Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3817083 Постинги: 2164 Коментари: 116
Постинги в блога от 03.03.2018 г.
 


              Депресивни състояния – психологически модели на често срещани в

                                        практиката проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

-депресията, като последица от суицидни намерения;

-депресията, като резултат от потиснати силни чувства;

-депресията, като резултат от чувство за вина;

-депресията, като резултат от психична травма;

-депресията, като резултат от загуба на смисъл на живот;

-депресията, като резултат от комплекс за непълноценност;

-депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето;

-депресията, като резултат от дезадаптивно мислене;

2.Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Много хора се оплакват от депресия (или потиснато състояние). Това състояние се проявява в три основни форми:

-безрадостно угнетено състояние, потиснатост, тъга, скръб и отчаяние;

-понижена активност, бездействие, пасивност;

-неспособност за съсредоточено (концентрирано) мислене.

В човек липсват интереси, включително сексуални, налице е усещане за умора, апатия, вътрешно безпокойство, нарушение на съня и апетита, често възниква усещане за натиск, тежест или болка в областта на главата или гръдния кош.

 

Психологически модели за възникване на депресивни състояния.

1.Депресията, като последица от суицидни намерения.  

Мислите на депресирания човек са обсебени от идеи за дълг, вина, самоотрицание и безсмисленост на живота. Около 75% от депресираните пациенти мислят за самоубийство. Тежестта на депресията до голяма степен се определя от степента на изразеност на суицидните намерения. Клиентът може само да мечтае за смъртта или да обмисля конкретен план за самоубийство; може да провежда определена реална подготовка за него или дори да извърши опити за самоубийство.

Степента на депресия се измерва и с помощта на тестове и скали.

При медицинското лечение основно средство се явява приемането на антидепресанти, които способстват повишаване на настроението и снижаване състоянието на потиснатост. Въпреки това, понякога клиентите, които приемат тези лекарства и очевидно, намиращи се в добро настроение на духа, внезапно (например веднага след освобождаване от болницата) извършват така нареченото парадоксално самоубийство. Ако приемем, че депресията е болест, която е независима от психиката на клиента, то подобно деяние действително изглежда парадоксално. Ако депресията е следствие от намерението за самоубийство, с което човек се бори, то тогава всичко става ясно. Антидепресантите помагат на индивида да преодолее страха от смъртта, като го привеждат в „леко и весело“ състояние на духа и той извършва суицид също така лесно и без колебание.

Тези данни се потвърждават от концепцията на Мери и Робърт Гулдинг, които твърдят, че депресията е следствие от намеренията за самоубийство, а не обратното. Някои депресивни клиенти, които са приемали антидепресанти съобщават, че по това време са забелязали усилване на желанието им самоубийство. Това показва, че обикновено трябва да се лекува не депресия като такава, а скрито самоубийствено желание, което често не се осъзнава от самия клиент. Независимо от това, тази гледна точка не бива да се абсолютизира, приемайки, че причините за депресията винаги са свързани единствено със самоубийствено намерение. Има и други причини, които са разгледани по-долу в материала.

Гулдинг смятат, че депресивните пациенти могат да бъдат разделени на три категории:

-активно суицидни, т.е. извършващи или с твърдо намерение да извършат опит за самоубийство; 

-неактивно суицидни,  но намиращи се в депресия, имащи скрито желание да умрат;

-убиващи себе си с помощта на опасни действия, наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане или глад (анорексия) или други способи за саморазрушение.

От тази гледна точка няма ендогенна (кореняща се в организма) депресия. Депресията е хроничен реактивен процес. Подложените на депресия хора реагират на външни обстоятелства само чрез депресия и скръб. Причините за депресията се намират в детството, когато детето е получило от своите родителите предписание (директива) „Не живей!“. То може да е било дадено вербално или невербално.  Главното е, че детето е направило извод (той може да е погрешен, но е важно неговото субективното убеждение), че родителите не искат да живее, че нямат нужда от него, дори, че е нежелателно. Изглежда невероятно, че родителите могат да изразят такова желание към своето дете (защо тогава са го родили?), но всъщност това не е толкова рядко явление.

Пример:

Една млада клиентка си спомня, че майка й често й казвала: „По-добре е да поплача веднъж над гроба ти, отколкото през целия си живот да се мъча с теб“. Други родители разказват на децата си мита за раждането им, придружавайки го с коментари като: „Откакто си се родил, с теб имаме само неприятности“. Една майка пазарувайки в спортен магазин, вдигнала бейзболна бухалка и я размахала срещу тригодишната си дъщеря – детето изплакало: „Мама иска да ме убие!“.  Детето не могло да се успокои повече от 15 минути. Други майки говорят, разгневени от лошото поведение на децата си думи от типа:  „Е, просто бих те убила!“ или „Ще те дам в детски дом“. В такива случаи, децата не разбират тези думи като шега или неистина, а като реална заплаха. Има родители, които оставят детето си на грижите на баби и дядовци за една или повече години. Други постоянно бият, отблъскват, мимически изразяват презрение и дори отвращение от децата си.

В отговор на такива предписания, децата много често предприемат едино или друго суицидно решение. Решението, взето в детството, обикновено се отлага за „по-добри времена“, забравя се, но в латентна форма то функционира в психиката. Това суицидно намерение понякога довежда до реални опити за самоубийство при определени обстоятелства. Много често такива хора потъват в мисли за  безсмислието и безперспективността на живота си, за собствената си безполезност, мечтаят за смърт, а всичко това води до депресия или подтиква към употреба на наркотици, алкохол, тютюнопушене, преяждане, работохолизъм, рисковани занимания и други начини, изразяващи пренебрежение към собствения си живот и тайно желание за ранна смърт.

Могат да се разграничат седем вида суицидни решения, наблюдавани при депресирани индивиди.

1. „Ако нещата вървят много зле, аз ще свърша със себе си.“

С такова решение човек чака до тогава, докато животът създаде непоносими за него условия и тогава за него това решение вече е изход.

Парадоксът се състои в това, че такъв човек чака удобен предлог. Освен това самият той често създава този предлог, като несъзнателно води своите действия към провал. Той не е ориентиран към създаване на благополучни житейски обстоятелства, а по-скоро планира, че всичко ще върви по негативен сценарий. Той не е склонен да преодолява трудностите, а  ги възприема като потвърждение на собствените си катастрофални очаквания. По тази причина, той винаги е готов да запази своя „спасителен“ вариант и понякога да прибегне към опит за самоубийство.

2. „Ако не се промените, ще се убия.“

Това решение се взема обикновено от детето при обстоятелства, при които то трябва да възпре (да въздейства) своите родителите  с помощта на шантаж, като то не е намерило други средства за заплаха освен самоубийството, ако например не бъдат прекратени скандалите между родителите или тормоза върху детето и т.н. Някои деца отправят посланието си директно, крещейки отчаяно: „Ако не спрете, ще се убия“. Много често този модел, формиран в детството хронифицира и се превръща в пожизнено средство за въздействие, което понякога се проявява в открита, а друг път в скрита форма.

Пример:

Момиче с оплакване за страх от летене със самолет. В процеса на работа се оказало, че страхът е причинен от усещането за височина, свързано с възможността за падане. Височината асоциативно се свързвала със скрита суицидна тенденция. Като дете момичето заплашвало родителите си, когато са се карали, че ще се втурне и ще скочи от балкона, ако не спрат. По онова време майка й пиела много и ругаела баща й. Сега майката вече не пиела, но съсипвала баща й с думи.  Преди клиентката не осъзнавала връзката между сегашните страхове и детските й преживявания. За нея тези спомени били твърде болезнени. Когато преживяванията извели спомените на повърхността и връзката се очертала, клиентката споделила, че не е очаквала те да са толкова болезнено неприемливи и жестоки.

В този случай детският шантаж довел до формирането на фобия, но на практика фобията е била само частично проявление на депресия и по тази причина момичето реагирало толкова болезнено на детските спомени, които впрочем били дълбоко погребани в душата й.

Главната надежда на такива хора е, че родителят (или и двамата родители) ще се променят и покаят. Това е шантаж (изнудване), но след като е дал резултати и е спрял родителите, детето се е научило да го използва, за да постигне своето. Поведението за изнудване може да се формира и като резултат от семейно обучение, когато всички в семейството се изнудват взаимно със сълзи, заплахи и опити за самоубийство. Изнудването продължава в душата на изнудвача, което води до депресия, чувство за безсмислица на живота и страхове.

3. „Ще се самоубия и ти ще съжаляваш за това (или ще ме обичате).“

Много момчета и момичета мечтаят за това, че когато умрат, мама и татко и всички останали ще избухнат в сълзи на покаяние и ще признаят пред гроба им любовта си към „това добро“ дете. Тези представи крият в себе си голямата сладост на самосъжалението и надеждата да получат желаната безусловна любов. Независимо от това, децата искат да живеят и разбират, че смъртта е смърт и те не биха могли да се насладят достатъчно на съжаленията на своите родители когато са мъртви.

Пример:

По време на сесия жена разказала, че в детството си мислела, че майка й не я обича достатъчно и затова просто се престорила, че е мъртва, лежаща на дивана. Когато майката се прибрала вкъщи, тя не отговорила и не се помръднала, а само чула как майка й се свлекла на пода. Тя толкова се изплашила, че след този случай никога не се съмнявала в чувствата на майка си.

Някои хора обаче дълбоко се надяват, че смъртта не е смърт и те по някакъв начин все пак ще получат желаната любов и понякога правят суицидни опити. Много хора предпочитат да умрат бавно, например, като спират да ядат (анорексия нервоза). Понякога човек търси смъртта, за да се събере с починал родител (любим човек), с надеждата, че най-после там, майката (бащата, любимият) ще го заобича.

Ясно е, че човек, намирайки се в депресивното състояние,  потопен в мечтите си за смъртта, стремейки се да заслужи любовтта на другия, не мисли за живота, а по-скоро смята, че животът е безсмислена шега.

4. „Когато аз умрам, ти ще съжаляваш (или ще ме обичаш).“

Това решение е подобно на предишното, но клиентът обикновено не приема себе си нито за депресиран, нито за суициден. Такава клиенти са убедени, че тежка болест, опасна за живота дейност или сериозна травма, ще предизвика в родителите обичат и загриженост вместо обичайното пренебрегване. Те се заемат с рисковани занимания с весел смях (т. нар. „смях на обесеника“), който съпровожда техни „смешни“ истории за това: как почти се разбиват на земята при скок с парашут; как нелепо почти умрат, поради лекарска грешка. Те пренебрегват своя живот, като не виждат в него нищо ценно, но временно живеят заради своя псевдогероизъм.

5. „Ще те заставя да ме убиеш".

Това решение се взема от дете, което е подложено на такова насилие, на такава болка, че то избира единствения път в живота - да умре, за да сложи край на своето страдание.

Пример:

Психолог, който е бил подложен на постоянно домашно насилие в детството си, живеел в подобен сценарий. Той обикалял нощем по опасни места и влизал в безсмислени конфликти с хора по нощните заведения. По време на групова сесия той осъзнал, че поведението му е насочено към търсене на смъртта. Той си спомнил как като дете, майка му го била удряла в стената. Той я дразнел, отказвайки да плаче или да признае своята вина. Той мислел, че тя го убива и скоро ще умре. Терапевтичната работа му помогнала да разбере, че няма да бъде убит и в крайна сметка успял да се избави в мислите си, от насилието на майката, като направил нов избор на решение: да спре търсенето на човек, който може да го унищожи.

6. „Ще ви докажа, дори това да ме убие.“

Такива клиенти обикновено са от два типа: първите („покорители на върхове“) се опитват да „докажат всичко на своите родители“, стремейки се към все по-големи и по-големи постижения, а вторите („бунтовници“) се опитват да „разобличат всичко в света на своите родители“, ставайки алкохолици, наркомани или включвайки се в  криминални групи.

„Покорителите на върховете“ постигат успех и когато успеят, те губят смисъла на живота и попадат в депресия. Много често ставаме свидетели как известни хора, които са постигнали всичко, което искат (пари, слава и т.н.), по някаква причина започнат да пият, вземат наркотици, постоянно влизат в нови и нови брачни връзки, а след всичко това изведнъж се самоубиват или попадат в клиника с психическо разстройство. Те са постигнали всичко и сега са объркани, те не знаят в какво да намерят смисъл и цел, затруднени са да немерят награда за своите постижения и резултатът е много често соматичен: стомашна язва, хипертония, високо кръвно, депресия и усещане за безсмислието на живота.

Пример:

Сред американската артистична общност е популярен един случай. Говори се, че една от холивудските звезди, след като получи наградата на подиума, държейки статуетката „Оскар“ в ръката си, протегнала ръце напред и вместо да благодари на колегите, на публиката и на режисьора, тя попитала: „Е, татко, сега по-леко ли ти е?“

В книгата си „Терапия на новото време“, Роберт Гулдинг дава два примера. Първият е с известен психоаналитик, който най-накрая постигнал всичко, за което мечтае: имал добра практика, красива къща и нов „кадилак“ – и сега вече нямало към какво да се стреми, освен към смъртта. Скоро той почина от сърдечен удар!

При втория, възрастна жена признала, че до 60-тата си годишна възраст винаги се стремяла да постига един или друг успех,  за да получава одобрението на своята  майка, но въпреки това не могла да удовлетвори напълно нейните амбиции. „Може би –  споделила тя –  след като успея да постигня тази цел, най-после ще се помиря със себе си и няма нужда да живея повече?

Много хора живеят само с една цел – да успеят, да докажат своята стойност на родителите си, но дори да докажат това, те не получават нищо в замяна. Не само защото родителите все не се разкайват за миналото пренебрегване на детето и не му дават желаната любов, но и защото е необходима компенсация за това минало, която вече не може да бъде дадена. Дори в изключителния случай, когато родителите все пак идват при детето с покаяние, то вече не може да го приеме, защото няма отговор на въпроса: „Къде бяхте по-рано?“ Тази тема е централна фабула на много американски книги и филми.

„Бунтовниците“ възстават срещу желанията на обикновените и добрите родители, като правят всичко обратното. Те се включват в собственото си самоунищожение с помощта на наркотици, тютюнопушене, алкохол, преяждане, глад или престъпно поведение, като самите правят този избор, но се подчиняват на родителкото предписание „Не живей!“. Те правят това не само защото наркотиците и другите средства им помагат да се чувстват по-добре в този свят, а преди всичко поради гняв, насочен към наказанието на родителите и на целия свят, чрез постепенното унищожаване на собствения си живот.

Пример:

Клиентът разказва: „Спомням си как започнах да пуша. Откраднах една цигара от пакета на майка ми, оставен върху масичката за кафе и дръзко запуших, когато никой не беше вкъщи. Не помня за какво съм се ядосал, но си спомням, че бях ужасно гневен и бях уверен, че майка ми беше абсолютно несправедлива към мен. После започнах да пия, когато бях ядосан, защото нямах пари за третата година от колежа, а знаех, че тя можеше да намери пари за моето училище. Аз и досега от злоба посягам към бутилката, въпреки че сега знам други начини за борба с гнева“.

В моята практика – пише Н. Линде – рядко се налагаше да беседвам със зависими от наркотици, но когато това се е случвало, те много често разказваха за наистина ужасяващи събития в детството им, които не могат да бъдат интерпретирани по друг начин, освен като предписанието „Не живей!“. Например, клиент разказваше как вторият му баща го е преследвал с нож, а след това бил даден в детска институция. Във всеки от тези разкази  имаше много гняв срещу родителите и целия „този свят“. Тези клиенти не ценяха своя живот и биха искали да накажат на родителите си, разкривайки лицето им пред целия свят.

7. „Аз ще те взема (ще те имам), дори,  ако това ме убие".

Подобни хора изглеждат по-скоро гневни, отколкото депресирани, но поведението им също е насочено и към желание за ранна смърт. Те навсякъде откриват врагове и се стремят да ги неутрализират – обикновено с помощта на престъпно или предизвикателно поведение, както това често е характерно за непълнолетните нарушители. Младите престъпници често планират да умрат до 25-годишна възраст и често пъти постигат това. Сред тези среди е разпространен фразата: „Ние имаме алея на героите! Разходете се в гробището и ще видите гранитни паметници с чугунени вериги. Вървиш и четеш „25-годишен …, 31-годишен …“ Техният скрит сценарий се състои в „геройският“ избор, да „платят“ на света с цената на своя живот.

Пример:

Клиентката е млада жена (студентка), при която основната колизия се изразявала в това, че в ранното й детство тя дълго време живяла и била възпитавана от баба си, за разлика от следващите деца (братя и сестри). Тя „отмъщавала“ на своите родители за непослушанието и „безобразията“. В отговор те непрекъснато я критикували, което пораждало в нея чувство за вина и желание да изчезне от този свят така, че и следа да не остане от нея. Нейното суицидно намерение  се изразявало в депресивни и истерични реакции и пораждало множество негативни последици в живота й.

Идвайки на поредна сесия, тя се намирала в неблагополучно емоционално състояние.  Тя за пореден път влязла в конфликт с майка си и изразявайки своите претенции към нея, почти я довела до припадане. Клиентката ненавиждала самата себе си и се заклела, че никога повече няма да наскърби родителите си, ще се откаже от своите, но никога няма да отхвърли чувствата на родителите си. Въпреки заклинанията, терапевтът попитал, защо тя всеки път обещава, а след това отново прави скандал на родителите си.

Впоследствие било изяснено, че тя страда, само защото в детството си се чувствала отхвърлена и е решила да „покаже“ това на родителите си. Терапевтът й предложил да си  представи, че е малко момиче и е във времето, в което според нея е била лишена от родителската любов.  След това последвало предложение, да поеме грижата за това Дете. Тя обаче категорично не била съгласна, считайки, че за „момичето“ били длъжни да се грижат родителите, а те не искали да правят това. Клиентката била напълно равнодушна към Детето и заявила, че това „момиче“ въобще не й е трябва.

Така по време на сесията възникнала безизходна ситуация, но терапевтът решил да се възползва от състоянието, в което се намирала клиентката, като приложил способ за утилизация (рециклиране) на симптома. Той й напомнил, че  самата тя уверявала, че е готова да направи всичко за да види щастливи родителите си и иска да им помогне. Така той отново препоръчал тя да поеме грижата за това „момиче“, за да улесни техния (на родителите) живот. Тя отговорила, че по този начин наистина ще улесни живота им и е готова за тази стъпка. Във въображението тя притиснала „момичето“ към себе си и изразила любов и желание да се грижи за нея.  Точно в този момент състоянието на клиентката рязко се променило – цялото ожесточение се превърнало в нежност и щастие. Тя повече не обиждала родителите си и не искала своята смърт и наказание. Чувствала се пораснала и осъзнала, че предишните й реакции са били напълно детински. Тя заявила, че има желание да живее и в бъдеще ще може да се грижи за това „момиче“.

На следващата сесия тя благодарила и изненадващо попитала: „Какво ми направихте? По-рано аз не обичах живота, а сега съм изпълнена с щастие и любов към живота. Преди аз обичах да ходя сред уродливо осакътените дървета в близост до застоялото езерце и се наслаждавах на това мрачно място, а сега съм напълно безразлична към това…“.

 

Предлага се следната стратегия за работа с депресивни пациенти от този тип.

1.Сключване на антисуициден договор с Възрастния в клиента.

2.Работата с Детето (касае се за Вътрешното дете на клиента), трябва да се излезе от безизходната ситуация, по време на която Детето се съпротивява срещу предписанията и да предостави нова цел и мотив за решение да се живее отново.

3.Работата с Детето следва да прекъсне застоя, в условията на който приспособеното Дете се разделя с представите за себе си, като безполезен и незначителен човек и  същевременно свободното Дете признава своята вътрешна ценност и се обявява за достоен живот.

4.Клиентът става Родител на самия себе си и новият Родител обича детето и се грижи за него.

Описаните до тук модели за възникване на депресия се потвърждават от много практически случаи, но могат да се срещнат и други схеми за възникване на депресия.

 

2.Депресията, като резултат от потиснати силни чувства.

Депресията може да възникне в резултат на потискане на едни или други силни чувства, като гняв или любов. По някакви причини индивидът счита, че реализацията на силните му чувства може да му навреди или да противоречи на моралните му принципи. Той потиска желанието си и изразходва много енергия, за да се бори срещу себе си. Освен това той се отказва от това, което наистина иска и това поражда усещане за безнадеждност. Ако тези чувства са забранени (напр., има наличие на табу) тогава той смята себе си за лош, което му дава допълнителни аргументи за самоугнетяване.

Пример:

Жена развива депресия, отказвайки се от любовта си към човек, който много я обича и е готов да се ожени за нея, считайки, че тя трябва да съхрани семейството поради някакви морално-религиозни принципи, като по същия повод се е онъжила за друг, въпреки че съпругът й открито е живял със своя любовница. В случая, депресивното решение до голяма степен било определено от факта, че в детството майка й се отнасяла с нея студено и сурово, а баща й бил депресиран алкохолик. Въпреки това, без съответните обстоятелства в днешния живот,  би могло жената да не развие депресия, независимо от проблемите на детството.

Следващият пример илюстрира модел, при който потиснат силен гняв може да доведе до депресия.

Пример:

Млада жена, насилствено омъжена за много по-стар от нея мъж, кандидат на науките. Въпреки няколко години живот с него, тя не могла да го обикне. В крайна сметка последвал развод, но в душата й останала огромна обида към всички роднини, които са участвали за да се случи този брак. По време на четири сесии жената освободила много гняв и сълзи, но депресията се възстановявала отново и отново.

Промяна настъпила на петата сесия. Тя признала, че след раздялата със съпруга си имала връзка с женен мъж, който й обещал да се ожени за нея, но след като научил, че е бременна, той настоял за аборт и след това я изоставил. По съдържание това била основната причина за депресията на жената.

Терапевтът попитал как клиентката чувства депресията в своето тяло. Жената описала, че „усеща ръцете си ужасно тежки, не била в състояние да ги повдигне, сякаш железопътна релса е поставена върху тях“. Впоследствие, терапевтът направил множество опити да избави жената от тази „тежест“, но колкото повече опити правел, толкова по-драматична ставала ситуацията. Жената започнала да си представя, че е окована за огромен черен камък и е безпомощна да се справи с него. Тогава терапевтът предложил, мислено да потърси и намери някой, който може да й помогне.

Оказало се, че никой не можел да направи това, освен мъжът, който я бил изоставил. Във въображението на жената обаче, този мъж само се усмихвал и изобщо не възнамерявал да помогне. Терапевтът попитал как се е чувствала при тази нова ситуация, а тя отговорила неопределено, но изпитва напрежение и дори болка в областта на диафрагмата. Тогава терапевтът, давайки си сметка, че в тази област е концентриран силен гняв (особеност описана от Вилхем Райх) и познавайки житейската история на клиентката, стигнал до извода, че всъщност тя е много ядосана на този човек. Гневът е бил справедлив, но той я унищожавал отвътре, водейки до депресия.

Без да обяснява на жената същността на нейните преживявания, терапевтът я помолил да разкаже на този мъж за болката, която преживявала в областта на диафрагмата. Първоначално тя отказала да направи това, но се съгласила с втората предложена възможност, да разкаже за чувствата си на посредник, който да предаде тази информация на „мъжа“. Този подход дал резултат и като израз на чувствата,  „камъкът“ се разтопил, тя най-накрая почувствала отпускане, а „мъжът“, който преди се усмихвал, сега станал унил. Най-накрая всичко преминало: болката в областта на диафрагмата изчезнала, а от „камъка“ и „тежката релса“ нищо не останло.

Изненадващо клиентката споделила, че всичко е изчезнало, но сега пред нея се появила „ванилена торта“. На въпроса на терапевта: „Какво би искала да направи с нея?“, жената отговорила, че и се иска да я размаже във физиономията на този мъж. Естествено терапевтът й разрешил. Именно в момента, в който във въображението си тя извършила този символичен акт, клиентката скочила и ентусиазирано извикала, че сега ръцете й са повдигнат и тя се чувства така, сякаш целият свят е отворен за нея, тя била истински свободна, а депресията й напълно преминала. Едва сега станало ясно, защо клиентката изпитвала тежест върху ръцете си и не била в състояние да ги повдигне нагоре – тя не можела да си позволи да вдигне ръка против този мъж (моралните закони го забранявали), въпреки че много искала това.

 

3.Депресията, като резултат от чувство за вина.

Принципно положение в психотерапията е, че обикновено чувство за вина води до развитие на депресия, тъй като човек, страдащият от вина човек потиска себе си до такава степен, че понякога изпитва влечение към самоубийсто. Вината може да бъде напълно илюзорна, въображаема, дори има такава диагноза – „Депресия с делириум на вина“. Думата  „делириум“ не означава, че тези хора са луди, но тяхната вина няма реални основания. Обективно тези хора не са направили нищо лошо и не са луди, но тяхната вина, която е съвсем маловажна от гледна точка на външен човек, за тях субективно се превръща в нещо напълно непростимо.

Пример:

Жена обвинявала себе си, че при конфликт преди пет години тя казала много груби думи на своята майка. Отначало тя не изпитвала вина, но през последните две години била „изяждана“ отвътре и поискала опрощение от майка си, която всъщност много пъти й прощавала. Оказало се, че от гледна точка на съвремието, казаните думи не били толкова обидни, а и самата майка имала некоректно поведение. Това рационално обяснение обаче било трудно да се възприеме от клиентката, тъй като нейните чувства били твърде ирационални и невероятно преувеличени в сравнение с размера на „нарушението“.

 В действителност се оказало, че жената била заложник на родителското предписание „Не живей!“, тъй като след развода на майка й, тя била дадена за отглеждане от своята баба, т.е., била е изоставена от майката. Така в нея се натрупал много гняв и озлобение към майката, но тя не била в състояние да разбере кога всъщност е загубила надеждата да си върне обратно нужната й в детството майчина любов. Именно тогава тя (както й много други деца) е поела върху себе си вината за тези обстоятелства.

В такива случаи рационалното убеждаване не работи. По тази причина може да се приложи способ, при който на клиента се предлага да компенсира своята вина, като служи на други хора с добри дела.

 

4.Депресията, като резултат от психична травма.

Депресията може да възникне в резултат на силно стресиращо събитие. Тя може да се прояви при участници във военни действия, жертви на катастрофи, инциденти или терористични атаки, изнасилване или нападение с заплаха от смърт, след разоряване, тежка лична загуба и т.н. В такива случаи човек не може да се измъкне от преследвашите го травматични преживявания, които изкривяват цялата перспектива за живот, като същият губи смисъл, а човек преживява чувства на отчаяние и безнадеждност.

Задачата за освобождаване от травматични преживявания от такъв род е изключително сложна, тя трябва да се извършва, като се вземе предвид индивидуалността на личността, характера и силата на травматичните преживявания. В световната практика най-често пост-травматичните преживявания се коригират с помощта на когнитивната терапия.

Ето един пример за работа за коригиране на последиците от изнасилване, чрез метода на емоционално-образната терапия. Тук се прилага способ за символичното връщане на преживявания.

Пример:

След проведени групови медитативните упражнения, които предизвикали в мнозинството от участниците изключително положителни чувства, един от участниците (млада жена) се оплакал от психосоматично неразположение. Тя споделила за силно сърцебиене, затруднено дишане, зачервяване на лицето и треперене на цялото тяло. Очевидно било, че е преживяла тежко стресово състояние. Мисловният образ на това състояние бил парадоксално безобиден: някакво джудже с брада и червена шапка. Въпреки това, според нейното субективно възприятие, то било доста злобно и искало да я унижи, подигравайки я, като явно считало, че тя не може да му се противопостави по никакъв начин.

Познавайки речника на изображенията и свързаните с тях преживявания, терапевтът  директно поставил въпроса дали е била изнасилена. Много от участниците били изненадани от това предположение, но джуджето с шапката, явяващо се фалически символ, в съчетание с неговата злоба, желанието му да унижи и тежкото състояние на жената, подсказвали, че решението можелло да бъде само едно – изнасилване.

Жената потвърдила, че когато е била на 12 години, група пияни млади момчета я хванали и заедно с няколко други момичета я принудили да правят орален секс. Тя не казала на никого за това, но тежките последици от този инцидент я преследвали и до сега.  От всички преживявания и усещания, главното, което чувствала било чувството за унижение.  

Терапевтът предложил да си представи, че е достатъчно силна и е в състояние да направи с тези насилници от детството какво поиска. Тя обаче отказала тази възможност, защото не искала да навреди на никого. Тогава терапевтът предположил, че  това зло още продължи да върви с нея, защото основната цел на насилниците е да триумфират над жертвата, да я унижат.

Терапевтът направил ново предложение, да престане да държи това зло в себе си, защото тя не носи отговорност за произхода му. Ако тя продължава да го носи в себе си, то тя способства за плана на насилниците и става техен съучастник. Терапевтът предложил тя да им върне  всичкото онова зло, което са я причинили – нито повече, нито по-малко. За да направи това, терапевтът поискал първо, да го открие в тялото си, а след това да го освободи, като вежливо го върне на насилниците.

Такова предложение било прието от клиентката и след продължителна концентрация в един момент жената заявила, че е „успяла да им върне всичко“. Почти всички отрицателни психосоматични симптоми отзвучали. На поставения пореден въпрос след визуализацията как се чувства и какви представи възпроизвежда, клиентката споделила, че „сега вижда на гърдите си чиния, която преди била на парчета, а сега е цяла, но по нея се виждали следи от пукнатини.“ Това означавало, че все още жената не се е „разплатила“ изцяло, т.е., не е върнала всичко и терапевтът й предложил да продължи да работи по „връщането“. Тя се съсредоточила, върнала си по нейни думи „съвсем всичко“, след което „чинията станала напълно цяла, а по ръба и в центърът й се появил син цвят“. Терапевтът интерпретирал „чинията“ като символ на нейната душевност, а актът на изнасилване като нарушаване на тази душевност.

В крайна сметка жената почувствала умора и поискала работата да се прекрати и да се върне при останалите в групата, седящи в кръг.

По-нататъшната работа в групата продължила както обикновено, но терапевтичният процес в душата на жената все още продължавал. В края на сесията тя казла, че сега нейната „чиния“ е станала златна, а самата тя блестяла от свежест и се усмихвала. Тя добавила, че цялото й тяло изглеждало като намазано с някакъв вид лечебен мехлем, който й създавал чувство за лекота, ухаел на ментол и бил приятен на допир. Тя признла, че се чувства превъзходно.

В последващите няколко сесии клиентката признала и потвърдила, че проблемът вече не съществувал, здравословното й състояние се подобрило, по-специално постоянните страхове и кошмари били престанали, а несъзнаваният страх от съпруга й е изчезнал.

 

5.Депресията, като резултат от загуба на смисъл за живот.

Когато клиентът говори за загубата на смисъл за живот, той често крие други проблеми: комплекс за непълноценност, загуба на любов, инфантилизъм, страх от конкуренцията и т.н. Независимо от тази възможност, загубата на смисъла на живота се явява самостоятелен екзистенциален проблем. Както пише В.Франкъл, следването на смисъла на живота носи щастие на човек, а отсъствието на смисъл (екзистенциалния вакуум) допринася за развитието на невроза, в частност –  депресия.

В. Франкъл създава логотерапията, т.е. направление в психотерапията, ориентирано към подпомагане клиента за придобиване смисъла на живота. Самият Франкъл преживява четири години в нацистки концентрационни лагери, като член на Съпротивата. През този период той е оказвал терапевтична помощ на онези затворници, които в своето отчаяние са били готови да извършат самоубийство. Страданията в концентрационния лагер и чувството за безнадеждност са довеждали много хора до депресия и те не са искали да живеят. Тези, които губели смисъла на живота, умирали първи. Хората, които не били загубили този смисъл, имали повишена степен на устойчивост и оцелявали в непоносимите условия.

Франкъл считал, че човек може да намери смисъл на живота си, само в случай, че  той се посвети да служи на някаква обществена кауза или се посвети на любовтта към друг човек. Във всички случаи смисълът на живота се намира извън пределите на самия субект. Този смисъл винаги изисква самоотдаване и колкото повече е тази отдаденост, толкова по-щастлив е човек и толкова по-лесно той издържа трудности и страдания.

Пример:

В концентрационния лагер В. Франкъл се срещна с учен-географ, който преди войната бил започнал да публикува серия от географски книги. Благодарение на работата с В. Франкъл, той признал, че публикуването на тази поредицата е придобила много важно за него значение, защото само той можело да завърши тези книги и по тази причина си заслужавало да живее. Франкъл описва и друг случай с французин, който много обичал дъщеря си, която била останала в Париж.  Той силно мечтаел да се види отново с нея и под влиянието на терапевта, бащата осъзнал, че заради тази среща си струвало да живее и да страда. Завръщането на смисъла на живота е помогнало на тези хора мъжествено да издържат страданията.

 

6.Депресията, като резултат от комплекс за непълноценност.

Според А. Адлер, когато човек чувства, че не е в състояние да достигне нормална компенсация на своя комплекс за непълноценност, той може да „осъществи бягство в създаването на симптоми на болест, за да оправдае своите неуспехи“.  Невротикът не се движи по пътя на социалните постижения, а удовлетворява своя стремеж за власт и превъзходство, като се съпротивява на нормалните жизнени потребности, произтичащи от необходимостта да сътрудничи с други хора.  Той не може да изпълни всичко, което за повечето хора не е проблем, например: да спи през нощта и да остане буден по време на деня; да работи или ходи на училище; да се занимава с домакинска работа; да се грижи за някого; да изпълни обещания; да се подчини на някой; да уважава някой; да дружи или обича някой.  и т.н.

Той води живот на изолация и фантазии, които се въртят около идеята за собственото му величие. Той става тиранин в малкия семеен кръг, получава за себе си много предимства и се отървава от грижите, като натоварва другите с допълнителни задължения и същевременно изисква към себе си извънредно внимание. Като претекст за отказът му да се съобразява с другите и да извършва нормални социални задължения, могат да служат различни симптоми, включително депресия.

Пример:

Жена от около 35 години, заемаща престижна длъжност, трябвало да напусне работата, за да се грижи за дъщеря си в продължение на 8 години (бабата, която до тогава е изпълнявала тази дейност заболяла). Два месеца по-късно самата тя се разболяла, но психически. След няколко месеца лекарствена терапия състоянието й се е подобрило значително, но не се стигнало до пълно възстановяване.

На външен вид изглеждала зле – прегърбена старица с мрачен вид. Оказало се, че не е в състояние да се занимава с каквито и да са домашни задължения,  непрекъснато се противопоставяла на дъщеря си, почти прекратила сексуалните отношения със съпруга си, оплаквала се, че тя не си спомня нищо от това, което чете; непрекъснато обвинявала себе си, че измъчва семейството си, но нищо не можела да направи Семейството се съгласило на  консултации.

По време на терапевтичните разговори се оказало, че като дете жената чувствала недостатъчна любов и загриженост. Тя завиждала на своя приятелка, която за разлика от нея получавала много любов в семейството си и „имала всичко“. Точно по това време жената взела решение, че ще „постигне всичко за себе си, което всъщност и направила през целия си живот“. На работата си тя била "борец за справедливост“ и наистина постигнала това, което искала, но когато трябвало да се откаже от работата си, точно тогава (два месеца по-късно) тя се разболяла.

В хода на девет терапевтични срещи психологът оказвал помощ, насочена за осъзнаване и разбиране, че причината за „болестта“ е в резултат на комплекса за непълноценност и жаждата за реванш, и че самообвиненията й само усилват негативното състояние. В резултат на проведената терапия тя успяла отново да върши домакинските си задължения, да си възвърне паметта, да възобнови сексуалните отношения със съпруга си, да подобри значително отношенията с дъщеря си, а излъчването на очите й станало меко, топло и в крайна сметка придобила нормалната си женственост.

На една от сесиите, която имала кулминационно значение за терапията, клиентката се оплакала, че през първите три дни след предишната сесия се е чувствала добре, но след това „депресията отново я настигнала“. Тогава терапевтът й напомнил, че по време на предишните срещи вече били уточнили и тя е разбрала, че това е част от личността на самата нея. Веднага след това терапевтът поставил пред жената един стол и я поканил да си представи, че тя седи на него.

-Ако болестта ви застигне, тогава защо имате нужда от нея. Вероятно тя те предпазва от нещо?

-Не Ви разбирам – отвърнала възмутено жената – но тя отне всичко от мен!

-Това е добре. Нека всичко, което тя е отнела, да поставим от тази страна на стола. Сега аз ще премахна стола и всичко това, ще тръгне към вас като поток … Какво е това сега, какво „виждаш“?

- О! Това е любовта ... Любовта на любимите ми, съпруга ми, дъщеря ми, приятелите ми. Това е най-ценното за мен! Тя ме лиши от всичко това ...

-Разбирам (Терапевтът върнал обратно стола на мястото му.), че болестта Ви предпазва от тази любов ...

-(Агресивно.) Не разбирам вашата логика. Тя взе всичко от мен!

-Но ние се съгласихме, че това е част от вашата личност ... Така че, това ви е нужно…

-Вие  говорите глупости, нямам нужда от това. Тя ме измъчваше, взе ми всичко.

-Добре. Но спомняте ли си случай, при който Вие сте отхвърлили любовтта на друг?

-Да, в девети клас имаше едно момче. Той ме обичаше толкова много ... Като куче, тичаше след мен, той беше готов за мен да се хвърли от прозореца, но аз го отритнах ...

-Какво ви накара да го „отритнете“? 

-Възможността да го измъчвам ... Е, властта над него ...

-Значи вие сте се отказала от любовта,  заради властта ...

-Боже мой! (клиентката се хванала главата си.) Всъщност, аз върху всички искам да властвам, да ги управлявам ... Наистина ли съм отхвърлила любовта си заради това? Какво да правя сега?

-Дайте цялата си сила и власт, която чувствате в себе си и избутайте назад, зад този стол своята болест. Бутайте до тогава, докато не се избавите от нея напълно.

Клиентката работила съсредоточено няколко минути, мислено разделяйки се с властта (процес, необходим за откъсване на осъзнато нежеланото качество). При това  било забелязано как тялото й се отпуснало, а очите й започнали да блестят с мека светлина. Накрая тя казала, че вече се е разделила с властта и сега тя не й била нужна. Тя потвърдила, че любовта, която по рано е загубила, сега се връща към нея.

-Как се чувствате сега като цяло?

-От много години не съм се чувствала така добре …

Работата продължила с последващи сесии, но при анализиране резултата на този етап, вече станало ясно, че клиентката, с помощта на болестта е властвала над малкия кръг в семейството и че властта и любовта са несъвместими. След девет сесии се възстановили всички нормални психически функции, а това било потвърждение, че при жената не били настъпили никакви нарушения на мозъчните функции, а всички симптоми са били  резултат от интрапсихичен конфликт в резултат на бягството й от болестта.

 

7.Депресията, като резултат на отказ от Его-състоянието на Детето.

Някои хора просто не умеят да се радват, да се забавляват, да доставят на себе си удоволствие. Радостта от живота е привилегията на детското състояние на нашето Аз. Понякога човек от детството може да расте „правилно“, само ако изпълнява някакъв дълг, мислейки само за задължения. За това способства родителското предписание „Не бъди дете!“ Например, по време на сесия клиентка признава: „Винаги съм вярвала, че децата са някакви погрешни и бавноразвиващи се хора. Правилните хора са само възрастните, те извършват винаги сериозни и нужни неща.  Никога не съм играла безразсъдно, не си спомням да съм правила пакости, дори никога не съм се цапала в детството си.“  Такъв човек може успешно да живее и да работи, упорито да работи, но в един момент внезапно осъзнава, че е отегчен и унил, и че не знае защо се случва това.  Той трудно общува с другите, не е способен да се забавлява и да показва открито емоциите си, той винаги е премерен, предпазлив и планиращ, но не разбира какво всъщност иска самия той, какво наистина му харесва.  Това състояние може да го отведе до отчаяние, до усещане за безизходица и безсмислие на всичко, което прави.

Един добър начин за избавление от депресията, се явява обучението на  клиента, как да получи удоволствие от живота.

 

8.Депресията, като резултат от дезадаптивно мислене.

Реакциите на човек спрямо една или друга ситуация се опосредства винаги от нейната интерпретация. Депресията може да бъде резултат от неадекватно, погрешно мислене. Този възглед за депресията се защитава от привържениците на когнитивното направление в психотерапията и в тази концепция има много истина. Неговите автори вярват, че източник на депресия са погрешни мисли, които след това произвеждат съответните емоции и поведение. Мисленето на пациента може да бъде анализирано от гледна точка на онези автоматични мисли, които бързо и незабелязано от него възникват и предопределят възприятието му към текущите събития, както и емоционалните му реакции към тях. Тези мисли обикновено съдържат сами по себе си някаква логическа грешка, която може да бъде идентифицирана, а след това да се замени неправилната и подвеждаща мисъл с правилната и положителна. Клиентът се научава сам да идентифицира появата и съдържанието на тези неправилни автоматични мисли и формира навици за тяхното преформулиране в правилни и адаптивни.

Пример:

По време на сесия младо момиче споделя, че всичко е започнало тогава, когато е очаквала обещано телефонно обаждане от млад мъж, което обаче не се е състояло. Терапевтът установил, че първата мисъл, преминала през главата на клиентката е била: „Щом той не ми се обади, значи не ме обича!“ Грешката се състои в това, че заключението е било направено без достатъчно основания. По-нататък мисловният процес се развива в същата посока: „Никой, никога няма да ме обича!“.  Тук грешката се изразява в генерализацията на извода, т.е.,  разпространява се върху всички жизнени случаи. Следващият ред на мисли са: „Аз самата съм виновна, самата аз съм лоша (некрасива, неумела, неспособна и пр.). Хората са прави, че ме отхвърлят.“

Проследеният ход на разсъждения  е свойствен за момичето не само по отношение на конкретния случай с този млад мъж, а за във всички други случаи, когато тя разбира, че инкасира неуспех (непокриване на критериите; неудовлетворяване на очаквания). Ясно е, че тя постоянно е в потиснато състояние, т.е. в депресия.

Грешката се крие във фалшивата атрибуция – в случая клиентът приписва (атрибутира) причината за събитието на себе си, въпреки че за това няма доказателства. След като вече е сторил това, той потиска себе си чрез чувство за вина и усещане за безнадеждност, които се явяват базисни убеждения – това са убеждения, които са формирани под въздействието на детския опит и са основа за интерпретация на актуалния опит. Базовите убеждения са с висока степен на емоционална зареденост, те са добре прикрити (клиентът практически няма достъп до тях, за разлика от автоматичните мисли), но могат да бъдат установени от терапевта и само с негова помощ да бъдат корегирани.

Освен логическите грешки, е особено важно и съдържанието на мисленето на депресирания клиент. Повечето от тези клиенти са уверени в безполезността си, дори изпитват отвращение от себе си. Тяхната самооценка е сериозно деформирана и може да се характеризира с четири думи: неуспех, несъвършенство, отхвърляне и самота. Над тях доминира изискванията за дълг (тук в мислите им се появява „Трябва!“, „Длъжен съм!“), който те са безсилни да изпълнят. Те постоянно мислят за това, като се отказват от собственото си самоуважение. В действителност, те могат да притежават много реални достойнства, но виждат само грешките и слабостите си, като ги преувеличават до невероятни размери. Тук ролята на терапевта е да обръне вниманието на клиента върху неговите достойнства и да го научи да мисли за своите успехи и добри качества.  

Когнитивната терапия показва висока ефективност при лечението на средна (умерена) по тежест депресия. Възможни са разбира се и други психологически причини за депресия, например, емоционална зависимост (нещастна любов), загуба на близък човек и т.н.

 

Методи за психологическа работа с депресивни клиенти.

Обобщено, някои от най-популярните методи за работа с депресията са:

-Работа със скритите суицидни намерения, ако причината за депресията се явява родителски предписания от типа „Не живей!“ или други събития, подтикващи клиента към това решение. В случая клиентът трябва да се превърне в загрижен Родител по отношение на самия себе си.

-Освобождаване на потиснатите чувства. Клиентът получава разрешение да преживее това, което наистина изпитва и да изрази своите чувствата по един или друг безопасен начин.

-Терапевтът помага на клиента да се избави от чувството за вина. По-специално, той помага на клиента „да се разплати за своята реална или въображаема вина“.

-Връщане към злото (травматичното събитие). Този метод работи в рамките на емоционално-образната терапия и се използва в случаите, когато клиентът е подложен на изнасилване, лошо отношение, грубо унижение, насилие и пр.

-Възстановяване на изгубеният смисъл на живота. Методът се използва  в логотерапията, за да помогне на клиента да придобие отново смисъл за живот. Клиентът трябва да престане да се фиксира върху себе си (т. нар. дерефлексия) и да намери нещо, за което си струва да живее.

-Отказ на властта и чувството на непълноценност. Методът се прилага в рамките на концепцията на А. Адлер. Необходимо е да се анализира начинът на живот на клиента, да му се помогне да осъзнае как комплексът му за непълноценност и желанието му за власт са формирали депресията. Терпевтът помага на клиента да се откаже от властта и чувството на непълноценност в полза на любовта и други кооперативни чувства.

-Пробуждане на способността за наслаждаване и удовлетворение от живота. Методът се използва в случаите, когато клиентът потиска своята естествена детска способност да се радва на живота. Клиентът се учи да обича и да се грижи за своето Вътрешно дете, той получава разрешение да бъде щастливо Дете.

-Корекция на грешките в мисленето. Прилага се в когнитивната терапия.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депроссий. Санкт Петербург, 2003.

3.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Каплан Г. И., Сэдок Б. Дж. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

6.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

7.Рудестам К Групповая психотерапия. Москва, 1990.

8.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

9.Хелл Д Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

10.Япко М. Депрессия. Москва; Санкт Петербург, 1996.

image

Категория: Други
Прочетен: 2331 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3817083
Постинги: 2164
Коментари: 116
Гласове: 1309
Календар
«  Март, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031