2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Методика за диагностика на наглено-образно мислене при деца (3-4г.)
„На кого, какво липсва?“
Методиката е предназначена за диагностика на наглено-образното мислене при деца на възраст 3-4 г. Преди началото на изследването, на детето се казва, че ще му бъдат показани няколко картинки с деца, на които художникът е забравил да нарисува нещо, което детето трябва да открие и да посочи. От детето се иска колкото се може по-бързо да посочи липсващия елемент, назовавайки съответния детайл.
Оценява се времето, за което детето е изпълнило задачата.
Оценка на резултатта
-10 бала — време за изпълнение по-малко от 30 сек.;
-8-9 бала — време за изпълнение от 31 сек до 49 сек.;
-6-7 бала — време за изпълнение от 50 сек до 69 сек.;
-4-5 бала — време за изпълнение от 70 сек до 89 сек.;
-2-3 бала — време за изпълнение от 90 сек до 109 сек.;
-0-1 бал — време за изпълнение до 110 сек и повече.
Изводи за нивото на развитие:
За норма се приема, че детето на възраст 4г. може да изпълни без затруднения в рамките до 30 сек. всички задачи.
-10 бала - много високо;
-8-9 бала - високо;
-4-7 бала – средно;
-2-3 бала – ниско;
-0-1 бал – много ниско Методика за изследване на паметта при съмнение за когнитивни
нарушения „Рисуване на часовник“
Един от най-простите тестове за ориентиране за наличието на нарушения на паметовите функции е теста „Рисуване на часовник“. Той е елементарен, не отнема време и е достатъчно информативен.
Инструкция:
На пациента се предоставя празен лист и молив. Екзаминаторът дава следната инструкция:
"Моля, нарисувайте часовник и поставете кръглите часове върху циферблата. Стрелките на часовника трябва да показват два без петнадесет.“
Пациентът трябва самостоятелно да нарисува кръг, да постави на определените места всичките 12 числа и да нарисува двете стрелки, указващи правилната позиция. В норма задачата никога не създава затруднения, но при наличие на когнитивни нарушения, пациентът може да допусне грешки, които се оценяват по десетобална скала:
-10 бала – норма, нарисуван е кръг; числата са поставени на правилните места; стрелките показват правилното време;
-9 бала – допуснати са незначителни неточности при поставяне на стрелките;
-8 бала – по-сериозни грешки при поставяне на стрелките;
-7 бала – стрелките не показват правилното време;
-6 бала – стрелките не изпълняват своята функция (например, числата, които следва да посочат времето по инструкция, са обградени с кръгче, подчертани и пр.);
-5 бала – неправилно разположение на числата в циферблата (например, подредени са в обратен ред или разстоянието между числата не е еднакво);
-4 бала – загубена е целостта на часовника, някои числа липсват или се намират извън кръга;
-3 бала – числата и циферблата не са свързани един с друг;
-2 бала – пациентът се опитва да изпълни инструкцията, но неуспешно;
-1 бала – пациентът не прави никакви опити за изпълнение на инструкцията;
Ако резултатът е по-малък от 9 бала, следва да се предполагат нарушения на паметовите функции.
Ако пациентът рисува часовника неправилно, екзаминаторът може да опрости задачата, като предложи да се нарисуват стрелките на циферблат с вече нарисувани числа. Правилното разположение на стрелките в готов кръг са признак за наличие на деменция от челен тип или деменция с преимуществено поражение на подкоровите структури. Неспособността за правилно рисуване на стрелки дори върху готов циферблат свидетелстват за вероятна деменция при болестта на Алцхаймер.
Тест за диагностика на нагледно-образно мислене
(модифициран вариант на прогресивни матрици на Дж.Рейвън за 7-11г.)
Описание: Предложената модифицирана методика има за цел да определи нивото на развитие на нагледно-образното мислене при деца в начална училищна възраст. В случая под нагледно-образно мислене се разбира мисловен процес, свързан с оперирането с различни образци, чрез нагледни представи при решаването на задачи. Настоящата методика включва 10 черно-бели картинки (матрици).
Ред за работа:
На детето се предлага серия от 10 постепенно усложняващи задачи от един тип, като се иска да търси и открие закономерности в разположението на детайлите в матрицата (представения модел в горната част на големия правоъгълник) и да избере един от представените 8 елемента, намиращи се в долната матрица, в качеството на недостигащ елемент, който да бъде поставен в горната матрица.
След като разгледа структурата на голямата матрица, детето трябва да посочи, онзи елемент (един от на осемте), които най-добре отговарят на тази матрица, т.е. съответства на модела или логиката на разположението на неговите части по вертикала и хоризонтала.
Общото време за изпълнение на всички задачи е 10 мин.. След това време експериментът се прекратява и се определя броят на правилно разрешените матрици, както и общото количество бал, отбелязани от детето за решаването му. Всяка матрица е правилно разрешена с оценка 1 точка.
Ключ (отговори):
Правилните отговори на предложените в методиката матрици са следните (първото число показва номера на матрицата, а второто – правилния отговор):
1—7; 2—6; 3—6; 4—1; 5—2; 6—5; 7—6; 8—1; 9—3; 10—5.
Скала за определяне нивото на развитие в балове:
-10 бала – много високо;
-8-9 бала – високо;
-4-7 бала – средно;
-2-3 бала – ниско;
-0-1 бал – много ниско.
Пенитенциарна психология.
Методически подходи при психологическото портретиране на
правонарушителите.
Психологическото портретиране на правонарушителите е важна приложна сфера на юридическата психология, която непосредствено обслужва решаването на практическите задачи по профилактичната, оперативната, следствено-съдебната и пенитенциарно-пробационната дейност. В този смисъл психологическото портретиране на правонарушителя се оформя като практическа психология, в която се интегрират усилията на криминалистични, криминални, съдебни и пенитенциарни психолози.
„През XX век протича като че ли второто раждане на практическата психология. Тя започва да се обособява от научната академическа психология като отделна, самостоятелна област. Това преди всичко е свързано с нарастващите потребности от психологическа помощ в различните аспекти на човешката жизнена дейност."
Очевидно визираните процеси на диференциация на научното и приложното знание се развиват и в рамките на юридическата психология. Те естествено се стимулират от нарастването на престъпността и необходимостта от прилагането на комплексни практически подходи, в които профилактично-оперативната дейност да е обвързана със съдебно-следствената и пенитенциарно-пробационната. Независимо от спецификата на посочените дейности психологическото портретиране може да играе ролята на един от свързващите елементи между тях, осигурявайки важна личностна информация за заподозрения, обвиняемия, подсъдимия или лишения от свобода правонарушител. Тя обхваща „... неговия вътрешен свят, потребностите и подбудите, лежащи в основата на постъпките му, емоционално-волевата сфера, способностите и особеностите на интелектуалната му дейност (мислене, възприятие, памет)".
Всички тези параметри са достъпни за емпирична регистрация и могат да се конкретизират при вземането на решения за съответните оперативно-издирвателни, наказателно-процесуални и ресоциализационно-пробационни действия. При реализацията на всяко от тях е възможно да се натрупва информация, която да отчита спецификата на ценностните ориентации, самооценката, нивото на претенции, самоконтрола, социалната и емоционална зрелост. Това би направило усилията на професионалистите по-целенасочени и ефективни и би осигурило на всеки следващ етап определена психологическа информация, която ще подпомогне по-прецизното планиране на съответните процесуални или пенитенциарно-пробационни дейности.
Предмет и задачи на психологическото портретиране на правонарушителите
Психологическото портретиране се оформя като съществена приложна сфера на юридическата психология. То изследва личностно-психологическите особености на различни категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.
Дефинирането на предмета на психологическото портретиране на правонарушителите показва, че неговото конструиране като самостоятелна юридико-психологическа дисциплина предполага интегриране на изследователските и приложни практики на криминалистичната, криминалната, съдебната и пенитенциарната психология. Това налага да определим мястото на психологическото портретиране и контекста на всяка от тях, като изхождаме от техния предмет, категориален апарат, инструментариум и практически проекции.
В криминалистичната психология портретирането подпомага идентификацията на правонарушителя по престъпния му почерк, усъвършенстване на стратегиите за водене на разпит, следствен експеримент, очна ставка и обиск. То обслужва процеса на събиране на доказателствен материал, формулировката на версии и тяхната проверка.
Според Винзред „... психологическото портретиране на правонарушителите е ефективен подход, който в съчетание с оперативната полицейска техника дава големи възможности"
Известната чешка специалистка по проблемите на психологическото портретиране Вихлидалова представя свой вариант за неговото дефиниране. По нейно мнение психологическият профил е „опит за нова интерпретация на оставените на местопроизшествието следи, които се сравняват с по-рано извършени подобни престъпления и разкрити такива с перспектива за изграждане на образ на престъпника на базата на подбрани престъпления.
Добре направеният профил описва така правонарушителя, сякаш негов добър приятел го е направил".
Рейнвард фиксира случаите, при които се пристъпва към изготвянето на психологически профил на правонарушителя. Според автора това е целесъобразно, ако са налице следните проблеми:
1.Разследването не е довело до разкриването на извършителя.
2.Мотивът на престъплението не е ясен или модус операнди на престъплението показва белези на емоционални или други личностни дефицити.
3.Престъпникът спада към някои от следните категории:
- извършва садистични действия със сексуална насоченост;
- предприема нарязване на жертвата на парчета;
- осъществява действия с немотивирана жестокост;
- реализира ритуални убийства;
- участва в отделни случаи на изнасилване;
- извършва убийства от неудовлетвореност.
Очевидно най-благоприятни за портретиране са случаите, отличаващи се с определено своеобразие, в които се проявяват специфичните характерови особености на извършителя на убийство или изнасилване.
Специалистите Фокс (1980), Рейнвард Р. (1993), Валента (1995), В. Ф. Пирожков (1995) отбелязват възможностите за изработване на психологически портрети при осъществяването и на други насилствени престъпления. Изключение представляват случаите, при които „... извършителят е бил под влияние на дрога, поради факта, че под нейното въздействие се променя психическото му състояние, оттук и личността на престъпника."
При подготовката на психологически портрет Пенизото обръща особено внимание на поведението на правонарушителя непосредствено след извършване на деянието. Например, при убийствата е много важно как извършителят е постъпил с жертвата. В практиката съществуват три основни начина на действия с тялото на жертвата - изхвърляне, укриване и оставяне. Според тях профилът на извършителя ще бъде различен - например в паниката си престъпникът е избягал и е оставил, без да укрие жертвата, или грижливо я е укрил и унищожил следите. Съвсем друг е случаят, когато по някаква причина е оставил жертвата умишлено на видно място".
При изграждане на психологическия портрет на правонарушителя от съществено значение са и резултатите от аутопсията, ако разследваното престъпление е приключило с летален изход.
В подобни случаи „общият вид на нараняванията свидетелстват за психическото състояние на извършителя при деянието. Те също така дават информация за съотношението на силите на нападателя и жертвата. По тях може да се направи заключение, дали деянието е спонтанно или планирано".
Част от усилията на изследователите, ангажирани с психологическото портретиране при реализацията на оперативно-издирвателни действия, са насочени към определяне на параметрите, съдържащи съответната психологическа информация. Вихлидалова обобщава различните гледни точки в това отношение и подготвя списък с необходимите данни. Те обхващат „... години, пол, раса, семейно положение интелигентност, степен на образование, стил на живот, социален произход, професия, социална приспособимост, степен на метална неуравновесеност, патологична характеристика на поведението, сексуална зрелост и ДР".
Визираните социално-демографски характеристики също получават задълбочена психологическа интерпретация и се разглеждат в контекста на извършеното криминално деяние.
Във връзка с психологическото портретиране „... Раслер подчертава, че за криминалиста е важно да е наясно с фантазиите представи на един извършител". При положение, че те са регистрирани, много по-лесно може да се разбере действителният мотив за конкретно убийство и да се свържат в едно цяло отделните елементи, определящи действията на дееца." Например от 20-те години насам се знае случаят със серийния убиец Петер Кюртен, при когото причината за садистичните убийства не е някакъв мистериозен подтик или свръхсексуалност, а:
-враждебни мисли: омраза по принцип към другите хора; нагласата, че си жертва (на родителите, на обществото, на други);
-садистични фантазии: представи как измъчва други хора, разфасова ги и други подобни".
Психологическото портретиране в контекста на криминалистичната практика приоритетно е ориентирано към подпомагане идентификацията на евентуалния извършител, като се отчита своеобразието на неговата мотивация, характерови особености, психическо състояние, патологични характеристики, садистични атитюди и враждебни фантазии.
В криминалната психология портретирането подпомага психологическата обосновка и диференцията на типологиите на правонарушителите, както и изработването на адекватни мерки за прогнозиране и профилактика. То представлява съставна част от аргументирането на определена политика по отношение на борбата с престъпността.
Психологическото портретиране на правонарушителя презентира конкретизация на индивидуално равнище. В този смисъл то подпомага осъществяването на превантивно-профилактичните мероприятия, осигурява тяхната персонификация. В тази връзка А. Долгова, В. Ермаков и Н. Беляева отбелязват, че системата за профилактика, наказание и корекция „... не може да се ориентира чрез представата за правонарушителите като едно еднородно множество, но тя не може да отчита и индивидуалната неповторимост на личността на всеки, който извършва престъпления.
Ресоциализационната корекция на правонарушителите, профилактирането на правонарушенията трябва да отчита индивидуалните особености на лицата." Практически това е съществено при типологизирането на индивидуално-личностните и поведенчески особености на различни категории правонарушители. На тази база се разработват прогнози за развитието на престъпната кариера, уточнява се рискът за появата на криминална активност и възможностите за утвърждаването на устойчивия рецидив при определена група правонарушители, чиито личностни характеристики негативно се променят по време на престоя им в пенитенциарните заведения. „Първоначално прогностичните изследвания са насочени към прогнозиране успеха или неуспеха от прилагането на „условното" освобождаване на възрастни затворници, а по-късно се разработват и прогнози за бъдещото поведение на непълнолетни делинквенти"... От прогностичните изследвания на престъпността сред непълнолетните широка популярност добиха тези на Шелдън и Елеонора Глюк, Конде, Фрай, Манхайн-Уилшенз, Ф. Майер, Шпийд, Квааб, Терене, Гьобел и др.".
Твърде актуален от практическа гледна точка е въпросът за наличието на личностни диспозиции, стимулиращи проявите на физическа агресия." В основата на физическото насилие стои съзнателното или несъзнателното абстрахиране от съществуването на другия, не само като психика, но и като физика. Тук взаимното отдалечаване е толкова голямо, че едното Аз решава да обсеби напълно другото Аз. Първото може да съществува (може да се самоутвърждава) само чрез унищожаването (унижаването) на второто. Актовете на физическо насилие, както впрочем всички описани негативни форми на интеракция, може да са както едностранни, така и взаимни; може да са както предизвикани, волно или неволно, от единия (двамата), така и съвсем спонтанни.
Във всеки случай физическата агресия, каквито и форми да приема, е акт, който показва, че другият е не само безразличен или чужд, но той вече е враг. Адресатът на физическото насилие, конкретният потърпевш може да е случайна фигура, да няма каквото и да е отношение нито към предизвикването, нито към мотивирането на агресията".
Новата стратификация на обществото, оформянето на редица маргинални групи и аутсайдерски слоеве, вакуумът в обществените табута и сурогатите на конкурентно поведение активизираха агресивните нагласи сред представителите на различни възрасти и полове. Социалният контекст обаче е само медиатор, а не детерминатор на агресивните тенденции. На личностно ниво техният генезис е свързан със семейството и развитието на индивида в детството.
По тази причина семейство Глюк създават таблици с прогностични фактори, които дават възможност да се идентифицират и потенциалните делинквенти, склонни към агресия. В тях те отчитат „... патологията на родителите, разположението им към детето, неговото непокорство и неподчинение на родителския авторитет, неспокойствието му в детската възраст и стремежът му към разрушение. Според съпрузите Глюк възникването на престъпния потенциал е функция от неадекватните родителски стилове или следствие от семейната дисфункционалност. Обяснението на престъпния потенциал и прогнозирането на неговата поява сред представителите на различни групи от обществото се осъществява и от теориите за етикирането. Те визират постановката, че „... престъпленията са характеристика, преписвана от влиятелните аудитории на определени актове. Престъплението се използва от обществото за определяне границите на приемливото поведение чрез подбиране на определени подгрупи като престъпни, формалното им идентифициране в разнообразни социални церемонии в съдилищата и захвърлянето им в по-малоценен социален статус чрез лишаването от свобода и условното пускане на свобода. От позицията на поставянето на етикетите престъплението не се разглежда като характеристика на отделния човек или патологична, депривирана среда. Теорията на етикетите извлича значителна подкрепа от изследванията на престъпления чрез самоотчети, посочващи широко разпространени случаи на незаконни действия. Тези резултати силно противоречат на гледната точка за индивидуалните различия или социалния конфликт. Ако повечето хора навлизат и излизат от модели на незаконно поведение, докато или не бъдат арестувани, или не останат незабелязани, и ако поставянето на негативен социален етикет на престъпника има отрицателни ефекти върху бъдещите прояви на незаконно поведение, тогава взаимодействието между хората и наказателната система е основен предвестник на престъпленията".
Етикирането ожесточава човека, формира в него негативистично генерализирано отношение към съществуващите правни институции, инициира деструктивните му нагласи към обществото като цяло. Стигматизационната социална оценка може да доведе до сериозно преструктуриране в ценностната и мотивационна система, които да осигурят трайна ориентация към общественоопасните модели на поведение.
Един от вариантите на стигматизационна терапия и разработен от Лемерт. Според автора, ако девиантното поведение „... се използва като средство за защита, нападения или приспособление, девиантността става вторична".
Лемерт разглежда функционалното предназначение на девиантността като мотив за нейното развитие „... в един социум, който се перцептира от индивида с характеристики от типа на враждебност, агресивност, несигурност и алиенация".
Лемерт визира етапите в генезиса на вторичната девиация, които могат да послужат като прогностични индикатори при идентификация на криминалната активност за съответните обобщени, типологизирани социални персонажи. Той ги представя в следната последователност:
1.първично отклонение;
2.социална реакция и отчуждение;
3.отново първично отклонение;
4.по-силна реакция и отчуждение;
5.по-нататъшно отклонение;
6.криза в търпимостта, намиращ израз в официалните актове на общността, стигматизиращи девиантно;
7.усилване на девиантното поведение като реакция на стигматизацията и наказанието;
8.утвърждаване чрез девиантността, приемане на социалния статус на девианта и приспособяване към тази роля".
Моделът на Лемерт има стойността и на по-операционализиран подход при проучване генезиса на психологическите персонажи с криминалната ориентация. Същевременно той разкрива и насоките за евентуални профилактични противодействия, които могат успешно да ограничат развитието на криминалните потенциали сред съответните категории стигматизирани лица.
Прогнозирането на евентуална криминална активност предполага задълбочено проучване и в определена степен типологизиране на дезадаптивните затруднения, които изпитват лицата от различни обществени прослойки. На тази база могат да се създадат обобщени психологически портрети на персонажите, предразположени към рисково поведение, влизащо в конфликт със законовите норми.
В тази връзка могат да се използват интересни идеи от класическото психологическо наследство на Боби Скинер. В частност той пише:
„Да вземем млад човек, чийто свят внезапно се е променил... По-голяма част от поведението, което е придобил до този момент, се оказва безполезно в новата му среда. Действително демонстрираното от него поведение може да се опише заедно със своя „превод" така:
Липсва му увереност или се чувства несигурен в себе си (неговото поведение е бедно и неподходящо); не е удовлетворен или е обезсърчен (рядко е подкрепян и в резултат поведението му заглъхва); фрустриран е (заглъхването се придружава от емоционална реакция); чувства се неловко или изпитва тревожност (поведението му често има неизбежни неприятни последствия, които имат емоционални ефекти); няма нищо, което иска да прави или се радва да прави, няма чувство за овладяване, за водене на целенасочен живот, за постижения (рядко е подкрепян за вършенето на каквото и да било); чувства се виновен или засрамен; той е разочарован или отвратен от себе си; става хипохондрик или невротик и преживява криза на идентичността (не познава човека, който някога е наричал „Аз").
Загубата на увереност, повишената неудовлетвореност, фрустрацията и тревожността, нарастващите виновностови преживявания и персоналното обезсърчаване пораждат загубата на социална ориентация и перспективи.
Дезадаптираната личност стеснява поведенческите си алтернативи и често пъти се превръща в жертва на ситуативни фактори. В твърде ярка форма описаните тенденции могат да бъдат открити при извършителите на убийства. „Убийците като цяло се отнасят към тази категория хора, за които свободната и самостоятелна адаптация към живота винаги е труден проблем, фактът на престъплението показва, че изходът от контакта със жертвата за тях е практически невъзможен начин на поведение. Следва да се има предвид, че тази зависимост може да се реализира не само в контакта с жертвата, но и с всеки друг, тогава престъплението се оказва опосредствано от зависимостта към трети лица.
Убийството възниква като действие, насочено към съхраняване на автономната жизнеспособност на престъпника, като разкъсване на връзката с жизненообезпечаващ фактор, който е престанал да изпълнява тази предписана му функция. Основният в произхода на убийствата се явява онтогенетическият фактор - блокирането на способността към автономия в резултат на отхвърлянето на потенциалния престъпник от другите лица".
Психологическото портретиране в сферата на криминалната психология е насочено и към типологизиране на персонажите в групите с девиантна и асоциална насоченост. Има случаи, при които „...участник от нормална социална група избира в качеството на референтна такава групата на правонарушителите. За да се определи еталонът на поведение на подобни лица, трябва да се анализират случаите, при които тяхното поведение влиза в противоречие с норми на социалните им групи. Влиянието на отрицателните групи върху поведението на отделния индивид понякога е много по-силно от влиянието на нормално функциониращата социална група. Стремежът към поддръжка, внимание, взаимен обмен на емоционални настроения понякога по-ефективно се удовлетворява в антисоциална група".
Ориентацията към девиантни групи не е случайна. Тя се дължи на криза в идентитета, повишена склонност към зависимост, емоционални дефицити, малоценностов тип самооценка и понижени възможности за социален пласмент. Всички тези параметри служат като базови индикатори за описанието на рисковите персонажи, които с лекота могат да попаднат под влияние на групи с изразена девиантна и асоциална активност.
Психологическото портретиране в руслото на криминалната психология обслужва проучването на личността на правонарушителите и практически се разгръща чрез „... отчитането на следните групи признаци:
1.Социално-демографски. В тази група влизат: пол, възраст, образование, социално положение, специалност, скала на ролите и т.н.
2.Социално-психологически. В тази група влизат: интелектуални, волеви, нравствени качества, черти на характера и други.
3.Психофизиологически. В тази група влизат: темперамент (сила,
подвижност и уравновесеност на нервната система), а също така сведенията за патологическите отклонения на личността".
Изброявайки признаците на портретиране В. Л. Василев твърде разгърнато е представил социално-демографските и психофизиологическите параметри, а социално-психологическите са само маркирани. Безспорно психофизиологическите особености също оказват влияние върху избора и реализацията на престъпното амплоа, но в значителна степен те се опосредстват от социално-психологическите характеристики. В тази връзка трябва да отбележим значението на ценностните ориентации, мотивацията, нагласите, Аз-образа, способностите за регулация на психическите състояния и психическите защити. Само при тяхното пълноценно отчитане в процеса на практически ориентираното, криминално-психологическо портретиране може да се създадат адекватни предпоставки за ефективно провеждане на прогностични и профилактични мероприятия с рискови групи хора.
Психологическото портретиране в рамките на съдебната психология е ангажирано с установяване и систематизиране на психическите особености на обвиняемите, подсъдимите, свидетелите и потърпевшите. Тяхното изясняване облекчава процеса на събиране на доказателствен материал и прецизирането на вината и отговорността при осъществяването на процесуалните действия.
От първостепенно значение за съдебната процедура е определянето на „... вменяемостта (т.е. на способността да бъде виновен); формата на вината (умишлена или по непредпазливост); мотивите за престъплението; емоционалното състояние на обвиняемия в момента на извършване на престъплението, влияещи на степента и характера на отговорността му".
Съществуват различни категории обвиняеми, които с поведението си предизвикват редица трудности, които усложняват разгръщането на следствено-съдебните действия. За голяма част от обвиняемите е характерна „... честата смяна на състоянията, съпровождаща се с поява на увереност в себе си, стремеж към активно противодействие, недооценка на възможностите на следствието, самоувереност или напълно противоположните преживявания, характеризиращи се с потиснатост и депресивно състояние, обърканост и безволие".
От съществено значение е фактът на предявяване на обвинение по отношение на даден гражданин. Той радикално изменя тривиалната му екзистенциална ситуация, която изведнъж се превръща в застрашаваща, опасна и с висока степен на неопределеност." По такъв начин възниква мощен източник на стрес и фрустрация, който стимулира покачване нивото на тревожност, възбудимост и реактивност. Възникват противоречиви мисли, очаквания и оценки за протичащите събития. Задълбочават се депресивните преживявания, които в определени случаи могат да получат израз в развитието на суицидна предразположеност. Особена личностна значимост придобиват преживяванията, свързани със загубата на социален престиж, което оказва съществено влияние върху равнището и балансираността на самооценката.
Представените тенденции са характерни за личности, които за първи път попадат в качеството на обвиняеми. Това обстоятелство сериозно девалвира персоналното им битие, нанася силен удар на тяхната Аз-концепция, деформира психическите им състояния, нарушава качеството на функциониране на психическите процеси, осигуряващи адаптацията към промените на средата".
Съществуват редица случаи, при които невинен човек, при определено стечение на обстоятелствата, може да се окаже в позицията на обвиняем. „Безспорно той ще изпитва чувства на възмущение, гняв, обида, ще се стреми по-скоро да се избави от необоснованите от негова гледна точка подозрения, доказвайки невинността си. Той също така ще чувства безпомощност, поради невъзможността да опровергае съществуващите против него улики и заради трудностите по преодоляването на предубедеността на обкръжаващите го".
В такива ситуации нараства вероятността от афективно-деструктивни реакции със суициден риск. Те също могат да бъдат изтълкувани като косвен индикатор на съществуващата вина, която обвиняемият се опитва да прикрие. Очевидно визираните особени случаи трябва да бъдат успешно диференцирани от онези, при които има реално извършено престъпление. „... То обикновено действа потискащо на психиката, може в значителна степен да потисне волята на разпитвания, да понижи възможностите му за правилна оценка на обстоятелствата, да наруши самоконтрола му, да предизвика в обвиняемия потиснато, депресивно състояние".
Очевидно при прикриващия се правонарушител и при невинния човек могат да се развият силни депресивни преживявания, но техният генезис е различен. В единия случай източникът им е страхът (който обикновено възниква в лицата, извършили престъпление, дълго преди привличането им към наказателна отговорност), а в другия случай депресията е в по-чист вид, защото е израз на лична безпомощност в ситуацията.
При обвиняемите и подсъдимите, принадлежащи към средата на рецидивистите или организираната престъпност, психическите преживявания имат други характеристики. „За тях в ситуациите на следствено-съдебните действия са присъщи вътрешно ожесточение, повишен самоконтрол и ефективна външна демонстрация на самообладание и хладнокръвие. Те разработват и реализират персонална стратегия за защита, която гъвкаво се променя с оглед на ситуацията. Това е съпроводено с голяма мобилизация на личностните ресурси и е своеобразен вариант на самоактуализация в комплицирани условия, когато е застрашен „Аз-ът". В този смисъл резултатите от осъществяваното психологическо портретиране при тези категории правонарушители подпомагат разработката, на тактики за оказване на масиран психологически натиск, чрез който да се преодолеят психологически съпротиви.
Свидетелят е възлова фигура в процеса на реализацията на следствените и съдебни действия. По тези причини съществуват редица опити за изграждане на психологически типологизации на свидетелите. Особено интересни са тези от тях, които са създадени чрез обобщаване на значителен емпиричен материал от дългогодишно практикуващи юристи. За илюстрация ще приведем част от типологията, разработена от Ричард Харис. Според автора „... лъжецът-свидетел обикновено е умен, ловък и голям актьор. Лансира лъжливи версии, тъй като е обладан от силна ненавист към обвиняемия, с когото разчиства сметки" . Това налага по отношение на дадения персонаж да се прилага определена стратегия. Р. Харис я представя по следния начин: „За да се покаже наяве лъжливостта на показанията на един свидетел..., за когото се вярва, че наистина лъжесвидетелства, най-удачният начин е да се въздържате да изразявате впечатлението, което ви правят думите му. Като предполага, че разказа му не възбужда съмнение и че му вярват, свидетелят ще разказва бързо и гладко, докато се оплете сам в някое безизходно създадено от него положение на противоречие или дойде в разрез с други части от собствения си разказ или с изнесени и установени факти или пък с установени от други източници доказателства".
В съдебната практика подобни свидетели често се подлагат и на кръстосан разпит, за да се разобличат техните лъжливи показания. Лицата, предоставящи такива данни, трудно могат да убедят съда „... в правдивостта на своята позиция в условията на всестранна проверка на доказателствата при кръстосан разпит, който обикновено разкрива противоречията в показанията и тяхната несъстоятелност. Всичко това поражда неувереност, която се проявява в поведението, в отговорите на свидетеля и създава благоприятни условия за получаване от него на правдиви показания.
Обстановката на кръстосания разпит и обусловеното от него психологическо натоварване на разпитвания практически изключва възможността за преустройване на показанията и подмяната на разобличените версии с нови, достатъчно обосновани твърдения за изясняваните по делото събития. Ако все пак свидетел прибягва към такава реконструкция на показанията, обикновено тяхната лъжливост става очевидна при продължаване на кръстосания разпит".
Р. Харис представя и лукавия свидетел като човек с изразени актьорски и манипулативни качества, който избягва директните сблъсъци и умело поддържа в другите реномето си на извънредно проницателен човек. Лукавият човек „така постъпва и така говори, че в постъпките и в думите му има нещо тайнствено и дълбоко скрито, което вие с каквито и големи знания и проницателност да разполагате, пак не можете да откриете" (20, 110). Безспорно такъв свидетел сам може да стане жертва на собствените си манипулации, които са средство за поддържане на една неадекватно завишена самооценка, нуждаеща се периодично от външно, ефективно атрибутиране.
Лукавият свидетел, според Р. Харис, може да бъде осмиван „... без да изглежда, че нарочно правите това, той ще бъде във ваша власт, защото тщеславието е една от двигателните му причини и макар да се гордее с такива качества, които повече хора презират, все пак е суетен и желае да го считат за способен, за умен човек. Да бъде осмиван като простак, като будала, той това не ще може да изтърпи и да понесе; хладнокръвието му ще изчезне и неговата хитро скроена история и наглите му отговори ще се провалят. Но смехът трябва да изглежда като резултат на един случаен сюрприз, нещо, което свидетелят сам си е спечелил, а не че вие сте му го скроили".
Твърде интересен е и феноменът на така наречения официален свидетел. Той е изградил идентитета си чрез предоставената му служебна роля, която включва и съответните властнически правомощия. Независимо от техния размер, те са източник на самомнение и важност, които често пъти се съчетават със значителна арогантност на поведението. „Великолепната точност на показанията му е само една лъжа; целта пък на тази лъжа е всяка дума, която той каже пред съда, да бъде приета за истина, като доказателство. Тъкмо затова той най-малко може да издържи един аналитичен кръстосан разпит. Вие ще го принудите да се свива болезнено и да се гърчи от яд и злоба, дори бихте го вбесили, ако се престорите, че искате да оспорите показанията му; а ще го упоите с неговата самомнителност, ако му я давате в умерени дози. Когато той стане много голям за свидетелската ложа, съдебните заседатели ще видят, че е вън от всяка пропорция с простата действителност и когато той, с присъщите му особени маниери, изявява най-много претенции, че безусловно трябва да му вярва, тъкмо тогава съдебните заседатели най-малко ще му вярват при предположението, разбира се, че свидетелят трябва да се позовава на силата на неговата, собствената му истинност, която не е много голяма. И наистина, за този свидетел може да се кажат думите, които Карлайн е казал за друго лице, не много приличащо на нашия свидетел, а именно: че ако той не лъже, то е защото няма достатъчно истина на разположение, за да екове от нея лъжа“.
Очевидно психологическото портретиране дава възможност за разкриването на важни нюанси от психологическите и поведенчески особености на свидетелите по време на провеждане на съдебния процес. Тяхната систематизация и интерпретация позволява да се набележи и реализира по-ефективна процесуална тактика, чието използване води до надеждната верификация на изнесените факти и определяне истинността на предоставения доказателствен материал.
Според нормите на наказателно-процесуалното право за потърпевш се признава лицето, на което „... чрез престъпление е причинена морална, физическа или имуществена вреда. Това е една от централните фигури в предварителното следствие и при разглеждане на делата в съда, ако става дума за престъпления против личността: убийства, телесни повреди, изнасилвания, кражби, грабеж, автотранспортно произшествие или хулиганство".
Психологическото портретиране на потърпевшите подпомага процеса на прецизно определяне на наказателната отговорност, комплексното и задълбочено проучване на наказателните дела, проверката на доказателствения материал и лансираните въз основа на него обвинения по отношение на дееца. В момента се разгръщат множество изследвания, които са ориентирани към личността и поведението на потърпевшия при извършването на транспортни правонарушения и такива, които са свързани с техниката на безопасност. При това се вземат под внимание „... фактори, характеризиращи свойства и състояния на потърпевшия, непосредствено предшестващи извършването на транспортните престъпления или техническите аварии. Такива са: алкохолното опиянение, неопитността, самонадеяността, преумората, недисциплинираността, лошото самочувствие, сърдечните заболявания, психическите разстройства, проявяващи се като неврози и реактивни състояния, а също така индивидуалните особености на темперамента (слабата нервна система, забавената реакция при аварийна ситуация)".
Психологическото портретиране на потърпевшите предполага отчитането на типа нервна дейност, характеровите черти, жизнения опит, правните компетенции, атитюди по отношение на престъпното посегателство и персоналната готовност да му се противодейства по определен начин. При това следва да се има предвид и виктимността на „... отделното лице, която се определя като реализирана в престъпния акт „предразположеност" или по-точно способност да стане при определени обстоятелства жертва на престъпление или, с други думи, неспособност да се избегне опасността там, където тя обективно е била преодолима".
Традиционни и твърде разпространени са изследванията на девойки и жени, които са станали жертва на изнасилвания. При прилагане на фрустрационния тест на Розенцвайг се оказва, че част от потърпевшите на „... етапа на предварителното следствие са склонни да възприемат ситуацията на изнасилването като нещо фатално, неизбежно. Те показват готовност да потъват в себе си с цел да отслабят въвлечеността си в ситуацията и да усилят собствената си съпротивляемост. При пострадалите се наблюдават достоверно високи оценки, отразяващи повишената им фиксация върху съществуващите препятствия. Тези данни показват пасивността, несамостоятелността на потърпевшите", които имат важно значение при въвличането им в престъпното деяние.
В изследователската практика съществуват разнообразни опити за диференциране и описание на групи от потърпевши, като се изхожда от определен класификационен признак. Така например А. Лазарус обособява потърпевшите в зависимост от характера на психическото увреждане, което те получават в резултат на извършеното престъпление. Самото понятие „психическо увреждане" отразява богата феноменология и се дефинира по следния начин:
„Жертвата показва на равнище на видимото поведение силен стремеж към отбягване на определени лица, предмети, ситуации. На когнитивно равнище жертвата има чувството, че е загубила контрол върху своята съдба (заучена безпомощност); в нейното въображение изплуват ситуации, предизвикващи страх пред нейното вътрешно око" преминава един вид „филм на ужасите".
Потърпевши с подобни предразположености са твърде пасивни, неадекватни и неефективни по време на провежданите съдебни действия. При това в определени моменти техните страхово-депресивни преживявания могат да се трансформират в афективно-агресивни реакции по отношение на дееца, да доведат до излишно ожесточаване на свидетелските показания, за да се постигне на всяка цена реванш и възмездие за преживявания вътрешен дискомфорт. Всички тези нюанси предварително могат да се предвиждат от практикуващите магистрати, когато те разполагат с психологическия портрет на тази категория потърпевши. Такъв род приложно ориентирана разработка в значителна степен ще облекчи планирането и правилната тактическа реализация на съответните съдебни действия.
Някои автори са склонни да типологизират потърпевшите според тяхната сензитивност към преднамерено или непреднамерено внушение. „В голяма степен това е характерно за непълнолетните потърпевши, но на внушение се поддават и възрастни. Потърпевшите въобще са по-внушаеми отколкото свидетелите, особено тогава, когато внушаваните сведения съответстват на техните интереси. Непълнотата, неточността на данните, представени от потърпевшия, също подпомагат внушението. За да се избегне вредното действие на внушението по време на разпит, са предвидени определени процесуални мерки, в частност забранени са подсказващите въпроси, които могат да ориентират потърпевшия към желания отговор". Тяхното прилагане може да се предвиди при бързото идентифициране на внушаемостта на потърпевшия, което е практически осъществимо, ако се използва предварително разработена типология, визираща конкретни групи от внушаеми граждани.
„Обвиняемите, свидетелите и потърпевшите са лица с различен правен статус в контекста на осъществяваните наказателно-процесуални действия. Той предполага разгръщането на специфични поведенчески сценарии, в които получават израз ценностните ориентации, мотивацията, нагласите, Аз-образът, психическите състояния, социалната компетентност и когнитивният потенциал на съответната личност, имаща процесуалното качество на обвиняем, свидетел или потърпевш от извършеното правонарушение. Личностните превъплъщения в правната роля следва прецизно да се типологизират, като се използват комплекс от психологически параметри, детерминиращи индивидуалното поведенческо своеобразие. На базата на тях могат да се разработват адекватни психологически препоръки за ефективното тактическо построяване на различните съдебни действия".
В пенитенциарната психология портретирането обезпечава диференциацията на лидерите, проблемните лишени от свобода и аутсайдерите. То подпомага уточняването и реализацията на конкретни корекционно-терапевтични задачи по преодоляването на интрапсихическите защити, овладяване на деструктивни психологически състояния, реконструкцията на криминалните нагласи и развитие на позитивния личностен потенциал. Персонификацията на пенитенциарните интервенции се осъществява чрез психологическото портретиране на различните категории осъдени.
Психологическото портретиране в пенитенциарни условия се интересува от въпросите за изграждане „... на социалния имунитет, толерантността на личността по отношение на антисоциалните въздействия от страна на престъпната среда, устойчивостта й в остри конфликтни ситуации, в период на високо емоционално напрежение под въздействие на различни фрустратори".
Тези задачи на пенитенциарното психологическо портретиране са тясно свързани с основната цел на наказанието лишаване от свобода да интегрира осъдения в обществото, приобщавайки го към ценностите и моделите на законосъобразното поведение.
„Особеностите на психологията на осъдените се проявяват в определен комплекс от психически състояния, които се развиват в момента на лишаване от свобода. Към най-типичните от тях се отнасят: състоянието на очаквани изменения (преразглеждане на делото, конвоиране до друго място, освобождаване). Всички тези промени пораждат нетърпение. То води до повишена напрегнатост и често обуславя резки сривове в поведението. Може да се развие и състояние на безнадежност, обреченост, която води след себе си апатия, пасивност".
Въпреки визираната типичност на тези състояния, те се проявяват в различна степен от отделните лишени от свобода. В този смисъл сензитивността на осъдените следва да бъде диференцирана и представена чрез диапазон на конкретни типажи, по отношение на които да се разработват и прилагат адекватни подходи за пенитенциарно третиране.
Реформирането на пенитенциарното третиране е свързано с поетапното прехвърляне на лишени от свобода от заведения с по-голяма сигурност и изолация към такива с намалена, в които има по-широки възможности за разгръщане на ресоциализационни действия. Същевременно перманентно се прилага условното предсрочно освобождаване на правонарушителите. Тези два процеса се нуждаят от надеждна психологическа диагностика и прогностика. Във всеки случай на понижаване на мерките за сигурност или освобождаване от пенитенциарните заведения психологът трябва да осигури прогноза за криминалното поведение, „в което ясно да конкретизира:
а)действията, които се прогнозират;
б)оценената вероятност, че тези актове ще се появят в даден период от време;
в)факторите, върху които се основава прогнозната му преценка".
Това е възможно да стане само на базата на подробно разработени психологически портрети на различните категории правонарушители, които да съдействат за ефективното извършване на текуща психодиагностика и прогнозиране.
При анализа на задачите на пенитенциарната психология Е. Маджаров специално подчертава ролята на психологическото портретиране. В частност той пише: „Създаването на личностен портрет на отделните типове правонарушители, който да отчита спецификата на мотивацията и целеобразуването при тях, особеностите на ценностната им ориентация, самооценката, нивото на претенции, самоконтрола, социалната и емоционална зрелост. Това ще бъдат психологически инварианти на отделните престъпни типове, които ще позволят по-ефективно да се осъществи диференциацията на корекционните въздействия, по-точно да се измерват техните достижения и прогнозират вероятните нови престъпни деяния".
Подготовката за живот на свобода е възлов аспект, който определя същността на съвременното пенитенциарно третиране на правонарушителите. Тя обикновено започва в период „... на относителна сигурност и равновесие на личността на лишения от свобода. При първите стъпки в реализирането на подготвителните мероприятия се появяват множество проблеми от психологическо естество, които получават отражение в поведението на осъдените. Те могат да се обособят в три големи групи:
1.Рационална промяна в социалния статус
2.Екзистенциална психична криза
3.Синдром на „страх от свободата".
Решаването на комплицираните корекционно-терапевтични задачи в контекста на подготовката на осъдения за живот на свобода реално се извършва на основата на задълбоченото познаване и отчитане на неговите личностно-психологически особености.
Постепенното натрупване на опит в това отношение дава възможност да се систематизира психологическата информация чрез създаването на персонажи, в които да се отразяват по-типичните тенденции в преживяването на промяната в статуса, екзистенциалната криза и проявленията на синдрома „страх от свобода".
Такъв вид психологическо портретиране неизбежно включва и разработването на препоръки за по-ефективно третиране, които могат да ориентират практикуващите в пенитенциарните заведения при конструирането на собствен, уникален консултативен и терапевтичен подход при работа с конкретен случай.
Психологическото портретиране в сферата на пенитенциарната практика е насочено към подпомагане на диагностично-прогностичната и корекционно-терапевтичната работа, провеждана с осъдените. На базата на инвариантните личностно-психологически особености на лишените от свобода, допълнително се нюансират и персонифицират подходите за тяхното третиране. Психологическото портретиране е част от „... все по-сериозните и разностранни психологически изследвания за разработването и внедряването на широк спектър от психолого-педагогически методи за въздействие върху личността и групите осъдени".
* * *
Направеният анализ показва, че психологическото портретиране е важна приложна сфера на юридическата психология, която изследва личностните особености на различните категории правонарушители във връзка с решаването на практическите задачи на оперативно-издирвателната, превантивно-профилактичната, съдебно-следствената, пенитенциарно-ресоциализационната дейност и пробационната практика.
Благодарение на успешното психологическо портретиране се облекчава идентификацията на извършителите на тежки насилствени престъпления, разработват се специфични тактики за водене на разпит, очна ставка и обиск. Типологизират се обвиняеми, свидетели и потърпевши, което допринася за повишаване качеството на следствено-съдебните процедури при събирането на необходимия доказателствен материал.
Психологическото портретиране има своя принос и в подготовката на персонифицирани програми за различни категории осъдени, които обхващат както периода на пенитенциарното им третиране, така и тяхната подготовка за освобождаване от местата за лишаване от свобода.
Визираните изследователски територии и задачи на психологическото портретиране очертават статуса му на сериозна научно-приложна сфера от Юридическата психология, която е твърде сензитивна към практическите проблеми, зараждащи се в сложната борба на обществото и неговите институции с престъпността.
Методика за изследване концентрацията на вниманието при деца
“Преплетени линии“ (6-10г.)
Предназначение: Методиката е предназначена за оценка нивото на концентрация на вниманието при деца на възраст 6-10г., като се прилага индивидуално и паралелно с други аналогични тестове (батерия).
Ред за провеждане: Пред детето се поставя тестовата бланка. Показват му се краищата на всички преплетени линии и му се казва инструкцията. Детето трябва да работи помагайки си само с палеца на ръката. По бланката не се чертае с молив или друго пишещо средство. Време за работа 3 мин.
Инструкция: Представи си, че върху този лист са паднали от високо няколко въженца и са се преплели. От теб се иска да определиш колко такива въженца има върху листа и да покажеш началото и края на всяко от тях.Методика за изследване обема на кратковременната зрителна памет
“Запомни фигурите“
Предназначение: Методиката е предназначена за определяне обема на кратковременната зрителна памет. В качеството на стимулен материал на детето се предоставят две картички с фигури (виж приложението).
Инструкция: Сега ще ти покажа една картичка на която са нарисувани 9 различни фигурки. От теб се иска да се опиташ да запомниш колкото се може повече от тях, защото след това, аз ще скрия тази картичка и ще ти покажа друга, на нея освен първите девет художникът е добавил още шест. Ти трябва да посочиш кои фигури си запомнил от първата картичка.
Времето за експозиция на стимулния материал от първата картичка е 30 сек. След това тя се скрива и се показва втората картичка. Експериментът продължава до тогава, докато детето не запомни и не възпроизведе всички изображения, но не повече от 1,5 мин.
Оценка на резултатите
-10 бала — детето е запомнило и разпознало всичките 9 фигури за по-малко от 45 сек.
-8-9 бала — детето е запомнило и разпознало 7-8 фигури за време от 45 до 55 сек.
-6-7 бала — детето е запомнило и разпознало 5-6 фигури за време от 55 до 65 сек.
-4-5 бала — детето е запомнило и разпознало 3-4 фигури за време от 65 до 75 сек.
-2-3 бала — детето е запомнило и разпознало 1-2 фигури за време от 75 до 85 сек.
-0-1 бал — детето не е запомнило нито една фигура за 90 и повече секунди.
Нива на развитие
-10 бала — много високо;
-8-9 бала — високо;
-4-7 бала — средно;
-2-3 бала — ниско;
Методика за изследване на вербално-логическото мислене
„Петото излишно“
Всяка мисловна дейност представлява определена аналитично-синтетична активност на мозъка, като основно звено на тази мисловна активност се явяват умствените операции. Такива операции са: сравняване, обобщаване, систематизиране, абстрахиране, анализ и синтез, и др.
Цел: Установяване нивото на развитие на мисловните процеси: сравняване, обобщаване и абстрахиране при ученици в начален курс.
Сравнението – позволява да се установи сходството и различието между предмети и явления на база мислено отделяне на определени техни части или свойства. Сравняването е основа и условие за развитие на по-сложната операция – обобщение.
Обобщението – процес на мислено отделяне (изолиране) в предметите и явленията на общото и на тази база (обобщен признак) обединяване едно с друго в група. Необходима предпоставка за обобщаване е сравнението на предметите и явленията. Обобщението може да се основава на различни признаци, но най-важното при обобщението е то да е основано на избора на не само на общи, но и на съществени признаци, характерни за тези предмети или явления. Именно развитието на мисловната операция обобщаване позволява формулиране на понятия, създаване на теории или концепции. Обобщението или способността да се отделят в обектите съществени признаци, е един от най-важните показатели за нивото на развитие на мисленето. При умствено изоставане или задръжки в психичното развитие, тази способност е нарушена.
Абстрахирането – важната характеристика на мисленето, изразяваща се в способност за отделяне (изолиране) на някакви признаци (свойства) в обектите и тяхното последващо изучаване. Научната абстракция е необходимо условие за изучаването на сложни обекти, които не могат да бъдат разбрани веднага и като цяло.
Инструкция: Ще ти прочета списък с думи. Всеки списък съдържа винаги пет думи. От тях, четири думи по нещо си приличат (те са сходни, имат нещо общо) и могат да се обединят в група, а петата е различна. Групата от думи може да бъде назована с едно име. От теб се иска да познаеш коя е тази дума, която е различна и не може да се включи в групата и да назовеш с една дума останалите четири от групата.
Ред за прилагане:
След прочитане на всеки набор от пет думи, психологът пита:
-Кое тук е излишно?
-Защо според теб това е излишното?
-Кое е общото между другите четири думи?
За всеки отговор психологът записва дословно казаното в бланка-протокол, който предварително е подготвен (формализирана бланка).
Стимулен материал:
1.Античен, остарял, износен, малък, вехт.
2.Смел, храбър, жертвоготов, зъл, решителен.
3.Васил, Филип, Иванов, Симеон, Петър.
4.Дълбоко, високо, светло, ниско, плитко.
5.Мляко, сметана, сирене, свинска мас, кашкавал.
6.Къща, заслон, мазе, хижа, вила.
7.Бреза, бор, дърво, дъб, смърч.
8.Омраза, неприязън, презрение, ненавист, наказание.
9.Гнездо, къртичина, мравуняк, кокошарник, бърлога.
10.Чук, пирон, клещи, брадва, длето.
11.Минута, секунда, час, вечер, миг.
12.Грабеж, кражба, земетресение, палеж, нападение.
13.Ботуши, чехли, джапанки, молив, сандали.
Анализ на резултатите
Прави се качествена оценка на база отбелязаните отговори в протокола. Оценява се нивото на способностите за обобщаване, т.е. по какви признаци изследваното лице създава групите.
-високо – при използване на концептуални понятия (класификация въз основа на съществени признаци);
-средно – при функционалното ниво на обобщеност (обобщаване на база функционални признаци);
-ниско – постига обобщение само при някои понятия, чрез позоваване на конкретни признаци (цвят, форма, обем, аромат и др.)