Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1211984 Постинги: 1460 Коментари: 116
Постинги в блога от 10.09.2012 г.

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 5

Пример от практиката
По-горе беше описан случая Джон, обърнал се за помощ с оплакване от депресия и суицидни мисли.  При обсъждането на случая бяха засегнати две теми: семейната лоялност и чувството за дълг към семейството.  Освен това, беше показано, по какъв начин семейния проективен процес преминава през поредица поколения.  Динамиката в семейството на Джон беше представена от позиция на трансгенерационната психотерапия.  В този раздел ще бъде обърнато внимание на успешното лечение на клиента с прилагане на психотерапевтични техники.
Когато за първи път Джон се обръща към психотерапевта, неговата способност да разсъждава е била напълно заглушена от емоциите.  Той изпитва трудност в опитите си да установи връзка между своите чувства и събитията в реалния живот.  Всяко телефонно позвъняване на който и да е роднина, предизвиквало у Джон вопли на ридание и той трябвало да прекъсва разговора.  Първата стъпка в психотерапията били към предложените от Джон обектни отношения, в рамките на които той постепенно можел да възстанови своята способност да функционира. Джон бил просто препълнен от емоции, ето защо психотерапевтът, чрез психологическо просвещение му обяснил източниците на някои чувства и го уверил, че с времето, и в процеса на обсъждане, Джон ще получи възможност да преработи своите проблеми и неуредици.  Този структурират преамбюл към терапевтичната намеса върнал спокойствието на Джон и той можел да моделира своето поведение, придържайки се към твърденията на психотерапевта, че ще получи възможност за рационален подход към решаването на своите проблеми.
Втората стъпка била в посока прецизна и разгърната оценка на състоянието.  Въпреки, че в дадения случай психотерапевтът работел само с един от членовете на семейството, трансгенерационният подход изисквал проследяване на семейната история.  Историята на фамилията на Джон била изучавана в голямо многообразие и на нея били посветени много сесии. След натрупване на информация, психотерапевтът започнал да формулира предположение (хипотеза) за това, какво влияние върху клиента са оказали конфликтите в живота на предшестващите поколения, а също така и как миналите проблеми са въздействали върху текущите взаимоотношения на Джон. Запознавайки се с динамиката на семейството в поредица поколения, психотерапевтът започнал да просвещава клиента си, обяснявайки и интерпретирайки важни моменти.  В началото на психотерапията Джон се гневял на психотерапевта, който по думите му, очаквал толкова много в такива кратки срокове.  Психотерапевтът позволил на Джон да изразява своите чувства, а след това показал, че негодуванието на Джон е било и е насочено против баща му.  Възползвайки се от анализа на преноса, психотерапевтът помогнал на Джон да направи нови стъпки в изследване на своите междуличностни отношения.
Постепенно, придобивайки нови възгледи за собствения си живот и живота на своето семейство, Джон забелязал, че симптомът (депресията) се появявала само при посещенията му в родителския дом или при получаване на емоционално наситени писма от роднините.  В този момент психотерапевтът е взел решение да премине към третия етап на лечение, съдържанието на който се изразявало в това, Джон да запазва невъзмутимост и да формира способност за рационално мислене при срещите си с членовете на родителското семейство.
След като Джон вече бил узнал и осмислил огромен обем от информация за себе си и за своето семейство в миналото, сега му предстояло да усвои нови способи за междуличностно взаимодействие в семейството.  Психотерапевтът, следвайки препоръките на Боуен,  предложил на клиента си, да създаде индивидуални отношения със своите родители.  Джон започнал първо с баща си.  След продължителна и всестранна подготовка (включваща написване на писмо-изповед, репетиция на разговора с бащата и аудиозапис на този разговор), Джон  организирал среща с баща си на неутрална територия. За първи път от двадесет години, той,  заедно със своят татко се отправили на риболов.  Джон се възползвал от този излет, за да разпита баща си за миналото.  В края на деня техните отношения не били същите. По време на целия ден Джон само веднъж усетил, че емоциите го обсебват.  Той закрепил постигнатия успех, като организирал аналогична среща с майка си, а след това с дядовците и бабите.  Някои от проведените срещи се оказали особено успешни, но всяка една е била един вид тест, а впоследствие е станала предмет на обсъждане с психотерапевта.  Понякога в процеса на изпълнение на тези упражнения, Джон не се е срещал по няколко месеца със своя психотерапевт.  Въпреки сложността  си, по случая били проведени 30 сесии, а общата продължителност на намесата била 3 години.
След пътешествието в миналото на своето семейство, Джон започнал да усеща себе си по-независим, дори в кръговратите на семейните конфликти.  По-късно той планирал среща със бившата си съпруга, Сузан, желаейки да обсъдят неговото участие във възпитанието на сина им.  По време на тази среща психотерапевтът помогнал на Джон и Сузан, да проведат един рационален диалог за участието на всеки един от тях във възпитанието на сина им Боб. Двамата родители успели напълно ясно да изразят своите чувства, мисли и надежди за бъдещето.  И двамата за първи път от много години съумели да оценят значимостта на ефекта от рационалност в общуването, в условия на снижена и контролирана емоционална реактивност. 
Психотерапията завършила месец след като Джон участвал в погребението на дядо си.  Това било извънредно напрегнато време за всички членове на семейството.  Въпросите за подялбата на наследството се преплитали с чувството на лоялност към семейните традиции и дълг.  Въпреки тази ситуация, намирайки се в семейния кръг и обсъждайки сложни проблеми на взаимоотношенията с другите членове на фамилията, Джон никога повече не бил въвлечен в триъгълни отношения.  Трансгенерационната психотерапия се увенчала с успех. Джон получил покана от психотерапевта, да го търси при необходимост в бъдеще.
Ефективност на трансгенерационата семейна психотерапия
Ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия до настоящия момент не е получила достатъчно експериментално потвърждение. Обяснение на това може да бъде открито в известен смисъл в негативното отношение на психоаналитиците към емпирична оценка на резултатите от психотерапията.  Никълс (Nichols, 1984) отбелязва, че редукцията на симптомите, от гледна точка на психоанализа, е вече свидетелство за успех, т.е. несъзнаваният конфликт остава недостъпен за обективно наблюдение.  От тук следва, че изследванията, посветени на оценка ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия, в основата си се базират на удовлетвореността на пациента от постигнатите резултати при терапевтичната намеса, а също така и върху субективната оценка на самия психотерапевт.  Тези изследвания са били провеждани без контрол, без да се отчита последващите промени в живота на клиента и в условия на недостатъчна обективност на психотерапевта.
Оценката на работата на Мюрей Боуен съдържа не малък оптимизъм.  Въпреки, че самият Боуен не дава своя теория за емпирично обосноваване, Вайнер (Winer, 1971) е съумял да оцени значимостта на показателя „диференциация”.  Оказва се, че се наблюдава зависимост – колкото повече нараства броя на диференцираните Аз-твърдения, толкова повече се снижава броя на твърденията от типа „ние” и „нас” в група от четири семейства, в процес на работа по схемата на Боуен за време от 3,5-4 години. Независимо от факта, че в дадените изследвания не е била установена степента на устойчивост на постигнатите терапевтични изменения, все пак е била показана възможност за превеждането на основния терапевтичен конструкт (диференциация) в операционална и систематична оценка.  Важно е да се отбележи и това, че след Вайнер. Други изследователи са проверили надеждността на неговите изводи и са оценили връзката на диференциацията с терапевтичния изход (Pinsoff, 1981).
Франсис Бейкър (Baker, 1982) предлага подход за изучаване теорията и практиката на Джеймс Фрамо. С проспективно изследване Бейкър събира сведения за преживяванията на клиентите в процеса на психотерапия и в нейния финал за нивото на съпружеско съгласие за взаимоотношения с родителското семейство.  Особен интерес представлява нейния опит да определи, дали наистина клиентите, участващи в сесии заедно с членовете на родителското семейство, са достигнали по-добри резултати, в сравнение тези, които се ограничават за работа само в рамките на съпружеската двойка.  Изследването на Бейкър не потвърждава самостоятелния принос на сесиите с участието на членовете на родителското семейство, но същевременно показва, че 84% от случаите при психотерапията на Фрамо са успешни, ако се съди по оценка на клиентите в края на терапията. Независимо от тези оптимистични резултати, е трудно да се направи окончателен извод за ефективността на вмешателството без да се отчита неговата специфика, тъй като в проекта на изследването не е била заложена оценка за външна валидност.
По-късно Тургей (Turgay, 1990) стига до извод за това, че психодинамичната ориентация за разрешаване на проблеми в рамките на семейната психотерапия е особено ефективна за децата с конверсионални разстройства (такива, които включват припадъци или мускулни контактури).  За съжаление, както и при по-ранни изследвания факта на отсъствие на контролна група не дава възможност да се оцени приноса на отделните компоненти на терапевтичната намеса в хода на психотерапията.  Освен това,  не е бил сформиран стандартен набор от значими променливи, по които да се съди за резултатите от вмешателството, както и факта, че не е било проведено проспективно наблюдение на клиентите.   Като цяло, резултатите от това и от предишните изследвания, посветени на оценката за ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия, не бива да се приемат за достоверни, тъй като отсъстват адекватни инструменти за измерване на нейната ефективност.
Използването на инструменти, специално разработени за проверка на концепцията на трансгенерационната семейна психотерапия, съществено разширяват възможностите за оценка ефективността на това теоретично направление.  Един от перспективните инструменти е Скала за оценка на родителското семейство (Family of Origin Scale, FOS), предложена от авторски колектив (Hovestadt, Anderson, Piercy, Cochran & Fine, 1985). Скалата представлява анкета, включваща 40 пункта, които попълва самия клиент и е предназначена за оценка на възприятието му за своята автономност и възможности да установява близки отношения в родителското семейство.  Независимо от своята субективност, този своеобразен самоотчет има експериментално потвърдена валидност (Canfield, 1983; Fine & Hovestadt, 1984; Holter, 1982). Хавщад и сътрудници (Hovestadt et al., 1985) разширяват сферата, прилагайки скала FOS, като клиничен инструмент.
Според други автори (Gavin & Wamboldt, 1992), скала FOS има сравнително кратка история на приложение, но може да бъде използвана за измерване удовлетвореността на индивида от своето родителско семейство.  В едно от изследванията (Kline & Newman, 1994) се изказва предположение, че в скала FOS трябва да бъдат включени и други, свързани с родителското семейство концепции, като например „личен авторитет” (Personal Authority) по въпросника за семейната система (Family System Questionnaire) и диференциация по скала за семейната система (Family Systems Scale). Усъвършенстването на този инструмент би позволил с времето да представи обоснована оценка за ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия.

09.09.2912г.

Категория: Други
Прочетен: 1507 Коментари: 0 Гласове: 0

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 4

Анализ на преноса
Терминът „пренос” е психоаналитичен и обозначава цялото емоционално оцветяване на преживяванията, възникващи между психотерапевта и клиента.  Самото му название отразява същността на концепция, съгласно която, миналите отношения служат като модел за текущото взаимодействие, т.е. старите модели на близки отношения се пренасят в новата ситуация.  В трансгенерационната семейна психотерапия, психотерапевтът представлява своеобразен екран, върху който се проецират сложни взаимодействия от миналото. При това, преносът може да бъде от типа един към един (например, съпругата-майка и съпругата може да види в психотерапевта своя строг баща), а може да представи и колективна проекция, която показва семейната система като цяло.
Пример: Случаят описва семейство с едно дете (8г.), с нарушение в плавността на речта (заекване). Същите се обръщат за съдействие към семеен психотерапевт и на първото интервю майката обяснява какво иска от терапията: „Да разбера защо проблемът се появява през периода от месец септември до месец май, а след това отзвучава, до следващия септември”.  На въпроса на психотерапевта: „Не желаете ли, да се установи защо се случва това и как може да се помогне?”, майката реагира: „Искам да разбера, дали за този проблем има причина съпругът ми и неговия род”. Оказва се, че бащата също изпитва аналогично затруднение, което с годините е станало по-незабележимо, отколкото е в момента на детето.  По време на срещата психотерапевтът бързо изяснява редица елементи от структурата на семейната система и индивидуални особености във взаимодействието на членовете. Установява се, че майката е властна, доминираща, стояща на върха на семейната йерархия, с високи претенции и очаквания към детето си, нетърпяща критика, с ниска самооценка, която компенсира с демонстративно поведение на способности, липсват и разработени умения за общуване. Майката е въвлечена в най-голяма степен емоционално в проблема. За да обгрижва детето си, тя е взела момичето в собствения си клас (майката по професия е учител) под предлог, да и помага в обучението предвид проблема на детето. Бащата заема подчинена позиция, той е изтласкан от властната си съпруга и се намира в периферията на семейната система.  По време на интервюто, майката започва да говори първа, тя често прекъсва отговорите на бащата, в някои случаи опровергава думите му, а в други отговаря вместо него. Майката непрекъснато наблюдава детето, на което психотерапевтът е поставил задача – да нарисува своето семейство. Детето е общително, любознателно, бързо установява контакт с психотерапевта. То работи в съседна стая, към която майката има поглед и често идва, и пита психотерапевта за оценка на рисунката си. При тези случаи, всеки път майката взима думата и се намесва, поучава, тя дава оценка и напътствия, критикува, изразява недоволство, иска по-добра рисунка, притиска детето, поставяйки му по-високи критерии.  Когато психотерапевтът иска информация за развитието на проблема, се оказва, че майката не е в състояние да посочи кога точно за първи път се е появил. Тя не е в състояние да опише симптомите в тяхното развитие: „Не съм се замисляла, че ще ми е нужно!”. На въпроса на психотерапевта, изразен с учудване: „Разполагате ли с документ (заключение, протокол или друг документ) от посещенията си при логопед в специализиран Център за деца?”, майката реагира гневно: „Има някакъв документ, но не съм ходила да го взема!”.
В хода на интервюто се оказва, че майката реагира с едни и същи, силно ригидни поведенчески модели, съпроводени със силни защити на всички въпроси или коментари на психотерапевта. Тези реакции за отхвърлящи, игнориращи и ярко емоционално оцветени. Оказва се, че майката е със слабо диференциран Аз, като емоциите доминират над разума на доводите и аргументите.  При преноса на преживяванията си, майката идентифицира психотерапевта със собствения си властен, ограничаващ, наказващ, с високи претенции и очаквания към дъщеря си,  баща.
Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) описва случай, при който психотерапевтът помага на членовете на семейството, да простят на възрастния си родител, като му благодарят и по този начин психотерапевтът станал обект на нападки на членовете на семейството.  Този тип пренос излиза от рамките на диадическите отношения между психотерапевт и един член на семейството и прераства в обща за семейната система проекция.  И двете форми на проекция възникват особено лесно в случай, че участва и ко-терапевт – мъж и жена, които се асоциират с родителите.
Анализа на преноса се явява една от важните техники в трансгенерационната семейна психотерапия, тъй като позволява на членовете на семейството да преживеят миналото в настоящето.  Психотерапевтът, интерпретирайки терапевтичните отношения като експресия на отношенията от миналото, помага на членовете на семейството, да осъзнаят незавършеността на миналите им взаимодействия и възможностите за преработка, чрез текущото им взаимодействие.  Освен това, интерпретацията на преноса позволява на членовете на семейството да придобият контрол над ситуациите, като изнесат конфликтите си от несъзнавано емоционално ниво на съзнателно, рационално равнище, т.е. на „светло” и да говорят за тях.
Такъв тип пробив в осъзнаването на вътрешните конфликти много често е субективно неприятен. Миналите отношения биват изтласкани в съзнанието в повечето случаи с болка и съпротива.  Тази болка изисква отново да бъде преживяно, асимилирано и преработено миналото, за да бъде обезсилено влиянието на миналите отношения.  При тази психическа реорганизация често възникват съпротиви, които се изразяват във формата на интензивен пренос.  Така, мъжът-психотерапевт, може да интерпретира зависимостта на клиентката си, като пренос на нейните отношения с баща си.  В този случай, ако болката от миналите отношения е скрита дълбоко, такава интерпретация може да изглежда за клиентката заплашваща, т.е. ако тя е правилна, клиентката е изправена пред ново преживяване на нещо вече преживяно и изпратено в несъзнаваното (потисната болка и страдание).  Тя със сигурност ще се съпротивява и в съответствие с характера на преноса, ще се държи така, сякаш чува критиките на своя баща (Виж по-горе примера). Такъв род съпротива е способна да постави под заплаха обективността на позицията на психотерапевта.  Той е изправен пред опасността да бъде въвлечен в проективна драма, той може да даде ответна реакция на нейните обвинения, или да продължи да отхвърля доводите на клиентката, т.е. да оказва натиск за преодоляване на съпротивите, или да започне да изразява прекалено съчувствие, вместо да продължи рационалната си стратегия за овладяване на миналите отношения, дори това да причини болка на клиентката му.
Анализът на преноса включва интерпретация, както на диадически, така и на системни взаимоотношения и изисква знания за работа със съпротивите, както и предполага високо ниво на емоционална интеграция на психотерапевта.
Просвещение
Вече стана дума за различните типове интерпретации, като ключови техники в трансгенерационната семейна психотерапия.  Друг аспект на интерпретацията се явява факта, че с течение на времето членовете на семейството узнават за себе си все повече.  Тази база от знания позволява да се разбере човешкото поведение. Членовете на семейството постепенно се учат да се отнасят по новому към преживяванията си, формират нови възгледи за живот.  Следователно, психологическото просвещение се явява самостоятелна техника в трансгенерационната семейна психотерапия.
Техниката психологическо просвещение има три основни форми.  На първо място, това е формиране на обновена система от възгледи на членовете на семейството.  Тази форма включва всички видове явно и неявно поведение на психотерапевта, които се обединяват и формират нова парадигма за поведението на членовете на семейството.  Семейството търси психотерапевта в ситуация на криза или конфликт, семейното взаимодействие се изгражда преимуществено върху емоции и взаимни обвинения.  Психотерапевтът реагира спокойно и разсъдително.  Не се наема да съди, кой е виновен за съществуващата криза, той просто провежда дискусия върху плоскостта семейна история.  Какво говорят неговите действия на членовете на семейството? Ето някои от възгледите, към които се придържа психотерапевта и които предава на семейството: 1) семейството няма да престане да съществува – кризата е само един етап в неговия живот, 2) проблемът не е възникнал сега, а някъде назад в миналото, 3) всеки член на семейството има собствен принос за съхранението на семейството, 4)разумното обсъждане на проблема може да донесе повече ползи, отколкото изразяването на емоции, 5) съществува надежда за намиране на алтернативни видове поведения и 6) житейският хаос със сигурност може да бъде подреден.  Процеса на психологическо просвещение зависи от това, как психотерапевтът да реагира на членовете на семейството.
На второ място, психологическото просвещение има продължение във вид на терапевтична интерпретация и анализ.  В хода на обсъждането с членовете на семейството на техния семеен живот, психотерапевтът  постепенно споделя с тях своите знания за човешкото поведение.  Тези знания той предоставя в най-подходящия момент и ги адаптира към обстоятелствата в даденото семейство. В качеството си на учител, психотерапевтът стимулира процес на осъзнаване, посредством поставяне на стратегически въпроси, отправени далеч назад в миналото.  Така например, вместо да чете лекция по психология за това, колко много 16-годишният син се нуждае от формиране на нови отношения с родителите, психотерапевтът предлага на майката и бащата да си припомнят за себе си в тази възраст. Възможно е да постави акцент на династическите очаквания, поканвайки да вземат участие в сесията родителите на съпрузите, за да обсъдят обръщение към подрастващото поколение. 
Третият способ за просвещение в трансгенерационната психотерапия се явява препоръчването на определена литература за четене или преминаване на специални курсове.  Кер (Кеrr, 1981) изтъква редица предимства на този подход.  Според него, членовете на семейството твърде бързо усвояват теорията в академична обстановка, в сравнение емоционално наситената атмосфера на работата в сесия.  Усилията на психотерапевта в тази насока варират от моделиране на поведение до четене на мини-лекции.  Запознаването с психологическите понятия помага за разбирането на миналите отношения.
Следващия раздел е посветен на начините, чрез които психотерапевтът извършва намеса в семейната динамика в продължение на поредица от поколения.
Работа с родителското семейство
Трансгенерационната семейна психотерапия допуска, клиентите да се завръщат в родителското си семейство с цел, преработка на някои проблеми. Тази идея е особено привлекателна, ако се отчете обстоятелството, че психоанализа изхожда от идеята, че не самите изнесени обстоятелства, а реакциите на човек към тях пораждат заболяването (Впрочем, тази идея не е чужда и на когнитивната психотерапия). В такъв случай, да се почувстваш по-добре означава, да преработиш тези свои реакции интрапсихично (в собствената си душа).  Пътешествието до дома (trips home) или срещата с участието на представители на различните поколения, по мнението на психоаналитиците, само би усложнило ситуацията, придавайки и неоправдано напрежение.  Именно Мюрей Боуен първи се осмелява да направи тази смела крачка и описва собствената си работа с родителско семейство, представяйки я пред американски семейни психотерапевти през март 1967г. (Anonymous, 1972).
Предвид значимостта на този новаторски подход, по-долу ще бъдат описани техники на Боуен и тяхното развитие от такива авторитетни клиницисти, като Дж.Фрамо, Бозормени-Наги, Норман Пол и Дон Уйлямсон.
Мюрей Боуен (Bowen, 1978) описва своята роля, когато помага на клиента да се самоопредели в родителското си семейство, като роля на треньор (coach). Както треньорът помага на спортиста, така Боуен помага на клиента да се подготви за анализ на ситуацията и заедно да планират стратегия на поведение за един или друг случай.  Освен това, като треньор Боуен осигурява поддръжка, поощрява клиента, разработва му специфична стратегия за посещение при неговите родители, а след това изисква среща с клиентите си.  Треньорският подход на Боуен включва множество сценарии, три от които са особено приемливи.  На първо място, той поощрява клиентите си да изграждат персонални (person-to-person) отношения с всеки член на семейството. Под това следва да се разбира, че дъщерята например, може да взаимодейства с баща си (независимо) от взаимодействието с майка си.  На практика индивидуалните междуличностни отношения означават, че дъщерята може да общува с единия родител, като вторият родител не се намесва в този разговор.  Следва да се има предвид, че в повечето семейства такова изискване трудно се приема.  Когато порасналото дете се опитва да установи такъв род отношения само с единия родител, то вторият изпитва обида, преживява се като отхвърлен или става подозрителен.  Детето също може да изпита чувство за вина, тъй като е разпънато между любовта си към единия и лоялността си към другия родител.  Боуен разказва за пример, при който не е могъл да застави свой студент, да напише писмо отделно до своя баща и друго за своята майка.  Първото му писмо напомняло за съществуването на триъгълни отношения и започвало с думите: „Скъпи мама и татко”. По-нататък младият човек им съобщавал, че по искане на преподавателя ще им пише писма по отделно. Той искал да предупреди родителите си за чувството си на вина, възникнало във връзка с необходимостта да изключи от писмото си единия от тях.  Това чувство за вина често се храни от детските инфантилни фантазии за физическа вреда, например, сърдечен пристъп, който може да бъде причинен на родителя в случай, че триъгълника бъде ликвидиран.
На второ място, Боуен предлага да се започне внимателно наблюдение върху емоционалната реактивност. Според него, човек, който умее да следи своите емоционални преживявания е способен да ги контролира, т.е. ако клиентът е в състояние да се самонаблюдава (интроспективност), да определи с относителна точност преживяванията си (чувствата си) и ги назове, то той разполага с потенциал за контрол и промяна на тези преживявания. (Следва да се посочи, че по принцип хората трудно определят и дефинират преживяванията си. Те обикновено назовават мислите си за своите чувства, т.е. субективната си интерпретация за емоциите). Боуен помага на клиентите и учениците си в изследването на собствените им семейства.От тях той изисква да извършват предварителен анализ на отношенията и проблема, преди да посетят родителите си.  Клиентите разсъждават на тема за семейната динамика и определят сферите на семеен живот, които изискват особено внимание при посещението при родителите си.  Когато клиентите отново посетят психотерапевта, след визитата в родителското си семейство, Боуен им помага да изпълнят сложната задача по обработка на получената информация.
В третия етап на тренировъчния процес е насочен към усилията, които човек полага, за да избегне триангулация в емоционално напрегнати ситуации.  Клиентите се поощряват да се завърнат в дома си в период на особено напрегнати отношения в семейството (когато е най-вероятно да бъдат образувани триъгълни отношения).  Боуен ги обучава, да се самонаблюдават и да долавят всички емоционално значими аспекти на взаимодействието, като запазват спокойствие и емоционално равновесие.  Това означава за клиента, да не приема страната нито на единия, нито на другия от участниците в конфликта, като не контактуват с тях и не използват способи за психологическа защита.  Да се избегне триангулацията е възможно само при условия, че клиентът е усвоил навици за успешен контрол на своята емоционална реактивност.
Боуен прилага тази тристепенна техника за обучение както на клиентите си, така и на свои студенти – бъдещи семейни психотерапевти.  Той отдава голямо значение на работата с родителското семейство, разглеждайки го като задължителен компонент от професионалната подготовка на семейния психотерапевт. Съществени приноси в усъвършенстване на техниките за работа с родителското семейство, имат и други застъпници на трансгенерационната психотерапия.
Дж.Фрамо (Framo, 1981) работи в група от семейни двойки, като още в самото начало им съобщава, че  към края на психотерапевтичния курс, всеки от участниците в присъствието на психотерапевта ще трябва да се срещне с своето родителско семейство.  След това, в по-нататъшната работа, Фрамо постепенно въвежда участниците в ситуация на размисъл за това, какво е целесъобразно да бъде изследвано от всеки за своите отношения с родителското си семейство.  Близо до самия финал на курса, Фрамо предлага на всеки участник да организира среща с родителите си.  неговия подход се различава от този на Боуен, който предпочита да ръководи клиентите си, стоейки зад кулисите. За разлика от него, Фрамо излиза на предна линия, най-често в двойка с ко-терапевт-жена. Обикновено се провеждат две двучасови сесии с участието на членовете на родителското семейство с кратки прекъсвания между тях с аудиозапис на случващото се в тези промеждутъци.
Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) работи с родителското семейство по аналогичен начин, макар и в по-структуриран вид.  Взимайки решение за целесъобразността от участие на родителите и прародителите, той се ръководи от съображения за етика и справедливост.  Постепенно и ненатрапчиво той се опитва да помогне на основното (ядреното) семейство, да анализира междупоколенчески аспекти на взаимоотношенията.  В случай на неуспех, представителите на възрастните поколения се поканват да участват в една или само няколко сесии.
Норман Пол (Paul & Paul, 1975) внася още щрихи в техниката за работа с родителското семейство, поощрявайки по време на сесиите преживяванията на скръб у представителите на няколко поколения – подход, който автоматично води до ръст на емпатия.  Видеозаписите на психотерапевтичните сесии на Норман Пол показват, в каква степен реалната и въображаема загуба на обект в продължение на семейната история може да послужи като основа за множество междуличностни конфликти.  Накратко казано, Пол помага на членовете на семейството да се върнат назад, в миналото,  когато се е случила загубата или преживяването за опасност от загуба (например, смърт или страх от изоставяне) и завършва процеса на скърбене (траур) в присъствието  на останалите членове на семейството. Това класическо разреждане обикновено предизвиква емпатия от страна на другите членове на семейството, преобразувайки потиснатостта, фиксираността, незавършените и болезнени спомени на скръб, преживявани от цялото семейство.  В резултат на ускорения процес на изцеление, се появява основа за по-нататъшно подобрение на отношенията в семейството.
Дон Уйлямсон (Williamson, 1981, 1982а, 1982Ь) предлага драматично наситен подход за работа с родителското семейство,  свързан с изменения в семейната йерархия. Преди всичко, необходимо е да се определи етапа от жизнения цикъл на семейството, в който се предполага, че са престанали да съществуват границите между поколенията.  Главното е да се избере етапа, в който родителите са престанали да бъдат родители, а децата – деца и техните отношения са станали отношения между връстници.  По-нататък следва да се обсъди този етап от развитието на семейството. Като част от процеса, на първо място се изнасят за обсъждане конфликтите и тайните от миналото, в т.ч. и въпросите за властта, сексуалността, ценностите, нагласите и страховете, които след това се обявяват за изчерпани (затворени).  Уйлямсон дава подробно описание на своята техника (Williamson, 1982a, 1982b), която представяме със съкращения:
Уйлямсон започва с внимателен подбор на своите клиенти, отделяйки особено внимание на техния жизнен опит и ниво на зрелост.  Също както Фрамо, Уйлямсон обединява клиентите си в неголеми групи, които преминават достатъчно продължителен подготвителен период.  В програмата за подготовка се включват: написване на автобиография; анализ на патерните на комуникация в семейството; аудиозапис на писмо до родителите (използва се изключително за психотерапевтични цели); беседа с родителите и разработка при участие на психотерапевтична стратегия на поведение.  Ако психотерапевтът прецени, че подготовката е успешна и клиентът е готов да се срещне с родителите, тогава се организира тридневен консултационен цикъл с участието на порасналото „дете” и неговите родители.  Уйлямсон управлява хода на дискусията, поощрявайки обсъждането на личностно-значими теми в насока изменение властническата йерархия в семейството.  В дискусията са включени драматични моменти, когато порасналото „дете” заявява, че повече не се нуждае от опека и от момента неговите отношения с всеки от родителите ще се строи по нов начин Въпреки, че техни ката на Уйлямсон силно се отличава от подхода на Боуен и други психотерапевти, всички те имат общ акцент – освобождаване на клиента от миналите триъгълни отношения и формиране на диадически отношения.  Уйлямсон обръща особено внимание на параметъра „родителски авторитет”. Според него е несериозно и безотговорно да се говори, че родителят трябва да бъде приятел и връстник с детето си.  Родителят трябва да бъде пълноценен родител, изпълняващ родителските си функции в живота на децата си.

Следва продължение-част 5

Категория: Други
Прочетен: 2143 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 10.09.2012 17:11

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 3

Практика на трансгенерационната семейна психотерапия
Съществено отличие на трансгенерационната семейна психотерапия от другите подходи се явява факта, че нейните застъпници не поставят акцент върху последователното прилагане на една или друга процесуална техника.  Ако психотерапевтите от структурното и стратегическото направление отделят голямо внимание на детайлите в комуникацията между терапевта и членовете на семейството, дори предлагат сценарии за провеждане на интервюто, привържениците на трансгенерационния подход говорят за техники в най-широк контекст.  Счита се, че психотерапевтът е длъжен да познава добре теоретичните основи на трансгенерационния подход и прецизно да изследва родителите на пациента.  Задължителни условия за успешна работа се явяват разрешаването на собствените междупоколенчески семейни конфликти, които позволяват на психотерапевта да изработи собствен стил и метод за прилагане теорията на практика.  Това означава, че психотерапевтът следва да достигне определено ниво на диференциация,  за да не бъде въвлечен в емоционален конфликт с членовете на собственото си семейство (Bowen, 1978).  Става дума за истинска диференциация, а не за овладяване на някаква техника.  Когато психотерапевтът действително е постигнал това професионално ниво, той е способен обективно да оценява информацията, получена при преноса от клиента, а контрапреноса от психотерапевта към клиента, да бъде „изчистен” от собствените (на психотерапевта) следи на междупоколенчески неразрешени конфликти и проблеми (изискването е аналогично на практиката в психоанализа!)
По-долу в текста ще бъдат представени технически разработки на семейни психотерапевти от трансгенерационното направление с отчитане на уникалността и своеобразието на всеки от тях.  Акцент е поставен върху общите моменти в оценката на семейното взаимодействие, избора на цели на психотерапия и примерни техники за терапевтична намеса.
Оценка на семейното взаимодействие
Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление приемат, че основния метод за оценка е клиничното интервю.  Това е така, защото повечето от тях се опират на теоретичните си знания и клиничен опит, и не толкова на разнообразните въпросници или обективни тестове.  Ако Фрамо (Framo, 1981), Боуен (Bowen, 1978) и Уйлямсон (Williamson, 1982b) подчертават необходимостта от провеждане на няколко интервюта, то Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) въобще не отделя оценяването като отделен етап на терапията.  Напротив, Бозормени-Наги описва диагностичния процес като съставна част от формирането на доверителни отношения със семейството. С други думи, оценката на семейното взаимодействие има определени особености и зависят от личния подход на клинициста. Въпреки това Кер (Кеrr, 1981) дава следните, общи за много представители на това направление препоръки за провеждане на оценяването:
1.Фокусирайте вниманието си върху анамнезата от гледна точка на етиологията на симптома (соматично, емоционално и поведенчески).   Отбележете всички важни житейски събития в продължение на историята на семейството.
2.Започнете събирането на информация още от запознаването с родителите до настоящия момент. Особен интерес представлява периода на ухажването и брачната церемония. Имат значение сведенията за етапите от жизнения цикъл на семейството, преселили се от един географски район в друг, образование и професионална активност.
3. Заемете се с изучаване на разширените семейства на всеки от съпрузите. Информация за братя и сестри и техния текущ семеен живот, еволюция на емоционалните отношения с родителите – всичко това представлява особен интерес. Важен показател за семейната динамика се явяват сведенията за раждания и смърт, състоянието на здравето,  физическата близост и значимите жизнени събития в родителското семейство на всеки от съпрузите.
Клиницистът внимателно изслушва разказа на членовете на семейството, опитвайки се да открие връзка на семейните проблеми с историческия контекст.  Ако допуснем, че проблемът е свързан с наличие на депресия, тогава клиницистът  издига първична хипотеза, основаваща се на резултатите от своето наблюдение и на теорията за развитие на депресията.  Така клиницистът може да предположи съществуването у клиента на вътрешен критичен глас (интернализация), който му внушава, че нито проблема, нито неговото възприятие за проблема може да се промени.  Психотерапевтът задава въпроси с цел, да изясни историята на появата на този глас, задължително идентифицира текущите ситуации, в които този глас звучи. Изяснява се какво е общото между тези ситуации и миналите преживявания. Кой е бил въвлечен в тези минали преживявания и защо?  С помощта на тези въпроси се дава възможност да бъдат направени първи стъпки в изучаване на историята на емоционалните отношения в семейството.  Преди да пресъздаде мислено сложната историческа карта на семейството, психотерапевтът трябва да изучи и някои други аспекти на проблема.  С цел илюстрация на този процес, можем да използваме ключови теоретични концепции, имащи значение при определяне целта на лечението:
1. Как миналото се проявява в настоящето?
А. Какви са били ранните обектни отношения на пациента?
Б. Какъв пласт отношения впоследствие са покрили тези ранни отношения?
В. Как историческите аспекти се проявяват в съществуващите близки отношения?
Г. Какъв е емоционалния дълг на семейството?
Д. Какви са традициите в семейството и доколко е изразена лоялността им?
Е. Колко силно е нарушено равновесието между поколенията?
2. Каква е историята на проявленията на емоциите и разума в семейството?
А. Какъв е потенциала за разумно функциониране и доколко членовете на семейството се различават по този признак?
Б. Какви основни триъгълни отношения съществуват в семейството и как са се променяли във времето?
В. Доколко активен проективния семеен процес протича в семейството? Какво значение има той за клиента?
Прилагането на предложения въпросник посочва, че много често процеса на оценяване в трансгенерационната психотерапия се извършва бавно и методично.
Цели
Трансгенерационната семейна психотерапия разглежда семейните проблеми като резултат на междупоколенческото взаимодействие. От тук следва, че целите на психотерапията излизат от рамките на целта туширане на определен предложен от клиентите проблем.  Разбира се, няма съмнение, че проблемът на семейството е важен, но на самия симптом не се отделя основно внимание, както е например в стратегическата психотерапия.
Целите на трансгенерационната семейна психотерапия се формулират на база теоретични конструкти, а след това се адаптират към специфичния случай на клиента.  На теоретично ниво клиницистът се опитва да отслаби въздействието на миналото върху настоящето, едновременно с това, да повиши приоритета на разума в сравнение емоционалния подход при решаването на проблема.  Целите се формулират, като се отчита водещия симптом, динамиката и съпътстващите обстоятелства, определящи хода на вмешателството (например, напускане на основното място за живеене; финансово състояние на семейството; състояние на здравето на неговите членове и др.).  Целите се постигат, чрез прилагане на определена техника.
Техника
В литературата, посветена на трангенерационния подход се описва преимуществено теория, а не техника.  В действителност, акцентът върху познанието и разбирането се явява отличителна особеност в техниката на трансгенерационната психотерапия, т.е. усилията на психотерапевтът са насочени към запазване обективността (емоционална невъвлеченост), благодарение на нея, на психотерапевтът се отдава да тушира емоционалната реактивност на членовете на семейството и да пробуди в тях способност за рационално мислене.  За запазване на обективността си, психотерапевтът си помага с определени техники, например, интерпретация, анализ на преноса, психологическо просвещение и работа с родителското семейство на клиента. Те позволяват да бъде сведено до минимум влиянието на миналото върху настоящето. Обикновено психотерапевтите използва всички тези техники едновременно, но по-долу те ще бъдат разгледани отделно.
Обективност
В основата на трансгенерационния подход при психотерапията стои изискването за обективност.  Това изискване е поставено още от първите дни на съществуване на психоанализа, който възниква и се развива в това време, когато особено внимание се отделя на създаването на обективен инструмент за провеждане на интервюто.  За тази цел терапевтичните отношения се намират под постоянен контрол, като се счита, че чувствата на пациента към психотерапевта представляват пренос на неговите минали отношения.
Значимостта на обективността се подчертава от М. Боуен (Bowen, 1978), въпреки че той привежда за това други основания.  Според Боуен и други клиницисти,  считащи себе си за негови последователи, обективността означава способност за рационално, здраво мислене, без значение за атаките на емоциите.  Освен това, важна предпоставка за обективност се явява степента на диференциация на клинициста от собственото си семейство.  Това е дейност, която е аналогична на тази, която се върши с клиента. Психотерапевтът, който е достигнал диференциация и способност да запази обективност: 1) задава въпроси, предполагащи рационален, а не емоционален отклик и 2) избягва триангулациите, поощрява членовете на семейството, обръщайки се към всеки един от тях непосредствено, а не като посредник между тях.  Въпросите активизиращи разума (въпроси за размисъл), помагат на членовете на семейството в рационалната преработка на информацията, без да прибягват до емоционално реагиране на ситуацията.  Склонността на членовете на семейството към разсъждение, повишава вероятността самият терапевт да бъде по-малко емоционален, тъй като все пак за клиентът се очаква известно емоционално реагиране.
За психотерапевта е крайно важно, да не бъде въвлечен в диадически конфликт, т.е. да избягва триангулацията.  За тази цел в трансгенерационната психотерапия са разработени два способа. Първия от тях е предложен от Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy, 1965) и Фрамо (Framo, 1965), и се състои в това, че психотерапевтът последователно приема страна ту на един, ту на друг член на семейството.  Втория способ е предложен от Боуен (Bowen, 1978) и се изразява в определяне насоката на разговора.  Това е и едно от различията на Боуен от представителите на структурния и комуникативния подход, които поощряват диалога между членовете на семейството.  Привържениците на трансгенерационния подход се придържат към мнението, че за да бъдат постигнати устойчиви терапевтични изменения, членовете на семейството следва да се научат да реагират на казаното, без да дават воля на емоциите.  Спокойното взаимодействие с психотерапевта помага на членовете на семейството да водят диалог без резки емоционални сривове в отношенията си един с друг.  Оставайки обективен наблюдател на чувствата на клиентите си, психотерапевтът способства за снижаване емоционалната реактивност на всички членове на семейството.
Обратно, Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy, 1965) предлага за избягване на триангулациите, да се приема последователно страна ту на един, ту на друг член на семейството.  Този подход доста напомня на разработената от Минухин техника за подкопаване (разхлабване) на структурата на семейната система при психотерапевтичното вмешателство.  При него, чрез създаването ту на един, ту на друг алианс, психотерапевтът придобива възможност да променя състоянието на силите в семейството, а също така, да не позволява да бъде въвлечен в емоционално зареден конфликт. Следва да се отбележи също, че Минухин прибягва и до подкопаване на семейното взаимодействие, с цел да подпомогне измененията в структурата на семейството.  Бозормени-Наги създава алианси с членовете на семейството, за да направи съотношението на силите по-балансирано (справедливо). Независимо, че са сходни двата възгледа, на практика те преследват различни цели.
Интерпретация
В трансгенерационната психотерапия интерпретацията се използва, за да помогне на членовете на семейството да мислят рационално.  Прибягвайки до интерпретация, психотерапевтът показва на членовете на семейството корените на вътрешносемейните конфликти.  Обясненията се основават на психоанализ, теорията за семейните системи и клиничния опит на психотерапевта.
Интерпретация оказва забележително влияние върху хода на последващото вмешателство.  Най-очевиден е ефекта, при който се вижда как клиентът се опитва да се отърве от своите емоции и да започне да мисли аналитично, което е необходимо за разбиране същността на обяснението.  Често посредством интерпретация на нещо неясно и тайнствено, на клиентът се отдава да се справи със страховете си.   Детските страхове от неизвестното отстъпват, ако бъде осветена същността на проблема.
Освен това, не бива да се забравя, че членовете на семейството наблюдават поведението на психотерапевта – човекът, който те уважават и който се опитва да разбере емоционалния конфликт, да разбере неговата същност и започват да му подражават.  Този подход подчертава целесъобразност от рационалното, за разлика от емоционалното реагиране, като способ за разрешаване на  проблема.
Интерпретацията позволява да се представи настоящия конфликт като резултат от неразрешени проблеми в миналото, което дава на членовете на семейството някаква перспектива и им позволява да се дистанцират от емоционалното напрежение на текущата ситуация.  Така разгневеният и ядосан съпруг може извънредно ниско да оценява своята съпруга като майка. Посредством интерпретацията се дава възможност да се покаже, че неговият истински гняв е насочен не към съпругата му, а към собствената му майка, която го е обгрижвала прекалено много в детството му.  Вместо презрение към съпругата си, мъжът променя емоциите си и би преживял например съчувствие.  Често  интерпретацията може да бъде затруднена в един или друг аспект на дадена ситуация от миналите обектни отношения между членовете на семейството. Това се случва поради трудностите, които членовете на семейството изпитват при разделянето на реалните и проективните компоненти в своите текущи взаимоотношения.  Този процес се постига чрез процедурата анализ на преноса.

Следва продължение-част 4

Категория: Други
Прочетен: 1751 Коментари: 0 Гласове: 0

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 2

Еволюция на емоциите и разума
На единия полюс на континуума, за който говорим се намира емоционалното отдаване или грижа, която се предоставя като примамка на потребителя на тази грижа, водейки го в капан.  На другия полюс обгрижваният потребител се чувства като погребан под нейната тежест.  По продължението на континуума съотношението между индивидуалност и сплотеност в семейството не е постоянно (Кег, 1981).   Застъпници на други подходи  в семейната психотерапия формулират тази концепция по друг начин, например  Салвадор Минухин (Minuchin, 1974) я нарича „матрица на идентичността” (matrix of identity).
За да  се получи представа за възгледите на семейните психотерапевти от трансгенерационното направление, е целесъобразно да се разгледат три свързани помежду си концепции на Мюрей Боуен (Bowen, 1966,1978), а именно: 1) диференциация, 2) триангулация и 3) семеен проективен процес (family projection process).
Диференциация
Получавайки базова подготовка като психоаналитик, Мюрей Боуен работи над създаване на теория за възникване на емоционалните разстройства, която не противоречи на други  науки, в частност – на биологията.  Боуен успява да обедини различни теоретични разработки – учението на Фройд за несъзнаваното (Ид или То), дарвиновата теория за еволюцията, а също и резултатите от собствените си изследвания със семейства с болни от шизофрения, проведени в националния институт за психично здраве, NIMH (Bowen, Dysinger, Brodey, & Basraania, 1957). Авторът счита, че емоционалните разстройства се явяват вторичен продукт (резултатив) на човешката еволюция. Той развива идеята, че човек има две системи за функциониране: емоционална система, която е древна, респ. първична структура, характерна за всички представители на животинския свят и мислителна система, разум (с материален субстракт кората на главния мозък), която се появява по еволюционен път сравнително неотдавна.  Колкото по-слети или недиференцирани са тези системи, толкова индивидът е по-склонен да реагира на импулси, генерирани в системата на емоциите. При възникване състояние на тревожност, тези две системи се сближават, дори изцяло сливат, губят способността си за разделно функциониране.  Мисленето се насочва към емоциите и индивидът губи способността си за ясна мисъл, респ. обективно да възприема и отразява обкръжаващия и вътрешния си свят.  В това състояние човек губи доводите на разума.
Способността за диференциация на мислителната система и системата на емоциите, определя способността на индивида за съхраняване на собствения си Аз в отношенията с другите хора (Кег, 1981). Колкото по-далече стоят мислите от чувствата, толкова по-голяма е вероятността индивидът да запази своето Аз в процеса на общуване с другите.  Хората встъпват в брак с приблизително еднакви съотношения на способностите им, да реагират на ниво емоции и разум.
Различията в диференциациите на тези способности обикновено се обясняват с различните стилове за обладаване на емоциите (Bowen, 1978).  Единият от партньорите например може да изглежда твърде сдържан, защото е склонен към интелектуализация на своите емоции (интелектуализацията, като тип защитен механизъм). Освен това, всеки съпруг има определено ниво на диференциация на своето Аз, т.е. усещане за това, къде завършват ценностите и нагласите на другия съпруг и започват неговите собствени ценности и нагласи.  Теоретично двойката може да варира от лица загубили своя Аз (склонни към емоционално реагиране) до обладаващи своя аз (способни да разсъждават).  Тъй като повечето двойки са разположени по средата на тези две крайности, то  всички те изпитват определено емоционално напрежение.  В диадическите отношения неизбежно възниква конфликт, когато единият партньор реагира емоционално на отговора на втория до тогава, докато възникне заплаха за отношенията (или за единия от участниците).  В този момент, в диадическата борба бива въвличан трето лице или нещо друго (например, алкохол, работа, любовница, хоби и пр.) с цел, снижаване на напрежението, а това води до възникване на триъгълник, на триъгълни отношения.
Триангулация
Ситуации за формирането на триъгълни отношения в ежедневието на хората изобилстват.  Не всеки триъгълник следва задължително да свидетелства за патология, но все пак при двойките с ниско ниво на диференциация е много по-голяма вероятността от възникване на абнормност.
Например, г-н К (55г.). е алкохолик, с ниско ниво на образование, импулсивен, емоционално лабилен, с лекота може да заплаче и в същото време да стане крайно агресивен, потиснат, с ниско самочувствие, през целият си живот се е разглеждал като неудачник и същевременно се е стремял да получи място на по-висикостатусна личност, очакванията му обаче никога не са се сбъднали.  Той е с ниско ниво на диференциация на своя Аз. По тази причина г-н К при определени обстоятелства е високо тревожен, неуверен, неспособен да овладява и контролира чувствата си, не умее да поема отговорност, изпитва страх и се фрустрира при всяка нова, непозната, труднопреодолима ситуация.  При попадане в подобни ситуации, г-н К.  има разработени модели на поведение, които както му помагат да се справи, така и определят статуса му в семейната двойка. 
От една страна, той е развил блестящи умения да манипулира другите, играейки ролята на несретник, страдалец, плачещ човек (една резултативна травма от ранното детство; плачът се явява защитен механизъм, предизвикващ състраданието на другите, снемане на отговорността и снижаване на изискванията към него, детето удовлетворява своята потребност). Демонстрацията на инфантилизъм е своеобразен регрес (друг защитен механизъм на г-н К.) към детството, който обаче е работещ и удовлетворяващ субекта. В хода на годините, г-н К. е подобрил и развил тези свои модели за справяне, като е станал виртуоз в играта на роли, поставяне на маски, манипулиране, чрез лъжи на другите, разпространение на слухове и интриги. Тази му способност намира дори приложение в семейните взаимоотношения, като обект на измами се превръщат съпругата и децата му.
От друга страна обаче, дивидентите, които г-н К. получава си имат цена и тя е заплатена със статуса му в семейната система.  Властта в семейната двойка е окупирана от властната му и доминираща съпруга – г-жа А (50г.).  Той приема тази нейна роля, дори е отстъпил функциите си на съпруг и баща на г-жа А.  И двете страни са доволни, семейната система поддържа хомеостатично състояние на функциониране.  Всеки път, когато напрежението на г-н К. стане непоносимо, той търси поддръжката на съпругата си. По тази причина, през по-голямата част от време в комуникацията си с нея, г-н К. се представя като хленчещ, искащ, недоволен, оплакващ се от другите, ощетен, неразбран, излъган. През по-голямата част от времето г-жа А. е удовлетворена от този статус на съпруга си, защото именно той и осигурява властта в семейството и когато г-на К. търси нейната подкрепа (разбирай, като „детето търси гърдите на майка си”) в състояние на слабодиференциран Аз (високотревожен), той губи своята автономност и става зависим (подчинен) от нея. Тя от своя страна го подкрепя.
По този начин семейната двойка запазва стабилност на своята дисфункционалност и така преминава през годините – бракът е запазен.  Проблемът (конфликтите и кавгите) възниква тогава, когато г-н К. реши, че иска да промени статуса си на подчинен и зависим (в по-ранните години на брака се е случвало по-често). Тогава възниква сблъсък за власт и статут в семейната йерархия. Тогава г-жа А. проявява неотстъпчивост, но тъй като тя също е със слабо диференциран Аз, стремежа на партньора и да я измести от мястото е непоносим и недопустим. Именно в този момент г-жа А. се обръща за подкрепа и въвежда в отношенията със съпруга си трето лице от семейството, а понякога и извън семейството – създават се триангулиращи отношения.  С формирането на триъгълните отношения двойката успява да смекчи излишното напрежение за сметка на третото лице.
В семействата с висока диференциация и ниско ниво на тревожност, снижаването на стреса се извършва практически без щети за индивидуалността на всеки.  Членовете на семейството просто преразпределят задълженията си в зависимост от това,  какъв е стоящият пред тях проблем и на кого в дадения момент е най-трудно.  Обратно,  в семействата с ниска диференциация и високо ниво на тревожност, емоционалната реактивност се проявява чрез образуване на множество свързани триъгълни отношения, например, при раждането на дете в семейството, триангулацията възниква автоматично или при наличие на ниска степен на автономност, респ. висока степен на зависимост на сина от майка си, при сключване на брак, младата съпруга автоматично е въвлечена в триангулация. Образуваният нов триъгълник (баща – майка – дете или майка – син – снаха) оказва въздействие върху вече съществуващите такива.  Да предположим, че до раждането на детето, конфликтите между съпрузите понякога са се изостряли поради факта, че съпругата въвличала в триъгълни отношения своята майка (например, обсъждала с нея съдържанието на разногласията със съпруга си).  Независимо от факта, че привличането на майката снижавало напрежението, съпругът усещал себе си, като отстранен от семейството.  Тази триангулация удовлетворявала потребностите на майката, позволявайки и да разрежда върху дъщеря си напрежението в собствените и отношения в нейното семейство. В дадения пример може само да се гадае, колко силна е била лоялността към семейните традиции.  Когато се появява обаче детето,у  съпругът се формира желание да се завърне в семейството, за да се грижи за детето.  Един от способите за това се явява опит за изместване (извеждане) на тъщата извън пределите на основното (ядреното) семейство.  Ако това се случи, то тогава тъщата ще бъде принудена сама да се справя с напрежението, възникващо в собствените и съпружески отношения. Един от възможните варианти се явява играта с открити карти (triangle showdown), т.е. съпругът встъпва в сблъсък с тъщата за мястото си в семейната структура заедно с съпругата си (дъщерята). В този конфликт с голяма вероятност ще бъдат въвлечени и други лица, а също трака той ще се отрази в отношенията на работното място, дори на здравето на участващите.
Примерът доказва, че нивото на диференциация преминава през границите между поколенията. Как се случва това е описано в семейния проективен процес.
Семеен проективен процес
Терминът семеен проективен процес (Bowen, 1966) показва нивото на диференциация при детето и при родителя, като се спазва зависимостта, нивото на диференциация на децата , да съответства на нивото на диференциация на родителите.  При всяко от децата в семейството диференциацията е различна.  Ако нивото на диференциация на едното дете е висока (проявява се в добре сформиран Аз и ниска емоционална реактивност), то тогава неговия брат или сестра се допуска да имат по-ниско ниво на диференциация (слаб Аз и висока емоционална реактивност).  Тази вариабилност се обуславя от факта, че родителите са склонни да разреждат напрежението си преимуществено  върху едно от децата.  Има се предвид, че родителите проецират собствените си емоционални конфликти върху детето и се опитват да го контролират.
Кратко характерологично изложение на случай от практиката, може да проясни по какъв начин конфликтите в обектните отношения, лоялността, задълженията диференциацията, триангулацията и семейния проективен процес, описват различни характеристики от един и същи многопоколенчески процес.
Да разгледаме примера с Джон, взимайки за начало биографията на баща му и да се движим назад в миналото с цел, да установим какво е неговото влияние в настоящето.
Уолтър бил малкия син в семейството, любовта и уважението на своя баща той така и не получил, а майка му твърде често го използвала, за да разрежда върху него напрежението от съпружеските отношения (семеен проективен процес).  Уолтър не бил способен да промени тези обекти и затова ги е интернализирал. В резултат на това в него са се формирали субидентичности – обектни отношения.
Забележка: Детето никога не е в състояние да промени обектите си, удовлетворяващи потребностите му – майка си и баща си и когато то казва: „Мамо, защо се държиш така с мен?”, то всъщност дава заявка за промяна и тъй като такава не настъпва, то интернализира.
Така Уолтър игнорирал потисната си потребност от любов и обгрижване и се устремил към респектабилност – формирал нова субидентичност.  Според майката, основния недостатък на бащата било „безобразното” му поведение. Уолтър често страдал и се самоизмъчвал от факта, че баща му не умеел да се държи достолепно  и с тежест сред другите и за това, че нямал престижен статут в обществото.  Уолтър изпитвал чувство за дълг към майка си и същевременно преживявал обида от нея, в стремежа си да се избави от извънредната емоционална близост, възникнала в резултат на устойчиво закрепения триъгълен алианс.
Уолтър се надявал да намери в лицето на своята съпруга надежден другар, с добри маниери, стабилно и престижно социално положение и с умения да контролира своите емоции.  Той търсел такъв обект и в крайна сметка срещнал този обект, който олицетворявал обектните отношения, които отсъствали в неговия живот (компенсация) и сключил граждански брак.  Безусловно, неговата съпруга – Хелен, омъжвайки се, също се Нагивала да намери своя Его-идеал. Тя била единствено дете в семейството и постоянно се намирала в центъра на вниманието.  Родителите били всеотдайни до алтруизъм – грижили се повече за нея, отколкото за себе си. Въпреки това обгрижващо обсебване, Хелен не била удовлетворена от обектните отношения с родителите си – липсвали истински доверителни отношения и автономия.  Тази двойственост се поддържала от стремежа на Хелен да бъде център на внимание, което означава сближаване, зависимост и парадоксалния и отказ от сближаване с който и да било, което означава опит за автономност.
Външно бракът на Уолтър и Хелен бил благополучен. Хелен  изисквала,  а Уолтър  изпълнявал и потребностите и на двамата отчасти били удовлетворени. Близките им отношения обаче се явявали пречка, тъй като в миналите отношения (в родителските семейства), близостта винаги била съпроводена с чувство за обида и загуба на индивидуалност.  Тъй като и двамата партньори били въвлечени в триъгълни отношения в своите родителски семейства, на тях така и не се отдало да сформират син и Аз-ове, т.е. нивото на диференциация на емоциите и разума били ниски.  При попадане в стресова ситуация, те губели способността си да разсъждават и превключвали поведението си под контрола само на емоциите, т.е. водещо ставало ирационалното начало.  Така техните отношения, изглеждащи на пръв поглед благополучни, всъщност съдържали в себе си скрит потенциален конфликт.
Въвличането на Уолтър и неговия по-голям брат в триъгълни отношения в родителските отношения,  се определяло отчасти от порядъка на ражданията.  Родителите отделяли по-голямо внимание на големия син, който трябвало да олицетвори бъдещото благополучие на семейството. Малкият син, Уолтър,  служел като обект за разреждане на напрежението на родителите, пораждано от скрития съпружески конфликт.
Със смъртта на големия син, семейството попаднало не само в траур, но и загубило надежда за подобряване положението си в обществото.  В семейството много поколения се трудели и полагали усилия, да подготвят свой представител за висшето общество и сега загубата била голяма.  Уолтър усещал твърде чувствително това.  Въпреки, че никой не поставял определени искания към него, Уолтър считал, че именно той следва да компенсира тази загуба, като дълг към миналите поколения. Той просто трябвало да заплати сметката.  За щастие лоялността към семейните традиции като феномен често не се осъзнава. Синът на Уолтър и Хелен, Джон, бил длъжен да продължи делото на баща си.  По този начин, след като бил въвлечен в родителския конфликт, Джон не успял да достигне високо ниво на диференциация на своя Аз, т.е. с годините той се научил вътрешно да преживява всичко, което се случвало между родителите.  На практика у него отсъствала способност да подчинява емоциите на разума.  Освен това, той не винаги съумявал да различи своите собствени чувства от емоционално оцветените преживявания, появяващи се като отговор на чувствата на родителите (емоционална реактивност).  Интернализацията на обектите уравновесила стремежа за достигане на висок жизнен статут. Джон се отличавал с повишена чувствителност към критика и се стараел да се държи така, че родителите му да бъдат доволни. Юношата усещал, че ако не се държи така, това означава да бъде нелоялен към семейството.
Джон направил своя избор в лицето на Сузан, доколкото тя му напомняла за собствената майка, но се различавала с доброта и приветливост.  Семейството на съпругата му, в сравнение неговото било в по-малка степен материално и финансово осигурено.  Дълбоко в душата си Джон се надавал по този начин да се дистанцира от родителите си. Сузан предпочела за партньор именно Джон, било очевидно, че той се нуждае именно от нея и се Нагивала съпругът и да бъде по-малко строг, отколкото нейния баща.  Случило се обаче така, че първите години от брака не били леки за Сузан. Тя копнеела по родителите си и усещала силен натиск от страна на обкръжението си и най-вече страдала от факта, че Джон постоянно я критикувал.  Така съпрузите попаднали в порочен кръг (магически капан), който бил формиран от предишните поколения. Джон полагал неимоверни усилия да създаде одобряемо впечатление в родствениците и партньорите си в бизнеса, а Сузан бил длъжна да играе ролята на гостоприемна домакиня и образцова съпруга, постоянно слушаща критичните забележки на мъжа си. Когато възникнел конфликт, Джон започвал яростно да критикува съпругата си, а тя от своя страна му отвръщала (отмъщавала) с малки и незабележими за Джон нещица, например, обличала неподходящо за случая палто.  Джон възприемал това поведение на же4на си като заплаха за имиджа на семейството и започвал още повече да се паникьосва.  Той се гневял на нея до тогава, докато Сузан не се оттегли при родителите си (този модел на сърдене с бягство при родителите станал стереотипен), връщайки се при него едва когато всичко се успокои.  И двамата били свикнали да реагират по един и същи начин.  Когато обаче веднъж напрежението било то,кова силно, а преживяването на унижение непоносимо, Сузан решил да не се завръща при Джон.  Оказало се, че за нея бягството от доминиращият, изискващият и строг съпруг, било символ на победа над собствения и деспотичен баща.  От друга страна, за Джон този факт бил равносилен на тотално разрушаване идиличната рисунка на семейството му.  Загубата на любов била трагична загуба, но факта на развода се явявал кулминация на семейната динамика, развиваща се в протежение на много поколения в семейството.
Приведеният пример засяга само малък фрагмент от историята на даденото семейство.  При изследването на случая може да се обърне внимание на ранните години от живота на бащата на Уолтър или да се погледне към бъдещето, към правнука на Джон.  Разводът на Джон обаче се превърнал във фон, за формиране обектни отношения на неговия син със семейството на неговата съпруга, което имало своя собствена историческа динамика.
Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление считат, че миналите взаимоотношения оказват силно влияние върху текущата семейна динамика.  Предполага се, че  нашето мислене се влияе сериозно от миналото, тъй като вид, ние сравнително неотдавна сме придобили способност разумно да мислим, независимо от силата и влиянието на много по древната и първична емоция.  Често поведението на хората се определя от емоционалния заряд на минали преживявания, с не толкова от разума на настоящето. Текущите близки отношения стават за двамата партньори арена за преработка на минали взаимодействия. Този сложен процес бива прекъсван само при възникване на конфликт, напрежение или преживяване на стрес. Тогава, с цел разреждане на напрежението, биват въвличани други хора.  Проектираният семеен стрес служи за контекст на бъдещи обектни отношения и преминава през границите между поколенията, предавайки се като вид зестра или наследство.


Следва продължение-част 3

Категория: Други
Прочетен: 2606 Коментари: 0 Гласове: 0

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 1

Терминът трансгенерационна семейна психотерапия (transgenerational family therapy) обединява няколко теоретични и практически подхода, общи за които се явява отчитането на семейната динамика в продължение на няколко поколения, а също така, те ползват като опора психоанализа.  Това разбира се не означава, че другите психотерапевтични подходи не отделят внимание на семейната динамика през поколенията или привържениците на това направление не взаимстват от другите подходи теоретични концепции и технически способи.
Трансгенерационната семейна психотерапия обединява усилията на няколко практикуващи психотерапевти, които не само че водят сесии с представители на няколко поколения от една фамилия, но  и интерпретират семейните проблеми, предаващи се от поколение на поколение, с термините на семейната динамика.  Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление отделят значително внимание на текущото семейно взаимодействие, но най-голям интерес проявяват към еволюцията на текущите трансакционни патерни в поредица поколения.  Те разглеждат настоящето през призмата на миналото, а теоретичните разработки позволяват да се осъществява вмешателство във времето.
Теоретични конструкти и основна идея
Трансгенерационната семейна психотерапия възниква на основата на две философско-теоретични течения – психоанализа и теория на системите.  При създаването на теоретичната база, за трансгенерационната семейна психотерапия са били използвани важни концепции от всяко едно от тези течения. Като теоретична основа за създаване техниките на трансгенерационната семейна психотерапия служат няколко базисни концепции. Сред тях основните са: 1) Миналото активно присъства в настоящите семейни отношения) и 2)в процеса на еволюция, нашите емоции остават примитивна структура, а способността да мислим се появява не толкова отдавна. По-долу ще бъдат обсъдени всяка от тези концепции.
Миналото активно присъства в текущите семейни отношения
Човекът, принадлежащ към съвременната култура, трудно може да види и осъзнае, по какъв начин семейните отношения на предшестващите поколения оказват влияние върху неговото възприятие на текущото взаимодействие с другите. В САЩ е разпространен култ към независимост, самореализация и свобода от всякакво робство. Лекотата, с която в днешния ден едно семейство може да промени местоживеенето, създава илюзорно впечатление, че физическото отделяне от миналите поколения (родители, прародители – фамилията, като цяло), позволява с лекота да бъде прекъсната връзката на човек с миналото. Всекидневния живот изобилства от примери за това, как хората се стремят да забравят своето минало. Именно разбирането на миналото се явява ключов момент в трансгенерационната семейна психотерапия.
Удивително е, че при подобни обстоятелства теорията на Фройд, посветена на развитието на емоционалните разстройства, като резултат от нарушения на отношенията в миналото, оказва толкова значимо влияние върху ума на представителите от много поколения. Фройд (Freud, 1923/1961) счита, че ранните детски преживявания оказват влияние върху формирането на личността, чрез адаптацията на Аз-а (Его). Егото се разбира, като някакъв регулатор, предназначен за удовлетворяване на дълбоките инстинктивни потребности, не позволяващи на индивида да встъпи в противоречие с външния свят. В този смисъл, задача на Его-то е, да уравновесява удовлетворяването на потребностите с изискванията на реалността на цивилизованото общество.
Обектни отношения
Развивайки идеите на Фройд, Фейрбейрн (Fairbairn, 1954) стига до извода, че Его-то се фокусира навън, върху реални обекти, а не върху вътрешни, соматични инстинкти. Според Фейрбейрн, човек постоянно се намира в състояние на търсене на външни обекти, т.е. от самото раждане на индивида (с появата на Его-то или Аз-а), се стреми да установи отношения с обекти, способни да удовлетворяват неговите потребности.
По-нататък Фейрбейрн говори, че развитието на личността е резултат от стремежа на Его-то към отношения с обекти (обектни отношения).  Основната идея на автора се съдържа в разбирането, че непълното удовлетворение на Его-то от едни или други външни обекти, води до преживяване на тревога. Поради факта на неудовлетворяване на потребностите на индивида в ранното му  детство, които са важни за него, те се превръщат в ограничители на възможностите му да установи алтернативни обектни отношения (липсват подходящи обекти), а последващата нарастваща тревога води до проява на отказ от тези отношения или отхвърляне.  Тъй като детето не е свободно да изостави или промени външния свят (например, майката), за овладяване на тревогата и за контрол над обектите, то интернализира, т.е. проектира тази тревога към своя вътрешен свят. Интернализираният опит (обект) не е нищо повече от чувства или спомени.  В процеса на интернализация възникват нови елементи на личността или субидентичности (sybidentities). Интернализацията е широко разпространена в ежедневието ни. За това свидетелстват множество примери, като: една част от мен иска едно, а друга – друго, т.е. води се вътрешна борба, човек непрекъснато следи себе си.  В този смисъл, личността следва да се разбира не като нещо единно и неделимо, а като сплав от текущи и минали взаимодействия, които дълбоко са проникнали в психичния свят на човек, като някои от тях пребивават в потиснато състояние.
Следва да се споменат още два ключови момента от теорията на Фейрбейрн, които оказват непосредствено влияние върху създаването на трансгенерационната семейна психотерапия. Фейрбейрн счита, че събитията от външния свят се възприемат чрез филтър от интернализирани взаимодействия. Например, лице с персекуторна интроекция (интернализирани отношения за преследване) е склонно да разглежда текущото взаимодействие като имащо аналогичен характер, т.е. взаимодействието в настоящето се разглежда през призмата на миналото. Тази закономерност се проявява буквално във всички сфери на ежедневието и може да се открие във фразата на съпругата към съпруга си: „Аз да не съм ти майка!”
Вторият важен момент в теорията на Фейрбейрн, имащ пряко отношение към трансгенерационната семейна психотерапия се изразява в това, че всички несъзнавано се опитваме да променим своите отношения с близките хора така, че те максимално да се  доближат до интернализираните модели.  Следователно, ние не само възприемаме близките си хора през призмата на миналото, но и несъзнавано се стремим да доведем текущите отношения в съответствие със съществуващия вътрешен образец. Така например, съпругата може да се оплаче на майка си, че съпругът и предизвиква у нея чувство на раздразнение, тъй като има предубеждения за това, каква трябва да бъде съпругата му. В дадения случай това е свидетелство, че представите на мъжа за идеалната съпруга се разминава с нейното реално поведение.  Освен това, раздразнението на жената може да показва, че ценностите и нагласите му се намират в разрез с нейните собствени идеални представи  за това, какъв трябва да бъде съпруга и.  Възможно е и обратното явление: при съпругата има устойчива интроекция, проявление на която тя вижда в своя съпруг (проекция) и поощрява в него реакция на своите оплаквания.  Този пример може да се разбира и по-широко, с отчитане на контекста.  Фактът, че съпругата се оплаква на майка си от своя съпруг, може да свидетелства за удовлетворяване на определена обектна потребност на майката (например, желанието да знае, че дъщеря и я обича повече, отколкото който и да друг), а също така и за стремеж на дъщерята да получи от майката отговор, съответстващ на вътрешния модел на майката (например, „Скъпа, твоят съпруг се държи точно така, както твоят баща.”)
Хенри Дик (Dicks, 1967) първи говори за възможността да бъде приложена теорията на обектните отношения на Фейрбейрн, за разбиране на съпружеските интеракции.  Дик издига идеята, че съпрузите се намират в сложни обектни отношения и се допълват взаимно. С други думи, приема се, че те се явяват идеални един за друг в смисъл, че всеки един  притежава качества на отсъстващи в миналото обектни отношения. Мъжът нарича съпругата си „моята по-добра половина”, а жената произнася традиционната формула от брачните церемонии: „ние бяхме половинки, а сега сме едно цяло”. По мнение на Дик, такава обектна взаимна връзка води до това, че  хората са склонни да се отнасят към качествата на своите съпрузи, като към свои, да разглеждат другия като свое продължение.
Джеймс Фрамо (Framo, 1981) извежда следните основни положения в теорията на обектните отношения:
• Човечеството, като вид, изначално се намира в постоянно търсене на обекти.
• Човешкото съществуване е неспособно реално да измени обектите и затова създава вътрешни психологически дубликати (интроекция).
• Тези  вътрешни дубликати претърпяват промени в течение на времето и по тази причина, хората установяват нови обектни отношения.
• Хората използват текущото взаимодействие за лекуване на минали конфликти в родителското си семейство.
• Изборът на партньор и отношението към децата им ат за своя основа проективен процес, в резултат на който съпругът и детето заменят отсъстващи фигури от минали, първични, обектни отношения.
Лоялността към семейните традиции
Миналото оказва влияние на настоящето, чрез лоялността към семейните традиции (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973). Лоялността на индивида по отношение родителското семейство е нещо повече от чувство на признателност към родителите за своето възпитание или желание да им бъде върнат някакъв дълг.  Не бива да се забравя за многобройните проявления на скрита лоялност, династически очаквания (generational legacies) и неразрешени конфликти в поредица от поколения. Това схващане може да се илюстрира със следния пример:
Джон, млад застрахователен агент, се обръща към психотерапевт с оплакване за депресия и желание да посегне на живота си.  След наскорошен развод, той се е пренесъл в друг град, променил е професията и местоработата си, навлизайки в банковия бизнес. Независимо, че преживяванията, свързани с развода останали на заден план, Джон не само не чувствал облекчение, но се оплаквал от влошено състояние.  Своята продължителна депресия той без желание обяснявал с неуспехите си.  Той се характеризирал, като пълен неудачник, въпреки че не считал развода си за голяма трагедия.  Усещането за крах на надеждите било толкова силно, че Джон се чудел как да оправдае себе си пред другите, а  другите били родителите, далечните родственици и малолетният му син.  
Състоянието на Джон станало по-ясно, едва когато психотерапевтът узнал повече за семейната история и традиции. Дядото на Джон произхождал от бедно семейство и бил с невисок образователен ценз, но с цената на огромен труд в условия на безжалостна конкуренция съумял да организира собствен застрахователен бизнес. Натрупаното материално състояние обаче се оказало недостатъчно, за да бъде приет във висшето общество, към което той се стремял.  Дядото бил алкохолик, с агресивно и предизвикателно поведение, с грубовато отношение към съпругата си и двамата си сина.  Големият син бил негов любимец, а малкият (бащата на Джон) – Уолтър, стоял по-близо до майката.  Уолтър завиждал на брат си и тайно желаел да бъде приет като любим син на баща си. Когато брат му загинал във войната, Уолтър станал единствен наследник на семейните традиции, включително репутацията на своя баща, семейния бизнес и тягостната семейна атмосфера.
Гибелта на сина била тежък удар за бащата, който скоро се отказал от работата си и се отдал на алкохола. За Уолтър настанали трудни времена: той бил зает със спасението на бащиния бизнес, опитвал се да възпрепятства появата на баща му пред хората, защитавал майка си от баща си и заедно с това ухажвал млада девойка от висшето общество.   Уолтър посветил своя живот на това, да запълни празнотата, възникнала в семейството след смъртта на брат му и да се справи със семейната мъка и другите несгоди.  Уолтър направил твърде много жертви – неговият син Джон бил една от тях. След смъртта на страдащият от алкохолизъм баща, Уолтър решил да навакса пропуснатото от баща му – да получи добро образование, с което да може да се гордее и да заеме положение в обществото, което така и не се отдало на баща му. Освен това, Уолтър силно желаел да даде на малкия си син Джон всичко, от което самият той бил лишен – да получи уважението на другите и да има близки отношения с баща си.
Джон постепенно усвоявал семейните традиции. За разлика от своя баща,  Уолтър бил нежен към съпругата си и се стараел да даде на сина си най-доброто.  Още от детството си малкият се учил в престижни училища.  Получавайки всички материални блага, Джон обаче бил лишен от топли отношения с родителите си.  Те считали, че той е длъжен: 1) да не накърнява честта на семейството, 2) да бъде признателен на своя баща за неговите неизброими жертви, 3) да проявява любов и топлота така, както майка му я проявява към него, 4) да се наслаждава на живота, тъй като неговият баща никога не е могъл да усети това, 5) никога да не подлага на критика отношението на баща му или недостатъците на дядо му. Външно Джон излъчвал пълно благополучие, но в душата си чувствал празнота.  Той решил да устрои живота си така, че да оправдае очакванията на баща си.  Като бъдещ наследник, юношата усещал силния натиск на баща си, който се надавал да види реализирани в сина си своите мечти. Освен всичко това, Джон усещал и натиска на проблеми, с които са се били сблъсквали членовете на фамилията в продължение на няколко поколения. Той съжалявал, че детството му е преминало в самота и считал това за голям недостатък.  Чувствал се обиден от това, че майка му обикновено била заета със собствената си личност, но той знаел, че тази обида не бива да се споделя с другите хора.
Пораствайки, Джон става въплъщение на несбъднатите бащини мечти – бащата, който изкупува многочислените жертви на предишните поколения. Юношата постъпва в правилния колеж, следва сключване на правилния брак, а след това, избор на правилната професия (банков служител), дори къщата му била боядисана в правилния цвят.  Той управлявал престижен автомобил и се обличал безупречно.  Джон се бил погрижил дори за това, неговите ризи да бъдат колосани така, както на неговия баща. Задълженията, съответстващи на династическите очаквания объркали целия живот на Джон. За нещастие съпругата му го напуснала, взимайки със себе си сина им. Стремежът на Джон към респектабилност бил толкова всепоглъщащ, че съпругата му не могла да намери своето място в техния брак.  Неспособен да потърси подкрепа навън, сред другите и приемайки съчувствието на членовете на фамилията, Джон се премества да живее в друг град, където започва да работи като застрахователен агент.  Той избира именно тази професия, защото по неговите думи, не можел да прави нищо друго. Сега  Джон трябвало не само да преживее своя развод, но и да се справи с унаследените от предишните поколения бременни династически очаквания.  Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973)много точно назовава това бреме „плащане на сметките на предците” (ledger balancing). Така Джон потъва в депресия, не само поради развода си, но и защото сред неговите днешни загуби се вплитат загубите на миналите поколения.
Историята на Джон илюстрира някои от най-значимите деструктивни прояви на лоялност към семейните традиции.  Впрочем, именно лоялността е тази, която обединява членовете на семейството, заставяйки ги да проявяват алтруизъм и  да се Нагиват на бъдещето.  Формулата „да дадеш, за да получиш”, е непосредствено прилагана в живота на фамилията в продължение на редица поколения. Въпреки, че младите родители, помагащи и подкрепящи детето са направили първите стъпки, те не получават незабавно печалба, всичко това намира своето отражение в системата на семейната лоялност.  Младите родители компенсират собственото си родителско семейство за техните жертви, откривайки кредит за своето дете.  Така всяко следващо поколение плаща сметките на предшестващите ги.  Именно в семейството хората се научават да дават и да получават, разбират за отговорността на задължението и дълга, когато получат определен подарък.  В някои семейства този дълг не е голям (частична загуба на автономност) и плащането също е малко.  В други семейства, като това на Джон, дългът на едното поколение е изключително голям, а това означава, че и плащането е солидно, съществено ограничаващо автономността на индивида.
В крайна сметка, какво определя различията между семействата в континуума „даване – получаване”?  Защо емоционалното отдаване в едно семейство има толкова висока цена и защо тази цена не е еднаква за членовете на едно и също семейство? Тези въпроси си поставя семейният психотерапевт, принадлежащ към трансгенерационното направление Мюрей Боуен (Bowen, 1978). Ето някои от отговорите:


Следва продължение-част 2

Категория: Други
Прочетен: 1600 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1211984
Постинги: 1460
Коментари: 116
Гласове: 1084
Архив
Календар
«  Септември, 2012  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930