Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1041658 Постинги: 1048 Коментари: 115
Постинги в блога от Юли, 2012 г.

Скала за оценка потребностите от постижения

 

Мотивацията за постижение (успехи) – стремеж към постигане на високи, положителни резултати; преживяване на удовлетвореност от постигнатото; настойчиво преследване на целите;  стремеж да се постигне  своята цел, се явява едно от основните свойства на личността, оказващо силно влияние върху живота.
Измерването на нивото на мотивация за постижение, мотивация за постигане на успех, може да се извърши посредством скала, състояща се от 22 твърдения, които имат два варианта за отговор: „да” или „не”. Отговорите, съвпадащи с ключа се сумират, като получават по 1 бал. Получената обща сума се проверява в таблица за нивата на мотивация.
Ключ:
= отговори “да” на въпроси: 2, 6, 7, 8, 14, 16, 18, 19, 21, 22;
= отговори “не” на въпроси: 1, 3, 4, 5, 9, 11, 12, 13, 15, 17, 20.


    Нива на мотивация за постижение (норми)
         ниско             средно           високо
         1   2    3        4     5     6      7    8     9     10
бал: -9  10  11        12  13  14     15  16   17   18-19

 

ТЕСТОВА БЛАНКА


 

Име, фамилия:…………………………………………………………………………….........
Възраст: …………………………………….,
Дата на изследването: ………………………………

Инструкция: "Представяме Ви твърдения, които се отнасят за различни житейски ситуации. От Вас се иска да се запознаете внимателно с всяко едно от тях и да направите избор, дали то се отнася за Вас или не. Ако сте съгласен с твърдението, отговорете с "да", ако не сте съглаен - с "не"."

• Мисля, че успехите в живота зависят по-скоро от случайности, отколкото от предварителни разчети.  
•  Ако се лиша от любимите ми занимания, животът за мен ще загуби всякакъв смисъл.   
•  За мен за всяка дейност е важно не толкова самото изпълнение, а крайния резултат.  
•  Считам, че хората страдат повече от неуспехи в работата си, отколкото от лоши взаимоотношения в близките си хора.    
•  Според мен, повечето хора живеят по-скоро с далечни цели, отколкото с близки.   
•  В живота си съм имал повече успехи, отколкото неуспехи.   
• Повече ми харесват емоционалните хора, отколкото деловите.   
•  Дори в обикновената и ежедневна работа се старая и да усъвършенствам отделни нейни елементи.    
•  Погълнат от мисли за бъдещи успехи, аз бих могъл да игнорирам някои мерки за сигурност.   
•  Близките ме оценяват като мързелив човек.   
•  Мисля, че за собствените ми неуспехи са виновни по-скоро обстоятелствата, отколкото аз самия.   
•  Търпението и последователността в мен е повече, отколкото способностите.   
•  Моите родители винаги строго са ме контролирали.   
•  Мързелът, а не съмнението ми в успеха ме кара често да се отказвам от своите намерения.   
•  Мисля, че аз съм уверен в себе си човек.   
•  Заради постигането на успех съм готов да рискувам, дори шансовете да не са високи.   
•  Аз съм усърден човек.   
• Когато всичко върви гладко и успешно, моята енергия и амбиция се усилват.   
•  Ако бях журналист, то по-скоро бих пискал за оригинални изобретения на хора, отколкото за произшествия.   
•  Моите близки обикновено не споделят моите планове.   
•  Нивото на моите изисквания в живота са по-ниски от тези, на моите приятели.   
•  Струва ми се, че настойчивостта и упоритостта при мен са повече, отколкото способностите ми.

Категория: Други
Прочетен: 3483 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 01.08.2012 21:45

 

Тест за емоционална насоченост – вариант „А”
Б.И. Додонов

 

Цел: Установяване емоционалната насоченост на личността.
Скали на емоциите – Тестът съдържа 10 скали: алтруистични; комуникативни; глорически; практични; романтични; борбени; (склонност към риск, опасност, борба, сблъсък), хедонистични; гностични; естетически; акизитивни (склонност към придобиване на материално).
Описание: Тестът е предназначена за установяване на такива различия, които не могат да бъдат определени с термините „добро-лошо”. По тази причина всеки един отговор характеризира изследваното лице еднакво добре, ако то отговаря сериозно и искрено. 
Обработка на резултатите
Емоционалната насоченост на личността се определя от това, как изследваното лице извършва подреждането на групите.  На тази база може да се определят водещата емоционална насоченост, като всяка една от групите получава балове във възходящ ред: тази, която са на първо място получава 10 бал, следващата – 9 бал, а тази, която е на последно – 1 бал.
Интерпретация на резултатите
Авторът извежда скалите на база класификация на емоциите, чийто съдържание той определя на основа потребности:
• Алтруистичните емоции се свързват с потребностите на личността, да оказва помощ, съдействие, покровителство над другите хора.
• Комуникационните емоции възникват на база потребността от общуване и удовлетворяват нужди в процеса на това общуване. 
• Глорическите емоции са свързани с потребността от самоутвърждаване, от придобиване на слава, известност, сила, мощ и пр.
• Практическите емоции се активизират от дейността, с която е свързан човека – успешна или неуспешна.
• Борбените емоции са свързани със склонността на личността към борба, опасност и риск.
• Романтичните емоции се активизират от стремежа на личността към всичко необичайно, ново, различно от стандарта, необикновено, тайнствено.
• Гностичните емоции са свързани с познавателния процес, това са интелектуалните емоции. Свързват се с потребностите от получаване на нова информация и с потребността от „когнитивна хармония”.
• Естетическите емоции възникват под влиянието на изкуството, културата, съзерцаването на природата и нейното съвършенство, стремеж на човек  да бъде в хармония с обкръжението си.
• Хедонистични емоции са свързани с удовлетвореност и наслада от физически и духовен комфорт.
• Акизитивните емоции са свързани с удовлетворението на личността от придобитото материално и крайна фиксираност към притежаване на вещи повече от потребностите на индивида (колекциониране, натрупване).

Източник: Тест-анкета «Эмоциональная направленность» (Б.И.Додонов) / Диагностика эмоционально-нравственного развития. Ред. и сост. И.Б.Дерманова. – СПб., 2002. С.132-134


 

Тестова бланка
 

Име, фамилия: …………………………………………………………………………………….
Възраст: …………………………………
Дата на изследването: ………………………………………………………..
Инструкция: „Представяме Ви списък от различни преживявания, класифицирани в 10 групи. От Вас се иска, първо, да прочетете всичките 10 предложения и след това, да определите и подредите по степен на предпочитание от 1 до 10 всяка една от групите преживявания. Започнете с тези, които най-много обичате да преживявате, който в най-голяма степен Ви удовлетворяват и Ви носят наслада.  Например: 2, 8, 3, 5, 1, 6, 2, 4, 7, 10. Подреждането на преживяванията си отбележете с номерче, поставено пред всяка една от десетте групи.”
Стимулен материал
Списък на преживяванията
1.Чувство на тайнственост, нестандартност, изненада, неизвестност, новост, предизвикани от непозната обстановка, ситуация, местност.
2.Радостно вълнение, нетърпение при придобиване на нови вещи, предмети за колекциониране, удоволствие от мисли, че скоро нещата ще станат повече като количество и по-разнообразни като качество.
3.Радостна възбуда, подем, увлечение, когато работата, с която се занимавате постига целите си,когато получавате това, което сте очаквали да получите,когато нещата се нареждат добре, когато виждате успешните резултати.
4.Удовлетворение, гордост,подем на духа, когато можеш да докажеш своята ценност като личност или превъзходство над съперника, когато ти се възхищават искрено. 
5.Веселие, безгрижност, добро физическо самочувствие, наслаждение от вкусна храна, от прекрасен излет и почивка, от непринудена обстановка, от атмосфера на сигурност и безпроблемен живот. 
6.Чувство на радост и удовлетворение, когато имаш възможност да направиш нещо хубаво за скъпи за тебе хора. 
7.Горещ интерес, наслада от познание на нещо ново, при опознаване на нови факти и обстоятелства, при откриване на важни, нужни за теб знания и информация. Радост и дълбоко удовлетворение при разкриване съдържанието на определени явления, потвърждаващи Ваши догадки, интуиция, предположения.
8.Силна възбуда за съревнование, за водене на битка и влизане в сблъсък за премерване на сили и ум, обладаване от желание да се рискува, упование по експериментиране и хазарт, силно възбуждащо чувство за самоутвърждаване и успех при опасност и готовност да се поеме по нов път.
9.Радост, добро настроение, симпатия, признателност, при общуване с хора, които уважаваш и обичаш,  приятно усещане, че си нужен и ценен от другите, възхита от обстановка на взаимно разбиране, дружба и подкрепа, стремеж да получиш одобрението на другите.
10.Своеобразна наслада и красиво чувство, възникващо при възприятие на природни картини или музика, поезия или други произведения на изкуството. 

 

Категория: Други
Прочетен: 2348 Коментари: 0 Гласове: 0


 

Хиперактивност.Как да открием хиперактивното дете?
 

Критерии за хиперактивност (схема за наблюдение на детето по П. Бейкър и М. Алворд)
Дефицит на активно внимание
• непоследователност, трудно удържа вниманието си дълго време върху определен обект;
• не чува, когато се обръщат към него;
• с голям ентусиазъм се заема с определена задача, но не я завършва;
• изпитва трудност в организиране на дейността си;
• често губи вещи;
• избягва скучни, изискващи умствени усилия задачи;
• често е разсеян;
Двигателна активност (освободеност)
• постоянно нервничи;
• Проявява признаци на безпокойство (барабани с палци; мърда на стола; движи крайниците си; повдига назад главата си; навежда се (изпуска-взима предмети от земята); тръгва нанякъде);
• спи по-малко от другите деца, дори като бебе;
• много активна реч (бърборко);
Импулсивност
• започва да отговаря преди да чуе докрай въпроса;
• не е способен да изчака своя ред, намесва се в диалога (монолога), прекъсва;
• с трудност съсредоточава вниманието си;
• не може да изчака получаването на възнаграждение (ако между действието и възнаграждението има пауза);  
• не може да контролира и регулира действията си, много трудно спазва правила и ограничения;
• при изпълнение на задачи се държи по-различно от останалите деца и показва различни резултати (на едни уроци детето е спокойно, но на други – не; на едни е успешно, на други – не);
Ако във възрастта до 7 години бъдат установени 6 и повече от посочените симптоми, може да се предположи (педагога), че наблюдаваното дете е хиперактивно, но все още това не е гаранция за диагноза.
Много често педагозите си задават въпроса: „Какво да правим, ако при детето се наблюдават признаци за хиперактивност?” Обикновено на този етап няма специализирана диагноза, а самите родители не обръщат голямо внимание на симптомите. Те или не познават особеностите на хиперактивността или игнорират нейните прояви, казвайки си, че прилича на някой от родителите (родствениците), че с възрастта ще го „израсте” и пр.
В тези случаи педагогът в тактична форма може да препоръча на родителите да се обърнат към специалист: психолог, психиатър или невропатолог.  Отговорността за диагнозата може да се поеме само от лекар-специалист. Важно е да се убедят родителите, че на детето е нужна помощ от специалист.
Много педагози считат, че когато в класа им е постъпило хиперактивно дете, сякаш това не е дете, а зла сила.  При клас (група) с хиперактивно дете е много трудно да се води нормален учебен процес. В повечето случаи хиперактивният ученик въвлича целия клас в активност, с която нормалния режим на работа се нарушава. Останалите деца не могат да усвояват знания, а обратно – стават активни, разсеяни, враждебни, безпокоят се, нервничат, проявяват агресивност.  При това, колкото по-голямо е детето (например в 5-6 клас), толкова по-сериозен е проблема за целия клас.
От друга страна, често родителите считат, че детето им е хиперактивно само на основание неговата действеност, жизненост, активност. Тази гледна точка също е погрешна, тъй като не са налице други симптоми, например дефицит на внимание или импулсивност). 
Много често в практиката се случва така, че дълго време нито родителите, нито педагозите обръщат внимание на импулсивните  прояви на детето. Какво е импулсивността?  В психологическите речници този термин се обяснява така:  особеност в поведението на човек (устойчива черта на характера), изразяваща се в склонност първо да действа под влияние (подбуда) на външни стимули (емоции). Импулсивният човек не обмисля своите постъпки, не преценява всички „за” и „против”, той реагира непосредствено, бързо, повърхностно, първично и много лесно се разкайва за извършеното. 
За установяване на състоянието на импулсивност може да бъде използвана анкетна карта „Признаци за импулсивност”. Тя съдържа медицински и психологически термини, но не е трудна за работа и интерпретация.

АНКЕТНА КАРТА
(Признаци за импулсивност на детето)

 

1/  Винаги бързо намира отговор, когато го питата (в много случаи неверен)
2/  Чести промени в настроението
3/  Много неща в обкръжението му предизвикват у него раздразнение
4/  Харесва му работа, която може да върши с бързина и сръчност
5/  Обидчив, но не злопаметен
6/  Нетърпелив
7/  Обикновено е уверен, че ще се справи с всяка задача
8/  Способен е лесно да нагруби родител, учител, възрастен, връстник
9/  На моменти създава впечатление, че е изпълнен с енергия (неуморим)
10/ Човек на действието – не умее и не обича да мисли
11/ Нуждае се от внимание, но след това не може да изчака получаването му
12/ При игра не се подчинява на общите правила
13/ Ядосва се, пали се, по време на разговори, повишава глас
14/ Лесно забравя забраните и ограниченията на по-възрастните, увличайки се в игри
15/ Обича да организира и да предводителства
16/ Похвала и порицанието му действат по-силно, отколкото на другите.
За да бъдат получени обективни данни е необходимо, 2-3 възрастни, които добре познават детето да оценят нивото на неговата импулсивност, отговаряйки на въпросите.  След това се събират баловете от всеки възрастен, попълнил анкетата (всеки отговор „да” получава 1 бал), намира се средния бал и се определя нивото по норма.  При бал 15-20 – висока импулсивност; 7-14 бал – средна; 1-6 бал – ниско ниво на импулсивност.
За хиперактивното дете е нужна постоянна психологическа поддръжка. Както и другите деца, то иска да бъде успешно в дейността си, но това не винаги му се отдава.  По тази причина родителите следва да обмислят всички препоръки и задачи, с които натоварват детето си и да помнят, че детето се занимава само с това, което му е интересно и дори с това ще се занимава само до тогава, докато му е интересно. Когато се види, че на детето започва да става скучно (разсейва се), веднага следва да се промени вида дейност.
Дори самото работно място в къщи следва да бъде особено – тихо и спокойно; да бъдат премахнати всякакви стимули, които детето като магьосник улавя – от телевизионния приемник до отворената врата. Когато детето работи върху определена задача, родителят следва да бъде до него и при необходимост да помага за преодоляване признаците на безпокойство.
Не бива да се допуска, да се държат дълги и скучни възпитателни речи, ако детето направи някоя беля – то така и няма да чуе дори най-мъдрите поучителни слова. Много по-важно е да се установят и спазват от ранна възраст ясни и прости правила на поведение, както и система от поощрения и наказания.  Всички изисквания към детето следва да бъдат конкретни, ясни и изпълними.
Не бива да се принуждава детето да моли за поощрение или да дава обещания: „Ще бъда добър и послушен”. Може и се препоръчва по-скоро договаряне с детето, „да не си играе с котето” или „в днешния ден ще поставиш обувките си в килера”.   За отработването на подобни навици се изисква голямо търпение и отделяне на време от страна на родителите (например няколко седмици). При това, докато не е отработен един навик, не бива да се преминава към друга задача.
 

Категория: Други
Прочетен: 10952 Коментари: 0 Гласове: 0

Семейните митове в практиката на фамилната терапия

Семейните митове са форма за описание на семейната идентичност. Те обединяват всички членове на семейството в някаква идея, образ, представа, история, дори идеология. Това знание дава отговор на всички членове на семейството на въпроса: „Кои сме ние?”.
Митовете са носители на знание, което определя кое не е приятно, забранено, табу, да се говори, да се мисли, да се чувства, да се осъжда, да се цени.
Формулата на митът е „Ние сме…” и  „Ние не сме…/”
Някои митове описващи семейната идентичност са много популярни и съществуват във всяко семейство, но обикновено това знание е смутно, неструктурирано и рядко се използва.
Кога е необходим митът?
Митът влиза в употреба когато:
а/ Границите на семейството са застрашени: външен човек влиза в семейството; семейството променя социалното си обкръжение; семейството се намира в момент на сериозни социални промени;
б/ На лице са случаи на семейна дисфункция: идентифицираният пациент се стреми да поддържа патологичната хомеостаза в семейната система.
В процеса на терапията психологът е длъжен да установи и да разкрие пред клиентите си семейния мит, който поддържа семейната дисфункция. Докато един подобен мит не бъде осветен пред всички членове на семейството, нищо не би се изменило в това семейство. 
 
1. Мит „Ние сме задружно семейство”

 За първи път семеен мит е описан от  „Миланската група” (италианските системни семейни терапевти - Мара Селвини Палацоли, Джулиана Пратта, Джанфранко Чеккин и Луиджи Босколо - в книгата си "Парадокс и контрапарадокс" (Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G., .Pratta G. 1978).
Митът е бил назован „Един за всички и всички за един”, популярна модификация на който  е митът „Ние сме задружно семейство”.  В подобен род семейство не може да има конфликти (особено пред децата) Никога не се показва мръсното бельо навън  Тук отношенията не се изясняват, а конфликтите се замазват. Прието е да се изразява само любов, нежност, умиление, жалост и благодарност.  Останалите чувства от типа: обида, гняв, разочарование и пр. се игнорират и тушират.  Проблемът възниква тогава, когато някой от членовете на семейството не е в състояние да игнорира и тушира  своите нормални отрицателни чувства към родствениците си.  Тогава той се превръща в идентифициран пациент.   Типични симптоми на задружното семейство са: тревожно-депресивни разстройства; агресивно поведение; анорексия.
В книгата си италианските психотерапевти описват произхода и развитието на този мит и произтичащите от него семейни дисфункции.
Случаят е следния: Те наблюдават италианско семейство фермери-арендатори в Централна Италия преди Втората световна война.
Описание на семейството:
Семейството било изключително задружно. Това за онези времена и условия било напълно разбираемо и необходимо за оцеляване на всеки в селските условия.  Единството се разглеждало като единствен вариант за оцеляване и за съхранение на достойнството.  Всеки, който би напуснал семейството се обричал на неуспехи и страдания:  „Да напуснеш семейството означава да емигрираш без всякакви средства или подготовка”. Това означавало, че ни би могъл да получиш никаква помощ в каквито и да било тежки обстоятелства. 
Ранните бракове били поощрявани, защото чрез тях в семейството се вливала нова работна ръка.  Големите синове били женени за селски местни девойки, а малките кум началото на войната все още не били сключили брак.  С началото на войната именно по-малките синове отиват на фронта, а след като се завръщат се женят за градски девойки, които довеждат в родителския дом.  За тези „градски” момичета  било много важно да се омъжат, защото след войната просто не е имало достатъчно мъже.  Поради тази причина за тях било важно и да бъдат приети в семейството на съпруга си.  Тези момичета  са станали идеалните снахи – те били в идеални отношения със всички и много работели, и помагали.  Те се превръщат в рупор на семейната идилия и единство. 
Първото знание за това „Кои сме ние всъщност”, било вербално формулирано като: „Ние всички сме много задружно семейство”.
По това време обаче родителите си отиват от този свят . настъпват трудни времена и братята със своите семейства се преместват в града.  Те започват там строителен бизнес и твърде много преуспяват. Пристигайки в града, всички се заселват в един дом. Те както преди продължават да считат, че тяхната сила е в съвместния им живот. Тъй като бизнесът им се развива добре, в един момент всички се преместват в друг район, в много по-голямо жилище.  Там вече всяко семейство имало своя квартира, но вратите не се заключвали – били винаги отворени, и по този начин единството и дружбата продължили.  Разстрели децата – двуродни братя и сестри.  Семейството очаквало, че и те ще се обичат един – друг, че и те ще бъдат толкова близки. В семейството не сравнявали и не делели децата – децата на фамилията били на всички.
Идентифициран пациент (IP)в тази голяма система била по-малката дъщеря на младия брат – девойка на 14 години, която страдала от анорексия.
„Миланците” работели с това семейство.  Всички разговори с клиентите били по въпроси за това, какви добри родственици са, как дружат и се разбират, как се подкрепят. За IP било известно, че много красива, наричали я „нашата красавица”.
В процеса на работата се изяснило, че IP прекарвала доста дълго време и била много близка с по-големия си братовчед.  При това, тя имала странно поведение: когато цялото семейство очаквало, че те двамата ще отидат някъде на разходка, държейки се ръка за ръка, момичето или не искало или го правело с неохота.  Оказало се, че между тях двамата се случва нещо  странно.  В общуването им имало нещо, което не било разписано в семейните митове.  Момичето се държало непристойно с братовчед си – присмивала му се, подигравала се, иронизирала го, вербално го нападала. Това свое състояние тя интерпретирала през семейния мит, съгласно който: „Ние сме дружно семейство. Който се държи лошо с родствениците, самият той е лош”. По този начин момичето направило извод за себе си, че не е адекватна, а самонаказанието се е проявило в симптоматика.
„Дружното семейство” е мит, който е характерен за семейства, претърпели много загуби, за семейства, живеещи в диаспора. Раздялата в такива семейства е изключително опасна – тя може да бъде завинаги. Схващането е, че „Светът на вън и хората са враждебни и опасни – нещастието дебне извън семейството”.
Интересното е, че при „дружеското семейство” често като наказание се прилага „остракизъм” (антична гръцка практика в обществения живот, която позволявала всяка година  избрани лица (елита) да гласува изгонване от полиса (държавата) на определени видни политически, военни и др. личности, посредством скрито гласуване за срок от 10 г. Всяко завръщане в полиса било равносилно на смърт. По същество тази практика била деструктивна, тъй като безпринципно били изгонвани много видни, способни и светли умове).
 

*    *    *

 

Роз-Мари Бифен – завеждащ отделение за семейна терапия в Тавистокската клиника в Лондон описва следния интересен случай през 1985г.
Семейството се състояло от баба Дебора, нейният по-малък син – Сола, съпругата на Сола и двете им деца – Рут и Матю.  След войната Дебора и Сол емигрират от Холандия. Те били единствените оцелели по време на окупацията.  Тогава Сол бил на 7г. Сол израства в Англия, жени се, появили се и децата.
Семейството било наблюдавано от Тавистокската клиника в Лондон във връзка с депресията на Сол.  Трябвало да се изясни в кой точно момент от терапията се появява усещането за депресивното състояние. Това състояние на Сол се преживявало от цялото семейство като едно дифузно и силно безпокойство.  Тук с,едва да се уточни, че Дебора живеела отделно и не участвала в терапията и била извикана на сеансите само във връзка с усещанията в семейството.  През този период се случва едно събитие. Матю имал среща със свои съученици на континента.  Семейството се радвало, че Матю ще опознае света, но той имал проблеми с оформянето на паспорта си.  Бил изтърван и последния срок.
По време на сеанса с Дебора била поставена една задача, свързана с изясняване историята на семейството. Оказало се, че в Холандия до началото на войната е живяло семейството на Дебора, което било типично „голямо еврейско семейство” – тя, съпруга й и четирите им деца.  Когато започва войната семейството се укрило при приятели – бащата заедно с трите по-големи деца заминали в провинцията, а Дебора се укрила на друго място. Веднъж Сол се  отправил към провинцията за да посети семейството си, но бил проследен. Всъщност той завел фашистите до своя баща и по-големите си братя, и така станал причина за тяхната смърт. За това Сол нямал спомен.  Веднага след войната Дебора и Сол напуснали Холандия. Тя считала, че ако по време на войната семейството се е местило от едно място на друго е щяло  да оцелее.  Тя живеела с мисълта, че разделянето и от съпруга и децата й е станало причина за тяхната гибел.
И така, оказало се, че предстоящото пътуване на Матю нарушавало парилото на „задружното семейство”: „Не бива да се разделяме”.
 За „дружното семейство” е характерна трудна сепарация на деца от родители.  Децата в такива семейства много често са включени в обслужване психологическите потребности на своите родители и именно поради тази причина не са в състояние да започнат свой собствен живот, оставайки през цялото време свързвани със семейството.

2. Мит „Ние сме семейство на герои”
Като правило семейството се нуждае и се храни от разказите за героичните постъпки на предците: там могат да се срещнат герои, борци за промяна на света, борци срещу лошото, срещу несправедливостта, защитници на свободата и истината, хора със свръхкачества, преживели репресии, войни, глад, унижения, трагедии, геноцид и пр., и всички те са успели да създадат, да отгледат и да възпитат поколение, т.е. това са хора, които са преодолели големи препятствия, но са постигнали успехи.
Митът за героите създава определен стандарт за преживявания и разбирания за света.
Където присъстват героите там всичко е хиперболизиране.  Те не изпитват радост, те изпитват щастие. Те не преживяват любов, те преживяват страст.  При тях няма живот – има съдба, няма тъга – има трагедия.
Членовете на семействата на „героите” много често имат хронични заболявания – те почти не посещават лекари. При героите винаги има висок стандарт за постижения, те са много принципни и непримирими хора.  В техния живот има множество проблеми и трудности. 
Примерът за митът на „героите” е свързан със случай, в който идентифицирания пациент е момиче, направило опит за самоубийство след скарване с майка си.  Да се разбере веднага причината за това поведение не било лесно, защото подобни ситуации на спречквания между майка и дъщеря се случвали често.   Тук следва да отбележим, че семейството е от тогавашна Югославия, а супервизор на случая бил Ренос Пападопулос и именно той описва този случай.  Той бил гръцки кипърец, учил е в Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и бил поканен от своите югославски колеги на супервизия, защото било много важно да се помогне и да се разреши бързо този случай.  Това било семейство на висш партиен функционер и ако терапията се окажела успешна можело да се разчита на финансово и социална признание
Впоследствие се изяснява, че родителите имали интересно минало.  Те били твърде млади през годините на Втората световна война, но взели участие в съпротивата.  След войната се женят, създават деца (всичко това се е случило през 60-те години) и  в момента заемали високи държавни постове. Митът на това семейство бил: „Ние сме семейство на герои”.
„Героическият мит” винаги поставя сурови изисквания към светогледа и чувствата на хората.  В историческата памет „Героите” битуват винаги във високите жанрове – епоса и трагедиите. Те не се срещат в комедиите.
„Героите” винаги са подложени на силни чувства.  Не любов, а фатална страст, не тъга, а непоносима мъка съпровождат дейността на „Героя”.  Именно от тази позиция постъпката на дъщерята се оказва напълно естествена – след скандала с майката, следва непоносима мъка и тя решава да свърши със себе си.  Освен това, семейството не се е обърнало доброволно към психолозите, те са били ориентирани към тази стъпка от психиатри и тази родителска логика е напълно разбираема. 
За психотерапевтите тази логика била разкрита едва когато семейният мит бил установен и назован. Едва след тази процедура е бил построен психотерапевтичния контакт и случая е бил решен успешно.
За хората, които живеят в „героически митове” трудностите са абсолютно задължителни и необходими . Те трябва да ги преодоляват. Те непрекъснато трябва да се намират в стълкновения, в битки, в голгота.  От  тях много често може да се чуят обяснения, че в живота нищо не са получили наготово, че животът им е бил изключително тежък, дори непоносим.  За тях е характерно едно уникално преживяване – „преживяване, свързано с преодоляване”.
За героите е характерна ригидността на афекта. Те с години могат да не разговарят, да не прощават, да се намират в конфликт и кавга. С това те се гордеят, изтъквайки, че постъпват принципно, отговорно, съпротивявайки се. 
Децата на семействата на „героите” се възпитават строго, лишават се от удоволствия, наказват се, лишават се от свободни избори.
Пример: Популярен национален мит е „Митът за оцеляването”. Преживяването на трудните условия се е превърнало в национален навик и истинска необходимост.   В епохата на застоя знак за успешен живот били храната и вещите. Малко били доволните хора. Ценяло се е умението да направиш от нищо нещо, да успееш да се сдобиеш с нещо дефицитно.  Знаците за жизнен успех били елементарни и никога достижими.   В тази ситуация на депривация на елементарните човешки потребности съвсем нормално била появата на множество детски неврози, като симптоми на семейната дисфункция.
През 90-те години, а началото на „перестройката”, животът се променя, променят се ценностите, настъпва оптимизация в семейния живот на дисфункционалното семейство.  Сега вече не било важно детето да се учи добре, сега вече можело да се купи на детето половин килограм сирене повече.  Много от децата започват с радост да помагат на родителите си, включват се от най-ранна възраст в трудов процес.  Те заслужават любовта и благодарността на родителите си, чрез труд. Било по-лесно да се работи, отколкото да се трудиш върху добри оценки в училище.  По-високият семеен статус постепенно туширал вътрешните конфликти. Възникват множество спонтанни ремисии в семейните отношения.
На този фон, стремейки се към оцеляване много хора започват да живеят рисковано – масово хората започват да се занимават с бизнес.  Много от тях успяват в конюнктурните условия – създават свой бизнес, стават собственици, но продължават да поддържат мита за „оцеляването”.  От този момент нататък митът се превръща в дисфункционален.  Било ясно, че митът е неработещ, но не било ясно какво ще се прави след това, какво ще го замести. Въпреки, че вече имало пари, животът не се променял или се променял твърде бавно и оставал неадекватен.  Започват да се срещат много случаи, при които хора с притежание на нови, просторни жилища, на луксозни материални придобивки, продължават да живеят в неестествени ограничения, да поддържат стария си начин на живот, да пестят, да се ограничават, дори да проявяват свирепост в икономиите спрямо себе си, нараства алчността и егоизма. Те не можели да еволюират и да се адаптират към променените условия.  Идеята да се наемат помощници, да се възползват от новите по-облекчени условия на живот била неприемлива. Много от тях продължавали да приготвят зимнината си, да мият на ръка колите си, да поставят по едно осветително тяло в полилеите с 4-6 крушки. Те продължавали да считат, че „Чужди хора не бива да се допускат в семейството и в бизнеса”.
При тази обстановка най-силният признак на за дисфункционалността на семейството на „оцеляващите” става депресията, когато семейството е на върха.  Сега мечтата на „оцеляващият” става девиза: „Ето ние дори  всичко да загубим, ще започнем от начало. Ние сме способни на това”. В същото време страхът от неуспех и липсата на сили за успешен втори опит, заставят „оцеляващият” въпреки тази своя мечта да запази бизнеса си,  да не рискува парите си, да се пресели и да започне нов живот на друго място, дори зад граница, но все пак  животът му остава мъчителен. При една такава ситуация е напълно разбираемо, че семейните конфликти не могат да променят мита, а само могат да го усилят, да добавят към него едно аутистично съществуване (разбиране) на „оцеляващият” в трудности и мъчения.

4. Мит „Ние сме семейство на спасители”
Много често митът на „оцеляването” в следващите поколения се преобразува в мита „Ние сме семейство на спасители”.
„Какво бихме правили без …”  Този мит изисква в семейството задължително да има един човек, който държи останалите в стегната ръка. „Спасителят” в семейството може да бъде „морален” или „физически”. „Моралният” спасител се нуждае от грешници. Неговото семейство трябва да включва членове, които често вършат укорими постъпки: пият, крадат, безделничат, попадат в скверни истории. „Спасителят” винаги ги спасява и само в такава обстановка той може да се чувства като спасител. Грешниците обикновено благодарят, обещават да се поправят и отново грешат. „Физическият” спасител  кърми, лекува, донася продукти, осигурява всякаква помощ за членовете по посока на екзистенциалните им потребности. По правило неговото семейство се състои от хора, болни, безпомощни, пасивни, инфантили, и пр., иначе как би могъл да ги спасява, ако те бяха активни, борбени, целенасочени, мотивирани, с ясни цели в живота, самостоятелни и пр.
Всичко започва с типичния мит за „Героя” – жизнена история на двама братя – известни учени. Единият брат е бил репресиран в годините за застоя и загива в лагер.  Обвинен е бил, че се занимава с „буржоазна псевдонаука”, бил изключително талантлив, приносът за науката не е възможно да бъде оценен.
Другия брат направил значима академична кариера. Той правил мъчителни компромиси с властта, за да получава средства, за да създава приемливи условия за работа, за защита на своя екип.
В това печално време поведението на двамата братя било наистина героично. Митът обаче се оформил по-късно.
Синът на втория брат нищо не променил в динамиката на мита. Неговите деца се отличили с талант, а с най-големия си внук дядото поддържал много тесни взаимоотношения.  Именно този внук бил надеждата на семейството и въплъщавал „героичния” мит.  Когато бил на около 19 години този внук влязъл в конфликт със своята любима, а след това посегнал на живота си, като се самоубил.  Инцидентът съвпаднал с развода на родители те му.  Когато по-големият брат се застрелва, по-малкият бил на 16 години. Той имал изявени актьорски способности и се готвел да кандидатства в театрален институт. След случая обаче той променил решението си и се насочил към помагаща професия. В този момент в него възникнало много силно религиозно чувство. Той се отказал от първоначалните си намерения и станал свещеник.
До самоубийството на по-големия брат на нашият свещеник сценарият се е развивал по логиката на героическия мит.  В момента на самоубийството братът-свещеник започва промяната по създаването на мита за „Спасителя”.  Последният може да съществува само тогава, когато е на лице някой, който иска и трябва да бъде спасяван.  По тази логика се развиват и децата на свещеника. Въпреки традицията в семейството те не се занимават с наука и не правят никаква друга кариера.  Той – свещеникът полагал огромни усилия и грижи за своите деца, учил ги, наставлявал ги, стимулирал ги, но никой от тях не достигнал и не е станал истински „спасител”. Те искали да бъдат „спасявани”, а не да бъдат „спасители”.
С други думи, от всеки мит се пораждат правила. Ако спасяваш, задължително трябва да има „спасявани”.
Алкохолното семейство например е типичен пример за този мит. Нуждаещият се от спасение е алкохолика, а останалите или един от останалите се явява „спасител”, респ. той винаги е съзависим.   Съюзът между тези две лица е основата върху която се ражда и развива семейния мит.

*    *    *

Не винаги обаче е задължителна дисфункционалността в съпружеската двойка, за да възникне мит. Възможен е и обратния път – митът да създаде семейството.
Пример: В литературата се съобщава за клиентка и дъщеря на алкохолик, и съпруга на алкохолик. Клиентката се е обърнала за помощ, за да бъде променен семейния сценарий.  В процеса на терапията тя се развежда със своя мъж и се влюбва в друг човек.  Двамата потъват в силни чувства и стигат до сексуален контакт.  Първите нейни думи след тази близост били: „Как си с този въпрос?” и се чукнала с два пръста по гърлото.  По този начин тя съобщила на младия човек, че за нея този въпрос е много значим.  Жената считала, че ако любимият й се обиди и разсърди, това би означавало, че тя е овладяла тази тема и тя би му разказала всичко.  Мъжът обаче реагирал по друг начин. Той я наказал, защитавайки личното си пространство в този първи конфликт, като се напил съзнателно.  Жената разбира се е реагирала изключително емоционално.  По този начин мъжът постигнал целта си. Така в двойката било поставено началото на специален стереотип на взаимоотношения: силна емоционална реакция от страна на жената – непреклонност от страна на мъжа.
 Алкохолизмът функционално се явява много добър заместител на състоянието на депресия.
 В системния модел  „Спасителят” се описва в една динамика на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството – този, който спасява  е хиперфункционален.  Паралелно с хиперфункционалността той е длъжен да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността произтича не само от алкохолизма, наркоманията, но и от депресията.
Дори във функционално семейство може да се развие хипер- и хипофункционалност. Например, съпругата  може да подава към съпруга си сигнали за това, че той не е достатъчно ефективен или е по-малко ефективен отколкото тя самата.  Всеки път когато тя започне да се описва като бърза, ефективна, организирана, енергична, тогава при него винаги ще се формира усещане за несъстоятелност.
Пример: Клиент е разказал по време на сеанс следното: В първия си брак той бил много активен в домашните задължения. Неговата първа съпруга обратно била бавна, повлекана и  неангажирана към реда в къщата.  При втория си брак той нищо не вършел в дома. Казвал си: „Няма да правя нищо. Съпругата сама ще се справи по-добре и по-бързо, а и без това тя винаги ще бъде недоволна”.  Съвсем разбираемо е, че съпругата му наистина е била недоволна, а самият той не успял да се включи в семейния живот.

5. Мит „Ние сме хора”
През последните години в обществото се оформя още един мит. Той е характерен за семейства, при които високо се ценят образованието, творчеството, съзидателния труд.  Дисфункцията му  често се проявява при децата като училищна дезадаптация.  Митът се нарича „Ние сме хора”.
Идеята на мита се състои в разбирането, че човек в своето съществуване е длъжен да извърши през живота си определени дейности, които да потвърдят специфичното и уникалното за конкретния индивид.  Счита се, че ако това не бъде изпълнено, човек автоматически „оскотява и озверява”.
Например, счита се, че неработещата жена, чийто дни протичат в скука или между четирите стени на кухнята, неизменно се превръща в сляпа кокошка, или хората, които непрекъснато се напиват се превръщат в свине - „Напил се е като свиня”.
С други думи, наблюдава се един процес на превръщането на хората в животни и обратно.  Подобни мотиви изобилстват във приказния свят на фолклора – „хора-вълци”, „жена-лисица”, „царкиня-жаба”. Интересното е, че за тези превъплъщения от едно качество в друго винаги е нужен някакъв ритуал.  Един от най-често срещаните магически действия е половия акт. Именно с негова помощ жабата може да се превърне в прекрасна девойка или девойката в пантера.  Подобна роля половият акт играе и в китайските приказки за хората-лисици.  Магически свойства притежават също храната и питиетата. Чрез тях човек загубва човешкия си образ. 
В семейния мит „Ние сме хора” ролята на магически ритуал играе учението, процеса на придобиване на знания, създаването на някакви ценности, понякога духовни, друг път – материални.  Усвояването на знания е това, което различава човека от „:нечовека” и не е толкова важно дали става въпрос за понятия, които са специфични за криминалния авторитет и неговото обкръжение, или за духовни ценности на образован представител на християнската цивилизация.  Носителите на този мит ясно разбират, че специфичното за човека не се дава по рождение, а в процеса на живота си лесно може да го загуби.  В такива семейства малките деца обикновено се наричат с умалителни имена, като „детенце”, „зайче”, „мече”, „пухче”, „рибка” и пр. Същите тези семейства се обръщат към по-ниските по ранг и по-необразованите от тях с названията: „гад”, „безпросветник”, „скот”, „пройдоха”, „паразит” и пр. 
В тези семейства усвояването на знания има ритуален характер.  Например, в такова семейство членовете могат да четат определени книги не защото им харесват или увличат, а защото тези книги се считат и предлагат от модата като събития, към които трябва де се приобщят, да се идентифицират с определена субкултура.
Детето обезателно трябва да се учи и то, да се учи добре.  Ако детето не постига това, автоматично се приема, че то не е успяло да стане човек.  Ето защо цената на грешките, на неуспехите е толкова висока.  Поради тази причина много често родителите изразходват огромен емоционален ресурс по отношение на контрола, „грижите”, протектирането на децата си, които неизменно развиват невротичен страх от неуспехи, а впоследствие формират копинг-поведение към бягство от неуспехи, а не мотивация към постигане на успехи.  Децата считат недопускането на неуспех като много по-значимо собствено постижение, отколкото постигането на самия успех.  Те категорично отказват всякаква активност в сфери, в които могат да допуснат неуспех.
Днес нарушенията в познавателната активност при децата на семействата изповядващи мита „Ние сме хора” придобива особено драматичен характер, защото те се намират в среда, в която различните поколения събират информация с различни способи. Родителите все още получават информация от книгите, а децата престават да четат. На лице е пропаст между поколенията и е трудно да се разбере доколко децата са станали „човеци”.  Именно поради тази причина училищните бележки се оказват единствения индикатор за този процес и поради това училищната невроза е толкова широко разпространена днес.
Получаването на две или три висши образования (магистратури в различни области), получаването на образование в западни институти и университети, удостояването с награди, медали, грамоти, получаването на купища сертификати и пр. е нещо нормално в семейството на хората изповядващи мита „Ние сме хора”.   Децата боледуват, домът е в безпорядък, а майката учи, за де не се превърне в „домашна кокошка”,  в жена „домакиня” или в „бораниена домакиня”.  Текат крановете, изгорели са крушките, боклукът не е изхвърлян с дни, но бащата упорито и настоятелно следи новините, чете вестници, занимава се с най-новите оферти или банковия курс, защото без всичко това няма да бъде на върха.
 

 Заключение


Описаните в текста семейни митове много често се срещат в практиката на психологическото консултиране.  Работата със семейните митове е едновременно и проста и сложна.  Стратегията е проста и схематична: ритуали, които се поддържат от мита, се заменят от ритуали, които този мит не поддържа.  Стратегията е сложна поради своята уникалност за всяко семейство.  Необходимо е да се изчисли в какви поведенчески ритуали се проявява митът в даденото семейство.  С помощта на чие взаимодействие и чрез кого той се възпроизвежда. Много важно е да се разбере кога, при кои моменти възникват тези взаимодействия, които се явяват „пусков механизъм”.
Следващата стъпка в терапията е да се изобрети друг ритуал, друга поведенческа последователност, която да замести действащия дисфункционален ритуал, който поддържа мита. Отделен е въпроса как ще се предложи този ритуал на семейството, за да могат членовете му да го съблюдават.
 В някои семейства, в които спасителят е съпругата на алкохолика, ритуалът се заключава в това, че всички откровени душевни разговори се водят само тогава, когато съпругът е пиян. Жената говори за себе си, за своите преживявания, умолява съпруга си да пие по-малко. Обещава му, ако съблюдава това изискване да бъде любезна, любвеобилна, разбираща и пр. Когато обаче той е трезв, тя е различна – конфликтува, получава, спори и пр.   Тя мисли, че когато той е в трезво състояние единствено тогава може да я разбере, да усети болката и страданието й  от неговото пиянство. При подобна ситуация може да се предложи друг ритуал – доброжелателно да игнорира пияния си съпруг, а в периодите на трезвеност да не изяснява отношенията си с него чрез конфликти а обратно – да се сближи с него.  Много често при медикаментозно лечение на алкохолика следва снижаване на динамиката на хипо- и хиперфункционалността, а съпругата постепенно да се откаже да спасява съпруга си. 
Стратегията с работата с мита „Ние сме дружно семейство”  често се свързва с настъпване на промени в границите между субсистемите в семейството.  Този тип семейство се отличава с липса на граници между субситемите – всички са едно цяло и към това се прибавя забраната за изразяване на негативни чувства. За тях се оказва ефективна препоръката на Мара Салвини Палацоли, съпрузите поне няколко пъти седмично да прекарват по цял ден сами, без децата или други членове на семейството.
За семействата с мита „Ние – оцелелите (преживелите)” се оказват ефективни парадоксалните ритуали – връщане на семейството в онази нищета, от която те непрекъснато се опитват да избягат.
Работата със семейните митове е сложна и увлекателна. Ефектът в семейната система настъпва бавно, а ако се работи индивидуално постиженията обикновено са временни. Успех се постига само при работа с цялото семейство.

Литература
1.  Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G. & Pratta G. Paradox and counterparadox. N-Y: Jason Aranson, 1978.
По материали на А.Я. Варга - канд. психол. наук; Председатель Правления Общества Семейных Консультантов и Психотерапевтов (ОСКиП); зав. кафедрой системной семейной психотерапии в Институте практической психологии и психоанализа ; член Международной Ассоциации Семейных Психотерапевтов (IFTA); член Европейской Ассоциации Психотерапевтов (EAP). Москва.
 

Категория: Други
Прочетен: 1869 Коментари: 0 Гласове: 0


 

ДИАГНОСТИКА НА ПАМЕТТА

Фиксация, репродукция и ретенция на паметта.
Методика "Заучаване на десет думи" на Александър Лурия

 

Предложената методика  „Заучаване на 10-те думи” диагностицира в 3 етапа:
• Фиксация (запомняне) ;
• Репродукция (възпроизвеждане) ;
• Ретенция (задържане) ;
При нарушение, на който и да е от компонентите, настъпва срив и в останалите.
Изисквания: Психологът трябва винаги да разполага с 2 броя набори от по 10 думи, които:
• да са популярни и широко ползвани в езика (тук не се изследва познавателни запас на лицето, а механичната му памет);
• да са кратки от по 1-2 срички;
• да не позволяват асоциация;
• думите се подготвят от психолога и записват предварително.
Използва се готова бланка (бланката може да бъде предоставена при интерес, по e-mail).
Работа: На изследваното лице (ИЛ) се прочитат десетте думи с указание да запомни колкото може повече от тях. След прочитането се предлага на ИЛ да ги повтори. Тази процедура се изпълнява петкратно, без ИЛ да бъде предварително уведомявано, че ще следват пет повторения и възпроизвеждания. Екзаминаторът регистрира с цифри поредното място на думите при всяко възпроиз¬веждане в бланката. След около един час, през време на който на ИЛ се предла¬гат други задания, се изисква от него да каже кои думи си спомня. Възпроизведените думи също се записват (виж бланката - графа "след 1 час". С това изследването приключва. Данните могат да бъдат представени графично като крива на запаметяването.

ПЪРВИ ЕТАП
(изследва фиксацията)

- Психологът прочита 10-те думи, а пациентът ги произнася, така 5 пъти. Четенето е бавно, равномерно, ясно, с еднакви паузи и интонация;
- Всеки път, когато пациентът повтаря думите, психологът записва с арабски цифри (1,2,3...10) в квадратите срещу всяка дума поредният и номер на произнасяне.
- Психологът следи за поредността на възпроизведените думи;
- В последната графа „излишни думи” се записват думи, измислени от пациента.
- Една и съща дума не се маркира, ако е повторена.

Инструкция: "Ще Ви кажа една по една 10 думи. След като кажа 10-те думи, от Вас се иска да кажете тези, за които се сетите. Редът, в който аз казвам думите не е задължителен за вас. Вие ги казвайте така, както се сетите.  Тази процедура ще направим няколко пъти. Всеки път аз ще казвам всичките 10 думи, все едни и същи и всеки път след това Вие ще ми казвате всичките от тях, независимо, че предишния път сте ги казал."
Препоръчва се също: “Моля те, припомняй си ги на глас за да мога аз да те чувам, коя си казал и коя не”.

ВТОРИ ЕТАП
(изследва репродукцията)

Важно: Между двата етапа се дава 50 мин. интервал – време, което се запълва с други тестови изследвания.След тази пауза от пациента се иска да повтори думите без помоща на психолога. Резултатите се записват по същия начин, но в следващата графа обозначена с индекса „след 1 час.
Инструкция: “А сега се опитайте да си спомните тези 10 думи, с които започнахме. Тези които аз казвах, а Вие повтаряхте."

Забележка: Първите пет, следващи едно след друго повторения и възпроизвеждания (първи етап) са процесът на фиксация, а повторението след един час — процесът на репродукция. Резултатите от повторението на изследваното лице се записват по същия начин с арабски цифри, в зависимост от реда на репродукция, в квадратчетата на бланката в графа "след 1 час".

ТРЕТИ ЕТАП
(изследва ретенцията)

Провежда се веднага след втория етап. Психологът прочита отново думите, а пациентът ги повтаря.
Инструкция: “А сега още веднъж ще Ви кажа една по една 10-те думи, а Вие ще ми кажете всичките, за които се сетите."

ОЦЕНЯВАНЕ
Изчисление на успеваемостта при първия етап - фиксация (запомняне):
В самите графи се очертават най-добрите резултати от повторенията или се пишат в дясно в полето.
 1. Успеваемост-фиксация – събират се резултатите от всяко повторение от 1-я етап  (пет повторения) и се умножават по 2.
 У-фиксация = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) х 2  = 33 х 2 = 66 %
Teзи 66 % веднага се налагат в класификатора на проф. Константин Мечков и се получава, „умерено нарушение”,  което е между 68% и 51% ;

Изчисление на успеваемостта при втория етап - репродукция (възпроизвеждане):
2. Успеваемост-репродукция (след 1 час) – разделя се резултата от 2-ри етап и най-добрия резултат от 1-ви етап. Частното се умножава по 100.
Ако приемем, че при втория етап са били повторени 7 думи, то:
У-репродукция = (7 : 9) х 100 = 0,7 х 100 = 70%
Teзи 70 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава "леко нарушение".
 
Изчисление на успеваемостта при третия етап - ретенция (задържане):
3. Успеваемост-ретенция – разделя се резултата от 3-ти етап с резултата от 2-ри етап. Частното се умножава по 100. Ако при третия етап резултата е 8 повторени думи, то
У -ретенция = (8 : 7) х 100 = 1,1 х 100 = 110%
Резултатите се записват в бланката в графа "VI" - тази, която е под "след 1 час" (репродукция).
Teзи 110 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава „норма” над  84 %.

II. „Kрива на запомнянето” (виж отново бланката).
Маркират се от графиката постиженията от всеки етап и се свързват в крива.
 МАРКЕРИ ЗА НОРМА:
- норма – възходяща линия
- норма – постоянно възпроизвеждане на първите 2-3 и последните 2-3 думи.
 МАРКЕРИ ЗА НАРУШЕНИЯ:
- нарушение – ако го няма началото от 2-3 думи  и края от 2-3 думи,  имаме „лабилен паметов процес”.
- нарушение – крива тип „зиг-заг”  говори за органно-мозъчен проблем, но няма гаранция (нужни са допълнителни изследвания).
Гаранцията е, ако:
 а/ първата точка (първо повторение) е по-ниска от 5 ;
 б/ кривата стига по-ниско от 9;
 в/ при повторението след 1 час – резултатът е едва 1-2 думи.
 Такава крива се нарича „органичен тип паметова крива”.
- нарушение – крива тип „плато” – получава се когато при две и повече повторения резултатът е един и същ. Говори за наличие на „съдова органика” (хипертония, хипотония, склероза, епилепсия). Кривата се нарича „съдов тип паметова крива”.
- нарушение – повтаряща се крива при седмо, осмо или девето повторение, т.е. повтаря се без изменение. Кривата се нарича крива „мозъчно-травмен тип”.
- нарушение – нови думи (конфабулации), с които запълва паметовите следи. Дори при добър резултат наличието на конфабулации (над 3) говори за „лабилен паметов процес”.
Особености:
– Новите думи (конфабулации), които пациентът си е измислил и посочил при теста е симптом за проблем в механичната памет, затова защото човек несъзнателно  запълва паметовите празнини. Колкото са повече, толкова по-зле!
– Важното е броят на запомнените думи да нараства.
– При проблем в паметта кривата е зигзагообразна.
– Друг неблагоприятен вариант е т. нар. „плато” – без промяна.
– Държи се сметка от къде сме почнали и къде е крайната точка, т.е. има ли развитие (успех).
– Ако са налице застойни или отрицателни стойности, тогава говорим за съдов проблем  (хипертония, хипотония).
– Признак за наличие на проблем е запомнянето на двата края на набора от думи и „загубване” на тези в средата. Например от 5 до 7 позиция.

Стереотипи на възпроизвеждането
- Когато думите се възпроизвеждат в реда на подаването, говорим за прав стереотип – добра фиксационна способност и за личностен стремеж към подреденост.
- Когато възпроизвеждането започва от последните думи — обратен стереотип –  несигурност на изследваното лице — стремеж да се подсигури с последните думи.
- Когато възпроизвеждането е зигзаговидно — зигзаговиден стереотип —  затруднена организация на паметовата способност,
- Може и да няма стереотип —  затруднена организация на паметовата способност.
Ако не искаме да изчисляваме успеваемост, то се ръководим от ориентировъчна норма, която е достигането на 8 запомнени думи при третото повторение.
В норма човек може да запомни 7±2 елемента (число на Мюлер) при еднократно подаване (думи, цифри, фигури). В теорията този критерий се означава като обем на паметта — пределното число елементи, които могат да бъдат запомнени при едно подаване.
При преценка на паметта като способност с методиката "Заучаване на десет думи" изчисляваме успеваемост за фиксация, която бива два вида: средна успеваемост за фиксация — Уфср., и максимална успеваемост за фиксация — Уфмакс.; изчисляваме и успеваемост на репродукция (възпроизвеждане) — Ув.
Средната успеваемост за фиксация (Уфср.) е равна на средната аритметична от първите пет повторения. Тъй като думите са десет, то за всяка възпроизведена дума се полагат 10 %.
Уфср. = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) : 5  х 10% = (33 : 5) х 10% = 66 %
Максималната успеваемост за фиксация (Уфмакс.), е равна на най-големия брой думи, запомнен при тези пет повторения, умножен по десет, т.е. Уфмах. = 9 х 10% = 90%
Успеваемостта за възпроизвеждане изчисляваме по формулата:
Ув = (B : Уфср) х 100,
където В е броят на възпроизведените думи след един час.
Ув = (7 : 6,6) х 100 = 1,06 Х 100 = 106%
 

Скала за оценка на Мечков
степен            проценти         нарушение
I                       над 84             няма (норма)
II                      84-68                     леко
III                     68-51                 умерено
IV                     51-34               значително
V                      34-17                   тежко
VI                    под 17            много тежко

 

Категория: Други
Прочетен: 8372 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 19.07.2012 23:20

Психологическо консултиране в ситуация на заучена безпомощност
 

Всяка година Американската психологическа асоциация присъжда приз на млади психолози за постигнати водещи научни постижения в продължение на първите десет години от своята работа. Мартин Селигман получава тази награда през 1976г. за теорията за заучената безпомощност, а Лин Абрамсън – през 1982г. за по-нататъшното и развитие.
Чувството за безпомощност (като усещане за неувереност) е познато на всеки човек.  Психолозите, занимаваща се с консултиране, навярно добре си спомнят клиентите, които в детайли описват това състояние и търсят в тази връзка специализирана помощ.
В тази публикация ще намерите кратък обзор на теорията на Селигман за относителното формиране на заучената безпомощност и някои препоръки по прилагане на теорията в корекционната работа.

Откриване на заучената безпомощност
Още в самото начало на своята кариера, през 1964г. бъдещ випускник на университета, той успява да направи, обобщи и анализира наблюдения, които стават основа на бъдещата психологическа теория, представящи обяснение за неувереността и безпомощността на личността. Тези негови наблюдения били толкова фундаментални, че в края на краищата довели до възникването на стройна теория, детайлно обоснована и проверена в многобройни експерименти.
Благодарение на щастливо стечение на обстоятелства, Селигман се оказва в известната психологическа лаборатория на Пенсилванския университет.  Ръководителят на лабораторията – Ричард Соломон по това време провежда серия експерименти с кучета, по схемата на класическия условен рефлекс на И.П.Павлов. Идеята на експеримента се състояла в доказване възможността за формиране на условен рефлекс за страх у кучето, под влияние на  силен звук.
За целта, след всеки пуск на стимула „звук”, експериментаторите прилагали слаб по напрежение, но чувствителен по сила електрически ток.  Предполагало се, че след известно време кучетата ще реагират на звука по същия начин, както реагирали на електрошока – ще напуснат, бягайки клетката си. Кучетата обаче не направили това. Те не предприемали дори елементарни действия, на които е способно всяко едно куче!  Вместо да изскочат от клетката, кучетата лягали на пода и  скимтели, не извършвали никакви опити да избегнат неприятностите!
Селигман предположил, че причината може да се състои в това, че хода на самия експеримент кучетата не са получавали физическа възможност да избегнат електрошока и в резултат – привиквали към неговата неизбежност.  Така кучетата се научавали на нещо друго – безпомощност.
Селигман решава да използва павловската схема, за експериментално изучаване природата на безпомощността, да изследва причините за нейното възникване и по този начин да намери път за нейното преодоляване.  Заедно с младият аспирант Стивън Майер, той разработва схема на експеримента, наречена триада, включваща участие на три групи животни.
Ето как самият Селигман описва схемата на този експеримент:
„…Първата група получава възможност да избегне болезненото въздействие. Посредством натиск с носа върху пусков панел, тази група можела да изключи захранващата електрическа система, предизвикваща шок.  По този начин, тя била в състояние да контролира ситуацията и нейните реакции били от значение.  Шоковото устройство при втората група било „обвързано” със системата на първата група. Тези кучета получавали също шок, както кучетата от първата група, но техните реакции не влияели върху резултата.  Болезненото въздействие върху кучетата от втората група се прекратявали само тогава, когато кучетата от първата група натискали контролния панел. Третата група въобще не била подложена на шок.” [Селигман, 1977]
По този начин, двете групи кучета били подложени на действието на електрошок в равна интензивност, в еднаква степен и абсолютно едно и също време.  Единственото различие се състояло в това, че едните можели лесно да прекратят неприятното въздействие, а другите имали възможност да се убедят в безрезултатността на  своите опити да повлияят върху неприятностите. Спрямо третата група кучета не се прилагало никакво въздействие – тя била определена за контролна група. След подобен сеанс „тренировка”, всичките три групи били поставени в помещение с прегради, разделящи ги, но лесни за преодоляване, така че да могат да избягват ефекта на електрошока.  Оказало се, че кучетата от първата група, които са имали възможност да контролират електрошока, са се възползвали сега от възможността да преодолеят преградите. Същото се наблюдавало и при контролната група. Кучетата от втората група обаче (тези, които не получили възможност за контрол на електрошока) жално скимтели, мятали се в клетките, а след това лягали на земята и привиквали да понасят токовите удари, които между впрочем били по-силни и по-силни.
От наблюдаваното Селигман прави извод, че безпомощността се предизвиква не сама по себе си от неприятни събития, а от опита за неконтролируемостта на тези събития. Живото същество става безпомощно, ако то привикне към това, че от неговите активни действия нищо не зависи, че неприятностите произхождат сами от себе си и върху тях не може да се въздейства.  Първите експерименти на Селигман получават широка известност в солидни психологически печатни издания.

Развитие на теорията: с хората се случва същото …
Не е тайна, че вероятността за непосре3дствено прилагане резултатите, получени при животните, за обяснение особеностите на човека, поражда съмнения. Разбира се тези съмнения са възникнали и при Селигман и колегите му.
Доналд Хирото, млад американски психолог, през 1971г. се опитва да провери дали работи механизма, открит от Селигман при хората [Hiroto, 1974]. Хирото обмисля следващата схема на експеримента.   Първоначално той предлага на три групи изследвани лица комбинация от бутони, при натискането на които стартира дразнещ звук.  Първата група е получила възможност, да прекратява звука при набиране на определена комбинация.  При втората група бутоните били просто изключени, т.е. те не получили възможност да преустановят дразнителя при никакви комбинации.  Третата група не участвала въобще в първата част на експеримента.
След това изследваните лица били насочени към друга зала, в която се намирала специално оборудвана кутия. Изследваните лица трябвало да вкарат ръката си в тази кутия, наподобяваща чекмедже и когато докоснат долната час (дъното) на кутията, активизирали дразнещия звук. Ако изследваното лице докосне противоположната страна – звукът се прекратявал.
Експериментът на Хирото доказал две важни неща. Било е установено, че хората, имащи възможност да избегнат неприятният звук, са го изключвали и при втория етап на експеримента.  Те много по-упорито и с много повече усилия търсели възможност да прекратят неприятните усещания.  По същия начин постъпили и изследваните лица от третата група – тези, които не са взели участие при първия етап.  При втората група лица, тези които при първия етап вече са преживели безпомощно състояние, пренесли модела си на безпомощно поведение в новата ситуация.  Те дори не правели опит да изключат звука – просто седели и чакали да свърши опита.
Експериментът извежда две заключения:
а/ при хората съществува вече установен механизъм за възникване на безпомощност;
б/ състоянието на безпомощност с лекота се пренася (проявява) в различни ситуации.

Влиянието на безпомощността върху продължителността на човешкия живот
В тази насока интересни резултати постигат Е.Лангер и Д.Роден.  Тя работили с хора на преклонна възраст в частна болница и имали възможност да повлияват върху живота на възрастните.  Учените дават две почти еднакви инструкции на живеещите на два различни етажа. Различието се заключвало само по степента, в която възрастните хора можели с нещо да променят обкръжаващата ги действителност.
Ето каква била инструкцията, която позволявала право на избор: „На нас ни се иска да разберем повече неща за това, какво бихте могли да направите сами в нашата клиника. За закуска Вие можете да изберете или омлет, или бъркани яйца, но избора си следва да направите предишния ден  вечерта. В сряда или четвъртък можете да посетите  прожекции на филм, но за това следва да се запишете предварително. В градината Вие можете да изберете цветя за своята стая; можете да изберете каквото искате и да го отнесете в стаята си, но Вие ще сте длъжен (а) когато го поливате, да бъдете сам (а)”.
А ето и инструкцията, която лишавала изследваните лица от тази възможност за влияние, при реализиране идеята за обгрижване на старите хора: „На нас ни се иска да разберем повече за това, какво бихме могли да направим допълнително за Вас тук в нашата клиника. На закуска предлагаме омлет или бъркани яйца. В понеделник, сряда и петък ще предложим омлет, а бъркани яйца – в останалите дни. Прожекции на филм ще представим в сряда и четвъртък: в сряда – за тези, които са в левия коридор, а в четвъртък – за тези от десния.  В градината отглеждаме цветя за вашите стаи. Сестрите ще се грижат за тях и ще ви поднасят за всеки един от вас красиви цветя.”
Посредством тези малки различия в инструкциите, една част от старите хора можели сами да се разпореждат със своя живот, а другите получавали същите блага, но без възможност да влияят върху тях.
След 18 месеца учените посетили отново дома и установили, прилагайки специална оценъчна скала, че хората от групата с право на избор са много по-активни и щастливи.
Те освен това наблюдавали, че от тази група са починали по-малък брой хора, отколкото другата.  Този поразителен факт свидетелствал за това, че възможността за избор и контрол върху ситуациите е фактор, които влияе положително върху продължителността на живота, а безпомощността – обратно.

Какво е това „Заучена безпомощност”?
И така, Мартин Селигман определя безпомощността като състояние, възникващо в ситуации, които не можем да променим.
Ако това състояние и свързаните с него особености – мотивация и атрибуции, се пренасят и в други ситуации, то това значи, че е налице „заучена безпомощност”.  Твърде големия брой от малки и дори незначими ситуации в обкръжаващия ни свят, са достатъчни за да бъде усвоена заучената безпомощност и тя да започне да живее собствен живот, като започне сама да управлява поведението ни.
Пример: На две групи изследвани лица било предложено да решат прости логически задачи, при които трябвало да наблюдават серия от картинки, намирайки в тях „излишния” елемент, следвайки определен принцип. В едната група получавала оценки „вярно” или „невярно” при правилен отговор (асинхронно), а в  другата група (синхронно) получавали за правилен отговор оценка „вярно”, а за неправилен – „невярно”. В резултат в „синхронната” група количеството на правилните отговори бързо нараствало, а при „асинхронните” не се наблюдавала тази тенденция (не се увеличавал прогресивно броя на правилните отговори), като много от изследваните лица твърде бързо се отказвали от участие в експеримента. Ако екзаминаторите настоявали да продължат участието си, то впоследствие тези лица рязко започвали да увеличават броя на грешните отговори в сравнение преди декларацията си за нежелание да участват. Освен това тази категория започвала да търси все по-сложни решения дори тогава, когато отговорите били очевидни.
Натрупването на опит от последиците в неспособност за контрол при животните и при хората, закономерно довежда до песимизъм и депресия, до снижаване стремежа за предотвратяване на трудни ситуации или за активното им овладяване.  Отговорни за възникването на това, не са само неприятните или болезнени преживявания, а по-скоро натрупаният опит в тяхната неконтролируемост.  Именно това обяснява факта, че за относително позитивни последици, Селигман получава близки резултати.  Интензивното поощрение, възникващо независимо от действията на изследваните лица, по същия начин, както и наказанието, води до загуба на инициатива и способности за конкурентна борба.
И така, безпомощността у хората възниква в резултат на неконтролируемостта и непредсказуемостта на събитията от външния свят.  Още в ранното си детство и младенческа възраст, човек се учи да контролира събитията около него.  Три обстоятелства могат да попречат на този процес:
а/ пълно отсъствие на последици (депривация);
б/ еднообразни последици;
в/ отсъствие на видима връзка между действията и последиците.

Отсъствие на последици
Ще разгледаме няколко примера.
Всички знаем какъв е живота на изоставените в детски домове деца – почти еднообразни дрехи, еднообразна храна, скучна библиотека, заети със своите дейности възпитатели и учители.  Еднообразната среда се допълва от депривация в елементарното човешко общуване.  В ограничения, затворен и изолиран свят постъпват твърде малко и незначими стимули, както и недостатъчно информация, за да може подрастващият млад човек, да се научи да свързва лошите и добрите постъпки с лошите и добрите последици. Децата не са в състояние да извличат поуки от собствения си опит. Разбира се различни постъпки, така или иначе има всякакви, но не винаги те са съпроводени с различия в последиците, особено по отношение на тяхната стойност като качество. По тази причина за младите хора, когато навършат определената възраст и трябва да напуснат домовете, е трудно да се каже, че те са социално адаптирани, приспособени към външния свят, оптимистични хора.
По аналогия с този „екстремален” пример, с лекота може да се открие и друга зона на потенциална безпомощност, например всеки днешен по-малък населен пункт, в който липсва поминък, хората страдат от безработица, училището се стреми да оцелее, младите хора са с ниски претенции и ограничени социални перспективи.  Общото и за двата случая е бедната на последици и общуване среда, в която детето просто не е в състояние да съпостави различните свои поведения с различните реакции на обкръжението си. Такова разнообразие просто няма.
Пример: Жена в зряла възраст търси психологическа помощ. Нейният вече пораснал син (26г.) не желае да се занимава с каквото и да било.  Семейството е финансово и материално задоволено, всеки от съпрузите има свой бизнес. На сина нищо не се отказва.  За да помогне на детето си, да „стъпи на крака”, бащата регистрира на него собствена фирма, която вече има печеливши резултати. Необходимо е само да се работи. Но синът не иска да знае за това! Той или престоявал през целия ден в къщи или излизал с колата си заедно с приятели.  Като цяло той нямал интерес и не искал да има никакви сериозни занимания. По време на консултацията психологът предложил на семейството да променят някои неща в отношенията със сина – да променят последиците, които настъпват от неговите действия. Например, да отнемат автомобила на сина и да го предоставят на някой служител, който води активно делата на фирмата на сина и да му върнал автомобила, ако той се заеме с активна работа. Да бъде заплащано на сина в съответствие с часовете, които той прекарва в активна работа във фирмата.  Ако управлението на фирмата не постигне нужните резултати, да я продадат. Началото на тези последици да стартират  със спиране на финансовите постъпления към сина. Експериментът продължил два месеца. Синът коригирал поведението си, започнал да се занимава с дейността на фирмата и след една особено успешна сделка успял да закупи собствен автомобил, за да не зависи от родителите си.  

Еднообразни последици
За да се избегнат песимизма и безпомощността, задължително трябва да има последици.  И те следва да бъдат разнообразни. Всеки психолог, работещият в полицията или възпитателя в детски дом, може да сподели ужасни случаи, главни действащи лица на които са деца от т. нар. „благополучни” семейства. Оказва се, че тези „благополучни” деца извършват неочаквани асоциални постъпки почти толкова често, колкото децата от детските домове и интернати. Съвършено неочаквани и немотивирани бягства от семейството, агресивни действия, кражби, вандализъм. Действията, които на пръв поглед нямат разумно обяснение, лесно намират  място в рамките на теорията за заучената безпомощност. Както е известно, един от стиловете на семейно възпитание е т. нар. стил „хиперопека”. Този стил е типичен за богатите семейства и често е свързан с еднотипни позитивни последици. Този стил е толкова опасен, колкото и другия стил „хиперконтрол”, следващ санкция след всяко нарушение.  Опасността се заключва в еднотипността на последиците.  Когато родителят („хиперконтролиращият”) не съумява да диференцира прецизно извършеното действие от детето и всеки път го санкционира с едно и също наказание, без да държи сметка за тежестта на деянието или когато родителят („хиперопекуна”) награждава (стимулира) детето си всеки път еднотипно и достатъчно богато, без да държи сметка за постижението.
Дете, което в отговор на различни (добри и лоши) поведения, получава съвършено еднакви (без значение дали са приятни или неприятни) последици, губи ориентация за управление на собствената си активност точно така, както и детето, което не получава абсолютно никаква обратна връзка, т.е. никакви последици.
Пример: Родители на дете момиченце в първи клас се търсят психологическа консултация. Съобщават, че детето започнало да посещава училище с голямо удоволствие и желание, всичко и харесвало, приятно и било.  В определен момент обаче родителите забелязват, че интереса на дъщеря им стремително намалява, детето не желае да се занимава с уроци и проявява съпротива при отиване на училище. Детето коренно се променило. Родителите разбират, че в класа се е появил нов учител, който има по-високи критерии, поставя по-ниски оценки и изисква да се работи върху допуснатите грешки.  Първоначално момиченцето изпълнявало задачите си, тъй като само установявало своите грешки и знаело как да ги поправи.  Новият учител обаче, независимо от това, че детето проявявало старание, сътрудничело и участвало активно в работата, дори само откривало грешките си, продължавал да поставя по-ниски оценки. От негова гледна точка това било правилно – грешката си е грешка.  Детето много се разстройвало от този факт.  В един момент тя загубила смисъла сама да открива и сама да поправя грешките си. Стигнала до извода, че е по-добре да не се занимава с това – така или иначе оценката ще бъде ниска, точно такава, каквато е и на тези ученици, които не проявявали това старание. Така само за 2-3 дни мотивацията на момиченцето за учене изчезнала съвсем.  За щастие родителите следвали съвета на психолога и успели да убедят учителя да стимулира дъщеря им, като чрез отношение и количествена оценка и покаже, че за нея последиците (оценката) могат да бъдат други, а не както на останалите.  Детето започнало да възстановява интереса си към учебната дейност, но това ставало много бавно.
Това е още една форма на безпомощност, възникваща в резултат на еднообразни последици.  Дете или възрастен, извършили съвършено различни – добри или лоши, правилни или неправилни действия, на които им е все едно, дали родителите му ще го защитят от неприятностите, се оказват в еднаква степен безпомощни, както и тези, които се натъкват на тотална критика, наказания, санкции за това, че е направил или не е направил определено действие, от което са настъпили неблагоприятни последици.  Ако приближим тези резултати към реалния живот, то безпомощността възниква тогава, когато човек (детето), опитващ се да реши определен поведенчески проблем, не намира система (правила) в реакцията на обкръжаващите го по отношение на неговите действия и никой от това обкръжение не му помага да открие такава система от правила.

Асинхронност
Третата причина за безпомощност възниква тогава, когато между действието и последиците е изминало толкова много време (времева асинхронност), че е невъзможно да се свържат реакциите на обкръжението със собствените действия. Ако детето има постижение в училище и е получило висока оценка, то е безсмислено родителите реагират на това действие след 1-2 седмици, когато е рождения му ден. Ако служителят е закъснял за работа в понеделник, а в сряда не е изпълнил трудова задача, то е пагубно в края на месеца той да бъде санкциониран. Със сигурност този служите ще протестира пред ръководителя си, защото не би направил връзка между действията и последиците. Ако на ангажирания в т. нар. „трудова заетост по програми” бъде дадено определеното възнаграждение в края на месеца, тъй като просто парите са дадени целево, а той не е изпълнил задачите си, то следващият път този „безработен” отново не би изпълнил задачите си.  В такива случаи на времеви отрязъци заплатата (стимула) престава да се асоциира с резултатите от труда, а при ученика – критиката, с допуснатите грешки по време на домашните задачи.

Профилактика на безпомощността
Заучената безпомощност твърде лесно предупреждава, как именно да и се противодейства: родителите например трябва да осигурят и да покажат на детето възможностите за контрол над външната среда; те следва да му предоставят синхронна и разнообразна обратна връзка – различна по количество и качество, в зависимост от различните постъпки.  Същото се изисква и от ръководителите, ако те искат да имат инициативни и компетентни (а не безпомощни) сътрудници.
Ето една матрица от основните принципи на поведение, които помагат за избягване на безпомощността и представляват своеобразни препоръки за профилактика.  Тези принципи многократно са прилагани при тренинги с родители и са абсолютно безопасни.  Те не могат да навредят на детето, но биха могли лесно да променят автоматизираното поведение на родителите, а впоследствие и да облекчат взаимодействието им с другите хора.
Правила за профилактика на заучената безпомощност
(1) Винаги трябва да има последствия
Ако животът се превърне в еднообразен и скучен, то на кого е необходим такъв? Информирайте се и запознайте след това партньора си с разнообразието на реалността, покажете му, че именно той (тя) може да живее и по друг начин. Обикновено хората  живеят в опаковки (кутии, чекмеджета), следвайки едни и същи модели на поведение (реакции) спрямо обкръжаващия ги свят. Още по-интересен е факта, че количеството на тези модели за реагиране (справяне) с твърде ограничени. При това, колкото човек е по-ригиден, по-стереотипен, по-тесногръд, по-тревожен и несигурен, толкова по-малък е броя на моделите му за реакция, а от там и толкова по-голяма е вероятността той да даде неадекватен отговор на разнообразните външни стимули.  По тази причина е добре да се съсредоточите не толкова върху постъпката (което човек и без това прави), а върху последиците. Не толкова обкръжаващата среда, а самите вие създавайте последици.  Много често средата (обществото) е създала общоприети модели на последици и човек без да се замисля ги следва сляпо, без да ги променя, без да им влияе или просто недопуска.  Този дефицит следва да бъде компенсиран, да бъде направен адекватен и разнообразен. Колкото по-прецизни и приспособени са последиците към постъпката, толкова повече човек разбира, че може да влияе върху сигналите, постъпващи от външния свят.  С нарастването на убеждението у детето (схващане, базисно убеждение), че би могло и е в правото си да управлява последиците, толкова повече расте неговата инициативност, разширява се свободата на мисленето му, става по-себеуверен, себеутвърждаващ се (асертивен) и е в състояние да преодолее ситуации на безпомощност.
(2) Последиците трябва да бъдат разнообразни
В отговор на различното поведение на вашето дете, вашите сътрудници или съпруг (съпруга), вие бихте могли да се държите (реагирате) по различен начин. Вие се ядосвате, ако той (тя) е направил нещо неправилно, радвате се, ако постъпките на партньора ви са приятни  - и вие проявявате своята радост или раздразнение с цялото разнообразие на емоционалната палитра, стремейки се да укажете точно с какви именно чувства се свързва поведението (постъпката) на детето, съпруга или сътрудника. Именно това е обратната връзка, която очаква и приема другия. Към емоцията си вие следва да добавите вербални и невербални сигнали, с които да завършите картината на последиците.  Не ограничавайте своите емоционални реакции и говорете за своите чувства. Разширете „списъка от наказания” и „списъка от поощрения” и се старайте да постигнете баланс между добрите и лошите последици с баланса между правилните и неправилните действия.
(3) Последиците трябва да бъдат разнообразни
Не отлагайте реакцията си, действайте в момента и то разнообразно. Това е особено важно в случай на екстремално поведение, необичайно лошо или изключително приятно.  Не забравяйте, че хората изпитват потребност да бъдат похвалени (погалвани) – не отлагайте удовлетворяването на тази нужда за бъдеще. Същото правило се отнася и при реакции на неправилни постъпки. Много по-често в тази област хората се въздържат от реакция.  Много по-чести са случаите, при които човек подложен на унижение, отбягва да покаже реакцията си в момента. Този стил на справяне, например чрез бягство (отлагане, премълчаване) първо, донася още по-отрицателни преживявания за вас и второ, другият получава неадекватна последица (сигнал за обратна връзка).
(4) Случайните реакции са по-добри от постоянните (рутинните)
Ясно е, че е твърде неуместно и неловко, да се правят опити за постоянно съпровождане на своите реакции с  всяко обикновено поведение на партньора. Това не е и нужно.  Множество специално организирани изследвания показват, че  несистематичните и случайни последици действат по-добре, отколкото постоянните и добре познати.  Най-добре е партньора да бъде оставен сам да забележи последиците, без ваша помощ.  Оказвайте му подкрепа само епизодично.
На тези принципи се основава и консултирането в ситуация на заучена безпомощност.  Стадият на диагностицирането е насочен към проверка на съществуващите причини, довели до формирането на заучена безпомощност, а стадия на психологическото въздействие – към нейното отстраняване.
Литература
Haracz, J. (1988). Learned helplessness: An experimental model of DST in rats. Biological Psychiatry,23, 388-396.
Hiroto, D. (1974). Locus of control and learned helplessness. Journal of Experimental Psychology, 102, 187-193.
Overmier J.B., Seligman M.E.P.(1967) Effects of inescapable shock upon subsequent escape and avoidance responding.
Journal of Comparative and Physiological Psychology, 63 Peterson, Christopher (1993) Learned helplessness : a theory for the age of personal control. New York : Oxford University Press, 1993. xi, 359 p.
Seligman, M.E.P. (1991)Learned Optimism. NY Knopf.
Seligman, M.E.P. (1993) What You Can Change & What You Can't. NY Knopf.
Seligman, M.E.P., Reivich, K., Jaycox, L. & Gillham, J. (1995) The Optimistic Child. N.Y. Houghton Mifflin.
Seligman, Martin E. P. (1972), comp. Biological boundaries of learning. New York, Appleton-Century-Crofts xi, 480 p.
 Seligman, Martin E. P. (1992) Helplessness : on depression, development, and death. New York : W. H. Freeman,. xxxv, 250 p.
Zullow, H., Oettingen, G., Peterson, C. and Seligman, M.E.P. (1988) Explanatory style and the historical record: Caving LBJ, Presidential candidates, and East versus West Berlin. American Psychologist, 43, 673-682.
Зелигман М. (1997) Как научиться оптимизму, М.: а.о."Вече", с.261-262.
Ромек В.Г. Теория выученной беспомощности Мартина Селигмана // Журнал практического психолога, №3-4, 2000, с.218-235
Хекхаузен Х. (1986) Мотивация и деятельность: в 2-х т., т. 2, М.: Педагогика, с. 112-136
Статья опубликована в книге: Психологическое консультирование: Проблемы, методы, техники . Ростов-на-Дону: ЮРГИ, 2000, ISBN 5-900548-30-9, с.278-187 © Ромек В.Г., 2000
 

Категория: Други
Прочетен: 3382 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 21.07.2012 22:51

Тест за явна тревожност при деца 8-12 год.
(The Children’s Form of Manifest Anxiety Scale – CMAS)  
(Анна.М. Прихожан)



 

Цел – Скалата за явна тревожност за деца е предназначена за диагностика на тревожността, като относително устойчиво състояние при деца на възраст 8-12 години.
Описание – Скалата е разработена от американските психолози A.Castaneda, В.R.McCandless, D.S.Palermo през 1956г. на база скалата за явна тревожност (Manifest Anxiety Scale) на Дж. Тейлър ( J.A.Taylor, 1953), предназначена за възрастни. За детския вариант на скалата са подбрани 42 пункта, оценени като най-значими и показателни от гледна точка на проявите на хронични тревожни реакции при децата.  Спецификата на детския вариант с състои в това, че за наличието на симптоми свидетелстват само утвърдителните варианти на отговори. Освен това, детският вариант е допълнен от контролна скала с 11 пункта, за установяване тенденция за проява на социална желателност в отговорите. Показатели за наличието на подобна тенденция са както положителни, така и отрицателни отговори. Така конструирана методиката съдържа общо 53 въпроса.  Скалата се ползва с достатъчно висока клинична валидност и продуктивност за решаване на широк кръг професионални задачи.  Скалата е преминала стандартна психометрична проверка, в която са участвали 1600 ученика на възраст 7-12 години.
Инструкция„На следващите страници ти предлагаме списък от твърдения.  На всяко едно от тях можеш да се отговориш в два варианта: вярно и невярно. Твърденията описват събития, случаи, преживявания.  Внимателно прочети всяко едно твърдение и определи дали можете да го отнесеш към себе си, правилно ли описва то вашето поведение или качества. Ако отговора е „да”, то подчертай „вярно”, ако, не – „невярно”. Не обмисляй дълго отговорите си. Ако не можеш да решиш дали е вярно или невярно, избери това, което при теб се случва по-често. Не давай на едно твърдение два отговора. Не пропускай нито едно твърдение. Отговаряй на всички поред. Нека да направим един тренинг.”
Твърдения
1.Ти си момче
/вярно; невярно/
2.На теб ти харесва да играеш на улицата, а не в къщи
/вярно; невярно/
3.Твоят любим предмет е математика.
/вярно; невярно/
Забележка: Методиката може да бъде приложена както индивидуално, така и в група, при спазване на стандартните правила за групови изследвания.  За деца от 7-8 години за предпочитане е индивидуалното тестиране.  Ако детето изпитва трудности при четенето, то може да се приложи устен способ – психологът прочита всяко едно твърдение и фиксира отговора.
Примерното време за изпълнение на теста е 15-25 мин.
Въпросник
1.Трудно ти е да мислиш, когато си сам.
вярно/невярно
2.Неприятно ти е когато някой те наблюдава, когато ти вършиш нещо.
вярно/невярно
3.На теб много ти харесва във всичко да бъдеш над всички.
вярно/невярно
 4.Лесно се изчервяваш.
вярно/невярно
 5.Харесваш всички хора, които познаваш.
вярно/невярно
 6.Често забелязваш, че сърцето ти започва да бие по-бързо.
вярно/невярно
 7.Твърде много се стесняваш пред другите или при мисълта да бъдеш пред другите.
вярно/невярно
 8.Случва ти се, при дадени обстоятелства, да ти се иска да се намираш колкото се може по-далече
вярно/невярно
 9.Струва ти се, че при другите всичко се получава по-добре, отколкото при теб.
вярно/невярно
10.В игрите най-много обичаш да печелиш, отколкото да губиш.
вярно/невярно
 11.Дълбоко в душата си ти се страхуваш от много неща.
вярно/невярно
 12.Често чувстваш, че другите не са доволни от теб.
вярно/невярно
 13.Страхуваш се да останеш сам у дома.
вярно/невярно
 14.Трудно взимаш решение за нещо.
вярно/невярно
 15.Нервничиш когато не успяваш да постигнеш нещо, което искаш.
вярно/невярно
 16.Често нещо те измъчва, но ти е трудно да разбереш какво.
вярно/невярно
 17.Винаги и с всички се държиш възпитано и уважително.
вярно/невярно
 18.Безпокои те това, което ще кажат родителите ти.
вярно/невярно
 19.Лесно се ядосваш.
вярно/невярно
 20.Често изпитваш трудност при дишане.
вярно/невярно
21.Ти винаги се държиш добре.
вярно/невярно
22.Често се потят дланите ти.
вярно/невярно
23.Ходиш до тоалетната по-често, отколкото другите деца.
вярно/невярно
24.Приятелите ти имат повече късмет от теб.
вярно/невярно
25.За теб е важно какво мислят другите за теб.
вярно/невярно
26.Често ти е трудно да преглъщаш.
вярно/невярно
27.Често се вълнуваш за неща, за които по-късно се оказва, че не е трябвало да го правиш.
вярно/невярно
28.Лесно се обиждаш.
вярно/невярно
29.Често се измъчваш за това, дали правиш нещо така, както би трябвало.
вярно/невярно
30.Никога не се хвалиш.
вярно/невярно
31.Изпитваш страх за това, че нещо може да ти се случи.
вярно/невярно
32.Трудно ти е да заспиваш вечер.
вярно/невярно
33.Дълбоко преживяваш всяка една оценка, дадена от другите.
вярно/невярно
34.Никога не закъсняваш.
вярно/невярно
35.Често се чувстваш неуверен в себе си.
вярно/невярно
36.Винаги казваш само истината.
вярно/невярно
37.Имаш усещането, че никой не те разбира.
вярно/невярно
38.Страхуваш се да не ти кажат: „Ти не се справяш добре!”
вярно/невярно
39.Страхуваш се от тъмнината.
вярно/невярно
40.Трудно ти е да се съсредоточиш над уроците.
вярно/невярно
41.Понякога се ядосваш.
вярно/невярно
42.Често изпитваш болка в корема.
вярно/невярно
43.Обхваща те страх, преди да заспиш в тъмна стая.
вярно/невярно
44.Често правиш това, което не би трябвало.
вярно/невярно
45.Често те боли глава.
вярно/невярно
46.Безпокои те мисълта, че нещо неприятно може да се случи с твоите родители.
вярно/невярно
47.Понякога не изпълняваш обещанията си.
вярно/невярно
48.Често се уморяваш.
вярно/невярно
49.Често нагрубяваш родителите си и други възрастни.
вярно/невярно
50.Нерядко имаш страшни сънища.
вярно/невярно
51.Струва ти се, че другите деца ти се присмиват.
вярно/невярно
52.Случва ти се да излъжеш.
вярно/невярно
53.Страхуваш се, че с теб ще се случи нещо лошо.
вярно/невярно
 Обработка и интерпретация на резултатите
 Ключ към теста
 
Ключ към скала за „социална желателност”
• Отговори „вярно: 5, 17, 21, 30, 34, 36.
• Отговори „невярно”: 10, 41, 47, 49, 52.
Критичното ниво по тази субскала е 9 (девет). Такъв и по-висок резултат свидетелства за недостоверност на отговорите.
Ключ към скала за „тревожност”
Отговори „вярно: 1, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 11, 12,13, 14, 15, 16, 18, 19, 20, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 31, 32, 33, 35, 37, 38, 39, 40, 42, 43, 44, 45, 46, 48, 50, 51, 53.
Получената сума от баловете представя първичната оценка или суровия бал.
 

Обработка и интерпретация


Предварителен етап
1.Преглежда се цялата бланка с отговори и се маркират тези, на които отговорите са еднакви (само „вярно” или само „невярно”). Както вече беше отбелязано,  в CMAS диагностиката всички симптоми за тревожност имат само положителни отговори („вярно”), което при обработката създава затруднения, свързани с възможно смесване на показателя тревожност и склонността към стереотипно мислене, което много често се среща във в ранната училищна възраст.  За проверка следва да се използва контролната скала „социална желателност”, предполагаща два отговора. В случай, че всички отговори са „вярно” или всички отговори са „невярно”, то получения резултат следва да се разглежда като съмнителен.  Необходимо е внимателно да се извърши проверка на изследваното лице с други методи. 
2.Търсене на грешки при попълване на бланката: двойни отговори (т.е. подчертаване едновременно на „вярно” и „невярно”); пропуснати отговори; поправяния; коментари и пр.  В тези случаи, при които изследваното лице е дало погрешни  не повече от три отговора по субскала „тревожност” (независимо от характера на грешките), данните могат да се обработват на общо основание.  Ако грешките са повече, то не е целесъобразно да се преминава към обработка на данните.  Следва да се обръща особено внимание на деца, които пропускат  или дават двоен отговор на пет или повече пунктове по CMAS (скала „тревожност”). В повечето случаи този признак означава, че е налице затруднения в избора, затруднения при вземане на решение, опит да се избегне отговора, т.е. явява се показател за скрита тревожност.

Основен етап
Изчисляват се данните по контролната скала – субскала „социална желателност”.
Изчислява се бала по субскала „тревожност”.
Първичната оценка се привежда с скална.  В качеството на скална оценка се използва стандартна десетка (стен).  За тази цел данните на изследваното лице се съпоставят с нормативни показатели (норми) на групата деца за съответния пол и възраст.
Тревожност. Таблица за привеждане на суровия бал в стенове.
Забележка: Таблицата може да се получи след заявка на e-mail.
Забележка:
• д – норми за девойки ;
• м – норми за момчета;
4. На база получените скални оценки се прави извод за нивото на тревожност на изследваното лице.
Характеристики на нивата на тревожност
• 1-2 стена – не е свойствено състоянието на тревожност. Подобно „извънредно спокойствие” може да има защитен характер. 
• 3-6 стена – нормално ниво на тревожност. Необходимо е за адаптация и продуктивна дейност.
• 7-8 стена – леко повишена тревожност.  Често е свързана и засяга само определен кръг ситуации или определена жизнена сфера.
• 9 стена – явно повишена тревожност. Обикновено има мащабен (генерализиран) характер.
• 10 стена – Много висока тревожност. Рискова група.

Източник: Шкала явной тревожности CMAS (адаптация А.М.Прихожан) / Диагностика эмоционально-нравственного развития. Ред. и сост. И.Б.Дерманова. – СПб., 2002. С.60-64. http://www.gurutestov.ru/test/79/

 

Категория: Други
Прочетен: 7375 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1041658
Постинги: 1048
Коментари: 115
Гласове: 1030
Архив
Календар
«  Юли, 2012  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031