Училищното насилие

           1.Емоционално и физическо насилие
          Училищното насилие е вид насилие, при което се премерват сили между учащите се или между учителите и учениците, а през последните двадесет години вече се наблюдава и феномена – насилие на ученици над педагози.  Училищното насилие е физическо и емоционално.
          Емоционалното насилие предизвиква у жертвите емоционално напрежение, преживява се като унижение и снижава самооценката. Ето някои видове емоционално насилие:
• необективни оценки, присмех, насмешки, унижение в присъствието на други деца, безконечни забележки, обидно обръщение, наименуване  с обидно име (прякор) и пр.;
• отказ от общуване с жертвата (отказ да се играе с детето, нежелание да се седи с него, да се разговаря с него, да не бъде канено на детски празници), отхвърляне, изолация;
         Физическото насилие се проявява в прилагането на физическа сила по отношение на ученика, на съученика, в резултат на което могат да последват физически травми.
          Към физическото насилие се отнасят: сбивания, увреждания, отнемане на вещи, напляскване, ръкопашни удари и др.  Обикновено физическото и емоционалното насилие се съпътстват. Насмешките и издевателството могат да продължат достатъчно дълго време, за да предизвикат в жертвата травмиращи преживявания.
Жертва може да се окаже всяко дете, но с най-голям риск са тези, които са физически по-слаби или се отличават от другите.  Най-често жертви на училищно насилие се явяват децата:
• с физически недостатъци – носещи очила, с увреждания на слуховия или двигателния апарат (например ДЦП), т.е. тези, които не са в състояние да се защитят;
• с особености в поведението – затворени, мълчаливи, странящи от другите деца или деца с импулсивно поведение;
• с особености във външността – с рижи коси, с лунички по лицето, със стърчащи настрани учи, криви крака, с особени форми на телесната конституция (пълнота или много слаби) и пр.
• с неразвити социални навици;
• изпитващи страх от училище – отсъствие на опит с живота в колектив (домашни деца);
• с болести – епилепсия, тикове и хиперкенеза, енуреза, енкопрез, нарушения на речта – дислалия, дисграфия (нарушения в писмената реч), дислекция (нарушения в четенето), дискалкулия (нарушени способности за смятане) и пр.
• с нисък интелект и затруднения в обучението;
Насилници обикновено са децата, които са били възпитани в условия на майчина депривация (лишени от достатъчно любов и грижи, с неформирана привързаност към родителите – деца от приюти, домове, отгледани от други родственици и пр.) са по-склонни към упражняване на насилие отколкото тези, които са били възпитани в нормални семейства. 

            2.Семействата, продуциращи ученици-насилници
          Установено е, че най-висока склонност към насилие имат децата, които са израснали в следните семейства (Olweus 1983):
 Непълни семейства. Детето, възпитано от един родител е по-склонно към прилагане на емоционално насилие по отношение на съучениците си.  При това, момичетата в тези семейства са с по-висок риск да приложат емоционално насилие в сравнение момчетата.
 Семейства, в които майката има негативно отношение към живота (негативен житейски опит).  Майките, които не се доверяват на своите деца и на училищния персонал, обикновено не желаят да сътрудничат на педагозите.  Тези майки не обсъждат и не конкретизират със своите деца техните прояви като насилници. Тези майки са склонни да оправдават насилието, като естествена реакция на общуване с „врага”.
 Властни и авторитарни семейства. Възпитанието в условия на доминираща хиперпротекция се характеризира с безусловно подчинение на волята на родителя. Децата от такива семейства често са потиснати, а училището и общуването с връстници се явява канал за вътрешно потискане на гнева и страха от родителите.
 Семейства, които се отличават с конфликтни взаимоотношения между родителите.  В семействата, в които възрастните често  конфликтуват (кавги, скандали, ругатни) и агресивно се самоутвърждават в присъствието на децата, представляват идеален модел за обучение на подрастващите.  Децата усвояват и по-късно прилагат в ежедневието в контактите си в училище тези способи за общуване, за разрешаване на конфликти, за справяне с една или друга ситуация.  По този начин, един и същ модел на поведение може да се предава от поколение на поколение, като семейно проклятие.  Сама по себе си, фрустриращата и тревожна атмосфера в семейството заставя детето да се защитава, да се държи агресивно.  В този тип семейства на практика отсъства взаимна поддръжка и близки отношения. Децата в семействата, в които се практикува насилие, оценяват насилническите ситуации по друг начин, в сравнение децата от другия тип семейства.  Например, дете, което е привикнало към насилническа комуникация – даване на заповеди, инструкции, повишен тон, повтаряне на искания, разговори на висок тон, заплахи и пр., оценяват това като нещо нормално. С други думи, те не виждат нищо особено както във виковете или побоите между връстници, така и по отношение на учителите към децата.
 Семейства с генетична предразположеност към насилие. При децата се наблюдава  различна генетична основа на толерантност (поносимост) на стрес.  Децата с ниска толерантност имат по-висока предразположеност към насилствени действия.
          Освен това, ниската успеваемост е също фактор за проява на насилие. Изследванията показват, че по-високите  бележки по учебните предмети е пряко свързана с по-висока самооценка.   За тези деца, за които успеваемостта в училище не е значима, този фактор в малка степен влияе върху самооценката. Те обикновено са ориентирани към друг терен за самоутвърждаване – спорт, извънучилищни мероприятия, походи и друг вид 
          Установено е, че за училищното насилие способстват още:
         а/ Равнодушие и безучастно отношение на педагозите.
         б/ Лош микроклимат в учителския колектив.
        в/ Анонимност в големите училища и отсъствие на широк избор от образователни учреждения.

          3.Влияние на училищното насилие върху детето
          Училищното насилие оказва върху детето пряко и косвено влияние.
         На първо място, продължителните училищни подигравки постепенно се отразяват негативно върху Аз-а на детето.  Със снижаването на самооценката, детето се чувства непрекъснато преследвано и „ловувано”. Такива деца по-късно в живота се опитват да избягват  по-близки, доверителни отношения с другите хора и имат затруднения с установяването и развитието на контакти.  Наблюдава се и обратния феномен – другите деца да отбягват да дружат с жертвата на насилие, тъй като се боят, че самите те могат да станат жертва, следвайки логиката:  „Какъвто е твоят приятел, такъв си и ти”. В резултат, жертвата вече изпитва и обективни затруднения да създаде контакти с другите, а същевременно отхвърлянето в училище нерядко се екстраполира върху другите сфери на социални отношения.  Такова дете и по-късно може да продължи да живее по „програмата на неудачника”.
            На второ място, ролята на жертва се явява причина за нисък статус в групата, за проблеми в училищната дейност и като цяло в поведението.   При този тип деца е по-висок риска от нервно-психични заболявания и поведенчески разстройства.  За жертвите на училищно насилие често са характерни невротичните разстройства, депресия, нарушения на съня и апетита, а в крайни случаи е възможно формирането на пост-травматичен синдром.
           На трето място, училищното насилие често предизвиква при децата нарушение в развитието на идентичността.  Продължителният стрес поражда чувство за безнадеждност и безизходност, което на свой ред се явява благоприятна основа за възникване мисли за суицид.

18.11.2011г.

Психологическо изследване.
Защо помним страховете си?

          Изследване, проведено от американски учени от „Ressler Emory University” в Атланта, обяснява защо нашата памет е склонна толкова дълго да запазва спомените от преживян страх.  Причината за това се крие в протеин, отговарящ за спомените от негативни ситуации, наречен „бета-катенин”.
          Действието на бета-катенина е било изпитано върху опитни мишки. Посредством слаби електрически разряди, учените са стимулирали слуховите рецептори на мишките и едновременно с това са подавали определен звук. Изследователите са установили, че слушайки един и същ звук, опитните животни по-късно изпадали в пълен паралич. 
          Изследователите извели извод, съгласно който, дълготрайните спомени, фиксирани в паметта, се явяват източник на страх.  В основата на този процес стои дейността на жлези, отговарящи за емоциите и следователно, също и за паметта. Отдавна е доказано, че най-трайните спомени се базират на най-силни емоции.   За изучаване действието на бета-катенина, учените инжектирали на мишките „съединяващ” протеина и литиеви соли.
           Бета-катенина е необходим на главния мозък, за да преобразува краткосрочната памет в дълготрайна.  И наистина, след като отделили (изолирали) протеина, само след два дни мишките „забравили” неприятната стимулация и престанали да се плашат от звука.
           Друга била реакцията на литиевите соли (използват се за лечение на биполярна депресия) – след въвеждането им, страхът многократно нараснал.  Лития от своя страна блокирал ензимите, които предизвикват разрушаване на бета-катенина и съответно това довеждало до усилване ефекта от стимула. 
           Счита се, че бъдещи разработки, базиращи се на този експеримент, могат да бъда от полза при лечението на болестта на Алцхаймер и пост-травматичното стресово разстройство.

18.11.2011г.

Психологично изследване.
Колебания на самооценката в течение на живота

         „С нарастването във възрастност хората започват все повече да се самоуважават, но точно във времето при излизане в пенсия, самооценката им започва рязко да спада”. Този извод е направен в обзор на Американската психологическа асоциация.  Изследвани са 3000 мъже и жени на възраст от 24 до 104 години. 
          Нормалната самооценка е пряко свързана с добро самочувствие, адекватно поведение, тревожност в норма, ниско ниво на депресия и като цяло с успехи в живота.  Един от основните въпроси, свързани със самооценката е: „Как измененията в самооценката влияят върху качеството на живот и здраве?”
          Оказва се, че младежите имат най-ниска самооценка, а хората в средна възрастност постепенно започват да уважават себе си повече.  Самооценката като правило достига своя пик около 60 години и след това тя започва да се снижава и то твърде рязко.
          В изследването са били анализирани : ниво на самоуважение; етническа принадлежност; ниво на образование; материални доходи; професионален статус; семейно положение; здравословно състояние; социална поддръжка и наличие на преживени стресогенни жизнени събития.  
          Средните резултати са показали, че жените имат по-ниска самооценка от мъжете, в продължение на по-голямата част от живота си, като във възрастта 80-90 години, нивото на самооценка между двата пола почти се изравнява.  Образованието, доходите, здравето и работата, имат незначително влияние върху самооценката, особено в по-късните възрастови фази.
          Канадски научни работници (Университета в Онтарио) са забелязали, че хората, които, намирайки се пред прага на пенсионирането си имат по-високи финансови доходи и добро здраве, като правило удържат стабилна висока самооценка в следващия период. Освен това, хората от всички възрасти, които са щастливи от своя партньор, в по-голяма степен са уверени в себе си и в съпружеската двойка се наблюдава едновременно снижаване на самооценката с напредване във възрастност.
          Разсъждавайки върху тези изводи, специалисти от Калифорнийския университет посочват, че средната възраст за повечето хора се явява периода на стабилна работа, времето на разцвет в семейния кръг и с любимия човек.  Именно по тази причина,  общото благополучие в средата на живота се асоциира с нормалната самооценка.   В по-късна възрастност човек изпитва сериозни изменения в своя социален статус, излизайки в пенсия, разделяйки се с членове на семейството и изпитвайки здравословни проблеми.  Паралелно с това, при хората в късна възрастност пада и нивото на самоуважение.

18.11.2011г.

Психологично изследване.
Хората с маниакални тенденции са с по-големи шансове за
успехи, пари и слава
 

          При хората с маниакални тенденции или склонност към биполярност, шансовете за постигане на успехи, пари и слава са много по-големи.  Този извод е изведен на база резултати от проведено през 2011г. изследване в САЩ (Калифорнийски университет). Проучени са 103 лица, в т.ч. 27 с диагноза маниакална депресия или биполярно разстройство.  Става дума за разстройство на главния мозък, съпроводено със възникващи необичайни и драматични промени в настроението, енергичността и способността да се действа.
          На изследваните лица е била предложена анкета, която включва най-амбициозните им цели.  От тях се искало да покажат с най-голяма вероятност определени неща, които могат да се случат с тях, например, регулярно да се появяват на телевизионните екрани и да заработят 20 милиона долара и т.н. 
          „Ние наблюдавахме, че изследваните лица с маниакални симптоми, са проявявали през целия си живот влечение към огромни надежди за достигане на популярност и финансов успех” – отбелязва професор Шери Л. Джонсън от Калифорнийския университет.  Според Джонсън: „Даденият пример показва, че хората с маниакални или биполярни тенденции са склонни да се съсредоточават върху три ценности: успех, пари и слава”.
          В статия, публикувана в британското списание по клинична психология „Journal of Clinical Psychology”, Джонсън добавя: „Манията, характеризираща се с повишено настроение, скачащи мисли и голяма разговорчивост, е тясно свързана с вярата във важността на собствените постижения”.
          „Получените от нас резултати свидетелстват и за това, че манията за преследване с всички нейни недостатъци, е възможно също да се яви подбуда за поставяне на високи цели” – заключава професорът. 

18.11.2011г

Разграничителни признаци между функционалното и
дисфункционалното семейството

          1.Признаци на дисфункционалното семейство
• Отричане на проблема и поддържане на „красива картинка” (всички охраняват тайните на семейството; поддържат фасада на благополучие; назовават семейството си пред другите, като „семейство мечта”; твърдят пред другите, че никога в семейството им не е имало противоречия, конфликти,скандали; привеждат доказателства, че „всички се обичат, помагат подкрепят”, като абсолютизират („винаги – никога”).
• Налице е вакум на интимност.
• Ригидни (непроменяеми, консервативно застойни) правила и роли.
• Конфликтни взаимоотношения.
• Недиференцирани „Аз”-ове на членовете на семейството („Ако мама е сърдита, то всички сме сърдити”).
• Границите между членовете на семейството или са прекалено дистантни или прекалено сближени и разделени от „невидими стени”.
• Склонност към поляризация на чувства и съждения (всичко е разделено или на много добре или на много зле,  на правилно и неправилно,  при това  някои от правилата си противоречат едно на друго).
• Затвореност на семейната система (твърди външни граници)  - семейството не желае да се вслушва в чуждо мнение и не разглежда конструктивно критиките по негов адрес.
• Абсолютизиране на волята и контрола.
• Неспособност за изразяване на чувства между членовете на семейството.
          Възпитателният процес в дисфункционалното семейство е подчинен на определени правила, някои от тях са:
           a/ Възрастните – господари на децата.
           б/ Само възрастните определят това, което е правилно и неправилно.   
           в/ Родителите поддържат емоционална дистанция с децата.  
           г/ Волята (мнението, желанията, интересите и пр.) на децата се приемат като упортство, което следва да бъде сломено и колкото се може по бързо.
           д/ Родителите се придържат към стратегии обобщени във фразите на трите „не”: „Не говори!”,  „Не чувствай!” и  „Не се доверявай!”.
           е/ Детето реагира на родителите си с гняв.
           Ако бъдат следвани тези правила, то в семейството се формират две групи:
           а/ Угнетители (родителите) – държат властта и абсолютния контрол;
          б/ Угнетени (децата) – подчинени, унижени, неразбрани, необичани, неподкрепени, лишени от право на глас. В тях се цени само едно – послушанието и изпълнителността.  Децата стават силно внушаеми, зависими и се превръщат в жертви. В по-късна възрастност ролите се разменят, като родителите надяват „маски” и играят ролята на жертви, като с това отново поставят децата си в състояние на зависимост. Сега от децата се иска да обгрижват родителите си.  Родителите силово експлоатират семейните митове за „вечна любов”, „безконфликтност”, „загриженост” между членовете на семейството. Заклеймява се всеки опит за промяна, изразяваща се в бунтарство и опит да се изземе властта от тях.
           Известно е, че всички родители етикират действията си по отношение на децата под флага „за тяхно добро”.  Приема се, че те като възрастни имат по-голям опит, повече знаят и знаят точно как.  Освен това, родителите не отчитат личностните особености на детето.  В този тип семейства възпитателни процес се нарича „одомошаване на детето”, като за идеал се приема създаването на „дете – подобие на родителите” си.  Семейството се приема като едно несломимо цяло и всички трябва да се държат „правилно”.  Ако детето не иска да следва правилата, то родителите привеждат в действие морален и физически натиск, усилват контрола, налагат ограничения и санкции.
           За повечето от децата това възпитание е психотравма, която те запомнят  за цял живот и вероятността самите те да се отнасят по подобен начин със своите деца е голяма.  Ако родителите се придържат неотклонно към този тип „правилно” възпитание, те със сигурност ще постигнат пълно послушание на детето.  За да осигури своята потребност от сигурност и защита, невръстното дете расте с вярата, че родителите са прави, добри и приема (изпълнява) всички изисквания на родителите си без критика.  Нищо не е в състояние да разубеди детето, че родителите му не са прави, че не са добри, че реално му вредят, отколкото му помагат.

          2.Признаци на функционалното семейство
          Ако по отношение дисфункционалното семейство нещата са по-рабираеми и по-ясни, то по отношение на функционалното има трудности. От една страна, семейството може да бъде грижливо със своите членове, а от друга – в него може да не съществува взаимно внимание и чувство за близост.  Няма в света такова семейство, което постоянно да се намира в състояние на идеално равновесие. В семейството винаги текат процеси на по-голяма или по-малка свобода и зависимост.   Трудно е да се формулират универсални критерии, за това, как следва да изглежда здравото, функционално семейство – всеки случай е много индивидуален.  Всеки човек има собствена представа за нормално семейство.  Изведени са обаче някои по-общи признаци,  които очертават физиономията на нормалното семейство. Те са част от типологията и са изведени от специалисти, чрез наблюдения над семейства, в които не са били доловени признаци за нарушения, а съществуващите отношения са устройвали всички членове. 
          В този тип семейства съпрузите:
• взаимно се вслушват в мненията си;
• имат собствени чувства и мисли;
• обменят своите мисли и стигат до съгласие;
• обсъждат взаимно вземането на решения;
• без страх се съгласяват или не се съгласяват с другия;
• приспособяват се взаимно;
• спорят се за това, кое е „правилно” и „добро” за всеки един от тях;
• реализират общи решения само след обсъждане, корекция и взаимно съгласие;
• споделят своите болки, интереси, загуби, постижения, неуспехи, обиди, надежди, разнообразни потребности и желания;
• умеят да приемат с „да” благодарността, а „не” – леко, без обида;
• преминават от едни към други преживявания без фиксация и задръжки;
• отказват се взаимно от това, което е неизпълнимо;
• присмиват се над себе си;
• взаимно си влияят;
• поддържат интерес и влечение един към друг;
•  гордеят се с постиженията и съпреживяват неуспехите си взаимно;
• уважават суверенитета и се озовават на помощ тогава, когато изпитват болка;
• с търпение се отнасят към причудливи и новаторски идеи един на друг;
• мечтаят заедно.
           В здравото (функционалното) семейство, където членовете се познават добре, те сами чувстват кога трябва да се обединят и кога следва да бъдат разделени. Петгодишното дете със сигурност е по-зависимо от родителите си в сравнение петнадесетгодишния младеж.  В тези семейства функционират подвижни и гъвкави граници.  Членовете се събират заедно за да работят и за да се развличат.  В същото време не се налагат правила от типа „всички трябва да се държим както трябва”.  В здравото семейство царят здрав смисъл, солидарност, съгласуваност, отговорност и едновременно с това – уважение към суверенитета, интересите, желанията и чувствата на всеки.  В този тип семейства съществува една добра ритмичност и балансираност – от обединение и близост до отделяне и автономност.
           Когато в семейството всичко е наред, то членовете се намират в покой и леко отдалечение, но когато възникват трудности – стрес, болест и други усложнения – те взаимно си оказват силна поддръжка.  Членовете на семейството активизират формулата, наречена „семейна конференция” – форум, на който присъстват всички с еднаква тежест на гласовете, обсъждат своите проблеми, помагат си взаимно в изработване на решение, получават удовлетворение от общуването и без усилие отново се отделят в състояние на независимост и автономност.  Здравото семейство наподобява един добре съгласуван работещ екип.
           Превръщането на дисфункционалното семейство във функционално е доста трудно, но не и невъзможно. Кои са препятствията в този процес?
          На първо място, това е доста тежка работа.  Тежка не толкова за психотерапевта, а преди всичко за самите участници в процеса. Те трябва да преминат през болезнени преживявания, да се обучат да разрешават конфликти, да разбират партньора си и то не по двойки, а всички заедно.
           На второ място, съпрузите и семейството като цяло имат множество дефицити по отношение на изкуството наречено семеен живот.  За да се обучи (промени) едното поколение, то следва да се промени предишното.  Лошите навици, дезадаптивните поведенчески модели, недостатъците и пр. съществуващи в едно семейство (родителското), се предават автоматично на следващото. Те преминават от поколение в поколение, сякаш са „заразна” семейна болест или „фамилен порок”.   Доколко тези лоши навици ще бъдат „прехвърлени” в новото семейство, зависи от самите членове на това семейство (съпрузите). Ако те са достатъчно гъвкави, ако разполагат с достатъчно съпротивителни сили да се разграничат от родителското и от това доколко  самите съпрузи разчитат и се опират един на друг, зависи дали те ще създадат нови, по-адаптивни правила.
         На трето място, осъзнаването и разкриването на някои елементи от вътрешносемейните отношения по време на психотерапията са  много болезнени и носят непоносими преживявания.  От това, доколко членовете на семейството са готови да извадят „скелета от гардероба”, зависи дали те са готови за промяна.  На фамилните психотерапевтични сесии много често семейството заявява и посочва какъв е проблема на определен член на семейството, но когато бъдат запитани: „А Вие останалите готови ли сте да направите своята промяна?”, те обикновено отговарят – „А…., при нас всичко си е наред, няма какво да променяме!”

18.11.2011г.

Въпросник за оценка на суициден риск

Цел: Експресна диагностика на суициден риск и разкриване нивото на сформираност на суицидните намерения. Предназначен за изследване на учащи от 8-11 клас. Позволява индивидуално и групово тестиране.
Описание: Тестът съдържа силно ограничен брой въпроси, тъй като е за експресна диагностика. Въпросите са формулирани по начин, който няма за цел прикриване намеренията на екзаминатора. Чрез прилагане на въпросника, психологът би получил не само количествени данни за намеренията, а по-скоро възможност да въведе лицето в режим на диалог.
Инструкция: Представяме Ви 29 твърдения. От Вас се иска да се запознаете внимателно с всяко едно от тях и да прецените, дали то се отнася за Вас. Ако сте съгласен с твърдението, отбележете в бланката за отговори „+”, ако не сте съгласен – „-”. Не пропускайте нито едно твърдение.
При действителни и видими сигнали за наличие на суицидни намерения, се прилага допълнителна инструкция:
Инструкция: Аз ще Ви чета едно по едно 29 твърдения, а Вие ще отбелязвате в бланката за отговори Вашия избор. Ако сте съгласен с твърдението, отбележете в бланката за отговори „+”, ако не сте съгласен – „-”.
Въпросник:
1. Вие се чувствате по-възбуден, отколкото другите хора.
2. Често Ви сполетяват мрачни мисли.
3. Вече не се надявате да постигнете желаното положение в живота.
4. В случай на неуспех, изпитвате затруднение да започнете отначало.
5.На Вас определено не Ви върви в живота.
6. Учебната дейност Ви е станала по-трудна, отколкото по-рано.
7. Повечето хора са по-доволни от живота си, в сравнение Вас.
8. Вие считате, че смъртта се явява изкупление на греховете.
9. Само зрелият човек може да вземе решение сам да напусне живота.
10.Понякога имате подтици към неудържим смях или плач.
11.Обикновено Вие сте по-мнителни към хората, които се отнасят с Вас по-дружелюбно, отколкото очаквате.
12.Считате себе си за обречен човек.
13.Малко са тези, които искрено се опитват да помогнат на другите, ако това е свързано с неудобство.
14. Имате впечатлението, че никой не Ви разбира.
15.Човекът, който въвежда другите в изкушение, оставяйки без надзор определено имущество е толкова виновен, колкото тези, които похищават това имущество.
16.В живота Ви не е имало такива неуспехи, за които може да кажете, че всичко безвъзвратно е свършило.
17.Обикновено Вие сте доволен от съдбата си.
18.Вие считате, че винаги трябва на време да се постави точка.
19.Във Вашият живот има хора, към които сте толкова привързани, че те биха могли да повлияят върху Ваши решения, дори да ги променят.
20.Когато Ви обиждат, Вие се стремите да докажете на другия, че постъпва неправилно.
21. Често Вие изпитвате притеснение от това, че нещо Ви възпира да говорите с другите.
22.Струва Ви се, че обстоятелствата, в които сте попаднали са изключително несправедливи.
23. Понякога Ви се струва, че сте направили нещо от лошо по-лошо.
24.Бъдещето Ви се оказва напълно безперспективно.
25.Повечето хора са способни да се доберат до изгода по нечестен път.
26.Бъдещето Ви се оказва твърде неясно, за да градите някакви планове.
27.Малко хора по света са преживели това, което сте изпитали наскоро Вие.
28.Вие сте склонни толкова силно да преживявате неприятностите, че мисълта за тях не може да излезе от главата Ви.
29.Често действате импулсивно, при първия порив.

Обработка на резултатите
По всяка от субскалите се събира сумата от положителни отговори. Общият бал се умножава по индекс за всяка скала. На база получените крайни резултати се правят изводи за конкретните фактори на суициден риск и нивото на сформираност на суицидни намерения. Освен количествената обработка, екзаминаторът следва да извърши и качествен анализ.

Ключ:

Субскали Номера на съжденията Индекс
Демонстративност 12, 14, 20, 22, 27 1, 2
Афективност 1, 10, 20, 23, 28, 29 1, 1
Уникалност 1, 12, 14, 22, 27 1, 2
Несъстоятелност 2, 3, 6, 7, 17 1, 5
Социален песимизъм 5, 11, 13, 15, 17, 22, 25 1
Преодоляване на културни бариери 8, 9, 18 2, 3
Максимализъм 4, 16 3, 2
Времена перспектива 2, 3, 12, 24, 26, 27 1, 1
Антисуицидален фактор 19, 21 3, 2

Съдържание на субскалите:
1. Демонстративност - Желание да привлече вниманието на обкръжаващите към своето нещастие, да получи съчувствие и разбиране. Следва да се разбира, като вътрешно преживяване, като апел, вик за помощ. От външни позиции се оценява като „шантаж”, „хистерично изразяване на сблъсъка с трудностите”. Най-трудния вариант за работа е с хора, които проявяват емоционална ригидност, която „отхвърля диалога с външния свят” .
2. Афективност – Доминантност на емоциите над интелектуалния контрол в оценката на ситуацията. Налице е готовност да се реагира на психотравмиращата ситуация непосредствено емоционално. В краен вариант може да се наблюдава афективна блокада на интелекта.
3. Уникалност – Възприемане на себе си, на ситуацията и вероятно на собствения си живот, като изключителни, нетипични за другите и следователно, изискващи нетипични и изключителни варианти за изход от тях, в частност, суицид. Уникалността се свързва тясно с феномена „непроницаемост” за опита, т.е. липса на умения да използва своя и чуждия опит.
4. Несъстоятелност – Отрицателна концепция за собствената си личност. Налични са представи и мисли за несъстоятелност, некомпетентност, ненужност, „изключеност” от света. Тази субскала може да бъде отнесена към представи за физическа, интелектуална, морална и други несъстоятелност. Несъстоятелността пряко е свързана със занижена самооценка и описва лицето като интрапунитивен радикал. Формулата на вътрешния диалог е: „Аз съм лош”.
5. Социален песимизъм – Наличие на отрицателна концепция за обкръжаващия свят. Възприемане света като враждебен, несъответстващ на представите за нормални и удовлетворяващи личността отношения. Социалният песимизъм е тясно свързан с екстрапунитивен стил на каузална атрибуция. Формулата на вътрешния монолог е: „Всички вие сте недостойни за мен!”.
6. Преодоляване на културни бариери – Култ към самоубийството. Търсене на културни ценности и норми, оправдаващи суицидното поведение и дори откриване в него елементи на привлекателност. Заимстване на суицидни модели на поведение от литературата, изкуството, историята и пр. източници. В краен вариант се наблюдава инверсия на ценностите за смърт и живот. При отсъствие на изразени пикове по другите скали, то това означава „екзистенция на смъртта”. Една от възможните вътрешни причини за култ към смъртта е довеждането до патологически максимализъм смисъла на фразата: „Този, който държи в ръцете собствената си съдба, той сам трябва да определи и края на своето съществуване”.
7. Максимализъм – Инфантилен максимализъм на ценностните нагласи. Разпространение във всички сфери на живота или съдържащи се локални конфликти в определена сфера. Невъзможност за компенсация. Афективна фиксация върху неуспехите. Индивидът се фиксира върху определени неадаптивни, незрели ценности (много често формирани в семейството или семейни митове), стреми се да ги постига или изисква от другите да покриват негови критерии. В резултат следва отчуждаване и отхвърляне от социалната група.
8. Временна перспектива – Невъзможност за конструиране и планиране на бъдещето, като последица от голямото натоварване в настоящата ситуация. Трансформация на чувства от неразрешимия проблем в глобален страх (генерализация) от неуспехи и поражения в бъдещето. Формулата на вътрешния монолог е: „Аз никога няма да …”
9. Антисуицидален фактор – Дори при висока изразеност на всички останали фактори, има фактор, който снижава глобалния суициден риск. Това е дълбокото разбиране за чувство за отговорност към близките, чувство за дълг. Това са представи за греховността на самоубийствения акт, възприемането му като антиестетическо его, страх от болка и физическо страдание. В определен смисъл това са обстоятелства, които разкриват наличния потенциал от предпоставки за психокорекционна работа.
 

Бланка с отговори

 

Номер на твърдението + / - Номер на твърдението + / -

1 16
2 17
3 18
4 19
5 20
6 21
7 22
8 23
9 24
10 25
11 26
12 27
13 28
14 29
15  

Методика за самооценка на тревожност, ригидност и екстравертност
(Д. Моудсли)

          Цел: Тестът е предназначен за изследване на тревожност, ригидност и екстравертност.
          Инструкция: Предлагаме Ви 35 твърдения. От Вас се иска, да прочетете внимателно всяко едно твърдение и да  отговорите с „да” – ако то се отнася за Вас или с „не” – ако не се отнася. Не пропускайте нито едно твърдение.
           Въпросник:
1.  Имате ли случаи, при които да се вълнувате толкова много от някакви мисли, че да не сте в състояние да стоите на едно място?
2. Понякога имате ли някаква „безполезна мисъл”, която непрекъснато Ви е в главата?
3. Бързо ли можете да бъдете убеден в нещо?
4. Считате ли, че на Вашата дума може да се разчита?
5. В състояние ли сте да забравите някакви дребни неприятности и да отидете да се веселите?
6. Имали ли сте случаи, при които сте вземали решения твърде късно?
7. Считате ли, че работата, която работите е нещо, разбиращо се от само себе си, нещо съвсем естествено?
8. Харесвате ли работа, която изисква значителна концентрация на вниманието?
9. Обичате ли да водите разговори за миналото си?
10.Трудно ли Ви е да забравите за Вашите служебни или лични ангажименти (задачи), дори и в най-оживената и интересна забава?
11. Преследват ли Ви мисли и образи, които Ви пречат да спите?
12.Когато сте зает със своята работа, интересувате ли се от работата на другите?
13. Често ли имате случаи, при които изпитвате необходимост да останете сам?
14.Считате ли се за щастлив човек?
15.Смущавате ли се от присъствието на лице от противоположния пол?
16.Тревожи ли Ви често чувство за вина?
17.Закъснявате ли понякога за среща или работа?
18.Трудно ли Ви е да превключите от една задача към друга?
19.Често ли се улавяте, че сте самотник?
20.Често ли прекарвате много време  със спомени за доброто минало?
21.Предпочитате ли да останете незабелязан по време на парти?
22.Вярно ли е, че сте човек, който трудно се изкушава?
23.Често ли чувствате неудовлетворение?
24.Склонен ли сте да довършите една работа, ако вече се е появила друга, много по-интересна?
25.Имате ли усещането, че работата Ви е въпрос на живот и смърт?
26.Трудно ли Ви е да се откажете от навик, който знаете, че не харесвате?
27.Обичате ли да размишлявате за своето минало?
28.Считате ли се за щастлив човек, на който всичко се случва с леснина?
29. Лесно ли се увличате в различни занимания и поводи? 
30.Склонен ли сте на бързи и решителни действия?
31.Винаги ли мислите след някаква постъпка, че бихте могли да реагирате по друг начин?
32.Леко ли преминавате от една работа към друга?
33.Случвало ли Ви се е понякога да имате усещане са самота?
34.Работите ли понякога така, сякаш от това зависи Вашия живот?
35.Можете ли бързо да преустановите заниманията си в една сфера и веднага да се захванете с  нещо друго?

          Обработка и интерпретация на резултатите
          а/ Скала „Тревожност” – определя се от сумата на баловете за:
         = отговори „да” на въпроси –  1, 2, 4, 10, 16, 23, 25, 29, 31, 34;
         = отговори „не” на въпроси –  5, 7, 14, 15, 17, 22, 28.
         Всеки отговор, съвпадащ с ключа се оценява с 1 бал.
         Формула: Т = Сума „да” + сума „не” * (60/17) + 20

         б/ Скала „Ригидност” – определя се от сумата на баловете за:
         = отговори „да” на въпроси –  18, 24, 26;
         = отговори „не” на въпроси –  3, 12, 32, 35.
         Всеки отговор, съвпадащ с ключа се оценява с 2 бала.
 
         в/ Скала „Екстравертност” – определя се от сумата на баловете за:
         = отговори „да” на въпроси –  6, 8, 9, 13, 19, 20, 21, 27, 33;
         = отговори „не” на въпроси –  30.
         Всеки отговор, съвпадащ с ключа се оценява с 2 бала.
         Формула: Р = Сума „да” + сума „не” * (60/20) + 20
        
        Забележка: Формулите са въведени за да нормират резултатите по трите скали относително една към друга.
        Максимален бал – 80
        = от 20 до 30 бала – ниско ниво на изразеност на показателя;
        = от 31 до 45 – средно ниво;
        = над 45 – високо ниво.

       17.11.2011г.

Методически препоръки за профилактика на суицид сред учащите-част 6

          6. Разкриване на стрес и суициден риск при учащи
          6.1. Разкриване признаци на стрес
        Всяка неочаквана и драматична промяна, влияеща върху поведението на подрастващия или детето, всяко внезапно и значително изменение в успеваемостта, посещенията в училище или поведението, следва да се приемат сериозно. Към тях се отнасят:
• Загуба на интерес към традиционни дейности.
• Внезапен спад в нивото на успеваемост.
• Необичайно снижение на активността, безволие, апатия.
• Влошаване поведението в училище, нарушения на дисциплината.
• Необясними или чести напускания на дома, пропускане на занятия.
• Увеличаване употребата на алкохол, наркотици, тютюнопушене.
• Инциденти, водещи до използване на правоохранителните органи, участие в конфликти и видим хаос в живота.
          Изброените признаци са характерни за учащите се, които видимо преживяват психологически или социален стрес. Именно при тях е възможно да възникнат мисли за самоубийство, които са способни да доведат до суицидни действия.
         Ако учител или училищния психолог забележи който и да е от посочените признаци, то следва да бъдат взети мерки за суицидна превенция, включваща цялостна оценка върху състоянието на ученика.
          6.2. Оценка на суицидния риск
          При оценяване суицидния риск педагозите следва да не забравят, че проблемът възниква винаги в компилация от причини и обстоятелства.
          а/ Предишни суицидни опити – Един от най-значимите рискови фактори се явява наличието на минал суициден опит. В стресова ситуация подрастващият е склонен да прибегне към подобни действия.
          б/ Депресия – Решението за поставяне на диагноза „депресия” следва да бъде взето от специалист (общопрактикуващ лекар, специалист-психиатър, психолог), но педагозите и други служители в образователната институция следва да познават разнообразието от симптоми на депресията.
          Трудността за определяне на депресията е свързана с това, че съществуват някои общи признаци, характерни както за естествения преходен стадий на подрастващата възраст, така и за самата депресия.  В процеса на съзряване на подрастващите често биват наблюдавани такива явления, като снижаване на самооценката, униние, нарушаване на вниманието, проблеми със  съня, физическа отпадналост. Аналогични симптоми са характерни и за депресията, но те не представляват повод за тревога, ако не нарастват по степен на тежест и не продължават дълго време.  В сравнение с възрастните, страдащи от депресия, младите пациенти проявяват тенденция към демонстриране  на симптомите, като най-силно са изразени продължителното хранене и спане.
          Депресивните мисли могат да се повлияят върху физическото здраве на подрастващите, но те отразяват нормален процес на развитие, ако  юношата (девойката) е силно погълнат от вземане на решение по екзистенциални въпроси. При това още веднъж следва да се подчертае, че аксиативните (оценъчните) мисли на младия човек се различават от тези на зрелия. Младите много често натоварват с по-голяма значимост определени факти, събития, ситуации и съответно по-дълбоко ги преживяват. Интензивността на суицидните мисли, тяхната дълбочина и продължителност, контекстът, в който те възникват и силата на фиксираност върху тях, са признаци, които отличават младия човек в състояние на суициден риск от здравия си връстник.
          в/ Натрупване на множество външни негативни ситуации  –  Външните негативни ситуации и събития в живота на младия човек рязко активизират суицидните мисли и увеличават суицидния риск. Младият човек е лишен от жизнен опит, той не разполага нито с достатъчно на брой, нито с достатъчно качествени стратегии за справяне с жизнените събития. Ето защо при наличие на натрупване на множество негативни жизнени ситуации, (напр. влошаване успеха в училище, физическо малтретиране в дома, негативно влияние на приятелска среда, употреба на алкохол, загуба на близък човек, дори една неуспяла връзка с момиче (момче) и пр.) е необходимо да се обърне специално внимание от страна на педагогическия състав, както и от специалистите в училището.

          7. Тактика при наличие на суициден случай в училище
         Идентификацията на юношите, преживели стрес и нуждаещи се от помощ обикновено не представлява особен проблем. Много по-трудно е да се вземе решение, как да се държим в отношенията с тези деца и подрастващи, демонстриращи суицидна тенденция.
         Много служители в училищата притежават способности за чувствено и уважително обръщение към учениците, изпитващи страдание и суицидни преживявания, но има и такива, които следва да формират такива умения.  При контактите със суицидни учащи трябва да се съблюдава баланс между дистанция и близост, между емпатия и уважение. 
          Установяването в учащите се на признаци за суицидна криза и оказването на помощ за нейното преодоляване, може да въведе самите учители и други училищни работници във вътрешен конфликт, тъй като те не притежават нужните навици, не разполагат с достатъчно време или дори се опасяват от сблъсък със собствени психологически проблеми.
          7.1. Обща превенция (до възникване на суицидни действия)
         Най-важния аспект на суицидалната превенция е установяването на детето и подрастващия, преживял стрес и/или предразположен към повишен суициден риск. За постигането на тази цел особено внимание трябва да се отдели на цялостната ситуация, в която се намират училищните служители и учениците и да се извърши корекция с помоща на описаните по-долу методи.
Много специалисти поддържат схващането, че пряко предоставяне на подрастрващите на сведения за проблемите на самоубийствата в тяхната възраст се явява нецелесъобразно. Според тях, вместо обсъждане на тази тема е по-добре да се промени подхода и да се насочат усилията към укрепване на психическото здраве като цяло.
         Преди всичко е важно да се осигури психологическото благополучие на училищния персонал. Обстановката в работата им  може да бъде психологически неблагоприятна, да носи в себе си заряд агресия, дори насилие.  По тази причина те се нуждаят от информационни материали, помагащи им да се ориентират в ситуацията и да приложат адекватни способи за реагиране на психическото напрежение или на възможна психическа дисфункция у себе си, при колегата или даден ученик.  Освен това, на тях им е необходима поддръжка, а при необходимост и лечение, което трябва да им бъде предоставено.  В случай, че на педагогът се наложи да обгрижва (съпровожда)  ученик във връзка с риск от суицид, н а него задължително следва да бъде предоставена постоянна психологическа, а при възможност и психотерапевтична подкрепа. .
          Положителната самооценка и чувство за собствено достойнство помагат на децата и подрастващите да избегнат емоционалните проблеми в училище, водещи ги до отчаяние или дават възможност успешно да преодолеят трудностите и травмиращите ситуации в живота.  Педагозите са длъжни да съдействат за изработване на положителна самооценка и самоуважение, да способстват за развитие и укрепване на чувството за идентичност у учениците.
Ефективна стратегия за превенция в тази насока е задължителното обучение в социални и други жизнени навици.  Курсът следва да включва формиране на навици за оказване на поддръжка на съучениците и приятелите, а също така и за развитие на умения в случай на необходимост да се обърнат за помощ към възрастните.  Освен това, системата за образование трябва да способства за развитието и укрепването на чувството за идентичност и всеки един учащ се.
          Децата и подрастващите трябва да бъдат учени на сериозно отношение към своите чувства и да бъдат поощрявани към искрен обмен на преживяванията си с родителите и с другите възрастни – учители, училищния лекар или медицинска сестра, приятели, спортния треньор и пр.
          В образователната система следва да бъдат използвани специални мерки за предотвратяване на заплахи и физическото насилие, на взаимната нетърпимост в училището или на неговата територия, да бъде създадена безопасна обстановка за всеки.  Ако в училищния клас или в друга организирана група има деца, които очевидно са отхвърлени, вечни аутсайдери, изолирани, то педагогът трябва да вземе мерки за тяхната интеграция в групата.
Задължително е изискването за разпространение сред учениците на всички възможни канали за оказване на психологическа помощ – телефони на доверието, на службата за неотложна психиатрична помощ, на училищния психолог, на социалните центрове и пр.
           7.2. Интервенция – мерки, които следва да се приложат при суициден риск
          При повечето случаи, при децата и подрастващите, преживели стрес и/или предразположени към риск от суицидно поведение, съществува още проблем с общуването, т.е. налице е неспособност или невъзможност за обсъждане с когото и да е възникналия проблем.  Ето защо с тези момичета и момчета на първо място трябва да се установи диалог.
        Първата стъпка при превенцията на самоубийството винаги се явява доверителното общуване.  Диалогът с лицето по време на суицидната криза е изключително важен.  Отсъствието на доверително общуване и обусловените от това нарушение на взаимодействия, водят до следните най-често срещани последици:
         • Възниква ситуация, при която мълчанието и нарастващото напрежение в отношенията не позволява да се направи нищо, което да е от полза за подрастващия.  Нерядко причина за отсъствието на диалог се явява погрешното схващане на възрастния, че обсъждането с детето на неговите суицидни мисли и коментари, може да провокира извършването на суициден акт.
            • Амбивалентни реакции на възрастните.  Много често сблъсъка на възрастните със суицидните коментари на детето, водят до изостряне на собствените им психологически конфликти.
            Психичното напрежение, възникващо в процеса на общуване със страдащото или суицидно дете, може да достигне висока интензивност и да бъде съпроводено с широк спектър емоционални реакции. В някои случаи при възрастните, намиращи се в контакт с такива деца се актуализират собствените им емоционални проблеми. Понякога подобни проблеми се оказват много сериозни за училищните служители. Възниква амбивалентност (нееднозначност) на чувствата – от една страна педагогът се стреми да помогне на страдащото дете, а от друга изпитва нежелание и неспособност да предприеме и приложи необходимите мерки, дори може да се стигне до отказ да обсъжда проблема.  С други думи, при нерешени лични травми в ранна възраст, сега педагогът може да се сблъска с тях, като използва защитни механизми, част от които са несъзнавани.
            • Възниква пряка или опосредствена агресия. Понякога дискомфорта, който изпитва възрастния се проявява в осъзната или несъзнавана агресия спрямо детето. В резултат възрастният реагира с вербална или невербална агресия в отношенията си със страдащото дете.
            • Важно е да се знае, че е изключително важно учителят да умее да води доверителната беседа с подрастващия по време на кризата. Диалогът трябва да съответства на ситуацията.  Той предполага признание преди всичко на самоценността на детето, на неговите потребности и изключва т. нар. дидактически подход (от позиция на по-старшия; по-възрастния).
           Децата и подрастващите, преживели стрес или подложени на риск за самоубийство, често могат да бъдат извънредно чувствителни към стила на общуване с другите хора. Младежите в ситуация на суицидна криза са особено чувствителни не само към този, който им говори, но и към това как им говори.
           Тази чувствителност може да бъде обусловена от факта, че в периода на възпитание е възможно да не бъдат изградени доверителни отношения между членовете на семейството или с връстниците. Тогава подрастващият не се радва на интереса на другите. Повишената чувствителност на суицидния подрастващ се проявява  както във вербалното, така и в невербалното общуване. При това, много повече информация носи невербалното общуване – „езика на жестовете”. Възрастните не бива да се обезкуражават от нежеланието на детето и подрастващият да разговаря с тях. Те трябва да помнят, че нагласата да се избягва контакта с тях много често се явява признак на недоверие.
         Възрастните могат да се сблъскат със стремежа на детето да ги отхвърли.  Всъщност, детето едновременно и ги отхвърля, и ги желае.  Суицидните деца и подрастващи показват изразена амбивалентност по отношение на това, дали да приемат предлаганата им помощ или да я отхвърлят, да продължат да живеят или да умрат.  Тази амбивалентност ясно се откроява в тяхното поведение. Те с лекота преминават от общуване, търсещо помощ към отхвърляне на тази помощ. По тази причина възрастните могат да допуснат грешки при интерпретацията на поведението на детето. Ето защо за постигане на необходимата резултатност от диалога, възрастният следва да проявява мекота и настойчивост, търпение и максимално  проявление на съчувствие и любов.
          Обучението на специални навици за общуване със суицидни подрастващи трябва да се осъществява в процеса на специализирани курсове с добиване на практически умения за подходящо общуване между учители и ученици и за осъзнаване и разбиране на суицидния риск.
          Ключова мярка за превенция на самоубийствата се явява процедурата по повишаване квалификацията на всички училищни служители, в компетенциите на които се включват провеждането на беседи с колегите и учащите се по въпросите на живота и смъртта, по темите за стреса, признаци за депресия и суицидно поведение, както и за повишаване нивото на знания за достъп до видовете психологическа поддръжка.  Това са най-вече психолозите и социалните педагози.
         Важни инструменти в профилактичната работа се явяват специалните ръководства по превенция на самоубийствата, в които ясно са формулирани целите и ограниченията, които трябва да се спазват.  Бързата, решителна, а при необходимост – властна, авторитетна интервенция към суицидния подрастващ може наистина да спаси неговия живот.
            Ефективността на медицинската служба за деца и подрастващи в плана на суицидната превенция е свързана с нейната достъпност. В никакъв случай медицинския персонал не бива да поставя върху името на деца и подрастващи със суицидни тенденции клеймо (стигма). Ако ученикът се намира в състояние на суицидна криза, персоналът трябва активно да го насочи и лично да го съпроводи до определеното медицинско учреждение, където да бъде повет от екип лекари, медицински сестри, психолози, социални работници и юристи (задачата на последните е свързана със защита правата на детето).  Подобно активно насочване на детето към медицинско учреждение не би му позволило да отклони общуването, което може да се случи, ако детето просто бъде изпратено само в медицинското заведение или самото искане за предоставяне компетентна помощ бъде изпратено по пощата.
            Различните форми на надзор, надеждно опазване на опасни медикаменти, на огнестрелно оръжие, химически вещества, взривни вещества и пр. в учебните заведения и в родителските домове, както и на други места, в които пребивават суицидните лица, се явяват важни мерки за спасяването на техния живот.  До колкото тези мерки  се явяват достатъчни и дълговременни за превенция на самоубийството, едновременно на детето трябва да се оказва непрекъсната психологическа поддръжка.
            7.3. Случай на извършен опит или реализирано самоубийство
Независимо от факта, че самоубийството е един акт на отчаяният и самотният индивид, той по принцип оказва много силно въздействие върху обкръжението.  По тази причина в училищата е необходимо да бъдат разработени специални инструкции, относно информирането на служителите (особено учителите), а също така учениците и техните родители, за извършен в училището опит за суицид или самоубийство.
Тези мерки са насочени към предотвратяване клъстеризацията на самоубийството, т.е. прояви на „ефекта заразяване”.  Този ефект се проявява в резултат на психологичната тенденция при суицидните деца и подрастващи, да подражават на деструктивните действия на хора, извършили самоубийство или суициден опит.  В случая е от значение да се установят всички ученици със суицидни тенденции, както в същия, така и в другите класове.  Суицидният клъстер може да обхване не само познаващите се, но и напълно непознати ученици, които никога не са се срещали със извършилият опит.
           Съучениците, работниците в училището и родителите следва тактично, но обективно да бъдат информирани за самоубийството или за опита, извършен от ученика, като започнат работа по преживяванията на останалите.
           Съществува една специална форма, създадена именно за работа с лица, станали случайни свидетели на трагични (силно стресиращи) събития – дебрифинг.  Ако в града или района има специалисти, владеещи  технологията за провеждане на дебрифинг, то задължително трябва да бъде потърсено съдействието им. Помоща следва да бъде насочена не само към учениците, но и към целия училищен персонал.
След извършване на опит за самоубийство, повечето от жертвите се нуждаят от медицинска помощ.  При някои от „неуспелите самоубийци” могат да се появят сериозни последици в резултат на деструктивното им поведение. По тази причина първата стъпка е да се възстанови физическото здраве, а след това лицето да бъде поето от психотерапевт.
           По данни от проведени изследвания, хората със суицидни наклонности избягват продължителната психотерапия.  Най-важната цел при намесата на психотерапевта е насочена към оказване на поддръжка за довеждане на лицето в несуицидно състояние на съзнанието и показване на по-ефективни методи (поведенчески стратегии) за преодоляване на стреса.  Изследванията показват, че около 30% от тези, които са направили неуспешен опит за суицид и не са били подложени на психотерапия, са се опитвали да извършат по-късно нов опит. Почти на половината е броя (16%) на тези, които са били подложени на психотерапевтично лечение  (Комер Дж. Р., 2001).

           8. Заключителни препоръки
         Самоубийството не е явление от типа „гръм от ясно небе”. Учащите се със суицидни тенденции много ясно предупреждават своето обкръжение за намеренията си и оставят достатъчно възможности за предприемане на адекватни мерки.
         Превенцията на самоубийствата в училище се явява за учителите и за останалите училищни работници, задача със стратегическа важност, за разрешаването на която е необходимо:
          • Своевременно установяване на учащите се, които са с личностни нарушения и осигуряване на тяхната психологическа поддръжка.
         • Създаване с децата и подрастващите на по-близки отношения по пътя на доверителните беседи с искрен стремеж да бъдат разбрани и да им се окаже помощ.
          • Облекчаване на душевните им страдания.
        • Проява на наблюдателност и умения за своевременно разпознаване на признаците за суицидни намерения, словесни послания или изменения в поведението им.
          • Оказване на помощ в учебната дейност на учениците с по-нисък успех.
        • Контрол върху посещаемостта на занятията и на друга обща дейност на учениците.
        • Дестигматизация на психични нарушения и разстройства (борба за преодоляване срама от тях),  предотвратяване употребата на алкохол и наркотици; своевременно насочване на учащите се към лечебни заведения.
          • Провеждане на мероприятия за ограничаване достъпа до възможни средства за самоубийство – токсични вещества и опасни медикаменти, пестициди, огнестрелно оръжие и пр.
         • Оказване помощ на училищния персонал за преодоляване на стреса на работното място. Диагностика и недопускане негативни последици на бърнаут (професионално изгаряне).

08.10.2011г.
 

Методически препоръки за профилактика на суицид сред учащите-част 4

 

          Някои особености, характерни за децата и подрастващите
        а/ Суицидните подрастващи приемат, че техните проблеми са сериозни, неразрешими и фатални.
        Различните хора разглеждат (оценяват) една и съща ситуация по различен начин.  За едни определена ситуация се оказва рутинна, а за други извънредна, определена като „края на света”. Различни са и оценките на младия все още незрял човек и тази на възрастния (например, неговия родител). Когато младият човек преживява дълбоко една неуспешна любов, страдайки за любимото момиче (момче), за родителя (възрастния) е лесно да заяви: „Какво толкова? Има толкова много други момичета (момчета)! Именно една такава неглижираща, повърхностна позиция на възрастния по отношение на толкова значим за младия човек проблем е погрешна и се тълкува от подрастващия като: „Те не ме разбират”, след което следва генерализация: „Никой не ме разбира!”. Последиците само от една такава родителска позиция могат да бъдат катастрофални, тъй като в много случаи младият човек от една страна е фрустриран, от друга, не знае как да постъпи (липсва му опит, необходима му е подкрепа), а от трета, могат да се добавят и други допълнително обременяващи обстоятелства.
         б/  Суицидът е последица не само от едно обстоятелство (причина, факт), а от множество.
         Обикновено суицидът е „последната капка, която прелива чашата на търпението на младия човек”.   С други думи, при работа със лица, имащи суицидни тенденции сравнително лесно може да се установи отключващият (провокиращият) фактор. Тази причина не се крие нито от суицидантът, нито от родителя, когато се касае за настъпила криза и за нуждата да се спасява подрастващия. Много по-трудно е да се проникне в дълбочина и да се разкрият всички онези, намиращи се назад в миналото „капки”, които са се натрупвали в живота на детето и подрастващия.
          Вземането на решение за самоубийство не е толкова лесно. То обикновено се предхожда от дълъг, мъчителен и изтощителен за младия  човек период. По време на тази борба на мотиви, младежът полага усилия и търси начини да се справи, отправя апели за подкрепа и помощ. Тези промени в поведението му следва да бъдат долавяни своевременно както от родителите, така и от училищния персонал.
          в/  Материалното и финансово благополучие не е гаранция за защита от самоубийство. Самоубийство може да извърши всеки млад човек.
          Предотвратяването на суицида би било сравнително лесно, ако има създаден еднотипен портрет на „суицидния подрастващ”, но за съжаление такъв не може да бъде даден.  Независимо от наличните статистически данни и резултати от изследвания, трудно може да бъде създадена с абсолютна увереност някаква типология.  Например, подрастващите, произхождащи в богати семейства за подложени на риск от суицид не по-малък от тези, изпитващи икономически затруднения.  Суицидни опити извършват не само ученици, които са изоставащи в учебния процес, но и млади хора, които нямат проблеми с  усвояването на учебния материал. 
          Суицидът се корени в преживяванията на младия човек, в неспособността му да се справи с определен проблем, в негативните оценки, които поставя на себе си и на другите. Суицидантът е лице, което само се поставя в порочен кръг, от който без чужда, компетентна помощ трудно може да излезе.
         г/  Колкото е по-добро настроението на суициданта, толкова е по-голяма опасността.
         Самоубийството при подрастващите, които вече са излезли веднъж от състояние на криза, впоследствие за другите се оказва напълно неочаквано. Повечето млади хора правят опити за самоубийство само веднъж в живота си, но има един много рисков период след този опит. Той обхваща времето от 80 до 100 дни, след първия опит.
        Обикновено след първия опит за самоубийство, в живота на подрастващия настъпва сериозна промяна, която се свързва с изменения на обкръжението към него.   
        Всички (приятели, роднини, родители, учители и пр.) го даряват с повишено внимание и по този начин в млади я човек възниква усещането, че е обичан.  Работата е там, че около три месеца след опита, обкръжението се връща към старите си модели на общуване с подрастващия. Всички се заемат със своите грижи и проблеми, снемат наблюдението и вниманието си от проблемната личност, оттеглят се в ежедневието си.  Обикновено обкръжението бива подведено от доброто състояние на младежа и подценява факта, че връщането на лицето със суицидни тенденции към нормален начин на живот става след много по-продължителен период. На второ място, ако лицето (и семейството)  не получи специализирана помощ, остава опасността след период на „затишие” всички заедно да се завърнат в онзи порочен кръг, който е довел до опита за самоубийство. 
        Понякога, за да преживее и окончателно да отстрани от себе си суицидните намерения, на младия човек са необходими по-малко от три месеца.  През този период обаче той може да разбере, че ситуацията не се е променила към по-добро (особено когато на лицето не е дадена алтернатива и то продължава да е  фиксирано върху  онова, което е станало причина за първия опит) – любимата девойка не се е завърнала при него; бележките в училище не са станали по-високи;  не е успял отново да вземе изпита;  пристрастеността към алкохола или наркотика е станала още по-силна; конфликтите с родителите отново са станали непоносими  и пр.  По този начин мисълта за ново самоубийство (за ново бягство) отново се завръща. Младият човек отново започва да планира самоунищожението си при това, с още по-голяма енергичност и упоритост.
         д/  Най-близкия приятел (приятелски кръг) може да предотврати самоубийството.
За много от младежите в описваната възраст значимостта на приятелския кръг е много по-голяма дори от тази на родителите и семейството, особено в случай, че проблемите идват от семейството.  От грижливия и любещ приятел зависи много.  Той наистина може да спаси потенциалния суицидант жив.  В тази възраст младият човек с по-голяма охота би споделил свои съкровени мисли и чувства с приятел, с връстник, отколкото с възрастен или родител. В този смисъл, ролята и значимостта на съучениците, изразяващи се във взаимопомощ, съчувствие, разбиране, доверие и пр. е от решаващо значение.

        4. Фактори-защити от проява на суицидно поведение
       Изследванията извеждат следните основни фактори осигурява защита от проява на суицидно поведение.
      (а) Характеристики на семейството:
= Емпатични, сърдечни отношения между членовете на семейството;
= Пълна подкрепа от членовете на семейството;
      (б) Когнитивен стил и личностни защитни фактори:
= Увереност в себе си, в своите сили, убеденост в способностите си за постижения и постигане на цели;
= Развити социални навици и удовлетворяващи социални контакти – умения за общуване с връстници и възрастни (афилиационни способности); умения да се обърне към другите и да потърси помощ при възникване на затруднения, например в учебната дейност; умения да потърси съвет от възрастните при необходимост от вземане на решения;
= Откритост към мненията и опита на другите (гъвкавост на мисленето);
= Откритост към всичко ново и способност към усвояване на нови знания;
= Културни и социално-демографски фактори – социална интеграция (участие в обществения живот, напр. в спортни мероприятия, членство в значими групи по интереси, клубове и пр.); добри, конструктивни и удовлетворяващи взаимоотношения с съучениците, с учителите и другите възрастни; готовност за приемане поддръжка от близки хора; ниво на информираност за науката психология и ролята на психотерапията за разрешаване на човешките проблеми, както и нагласа за контакти със специалисти в тази област;
 

Следва продължение - част 5

Методически препоръки за профилактика на суицид сред учащите-част 3

          3. Недооценка на проблема, митове и факти за суицида
          Често случаите на суицидно поведение при подрастващите се подценяват като се класифицират като случайни и непреднамерени. При анализите на успешните суицидни опити на младежи загинали от насилствена смърт могат да съществуват трудно различими прояви на автоагресивни тенденции и наклонности към риск. Смъртта на тези младежи наистина често е обусловена от непреднамерени действия, но всъщност тя се явява резултат от преднамерени постъпки, извършени под въздействието на болка и страдание.
         Темата за смъртта занимава детето още в доучилищна възраст, но в етапа на подрастващите и юношите тя се преживява много по-дълбоко, драматично и нееднозначно. Един от екзистенциалните проблеми, с който се сблъскват подрастващите е проблема за необратимостта на времето и края на живота, а следователно и с темата за смисъла на смъртта. При едни преживяванията за края на живота активизират ирационални тенденции, в т.ч. и суицидни. При други разбирането за собствената смърт подбужда мисли за ценността на живота, явява се мотив за самореализация, за създаване на амбициозни жизнени планове.  Като правило възрастните неглижират значимостта на преживяванията на подрастващите и същевременно избягват темата за своето остаряване и собствената си неизбежна смърт.  В рамките на училищната среда и образователните програми също тази тема стои незасегната – избягва се.  Много често педагозите негласно поддържат суеверната идея: „Нека говорим само позитивно, за да не привличаме и предизвикваме фатални събития”.  За образователната система сякаш не съществуват такива трагични събития като например водените войни, отнемащи хиляди млади човешки животи. В резултат на това поведение децата и юношите остават сами с темата за смъртта, респ. със своите преживявания.
          „Профилактиката на юношеските самоубийства се изразява не в избягване на конфликтните ситуации – това е невъзможно, а в създаването на такъв психологически климат, при който подрастващите да не се преживяват като непризнати, непълноценни и в самота” – пише Игор Кон (Кон И.С, 1989).
       Ромек предупреждава за възможните погрешни становища относно самоубийствата при юношите: „...а/ в юношеска възраст самоубийства извършват само психично болни и ненормални лица и б/ именно в юношеската възраст , в резултат на кризата на развитие индивидът придобива почти психопатологичен характер и в резултат на това самоубийствата са най-чести. Всъщност подрастващите и юношите извършват успешни самоубийства много по-рядко от възрастните.  Същевременно в сравнение с детската възраст, при която съзнателни самоубийства почти отсъстват, то след 13-тата година процентът им рязко нараства....” (Ромек В.Г., 2004).
        Отношението към проблема суицид на заинтересованите от неговото разрешаване хора – специалисти или роднини на потенциални суициданти, в значителна степен се градят върху митове.
Митове и факти за суицида
• Мит – Ако човек говори за самоубийство, то той прави това само за да привлече внимание към себе си.
• Рационализация – Аз също не бих имал нищо против вниманието на другите.
• Факт – Когато личността говори често за самоубийство, тя преживява болка и страдание и се стреми да разкрие тези свои преживявания пред значимите за нея хора.

• Мит – Самоубийствата се извършват без предупреждение
• Рационализация – Ако се сблъскам с подобна ситуация, то тогава ще трябва да предприема нещо.
• Факт –  Приблизително 8 от всеки 10 суицида са съпроводено от предупреждение към обкръжаващите за вероятното намерение.

• Мит – Самоубийството е наследствено явление.
• Рационализация – Значи то е фатално и не съществуват начини да бъде предотвратено.
• Факт – Този феномен не се предава по генетичен път – човек използва автоагресивни модели на поведение само ако те съществуват в семейството или най-близкото му значимо външно обкръжение.

• Мит – Самоубийството не се предава по генетичен път.
• Факт – Вярно е, че феноменът не е генетично предаван, но е верен факта, че социалната атмосфера, в която расте и се развива младия човек често остава непроменена през поколенията. Ако например рискови фактори като употреба на наркотици, алкохолизъм, конфликти, и пр. остават валидни в същия формат както при родител, извършил самоубийство, така и при потомството му, то вероятността младият човек да посегне на живота си е повишена. 

• Мит – Тези, които се самоубиват са психично болни.
• Рационализация – Мисля, че на душевноболните никой не може да помогне.
• Факт – Много от извършващите самоубийства не страдат от никакви душевни болести.

• Мит – Разговорите за самоубийството могат да способстват и подтикнат лицето към неговото извършване. По същият начин някои родители разглеждат темите за употребата на наркотици, сексуалните отношения и др., като считат, че с това биха изострили интереса на децата си към тях.
• Рационализация: По-добре е да избягвам тази неприятна и опасна тема.
• Факт: Разговорите за самоубийството не влияе върху причините, а може да стане първата крачка за получаване на информация. Нещо повече, при разговорите подрастващите биха получили възможност да говорят за това, да разкрият отношението си към смъртта и ценността на живота, биха споделили за проблемите си, биха получили информация за последиците за другите значими за тях хора. Когато човек назове и екстраполира мислите и преживяванията си пред другите, той получава възможност да се ‘вгледа” в тях, да ги анализира и оцени – активизират се цялата мненмична дейност.

• Мит – Ако човек в миналото е извършил суициден опит, то в бъдещето той не би го повторил.
• Рационализация – Мисля, че опасността е преминала и не бива ненужно да се безпокоя.
• Факт – Множество са случаите на повторение на суицидните опити с цел достигане на желания резултат.

• Мит – Извършващият самоубийство желае да умре.
• Рационализация – Страхувам се от смъртта и нейния ход не може да бъде спрян – не бива да се помага на желаещият да умре.
• Факт – Множество са случаите при които опита за самоубийство се оказва, че има смисъла на зов за помощ, а не убеденост в желанието да се лишиш от живот.

• Мит – Злоупотребата с алкохол и наркотици  няма отношение към самоубийството
• Рационализация  – Пиейки, аз не желая смъртта, а точно обратното.
• Факт –  Зависимостта от алкохола и наркотиците се явява рисков фактор за суицидно поведение.

• Мит – Ако човек е ангажиран с работа, той никога не би имал мисли за самоубийство.
• Факт – Невярно твърдение тъй като повечето от причините за самоубийствата възникват в резултат на конфликти и неуспехи, свързани с трудовата или учебната дейност.

• Мит – Различни материали в средствата за масова информация, разкриващи естеството и причините за възникването на суицида, способстват за неговото предотвратяване.
• Факт – За съжаление публичната информираност не е достатъчна за да пресече процеса на вземане на решение и извършване на суицид. Помоща и спасяването на суициданта може да се извърши с помоща на най-близките и от специалисти.

• Мит – Колкото е по-висок коефициентът на интелигентност, толкова е по-голяма вероятността човек да пристъпи към самоубийство.
• Факт – По данни от изследване на шведски учени, колкото по-висок е интелекта на младите хора, толкова по-малка е вероятността от решение да се лишат от живота си в сравнение с тези, които имат по-ниски показатели IQ. Например мъжете с ниски показатели извършват три пъти повече суициди в сравнение тези в същата възрастова група с по-висок IQ. В процеса на изследването са били наблюдавани 3000 млади шведски военнослужещи в продължение на 25 години.

• Мит – Суицидът представлява основната причина за самоубийствата сред младите хора.
• Факт – Самоубиството се явява „убиец №2” сред младежите на възраст от 15 до 20 години. „Убиец №1” са нещастните случаи, в т.ч. предозировка на наркотици, пътно-транспортни произшествия, падане от високи места, наранявания. По мнение на специалистите много от тези нещастни случаи наистина са били суициди, маскирани като нещастни инциденти. Смъртните случаи от този тип се приемат обикновено за суицид сам, ако лицето е оставило някаква информация за това.

• Мит – Като правило, суицидът не се извършва без предупреждение.
• Факт – Повечето от подрастващите, които решават да се самоубият предварително съобщават за своите намерения – говорят за смъртта, разказват за безизходна ситуация, споделят преживяванията си и проблемите си, правят намеци. Малко обаче разкриват точните си планове как точно ще изпълнят намерението си.

• Мит – Този, който говори за самоубийство, не го извършва.
• Факт – Повечето от младежите, които говорят за суицид не се шегуват, особено, ако тези предупреждения са многократни за дълги периоди от време и са свързани с коренна промяна на поведението по посока подготовка за самоубийство (оттегляне от външния свят; прекъсване на връзките с най-близките; раздяла с приятели; изготвяне на т. нар. „завещание” на любими вещи;). Всеки един предупредителен сигнал за суицид следва да се разглежда сериозно.

• Мит – Суицидът не може да се предотврати. Ако веднъж младият човек е взел решение за самоубийство, той ще прави опити дотогава, докато успее.
• Факт – Изследвания показват, че младите хора правят в повечето случаи само един опит за самоубийство, като най-критичен е периода в следващите от 24 до 72 часа, след опита. Данните сочат, че след оказана компетентна помощ, след този период броят на повторните опити рязко намалява.

• Мит –  Суицидантите са психически болни хора.
• Факт –  Като правило, подрастващите, които извършват опити за самоубийство не са психически болни. По скоро те се намират в състояние на криза, остър емоционален конфликт и в това състояние мислят за самоубийство. Много малко са случаите, при които сред младите хора се срещат лица със сериозни физически или химични нарушения на мозъчната дейност, във връзка с които те за дълги периоди от време имат усещане за неадекватност.
 

Следва продължение - част 4

Предупредителни сигнали за самоубийство и поведението на родителите
-част 4-

        11. Поведение на родителите и педагозите във взаимоотношенията с подрастващия.
        Ако родителите имат опасения за състоянието на детето или ако в семейството вече е имало суициден опит, то тогава следва да се предприемат мерки, които включват две  основни стратегии – постоянна работа за подобряване на вътрешносемейните взаимоотношения, повишаване на самооценката, повишаване нивото на самоуважение на детето, а също така и мерки за корекция на вътрешносемейната комуникация (общуването).
        11.1.Повишаване на самооценката
     Позитивната самооценка защитава подрастващият и младия човек от психологическия стрес и потиснатост, а също така помага за по-добро справяне със стресовите ситуации.  За да бъде повишена самооценката са препоръчителни следните подходи:
• В комуникацията с детето да се акцентира на неговите успехи и постижения, колкото и да са ограничени. Усещането за успешност, повишава увереността и укрепва вярата в бъдещето.
• Не бива да се оказва натиск върху подрастващия или да се поставят извънредно високи изисквания и претенции за все по-високи и по-високи резултати.
• Не бива да се оценява детето непрекъснато, да се съди прекалено строго, да се обвинява, да му се развива чувство за вина. Важно е да се укрепва самостоятелността и да се толерират онези сфери на дейност, в които детето се справя добре.
• Не бива да се правят сравнения! Сравняването на детето с други, по-успешни деца автоматично води до понижаване на самооценката и усилва чувството за безсилие и ненужност. Сравняването с други е пагубно дори тогава, когато родителите се опитват да дадат просто пример за подражание. Сравнения могат да се правят тогава, когато детето се е справило с определени трудности.
• Не е достатъчно родителите да казват, че обичат своето дете, нужно е те действително да го обичат. Съществува съществена разлика между това, когато детето чувства, че е обичано и това, да му казват непрекъснато колко много го обичат. Детето следва да се приеме такова, каквото е то.  Детето трябва да чувства, че е обичано не заради високите успехи или отлични оценки, а за това, че е дете на своите родители. 
       11.2. При съществуващ суициден риск или вече направен опит за суицид
      Много често, когато подрастващият или младежът се намира в състояние на стрес или суициден риск, а също и когато е бил направен опит за самоубийство, възниква един  тежък проблем – проблем в общуването, т.е. неспособност или невъзможност, да бъде обсъден проблема. Поради тази причина диалогът с детето се оказва безценен. 
        Първата стъпка при предупредителни сигнали (признаци) за самоубийство е, да се установят доверителни отношения на общуване.  Ако тези отношения не бъдат установени или всички опити се окажат неуспешни, то нарастващото напрежение между детето и родителите не би позволило да бъдат извършени каквито и да са полезни за него действия. Страхът у възрастните да не провокират суицидно поведение ги кара обикновено да се оттеглят от активна комуникация с детето и по този начин самите те го лишават от това, от което има нужда – комуникацията, подкрепата. Не е важно детето да чува, че родителите му го подкрепят, не е толкова важно дори то да вижда, че те правят нещо за да го подкрепят. Важно е детето да се преживява като подкрепено и общувайки, да показва това свое преживяване.
        Множество са случаите на самоубийства само поради факта, че на тези лица не е била предложена и не е оказана неотложната първа помощ и поддръжка. Да се окаже първа помощ на конкретния човек в състояние на суицидна криза не са нужни дълбоки познания в областта на медицината или психологията.  Трябва само да се прояви внимание към това, което човекът казва, да се приеме сериозно, да му се окаже поддръжка и да се потърси по-късно специализирана помощ.
        И така, основната задача на родителя е да встъпи в доверителни отношения с детето, за да може то да разкаже истината за това, какво всъщност мисли и преживява. Много важно е детето да бъде прието и диалогът да се води между равни.  Ако родителят действа като експерт, като учител, като специалист и се опитва целенасочено, праволинейно и от позицията на по-старшия да разреши проблема, то със сигурност детето ще се отдръпне.
        Провеждането на доверителни разговори и поддържането на такива отношения с детето не е лесна процедура, защото много често суицидния опит изостря в самите родители (учители) техни вътрешни конфликти и разкриват техни съществуващи проблеми.  Много рядко случаите на неразрешени емоционални проблеми на възрастните излизат на повърхността. Те обикновено са били изтласкани още в миналото в несъзнаваното. Поради тази причина родителят се намира в много конфликтна ситуация, от една страна той иска да помогне на детето, а от друга изпитва страхове да започне да води разговори на тема самоубийство. В резултат проблемът не се обсъжда и общуването не се получава.
        Освен това, самите възрастни ще открият, че детето отхвърля тяхната помощ. На практика то едновременно и желае и отхвърля (не се доверява, страхува се) помоща им. Поради това обстоятелство са необходими максимално внимание спрямо детето, толерантност и настойчивост, търпение и максимална проява на съчувствие и любов. Тези условия са крайно необходими за постигане на положителен резултат в диалога.
Понякога дискомфорта, който изпитват родителите от това, че кризисната ситуация изостря техните неразрешени проблеми, се проявява във вид на безсъзнателна агресия срещу детето.  Не бива да се забравя нещо много важно – когато подрастващият се намира в състояние на суицидна криза, той е особено чувствителен не само към това, което му се говори, но и към това, как се говори. 
        Поради тази причина родителят трябва да държи сметка на формата, под която поднася диалога. Дори при случаи, когато родителят просто не знае какво да каже, темпа на неговата реч, интонацията и други невербални сигнали са достатъчно ефективни за въздействие върху детето. 
        11.3. Практически препоръки
        Общуването е ключа за създаването на едно спокойно, открито, приемащо и неосъждащо  (без оценки) отношение.
• Позволете на детето да излее душата си, без да го прекъсвате! Проявете искрено и всеотдайно участие и интерес към причините,довели до опита или намерението за суицид. Не водете разпит! Поставяйте прости, открити въпроси («Какво се е случило?», «Какво е станало?») са по-малко плашещи, те не са толкова сложни, не са от типа «разследващи» въпроси и позволяват на детето да формулира по-лесно отговор, да каже това, което иска да каже.
• Вслушайте се основно в неговите чувства, а не следете просто фактите! Внимателно долавяйте това, което детето премълчава – то е толкова важно, колкото и това, което казва.  Не осъждайте чувствата му, не «забранявайте» на детето да преживее емоциите си, независимо какви са те – мъка, тъга, омраза, гняв и пр.  Когато чувствата бъдат проектирани по време на общуването и бъдат приети от родителя, те ще станат по-малко интензивни, а детето по-малко импулсивно и непредвидимо.  Изключително вредни са фрази от типа: «Престани да плачеш!», «Един истински мъж не се държи по този начин!», «Не съм знаел, че си такъв лигльо!», «Сама си виновна!», «Как смееш да ме обвиняваш!», «Ти нямаш ли чувство за вина!», «Аз те предупреждавах, че ще стане така, ти си виновен за всичко!», «Как може да причиняваш токова страдание на майка си!» и пр.
• Не прекъсвайте разказа на детето! Не сте длъжни и не бива да запълвате паузите на детето с Ваши думи. Детето трябва да бъде оставено да говори само, така, както то генерира мислите си – то трябва да бъде свободно в избора си какво, как и кога да изрази мислите и чувствата си.  Освен това паузите ще Ви позволят време да обмисляте казаното.
• Насочвайте разговора в периферията (настрани) от душевната болка, а не се целете в нея! В такива ситуации детето иска да разказва за много лични и болезнени неща, които трудно биха изслушали външни хора. Колкото повече човек разказва (открива) за своята загуба, за самотата си, за отхвърлеността, страданието и болката, толкова повече емоцията губи контрол върху него. Когато премине емоционалната инвазия, тогава на преден план излиза разума, размишленията, оценките.  Този мисловен процес е извънредно важен, защото никой, освен самият подрастващ не може да промени решението за самоубийството и да направи избор за живот, освен самия той.
• Постарайте се да видите и да почувствате ситуацията през очите на самото дете. Бъдете на негова страна! Не заемайте позиция на защитници на други хора, които в случая ситуативно са жертви (преживяват страдание) на подрастващия.
• Дайте възможност на сина или дъщерята да намерят свои собствени отговори, дори когато знаете и сте намерили най-добрия изход от ситуацията!  Вместо да предлагате на детето своето решение, по-добре е да задавате въпроси, с които да го насочвате към правилни отговор.  Детето само трябва да открие алтернативата, да е убедено в нея и да я приеме. 
• В някои случаи казусът е такъв, че такова решение, каквото иска детето просто няма. При такива ситуации родителят следва да оказва приятелска подкрепа, да изслушва детето, да бъде непрекъснато с него, да страда с него. В подобни ситуации родителите трябва да бъдат много търпеливи, а не да правят прибързани изводи за това, че вниманието, грижата, дори отделеното от тях време са отишли напразно. Когато човек се намира в състояние на преживяваща мъка, той не може лесно да се откъсне от нея. Това чувство за загуба е толкова силно, че то отключва мисли за обреченост, безизходност, фатализъм, безпомощност и пр. Някои родители, които не са способни да проявяват емпатия, които са импулсивни, консервативни и безчувствени, много лесно попадат в капана на своите мисли и се самооценяват като глупави или некомпетентни. Тогава за да излязат от това си състояние те правят най-погрешната стъпка – оттеглят се от детето и всъщност наистина го остават само.  Родителите не бива да забравят, че не е задължително в момента на суицидната криза да бъде намерено определено решение; да мислят, че тук и сега трябва да променят живота на детето. Задачата за промяната е задача на самото дете. Ето защо е необходимо повече доверие.
• Когато не знаете какво да кажете или направите, по-добре е да изчакате другия!

        11.4. Как не трябва да се води разговора?
• Твърде често да се прекъсва.
• Да се демонстрира, че казаното Ви шокира и да проявявате силни емоции.
• Да показвате, че нямате време.
• Да проявявате покровителствено отношение
• Да допускате неясноти в изказванията си.
• Да иронизирате или провокирате детето.

28.10.2011г