Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3797747 Постинги: 2162 Коментари: 116
Постинги в блога от Март, 2018 г.
 

                     Методика за оценка нивото на социална фрустрираност (НСФ).

                                  (автори: В.И.Васерман, Б.В.Йовлев и М.А.Беребин)

Описание на методиката

Въпросникът е оригинален инструмент за изследване, предназначен да оцени социалното благополучие, т.е.. социалните компоненти на качеството на живот. Разработен е през 2004 г. в Националния медицински изследователски център по психиатрия и неврология „В.М.Бехтерев“ в Санкт Петербург от В.И.Васерман, Б.В. Йовлев и М.А.Беребин.

Теоретични основи

Социалната фрустрираност се разглежда като последица от невъзможността на личността (здрави и особено при болни хора) да реализира своите актуални социални потребности. Значението на тези нужди за всеки човек е индивидуално, зависи от самосъзнанието (самооценката), от системата на жизнените цели и ценности, от индивидуалните способности и опит в решаването на проблемни и кризисни ситуации. По тази причина социалната фрустрираност се явява следствие от реална социална ситуация, тя носи личностен характер и се определя  от стресогенността спрямо социалните фрустратори, някои от които могат да бъдат: неудовлетвореност от отношенията в семейството или  работата; от постиженията в образованието; от нивото на социално-икономическия статус; от социалното положение в обществото; от физическото или психично здраве; от работоспособността или възможностите за финансово благополучие и др. Оценката на тези конкретни параметри позволява да се разкрие конкретното вътрешно съдържание и концепцията за качеството на живот, от гледна точка на социалното функциониране на индивида и неговите адаптивни възможности. С други думи, социалната фрустрация може да се разглежда като специфичен комплекс от преживявания и взаимоотношения на индивида, възникващи в отговор на действието на фрустриращите фактори.

Много вероятно е, при продължително дестабилизиращо действие на социално-фрустриращите фактори да се формира напрегнатост на адаптивните механизми и частична дезадаптация (предболест), а при неефективна психологическа защита и липса на социална подкрепа, дори пълна психична дезадаптация (болест), и вследствие на това намаляване на качеството на живот. Тази схема за развитие на психичната дезадаптация е приложима към всяка форма на патология, тъй като касае ролята на психосоциалните фактори при формирането на вътрешната картина на болестта и оценката на нейната прогноза. Оттук възниква и спешната задача за диагностициране именно на социалните компоненти в многомерна система на патогенезата от нарушения на психичната адаптация, и особено при скринингови изследвания за целите на първичната психопрофилактика.

Методиката е разработена въз основа на предварителна експертиза за определяне и класиране на онези сфери от системата на социалните отношения, които са най-значими за всеки човек, в контекста на взаимодействието му с микро- и макросоциалната среда.

Този психодиагностичен инструмент е подходящ за използване в комплекс с друга формализирана информация, по-специално в батерия от психодиагностични методики (основно тестове) и създаване на компютърна база данни рисковия  контингент и основно за болните.

Социалната фрустрираност е сложна по структура психологическа променлива, която в методиката  се определя от нивото на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в 20 сфери на отношения на личността, отделени от експерти като най-хипотетично значими за всеки възрастен, предимно трудоспособен човек, жизнената дейност на който преминава в социума и в дадената обществено-културна среда.

Разбира се, за някои хора определени сфери могат да не са актуални, като например отношения с родителите (при липсващи  родители), с децата (липсващи деца), и т.н. По тази причина оценката на нивото на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в тези области не се фиксира.

Вътрешна структура

Методиката включва в себе си:

1.Бланка (въпросник), състоящ се от 20 позиции, отразяващи формални демографски характеристики на респондентите; спецификата и условията на тяхната ангажираност; въпросникът е подходящ за кодиране и архивиране в банка за психодиагностична информация; тя може да бъде допълнена в съответствие с нуждите на конкретно изследване.

2.Регистрационна бланка към основния вариант на методиката с оценъчна система от балове, условно наречена „ниво на социална фрустрираност № 1“ (НСФ-1).

3.Списък на 20 теми, свързани с „неудовлетвореността“ в различните сфери на взаимоотношенията „личност-среда“ (бланка НСФ-2). Този списък се предлага на изследваното лице или на една бланка в реда от №1 до №20 или на отделни картички, при произволен ред за ранжиране за оценка, с цел да се намали субективното значение на тези области на отношенията в реална (действителна) житейска ситуация.

Интерпретация

Общи принципи

Данните от методиката могат да бъдат анализирани в два плана или с помощта на два методологически подхода. В първия вариант се оценява условно „абсолютната“ степен на изразеност на „удовлетвореност – неудовлетвореност“ в сферата на отделно разглежданите отношения в общия контекст на въпросника. При това нивото на удовлетвореност е субективно измерено според 5-бална система: 1 – напълно удовлетворен, 2 – по-скоро удовлетворен, 3 – затруднявам се да отговоря, 4 – по-скоро неудовлетворен и 5 – напълно неудовлетворен.

Отделят се 5 основни направления (блок-скали) по 4 позиции във всяко:

-удовлетвореност от отношенията с роднини и близки (със съпругата, съпруга, родителите, децата) от 1 до 4 въпрос;

-удовлетвореност от най-близкото социално обкръжение (приятели, колеги, началници, противоположен пол) от 5 до 8 въпрос;

-удовлетвореност от своя социален статус (образование, ниво на професионална подготовка, сфера на професионална дейност, работа като цяло) от 9 до 12 въпрос;

-социално-икономическото положение (материално състояние, жилищно-битови условия, отдих и свободно време, социален статус) от 13 до 16 въпрос;

-здраве и работоспособност (физическо здраве, психоемоционално състояние, работоспособност, начин на живот като цяло) от 17 до 20 въпрос.

По-големият бал съответства на по-голяма неудовлетвореност както за индивидуалните градинации на признаците, така и по скалите като цяло. 

По този начин за всяко изследвано лице,  попълнило скала НСФ-№1, може да се определи условен профил от оценките на 20-те определени области на отношения, а това позволява да се определят зоните с най-голяма и най-малка социална фрустрация, и по този начин зоните на най-конфликтни отношения.

 

Изчисляване на значенията

1.На първия етап се изчисляват броя пунктове, на които изследваното лице е дало отговор по тестова бланка №1 (позициите, по които респондентът е изразил своето отношение) по методиката като цяло (n)  и по всеки от петте направления:  n,  nn,  n,  n.

2.Изчислява се сумата от баловете за всички позиции на методиката по същия начин: за цялата методика (S)  и по всеко от петте направления:  S ,  S S ,  S ,  S .

3.Изчислява се общия коефициент на социална фрустрираност (Q) по формулата:
image

Въз основа на величината на показателите се определя нивото на социална фрустрация:

image


image

image

image

 

Категория: Други
Прочетен: 1316 Коментари: 0 Гласове: 0
 

     Ревност – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и


                                                              методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на ревността.

-Модел на ревността, като комплекс за непълноценност.

-Модел на ревността, като резултат от родителски предписания.

-Модел на ревността, като пренос на детската ревност към актуалните отношения.

-Модел на ревността, като проекция на собствените сексуални желания.

2.Методи за работа с проблемите на ревността.  

 

Ревността е изключително болезнено чувство, което понякога буквално отравя най-прекрасните отношения. Тя може да се прояви в лека форма, например в раздразнение и обида, когато любим човек е показал внимание на някой друг, но може да доведе и до постоянни вътрешни терзания, повишена подозрителност, скандали и унижение, шпиониране и провокация, дори до налудни фантазии и до прилагане на насилие. Тревожността, подозренията и гневът се заплитат от ревността в плътно кълбо. Ревността съдържа в себе си изобилие от обвинения и обиди.

Гневът обикновено е насочен към въображаем съперник, но тъй като той е недостъпен или самото проявление на гневът би опозорил ревнивеца, последният излива упреци и обвинения, правдоподобни или съвършенно нелепи подозрения спрямо този, чиято любов той цени. В резултат на непрекъснатите конфликти, скандали и подозрение, той започва да получава все по-малко любов и може дори да загуби това, което иска да спаси. Любимият човек започва да се чувства като обект, който искат да притежават с насилие и се възмущава от посегателството върху неговата свобода и суверенен вътрешен свят.

Той счита ревнивеца за собственик и тиранин и започва да води с него невидима война, която може да завърши с пълен разрив на отношенията. Ревността не винаги е свързана със сексуалните отношения. Един художник например, може да ревнува от успеха на друг художник.

Peвността винаги е свързана със страх, че някой друг ще получи повече внимание и благоразположение, че някой ще бъде предпочетен и ценен повече.

Ревността може да бъде свързана с биологичната потребност, да оставиш зад себе си именно своето потомство. По тази причина, лъвовете се борят за правото да притежават женските на даден прайд, а победителят лъв убива всички малчугани на победения си съперник. Но лъвовете никога не атакуват женските, те се конкурират помежду си, но не насочват своя „гняв и подозрения“ към обектите на своята любов. Конкуренцията се отличава от ревността по това, че индивидът се стреми да превъзхожда истински или въображаем съперник в някаква форма и не напада обекта на любовта.

Причините за ревността не са изследвани в достатъчна дълбочина, но могат да бъдат представени няколко основни модела.

 

1.Психологически модели за възникване на ревността.

Модел на ревността, като комплекс за непълноценност.

Ревнивият човек по правило, не е сигурен в своята привлекателност и по тази причина той винаги е готов да предположи, че някой може да бъде признат за по-добър от него. Той се чувства неспособен да устои на конкуренцията и започва да създава във въображението си

някакви „признаци“, че другият е по-предпочитан от него. Това противоречи на факта, че той вече е бил предпочетен пред всички останали,  но проблемът на ревнивеца е, че той не забелязва този факт или го обяснява по някакъв измамен начин.

Комплексът за непълноценност може да се основава на реални или въображаеми, настоящи или минали недостатъци на ревнивеца. Например, момиче в тийнейджърските си години е преживяла много тежко пъпчивото си лице и все още неоформената си фигура. Тя непрекъснато сравнила себе си с другите не в своя полза: сега всичко това било минало, но комплексът продължава да действа, въпреки факта, че тя е красива и дори се радва на успех с мъжете.

Мъжът може да се чувства недостатъчно успешен, привлекателен, остроумен, силен и т.н. Възможно е в детството други деца да са го дразнили, унижавали или физически тормозели, а родителите и учителите да са го отхвърляли и критикували. Възможно е той да е бил много хилав и често да е боледувал, да се е чувствал безпомощен в редица ситуации или да е бил изключително разглезен. Не е изключено да е изпитал кастрационен комплекс, страхувайки се от конкуренция на своя баща, а по-късно – от други,  по-силни или успешни момчета.

 

Модел на ревността, като резултат от родителски предписания.

Някои родители внушават на децата си недоверие към мъжете (по-рядко към жените), като ги предупреждават за „коварството и неверността“ на противоположния пол. С цел „профилактика“ някои родители са доста упорито мнителни и дават на дъщерите си съвети, които подготвят условия за активизиране на чувство за ревност. Например, бащата казва на дъщеря си: „Обичаш го толкова много, но как ще се почувстваш, ако го видиш хванал за ръка друга?“ В рамките на теорията на Е. Бърн подобни инструкции се наричат родителски предписания от типа „Не се доверявай!“  

Пример:

Млада жена потърсила помощ във връзка със своята мъчителна ревност. Тя била сигурна във вярността на съпруга си, но всеки път когато до него се окаже която и да е друга жена, клиентката изпитвала ужасни чувства. В нея се надигал силен гняв и искала да се нахвърли и скубе косите на съперницата, но тъй като не можела да направи това, тя устройвала скандали на съпруга си. В резултат на това, връзката им се влошила.

Оказало се, че родителите й са се развели, когато тя била още малка. Сега бащата предоставял на бившето си семейство материална подкрепа, сега те общували и имали прекрасни отношения. Майка й обаче винаги казвала, че мъжете са много „опасни и ненадеждни същества, на които не може да се вярва“. В резултат,  в нея се „образувал някакъв лед в гърдите, което не й позволявал сега да обича напълно съпруга си и да му се доверява“.

Две сесии са били нужни за корекция на този проблем. Ключът към решението било противоположното предписание, което клиентката изпратила във въображението си до своята майка. От името на „ледът“ в гърдите й, тя мислено изрекла думите: „Мамо, благодаря ти за загрижеността, но аз обичам съпруга си и съм обичана, аз мога да му се доверя и да го даря със своите чувства. На теб не ти е провървяло в живота, но това не означава, че и аз трябва да разруша живота си“.

След няколко повторения, „ледът“ в гърдите изчезнал. Тя ясно усетила, че е в състояние напълно и безпрепятствено да изпита любов към своя съпруг и без да се конкурира с въображаемите съперници, да му отдаде напълно доверието си.

Няколко месеца по-късно тя потвърдила, че практически не изпива ревност, макар че все още не можела да остави съпруга си с приятелите му да отидат в нощен клуб. Терапевтът я успокоил, заявявайки,  че на този етап ниво на ревност е съвсем нормално, поради това не трябва да се чувства виновна.

 

Модел на ревността, като пренос на детската ревност към актуалните отношения.

Ревността може да има свои източник на отношения на съперничество със сестра или брат. Когато детето счита, че неговата сестра (брат) е обичана или ценена повече от него и е преживявал чувство на безсилие да промени това състояние. Това е онзи детски период, през който ревнуващият е трупал гняв и обида, като е считал поведението на родителите си за несправедливо.

Тези чувства могат да останат неизразени (неотреагирани), без да намерят разумно решение. Когато актуалната жизнена ситуация донякъде прилича на този първичен проблем, старите чувства оживяват и се пренасят върху други хора. Те се проявяват с неадекватна сила, мотивът за тяхното проявление може да бъде незначителен, но субектът не осъзнава, че това е от миналото и не знае как да се справи с тях. Преносът винаги се познава по факта, че проявените чувства са очевидно неусместни, преувеличени, дори нелепи и абсолютно неудържими.

Пример:

Млада жена устроила на психоаналитика див скандал поради факта, че той бил удължил с пет минути сесията си с предишния клиент. Абсурдността и неадекватността на поведението й,  дали основание на терапевта  да открие пренос и да го интерпретира. Жената признала, че като дете много ревнувала сестра си, считайки, че тя била по-обичана и ценена от родителите. По същия начин тя реагирала сега на всички ситуации, в които съпругът й давал повод да предполага, че той отделя повече внимание към която и да е друга жена.

 

Модел на ревността, като проекция на собствените сексуални желания.

Ревността може да възникне и когато човек е с неудовлетворени сексуални желания, насочени към неговия партньор (или някой друг).

Поради това той счита, че партньорът му е точно толкова желан за всеки друг, колкото самият той има неудържими сексуални желания. Тази увереност обаче може да бъде предизвикана и от обратния факт, когато партньорът има по-силно изразени сексуални аспирации, а на ревнивецът му се струва, че е по-хладен с него. Тогава собствените желания се приписват на другите, а недостига на любов, което за ревнивецът е въображаем факт,  се компенсира чрез връзка с други партньори.  Неукротимата фантазия на ревнивия човек понякога води до развитието на истински заблуди.

Пример:

Седемдесетгодишна жена обвинявала мъжа си (72 години), че той изневерява със собствената им дъщеря. Жената споделила за случай, при който, лежаща на леглото на дъщеря си, спонтанно преживяла сексуално удоволствие, който приписала на злоумишлените действия на съпруга си и дъщеря си (те били поръсили леглото със специални средства).

Несъзнатите собствени сексуални желания, свързани с неудовлетвореност от любов към собствения си баща (той бил починал), се проектирали върху съпруга и дъщерята. Въпреки че този случай вече бил от компетенцията на лекарите, той илюстрира добре този модел за произхода на ревността.

 

2.Методи за работа с проблемите на ревността.  

-Основната стратегия в работата по тази тема, е да се помогне на клиента да осъзнае истинските причини за своята ревност.

-След определяне на причината, работата се извършва в тези „точки“, където се намира източникът на ревност. Тази работа има за цел да се преодолеят: комплекс за непълноценност, родителски предписания, детска ревност или проекция на своите сексуални желания.

-Добри резултати могат да се постигнат посредством моделиране на ситуациите, в които клиент изпитва ревност. Предлага му се метода на „празните столове“, изискващи от него да влиза в различни роли и отговаряйки на въпросите на терапевта, да разглежда (оценява, участва) случате на своята ревност от различни позиции (от свое име; от името на самата ревност; от името на ревнувания партньор и пр.).

-Провежда се и работата, насочена към повишаване на увереността на клиента в себе си, укрепване на чувството му за собствено достойнство, намаляване на емоционалната зависимост.

-Доколкото ревността е гняв, то може да се работи по превръщането енергията на гнева в енергията на развитието на онази част от личността, която я защитава.

 

Литература

1.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

2.Мак-Кей М., Роджерс п., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

3.Скиннер Р., Клиизд. Семья и как в ней уцелеть. Москва, 1995.

4.Терентьев Е. И. Бред ревности. Москва, 1991.

5.Фрейд А . Психология «Я» и защитные механизмы. Москва, 1993.

image

Категория: Други
Прочетен: 3300 Коментари: 0 Гласове: 0
 

   Методика за диагностика на ниво на социална фрустрираност на Л. И. Васерман

                                                    (модификация В. В. Бойко)

 

Инструкция: Предлагаме ви въпросник, който определя нивото на неудовлетвореност от социални постижения в основните аспекти на жизнена дейност на човек. Прочетете всеки въпрос и изберете един от предложените отговори, както следва:

0напълно удовлетворен;

1по-скоро удовлетворен;

2затруднявам се да отговоря;

3по-скоро неудовлетворен;

4 – напълно неудовлетворен.

image

Обработка на данните.

За всеки пункт се определя показател за нивото на фрустрираност (неудовлетвореност). То може да варира от 0 до 4 бала. Всеки вариант на отговор получава определен бал: напълно удовлетворена - 0, по-скоро удовлетворен – 1, трудно ми е да отговоря – 2, по-скоро неудовлетворен – 3, напълно неудовлетворен – 4.

Ако методиката се използва за идентифициране на показателя  в група от респонденти (ниво на фрустрираност на колектива, групата), тогава е необходимо:

1) Да се определи броя на респондентите, които са дали един и същ отговор на определен пункт (въпрос).  

2) Да се изчисли сумата от балове по тези избори;

3) Да се раздели тази сума на общия броя на респондентите, отговорили на дадения пункт (въпрос). Може да се определи общ среден индекс за нивото на социална фрустрираностна групата. За тази цел следва да се определи показател на фрустрираност по всеки пункт и да се раздели на общия брой пунктове (въпроси), които са 20.

При масови изследвания е много показателен процента на лицата (респондентите), избрали един или друг вариант на отговор за конкретния пункт.

Интерпретация на резултатите.

Изводите за нивото на социалната фрустрация се правят, като се взема предвид стойността на резултата (средната оценка) за всеки пункт (въпрос). Колкото е по-висок е резултатът, толкова по-високо е нивото на социалната фрустрация:

3,5–4 бала: много високо ниво на социална фрустрация;

3,0–3,4 бала: повишено ниво на фрустрация;

2,5–2,9 бала: умерено ниво на фрустрация;

2,0–2,4 бала: неопределено ниво на фрустрация;

1,5–1,9 бала: понижено ниво на фрустрация;

0,5–1,4 бала: много ниско ниво на фрустрация;

0–0,5 бала: отсъствие (почти отсъствие) на фрустрация;

  Дезорганизирани емоционални състояния в режим на угнетена психика: Тук трябва да се имат предвид:  дистимия, депресия, апатия, хипотимия, объркване, тревожност, безпокойство, страх, делириум – всички свързани със състоянието на фрустрация. Тези много различни по проявление емоционални състояния имат редица общи признаци:

1.Лицето практически не реагира по различен начин на външни влияния, както и спрямо оказване на помощ на дезорганизираното емоционално състояние. Във всеки случай, разумът и волята не могат да помогнат на клиента, за да може бързо и успешно да преодолее неадекватността на емоционалното си състояние и да му придаде комуникабилна форма.

2.За възстановяване на емоционалната норма е необходимо време, почивка, помощ на обкръжаващите, включително й медицинско лечение. Всяко от дезорганизиращите емоционални състояния може да се прояви в границите на нормата или да придобие размерите на психическо разстройство, т.е. психопатологична форма. Последното се появява тогава, когато има съпътстващи фактори.

Психопатологичните разстройства на състоянието на човек се характеризират с обща промяна невропсихическия тонус.

От своя страна, устойчивите промени на невропсихическия тонус се предизвикват от:

-органични увреждания на мозъка (в този случай разстройствата са най-широки и дълбоки);

-дефекти на нервната система (обикновено тя отслабва от заболяване или психични травми);

-външни причини (сред тях са тези, които причиняват психичен стрес, интоксикация, травми);

-соматични заболявания (болестта на един или друг орган причинява нарушение в съответната част на мозъка, нервната система и обмяната на веществата, които водят до промени в емоционалното и често интелектуално отражение на действителността.

Различните по своето проявление  разстройства на състоянието имат една и съща механика: отсъствие на нормална връзка между интелекта и емоциите. Интелектът по някаква причина (увреждане на мозъка поради стрес, интоксикация, травма и т.н.) не оценява по нормален начин външните и вътрешните въздействия, не разкрива значението им за личността. Неговите ръководни команди не включват адекватни емоционални програми и установените стереотипи на емоционално поведение. Вместо адекватни емоционални програми и стереотипи, автоматично през цялото време действа един и същ стереотип, свойствен (типичен) за личността. Поведението става неадекватно, като то не се обуславя от видими причини.

image 

Категория: Други
Прочетен: 1934 Коментари: 0 Гласове: 0
 

       Обвинения и обиди – психологически модели на често срещани в практиката

                                                    проблеми и методи за решаване.

 

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

-Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

-Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

-Обидата, като детско шантажно чувство.

2.Методи за работа с обвинения и обиди.

 

Хората са склонни да обвиняват другите за своите проблеми, неуспехи, незадоволителен живот и т.н. Кой не направи това? Обвиненията са близки до гнева, но те имат различен произход. Обвиняващите може да са зли (яростни, враждебни) или тъжни (скръбни, печални), но и в двата случая се опитват да вменят вина на някого или на нещо. Това поведение няма характер на самозащита, а преследва цели за самооправдаване, манипулация или шантаж (изнудване). Ако човек обвинява някой друг за провалите си, тогава може да приеме поражението и да не направи нищо за да подобри живота си. С помощта на манипулации и шантаж, човек може да застави когото и да било да извърши определена дейност или да се „разплати емоционално за греховете си“.

Обидни думи, доказващи вина, често могат да се чуят между съпрузи и съпруги; укори от деца срещу родители от типа: „Ако ми бяхте купили пиано на времето...“; гръмки обвинения на родители и учители срещу техните деца или ученици. Обвиненията могат да бъдат и „тихи“, чрез тъжен вид или сълзи, чрез състояние на депресия, самоизолация и болести и пр. По мащаб обвиненията могат да са по адрес на целия „този свят“ (страната, правителството, началниците, лица от друга националност (етнос), социална прослойка (класа) и пр.). Почти всички тези обвинения не преследват никаква практическа цел, тяхната цел е  само една – психологическа.  Обвинителят най-вече иска да оправдае себе си, да снеме от самия себе си отговорността, а след това да остави всичко така, както си е. Обвинителят би искал да промени чрез обвинението си другия, макар че дълбоко в себе си знае, че тази цел е недостижима.

Проблемът е, че никой не търси помощта на психолозите със заявка (искане) за да се избави от собствените си обвинения или обиди. Този проблем обаче лесно може да бъде открит в резултат на анализ на първоначалното искане при депресивни състояния, при нарушени междуличностни отношения или в случаи на самота (алианиране). В подобни заявки доста ясно може да се „види“ тенденцията на клиента, да препише (вмени) вина за всички свои проблеми на някой друг и същевременно да получи от терапевта  съчувствие и одобрение. Обвинителят не желае  да играят ролята на човек, отговорен за своите проблеми. Такава категория клиенти яростно ще се противопоставят  на договор за отказ от обвиненията срещу друг (другите).

За специалистите е добре известно, че голяма част от  клиентите идват в кабинета и търсят помощ не за да осъзнаят нещо или да променят себе си, а да обвиняват някой друг и да получат от терапевта съчувствие.

Принципно обвинителите никога не успяват да докажат убедително своята правда (не говорим за обвиненията в съда), но ще продължават и продължават да настояват за едно и също, като понякога тази тенденция трае през целия им живот. Те правят това дори тогава, когато никой не ги слуша. Те не се нуждаят винаги от публика или от обект на своето обвинение, защото този процес може да се развива вътре в самите тях. Възниква въпросът: „За какво им е нужно всичко това?“  

 

1.Психологически модели за възникване на обвинението и обидата.

Обвинението, като парадоксален стремеж да се получи любов.

За да може клиентът да разбере каква е истинската цел на обвиненията му, може да му се предложи да си представи, че вече е постигнал целта си, доказал се е и всички са се съгласили с него, че той е прав, а другите са виновни пред него. Веднага след тази стъпка възниква серия от въпроси: Какво предстои сега? Какво е постигнал? От кого иска да получи голямата награда? Каква е тази награда?

Именно тогава клиентът ще започне да разбира, че чрез обвинението (обидата) той всъщност търси признание за своята доброта и достойнство, че сега той може да получи любов (признателност), дори той се досеща от кого иска да получи всичко това. Оказва се, че главната цел на обвинителят е да получи любовта, която той не е могъл да получи по-рано.

Така постепенно той разбира, че обвиненията му срещу други хора са насочени всъщност срещу погрешни адресати и че наградата, която би искал да получи като правило е един от родителите. Обвинителят осъзнава, че обвиненията му не помагат да спечели тази любов, а по-скоро я възпрепятстват, но проблемът му е в това, че той не вижда други средства за постигане на целта. Той би искал да накаже източника на любовта за нейната липса и същевременно от това възмездие да получи удовлетворение.

Пример:

По време на терапевтична сесия младата жена признава, че ако наистина трябва да „види“ във въображението себе си като победител, то тогава нейната основната награда ще бъде „разкаянието на майка й, която я „вижда“ да къса косата си, да пълзи към нея и да я моли да й се прости за това, че не е обичала достатъчно своята дъщеря“.

Решението на такива случаи се състои в отказ от обиди и обвинения, като лъжлив и безнадежден път към любовта. Във всички случаи обаче трябва да се очаква, че клиентът ще се противопостави на такова предложение от терапевта, защото тогава както той смята, „няма да получи нищо“. Такъв клиент се надява, че обидите и обвиненията му дават някакъв шанс, макар и напълно нереален, илюзорен. На практика обаче, такъв клиент получава само провалени отношения с другия, депресивно състояние, вечна фрустрираност и разнообразие от психосоматични симптоми. По тази причина, задача на психотерапевта е да му разясни и да го убеди, че самият той блокира способността си да получава любов, а след това да му помогне самият той да разреши на себе си да бъде обичан.  

 

Модел на обучение за обвинение в родителското семейство.

В повечето случаи обвинителят получава в родителското си семейство достатъчно примери за подражание. Тук той може да е заобиколен от обвинители и обидени от всички страни и да приеме този стил на отношения като единственият възможен („В нашето семейство беше прието, който е най-обиден, той има най-големи права да докаже на всички останали, че е обиден повече от всички останали.“).   

В други семейства има постоянно дългосрочно „съдебно разбирателство“, в което един по един, в качеството си на обвиняем се оказва един или друг член.  В много семейства съществуват подобни роли на взаимни обвинения във взаимоотношенията между съпруга и съпругата, а подобно общуване между възрастните се наблюдава и усвоява от децата.

При  групова работа със семейството е много ефективен метода с няколко празни стола, според броя на близките роднини, които са повлияли върху детството на клиента. На последният се предлага да премине през образите на всеки член на семейството, като сядайки на всеки стол, да разкаже в какво и защо този член е обвинявал клиента. В края на процедурата клиентът разбира колко нелепо се е оказал заразен със семейна обвинителна традиция. Това осъзнаване му помага да се отдели (разграничи) от своите обвинения и от позицията на обвинител.

Пример за прилагане на техниката в групова сесия:

Верна. (седейки.) Аз съм майката. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми.

Терапевт. Добре. Мамо, кажи ми как той е съсипал живота ти.

В. Две години след сватбата ни, той избяга с друга жена. Той се върна, но никога не можех да забравя ...

Т. Преместете се. (терапевтът дава указание за преместване на друг стол – промяна на ролята,влиза в образ на друг член от семейството).

В. Аз съм бащата. Обвинявам съпругата си, че съсипа живота ми с нейното вечно мърморене, непрекъснато хленчене и плач.

Т. Преместете се.

В. Аз съм бабата. Обвинявам съпруга си, че съсипа живота ми. Той ме отведе от майка ми и никога не направи достатъчно пари в Америка (клиентката започва да се смее, премествайки се на другия стол).

В. Аз съм дядото. Наистина съм добър човек. Обвинявам либералният западен модел в международна конспирация срещу обикновените хора (клиентката отново се премества, продължавайки да се усмихва).

В. Аз съм леля Мод. Прекрасната стара леля Мод. Обвинявам моят годеник, че ще умра като девственица.  

В този момент цялата група, заедно с Верна, започва да се превива от смях.

Верна казва: „И така, какво трябва да направя ли? Вече зная. Когато ми се ще да обвиня някого за нещо,  веднага да си спомням за леля Мод и нейния годеник“.

 

Обидата, като детско шантажно чувство.

Обидите са най-характерни за Детското Его-състояние. Те не подхождат на състоянието на егото на Възрастният или Родителят. Детето зависи от родителите, то използва обидата, за да ги накаже и за да получи това което иска. Детето свиква с правилото, което повечето родители следват, че дете, което е обидно, трябва да бъде убедено, подкупено, приласкано, трябва да получи внимание (понякога много повече, отколкото когатое послушно) и т.н.

Обидата става удобен инструмент за влияние върху родителите, а при възрастните – за влияние върху другите хора, от които субектът иска да получи нещо, но не иска или не може да ги моли за това. Прякото изразяване на недоволство може да предизвика морално осъждане или ответна агресия, по тази причина обидата не се вербализира, но мълчанието я изразява. Докато обвиненията се отнасят често към миналото („Ако беше постъпил по друг начин, то …“), то обидата е насочена към получаване на девидент в бъдещето.

Обидата се отличава от обвинението още по своята пасивност и мълчаливост.

Обидата е сдържано обвинение!

Обидата се изразява в скрито телесно напрежение, предназначено да сдържа емоциите и обикновено в емоционално-образната терапия се асоциира с образа на камък. За обидата са характерни: тъжно изражение на лицето, отказ от контакт с този, който е обидил („Не прави опити, аз съм ти обиден!“), както и други форми за наказание и очакване за изкупление, уговорки и извинения от страна на обиждащият. Обидите обикновено се натрупват и се стоварват изведнъж върху главата на партньора, за да не може той да избяга от възмездието.

Обидите могат да се натрупва с години, за тях не трябва да се говори, защото „Той сам трябва да се досеща!“, но надеждата, че все някога обиденият ще обмени „камъните“ срещу „твърдата валута“ – любов и справедливост, не оставят на мира обиденият. Последният разбира се осъзнава, че неговите обиди и обвинения няма да му спечелят този „доход“, но той продължава да трупа напразни надежди. Той така фрустрира останалите, както те са фрустрирали него, подтискайки своето желание за любов, заменяйки го с хладнина, мълчание и обвинения.

Шантажните чувства се отличава с това, че те допринасят и тяхната цел е  натрупване на „любимите“ за изнудвача преживявания. Тези емоции за него имат самостоятелна ценност  и той предпочита да остане хронично обиден, без да знае други начини за получаване на това което иска. Точно както тъжният индивид не знае как да получи възможности за успех и радост.

Клиентът трябва да се подпомогне да разбире тези епизоди от детството, когато той е решил, че обидата е единственото надеждно и достъпно му средство за влияние върху родителите и другите хора, от които зависел. Необходимо е заедно с клиента да се потърсят други начини за постигането на това, което той иска да получи сега. Той също така трябва да осъзнае, че обидите за него имат само един резултат – депресия и разнообразие от психосоматични симптоми.

В случая трудността се състои в това, че като правило клиентът апелира към принципа за справедливост и обезщетение за причинените му вреди. Той разбира, че ще бъде невъзможно (или изключително трудно) да докаже своите принципи, както и цитираните факти, че никога няма да получи обезщетение. Той обаче продължава да доказва своята праведност и „греховете“ на тези, „другите“, опирайки се на убеждението, че всеки трябва да бъде на негова страна.

На клиента трябва да се помогне още да разбере безполезността и вредността на натрупвания гняв и на фантазиите за компенсация и възмездие. Той трябва да бъде убеден в правилността на философията на прошката и опрощението на дълга, да му се обясни, че самият той умножава злото и вреди на себе си и другите, че отмъщението не е нравствена задача и не носи успех.

Тук на терапевта може да се наложи не само да се обърне към логиката, но и да прибегне до добре известни религиозни и нравствени идеи: „И ни прости дълговете, тъй като ние прощаваме на нашите длъжници ... „

Но най-убедителният аргумент е, че за обиждащият, както се казва, не му става „нито студено, нито – топло“ от натрупаните обиди, а за него този резултат е крайно значим.

Ако клиентът в готов да се освободи от обидите и се откаже от въображаемите компенсации, то тогава терапевтът може да му предложи да се освободи от тях и в тези места в тялото, където, според неговите усещания, те се съхраняват – например, с помощта на въображаем звук или въображаема енергия.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Клиентка беше безкрайно много обидена на своята сестра. Нейните оплаквания бяха с реални основания,“които ние няма да разберем“. Тези обиди бяха толкова силни, че я бяха довели до депресия и много психосоматични симптоми. По време на сесията успях да й обясня, че нейните обиди отравят само собствения й живот, че никога няма да получи компенсация и т.н. Тогава тя се съгласи да се освободи от обидите си. Те – обидите, „излязоха от тялото й като потоци от „черна енергия“. Тя споделяше, че „има толкова много натрупана черна енергия, че тъмнината скоро изпълни цялото й въображение, дори цялата Вселена“. След това клиентката изпадна в безизходица, в ступор – те не знаеше какво повече да направи. Тогава аз й отправих предположение, че вероятно тя е решила никога да не прости на сестра си. Тя потвърди, че наистина го е мислела така: „тя може да й прости всичко друго, освен отношението й към майка им“.  Аз й предложих да преразгледа това решение, тъй като нито сестра й, нито насочените към нея обиди не решават проблема. Клиентката се замисли и каза, че това е съвършенно друга гледна точка. След като преодоля съпротивите си и прие това мнение, т.е. съгласи се с мен, Вселената в този миг се изчисти (резултат, постигнат без да съм използвал специални техники). Вместо обидите,  във въображението й се появи образ на красиви и ароматни цветя, които заеха място в сърцето й, като създадоха усещането за свежест и радост от живота.

Ясно е, че всичко което се случи в нейния субективен свят е далеч от мистичното тълкуване на този случай. Но именно промените в субективния свят я доведоха до освобождаване от депресивното състояние, психосоматичните симптоми, а в по-далечен срок промени изцяло своя живот и отношението си към целия свят.

 

2.Методи за работа с обвинения и обиди.  

=На първо място, клиентът трябва да бъде подпомогнат в осъзнаване на факта, че психологическото и психосоматичното му състояние страда от стремежите му да обвинява и да обижда. Той също така трябва да бъде подкрепен да разбере главната цел, която действително преследва. Задължително клиентът следва да се откаже от всички нереалистичните и вредни цели.

=На второ място, трябва да се избави от идеите си за лъжлива справедливост и търсене на възмездие. Клиентът следва да поеме отговорност за живота си, респ. за проблема си и да насочи своите усилия за подобряване на здравето и разрешаване на конкретната жизнена колизия.  

=На трето място, в някои случаи е необходимо да се помогне на клиента да се освободи от миналите си амбиции, надежди и илюзии и да премине към реални и възможни постижения (цели).

=На четвърто място, клиентът задължително следва да се освободи от гнева си, насочен срещу онези хора, от които иска любов и грижа, а също и от гнева срещу онези, които според него са му причинили една или друга щета и са го накарали да се откаже от желанието, като с това са го подтикнали към търсене на възмездие.

 

Литература

1.Гаулстон М., Голберг Ф. Психологические ловушки. Санкт Петербург, 1997.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Джеймс Д., Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. Москва, 1995.

4.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

5.Мак-Кей М, Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

6.Скиннер Р., Клииз Д Семья и как в ней уцелеть. Москва, 1995.

image

Категория: Други
Прочетен: 3377 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 25.03.2018 02:05
 

         Гняв – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и

                                                         методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на гняв.

-Модел на семеен гняв.

-Гневът, като инструмент за постигане на цели.

-Гневът, като „пусков механизъм“. 

-Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

-Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

-Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения. 

-Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания. 

-Гневът, като резултат от ранна травма. 

-Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

2.Методи за работа с гнева.

Литература

 

Гневът е защитна емоционална реакция, която подтиква индивида да преодолее противопоставящи сили, да отхвърли или да навреди на някого, да го атакува и да го победи. В застрашителна ситуация тази емоция може да бъде полезна, като мобилизира ресурсите на индивида и помага да се преодолее опасността или препятствието.

Гневът се превръща в проблем, когато: е явно излишен или неадекватен; не помага, а възпрепятства решаването на проблема; поражда ненужни конфликти; вреди неблагоприятно на самочувствието и здравето на самия индивид.

Например, някои хора смятат, че гневът е единственото и универсално средство за решаване на проблемите. При такъв начин на живот те получават много допълнителни неприятности, особено ако по този начин се опитат да решат свои вътрешни проблеми.

Гневът може да е експлозивен, т.е. насочени към външни обекти или имплозивен, т.е. насочен към себе си.

Експлозивният гняв се проявява в агресивни действия, обвинения, обиди, общуване „за повишен морален или друг натиск“ и т.н. Имплозивният гняв се изразява в самокритика, чувство за вина, депресия, самонараняване, самоизолация и др. Единият вид гняв може да премине в другия, среща се и смесване на два вида гняв – например, чувство на обида, когато човек се ядосва на друг индивид и едновременно на себе си, сякаш „преглъща“ първичния гняв. Резултатът от сблъсък на два вида гняв може да е истеричен припадък.

Със заявка за помощ за справяне с гнев, обикновено терапевтите се срещат рядко, но в процеса на лечение на друг проблем гневът често излиза на преден план като доминираща емоция, която определя други симптоми. Гнявът, злобата, ненавистта или обидата могат да завладеят индивида, причинявайки депресия, нарушение на взаимоотношения, изолация, тревожност, множество психосоматични симптоми, дори психози. Гневът и омразата са хронични емоции, преживявани от клиенти, които имат много сериозни диагнози, като при тях силата на тези чувства са с  поразително големи мащаби.

Въпреки това дори обикновените, напълно здрави хора, които понякога страдат от излишък на гняв, не знаят как да се справят с това и извършват действия, за които по-късно съжаляват, вредят на себе си, развалят настроението на другите, а понякога провалят дори живота си. Гневът не трябва да се бърка от агресията: гневът е емоция, а агресията е поведение. Гневът обаче често кара човек да извърши агресия. Той, в качеството си на емоция е елемент от мотивационното ядро на личността. По тази причина в литературата по проблема с агресията до голяма степен се засяга и емоцията гняв.

 

1.Психологически модели за възникване на гняв.

Модел на семеен гняв.

Понякога децата растат в семейства, в които гневът е естествена норма на общуване, позволена емоция. Първо, децата се страхуват от ядосаните изражения на своите близки, но след това приемат този стандарт и когато стават възрастни, вече възприемат гневната реакция като естествено и неотменимо качество на своята личност, те не разбират, че има други реакции, че могат да реагират по други начини.

Пример (по Н.Линде):

Млад мъж бил убеден, че няма друг начин да реагира на проблемаите освен чрез гняв. В процеса на прилагана емоционално-образна терапия той признава, че в него възниква само тази реакция – „нищо не можеше да го убеди, че има алтернативно решение за изразяване на емоциите“.

За да установи причините за този стереотипен подход, терапевтът започнал последователно да разкрива пред клиента  различните модели за произхода на гняв. Чувайки за модела на семейният гняв, клиентът реагирал с възторг: „Това е просто подарък! В нашето село, където израснах като дете, там винаги се бият! И в семействата се бият и на улицата ... Чичо ми има такова красиво лице, но муцуната му винаги беше в кръв...“. Оказало се, че тези неприятни думи напълно съответствали на реалноста.

Когато младежът осъзнал, че в детството си той по-скоро е бил нежно дете и се е страхувал от проявите на гняв на близките си, едва тогава осъзнал, че може да се откаже от тази традиция и да използва други чувства и поведения.

При подобен случай на хроничен гняв може да използва следната корекционна стратегия:

1.Клиентът трябва да се отдели от семейния гняв, т.е. да признае, че има алтернатива, че не е обречен на гневливост и че е в състояние да има друго поведение, различно от това на семейството от детството му.

2.Клиентът трябва да получи и да приеме нови и безопасни способи за изразяване на гняв, например: удряне на боксова круша, физически силови упражнения или друг вид физическа дейност.

3.На клиента трябва да се покаже, че той може да мисли рационално и разумно дори по време на силни пристъпи на гняв. За тази цел при обучението се моделира ситуация на гняв, по време на която на клиента се предлага да мисли : „Бийте тази боксова круша, сякаш това е вашият мразен началник. А сега ми подскажете  няколко идеи как да се прекрати този конфликт!“  Тази стъпка е особено важна, защото повечето хора са убедени, че не могат да мислят и да  управляват събитията по време на силен гняв.

4.Клиентът се насърчава да се научи как да се наслаждава на своя гняв, вместо да се тормози поради него. Колкото повече човек се бори със собствения си гняв, толкова по-силен става той, докато не се превърне в неконтролируема лавина. Поради това е по-добре клиентът да се научи как да превърне гнева си в игра. Например: „Представете си, че се намират в страни от гнева. Погледне сега себе си и вижте колко сте готин, колко сте силен! Вие му се надсмивате, вие сте вън от неговия контрол, защото можете да си позволите да се откъснете от него. Насладете се на тази картина, почувствайте гордост! А сега помислете, можете ли да насочите този гняв към добро дело?

Пример:

Николай Дмитриевич Линде допълва описаният по-горе случай:

„На младият човек предложих да отиде в гората и да се опита да разтовари натрупаното напрежение, чрез викове и ритане на листата, които бяха натрупани от есента.  Аз просто бях забелязал, че когато ходеше  близо до мен, краката му сякаш бяха оловни – те се движеха като краката на робот от фантастичен филм. За моя голяма изненада той прие предложението и два часа буквално е бил „като рало в гората“, а три часа е крещял. На следващата сесия той пристигна изключително бодър, а на лицето му беше изписано просветление.  

-Беше ли добре за теб това, което направи в гората? – попитах аз.

-Да, но не знам как да живея така. Наистина, чувствам се по-добре. Сега мога да се справям с много неща, с които не можех преди, но все пак, как да живея така.?

-Не те разбирам. Обясни с пример.

-Пристига при мен баща ми и ми крещи, а аз стоя, мълча и го гледам. Наистина, скоро и той млъкна, но аз не зная, как ще живея така! Ето, виждам, че двама се карат. По-рано аз щях да се намеся в този скандал, а сега ги гледам – глупаци, за какво се карат? Но пак, казам, така ли ще бъде? Как така ще живея?

Оказа се, че всички негови поведенчески навици бяха разработени в гневно състояние, а сега му бяха необходими нови поведения, с които все още той не разполагаше. Нужно беше да се създаде нов начин на живот.  Обясних му това и дадох моите съвети как да постигне тази цел, като работата с този клиент продължи още дълго.  

 

Гневът, като инструмент за постигане на цели.

Гневът понякога е необходим за да се постигнат някакви цели, но често може да се мине и без него. Въпреки това, много хора вярват, че ако те не са ядосани, ако не крещят, то няма да постигнат желаното. Много родители вярват, че детето няма да се вслуша в думите им, ако те не са казани с висок тон, със заплаха, със злоба. Колкото по-често те прибягват до такива средства за възпитание, толкова по-малко ефективни стават те и толкова по-често те прибягват към крясъци и агресия. В някои семейства за да се постигнат определени искания и желания, задължително се прибагва към деструктивен гнява, който децата бързо усвояват и приемат като единствен модел на поведение, а впоследствие възпроизвеждат в живота си на възрастни.  

Като оправдание за своя подход такива хора обикновено казват: „А защо, когато молиш с добро, другите обещават, но не правят нищо? Изчакваш седмица, две, а след това започваш да крещиш и те веднага правят това, което искаш“.  Тази категория хора са убедени, че друг начин просто не съществува. Ако психологът се опита да ги убеди, че могат да постигнат целите си и по друг начин, те гледат на него като на наивен романтик и отказват да се променят, въпреки че вече са казали, че биха искали да се избавят от гнева си.

Всъщност, на тях не им достига самоувереност и умения да изразят своите искания без нападение. За терапевта това е сигнал, че най-вероятно поне един от родителите на този клиент е бил агресор, който е успявал да контролира другите с помощта на гняв. Детето се идентифицира с него, по силата на открития още от психоаналитиците механизъм на идентификация с агресора. Вторият вариант за усвояване на този модел включва механизма на позитивното научаване, т.е., човек е имал успешен опит при използване гняв, когато той е успял да се защити (постигне цел) по този начин. В крайна сметка той формира убеждение (вяра), че това е единствения надежден начин да се постигне нещо. Тези агресивни модели могат да бъдат усвоени и в по-късна възрастност извън семейната среда, например в рамките на приятелската група (маргинални, асоциални, субкултурни общности).

Такива хора (тези, които смятат, че агресията е единствения правилен начин за решаване на проблемите) често се срещат в нашето общество. Те са убедени, че само принципът „око за око, зъб за зъб“ или по-добре, принципът за потискане на всякаква възможна съпротива още в зародиш, е единственото вярно ръководство за действие. Промяната на техните базови убеждения е изключително трудно дори тогава, когато е очевидно, че тази стратегия може да съсипе собствената им съдба. Терапевтът трябва да знае, че тази категория много рядко търсят психологическа помощ, а когато психологът има работа с деца, чийто родители са от същата категория, то последните най-вероятно ще оказват жестока съпротива.

За работа с тази категория клиенти много добри резултати се постигат в рамките на бихевиористичните тренинги за замяна на неувереното или агресивното с уверено поведение и чрез моделиране на критичната ситуация с предлагане на алтернативни начини на поведение на клиента.

Пример (от практиката на Н. Линде):

По време на групов тренинг предложих на участниците на групата, да си представят образ на нещо в своя живот,  което много биха искали да променят. Една млада жена разказа, че си представя противно, гадно и вредно малко същество със зелен цвят, седнало в блато. Тя искаше по някакъв начин да се отърве от това „създание“ и му беше много ядосана. Казах й да направи точно обратното, т. е., да приеме това „същество“ и да го одобри, защото разбрах, че става дума за  образът на Вътрешното дете, което тя постоянно критикува в себе си. Момичето показа голяма съпротива, тя не  искаше да прави това, но все пак ми се отдаде да я склоня на един експеримен. В резултат на това настъпи промяна на „вредното същество“. Не веднага разбира се, но то стана постепенно светло и добро ... момче!  Вредността на това „същество“ се изразяваше в упортството му да продължи да бъде „лошо“, а беше момче, защото както се оказа по-късно, майка й много искала да роди момче и в семейството я възпитавали като момче. Когато клиентката показа доброта и прие чувствата си към „момчето“, то се превърна в момиче. Случаят разкри, че в резултат на оказаното външно въздействие от страна на родителите е настъпила неправилна полова идентификация. В резултат клиентката несъзнавано е отхвърлила себе си като момиче, за да угоди на своята майка.

 

Гневът, като „пусков механизъм“.  

В някои случаи гневът се използва като повод за реализиране на поведение, което изглежда като позволено само за себе си с цел, да доведе човек до определено ниво на гняв. Например, мъж не може да получи развод, ако не е достатъчно озлобен към съпругата (съпруга) си, т.е., за да е в състояние на агресия, злоба, враждебност. В  тези случаи гневът служи като „пусков механизъм“, който първо трябва да бъде „задействан“, за да се получи нужната експлозия,  а след това вече е допустимо това ниво на агресивност да бъде рязко намалено.

 

Модел за произхода на гняв, като резултат от пренос. 

Предходният пример илюстрира до известна степен този модел. Според този модел, гневът, изпитан по-рано или в даден момент (период) към определени обекти, може да бъде пренесен върху други хора, които въобще не са несвързани в тези събития или отношения. Тези нови обекти обикновено могат да имат или нещо подобно на първичните персонажи или отношенията с тези хора да са сходни. Например, ако някой бъде обиден от представител на определена нация, той може да се гневи на всички хора, принадлежащи към тази националност. Жена, която е обидена от баща или брат, може да се гневи на всички мъже или само на тези, които изглеждат самоуверени, каквито са били например бащата и брат й. Човек, който е бил подложен на унижение от лице с демонстративно неадекватно високо самочувствие, формира модел на ненавист и изпитва гняв към всички хора с подобно поведение.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Преди доста време, може би преди около четиридесет години, при мен дойде жена на средна възраст. Поканих я да седне на един стол, а аз заех място срещу нея. Още с първите си думи тя ме нападна:

-Защо ме сложихте да седна с лице към прозореца? Сякаш съм в полицията, за да виждате  всяко движение на лицето ми, нали ?

-(Отначало се учудих и обърках.) Да не ... Но ако не ви харесва, можете да сменим местата, елате на моето място, а аз ще седна на вашето...

- Не, не трябва, може и така (дълга пауза).

-Е, разкажете за себе си. Какво ви води при мен?

-Да! А вие не можете ли просто да разберете какъв ми е проблема? (ядосана).

-Е, все пак вие идвате при мен. Предполага се, че желаете да споделите за проблема си!

- Но нали съм дошла при психотерапевт…

Както впоследствие успях да разбера, тя се ядосваше на всички мъже, особено на съпруга си, но изходният материал се таеше в детството й. А аз бях „атакуван“, защото просто бях мъж. Опитах се да й покажа източникът на собствения й гняв), но това предизвика в нея само раздразнение. Тя си тръгна много недоволна и повече не дойде в кабинета.  Може би сега бих постъпил по друг начин, но тогава бях прекалено неопитен и малко объркан.

 

Гневът, като компенсация на чувството за непълноценност.

От теорията на Адлер е известно, че агресията може да бъде събудена в резултат на комплекс за непълноценност, когато човек не намира други начини да постигне чувство за престиж, т.е., когато са фрустрирани тези негови потребности. Реално или в своето въображение хората, подложени на унижение могат да бъдат изключително гневни. За тях единствено агресията и гневът могат да им помогнат да променят ситуацията. Например, бедните хора могат да мразят богатите и гневът им подхранва бунтове и революции, а една жена, която смята себе си за некрасива, може да се ядосва и мрази  всеки, който е по-хубав от нея.

Гневът на хората, преживяващи се като непълноценни може да бъде насочен в погрешна посока – към целия свят или към онези, които според него стоят на пътя за постигне на престиж и т.н. Например, мъж, който се чувства непълноценен по отношение на определено качество, може да е гневен на всички жени и да оскърбява (агресира) при най-малката критика от тях по негов адрес, като в същото време той може да се ядосва и на себе си до степен, която да предизвика едни или други сексуални разстройства.

Пример (от практиката на Н. Линде):

Млада жена проявяваше голяма ярост и гняв по отношение на мъжете, тя мразеше преподавателите в медицинско училище в което учеше. Тя ми направи странно впечатление: беше зле облечена, с небрежна прическа, приведена, лицето й беше неизразително, сиво, трудно можеше да влезе в контакт, човек можеше да си помисли, че е с ниско културно  и интелектуално ниво. Тя не дойде на втората ни сесия, а вместо нея се появи майка й. Контрастът между майката и дъщерята беше невероятен: майката изобщо не беше скована в общуването, говореше с лекота, изразително и дори остроумно, беше интересна жена, седеше срещу мен, кръстосала крака,  облеклото й беше подбрано с вкус. Трудно беше да си представя, че предишния ден при мен беше дъщерята на тази жена.

От нейния разказ става ясно, че от най-ранна възраст дъщерята е започнала да възприема себе си като по-зле изглеждаща от своята майка си. Тя завиждала на майка си, че била харесвана от много мъже, а дъщерята не знаела как да общува с момчетата и обикновено им била гневна. Майката не полагала усилия да научи дъщеря си на елементарни навици – например, как да се облича, как да вчесва косите си, да се грижи за себе си и да се държи така, че да бъде женствена и привлекателна.  За нея било най-важно дъщеря й да напредва в музикалната школа, която по това време посещавала, а там всички нейни преподаватели били мъже. По-късно тези занятия били прекратени, но се оказало, че вредата вече била сторена.

Момичето формирало комплекс за непълноценност спрямо майка си, като красива жена, упорито ухажвана от мъже, а това породило в момичето протест и озлобеност  към другия пол.

 

Гневът, като средство за потискане на нежелани влечения.  

Гневът може да бъде използван от човек, за да преодолее някакви свои влечения, които изглеждат опасни или неприемливи. Например, мъж може да се ядосва на красиви момичета, именно само защото ги харесва и той може да им вмени различни порочни качества или да влезе в конфликт с тях по най-малки поводи за да получи увереност за тяхното отхвърляне. 

Имплозивният гняв може да се използва за потискане на сексуални желания или неприемливи чувства. Може да се използва и ако човек счита, че не отговаря на своите собствените амбиции и други изисквания към себе си. В този контекст, чувството за вината може да се интерпретира като разновидност на имплозивен гняв, а обидите и обвиненията като разновидност на експлозивен гняв.

Пример (по Н. Линде):

Млада жена вярваше, че никой няма да се влюби в нея, защото не била красива. Разказвали й, че когато се е родила, баща й бил казал, че „такова грозно и тлъсто създание не може да го нарече с любимото му име“ и я нарекли с друго име. Тя била кръстена по различен начин, а баща й не показвал никаква любов и внимание към нея. През  юношеството си момичето имала едно драматично нещастно влюбване, след което изпаднала в депресия.        В нея имаше много гняв, който тя приписваше на целия свят, на всички хора, които както тя смяташе, „не са били добри за нея“. Изображението (представният образ) на този гняв изглеждаше в два варианта: като рояк от бръмчащи пчели или много хирургически инструменти, готови да я разрежат. За да се прояви  истинския смисъл на тези представи, аз й предложих експеримент – по време на визуализацията да мисли за нещо сексуално. Тя каза, че въобще не може да мисли за това. Тогава аз предложих да помисли върху друго, например, какво се случва във въображението на самите пчели – нещо, с което тя се съгласи. Тя каза, че когато започват да бръмчат по-силно, тогава са на път да се нахвърлят върху нея. Попитах я:

-Какво мислиш, какъв извод може да направиш от това? 

-(с израз на упоритост.) Не знам.

-А ако се замислиш за това повече?

-Не знам.

Тогава тя сподели, че се получава същият резултат – появява се изображението на хирургическите инструменти. Аз отново попитах какво заключение трябва да направи от това, но отново срещнах упорито мълчание.

-Но ако агресията към теб се усилва, когато се приближаваш към темата за сексуалността, то как можеш да си обясниш това?  Ти си много умно момиче…

-(С трудности.) Ами тогава използвам своята агресия срещу себе си, за да потисна своята сексуалност.

-Поздравления! Ти показа голяма смелост и направи верен извод. Мога ли да ти стисна ръката?

Тя протегна ръка към мен, която се оказа напълно мокра от стреса, преживян от това признание. Това беше първата малка победа по пътя на една продължителната терапия. Сега момичето е щастлово омъжена съпруга.

 

Гневът, като протест срещу опасни родителски предписания.  

Понякога родителите дават на децата си подчертано отрицателни предписания (директиви), приемането на които за детето е твърде опасно. Към тях се отнасят например, „Не живей!“, „Не бъди себе си, а бъди мен!“, „Ти си бавноразвиващ!“, „Ти си пълен идиот!“ „Ти ще пропаднеш!“, „От теб нищо няма да стане!“, „Ти не си достатъчно добър за нито един от нас!“, „Затворът ще плаче за теб!“, „Не зная на кого приличаш, та си се родил такъв урод!“  и пр. Ако детето получава подобни инструкции достатъчно често и с подходящо емоционално подсилване, те могат да го доведат дори до самоубийство или до лудост.

За да не ги приеме, детето често взема решение за протест срещу тях с помощта на гняв. Гневът на такива деца може да бъде насочен както към родителите, така и към учителите, към целия свят или към себе си. Пораствайки, те продължават да бъдат гневни и да се ядосват и това тяхно поведение в повечето случаи има много негативни последствия за техния живот и за околните. Поведението на бунт може да се съчетае с решение за скрито самоубийство, водещо до депресия. Бунтовниците се стремят да опровергаят всичко в своите родители, искат да ги накарат да се разкаят, като в същото време се стремят парадоксално към ранна смърт.

При работа с такива случаи, преди всичко трябва да се помогне на клиента да осъзнае истинския източник на своята озлобеност и преодолявайки негативното родителско предписание, да се създаде нов положителен сценарий на живота. Бунтовникът трябва да бъде подпомогнат да се откаже от пренебрежението към собствения си живот и от желанието да доведе родителите  си на разкаяние.  Той трябва да стане Родител на самия себе си.

 

Гневът, като резултат от ранна травма.  

В редица случаи източникът на гняв може да бъде скрит в най-ранните детски преживявания, свързани с историята на раждането. Детето можеше да преживее много тежка психологическа травма, отговорността за която той несъзнателно възлага на майка си. По тази причина, индивидът може да изпита гняв или негодувание към майка си (малко е вероятно то да е насочено към други хора). Този гняв, дължащ се на законите на преноса (трансфера) и проекцията, може да повлияе на отношенията с обкръженващите.

Не може да се каже еднозначно, че травмата при раждането винаги води до нарушаване на отношенията с майката, но тя може да бъде причина за това. В тази връзка, докато не бъде установена и коригирана истинската причина, други методи, например поведенческите, ще бъдат неефективни.

Пример:

Млада жена споделя с терапевта проблем, свързан с нейни обиди спрямо майка й, като твърдяла, че последната непрекъснато я „притиска“. В рамките на емоционално-образната терапия терапевтът предложил да си представи и сподели на какво прилича обидата. Клиентката заявява, че „вижда“ малко кафяво дете с голяма глава. Тя буквално била в недоумение по този повод и почувствала, че просто и става лошо. На въпрос за състоянието на детето, жената споделя, че това Дете било дълбоко обидно на нея. Терапевтът отново и предложил да визуализира тази обида на Детето и получил неочакван отговор: обидата изглеждала като прекрасен сияещ замък с млечен цвят, който се превърнал бързо в бутилка с мляко. Оказало се, че момичето било родено в седмия месец, а майката не е имала кърма.

Тогава терапевтът й предложил да „накърми“ Детето с млякото от тази бутилка. В процеса на хранене детето непрекъснато растяло и в един момент се превърнало в самото момиче. След това терапевтът указал на клиентката да приеме този нов образ, като част от своята личност. В резултат на това, цялото негодувание към майката изчезнало, емоционалното състояние, което в началото било потиснато, стана такова, че на жената и се искало да танцува с радост.

В случаи като този, терапевтът задължително трябва да работи  за символично премахване на първичната фрустрация.

В такива случаи клиентът е дълбоко потопен в първичната проблемна ситуация, в резултат на което символичното решение става чрез завършването на стар недовършен гещалт, който с отнемането му престава да съществува и респ. да влияе върху живота на индивида.

 

Гневът, като средство за защита на слаби части от личността.

 Гневът, както беше посочено по-горе, има основно защитни функции. Той помага в тези ситуации, при които човек изпитва трудности. Ако тези ситуации са екстраординарни (извънредни), когато гневът всъщност е единственият начин да се преодолее неудовлетворението, то тогава той е необходим и оправдан, въпреки че в почти всички ситуации може да се намери алтернативно решение. В случаите, когато човек проявява гняв, който не е необходим, възниква подозрение, че той няма умения за нормално и уверено решение на проблемите. Следователно, някаква част от личността му се чувства безпомощна, когато е изправена пред определени трудности. Именно тази част продуцира гняв, за да компенсира своята недостатъчност. Както пише Ф. Пърл, гневът е обратната страна на безпомощността. Той например счита, че всички убийства произтичат от безпомощност.

Следователно, ако първоначално слабата част от личността бъде достатъчно развита, за да реши проблемите без да отключва гняв, тогава нуждата от самия гняв ще изчезне сама по себе си. Проблемът е, че индивидът обикновено е убеден, че няма други начини за решаване на проблемите му. Ето защо един от начините за елиминиране на гнева е да се развият умения за уверено поведение, които успешно може да се развият в рамките на бихевиористичната психотерапия.

Друг метод, който позволява бързо и радикално да бъдат разрешени такива проблеми, се прилага в рамките на емоционално-образната терапия. Клиентът получава покана да си представи образ както на своята гневна част, така и на тази слаба част, която защитава с помощта на гняв.

След това той му се предлага да насочи цялата енергия на гняв към растеж и развитие именно на тази слабата част. Обикновено гневната част е представена като по-голем, черен и бодлив обект, а слабата част е малка, светла и нежна. В резултат на подобно преобразуване на енергията (с клиента се обсъжда, че енергията се връща в слабата част в положителна форма), слабата част расте и се усилва, без да губи качеството си на доброта, а гневната част изчезва или се превръща в доброта. Бившата слаба част става способна да решава задачи, които преди това са й били недостъпни, а гневът вече не е необходим.

Пример:

Млад мъж споделя, че е преживял изневяра от страна на своята  приятелка. Той е бил дълбоко вклюбен, а сега е оскърбен и обиден, още повече, че за тази изневяра били научили всички, които го познавали. Той е бил изпълнен с толкова много гняв заради предателството, че бил в състояние да взриви всичко около себе си. Клиентът не можел да се справя с омразата, която го преобразила и била насочена срещу всички: „Не ме докосвайте!“ Омразата му била насочена не толкова към момичето, колкото към своя съперник, отнел любимата му.

Тази омраза приличала на тежко черно ядро, което носело в себе си заряд от огромна сила. Терапевтът предложил го да си представи частта от неговата личност, която защитава с помощта на тази омраза. Оказало се, че тази част е малко растение, много нежно, крехко и добро, сякаш било от бяло брашно.

Терапевтът го помолил да насочи цялата енергия на омразата си (разбира се, връщайки я в позитивна форма) към растеж и развитие на слабата част. Клиентът се концентрирал, работил няколко минути и той успял да постигне резултат. Малкият „растеж“ превърнал крехкото растение в мощен храст и енергията на омразата напълно изчезнала. При следващата стъпка клиентът трябвало да се свърже в едно цяло с този „храст“.  Тогава той получил усещане за необикновено натрупване на сила, която определил, като „ментолова прохлада в тялото“.

В края на сеанса клиентът гледал на живота си по съвсем различен начин. Той се отнасял снизходително към врага си, дори изпитвал жалост към него, определяйки го като примитивен човек. Той продължил да обича приятелката си, но вече не изпитвал към нея гняв. 

 

2.Методи за работа с гнева.

Често прилагани техники за справяне с гнева са следните:

-Работа за установяване на основните източници и цели на гнева: семеен гняв, гняв за постигане на целта, гневът като „пусков механизъм“, гневът като пренос и т.н.

-Отделяне на клиента от семейния гняв, безопасно изразяване на гняв (реакция), получаване на удоволствие от гняв.

-Разрешаване на основния проблем, най-често намиращ се в детството (в случай на пренос, комплекс за непълноценност, потиснати чувства или родителски предписания).

-Обучение на клиента на методи за релаксация, принципи и умения за формиране и удържане на уверено поведение. Тези методи се прилагат в рамките на поведенческата терапия.

-Преобразуване на енергията на гнева в енергията на растежа и развитието на слабата част от личността, която се нуждае от защита.

-Прилагане на методи на когнитивна терапия. Те се състоят в анализиране на мислите, които водят до реакции на гняв и замяна с адекватни и адаптивни мисли.

 

Литература

1.Бандура А., Уолтс Р. Подростковая агрессия: Изучение влияния воспитания и семейных отношений. Москва, 1999.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Бэрон Р., Ричардсон Д. Агрессия. Санкт Петербург, 1997.

4.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

7.Линде Н Д. Эмоционально образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

8.Мак-Кей М., Роджерс П., Мак-Кей Ю. Укрощение гнева. Санкт Петербург, 1997.

9.Нейхард Дж. Властелин эмоций. Санкт Петербург, 1997.

10.Прайор К. Не рычите на собаку. Москва, 1995.

11.Реан А. Агрессия и агрессивность личности. Санкт Петербург, 1996.

12.Рудестам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

13.Смирнова Т. П. Психологическая коррекиия агрессивного поведения детей. Ростов на Дон, 2004.

image

Категория: Други
Прочетен: 5674 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Семейни граници – обучение на ученици от горен курс (X-XII клас)

                                                                     с презентация.

                                                 (в помощ на училищните психолози)

 

Всяка система (субсистема) и всеки отделен член на семейството има своите граници, които определят структурата и съдържанието на психодинамиката в семейния живот. 

За да си обясним същността на семейните граници ще използваме един паралел между семейството преди 1989г. и семейството днес.

До 1989г. външните граници между държавите са затворени и строго охранявани, а семейните граници са отворени, размити. Обществото (разбирай партийна организация, ОФ-организация, трудов колектив, съседа и пр.)  безпрепятствено нахлуваше в семейния живот. Известни са множество случаи, при които партийната организация анализира интимната връзка на неин член, който е женен. Това е период, в който децата прекарват много по-дълго време в училището и мавън, отколкото днес, защото навън тогава е просто по безопасно. Същевременно хората общуват по-открито, по-сърдечни са, помагат си безрезервно, следват определени правила във взаимоотношенията.

След 1989г., когато се премахват и откриват границите между държавите, семейството затваря своите граници.  Днес родителите се безпокоят за децата си, когато са навън. Децата стоят в домовете си, не общуват така, както преди. Сега навън светът е страшен, враждебен, опасен. Няма на кого да се разчита навън. Хората общуват по-рядко, не се саморазкриват, не си помагат или ако го правят, преследват някакъв свой интерес. Всеки заплаща за всичко. Настъпва дистантност между самите субсистеми в рамките на семейството: родителите се дистанцират от децата си; младото семейство от родителите си. Така постепенно в общественото съзнание се формира положително отношение към семейството със закрити граници.

Ако границите на семейството са закрити (напр., гост може да посети семейството само по конкретен повод и то с покана; прилагат се коренно различни маниери във взаимоотношенията между членовете на семейството когато са посетени от гост и когато липсва такъв; прилагат се ритуали и правила за общуване с госта и пр.)

Днес повечето семейства имат закрити, непромукаеми външни граници. Родителите са фиксирани върху децата си. Отнемат много повече от свободата им. Те са контролиращи, протектиращи, насочващи, ограничаващи, задушаващи детето. Този тип родители казват: „С детето трябва да се работи”, „Трябва да се занимава”.  Най-опасни са майките! Колкото майката е по-високо в йерархията на семейството, толкова е по-контролираща детето си.

Този тип семейства имат размити вътрешни граници – тези между членовете на семейството.

От своя страна децата с напредването във възраст все повече започват да атакуват в съпружеската или родителската субсистема и в много случаи успяват да пренаредят йерархичната структура в семейството, заемайки важни функции и ролеви позиции (напр. намесата на детето при вземане на решения, касаещи семейството или самото него).

Друг пример за дисфункционалност в резултат на размитите вътрешни граници са бързо формиращите се коалиции между майка и дете, насочени срещу бащата. Това е така, защото в днешния свят мъжът (съпруга, бащата) стои обикновено в периферията на емоционалния живот, ангажиран изцяло с поминъка на семейството. Майката все повече се изкачва в йерархията и в много повече случаи, отколкото преди се стреми да овладее и държи властта в семейството. Днес, мъжът-бащата е все повече изтласкван от властовите позиции и роли, като това води до дисфункция, тъй като се обезличават важни полово-ролеви модели на поведение, от които детето (особено момчетата) се нуждаят. Това е една от причините съвременният мъж да става все „по-женствен, мекушав, отстъпчив, инфантилен“, факт, който изправя жената-майка пред множество предизвикателства. Едно от тези затруднения е дисбаланса, който възниква между половата и социалната й предопределеност. Възниква колизия в резултат на нарушената пропорция (баланс) – жената овладява повече социална власт, отколкото може да потребява, превръщайки мъжът в социално немощен, а от там и в полово дисфункционален. Този парадокс води при мъжът до дефицит на мъжественост в най-общия смисъл на думата, от която практически жената се нуждае. Днес, за разлика от миналото, много по-често жените етикират мъжете (съпрузите си) с определения, като: Моят „мухлю“, „мижетурка“, „смотаняк“, „задръстеняк“, „мушморок“, „лигльо“ и т.н., което е израз от една страна на обезценяване на мъжа (съпруга) в очите на жената (съпругата), а от друга - презентира нейните неудовлетворени потребности.

Пример 1 (за промукаеми/пропускливи граници)

Един от най-популярните примери за наличието на пропускливи граници е този, при който „пазачите на вратите” не изпълняват функцията си. Например единия или и двамата партньори поддържат промукаема, небалансирана и дисфункционална външна граница с родителското си семейство. 

Това е много опасна ситуация особено за младото семейство.

Тя се развива най-интензивно в началото на брака, когато:

1.Партньорите все още са в процес на изработване правила за взаимоотношения между себе си.

2.В двойката се води борба за власт.

3.Границите са нерегулирани.

4.Зависимостта от родителските семейства на всеки един от партньорите е все още много силна.

5.Младите баби и дядовци са въодушевени, но нямат опит на такива.

6.Всички се стремят да участват в новото семейство под благовидни форми, а всъщност идеята е да обсебят властта, като по този начин осигурят контрол върху ситуацията.

 

Ядрено (основно) семейство: Съпруг (32г) и съпруга (29г)

Разширено семейство: Свекърва (55г), баба (73г) и дядо (76г)

Съпруг (32г) и съпруга (29г), и двамата с висше образование, с дете на 8 месеца, наскоро сключили брак, пристигат за консултация.

 Заявката е подадена от бащата на момичето. На втората среща пристига и самата съпруга, която разказва, че животът и е изправен пред провал. Тя живее в дома на съпруга си. Оказва се, че ядреното семейство е буквално потопено в разширеното семейство, поради обстоятелството на физическа близост.

Разширеното семейство включва още две поколения: майката на съпруга (бащата е починал) и родителите на бащата (баба и дядо на съпруга). 

В процеса на психологическата консултация е установено, че:

1.Ядреното семейство изпитва неустоим натиск от страна на майката на съпруга (свекървата), която живее в къщата на младата двойка (физическо нарушаване на границите).

2.Ядреното семейство не е изработило правила за поддържане на балансирани външни граници.

3.Синът държи широко отворена вратата към разширеното семейство.

4.Свекървата е властна, деспотична жена, която не е освободила все още синът си и той се намира в състояние на психологична зависимост от нея.

5.Свекървата използва широк инструментариум за да проникне в ядреното семейство и овладее властови позиции, като непрекъснато прониква в семейната двойка, използвайки факта – физическа близост.

6.Свекървата прилага патерн на поведение, заучен в разширеното семейство. В своя брак тя е имала деспотична свекърва (бабата на съпруга), която по същия начин е прониквала, използвайки сина си.

7.В крайна сметка свекървата създава междупоколенческа коалиция с участието на сина си, бабата и дядото срещу младата снаха.

8.Оцеляването на ядреното семейство е поставено под заплаха.

 

Пример 2

При развод и втори брак (например на бащата), когато детето от първия брак е при единия родител (например, майката), е много важно семейството на бащата да държи проницаема външна граница към детето, респ. майката.  Това означава взаимодействието между разделените партньори да продължи в интерес на детето. Детето не може да бъде лишавано от своите рожденни майка или баща. Обикновено опасността идва от бабата и дядото на партньора с втори брак, които или отхвърлят внука си или по-често влизат в коалиция с детето срещу първата снаха. 

 

Пример 3 (за промукаеми/пропускливи граници)

При семейство, в което членовете са „слепени”, по-голямото дете (сина) се жени. Родителите в повечето случаи се стремят да оставят сина си да живее при тях (слепени са). Скоро младото семейство се сдобива с дете. В този момент синът поема ролята на „Дете-родител”. Поради своята инфантилност и слепеност за родителите си, той няма автономия и не е в състояние да се справи с новите непосилни за него функции. Автоматично в семейната система се появява още един проблем – останалите синове или дъщери биват много силно и рязко ограничени от достъп до родителите си. Последните изцяло се отдават на „Детето-родител”.  Този симптом по-често се среща във взаимоотношенията между родители и техните синове и по-рядко между родители и техните дъщери.  Ето защо трябва с голямо подозрение да се гледа на една доста популярна оценка (а в много случаи това е и семеен мит), изразяваща се във фразата „Ние сме сплотено семейство!”.

 

Пример 4 – (за непромукаеми граници)

На противоположния полюс се разполагат семействата, които имат недостатъчно промукаеми граници. Членовете на тези семейства водят живот, движейки се в отделни тунели.  Джон Розенберг (Rosenberg, 1982)  описва семейства от висшето общество, в които всеки един член на семейството се храни с различни ястия и в различни места в дома или извън него.  Няма съмнение, че това разделение осигурява автономност на всеки член, но също така е вярно, че то лишава членовете от взаимна поддръжка, обща емоционална история, привързаност, единство, сплотеност и пр.

В заключителната част на занятието следва рефлексия (обратна връзка):

-Обсъждане и оценка за полезността на информацията.

-Търсене на примери от участниците в своите или други семейства.

-Въпроси/отговори.

 

Приложение:

image

image

image

image

image
image


image

image
Литература

image



image

Категория: Други
Прочетен: 1825 Коментари: 0 Гласове: 0
 

           Тъга/тъгуване – психологически модели на често срещани в практиката

                                                     проблеми 
и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели възникване на тъгата.

-Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

- Тъгата, като резултат от родителски предписания.

- Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

-Модел на митът за раждането.

-Модел на манипулацията с помощта на тъга.

-Модел за загубата на любимия човек (обект).

2.Методи за работа със тъгата.

 

Като емоционален компонент тъгата и меланхолията са близки до състоянието на депресия, като между тях има много сходства. Неависимо от това обаче, за тъгата не са характерни суицидните тенденции, отчаянието, чувството за вина и желанието за самоунищожение. По-скоро това са състояния на печал, тъга и разочарование, отсъствие на надежда за щастие и радостни събития. Тъгата не подрива основите на работоспособността, човек не е лишен от определени интереси в живота си и мисловният процес не е потиснат, както при депресията. Практически тези състояния генерират една мрачна представа за живота и песимистично светоусещане.

Някои хора могат да бъдат доста успешни, въпреки своята тъга и неспособността си да разберат и открият привлекателността на празниците, на веселото парти, на шумната дискотека или получените подаръци. Някои от тях мислят, че тези усещания и преживявания са им недостъпни, но не в смисъл като събитие, а като споделена радост. Дори когато празникът е организиран от други, те винаги ще се чувстват чужди, ненужни и ще бъдат дори още по-тъжни.

Носталгия, скука, меланхолия, тъга, меланхолия, разочарование, чувство на неудовлетвореност, усещане за празнота и безсмисленост на живота - това е значителен списък с подобни преживявания.

Каква е причината за тези явления? Как хората стават тъжни песимисти и как могат да се избавят от това? Какви са действията на консултанта при работа с такива клиенти? 

 

1.Психологически модели възникване на тъгата.

Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

Повечето клиенти от тази категория разбират, че това състояние им носи някаква изгода, благодарение на която те получават определени психологически дивиденти. Много родители показват особена любов и внимание към детето си, когато е болно, като такова поведение на пръв поглед изглежда съвсем естествено, докато много по-често за веселото им настроение, дори за  успехите си то получава несравнимо по-малко внимание.

В състояние на тъга, страдание и болест детето се убеждава, че то наистина е обичано, че е жалано, от него се изисква много по-малко, а някои задължения напълно отпадат. То разбира, че може да спечели своите родители много по-лесно с нещастие и страдание, отколкото с успех и радост. Това е особено характерно за такива семейства, в които родителите не проявяват интерес към детето когато всичко е наред, но много силно са притеснени и се грижат за него, ако нещо не е наред. Децата прибягват до неосъзнат шантаж, тъгуват, скърбят, непрекъснато се оплакват, мърморят, дори се преструват, че се разболяват или се впускат в разкази на някои истории, в които те са жертви, губещи, страдащи, отхвърлени, ощетени. Следвайки този модел, някои деца скриват свои неуспехи в училището, във взаимоотношенията с другите и пр., а това им носи дивиденти.

Родителите например, могат да се ядосват за неуспеха на детето в уроците, които не са направили, но все пак те му обръщат внимание. Понякога за детето е изгодно да хленчи и да не „разбира“ съвсем прости неща, които му обясняват, за да може да привлече родителите към себе си, откъсвайки ги например от техните занимания или от обгрижването на другите деца. По този начин детето отлично разбира, че ако спокойно научи това, какво се изисква от него, то със сигурност точно към него няма да бъде проявен такъв интерес, какъвто би желал.

Когато такова дете порастне, то започва да играе тази игра със самия себе си. Дори когато постигне успех, такъв човек остава тъжен, той по-често е „преследван“ от неуспехи, болести и разочарования. Той счита, че това е единствения начин да получи възнаграждение, а ако се откаже от тъгата и неуспеха, той ще чувства, че нищо не може да получи, че го очакват само самота и емоционален хлад.

Например, дете, свикнало с факта, че майка му го носи на ръце или води за ръка до училището, защото е имало ингвинална херния (Хернията представлява преминаване на коремни органи или части от тях, обвити в херниален сак, през отвори на коремната стена навън или в други кухини. При ингвиналната херния тези органи излизат през ингвиналния (слабинен) канал.) и майка му се е страхувала, че по пътя може да му се случи нещо. Сега той като възрастен мъж, чиято херния е била отдавна отстранена, ще формира т. нар. „заучена безпомощност“, защото знае, че само демонстрираната болка, страдание, унилост и тъга, могат да му осигурят нужното внимание, любов и дори да  снемат от него отговорност и взискание. Този модел на заучено поведение е толкова устойчив, че дори когато възникнат истински трудности, противно на разума, той чувства, че тъгата и отчаянието му дават шанс.

Пример:

Терапевт: Добре, Жулиен. Представете си, че майка ви е тук ... страдаща, жалваща се, показваща своята тъга. Бъдете с нея във въображението си. Съгласен? А сега й кажете, че ще стане нещо съвсем неочаквано. Кажете й: „Мамо, аз съм добре. Никога през жирота си не съм бил толкова щастлив.

Жюлиен: Какво искате да кажете? Но това би било ужасно. Би било направо жестоко. Вие не можете да сте щастлив, когато майка ви страда. (Смее се) Мисля, че започвам да разбирам.

Т: А ако сега кажете на майка си: „Мамо, толкова много ме биои стомаха …“

Ж: О, Боже мой! Тя ще извади куп рецепти, ще поиска да се преместя при нея, ще подготви стая за мен и ще говорим с часове за моят стомах.

Обичам майка си, но за мен е предостатъчно вниманието й към всичко това. Тя беше много добра към мен, когато се разболях. (Той отново се смее.) Преди това не разбирах. Бях тъжен постоянно и не разбирах. Разбирах, че тя е силно свързана с тези чувства, но не осъзнавах, че самият аз съм свързан със своята тъга, искал съм да бъда тъжен и страдащ заради нея.

 

Тъгата, като резултат от родителски предписания.

От предишния пример може да се види, че клиентът не само получава възнаграждение за своята тъга, но и указания за това, че човек не трябва да се радва, когато майка му страда, а майката винаги е страдала. Такова предписание се нарича „Не се чувствай добре!“ Често едно дете получава и едното и другото: и възнаграждение за тъгата си и такова родителско предписание. Тези предписания могат да се дават вербално и невербално, например с помощта на личен пример, т.е. тъжните родители инструктират децата си, че страданието и тъгата са желани емоции.

Съществено влияние оказва морално възпитание в смисълът на религиозните представи: които страда ще бъде щастлив; най-заслужили хора са мъчениците; чрез страданието, човек се доближава до Бога; когато страдаш на земята, ще получиш награда след смъртта и т.н. Родителите могат да покажат прекомерно съжаление към болните, „бедничкият и слабичкият ми“, опитвайки се да съжаляват детето, а с това не способстват за възстановяването и развитието на самостоятелност. Това допринася за формирането на убеждението „По-добре да бъда „беден и болен“, отколкото „богат и здрав“.

 

Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

Описаните по-горе тенденции често се подкрепят от влиянието на обкръжаващата ги култура. Културните традиции често съдържат изрична или скрита положителна оценка на страданията. Например, ако анализираме стари български песни и разкази, приказки и пр., можете да се установи, че голяма част от тях (особено в Тракийска, Македонска и Родопска област)  по редица причини са възпявали тъгата, страданието, мъката или смъртта.

Например: ‚Ще умра, ще умра, ще ме погребат…“, „Когато умра, ти ще скърбиш над гроба ми, скъпа моя…“, „Но смъртта е близо, гробът ми е близо…“, „О, ако мога да изразя с звук цялата сила на моите страдания…", „Ако умра или загина, недейте да ме жалите…“

Несбъднатата любов, смъртта на поета, несправедливо страдание, недовършеното жизнено дело – всичко това изглежда най-ценно и провокира по-силни чувства от обикновения и дори от радостния живот. Да бъдеш щастлив и радостен от тази гледна точка, дори изглежда някак глупаво, пошло и недостойно.

Въз основа на такива културни традиции, които са подкрепяни от родителското възпитание, е съвсем естествено индивидът, макар и несъзнателно, да формира желание за тъга и страдание, за да получи възнаграждение, самосъжаление и морално одобрение. Като герой, но не само герой, а загинал геройски красиво и почтено.

В този контекст, консултантът следва да очаква, че в процеса на сесията страдащият, опечаленият клиент ще намира нови и нови причини, обясняващи, защо не може да се раздели със своята тъга.

Ако терапевтът му помогнете да отхвърли една от причините, то той незабавно ще намери още десет и ще бъде очевидно недоволен от работата му. Главният секрет е, че отказвайки се от тъгата (симптома), той ще загуби възможността да получава възнаграждение и самосъжаление.

Жалостта към себе си (самосъжалението) е истинска психологическа отрова, която лишава човек от сила и надежда и го тласка към униние, отчаяние и усещане за безизходица.

Пример:

По време на сесия жена разказва за страданията си във връзка с изневерите и алкохолизма на съпруга си. При визуализация (в рамките на емоционално-образната терапия) образът на нейните чувства се явява красива, но ранена в гърдите птица, от раната на която изтича кръв. Жената изпитва жалост към „птицата“. Във въображението й птицата играе ролята на ранен герой. Терапевтът предложил да изрази чувствата си.  Колкото повече се усилвало съжалението, толкова повече се усилвала течащата кръв от раната на птицата. Тя натежала толкова, че при ходене влачела по земята краката си. Тъй като тези чувства били вече изразени, клиентката станала още по-отчаяна, като очевидно потъвала в депресивно състояние.

Тогава терапевтът предложил да каже на „птицата“, че повече няма да съжалява за нея и същевременно да й разреши да бъде силна, здрава и да полети. Впоследствие раната в гърдите на „птицата“ започнала да заздравява и да стъпва твърдо на земята. След няколко мисловни повторения „птицата“ успяла да полети.

„Колко е прекрасно! – с възхищение произнесла жената – Колко добре се почувствах сега!“ Тя се чувствала действително много по-добре, а депресията й била изчезнала. Клиентката осъзнала, че може да бъде свободна и да се чувства добре, независимо от поведението на съпруга си. „Тази история трая дълго време – споделя психологът – но накрая съпругът се върна при жена си“.

 

Модел на митът за раждането.

На децата често се разказва история за тяхното раждане, украсена с някои коментари, които водят детето до заключението, че раждането му е било нещастно събитие, съпроводено с голямо страдание, тревоги, мъки, огромни усилия, дадени жертви и пр. Тези митове създава основата за жизнен сценарий на детето, в който то очаква от живота си страдание, самота, мъка, нещастен край.

Пример:

Например детето научава, че майката е искала да направи аборт, но някой е забранил това или на детето се съобщава, че след раждането му в семейството са започнали непрекъснати трудности и нещастия, или по време на сесия клиентът, усмихвайки се разказва:

-В семейството ми винаги се е говорило, че съм роден непосредствено след бомбардировките. Това разбира се е семейна шега.

-Терапевтът (изненадан): Какво е толкова смешно?

-К: Е, това е в смисъл – две нещастия по ред.

Подобни митове способстват за формирането на тъга или чувство за вина, които детето може да използва за да започне да формира представи и желания за страдание (дори смърт), без да разбере, че фактът на раждането му всъщност е радостно събитие. Терапевтът следва да помогне на такива клиенти да осъзнаят наличието на този мит, разкривайки му как в хода на годините той е способствал да формира това вътрешно решение, за да бъде винаги натъжен и печален. Едва след опровергаването на този мит, следва  самият той да позволи на себе си (на Вътрешното дете в себе си) да живее и да получава удоволствие и радост от живота, независимо от това, какво са рзказвали или правили родителите му.

 

Модел на манипулацията с помощта на тъгата.

Тъгуването може да се използва като способ на демонстративно поведение, за да повлияе на другите. Например, за да принудят другите да направят нещо или за да прехвърлят на другите вина. В този смисъл скърбенето често е чувство за изнудване, предназначено за някой друг, за да се принуди той да се разкае и за да се подтикне да промени поведението си. Както в онази история за детето, което плачело на глас и един се опитал да го утеши, а то му отвърнало: „Махни се! Аз не плача за теб!“ Обикновено този тип скърбене има свой конкретен адресат.

Безнадеждно е да се уговаря изнудвач, да се откаже от шантажа си, защото той е уверен, че в този случай няма да получи нищо. В такива случаи терапевтът трябва да обясни, че е голяма вероятността по-скоро той да не получи нищо с това държание. Необходимо е да му се помогне за намиране на други начини за постигане на целта, а най-добре е да се откаже от тази цел, която така или иначе е недостижима в този стил. Ако все пак той постигне тази цел, него го очаква разочарование, защото винаги се оказва, че всъщност тя не му е нужда. Точно обратното, той се нуждае от вечно лош късмет, от непрекъснато тъгуване, от вечно съжаление към себе си, за несправедливите обиди или отхвърляне.

Всеки от посочените по-горе модели може да бъде ключов за формирането на скърбенето, но за този проблем е характерно, че всички модели в същото време могат да бъдати справедливи. Например, скърбенето възниква от склонността на майка да съжали и да погали (възнагради) болно си дете, но тази реакция същевременно е повлияна от религиозните и културни норми. Освен това, детето използва своята тъга, за да спечели съчувствие от другите и да предизвика чувство за вина в майка си.

 

Модел за загубата на любимия човек (обект).

Този модел обикновено не се комбинира с други. Тъгата (ако имаме предвид искреното чувство) тук е резултат от загуба и не се използва за манипулация. Този случай може да се разглежда като вариант на емоционална зависимост или проблем на прощаването (сбогуването).

Първият, който анализира този проблем е З. Фройд в известната му работа „Тъга и меланхолия“. Тъгата може да бъде предизвикана от загубата на любим човек, но не само от това. Обекти могат да бъдат любимо животно, работа, амбиция, родина, имущество и т.н. Важното е, че с този обект са свързани много значими са човек чувства и загубата им за него изглежда непоносима.

Тъгата може да се характеризира с дълбоко отчуждение, загуба на интерес към външния свят, изчезване на способността за любов и намаляване нивото на физическото самочувствие. Мислите на тъжни хора винаги се фокусират само върху любимия обект и върху темата за неговата незаменима загуба. Те живеят само в миналото, сякаш отпадат от настоящето, а представите им бъдещето им са безрадостни и дори мрачни. 

Фройд смята, че тъгата определено извършва конкретна психически работа, която се състои в това,  да приведе психичния свят в съответствие с реалността, а реалността показва, че любимият обект се загубен, той повече не съществува или не е достъпен. Следователно, при терапията любовта, насочена към обекта следва да бъде отнета, но срещу това възниква напълно разбираема съпротива. При всеки спомен настъпва постепенно освобождаване на свързаните с това чувства (либидото) – процес, който се съпровожда от душевна болка, сълзи, озлобение и гняв към самия себе си.

Терапевтът трябва да помогне на клиента да се освободи от загубата си и да върне контрола върху енергията на вложените чувства обратно на свое разположение. Този процес обикновено е силно възпрепятстван от чувствата, свързани с любимия обект. Те придават на обекта невероятна ценност и субектът не разбира как може да остави такъв желан предмет, и освен това, чувствата остават прикачени към него, а последните правят загубата му толкова ужасна, непоносима и незабравима. Субектът отдава себе си на любимия обект – сърцето, душата, надеждите и щастието отиват към обекта, а завръщането им обратно изглежда невъзможно, тъй като обектът ще загуби своята ценност, а това противоречи на възприемането му като безценно.  Но все пак, за да се помогне на клиента да възстанови своето здраве и да се върне към живота, към задълженията си, към другите любими хора (напр. семейството), е необходимо субектът да изостави необратимо загубеното, да освободи от самия себе си любимия обект.

 

2.Методи за работа със тъгата.

На първо място, трябва да се открият основните причини, довели до формирането на тъгата и да се помогне на клиента да ги осъзнае. В зависимост от първоначалната причина, могат да се приложат следните корекционни методи:

-Обучение на клиента как да получи одобрение за радост, здраве и успех, а не за болест и нещастие. Обучение за развитие на способности за наслаждаване на живота.

-Помощ за преустановяване (прекъсване) на стремежа му към страдание и заместването му с разрешение,  да позволи на себе си да бъде силен, здрав и щастлив.

-Разкриване на механизма, по който неговият проблем се основава на идеалите за жертвен героизъм, пропагандиран от заобикалящата го култура, на принципите за жалост към нещастните, болните и изоставените. Оказване на подкрепа за отхвърляне ролята на „красивата“ жертва.

-Разкриване безсмислеността на тъгата в качеството на инструмент за шантажно поведение. Насочване към  използвате на положителни емоции, за постигне на целите.

-Работа за осъзнаване на мита за раждането, който е повлиял върху формирането на тъгата и страдащ начин на живот, и подкрепа на клиента за признаване правото за радостен живот.

-Работа по организиране на прощаването на клиента с емоционално значима загуба.

 

 

Литература

1.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депрессий. Санкт Петербург, 2003.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гулдинг М, Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

4.Изард К Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

5.Психология эмоций: Тексты / Под ред. В. К. Вилюнаса, Ю. Б. Гиппенрейтер. Москва, 1984.

6.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

7.Хелл Д. Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

8.Япсо М. Депрессия. М.; Санкт Петербург, 1996.

image 


 

Категория: Други
Прочетен: 1947 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.03.2018 01:23
 


              Депресивни състояния – психологически модели на често срещани в

                                        практиката проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

-депресията, като последица от суицидни намерения;

-депресията, като резултат от потиснати силни чувства;

-депресията, като резултат от чувство за вина;

-депресията, като резултат от психична травма;

-депресията, като резултат от загуба на смисъл на живот;

-депресията, като резултат от комплекс за непълноценност;

-депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето;

-депресията, като резултат от дезадаптивно мислене;

2.Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Много хора се оплакват от депресия (или потиснато състояние). Това състояние се проявява в три основни форми:

-безрадостно угнетено състояние, потиснатост, тъга, скръб и отчаяние;

-понижена активност, бездействие, пасивност;

-неспособност за съсредоточено (концентрирано) мислене.

В човек липсват интереси, включително сексуални, налице е усещане за умора, апатия, вътрешно безпокойство, нарушение на съня и апетита, често възниква усещане за натиск, тежест или болка в областта на главата или гръдния кош.

 

Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

1.Депресията, като последица от суицидни намерения.  

Мислите на депресирания човек са обсебени от идеи за дълг, вина, самоотрицание и безсмисленост на живота. Около 75% от депресираните пациенти мислят за самоубийство. Тежестта на депресията до голяма степен се определя от степента на изразеност на суицидните намерения. Клиентът може само да мечтае за смъртта или да обмисля конкретен план за самоубийство; може да провежда определена реална подготовка за него или дори да извърши опити за самоубийство.

Степента на депресия се измерва и с помощта на тестове и скали.

При медицинското лечение основно средство се явява приемането на антидепресанти, които способстват повишаване на настроението и снижаване състоянието на потиснатост. Въпреки това, понякога клиентите, които приемат тези лекарства и очевидно, намиращи се в добро настроение на духа, внезапно (например веднага след освобождаване от болницата) извършват така нареченото парадоксално самоубийство. Ако приемем, че депресията е болест, която е независима от психиката на клиента, то подобно деяние действително изглежда парадоксално. Ако депресията е следствие от намерението за самоубийство, с което човек се бори, то тогава всичко става ясно. Антидепресантите помагат на индивида да преодолее страха от смъртта, като го привеждат в „леко и весело“ състояние на духа и той извършва суицид също така лесно и без колебание.

Тези данни се потвърждават от концепцията на Мери и Робърт Гулдинг, които твърдят, че депресията е следствие от намеренията за самоубийство, а не обратното. Някои депресивни клиенти, които са приемали антидепресанти съобщават, че по това време са забелязали усилване на желанието им самоубийство. Това показва, че обикновено трябва да се лекува не депресия като такава, а скрито самоубийствено желание, което често не се осъзнава от самия клиент. Независимо от това, тази гледна точка не бива да се абсолютизира, приемайки, че причините за депресията винаги са свързани единствено със самоубийствено намерение. Има и други причини, които са разгледани по-долу в материала.

Гулдинг смятат, че депресивните пациенти могат да бъдат разделени на три категории:

-активно суицидни, т.е. извършващи или с твърдо намерение да извършат опит за самоубийство; 

-неактивно суицидни,  но намиращи се в депресия, имащи скрито желание да умрат;

-убиващи себе си с помощта на опасни действия, наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане или глад (анорексия) или други способи за саморазрушение.

От тази гледна точка няма ендогенна (кореняща се в организма) депресия. Депресията е хроничен реактивен процес. Подложените на депресия хора реагират на външни обстоятелства само чрез депресия и скръб. Причините за депресията се намират в детството, когато детето е получило от своите родителите предписание (директива) „Не живей!“. То може да е било дадено вербално или невербално.  Главното е, че детето е направило извод (той може да е погрешен, но е важно неговото субективното убеждение), че родителите не искат да живее, че нямат нужда от него, дори, че е нежелателно. Изглежда невероятно, че родителите могат да изразят такова желание към своето дете (защо тогава са го родили?), но всъщност това не е толкова рядко явление.

Пример:

Една млада клиентка си спомня, че майка й често й казвала: „По-добре е да поплача веднъж над гроба ти, отколкото през целия си живот да се мъча с теб“. Други родители разказват на децата си мита за раждането им, придружавайки го с коментари като: „Откакто си се родил, с теб имаме само неприятности“. Една майка пазарувайки в спортен магазин, вдигнала бейзболна бухалка и я размахала срещу тригодишната си дъщеря – детето изплакало: „Мама иска да ме убие!“.  Детето не могло да се успокои повече от 15 минути. Други майки говорят, разгневени от лошото поведение на децата си думи от типа:  „Е, просто бих те убила!“ или „Ще те дам в детски дом“. В такива случаи, децата не разбират тези думи като шега или неистина, а като реална заплаха. Има родители, които оставят детето си на грижите на баби и дядовци за една или повече години. Други постоянно бият, отблъскват, мимически изразяват презрение и дори отвращение от децата си.

В отговор на такива предписания, децата много често предприемат едино или друго суицидно решение. Решението, взето в детството, обикновено се отлага за „по-добри времена“, забравя се, но в латентна форма то функционира в психиката. Това суицидно намерение понякога довежда до реални опити за самоубийство при определени обстоятелства. Много често такива хора потъват в мисли за  безсмислието и безперспективността на живота си, за собствената си безполезност, мечтаят за смърт, а всичко това води до депресия или подтиква към употреба на наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане, работохолизъм, рисковани занимания и други начини, изразяващи пренебрежение към собствения си живот и тайно желание за ранна смърт.

Могат да се разграничат седем вида суицидни решения, наблюдавани при депресирани индивиди.

1. „Ако нещата вървят много зле, аз ще свърша със себе си.“

С такова решение човек чака до тогава, докато животът създаде непоносими за него условия и тогава за него това решение вече е изход.

Парадоксът се състои в това, че такъв човек чака удобен предлог. Освен това самият той често създава този предлог, като несъзнателно води своите действия към провал. Той не е ориентиран към създаване на благополучни житейски обстоятелства, а по-скоро планира, че всичко ще върви по негативен сценарий. Той не е склонен да преодолява трудностите, а  ги възприема като потвърждение на собствените си катастрофални очаквания. По тази причина, той винаги е готов да запази своя „спасителен“ вариант и понякога да прибегне към опит за самоубийство.

2. „Ако не се промените, ще се убия.“

Това решение се взема обикновено от детето при обстоятелства, при които то трябва да възпре (да въздейства) своите родителите  с помощта на шантаж, като то не е намерило други средства за заплаха освен самоубийството, ако например не бъдат прекратени скандалите между родителите или тормоза върху детето и т.н. Някои деца отправят посланието си директно, крещейки отчаяно: „Ако не спрете, ще се убия“. Много често този модел, формиран в детството хронифицира и се превръща в пожизнено средство за въздействие, което понякога се проявява в открита, а друг път в скрита форма.

Пример:

Момиче с оплакване за страх от летене със самолет. В процеса на работа се оказало, че страхът е причинен от усещането за височина, свързано с възможността за падане. Височината асоциативно се свързвала със скрита суицидна тенденция. Като дете момичето заплашвало родителите си, когато са се карали, че ще се втурне и ще скочи от балкона, ако не спрат. По онова време майка й пиела много и ругаела баща й. Сега майката вече не пиела, но съсипвала баща й с думи.  Преди клиентката не осъзнавала връзката между сегашните страхове и детските й преживявания. За нея тези спомени били твърде болезнени. Когато преживяванията извели спомените на повърхността и връзката се очертала, клиентката споделила, че не е очаквала те да са толкова болезнено неприемливи и жестоки.

В този случай детският шантаж довел до формирането на фобия, но на практика фобията е била само частично проявление на депресия и по тази причина момичето реагирало толкова болезнено на детските спомени, които впрочем били дълбоко погребани в душата й.

Главната надежда на такива хора е, че родителят (или и двамата родители) ще се променят и покаят. Това е шантаж (изнудване), но след като е дал резултати и е спрял родителите, детето се е научило да го използва, за да постигне своето. Поведението за изнудване може да се формира и като резултат от семейно обучение, когато всички в семейството се изнудват взаимно със сълзи, заплахи и опити за самоубийство. Изнудването продължава в душата на изнудвача, което води до депресия, чувство за безсмислица на живота и страхове.

3. „Ще се самоубия и ти ще съжаляваш за това (или ще ме обичате).“

Много момчета и момичета мечтаят за това, че когато умрат, мама и татко и всички останали ще избухнат в сълзи на покаяние и ще признаят пред гроба им любовта си към „това добро“ дете. Тези представи крият в себе си голямата сладост на самосъжалението и надеждата да получат желаната безусловна любов. Независимо от това, децата искат да живеят и разбират, че смъртта е смърт и те не биха могли да се насладят достатъчно на съжаленията на своите родители когато са мъртви.

Пример:

По време на сесия жена разказала, че в детството си мислела, че майка й не я обича достатъчно и затова просто се престорила, че е мъртва, лежаща на дивана. Когато майката се прибрала вкъщи, тя не отговорила и не се помръднала, а само чула как майка й се свлекла на пода. Тя толкова се изплашила, че след този случай никога не се съмнявала в чувствата на майка си.

Някои хора обаче дълбоко се надяват, че смъртта не е смърт и те по някакъв начин все пак ще получат желаната любов и понякога правят суицидни опити. Много хора предпочитат да умрат бавно, например, като спират да ядат (анорексия нервоза). Понякога човек търси смъртта, за да се събере с починал родител (любим човек), с надеждата, че най-после там, майката (бащата, любимият) ще го заобича.

Ясно е, че човек, намирайки се в депресивното състояние,  потопен в мечтите си за смъртта, стремейки се да заслужи любовтта на другия, не мисли за живота, а по-скоро смята, че животът е безсмислена шега.

4. „Когато аз умрам, ти ще съжаляваш (или ще ме обичаш).“

Това решение е подобно на предишното, но клиентът обикновено не приема себе си нито за депресиран, нито за суициден. Такава клиенти са убедени, че тежка болест, опасна за живота дейност или сериозна травма, ще предизвика в родителите обичат и загриженост вместо обичайното пренебрегване. Те се заемат с рисковани занимания с весел смях (т. нар. „смях на обесеника“), който съпровожда техни „смешни“ истории за това: как почти се разбиват на земята при скок с парашут; как нелепо почти умрат, поради лекарска грешка. Те пренебрегват своя живот, като не виждат в него нищо ценно, но временно живеят заради своя псевдогероизъм.

5. „Ще те заставя да ме убиеш".

Това решение се взема от дете, което е подложено на такова насилие, на такава болка, че то избира единствения път в живота - да умре, за да сложи край на своето страдание.

Пример:

Психолог, който е бил подложен на постоянно домашно насилие в детството си, живеел в подобен сценарий. Той обикалял нощем по опасни места и влизал в безсмислени конфликти с хора по нощните заведения. По време на групова сесия той осъзнал, че поведението му е насочено към търсене на смъртта. Той си спомнил как като дете, майка му го била удряла в стената. Той я дразнел, отказвайки да плаче или да признае своята вина. Той мислел, че тя го убива и скоро ще умре. Терапевтичната работа му помогнала да разбере, че няма да бъде убит и в крайна сметка успял да се избави в мислите си, от насилието на майката, като направил нов избор на решение: да спре търсенето на човек, който може да го унищожи.

6. „Ще ви докажа, дори това да ме убие.“

Такива клиенти обикновено са от два типа: първите („покорители на върхове“) се опитват да „докажат всичко на своите родители“, стремейки се към все по-големи и по-големи постижения, а вторите („бунтовници“) се опитват да „разобличат всичко в света на своите родители“, ставайки алкохолици, наркомани или включвайки се в  криминални групи.

„Покорителите на върховете“ постигат успех и когато успеят, те губят смисъла на живота и попадат в депресия. Много често ставаме свидетели как известни хора, които са постигнали всичко, което искат (пари, слава и т.н.), по някаква причина започнат да пият, вземат наркотици, постоянно влизат в нови и нови брачни връзки, а след всичко това изведнъж се самоубиват или попадат в клиника с психическо разстройство. Те са постигнали всичко и сега са объркани, те не знаят в какво да намерят смисъл и цел, затруднени са да немерят награда за своите постижения и резултатът е много често соматичен: стомашна язва, хипертония, високо кръвно, депресия и усещане за безсмислието на живота.

Пример:

Сред американската артистична общност е популярен един случай. Говори се, че една от холивудските звезди, след като получи наградата на подиума, държейки статуетката „Оскар“ в ръката си, протегнала ръце напред и вместо да благодари на колегите, на публиката и на режисьора, тя попитала: „Е, татко, сега по-леко ли ти е?“

В книгата си „Терапия на новото време“, Роберт Гулдинг дава два примера. Първият е с известен психоаналитик, който най-накрая постигнал всичко, за което мечтае: имал добра практика, красива къща и нов „кадилак“ – и сега вече нямало към какво да се стреми, освен към смъртта. Скоро той почина от сърдечен удар!

При втория, възрастна жена признала, че до 60-тата си годишна възраст винаги се стремяла да постига един или друг успех,  за да получава одобрението на своята  майка, но въпреки това не могла да удовлетвори напълно нейните амбиции. „Може би –  споделила тя –  след като успея да постигня тази цел, най-после ще се помиря със себе си и няма нужда да живея повече?

Много хора живеят само с една цел – да успеят, да докажат своята стойност на родителите си, но дори да докажат това, те не получават нищо в замяна. Не само защото родителите все не се разкайват за миналото пренебрегване на детето и не му дават желаната любов, но и защото е необходима компенсация за това минало, която вече не може да бъде дадена. Дори в изключителния случай, когато родителите все пак идват при детето с покаяние, то вече не може да го приеме, защото няма отговор на въпроса: „Къде бяхте по-рано?“ Тази тема е централна фабула на много американски книги и филми.

„Бунтовниците“ възстават срещу желанията на обикновените и добрите родители, като правят всичко обратното. Те се включват в собственото си самоунищожение с помощта на наркотици, тютюнопушене, алкохол, преяждане, глад или престъпно поведение, като самите правят този избор, но се подчиняват на родителкото предписание „Не живей!“. Те правят това не само защото наркотиците и другите средства им помагат да се чувстват по-добре в този свят, а преди всичко поради гняв, насочен към наказанието на родителите и на целия свят, чрез постепенното унищожаване на собствения си живот.

Пример:

Клиентът разказва: „Спомням си как започнах да пуша. Откраднах една цигара от пакета на майка ми, оставен върху масичката за кафе и дръзко запуших, когато никой не беше вкъщи. Не помня за какво съм се ядосал, но си спомням, че бях ужасно гневен и бях уверен, че майка ми беше абсолютно несправедлива към мен. После започнах да пия, когато бях ядосан, защото нямах пари за третата година от колежа, а знаех, че тя можеше да намери пари за моето училище. Аз и досега от злоба посягам към бутилката, въпреки че сега знам други начини за борба с гнева“.

В моята практика – пише Н. Линде – рядко се налагаше да беседвам със зависими от наркотици, но когато това се е случвало, те много често разказваха за наистина ужасяващи събития в детството им, които не могат да бъдат интерпретирани по друг начин, освен като предписанието „Не живей!“. Например, клиент разказваше как вторият му баща го е преследвал с нож, а след това бил даден в детска институция. Във всеки от тези разкази  имаше много гняв срещу родителите и целия „този свят“. Тези клиенти не ценяха своя живот и биха искали да накажат на родителите си, разкривайки лицето им пред целия свят.

7. „Аз ще те взема (ще те имам), дори,  ако това ме убие".

Подобни хора изглеждат по-скоро гневни, отколкото депресирани, но поведението им също е насочено и към желание за ранна смърт. Те навсякъде откриват врагове и се стремят да ги неутрализират – обикновено с помощта на престъпно или предизвикателно поведение, както това често е характерно за непълнолетните нарушители. Младите престъпници често планират да умрат до 25-годишна възраст и често пъти постигат това. Сред тези среди е разпространен фразата: „Ние имаме алея на героите! Разходете се в гробището и ще видите гранитни паметници с чугунени вериги. Вървиш и четеш „25-годишен …, 31-годишен …“ Техният скрит сценарий се състои в „геройският“ избор, да „платят“ на света с цената на своя живот.

Пример:

Клиентката е млада жена (студентка), при която основната колизия се изразявала в това, че в ранното й детство тя дълго време живяла и била възпитавана от баба си, за разлика от следващите деца (братя и сестри). Тя „отмъщавала“ на своите родители за непослушанието и „безобразията“. В отговор те непрекъснато я критикували, което пораждало в нея чувство за вина и желание да изчезне от този свят така, че и следа да не остане от нея. Нейното суицидно намерение  се изразявало в депресивни и истерични реакции и пораждало множество негативни последици в живота й.

Идвайки на поредна сесия, тя се намирала в неблагополучно емоционално състояние.  Тя за пореден път влязла в конфликт с майка си и изразявайки своите претенции към нея, почти я довела до припадане. Клиентката ненавиждала самата себе си и се заклела, че никога повече няма да наскърби родителите си, ще се откаже от своите, но никога няма да отхвърли чувствата на родителите си. Въпреки заклинанията, терапевтът попитал, защо тя всеки път обещава, а след това отново прави скандал на родителите си.

Впоследствие било изяснено, че тя страда, само защото в детството си се чувствала отхвърлена и е решила да „покаже“ това на родителите си. Терапевтът й предложил да си  представи, че е малко момиче и е във времето, в което според нея е била лишена от родителската любов.  След това последвало предложение, да поеме грижата за това Дете. Тя обаче категорично не била съгласна, считайки, че за „момичето“ били длъжни да се грижат родителите, а те не искали да правят това. Клиентката била напълно равнодушна към Детето и заявила, че това „момиче“ въобще не й е трябва.

Така по време на сесията възникнала безизходна ситуация, но терапевтът решил да се възползва от състоянието, в което се намирала клиентката, като приложил способ за утилизация (рециклиране) на симптома. Той й напомнил, че  самата тя уверявала, че е готова да направи всичко за да види щастливи родителите си и иска да им помогне. Така той отново препоръчал тя да поеме грижата за това „момиче“, за да улесни техния (на родителите) живот. Тя отговорила, че по този начин наистина ще улесни живота им и е готова за тази стъпка. Във въображението тя притиснала „момичето“ към себе си и изразила любов и желание да се грижи за нея.  Точно в този момент състоянието на клиентката рязко се променило – цялото ожесточение се превърнало в нежност и щастие. Тя повече не обиждала родителите си и не искала своята смърт и наказание. Чувствала се пораснала и осъзнала, че предишните й реакции са били напълно детински. Тя заявила, че има желание да живее и в бъдеще ще може да се грижи за това „момиче“.

На следващата сесия тя благодарила и изненадващо попитала: „Какво ми направихте? По-рано аз не обичах живота, а сега съм изпълнена с щастие и любов към живота. Преди аз обичах да ходя сред уродливо осакътените дървета в близост до застоялото езерце и се наслаждавах на това мрачно място, а сега съм напълно безразлична към това…“.

 

Предлага се следната стратегия за работа с депресивни пациенти от този тип.

1.Сключване на антисуициден договор с Възрастния в клиента.

2.Работата с Детето (касае се за Вътрешното дете на клиента), трябва да се излезе от безизходната ситуация, по време на която Детето се съпротивява срещу предписанията и да предостави нова цел и мотив за решение да се живее отново.

3.Работата с Детето следва да прекъсне застоя, в условията на който приспособеното Дете се разделя с представите за себе си, като безполезен и незначителен човек и  същевременно свободното Дете признава своята вътрешна ценност и се обявява за достоен живот.

4.Клиентът става Родител на самия себе си и новият Родител обича детето и се грижи за него.

Описаните до тук модели за възникване на депресия се потвърждават от много практически случаи, но могат да се срещнат и други схеми за възникване на депресия.

 

2.Депресията, като резултат от потиснати силни чувства.

Депресията може да възникне в резултат на потискане на едни или други силни чувства, като гняв или любов. По някакви причини индивидът счита, че реализацията на силните му чувства може да му навреди или да противоречи на моралните му принципи. Той потиска желанието си и изразходва много енергия, за да се бори срещу себе си. Освен това той се отказва от това, което наистина иска и това поражда усещане за безнадеждност. Ако тези чувства са забранени (напр., има наличие на табу) тогава той смята себе си за лош, което му дава допълнителни аргументи за самоугнетяване.

Пример:

Жена развива депресия, отказвайки се от любовта си към човек, който много я обича и е готов да се ожени за нея, считайки, че тя трябва да съхрани семейството поради някакви морално-религиозни принципи, като по същия повод се е онъжила за друг, въпреки че съпругът й открито е живял със своя любовница. В случая, депресивното решение до голяма степен било определено от факта, че в детството майка й се отнасяла с нея студено и сурово, а баща й бил депресиран алкохолик. Въпреки това, без съответните обстоятелства в днешния живот,  би могло жената да не развие депресия, независимо от проблемите на детството.

Следващият пример илюстрира модел, при който потиснат силен гняв може да доведе до депресия.

Пример:

Млада жена, насилствено омъжена за много по-стар от нея мъж, кандидат на науките. Въпреки няколко години живот с него, тя не могла да го обикне. В крайна сметка последвал развод, но в душата й останала огромна обида към всички роднини, които са участвали за да се случи този брак. По време на четири сесии жената освободила много гняв и сълзи, но депресията се възстановявала отново и отново.

Промяна настъпила на петата сесия. Тя признала, че след раздялата със съпруга си имала връзка с женен мъж, който й обещал да се ожени за нея, но след като научил, че е бременна, той настоял за аборт и след това я изоставил. По съдържание това била основната причина за депресията на жената.

Терапевтът попитал как клиентката чувства депресията в своето тяло. Жената описала, че „усеща ръцете си ужасно тежки, не била в състояние да ги повдигне, сякаш железопътна релса е поставена върху тях“. Впоследствие, терапевтът направил множество опити да избави жената от тази „тежест“, но колкото повече опити правел, толкова по-драматична ставала ситуацията. Жената започнала да си представя, че е окована за огромен черен камък и е безпомощна да се справи с него. Тогава терапевтът предложил, мислено да потърси и намери някой, който може да й помогне.

Оказало се, че никой не можел да направи това, освен мъжът, който я бил изоставил. Във въображението на жената обаче, този мъж само се усмихвал и изобщо не възнамерявал да помогне. Терапевтът попитал как се е чувствала при тази нова ситуация, а тя отговорила неопределено, но изпитва напрежение и дори болка в областта на диафрагмата. Тогава терапевтът, давайки си сметка, че в тази област е концентриран силен гняв (особеност описана от Вилхем Райх) и познавайки житейската история на клиентката, стигнал до извода, че всъщност тя е много ядосана на този човек. Гневът е бил справедлив, но той я унищожавал отвътре, водейки до депресия.

Без да обяснява на жената същността на нейните преживявания, терапевтът я помолил да разкаже на този мъж за болката, която преживявала в областта на диафрагмата. Първоначално тя отказала да направи това, но се съгласила с втората предложена възможност, да разкаже за чувствата си на посредник, който да предаде тази информация на „мъжа“. Този подход дал резултат и като израз на чувствата,  „камъкът“ се разтопил, тя най-накрая почувствала отпускане, а „мъжът“, който преди се усмихвал, сега станал унил. Най-накрая всичко преминало: болката в областта на диафрагмата изчезнала, а от „камъка“ и „тежката релса“ нищо не останло.

Изненадващо клиентката споделила, че всичко е изчезнало, но сега пред нея се появила „ванилена торта“. На въпроса на терапевта: „Какво би искала да направи с нея?“, жената отговорила, че и се иска да я размаже във физиономията на този мъж. Естествено терапевтът й разрешил. Именно в момента, в който във въображението си тя извършила този символичен акт, клиентката скочила и ентусиазирано извикала, че сега ръцете й са повдигнат и тя се чувства така, сякаш целият свят е отворен за нея, тя била истински свободна, а депресията й напълно преминала. Едва сега станало ясно, защо клиентката изпитвала тежест върху ръцете си и не била в състояние да ги повдигне нагоре – тя не можела да си позволи да вдигне ръка против този мъж (моралните закони го забранявали), въпреки че много искала това.

 

3.Депресията, като резултат от чувство за вина.

Принципно положение в психотерапията е, че обикновено чувство за вина води до развитие на депресия, тъй като човек, страдащият от вина човек потиска себе си до такава степен, че понякога изпитва влечение към самоубийсто. Вината може да бъде напълно илюзорна, въображаема, дори има такава диагноза – „Депресия с делириум на вина“. Думата  „делириум“ не означава, че тези хора са луди, но тяхната вина няма реални основания. Обективно тези хора не са направили нищо лошо и не са луди, но тяхната вина, която е съвсем маловажна от гледна точка на външен човек, за тях субективно се превръща в нещо напълно непростимо.

Пример:

Жена обвинявала себе си, че при конфликт преди пет години тя казала много груби думи на своята майка. Отначало тя не изпитвала вина, но през последните две години била „изяждана“ отвътре и поискала опрощение от майка си, която всъщност много пъти й прощавала. Оказало се, че от гледна точка на съвремието, казаните думи не били толкова обидни, а и самата майка имала некоректно поведение. Това рационално обяснение обаче било трудно да се възприеме от клиентката, тъй като нейните чувства били твърде ирационални и невероятно преувеличени в сравнение с размера на „нарушението“.

 В действителност се оказало, че жената била заложник на родителското предписание „Не живей!“, тъй като след развода на майка й, тя била дадена за отглеждане от своята баба, т.е., била е изоставена от майката. Така в нея се натрупал много гняв и озлобение към майката, но тя не била в състояние да разбере кога всъщност е загубила надеждата да си върне обратно нужната й в детството майчина любов. Именно тогава тя (както й много други деца) е поела върху себе си вината за тези обстоятелства.

В такива случаи рационалното убеждаване не работи. По тази причина може да се приложи способ, при който на клиента се предлага да компенсира своята вина, като служи на други хора с добри дела.

 

4.Депресията, като резултат от психична травма.

Депресията може да възникне в резултат на силно стресиращо събитие. Тя може да се прояви при участници във военни действия, жертви на катастрофи, инциденти или терористични атаки, изнасилване или нападение с заплаха от смърт, след разоряване, тежка лична загуба и т.н. В такива случаи човек не може да се измъкне от преследвашите го травматични преживявания, които изкривяват цялата перспектива за живот, като същият губи смисъл, а човек преживява чувства на отчаяние и безнадеждност.

Задачата за освобождаване от травматични преживявания от такъв род е изключително сложна, тя трябва да се извършва, като се вземе предвид индивидуалността на личността, характера и силата на травматичните преживявания. В световната практика най-често пост-травматичните преживявания се коригират с помощта на когнитивната терапия.

Ето един пример за работа за коригиране на последиците от изнасилване, чрез метода на емоционално-образната терапия. Тук се прилага способ за символичното връщане на преживявания.

Пример:

След проведени групови медитативните упражнения, които предизвикали в мнозинството от участниците изключително положителни чувства, един от участниците (млада жена) се оплакал от психосоматично неразположение. Тя споделила за силно сърцебиене, затруднено дишане, зачервяване на лицето и треперене на цялото тяло. Очевидно било, че е преживяла тежко стресово състояние. Мисловният образ на това състояние бил парадоксално безобиден: някакво джудже с брада и червена шапка. Въпреки това, според нейното субективно възприятие, то било доста злобно и искало да я унижи, подигравайки я, като явно считало, че тя не може да му се противопостави по никакъв начин.

Познавайки речника на изображенията и свързаните с тях преживявания, терапевтът  директно поставил въпроса дали е била изнасилена. Много от участниците били изненадани от това предположение, но джуджето с шапката, явяващо се фалически символ, в съчетание с неговата злоба, желанието му да унижи и тежкото състояние на жената, подсказвали, че решението можелло да бъде само едно – изнасилване.

Жената потвърдила, че когато е била на 12 години, група пияни млади момчета я хванали и заедно с няколко други момичета я принудили да правят орален секс. Тя не казала на никого за това, но тежките последици от този инцидент я преследвали и до сега.  От всички преживявания и усещания, главното, което чувствала било чувството за унижение.  

Терапевтът предложил да си представи, че е достатъчно силна и е в състояние да направи с тези насилници от детството какво поиска. Тя обаче отказала тази възможност, защото не искала да навреди на никого. Тогава терапевтът предположил, че  това зло още продължи да върви с нея, защото основната цел на насилниците е да триумфират над жертвата, да я унижат.

Терапевтът направил ново предложение, да престане да държи това зло в себе си, защото тя не носи отговорност за произхода му. Ако тя продължава да го носи в себе си, то тя способства за плана на насилниците и става техен съучастник. Терапевтът предложил тя да им върне  всичкото онова зло, което са я причинили – нито повече, нито по-малко. За да направи това, терапевтът поискал първо, да го открие в тялото си, а след това да го освободи, като вежливо го върне на насилниците.

Такова предложение било прието от клиентката и след продължителна концентрация в един момент жената заявила, че е „успяла да им върне всичко“. Почти всички отрицателни психосоматични симптоми отзвучали. На поставения пореден въпрос след визуализацията как се чувства и какви представи възпроизвежда, клиентката споделила, че „сега вижда на гърдите си чиния, която преди била на парчета, а сега е цяла, но по нея се виждали следи от пукнатини.“ Това означавало, че все още жената не се е „разплатила“ изцяло, т.е., не е върнала всичко и терапевтът й предложил да продължи да работи по „връщането“. Тя се съсредоточила, върнала си по нейни думи „съвсем всичко“, след което „чинията станала напълно цяла, а по ръба и в центърът й се появил син цвят“. Терапевтът интерпретирал „чинията“ като символ на нейната душевност, а актът на изнасилване като нарушаване на тази душевност.

В крайна сметка жената почувствала умора и поискала работата да се прекрати и да се върне при останалите в групата, седящи в кръг.

По-нататъшната работа в групата продължила както обикновено, но терапевтичният процес в душата на жената все още продължавал. В края на сесията тя казла, че сега нейната „чиния“ е станала златна, а самата тя блестяла от свежест и се усмихвала. Тя добавила, че цялото й тяло изглеждало като намазано с някакъв вид лечебен мехлем, който й създавал чувство за лекота, ухаел на ментол и бил приятен на допир. Тя признла, че се чувства превъзходно.

В последващите няколко сесии клиентката признала и потвърдила, че проблемът вече не съществувал, здравословното й състояние се подобрило, по-специално постоянните страхове и кошмари били престанали, а несъзнаваният страх от съпруга й е изчезнал.

 

5.Депресията, като резултат от загуба на смисъл за живот.

Когато клиентът говори за загубата на смисъл за живот, той често крие други проблеми: комплекс за непълноценност, загуба на любов, инфантилизъм, страх от конкуренцията и т.н. Независимо от тази възможност, загубата на смисъла на живота се явява самостоятелен екзистенциален проблем. Както пише В.Франкъл, следването на смисъла на живота носи щастие на човек, а отсъствието на смисъл (екзистенциалния вакуум) допринася за развитието на невроза, в частност –  депресия.

В. Франкъл създава логотерапията, т.е. направление в психотерапията, ориентирано към подпомагане клиента за придобиване смисъла на живота. Самият Франкъл преживява четири години в нацистки концентрационни лагери, като член на Съпротивата. През този период той е оказвал терапевтична помощ на онези затворници, които в своето отчаяние са били готови да извършат самоубийство. Страданията в концентрационния лагер и чувството за безнадеждност са довеждали много хора до депресия и те не са искали да живеят. Тези, които губели смисъла на живота, умирали първи. Хората, които не били загубили този смисъл, имали повишена степен на устойчивост и оцелявали в непоносимите условия.

Франкъл считал, че човек може да намери смисъл на живота си, само в случай, че  той се посвети да служи на някаква обществена кауза или се посвети на любовтта към друг човек. Във всички случаи смисълът на живота се намира извън пределите на самия субект. Този смисъл винаги изисква самоотдаване и колкото повече е тази отдаденост, толкова по-щастлив е човек и толкова по-лесно той издържа трудности и страдания.

Пример:

В концентрационния лагер В. Франкъл се срещна с учен-географ, който преди войната бил започнал да публикува серия от географски книги. Благодарение на работата с В. Франкъл, той признал, че публикуването на тази поредицата е придобила много важно за него значение, защото само той можело да завърши тези книги и по тази причина си заслужавало да живее. Франкъл описва и друг случай с французин, който много обичал дъщеря си, която била останала в Париж.  Той силно мечтаел да се види отново с нея и под влиянието на терапевта, бащата осъзнал, че заради тази среща си струвало да живее и да страда. Завръщането на смисъла на живота е помогнало на тези хора мъжествено да издържат страданията.

 

6.Депресията, като резултат от комплекс за непълноценност.

Според А. Адлер, когато човек чувства, че не е в състояние да достигне нормална компенсация на своя комплекс за непълноценност, той може да „осъществи бягство в създаването на симптоми на болест, за да оправдае своите неуспехи“.  Невротикът не се движи по пътя на социалните постижения, а удовлетворява своя стремеж за власт и превъзходство, като се съпротивява на нормалните жизнени потребности, произтичащи от необходимостта да сътрудничи с други хора.  Той не може да изпълни всичко, което за повечето хора не е проблем, например: да спи през нощта и да остане буден по време на деня; да работи или ходи на училище; да се занимава с домакинска работа; да се грижи за някого; да изпълни обещания; да се подчини на някой; да уважава някой; да дружи или обича някой.  и т.н.

Той води живот на изолация и фантазии, които се въртят около идеята за собственото му величие. Той става тиранин в малкия семеен кръг, получава за себе си много предимства и се отървава от грижите, като натоварва другите с допълнителни задължения и същевременно изисква към себе си извънредно внимание. Като претекст за отказът му да се съобразява с другите и да извършва нормални социални задължения, могат да служат различни симптоми, включително депресия.

Пример:

Жена от около 35 години, заемаща престижна длъжност, трябвало да напусне работата, за да се грижи за дъщеря си в продължение на 8 години (бабата, която до тогава е изпълнявала тази дейност заболяла). Два месеца по-късно самата тя се разболяла, но психически. След няколко месеца лекарствена терапия състоянието й се е подобрило значително, но не се стигнало до пълно възстановяване.

На външен вид изглеждала зле – прегърбена старица с мрачен вид. Оказало се, че не е в състояние да се занимава с каквито и да са домашни задължения,  непрекъснато се противопоставяла на дъщеря си, почти прекратила сексуалните отношения със съпруга си, оплаквала се, че тя не си спомня нищо от това, което чете; непрекъснато обвинявала себе си, че измъчва семейството си, но нищо не можела да направи Семейството се съгласило на  консултации.

По време на терапевтичните разговори се оказало, че като дете жената чувствала недостатъчна любов и загриженост. Тя завиждала на своя приятелка, която за разлика от нея получавала много любов в семейството си и „имала всичко“. Точно по това време жената взела решение, че ще „постигне всичко за себе си, което всъщност и направила през целия си живот“. На работата си тя била "борец за справедливост“ и наистина постигнала това, което искала, но когато трябвало да се откаже от работата си, точно тогава (два месеца по-късно) тя се разболяла.

В хода на девет терапевтични срещи психологът оказвал помощ, насочена за осъзнаване и разбиране, че причината за „болестта“ е в резултат на комплекса за непълноценност и жаждата за реванш, и че самообвиненията й само усилват негативното състояние. В резултат на проведената терапия тя успяла отново да върши домакинските си задължения, да си възвърне паметта, да възобнови сексуалните отношения със съпруга си, да подобри значително отношенията с дъщеря си, а излъчването на очите й станало меко, топло и в крайна сметка придобила нормалната си женственост.

На една от сесиите, която имала кулминационно значение за терапията, клиентката се оплакала, че през първите три дни след предишната сесия се е чувствала добре, но след това „депресията отново я настигнала“. Тогава терапевтът й напомнил, че по време на предишните срещи вече били уточнили и тя е разбрала, че това е част от личността на самата нея. Веднага след това терапевтът поставил пред жената един стол и я поканил да си представи, че тя седи на него.

-Ако болестта ви застигне, тогава защо имате нужда от нея. Вероятно тя те предпазва от нещо?

-Не Ви разбирам – отвърнала възмутено жената – но тя отне всичко от мен!

-Това е добре. Нека всичко, което тя е отнела, да поставим от тази страна на стола. Сега аз ще премахна стола и всичко това, ще тръгне към вас като поток … Какво е това сега, какво „виждаш“?

- О! Това е любовта ... Любовта на любимите ми, съпруга ми, дъщеря ми, приятелите ми. Това е най-ценното за мен! Тя ме лиши от всичко това ...

-Разбирам (Терапевтът върнал обратно стола на мястото му.), че болестта Ви предпазва от тази любов ...

-(Агресивно.) Не разбирам вашата логика. Тя взе всичко от мен!

-Но ние се съгласихме, че това е част от вашата личност ... Така че, това ви е нужно…

-Вие  говорите глупости, нямам нужда от това. Тя ме измъчваше, взе ми всичко.

-Добре. Но спомняте ли си случай, при който Вие сте отхвърлили любовтта на друг?

-Да, в девети клас имаше едно момче. Той ме обичаше толкова много ... Като куче, тичаше след мен, той беше готов за мен да се хвърли от прозореца, но аз го отритнах ...

-Какво ви накара да го „отритнете“? 

-Възможността да го измъчвам ... Е, властта над него ...

-Значи вие сте се отказала от любовта,  заради властта ...

-Боже мой! (клиентката се хванала главата си.) Всъщност, аз върху всички искам да властвам, да ги управлявам ... Наистина ли съм отхвърлила любовта си заради това? Какво да правя сега?

-Дайте цялата си сила и власт, която чувствате в себе си и избутайте назад, зад този стол своята болест. Бутайте до тогава, докато не се избавите от нея напълно.

Клиентката работила съсредоточено няколко минути, мислено разделяйки се с властта (процес, необходим за откъсване на осъзнато нежеланото качество). При това  било забелязано как тялото й се отпуснало, а очите й започнали да блестят с мека светлина. Накрая тя казала, че вече се е разделила с властта и сега тя не й била нужна. Тя потвърдила, че любовта, която по рано е загубила, сега се връща към нея.

-Как се чувствате сега като цяло?

-От много години не съм се чувствала така добре …

Работата продължила с последващи сесии, но при анализиране резултата на този етап, вече станало ясно, че клиентката, с помощта на болестта е властвала над малкия кръг в семейството и че властта и любовта са несъвместими. След девет сесии се възстановили всички нормални психически функции, а това било потвърждение, че при жената не били настъпили никакви нарушения на мозъчните функции, а всички симптоми са били  резултат от интрапсихичен конфликт в резултат на бягството й от болестта.

 

7.Депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето.

Някои хора просто не умеят да се радват, да се забавляват, да доставят на себе си удоволствие. Радостта от живота е привилегията на детското състояние на нашето Аз. Понякога човек от детството може да расте „правилно“, само ако изпълнява някакъв дълг, мислейки само за задължения. За това способства родителското предписание „Не бъди дете!“ Например, по време на сесия клиентка признава: „Винаги съм вярвала, че децата са някакви погрешни и бавноразвиващи се хора. Правилните хора са само възрастните, те извършват винаги сериозни и нужни неща.  Никога не съм играла безразсъдно, не си спомням да съм правила пакости, дори никога не съм се цапала в детството си.“  Такъв човек може успешно да живее и да работи, упорито да работи, но в един момент внезапно осъзнава, че е отегчен и унил, и че не знае защо се случва това.  Той трудно общува с другите, не е способен да се забавлява и да показва открито емоциите си, той винаги е премерен, предпазлив и планиращ, но не разбира какво всъщност иска самия той, какво наистина му харесва.  Това състояние може да го отведе до отчаяние, до усещане за безизходица и безсмислие на всичко, което прави.

Един добър начин за избавление от депресията, се явява обучението на  клиента, как да получи удоволствие от живота.

 

8.Депресията, като резултат от дезадаптивно мислене.

Реакциите на човек спрямо една или друга ситуация се опосредства винаги от нейната интерпретация. Депресията може да бъде резултат от неадекватно, погрешно мислене. Този възглед за депресията се защитава от привържениците на когнитивното направление в психотерапията и в тази концепция има много истина. Неговите автори вярват, че източник на депресия са погрешни мисли, които след това произвеждат съответните емоции и поведение. Мисленето на пациента може да бъде анализирано от гледна точка на онези автоматични мисли, които бързо и незабелязано от него възникват и предопределят възприятието му към текущите събития, както и емоционалните му реакции към тях. Тези мисли обикновено съдържат сами по себе си някаква логическа грешка, която може да бъде идентифицирана, а след това да се замени неправилната и подвеждаща мисъл с правилната и положителна. Клиентът се научава сам да идентифицира появата и съдържанието на тези неправилни автоматични мисли и формира навици за тяхното преформулиране в правилни и адаптивни.

Пример:

По време на сесия младо момиче споделя, че всичко е започнало тогава, когато е очаквала обещано телефонно обаждане от млад мъж, което обаче не се е състояло. Терапевтът установил, че първата мисъл, преминала през главата на клиентката е била: „Щом той не ми се обади, значи не ме обича!“ Грешката се състои в това, че заключението е било направено без достатъчно основания. По-нататък мисловният процес се развива в същата посока: „Никой, никога няма да ме обича!“.  Тук грешката се изразява в генерализацията на извода, т.е.,  разпространява се върху всички жизнени случаи. Следващият ред на мисли са: „Аз самата съм виновна, самата аз съм лоша (некрасива, неумела, неспособна и пр.). Хората са прави, че ме отхвърлят.“

Проследеният ход на разсъждения  е свойствен за момичето не само по отношение на конкретния случай с този млад мъж, а за във всички други случаи, когато тя разбира, че инкасира неуспех (непокриване на критериите; неудовлетворяване на очаквания). Ясно е, че тя постоянно е в потиснато състояние, т.е. в депресия.

Грешката се крие във фалшивата атрибуция – в случая клиентът приписва (атрибутира) причината за събитието на себе си, въпреки че за това няма доказателства. След като вече е сторил това, той потиска себе си чрез чувство за вина и усещане за безнадеждност, които се явяват базисни убеждения – това са убеждения, които са формирани под въздействието на детския опит и са основа за интерпретация на актуалния опит. Базовите убеждения са с висока степен на емоционална зареденост, те са добре прикрити (клиентът практически няма достъп до тях, за разлика от автоматичните мисли), но могат да бъдат установени от терапевта и само с негова помощ да бъдат корегирани.

Освен логическите грешки, е особено важно и съдържанието на мисленето на депресирания клиент. Повечето от тези клиенти са уверени в безполезността си, дори изпитват отвращение от себе си. Тяхната самооценка е сериозно деформирана и може да се характеризира с четири думи: неуспех, несъвършенство, отхвърляне и самота. Над тях доминира изискванията за дълг (тук в мислите им се появява „Трябва!“, „Длъжен съм!“), който те са безсилни да изпълнят. Те постоянно мислят за това, като се отказват от собственото си самоуважение. В действителност, те могат да притежават много реални достойнства, но виждат само грешките и слабостите си, като ги преувеличават до невероятни размери. Тук ролята на терапевта е да обръне вниманието на клиента върху неговите достойнства и да го научи да мисли за своите успехи и добри качества.  

Когнитивната терапия показва висока ефективност при лечението на средна (умерена) по тежест депресия. Възможни са разбира се и други психологически причини за депресия, например, емоционална зависимост (нещастна любов), загуба на близък човек и т.н.

 

Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Обобщено, някои от най-популярните методи за работа с депресията са:

-Работа със скритите суицидни намерения, ако причината за депресията се явява родителски предписания от типа „Не живей!“ или други събития, подтикващи клиента към това решение. В случая клиентът трябва да се превърне в загрижен Родител по отношение на самия себе си.

-Освобождаване на потиснатите чувства. Клиентът получава разрешение да преживее това, което наистина изпитва и да изрази своите чувствата по един или друг безопасен начин.

-Терапевтът помага на клиента да се избави от чувството за вина. По-специално, той помага на клиента „да се разплати за своята реална или въображаема вина“.

-Връщане към злото (травматичното събитие). Този метод работи в рамките на емоционално-образната терапия и се използва в случаите, когато клиентът е подложен на изнасилване, лошо отношение, грубо унижение, насилие и пр.

-Възстановяване на изгубеният смисъл на живота. Методът се използва  в логотерапията, за да помогне на клиента да придобие отново смисъл за живот. Клиентът трябва да престане да се фиксира върху себе си (т. нар. дерефлексия) и да намери нещо, за което си струва да живее.

-Отказ на властта и чувството на непълноценност. Методът се прилага в рамките на концепцията на А. Адлер. Необходимо е да се анализира начинът на живот на клиента, да му се помогне да осъзнае как комплексът му за непълноценност и желанието му за власт са формирали депресията. Терпевтът помага на клиента да се откаже от властта и чувството на непълноценност в полза на любовта и други кооперативни чувства.

-Пробуждане на способността за наслаждаване и удовлетворение от живота. Методът се използва в случаите, когато клиентът потиска своята естествена детска способност да се радва на живота. Клиентът се учи да обича и да се грижи за своето Вътрешно дете, той получава разрешение да бъде щастливо Дете.

-Корекция на грешките в мисленето. Прилага се в когнитивната терапия.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депроссий. Санкт Петербург, 2003.

3.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Каплан Г. И., Сэдок Б. Дж. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

6.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

7.Рудестам К Групповая психотерапия. Москва, 1990.

8.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

9.Хелл Д Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

10.Япко М. Депрессия. Москва; Санкт Петербург, 1996.

image

Категория: Други
Прочетен: 2312 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3797747
Постинги: 2162
Коментари: 116
Гласове: 1306
Календар
«  Март, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031