитивни стимули от колкото от санкции – последните водят до тотална деградация; те по-лесно се мотивират за положителна промяна;

-много емпатийни, съчувствени, милосърдни, отстъпчиви, състрадателни, обичливи;

-гъвкави, годни да прилагат различни поведенчески стратегии с цел да поемат вината върху себе си, когато цената са „значимите други”;

-отличават се със силно подчертана потребност да се самоутвърждават в групата и чрез групата;

-много са чувствителни на оценки, подлучвани от другите;

-лесно могат да бъдат мотивирани, но същевременно и лесно демотивирани;

-по-голямата част от тях са екстровертен, чувствен, ирационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-от хора, имащи ЧВ произлизат добри организатори, неформални лидери, ръководители ориентирани повече към персонала и по-малко към задачите;

-във взаимоотношенията си с другите се стремят да са  обективни и открити, а към себе си са много интроспективни – понякога прекаляват във самофиксацията си;

-търсят непрекъснато различни форми за общуване (различни интереси), генерират периодично като приоритети голямо разнообразие, демонстрират в това отношение непоследователност и пъстрота, но запазват принадлежността си към вече установените си контакти – не са изменчиви;

 

Бяга ли единият от реалността и от отговорността или другият съди прекалено строго себе си?

Тук ще трябва да се повтарям, но накратко ще отбележа следното:

Всичко зависи от баланса в ценностите, а те са продукт на влиянието на обществото тогава, когато се е формирала личността.

Тук е и мястото да поставя акцент на баланса, че и едната и другата крайност са отклонения (при изследванията в психологията винаги се вземат като показатели крайните резултати по скалите, а не средните резултати, а такива винаги има). Ако се върви по средната линия на обобщение обаче няма да могат да бъдат диагностицирани подчертаните личностни особености. Затова се приемат крайностите, за да са по-релефно очертани и видими.

В заключение, психологическият анализ на „чувство за вина” извежда следните сензитивни диагностични индикатори, проявяващи се на индивидуално-личностно ниво:

-йерархизация и значимост на личностните потребности;

-усвоени, социални адекватни поведенчески модели;

-личностни особености, произтичащи от чертите от „висш” порядък – биологично и генетично детерминирани – те са обективни и много устойчиви;

-характер и съдържание на възприетите и наложени социални норми, етикети, правила на поведение за определен исторически период;

-социална среда на формиране на личността и обкръжение, в което личността реализира своите активности.

 

14.10.2018

С о ф и я

image

Категория: Други
Прочетен: 2638 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.10.2018 14:45
 


                  Методика за оценка на логическа вербална памет „Смислова памет“

                                           (модифициран вариант на Карл Бюлер)

 

Смисловата (семантична; опосредствана; асоциативна) памет се основава на разбиране и осмисляне на запомнения материал, на вътрешните връзки между частите, т.е. основава се върху процеса на мисленето и е свързана с развитието на езика. В процеса на смисловото запаметяване първо се създават т. нар. мнемични опори, които правят възможно преодоляването на ограниченията на кратковременното запомняне. Връзките (асоциациите), използвани за запаметяването не са самостоятелни, а спомагателни, т.е. те служат като средство помагащо да си спомним (да извлечем запомненото от паметта). Най-ефективни са мнемичните опори, отразяващи основните мисли (най-важните, съществени елементи и отношения) от даден  материал. Те представлява окрупнени смислови единици – обобщени систематизирани асоциации, обединени в групи (комплекси) посредством думи. За децата с недостатъчно развита памет главните начини за компенсиране са в развитието на смисловата памет, т.е. в развитие на способността да се обобщава материалът, да се откриват и отделят основните мисли в него.

Според Т. П. Зинченко, „противоположност на смисловата памет е механичната памет, която се основава на единични временни връзки, отразяващи преимуществено  външната страна на последователни явления. Смисловата памет е много по-продуктивна, тъй като се основава на система от връзки, имащи корени в миналия опит (образование, натрупани знания) на човек, докато механичната памет е лишена от такива опори“.

Предназначение: Методиката е предложена от немският психолог Карл Бюлер през 1907г. и е предназначена да изследва и оцени влиянието на семантичните връзки върху запаметяването (фиксация) и възпроизвеждането (репродукция) на вербален материал, а също и трайността (ретенция) на запаметяването при образувани логически връзки, т.е. силата на дълговременната памет.

Стимулен материал: списък с 10 двойки думи, между които лесно може да бъде открита логическа връзка и секундомер.

Възрастова група: за ученици след VI клас и възрастни.

Ред за провеждане:

Експериментаторът чете една след друга двойките думи, а изследваното лице създава наум логическа връзка между двете думи. След като прочете целия списък, психологът започва да назовава само първата дума от всяка двойка, а от изследваното лице се иска да запише втората, като използва вече създадената от него логическа връзка.  Провеждат се два опита в рамките на една сесия (например, учебен час) – в началото и в края на часа.

Инструкция: Сега ще ти прочета списък от двойки думи, като между тях има някаква логическа връзка, например: дъжд-кал; ствол-дърво и т.н.  Докато чета тези двойки думи, ти трябва да слушаш внимателно и да се стараеш да запомниш колкото се може повече от тях. След като прочета всичките думи, ще направим малка почивка, а когато подам сигнал „Провери!“, аз ще започна да чета само първата дума от всяка двойка, а ти трябва да си спомниш втората дума от същата двойка и да я запишеш на тази бланка. Разбра ли всичко? Приготви се! Започваме!

Ход на работата:

След като се увери, че инструкцията е разбрана, експериментаторът дава сигнал и започва да чете двойките думи на интервали от 2 секунди. След като прочете всички двойки, експериментаторът обявява десет секунди почивка и след това подава командата "Провери!", започвайки  да чете първите думи на всяка двойка, като спира 5-10 секунди след всяка дума, така че изследваното лице да има време да запише и назове думата.

За да провери трайността на запаметяването, 30-40 минути след първата процедура, експериментаторът предлага на изследваното лице още веднъж да запише всички думи, които си спомня, но този път без да се четат двойките думи, т.е. да се репродуктира словесния материал, който е останал като паметови следи в дълговременната памет, като бъде извлечен чрез създадените логически връзки.  При втория опит психологът чете само първата дума от двойката, а ученикът записва втората на нова бланка.

Стимулен материал:

Предложения стимулен материал може да бъде структуриран (съчетани думи) и неструктуриран (трудносъчетаеми). Като варианти на структурирани двойки могат да послужат следните критерии за групиране:

-противоположни понятия (север-юг; топло-студено; голямо-малко; любов-ненавист);

-различни величини (хълм-планина; страх-ужас; ромоли-вали; шумоли-гърми);

-причина и следствие (рана-болка);

-вместимо-вместимост (вода-чаша);

-част и цяло (дума-фраза; зърно-клас);

-инструмент и дейност (земя-лопата; чук-кове; молив-пише);

-абстрактно и конкретно понятие (изкуство-картина; архитектура-статуя);

-образуващи съждение (орел-птица; вълк-животно; ябълка-дърво);

-трудносъчетаеми (птица-табакера);

Примери:

-шум-вода; маса-обяд; дъб-жълъд; мост-река; стотинка-лев; гора-мечка; пушка-изстрел; час-време; дъска-пирон; рояк-пчели;

-кукла-игра; птица-яйце; ножица-режа; кон-сено; книга-чете; бръмбар-муха; четка-зъби; барабан-войник; сняг-зима; дъжд-чадър;

-петел-кукуригане; химикал-тетрадка; крава-мляко; влак-пътуване; круши-компот; лампа-вечер; автомобил-скорост; легло-сън; огън-дърва; вода-мокро;

Обработка и анализ на резултатите

Всички посочени по-долу показатели (количествени и качествени) се записват в протокол:

1.В процеса на наблюдение психологът регистрира следните показатели:

-каква е активността на изследваното лице по време на слушането;

-повтаря ли изследваното лице думите наум, чува ли се шепот, мърдане на устните при четене на думите;

-има ли някакви изразени признаци за умствено напрежение, например: фиксиране на погледа в една точка; потриване на челото; присвиване на очите и др.

-оглежда ли е обстановката в помещението с цел търсене на визуални опори за създаване на логически връзки (асоциации);

-признаци и маркери за наличие/отсъствие на концентрация/разсейване на вниманието;

-оценява се степента на устойчивост/изтощеност на вниманието;

2.В процеса на беседата психологът изяснява:

-използва ли лицето някакви специални техники за запаметяване на думите и ако е приложило, какви;

-колко трудно е било на лицето да състави двойките думи и какви са трудностите;

-кои двойки са били най-лесните за възпроизвеждане и кои най-трудните (посочват се в протокола);

3.Количествени показатели

Изчисляват (събират) се всички правило създадени двойки думи. Всички данни се записват в бланка-протокол.

image

След записване на резултатите в протокола, психологът изчислява коефициентът на словесно-логическа памет (С1) в началото и в края на изследването по формулата:

image

Характера на допуснатите грешки показва влиянието на допълнителните логични връзки върху процеса на запомняне, както и характера на неправилно създадени логически връзки.

В края на протокола психологът прави сравнителен анализ между двата опита на количествените и качествените показатели, като формулира хипотези или извежда заключения за състоянието и евентуалните причини.

К.К.Платонов определя следните норми:

-9 и повече възпроизведени двойки думи – най-добър (висок) резултат;

-7 възпроизведени двойки думи – добър (норма) резултат;

-4 и по-малко възпроизведени двойки думи – най-лош (нисък) резултат;

image

Категория: Други
Прочетен: 2311 Коментари: 0 Гласове: 0
 


             Методика за оценка на фиксация, ретенция и репродукция на паметта

                                                                 „Десет думи“

 

Методиката е една от най-често прилаганите при изследване на паметовите процеси. Създадена е от А.Р.Лурия за изследване на основните паметови процеси фиксация (запомняне), ретенция (съхранение, задържане) и репродукция (възпроизвеждане). Освен това позволява оценка за изтощаемост/активност на вниманието.

Не изисква специално оборудване, а единствено максимално възможна тишина и протокол (регистрационна бланка) При наличие на какъвто и да било шум в кабинета на психолога, изследването не е целесъобразно да се провежда. В този смисъл трудно се създават условия за изследване в училищна обстановка.

Преди началото, психологът трябва да подготви бланка (или на тетрадка, отделен лист) таблица с 12 колонки и 7 реда (виж приложение №1), в което да запише:

-в първа колона – с римски цифри, брой опити от I до VI, като към последната шеста колонка добави „след един час“

-в първи ред – записват се: а) опити; б) поредицата от 10 броя думи и в последната клетка – в) „конфабулации“. Към думите има следните изисквания: да са познати на изследваното лице и често срещани в ежедневието; да са едно- или двусрични; да са разнообразни, без връзка помежду си.

 Обикновено психологът разполага с няколко набора готови бланки с такива думи.

Например:

1. Стол, вода, коте, гора, хляб, брат, река, маса, мед, дом.

2. Дим, сън, куб, пух, звън, ухо, час, лед, нощ, сак.

3. Гора, хляб, стол, брат, кон, маса, мед, дом, ден, око.

4. Число, хор, камък, кола, кино, сняг, море, врата, лампа, куче.

„Конфабулациите“, известни като „паметови дупки“ или „паметови празнини“, при които паметта възпроизвежда невярна продукция (фантазия, измислица, продукти на въображението).

image

Инструкция: „Сега ще ти прочета 10 думи. Ти трябва да слушаш внимателно. Когато спра да чета, ти трябва веднага да започнеш да казваш всички онези думи, които си запомнил (а). казвайки ги така, както се сещаш. Не е необходимо да спазваш реда, в който съм ги прочел. Разбра ли задачата?“

Четенето на думите става бавно, ясно, с висок глас. Когато изследваното лице започне да повтаря думите, психологът отбелязва върху подготвената бланка тези думи, които е чул, като поставя в съответната колонка и номер на опита, знак „+“. (виж приложение № 2).

След първото прочитане и възпроизвеждане (първи опит), инструкцията продължава:

Продължение на инструкцията: „Сега отново ще прочета същите думи в същия ред, а ти трябва да слушаш добре и след като свърша да повториш онези от тях, които си запомнил. Казвай всички думи, независимо че първия път си ги казал.“

Психологът отново маркира всички казани думи с „+“, но вече във втория ред (опит).

След това работата продължава по същия начин с III, IV и V опит, но вече без инструкции. Психологът просто подава командата „Още веднъж“.

В случай, че изследваното лице назове думи, които не са в списъка, психологът ги записва в страни от таблицата срещу съответния опит.

Ако по време на работата изследваното лице реши да задава въпроси, да коментира или въобще да прави някакви реплики, психологът го спира, като му казва, че са забранени разговорите.

След петкратното повторение (петте опита), без да преустановява работата, психологът продължава с други занимания, например: четене на текст и разказ на текст; броене в обратен ред; изваждане на числото 7 от 100; прилагане на рисунъчна проективна техника, като „Рисунка на човек“, „Рисунка на дърво“, „Моето семейство“, „Несъществуващо животно“ и други. Важното е вниманието на изследваното лице да е ангажирано в следващите 50-60 минути, след което психологът отново предлага: „А сега моля, опитай се да повториш отново всички онези 10 думи, с които преди малко работихме“. Повторението започва веднага, без предварително четене (напомняне) на думите от експериментатора. Резултатите се записват по същия начин в последния ред, обозначен като „опит VI след 1 час“.

image

По този протокол впоследствие психологът съставя т. нар. „крива на запомнянето“, като по абсцисата се разграфяват броя на повторенията (от I до VI) , а по ординатната ос се разграфяват 10 позиции, съответстващи на 10-те думи.  Възпроизведените думи от всеки опит  се отбелязват (маркират) с точка там, където се кръстосват двете оси (виж приложение №3).

image

По формата на кривата е възможно да се направят някои изводи относно особеностите на запаметяването.

Изследванията показват, че при здрави възрастни и деца в училищна възраст, кривата на запомнянето обикновено има следната характеристика: 5-7-9 или 6-8-9 или 5-7-10, т.е. от третото повторение, изследваното лице е в състояние да възпроизведе 9-10 думи, като при следващите повторения този брой се задържа в рамките 9-10.  В протокола, даден за пример (приложение №2) възпроизвеждането е: 4-4-5-3-5. Този резултат показва слаба памет и липса на активност на изследваното лице (изтощеност на вниманието). Децата с умствена изостаналост обикновено възпроизвеждат твърде малко думи.

Освен това в дадения пример, в графа „конфабулации“ в попълнения протокол е отбелязана излишната дума „пожар“, вероятно вместо „огън“, като по-късно при следващите повторения тази грешка се запазва. Подобни устойчиви конфабулации свидетелстват за органични нарушения на мозъка, а също и при болни от шизофрения в период на интензивна медикаментозна терапия. При децата изобилието на такива излишни думи се тълкува като състояние задържане, а при възрастните, преди началото на синдром за разстройство на съзнанието.

„Кривата на запомнянето“ показва състоянието на активното внимание (в примера се наблюдава отслабване или инактивност и изразена умореност). Такъв признак се явява например случай, при който изследваното лице възпроизвежда при втори опит 8-9 думи, а след това при всеки следващ опит – все по-малко и по-малко.

В ежедневната дейност такова лице обикновено често забравя и се разсейва, но в основата на забравянето стои  изтощението на вниманието, т.е. по-скоро недобро запомняне, отколкото забравяне. Или с други думи, проблемът касае свойствата на вниманието, а не функциите на паметта.  Изтощеността на вниманието не е задължително да се проявява в графичен вид като рязък спад (приложение №4). Понякога кривата може да бъде във вид на „зигзаг“, което свидетелства за неустойчивост на вниманието, т.е.  за негови колебания.

image

В отделни, сравнително редки случаи може да се наблюдава възпроизвеждане на един и същи брой едни и същи думи. Тогава кривата е оформена като „плато“.  Такъв застой и липса на нарастване на броя думи свидетелства за емоционална вялост на изследваното лице, т.е. липса на заинтересованост към изследването.

Броят на възпроизведените думи след 1 час свидетелства за състоянието на дълговременната памет. За норма е прието т. нар. „магическо число“ на Дж. Милър – 7.

Болните от различни незоологични групи също проявяват специфика при тази методика:

-при черепно-мозъчни травми или невроинфекции, болните възпроизвеждат и запомнят първите и последните думи от поредицата, като броят и вида на възпроизвеждания материал не се увеличава (крива тип „плато“)

-при неврози, запомнянето е забавено, болните се нуждаят от по-голям брой повторения (в сравнение със здравите); графиката е тип „зигзаг“;  наблюдава се тенденция към бърза изтощеност (неустойчивост/колебания на вниманието).

Забележка:

Закрепване, запазване и възпроизвеждане са известните в традиционната психология паметови звена. Те са три йерархични звена на паметта и всяко следващо предполага предшестващото. При паметта са валидни фундаменталните принципи за структурата и организацията на света и на психиката: закрепването е стабилизация, възпроизвеждането е актуализация, трите звена са йерархични равнища на паметовия процес, а тяхното организирано единство представя паметта като система от компоненти. В психологията тези три звена са известни и с латинските им названия: фиксация (лат. fixus — закрепен, неподвижен; фр. fixation — закрепване), ретенция (лат. retento — задържам) и репродукция (лат. rе — отново, и produco — произвеждам). Всичко останало, което й се приписва на паметта, се изпълнява от други психични процеси. Паметта като способност, каквито и уговорки да правим, е единство от три способности, съответстващи на трите й звена: способност за фиксация (за закрепване на информация), способност за ретенция (за запазване на информация) и способност за репродукция (за възпроизвеждане на запазената информация). Дори може да се спори дали първото и третото паметови звена и съответно на това първата и третата паметови способности — способността за фиксация и способността за репродукция  принадлежат към паметта, а не към вниманието и волята. Каквото и да е решението на този спор обаче, всички паметови звена принадлежат към системата на съзнанието и са механизми на неговата организираща функция. Всеки човек наистина се интересува и от трите звена на своята памет, независимо от това дали е запознат с теоретичната постановка, но ако паметта му изневерява, той най-често казва "не мога да помня" или "много забравям", "трудно си спомням". Много рядко казва "не мога да запомням". Безпокойствата от явлението "забравяне" обикновено изчезват след обяснението, че не се касае за забравяне, а за "незапомняне" и това не е роля на паметта, а на вниманието. "Изневерите" на вниманието се приемат по-лесно. А това пък от своя страна доказва твърдението: вниманието е сериозно подценявана психична система, както като процес, така и като свойство-способност.

Относно размера на паметта като способност, множество изследвания са довели до извода, че в норма паметта може да обхване 7 + единици (думи, цифри, фигури, предмети). Това всъщност се отнася за кратковременната памет. А каква е продължителността на времето, за която може да се говори, че паметта е кратковременна, също не е уточнено. Едни автори считат, че кратковременна е паметта, която запазва следите до 30 секунди, други –  за времето, което е нужно следите да бъдат запазени в процеса на някаква текуща дейност. В такъв случай често паметта се нарича "оперативна памет", а в зависимост от това дали дейността е успешна или неуспешна, се говори за „услужлива“ или за „неуслужлива“ памет.

Относно принадлежността на процеса „закрепване“: вниманието не е закрепване на извлечената информация, а закрепване върху обектите, за да се извлече информация. Закрепването на извлечената информация е функция на паметта, след като вниманието й я изпрати. Паметта няма какво да стабилизира и запазва, ако не го получи отнякъде. Разбира се това може да бъде осмислен материал.


image

image
 

Категория: Други
Прочетен: 4809 Коментари: 0 Гласове: 1
 


                       Методика за оценка обема на кратковременна и дълговременна

                                                              слухово-вербална памет

 

Цел: Оценка на обема на кратковременна и дълговременна слухово-вербална памет.

МЕТОДИКА 1. Научаване на 20 текстови думи.

Ред за работа:

Психологът прочита 20 думи (виж приложение 1), които не трябва да бъдат имена на предмети в настоящото обкръжение на лицето.  От изследваното лице се иска писмено,  след всяко прочитане в същия порядък, да възпроизведе думите като, резултатите от написаните до момента думи се закриват. Думите от списъка се четат 5 поредни пъти и всеки път изследваното лице дава писмен отговор.

Оценка на кратковременната памет.

За оценка на паметта се препоръчва да се направи графика, като броят на запаметените думи се изобразява по ординатната ос, а броят на повторенията по абсцисата.

-ако до петото четене изследваното лице е запаметило 20-те думи – оценката е „удовлетворителна“, а ако е до третото – „добра“;

-ако броят на думите се увеличава и към третото прочитане достига максимум, това означава, че не се наблюдава психично изтощение, т.е. приема се за норма.

-ако изследваното лице възпроизвежда няколко думи и след 2-4 повторения или техният брой намалява, това означава наличие на изтощение и проблем;

-ако изследваното лице вмъква при повторенията нови думи (конфабулации – признак за „паметови дупки“), това е признак за слаба психичната активност.

 

МЕТОДИКА 2. Запаметяване и възпроизвеждане на текст със семантична свързаност.

Проверка на дълговременната памет.

След около половин час на изследваното лице се предлага да повтори думите, като ако са възпроизведени 2/3 от думите, оценката е „удовлетворителна“ (норма), т.е. налично е добро запаметяване, задържане и възпроизвеждане в дълговременната памет.

След това се провежда възпроизвеждане на текста със семантична свързаност. Това възпроизвеждане се сравнява веднага и малко по-късно (след около 30 мин.) със запомнените 20 думи, които са без семантична свързаност.  

При групово изследване в протокола във вид на таблица се записват резултатите от изследването на всички изследвани лица и се прави извод за индивидуалните различия на паметта и значението на асоциативната памет (смислова памет). При интерпретацията се изхожда от теоретичната постановка, съгласно която дълговременната памет се базира основно върху асоциативни (смислови) връзки. При това, колкото по-голям е ранния опит (натрупани знания), толкова по-лесни и по-трайни са асоциативните връзки, позволяващи възприемането, осмислянето и фиксацията на нови данни.  

 

Анализ на резултатите от проведената работа.  

Резултатите от опита се записва в протокол. Формулират се изводи и кратко резюме.

 

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №1.

20 предложени думи с техните поредни номера. 

Инструкция: Закрийте текста и на отделен лист запишете думите с техните поредни номера. 

image

Продуктивността на запомнянето може да се изчисли по  формулата:  

image

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №2.

Инструкция: Четете текста за време от 60 секунди. След като изтече времето, аз ще Ви прекъсна. В него с по-тъмен шрифт са отделени и номерирани 13 главни мисли (идеи). След като приключите с четенето, се опитайте да ги възпроизведете, спазвайки дадената последователност.

Приложение 1

През 1912 (1) година в Атлантическия океан е станала катастрофа. Огромният  пътнически пароход „Титаник“ (2), тръгнал на първо пътуване от Европа за Америка.  В условия на гъста мъгла той се блъснал (3) с плаваща ледена планина – айсберг (4).  Получил е пробойна и започнал да потъва (5).  “Спускайте лодките“ – командвал капитана, но се оказало, че лодките били недостатъчно (6). Те стигали само за половината от пътниците. „Жените и децата да се качват, а мъжете да сложат спасителните пояси“ (7) – звучала втора заповед.  Мъжете мълчаливо се оттеглили настрани. Параходът бавно потъвал в тъмната студена вода (8). Започнало натоварването и на последната лодка (9). Тогава внезапно един дебел мъж, с изкривено от страх лице се втурнал (10) напред. Разбутвайки жените и децата, той се опитвал да се качи на лодката (11).  Чул се изстрел – капитанът стрелял с пистолет (12).  Страхливецът паднал мъртъв на палубата (13). Никой не погледнал към него.

imageСредната продуктивност (производителност) на запаметяването се изчислява, като се съберат резултатите, получени от двете методики в проценти (резултатите от изчисленията по формулите) и сборът им се раздели на две.

-90–100 – отличен резултат;

-70-90 – много добър резултат;  

-50-69 – добър;

-30-49 – удовлетворителен;

-10-29 – лош;

-0-9 – много лош.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1270 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                        Методика за оценка обема на кратковременната логична и

                                  механична слухова памет 
„Семантична памет“

 

СЕРИЯ А

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне (в случая 15 двойки): кукла – играя; кокошка – яйце; ножици – режа; кон – сено; книга – уча; пеперуда – муха; четка – зъби; пушка – войник; сняг – зима; петел – кукурига; молив – рисува; крава – мляко; влак – пътувам; круши – компот, лампа – вечер.

Ред за работа.

Прочитат се думите на изследваното лице, като от него се иска да се опита да ги запомни като двойки. След прочитане на целия набор, психологът чете само първата дума, а изследваното лице трябва да запише втората. Думите се четат бавно, ясно и отчетливо. Ако втората дума е записана правилно, в протокола се поставя знак „+“, а ако е неправилно или въобще не е записана – знак „ – „

 

СЕРИЯ Б.

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне: бръмбар – кресло; перо – вода; очила – грешка;  камбана – памет; гълъб – баща; лейка – трамвай; гребен – вятър; ботуши – котел; замък – майка; клечка – овца; ренде – море;  пързалка – завод; кола – вятър; риба – пожар; липа – желе.

Ред за работа.

Начина за поставяне на задачата и проверка са аналогични на серия А. След провеждането на опита се сравняват броя на запомнените думи по серия „А“ и „Б“, като изследваното лице отговаря на два въпроса: „Защо по-трудно запомни думите от серия „Б“? Направи ли опит да потърсиш връзка между думите в серия „Б“?“

Обработка на резултатите.

По всеки опит се изчислява количеството правилно и количеството грешно възпроизведени думи. Резултатите се нанасят в таблица №1.

image

Оценка: Колкото са по-близо до единица резултатите, толкова е по-голям обема на паметта. За норма се приемат запомнени 7 и повече думи.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1643 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                     Методика за оценка обема на кратковременната зрителна памет

                                                            „Памет за числа“

 

Методиката е предназначена за  оценка на обема и точността на кратковременната зрителна памет. Методът е елементарен и се заключава в демонстрация за време от 20 секунди на табло, на което са записани дванадесет двуцифрени числа. От изследваното лице се иска, да ги запомни и след закриване на таблото – да ги възпроизведе в писмен вид.

Инструкция: „Ще ти покажа таблица с числа. От теб се иска за времето от 20 секунди да запомниш колкото се може повече от тях. След изтичане на 20-те секунди аз ще прибера таблото, а ти трябва да запишеш всички числа, които си успял да запомниш.“  

image

Оценка на кратковременната памет се базира на броя правилно възпроизведени числа. За норма при възрасни се приема 7 и повече числа. Методиката е подходяща за групово тестиране.

image 

Категория: Други
Прочетен: 1820 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                      Методика за оценка обема на кратковременната вербална памет

                                                             „Метод на Джейкъбс“

 

Ред за работа: На изследваното лице се прочитат няколко числови серии  с нарастващ брой на числата (във всяка поредица с едно повече), като се стартира с четирицифрена серия. След командата „Записвай!“, изследваното лице записва споменатите числа в същия порядък, в който са били казани.

Психологът използва специална бланка-протокол, показана по-долу, като бланката на изследваното лице не включва стимулен материал.

image

За всеки опит се подготвят 7 реда от цифри (във всеки опит са различни), съдържащи последователно 4, 5, 6, 7 ... 10 елемента. Елементите на сериите не трябва да бъдат свързани една с друга чрез някаква логическа връзка. Психологът чете само по веднъж всеки ред, като започва с най-кратката серия. След като прочетете серията той изчаква и след 2-3 секунди подава командата „Пишете!“, а изследваното лице възпроизвежда писмено в предварително подготвен протокол елементите от поредицата в реда, в който са били прочетени от психолога.  Независимо от резултатите, всичките седем реда се четат.  Провеждат се задължително 4 опита, за да се получат по-надеждни резултати. Сериите се четат на глас, силно, отчетливо и монотонно с интервал от 1 секунда между числата в серията. Паузата между всяка серия зависи от дължината на реда от числа – тя трябва да бъде достатъчна за възпроизвеждане от изследваното лице. Интервалът между опитите е около 5 -7 минути.

Обработка на резултатите.

1.Проверяват се резултатите от всеки опит. В протокола със знак „+“ се отбелязват правилно възпроизведените серии. Редовете, които не са изцяло възпроизведени или възпроизведени с грешки, или не в същата последователност, се отбелязват със знак „-„.

2.Съставя се обобщена таблица на резултатите от 4-те опита и се изчислява % от правилно възпроизведените редове от всяка дължина за всички опити.

3.Изчислява се (точността на изчисление е = 0,5) обемът на паметта по формулата:

image

Където,

-А – най-дългата серия, която изследваното лице от всички опити е възпроизвело вярно;

-n – брой опити (постоянно число, n= 4);

-m – брой правилно възпроизведени редове > А.

 

4.Накрая се чертае графика на зависимостта на запаметяването от количеството материал (в %  правилно възпроизведените редове за всички опити).

 

Забележка: За норма е прието магическото число на Джордж Милър, т.е. 7 ± 2.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1347 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                Методика за оценка избирателност на вниманието

                                                          „Тест на Мюнстерберг“

 

Автор на методиката е Хуго Мюнстерберг (1863, Данциг, Прусия – 1916, Кембридж, Масачузетс, САЩ) — философ и психолог с немски произход. Първопроходец в приложната психология в образованието, медицината и бизнеса. Основател на психотехниките и автор на първите опити за определяне на професионалната пригодност.

Цел: Методиката е предназначена за изследване избирателността на вниманието. Може да се приложи индивидуално и групово.

Възраст: Задължително условие е изследваните лица да могат да четат). Възрастта се определя от съдържанието на вмъкнатите в текста думи, които трябва да съответстват на образователното равнище и социално съзряване на изследваното лице. Тестовата бланка в настоящия текст е адаптирана за деца над 12 г.

Оборудване: специална тестова бланка; молив (средство за писане).

Ред за работа: На изследваното лице се предоставя специална тестова бланка, на която са напечатани една до друга (без интервали) редици от букви (или малки или големи), сред които са „скрити“ отделни думи (в бланката общо 31) и се подава следната инструкция:

„Сред буквения текст пред теб са скрити отделни думи. От теб се иска за време от 2 минути, да откриеш колкото се може повече думи, като ги подчертаеш с молива. Работи бързо и точно, а аз по някое време ще те прекъсна.“

Преди да започне изследването, може да се направят 1-2 проби, за да се убеди психолога, че детето е разбрало задачата. Например,

„Открий думата в поредицата от букви: ЖЮЕРАДОСТИВУФЦПЕЖ“

Време за работа: 2 минути.

Анализ на резултатите

Оценява се брой открити думи и броя допуснати грешки (пропуснати и неправилно назовани думи). Текстът съдържа 31 думи.

Оценка на резултатите

За норма се приема отделени 25 и повече думи, а за ниски резултати – 18 и по-малко.

image

Ключ: 1.Слънце. 2.Район. 3.Новости. 4.Факт. 5.Изпит. 6.Прокурор. 7.Теория. 8.Хокей. 9.Трон. 10.Телевизор. 11.Памет. 12.Възприятие. 13.Любов. 14.Лос. 15.Спектакъл. 16.Туба. 17.Радост. 18.Народ. 19.Репортаж. 20.Кон. 21.Конкурс. 22.Личност. 23.Плаване. 24.Лак  25.Комедия.  26.Отчаяние.  27.Чат 28.Лаборатория.  29.Основание.  30.Психиатрия.  31.Чай.

image

image

Категория: Други
Прочетен: 4845 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 14.10.2018 10:11
 

                        Методика за оценка концентрация и устойчивост на вниманието

                                                               „Преплетени линии“

 

Цел: Методиката е предназначена за измерване степента на концентрация и устойчивост на вниманието.

Оборудване: секундомер и специални тестови бланки.  

Ред за работа: Изследването може да се проведе както индивидуално, така и в група.

Първия вариант за провеждане на изследването включва, предоставяне на специална тестова бланка и подаване на следната,

Инструкция: „Пред теб има бланка с преплетени линии. Всяка от тях започва от лявата страна (показват се квадратчетата с номерацията) и завършва на срещуположната (показва се на бланката). От теб се иска, да проследиш всяка една от линиите, като започнеш с №1 и там, където завършва в дясно, да напишеш в празното квадратче номера на същата линия. Ако проследяваш линия №1, тогава в дясното квадратче ще запишеш №1. След това, без да чакаш команда веднага преминаваш към линия №2 и така продължаваш за всички следващи 25 линии до края. Проследяването на линиите трябва да правиш само с очи, без да използваш пръсти, молив или други средства. Старай се да работиш бързо и да не допускаш грешки.“

Ако изследването е групово, тогава към инструкцията се добавя: „Когато изпълните задачата, вдигнете ръка. Аз ще ви съобщавам времето, за което сте изпълнили задачата, а вие ще го запишете в долната част на бланката.“

Втори вариант за провеждане на изследването включва ограничаване на времето за изпълнение на задачата, след което психологът подава команда „Стоп!“ и работата се прекратява (при групово изследване в зависимост от броя на изследваните лица, може да се определи между тях интервал от 7 или 10 мин., за да свършват едновременно).

По време на изследването се оценяват и записват следните показатели:

1.Оценява се кой от показателите е доминиращ: скоростта или точността на изпълнението.

2.Степента на увереност на изследваното лице (проверява ли, дали правилно  проследява линиите; връща ли се и колко пъти или не).

3.Изпитва ли трудности при проследяването и в коя фаза – в началото, средата или края на линиите.

4.Опитва ли се да си помогне (независимо от забраната) с пръст, молив или друг начин.

5.При изследването психологът може да фиксира времето, използвано за проследяване на всеки 5 линии (от 1 до 5; от 6 до 10 и т.н.), от което може да се съди за наличието/отсъствието на умореност и темп на работа. В този случай може да се използва същия протокол, както при изследване на обема на вниманието с „Таблиците на Шулте“.

6.След завършване на работата, психологът следва да попита изследваното лице, дали е изпитал трудности и ако, да – какви и на кой етап от работата. Счита ли, че се е справил добре (каква оценка може да си постави) и защо.

image

Обработка на резултатите.

При варианта с ограничаване на времето, обработката се свежда до изчисляване (с помощта на подготвен предварително ключ – бланка-матрица с изрязани прозорци и нанесени до тях правилни отговори) броя на правилно проследените линии (брой на правилно проследени линии и брой линии, останали непроследени).

Във вариант без ограничаване на времето се използва и показателя „време за изпълнение на цялата задача“. В този случай може да се изчисли показател за успешно изпълнение на задачата (Y) по формулата:

image

където,

 Т – време за изпълнение на цялата задача в минути; 

N np,  – брой правилно проследени линии;

Интерпретация

Приема се, че броят на допуснатите грешки при проследяване на линиите и забавяне темпа на работа (увеличаване времето за търсене), при нормална острота на зрението, свидетелства за слаба концентрация на вниманието.  За устойчивостта (или обратно – изтощеността, умореността) на концентрацията се съди по степента (или намаляване) на темпа на работа за целия период на изследването (от началото до края).

След получаване индивидуалната оценка за успеваемост (Y) или показателя за количеството правилно проследени линии (във варианта с ограничаване на времето), при работа с група, може да се изчисли средногрупова оценка и се правят диагностични изводи.

Критерии оценка:

-19 и повече – отлично;

-10-18 – добро;

-4-9 – удовлетворително;

-3 и по-малко – неудовлетворително.

image

image

image

image 

Категория: Други
Прочетен: 7633 Коментари: 0 Гласове: 0



              Методика за оценка обем на вниманието „Таблици на Валтер Шулте".

Таблиците на Шу́лте (англ. Schulte Table) са таблици, в които на случаен принцип са написани или разположени различни обекти, но най-често това са числа или букви. Те са предназначени за проверка степента на развитие на бързината за намиране на обекти в определен ред.  Упражненията с таблиците позволяват да се подобри периферното зрително възприятие, на което се базира например четенето. Намират широко приложение в сферата на професионалната ориентация и пригодност.

В първоначалния си вариант са разработени за психодиагностика на свойства на вниманието. Техен автор е немския психиатър и психотерапевт Валтер Шулте (Walter Schulte; 1910—1972).

Методиката намира широко приложение при  изследване както на обем на вниманието в експериментално чисти условия, така и за определяне на обема в условия на силни зрителни дразнители (стимули), при които се оценяват такива показатели, като психичния темп и скорост на ориентировъчно-търсещите движения на окото.

За провеждане на изследването се използват специални бланки на 5 предварително подготвени таблици (Таблиците на Шулте), които са с размери 60x60 см. с написани в тях в произволен ред на числа от 1 до 25 (виж таблица №1). Във всяка от петте таблици числата са разположени различно.  Освен това за изследването е необходим секундомер и. показалка с дължина около 30 см.

Възрастова група: в детска възраст за ученици след IV клас.

Таблица №1

image

Ред за работа:

На изследваното лице се показват таблиците и се дава следното обяснение: „Тук на тази таблици са написани числа от 1 до 25, които са в произволен ред“. След това таблиците се скриват  (покриват) и инструкцията продължава: „От теб се иска, с тази показалка да показваш и да казваш числата в ред от 1 до 25. Постарай се да броиш колкото се може по-бързо без да допускаш грешки. След като свършиш едната таблица, веднага, без да чакаш команда продължаваш да търсиш и броиш на втората, третата и така до петата таблица (Ако детето не разбере инструкцията, психологът обяснява до тогава, докато се убеди, че изследваното лице знае каква е задачата). След това психологът поставя пред изследваното лице всичките пет таблици, като ги разполага на поставки във вертикално положение, на разстояние 70-75 см. от него и подавайки командата „Започни!“, включва секундомера.

Докато изследваното лице показва и назовава числата, психологът следи за правилността на действията и когато детето назове последното число на всяка таблицата – „25“, спира секундомера.

След първата таблица, без допълнителни указания, изследваното лице продължава да

 търси числата в следващите таблици: 2-ра, 3-та, 4-та и 5-та по същия начин.

Протоколът за резултатите има следната форма:

image

Оценка на резултатите

За всяка таблица в графа бележки трябва да се записва дали изследваното лице назовава (брои, търси) равномерно или понякога за дълго време не може да намери едно или друго число.  

При оценката на резултатите се отчитат още следните показатели:

-сравняват се различията във времето за всяка таблица, използвано за откриване и назоваване на числата. Психично здравите млади хора обикновено се справят за време от 30 до 50 сек., най-често в диапазона 40-42 сек. За норма се приема, ако времето е в посочените рамки и  е едно и също за всяка таблица по време на цялото изследване.

Методиката може да се приложи и втори (и повече пъти) път на същото лице (ретест), като не е необходимо да се променят таблиците.

Стимулен материал:

image

image

image

image

image

image 
Категория: Други
Прочетен: 4597 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 14.10.2018 01:37
 


                                 Методика за оценка произволността на вниманието

                                                            „Разпределяне на числа“

 

Методиката е предназначена за оценка произволността на вниманието. Препоръчително е да се прилага при подбора на екипи от специалисти, за които са необходими добре развити свойства на вниманието.  Може да се прилага индивидуално и групово.

Инструкция: „От вас се иска за време от 2 минути да разпределите в свободните клетки на предложената вдясно бланка във възходящ порядък числата, които са представени в 25 клетки в случаен ред на бланката образец вляво. Забранено е да се правят корекции в бланката-образец.“

imageЧислата са написани по ред, в левия квадрат не могат да се правят бележки.

Оценява се броя правилно записани числа.

Средната норма е 22 числа и повече.

Произволното внимание е внимание, което е съпроводено с волеви усилия  (насочване и удържане) и е свързано със строго определен обект (действие).  Обикновено то се разглежда в противопоставяне на непроизволното (случайно) внимание, което не е свързано с волеви усилия. Примери за произволно внимание са: ученикът заставя себе си да слуша учителя; водачът на МПС се старае да не се разсейва по странични сигнали; посетителят в изложба се съсредоточава върху наблюдението и изучаването на картина;

image

Категория: Други
Прочетен: 1468 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                             Методика за оценка превключваемост на вниманието

                               „Черно-червена таблица на Горбова-Валтер Шулте“

 

За провеждане на изследването се използва таблицата на Горбова – Шулте с размери 49 х 49см., попълнена с числа от 1 до 25 с черен цвят и от 1 до 24 червен цвят (рис 2), секундомер и показалка (25-30 см). Предварително се подготвя протокол за регистрация на времето и грешките по време на работата.

image

Ред за работа.

Изследването се провежда индивидуално. На поставка във вертикално положение пред изследваното лице се поставя черно-червената таблица и се дава следната,

Инструкция: „На таблицата пред теб има 25 черни числа от 1 до 25 и 24 червени числа от 1 до 24. От теб се иска да показваш и да назоваваш черните числа във възходящ порядък – от 1 до 25, а червените – в низходящ порядък, от 24 до 1. Трябва да се брои едновременно: първо назовавате черното число, след това червеното, после отново черното, след което червено, докато поредицата свърши. Иска се да изпълнявате задачата бързо и без грешки."

Психологът записва в протокола времето, отделено за всеки от петте етапа (по десет числа на всеки етап) и следните типове допуснати грешки:

-промяна на реда (последователността) – изследваното лице греши, като променя низходящия порядък с възходящ или обратно;

-заменя числата – греши, като променя реда, вместо 23, казва 21;

-заменя цветовете – вместо да покаже и назове черно число, назовава червено и обратно.

Време за изпълнение на задачата – приблизително 90 секунди.

image

Обработка на резултатите: Увеличаването на времето и количеството грешки от 1 към 5, е признак за общо изтощение на нервните процеси, и забавяне на тяхната подвижност към края на задачата.

При обработката на резултатите се изчислява общия показател за превключваемост на вниманието, който е равен на сумата от показателите на петте етапа.  За неговото изчисление е необходимо да се определи успеваемостта при изпълнение на задачата – „търсенето на числа с превключване“ за всеки един от етапите отделно.

Единният критерий за оценка, отразяващ показателя за превключване на вниманието, е равен на времето за търсене на числата, като се вземат предвид направените грешки. Той се изчислява по формулата:

А = Т - С, където

А – показател за превключваемостта на вниманието;  

Т и С – балови оценки съответно за времето и грешките;

В таблица №2 са отразени баловите оценки за времето и грешките.

За да се сравнят характеристиките на различните свойства на вниманието, е необходимо да се извърши привеждане на индивидуалния показател за превключваемост на вниманието с скалови оценки (виж таблица №2)


image

Анализът на получените данни се извършва в няколко направления:

Първо, в резултат на съпоставяне на данните е необходимо да се направи извод за наличието (отсъствието) на възрастови различия в групата като цяло.

Второ, да се определи степента на изразеност на индивидуалните различия, т.е. до какво ниво (степен) се различават данните, получени при изследването на едно лице от средногруповия показател

Трето, ако се разполага с данни от изследвания на други свойства на вниманието, то може да се извърши съпоставка и интериндивидуален анализ за съотношенията в скалови оценки.

image

image

 

Категория: Други
Прочетен: 2327 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                               Методика за оценка устойчивостта на вниманието

                                                   „Коректурна буквена проба“

Материали: За провеждане на изследването е необходима стандартна бланка към методиката „Коректурна буквена проба“ и секундомер. На бланката в случаен порядък са напечатани букви, сред които буквите „к“ и „р“. Бланката съдържа всичко 2000 знака, по 50 букви на всеки ред.

Възрастова група: 10-18г.

Ред за работа: Изследването се провежда само индивидуално. Първоначално психологът трябва да се убеди, че изследваното лице има желание да работи съвместно с него по предстоящата тестова задача. Не е необходимо да се създава впечатление за предстоящ изпит, т.е. добре е да се избегне напрежението, което тестовата обстановка създава. Изследваното лице трябва да заеме удобна поза на стола пред масата. Психологът му предоставя тестовата бланка (виж приложение №1) и дава следната,

Инструкция: „На бланката пред теб са напечатани редове с български букви. От теб се иска, след като подам команда „Черта!“, да започнеш внимателно да преглеждаш буквите, като се движиш от ред на ред, от ляво – надясно, без да прескачаш редове. Когато стигнеш до буква „к“ и буква „р“, ти трябва да ги зачертаеш с една хоризонтална черта. Докато работиш, по някое време аз отново ще подавам командата „Черта!“, като тогава от теб се иска да поставиш една вертикална черта между буквите там където в този момент си стигнал. Трябва да работиш бързо и много внимателно, за да не пропуснеш някоя буква. Запомни, че аз по някое време ще те прекъсна и ако тогава все още не си завършил работата, отново постави вертикална черта там, докъдето си достигнал.“

Време за работа: 10 мин.

При обработката на получените данни, психологът сравнява резултатите от бланката с ключа по теста, като се препоръчва за бърза обработка, предварително да бъде изработен шаблон, който се налага върху тестовата бланка.

Резултатите се нанасят в протокол от изследването, който включва следните показатели:

-общ брой прегледани букви за 10 мин.;

-брой правилно зачертани букви по време на работа;

-брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

image

Продуктивността на вниманието се определя по количеството прегледани букви за 10 мин. и точността, по формулата:

image

където:

-К – точност;

-n – брой букви, които е необходимо да бъдат зачертани;

-m – брой правилно зачертани букви;

         За норма се приемат 10-15 грешки при 10 мин. работа.

С цел получаване интегрален показател за устойчивост на вниманието, е необходимо оценката на точността и продуктивността да се приведе в съответни балове с помощта на таблица № 2:

image

Интегралният показател за устойчивост на вниманието (А) се изчислява по формулата: А = В + С,  където  В и С – са балови оценки за продуктивност и точност.  

За да се сравнят данните за устойчивостта на вниманието с други свойства, е необходимо отново да се извърши преобразуване на интегралния индикатор за устойчивост на вниманието в скални оценки, съгласно таблица № 3. 

image

image

image

image
 

Категория: Други
Прочетен: 4107 Коментари: 0 Гласове: 0
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3797993
Постинги: 2162
Коментари: 116
Гласове: 1306
Календар
«  Октомври, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031