Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3817291 Постинги: 2164 Коментари: 116
Постинги в блога от 20.11.2011 г.

Училищното насилие

           1.Емоционално и физическо насилие
         
Училищното насилие е вид насилие, при което се премерват сили между учащите се или между учителите и учениците, а през последните двадесет години вече се наблюдава и феномена – насилие на ученици над педагози.  Училищното насилие е физическо и емоционално.
          Емоционалното насилие предизвиква у жертвите емоционално напрежение, преживява се като унижение и снижава самооценката. Ето някои видове емоционално насилие:
• необективни оценки, присмех, насмешки, унижение в присъствието на други деца, безконечни забележки, обидно обръщение, наименуване  с обидно име (прякор) и пр.;
• отказ от общуване с жертвата (отказ да се играе с детето, нежелание да се седи с него, да се разговаря с него, да не бъде канено на детски празници), отхвърляне, изолация;
         Физическото насилие се проявява в прилагането на физическа сила по отношение на ученика, на съученика, в резултат на което могат да последват физически травми.
          Към физическото насилие се отнасят: сбивания, увреждания, отнемане на вещи, напляскване, ръкопашни удари и др.  Обикновено физическото и емоционалното насилие се съпътстват. Насмешките и издевателството могат да продължат достатъчно дълго време, за да предизвикат в жертвата травмиращи преживявания.
Жертва може да се окаже всяко дете, но с най-голям риск са тези, които са физически по-слаби или се отличават от другите.  Най-често жертви на училищно насилие се явяват децата:
• с физически недостатъци – носещи очила, с увреждания на слуховия или двигателния апарат (например ДЦП), т.е. тези, които не са в състояние да се защитят;
• с особености в поведението – затворени, мълчаливи, странящи от другите деца или деца с импулсивно поведение;
• с особености във външността – с рижи коси, с лунички по лицето, със стърчащи настрани учи, криви крака, с особени форми на телесната конституция (пълнота или много слаби) и пр.
• с неразвити социални навици;
• изпитващи страх от училище – отсъствие на опит с живота в колектив (домашни деца);
• с болести – епилепсия, тикове и хиперкенеза, енуреза, енкопрез, нарушения на речта – дислалия, дисграфия (нарушения в писмената реч), дислекция (нарушения в четенето), дискалкулия (нарушени способности за смятане) и пр.
• с нисък интелект и затруднения в обучението;
Насилници обикновено са децата, които са били възпитани в условия на майчина депривация (лишени от достатъчно любов и грижи, с неформирана привързаност към родителите – деца от приюти, домове, отгледани от други родственици и пр.) са по-склонни към упражняване на насилие отколкото тези, които са били възпитани в нормални семейства. 

            2.Семействата, продуциращи ученици-насилници
         
Установено е, че най-висока склонност към насилие имат децата, които са израснали в следните семейства (Olweus 1983):
 Непълни семейства. Детето, възпитано от един родител е по-склонно към прилагане на емоционално насилие по отношение на съучениците си.  При това, момичетата в тези семейства са с по-висок риск да приложат емоционално насилие в сравнение момчетата.
 Семейства, в които майката има негативно отношение към живота (негативен житейски опит).  Майките, които не се доверяват на своите деца и на училищния персонал, обикновено не желаят да сътрудничат на педагозите.  Тези майки не обсъждат и не конкретизират със своите деца техните прояви като насилници. Тези майки са склонни да оправдават насилието, като естествена реакция на общуване с „врага”.
 Властни и авторитарни семейства. Възпитанието в условия на доминираща хиперпротекция се характеризира с безусловно подчинение на волята на родителя. Децата от такива семейства често са потиснати, а училището и общуването с връстници се явява канал за вътрешно потискане на гнева и страха от родителите.
 Семейства, които се отличават с конфликтни взаимоотношения между родителите.  В семействата, в които възрастните често  конфликтуват (кавги, скандали, ругатни) и агресивно се самоутвърждават в присъствието на децата, представляват идеален модел за обучение на подрастващите.  Децата усвояват и по-късно прилагат в ежедневието в контактите си в училище тези способи за общуване, за разрешаване на конфликти, за справяне с една или друга ситуация.  По този начин, един и същ модел на поведение може да се предава от поколение на поколение, като семейно проклятие.  Сама по себе си, фрустриращата и тревожна атмосфера в семейството заставя детето да се защитава, да се държи агресивно.  В този тип семейства на практика отсъства взаимна поддръжка и близки отношения. Децата в семействата, в които се практикува насилие, оценяват насилническите ситуации по друг начин, в сравнение децата от другия тип семейства.  Например, дете, което е привикнало към насилническа комуникация – даване на заповеди, инструкции, повишен тон, повтаряне на искания, разговори на висок тон, заплахи и пр., оценяват това като нещо нормално. С други думи, те не виждат нищо особено както във виковете или побоите между връстници, така и по отношение на учителите към децата.
 Семейства с генетична предразположеност към насилие. При децата се наблюдава  различна генетична основа на толерантност (поносимост) на стрес.  Децата с ниска толерантност имат по-висока предразположеност към насилствени действия.
          Освен това, ниската успеваемост е също фактор за проява на насилие. Изследванията показват, че по-високите  бележки по учебните предмети е пряко свързана с по-висока самооценка.   За тези деца, за които успеваемостта в училище не е значима, този фактор в малка степен влияе върху самооценката. Те обикновено са ориентирани към друг терен за самоутвърждаване – спорт, извънучилищни мероприятия, походи и друг вид 
          Установено е, че за училищното насилие способстват още:
         а/ Равнодушие и безучастно отношение на педагозите.
         б/ Лош микроклимат в учителския колектив.
        в/ Анонимност в големите училища и отсъствие на широк избор от образователни учреждения.

          3.Влияние на училищното насилие върху детето
         
Училищното насилие оказва върху детето пряко и косвено влияние.
         На първо място, продължителните училищни подигравки постепенно се отразяват негативно върху Аз-а на детето.  Със снижаването на самооценката, детето се чувства непрекъснато преследвано и „ловувано”. Такива деца по-късно в живота се опитват да избягват  по-близки, доверителни отношения с другите хора и имат затруднения с установяването и развитието на контакти.  Наблюдава се и обратния феномен – другите деца да отбягват да дружат с жертвата на насилие, тъй като се боят, че самите те могат да станат жертва, следвайки логиката:  „Какъвто е твоят приятел, такъв си и ти”. В резултат, жертвата вече изпитва и обективни затруднения да създаде контакти с другите, а същевременно отхвърлянето в училище нерядко се екстраполира върху другите сфери на социални отношения.  Такова дете и по-късно може да продължи да живее по „програмата на неудачника”.
            На второ място, ролята на жертва се явява причина за нисък статус в групата, за проблеми в училищната дейност и като цяло в поведението.   При този тип деца е по-висок риска от нервно-психични заболявания и поведенчески разстройства.  За жертвите на училищно насилие често са характерни невротичните разстройства, депресия, нарушения на съня и апетита, а в крайни случаи е възможно формирането на пост-травматичен синдром.
           На трето място, училищното насилие често предизвиква при децата нарушение в развитието на идентичността.  Продължителният стрес поражда чувство за безнадеждност и безизходност, което на свой ред се явява благоприятна основа за възникване мисли за суицид.

18.11.2011г.

Категория: Други
Прочетен: 3070 Коментари: 0 Гласове: 1

Психологическо изследване.
Защо помним страховете си?

          Изследване, проведено от американски учени от „Ressler Emory University” в Атланта, обяснява защо нашата памет е склонна толкова дълго да запазва спомените от преживян страх.  Причината за това се крие в протеин, отговарящ за спомените от негативни ситуации, наречен „бета-катенин”.
          Действието на бета-катенина е било изпитано върху опитни мишки. Посредством слаби електрически разряди, учените са стимулирали слуховите рецептори на мишките и едновременно с това са подавали определен звук. Изследователите са установили, че слушайки един и същ звук, опитните животни по-късно изпадали в пълен паралич. 
          Изследователите извели извод, съгласно който, дълготрайните спомени, фиксирани в паметта, се явяват източник на страх.  В основата на този процес стои дейността на жлези, отговарящи за емоциите и следователно, също и за паметта. Отдавна е доказано, че най-трайните спомени се базират на най-силни емоции.   За изучаване действието на бета-катенина, учените инжектирали на мишките „съединяващ” протеина и литиеви соли.
           Бета-катенина е необходим на главния мозък, за да преобразува краткосрочната памет в дълготрайна.  И наистина, след като отделили (изолирали) протеина, само след два дни мишките „забравили” неприятната стимулация и престанали да се плашат от звука.
           Друга била реакцията на литиевите соли (използват се за лечение на биполярна депресия) – след въвеждането им, страхът многократно нараснал.  Лития от своя страна блокирал ензимите, които предизвикват разрушаване на бета-катенина и съответно това довеждало до усилване ефекта от стимула. 
           Счита се, че бъдещи разработки, базиращи се на този експеримент, могат да бъда от полза при лечението на болестта на Алцхаймер и пост-травматичното стресово разстройство.

18.11.2011г.

Категория: Други
Прочетен: 3725 Коментари: 0 Гласове: 4

Психологично изследване.
Колебания на самооценката в течение на живота

         „С нарастването във възрастност хората започват все повече да се самоуважават, но точно във времето при излизане в пенсия, самооценката им започва рязко да спада”. Този извод е направен в обзор на Американската психологическа асоциация.  Изследвани са 3000 мъже и жени на възраст от 24 до 104 години. 
          Нормалната самооценка е пряко свързана с добро самочувствие, адекватно поведение, тревожност в норма, ниско ниво на депресия и като цяло с успехи в живота.  Един от основните въпроси, свързани със самооценката е: „Как измененията в самооценката влияят върху качеството на живот и здраве?”
          Оказва се, че младежите имат най-ниска самооценка, а хората в средна възрастност постепенно започват да уважават себе си повече.  Самооценката като правило достига своя пик около 60 години и след това тя започва да се снижава и то твърде рязко.
          В изследването са били анализирани : ниво на самоуважение; етническа принадлежност; ниво на образование; материални доходи; професионален статус; семейно положение; здравословно състояние; социална поддръжка и наличие на преживени стресогенни жизнени събития.  
          Средните резултати са показали, че жените имат по-ниска самооценка от мъжете, в продължение на по-голямата част от живота си, като във възрастта 80-90 години, нивото на самооценка между двата пола почти се изравнява.  Образованието, доходите, здравето и работата, имат незначително влияние върху самооценката, особено в по-късните възрастови фази.
          Канадски научни работници (Университета в Онтарио) са забелязали, че хората, които, намирайки се пред прага на пенсионирането си имат по-високи финансови доходи и добро здраве, като правило удържат стабилна висока самооценка в следващия период. Освен това, хората от всички възрасти, които са щастливи от своя партньор, в по-голяма степен са уверени в себе си и в съпружеската двойка се наблюдава едновременно снижаване на самооценката с напредване във възрастност.
          Разсъждавайки върху тези изводи, специалисти от Калифорнийския университет посочват, че средната възраст за повечето хора се явява периода на стабилна работа, времето на разцвет в семейния кръг и с любимия човек.  Именно по тази причина,  общото благополучие в средата на живота се асоциира с нормалната самооценка.   В по-късна възрастност човек изпитва сериозни изменения в своя социален статус, излизайки в пенсия, разделяйки се с членове на семейството и изпитвайки здравословни проблеми.  Паралелно с това, при хората в късна възрастност пада и нивото на самоуважение.

18.11.2011г.

Категория: Други
Прочетен: 3861 Коментари: 0 Гласове: 2

Психологично изследване.
Хората с маниакални тенденции са с по-големи шансове за
успехи, пари и слава
 

          При хората с маниакални тенденции или склонност към биполярност, шансовете за постигане на успехи, пари и слава са много по-големи.  Този извод е изведен на база резултати от проведено през 2011г. изследване в САЩ (Калифорнийски университет). Проучени са 103 лица, в т.ч. 27 с диагноза маниакална депресия или биполярно разстройство.  Става дума за разстройство на главния мозък, съпроводено със възникващи необичайни и драматични промени в настроението, енергичността и способността да се действа.
          На изследваните лица е била предложена анкета, която включва най-амбициозните им цели.  От тях се искало да покажат с най-голяма вероятност определени неща, които могат да се случат с тях, например, регулярно да се появяват на телевизионните екрани и да заработят 20 милиона долара и т.н. 
          „Ние наблюдавахме, че изследваните лица с маниакални симптоми, са проявявали през целия си живот влечение към огромни надежди за достигане на популярност и финансов успех” – отбелязва професор Шери Л. Джонсън от Калифорнийския университет.  Според Джонсън: „Даденият пример показва, че хората с маниакални или биполярни тенденции са склонни да се съсредоточават върху три ценности: успех, пари и слава”.
          В статия, публикувана в британското списание по клинична психология „Journal of Clinical Psychology”, Джонсън добавя: „Манията, характеризираща се с повишено настроение, скачащи мисли и голяма разговорчивост, е тясно свързана с вярата във важността на собствените постижения”.
          „Получените от нас резултати свидетелстват и за това, че манията за преследване с всички нейни недостатъци, е възможно също да се яви подбуда за поставяне на високи цели” – заключава професорът. 

18.11.2011г

Категория: Други
Прочетен: 3109 Коментари: 1 Гласове: 4

Разграничителни признаци между функционалното и
дисфункционалното семейството

 

          1.Признаци на дисфункционалното семейство
• Отричане на проблема и поддържане на „красива картинка” (всички охраняват тайните на семейството; поддържат фасада на благополучие; назовават семейството си пред другите, като „семейство мечта”; твърдят пред другите, че никога в семейството им не е имало противоречия, конфликти,скандали; привеждат доказателства, че „всички се обичат, помагат подкрепят”, като абсолютизират („винаги – никога”).
• Налице е вакум на интимност.
• Ригидни (непроменяеми, консервативно застойни) правила и роли.
• Конфликтни взаимоотношения.
• Недиференцирани „Аз”-ове на членовете на семейството („Ако мама е сърдита, то всички сме сърдити”).
• Границите между членовете на семейството или са прекалено дистантни или прекалено сближени и разделени от „невидими стени”.
• Склонност към поляризация на чувства и съждения (всичко е разделено или на много добре или на много зле,  на правилно и неправилно,  при това  някои от правилата си противоречат едно на друго).
• Затвореност на семейната система (твърди външни граници)  - семейството не желае да се вслушва в чуждо мнение и не разглежда конструктивно критиките по негов адрес.
• Абсолютизиране на волята и контрола.
• Неспособност за изразяване на чувства между членовете на семейството.
          Възпитателният процес в дисфункционалното семейство е подчинен на определени правила, някои от тях са:
           a/ Възрастните – господари на децата.
           б/ Само възрастните определят това, което е правилно и неправилно.   
           в/ Родителите поддържат емоционална дистанция с децата.  
           г/ Волята (мнението, желанията, интересите и пр.) на децата се приемат като упортство, което следва да бъде сломено и колкото се може по бързо.
           д/ Родителите се придържат към стратегии обобщени във фразите на трите „не”: „Не говори!”,  „Не чувствай!” и  „Не се доверявай!”.
           е/ Детето реагира на родителите си с гняв.
           Ако бъдат следвани тези правила, то в семейството се формират две групи:
           а/ Угнетители (родителите) – държат властта и абсолютния контрол;
          б/ Угнетени (децата) – подчинени, унижени, неразбрани, необичани, неподкрепени, лишени от право на глас. В тях се цени само едно – послушанието и изпълнителността.  Децата стават силно внушаеми, зависими и се превръщат в жертви. В по-късна възрастност ролите се разменят, като родителите надяват „маски” и играят ролята на жертви, като с това отново поставят децата си в състояние на зависимост. Сега от децата се иска да обгрижват родителите си.  Родителите силово експлоатират семейните митове за „вечна любов”, „безконфликтност”, „загриженост” между членовете на семейството. Заклеймява се всеки опит за промяна, изразяваща се в бунтарство и опит да се изземе властта от тях.
           Известно е, че всички родители етикират действията си по отношение на децата под флага „за тяхно добро”.  Приема се, че те като възрастни имат по-голям опит, повече знаят и знаят точно как.  Освен това, родителите не отчитат личностните особености на детето.  В този тип семейства възпитателни процес се нарича „одомошаване на детето”, като за идеал се приема създаването на „дете – подобие на родителите” си.  Семейството се приема като едно несломимо цяло и всички трябва да се държат „правилно”.  Ако детето не иска да следва правилата, то родителите привеждат в действие морален и физически натиск, усилват контрола, налагат ограничения и санкции.
           За повечето от децата това възпитание е психотравма, която те запомнят  за цял живот и вероятността самите те да се отнасят по подобен начин със своите деца е голяма.  Ако родителите се придържат неотклонно към този тип „правилно” възпитание, те със сигурност ще постигнат пълно послушание на детето.  За да осигури своята потребност от сигурност и защита, невръстното дете расте с вярата, че родителите са прави, добри и приема (изпълнява) всички изисквания на родителите си без критика.  Нищо не е в състояние да разубеди детето, че родителите му не са прави, че не са добри, че реално му вредят, отколкото му помагат.

          2.Признаци на функционалното семейство
         
Ако по отношение дисфункционалното семейство нещата са по-рабираеми и по-ясни, то по отношение на функционалното има трудности. От една страна, семейството може да бъде грижливо със своите членове, а от друга – в него може да не съществува взаимно внимание и чувство за близост.  Няма в света такова семейство, което постоянно да се намира в състояние на идеално равновесие. В семейството винаги текат процеси на по-голяма или по-малка свобода и зависимост.   Трудно е да се формулират универсални критерии, за това, как следва да изглежда здравото, функционално семейство – всеки случай е много индивидуален.  Всеки човек има собствена представа за нормално семейство.  Изведени са обаче някои по-общи признаци,  които очертават физиономията на нормалното семейство. Те са част от типологията и са изведени от специалисти, чрез наблюдения над семейства, в които не са били доловени признаци за нарушения, а съществуващите отношения са устройвали всички членове. 
          В този тип семейства съпрузите:
• взаимно се вслушват в мненията си;
• имат собствени чувства и мисли;
• обменят своите мисли и стигат до съгласие;
• обсъждат взаимно вземането на решения;
• без страх се съгласяват или не се съгласяват с другия;
• приспособяват се взаимно;
• спорят се за това, кое е „правилно” и „добро” за всеки един от тях;
• реализират общи решения само след обсъждане, корекция и взаимно съгласие;
• споделят своите болки, интереси, загуби, постижения, неуспехи, обиди, надежди, разнообразни потребности и желания;
• умеят да приемат с „да” благодарността, а „не” – леко, без обида;
• преминават от едни към други преживявания без фиксация и задръжки;
• отказват се взаимно от това, което е неизпълнимо;
• присмиват се над себе си;
• взаимно си влияят;
• поддържат интерес и влечение един към друг;
•  гордеят се с постиженията и съпреживяват неуспехите си взаимно;
• уважават суверенитета и се озовават на помощ тогава, когато изпитват болка;
• с търпение се отнасят към причудливи и новаторски идеи един на друг;
• мечтаят заедно.
           В здравото (функционалното) семейство, където членовете се познават добре, те сами чувстват кога трябва да се обединят и кога следва да бъдат разделени. Петгодишното дете със сигурност е по-зависимо от родителите си в сравнение петнадесетгодишния младеж.  В тези семейства функционират подвижни и гъвкави граници.  Членовете се събират заедно за да работят и за да се развличат.  В същото време не се налагат правила от типа „всички трябва да се държим както трябва”.  В здравото семейство царят здрав смисъл, солидарност, съгласуваност, отговорност и едновременно с това – уважение към суверенитета, интересите, желанията и чувствата на всеки.  В този тип семейства съществува една добра ритмичност и балансираност – от обединение и близост до отделяне и автономност.
           Когато в семейството всичко е наред, то членовете се намират в покой и леко отдалечение, но когато възникват трудности – стрес, болест и други усложнения – те взаимно си оказват силна поддръжка.  Членовете на семейството активизират формулата, наречена „семейна конференция” – форум, на който присъстват всички с еднаква тежест на гласовете, обсъждат своите проблеми, помагат си взаимно в изработване на решение, получават удовлетворение от общуването и без усилие отново се отделят в състояние на независимост и автономност.  Здравото семейство наподобява един добре съгласуван работещ екип.
           Превръщането на дисфункционалното семейство във функционално е доста трудно, но не и невъзможно. Кои са препятствията в този процес?
          На първо място, това е доста тежка работа.  Тежка не толкова за психотерапевта, а преди всичко за самите участници в процеса. Те трябва да преминат през болезнени преживявания, да се обучат да разрешават конфликти, да разбират партньора си и то не по двойки, а всички заедно.
           На второ място, съпрузите и семейството като цяло имат множество дефицити по отношение на изкуството наречено семеен живот.  За да се обучи (промени) едното поколение, то следва да се промени предишното.  Лошите навици, дезадаптивните поведенчески модели, недостатъците и пр. съществуващи в едно семейство (родителското), се предават автоматично на следващото. Те преминават от поколение в поколение, сякаш са „заразна” семейна болест или „фамилен порок”.   Доколко тези лоши навици ще бъдат „прехвърлени” в новото семейство, зависи от самите членове на това семейство (съпрузите). Ако те са достатъчно гъвкави, ако разполагат с достатъчно съпротивителни сили да се разграничат от родителското и от това доколко  самите съпрузи разчитат и се опират един на друг, зависи дали те ще създадат нови, по-адаптивни правила.
         На трето място, осъзнаването и разкриването на някои елементи от вътрешносемейните отношения по време на психотерапията са  много болезнени и носят непоносими преживявания.  От това, доколко членовете на семейството са готови да извадят „скелета от гардероба”, зависи дали те са готови за промяна.  На фамилните психотерапевтични сесии много често семейството заявява и посочва какъв е проблема на определен член на семейството, но когато бъдат запитани: „А Вие останалите готови ли сте да направите своята промяна?”, те обикновено отговарят – „А…., при нас всичко си е наред, няма какво да променяме!”

18.11.2011г.

Категория: Други
Прочетен: 4553 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3817291
Постинги: 2164
Коментари: 116
Гласове: 1309
Календар
«  Ноември, 2011  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930