Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1409303 Постинги: 1584 Коментари: 116
Постинги в блога от Октомври, 2017 г.
<<  <  3 4 5 6 7

Ниска и висока самооценка – обзор на качествата 



           Ниска самооценка.

Хората с ниска самооценка често няма ясен образ за самите себе си. Те не знаят точно кои са техните сили и слаби страни. Те често възприемат себе си противоречиво. Склонни са да генерализират (обобщават) своите слаби страни, което води до негативна самооценка като цяло.  Понякога този феномен се наблюдава като изразена самоотверженост, достигаща до ненавист към самите себе си. При тези крайни случаи можем да говорим за вероятност от депресивни разстройства.

При тях стремежът към сигурност се явява водещ: за тези хора главното е: „Да не бъда унижен“, а не „Да заслужа признание“.  Те избират винаги между доброто и лошото или по-малкото от двете злини.

Хората с ниска самооценка изпитват непрекъснато съмнения към себе си и по тази причина живо търсят поддръжката на другите, като за тази цел се стараят да им се харесат. Именно съмнението им пречи да достигат до своите цели или да отстояват своите интереси. Те се съмняват в своите способности, боят се от неуспехи и по тази причина си поставят цели, които са по-ниски от техните възможности. Те желаят успеха, но повече се страхуват от неуспеха. Тревожността и страховете от неуспех затрудняват концентрацията им в дейността и по този начин самите те подготвят условия за неуспех.

В случаите на неуспех те обикновено обвиняват себе си „във всички грехове“, тяхната самооценка рязко се снижава, понякога до ниво на пълна своя безполезност. Като цяло страхът им от неуспех се засилва, а той се мултиплицира върху цялото им поведение в резултат на натрупващият се негативен опит.  Негативният опит от миналото е толкова устойчив, че се стереотипизира като начин на мислене (до убеждение) и именно той първи се активизира в ситуации на повишена тревожност.

Тези личности отделят по-голямо внимание да поправят грешките си, отколкото да развиват своите силни страни. Този феномен ярко се наблюдава при учениците, които се стремят да бъдат „добри“ и „отлични“ (т. нар. перфекционалисти) във всичко, без да отчитат обективната невъзможност за постигане на тази цел, като по този начин самите се поставят в условия, предопределящи неуспех в сферите, в които не са толкова добри.

За защита от разочарованията си, такива хора се отказват лесно от амбиции и високи цели, в т.ч. от предложени им постове и длъжности. В социалната сфера те обикновено са незабелязани, като изпускат възможности за развитие, за изява, за така нужното утвърждаване на силните им страни.

Висока самооценка.

Хората с висока самооценка оценяват себе си като цяло положително и са убедени в това, че се харесват на другите. Те вярват в своите позитивни качества, способности и силни страни, които притежават.  Те поставят в основата на своето поведение и планове това, което искат да постигнат, а не това, което могат реално. Не се плашат от поемане на риск. Неуспехите не водят  към разрушителни последици самооценката им и чувството им за самоценност (самоуважение). Често неуспехите им ги учудват, а причините за това те виждат вън от себе си, а не в слабите си страни. В такива случаи те са склонни да превключват на друга тема. Съветите и препоръките за техните слабости те бързо или игнорират или забравят.

Неуспехите при тях често предизвикват повишаване на усилията и пораждат надежда за бъдещи успехи. Такава стратегия обикновено ги води към успех. Игнорирането и подценяването на обективни трудности и опитите им да постигнат желана цел, могат да ги доведат до деструктивно упорство. Безусловната им вяра в своите сили и миналите постижения могат понякога да им окажат лоша услуга, проявявайки се в недостатъчна подготовка за дейност и игнориране на отделни последици от тази постъпка.  В този смисъл те трудно извличат поуки от провалите си.

Високата самооценка като цяло влияе положително на човек, но нестабилно високата самооценка може да доведе до неприятни последици в социален план; до конфликтни ситуации във връзка с недооценяване и унижение на другите хора; до парадоксална упоритост при отричане на своите грешки по отношение на другите, до тщеславие, необоснована гордост за сметка на околните, дори до  агресивност.

Изследване на Твенг и Кембел е доказало, че като цяло самооценката на американските студенти за последните 30 г. е нараснала. Оказало се обаче, че тези с висока самооценка общуват със своето социално обкръжение не така успешно в сравнение тези с ниска самооценка.  Изследователите са направили извод, че високата самооценка не може да служи като критерий и гаранция, че те са „добри“ хора.

Самооценка, внимание и памет.

Известно е, че вниманието и паметта могат да бъдат твърде избирателни, когато извличаме от нашето съзнание информация, която съответства на нашите убеждения и нагласи. С други думи, ние си припомняме това, в което сме убедени.

По този начин на хората с висока самооценка  е свойствено да извличат от паметта си позитивното,  а хората с ниска самооценка – по-скоро скритото негативно.

Хората, уверени в своята компетентност, са склонни да харесват себе си, т.е., позитивната самооценка за своите способности, върви ръка за ръка с позитивното емоционално настроение по отношение на самия себе си. За тях животът им се струва прекрасен, тъй като благодарение на избирателното възприятие, те получават примери и доказателства за своята компетентност и успешност (противоположните примери (неуспехите) игнорират или омаловажават, като те губят своето значение на общия „розов“ фон на позитива).

Тези, които се съмняват в своята компетентност, които не ценят себе си, избирателното им възприятие ги „награждава“ с твърдения (доказателства) за тяхната некомпетентност и те вярват, че не са достойни за уважението и любовта на другите.

Фокус на вниманието и самооценката.

Хората с висока самооценка повече се фокусират върху своите ресурси, върху силните си страни и развити способности. Дори при неуспехи, такива хора могат да извлекат  (да видят) от тях определени свои силни качества. Често такива хора преписват причините за неуспехите на външни обстоятелства. При тях процесите критично самонаблюдение, разкаяние, чувство за вина и срам са потиснати (закърнели).

Хората с ниска самооценка, обратно, по-голямо внимание отделят на своите недостатъци, концентрират се върху това което не умеят или са извършили неправилно. Те са склонни да си вменяват дори външните (обективни) причини за неуспехите на себе си. Особено негативно влияе върху оценката им възприятието за неуспехите като следствие на лична несъстоятелност, когато фокуса на вниманието на човек се концентрира изключително върху неговите недостатъци и слаби страни.

Ако човек фокусира своето внимание върху силните си страни, това му служи като лост за повишаване на самочувствието му, но от друга страна, може да се яви и сериозно препятствие за промяна на своето поведение.  Хората с висока самооценка по-трудно се повлияват от съвети, препоръки, наставления, указания, давани от други хора, а това ги обрича на ригидност, консерватизъм в случаите, при които е необходимо да променят поведението си.

Концентрирането върху слабите страни прави човек по възприемчив към необходимите промени, но също така е и предпоставка за закрепване на неговата ниска самооценка, която той сам не е в състояние на промени.

 

01.10.2017г.

К.Кунчев 

image
Категория: Други
Прочетен: 789 Коментари: 0 Гласове: 0
                                                    Тревожност и срам

(Стыд и истоки самоуважения, Марио Якоби)

Глава II

 

Тревожността играе голяма роля във връзка с чувството на срам, когато става дума за страх от попадане в неловко положение или провал.  Въпреки, че Фройд не предлага ясно разработена теория за срамът, той дълбоко се е интересувал от психологическите предпоставки на чувството за вина. Според него, чувството за вина се явява част от моралното безпокойство, предизвикано от съвестта „Супер-Его“ (Freud, 1923). От тази позиция чувството за тревожност се явява главно преживяване, а чувствата за вина и срам – негови производни. Вината и срамът са аспекти на многостранния феномен тревожност.

Тревожността е емоция на прага между живота и смъртта. Много често хора, които се намират в потиснато състояние и отказали се от живота споделят, че с удоволствие биха се разделили с него, ако не се страхуваха да го направят.

Но функцията на човешката тревожност не се изчерпва само с това, да осигури нашето конкретно физическо оцеляване. Тревожността възниква при заплаха за автономията на нашето Его и при опасност от загуба на самоконтрол.  Дивите животни демонстрират поведение, което ние тълкуваме като ответна реакция на тревога, т.е. бягство, само в случаите на заплаха от физическо унищожение. За разлика от тях, хората притежават способността да предвиждат в широк спектър неприятните ситуации, т.е. вътрешни чувства ни предупреждават  как да се борим с неопределеното бъдеще. Много отдавна Аристотел определя тревожността като „недоволство или безпокойство, което възниква от мислите за предстоящи, всеразрушаващи неуспехи или за болест, причиняваща дискомфорт“.  С други думи, тревожността е свързана с осъзнаването на нашата уязвимост пред всякакви видове неизвестни и неизбежни рискове в живота.

Чувството за срам може качествено да се различава от тревожността, но всъщност то е особена нейна форма.  Забележете, че тревожността присъства всеки път, когато ние мислим за някаква ситуация, породена от чувство за срам. Например, в случаите на тревожност преди изпит, вълнението което обхваща всеки човек преди да излезе пред публика, тревогата преди среща с важни хора или тревожността, породена по повод сексуалните отношения. Това е безпокойство, свързано с перспективата за попадане в смешна, неловка, конфузна ситуация в близко или по-далечно бъдеще.

Изпитната тревожност

В случай на предизпитна тревожност е ясно, че провалът на изпита може да повлече след себе си нежелани последици за бъдещето на ученика (студента). Това обаче е само един аспект от проблема.  Наред с тази тревога, на преден план излиза и се появява мисъл за провал и опасност човек да бъде сметнат за неудачник, за неспособен, за глупав и пр.  На практика именно страхът да не оправдае собствените си очаквания и тези на своя учител или родителите, най-често са причина и водят до толкова болезнени самоунижаващи оценки за себе си и собствените възможности. 

Изпитът се явява ситуация, чийто условия ние считаме, че трябва да бъдат изпълнени, а не като възможност да проявим себе си. Изпитът по същество е пряко свързан с чувството за страх от публиката, който е предизвикан от мисълта за предстоящото ни поставяне в центъра на вниманието. Изследвания показват, че лидерите на групи, актьорите, музикантите, лекторите и всички, които им се налага да застават пред аудитория, изповядват убеждението, че заслужават вниманието на публиката.  Когато обаче тези хора постигнат неуспех, техния дискомфорт се предизвиква от страхът за неоправдано високото мнение за себе си и от факта, че техният провал е станал очевиден за всички.  

По същия начин тревожността се свързва с импотентността или фригидността. Тя е болезнена не само поради отсъствието на сексуално удовлетворение, но и поради чувството за срам, че партньорът е забелязал недостатъка, станал е свидетел на провал, на неспособност и негодност и поради самооценъчните унищожителни мисли за собствена непълноценност.

Следователно, дилемата безпокойство от срам засяга въпроса: Способен ли съм да оправдая очакванията на другите хора и своите собствени“ Способен ли съм да се справя успешно с ролята на ученик (студент), учител, началник, любовник или ще се проваля и опозоря?

Страхът от срам може да доведе до появата на реактивно образование във вид на извънредна срамежливост или свитост. Хора с такъв тип характерова черта имат тенденция да се срамуват при всяка проява на собствена неловкост. По възможност такива хора се стараят да избягват ситуации, които могат да ги поставят в неудобно положение. Те чувстват, че е по-добре да помълчат, отколкото да рискуват да кажат нещо неуместно и да предизвикат с това осъждащи погледи или насмешка. Известната латинска поговорка „Ако удържаше езика си, то би станал философ“, напълно оправдава тази форма на защита.  Този тип личности се боят от представяне, те не желаят да изпъкват пред останалите, да поемат инициатива, тъй като считат, че такива действия рискуват да разкрият собственото си невежество и да загубят уважението на обкръжаващите и самоуважението си. В същото време на тях е неудобно да дават повод на другите да мислят, че те са смазани като личности, които няма какво да кажат и че са заровили своят талант в земята. Фиксирайки вниманието си върху тези мисли, човек изпитва срам заради своята незабележимост, отхвърленост и усещане за себе си като пусто място. Това е пътя, по който се ражда порочния кръг: страхът за собствената ранимост и срамът за собствената уязвимост пораждат плахост (неувереност), а срамежливостта и нерешителността – срам.

Психологически изследвания доказват, че в основата на тази тревожност и безсилие често лежи потребността да бъдеш забелязан, откроен, любим и дори желан. Такава остра потребност са предразположени всички хора, които в ранното си детство са се сблъскали с разочарование, с отхвърляне или с насмешка от социалната среда. В този смисъл, наличието на такава остра потребност обикновено се свързва както със стари психични травми, така и с актуални.

 

Кирил Кунчев

24.09.2017г.

Превод от руски. Глава II.

Якоби М., Стыд и истоки самоуважения. Институт аналитической психологии, Mocква, 2001.

image
Марио Якоби

Категория: Други
Прочетен: 191 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Вина и срам – уводни бележки

(Стыд и истоки самоуважения, Марио Якоби)

Предисловие – бележки


Желанието на човек да скрие своя срам е източник на самото срамуване. Последното се явява универсална човешка характеристика. Срамът ни заставя да желаем собствения си провал, да паднем на пода, да рухнем, да се свием в ъгъла, да умрем. Това са моменти, в които ние действително сме напълно сами – изолирани.

Срамът – това е „скрита емоция“.

Срамът заема централно място в нашия емоционален опит. Той има множество вариации – цяло семейство от афекти: стеснителност, срамежливост, скованост и много други. За човекът подложен на емоцията срам, реалните преживявания не винаги са очевидни, защото различните вариации на чувства се проектират единствено чрез емоцията срам. Освен острото преживяване на срам, с което човек се идентифицира, съществуват смесени преживявания, които предизвикват чувство за безпокойство. Някои специалисти наричат това явление „тревога на срама“ или безпокойство, свързано със срам или страх от срам за собствена вина, собствена небрежност, попадане в неловка ситуация, неоправдаване очакванията на другите или извънредно строго отношение на другите. Тези вариации на срамът се срещат доста често, както в ежедневието, така и в психотерапевтичната практика. По тази причина безпокойството, свързано със срам заема централно място при консултирането и терапията.

Срамът по сложен начин е свързан винаги със социален контекст.  Той се върти около въпросите: „Какво уважение аз заслужавам в очите на другите хора?“ и „Какво е тяхното въздействие върху моето усещане за собствената ми ценност като човек?“ Колкото повече аз се съмнявам в собствената си ценност, толкова по-важно става мнението на обкръжението ми и толкова по-чувствителен ще бъда дори към най-малкия намек на отхвърляне. С други думи, главната причина за срамливостта се явява недостатъчната увереност в себе си и ниското ниво на самоуважение. От тук следва, че всеки терапевтичен подход към състоянието на срам, следва да започва с работа за корекция на недостатъците в самооценката на клиента.  Известно е, че съществува пряка връзка между текущата самооценка на личността и усещането за собствената й ценност, формирано още в ранното детско обкръжение.

Разликата между срам и вина. Феноменология на срама и тревогата от срам.

И двете „усещания“ – срам и вина, са присъщи на всички хора и са архетипически заложени в човека, но не е така лесно различаването им едно от друго. Те имат свойството и тенденцията да се проявяват едновременно и ние ги определяме в зависимост от житейския си опит, като интерпретираме възникващото чувство, като чувство на срам или вина. Ето една проста и добре позната аналогия, която позволява да се очертаят различията. Чувството за вина дава на човек усещане, че той е лош човек, недостоен, „защото аз направих така или си помислих да не направя така“. Подобен душевен дискомфорт може да се преживее, дори когато човек не направи нещо, което според него е длъжен да направи. Чувството за вина произхожда от етични и морални норми, назовани от философската етика „неприложими закони“ (should-laws). Може да се проследи, че английският глагол should произхожда от средноанглийските думи scholden, schulde, scholde, shulde и англосаксонските scolde, sceolde, означаващи „аз съм длъжен“. По този начин човек остава в дълг пред определени правила („should“), изпълнението на които се счита за „добро“. Това повдига на свой ред сложния въпрос за доброто и злото, решение което се намира на нивото на човешката съвест или интрапсихичния авторитет, отговорност за придържане към тези критерии.

С какво се отличават проявите на срам?  При определена интензивност, срамът може да обладае човек от „главата до петите“, да го застави да се чувства незначим, дори при ситуации, при които той нищо лошо не е направил.

Етимологията свързва съвременното английско „shame“ (срам) с индо-германските корени kam/kem, означаващи „покрива“, „прикрива“. Идеята да се покрием с нещо, да се скрием от другите поради нещо, дълго време е била основна съставляваща на понятието „срам“ (Wurmser, 1981).

Когато някой е опозорен, той загубва своята чест, той е унижен, дамгосан е с белега на позора.  Джейн Остин пише, че „позорът никога не може да бъде изтрит“, а Шели говори за „клеймо на безчестието“ (the brand of infamy). Определено дълго време думата срам се е асоциирала с дискредитация, унижение, загуба на обществено положение.

Има много общо между срама и вината.  Понятието вина дава възможност да бъде заклеймен виновния, да бъде посочен, унижен и засрамен. Какво обаче е особеното в понятието „срам“, което не винаги се явява реакция на неетично поведение. В края на краищата някой може да се срамува от червената си коса, друг – от ниския си ръст, трети – от наднорменото си тегло. Престъпното деяние или бездействие все още не е всичко, което може да предизвика презрението на другите. Например, принадлежността към определен кръг от хора или семейство, също може да провокира чувство за непълноценност. В този смисъл става ясно, че чувството за срам възниква в зависимост от моето оценяване на себе си и живота си или още по-точно, доколко аз съм обезценен в собствените си очи –  не толкова от мнението на другите за мен, колкото аз за себе си.

Чувството за вина се появява, когато човек става причина за някакво неблагополучие (нещастие) или когато наруши определена общоприета норма. Тогава човек преживява чувство за срам за неетичното си поведение, за неговото наднормено тегло, за неговото затлъстяване. Във всеки случай чувството на срам винаги води след себе си загуба на самоуважение, тогава виновният може да се надява на спасение единствено на поправяне на грешките си.

При внимателно наблюдение може да се установи, че чувството на срам често наранява много по-дълбоко, отколкото чувството за вина.  По този начин чувството за вина служи в качеството на своеобразна защита против срамът. Например, който е отхвърлен от своя любим, той е наранен, преживява не само физическа загуба, а и загуба на самоуважение в резултат на нанесените поражения. Болката в това състояние може да се облекчи чрез търсене на дълбоки причини, довели до разрива. Това е по-лесно за човек, отколкото думите и мислите за собствената си непривлекателност. Ако човек не е способен да избегне тази болка, той започва да обвинява за раздялата другата страна, той предпочита да размишлява над такива случаи, при които е бил виновен пред любимия си (бил е равнодушен, причинил му е болка и страдание; отхвърлил го е; не го е разбрал и пр.). покаянието за своите постъпки поддържа в него надеждата, че може да поправи грешките си, които впоследствие да му бъдат опростени. Самото усещане, че той може да е недостоен за любов, ранява особено силно. Това е една от причините човек много по-често да мисли за собствена вина, отколкото за срам.

Когато човек въобще отрича своето чувство за вина (или самата вина), обвинявайки другите във всички смъртни грехове или приема позата на „борец за права“, той всъщност се защитава от обвинения.  Има случаи, при които чувството за срам служи за защита, особено когато обвинението е съпроводено с наказание. В тези случаи човек поема върху себе си отговорността за действията, които са повлекли след себе си чувството за вина или той просто потъва в мрака на разкаянието – угризението на съвестта. Тази „поза на покаяние“ му позволява да страда, без да е отговорен за своите постъпки, което кара (принуждава) неговият опонент да поукроти своите обвинения. Така, този който иска да накаже виновния, започва да чувства сам себе си виновен, ако продължи да преследва каещият се грешник. Това поведение често несъзнателно се разиграва като невротична форма за защита. Класически пример за такава политика на поведение е демонстративното угризение на съвестта.

И така, да повторим: Чувството за срам възниква когато нашето самоуважение е поставено под съмнение или е атакувано или от другите или от самите нас. Във всеки един от нас има вътрешен, т. нар. „Его-идеал“ – частично съзнателен образ за това, как ние искаме да бъдем възприемани от другите. Колкото по-високи са нашите претенции, толкова по-лесно можем да станем жертва на чувството за непълноценност и срам.

Чрез чувството за срам ние разбираме до болка познатите ни потребности на нашия Его-идеал и в същото време, чувствата изпълняват сигнална функция за вина, произхождаща от нашата съвест – т. нар. „Супер-Его“.  Срамът, свързан с фантазията, че ще бъда изложен на унижение, че другите ще ми се присмеят или че ще остана сам. В основата на чувството за вина стои убеждението, че аз съм постъпил неправилно.

 В допълнение към тези разсъждения за срама и чувството за вина може да се допълни, че има особено емоционално състояние, при което двете емоции влизат в конфликт.  Например, дилемата „вина-срам“ възниква тогава, когато човек чувства вина при отделянето от своите родители (фаза, която следва да се премине в младежка възраст) и от техните частично интернализирани вътрешни заповеди. Вместо усещания, които обикновено се свързват със самостоятелност и отделяне от родителите, такъв човек ще се чувства слаб, зависим и безсилен да извърши промяната (сепарирането).  Това са преживявания и мисли за непълноценност, неподготвеност за самостоятелен живот и именно те се явяват причина за появата на срам и то не толкова пред хората, а пред себе си. Според Вюрсмер, вината и срамът са противоположни понятия. Вината е реакция на сила и мощ, а срамът – на слабост и безсилие. 

Така например, когато човек не е успял да премине успешно през фазата на сепариране (отделяне от родителите), той лесно би страдал от пристъпи на изчервяване и чувство за мъчителна вина всеки път, когато се опитва вътрешно да укрепи своята личност, преставайки да следва майчините нагласи и преписания. Когато подобно чувство за вина заплашва стабилността на неговото „Его“, той отново би се чувствал безсилен и ще срамува от своята слабост.

 

Кирил Кунчев

23.09.2017г.

Превод от руски. Предисловие.

Якоби М., Стыд и истоки самоуважения. Институт аналитической психологии, Mocква, 2001. 

image
Марио Якоби
Категория: Други
Прочетен: 205 Коментари: 0 Гласове: 0
                       Анкета за прояви на тревожност при деца

Инструкция: Анкетата се попълва от единия (или двамата родители), който има по-конкретни наблюдения върху поведението на детето.

image
image

 

Категория: Други
Прочетен: 114 Коментари: 0 Гласове: 0

Влияние на самооценката върху изпитните преживявания


Най-честите силни изпитни преживявания на учениците (студентите) са свързани с липсата на увереност в своите знания и сили, която се проявява чрез ниската самооценка. 

Особеностите на самооценката влияят върху всички страни от живота на човек: на емоционалното му самочувствие и отношение с обкръжаващите го, върху удовлетвореността от работата или учението.

В ученическа възраст самооценката е неустойчива и колеблива – от пределно високо до крайно ниско ниво, като особено рискова е възрастта от 14 до 18 г.

Когато самооценката се сблъсква с много високи претенции (при това претенциите могат да бъдат вменени отвън, например от родителите) и силна неувереност в себе си, в резултат се проявяват остри емоционални реакции (невротичност, истеричност, плач, прояви на парадоксална упоритост – инат и др.).  Този феномен е известен като „афект на неадекватността“.  Учениците с емоционална неадекватност се стремят във всичко да бъдат първи, дори тогава, когато първенството няма никакво принципиално значение.

Афекта на неадекватността не само възпрепятства правилното формиране на отношение към себе си, но изкривява много от връзките с обкръжаващия свят на ученика (студента). Такива хора често са подозрителни (мнителни) и очакват прояви на недоброжелателност от другите.  Всяка, дори неутрална, дори печеливша ситуация, те са склонни да я възприемат като заплаха.  В този смисъл, обикновена ситуация за проверка на компетентността (изпит, тест), за тях се оказва просто непоносима.

При проведен експеримент за изучаване на афективната неадекватност, било извършено сравнение между претенциите на група студенти и себеоценката им за това, дали са съобразителни като обучаващи се. При тестирането било установено, че всички тестирани без изключение имат високи претенции и са убедени, че притежават качеството съобразителност. Когато обаче във втората част на експеримента им е било предложена ситуация, която  изисквала реално прилагане на това качество се оказало, че съвсем малка част от тях са го демонстрирали. С други думи, много от изследваните лица се намирали в състояние на противоречие между собствените си претенции, т.е. в състояние на неадекватност. Така повечето студенти се отказали да участват в решението на експерименталната задача, като психологическата природа на този отказ била съвсем различна.

Принципно оптимално за развитието на личността се приема съотношението: адекватна самооценка и адекватно ниво на претенции.

Проведените напоследък изследвания показват, че за най-продуктивни и успешни са учениците, при които се наблюдава висока самооценка и високо или много високо ниво на претенции, като последните дори може да превишават реалните възможности  на учащите се.  Тази класификация обаче е валидна при едно условие, а то е, че високата самооценка трябва да се съчетава задължително със развити способности на учениците (студентите) диференцирано и обективно да оценяват своите постижения в различни области, без да настояват и поддържат еднакво свръхвисоко ниво на претенции за всичко в тяхната учебна дейност.

Тревожността и емоционалната неустойчивост съпровождат и възпрепятстват нормалния ход на обучението на ученика още от най-ранна училищна възраст. Изследвания показват, че училищната дезадаптация е твърде разпространена още в началните класове.

Една от най-честите причини за тревожността се явяват завишените изисквания към ученика, наличието на догматична и ригидна система на образование (преподаване, изпити), без да се отчита личната активност на ученика, на неговите способности, интереси и склонности. Най-разпространената разновидност на тази система на обучение е изискването „Ти си длъжен да бъдеш отличник!“  В резултат на тази стигма, изразени прояви на тревожността се наблюдават дори при успешни и учещи се деца, които се отличават с добросъвестност и отговорност, съчетани с ориентация към получаване на високи оценки, а не към усвояване на познания.

Много често учителите в своя стремеж да формират в учениците на първо място качествата послушание, точност, организираност, добросъвестност, поставят децата в тежко положение, като усилват върху тях натиска и тежестта от изисквания, неизпълнението на които води след себе си за децата до вътрешни наказания (самонаказание). Последните се изразяват навън под формата на неувереност и тревожност.

Установено е, че като цяло  водещи причини за появата на невротични страхове и различните форми на мании сред учениците се явяват, остри или хронични психотравмиращи ситуации, които най-често са с източник неправилни подходи и отношение на учителите; неблагоприятна (деструктивна) обстановка в семейството, засягаща възпитанието на детето и трудности във взаимоотношенията на детето със своите учители и  съученици.

 Всяка ориентация на детето към външен успех, към такъв публичен резултат, който може да оцени и сравни неговата дейност с другите, рязко увеличава възможностите за развитие на тревожността. Когато за детето се съди по конкретния резултат от неговите действия (оценка от тест, изпит, ниво на спортно постижение и пр.), творческия риск се заменя от страхове, като детето продуцира негативни мисли за себе си от типа: „Изведнъж не мога!“, „Изведнъж забравих всичко!“, „Нищо не помня от урока!“ или отрицателна увереност (пророчески предсказания) като: „Знам, че няма да се справя!“, „Със сигурност ще се проваля!“ и пр.

Някои тенденции в съществуващата форма на образование подкрепят и без това напрегнатата система на оценяване на децата в зависимост от техния резултат. Доминиращият в училище оценъчен подход към детето е усвоен и от някои родители, които превръщат своята родителска любов в товар, който децата са длъжни да носят. Този товар винаги носи етикета „ТРЯБВА“: „Ти трябва по всички предмети да си отличник!“ или „Ти трябва не само да си отличник, ти трябва да си първенец в музикалната, езиковата, спортната школи!“

Един от най-разпространените училищни проблеми, свързан с тревожността, се явява проблема с претоварването. Преумората винаги води до неуспехи, а опитът от неуспехите се натрупва, поражда страх, неувереност, емоционална нестабилност и в крайна сметка нови неуспехи. 

Към този тип проблеми се отнасят и изпитните ситуации.

Изпитът за повечето ученици и студенти е период както на интензивна работа, така и на психологически стрес.  Изпитната ситуация допълнително се усложнява в резултат на намесата на родителите, които вменяват много често неадекватни очаквания в децата си, като декларират високи претенции, прикрити под маската на родителска „грижа за бъдещето“ и родителска „любов“, а те са предпоставка за последващи психични травми.

 

02.10.2017г.

К.Кунчев 

image
Категория: Други
Прочетен: 106 Коментари: 0 Гласове: 0
  За тревожността, която ни прави болни и нещастни

Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли, действия, постъпки. Той съпътства човека от неговото раждане до смъртта му. Човек се е страхувал от природни бедствия, богове, катастрофи, потисничество, безправие, безработица, болести, конкуренция, фалити. Освен тези обективни причини, човек има и свои, интимно-лични, за своите страхове. Те са свързани с определени събития, с важни и значими за него хора.

От психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с конкретна и ясна заплаха.

Тревожността обаче вече е емоция, сигнализираща за вероятна, неясна и недиференцирана опасност. Тя винаги е свързана с мисли и преживявания или за миналото, или за бъдещето, но не и за настоящето. Това ни пречи да живеем „тук и сега”, да се наслаждаваме на момента и да изпитваме удоволствие и радост. Вероятно има смисъл да се ровим в миналото или да мислим за бъдещето, но можем да бъдем щастливи единствено в настоящето.

Бързо менящите се условия на забързания и динамичен живот днес предлагат много нови ситуации, за които на човек са му нужни и нови, и разнообразни начини за справяне с тях. Хората са устроени така, че имат необходимостта да планират и предвиждат своето бъдеще, да обмислят различни решения и да се стремят към най-доброто за тях. Това ни прави тревожни и когато вече усетим невъзможността да се справяме, тревожността ескалира. Ако тя се превърне в постоянно и непреодолимо състояние, което нарушава трайно жизнения ни комфорт, то вече е патологична. Тревожността е общата психопатологична основа на тревожните разстройства – паническо, обсесивно-компулсивно, социална фобия, генерализирана тревожност, като за последната казваме, че тревожността е „свободно плуваща”.

Тревожни разстройства обаче възникват тогава, когато налице е неразрешим вътрешно-личностен проблем. Той не винаги се осъзнава. Човек, търсейки изход от страданието, намира начин да се справи с него в някой механизъм на невротична защита. Често дори се съпротивлява да свърже невротичното си поведение с вътрешния си конфликт, тъй като това би било мъчително и застрашаващо го.

Наличието на тревожност не означава винаги и непременно наличие на тревожно разстройство. Съществува и т. нар. нормална тревожност. Тя е тази, която ни мобилизира да се справяме с трудности и предизвикателства. Често е в основата на една силна мотивация, водеща ни към осъществяване на наши творчески актове. Това е адаптивната тревожност, която се понася леко, не присъства затормозяващо ни в ежедневието, интензивността й може да бъде контролирана и вегетативните й признаци не са много.

При патологичната тревожност обаче се наблюдават някои характеристики, разкриващи я вече като симптом на разстройство. Тя е свързана с преживявания от миналото или с бъдещето; предизвикана е от наши представи, а те – с несъзнавани вътрешни конфликти; стереотипна и повтаряща се е.

Причините за появата й могат да са различни – като например определен фамилен стил на реагиране; наличие на неблагоприятни условия в детството, свързани с фрустрация и депривация; липса на значими фигури в живота на човек; фактори, които действат изчерпващо; неблагоприятни житейски събития и натрупани отрицателни преживявания, т. е., остри стресови събития, травмираща обстановка, нарушени взаимоотношения и вътрешно-личностен конфликти водят до патологична тревожност с всичките й проявления и симптоми, които са:

- Емоционални – страх, безпокойство, нервност, понякога панически пристъпи.

- Когнитивни – това са наши мисли за опасности, като: „Няма да се справя!”, „Ще бъде ужасно!”, „Ще си помислят лоши неща за мен!” , „Ще се изложа!“ и др.

- Вегетативни /телесни/ - изпотяване, световъртеж, треперене, сърцебиене, подкосяване на краката, задушаване, стягане в гърдите.

- Поведенчески – избира се поведение на отлагане, отказване, избягване или направо бягство.

Преди обаче да се отървем от нашата тревожност е добре да разберем какво ни казва тя за самите нас. Това означава да разберем в дълбочина причините, предизвикали тревожността ни. На повърхността ние виждаме и преживяваме симптомите й, което обяснява факта, че човек казва на себе си и другите неща предимно за тях, защото им придава лично и то негативно значение и съдържание. Всъщност точно това пречи на нормалното ни функциониране, а не самите симптоми. Например, ако някой мисли: „Ще видят, че ръцете ми треперят”, следва чувство на притеснение и срам, мисъл „Нещо не ми е наред”, „Ще ми се подиграват и няма да ме харесат, а това не мога да го понеса”. Следователно по-добре да се избягват ситуации, в които това може да се случи.

В условията на терапевтична работа при изследване на тези мисли, преживявания и поведение психологът ще се декодира всъщност фрустрираната потребност на този клиент, заради която той се чувства тревожен и неудовлетворен. Откриването й ще направи възможно коригирането на ирационалното му мислене и на онези поведенчески дефицити, довели го до това състояние.

Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависят чувствата ни на радост и болка. Когато в нас се появи дадена потребност, се генерира енергия, която трябва да се превърне в действие, чрез което да я задоволим. Много често обаче ние или не разпознаваме дълбоката си нужда или пренебрегваме нейното задоволяване, или пък я задоволяваме по нездрав начин. Така генерираната енергия не се изразходва напълно или пък се изразходва с метаудоволствие /алкохол, храна, наркотици/. Тя остава натрупана в нас и води до неврози и соматични заболявания. Така че от една страна потребностите, чието задоволяване е било пренебрегвано, пораждат постоянно напрежение и тревожност, а от друга – тревожността се самозахранва от хроничното потискане на действието и на енергията вътре в нас. Ако постоянно изпитваме съмнения да направим нещо или не, ако се опасяваме, че ще сгрешим, ако сме постоянно в състояние „нащрек” и повишена бдителност, то ние блокираме енергията вътре в нас, а това води до тревожност. Така ние усещаме фрустрацията и нерадостта. Фрустрацията винаги е свързана със затаена агресивност, свързана е с преживяване на огорчение, опасение, негодувание, разочарование. Определя се от събития, имащи лично значение за нас като пречка, загуба, невъзможност, заплаха, ограничения. Фрустрация е лишаване от храна, любов, ласка, топлина, грижа, свобода, от възможност за адекватно реагиране на пречки или силни чувства. В такива случаи човек реагира чрез реакция на регрес – както в детските години – чрез стомашни болки например, или чрез пренасочване на агресията от обекта, който я е предизвикал, към предмети /отново както е правил в детството си/ или към други хора.

Един от психотерапевтичните подходи /когнитивно-поведенчески/ за терапия е да се гледа на тревожността като на „лошо заучен урок”, т.е., налице е заучен модел за справяне, който обаче пречи на човек да се адаптира успешно към средата. Терапията е насочена към лечение на различните видове симптоми. Като се има предвид, че при тревожните пациенти се наблюдава от една страна преувеличаване на опасността, а от друга – подценяване на възможностите за справяне и контрол над ситуацията, целта е корекция на онези негативни и ирационални мисли и погрешни поведенчески схеми, които обуславят тревожността. Очакваният резултат е чрез съзнателен контрол на начините на реагиране и интерпретиране на реалността човек да спре да развива тревожност.

Тревожността е израз на начина, по който се справяме със своите страхове, колебания или желания. Разбирането и осъзнаването на причините води до промяна. Това означава ново самоосъзнаване, а то винаги е свързано с начина, по който се отнасяме към себе си, докато реагираме на нещата и хората. Означава нов израз, по-здравословен на потиснатите в нас чувства и емоции. Означава нови начини да задоволяваме своите потребности, за да се чувстваме здрави, щастливи и успешни.

 

02.10.2017г.

К.Кунчев

image

Категория: Други
Прочетен: 221 Коментари: 0 Гласове: 0

Стрес и тревожност

 

Още през 50-те години на XX век  Реймънд Бърнард Кетъл (Raymond Bernard Cattell) – английски и американски психолог формулира концепция за два вида тревожност.

1. Тревогата, като състояние.

2. Тревожността, като личностно свойство (черта).

Впоследствие тази концепция е развита и усъвършенствана от Ч. Спилбъргър и ляга в основата на създаването на тест за оценка на тревожността.

Тревогата като състояние  (синоними: реактивна тревожност, ситуативна тревожност) включва в себе си такива съставящи, като субективното чувство за напрежение, безпокойството, вълнението, опасението, а също и признаци идващи от вегетативната нервна система).  Изключително високата реактивна тревожност може да предизвика нарушения на вниманието.

Като правило ситуативната тревожност при един и същ индивид бива различна в различни моменти.  Като своеобразна моментна „фотография” на емоционалното състояние на индивида, нивото на реактивната тревожност се променя с течение на времето  и зависи от това, доколко  личността оценява своето обкръжение като опасно и заплашващо го.

Тревожността като личностно свойство (синоними: характерологична тревожност, личностна тревожност) е относително устойчива за индивида, това е склонността на човек да се тревожи, т.е. склонност да възприема стресогенните ситуации като опасни и заплашващи, и да реагира на тях със състояние на тревога (т.е. с повишена реактивна тревожност).

С други думи, колкото е по-високо нивото на личната тревожност – толкова вероятността човек в заплашваща (или определена като заплашваща) го ситуация ще изпитва тревога и тя ще бъде силна.  Изключително високата личностна тревожност може да свидетелства  за наличие на невротичен конфликт и да предизвика емоционални или невротични сривове, дори психосоматични заболявания.

Известно е, че тревогата и тревожността са тясно свързани със стреса.

 

02.10.2017г.

К.Кунчев 

image

Реймънд Бърнард Кетъл (Raymond Bernard Cattell
Категория: Други
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове: 0
 
                                                 За употребите на тревожността

Какво е тревожността?

Тревожността е неприятно чувство на безпокойство, неспокойно очакване, опасение, преживяване за надвиснала заплаха. Различни са сигналите, които ни казват, че сме тревожни. Ето някои от типичните прояви:

· Психологични: Очакване, свързано с опасения; погледът към настоящите събития и бъдещето е ограничен от безпокойства; езикът, който човек използва, е езика на страха; налице е повишена “бдителност”; човек постоянно е нащрек; има усещане за нервност и вътрешно напрежение.

· Телесни: Мускулно напрежение (“тялото ми е стегнато”, “не мога да се отпусна”); симптоми като сърцебиене, задух, изпотяване, треперене на крайници или тяло, стомашен дискомфорт; затруднения в уринирането или чести позиви, сухота в устата.

· Поведенчески: Безплодно суетене; изразена психомоторна затормозеност; бурни реакции на стимули; променливо поведение.

Понякога телесните прояви на тревожността са единствените, които човек “забелязва”. Например, вниманието може изцяло да е насочено към усещанията от сърдечната област или към болки, подуване и свиване в корема. В тези случаи може да се говори за маски на тревожността – кардиологична, гастро-интестинална.
            Тревожността – част от живеенето

Тревожността е универсално явление. Тя е сигнал за опасност и ни поставя в готовност за борба или отстъпление. Тази древна еволюционна функция на тревожността търпи сериозна промяна при човека в сравнение с другите биологични видове. За разлика от останалите живи същества, човек е по-малко подвластен на изискванията на средата; той има повече свобода на изборите, които прави и по-малко следва предварително зададени поведенчески модели. Това разкрива много повече възможности не само за адаптиране към заобикалящото ни, но и за адаптиране на заобикалящото ни към нашите нужди. По-голямата степен на свобода на човека, обаче, носи и много повече несигурност и съмнения в преценката му за заобикалящия го свят и за решенията, които взима. Ето защо, тревожността при човека се насочва към други области. Тя все по-често ни предупреждава не за външни опасности, а за вътрешни заплахи – съмнения и несигурност, произтичащи от нашите колебания, опасения, представи за себе си, вътрешни противоречия и конфликти.

Симптомите на тревожността са познати на всеки – това са страхове, мисли, представи, телесни усещания, които съпътстват човек в ежедневието. Фриц Риман (в книгата си “Основни форми на страх”) пише:

“Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за овладяването [на страха, за неговото] смекчаване, преодоляване или усмиряване. ... Защитеността от Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскеза или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие.”

Наличието на тревожност не означава непременно, че имаме психично разстройство. Напротив, тревожността мобилизира ресурсите ни за справяне в различни ситуации: подготвя ни за посрещане на трудности и премеждия, стои в основата на всички наши творчески актове. Използваме я като ориентир за вътрешното ни състояние и сигнал за развоя на връзките ни с другите хора. Т.е. в непатологичните си варианти тревожността изпълнява важна адаптивна функция. Адаптивната (нормална) тревожност се отличава с това, че:

o        човек я понася сравнително леко;

o        тя няма сериозно присъствие в ежедневието му;

o        интензивността й може да бъде контролирана;

o        малко са телесните признаци на тревожността.
          Патологичната тревожност

Не винаги е лесно да се постави границата, отвъд която тревожността става симптом. Няколко характеристики на патологичната тревожност ни помагат да се ориентираме за тази граница между нормално и абнормно. Патологичната тревожност е:

· Анахронична – корени се в преживявания, които са свързани много повече с миналото, отколкото с настоящето;

· Фантазна – предизвикана е не от реалната ситуация, а от фантазни представи, породени от несъзнавани вътрешни конфликти;

· Стереотипна и повтаряща се.

Патологичната тревожност води до болезнени преживявания, затруднява социалното функциониране, блокира възможностите ни за адаптация към изискванията на средата.

  Няколко илюстративни примера за различни разстройства, свързани с тревожност

Яна, 37-годишна жена, търси помощ, тъй като докато била на работа (лаборант) получила силен световъртеж, изпотяване, страхувала се, че ще припадне. Уплашила се много, била изпратена от колежката си до вкъщи. Тези пристъпи на силен страх и световъртеж се случват веднъж на няколко дни, но след тяхното начало преди няколко месеца Яна започва да ограничава излизанията си навън, защото силно се опасява, че отново ще й стане лошо. Налага се мъжът й да я кара с кола до работата.

Пристъпите на силен страх, придружени с изразени вегетативни симптоми (в случая световъртеж, но също често се наблюдават сърцебиене, недостиг на въздух, изпотявания и много други) се наричат пристъпи на паника. Най-интензивната част от пристъпа трае минути, но преживяването обикновено е много мъчително и плашещо. Нерядко човек е убеден, че има застрашаващо го телесно заболяване.

В гореописания пример вследствие на появилите са пристъпи на паника Яна развива и страх да се движи сама вън от къщи (агорафобия). В тежките си варианти агорафобията може да бъде изключително ограничаващо индивида състояние, като той става напълно неспособен да води живот вън от дома си.

Павел, 44-годишен архитект, се обръща за помощ след като избухнал страшно по повод забележка на приятелката си. В хода на разговора става ясно, че Павел често се чувства напрегнат и неспокоен (нещо, което почти не показва). Той не вижда ясни причини за това, освен на моменти силно засилващите се съмнения, че има сериозно заболяване – има неприятни прескачания на сърцето и епизодични промени на кръвното налягане. На няколко пъти е бил убеден, че има тежко сърдечно заболяване, въпреки липсата на данни от прегледа и лабораторните изследвания, които да го потвърдят.

По-нататъшният разговор с Павел показва, че постоянен фон през последните години са различни сериозни опасения за здравето му (които далеч надхвърлят реално съществуващи дисфункции и симптоми). Тази хипохондрична нагласа в голяма степен доминира в емоционалните му преживявания, особено около моменти на стрес и трудности в професионалните или интимни отношения.

Силвия, 23-годишна студентка, идва на консултация след като е обиколила почти всякакви специалисти. Оплакванията й започнали преди 2 години, когато получила силна замаяност, уплашила се, че ще падне на земята (което и досега не се е случвало). От този момент тя е постоянно с усещането, че не може да пази добре равновесие и се чувства несигурна при придвижване. Това води до съществено ограничаване на самостоятелните й излизания и на социалните контакти. Първоначално е била твърдо уверена, че нещо става с мозъка й, докато сега допуска възможността оплакванията й да са по-скоро с психологичен характер.

В случая на Силвия има симптом на нарушени координационни функции, които нямат органична телесна причина. Това е конверзионно разстройство – състояние, при което нарушенията на двигателни или сетивни функции се дължи на психологични (емоционални) причини, без да има болестни промени в тялото. При Силвия тези оплаквания се съчетават с хипохондричната убеденост (въпреки уверенията в обратното от лекарите специалисти), че тя има сериозно заболяване на мозъка.

Вяра, 26-годишна, завършила висше образование преди година (публична администрация), не работи, насочена е за психотерапия от психиатър, който й е предписал лекарства. Поводът да търси психиатрична помощ са изразени затруднения да извършва ежедневни действия като обличане, излизане, подреждане на масата и др. При всяка такава дейност многократно се налага да повтаря действието, докато не получи увереността, че го е “извършила правилно”. Преди да постигне това усещане, тя не може да продължи по-нататък, а дори да го направи в нея остава силно напрежение, което по-късно трябва да бъде компенсирано с още повече ритуали.

В последния случай тревожността не е водещия симптом. Тя, обаче, участва мощно в извършването на натрапливите действия. Опитите на Вяра да им се противопостави води до появата на интензивна тревожност. Така става ясно, че зад тези ритуали стои високо количество тревожност. Може да се предположи, че натрапливите ритуали имат функцията да организират и сдържат тревожността на приемливо за човек ниво. Често преживяването на хората с натрапливости е, че съответните действия по начин малко магически предотвратяват евентуални (често неопределени) бъдещи неприятни събития и развития. Преди този вид разстройство се наричаше натраплива невроза, а днес официалната терминология е обсесивно-компулсивно разстройство; т.е. разстройство, характеризиращо се с натрапливи мисли (обсесии) или натрапливи действия и ритуални (компулсии).

В работата с Вяра се разкриват допълнителни симптоми на тревожност – сънят й е неспокоен, често се чувства нащрек, има моменти когато се страхува да остава сама. Става ясно, че от време на време сънува кошмари. Тези кошмари са били особено много и интензивни за продължителен период след претърпяно изнасилване, случило се преди четири години. Друго важно обстоятелство, за което терапевтът научава допълнително, е, че Вяра е отгледана в среда на насилие – до развода на родителите й (когато тя е 16-годишна) между тях е имало чести конфликти, много от които завършват с физическо насилие над майката от бащата.

Тези обстоятелства на тежки травматични събития и гореописаните симптоми на повишено напрежение и тревожност (нарушенията в съня, усещането “нащрек”, различните опасения и кошмарите) дават основание за поставяне на диагноза Пост-травматично стресово разстройство.

Чрез гореизброените примери илюстрирахме някои от психичните разстройства, в които тревожността е главен или основен симптом. Тези разстройства са често срещани – около 20% от хората имат такова разстройство в течение на живота си.
          Функции и смисъл на тревожността

Независимо дали тревожността е нормална (т.е. служи на адаптирането ни към средата) или патологична (блокира ефективните ни реакции спрямо обкръжението), тя винаги е сигнал за опасност. Опасността може да бъде външна: например, заплаха от наказание, болка, неудовлетворяване на социални нужди, изоставяне, неоправдаване на очаквания на другите или на собствени претенции и др. Много често, обаче, опасността ще е свързана с наши вътрешни преживявания: мъчителни или неприемливи представи, фантазии и вътрешни конфликти. Важно е да се подчертае, че в голямата си част тези “вътрешни опасности” са несъзнавани, ние не си даваме сметка за тях.

Наличието на разстройство, свързано с тревожност, е недвусмислен знак, че способността ни да се адаптираме към изискванията на средата и към нуждите на собственото ни развитие е сериозно нарушена. Свръхмерните реакции на тревожност вече са се оформили в устойчиви модели на реагиране спрямо света. Тревожността се е превърнала в един от главните фактори, които организират нашето ежедневие и то по такъв начин, че възможността да се възползваме от потенциала си за благополучие е силно ограничена.

Появата на разстройство с тревожност ни казва: Трябва да се направи нещо! Не го искам това безпокойство! Разбира се, добре е прекомерната ни тревожност да бъде премахната. Преди да бързаме да се оттървем от тревожността си, обаче, можем да отделим и малко внимание на въпроса какво ни казва тя със своята поява. За какво ни предупреждава? Кое тъмно поле от нашето живеене тя осветлява? Многократно и последователно следва да си задаваме въпроса: „Какво би се случило, ако това, което предвиждаме, че ще се случи (това, което ни тревожи; това от което се страхуваме и опасяваме), наистина се случи?“. Нерядко отговорите на тези въпроси са неизбежна част от пътя към освобождаването от прекомерната тревожност.
           Терапия при тревожните разстройства

На практика три са основните подхода при терапията на тревожните разстройства:

1. Първият подход е разглеждането на тревожността като болест, която е надмогнала над отслабените защитни сили на организма. В този случай лечението е насочено към овладяване и премахване на мъчителните усещания и преживявания (симптомите). Очаква се, че подпомогнати по този начин, собствените оздравителни сили ще възстановят предишното състояние на добро здраве. В този случай акцентът на терапевтичните интервенции ще бъде върху медикаментите, които намаляват и блокират тревожността. Предполага се, че с редуцирането на интензивността на симптомите организмът ще може да възстанови предишното си статукво и ще продължи да работи безпроблемно.

2. Вторият подход обръща повече внимание на самите тревожни симптоми. Той разглежда тези симптоми като погрешен начин за реагиране спрямо различни стресогенни обстоятелства. Тук акцентът е върху “лошо заучения урок” – симптомите показват, че индивидът е усвоил трайни модели за справяне, които всъщност пречат на доброто му адаптиране към средата. Терапията е насочена към коригиране на тези погрешни поведенчески схеми. Очакваният резултат е чрез по-добър контрол над начините на реагиране човек да престане да развива тревожност от патологичен порядък.

3. Третият подход разглежда тревожните симптоми като израз на вътрешни противоречия и на трудно поносими преживявания. В него акцентът е върху това, което стои под симптомите: опасения, свързани със собствената реализация или с изграждането на интимни връзки; страх от изоставяне; травматични преживявания, чийто белег се явява тревожността; несъзнавани чувства (гняв, вина); тежки и неприемливи представи за себе си (изтласкани в несъзнаваното ни). При този подход тревожността служи по-скоро като входна врата за постигане на разбиране на вътрешните ни противоречия (несъзнаваните ни психични конфликти).

Тези подходи неслучайно са подредени в този ред. Той отговаря на нарастващото въвличане на цялостното ни Аз в стремежа да се справим с тревожността си. Първият подход на практика се ограничава с разглеждането на тревожното разстройство като аналог на навяхване на крака. Можем да очакваме, че ако тревожните симптоми са израз на преходна трудност в живеенето ни, то медикаментозното лечение и няколко консултации ще бъдат достатъчни да се измъкнем от затруднението, в което се намираме. Обаче, ако факторите, които обуславят тревожността ни, са по-неразривно свързани с основни въпроси, пред които сме изправени и на които не сме намерили достатъчно добри отговори, то едва ли този модел на простото телесно заболяване ще бъде много ползотворен в овладяване на тревожните ни симптоми.

Вторият подход се реализира от когнитивната или когнитивно-поведенческата терапия. При нея с помощта на терапевта човек се научава да разпознава неефективните си отговори спрямо предизвикателствата на средата. Такива неефективни отговори са: погрешни убеждения относно собствената мотивация и тази на другите; очаквания, които са неоправдани или прекомерни; затруднения в намирането на алтернативи в собствените мисли и поведение. Когнитивната терапия цели да коригира тези маладаптивни (т.е. затрудняващи адаптацията) поведенчески стратегии. Индивидът с тревожност активно е въвлечен в процеса на откриването и утвърждаването на алтернативни начини да реагира спрямо обстоятелствата на обкръжението и спрямо собствените нагласи.

Третият подход твърди, че тревожното разстройство не е случайно. Напротив – то е израз на начина, по който се справяме със своите колебания, желания и страхове. Анализът на възникването и “използването” на прекомерната ни тревожност позволява да постигнем по-добро разбиране на дълбоките мотиви на нашите реакции. Това разбиране е промяната, която ни дава малко повече власт над преживяванията ни и спомага за намаляването или изчезването на симптомите. Този път на промяна се постига чрез психоаналитично ориентираната терапия.
           В заключение

Тревожността е сигнал, че нещо във вътрешния ни свят или в отношенията ни с нашето обкръжение не е наред. Какво ще правим с този сигнал е въпрос на избор. Можем да се опитаме да го елиминираме като го подтиснем, изработим умения да овладяваме тревожните си реакции или изследваме тяхното по-дълбоко значение. Терапията във всеки случай е важно да бъде съобразена както с естеството на разстройството, така и със смисъла й за човека, който я изпитва. В следваща лекция ще се спрем чрез примери малко по-подробно върху възможностите за терапевтична работа.

 image


Категория: Други
Прочетен: 120 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.10.2017 06:39
<<  <  3 4 5 6 7
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1409303
Постинги: 1584
Коментари: 116
Гласове: 1114
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031