Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3816166 Постинги: 2163 Коментари: 116
Постинги в блога от 09.12.2017 г.
 

                 Упражнения за възприятие и фина моторика "Завърши рисунката"
                                                       (стимулен материал)

image


image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image




Категория: Други
Прочетен: 4345 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                                      Упражнения за четене "Открий думата от картинката"-   
                                                       стимулен материал за презентация
                                                                     

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image

image


Категория: Други
Прочетен: 1884 Коментари: 0 Гласове: 1
 


                               Когнитивни карти – принципи и метод за извличане.

                                                        (когнитивна психотерапия)

                                     (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

 

Когнитивни карти

а/ Принципи

Когнициите наподобяват елементи на мозайка.  Отделните парченца колкото и да са важни, не показват цялата картина. Ние виждаме композицията на нашите клиенти едва тогава, когато сложим всички части по местата им.  Клиентите повече реагират на историята и общите теми, а не на съставящите ги части.

б/ Метод

1.  Съставете от списъка от основни идеи на Вашия клиент когнитивна карта.  Това Вие може да направите, като вземете всяка една мисъл от списъка и я съпоставите с всички останали мисли.  Попитайте себе си и своя клиент: ”По какво са сходни тези мисли? Каква е разликата?”, Коя е първоначалната мисъл и коя следва след нея?”  например, ако в списъка има мисъл: „Аз съм покварен човек” и „Аз трябва да бъда съвършен”, то ясно се вижда как те са свързани. Опитите да стане съвършен могат да бъдат компенсация на чувство за непълноценност.  Чувството за непълноценност може да бъде резултат на неосъществени перфекционалистки стандарти.

2. Фиксирайте отношенията между мислите с помоща на графика или когнитивна карта.

3. След сеанса погледнете картата и нанесете всички възникнали изменения.  В случая може да се използва „Кубът на Некер” (Bradly & Petry, 1977).

image

Тази рисунка отразява принципа на действие на когнитивната карта.  Всяка една точка изобразява отделна мисъл, а съчетанието на осем от тях създават повърхностната стратегия.  При по внимателно разглеждане може да се стигне и до основата на този куб. Когнитивната карта не представя повърхностните патерни или отделни точки, а това което лежи в основата на куба. Човек реагира именно на основата на куба, а не на повърхностните точки.  Ето защо е важно да се отделя повече внимание върху общите патерни на убежденията, а не на тях като отделни елементи.

Хората имат различни емоционални проблеми, респективно различни когнитивни карти.

На база широки изследвания на различни проблеми на клиенти, когнитивно-преструктуриращите психотерапевти съставят карта (обърната пирамида – фиг. 3.1.).

Този тип когнитивна карта много често демонстрира, защо клиентите изпитват пристъпи на паника.

Много хора са израснали твърде предпазливо. Те са се научили да мислят, че светът е опасен и те са твърде слаби и безпомощни да се грижат за себе си. Под формата на компенсация те се опитват да контролират всичко - както външната среда, така и вътрешните си чувства - само тогава, когато мислят, че те ще бъдат безопасни. Това обяснение обаче практически няма как да работи, защото човек не са в състояние да контролират всичко и тогава при тях настъпва паническа атака.  Всеки път, когато се изправят пред ситуация, в която не чувстват, че е напълно под контрола им, дали пътуват с пътници в колата на някого, или седят на предния ред в църквата или изпитват силни емоции като удоволствие, гняв или тъга, те са обхванати от паника.  Колкото повече се опитват да се справят със страха си, толкова повече се страхуват. Тяхната когнитивна карта образува порочен кръг.

Други клиенти с други видове проблеми имат и други когнитивни карти. В зависимост от химичното вещество, което приемат например наркозависимите,  те често имат модел, подобен на показания на рис. 3.4.

В основата на своята когнитивна карта зависимите  отричат съществуването на проблеми с наркотичните вещества. Развити на тази осноива, техните убеждения стават парадоксални, те вярват, че могат да контролират злоупотребите си („Аз мога да спра след няколко бирени чаши“) и в същото време да не носят отговорност за това („Моето лошо детство ме кара да смъркам кокаин“).

в/ Коментарии:

Съществуват още много други типове когнитивни карти. Има ги за всеки от стотиците психологически проблеми и при всеки човек се срещат в различна вариация.  За терапевта е най-важно точно да състави карта от ключовите компоненти за всяка когниция на клиента.

г/ Допълнителна информация:

 

Понятието когнитивни карти е въведено от  Mс Mullin (Mс Mullin & Gilles, 1981, chapter 7). Много от когнитивните терапевти не използват този термин, а говорят за патерни когниции, свързани с различнитве клинични проблеми (Beck, Emery, & Greenberg, 1985; Beck, Freeman, & Associates, 1990; Dobson & Kendall, 1993; Ellis, 1996; Foy, 1992; Freeman & Reinecke, 1993). Юнг например игнорира схемите на клиентите в карти и използва „модел на концептуализирана схема” (Schema Conceptualisation Form, Young, 1992). Фримън и Датилио говорят за система SAEB, която представлява структурализирана схема на когниции и емоции, свързани с пристъпите на паника (Dattilio, 1998; Freeman & Dattilio, 1992).

image

image
Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 2945 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        Жизнени ориентири – принципи и метод за извличане.

                                                         (когнитивна психотерапия)

                                       (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

 

Жизнени ориентири.

а/ Принципи

От къде идват корените на убежденията? Според повечето клиенти, те възникват от големите, определящи жизненоважни събития, които се случват на всеки един от нас.  Било то смърт на родител, получена травма или хоспитализация, раждането на брат или сестра и т.н. – всички такива събития са критични за клиентите във формирането на тяхната личност. 

 Без значение за важността на тези събития, когнитивистите са наблюдавали, че централните идеи се създават не от този жизнен водовъртеж, а от малките и незначителни неща. Клиентът може да проследи как много от неговите проблеми се коренят в тривиални събития. Такива могат да бъдат например: фактът, че за рождения си ден клиентът не е получил подарък, който той е искал или когато детето не може да намери майка си в супермаркета, или по време на изпит, когато клиентът е забравил определен текст, или когато тя е била на танцова забава, а никой не я поканил дори за един танц.

Тривиалният опит може да бъде изпълнен с толкова сила и ригидност, че да преследва клиента през целия му живот. Някои теоретици твърдят, че тези малки събития така пронизват човешката душа, че те символично представляват някакви дълбоки, основополагащи конфликти.

Събитията се явяват съществени не поради това, че са се случили с клиента, а в резултат на това, какви изводи той е направил във връзка с тях. Той би могъл да се справи по-добре с такова травмиращо събитие като смъртта на баба му, ако мисли, че тя е преживяла един пълноценен, достоен, достатъчно дълъг живот и сега се намира на  добро място в небесата.  Той обаче може да не преживее така лесно скъсване на връзката с любимо момиче, ако я свръхидеализира и същевременно оценява себе си като недостоен, разглежда бъдещето си като враждебно, в което той не би имал втори шанс за близост с жена.  

Събитието става критично за клиента не от моща на случващото се, а в резултат на грубата сила на изводите, направени от клиента.  Умозаключенията на клиента за микроскопичните неща в неговия живот, могат да имат гигантски последици. Образно този процес може да се представи, сякаш човек ходи по една жизнена пътека и в един момент, спъвайки се в малко камъче, той поема по някакъв друг път. Тези изводи се превръщат в жизнени ориентири (life themes), които служат за карта и компас, водещи ги в живота.

б/ Метод

Тъй като за клиента жизнените ориентири и събития имат особена важност, когнитивният терапевт трябва да състави списък на най-значимите – не от страна на външния наблюдател, а от гледна точка на самия клиент – опита от неговия живот. Тук следва терапевтът да изготви три списъка: 10 критични събития от детството, 10 – от подрастващия период и 10 от зряла възраст.  Много подробно се обсъжда всяко събитие, като се обръща внимание на изводите на клиента за случилото се.  Ключът е атрибуцията на клиента: някои от клиентите правят неверни изводи години наред след случилото се, например, като си вменяват (приписват) определени роли, значения, качества.

Списък на критичните събития и жизнените ориентири.

1. Съставете списък от 30 на брой най-критични събития, случили се в живота на клиента.  От тях изберете не само негативни (смъртта на любимия човек) събития, но и други повратни точки, които могат да бъдат и позитивни (женитба или повишаване в длъжност) или случаи, които не представляват значение за страничния наблюдател.  Ако те са важни за клиента, задължително ги включете в избора. На Вас са необходими три списъка: 10 инцидента от детската възраст, 10 – от подрастващата и 10 – като възрастни.

2. Разгледайте събитията с термините „А” и „Се” (събитие – преживяване). Какво се е случило и какво е преживял клиентът?

3. След като сте събрали всичките 30 на брой „АС-инциденти”, опитайте се да намерите централното „В” за всяко от тях.  Кое е онова нещо, което клиентът си е казал, което толкова силно го е разстроило? Това не е тази мисъл, която в момента ще възпроизведе клиента, а онази, появилата се в онзи момент, неговите тогавашни мисли.  Изяснете до какви изводи за себе си, за другите и за света е направил той от това събитие?  Когато определяте „В”, не забравяйте да намерите различните типове убеждения: експектации, атрибуции, обозначения, самоинструктиране и т.н.

4. Сега се върнете към началото на списъка и преминете по него до края, обръщайте внимание при повторението на всяко „В”. Не бива да се забравя, че думите могат да се променят с времето. Детето може да каже: „Аз не съм добър, защото не умея да играя бейзбол!”, подрастващият: „Аз съм глупак, защото не мога да намеря симпатично момиче за приятелка!”, а възрастният:”Аз съм безполезен човек, защото в моята компания не мога да се изявя или винаги съм за подигравка” Думите могат да са различни, но съдържанието на мисълта е една и съща: „Аз съм непълноценен (неспособен, негоден, неприет, нехаресван, ненужен и т.н.)”. След тази стъпка съставете списък на убежденията.

5. Главен списък на идеите. В качеството на заключително упражнение, съберете убежденията на своя клиент и съставете основен списък на неговите идеи.  Този списък трябва да включва в себе си главните „В” на клиента, събрани от вас в процеса на работа.  В него следва да има не по-малко от 30 пункта, като е желателно да бъде колкото се може по-изчерпателен.

Поставете номерче на всяка мисъл и я запишете отделно. На този етап не се безпокойте за думите, можете по-късно да ги коригирате.  Единствената опасна грешка, която тук можете да допуснете е да не включите всички „В” на клиента си.  Тъй като те не могат да бъдат прекалено много, когато откриете повторения, ги зачертавайте.

На този списък ще се основава по-голямата част от консултационните Ви техники, които се прилагат в когнитивно-реконструиращата терапия.

Пример – 1:  С годините в хората се натрупват множество погрешни жизнени ориентири. Ето няколко примера:

„Алберт е ученик със среден успех в училище. Тази посредствена успеваемост висяла над него като тежко бреме, защото неговите по-големи брат и сестра били отлични ученици.  Особено много усилия той полагал по математика. До сега обаче той никога не бил получавал повече от 4 минус, но този път успял да постигне „4+” Когато получил бележника с оценката си, Алберт тръгнал към къщи за да покаже успеха на баща си.  Баща му се взрял в него и казал: „Добре сине. Сега ако ти се постараеш още повече, следващият път можеш да получиш отлична оценка”.  Това било всичко, което казал баща му.  От този „незначителен” случай Алберт направил няколко извода:

= „Ако ти не правиш всичко до съвършенство, по-добре е да не започваш да го правиш”;

= „За да бъдеш истински човек, трябва да бъдеш отличник”

= „Аз никога не бих могъл да бъда отличник във всичко, следователно аз никога не бих могъл да бъда истински човек”.

Пример – 2:

Да разгледаме случай с клиентка, която ще наречем Марина.  Тя е дошла на терапия поради страх да остане сама в къщи.  Тя била обхващана от ужас, всеки път когато се намирала сама.  В резултат тя започнала да колекционира приятели и се опитвала да натрупа толкова много, колкото и било необходимо , за да получи достатъчна поддръжка. Тя също се запасявала с кандидати за съпрузи,  страхувайки се да не бъдат прекъснати отношенията им, ако те не я харесат.  На вечерните срещи тя събирала всички свои приятели, те сядали един до друг на дивана и се гледали един друг.   

С Марина беше съставен списък на всички критични събития.  Тя не можа да намери пример за това, че родителите  й или някой друг я бил изоставил, както ние предполагахме.  Тя обаче намери и представи няколко малкозначими епизоди, които се случват почти с всяко дете: когато е била на 6 години тя боледувала от варицела и помни, че майка и седяла няколко нощи поред близо до леглото и; те живеели на оживена улица и баща й непрекъснато я предупреждавал, никога не я пресича сама, освен това родителите й не я пускали сама на вечерни партита, защото двете й по-големи сестри били забременели преди още да се омъжат.

Изводите от тези инциденти и сформираните от тях жизнени ориентири не били малозначителни.  От цели серии неголеми епизоди Марина построила следната жизнена философия:

= „Светът е много опасно място, а аз съм слаба и безпомощна”

= „За да бъда в безопасност ми е нужно, други хора трябва да бъдат около мен”

С тази философия тя никога не могла да си позволи да остане сама, а заради безопасността си се обграждала с колкото се може повече хора.

Тези два примера показват, че много от емоционалните проблеми възникват от един и същ източник – незначителни инциденти със значими изводи. Тези изводи започват да се натрупват и образуват жизнените ориентири на клиента.  С времето тези ориентири се превръщат в „пътна карта”, която клиентите използват за управление на своя жизнен опит. Ако ориентирите са неверни, те объркват курса и попадат на погрешното място.

 

в/ Коментари:

Намирането на жизнените ориентири на Вашия клиент е една от най-полезните и важни техники в когнитивната терапия.  Добре е да се отдели достатъчно време, за да бъде съставен пълен списък.  Този процес е много показателен за клиента, той започва да разбира, че невярно интерпретира много ситуации в своя живот, основаващи се на една и съща древна когнитивна грешка. 

Обикновено по-нататъшната работа с клиента продължава в посока изменение на тези жизнени ориентири.

г/ Допълнителна информация:

Жизнените ориентири отдавна са важни понятия в психологията. Обзор на работите на много ранни теоретици, като Е. Бърн (Berne, 1961, 1964), Е. Ериксън (Erickson, 1982) и Роси (Erickson & Rossi, 1981), могат да бъдат намерени в Csikszenmihalyi and Beattie (1979). По-късните разработки разкриват, че жизнените ориентири  и персоналните схеми могат да се формират при разрешаване на различни жизнени кризи, с които всеки човек се сблъсква Guidano (1991), Freeman (1993, 1994), Freeman, Simon, Beutler, and Arkowitz (1989).

= Един от главните разработчици на принципите на жизнените ориентири е Джефри Юнг. Той ги нарича схеми и създава терапия, концентрирана основно върху тези схеми – схема-центрирана терапия. Неговият подход още повече детайлизира областите на влияние и факторите за развитие на схемите. (Bricker, Young, & Flanagan, 1993; McGinn & Young, 1996; Young, 1992, 1994; Young, Beck & Weinberger, 1993; Young, & Rygh, 1994).

 

Източник: 

image

image

Категория: Други
Прочетен: 817 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                           Централни убеждения – принципи и метод за извличане.

                                                   (когнитивна психотерапия)

                                  (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

В своето зараждане когнитивната терапия се е наричала когнитивно-поведенческа, а под „В” са били разбирани индивидуалните скрити стимули, предизвикващи емоционални и поведенчески реакции. Опирайки се на бихевиоралните корени в терапията, нейните теоретици са разглеждали когнициите или като условни стимули, свързани с емоционалните реакции (класическа парадигма) или като отличителни стимули, свързани с поведението и подкреплението (оперантни теории).

Днес все по-рядко се чува за тези теории, когнициите представляват твърде големи групи, гещалт-патерни, схеми и способи за организация на мисленето, отколкото индивидуалните пускови механизми. В центъра на съвременната когнитивна терапия стои общата организация на когнициите на клиента, а не просто сбор от несвързани помежду си данни.  Сега акцентът се поставя върху творческото преобразуване на информацията, данни за това, как те събират сурова перцептивна и мнемическа информация, как вплитат в нея разкази, истории и патерни и как те създават собствения си понятиен свят.

Съществуват множество методи за изследване на когнитивните патерни, най-полезните от които ще бъдат изложени по-долу:

1. Централни убеждения

а/ Принципи

В основата на по-голямата част от емоционалните проблеми най-често се намира една централна идея. Това е крайъгълният камък, централната конструкция, която държи всички останали убеждения.  Тази централна нагласа може да касае много психологически проблеми на клиента.  Дори само няколко ключови нагласи могат да станат причина за всички неприятности на клиента.

Известно е, че убежденията на клиента образуват множество слоеве. Съществуват повърхностни убеждения и убеждения, лежащи под тях.  Тези когниции са свързани помежду си психологически.  Тази многопластовост може да бъде показана на клиента, като терапевтът нарисува една обърната пирамида.

На върха на пирамидата се намират повърхностните идеи – това са убеждения, които клиентът осъзнава и биват открити за другите. Ако запитате клиента си, за какво той мисли в момента, то той обикновено ще избере една от тези повърхностни идеи.  По-надолу в пирамидата се намират централни принципи или централни убеждения.  Те не могат да се видят при пръв поглед нито от клиента, нито от другите хора и именно за тяхното разкриване е необходима терапевтична работа.   Тези убеждения не е задължително да бъдат несъзнавани и не винаги е вярно, че клиентите се страхуват да ги открият  (това е справедливо да се каже само за една малка част от клиентите, въпреки, че терапевтите с психодинамична ориентация биха оспорили това). Някои от централните идеи на клиентите са толкова фундаментални и основополагащи, че клиентите могат просто да нямат представа, че ги притежават.  Образно казано, това е аналогично на рибата, която не знае нищо за водата, в която преминава целия й живот и никога не я е напускала.  Тя не знае,  въобще, че водата съществува.  По същия начин и човек не съзнава за съществуването на своите централни убеждения.  

image

б/ Метод

Успехът на цялата терапевтична работа зависи от това, дали терапевтът е открил верните централни убеждения на клиента си.

1.  Въведете клиента си в състояние на релаксация за около пет минути. Насочете вниманието му от външните към вътрешните събития.

2. Обърнете вниманието му към „А”. Нека той да си представи колкото може по-вълнуващо тази ситуация. Искайте от него да включи колкото се може повече усещания (зрителни, слухови, обонятелни, осезателни, вкусови, кинетични), за да може по-пълно и по-живо да си представи събитието „А”.

3. Когато той получи достатъчно ясна представа в ума си за „А”, преместете фокуса върху емоциите (Се). Какви емоции възникват в него, когато си представя събитието „А”?  Помолете клиента да не мисли за емоцията, а да я пусне сама да се прояви. Позволете му (дайте му възможност) да почувства преживяването.

4. Сега помолете клиента да се съсредоточи върху своите мисли. Попитайте го: „В този момент какво си казвате за „А”, че то да предизвика у Вас тези емоции?  Нека това да бъде първото възникване на мисъл в ума Ви”. Ако е необходимо прекъснете за кратко и запишете тези убеждения, а след това се върнете към мислената концентрация  (На този етап Вие се намирате в повърхностния слой на убежденията на клиента си)

5. Дръжте в ума на клиента си точно това убеждение и задайте въпрос от типа: „И какво от това?”  или  „Защо това е толкова важно, за да …?” продължавайте да задавате един и същ въпрос, докато не намерите ключовия отговор.  Много важно е да се чуват отговорите на клиента и да изчаквате докато мисълта не възникне в неговото въображение  (Ако решите, можете да записвате целия този процес, за да облекчите по-късно анализа на отговорите на клиента).

Пример:  В терапевтичния кабинет пристига 36 годишен мъж, бизнесмен, оплакващ се от силно безпокойство, стигащо до страх от публична изява пред голяма аудитория. Ето стъпките през, които са преминати различните степени за откриване на неговото централно „В”:

(1)  Ние помолихме клиента да се настани добре в креслото, да се отпусне и да насочи вниманието към себе си.

(2) Клиентът си представи, че се намира на катедра в лекционна зала, препълнена с експерти и специалисти, насочили вниманието си към него.  Той чува как те си шепнат, усеща уханието на варящо се кафе, осъзнава какво е това – слага ръце на катедрата и чува  и пращенето на акустичната система.

(3) Той се вслушва в себе си и първо забелязва напрежение и стягане в гърдите. Обхваща го страх.

(4) Когато се фокусира върху мислите си, първата, която му идва на ум е: „Те могат да не харесат представянето ми!”

(5) След това ние проведохме следния диалог:

Терапевт: И какво от това, че те няма да харесат речта Ви?

Клиент: Тогава не биха ме харесвали.

Терапевт: Какво значение има, ако те не Ви харесват?

Клиент: Ще ми бъде неприятно, ако те не ме харесват.

Терапевт: Защо ще Ви е неприятно?

Клиент: За да не се чувствам неприятно и зле, трябва всички да ме харесват.

Терапевт: Защо е нужно всички да Ви харесват?

Клиент: Защото аз самият не се харесвам и ми е необходимо да поддържам позитивни впечатления на другите за себе си.

„Аз самият не се харесвам” се оказва централна идея.  За да бъде избавен от страха от публични изяви, ние се обърнахме към това негово убеждение.

в/ Коментар:

Измъкването на централната идея не е лесен процес нито за терапевта, нито за клиента. Когато терапевтът задава един след друг въпросите си, върху клиента се оказва натиск тъй като сега, за първи път той е принуден да мисли, да произвежда отговори, въвлечен е в процес, който е непознат за него (той досега не е практикувал такъв модел на мисловна активност). Той никога до момента не си е задавал така настоятелно въпроси, отиващи в такава дълбочина. От терапевтът пък се изисква търпение, настойчивост и повишено внимание да следва процеса. В никакъв случай не бива да се отказва или задоволява с отговорите, или да прекратява процеса на питане. Сигнал за това, кога е стигнал до централната идея е моментът, в който клиентът повтори отговора си. Когато той направи това, терапевтът поставя още веднъж последния си въпрос, за да се убеди, че няма по-нататъшно развитие и е стигнал дъното на пирамидата.

Следва да се знае, че обикновено в клиента живеят серия от централни идеи и съответно набор от обърнати пирамиди.  Във всяка една ситуация „АС” могат да се активизират няколко пирамиди, предизвиквайки различни емоционални и поведенчески реакции.

Работата над изменение на убеждението, не започва веднага с централната идея. Тя е твърде отделена от непосредствено възприеманото от клиента и обикновено не се осъзнава. Тя здраво е свързана с интегралната мрежа на останалите централни идеи и поради това извличането и от тази преплетена мрежа не е лесно.  Обикновено когнитивните терапевти започват работа по пирамидата от нейната повърхност и засягат централната идея тогава, когато клиентът се научи да се връща към повърхността.  

г/ Допълнителна информация:

= Описаната по-горе техника се нарича „Стрелка насочена надолу” (Downward arrow technique) (Me Mullin & Giles, 1981, pp. 42-48), т.е. насочена към долните нива на обърнатата пирамида.

= Гуидано и Лиоти са известни с най-голям теоретичен принос в терапевтичната работа в областта на централните убеждения. Те го наричат „метафорично твърдо ядро” и го дефинират като, дълбоко, относително неоспоримо, подразбиращо се знание за себе си,  формирано в човек в продължение на години (Guidano & Liotti, 1983, p.66).  То е метафорично, защото не се основава нито на опит, нито на логика, нито на разсъждения и неговите корени са недоказуеми принципи (виж също. Guidano, 1987, 1991).

= Джудит Бек използва бланки за писмена работа за мониторинг при процеса за изменение на негативните централни идеи (J. Beck, 1995, 1998).

= Централните убеждения са главен компонент в теорията на Аарон Бек и свързаните с нея т. нар. „протосхеми” (Beck, 1996, pp. 11-15).

 

Източник: МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии: Пер. с англ. — СПб.: Речь, 2001.

image

image

Категория: Други
Прочетен: 1081 Коментари: 0 Гласове: 0
 

           Практически препоръки  при изготвяне на психичен статус на пациента

                                                                    (схема)

 

1.Оценката на психическото състояние започва с първата среща на лекаря с пациента и продължава по време на беседата по анамнеза (живот и болест) и наблюдението.

2.Психичния статус има описателно-информативен характер с достоверност на психологическия (психопатологичен) "портрет" и с позиция на клинична информация (т.е. оценки).

Забележка: Не трябва да се използват термини и готови определения на синдроми , така, както всичко, което е изложено в „статуса” трябва да бъде обективно изведено при възможна вероятност за по-нататъшно субективно тълкуване на получените данни.

3.Възможно е частично да се използват някои патопсихологични методики за изследване (основната роля тук принадлежи на психолога) с цел, обективизиране на оплаквания и отделни патопсихологични разстройства (например: тест за запаметяване на 10 думи на Лурия; скала за депресия на Бек или Хамилтън; интерпретация на поговорки и пословици (за интелект, мислене); други типове въпроси за определяне на общото образователно ниво и интелект, както и особеностите на мисленето.

4.Описание на психичен статус.

4.1.При постъпване (в отделението; кабинета) – кратки сведения, представени в дневника на медицинската сестра;

4.2.Беседа в кабинета (или сведения от наблюдение, ако състоянието не позволява провеждане на беседа в кабинета).  

4.3.Определяне на ясно или помрачено съзнание (ако е необходимо, диференциране на тези състояния). При отсъствие на съмнение за наличие на яснота ясно (непомрачено) съзнание, този раздел може да бъде пропуснат.

4.4.Външен вид: Степен на съответствие и състоятелност към възрастта на облекло, аксесоари, външен вид (прическа; грим; макияж и пр.), чистоплътност, опрятност на дрехите, мода.

4.5. Поведение: спокоен, раздразнителен, развълнуван (описание на характера), походка, поза (свободна, естествена/неестествена, фантастична (описание), принудителна, нелепа, еднообразна), други особености на моториката.

4.6.Особености на контакта: активни (пасивни), продуктивни (непродуктивни - описват се в това, което се проявява), заинтересовани, доброжелателни, враждебни, опозиционни, злобни, „негативистични”, формални и т.н.

4.7.Характер на изказванията (това е основната част на „композицията”, от която следват оценки за водещите и задължителни симптоми).

4.7.1. Тази част не трябва да се бърка с анамнезата на заболяването, която описва какво се е случило с пациента, тоест това, което той „казва”. В психичния статус се поставя акцент на отношението на болния към своите преживявания. По тази причина е уместно да се използват такива изрази, като „съобщава”, „информира”, „вярва”, „одобрява”, „поема”, „счита”, „по негово мнение”, „според него”, „убеден е”, „твърди”, „заявява”, „предполага” и др.  В този контекст, оценката трябва да отразява днешното мнение (усещанията му днес, в сегашно време, сегашните му преживявания) на болния за предходните събития.

4.7.2.Първо се описват сегашните преживявания, свързани с водещия (т.е. принадлежащ към определена група) синдром,  който е обусловил търсенето и обръщането към специалиста (и/или хоспитализация) и изисква основно „симптоматично” лечение.

Например: разстройство на настроението (понижено/повишено); халюцинаторни феномени; делирни преживявания (съдържание); психомоторна възбуда (ступор); патологични усещания; нарушения на паметта; повишена тревожна възбуда; и пр.

4.7.3.Описанието на водещия синдром трябва да бъде изчерпателно, т.е. да се използват не само данните от субективния самоотчет на пациента, но и да се включат уточнения, разясненията и допълненията, разкрити по време на разговора.

4.7.4.За максимална обективност и точност на описанието се препоръчва да се използват цитати (на пациента), които трябва да бъдат кратки и да отразяват само онези характеристики на речта (и думата) на пациента, които отразяват неговото състояние и не могат да бъдат заменени от други. 

Например: неологизми, парафазии, образни сравнения, специфични и характерни изрази и обрати, противоречия и т.н. Не е необходимо да се злоупотребява с цитати в случаите, когато изявлението по собствени думи не влияе на информативната значимост на тези изказвания. Изключения се явяват цитирания на по-дълги примери на речта в случаи на нарушаване на нейната целенасоченост, логическа и граматична структура (приплъзване, разноплановост, резоньорство).

Например: несвързаност (объркване) на речта при пациенти с разстроено съзнание; атиматична атаксия (атактично мислене) при шизофренични пациенти; маниакална (апрозектична) несвързаност на речта при маниакални пациенти;  несвързаност на речта при пациенти с различни форми на слабоумие и т.н.

4.7.6.Описание на допълнителните симптоми, т.е. закономерно срещащи се в рамките на определен синдром, но които може да отсъстват.

Например: понижена самооценка и суицидни мисли при депресивен синдром.

4.7.7.Описание на факултативни, зависещи патопластични факти („почва”, предразположеност), симптоми.

Например: изразени соматовегетативни разстройства с депресивен (субдепресивен) синдром;  както и фобии, сенсестопатии, обсесии в структурата на същия синдром.

4.8.Емоционални реакции

4.8.1.Реакцията на пациента към своите преживявания; уточняващи въпроси на специалиста; забележки; опити за корекция и др.

4.8.2.Други емоционални реакции (освен описаните прояви на афективно разстройство като водещ психопатологичен синдром - виж 4.7.2.).

4.8.2.1.Мимика (мимически реакции):  жива, богата, бедна, еднообразна, изразителна, маниерна, гримасничене, маскообразна, хипомимия, амимия, „замръзнала”.

4.8.2.2.Глас: тих, монотонен, сиелн (висок), изразителен, фриволен, модулиран и пр.

4.8.2.3.Вегетативни прояви: хиперемия, бледност, учестено дишане, пулс, изчервяване, хиперхидроза и др.

4.8.2.4.Изменения в емоционалното реагиране при споменаване на психотравмиращи ситуации, лица и други емоционални фактори.

4.8.2.5.Адекватност (съответствие) на емоционалните отговори за поддържане на разговора и характера на болезнените преживявания.

Например: отсъствие на прояви на страх или безпокойство при преживяване от пациентите на вербални халюцинации със заплашителен и застрашаващ характер.

4.8.2.6.Спазване от болния на дистанция и такт по време на разговора (беседата).

4.9. Реч: грамотна, примитивна, богата, бедна, логически хармонична (алогична и паралогична), целенасочена (с нарушаване на целенасочеността), грамматически правилна, (аграматична), свързана (несвързана), последователна (непоследователна), обстоятелствена, „затормозена” (вяла, мудна), ускорена по темп, многословна, „речеви напор”, внезапно спиране на речта, паузи, вискозност и т.н. Препоръчва се да се опишат по-ярки примери (цитати).

5. Не е задължително да се отбелязва, че в момента при пациентът не се наблюдават симптоми (няма доказателства) за някакво разстройство, тъй като в редица случаи това се приема като свидетелство, че специалистът  активно се опитва да идентифицира  (установи) друга (скрита) симптоматика, а също така симптоми, които пациентът не счита за проява на психично разстройство и по тази причина не ги съобщава.

По таи причина не трябва да се пише обобщено: например, „без продуктивна симптоматика”.  В тези случаи е най-добре да се отбележи, че именно специалистът не установява такава симптоматика (например, разстройство на възприятието – халюцинации и делир).

Напри­мер: „Бред и халюцинации не могат да бъдат идентифицирани (или не са идентифицирани).

Или „нарушение на паметта не е установено”.

Или: „памет в границите на възрастовата норма”.

Или: „интелектът съответства на полученото образование и начин на живот”.

6. Критика към болестта - активна (пасивна), пълна (непълна, частична), формална. Критика към отделните прояви на болестта (симптоми) при отсъствие на критика към болестта като цяло. Критика към болестта при отсъствие на критика към „промените в личността”.

Трябва да се помни, че в детайлното описание на такива феномени като „делир” и квалификации на синдрома като „делириум” не е подходящо да се отбелязва липсата на критика (към делириум), тъй като липсата на критика е един от водещите симптоми при  това разстройство на мисленето.

7. Динамиката на психическото състояние в процеса на разговора - нарастване на умората, подобряване на контакта (влошаване), увеличаване на подозренията, уединение, объркване, появяване на отсрочени, забавени, сложни, противоречиви отговори, злонамереност, агресивност или обратно, поява на усилен интерес, доверчивост, приветливост, приятелско отношение.

Заключение

При изготвяне на оценката използвайте описателен метод! Не трябва  (или само в екстремни случаи) да се използва психиатрична терминология, която квалифицира съществуващите разстройства в съответствие с разбирането на лекаря. Описателният метод прави историята на болестта по-обективен документ.

Желателно е да се използват по-прости изрази, избягване на метафори и образни сравнения. Може да се използват думи и изрази, употребявани от пациента, които точно характеризират състоянието му, като се означават с кавички. Но с това не трябва да се злоупотребява.

За написването на психичния статус, винаги се избира индивидуален план. Спазва се само определената последователност в представянето на клиничните прояви.

Описанието трябва да започне с разстройството, което се явява водещо и определя външния облик и поведението на пациента. Това е желателно да се отбележи първо. В по-нататъшното описание на психическото състояние могат да се използват два подхода. Първият се заключава в изложение на разстройството в реда, в който говори пациента. Вторият предвижда изложение на психопатологичните симптоми по групи.

 

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 5330 Коментари: 0 Гласове: 1
 

       Теоретични аспекти при формулировката на случай в училищната практика,

                   през призмата на „Теорията за привързаността на Джон Боулби.

                                       (в помощ на училищните психолози)

 

1.Приносът на основоположниците.

Джон Боулби (Bowlby) – основоположник за теорията на привързаността и неговия последовател Мери Ейнсуърт (Ainsworth), както и други - Cassidy, Crittenden, Durkin, Goldfarb, Fahlberg, Jacobsen, Kennel, Klaus, Main, Rutter, Schaffer, De Shateau, Spitz, доказват значимостта на привързаността и интерперсоналните отношения между детето и родителите, важността на формирания съюз между детето и възрастния, осигуряването на стабилност (продължителност) на отношенията и качество на комуникацията между детето и възрастния, за нормалното развитие на детето и развитието на неговата идентичност. 

Въведения от Боулби термин „привързаност” за установяване качеството на този съюз, връзката на детето с възрастния е многостранна. Как се формира привързаността и как тя функционира – все още се явява не до край разплетен този проблем. 

Хипотезата на Джон Боулби

Според автора, поведението на привързаност (плач, усмивка и пр.) се активизира в ситуации, при които детето чувства дискомфорт. Бебето демонстрира на майката своите потребности,  за да му помогне в тяхното удовлетворяване.  Ако майката интуитивно разпознае потребността, която стои в поведението на детето и я удовлетвори, детето се учи на доверие към майката. Когато усвои този патерн, по-нататък в бъдеще, то също така ще се обръща към нея за поддръжка и утеха.  Обаче, ако майката по някаква причина не може адекватно да отреагира на потребността на бебето, то получава опит за нечувствителност от страна на майката, тъй като тя не може да го утеши. В тази ситуация детето има две възможности: или да се утеши само, или да намери някакъв способ за да получи все пак необходимата подкрепа на майката.  Още бебето се наблюдават такива способи за овладяване на депресия, като сдържане на плача или обратно, неговото увеличение, усилване сигналите за безпокойство, пасивност, някои соматични прояви.  По този начин чувствителността на майката към сигналите на бебето, се явява основа за формиране на определени патерни на привързаност.

Според Вера Фелберг  (Fahlberg): „Привързаността и загубата се намират в сърцето на всички дейности по защита правата на детето”. Привързаност съществува и в света на животните, при които тя дава възможност за физическо оцеляване и осигуряване на сигурност.  В света на хората тя осигурява не само удовлетворение на базови потребности за развитие.  Междуличностните отношения се явяват основа за социализацията и интелектуалното развитие, те свързват  човека (детето) с другите хора и същевременно позволяват неговото отделяне, развитие като личност и сформиране на идентичност.  Привързаността ни прави хора – синове и дъщери, бащи и майки, братя и сестри, съпруги и съпрузи.

            Привързаността в обща форма може да се определи като „близка връзка между две лица, независеща от тяхното местонахождение и продължителност във времето, и служеща като източник на тяхната емоционална близост” (Фелберг).

Привързаността – това е стремеж към близост с друг човек и старание тази близост да бъде охранявана и запазена.  Дълбоките емоционални връзки със значимите хора служат за основа и източник на жизнени сили за всеки един от нас. За детето – жизнена необходимост в буквалния смисъл на думата: бебето оставено без емоционална топлота, може да умре, независимо, че се е родило нормално, а впоследствие като по-голямо дете, да се наруши процеса на неговото развитие.  Силната привързаност към родителя дава на детето възможност да развие базово доверие към света и положителна самооценка.

Корените на теорията за привързаността са в психоанализата на З.Фройд и в теорията за стадийното развитие на Ерик Ериксън, в теорията за вторичното подкрепление и социално научаване на Долард и Милер. Особено силно влияние има етологичния подход на К.Лоренц и Дюркан, разпространената идея на Лоренц за импринтинга при човека.  Дж. Боулби развива тези идеи и извежда схващане, съгласно което за психичното развитие на детето има повишена значимост положителните, топли емоционални взаимоотношения с майката. Резултати от наблюдения и клинични данни показват, че отсъствието или разрива на тези взаимоотношения, водят до сериозен дистрес и възникване на проблем, свързан с психичното развитие и поведение на детето.  Боулби е първия изследовател, който свързва развитието на привързаността с адаптацията и оцеляването на детето.

В рамките на етологията в качеството на механизъм, привързаността се разглежда като настъпили хормонални изменения в послеродовия период при майката ( Durkin, Klaus, Kennel ), което обуславя наличието на сензитивен период на ранна привързаност между бебето и майката, влияеща върху по-нататъшните отношения в диадата. 

За описание на тези отношения е въведен термина „бондинг” (bonding).  Тези изследвания са проведени от де Шато (De Shateau).  Следващите работи разглеждат влиянието на формираната привързаност не само като удовлетворяване от майката на базовите потребности на детето, но и висши потребности, такива като формирането на определени взаимоотношения, резултат от които е утвърждаването на привързаността  (Bowlby, Crittenden-Ainsworth). Авторите доказват, че най-важното условие за формиране привързаността на детето и на възрастния, е способността на възрастния да възприема всеки сигнал от детето и да реагира на него. Детето се привързва към този, който бързо и позитивно реагира на неговата активност и инициатива, а също така и встъпващ в общуване и отговарящ на когнитивните способности, и настроение на детето.  Необходими качества, способстващи за развитието на привързаност се явяват: нежното внимателно обръщение на възрастния, емпатия, поддръжка и успокояване.  Родителите към които детето се привързва, дават указанията си меко, доброжелателно, подчертават успехите и постиженията му (Ainsworth ).

Първичната привързаност е особено устойчива (Main, Jaconbsen) и се проявява във възрастния по-късно в живота му, като приемственост на емоционалните и поведенчески патерни в избора на партньор, в самовъзприятието и последващата самооценка, в отношението към работата, при развитието на депресии, в трудности в междуличностните отношения и пр. 

Доказано е, че качеството на привързаността може да се промени при изменение в качеството на взаимоотношенията с близки хора, като един и същ човек може да има множество патерни на привързаност (Durkin , Rutter).

В случай, че привързаността е сформирана, детето се развива нормално, учи се да различава своите чувства и чувствата на другите, мисли логично, развива социални връзки, развива съзнание, доверие към обкръжаващите, става уверено в себе си, по-добре се справя със стрес, по-малко завижда, не е податливо на страх, развива чувство за собствена значимост и проявява любов и нежност към другите (Fahlberg).

Семейството е средата, в която се формира привързаността, вън от семейството установяването на привързаност е затруднено.

Какво дава семейството на детето?

Стартова позиция се предоставя от тези възрастни, към които детето е привързано – ежедневния и постоянен контакт с тези възрастни.  Отношенията с тези хора могат да се променят в течение на живота, но те остават за цял живот.  Независимо от факта, че броят на тези хора не е голям, именно те осигуряват усещането за защитеност и безопасност, явяват се източник за развитие, предават опита си за преживяване на чувства, предоставят поддръжка в труден момент  и споделят радостта от успеха.  Привързаността предполага взаимност, но не винаги е така. Първичната привързаност, формирана в първите години от живота, ляга в основата на по-нататъшното развитие на детето и на самата привързаност.

2. Формиране на привързаност

Нарушения в привързаността могат да възникнат при нарушение на семейното функциониране, дисфункции на членове на семейството, при различни травмиращи ситуации. През 1978г. Мери Ейнсуърт описва в своята книга „Патерни на привързаност” 4 типа привързаност при бебето (впоследствие теорията и е развита от нейните ученици Мери Мейн, Джудит Касиди, Патриция Критенден и др.):

= Тип А – небезопасна привързаност избягващ тип;

= Тип В – надеждна безопасна привързаност;

= Тип С – небезопасна привързаност тревожно-съпротивяващ тип;

= Тип D – небезопасна привързаност дезорганизиран тип.

При загуба на обекта на привързаност (семейството, като формираща среда) в детето възниква разрив и нарушение на привързаността.

Съгласно класификацията на П.Критенден, при децата в дванадесетия месец може да се наблюдава отчетливо симулирано внимание и послушно поведение по отношение на майката и/или агресивно и безпомощно поведение – М.Мейн и колеги определят това поведение като „дезорганизиран тип”.

Мери Ейнсуърт предлага метод, наречен „Непозната ситуация”, която позволява да се оцени качеството на отношението на привързаност между майката и детето. Същността на метода е в това, че детето се поставя в условия на лек стрес (поведението на хората, в т.ч. когнитивните процеси се активизира в пъти при стресова ситуация). Тази ситуация се създава с помощта на две раздели и две съединявания между майката и детето, както и с кратковременно присъствие в стаята на непозната за детето жена. По време на експеримента се изследва динамиката в поведението на детето – как реагира то при всеки от тези случаи. На тази основа се правят изводи за това, какви способи за саморегулация прилага то за справяне и има ли определени нарушения в качеството на привързаност.

Мери Ейнсуърт прави следната класификация на типовете нарушения на привързаността:

а/ Негативна (невротична) привързаност – детето постоянно «вкопчено» за родителя, търси «негативно» внимание, провокира родителя към наказание и се старае да го дразни. Появява се в резултат както на пренебрежение, така и на хиперопека.

б/ Амбивалентна привързаност – детето постоянно демонстрира двойствено отношение към близкия възрастен: „привързаност-отхвърляне”, то се „залепва”, нагрубява и бяга. В тези случаи разликите в обръщението се представят често като полутонове и отсъстват компромиси, а самото дете не може да обясни своето поведение и явно страда от него.  Характерна е за деца, чийто родители са били непоследователни и истерични: ту са ласкаели, ту са избухвали и наказвали детето – правили са и едното и другото бурно, крайно, силно и без обективни причини и по този начин са лишили детето от възможността да разбере логиката и последователността на тяхното поведение и да се приспособи към него.

в/ Избягваща привързаност – детето е мрачно, затворено, не допуска доверителни отношения с възрастни и деца, но може и иска да проявява любов към животни.  Основен мотив – „не се доверявай на никого”.  Появява се в случай, че детето много болезнено е преживяло разрив в отношенията с близки възрастни без да изрази мъката си, детето е «останало» в нея; или ако разривът се възприема  като „предателство”, а възрастните – като „злоупотребили” с детското доверие и своята сила.

г/ Дезорганизирана привързаност – при нея децата се научават да оцеляват, като нарушават всякакви правила и граници на човешките отношения; отказват се от привързаност в полза на силата:  те не желаят да бъдат обичани от другите, те желаят да се страхуват другите от тях. Характерно за тези деца е, че са подложени систематично на жестоко общуване и насилие, и никога не са правили опит за привързаност.

В рамките на клиничната психиатрия на ранната възраст, има изведени критерии за разстройство на привързаността (МКБ-10). Възникване на разстройство на привързаността е възможно в 8-месечна възраст.  Към патологията се отнася двойствения тип привързаност – небезопасна привързаност тревожно-съпротивяващ тип.  Небезопасната привързаност избягващ тип се разглежда като условно патологична.

Изведени са два вида разстройства на привързаността:

= реактивно (избягващ тип);

= възбудно (негативен, невротичен тип)

Тези изкривявания на привързаността водят до социално-личностни разстройства, затрудняват училищната адаптация, междуличностните отношения, установяването на емоционална връзка в своето семейство.

Различни изследователи показват негативното влияние както на краткосрочната, така и да дългосрочната раздяла с майката за по-нататъшното развитие на детето (Анна Фройд, Rutter, Fahlberg , Bowlby и др.).

При адекватна бърза замяна  на майката с друг близък човек (друга фигура на привързаност) последиците могат да бъдат омекотени и туширани. В същото време други фактори – осиновяване, поемане на грижите от приемно семейство, настаняване в болнично заведение, настаняване в приют и  последваща депривация,  могат да усилят негативните последици за детето и да повлияят на по-нататъшното му психично развитие (Goldfarb, Dunn, Spitz).

Дж. Ротър доказва, че раздялата с майката се явява рисков фактор, но не определя пълната перспектива за социално-личностно развитие.  Преодоляването на нарушенията в привързаността при деца, които никога не са правили опит за привързаност, не може да се осъществи по естествен път просто само по себе си, по пътя на настаняване детето в новото му семейство - приемно семейство, осиновители (Durkin, Frieberg).

Вера Фелберг  отделя три способа за „пробуждане” и формиране на привързаност у децата, които са загубили или не са били привързани:

а/ Цикъл на възбуждане-релаксация – потребност – изразяване на протест – удовлетворяване на потребности – успокоение – нова потребност и т.н.

б/ Цикъл на позитивно взаимодействие – родителят инициира стимулиращо взаимодействие с детето – детето откликва положително и т.н.)

в/ Цикъл на активно търсене помощ от вън  – родителят се обръща към различни организации, където той може да получи помощ за лечение, обучение в съвместни игри, досуге и пр.

Първият цикъл се инициира от самото дете, което заявява своите потребности, а при втория е нужна инициативата както на детето, така и на възрастния.  Последният способ обединява детето и възрастния в процес на общо взаимодействие с обкръжението. Във всеки случай от заместващият родител се изисква да проявява безусловна „настойчивост” в опитите за установяване на емоционален контакт с детето и неговото запазване – не само „ухажване” на детето, но и поддръжка, проява на емпатия при изразяване от детето на чувства и накрая, физическо успокоение. Готовността на заместващия родител да дава емоционална топлота и да приема детето такова каквото е, се явява определящо за постигане на успех във формирането на привързаност към новото му семейство.  Включването на детето в новото семейство означава въвличането му в неговите ритуали и обичаи, които могат да се различават от неговите собствени.  Качеството на отношенията с другите членове на семейството и тяхната готовност да приемат детето, както и емоционалната им откритост, са необходими фактори за формиране на привързаност. Най-важният фактор обаче се явява интеграцията на привързаността – предишни и нововъзникнали структури на отношение на детето към своето минало и родители. Понякога семейството не е в състояние да се справи с този проблем и тогава се налага помощта на специализираните служби.

                                                                   *   *   *

Ролята на помагащият специалист, който е в състояние да оцени степента на неблагополучие е особено важна.  Не всички практикуващи специалисти (педагози, социални работници, възпитатели) обаче е нужно да бъдат експерти по оценка на патерните на привързаност, но те трябва да имат информация за това, какви са признаците за неблагополучие и да разбират, че зад тези признаци се крият определени стратегии на привързаност, които влияят върху поведението на детето.  На явните признаци за неблагополучие (агресивно поведение, постоянен плач и пр.) навярно всички обръщат внимание, но е възможно да не идентифицират например, едно безпорядъчно дружелюбие, което също се явява признак за психологическо неблагополучие на детето – то остава скрито за родителите и за много специалисти-психолози. Безпорядъчното дружелюбие е свойствено за деца, при които е възможно да се прояви патерн на привързаност по указание на родителя, т.нар. „принудително обгрижване”.  Разбира се оказването на помощ е сложен процес и тон не се изчерпва с идентифициране на признаците за неблагополучие.

За разбиране същността на адаптацията и за правилната организация на работата на психолози, педагози в т.ч. приемни родители, е необходимо разбиране за динамиката в състоянието на детето, преживяло разрив със семейството.

Да разгледаме етапите на преживяване на мъка и загуба:

(1) Шок и отрицание – главната особеност в поведението на детето на този етап се състои в това, че то на несъзнавано ниво не възприема загубата.

(2) Стадий на гнева.

(3) Депресия и вина – тревога, меланхолия, депресия, вина.

(4) Завършващ стадий – приемане.

През целия период на адаптация към приемното семейство и свикване със загубата, поведението на детето се характеризира с противоречивост и неуравновесеност, присъствие на силни чувства (които могат да се  подтиснат) и разстройство на учебната дейност. Най-често адаптацията продължава около една година.  През протичането на този период възпитателите могат да оказват съществена помощ на детето, която да послужи като „лепило”, скрепящо новите отношения. Същевременно, ако проблемите за по-дълбоки и по-продължителни, следва да се потърси помощ от психолози.

Приведените в текста описания се отнасят до сферата на вътрешните преживявания на детето, сблъскващо се с проблемите на прекратени близки отношения и необходимостта от формиране на нови привързаности.   При построяване на външни отношения с други хора, които се грижат за детето и стават с него близки, а то ги заменя с родителите, също е налице голяма динамика.

За преодоляване негативните последици от прекъсване на връзката с родителите, на детето са необходими определеност, чувство за безопасност, физическа грижа и утеха. Базисното чувство за безопасност определя качеството на привързаността, степента на адаптация на детето и влияе на нивото на общото психично развитие. Потребността на детето от безопасност се явява базова! Удовлетворението или фрустрацията на тази потребност зависи от стратегията на възпитание, която избира майката.  Тревожното, не чувстващо безопасност дете се опитва да удовлетвори потребността си чрез избор на определена стратегия на поведение, която често не е адекватна на действителността: враждебност с цел отмъщение към отхвърлящите родители, сверъхпослушание за възвръщане любовта на значимия близък, оплакване на себе си, призив за съчувствие, идеализация на себе си като компенсация на чувството за непълноценност. В крайна сметка резултатите се проявяват като една невротизация към потребностите на детето.

Особеностите в поведението на заместващия възрастен по време на общуването се обуславят от качеството на формирания в детето тип привързаност, а самата сформирана привързаност способства за интензивно и разнообразно психическо развитие.  Новите родители е нужно да инициират едно положително взаимодействие с детето, да проявяват първи внимание и заинтересованост към неговите постъпки (постижения, успехи) и чувства, да задават въпроси и да изразяват топлота, близост, да участват в този процес дори тогава, когато детето е равнодушно или подтиснато.  Важно е да се говори с детето за това, как се е чувствало то в старото си семейство, като това връщане към спомените следва да бъде извършвано с особено внимание.  Необходимо е да бъдат запазени определени негови вещи от миналия период.

Родителите на деца с ненадеждна привързаност демонстрират извънредна намеса в действията на детето (нарушават границите му), не отчитат неговите собствени желания и потребности, не отговарят на неговите въпроси (Grossman).

Нарушенията в майчиното отношение, неадекватната организация на общуването с детето, проявите на майчин авторитаризъм, отхвърлянето, хиперопеката или инфантилизацията на детето, способстват за фрустрация на неговите потребности.  Извънредната опека поражда инфантилизъм и неспособност на детето към самостоятелност, излишните високи изисквания – неувереност в себе си, емоционалното отхвърляне – повишаване нивото на тревожност, депресия, агресия и пр. Майчиното отношение следва да съответства на потребностите на детето.  Е. Фром обозначава  като „хетерономно въздействие” отношението на майка, противоречащо на естественото развитие на детето. При него стремежа за свободно, спонтанно изразяване на желанията и потребностите на детето се подлагат на различни ограничения, които от своя страна предизвикват различни психични патологии. 

Фром изследва и различните влияния на привързаността на детето към майката и към бащата в различните стадии на развитие. Авторът доказва, че с порастването си, привързаността на детето към майката постепенно отслабва (губи значимост) и след 6-та година се актуализира в бащина любов и ръководство.

Според Фром: „Развитие от привързаност, концентрирана около майката, към привързаност концентрирана около бащата, като тяхното постепенно съединяване образува основата на духовното здраве и позволява достигане до зрялост.  Отклоненията от нормалния път в това развитие (напр. липсващ баща) е една от основните причини за нарушения”.

                                                                            *   *   *

Потребността от устойчиви позитивни отношения със значими възрастни и близкото обкръжение се явява базова, т.е. жизнено необходима и непосредствено свързана с нормалното развитие на психиката.  При отхвърлените емоционално деца, цялата им познавателна и интелектуална активност, цялата им вътрешна енергия отива за борба с тревожността и приспособяване, за търсене на топлота в условия на жесток дефицит.   Осен това, в първите години на живота именно общуването с възрастни служи като източник за развитие мисленето и речта на детето.  Отсъствието на адекватно развиваща среда, недостатъчно грижи за физическото здраве и ограниченията в общуването, водят до задържане на интелектуалното развитие на децата от неблагополучните семейства.  В новото семейство нарушенията на родителското отношение (майчино и бащино), което детето носи от миналото, може да се яви източник на различни психични и поведенчески разстройства и непосредствено да определят до колко успешно ще се извърши адаптацията му. Поради тази опасност установяването на топли, приемащи и стабилни отношения между детето и приемните родители се явява съществен механизъм за адаптация.

Механизмът за адаптация на детето към новото приемно семейство се представя чрез:

а/ установяване на привързаност към съществено значимият възрастен (към приемащият родител) и  б/ качество в отношенията межди детето и приемащият родител (наличие на здрави, устойчиви, топли, приемащи отношения).

                                                                   *   *   *

Факторът време е от съществено значение, когато става дума за оказване на специализирана помощ. Най-често родителите на 1,5-2-годишните деца търсят съдействие, защото в тази възраст децата вече активно проявяват себе си. Това което най-често безпокои родителите са проблеми с речта и познавателната сфера.  Детето на 2 години се намира вече в значителна възраст – то е натрупало значителен жизнен опит, има навици, способно е да изразява себе си, много повече отколкото детето на година и половина. Помоща за 2-годишното дете е в пъти по-сложна от тази за шестмесечното, това разбира се не означава, че не е възможно да му се помогне. Не бива да се забравя, че на първо място намесата трябва да бъде уместна и своевременна. Например, много по-добре се работи с деца от семейства, които са разбрали и почувствали, че детето изпитва трудности, когато детето е на 2 години, отколкото на шест месеца, но не са родителите не са готови да сътрудничат. Изключение са случаите на насилствено, грубо общуване с детето или психично заболяване на родител, когато действително има заплаха за здравето (физическо и психично) и за живота на детето. В тези случаи на първо място следва да се търси начин за установяване на контакт със семейството, за да може да бъдат мотивирани членовете за приемане на помощ.

Много специалисти работят по проблема на детето, като привличат цялото семейство.  В зависимост от трудностите могат да се прилагат различни подходи, например, ако имаме работа с дете с особени потребности, което се нуждае от педагогическа помощ, то вмешателството ще бъде насочено най-вече върху детето.  Ако трудностите на детето в по-голяма степен засягат психологически аспекти, емоционални трудности, то  ще бъдат привлечени и родителите.  Когато детето е много малко, във фокуса на вниманието на специалиста може да попадне най-близкия възрастен и способите с помощта на които изгражда взаимоотношенията си с детето.

При работа с възрастните се прилага т. нар. „Интервю за привързаност на възрастните”, разработен от Мери Мейн. При него чрез специално поставени въпроси и способ за анализ на речта се установява определен тип психологическо функциониране и жизнена стратегия на възрастния, която се приема за аналогична на привързаността на детето.  Анализът на отговорите на възрастният за детския му опит, разкрива не само по това какво говори човек, но и как говори. При интервюто с по-голяма леснина могат да бъдат открити отделни маркери при възрастния, които могат да бъдат подобни на тези при детето, а с по-голяма трудност се установяват патерните на привързаност. Например, ако възрастният казва, че е имал прекрасно детство, но не може да приведе нито един пример, то специалиста може да очаква с голяма вероятност да получи невярна информация. От особено значение при интервюто е наблюдението върху това, как човек говори. Отговора на въпроса „Как?” често предоставя много повече информация отколкото въпроса „Защо?”.  От това, как възрастният отговаря на въпросите, как участва в интервюто, може да се съди за това, как се държи детето в непозната ситуация и може да се проследят стратегиите на поведение. На тази база е изведено и предположението – стратегията избрана в ранното детство, може да се запази в течение на целия живот.

Понякога човек през целия си живот използва стратегия, която е придобил още в ранното си детство.  Тя разбира се може да се променя, ако в хода на жизнения си опит той е усвоил и други форми за саморегулация. Това могат да бъдат както трагични, така и щастливи събития. Например, ако дете, живяло в детски дом бъде прието от чувствителни и доброжелателни хора, то със сигурност би променило предишните си патерни, като формира ново поведение за саморегулация.  Трябва да се има предвид обаче, че ситуации, които заставят детето да промени водещата си стратегия се случват много рядко. За да се извърши промяна, е необходимо осъзнаване, че старата стратегия пречи и е нужно да се изпробва нова. 

image

Категория: Други
Прочетен: 3745 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                            Препоръки за "Работа по случай" в училищната практика

                                            (в помощ на училищните психолози)

 

I.Някои бележки с практическа насоченост:  

1.Екипът за съпровождане развитието на детето може да включва голям брой различни специалисти. Броят и квалификацията на тези специалисти се определя индивидуално  в зависимост от потребностите на детето. Ръководител (координатор на екипа) е онзи специалист, в чиято област  се счита, че има най-голям риск. Рискът се определя по време на формулировката на случая.

2.В индивидуалната образователна програма (ИОП) се включват раздели във всяко едно направление, в което детето следва да бъде подпомагано.  Няма еднакви ИОП.  Разделите са толкова на брой и в онези направления, в които детето ще се подпомага.  Образователната част е само един елемент от ИОП и не е задължително да е централна част.

 Всеки един член на мултидисциплинарния екип (задължителни специалисти: класен ръководител, психолог, ресурсен, родители и допълнителни: личен лекар, медицински лица, логопед, представител на „Закрила на детето” и др.) има свое направление (раздел) в ИОП и отговаря за него.

3.Екипът изготвя дневници за наблюдение на детето, които се попълват от онези, членове, при които детето проявява определени симптоми, напр. от родителите, от класния ръководител.

4.Всеки един случай (промяна), свързан с детето задължително се обсъжда от екипа  (екипни заседания). Всеки излага мнение. Всичко се протоколира. Взема се решение. Решенията се вземат с пълно мнозинство. Решенията са споделена мисия на всички специалисти.

5.В ИОП задължително се определя раздел за класния ръководител, в който той сам определя дейности за интегриране на детето, а екипът отделно му възлага такива. Попитайте как стои детето е буквалния и преносния смисъл в класа (къде седи, с кого, колко далеч от учителското място).

6.Директорът на училището стимулира и мотивира класните ръководители за включването им в дейността.

7.Важно!

-Когато класен ръководител (учител) се яви при психолога за помощ, то последният задължително следва да го покани на интервю.  Никога не поемайте заявка „на крак”, защото е важно да разберете кои са мотивите на учителя да потърси съдействието Ви.

-Когато поемате заявка от учител (родител), задължително сключвайте договор, позовавайте се на правилата, на рамката и ангажирайте този учител (родител) с отговорности. Научете се да поставяте условия и да казвате „НЕ”, когато тези договорености не се спазват или не се приемат. Вие не можете да се справите сами със случая, нито сте длъжни.

8. В мултидисциплинарният екип се включва задължително представител на отдел „Закрила на детето”. Този представител поема също ангажименти (ако е нужно) и присъства на заседанията (рефлексията). „Закрила на детето” носят юридическата отговорност по нашите случаи.

9.При оценката и работата в екипа може да се включи личния лекар, като ако е необходимо  се ангажира с дейности.

10.Важно:

-Отделете настрана (в отделна папка документите за диагностиката).

-Създайте нова папка със заглавие „Работа по случай”.

11.Работата по случай започва със снемане на симптомите.  Винаги снемайте първо поведенческите симптоми – те са видими за учителя/родителя; след това – емоционалните проблеми.

-Попитайте се: „Какво казва едно дете на езика на поведението?”. Детето не знае защо прави едно или друго нещо, защо реагира точно по този начин – това е несъзнаваната част от поведението му.

 

II.Работа по случай през фокуса на „Теорията за привързаността” на Боулби.

-Проведете структурирано интервю (по въпросник) с родителите, но обърнете внимание на онзи от тях, който е „привързал” към себе си детето (най-въвлеченият в случая).

Въпросникът следва да бъде ориентиран към детството на родителя (ранното детство) и неговите родители.  Открийте маркера „чувство за сигурност” – базисна човешка потребност.

Принцип: Човек през целия си живот използва стратегия, която е придобил още в ранното си детство.  Детето усвоява онази стратегия, която е налична и предложена от майката. Майката предлага това, което е научила от нейната майка.

-Потърсете връзка между поведението или емоциите на майката (въвлеченият) и проявите на детето.  Пример: Една тревожна (несигурна) майка със сигурност ще предаде тревожност на своето дете.  Търсете базисното чувство – това е чувството, което майката носи със себе си от своята майка.

а) Попитайте се:

-Кой осигурява сигурност на детето?

-Колко сигурно се чувства детето у дома?

-Колко сигурно се чувства детето в училище?

-Има ли човек в семейството, който предоставя сигурност?

-Има ли човек в училището, който предоставя сигурност?

-Обсъдете в екипа въпроса: „Можем ли да предоставим сигурност на детето в училище” и „Кой ще изпълнява тази функция? (тютор).

-Ако няма такава фигура въобще, то задължително следва да бъде открита и осигурена фигура на привързаност?

б) Отбележете в ИОП дейности и отговорници за тази функция.

-какво ще правят учителите;

-какво ще правят родителите;

-какво ще правят другите членове на екипа;

-какво ще прави тюторът.

3.Работата по случая преминава през следните етапи:

а) Съставяне на био-психо-социална оценка (съставя се от екипа)

б) Съставяне на формулировка (съставя се от водещият случая)

в) Интервенция (съставя се от водещият, но се обсъжда и приема от екипа)

Първи етап: Био-психо-социална оценка (БПСО):

-мултидисциплинарен екип;

-ролята на водещия на случая;

-координиране на работата на специалистите;

-оценка на потребностите;

-оценка на силните страни на детето и семейството.

Забележка:  Екипът взема решение коя е „рисковата” област и тя става централна за формулировката и интервенцията.  Специалистът в съответната област става водещ на случая.

Втори етап: Формулировката на случая:

а).История на развитието на детето (клиента).

-история на отношенията между детето и фигурата на привързаност (майката) – през призмата на теорията на Боулби

б).История на развитие на „проблема”.

-оценка на риска;

в).История на развитие на силните страни.

-оценка на силните страни на детето и неговото семейство;

-оценка на потребностите на детето и семейството;

г).Пресичащите се ос:  развитие – проблем – силни страни.

Забележка: Формулировката е една, но в нея следва да има 3 оценки: биологична (медицинска); психологична и социална.

-медицинската включва психиатрични, неврологични и други изследвания, диагнози и назначената терапия;

-психологическата и социалната – само оценка и дългосрочни интервенции;

-всеки един член на екипа подготвя формулировка в своята област;

-формулировките се обсъждат и приемат от екипа;

-определя се водеща формулировка – това е сферата с най-голям риск; 

-компетентният в тази сфера става водещ на случая и той изготвя формулировка и план за интервенция;

д).Извод за интервенция

Трети етап: Сключване на договор

а).Заявка  (нагласи на клиента към услугата).

-какво иска да постигне клиента (родителите)  - образование или личностно развитие);

-колко много иска това;

-какви са очакванията на клиента към екипа (училището);

-каква е хипотезата на клиента относно проблема;

-защо клиентът мисли, че детето има проблем;

-какви други хипотези има в семейството относно проблема;

-има ли други заявки относно детето (други членове на семейството; учители);

-кои хора от семейството ще се включат в договора;

-защо клиентът (родител, учител) иска това от вас;

б).Клиент

-снемане подробна информация от клиента (семейството, най-въвлеченият; значимият; привързващото лице);

в).Интервю.

г).Споделяне на формулировка

-обратна връзка към клиента;

д).Договор  (Създайте процедура, която да Ви пази от атаките на родителите и учителите!)

-Какво може и какво не – за всяка страна от процеса.

-Кой какво следва да прави.

-Ние ще работим с Вашето дете, но от вас се иска:

=редовно да правим срещи;

=да се придържате и изпълнявате нашите препоръки;

=да ни информирате за всяка една промяна;

=да изпълнявате нашите предписания;

Материализирайте договора на хартия с подписа на клиентите!

Формулирайте много ясни и конкретни искания към родителите!

При сключването на договора да присъства  цялото семейство!

 

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ – НЕ ОТ ВСЕКИ ЗАЯВИТЕЛ НА УСЛУГАТА СТАВА КЛИЕНТ!

 

е).Предоговаряне

ж).Изясняване на ангажимента на клиента и специалиста

 

Четвърти етап: Интервенции (прилагане на план за корекция или терапия).

а).Планиране на интервенциите.

-съответстващи на формулировката стъпки за индивидуална грижа за детето;

-кое е това, което трябва да се случи, за да започне развитие на  това дете напред?

-интервенциите следва да са ориентирани към: развитие на силните страни; корекция на абнормности; компенсиране на дефицити.

Забележка: Всичко се описва в детайли – конкретно, ясно и простичко. Какво точно и как ще се прави? На какво ще се учи детето? Какво ще се променя в детето и семейството?

б).Оценка на ефективността им.

-реакции на детето , поведение на средата – майката, разширеното семейство;

в).Проследяване (рефлексия).

-създаване на подходяща среда за рефлексия – в екипни заседания,  в семейството, в разширения екип на услугата;

г).Затваряне на случая.

Забележка: Интервенцията се материализира в план за работа (ИОП), в който всички от екипа, вкл. родителите се включват с дейности. Клиентът (детето и семейството) задължително следва да знаят кой е водещият на неговия случай (обикновено водещият става тютор на детето).

Четвърти етап: Водещият случая – „фигура на привързаност”

Водещият случая се опира на следните инструменти за рефлексия в работата си:

а).Ангажимент на системата/средата.

б).Обучение през опита.

в).Супервизия.

г).Осъждане на случая в екип.

д).В контекста на тази структура водещият може да поемат рискове, свързани с промяна: да се ангажира с  дете, да създава  връзка с него, да посреща и овладява кризи.

image

Категория: Други
Прочетен: 2269 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                            Техники в семейната психотерапия.

                                                  „Съпружеска конференция”

 

Обосновка – теоретична постановка.

Техниката „Съпружеската конференция” представлява формат на срещи-заседания, които се провеждат регулярно от съпружеската двойка; формат, който осигурява равни възможности за участие на партньорите.  Техниката е метод, предназначен да подобри вътрешно-семейните отношения и да активизират тяхната интензивност.

Техниката е предложене от семейните терапевти, принадлежащи на адлерианското направление и се основава на принципи, съдържащи се в тази теоретична концепция.

Има много съпружески двойки или семейства, които водят борба за власт – власт, разигравана на сцената на определен конфликт, проявяващ се като симптом. Партньорите не виждат никаква възможност да се включат във фундаментално различен вид взаимодействие, освен този, който прилагат.  Всеки опит, на който и да е от двамата за промяна на този модел на комуникация не е чут, не е разбран и не е признат от другия. В тази комуникационна среда на борба за власт, единият говори, другият го прекъсва; поставя под съмнение казаното от него; отхвърля тезите му – всеки преследва своите интереси. Вместо всичко това, което се явява комуникационен модел със затворен цикъл (омагьосан кръг), техниката „съпружеска конференция” предлага на на семейството инструкция, „всеки да обръща специално и достатъчно внимание на другия“. Именно внимателното слушане има много съществено въздействие върху лицата, които участват в комуникацията.

 

Техника „Съпружеска конференция”.

Целта на техниката е да направи комуникацията между партньорите по-отворена, конструктивно да увеличи близостта между тях и да намали нивото на силови игри между тях. Тя не е техника, насочена към вземане на решение.

Когато терапевтът стигне до извода, че е налице необходимост от по-добра комуникация между съпрузите, той предлага на двойката да се разгледа възможността за техни регулярни срещи (времето, мястото, продължителността и честотата се договарят предварително и в отделна сесия). За времето отделено за провеждане на конференцията съпрузите трябва изяло да се отдадат един на друг, като се гарантират условия процедурата да не бъде прекъсвана от външна намеса. Ако предложението на психолога се приеме от двойката, тогава съпрузите трябва да обсъдят и определят удобно за всеки един от тях време, което да отделят на другия, за да комуникират помежду си, при това задължително следва да бъдат в добро физическо и психично състояние. Следващата стъпка е съпрузите да приемат инструкцията с правила за прилагане на техниката. Тези правила могат да претърпят по-късно промяна в посока адаптиране към специфичните проблеми и потребности на двойката.  Обикновено редът за действие и списъкът с правила включват приблизително следното:

1.Съпрузите се срещат в договореното време и на договореното място между настоящия момент и следващата терапевтична сесия. Срещата трябва да се провежда в подходящи благоприятни условия, когато няма никакъв риск от външни влияния. Необходимо е да се проведе поне една такава среща на седмица.

2. Процедурата стартира с експозе на единият съпруг (може да се договори кой ще е първи, а може първото место да се редува на всяка среща). Той в продължение на 30 мин. (това време също се договаря) получава правото да говори, а другият получава задължението да слуша. Освен това последният няма право да прекъсва изявлението; да става от мястото си; да се движи напред-назад; да извършва друг вид дейност и да прави каквото и да било, което би нарушило комуникативния процес (би довело до прекъсване на изявлението, разсейване, затрудняване на другия или би повлияло върху емоционалното му състояние.  Вторият партньор има право:  а) да слуша внимателно това, което говори първият и б) може да си води бележки върху чутото.  

По време на изявлението си, говорещият може да засегне всякакви теми: мечти, планове, страхове, желания, интереси и потребности, успехи и неуспехи, емоции и преживявания, травми и болка, направени опити за справяне с проблема и резултати, очаквания към другия.   Най-важното е говорещият да бъде открит, саморазкриващ се и да говори за себе си, т.е., получава възможност да постави „на масата” всичко онова, което обикновено в комуникационния процес между двойката остава скрито или неправилно разбрано.

3.Веднага след като първият приключи изявлението,  вторият има за задължение в рамките на 3 мин. да се изкаже (да обобщи) за това, което е чул в монолога на първия; това, в което вярва и признава. Позицията на оратора задължително се признава като имаща право на съществуване. Тя не се атакува или критикува на този етап от срещата.

4.След това, вторият партньор незабавно започва да използва получените от него 30 мин. за изложение, а първият партньор е длъжен да се концентрира върху експозето. Вторият също има право да каже всичко, което иска при същите правила и ограничения.

5. След като вторият партньор завърши своя монолог, първият в рамките на три минути трябва да обобщи изслушаното и да потвърди, че позицията на другия е еднаква с неговата, има право на съществуване, той я разбира и я възприема за адекватна.

6. Дискусията трябва да приключи в определено време (предварително договорено).

7. Обсъжданите по време на конференцията въпроси не трябва да се повдигат повече до следващата конференция.

8. В началото на следващата терапевтична сесия, двойката докладва за случилото се през интервалите между сесиите. Терапевтът, използвайки материалите от сесията, за да промени правилата за следващите конференции в съответствие с настоящата ситуация и отново повтаря задачата си.

Приложение.

 Тази техника предоставя на терапевта възможност да научи партньорите как прилагат инструмент за  демократично обсъждане на въпроси, които могат да се практикуват в домашна среда.  С нейна помощ, съгласието на двамата да водят борба между тях се преобразува в съгласие  (споразумение), да бъдат открити и да обсъждат при равни права и задължения дори най-трудните и болезнени въпроси.  Техниката предоставя богат материал за последващи психотерапевтични сесии, като ясно посочва къде точно е зациклило взаимодействието и в каква степен партньорите имат компетенции да комуникират конструктивно в дух на взаимно уважение и признаване на всеки като самоценност. В контекста на използването на тази техника терапевтът има възможност да покаже на членовете на семейството, че обсъждането на гледната точка на другия дава само нова информация, тя не е отхвърляне гледната точка на другия и не е израз на омраза (игнориране) към него. 
Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 953 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                     Албум със стимулен материал за развитие на фина моторика
                    за деца в предучилищна възраст и деца със СОП в първи клас

                                                  (десет бланки за упражнения)


Забележка: Бланките съдържат инструкция за всяко упражнение.

1.Град.
image

2.Диви животни.
image

3.Дом.
image

4.Домашни животни.
image

5.Домашни птици.
image

6.Дрехи.
image

7.Дървета-1.
image

8.Дървета-2.
image

9.Есен.
image

10.Зеленчуци
image



Категория: Други
Прочетен: 7709 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                              Корекционно-развиваща програма.

                                       Фина моторика, мислене, реч, въображение.

 

Приложение: Програмата е предназначена за прилагане спрямо ученици със специални образователни потребности в първи клас, но по преценка, задачите могат да се прилагат и към други ученици, в т.ч. деца в предучилищна възраст, в зависимост от индивидуалните им особености и ниво на развитие.

Цели на програмата: Активизиране на познавателния ресурс и мотивиране към активна учебна дейност, развитие на мисловни операции (анализ, синтез, сравнение, обобщаване, асоциации); разширяване обема на краткосрочната памет и тренировка на сензорната вербална памет; разширяване на речниковия запас и усъвършенстване уменията за извеждане на основната идея от текст, генериране на умозаключения и изводи; развитие устойчивостта, концентрацията и обхвата на вниманието; активизиране творческото въображение.

1.„Моето училище”

Описание: От детето се иска, да нарисува и състави описателен разказ за своето училище по следния план:

-Как се нарича училището?

-Какво представлява сградата и двора на училището?

-Какви помещения има в училището?

-Кой работи в училището?

-Какви са правилата за поведение в училището?

-Как се наричат твоите учители (възпитатели, помощник възпитатели, директор, логопед, психолог и пр.)

2. „Играчки”

Описание: От детето се иска, да нарисува и състави разказ, отнасящ се до неговата любима играчка по следния план:

-Как е името на играчката?

-Каква е по форма, цвят и размер?

-От какъв материал е направена (стъкло, порцелан, дърво, гума,пластмаса и пр.)?

-Каква е тя на пипане (мека, твърда, гладка, груба ?

-Как и откъде се е появила при теб?

-Как играеш с нея?

 

3. „Моето семейство”

Описание: От детето се иска, да състави разказ за своето семейство, отговаряйки на следните въпроси:

-С кого живееш?

-От колко човека се състои твоето семейство – назови цифра?

-Кои са хората от твоето семейство (майка, баща, баба и пр.)?

-Кой е най-стар и кой е най-млад в твоето семейство?

-Кой е най-стария от всички в твоето семейство?

-Кой е най-малкия от всички в твоето семейство?

-Какъв е домашния ти адрес?

-Каква е професията и местоработата на твоите родители?

4. „Зеленчуци”

Описание: От детето се иска, да нарисува и да разкаже за своите любими зеленчук, като даде отговор на пропуснатите думи в  следния текст:

image

5. „Плодове”

Описание: От детето се иска, да нарисува и да разкаже за своите любими зеленчук, като даде отговор на пропуснатите думи в  следния текст:

image

6.   „Есен. Облеклото през есента”

Инструкция: Състави разказ по картинката на тема „Какви дрехи носим през есента” по следния план:

-Защо през есента се обличаме по-топло, отколкото през лятото?

-Какво обикновено носим на краката си (в сухо време и при дъжд)?

-Какво обличаме на тялото си?

-Какво слагаме на главата, на шията, на ръцете си?

-Кога взимаме със себе си чадър?

-Как се нарича времето, когато хората започват да променят облеклото си (сезон)?

-Колко на брой са сезоните и кои са те?

След това на ученика се предлага стимулен материал (картинка) и му се казва следната инструкция:

Инструкция: А сега виж тази картинка. Тук момче и момиче се срещат и разговарят.  Можеш ли да кажеш през кой сезон е тази среща? А сега се опитай да оцветиш картинката с цветовете на този сезон.  

image

8. „Домашни птици”

 

Инструкция: Състави разказ по картинката, а след това я оцвети.

image

9. „Прелетни птици”

Описание: От детето се иска, да прочете краткия текст, да пресъздаде прочетеното графически на рисунка и след това да отговори на въпроси:  

Щъркелите отлитат.

В края на лятото и началото на есента, щъркелите се събират на ята и отлитат. Те се готвят за дълъг път. Събират се в големи ята. Тук те са направили гнезда, отгледали децата си, научили са ги да летят и за първи път ще отпътуват за топлите страни. Когато поеме на път, ятото от щъркели винаги лети в стройни колона, а най-отпред лети щъркел-водач. Ще преминат през десетки гори, планини, полета и морета. Довиждане щъркели! Ще се срещнем отново следващото лято!  

Въпроси:

-Кога отлитат щъркелите?

-Кога щъркелите се завръщат у нас?

-Къде отлитат щъркелите?

 

10. „Прелетни птици”

Описание: От детето се иска, да прочете краткия текст, да пресъздаде прочетеното графически на рисунка и след това да отговори на въпроси: 

Гората през есента.

През пролетта и лятото гората е зелена, но сега листата на дърветата стават жълти и кафяви. Между тях лесно могат да бъдат открити дърветата бор и ела. Те винаги имат зелен цвят. 

Когато задуха силен вятър, листата на дърветата политат във въздуха, като пеперуди и падат тихо на земята. Листата падат, за да може дървото да се подготви за студената зима.

Тревата и цветята увяхват. Техните семенца падат на земята, а на следващата пролет от тези семенца ще пораснат нови растения.

Въпроси:

-За кое време от годината (сезон) се говори в разказа?

-Какви са цветовете на дърветата през пролетта и лятото?

-Какъв цвят придобиват листата през есента?

-Кои дървета не променят цвета си?

-Как летят листата във въздуха?

 

11. „Диви животни”

Описание: От детето се иска, да прочете краткия текст, да пресъздаде прочетеното графически на рисунка и след това да отговори на въпроси: 

Семейството на таралежа. 

В корените на вековно смърчово дърво живеело семейство таралежи.  Майката често отивала да търси храна, а малките ежчета оставали вкъщи и пазели тишина. Веднъж момче и момиче успели да ги забележат. Тогава момчето казало на момчето:

-Ани, не ги пипай, те са още съвсем бебета

-Но аз иска  само да ги погледам – отвърнала Ани.

На следващата сутрин децата пристигнали отново до дървото, но забелязали, че бърлогата била пуста.  През нощта майката била преместила своите дечица на друго, по-сигурно място.

Въпроси:

-Къде е живеело семейството на таралежите?

-Защо малките ежчета оставали често сами?

-Кой е намерил къщичката на таралежите?

-Какво се е случило на следващия ден?

 

12. „Зима. Зимни птици”

Инструкция: Прочети, нарисувай и отговори на въпросите.

 

                                                              Червенушка

Ти знаеш, че много птици с настъпването на студеното време, отлитат на юг в топлите страни. Има обаче и такива, които остават тук у нас и през зимата. Някои хора наричат тези птици „снегари”, тъй като те се появяват заедно с появата на първия сняг.  Да видиш такава птица през зимата, когато всичко е бяло е лесно.  Тези птици носят името  червенушки, защото имат червени пера отпред на гърдите, синьо-сиви пера на гърба, черна шапчица на главата и крилата им се виждат много добре в белия сняг.

Въпроси:

-Как изглеждат птиците, на които хората казват „снегари”

-Кога се появяват снегарите?

-Какви птици още знаеш, които зимуват тук у нас?

 

13. „Зима. Зимно веселие”

 

Описание: От детето се иска да състави разказ по картинката и след това да я оцвети.  

image

14. „Дървета. Хвойнови дървета”

Инструкция: Прочети, нарисува и отговори на въпросите.

                                                              Полянка в гората

Брезите, тези снежнобели дървета изсипват своите нежни, вече пожълтели листа, върху клоните на елхичките под тях и затрупват мравуняците. Аз вървя бавно по горска пътечка и есенната гора ми се струва като море, а полянката пред мен – като остров.

На този остров стоят изправени една до друга няколко елхички и аз сядам под тях.

Вдигам поглед нагоре и виждам, че целите им върхове са осеяни с шишарки – това са техните плодове.  Те са полезна храна за много горски птици, тъй като крият малки зрънца. Най-много обаче ги харесват катеричките. Горе към върха на елхичките е светло, докато по-надолу става мрачно. Слънчевите лъчи не могат да проникнат до земята

Тук в гората има много различни животни. Тези, които не могат да достигнат върха на елхите, събират семенцата от земята. Някои от тези семенца попадат в земята и по-късно от тях порастват нови дръвчета.

Въпроси.

-С какво авторът сравнява гората и отделната полянка в нея?

-Кои животни обитават върховете на елхичките?

-Кой харесва най-много семенцата от шишарките?

-От какво са пораснали елхичките, под които е седнал автора?

-По кое време на годината се случва това?

-Какво още можеш да разкажеш за есенната гора?

 

15. „Новогодишен празник”

             Инструкция: Състави разказ по картинката и след това я оцвети.

image

16. „Шивашко ателие”

 

Описание: От ученика се иска да състави разказ по картинките и след това да ги оцвети. 

image

17. „Моят град. Моята улица”

Описание: На ученика се предлага да състави разказ на тема „Моят град. Моята улица” по следния плах:

 

·Как се нарича нашия град?

·От кого и кога е бил основан

·Как се нарича главната улица, площада и реката?

·Как се нарича улицата, на която ти живееш?

·Опиши своята улица  (тиха, шумна, широка, тясна, с много дървета  ….)  

·Какво още има на твоята улица, освен твоя дом (магазин, аптека …)   

·Къде може да стигне човек, ако премине по твоята улица?

·Какво е отношението ти към твоя град и твоята улица? .

 

18. „Домашни животни”

Инструкция: Състави разказ по картинката 

image

19. „Домашни прибори. Нашата храна”

 

Инструкция: Състави разказ по картинката, а след това я оцвети.

image

20. „Трудът на хората в градината”

 

Състави разказ по картинката и оцвети

image

21. „Тъмна нощ”

Инструкция: Продължи разказа с твои думи, а след това нарисувай това, което си представяш.

Навън беше непрогледна тъмна нощ. Вятъра блъскаше дърветата и ги огъваше до счупване. Тази нощ бурята беше най-силна. Двамата мъже се бяха сгушили в единия край на къщата, близо до огъня. Вече два часа навън вали силен дъжд. От планината започнаха да се стичат кални реки, които носеха камъни. Изведнъж кучето, което лежеше до вратата наостри уши, обърна глава нагоре и започна да души въздуха…. Навън нещо се случваше …… Мъжете се спогледаха.

 

22. „Птици” (повторение)

Инструкция: Състави разказ по картинката по следния план  и я оцвети.

-Кое време на годината е изобразено на картинката?

-Какви птици се виждат на картинката?

-С какво е облечено детето?

image

23.„Пролет”

Инструкция: Прочети, нарисувай и оцвети.

                                                        Денят става по-дълъг

Слънцето все повече се издига към небето и започва да грее по-силно. Вечерите обаче все още са студени и по покривите се образуват дълги висулки. Когато през деня слънцето нагрее, висулките падат.

Дните стават все по-дълги и по-дълги.  Нощите са по-дълги в началото на зимата, но сега стават все по-къси, а денят се увеличава. Всеки ден слънцето отнема по няколко минути от нощта и ги дава на деня. Сега, когато сутрин се събудим навън е светло, а в началото на зимата беше тъмно.

Въпроси.

-Какво разбра от разказа за слънцето? А за висулките?  

-За кое време на годината пише автора?

-Защо нощите стават по-къси?

 

24. „Празник в къщи”

Помисли върху темата „Празник в къщи”  и нарисувай рисунка.  

-Кой е най-важния празник в твоето семейство?

-Кой получава поздравления и подаръци?

-Какво правите всички вие в дома си на този ден?

-По какъв начин ти помагаш за да бъде наистина празника радостен?

 

25. „Транспорт. Правила за пътно движение”

Описание: От детето се иска да създаде разказ по картинката, а след това да я оцвети. 

image

26. „Прелетни птици (повторение)

Инструкция: Прочети и преразкажи.  Отговори на въпросите.

                                                                   Лястовица

Лястовиците са прелетни птици. Те са птици, които пристигат в нашата страна през пролетта и отлитат на юг, към топлите страни в края на лятото. Лястовици създават гнезда от кал, листа, малки клечици, които залепват с вода. Техните гнезда винаги се намират под стрехите на къщите на хората. Докато живеят у нас, те снасят яйчица и отглеждат малките си лястовици. Децата трябва да пораснат и да се научат да летят, защото в края на лятото трябва да отлетят заедно с родителите си на юг.  Преди да отлетят, лястовиците се събират на големи ята. Ние често ги виждаме кацнали една до друга върху телефонните линии край пътя.

Въпроси:

·         Какво правят лястовиците, когато се завърнат в нашата страна?

·         При кой сезон те се връщат у нас и при по кое време от годината отлитат?

·         На какво се учат малките лястовичета?

 

27. „Гъби”

Инструкция: Състави разказ по картинката и след това я оцвети. 

image

28. „Труда на хората през пролетта”

 

Инструкция: Състави цялостен разказ, като допълниш пропуснатите думи. 

image

29. „Мебели”

Инструкция: Състави разказ по дадения план, а след това нарисувай картина на това, което си представяш.

-Какво означава думата мебел?

-Какви мебели имате у дома си?

-От какво се правят мебелите? (дърво, стъкло …..)

-Какви части може да има една мебел?

-За какво служат мебелите в един дом?

-Откъде хората вземат мебелите?

-Имате ли мебели в класната стая и кои са те?

-Как човек трябва да се грижи за мебелите?

 

30. „Риби”

Инструкция: Посочи коя рибка живее в тази кутия. Как се нарича тази кутия. Направи разлика между речната и аквариумната рибка. Нарисувай две рибки:  една от реката и една от аквариум.  Състави разказ-описание по следния план:

-Назови името на една рибка, живееща в реката?

-Какви части има тялото на рибката?

-С какво е покрито тялото на рибката?

-Къде живеят рибките?

 

-Каква е ползата от рибките – тази от реката и тази от аквариума?

imageimage

31. „Стая на цветята”

Инструкция: Състави разказ-описание на тема „Моята стая с цветя” и я нарисувай

-Как се наричат цветята?

-Опиши външния им вид (стебло – тънко, дебело …; цветове – ярки, малки …;)

-Къде са разположени цветята?

-Как трябва да се грижим за тях?

-Какво обичат цветята? (ярко слънце, вода, въздух, земя …)  

-Какво е значението на цветята за хората (влияят на времето ухаят и плашат вредните насекоми, красиви, лечебни…).

 

32.  „Лято. Насекоми”

Инструкция: прочети, нарисувай и отговори на въпросите.

 

                                                            Майски бръмбар

Това малко насекомо е добре познато на всеки един от нас.  Майския бръмбар е безопасен за хората.  Той не може нито да те ухапе, нито да те ужили, но много вреди на дърветата и храстите, яде листата им.женският майски бръмбар снася яйцата си в земята.  От яйцата се излюпват бели червейчета. След като минат три години, едва на четвъртата те се превръщат в майски бръмбари.

Въпроси:

-Опасен ли е майският бръмбар за хората?

-А за растенията?

-Как се появява на света майският бръмбар?

image

Категория: Други
Прочетен: 3219 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                   Формулировка на случая  в психотерапията и
                                                   значението й за клинициста.

 

Формулировката на случая запълва пространството между диагнозата и лечението, етиологията и описанието, теорията и практиката, науката и изкуството. 1).

Формулировката на случая е признат като важен концептуален и клиничен инструмент в съвременната психотерапия и психиатрия. Този кратък обзор дава определение за формулировка, обсъжда неговите цели и функции в терапевтичния процес, подчертава предимствата и разликите между формулировката и клиничната диагноза.

Формулировката на случая е темата, ползваща се с голям интерес в съвременната литература за психотерапия и психиатрия, не само поради признаването й като важно концептуално и клинично средство, но и поради потенциалната значимост като инструмент за изучаване на ефективността на психотерапията. "Разпространението на краткосрочната психотерапия в наши дни, налага изискване  психотерапевтът да постави фокус върху на терапевтичния процес, като подбере най-важните въпроси или проблемите, поддаващи се на терапия за определен период от време” (Eells & Lombart, 2004), което в немалка степен способства за ръст на интереса към формулировката на случаите.

Повечето автори, които пишат за формулировката на случая, споделят мнението, че „формулировката на случая е основното умение на психотерапията” (Eells, 2002) и че „способността за концептуализиране и написване на кратка формулировка на случаите е основна за всекидневната клинична практика” (Sperry et al. ).

Sperry и колеги (Sperry et al., 1992) определят формулировката на случай като „процес на обединяване информацията за пациента, за да се получи кохерентен модел, който помага да се постави диагноза, дава обяснение, прави възможна прогнозата и дподготвя психолога за терапевтична работа”. Елс (Eells, 2002 г.) подчертава, че "формулировката на случая създава хипотези за ускоряващите и предразполагащи фактори на психологическите, междуличностните и поведенческите проблеми на индивида, както и факторите за тяхното съхранение".

Формулировката на случай помага да се организира информацията за пациента. "По начина, по който пациентът говори за своите чувства, мисли и действия; в начина, по който се представя, често има противоречия. Формулировката съдържа структура, която позволява на терапевта да идентифицира противоречията и да категоризира важната,  често фрагментирана информация в достатъчно свързана  представа на пациента” (Eells & Lombart, 2004). Освен това,  в допълнение, по мнение на Денман (Denman, 1994) „добра форма улавя същността на случая и свидетелства за наличието на теоретични основи и чувствителност към индивидуалните характеристики на пациента.”

Маклейн и колеги (McClain et.al., 2004) посочват, че с публикуването през 1977 г. на работата на Енгел (Engel) „Необходимостта от нов медицински модел: предизвикателство за медицината” в психиатрията е призната необходимостта от интегриран подход, сега  известен като биопсихосоциален модел. В момента на биопсихосоциално модел се счита за по-широко приет метод за синтез на информация за създаването на формулировката в случай в психиатрията. Прегледът и изследванията на Маклейн и колеги показват, че биопсихосоциалната формулировка е важен инструмент на практикуващите психиатри, но заедно с това авторите изтъкват, че съществува явна недостатъчност в способностите на начинаещите специалисти (психиатри) по отношение на психологическите и социалните й компоненти.

Въпреки че формулировката на случая се явява основополагащо, необходимо и ключово клинично умение, нейното усвояване чрез професионални тренинги се отделя малко внимание.

основно, необходимо и ключово клинично умение, неговото развитие по време на професионалното обучение на психотерапевти в по-голямата си част не се обръща особено внимание. Бен-Аарон и МакКормик (Ben-Арон и McCormick, 1980) отбелязват, че в тяхно проучване 80% от анкетираните смятат, че формулировката на случая е важен клиничен инструмент, на който в хода на своята психотерапевтична специализация не е отделено достатъчно внимание. Изследване на Флеминг и Патерсън (Fleming & Patterson, 1993) показа, че само 31% от респондентите са получили в хода на професионалното си обучение методически указания по отношение на формулировката на случая.

Многообразие на методите за формулировка на случая.

В момента има няколко десетки методи за формулиране на случая. Някои от тях са специално предназначени за употреба в психиатрични клиники и в много отношения са подобни на традиционното описание на случая от биопсихосоциална гледна точка. При тези методи клиничната формулировка на случая се базира на общите познания по психиатрия и клиничната психология.  Освен това, има редица методи, разработени в рамките на отделни направления на психотерапията и опиращи се изключително въргу концептуалжите средства на тези теоретични подходи.   Такива методи са разработени в аналитичната (Perry, Cooper, Michels, 1987; McWilliams, 1999), когнитивно-поведенческата (Persons, 1989; Koerner & Linehar, 1997), интерперсоналната (Henry, 1997), фокусирани върху емоциите (Greenberg & Богочовека, 2007) терапии.  В много видове краткосрочни терапии също са разработени методи за формулировка на случай, което не е изненадващо, като се има предвид способносттите им да предоставят психотерапевтичен фокус още на  първите сесии. За отделни случаи има създадени оригиналните методи за формулиране при когнитивно-аналитичната терапия (Ryle A, Bennett, 1997; Дан, 2003) и краткосрочна динамична терапия (Curtis & Silberschatz, 1997; Perry, 1997).

През последните няколко десетилетия процесът за формулиране на случай е подложен на задълбочени научни изследвания. Основните въпроси, които си задават изследователите ся: Могат ли формулировките на случаите да бъдат създадени с достатъчна степен на надеждност и валидност? До каква степен интервенциите, базирани на формулировката, предсказват изхода от психотерапията и процесите, протичащи по време на нея? Може ли формулировката на случая да се използва за разбиране на психопатологичните състояния?

През тези годините бяха разработени и емпирично тествани не по-малко от 15 официални структурирани методи за конструиране формулировки на случая. Централната тема на конфликтните отношения (Luborsky, 1997, Люборски, 2003) и конфигурационния анализ (Horowitz, 1997) са може би най-известните от тях.

Повечето от тези структурирани методи имат общи характеристики:

-фокусират се върху опита на междуличностното взаимодействие, разигравано и съобщено от пациента в сесиите;

-определят централните конфликти на отношенията въз основа на честотата на появата на неадаптивни модели в терапевтичната комуникация;

-разчитат по-скоро на клинична преценка, отколкото на оценъчни скали;

-демонстрират достатъчна степен на надеждност и валидност на метода;

-задачите на формулировката са диференцирани по компоненти. 

Цели на формулировката на случай.  

Елс и Ломбарт (Eells & Lombart, 2004) смятат, че в идеалния случай терапевтът трябва да се стреми да постигне четирите цели на формулировката на делото.

Първо, формулировката трябва да очертае ясен портрет на пациента, да го опише като цяло. Тя трябва да бъде съвместима със съвременните научни знания за личността, развитието, психопатологията и междуличностните отношения.

Второ, формулировката трябва да бъде кратка, но достатъчно изчерпателна, за да изпълни своята функция в психотерапията. Формулировката на случая не трябва да съдържа прекомерна и второстепенна информация и да е толкова сложна, че да затруднява използването й като практическо ръководство за лечение. Помощта е нехйната ключова цел.

Трето, формулировката трябва да поддържа баланс между наблюдението и умозаключенията (изводите). Находките на ниско ниво обикновено са по-ефективни за психотерапия и по-надеждни. Тези изводи са тясно свързани с наблюдаваните факти, но често излизат извън наблюденията, за да разберат значението им. Твърде дълбоките заключения може да не притежават емпирична основа и те могат да бъдат безсмислени и безполезни за пациентите.

Четвъртата цел на формулировката на случая е обективност, тъй като съществува риск терапевтите да приписват на пациентите собствени психологически потребности, черти и проблеми, вместо да ги видят по-обективно. Формулировката на случая трябва да е за пациента, а не за терапевта.

Някои практически аспекти за формулировка на случая.

Формулировката на случая трябва да бъде написана, но при необходимост и променена по време на лечението. Формулировката трябва да бъде създадена на ранен етап от психотерапията, обикновено след една или две сесии и задължително (окончателно) след пет сесии. Елс и Ломбарт (Eells & Lombart, 2004) отбелязват, че на практика формулирането на случая от основни бележки и спомени при началните сесии до окончателния и вид не трябва да отнеме много време. „Имайки предвид определен набор от категории за формулировка на случая,  терапевтът може мислено да ги попълни вече в хода на сесията или веднага след нея, на база получената от пациента информация.” (Eells & Lombart, 2004).

Някои терапевти могат да се избягват процеса „формулиране на случая”, водени от  убеждението, че това може да ги лиши от тяхната чувствителност и възприемчивост, да възпрепятства отвореността им към нов опит в терапевтичното взаимодействие, може да доведе до ригидно възприемане на пациента и да постави терапевта в една авторитарна позиция. Поддръжниците на формулировката на случая, обратно, считат, че добрата формулировка увеличава откритостта на пациента и помага на терапевта да развие и съобщи емпатичното си разбиране в контекста на терапевтичните взаимоотношения, основани на взаимно уважение и сътрудничество.

Съществуват различни подходи за използване на формулировката на случая в терапевтичната комуникация. Някои препоръчват, че цялата формулировка напълно следва да бъде споделена с пациента и действа като ясно централно събитие, насочващо терапията. Други смятат, че съобщаването на формулировката в една интервенция е като хвърляне на твърде много информация, която не може да бъде усвоена в даден момент. Те по-скоро препоръчват да се изберат отделни части от формулировката за своевременна интервенции. Има и такива, които вярват, че е много по-терапевтично е, терапевтът да насърчи пациента си, той сам да стигне до изводите от формулировката.

Общи категории формулировки на случаи.

Елс, Кенджелик и Лукас (Eells, Kendjelic & Lucas, 1998) се опитват да разработят мултитереоретична система, наречена „Метод за кодиране на съдържанието на формулировка на случая”. При този подход формулировката на случая се разглежда като средство за подпомагане организирането на сложна и противоречива информация за пациента. Те също така отбелязват, че основната функция на формулировката на случая е да  интегрира, а не да се сумира описателна информация за пациента.

В резултат на анализ авторите установяват 4 общи категории информация, която по тяхно мнение присъства в повечето методи за формулиране на случаи, а именно:

1.Симптоми и проблеми.

2.Ускоряващи (precipitating), предизвикващи; отключващи) стресори.

3.Предразполагащи жизнени събития.

4.Механизъм, който свързва предшестващите категории и предлага обяснение за влиянието на ускоряващитите и запазващи проблема на индивида фактори.  

Симптоми и проблеми

Първият общ фактор – определяне на признаци, симптоми и други явления, които могат да бъдат клинично важни. Тази категория събира симптомите и основните оплаквания на пациента, както и проблеми, които може да са очевидни за клинициста, но не и за пациента. Според Хенри и сътр. (Henry et. al., 1994) проблемите на пациента, които той определи като несъответствие между възприеманото и желаното състояние на нещата, може да не са очевидни в първоначалната самоопределение на пациента и тяхната идентификация изисква майсторско провеждане на  клиничното интервю.

Ускоряващи стресори.

Съществуват събития, които катализират и изострят текущите симптоми и проблеми на пациента. Тези събития могат да се тълкуват или като непосредствено водещи към настоящите проблеми или като увеличаване на тежестта на по-рано съществуващи проблеми до ниво, имащо  клинично значение.

Предразполагащи жизнени събития.

Травматични събития и стресори, които са се случили в живота на човека и са доведе до повишена уязвимост към възникване на симптомите. Предразполагащите събития в живота могат да бъдат разделени на три категории: ранен живот (детство и подрастваща възраст), минал живот в зряла възраст и скорошен живот на възрастен (2 години преди да потърси помощ).

Механизъм, чрез който се прави заключение (inferred mechanism)

Този най-важен фактор е опитът да се свърже и обясни информацията от предишните три категории. Този механизъм е хипотеза на клинициста за причината за текущите трудности на пациента. Съществуват три основни категории на този механизъм: психологически, биологически и социокултурни. Психологическите механизми могат да включват:

-вътрешен конфликт;

-набор от дисфункционални мисли, вярвания или схеми;

-дисфункционални навици;

-проблематични аспекти или характеристики на I; проблематични аспекти в отношенията с другите; защитни механизми;

-проблематични аспекти или черти на Аз-а;

-проблематични аспекти в отношенията с другите;

-защитни механизми;

-проблеми на с афективната регулация.

 Биологичните механизми се отнасят до генетични и придобити състояния, които обуславят или допринасят за проблемите на пациента, например генетично предразположение към депресия.

Социокултурните механизми са такива фактори като националност, социално-икономически статус, религиозни убеждения, липса на социална подкрепа.

Различия между диагноза и формулировка на случай.

Според Mайк и Бинйон (Make & Binyon, 2005) някои функции на формулировката на случая изглеждат сходни с функциите на диагнозата. Въпреки че  формулировката на случая и диагнозата имат функции за сумиране и прогнозиране, те съществено се различават. В таблица №1 са изложени различия между  диагнозата и формулировката на случая.

image

Психиатричната диагноза не е нищо повече от обобщаващ етикет, например „параноидна шизофрения” или „пост-травматично стресово разстройство”. Всяка диагноза, по съдържание, остава едно наименование на това, което този пациент има общо с другите, оставяйки на формулировката на случая определението и обяснението на уникалното, което присъства в този пациент. В идеалния случай, диагнозата според DSM-IV е нещо повече – тя е мултиаксиално сумиране на психиатрични синдроми, медицинска история, личност, социални и ситуационни фактори, но рядко в практиката придобива тази форма. За разлика от диагнозата, формулировката на случая е насочена именно към обобщаването и обясняването на най-важните фактори в интрапсихичния и социалния живот на индивида.

За да се направи диагнозата, е необходимо по време на събирането на информация за миналото и провеждането на

Формулировката на случая изисква допълнителни видове информация, в частност,  как пациентът се чувства и реагира в различни ситуации, защо събитията следват едно след друго и какъв смисъл има това за пациента. В допълнение към подробното интервю, психологът използва опита си за взаимодействие с пациента, за да събере информация, например за характера на взаимодействието между него и пациента и чувствата на интервюиращия по време и след интервюто може да помогне да се направи заключение за характерните начини за взаимодействие и реагиране на болезнени събития.

В допълнение към подробното интервю, психологът използва опита си за взаимодействие с пациента, за да събере информация, например за характера на взаимодействието между интервюиращия и пациента и чувствата на интервюиращия по време и след интервюто може да помогне да се направи заключение за характерните начини за взаимодействие и реагиране на болезнени събития.

Въпреки че психиатричната диагноза винаги определя някаква група от симптоми, тя се различава от повечето други медицински диагнози с отсъствието на препратка към предполагаемите причини или етиология. Сама по себе си диагнозата не завършва процеса на оценяване, тъй като описателните и атеоретичните класификации като DSM-IV не се фокусират върху основните причини за проблемите на пациента.

Диагностичните термини също избягват теоретичните конотации. В същото време обяснителния характер на формулировката на случая изначално предполага, че тя е неизбежно натоварена или дори може да се каже, че е въоръжена с теория.  Нейната сила е не само в клиничния опит, но и в развитието на навици за концептуализация и повишаване уменията за прилагане на теорията. 

За разлика от диагнозата, която съдържа информация за типичния ход на заболяването, формулировката на случая взема предвид тези индивидуални фактори, които позволяват да се дифеенцира очакваната прогноза за едно лице от друго. Предсказуемата й валидност може да бъде потвърдена от последващото развитие на събитията. В случай на неочаквано развитие на лечението, формулировката на случая се нуждае от промяна, дори ако диагнозата на пациента не се промени.

Широко разпространено е разбирането, че диагнозата трябва да определи хода на лечението. Ако обаче говорим за психологични видове лечение, сама по себе си диагнозата не помага особено за избор на ефективно лечение. Планът за лечение може често да включва психотерапия с различни цели: намаляване на симптомите; подобряване на функционирането; предотвратяване на рецидив; постигане на прозрение и идентифициране на пречките за постигане на напредък в терапията. Съществуват реални различия между индивидите в тяхната отзивчивост към различни методи за лечение, като например, характеристиките на индивида като защитен стил могат да бъдат много по-важнои за прогнозата и за  ефективността на определен метод на психотерапия.

Преимущества на формулировката на случая

Сим и колеги (Sim et. al., 2005)  формулират четири преимущества на формулировката за терапевтите и обучаващите се психотерапевти и психиатри. Те са свързани с четирите функции на формулировката: интегративна, обяснителна, предписваща и прогностична.

Интегративна

Формулировката на случая обобщава и свързва в едно обслужващите качества на случая и бързо идентифицира важни въпроси, особено при сложни случаи с множество проблеми. В допълнение, самият акт на написване помага да се организират и интегрират клиничните данни и позволява на клинициста да се съсредоточи върху същността на всеки отделен случай.

Обяснителна

Формулировката на случая осигурява проникване във интра- и интер-индивидуалните аспекти на случая, способства за по-доброто разбиране за развитието на болестта и нейното въздействие върху пациента и върху неговото обкръжение. Той предоставя рамка за разбиране на взаимодействията между лежащите в основата динамични  и нединамичнифактори,  включително психологическа и невробиологична уязвимост. Формулировката на случая също помага на терапевта да разбере характера на възникващите терапевтични взаимоотношения и трудностите, които възникват в тях.

Предписваща

На това ниво адекватното формулировка на случая представлява ръководство за терапия, включително определянето на приемливи цели, избора на модалности, стратегия и интервенции. Предписването на конкретен план за действие е особено важно за начинаещите терапевти, тъй като им дава увереност в собствените си действия.

Прогнозираща

Първоначалната формулировка хвърля светлина върху случая и показва необходимостта работата да се съсредоточи върху други области, като например дълбоки лични убеждения и автоматични негативни мисли, които трябва да се коригират (конфронтират), ако няма напредък в терапията. Формулировката на случая позволява да се предвидят и преодоляват събития, възпрепятстващи терапията, като например неспазване на домашното задание и други форми на съпротива срещу промяната в терапията. Първоначалната формулировка осигурява първоначална линия за сравняване и преформулиране след появата на нова информация. В действителност, окончателната концептуализация на случая възниква тогава, когато пациентът напълно решава своите проблеми и завършва психотерапията.

Заключение

Формулировката на случая е важен концептуален, клиничен и изследователски инструмент в съвременната психотерапия и психиатрия.

В качеството на структура, която организира процеса на концептуализиране на информацията за пациента, формулировката на случая допринася за разбирането и емпатията на клинициста към интрапсихичния и междуличностния свят на пациента, осигурява фокуса и посоката на терапевтичния процес. Разработването на методи за формулиране на случая е важна стъпка в развитието на теорията и техниката на психотерапията и тяхното ефективно приложение в клиничната практика.

Забележка:1) Цитата из статьи Kang Sim, Kok Peng Gwee and Anthony Bateman. (2005). Case Formulation in Psychotherapy: Revitalizing its Usefulness as Clinical Tool. Academic Psychiatry, 29:3, Jule-August.


image

Категория: Други
Прочетен: 3089 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                 

                                                               Батерия методики

                                   за изследване и развитие на паметта за деца от 3 до 6г.

 

Предложените тестови задачи за диагностика на паметта могат да се използват и в качеството на корекционно-развиващи упражнения. Предназначена е за деца на възраст от 3 до 6г.  

Задачите не дават количествени критерии за оценка на паметта. В зависимост от това дали детето се справя или не и с какъв вид задачи, психологът избира съответните  упражнения и  развиващи занятия.

Препоръчително е диагностиката и обучение на паметта с деца от предучилищна възраст да се провеждат в игрална форма, така че на децата да им бъде интересно. Занятията не трябва да бъдат твърде дълги, за да не уморят децата.

1.Запаметяване на картинки и предмети (диагностика на краткосрочна памет).

 Разгънете пред детето на масата 5-6 картинки или подходящи (интересни) предмети (играчки). Дайте 30 секунди за да ги запомни. Обяснете му, че по-късно ще бъдат скрити, а то трябва да назове тези от тях, които е запомнило. Можете да го помолите да опише детайлите на предметите. Като вариант на тази техника: променете местоположението на някои елементи, премахнете (добавете) или заменете елемент и след това помолете детето да определи какво е променено.

image

2.Рисуване по памет (диагностика на краткосрочна памет)

 

В продължение на 1 мин. на детето се показва с елементарни рисунки. След това таблото се скрива, а от него се иска да изобрази по памет онези от тях, които е запомнило.  Като вариант на тази задача е упражнението за дорисуване по памет на липсващите части, (детайли) на картинката. 

image

image

image

3. Дорисуване на картинки (диагностика кратковременна памет):

image

image

4. Съставяне на картинка по памет от части (диагностика краткосрочна памет). За тази задача са нужни две еднакви картини. Едната се показва на детето за време от 30 сек., а втората трябва предварително да се нареже на няколко части (колкото по-сложна е картината, толкова е по-трудна задачата).  След това образецът се скрива, а детето трябва по памет да състави картината от предложените части.   

image

image

5. Изследване на дълговременна памет.

 

В тези задачи се определя запаса от знания на детето (ерудиция). 

image

image

image

image

image

За да се определи колко е развита дългосрочната памет на детето, може да се приложат следните примери:  след като сте били заедно с детето на някое място, на следващия ден го помолете да опише какво е видяло там, какво е направило и т.н. В същото време изследвайте неговото наблюдение (попитайте за детайли) и обръщайте внимание за нивото на развитие на речта.

 

6. Изследване на двигателна (моторната) памет: възрастният моли детето да повтори определена последователност от движения, например да докосне с лява ръка, дясно ухо;  да се усмихне, да седне и т.н. или да копира определена позиция на пръстите:

image

Важно е да се отбележи, че доколко е развита фината моторика на ръката, може да се съди от това, доколко е развита речта на детето.   Това се дължи на факта, че центровете, отговарящи за речта и фините двигателни умения са разположени един до друг в мозъка. С развитието на пръстите на детето (рисуване, рязане с ножици, моделиране, нанизване на мъниста върху конец и др.), Вие също развивате неговата реч.

7. Диагностика на асоциативна памет.

image

image

image

Категория: Други
Прочетен: 7910 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                            Техника 2Интеграция на полярности

                                                                 (гещалт-терапия)

 

Упражнение 1. „Разиграване на роли“

По предложение на психолога, участниците в групата подред проиграват своите вътрешноличностни конфликти, които не се осъзнават изцяло от тях, но са очевидни за обкръжаващите ги.

Например, ако един участник, без да забележи това, често се извинява, говори тихо, смущава се, тогава може да му бъде предложено да играе ролята на срамежлив, плах млад мъж. В същото време от него се иска, да усили същите  тези характерни черти, които при него са особено изразени. Ако участникът осъзнава своето поведение и има желание да се избави от него, тогава му се предлага да изиграе роля на човек с противоположните черти на характера.  За разиграване на ролите на всеки участник се отделят по 5-10 мин. останалото време се осигурява за споделяне на впечатления.

 

Упражнение 2. „Борба на противоположности“

Психологът определя тема за дискусия, след това на един от участниците се възлага роля на „нападащ“, а на друг – на „защитаващ“.

Участниците сядат на столове един срещу друг и започват дискусия. Всеки един от участниците трябва твърдо да се придържа към своята роля.  „Нападащият“ трябва да критикува, недоволства, поучава, взисква, да не се съгласява, да говори с твърд авторитарен глас. „Защитаващият“ се – да се извинява, моли, убеждава, опрадвава, да обеснява, защо не успява да постигне това, което иска от него „Нападащият“.

Времето за дискусия е около 10 мин. След това партньорите сменят ролите си. Всеки участник в диалога трябва колкото се може по-дълбоко да осъзнае чувството за властност и агресия на „Нападащ“ и чувството за унижение, плахост, страх, смирение, незащитеност  на „Защитаващ“. От участниците се иска да сравнят ролите със своето поведение в живота. Следва групово обсъждане на опита.

 

Упражнение 3. „Антикварен магазин“

Предлага се на клиента да седне на стол, да затвари очи, да се отпусне. Иска се да си представи, че се намира в магазин за антикварни вещи.  Мислено следва да избере за себе си любим предмет и да си въобрази, че той е този предмет. След като се получи отговор за идентификация с поредмета, психологът предлага на участника да говори от името на този предмет, като облекчава процедурата (помага) с насочващи въпроси, например: Как се чувстваш?, Защо си се оказал в този магазин?, Кой е бил твоя предишен собственик? По каква причина той се е лишил от теб?, Къде се намира сега този човек? и пр.  На финала се иска клиентът да сподели с групата своите усещания.

По същия начин може да се приложи идентификация с цветя, дървета, животни и пр.

Участниците задължително трябва да са разкрепостени, отпуснати, склонни да споделят и саморазкриват.  В тях не бива да остават незавършени преживявания. Не трябва да се стесняват от своите усещания, каквито и да са те.

 

Упражнение 4 „Два стола“

Нерядко човек има усещането за някаква двойственост, за разцепване на противоположности, чувства себе си в конфликт с тези противоположни, противостоящи сили.  Упражнението предлага на клиента да разиграе диалог между тези две противоположни страни, например:  „Аз-дружелюбно“ и „Аз-раздразнително“, сменяйки сценично местата си между два стола.

Изпълнителят на ролята може да бъде човекът, който е в момента, но може да бъде и в ролята на дете, майка, баща, съпруг, началник, учител, съученик и пр.  Ролята може да бъде физически симптом – язва, главоболие, болки в кръста, силно сърцебиене и пр.  Може да бъде изразена чрез предмет, животни и др.

Този метод позволява на човек да разбере себе си и своя „противник“, срещу който воюва. Особено е полезен при разрешаване на конфликти. Напомня малък театър, в който клиентът играе последователно себе си, а след това другия (противника).  Например, да разгледаме една ситуация на конфликт с началник.  Първоначално клиентът играе ролята на самия себе си, като прави изказвания – всичко онова, което иска да съобщи на другия:

Изказваня на „А“:  „Уважаеми г-н Иванов, отдавана исках да се обърна към Вас с молба за повишаване на заплатата, но аз се боя, страхувам се, че не само няма да ми повишите заплатата, ами може направо да ме уволните, защото обикновено вие правите така – уволнявате хората когато си поискате.“

Изказваня на „Б“:  „А през миналия месец не бяхте ли вие този, който не успя да изпълни три задачи (поръчки), в резултат на което фирмата можеше да загуби своя лиценз?“

По този начин, сменяйки местата си, клиентът получава възможност да продължи диалога, като това му помага да разбере не само себе си, но и ситуацията като цяло.

За да бъде методът наистина достатъчно ефективен, клиентът трябва да има искрено желание да я разработи открито и честно.

Има известно сходство между методите „два стола“ при гещалт-терапията и използването на „спомагателен Аз“ при психодрамата. При психодрамата упражнението позволява на клиента да преживее повторно болезненото събитие, а гещалт-методиката насочва клиента към презъздаване двете страни, участващи в конфликта (контакта) и да установи диалог помежду им. Така клиентът напълно преживява двата компонента на своето „Аз“, включвайки и този, който обикновено се отрича или не се осъзнава поради неприятния му характер.  След осъзнаване на противоположностите, по-късно клиентът интегрира техните две части в своята личност.

 

Упражнение 5 „Работа с имена“

Усещането за идентичност се развива под влиянието на обкръжението.  Тази реакция на въздействие и влияние е адресирана към човека.  Дори името или имената, които са записани в документите влияят на човек, на неговата съдба. Те отразяват родителските очаквания, насочеността на детето, културния и изторически фон, често историята на рода или историята на страната.  Освен официалните имена, човек е носител на детски имена, прозвища, прякори – така, както са го наричали в детството родители и родственици, както го наричат в момента близки или врагове.

Упражнението се предлага в множество варианти, които могат да активизират чувствата, свързани с имена и асоциираните с имена отношения в семейството.

Различните упражнения отделят и очертават различни фигури, като позволяват на клиента да се фокусира върху разнообразни аспекти на една голяма тема. Не е необходимо да се прави списък, но е важно да се подберат по-значимите имена за дадената сесия.

Примери:

1. Припомнете си имената и прозвищата, с които са ви наричали в детството. Кой ви даде това име? При какви обстоятелства се обръщаха към вас с това име? Кой най-често използваше това обръщение към вас? Какви чувства изпитвате в момента, когато мислите за това име?

2. Изберете най-ярките детски имена. Какви чувства предизвикват те? Съединете се с проекцията. Експериментирайте в момента. Какви чувства изразява това име? Как са се отнасяли към вас тези хора, които са използвали за вас това име? А сега проигайте сценка с вашия партньор.

3. Какви прозвища или ласкателни имена имате сега? Откъде са се появили? Какви области на живота засягат те – къде се появяват?

4. Имате ли различни имена в дома си и в местоработата? Ако – да, с какво са свързани те?

5. Припомнете си ваши имена (определения, характеристики) от различни периоди на живота.  Как те са повлияли или влияят и сега върху вашата представа за себе си?

6. Припомнете си отношението ви към своите имена от различни периоди на живота. Как са се променяли те? Изпитвали ли сте гордост от т    ях, харесвали ли сте ги или сте имали негативно отношение към тях?

7. Какви варианти на имена имате сега? При какви ситуации се обръщат към вас с тези имена? Пред кого и къде самият вие се представяте с тези имена? Какви чувства се асоциират с тези имена? Какво е отношението на другите към вашите имена? Какви са отношенията ви с хората, които се обръщат към вас с тези имена?

8. Имало ли е случаи, при които са ви наричали с имена, несъответстващи на вашия пол или смехотворни имена?

9.Как са избрали вашето име родителите ви? В чест на някого? Какви според вас са били очакванията на вашите родители към това име – какво знаете за това?

10.Има ли някакво символично значение вашето име? Какво означава в превод? Какво е означавало за вас в различните периода от живота?

11.Как се чувствате с тези имена сред другите? Как се отнасяте към тези, които имат същите имена: добре ли се чувствате или преживявате дискомфорт, когато има хора със същите имена в обкръжението ви? Ако вашето име е уникално, то как ви приемат тези, които носят обикновени и често срещани имена?

12. Ако решите отново да изберете име, кое име бихте избрали и защо, какво би могло да символизира? Какви са причините да запазите старото си име? Какви са причините за избора на ново име?

13. Осъзнавате ли как се представяте пред другите – например, в тази група; впоследствие така ли ви наричат другите или по друг начин? Как реагирате на това? Как предпочитате да ви наричат – кой и при какви случаи? Кои варианти на своите имена не харесвате?

14. (Вариант за омъжени жени) Как е повлияла на вашата идентичност смяната със съпружеското или запазването на бащиното име след сватбата, а в случай на развод? Коя фамилия носите и защо? Какво означава тя за вас? Ако вашата фамилия се различава от тази на съпруга ви, то как реагират на това другите или как мислите, че реагират?
Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 1570 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                                           Техника „Празен стол“  

                                                           (психодрама/гещалт)

 

 

Техниката „Празен стол“, позната още с термините: „спомагателен стол“, „експериментален диалог“ или „диссоцииран диалог“ е един от най-широко известните и често прилагани методи за ролева игра в психодрамата и гещалт-терапията.  Тук протогонистът действа без помощта на спомагателни лица. В тази техника той взаимодейства с въображаем „някой“ („нещо“) или множество „някои“, обозначени със стол (няколко празни стола).  В случая „столът“ служи като заместител на отсъстващите лица, предмети, явления, емоции и пр. Последните могат да бъдат неодушевени предмети – къща, дом, място и др. Те могат да представят гледна точка, черти на характера, навици, преживявания, страхове, чувство за собствена непълноценност, препятствия, конфликти, трудности и т.н.  Много често празния стол се въвежда, за да представи човек, с който клиента (протогониста) е свързан емоционално.  Този човек може да бъде жив или мъртъв, някакъв друг „Аз“ или част от „Аз“. Широко разпространен способ за пресъздаване на ролевите позиции на протогониста и „другия“ са ролите на „голямото“ и „малкото куче“.

Техниката притежава изразен енергетичен потенциал, като усилва мотивацията на клиента за постигане на по-адекватно поведение. Благодарение на техниката, човек има възможност да погледне на себе си и на своите проблеми от „другата страна“, през очите на другия (другите).  

В тази техника протогонистът разговаря с въображаем някой или нещо във формата на монолог или обмен на роли.  Той през цялото време разменя ролите и местата с отсъстващият някой или нещо.  Този „двурелсов монолог“ поддържа хода на действието. Важно е по-късно празния стол да бъде зает от конкретен човек, помощен човек, с когото протогонистът да може да комуникира, сякаш въображаемия "някой" наистина е тук.

В своята най-проста форма техниката използва наистина един стол.  Сцената обаче може да бъде разширена, усложнена и в този случай може да се използват няколко празни стола, представящи няколко роли.  Например, могат да бъдат поставени два празни стола – един „доброжелател“ на протогониста и един „зложелател“.  Групата празни столове могат да представят цял репертуар от роли: съпруг, приятел, началник, директор, учител,любовник и пр.

 

Основание за прилагане на техниката.

Тази техника се използва в случаите, когато протогонистите не са готови да се срещнат с онези, които могат да им причинят болка. В обикновени условия протогонистите се стараят да отклонят и избегнат неприятния епизод.  Техниката на празен стол им помага да свикнат с неприятни усещания, да ги изпробват в по-малко заплашителна среда. Тя осигурява „скрити сблъсъци“, в които протогонистът изцяло контролира ситуацията, като позволява преуствойвания и премествания.

Прилагане и инструкция.

Терапевтът поставя празен стол в средата на пространството за действие срещу протогониста (или членовете на групата при групова терапия) и дава следните инструкции: „Бих искал да погледнете стола. Не ме гледайте, концентрирайте се върху празния стол. Когато гледате празния стол, се опитайте да поставите в центъра на въображението си този,  с когото не сте "завършили разговора“. Опитайте се да си представите колкото е възможно по-ясно и точно този човек и задръжте неговия образ за няколко секунди.“

След това терапевтът пита протогониста или членовете на групата, доколко ясен образ са успели да създадат. Често хората отговарят, че са си припомнили множество лица, преди да успеят да се фокусират върху някого конкретно. Понякога те казват, че избраният образ се появява и изчезва. Терапевтът продължава: "Сега бих искал да се обърнете към човека, когото си представяте, че е седнал на стола и да му кажете всичко, което искате.“

В ситуация, в която на стола или столове са „седнали“ вече известни лица, може да се даде следната инструкция: „Тук имаме няколко празни стола, всеки от които представлява някой от списъка отсъстващи, за които говорихте (т.е., няколко членове от едно и също семейство; набор от черти на характера или навици; списък със задължения или роли на човек и др.). Сега бих искал да кажетеза  всеки стол кой от тези хора представлява, а след това така да разместите и подредите столовете, че разстановката да показва колко е важен всеки „стол“ за вас. Използвайте за ориентир правилото: колкото е по-близо един „стол“ до друг или самият „стол“ до вас, толкова той е по-важен.  И накрая, към кой от „столовете“ бихте искали да се обърнете на първо място и след това можете да започнете.“

Указания за прилагане.

1) В началото на сесията техниката може да се използва за „загряване“. В ситуация на групова терапия, техниката може да служи като начин за избор на протогонист. Използвайки празния стол като средство за проекция, участниците могат да пресъздадат свои „недовършени разговори“ с важни за тях хора. И терапевтът използва този материал, за да избере протогинист, с когото той и членовете на групата биха искали да работят.

2) Когато психологът търси подходящ „ключ“ за стартиране на работния процес.

3) Когато се работи с протогонист, който трябва да изрази негативни чувства, особено гняв под формата на насилие.  Това може да се направи, като се насочи агресията към празни столове (трябва да се вземат мерки за гарантиране на физическата сигурност);

4) При работа с протогонист, който иска да изрази към някого особено интензивни положителни емоции, но се въздържа от това, за да не смути човека.   

5) В случаите, при които протогонистът живее с дълбоко чувство за вина и трябва да се справи самостоятелно с него.

Противопоказания.

Практически няма ситуации, при които да не бъде възможно и полезно прилагането на техниката.  Тя се явява често основен метод за начало на терапевтичната сесия, тъй като е в състояние да удовлетвори (да погълне; да се „пришие“) множество ситуации. 
Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 3386 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3816166
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1308
Календар
«  Декември, 2017  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031