Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3814969 Постинги: 2163 Коментари: 116
Постинги в блога от 20.10.2018 г.
 


                                  #976  Психологически анализ на чувството за вина

 

От позиция на психологията понятието „чувство за вина” (ЧВ) е индивидуална, устойчива личностна характеристика. В общ план обаче, чувството за вина е променлива категория, защото това чувство се формира от социума – в процеса на формиране на личността и най-силно се повлиява от социалните норми и правила, които е установило обществото. Ако нормите са определили една постъпка като противоречаща им, като самата личност е приела тези норми и по правило се придържа към тях, а е извършила постъпка, нарушаваща ги, то много естествено е, че ще се формира чувство за вина.

Чувството за вина е емоционална личностна черта и в този смисъл винаги се съпровожда с преживявания. Те са насочени или към другите (чрез прояви на алтруизъм) или към себе си (чрез прояви на егоизъм или конформизъм). Тези реакции на личността представляват последици от наличието на ЧВ и са опит за самозащита на индивида.

Самото възникване на ЧВ е „защитен механизъм”. То е симптом, сигнал  за настъпил дисбаланс в когнитивната сфера на личността.

 ЧВ произтича, зависи и се създава от  характеристиките на „Аз-концепцията” на личността. На нея то дължи своята устойчивост. 

ЧВ най-добре се тества в областта на социалните отношения – социалните интеракции (общуването с другите) са неговата проекция.

Има два ареала в генезиса на ЧВ – личностен (индиректен) и социален (директен). В зависимост от нивото на адекватност и балансираност между тях, индивидът изпитва по-големи или по-малки нива на ЧВ.

Личностният (индивидуалния) ареал се свързва с базисните потребности на личността: виталните фиксирани потребности (това са най-нисшите потребности, свързани с съществуването на индивида и неговото оцеляване), а социалният ареал кореспондира със социалните потребности (потребността да принадлежиш към групата, да бъдеш оценяван положително, да имаш правото да оценяваш, потребността да се сравняваш с групата).

ЧВ може да възникне и извън социалните интеракции, т.е. в самата личност. Например дори една мисъл, представа, фантазен образ за нещо, което е в разрез с „Аз-концепцията” може да се превърнат в генератор на ЧВ.

Като вътрешно-емоционален компонент ЧВ винаги продуцира състояния на вътрешно напрежение, повишена тревожност, дискомфорт, т.е. води до личностен проблем. В подобно състояние личността винаги се стреми да балансира между своите потребности, идеи, идеали, мотиви, ценности, мироглед – всички те наречени личностна насоченост и външния фактор – социалните норми и правила.  За тази цел индивидът включва самозащитни оправдателни механизми. При това, в колкото по-голямо противоречие и нарушение е деянието (мисълта) със социалните норми, толкова по-устойчиви, по-активни и енергизирани са прилаганите механизми. От тук произтича устойчивостта и стереотипността на онзи престъпен или асоциален поведенчески модел, който не допуска наличието на ЧВ. Например престъпникът (извършителят на изнасилване, грабеж, измама, кражба и пр.) не изпитва ЧВ от деянието си.

От тук следва, че ЧВ е изключително важна диагностична характеристика на личността, която дава знания за нивото на социализираност на индивида, т.е. за нивото на социалната му адаптация. Тя детерминира уменията и способностите му да се самонаблюдава и самоанализира (интроспектира) и го сигнализира за корекция на поведението. Именно ЧВ стои в основата на конформизма, на просоциалното поведение и детерминира стил за общуване наречен сътрудничество.

Тази корекция се извършва чрез емоционален сигнал за настъпило вътрешно противоречие между постъпката и съвестта на личността (Свръх-Аз-а).

Когато говорим за ЧВ, трябва да е ясно, че нивото му (диагностицира се чрез нивото на тревожност, дискомфорт, вътрешно напрежение и пр.) се обуславя и от базисните личностни черти от висш порядък, които са устойчиви личностни характеристики, предавани по биологичен път (генетично) – касае се за дименсията „екстравесия-интроверсия”, емоционална лабилност – емоционална стабилност и психотизъм.

С други думи, ЧВ не бива да се определя само като детерминирано от социума, колкото и универсални и общовалидни да са социалните норми към всички членове на едно общество.

Психологически изследвания например сочат, че екстравертите като цяло (в частност емоционално-лабилните екстраверти), за разлика от интровертите проявяват  много по-високи стойност на ЧВ. Това чувство за тях има много по-голям експанзивен заряд, като се преживява по-силно.  Те са много по-склонни да търсят опрощение, да се самообвиняват, да насочват либидонозната енергия към себе си. Именно това са хората, които се самоизмъчват, те са много по-сензитивни и по-лабилни. Същевременно те са и по-гъвкави и по-лесно се справят чрез промяна на поведението. Те по-лесно и по-безболезнено са склонни да проявят корекция в експресивното си поведение, като потърсят извинение, т.е. като извършат тази корекция.  Същевременно те инкасират и в по-голяма степен личностни дефицити, проявявайки алтруизъм, т.е. личностно самоотричане в полза на другите – заплащат цена.  Този феномен се обяснява от Карл Юнг с факта, че екстровертите са ориентирани към обекта на своите мисли и действия, като го превръщат в заслепяващ стимул, за разлика от интровертния тип, който е ориентиран към себе си и към субективната си оценка. Този извод се потвърждава и от „теорията за полето” на Курт Левин, който определя екстровертите като много по-рефлексивни от интровертите.

При това, колкото по-социализирана е една личност, (т.е. потребността за съгласуваност с нормите на общността и взаимодействието с тази общност е изведена в ценност) и колкото по-висока е емоционалната й интелигентност, толкова по-силно ЧВ преживява.

Психотизмът (свързва се с нивото на импулсивност, агресивност, егоизъм, индивидуализъм, нарцизъм) като базова личностна черта е определен от Ханс Айзенк и проявата му също определя силата на ЧВ и склонността на личността към прилагане на самозащити. Релацията е следната – на лице е линейна връзка, като при по-високи стойности на психотизъм (разбирай асоциалност) се регистрират по-ниски нива на ЧВ.

ЧВ има корелация и с нивото на самооценка на личността (самооценката е съставен елемент на Аз-концепцията). Ако личността бележи дисбаланс в самооценката си (обърнете внимание – дисбаланс, а не висока или ниска самооценка) това означава, че тази личност има проблем със самоидентификацията си. Идентификацията на един индивид се формира в социума, като се започне от ранното детство и се стигне до финала на нейната социализация (около 17-22 години) т.е. оформянето й като личност. Идентификацията най-просто казано е процес на самоопределяне на индивида към социума, на вписването му в социалните взаимоотношение по начин, който да го адаптира, т.е. да преживява така, че да не изпитва ЧВ. Идентификацията се извършва първоначално в рамките на семейството, а впоследствие и от външни влияния (училище, приятелски кръг, референтна група, значими други и пр.). В този процес индивидът придобива и усвоява поведенчески модели за позитивна и успешна адаптация.  Ако индивидът е усвоил деформирани и малко на брой поведенчески модели или някои от тези модели силно са го повлияли (например семейството) той е с по-незначими възможности за гъвкавост и промяна. Ето защо в общуването си човек прилага онези поведенчески модели (схващания, оценки и себеоценки, критерии и пр.), които е възприел в процеса на социализация. Ако те са ограничени и неадекватни, във всички случаи ще генерират и неадекватности в поведението, изразяващи се като неуспехи. Това обаче не означава, че личността ще изпитва по-силно чувство за вина – напротив. При наличието на неадаптивни модели, чувството за вина е туширано поради липсата на лакмус за проверка  на това поведение, т.е. не бива да се очаква при тези личности въобще да е възникнало ЧВ. В такива случаи личността не е в състояние да се справи сама, т.е. тя установява, диагностира неуспехите си в социалните контакти, но неспособността й за справяне я поставят в „порочен кръг”. Това се дължи на деформациите в перцептирането (възприемането и оценяването) на външните обекти и стимули, на повишеният и егоизъм, индивидуализъм, мнителност и нарцизъм.  Тя (личността) просто не разполага с инструментариум (забележете – става дума за критериите на съвестта, на морала, на човечността, а не за закон и административно-правните норми), поради това не изпитва вина или прехвърля вината на другите, само и само за да се отърве от неприятното чувство.

Механизмът за търсене на вината в себе си или в другите е вид самозащитен механизъм. Той се проявява именно в резултат на вътрешното противоречие и борбата, развиваща се в „Аз”-а.

В сблъсъкът участват „Свръх-Аз”-ът (съвестта, нравствеността, моралът) и „то” (несъзнаваното), което се стреми да самозащити „Аз”-ът (съзнанието) или да удовлетвори определени екзистенциални потребности, които „Свръх-Аз”-ът иска да ограничи или не позволява тяхното удовлетворение.

Разгледан проблемът в рамките на социалните взаимоотношения, зад „то” се крият по правило инстинктите и екзистенциалните потребности. „То” винаги обича „Аз”-а с много по-голяма енергия от „Свръх-Аз”-а; „то” е много по-силно, по-разрушително и по-обладаващо „Аз”-а; „то” винаги се стреми да достави удоволствие на „Аз-а” и ако това не се случи, „то” е способно да саморазруши обекта на въжделенията си, т.е. самият „Аз”.

Другият персонаж  - „Свръх-Аз”-ът (нормите, съвестта, обществото, висшите ценности и пр.) осъществява контролираща функция, ограничава, тушират, въздържа, предпазва самия „Аз” и чрез него потискат енергията на „то”.  Всичко това „Свръх-Аз”-ът прави за да осигури адаптацията на личността сред другите.  Когато „Аз”-ът е неспособен да овладее импулсите на „то” и наруши общоприетото, т.е. когато угоди на парадоксалните желания или влечения на „то”, именно тогава започва конфликта, изразяващ се в ЧВ (на емоционално ниво чувството за вина се представя като преживяване на дискомфорт, самоунижение, накърняване; като болка, вътрешно напрежение, дифузна тревога и пр.). При това колкото по-силно е влиянието на „Свръх-Аз”-ът, т.е. на съвестта и моралът, толкова по-силни са и преживяванията.

 

Каква е връзката между съвършенство и  вина?

Когато говорим от позиция на психологията за съвършенството (не от позиция на философията, която обобщава всичко това в рамките на релацията „дух и воля”; философията не разглежда несъзнаваното), трябва да се изтъкне, че човек не може да избяга от корените си, т.е. от несъзнаваните си влечения, желания и инстинкти.  Следователно проявите на т. нар. „съвършенство” или универсалните поведенчески модели, превърнали се в исторически план в идеали, в ценности за хората, винаги имат два аспекта: първо, че те носят своята личностна и социална цена за личността, т.е. тя е заплатила за тях, придържайки се към постулатите на съвестта си и второ, че тези прояви имат различна значимост оценени през призмата на различни исторически епохи.

С други думи, „съвършенството” като морална категория, като съвкупност от лични качества и прояви, представлява субективно формиран и етикиран поведенчески модел, съответстващ на порядките и нормите на определено историческо време. Екзистенциална социална потребност на човекът са идеалите, те обединяват и процеса и целта в живота му.   Те се класират в най-високите етажи на йерархически построената пирамидална система от потребности на личността. Колкото по-значимо е тяхното влияние, толкова по-умело човек се справя и ги съблюдава.

В това отношение блестящ пример и с дълга история за етикиран поведенчески модел са постулатите на християнската религия. Този поведенчески модел е създаден от хората за да координира и регулира взаимоотношенията им в определени граници, с определени способи и форми. Ценността му се заключава в неговата хуманност, ето защо той е универсален и общоприет и до днес. (обърнете внимание – в полза на субективно определени правила (норми, морал, съвест), продукт на историческото време дори християнството е стигало до крайности, насочени срещу човека – справка – „инквизицията”), защото представлява едно умело съчетание между „то” и „Свръх-Аз”-а, гарантиращо както оцеляването на индивида, така и адаптирането му в общността.  Защото човекът поради биологичната си принадлежност към най-висша форма на живот може да живее, да се развива и да оцелее единствено в общност.

Най-съществената полза от ЧВ, изпитвано от една личност се заключава в умението й да го диагностицира чрез самонаблюдение (интроспекция), т.е. чрез преценка доколко поведението й съответства на общоприетото. Наличието на подобно чувство (със или без външна ответна експресия) е симптом, който ако не предизвика активизация на личностни самооправдателни защитни механизми, т.е. ако процеса (тревожност, дискомфорт)  не бъде изтласкан, отречен, рационализиран или по друг начин неутрализиран, предполага, че може да се очаква положителна промяна в поведението на личността. С други думи, личността има два пътя: първият е да модифицира ЧВ, да го неутрализира – типично за асоциалната личност и с това да възстанови вътрешния си комфорт и вторият – да прояви гъвкавост в поведението си, да извърши корекция и намери форми за адаптация, чрез която да изчисти емоционалното си вътрешно напрежение. Такава успешни форми са извинението, изкуплението, алтруизма, хуманизма, изповедта, прошката и пр. – всичките ориентирани към другите.

Сложността на психокорекцията и профилактиката обаче се заключава в това, доколко личността е рефлексивна на външни въздействия, доколко другите (нормите) са значим за нея, какви са нивата на  вътрешния или външния локус на контрола (Джулиан Ротър), доколко е способна на емпатия (емоционална интелигентност), на самоопознаване и какви са нивата на емоционални преживявания.

 

Кога човек търси вина в другите и кога в себе си?

Какви характеристики най-често имат тези два типа хора?

И тук всичко зависи първо – от йерархизацията на потребностите и ценностите и второ, от формите да се преодолее възникналото ЧВ.

Тези, които винаги търсят вината в другите (апропо – подобен стил на взаимоотношения се формира още в ранното детство и той предполага прояви на себичност, парадоксална воля (инат), неспособност за отстъпки, неадекватност в самооценката, агресивност, ниски нива на фрустрация, нисък праг на стрес и пр.)  са лица, които на индивидуално-личностно ниво могат да бъдат класифицирани като два типа.

а) Търсещи вината в другите, за които е характерно:

-неадекватно висока самооценка и нива на претенции;

-ниски нива на емпатийност;

-ниска рефлексивност (не се повлияват от мнението на другите);

-индивидуализъм, себичност, нарцизъм, мнителност, егоизъм;

-за тях личното субективно мнение е по-значимо от външния обект;

-емоционално устойчиви;

-ригидни и стереотипни;

-с ограничен брой, много устойчиви и фаворизирани поведенчески модели;

-вътрешен локус на контрола;

-неспособност за перцептивна гъвкавост и затруднения в адаптацията;

-по-голямата част от тах са интровертен, мисловен, рационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от наказания и санкции, от колкото от позитивна стимулация;

В чисто социален аспект тази категория отхвърля вината поради стремежът й да запази собствения си „Аз” неуязвим и ненакърним. Това се случва, защото те не могат да преживеят обезценяването и унижението си на емоционално ниво, и прилагат самозащитни механизми, прехвърляйки вината на другите (чрез механизма „отричане”) или обезценявайки постъпката си (чрез механизма „рационализация”). Проблемът при тях се свързва с дисбаланс в самооценката и нивото на претенции или със чувството за страх от санкции.

Този феномен е известен като „психически инфантилизъм” и се диагностицира чрез следните индикатори:

-ниско равнище на организираност на емоциите ;

-липса на способност за модулиране на емоционалните реакции (афекти, неотговарящи на стимула);

-силна изразеност на емоциите (интензивни емоции като сила) ;

-бедност на емоциите – редуциране и дефицит на висши чувства, липса на способност за съпреживяване, за милосърдие, за компромис, за отстъпка;

-наличие на т. нар. „детско поведение” – неумение да се отлага удовлетворяването на влеченията и потребностите, т.е.  всичко трябва да се случва тук и сега, безкомпромисно, без значение на приоритети.

-ненаситност на егоистичните си изисквания и потребности;

-неспособност за понасяне на отрицателни, силни и продължителни чувства в името на по-важни приоритетни цели (целите, задачите, насочеността на групата или обществото), т.е. те не приемат обстоятелството, че трябва или може да се чувстват зле, т.е. да приемат вината и поради това прилагат категорично бягство от проблема, прехвърляйки го на другите;

-в повечето случаи това са хора с нарушения на вътрешната си регулацията (емоционална и прецептивна), факт, който ги определя като „ситуативни хора”, т.е. лишени са от чувство за отговорност, фиксирани са и взимат решението за прехвърляне на вината от моментни стимули, без значение за бъдещето;

-за тях е много характерно т нар. „изопачаване на действителността” под влияние на чувствата си неспособност за справяне,

-отхвърлящите от себе си вината са непостоянни в социалните си оценки за другите, респ. за нормите т.е. имат амбивалентно отношение спрямо един и същ обект;

-те не са в състояние да поддържат дълговременни и съдържателни контакти поради себичността и егоцентизма си, които при тях са в хипертрофирали диапазони;

-в повечето случаи личности, които са имунизирани от ЧВ се отнасят към другите като с предмети, като към средство за постигане на определени техни цели – най-често те са материално ориентирани, т.е. насочени са към задоволяване на най-нисшите витално фиксирани потребности;

-тази категория прилага две тактики: нападение и защита, като и в двата случая ЧВ се екстраполира навън; те не познават компромиса, като стратегия за общуване;

-те не държат сметка за чувствата на другите, нещо повече, те прехвърлят вината на другия по един странен, инфантилен, безотговорен, лицемерен и оперантен (като детска игра) начин и форма;

 

б) Търсещи вината в себе си:

-подтиснати, с висока тревожност, емоционално лабилни;

-с ниска самооценка или чувство за непълноценност;

-висока степен на социализация и консерватизъм в прилагането на социалните норми;

-чувствителни и отворени към оценките на другите;

-ниски прагове на фрустрация и стрес;

-емпатийни – чувствени и ирационални типове;

-външен локус на контрола;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от позитивни стимули от колкото от санкции – последните водят до тотална деградация; те по-лесно се мотивират за положителна промяна;

-много емпатийни, съчувствени, милосърдни, отстъпчиви, състрадателни, обичливи;

-гъвкави, годни да прилагат различни поведенчески стратегии с цел да поемат вината върху себе си, когато цената са „значимите други”;

-отличават се със силно подчертана потребност да се самоутвърждават в групата и чрез групата;

-много са чувствителни на оценки, подлучвани от другите;

-лесно могат да бъдат мотивирани, но същевременно и лесно демотивирани;

-по-голямата част от тях са екстровертен, чувствен, ирационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-от хора, имащи ЧВ произлизат добри организатори, неформални лидери, ръководители ориентирани повече към персонала и по-малко към задачите;

-във взаимоотношенията си с другите се стремят да са  обективни и открити, а към себе си са много интроспективни – понякога прекаляват във самофиксацията си;

-търсят непрекъснато различни форми за общуване (различни интереси), генерират периодично като приоритети голямо разнообразие, демонстрират в това отношение непоследователност и пъстрота, но запазват принадлежността си към вече установените си контакти – не са изменчиви;

 

Бяга ли единият от реалността и от отговорността или другият съди прекалено строго себе си?

Тук ще трябва да се повтарям, но накратко ще отбележа следното:

Всичко зависи от баланса в ценностите, а те са продукт на влиянието на обществото тогава, когато се е формирала личността.

Тук е и мястото да поставя акцент на баланса, че и едната и другата крайност са отклонения (при изследванията в психологията винаги се вземат като показатели крайните резултати по скалите, а не средните резултати, а такива винаги има). Ако се върви по средната линия на обобщение обаче няма да могат да бъдат диагностицирани подчертаните личностни особености. Затова се приемат крайностите, за да са по-релефно очертани и видими.

В заключение, психологическият анализ на „чувство за вина” извежда следните сензитивни диагностични индикатори, проявяващи се на индивидуално-личностно ниво:

-йерархизация и значимост на личностните потребности;

-усвоени, социални адекватни поведенчески модели;

-личностни особености, произтичащи от чертите от „висш” порядък – биологично и генетично детерминирани – те са обективни и много устойчиви;

-характер и съдържание на възприетите и наложени социални норми, етикети, правила на поведение за определен исторически период;

-социална среда на формиране на личността и обкръжение, в което личността реализира своите активности.

 

14.10.2018

С о ф и я

image

Категория: Други
Прочетен: 2673 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.10.2018 14:45
 


                  Методика за оценка на логическа вербална памет „Смислова памет“

                                           (модифициран вариант на Карл Бюлер)

 

Смисловата (семантична; опосредствана; асоциативна) памет се основава на разбиране и осмисляне на запомнения материал, на вътрешните връзки между частите, т.е. основава се върху процеса на мисленето и е свързана с развитието на езика. В процеса на смисловото запаметяване първо се създават т. нар. мнемични опори, които правят възможно преодоляването на ограниченията на кратковременното запомняне. Връзките (асоциациите), използвани за запаметяването не са самостоятелни, а спомагателни, т.е. те служат като средство помагащо да си спомним (да извлечем запомненото от паметта). Най-ефективни са мнемичните опори, отразяващи основните мисли (най-важните, съществени елементи и отношения) от даден  материал. Те представлява окрупнени смислови единици – обобщени систематизирани асоциации, обединени в групи (комплекси) посредством думи. За децата с недостатъчно развита памет главните начини за компенсиране са в развитието на смисловата памет, т.е. в развитие на способността да се обобщава материалът, да се откриват и отделят основните мисли в него.

Според Т. П. Зинченко, „противоположност на смисловата памет е механичната памет, която се основава на единични временни връзки, отразяващи преимуществено  външната страна на последователни явления. Смисловата памет е много по-продуктивна, тъй като се основава на система от връзки, имащи корени в миналия опит (образование, натрупани знания) на човек, докато механичната памет е лишена от такива опори“.

Предназначение: Методиката е предложена от немският психолог Карл Бюлер през 1907г. и е предназначена да изследва и оцени влиянието на семантичните връзки върху запаметяването (фиксация) и възпроизвеждането (репродукция) на вербален материал, а също и трайността (ретенция) на запаметяването при образувани логически връзки, т.е. силата на дълговременната памет.

Стимулен материал: списък с 10 двойки думи, между които лесно може да бъде открита логическа връзка и секундомер.

Възрастова група: за ученици след VI клас и възрастни.

Ред за провеждане:

Експериментаторът чете една след друга двойките думи, а изследваното лице създава наум логическа връзка между двете думи. След като прочете целия списък, психологът започва да назовава само първата дума от всяка двойка, а от изследваното лице се иска да запише втората, като използва вече създадената от него логическа връзка.  Провеждат се два опита в рамките на една сесия (например, учебен час) – в началото и в края на часа.

Инструкция: Сега ще ти прочета списък от двойки думи, като между тях има някаква логическа връзка, например: дъжд-кал; ствол-дърво и т.н.  Докато чета тези двойки думи, ти трябва да слушаш внимателно и да се стараеш да запомниш колкото се може повече от тях. След като прочета всичките думи, ще направим малка почивка, а когато подам сигнал „Провери!“, аз ще започна да чета само първата дума от всяка двойка, а ти трябва да си спомниш втората дума от същата двойка и да я запишеш на тази бланка. Разбра ли всичко? Приготви се! Започваме!

Ход на работата:

След като се увери, че инструкцията е разбрана, експериментаторът дава сигнал и започва да чете двойките думи на интервали от 2 секунди. След като прочете всички двойки, експериментаторът обявява десет секунди почивка и след това подава командата "Провери!", започвайки  да чете първите думи на всяка двойка, като спира 5-10 секунди след всяка дума, така че изследваното лице да има време да запише и назове думата.

За да провери трайността на запаметяването, 30-40 минути след първата процедура, експериментаторът предлага на изследваното лице още веднъж да запише всички думи, които си спомня, но този път без да се четат двойките думи, т.е. да се репродуктира словесния материал, който е останал като паметови следи в дълговременната памет, като бъде извлечен чрез създадените логически връзки.  При втория опит психологът чете само първата дума от двойката, а ученикът записва втората на нова бланка.

Стимулен материал:

Предложения стимулен материал може да бъде структуриран (съчетани думи) и неструктуриран (трудносъчетаеми). Като варианти на структурирани двойки могат да послужат следните критерии за групиране:

-противоположни понятия (север-юг; топло-студено; голямо-малко; любов-ненавист);

-различни величини (хълм-планина; страх-ужас; ромоли-вали; шумоли-гърми);

-причина и следствие (рана-болка);

-вместимо-вместимост (вода-чаша);

-част и цяло (дума-фраза; зърно-клас);

-инструмент и дейност (земя-лопата; чук-кове; молив-пише);

-абстрактно и конкретно понятие (изкуство-картина; архитектура-статуя);

-образуващи съждение (орел-птица; вълк-животно; ябълка-дърво);

-трудносъчетаеми (птица-табакера);

Примери:

-шум-вода; маса-обяд; дъб-жълъд; мост-река; стотинка-лев; гора-мечка; пушка-изстрел; час-време; дъска-пирон; рояк-пчели;

-кукла-игра; птица-яйце; ножица-режа; кон-сено; книга-чете; бръмбар-муха; четка-зъби; барабан-войник; сняг-зима; дъжд-чадър;

-петел-кукуригане; химикал-тетрадка; крава-мляко; влак-пътуване; круши-компот; лампа-вечер; автомобил-скорост; легло-сън; огън-дърва; вода-мокро;

Обработка и анализ на резултатите

Всички посочени по-долу показатели (количествени и качествени) се записват в протокол:

1.В процеса на наблюдение психологът регистрира следните показатели:

-каква е активността на изследваното лице по време на слушането;

-повтаря ли изследваното лице думите наум, чува ли се шепот, мърдане на устните при четене на думите;

-има ли някакви изразени признаци за умствено напрежение, например: фиксиране на погледа в една точка; потриване на челото; присвиване на очите и др.

-оглежда ли е обстановката в помещението с цел търсене на визуални опори за създаване на логически връзки (асоциации);

-признаци и маркери за наличие/отсъствие на концентрация/разсейване на вниманието;

-оценява се степента на устойчивост/изтощеност на вниманието;

2.В процеса на беседата психологът изяснява:

-използва ли лицето някакви специални техники за запаметяване на думите и ако е приложило, какви;

-колко трудно е било на лицето да състави двойките думи и какви са трудностите;

-кои двойки са били най-лесните за възпроизвеждане и кои най-трудните (посочват се в протокола);

3.Количествени показатели

Изчисляват (събират) се всички правило създадени двойки думи. Всички данни се записват в бланка-протокол.

image

След записване на резултатите в протокола, психологът изчислява коефициентът на словесно-логическа памет (С1) в началото и в края на изследването по формулата:

image

Характера на допуснатите грешки показва влиянието на допълнителните логични връзки върху процеса на запомняне, както и характера на неправилно създадени логически връзки.

В края на протокола психологът прави сравнителен анализ между двата опита на количествените и качествените показатели, като формулира хипотези или извежда заключения за състоянието и евентуалните причини.

К.К.Платонов определя следните норми:

-9 и повече възпроизведени двойки думи – най-добър (висок) резултат;

-7 възпроизведени двойки думи – добър (норма) резултат;

-4 и по-малко възпроизведени двойки думи – най-лош (нисък) резултат;

image

Категория: Други
Прочетен: 2331 Коментари: 0 Гласове: 0
 


             Методика за оценка на фиксация, ретенция и репродукция на паметта

                                                                 „Десет думи“

 

Методиката е една от най-често прилаганите при изследване на паметовите процеси. Създадена е от А.Р.Лурия за изследване на основните паметови процеси фиксация (запомняне), ретенция (съхранение, задържане) и репродукция (възпроизвеждане). Освен това позволява оценка за изтощаемост/активност на вниманието.

Не изисква специално оборудване, а единствено максимално възможна тишина и протокол (регистрационна бланка) При наличие на какъвто и да било шум в кабинета на психолога, изследването не е целесъобразно да се провежда. В този смисъл трудно се създават условия за изследване в училищна обстановка.

Преди началото, психологът трябва да подготви бланка (или на тетрадка, отделен лист) таблица с 12 колонки и 7 реда (виж приложение №1), в което да запише:

-в първа колона – с римски цифри, брой опити от I до VI, като към последната шеста колонка добави „след един час“

-в първи ред – записват се: а) опити; б) поредицата от 10 броя думи и в последната клетка – в) „конфабулации“. Към думите има следните изисквания: да са познати на изследваното лице и често срещани в ежедневието; да са едно- или двусрични; да са разнообразни, без връзка помежду си.

 Обикновено психологът разполага с няколко набора готови бланки с такива думи.

Например:

1. Стол, вода, коте, гора, хляб, брат, река, маса, мед, дом.

2. Дим, сън, куб, пух, звън, ухо, час, лед, нощ, сак.

3. Гора, хляб, стол, брат, кон, маса, мед, дом, ден, око.

4. Число, хор, камък, кола, кино, сняг, море, врата, лампа, куче.

„Конфабулациите“, известни като „паметови дупки“ или „паметови празнини“, при които паметта възпроизвежда невярна продукция (фантазия, измислица, продукти на въображението).

image

Инструкция: „Сега ще ти прочета 10 думи. Ти трябва да слушаш внимателно. Когато спра да чета, ти трябва веднага да започнеш да казваш всички онези думи, които си запомнил (а). казвайки ги така, както се сещаш. Не е необходимо да спазваш реда, в който съм ги прочел. Разбра ли задачата?“

Четенето на думите става бавно, ясно, с висок глас. Когато изследваното лице започне да повтаря думите, психологът отбелязва върху подготвената бланка тези думи, които е чул, като поставя в съответната колонка и номер на опита, знак „+“. (виж приложение № 2).

След първото прочитане и възпроизвеждане (първи опит), инструкцията продължава:

Продължение на инструкцията: „Сега отново ще прочета същите думи в същия ред, а ти трябва да слушаш добре и след като свърша да повториш онези от тях, които си запомнил. Казвай всички думи, независимо че първия път си ги казал.“

Психологът отново маркира всички казани думи с „+“, но вече във втория ред (опит).

След това работата продължава по същия начин с III, IV и V опит, но вече без инструкции. Психологът просто подава командата „Още веднъж“.

В случай, че изследваното лице назове думи, които не са в списъка, психологът ги записва в страни от таблицата срещу съответния опит.

Ако по време на работата изследваното лице реши да задава въпроси, да коментира или въобще да прави някакви реплики, психологът го спира, като му казва, че са забранени разговорите.

След петкратното повторение (петте опита), без да преустановява работата, психологът продължава с други занимания, например: четене на текст и разказ на текст; броене в обратен ред; изваждане на числото 7 от 100; прилагане на рисунъчна проективна техника, като „Рисунка на човек“, „Рисунка на дърво“, „Моето семейство“, „Несъществуващо животно“ и други. Важното е вниманието на изследваното лице да е ангажирано в следващите 50-60 минути, след което психологът отново предлага: „А сега моля, опитай се да повториш отново всички онези 10 думи, с които преди малко работихме“. Повторението започва веднага, без предварително четене (напомняне) на думите от експериментатора. Резултатите се записват по същия начин в последния ред, обозначен като „опит VI след 1 час“.

image

По този протокол впоследствие психологът съставя т. нар. „крива на запомнянето“, като по абсцисата се разграфяват броя на повторенията (от I до VI) , а по ординатната ос се разграфяват 10 позиции, съответстващи на 10-те думи.  Възпроизведените думи от всеки опит  се отбелязват (маркират) с точка там, където се кръстосват двете оси (виж приложение №3).

image

По формата на кривата е възможно да се направят някои изводи относно особеностите на запаметяването.

Изследванията показват, че при здрави възрастни и деца в училищна възраст, кривата на запомнянето обикновено има следната характеристика: 5-7-9 или 6-8-9 или 5-7-10, т.е. от третото повторение, изследваното лице е в състояние да възпроизведе 9-10 думи, като при следващите повторения този брой се задържа в рамките 9-10.  В протокола, даден за пример (приложение №2) възпроизвеждането е: 4-4-5-3-5. Този резултат показва слаба памет и липса на активност на изследваното лице (изтощеност на вниманието). Децата с умствена изостаналост обикновено възпроизвеждат твърде малко думи.

Освен това в дадения пример, в графа „конфабулации“ в попълнения протокол е отбелязана излишната дума „пожар“, вероятно вместо „огън“, като по-късно при следващите повторения тази грешка се запазва. Подобни устойчиви конфабулации свидетелстват за органични нарушения на мозъка, а също и при болни от шизофрения в период на интензивна медикаментозна терапия. При децата изобилието на такива излишни думи се тълкува като състояние задържане, а при възрастните, преди началото на синдром за разстройство на съзнанието.

„Кривата на запомнянето“ показва състоянието на активното внимание (в примера се наблюдава отслабване или инактивност и изразена умореност). Такъв признак се явява например случай, при който изследваното лице възпроизвежда при втори опит 8-9 думи, а след това при всеки следващ опит – все по-малко и по-малко.

В ежедневната дейност такова лице обикновено често забравя и се разсейва, но в основата на забравянето стои  изтощението на вниманието, т.е. по-скоро недобро запомняне, отколкото забравяне. Или с други думи, проблемът касае свойствата на вниманието, а не функциите на паметта.  Изтощеността на вниманието не е задължително да се проявява в графичен вид като рязък спад (приложение №4). Понякога кривата може да бъде във вид на „зигзаг“, което свидетелства за неустойчивост на вниманието, т.е.  за негови колебания.

image

В отделни, сравнително редки случаи може да се наблюдава възпроизвеждане на един и същи брой едни и същи думи. Тогава кривата е оформена като „плато“.  Такъв застой и липса на нарастване на броя думи свидетелства за емоционална вялост на изследваното лице, т.е. липса на заинтересованост към изследването.

Броят на възпроизведените думи след 1 час свидетелства за състоянието на дълговременната памет. За норма е прието т. нар. „магическо число“ на Дж. Милър – 7.

Болните от различни незоологични групи също проявяват специфика при тази методика:

-при черепно-мозъчни травми или невроинфекции, болните възпроизвеждат и запомнят първите и последните думи от поредицата, като броят и вида на възпроизвеждания материал не се увеличава (крива тип „плато“)

-при неврози, запомнянето е забавено, болните се нуждаят от по-голям брой повторения (в сравнение със здравите); графиката е тип „зигзаг“;  наблюдава се тенденция към бърза изтощеност (неустойчивост/колебания на вниманието).

Забележка:

Закрепване, запазване и възпроизвеждане са известните в традиционната психология паметови звена. Те са три йерархични звена на паметта и всяко следващо предполага предшестващото. При паметта са валидни фундаменталните принципи за структурата и организацията на света и на психиката: закрепването е стабилизация, възпроизвеждането е актуализация, трите звена са йерархични равнища на паметовия процес, а тяхното организирано единство представя паметта като система от компоненти. В психологията тези три звена са известни и с латинските им названия: фиксация (лат. fixus — закрепен, неподвижен; фр. fixation — закрепване), ретенция (лат. retento — задържам) и репродукция (лат. rе — отново, и produco — произвеждам). Всичко останало, което й се приписва на паметта, се изпълнява от други психични процеси. Паметта като способност, каквито и уговорки да правим, е единство от три способности, съответстващи на трите й звена: способност за фиксация (за закрепване на информация), способност за ретенция (за запазване на информация) и способност за репродукция (за възпроизвеждане на запазената информация). Дори може да се спори дали първото и третото паметови звена и съответно на това първата и третата паметови способности — способността за фиксация и способността за репродукция  принадлежат към паметта, а не към вниманието и волята. Каквото и да е решението на този спор обаче, всички паметови звена принадлежат към системата на съзнанието и са механизми на неговата организираща функция. Всеки човек наистина се интересува и от трите звена на своята памет, независимо от това дали е запознат с теоретичната постановка, но ако паметта му изневерява, той най-често казва "не мога да помня" или "много забравям", "трудно си спомням". Много рядко казва "не мога да запомням". Безпокойствата от явлението "забравяне" обикновено изчезват след обяснението, че не се касае за забравяне, а за "незапомняне" и това не е роля на паметта, а на вниманието. "Изневерите" на вниманието се приемат по-лесно. А това пък от своя страна доказва твърдението: вниманието е сериозно подценявана психична система, както като процес, така и като свойство-способност.

Относно размера на паметта като способност, множество изследвания са довели до извода, че в норма паметта може да обхване 7 + единици (думи, цифри, фигури, предмети). Това всъщност се отнася за кратковременната памет. А каква е продължителността на времето, за която може да се говори, че паметта е кратковременна, също не е уточнено. Едни автори считат, че кратковременна е паметта, която запазва следите до 30 секунди, други –  за времето, което е нужно следите да бъдат запазени в процеса на някаква текуща дейност. В такъв случай често паметта се нарича "оперативна памет", а в зависимост от това дали дейността е успешна или неуспешна, се говори за „услужлива“ или за „неуслужлива“ памет.

Относно принадлежността на процеса „закрепване“: вниманието не е закрепване на извлечената информация, а закрепване върху обектите, за да се извлече информация. Закрепването на извлечената информация е функция на паметта, след като вниманието й я изпрати. Паметта няма какво да стабилизира и запазва, ако не го получи отнякъде. Разбира се това може да бъде осмислен материал.


image

image
 

Категория: Други
Прочетен: 4854 Коментари: 0 Гласове: 1
 


                       Методика за оценка обема на кратковременна и дълговременна

                                                              слухово-вербална памет

 

Цел: Оценка на обема на кратковременна и дълговременна слухово-вербална памет.

МЕТОДИКА 1. Научаване на 20 текстови думи.

Ред за работа:

Психологът прочита 20 думи (виж приложение 1), които не трябва да бъдат имена на предмети в настоящото обкръжение на лицето.  От изследваното лице се иска писмено,  след всяко прочитане в същия порядък, да възпроизведе думите като, резултатите от написаните до момента думи се закриват. Думите от списъка се четат 5 поредни пъти и всеки път изследваното лице дава писмен отговор.

Оценка на кратковременната памет.

За оценка на паметта се препоръчва да се направи графика, като броят на запаметените думи се изобразява по ординатната ос, а броят на повторенията по абсцисата.

-ако до петото четене изследваното лице е запаметило 20-те думи – оценката е „удовлетворителна“, а ако е до третото – „добра“;

-ако броят на думите се увеличава и към третото прочитане достига максимум, това означава, че не се наблюдава психично изтощение, т.е. приема се за норма.

-ако изследваното лице възпроизвежда няколко думи и след 2-4 повторения или техният брой намалява, това означава наличие на изтощение и проблем;

-ако изследваното лице вмъква при повторенията нови думи (конфабулации – признак за „паметови дупки“), това е признак за слаба психичната активност.

 

МЕТОДИКА 2. Запаметяване и възпроизвеждане на текст със семантична свързаност.

Проверка на дълговременната памет.

След около половин час на изследваното лице се предлага да повтори думите, като ако са възпроизведени 2/3 от думите, оценката е „удовлетворителна“ (норма), т.е. налично е добро запаметяване, задържане и възпроизвеждане в дълговременната памет.

След това се провежда възпроизвеждане на текста със семантична свързаност. Това възпроизвеждане се сравнява веднага и малко по-късно (след около 30 мин.) със запомнените 20 думи, които са без семантична свързаност.  

При групово изследване в протокола във вид на таблица се записват резултатите от изследването на всички изследвани лица и се прави извод за индивидуалните различия на паметта и значението на асоциативната памет (смислова памет). При интерпретацията се изхожда от теоретичната постановка, съгласно която дълговременната памет се базира основно върху асоциативни (смислови) връзки. При това, колкото по-голям е ранния опит (натрупани знания), толкова по-лесни и по-трайни са асоциативните връзки, позволяващи възприемането, осмислянето и фиксацията на нови данни.  

 

Анализ на резултатите от проведената работа.  

Резултатите от опита се записва в протокол. Формулират се изводи и кратко резюме.

 

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №1.

20 предложени думи с техните поредни номера. 

Инструкция: Закрийте текста и на отделен лист запишете думите с техните поредни номера. 

image

Продуктивността на запомнянето може да се изчисли по  формулата:  

image

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН МАТЕРИАЛ КЪМ МЕТОДИКА №2.

Инструкция: Четете текста за време от 60 секунди. След като изтече времето, аз ще Ви прекъсна. В него с по-тъмен шрифт са отделени и номерирани 13 главни мисли (идеи). След като приключите с четенето, се опитайте да ги възпроизведете, спазвайки дадената последователност.

Приложение 1

През 1912 (1) година в Атлантическия океан е станала катастрофа. Огромният  пътнически пароход „Титаник“ (2), тръгнал на първо пътуване от Европа за Америка.  В условия на гъста мъгла той се блъснал (3) с плаваща ледена планина – айсберг (4).  Получил е пробойна и започнал да потъва (5).  “Спускайте лодките“ – командвал капитана, но се оказало, че лодките били недостатъчно (6). Те стигали само за половината от пътниците. „Жените и децата да се качват, а мъжете да сложат спасителните пояси“ (7) – звучала втора заповед.  Мъжете мълчаливо се оттеглили настрани. Параходът бавно потъвал в тъмната студена вода (8). Започнало натоварването и на последната лодка (9). Тогава внезапно един дебел мъж, с изкривено от страх лице се втурнал (10) напред. Разбутвайки жените и децата, той се опитвал да се качи на лодката (11).  Чул се изстрел – капитанът стрелял с пистолет (12).  Страхливецът паднал мъртъв на палубата (13). Никой не погледнал към него.

imageСредната продуктивност (производителност) на запаметяването се изчислява, като се съберат резултатите, получени от двете методики в проценти (резултатите от изчисленията по формулите) и сборът им се раздели на две.

-90–100 – отличен резултат;

-70-90 – много добър резултат;  

-50-69 – добър;

-30-49 – удовлетворителен;

-10-29 – лош;

-0-9 – много лош.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1278 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                        Методика за оценка обема на кратковременната логична и

                                  механична слухова памет 
„Семантична памет“

 

СЕРИЯ А

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне (в случая 15 двойки): кукла – играя; кокошка – яйце; ножици – режа; кон – сено; книга – уча; пеперуда – муха; четка – зъби; пушка – войник; сняг – зима; петел – кукурига; молив – рисува; крава – мляко; влак – пътувам; круши – компот, лампа – вечер.

Ред за работа.

Прочитат се думите на изследваното лице, като от него се иска да се опита да ги запомни като двойки. След прочитане на целия набор, психологът чете само първата дума, а изследваното лице трябва да запише втората. Думите се четат бавно, ясно и отчетливо. Ако втората дума е записана правилно, в протокола се поставя знак „+“, а ако е неправилно или въобще не е записана – знак „ – „

 

СЕРИЯ Б.

Стимулен материал

Двойки думи за запомняне: бръмбар – кресло; перо – вода; очила – грешка;  камбана – памет; гълъб – баща; лейка – трамвай; гребен – вятър; ботуши – котел; замък – майка; клечка – овца; ренде – море;  пързалка – завод; кола – вятър; риба – пожар; липа – желе.

Ред за работа.

Начина за поставяне на задачата и проверка са аналогични на серия А. След провеждането на опита се сравняват броя на запомнените думи по серия „А“ и „Б“, като изследваното лице отговаря на два въпроса: „Защо по-трудно запомни думите от серия „Б“? Направи ли опит да потърсиш връзка между думите в серия „Б“?“

Обработка на резултатите.

По всеки опит се изчислява количеството правилно и количеството грешно възпроизведени думи. Резултатите се нанасят в таблица №1.

image

Оценка: Колкото са по-близо до единица резултатите, толкова е по-голям обема на паметта. За норма се приемат запомнени 7 и повече думи.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1655 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                     Методика за оценка обема на кратковременната зрителна памет

                                                            „Памет за числа“

 

Методиката е предназначена за  оценка на обема и точността на кратковременната зрителна памет. Методът е елементарен и се заключава в демонстрация за време от 20 секунди на табло, на което са записани дванадесет двуцифрени числа. От изследваното лице се иска, да ги запомни и след закриване на таблото – да ги възпроизведе в писмен вид.

Инструкция: „Ще ти покажа таблица с числа. От теб се иска за времето от 20 секунди да запомниш колкото се може повече от тях. След изтичане на 20-те секунди аз ще прибера таблото, а ти трябва да запишеш всички числа, които си успял да запомниш.“  

image

Оценка на кратковременната памет се базира на броя правилно възпроизведени числа. За норма при възрасни се приема 7 и повече числа. Методиката е подходяща за групово тестиране.

image 

Категория: Други
Прочетен: 1838 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                      Методика за оценка обема на кратковременната вербална памет

                                                             „Метод на Джейкъбс“

 

Ред за работа: На изследваното лице се прочитат няколко числови серии  с нарастващ брой на числата (във всяка поредица с едно повече), като се стартира с четирицифрена серия. След командата „Записвай!“, изследваното лице записва споменатите числа в същия порядък, в който са били казани.

Психологът използва специална бланка-протокол, показана по-долу, като бланката на изследваното лице не включва стимулен материал.

image

За всеки опит се подготвят 7 реда от цифри (във всеки опит са различни), съдържащи последователно 4, 5, 6, 7 ... 10 елемента. Елементите на сериите не трябва да бъдат свързани една с друга чрез някаква логическа връзка. Психологът чете само по веднъж всеки ред, като започва с най-кратката серия. След като прочетете серията той изчаква и след 2-3 секунди подава командата „Пишете!“, а изследваното лице възпроизвежда писмено в предварително подготвен протокол елементите от поредицата в реда, в който са били прочетени от психолога.  Независимо от резултатите, всичките седем реда се четат.  Провеждат се задължително 4 опита, за да се получат по-надеждни резултати. Сериите се четат на глас, силно, отчетливо и монотонно с интервал от 1 секунда между числата в серията. Паузата между всяка серия зависи от дължината на реда от числа – тя трябва да бъде достатъчна за възпроизвеждане от изследваното лице. Интервалът между опитите е около 5 -7 минути.

Обработка на резултатите.

1.Проверяват се резултатите от всеки опит. В протокола със знак „+“ се отбелязват правилно възпроизведените серии. Редовете, които не са изцяло възпроизведени или възпроизведени с грешки, или не в същата последователност, се отбелязват със знак „-„.

2.Съставя се обобщена таблица на резултатите от 4-те опита и се изчислява % от правилно възпроизведените редове от всяка дължина за всички опити.

3.Изчислява се (точността на изчисление е = 0,5) обемът на паметта по формулата:

image

Където,

-А – най-дългата серия, която изследваното лице от всички опити е възпроизвело вярно;

-n – брой опити (постоянно число, n= 4);

-m – брой правилно възпроизведени редове > А.

 

4.Накрая се чертае графика на зависимостта на запаметяването от количеството материал (в %  правилно възпроизведените редове за всички опити).

 

Забележка: За норма е прието магическото число на Джордж Милър, т.е. 7 ± 2.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1355 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3814969
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1307
Календар
«  Октомври, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031