Стратегическа семейна психотерапия
Оценка на семейните отношения

 Оценка на семейните отношения (взаимодействие)
 При оценката на семейното взаимодействие психотерапевтът събира три вида информация: 1) демографски сведения (възраст,пол, професия, религия и др.); 2) семейна анамнеза, включваща предишно лечение или консултации, медицински сведения, в т.ч. документи, данни за физическо насилие и състояние на сексуалното функциониране; 3) информация за взаимодействието в семейството, в частност,  за семейните правила, наличието на групировки (коалиции,алианси), наличност и състояние на субсистеми, последователност на комуникативните актове, типични за даденото семейство (Bross & Benjamin, 1983).
Оценката на семейните отношения започва още от първата сесия със семейството.  Особено внимание се отделя за установяване последователността на комуникативните актове. Първият въпрос на психотерапевта обикновено цели изясняване съществото на проблема, например, „Какво ви води при мен?” Когато членовете на семейството започнат да описват вълнуващо своя проблем, е много важно да не бъдат потвърждавани техните оценки (мнения, хипотези), въпреки, че още от първата сесия клиентите искат обратна информация. Особено важно е да психотерапевтът да не се съгласява и потвърждава техни изказвания от типа: 1) Всички проблеми в семейството се свързват и изчерпват с проблема на определен член (идентифициран пациент) или 2) Идентифицираният пациент или симптома не могат да бъдат променени (Stamen, 1981).
 Според Клу Маданес, ако психотерапевтът приеме изцяло семейната гледна точка за проблема, то тогава той сам задълбочава проблема и дори го прави по-болезнен или по-безперспективен за лечение (промяна) (Madanes, 1981).  Вместо това, той следва да преформулира семейния проблем (например, емоционално нарушение), да го тушира (например, да се намери работа; да се прекарва по-дълго време у дома и пр.)
Джей Хейли (Haley, 1976) извежда четири принципа, които психотерапевта непременно следва да поми при изясняване съдържанието на проблема:
1)Психотерапевтът е длъжен да преформулира и назове проблема по друг начин, различен от дефиницията на семейството. Добре е да приеме казаното за сведение, уточнявайки нужните детайли (неясни моменти).
2)Психотерапевтът в никакъв случай не бива да дава съвети, а още по-малко крайни оценки, когато е  на етапа изясняване на съдържанието на проблема, стараейки се да получи колкото се може повече информация, преди да вземе едно или друго решение.
3)Психотерапевтът следва да обръща внимание не само на проявите на емоции, но и да взаимодействието между членовете на семейството.
4)Психотерапевтът е длъжен да проявява участие и да не стои настрана от проблема, който е заставил членовете на семейството да се обърнат към него.
 На всеки член на семейството следва да се предостави възможност да изрази своето мнение по съществото на проблема.  Ако някой от членовете на семейството се обърне към някой друг от семейството, то психотерапевта следва да се намеси и се обърне към този друг непосредствено (Haley, 1976). Задължително следва да се противодейства на всякакъв род опити за намеса и възпрепятстване на който и да било от членовете на семейството, от други членове, да се изкажат и изложат своето мнение по проблема. По този начин самия процес на диагностика има терапевтично значение.
 Изслушвайки всеки член на семейството, психотерапевтът внимателно наблюдава за реакциите на останалите членове. Разгневени ли са те? Опитва ли се на се намесят (прекъснат) монолога? Разсеяни ли са (занимават се с нещо друго, гледат в страни и пр.)?, Учудени ли са? Притеснени ли са? И т.н.  особено внимание следва да се обръща на реакциите на идентифицирания пациент (лицето, което е носител на симптома, т.е. заради което семейството е в кабинета на психотерапевта). Вълнува ли се той, потиснат ли е или преживява други чувства? Във всеки случай психотерапевтът не е длъжен да споделя своите наблюдения с членовете на семейството (Haley, 1976). Ако психотерапевтът си позволи коментари по оценката на взаимодействието, то той автоматично привежда семейството в отбранителна позиция.
 Изяснявайки същността на проблема, психотерапевтът се опитва да намери типичните актове на комуникационна последователност. Хората са твърде прозаични и предсказуеми в ежедневието си – те в повечето случаи реагират по един и същи, стереотипизиран и познат начин на едни и същи сигнали.  Например,  не обвинява ли единият родител другия за извънредно снизходително отношение към детето?  Не счита ли единият  от родителите, че другият се държи безразлично? Когато се изказва единият от родителите, другият прекъсва ли го, съгласява ли се с него или не?  Крайно важно е психотерапевтът да запази бдителност и да се опита да установи последователността на комуникационните актове в кръга на семейния проблем оценката на тази последователност позволява да се получи ценна информация за изработването на стратегия за туширане на проблема.
Когато всички членове на семейството изложат своята гледна точка,  психотерапевта предлага да обсъдят между тях общия проблем.  Например, психотерапевтът може да предложи на бащата и майката да обсъдят симптома на детето в негово присъствие.  Намесата на детето в разговора означава, че психотерапевтът правилно е определил проблемната сфера на семейно взаимодействие. Крайно важно е, членовете на семейството да общуват спонтанно, свободно, непосредствено, а не чрез психотерапевта. През този период на обсъждане психотерапевта е наблюдател и стои леко в периферията.
 Психотерапевтът повече се интересува не от това, какво казват членовете на семейството за проблема, а от това, как реагират на него. В тази връзка Джей Хейли пише следното:
 „Само по себе си обсъждането на проблема дава малко информация. Вместо само да говорят за проблема, на този етап е желателно  да се предизвика неговото проявление непосредствено по време на сесия. Например, ако детето умишлено удря главата си в различни предмети, може да се предложи да покаже как прави това.  Когато детето започне демонстрацията, останалите членове със сигурност незабавно ще реагират по усвоения от тях стереотипен начин.  Детето може да демонстрира своята склонност за игра с огън (в метален съд), което ще позволи да се разбере умее ли то да борави с кибритените клечки или запалка,  и как ще реагират останалите от семейството. Ако в помещението има играчки, проблемната ситуация може да се разиграе с тях.  Страдащата от депресия жена може да бъде помолена, да изрази своето недоволство, за да се проследят реакциите на останалите членове на семейството.  Но изброените и други от този тип прийоми могат да се приложат само в случай, че психотерапевтът е овладял изкуството да дава ясни указания”
 Пример: Демонстрацията на определено поведение на детето пред родителите е много силен и работещ способ, за определяне на стереотипните реакции на възрастните в определена ситуация. Така например, при първа среща с майка (учител по професия), баща и дете (8г.) с проблем в плавността на речта, психотерапевтът посвещава сесията на разговор с родителите за проблема, а на дето предоставя възможност да нарисува своето семейство в съседна стая, към която имат видима връзка родителите.  Докато трае интервюто с родителите, детето няколко пъти влиза в кабинета с въпроси, свързани с рисунката. Оказва се, че всеки път, когато направи това, само майката реагира по един и същи начин – излиза от контекста на текущия разговор с психотерапевта; променя темата, като се намесва със сърцата готовност да даде указания на детето (тя знае каква е задачата му); в помощта си тя не само съветва, но и изразява недоволство, като поставя допълнителни по-високи критерии пред детето, макар че психотерапевтът не е давал такива указания.  Бащата от своя страна прави неумели и неуверени спорадични опити, да прекъсне директивите на майката, но не успява и се отказва. На трето място детето  се стъписва, губи мотивация за по-нататъшна работа, обърква се за това само ли да твори, така както му е казал психотерапевта или да слуша майка си, нараства вътрешната му неувереност и напрежение.   По-късно, в друга сесия, когато бащата е запитан: „Как реагира съпругата Ви, когато детето потърси помощ от нея?”, той повтаря поведенческия модел на майката, който вече е бил демонстриран на първата сесия. Фиксираните от психотерапевта  поведенчески взаимодействия в триадата се оказват, че са стереотипни за семейството.  Те стават обект за допълнителна работа в терапевтичната стратегия.
 С обръщението на психотерапевта към членовете на семейството с молба да събеседват, психотерапевтът получава достъп до семейната структура и йерархия. Например, може да забележи, че единият от родителите осъществява прекалена опека над детето (както в горния пример), а в същото време другият родител практически не обръща никакво внимание.  Когато вторият родител бъде помолен да поговори с детето, първият автоматично се намесва, изтласква вторият от разговора, отрича казаното и т.н.  Тези подходи разкриват последователността на комуникативните актове в рамките на проблема.  Ако на психотерапевта се отдаде да предотврати подобно вмешателство, тогава тази процедура придобива едновременно диагностично и терапевтично значение.
Пример: В горния случай с 8-годишното дете, психотерапевта прави опит да блокира намесата на майката, като невербално изразява недоволството си. Майката светкавично реагира на този сигнал, като отключва защитен механизъм „бягство” от активна комуникация по време на сесията, преживява се потисната, обладана е от чувство за обида, от факта, че е блокирана водещата и функция. При втората сесия йерархичната структура на семейството окончателно се построява – майката стои на върха на семейната йерархия, а бащата е изтласкан в периферията що се отнася до образованието и възпитанието на детето.  Детето обаче общува по-свободно и по-открито с бащата, отколкото с майката. Оказва се, че при комуникация с бащата, проблемът със плавността на речта не се проявява така отчетливо както с майката.

13.09.2012г.
 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 3

4.Граници на семейната система
Всяка семейна система има свои граници, които определят нейната структура и съответно, определено съдържание на психодинамиката на семейния живот.  Външните граници на семейството се променят видимо. Да се върнем  у нас преди началото на демократичните промени. По онова време се наблюдаваше следния феномен – колкото повече външните граници на държавата се затваряха и се налагаха ограничения за общуване между държави и култури, толкова повече вътре в държавата семейството се отваряше, т.е. границите на семейната система по о нова време са пропускливи, дифузни, рехави.  Тази особеност се отразяваше в начина на живот и законите, в механизмите на вътрешната политика. Прокарваше се политика под девиза: „Държавата е най-добрия възпитател”.  Партийните организации нахлуваха в живота на семейството и личността. Популярно инфантилни бяха партийните събрания по месторабота, на които се разглеждаше поведението на колега, който си е позволил извънбрачна връзка.  Това е времето на размитите семейни граници.  Ако отидем още малко по-нататък в изследването на границите на семейството ще установим, че на ниво граници между субсистемите (съпружеска, родителска, сиблингова, субсистема на прародители), границите отново се втвърдяват. Децата в голяма част от времето си прекарваха на улицата, формираха се т. нар. „детски банди” (сега за тези групи се ползва названието „децата повече общуваха”). Този баланс между твърди, ригидни външни държавни граници, последван от рехави, пропускливи семейни граници и отново твърди субсистемни граници се подържа от закона за хомеостаза.  По това време съществуват съвършено други контакти между родители и деца.  Външния свят е безопасен, гарантиран, семейството е отворено, децата общуват свободно. В днешно време баланса е обърнат, външните граници са отворени, а семейната система е затворена. Външния свят е опасен, враждебен, подозрителен. Децата общуват по-малко, в по-ограничени и качествено подбрани групи.   Днес родителите се безпокоят, когато детето излиза на улицата. Подозрителни са към всяка негова нова връзка или група, в която членува.  Днес родителите не харесват, когато детето расте както по-рано,т.е., в общественото съзнание се формира положително отношение към затворените семейни граници.  Ако границите на семейството са закрити, т.е. домът е затворен; гостите се приемат по конкретни поводи и само по покана; прилагат се определени ритуали и правила по отношение гостуването и маниери на поведение на семейството пред гости и без гости в дома си, то автоматично границите на субсистемите се отварят, стават размити и взаимодействието между тях става по-интензивно. В този тип семейство родителите посвещават голяма част от времето на децата си. Сега родителите казват: „Трябва да се занимаваме с детето си”, т.е отговорността за свободното  и училищно домашно време изцяло се поема от родителите.  Възникват поведенчески оформени размити граници между субсистемите: майката подготвя с детето домашните задания; детето знае, че то не отговаря за това – майка му ще го накара, ще го контролира, ще го провери. Детето счита, че ако отиде на училище неподготвено, то е защото майка му не му е помогнала, не е намерила време за него; получената двойка е нейна двойка.  Тази близост между субсистемите е предпоставка за лесно възникване на коалиции, например майка и дете, което от своя страна води до преразпределение на ролите вътре в семейството. Когато майката и детето влезнат в коалиция, обикновено бащата застава в периферията на семейната система. Когато бащата отстъпи полагащото му се централно място редом с майката в семейната система, тогава той формално или въобще не взема участие в емоционалния и съдържателен живот на семейството.
Вертикалните (междупоколенческите) коалиции винаги са дисфункционални!  Един от механизмите за регулиране и промяна на границите между субсистемите е формирането на т. нар. „семейни триъгълници”.
Пример: Да си представим следната ситуация: майка, баща, дете и телевизионен приемник.  Вечерният триъгълник се образува, когато детето бъде сложено да спи.  В семействата с трудни взаимодействия много често детето се явява медиатор между родителите.  Когато детето бодърства, възниква триъгълника – майка, баща и дете.  Родителите например са много любещи и детето придава смисъл на брака им, чрез изпълнение на родителските си функции.  Родителите естествено се интересуват от детето си, от неговите постъпки, постижения и неуспехи,  те общуват и обсъждат живота на детето. Когато при детето се появи проблем, родителите автоматично се обединяват и сближават, за да му помогнат.  Те уважават своето родителство, отговорни са,  харесва им да бъдат родители.  Когато детето отиде да спи, започва да работи другия триъгълник – майката, бащата и телевизионния приемник и  отново всичко е наред. Съпрузите общуват през и чрез телевизионния приемник. Проблемите възникват, когато изведнъж спре електричеството при вечерния и когато го няма детето, при дневния триъгълник.  Срив в отношенията при съпружеската двойка с триъгълни отношения настъпва и много често в онзи момент, в който детето напусне семейството – отиде на учи в далечен град; сключи граждански брак и пр.
(Следва схема на вътрешносемейните триъгълници – вечерен и дневен)
Междупоколенческите коалиции са лесно видими образувания.  Обикновено още при влизане на семейството в кабинета на психотерапевта могат да бъдат забелязани признаци. Единственото което се иска от психолога е да осигури достатъчно места за настаняване на семейните членове.  Ако членовете имат достатъчно богати възможности да избират места за сядане, те се разполагат така в пространството, както се коалират в семейството.  Обикновено членовете на коалицията се стараят да седнат един до друг и се намират в по-голяма близост и по-голяма дистанция от останалите. Периферните членове на семейството заемат отдалечените места, а тези които са най-слабо мотивирани, да участват в терапевтичния процес или са аутсайдери – в близост до изхода.  Обикновено в най-голяма близост и фронтално срещу психотерапевта заема място лидера в йерархията. Ако в семейството са се оформили две коалиции, то дистанцията между тях е очевидна.
5.Стабилизатори на семейната система
Всяко семейство, както дисфункционалното, така и функционалното има свои стабилизатори.  Функционални стабилизатори са: общото местоживеене, общи пари, обща дейност, общи развлечения. Децата, болестите, нарушеното поведение – това са дисфункционални стабилизатори.  Децата не са длъжни да бъдат стабилизатори, затова защото те растат, развиват се и трябва да живеят свой, отделен от родителите си живот.
По-рано средната продължителност на живота не е била толкова дълга, както сега.  Бракът продължавал не повече от 20 години.  Хората се женели, отглеждали децата и бързо след това умирали.  При тази скоротечност и краткосрочност на живота, децата не са били дисфункционални стабилизатори.  Сега времето на човешкият живот значително е удължено.  Общоизвестната клетва: „Да живее съвместно, докато смъртта ни раздели” се превръща в тежко изпитание.  През това време децата порастват, а съпружеството може щастливо да продължи, ако разбира се не е било стабилизирано преди това от децата.
Друг дисфункционален стабилизатор се явява съпружеската изневяра.  Нерядко зад систематическите изменения стои невротичен страх от близост. Често стереотипът на взаимодействие по повод на измененията са изневяра, изясняване на отношенията и скандалите по повод изневяра, примирение. След примиряването двойката продължава да живее съвместно до тогава, докато не се натрупа достатъчно напрежение от нерешените проблеми и отново не възникне криза.  Когато съпрузите усвоят подобен стереотип, те всъщност попадат в порочен кръг, при който циклично се повтарят периоди на кризи с периоди на помирение и стабилизиране.  Аналогичен е порочния кръг на онези двойки, които заявяват например: „Ние може да се караме, да се обиждаме, да се бием дори, но не се развеждаме”. 
Наличието на брак позволява на мъжа да не се жени за своята любовница – това е доста удобно. Защо трябва да прави това? Защо трябва да разрушава семейството си?  Дори забежката му в една извънбрачна връзка дава възможност да останат съпружеските му отношения стабилни.  Такива хора считат, че правят извънредно много за своето семейство и те често казват: „Съпругата ми е нещо свято!” или „Семейството ми е най-ценното нещо!” Всъщност, ако бъде разгледана анамнезата на такъв тип личност, то ще се изясни, че той никога не е могъл да поддържа дълго диадни отношения. Страхът от близост е този, който го тласка да бъде ту с едната, ту с другата, а на практика не е нито с едната – тогава той се чувства комфортно.  И така, ако се съберат двама души, изпитващи едни и същи страх от близост, то регулярното отсъствие на съпруга леко се възприема от съпругата.  Когато връзката им е многогодишна, това не може да остане скрито. 
Пример:  Клиентка се омъжва в ранна възраст и след недълъг брак се развежда. След това се омъжва втори път, ражда дете и следва нов развод.  След 12 години раздяла, тя позвънява на първия си съпруг, който отдавна е женен и има дете. Те започват романтична връзка, която продължава три години. За този мъж е известно, че той винаги е имал любовници.  Той нощувал поне 3-4 пъти в седмицата при тази жена в продължение на три години. При това, въпреки всички уговорки, той никога не направил стъпка да изостави съпругата си.  Любовницата в случая се явявала стабилизатор на семейните отношения. За него този начин на живот бил доста изтощителен, тъй като формирал стереотип, всеки път когато сключи брак, да създаде извънбрачна връзка, по-късно тази връзка да получи статут на брачна връзка и да последва отново намиране на любовница.
От тази серия има и друг аналогичен патерн. Съпружеските отношение били нарушени отдавна, повече от десет години. Те нямали сексуален живот, нощували в различни стаи.  Съпругата не работела – нейният психичен статус бил съмнителен.  Съпругът имал своя любима работа и дясната му ръка била жена, която той превърнал в любовница. Всяка вечер тя го отвеждала със собствения си автомобил до неговия дом.  Всичко това било известно на съпругата. Тя споделя как всеки ден вижда през прозореца, как съпруга и слиза от автомобила, след това се обръща, помахва с ръка на жената, прави десет крачки, отново се обръща, отново помахва с ръка с весело лице и така няколко пъти до вратите на своя дом. Тук следва да се изтъкне, че за неработещата съпруга, доходите на мъжа и били важни. Тя била готова да се разведе с него, ако той и предостави финансова компенсация в достатъчно солиден обем.  Съпругът обаче не желаел развод. Той разбирал, че ако се разведе, то ще му се наложи да се жени за своята любовница, а това означава, че с тази жена ще възникнат нов тип отношения.  В това семейство имало пораснал син – алкохолик.  Още като дете той затънал в блатото на семейната лоялност.  Майка му и баща му взаимно се обвинявали, че всеки от тях възпитава момчето неправилно.  Когато бащата възпитавал детето, майката се съпротивявала и го обвинявала, че е жесток, твърд, нечувствителен, защото го наказвал.  Когато майката възпитавала детето,  бащата говорел, че то ще се провали.  По този начин детето било поставено в ситуация на непрекъснати противоречиви избори – ако се подчини на баща си, това означавало предателство към майката, а ако се подчини на майка си, предавал бащата. Така той станал хипофункционален.  Той започнал да води странен живот – спял през дена, нощите посвещавал на „Интернет”, а в минутите на просветление употребявал алкохол.  Този младеж последователно постъпвал в различни ВУЗ, но никога не могъл да завърши дори първия семестър.  По този начин, той като добър син запазвал своята вярност към родителите, като не давал преимущество при спора кой е по-добрия родител.
Друг популярен стабилизатор на семейната система е болестта.  Болният човек не бива да бъде изоставян, болното дете винаги предизвиква състрадание.   На въпроса по време на сесия към 15-годишно момиче: „Кога твоите родители не се карат?”, тя отговаря: „Само когато съм болна”. При клиентката се наблюдават пристъпи на астма. Всеки път когато двамата родители влизали в конфликт, астмата на момичето се изостряла. Енурезата също е много често срещана болест в качеството и на стабилизатор на съпружеските отношения.   Тя много често се съпровожда от нарушения в сексуалните отношения при родителите.
Множество са случаите, при които детето е превърнато в стабилизатор на съпружеските отношения. При конфликти и дисфункция на съпружеските отношения, хората често обичат да казват: „Заради детето не бива да се развеждам”.  Когато обаче детето престане да бъде стабилизатор, двойката няма на кого да препише тази функция. Тогава започват между двамата сериозно проблеми и съвместния им живот става особено труден.  Това се случва често, когато детето напусне семейната територия – отива да учи, жени се и пр. Именно тогава, в една късна възрастност, след десетилетия съвместен живот,  изведнъж  брачният съюз се разкъсва.

13.09.2012г.
 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 2

3.Семейни митове
Семейните митове са сложни семейни образувания, които се разпространяват много често през поколенията и определят етикет на семейството, например, много често те се демонстрират чрез фразата: „Ние сме ….” или „Нашето семейство е …”.  Това определение не винаги е актуално, т.е. то  не се прилага в ежедневието на семейството, но когато в семейството постъпи нов член, митът бива актуализиран. Актуализация може да настъпи и при наличието на някакви сериозни социални (външни) промени или в ситуация на семейна дисфункция.  Във всяко дисфункционално семейство семейният мит се намира по-близо до повърхността и се актуализира по-лесно, отколкото във функционалното.
Митът трудно се осъзнава. За да се формира един мит са необходими поне три поколения.  Семейният психотерапевт е длъжен да разбере съдържанието на мита, тъй като без неговото разбиране трудно би се ориентирал в мотивите, които движат постъпките и регулират отношенията между членовете на семейството.
Класически е примера на Миланската група от психотерапевти (Мара Салвина Палацоли, Джулиана Прата, Луиджи Босколио и Джанфранко Чекин), описан в книгата им „Парадокс и контрапарадокс”.    Примерът описва по един изключително достъпен и разбираем начин семейните дисфункции, които се пораждат от митове.  Митът се нарича: „Ние сме задружно семейство”, който впрочем често се среща и в българската култура – това е един специален, наречен „аграрен” мит. И днес, особено в ситуация на социална и икономическа криза, много семейства създават и поддържат такъв мит.
В книгата се описва живота на семейство арендатори-фермери, които са живели и работели в Италия, през годините на Първата световна война. Обект на изследването са три поколения семейства (баба и дядо; трима сина с техните съпруги, т.е. три семейства второ поколение и следващо поколение – техните деца.
(Следва примерна междупоколенческа схема-генограма)
Пример: Тежките условия на живот на село съвсем естествено е изисквал единство между членовете на семейството и между отделните семейства в рамките на разширеното семейство. Хората са живели в т.нар. комуни – поколения наред са живели заедно, на едно място и са били управлявани от най-старшият.  Най-големият син се е оженил за девойка от селото. Вторият син също взел местно момиче. В този момент започнала войната и най-малкият заминал на фронта.  След войната той сключил брак с девойка от града и я довел да живее при родителите си на село.  След войната нямало голям избор на мъже и било съвсем естествено, че бракът бил важен като ценност.  Тази жена се превърнала в идеална невяста – тя имала със всички идеални отношения, тя добрувала и помагала на всички.   Превърнала се в рупор на семейното единство. Тя била първата, която създала усещането за единство на семейството и първото знание за това усещане било вербализирано. На въпроса: „Кои сме ние?”, бил даден отговора: „Ние всички сме много задружно семейство!”.
Не след дълго старите родители си отишли от този свят. Животът на село станал много труден и братята със своите съпруги се преместили в града. Започнали строителен бизнес и доста преуспели в него (по това време в Италия настъпва „бум” в строителството).  Преселвайки се в града, те всички се настанили в един общ дом.  Живеели всички заедно, общували, помагали си. Така общували и техните деца. Всичко вървяло толкова добре, че в един момент те се преместили да живеят в централната част на града в много по-голямо жилище.  Там всяко семейство имало отделни помещения, които обитавало, но вратите им не се затваряли и дружбата между членовете на това разширено семейство продължила.
Съвсем естествено било да се очаква, че родените от братята сестри и братя ще бъдат задружни, защото това било от време задружно семейство.
Идентифициран пациент в тази голяма семейна система била дъщерята (най-малкото дете) на най-младия син. Тя била на 14 години и при нея се била проявила невротична анорексия.
Невротичната анорексия (нарушение на храненето) е единствената със смъртен изход невроза.  Известни са две нарушения в храненето – анорексия и булимия.  Булимията е загуба на контрол върху количеството приета храна – процес на насилствена стимулация на гърлото и стомашно-чревния тракт. Анорексията е точно обратното заболяване. В миналото се е считало, че анорексията засяга само женският пол и то момичетата и младите жени, а ако подобни симптоми бъдат забелязани при момчета, то това поведение се приемало като симптом на шизофрения.  Днес тези възгледи биват ревизирани.  Момичетата заболяват от анорексия най-често в подрастваща възраст. Обикновено заболяват по-пълните девойки, които считат, че имат ужасна фигура.  Те започват да гладуват и да отслабват все повече и повече, като претенциите им към теглото и фигурата нарастват непрекъснато.  Интересното е, че този тип нарушение на храненето се среща основно в благополучни и развити страни, докато в гладуващи държави е много рядко явление.  През последните години има редица данни, позволяващи да се приеме, че и при момчетата се появява подобно разстройство на храненето.
Пример: Миланската група е работила с това семейство.  По време на интервютата централна била темата за това колко близки, подкрепящи и единни били всички родственици, как те живеят задружно и как всички деца на братята дружат като истински братя и сестри. Момичето със заболяването било изключително красиво. Тя била наричана между  изследователите  с името „Нашата красавица”.  В процеса на работа било изяснено, че момичето прекарвало повечето от времето си, общувайки с по-голяма от нея братовчедка.  Освен това станала ясна една странност в поведението й – когато цялото семейство се подготвяло да излязат на съвместна разходка, тя винаги заявявала, че не иска. При изясняване на тези семейни ситуации се оказало, че в отношенията между двете братовчедки се случвало нещо странно. В техните отношения при общуването се случвало нещо, което не било описано в семейните митове, т.е. братовчедката на пациентката извършвала различни недружески постъпки в отношенията със своята братовчедка: присмивала и се, подигравала я, иронизирала я, етикирала я, държала се враждебно.  Тези особености обаче можело да бъдат забелязани и оценени като важни единствено от психотерапевтите, тъй като те били включени в семейния мит, не били част от семейната система.  Участващите в тази система обяснявали всичко като израз на обич, любов и дружба – една много добре позната семейна концепция.  Кой от родителите не е казвал на своето дете: „Аз ти желая само доброто. Всичко което правя и искам да направя е за твое добро; обикновено така се говори, когато детето е обидено или разстроено.  Всичко което се случвало между девойките, се е осмисляло  и обяснявало от пациентката с термините за любов и грижа, но същевременно чувствата и били коренно противоположни на мислите.  На нея не и било приятно да дружи с нея. Тя била заставяна да я обича, а същевременно не преживявала такова чувство. Но тя била „вътре” в семейния мит и добре знаела, че те всички са задружно семейство. Тогава момичето направила неверния извод, че тя просто неправилно чувства, неправилно разбира, че просто е неадекватна.  По този начин в нея възникнала идеята за самонаказание, което се изразило в симптома.
Извод: Хората, които са „вътре” в мита, винаги мислят с категориите на този мит и през него разглеждат както семейните отношения, така и външния свят.
Пример: Случаят е описан от психотерапевта Ренос Пападопулос. Идентифицираният пациент е бил момиче (югославска гражданка), направило опит за самоубийство след скандал с майка си.  Да се разбере тази ситуация било съвършено невъзможно, защото поводът за суицид бил непонятен, това не била единствената и не първата кавга между двете. Пападопулос е бил супервизор, той е кипърски грък, който учи в бивша Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и е бил поканен от свои колеги от Югославия за супервизор. Била необходима неговата помощ, за да се разреши този случай бързо и успешно.  Идентифицираният пациент принадлежала към семейство на високопоставен партиен функционер. Случая се е развил в началото на 60-те години.
В процеса на работа се изяснило, че тези хора имали забележително минало. По време на Втората световна война те били млади и взели участие в антинацистката съпротива – били партизани.  Именно по това време бащата и майката се срещат, сключват брак и раждат дете.  В това семейство бил създаден мит, който съдържал посланието: „Ние сме семейство на герои”.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Какви нагласи, потребности и чувства може да предизвика точно този мит?  В какъв дизайн съществуват героите? Какъв е драматичния жанр, който предлага точно този мит?  Очевидно това трагедията.  Героите съществуват в трагедията, за тях няма място в комедията.  От тук следвало да се определи как семейството възприема живота и да се определи през фокуса на съществуващият мит какви емоции би трябвало да преживяват членовете на семейството.  Било ясно, че героите винаги изпитват изключително силни чувства. Героите не преживяват чувство на огорчение – те преживяват чувство на отчаяние.  Тук няма радост – тук има ликуване. Тук няма мъка – тук има страдание.  Ето защо за семейството постъпката на момичето била възприета като съвсем естествена. Семейството не потърсило само помощ, а лекари-психиатри инициирали психологическата намеса. За родителите  обаче постъпката на момичето била съвсем разбираема.   Оказало се, че докато психотерапевтът не разкрил наличието и функционирането на семейния мит, не можело  да се обясни поведението на членовете на това семейство.  За хората, които живеят с този мит, трудностите са необходимост, те имат потребност от тях за да се борят, за да ги преодоляват и преживяват. Това са специални преживявания, специални чувства.
Пример: Следва да се обърне внимание на факта, че изследванията в областта на семейните митове показват наличието на една закономерност, а именно, че много често митовете за герои в следващите поколения се преобразуват в митове за спасители. Такъв е следващия пример:
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това е типичен сюжет на мит за герои. Двама братя – много известни учени.  Единият брат е бил репресиран и разстрелян.  Другият прави успешна академична кариера. Той има син, който не успява да оправдае доверието и надеждите на семейството и те изпитват дълбоко разочарование от неговите житейски неуспехи.  Затова пък, внукът (синът на същият този „неуспешен” син) се оказало, че е надеждата на семейството за да продължи поддръжката на мита.  Той бил много талантливо и умно дете, като дядото създал с него тесни взаимоотношения.   Около 19-та си година същото това момче, след една драматична раздяла с любимо момиче, слага край на живота си, като се самоубива с огнестрелно оръжие. Това е типична реакция на хора, които поддържат мит на герои.   Инцидентът с внука съвпадал със семейна криза – родителите му се развеждат. След това бащата се жени за друга жена.  Когато големият брат се самоубива, малкият е на около 16 години. Той бил младеж с актьорска дарба, но не пожелал да се развива в тази насока, отхвърлил  всички възможности за кариера, той се отдава на помощна професия, жени се и създава две деца. В един момент в него е възникнало много дълбоко религиозно чувство, развел се е и се е отдал на църквата. Станал е достоен свещенослужител.  Въпреки развода, той продължил да се грижи за децата си (те останали при него). Те не били интелектуално надарени, били обикновени деца, постигали всичко с труд, работели усърдно, но никога не пожелали да направят кариера. 
До самоубийството на най-големия брат на нашият свещенослужител всичко вървяло в логиката на героичния мит.  От момента на самоубийството обаче, братът-свещенник е продължил мита на семейството , но вече във формата на мит на спасител. Какво е необходимо на един спасител? Съвсем естествено е – хора, които да бъдат спасявани.  Децата му били дисфункционални и той през всичките години от момента на развода ги е спасявал. Той се развежда, но взима децата при себе си. Изцяло се отдава на тях. Той никога не е изтъкнал това, никога не се бил оплакал, просто се е грижел за тях по отговорност.
Вижда се, че всеки мит се поддържа и развива по своя логика и правила.  Ако спасяваш, задължително трябва да има обекти, върху които да упражниш това свое спасение. Спасяемите от своя страна следва да покажат някакво свое специално „инвалидно” поведение, което да изисква нуждата от спасение.  Митът за спасяващото семейство е много характерен за семействата с алкохолно зависим член.  За да съществува едно такова семейство, то задължително трябва да бъде създаден мит: „Ние сме семейство спасители”.  Алкохоликът в такова  семейство е спасяваният  член и той не само, че са дисфункционален, той  задължително трябва да е хиперфункционален, т.е. трябва да е активен, да тормози останалите, да диктува, да малтретира и пр.  Без мит наличието на спасение „алкохолният” брак не е в състояние дълго да съществува – той би се разпаднал.  В такива семейства останалите членове се превръщат в съзависими.  Следвайки логиката на мита, тези членове са готови да бранят алкохолика, да водят войни с външния свят за неговото спасение. Те никога не признават пред другите зависимостта на члена на семейството от алкохола, те омаловажават пиянството му, изопачават поведението му, независимо от тормоза, на който са подложени. 
Съществуват варианти на „алкохолното” семейство, при които  спасяващият може да развие някакъв свой симптом – например:  болест; непрекъснати неуспехи в кариерата или в училище; нежелание са развитие; апатия; депресия и пр. Този симптом превръща автоматично алкохолика в спасяващ. По този начин в семейството се създава цикъл, при който ролите на спасители и спасяващи периодично се разменят – когато алкохоликът прояви поведението си, той бива спасяван от „депресираната” си съпруга; когато съпругата развие симптома  „депресия”, тя бива спасявана от „алкохолният” си съпруг.  Друг вариант на „алкохолните спасители” е съвместното пиянство, при което и двамата се алкохолизират, но циклично, разделяйки функцията си на спасители във времето.
Пример: Типичен пример от психотерапевтичната практика е случай, при който в процеса на работа се оказва, че в разширеното семейство (две поколения баба и дядо; дъщеря и зет) мъжете  (дядото и зета) са алкохолици. Когато зетът (54г.) е сключил граждански брак, той отива да живее в семейството на съпругата си (обитават един дом). Тогава той не е употребявал алкохол, не е бил зависим от вредния навик, не е имал потребност да пие. В семейството обаче се изповядва митът за спасители. Години наред бабата е спасявала дядото. Дядото е бил спасяван и по-рано, от родителите на жена си, когато са били живи (той също е живял при родителите на жена си). Благодарение на митът семейството е останало цяло. Когато обаче новият зет  влиза в семейството, дядото е бил изолиран – физически е бил изгонен да живее в малка постройка в двора на същия дом.  Семейството е престанало да го спасява и е прехвърлило спасителната си мисия върху току-що пристигналия нов член на семейството, но за да поддържат мита, на всички тях им трябвало  някой, който да бъде спасяван. Така постепенно зетът усвоил навика да пие.  Този негов навик несъзнавано бил толериран от останалите членове – те не се въздържали да приготвят домашни спиртни напитки, да организират импровизирани „тържества” почти всеки ден, никой не забранявал или ограничавал пиенето в къщата. Нещо повече, тъщата започнала да се занимава с търговия на домашно приготвен твърд алкохол, а съпругата (51г.) усвоила умения за домашно приготвяне на ракия, дори закупили инсталация (т. нар. казан) за варене на ракия. Функцията на спасителите била толкова дезадаптивна, че когато съпругът най-после, съгласно традицията в семейството бил отхвърлен в периферията и  както тъстът му бил изолиран физически да живее в отделна къща, така и настоящият алкохолик се преселил да живее в бащината си къща, на около 30-35 км. от семейството си.  Тази изолация още повече засилила мотивацията на спасителите. От един момент нататък изолираният съпруг-алкохолик започнал да проявява асоциалното си поведение навън, сред хората.  И всеки път, когато обществото реагирало посредством опити за дисциплиниращи мерки спрямо алкохолика, семейството, водено от съпругата безапелационно се хвърляло да спасява грешника.  Никой от семейството не подлагал на ревизия поведението на съпруга, дори децата.  Никой не се опитвал да промени нещата, дори само да изрази мнение на колебание.  Семейството имало нужда от член, който да бъде спасяван. Само чрез мита за спасяване, то продължавало да бъде единно, въпреки своята дисфункционалност.  От своя страна съпругът също упорито поддържал мита и ролята си на спасяван. Той безпроблемно отстъпил властта в семейството на съпругата си и всеки път при всеки един асоциален инцидент, търсел връзка с матроната.
Известно е, че около 70 % от дъщерите на алкохолиците се омъжват за алкохолици.  Това явление се нарича положителна асертивност на брака.  Защо се случва така? Обяснението е следното:
Дъщерята на алкохолика може да изрази различни съображения, например: майка й е позволила на баща и да пие, но тя не би допуснала тази майчина грешка.  За да не допусне обаче такава грешка, първоначално тя трябва да се свърже с алкохолик (или да отгледа в семейството си такъв), а едва след това да се докаже.  Ако тя се омъжи за трезвеник, то тя не би получила терен за да се докаже.  Тя не би имала възможност, да приложи своите сили.
Съобщението за това, че е необходим именно съпруг-алкохолик, прониква във взаимоотношенията на съпружеската двойка незабелязано.
Пример: Клиентка (35г.) с баща алкохолик, омъжена за алкохолик, с който по-късно се е развела. По време на психотерапията тя се е свързала с мъж и между тях са се развили романтични отношения. Мъжът е млад, красив, галантен – те стигат до интимност.  Клиентката още в началото на връзката е поставила въпроса: „Как си с алкохола?” и с невербални сигнали (потупала се по гърлото)  му е показала, че това за нея е централна тема.  Младият човек реагирал с обида, разсърдил се. Той вече знаел, че алкохолизмът на партньора за приятелката му е значима тема.  Впоследствие той може би е забравил конкретния епизод, но той е запомнил със сигурност, че именно в тази зона партньорката му може да бъде уязвена.  От тук нататък, най-вероятно е, при първото обтягане на отношенията той да се напие, а тя да реагира крайно емоционално.  С напиването си всъщност той се стреми да окаже върху нея въздействие. По този начин между тях се формира специален стереотип на взаимодействие.
Алкохолизмът и наркоманията функционално с лекота се заместват с депресивни състояния на партньора.  Динамиката на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството е следната: този който спасява е хиперфункционален.  За да бъде обаче достатъчно силна връзката той – спасяващият следва да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността се изразява не само чрез алкохолизъм, а и чрез депресия.
Пример: Млада жена, с изключителна приятна външност, хиперфункционална: работела, образовала се, изключително обърната към родителите си. Последните са били алкохолици. И двамата са употребявали алкохол още от младите си години, а дъщеря им е израснала в тази обстановка.  Според клиентката, родителите и имали щастлив брак, тя го наричала „хармоничен”.  Жената разкрива по време на интервюто свой детски спомен:  тя влиза в стаята и вижда възрастни хора, които седят и пият, в този момент тя разбира, че те въобще не я забелязват и въобще не знаят дали тя е в къщата или не.  Клиентката споделя, че много обичала баба си, която всъщност я възпитала. Споменът е свързан с момент, в който бабата е тежко болна и клиентката пристига в дома й, където живеят и родителите.  Когато била на около 14 години, силно се увличала по конен спорт. Не могла да стане известна спортистка, но увлечението и било толкова силно, че тя буквално живеела в конюшнята. На 18 години започнала работа.  В момента, в който е пристигнала на психотерапия, тя била лична секретарка на управител на банка, била ефективна и компетентна.  На 21 години тя била вече омъжена.  Съпругът и бил на 36 години, участник в задгранична военна мисия, алкохолик, при това симптоматически.  Младият човек по време на мисията воювал, бил контузен. Алкохолното му опиянение имало странен характер – той абсолютно нищо не помнел и същевременно бил ожесточено агресивен. Напиванията му имали цикличен характер и се повтаряли на всеки две седмици, като по време на пиянството напълно се откъсвал от света.  За да бъде изведен от това състояние, на младият мъж била нужна външна помощ тъй като пиянството му достигало до краен предел на организмът да понесе това натоварване.
В това семейство имало интересна динамика на семейните роли – когато той бил пиян, тя винаги го спасявала.  Във всички останали случай той бил спасителят. Ролите се разпределяли по следния начин: когато той бил трезвен, той бил бащата, а тя дъщерята. Като истински баща той се грижел за детето си. Когато той изпадал в алкохолен епизод ролите се разменяли – тя ставала майка, а той нейният син.
Когато семейството пристига на психотерапия, клиентката вече разбирала, че не е по силите и да издържа на тази игра.
Когато съпругът и влизал във фаза на запой, нейните родители, които се напирали във фаза на трезвеност идвали и помагали на дъщеря си. Когато съпругът излизал от фазата, в нея влизали родителите.  Клиентката била и на двете места спасител. Този продължаващ с години порочен кръг се явявал вече непоносим за жената и тя узряла за решение да се разведе. Възпирал я обаче факта, че съпругът и бил инвалид в резултат на контузията. Освен това тя се страхувала да му каже за решението си. Страхувала се, че съпругът и с военно минало може просто да я убие. В крайна сметка работата с клиентката дала резултат – тя успяла да се разведе без последици, а по-късно постъпила във ВУЗ.
Описаният случай е типичен вариант на мита за спасителите, тъй като той показва едно характерно за мита преживяване. В своя живот момичето била извършила множество рисковани постъпки, например, тя разказала как до два часа през нощта е стояла в кола заедно с двама напълно непознати по-възрастни от нея мъже, с които току що се била запознала в заведение. Тя разбирала, че в подобна ситуация се крие риск, но това не я плашело, тъй като и било … интересно!   Разбираемо било, че живеейки със своя съпруг, тя често попадала в стересови ситуации: тя се опасявала за неговия живот, страхувала се и за своя,т.е. преживявала травматични по своето съдържание емоции. 
При хората, преживяващи травматичен стрес се формира интересна система от чувства: за тях животът им лишен от стрес се оценявал като досаден и пуст. Специалистите, изучаващи посттравматичния стрес, могат да разкажат множество подобни истории. Например, момиче, което е било изнасилено често може да бъде открито само на автобусната спира в късен час, т.е. тя има несъзнавана потребност да възпроизведат травматичния опит.  В практиката се срещат много варианти, при които хората се стремят да възпроизведат травматичния си опит (връщане към миналото). Спокойният и защитен живот се оказва скучен. В теорията е прието, подобни семейства да се определят като травмоцентрирани.
Може ли да бъде създадено семейство от хора с различни семейни митове?
Митът се нуждае от поддръжка, в която участват всички членове на семейството, иначе не митът се разпада.  Например, ако в едно пседосолидарно семейство е създаден мит „Ние сме задружно семейство”, то със сигурност в това семейство има разработени за всички случаи подобаващи правила. При този тип семейство ще бъде срещнато правилото”Учителят винаги е прав”, „Началника винаги има право”, „Всичко трябва да се приема безропотно от старшия” и пр. В такова семейство не може да се формира човек-бунтар, защото той на никого не би се харесал.
Семейния мит е необходим, той може да  бъде функционален. Например, митът „Ние сме задружно семейство” може да бъде функционален в трудни времена и опасни условия за живот. В ситуации, при които на хората им се струва, че могат да оцелеят само ако са заедно, в единство.
Митът се превръща в дисфункционален, когато контекста не изисква такова обединение. Когато едно семейство живее на село, когато всички участват и дават своя принос за удовлетворяване на жизненоважни потребности, ценността на единството в разширеното многопоколенческо семейство може да бъде функционална.  Това знание за единство обаче още не е станало мит, то е жива потребност и се вписва в контекста. Това знание за семейните отношения се превръща в мит, когато стане самоцелно, в примера, когато членовете на разширеното семейство отиват в града, когато всяко отделно ядрено семейство се ориентира към собствено препитание. Това знание се превръща в мит, когато то започва да затруднява отношенията в основните, в ядрените семейства.
В семействата, в които е насаден митът „Ние сме задружно семейство”, винаги възникват трудности в сепарацията на децата от родителите.
Пример: Момче, силно превързано към своите родители, се намира под огромно тяхно влияние, той усвоява всички семейни ценности, сред които е и митът за задружното семейство.  Нейният първи брак се разпаднал, защото съпруга и не бил приет от родителското семейство (това е напълно разбираемо, защото в този тип семейство външен човек трудно може да бъде приет, той винаги си остава чужд, а всички останали са „задружни” и имат едно правило за себе си  „Каквото и да правим, трябва да се единни и задружни”, или „Ние трябва да се държим един за друг, не бива да допуснем да бъдем разединявани и асимилирани”, или „Ние сме различни от останалите”
Вторият брак на жената също претърпял крах. При третия опит тя успяла да открие човек, който също бил носител на този мит.  Той се ражда от втория брак и на двамата си родители.  Това се случва във времето веднага след Втората световна война. Родителите били взели участие в нея. До войната и двамата родители имали първи брак и деца от него.  По време на войната семействата им се оказали в окупирани територии. През този период загиват съпругът от едното и съпругата от другото семейство. Оцелелите сключват  втори брак  и се ражда момче, което трябвало да живее не своя живот, а животите на всички убити деца.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това дете било заместител на своите родители. В детството било преследвано от ирационална вина – каквото и да правел, все не оправдавал очакванията на родителите си.  Вината била съпроводена от агресия.  Момчето конфликтувало често със своите родители, бунтувал се, но не можел да излезе от ситуациите, в които бил въвличат, не можел да стане емоционално независим от майка си и баща си.  Сепарацията в по-късна възрастност така и не се случила.  А когато не настъпи сепарация от родителите, то тя настъпва по-късно при съпружеските отношения.
Този човек в живота си се жени и развежда три пъти, като през този период сепарация от родителското семейство не настъпва. Едва когато родителите му умират, той губи обектите на своята привързаност и зависимост. Тогава той сключва брак за четвърти път. Тогава той започва да прави това, което е трябвало да направи в юношеската си възраст. Тези убеждения той концентрира във фраза, изречена по време на сесията: „Нуждая се от съпруга, а не от дъщеря, баща или майка!”.  Сега той е сам и напълно принадлежи на своето семейство, на своята съпруга.
Митът в родителските семейства на тази съпружеска двойка бил един и същи, но при съпруга този мит имал по-дълга история. Всеки народ, преживял геноцид, счита, че оцеляването му може да се постигне само ако са единни и по тази причина се появява митът за задружното семейство – един много популярен мит.  Така например, в държави, в които през последните 200 години не е имало войни, този мит не се среща, при тях не се наблюдава силна връзка между поколенията. Обратно, в страните, в които е имало подобни социални катаклизми, той е много актуален. Така например, социални наблюдения над израелски семейства показват, че митът „Ние – задружно семейство” притежава особена менталност.  Наричат я „обсадна менталност” и е особено ярко изразена в средите на първото поколение преселниците в Израел. Тези семейства живеят като в обсадени от врагове крепости: непрекъснато чувстват външна заплаха, членовете са подозрителни, вътрешно напрегнати, тревожни, недоверчиви. Преживяват се в безопасност единствено сред своите – вътре в семейството.  За американците, които са емигрирали отдавна, това не е актуално, наблюдава се само при тези, които наскоро са емигрирали.   В чужда културна среда много просто може се създава общност. За тази цел има един елементарен ход – да не се изучава местния език. Такива затворени общности общуват само вътре в тях, женят се само с хора от тази общност.
 В различните култури се срещат различни митове. Пеги Пеп в своята книга „Семейната терапия и нейните парадокси” дава следното описание: „В САЩ е доста сложно, тъй като реалността е много разнообразна и за мен много неща са неразбираеми.  Там външната среда е относително безопасна.  Когато ситуацията е безопасна, има повече варианти за оцеляване и адаптация.  Когато средата е опасна,  способите за оцеляване са ограничени. И всичко това е елементарно и лесно разбираемо.  Да вземем ситуация при трудни условия за оцеляване, например животът в затворите.  За да оцелее там, човек трябва да знае и спазва правила, а правилата са твърде железни.  Когато едно лице попадне зад решетките за първи път, той трябва да знае, какви точно трябва да бъдат отговорите на ритуалните въпроси в пенитенциарната институция, как да се държи.  Това е среда с особени ритуални системи за проверки. Там има един и само един способ за оцеляване.  Ако задържаният сгреши и не даде правилния отговор (поведение), той ще спи в тоалетната, ще бъде изнасилен, наказан или просто ще бъде отхвърлен от затворническата субкултура. За Америка следва да се отчита, че тя територия без войни, ако изключим войната между севера и Юга, а това позволява използването на много способи за оцеляване.
Как изглежда процеса на сепарация, на емоционална независимост?
Ако допуснем, че една майка е недоволна от своето пораснало дете, то емоционално зависимото дете ще развива чувство за вина или възмущение винаги, дори на рационално ниво да разбира, че в нищо не е виновно. Неговото общуване с майката ще се определя именно от тези чувства. Обратно, емоционално независимия човек не би развил подобни чувства, ако той е прав.  В най-добрия случай той би съжалявал за това, че неговата майка изпитва неприятни за нея самата чувства. При него собствения му емоционален свят не ще бъде засегнат, той сам би го контролирал, а не други хора.  Маминото недоволство не се приема като трагедия.
Сепарацията е процес, който започва още в детските години, но неговия апогей настъпва в периода на съзряване на младия човек, тогава, когато той се самоопределя и идентифицира собствения си Аз.  Това е времето между 17-20 година, когато завършва оформянето на личността с отговора на въпроса: „Кой съм аз – баща ми, майка ми, значимият друг или нещо уникално и различно?, както и на въпроса „Какъв искам да бъда?”  За този период следва да се знае, че детето, подрастващият, юношата непрекъснато полагат усилия и правят опити да се сепарират, но самото сепариране по елегантен начин може да стане само с участието на родителите, т.е., родителите са длъжни да освободят детето от собствената си зависимост. Тогава то с лекота удовлетворява потребността си от автономност. Автономността е крачка и условие за развитие на чувство за отговорност за собствения си живот.

Следва продължение - част 3

Характеристики (параметри) на семейната система - част 1

Всяка семейна система може да бъде описана с шест характеристики и това са:
1) стереотипи на взаимодействия
2) семейни правила
3) семейни митове
4) граници
5) стабилизатори
6) семейна история

 1.Стереотипи на взаимодействие
 В семейството всяко събитие се явява съобщение (комуникация).  Ако съпругата вдига прекален шум при миенето на съдовете в кухнята, то останалите членове на семейството разбират, например, че тя им е сърдита.  Ако друг член на семейството напуска дома и със силен шум затваря външната врата, то това съобщение също лесно може да бъде отгатнато.
Всяко едно събитие се явява разбираемо за останалите членове на семейството.
Семейната комуникация може да се осъществява на едно или на повече нива.  Звукът от затворената със сила врата е съобщение осъществено на едно ниво – информацията се разпространява само по слухов канал.  Когато обаче се извършва комуникация чрез общуване, то тогава съобщенията се разменят на повече от едно ниво. Използват се повече от един канал.  Първото ниво е вербално, а второто – невербално.
Съобщението се явява конгруентно (съответстващо), ако съдържащата се информация предавана по двата канала съвпада.  Ако Вие попитате някого: „Как се чувствате?”, а той Ви отвърне с неприкрита усмивка: „Всичко е наред!”, то Вие ще получите конгруентно съобщение, тъй като неговата вербална част напълно съвпада с невербалната (не и противоречи). Ако Вие попитате отново: „Как се чувствате?”, а другият Ви отговори с ехидна усмивка, гледайки в пода, а не в очите Ви: „Всичко е наред!”, то Вие  ще получите неконгруентно съобщение, тъй като вербалната част противоречи на невербалната.
Тези съобщения в семейната система са много често повтарящи се. Съобщения и взаимодействия, които много често се повтарят, се наричат стереотипи на взаимодействие.
Някои типове взаимодействия се явяват патогенни (патогенни стереотипи на взаимодействие).  Най-известният патогенен стереотип на взаимодействие е бил описан от група американски учени, работили в края на 60-те години.  По-късно от същата група се раждат много от големите имена в семейната психотерапия.  Ръководител на посочената група е бил Грегъри Бейтсън.  Екипът, ръководен от Бейтсън е изследвал  комуникацията в семейства с шизофреници, а резултатите по-късно биват описани в книгата „Към комуникативната теория за шизофренията”.   Учените са наблюдавали семейства с деца, страдащи от шизофрения и са установили, че в тези семейства съществуват някои стереотипи на взаимодействие, които те нарекли „double bind” („двойна връзка” или „двоен капан”).  Това са комуникативни взаимодействия характерни със своята неконгруентност, т.е. към децата непрекъснато са били изпращани неконгруентни сигнали в ситуации, при които е било трудно да се осъществи с децата контакт.
В книгата е приведен следният класически пример:
В болнично заведение е настанено момченце, страдащо от шизофрения. Майката периодично го навестява.  Тя сяда в приемната. Момчето пристига при нея и заема място на друг стол близо до нея. В този момент тя рязко се отдръпва.  Той от своя страна е стреснат и замълчава.  Тя казва: „Ти какво, не се ли радваш да ме видиш, какво става?”. 
Какво се е случило всъщност? Майката е тази, която инициира комуникацията. По единия информационен канал (невербалния), увеличавайки дистанцията между нея и детето, тя всъщност изпраща послание, че не и е много приятно, че и е досадно и пр. и същевременно, по втория информационен канал (вербално), тя отрича първото послание. Когато детето приема посланието по невербалния канал, то реагира адекватно – оттегля се, замълчава и тогава получава укор, осъждане, негативна реакция от майката. Да избяга от общуването, т.е. да изолира родителя си е много трудно за всяко дете. При това, колкото е по-малко детето, толкова е по-трудно може да му се отдаде това бягство, тъй като то изцяло зависи от родителя си.  Освен това, детето екзистенциално е привързано към родителите си.  Каквото и да правят родителите с децата си до определена тяхна възраст, последните винаги си остават емоционално привързани към тях.  Създава се двойна връзка.
На практика, по вербалният канал се изпраща едно съобщение, а по невербалният – друго и винаги резултатът (отговорът) бива отрицателен.  Принципно подобни двойни връзки (капани) във всяко нормално семейство се срещат достатъчно. Всеки един човек може да си припомни множество двойни връзки в собственото си семейство, които възникват при общуването и в същото време от тях не произтичат каквито и да било патологични последствия.
Съвсем естествено е, че когато съобщението е неконгруентно, адресатът би се затруднил в избора на кой от каналите да даде отговор (да реагира). Това е ситуация, в която който и избор да бъде направен, той ще се окаже неправилен.
В края на 60-те години, когато са били провеждани експериментите се е считало, че когато детето бива постоянно заставяно да комуникира в ситуация на двойна връзка, в един момент то се аутизира. С други думи, то не може да намери изход от ситуацията, този изход не може да бъде адекватен, тъй като съобщенията постоянно си противоречат едно на друго. Единственото което детето може да направи е да се защити, като се аутизира, а по-късно да настъпи психоза.  През тези години е имало твърде много идеи, които са защитавали тезата, че шизофренията е последица от възпитанието.  От днешна гледна точка ситуацията видимо е много по-сложна.  Днес се отчитат твърде много фактори и не може еднозначно да се каже, че ендогенната психоза може да бъде породена единствено в семейството и семейното общуване.  По принцип, с напредването във възрастност детето разширява спектъра на своите реакции. Ако детето е здраво, то у него има достатъчно голям арсенал от поведенчески средства, но се запазват само тези, които са били позитивно подкрепени.  Ако тези реакции са вплетени в семейния живот (живот в родителското семейство), то те се стабилизират и се съхраняват за бъдещето, т.е. те се стереотипизират.
2.Семейни правила
Във всяко семейство съществуват правила на живот – гласни и негласни.  Правилата на живот задължително се договарят в съпружеската субсистема още в началото на създаването и (първите 1-3 години), а впоследствие и в останалите субсистеми. Всеки стадий от жизнения цикъл на семейството го въвежда в нова обстановка и също изисква още в самото начало на стадия, правилата да бъдат договорени.
Правилата са културно определени и се различават по демографски признаци. Те са уникални за всяко семейство.
 Културно определените правила на семеен живот са известни (например, всички знаят, че родителите не бива да показват интимността на своите взаимоотношения пред децата си), но уникалните правила са известни само на членовете на конкретното семейство.
Такива правила са, например, кога и къде семейството решава да прекара ваканцията си; по какъв начин ще изразходват семейния бюджет, кой има право или кой е отговорен за една или друга дейност; кой ще пере, готви, чисти; кой ще контролира повече или по-малко и кой ще бъде контролиран; кой забранява, ограничава и кой разрешава. Става дума, за разпределението на роли и функции и определяне на местата в семейната йерархия, такива са: какво е позволено в семейството и какво – не; кое е добро и кое е лошо; по кои въпроси може да се спори и по кои не; по кои теми може да се прави компромис и по кои – не;  Например в много семейства, в които липсва единият родител (непълни семейства), детето расте обичано, но в голяма степен инфантилно.  В такива семейства често се среща правилото: „В никакъв случай не бива да се прави забележка на детето, а трябва да бъде хвалено при всеки удобен случай, да му се възхищаваме и да го изтъкваме както индивидуално, така и пред други хора извън семейството”. Съгласно това правило, именно това поведение изразява любовта на членовете към детето.  Ако някой гост или далечен роднина наруши това правило (не похвали детето; не му се възхити демонстративно; или още по-лошо – критикува го, направи му забележка) – той всъщност нарушава едно съществено правило на живот в семейството и поставя всички членове в неловко състояние. По този начин този гост със сигурност ще бъде отхвърлен от семейството и в бъдеще не би бил толкова желан.  Съгласно закона за хомеостаза, семейните правила следва да бъдат съхранявани в постоянен вид, дори и да са дисфункционални. Изменението или нарушението на правилата представляват изключително болезнен и драматичен процес за всички членове на семейството.  Например, ако в едно разширено семейство, в което винаги властта се е държала от най-възрастната жена (матроната) влезе нов член, след като една от дъщерите се е омъжила, то бабата (матроната), както и останалите членове на семейните субсистеми,  във всички случаи ще полагат усилия този нов член на семейството да приеме (да се подчини) и се съгласи със йерархичния статус на бабата.  Всеки опит на новопостъпилият зет за промяна на това правило ще бъде отхвърлян и със сигурност ще доведе до сериозни сблъсъци и колизии между членовете на семейството.
Правилата на семейния живот принципно касаят всички области. Културно определените правила  също имат своя динамика и са свързани с обществените норми на времето, в което живее семейството. Например, не може да се сравняват правилата от 60-те или 70-те години с правилата, които обществото задава на днешното семейство. Ако в миналото е било съвсем естествено жената да заема подчинена позиция в семейството, то днес това не е така. Ако в миналото жената е трябвало да изпълнява само функцията си на майка и на съпруга, а мъжът е бил този, който е трябвало да осигурява доходите на семейството, то днес много често функциите са разменени или има разширяване на функции.
Не случайно един от основните проблеми на съвременното българско семейство е свързан с борбата за власт, която се явява и основен фактор за дисфункция в семейните взаимодействия. Тези сблъсъци възникват в онези семейства, които са твърде ригидни, например, ако синът е израснал в семейство, в което правилото е гласяло: „Мъжът в семейството винаги е глава на семейството. Мъжът взима решения, той разрешава, той забранява”, то в бъдещото си семейство синът ще се стреми да следва точно това правило и съвсем не е сигурно, че съпругата му ще приеме това правило.
В семействата функционират множество гласни (например, „Ако закъсняваш, задължително се обади!”, но и негласни, сложни, витиевати правила. Семейният психотерапевт следва да умее бързо да определи кои са основните и най-важните правила по които функционира семейната система.
Няма съдържателно дисфункционални правила, с изключение на тези, които позволяват или подкрепят (с високо ниво на търпимост) насилието над членове на семейството.
Дисфункционалността се поражда в ригидността, т.е. всяко трудно изменяемо правило води до дисфункционалност.  Там където е възможно да се извърши предоговаряне, там където е възможно правилата да бъдат променени, там семейна дисфункция настъпва по-трудно.  Много често едно семейство може да функционира с години в състояние на следване на принципно дисфункционални правила, които обаче не въвеждат в конфронтация семейните членове, т.е. семейната система е балансирана (хомеостатична). В момента, в който психотерапевтът се опита да промени тези правила, той автоматично дисбалансира това семейство и в него със сигурност могат да възникнат колизии.
Семейните правила съставляват външната обвивка на семейните митове.

Следва продължение - част 2