Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1208793 Постинги: 1460 Коментари: 116
Постинги в блога от 08.09.2012 г.

Структурна семейна психотерапия
Сепарация / развод


 Основните задачи в развитието на етапа „сепарация / развод”, включват:
(1) Емоционален развод (Kressel & Deutsh, 1977)
(2) Установяване различни отношения между родители и деца.
(3) Формиране на чувство за собствено достойнство и независимост (Whiteside, 1982).
Бил (Beal, 1980) привежда списък от условия, които усилват усещането за емоционална загуба при развода:
• Увереност в  убеждение, че проблемите се крият в текущите отношения и не биха се проявили в бъдеще.
• Увереност в тезата, че разводът ще се съпровожда с продължителна, а не с краткосрочна загуба на самоидентичност.
• Настойчиво отрицание (съпротиви) за възможни загуби в резултат на развода.
• Еднолично взето решение за развод, основано на увереност в своята правота или желание да се отмъсти.
Точно обратното, емоционалната загуба не би била толкова остра, ако двойката съумее да поддържа отношения на сътрудничество и след развода. Това е напълно възможно, ако бившите съпрузи притежават достатъчна гъвкавост и са способни на по-голямо или по-малко родителско взаимодействие по отношение детето.
Съпрузи, изпитващи силна емоционална привързаност един към друг, в случай на развод се сблъскват със значителни трудности.  В частност, това касае двойки, които са живели заедно от две до четири години (Weiss, 1975). Близките отношения могат да послужат като причина за напускане на съпрузите на семейството.  При наличие на силна привързаност на двойката, разтрогваща своя брак, много трудно в бъдеще се развежда емоционално. Ако индивидът не е способен да прекъсне с бившия партньор или семейството, то той бива застрашен от трудности при ново сключване на брак.
Задълбочени изследвания, посветени на сепарацията / развода (Hetherington, Сох, & Сох, 1976; Wallerstein & Kelly, 1974; Weiss, 1975) свидетелстват за потребността на децата от родителска поддръжка. Установено е, че деца под 5 годишна възраст трудно се приспособяват след развода на родителите, отколкото деца в по-висока възраст (Wallerstein & Kelly, 1976). Освен това, децата от 2 до 4 години, по време на развода са склонни към възрастова регресия. Деца, които са били въвлечени в съпружеските конфликти, след развода са склонни към депресия и изоставане в развитието си (Beal, 1980). Проблеми в развитието на подрастващите (10-14г.), в сравнение по-малките деца възникват значително по-малко (Wallerstein & Kelly, 1976).
Родителите могат да помогнат на детето да се приспособи към последиците от разтрогнатия брак.  На първо място, следва да бъде уверено детето в това, че то не е виновно за развода. На второ място, крайно важно е по време на развода, съпрузите да продължат да изпълняват родителските си задължения. На трето място, не бива в никакъв случай да бъде потискано в детето чувството на тъга, свързана със загубата на родителя.  На четвърто място, родителите трябва да дадат на детето да разбере, че те остават негови родители, че то остава внуче на бабите и дядовците си.
Всяко прекратяване на контактите между бившите партньори вреди на детето, а последиците могат да се проявят по-късно, в неговия брак.

Непълно семейство
След процеса на сепарация, в семейството заедно с детето остава само единия родител. Статистиката показва, че в света в непълни семейства живеят над 12 милиона деца.  Повече от 90% от тези семейства нямат бащи.  Расте обаче и броя на семействата, в които единствен родител е бащата. 
Терминът „семейство с един родител” е неточен, тъй като в семейния живот участват и двамата родители (Whiteside, 1982). Това е семейство с двама родители, всеки от които участва във възпитанието на детето, макар че самото дете живее само  при единия родител. Непълното семейство се изправя винаги пред необходимостта от реорганизация, тъй като за изпълнение на семейните функции след развода остават по-малко ресурси. За воденето на домакинството и за добиване средства за съществуване е необходимо да се създадат нови патерни на поведение. Доходите на пълното семейство превишават тези на непълното почти два пъти.  Самотната майка с малко дете често се налага да търси и започне работа (Beal, 1980). Семейната организация е необходима до тогава, докато се осигури необходимото напускане на семейството от детето.  Ако това стане невъзможно, самотният родител се обръща обикновено за помощ към прародителите или към своите деца.
Родителят, който е неспособен да поддържа собствено домакинство, често се завръща при своите родители. Такъв преход към икономическа поддръжка може да доведе до актуализация на предишните конфликти между родителите и прародителите.  Последните са склонни да се отнасят към такъв родител като към дъщеря или син, а не като към майка или баща. Живота при родителското семейство формира усещане у родителя за недостатъчно влияние над децата си. Авторитетът и компетентността на родителя изчезват в присъствието на прародителя (Minuchin, 1974). Опитвайки се да защитят своята дъщеря или син, прародителите са склонни да се намесват в отношенията между родителя и бившия му партньор.  По този начин родителят губи възможността да придобие автономност и да започне да функционира в своята нова роля. 
Терапевтичното вмешателство в такива случаи, предвижда разделяне задълженията между родителите и прародителите (например, прародителят да се грижи за детето в отсъствието на родителя, а последният да поема грижите след завръщането си). В условията на ограничени ресурси такъв тип сътрудничество е крайно необходимо.
В някои случаи родителят, не може да се справи с натоварването и тогава да се обърне към най-голямото дете, т. нар. „дете-родител”.  Предаването на родителска власт към най-голямото дете е често срещано явление в големи семейства.  Детето-родител може да получи задача да наблюдава по-малките братя и сестри, а също и да изпълнява определена домашна работа. Освен това, преживяващият в социална изолация родител често може да се обръща към детето-родител за емоционална поддръжка. Проблемите възникват, ако делегирането на отговорности не е направено явно или когато задачата е прекомерно сложна и не съответства на възрастта на детето ( например, молба да приготви обяд, адресирана към 7-годишно дете).  В такива случаи границата между родител и дете престава да съществува. Извънредно трудно става управлението на най-голямото дете, ако родителят се нуждае от емоционална и физическа поддръжка. Тогава детето бива въвлечено изцяло в живота на родителя, то се натоварва с дейности и емоции, които не е способно да отработва и осмисля, отнема се напълно детството му.  У родителят често може да се появи чувство за вина, а всякакви опити да въведе определени ограничения спрямо детето-родител ще се натъкват на неуспех.  В случай, че родителят сключи втори брак,  детето-родител много трудно би се отказало от своето привилегировано положение.
Психотерапевтичното вмешателство в такива случаи трябва да се фокусира върху делегирането на точно определени задължения на детето-родител, които напълно съответстват на неговата възраст. Необходимо е да се помогне на родителя да създаде независима от детето своя система за емоционална поддръжка, за да може детето да бъде освободено от тежестта на родителя и за да получи възможност за удовлетворяване  потребностите си от собствено развитие.


08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2392 Коментари: 0 Гласове: 1

Структурна семейна психотерапия
Повторен брак и ухажване

 

 Формирането на близки отношения с други хора, означава за разведения родител началото на нов живот.  Желанието на ухажваш и допускането да бъдеш ухажван, говори за избавление от емоционалната привързаност към своя бивш съпруг/съпруга. Създаването на нови отношения помага да се придобие чувство за собствено достойнство и увереност в себе си.  Процеса на ухажване представлява преходно състояние между старото и новото, което възниква в резултат на повторния брак. Близостта и взаимното доверие, възникващи в стадия на ухажване, служи за основа за сключване на повторен брак.
 Независимо, че се намират в стадий на ухажване, двойката може да очаква трудности.
На първо място, не съществуват определени правила за ухажване за разведени съпрузи.  Разведените, живели по-малко или повече в брачен съюз, често не знаят, как да се държат, усещайки неловкост при общуването с новия човек.
На второ място, самотните разведени могат да изпитват двойствени чувства, едновременно да се стремят към близост и да я избягват.  Те могат да изпитват потребност да форсират новата си връзка, но сковаващият ги страх от близост ги кара да увеличават дистантността между тях.  Освен това, разведените са склонни да се опасяват (безпокоят), да не загубят отново независимостта си и се страхуват, да не се изложат на нови удари и страдания.
За съжаление, в много случаи още едно препятствие става детето (децата).  Детето може да приеме страната на самотно живеещият родител, когато бъде уведомено за новите отношения (връзка). Не са малко случаите, при които тези отношения се разглеждат като проява на изневяра по отношение бившия съпруг. Детето може и да не разбере причината за късното завръщане на майка си или баща си в къщи.  Наблюдавайки процеса на ухажване, гледайки как родителят се целува или прегръща с новия партньор, детето узнава за собствената си сексуалност и може да реагира. Постоянният партньор не е изключено да започне да се намесва във възпитанието на детето.  Един или комбинация от няколко от тези фактори, могат да предизвикат проява у родителя на чувство за вина и по-късен отказ от новите отношения.  В тези случаи психотерапевтичната намеса е насочена към поддържане на родителя в опитите му да разбере детето си и да го увери в своята любов и загриженост.
Повторен брак
Под повторен брак се разбира обединяване на две семейства, а в някои случаи на три и повече семейства (Beal, 1980). Статистически изследвания в САЩ от края на XX век сочат, че 15% от семействата в страната са в резултат на повторен брак, т.е. явяват се смесени. Около 60 % от повторните бракове включват поне по едно дете от първия брак. Приблизително 35 милиона възрастни се явяват за децата си втори майка или баща, а всяко пето дете -  доведен син или дъщеря. За съжаление, около 40 % от повторните бракове през първите пет години от своето съществуване завършват с развод.
Един от основните проблеми на смесените семейства се явяват традициите или нормите. Обществото приема за свой дълг, да пропагандира по средствата за масова информация прелестите на семейния живот и да не приема смесеното семейство. Фактически при повторния брак съпрузите имат да преодоляват настоящи проблеми, а не такива, свързани с първия брак. При повторен брак съпрузите са длъжни незабавно да установят близки отношения, в условия, при които ролите и границите още не са определени.  Освен това, повторния брак носи със себе си белезите на първия.  Детето трябва да дели своите симпатии между старите и новите отношения и изпитва в смесеното семейство значителни трудности. За да се приспособят към новата ситуация, на членовете на смесеното семейство трябва достатъчно време и пространство.
Сложните и конфликтуващи помежду си роли в смесеното семейство, водят често до специфични за тази система емоционални проблеми. Всички членове, включени в такова семейство влизат в него с чувство за вина и загуба. Така например, майката може да преживява чувство за вина във връзка със сключването на новия брак и потребността от разбирателство с детето на съпруга си, смекчавайки тяхната болка от загубата.  Баща, оставил дете от предишния брак е склонен към интензивно взаимодействие с доведения от съпругата му син или дъщеря. И в двата случая родителите считат, че са длъжни да обичат чуждите деца като свои собствени, въпреки че тези чувства на втория родител са противоположни на привързаността на детето към него, те често водят до интензивни взаимоотношения и неудовлетвореност.
Формирането на смесеното семейство е свързано с проблема за лоялността на детето (Beal, 1980). Повтореният брак на родителят може да се съчетае с неопределеност на семейната принадлежност на детето.  Лоялността към кръвния родител може да се съчетае с  неудовлетворено отношение към втората майка или баща.  Детето може да предположи, че липсата на любов към втория родител е обида към живеещият с тях майка  или баща.  Във всички случаи за детето е крайно важно да продължи да поддържа връзка с кръвния си родител, без той да се явява официален опекун.
Границите в смесеното семейство се отличават с крайна неопределеност. Възникват цял списък от въпроси, например:  Кои са членове на семейството? Кое е моето собствено семейство? Къде е моята стая? Кой отговаря за децата? и пр.
Обикновено майката не възразява против възпитанието на нейното дете от втория баща.  Освен това, отсъстват каквито и да било правила или традиции за поддържане на граници.  Може да има неясноти по отношение на ролите на вторите родители.  Аналогични трудности възникват и пред децата. Приема ли детето, защо брат му има друга фамилия? Как детето би се справило с ролята на средния по възраст в смесеното семейство, ако в предишното си семейство той е бил най-големия?
Основната задача на развитието на смесеното семейство се състои в това, да държи границите открити и проницаеми. Комуникацията между бившите съпрузи и децата трябва да бъде открита.  Постепенно следва да се укрепва авторитета на втория баща или майка.  Така например, втория родител следва първо да установи с детето приятелски отношения и едва след това да се заеме с възпитателни мерки.  Остава особено важна задачата да се създаде кръг на смесеното семейство с ясни граници, позволяващи да продължат отношенията с разширеното семейство в пределите на смесеното семейство и да се развиват нови взаимодействия в неговите рамки (Whiteside, 1982).


08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2309 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия
Йерархията в семейството - елемент от теорията за комуникацията в
структурната семейна психотерапия

 

 Симптомите могат да служат за изразяване на проблеми в йерархически организираната структура на семейството, например, опитите за разрешаване на проблем, свързан с разпределението на властта в семейството.  В повечето социокултури родителите са тези, които носят отговорност за децата си, а следователно, притежават пълната власт в основното – ядреното семейство.  В някои азиатски страни обаче,  особено високо място в йерархическата стълбица се отрежда на най-старите членове на семейството, които притежават приоритет при вземане на решения.   В нормално функциониращото семейство, членовете му се придържат към общоприети норми за разделяне на властта, докато при дисфункционалното тези норми са нарушени, например, наличието на диада „родител-дете”, противостояща на другия родител. Тези обединения се наричат коалиции. Когато в семейната йерархична структура бъдат създадени подобни вертикални обединения, то те винаги са дисфункционални и вероятността за развитие на симптоматично поведение при някой от членовете  значително се увеличава.
 Междупоколенческата коалиция, т.е. такава ситуация, при която родител се обединява с дете  или баба (дядо) против другия родител, води до появата на симптом достатъчно често.  Когато отношенията между двама души (например, съпруг и съпруга), прекалено се влошат, с цел отслабване на напрежението, във действие се въвежда трето лице. Принципно, във всеки конфликт следва етап на неговото разширяване, чрез въвличане на други лица, тъй като всяка от конфликтуващите страни се нуждае от подкрепа.  Например, след сериозен конфликт между съпрузите, за да намалят възникналото напрежение, родителите престават да се грижат за детето си.
 Джей Хейли (Haley, 1973) подчертава, че в повечето случаи проблемите с децата възникват при формирането в семейството на т. нар. „триъгълни отношения”, включващи извънредна ориентираност един към друг на диадата „дете-родител” (междупоколенческа коалиция) и многократно дистанцирано поведение спрямо другия родител.  Хейли описва типична ситуация, когато симптомът при детето стартира от стереотипна последователност от комуникативни актове на родителите.  Тогава съпругът и съпругата следва да постигнат съгласие за това, какво поведение да предприемат на симптоматичните реакции на детето.
В семейните коалиции, състоящи се от представители на две поколения, единият от родителите често започва извънредна опека над детето, докато другият родител стои в периферията. Най-често се създават коалиции от типа: дете и майка срещу бащата; дете и баща срещу майката; внуче и свекърва срещу майката; 
 Левант (Levant, 1984) описва типична последователност на комуникативни актове в семейство с подобна организация:
(1) майката прекалено опекунства над детето;
(2) детето капризничи, проявява един или друг симптом;
(3) майката призовава на помощ бащата;
(4) бащата е неспособен да се справи с проблема;
(5) майката критикува бащата за неумелото му поведение;
(6) бащата се самоотстранява
(7) майката продължава извънредната опека, докато отношенията им не зациклят отново.
Възможни са коалиции от представители на три поколения – алианс, в който участват баба (или дядо),  майка и дете.  Независимо от разнообразните форми на подобни обединения, типична се явява коалиция, при която глава на семейството се явява бабата по майчина линия. При такава ситуация, нейното присъствие като авторитет и компетентност води до значително намаляване значимостта на майката (Minuchin, 1974). Майчината „некомпетентност” много често се поддържа в семейство, което живее заедно с баба, като последната продължава да се държи с майката, като с дъщеря.
Р. Левант (Levant, 1984) описва типичната последователност от комуникативни актове за семейство с подобна организация:
(1) бабата е ангажирана с възпитанието на детето (внучето) и се жалва от „безотговорната” майка;
(2) майката се самоотстранява, а бабата продължава да възпитава детето;
(3) детето се държи лошо;
(4) бабата призовава на помощ майката, тъй като не иска сама да наказва детето;
(5) майката се опитва да повлияе на детето;
(6) бабата се намесва, за да защити детето и критикува майката за неспособностите и;
(7) майката се самоотстранява отново, позволявайки на бабата да продължи опеката;
(8) детето продължава да се държи зле;
Съществува възможност, в някои семейства, при които са налице няколко дисфункционални йерархични структури, да съществуват няколко междупоколенчески триъгълни отношения. При такива семейства вероятността от патологични отношения многократно нараства.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2215 Коментари: 0 Гласове: 1

Структурна семейна психотерапия
Етапи в жизнения цикъл на семейството


Младо семейство
За младо се счита семейството от момента на сключване на брак, до раждането на първото дете. Да се създаде съпружеска двойка в съвременния, бързо променящ се свят съвсем не е така просто. Новите социални реалии. В т.ч. промените в ролята на жената и широкото разпространение на средства за контрацепция, увеличават броя на късните бракове. Освен това, много двойки отлагат с години раждането на първото дете.  Обществото вече свикна с един нов тип двойки, живеещи в условията на семеен конкубинат (връзки без брачен договор), който предполага по-голяма свобода на отношенията, по-ниско ниво на обвързаност и по-ниско ниво на отговорност по отношение семейното планиране.  Не на последно място следва да се отбележи и един очевиден факт, младите хора не си дават сметка, че детето (децата) им се нуждаят от млади родители, които стоят емоционално във възрастов диапазон по-близо до своите деца, отколкото един 50-годишен баща и 45-годишна майка, спрямо едно 6-8 годишно дете.
Независимо от факта, че много двойки решават да отложат сключването на брак, съществува обаче една оптимална възраст, в която това трябва да се случи. 
Глик и Нортън (Click & Norton, 1977) отбелязват, че жените, омъжили се до 20-години, се развеждат два пъти по-често, в сравнение сключилите брак в периода 20-29 години.  Ако бъде сключен брак след 30-та година, то шанса за развод се увеличава отново с 1,5 пъти, в сравнение предшестващата възрастова група. Във връзка с тези данни Моника МакГолдрик (McGoldrick,1980) забелязва, че е по-добре да се сключи брак по-късно, отколкото по-рано, въпреки че и двете отклонения са еднакво неблагоприятни.
Първата важна задача на новото семейство е двойката да започне да функционира в рамките на семейна система.  Съпрузите следва да установят нови отношения с разширеното семейство (родители от двете страни; баби дядовци; братовчеди и пр.);  ролите им на син и дъщеря трябва да станат вторични, отстъпвайки място на ролите на съпруг и съпруга.  Способността на двойката за близки и независими отношения често се определя от това,  доколко на всеки от съпрузите се е отдало да станат самостоятелни личности в родителското си семейство. Този, който не е успял да придобие самостоятелност (не е бил освободен от родителите си), се отличава с емоционална хладнина или е склонен да формира с партньора си отношения, при които доминират личните му интереси (Meyer, 1980).
Важно! Преди да се обедини с някого в съпружеска двойка, всеки индивид трябва да се самоопредели и се изгради като самостоятелен Аз.
Съпруг, който не е успял да постигне самостоятелност в собственото си семейство, продължава да съхранява зависимостта си от разширеното семейство.  Често съпругът може да формира отношения на псевдонезависимост от родителското семейство (Bowen, 1978). Боуен подчертава, че съпругът е склонен да се дистанцира от родителското семейство, за да избегне интензивните емоционални преживявания, като неудовлетворената му потребност от близост го заставя да интензифицира съпружеските отношения.  Когато напрежението в съпружеските отношения достигне определено ниво, този съпруг отново може да се отдели. Като причина за емоционалния разрив може да послужи потребността на двойката от близост и нерешаването на проблема на зависимостта на съпруга от родителското семейство. 
По мнение на МакГолдрик (McGolgrick, 1980), следните фактори могат да усложнят началната фаза на развитие на семейството:
(1) Двойката се среща и сключва брак, наскоро след загубата на значим човек.
(2) Съпружеските отношения се формират на фона на интензивен стремеж за дистанциране от родителското семейство.
(3) Семейни традиции и произхода на съпрузите (например, религиозни убеждения, образование, социален статус, национална принадлежност, етнически произход, възраст и пр. демографски особености) съществено се различават.
(4) Съпрузите са израснали в семейства с различен състав (например, многодетно семейство и семейство с едно дете).
(5) Двойката живее прекалено близко (в един дом; в съседни домове) или прекалено далече от което и да е от двете родителски семейства.
(6) Двойката зависи от членовете на разширеното семейство материално, финансово или емоционално.
(7) Бракът е сключен преди 20 и след 30-та година.
(8) Бракът настъпва след период на ухажване с продължителност по-малко от 6 месеца и повече от 3 години.
(9) Сватбата и легализирането на брака са проведени при отсъствие на членове на семействата или особено значими приятели.
(10) Бременност на жената до момента на сватбата или в продължение на първата година след брака (Bacon, 1974; Christensen, 1963).
(11) Влошени отношения на единия от съпрузите със свои сиблинги или с родителите.
(12) Нещастно детство на единия от съпрузите или детство в условие на самота (липса на родители или формални родители).
(13) Нестабилност на брачните патерни в което и да е било от разширените семейства на двамата партньори.
Има още една трудност, която намира отражение в публичното пространство под формата на мит. По време на брачните церемонии често звучи една фраза, която допуска, че „човек може да стане съвършен, чрез сливане с другия”. Мюрей Боуен (Bowen, 1978) обаче твърди точно обратното, посочвайки, че ако партньорите не са в състояние да се диференцират от родителските семейства, това съществено усложнява формирането на близки взаимоотношения между самите тях. Тези съпрузи се боят да признаят различията си с родителите, тъй като тези различия могат да се окажат толкова големи, че да представляват заплаха за слаборазвитият (слабодиференциран) им Аз.
Ако и двамата партньори са слети с родителите си, то тогава те напълно не са способни да носят отговорност за себе си и своите взаимоотношения. Този тип взаимодействие има място в онези случаи, когато по мнение на единия от партньорите, другият партньор е длъжен да осигури неговото щастие и именно той се счита за виновен за всички възникващи между съпрузите проблеми („Той не ме разбира. Той е длъжен да … Той трябва … Той никога не е …” и пр.).  В такива семейства битува мнение, че ако другият започне да се държи иначе (удовлетвори критериите на първия – искащият), всички проблеми ще бъдат разрешени, а съпрузите ще заживеят щастливо. Изказвайки взаимни обвинения, всъщност съпрузите отказват да носят отговорност за своите отношения.
Неотделените двойки трудно стигат до съгласие. Постигането на съгласие означава при тях само едно, всеки от съпрузите в известна степен да отстъпи на другия. Същевременно при този тип взаимодействие, отстъплението се счита и приема като да се предадеш – базово убеждение, което от своя  страна предизвиква емоции на безпокойство, тревожност и страх, да не бъде загубен собствения Аз. По този начин, сплетеността затруднява ранжирането на приоритетите в отношенията; възпрепятства изработването на гласни и негласни правила, правещи съвместния живот лесен и благополучен. Освен всичко това, тези двойки не могат да се договорят дори за съвсем прозаични неща, например: Трябва ли да се държи капака на тоалетната отворен или затворен?, Кой да прибере масата след хранене?, Кой да изхвърли боклука? При тях борбата за идентично се разгаря по всеки незначителен повод.
Решението на по-големи или по-малки проблеми в началния етап на семейния живот, способстват за изработване на дълговременни устойчиви форми на поведение, действащи в продължение на целия жизнен цикъл. (Какъв стил за разрешаване на конфликти ще бъде приет от двойката? Изразяването на какви емоции в семейството се считат за допустими? Кой за какво носи отговорност и при какви условия? и пр.). Двойката е длъжна да изработи правила за близост, сътрудничество и разделение на задълженията.  Съпрузите са длъжни взаимно да знаят какво е важно за другия партньор, какво особено цени той; да се формират способности за уважение и разбиране чувствата на другия партньор, дори те да се различават от своите. Установяват се правила определящи по кои въпроси може да се спори, по кои – не, по кои могат да бъдат правени отстъпки и в каква степен.
Важно! За да формира индивида способност да  уважава различното в другия и да бъде толерантен, може да се случи при условие, че самият индивид е формирал самоидентичност. При условие, че партньорът не е бил освободен от родителите си, останал е в състояние на емоционална зависимост от тях и не е успял да формира свой независим Аз, то способността да бъде толерантен е трудно да бъде развита.
Следващият пример потвърждава важността на тези задачи в първия етап от жизнения цикъл на семейството.
Млада съпружеска двойка се търси психологическа помощ по въпроси на брачните отношения, след тригодишен съвместен живот. Поводът е предположение на съпругата, че партньорът и има любовница.
Когато бъдещите съпрузи се запознават, жената е на 17 години и само след една година сключва граждански брак.  Тя споделя, че била привлечена от неговата независимост и чар.  Два месеца преди сватбата, момичето загубило брат си при инцидент. Той живеел в родителското семейство. Баща и починал когато тя била на 10 годинки.  Съпругът бил най-малкото дете в семейството и бил очарован от нежността и топлотата на жена си – потребност, от която е бил лишен в родителското си семейство. Встъпвайки в брачен съюз и двамата партньори не били успели да формират чувство за собствен Аз.  След година съвместен  живот, всичко което било привлекателно в периода на ухажването, сега се превърнало в проблем. Съпругът демонстрирал своята независимост, прекарвайки дълго време с приятели и водейки свой „независим” живот. Той малко пребивавал в дома си и рядко участвал в обсъждането на финансовите и домакински въпроси.  Съпругът се оплакал, че жена му го засипва с въпроси и постоянно му досажда с проблеми (популярния термин на това поведение е „изпиляване”, „пилене”). Когато възниквал конфликт, съпругът бил изработил патерн на поведение – самоотстраняване, а фрустрираната му съпруга – патерн „преследване”.  Съпрузите се обвинявали един друг за своето нещастие. Проблемите се задълбочили още повече през втората година на съпружеския живот, когато се появява първото дете.
Първоначално психотерапевтът съсредоточил вниманието си върху всеки от съпрузите и неговото родителско семейство. Съпругата споделила, че в детските си години и в подрастващата възраст била с ниско самочувствие и често се обръщала за помощ към по-големия си брат, търсейки подкрепа, защита, положителна оценка. Когато брат и умира, тя проектирала своите надежди и очаквания за обгрижване от брата върху съпруга си.
По думите на съпруга, в неговото семейство не било прието да се изразяват емоции, както положителни, така и отрицателни.  В случай на конфликт, всеки един се оттеглял, замълчавал и продължавал по своя път. Отношенията между членовете на семейството били дистантни, хладни, емоционално сдържани.
В процеса на терапията психотерапевтът се опитал да покаже как патерните от разширеното семейство са се промъкнали в новия брачен съюз, а също така и подчертал отговорността на всеки от съпрузите за собственото щастие.
В проведения пример всеки от партньорите се опитвал да намери в другия това, което не достига лично на него, да компенсира чрез другия собствените си дефицити.  Ролята на всеки от съпрузите в родителските семейства и приетите в тях патерни за комуникация, попречили на младите хора да се сформират като двойка.
Известно е, че много млади хора сключват брак наскоро след загубата на някой от родителите си или друг член на семейството.  Съпругата, загубила своя баща или брат, при сключване на брак се надява да ги замени с бъдещия си съпруг.  Тези желания и очаквания обаче са нереалистични и обикновено водят до разочарования, възприемайки съпруга си за този, който той не е.
Ако двойката не е способна ефективно да обсъжда собствените си потребности и не разреши задачите на първия етап от създаването на семейството, то след раждането на детето, партньорите навлизат в следващ стадий неподготвени.  В прехода между стадиите винаги възникват кризи и от това, дали ще бъдат разрешени тези кризи функционално, зависи пътят на семейството през следващия стадий.


08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2194 Коментари: 0 Гласове: 1

 

Структурна семейна психотерапия
Жизнен цикъл на семейството

 

 Главната задача на всяко семейство е да способства за развитието на неговите членове.  Всяко семейство следва да изпълнява определени базови функции, а именно, да осигури подслон и храна, да разрешава задачи на развитието (включително ръст на нови индивиди), а също така и да изпълнява задачи, свързани с кризи, в случай на болест, смърт или раждане на деца (Carter & McGoldrick, 1980).
Първото подробно описание на жизнен цикъл на семейството от системна гледна точка се появява в книгата на Джей Хейли (Haley, 1973) – „Нетрадиционна психотерапия”.  Той описва психотерапевтични техники на Милтън Ериксън, прилагани в шест етапа от жизнения цикъл на семейството, като обръща внимание на един факт, че симптомите много често възникват в точки на преходи от един етап към друг.
По-късно Бети Картър и Моника МакГолдррик (Carter & McGoldrick, 1980) правят публикация в популярната книга „Жизнен цикъл на семейството: основа за семейна психотерапия”. Авторите изказват предположение, че проблемите възникват в резултат на преходите в естественото течение на жизнения цикъл, а целта на терапията се изразява във връщане на семейството в своя кръг.  Книгата представлява обзор на жизнените цикли и включва предложения по клинична работа със семейството на всеки един стадий от неговото развитие.
Една от главните заслуги на Картър и МакГолдрик се явява определението за т. нар. „ядрено семейство”, като система, състояща се от три поколения и реагиращи на натиск, възникващ вследствие на династическо напрежение в преходните фази на развитие. За описание на процеса на взаимодействие  авторите създават свой модел с вертикална и хоризонтална ос. Те приемат, че тревожността се предава по вертикалната ос през поколенията, чрез:
(1) триъгълни емоционални отношения (emotional triangulation);
(2) семейни очаквания (династични очаквания);
(3) митове.
Освен това, тревожност се предава и по хоризонталната ос, чрез изменения в циклите на жизненото развитие.  Стресът на развитието се дели на предсказуем (например, сключване на брак; напускане на семейството от детето, за да учи и пр.) и непредсказуем (например, болест, загуба на работа, смърт, преместване на друго място за живот и пр.). Стресът с определена интензивност се предава по двете оси едновременно и често предизвиква кризи.
Пример: Самотно живеещ 40 г. мъж се обръща към семеен психотерапевт във връзка с тежка депресия. Той работел като преподавател в известен университет и бил признат международен авторитет в своята област.  В процеса на работа се изяснява, че неотдавна той е загубил майка си; баща му е починал преди десет години.  Клиентът споделя, че винаги се е стремял да угажда на майка си.   Оказало се, че клиентът е бил въвлечен в триъгълни конфликтни отношения между майка си и баща си, като той продължил да поддържа близки емоционални отношения с майка си, вече и като възрастен.  Той никога не е сключвал брак, като споделя, че не е могъл да намери толкова добра съпруга, каквато е неговата майка. Дамата, с която той се е срещал до смъртта на майка си, неотдавна се е развела.  Майката мълчаливо одобрявала избора на сина си (вертикален стресор), считайки приятелката му за подходяща да я замени. Скоро след смъртта на майката династическите очаквания станали токова обременителни и нетърпими, че последвал срив в отношенията (хоризонтален стресор). В този момент вертикално насочения стресор (задължителна женитба с определената дама в угода на майката) се е кръстосал с хоризонталния стресор (неочакваната загуба на майката и на предполагаемата съпруга), което е довело до поява на симптом – депресия и дезинтеграция на системата.
Съвременното семейство изпитва твърде много изразен стрес по двете оси, в сравнение предишните поколения. Ръстът на броя на разводите, феминизацията, сексуалната и технологична революция, оказват силно влияние върху семейството, развиващо се през етапите на своя жизнен цикъл. Много често загуба на работа или развод ускоряват развитието на кризата и заставят членовете на семейството да потърсят помощ.
Психотерапевтът при работа със семейство, преживяващо стрес, следва да фокусира вниманието си не само върху симптомите или стереотипите на текущото взаимодействие, но и на техните патерни на взаимоотношения, които са били унаследени от предишните поколения – именно тези патерни могат да имат важно значение за текущата криза.
В модела на Картър и МакГолдрик при описанието на жизнените цикли обект на изследване е типичното американско семейство. Особено внимание следва да се отделя на особеностите, които произтичат от принадлежността към една или друга етническа група или социлано-икономическа класа.  Следва да се има предвид, че семейните традиции и патерни на взаимодействие в различните социокултурни групи могат съществено да се различават.
Първият стадий от жизнения цикъл на семейството започва със сключването на брак и продължава до раждането на първото дете. Началото се поставя от момента, в който възрастния индивид все още няма спътник в живота, но изпива потребност от отделяне от своето родителско семейство. На този етап главна роля в социализацията следва да играят връстниците, отношенията с които стават по-близки.  Това е първия признак за наличие на признаци за потребност от отделяне.  До сключването на брака, още в етапа на приятелските отношения, двамата бъдещи партньори следва напълно да се отделят от своите родители. Ако това не стане, развитието им в качеството на съпруг и съпруга в бъдеще ще бъде затруднено, тъй като те ще бъдат фиксирани емоционално за родителите си и ще останат в миналия период, т.е. ще загубят възможност да преминат достатъчно подготвени в следващият им стадий на развитие – брачния съюз. Ако тази „котва” остане да тежи на раменете дори само на единия от партньорите, то със сигурност ще им предстоят проблеми във взаимоотношенията. В този смисъл се приема, че ролята на син или дъщеря трябва да отстъпи на второ място, след  ролята на съпруг или съпруга. Младоженците задължително следва да се договорят за границите с разширеното семейство – родствениците и приятелите. Освен това, предстоят да се разрешат и множество напълно прозаични въпроси, например, да се обсъди разпределението на домашните задължения.
Следва да се отчита, че дори физически младото семейство да се отдели в отделно жилище, въпроса за границите не е решен.  Физическото отделяне не е равносилно на емоционалното и психологическото.  Нещо повече, ако синът или дъщерята не са решили въпроса с отделянето от майка си и баща си, сега, след отделянето им в друг дом и физическото им дистанциране ще засили още повече желанието на доминантните родители да контролират и да влияят.  Те ще се опитват да проникнат в младата семейна система посредством зависимия си син или дъщеря, като „троянски кон”, т.е. предлагайки им безвъзмездна материална помощ, безрезервна финансова подкрепа, обгрижвайки ги със своите позиции, връзки и статусни роли в обществото и пр. За тях най-важната цел ще бъде, да не допуснат формирането на ясни правила, които по някакъв начин да регламентират и легализират дистанцирането на „младите” и ограниченията на „старите”.
Още по-опасен е вариантът на живот на младото семейство в дома, на който и да е от родителите. Това означава, че „младите” дори физически остават под наблюдението, контрола, властта и зависимостта на „старите”. При този вариант вертикалните стресори ще се проявят незабавно, а тревожността, безпокойството, напрежението ще станат постоянни спътници на младата двойка.  При тях всеки един опит за отделяне, чрез обявяване на правила на близост и дистантност, ще среща изключително силен отпор.
Вторият стадий включва задължително предоговаряне на отношенията между партньорите (правилата), с оглед интересите на детето.  Сега съпругът и съпругата получават нови роли – тези на родители, а „старите” на прародители, т.е. на баба и дядо. Във тази връзка, новите родители и прародители следва да ревизират отношенията си. С течение на времето младите родители задължително приемат междуличностни граници, които осигуряват безопасността на детето и гарантират родителския авторитет. Това не означава обаче, че трябва да игнорират необходимостта от условия за собствено развитие на самото дете.
Третият стадий започва с постъпването на първото дете в училище и продължава до тогава, докато и последното дете де достигне полова зрелост. На този етап родителите следва да разпределят задълженията си, свързани с училището.  Кой ще помага на детето по подготовката му за училище? Кой ще поеме дейността по регулиране и поддържане на контакти с училището? На самото дете предстои да установи и да се научи да поддържа хоризонтални (общуване с връстниците) и вертикални (с учителите) контакти. В този момент може да възникне необходимост от внасяне на нови промени в семейната система, позволяващи на майката да постъпи на работа или да намери друго поприще за социална изява и социално себеутвърждаване.
Семейството се счита за семейство с подрастващо дете до момента, до който най-голямото дете достигне полова зрялост.  В зависимост от броя и възрастта на децата, този етап може да се застъпи с предишния ли следващия етап.  Под една или друга форма, етапът на подрастващите продължава до тогава, докато и последното дете не напусне дома.  Родителите следва постоянно да променят своите взаимоотношения и правила, да модифицират границите на семейството, за да могат подрастващите при желание винаги да се завръщат (проникват) в семейната система и да я напускат.  В същото време родителите (родителската субсистема) се сблъскват с проблеми и емоционални преживявания, които са свързани с т. нар. „криза на средната възраст” (хоризонтален стрес).  Успешното справяне с проблемите на този етап, в значителна степен се определя от това, как ще бъдат решени задачите на комуникацията и обозначаването на границите на семейството в предишния етап от жизнения цикъл.
Трябва добре да се знае, че ако семейството не разреши своите проблеми и не преодолее своите трудности, характерни за определен стадий, то или ще се фиксира и забоксува в прехода си към новия стадий, или ще пренесе в новия стадий старите си проблеми и негодности, т.е. семейството няма да бъде способно да се справи със следващия стадий от жизнения цикъл.
Този етап, по мнението на Картър и Мак Голдрик  е най-продължителен, тъй като съвременното семейство има значително по-малък брой деца от предишните поколения, а продължителността на живота значително е увеличена. Именно това е етапа, в който и родителите и децата се стремят към все по-голяма независимост един от друг. (Carter & McGoldrick, 1980). Сега родителите следва да установят с децата отношения като към възрастен и да прегледат собствените си съпружески отношения, но вече без деца.  Много често съпрузите изпитват значително напрежение, когато за първи път след 20-25годин и те остават сами един с друг.  При това веднага възниква необходимостта да се промени порядъка на живот, например, настъпва златно време за родителите да се отдадат на своята кариера или просто един на друг, да компенсират това, което не са успели да удовлетворят през периода на семейство с деца. Същевременно този период крие и подводни камъни. Ако взаимоотношенията между съпрузите са били дисфункционални и детето е било стожер в семейната структура, ако е била нарушена комуникацията между двамата партньори и те са общували посредством и чрез детето, то сега, след като рожбата им напуска семейната структура, двойката изпада в комуникационен дефицит.
Семейството, което като цяло е изпълнило своите родителски функции, неминуемо се сблъсква с проблеми, произтичащи от напредването на възрастта, а именно, влошаване на здравословното състояние.  Съпрузите следва да преоценят своя начин на живот и да намерят възможности за неговото укрепване. Резултатни в това отношение са стратегиите, свързани с промяна на ценности, формиране на нови интереси, търсене на нова социална среда, регулиране на нови граници с външния свят (обикновено на тази възраст съпрузите редуцират силно социалното си обкръжение).  На този етап, членовете на семейството се сблъскват със загуба на единия от съпрузите (родителите), следва снижаване на жизнения тонус, страх от старост и смърт, както собствената, така и на любимите хора.

 

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2666 Коментари: 0 Гласове: 0

Дисфункционалното семейство в структурната семейна психотерапия


Семейните психотерапевти, принадлежащи към структурното направление считат, че една семейна система функционира адекватно, ако тя осигурява взаимна поддръжка и автономност на отделните членове.  Осигуряването на динамично равновесие между разнопосочните функции – (1) осигуряване на взаимна поддръжка и (2) автономност на отделните членове, винаги представлява някакъв компромис (баланс). 
За оценка  адекватността на семейното взаимодействие, следва да се даде отговор на един въпрос: „Предоставя ли семейството възможности за удовлетворяване потребностите за развитие на всички членове?” отговорът на този въпрос частично зависи от социалните условия и културата на семейството.
Психотерапевтите от структурното направление отричат съществуването на универсални, единствено правилна структура, подходяща за всяко семейство, независимо от времето и обстоятелствата. Точно обратното, според тях структурата на семейството преди всичко трябва да съответства на имащите потребности членове. В този контекст въпросът за това, позволява ли дадена структура да удовлетворява потребностите на всеки член на семейството в дадено време и при определени обстоятелства, действително има смисъл. В случай на отрицателен отговор, семейната система се счита за дисфункционална. 
Апонте и Ван Доусен (Aponte & Van Deusen, 1981) предлагат система за класификация на дисфункционалните семейства. Техният подход за оценка на структурните дисфункции се основава на характеристиките на такива категории, като:
(1) граници;
(2) разстановка на силите;
(3) разпределението на властта.

Проблеми, свързани с определяне на границите
Границите на адекватно функциониращото семейство са добре определени (очертани) и са достатъчно гъвкави. Оттук следва, че дисфункционалното семейство има или размити или негъвкави граници, или съчетание на едното и другото.  Става дума за степента на проницаемост на границите на системата или субсистемите.  В случай на висока проницаемост на границите, отсъства ясна диференциация между отделните членове на семейството, между субсистемите или между семейството и социалното обкръжение.  Това  своеобразно сливане на членовете на семейството се нарича „вмешателско поведение”. Неопределените граници на семейно взаимодействие възпрепятстват личната автономност и задържат развитието на индивидите. Пример за подобна дисфункция са онези семейства, в които детето се нарича „мамино синче” или „татина дъщеря”. В такива семейства индивидуалните различия, проявяващи се на фона на съществуващите извънредно близки отношения, могат да срещнат неодобрението на родителите.  Такива деца са силно зависими от родителите си, а самите родители цял живот не освобождават от контрола децата си. Последните така и не успяват да открият собствената си идентичност. Когато деца от подобни семейства, вече пораснали създадат свои семейства, опасността от агресивно проникване на родителите в семейството на своя син или дъщеря е огромна. От друга страна, такъв син или дъщеря умишлено държи проницаеми, дифузни граници откъм родителите си.
Неопределените граници между субсистемите може да доведе до това, че например, най-голямото дете да се държи спрямо другите по-малки деца като родител. В такова семейство границите на родителската субсистема са извънредно проницаеми.  Разбира се изпълнението от детето на родителски задължения не винаги свидетелства за дисфункция на семейството. В някои култури при определени обстоятелства това е напълно оправдано.  Терминът дете-родител се прилага тогава, когато детето е принудено да изпълнява непосилни за него задачи. По-късно, когато родителите остареят, това дете проявява неоправдано себеотрицание, като родителите му го превръщат в жертва на собствения си, вече детски егоизъм.  В такова семейство се появяват допълнителни проблеми, тъй като другите братя и сестри имат ограничен достъп до родителите си.
На противоположния полюс се разполага „освободеното” семейство, границите на което не са достатъчно проницаеми.  Членовете на такива семейства вървят по жизнения си път отделно и не проявяват интерес към живота на другите,  подобно на  самотни ездачи през нощта.  Джон Розенберг (Rosenberg, 1982) описва семейства от висшето общество, в които двамата родители и четирите им деца се хранят по различно време, в различни части на дома, с различна храна.  Безусловно, такова разделение на членовете на семейството способства за тяхната независимост, но със сигурност всеки един от тях се чувства самотен, неразбран, необичан, разочарован. Ригидността в личните граници създава бариери, затруднява проявите на взаимна подкрепа, участие и грижа.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1644 Коментари: 0 Гласове: 0

Оформяне на границите на семейната система при структурната психотерапия

Оформянето на границите включва поредица от действия, насочени към изменение структурата на границите на семейството.  В процеса на работа със семейството, когато започне акомодацията на психотерапевта към семейната система, пред него постепенно се очертават особеностите на поведенията и взаимодействието между членовете на семейството – признаци, които му позволяват да идентифицира съществуващите в семейната система граници. 
Какви са действията на психотерапевта, свързани с изменение структурата на семейните граници?
Пример: За консултация се обръща семейство, включващо самотна майка, две 20-годишни дъщери-близначки, наскоро постъпили в колеж и 15-годишна дъщеря, с множество отсъствия в училище и предизвикателно поведение в дома си.  Още в началото на сесията психотерапевтът установил някои признаци, които дават информация за семейните граници. Когато влезли в помещението, членовете на семейството заели определени места пред психотерапевта. Близначките седнали една до  друга, като изместили майката малко встрани, към 15-годишната им сестра, която на свой ред се отдръпнала. Едната от близначките се обърнала към най-малката сестра и я помолила да се придвижи към майката. Съгласявайки се, малката сестра се поместила, но преди това надула бузи и имитирала плюене по посока на съседното кресло.  Когато психотерапевтът първо се обърнал с въпроси към майката, едновременно отговаряли майката и близначките, допълняйки се една на друга.  Когато се повел разговор за проблемите, възникващи обикновено сутрин в семейството, психотерапевтът се обърнал към 15-годишната девойка и проявил интерес, дали с лекота сутрин се събужда и става от леглото. Последвал светкавичен отговор от страна на близначките, които се оплакали, че сутрин им е извънредно трудно да събудят малката си сестра и по тази причина понякога се налагало да прилагат крайни мерки, например, буквално да я изхвърлят от леглото.
 След първоначалните диалози, психотерапевтът формирал хипотеза за карта на семейните граници.  Той предположил, че близначките встъпват в ролята на деца-родители, което означава, че между тях и майката (родителската субсистема) границите са неопределени. Близначките ползвали често родителския авторитет на майката, което пораждало увеличение на дистанцията между майката и малката дъщеря.  Това съотношение на ролите се явявало сериозна пречка пред трите момичета, да се научат да бъдат сестри, т.е. слабо звено в семейната система се оказва субсистемата на сиблингите.  Предварителната хипотеза наложила необходимост да се предприемат някои действия по оформяне на границите.  Първата крачка на психотерапевта била да извърши разместване в позициите на лицата: майката и 15-годишната дъщеря поставил една до друга, за едната близначка определил място до най-малката сестра, а другата, която била по-словоохотлива настанил в отделно кресло близо до себе си.
 Тъй като майката работела в агенция за подбор на персонал, психотерапевтът предложил определен сценарий (метафора).  Да приеме на работа като свои помощници дъщерите-близначки, намесващи се в нейната работа, забравяйки за своите задължения.  Психотерапевтът дал инструкция (предписание) на майката, да използва своята родителска власт и да изпълни роля на авторитет, като напомни на дъщерите-близначки, стоящите пред тях задачи: за необходимостта да получат образование и да се заемат със своя кариера.
Малко по-късно в същата сесия, психотерапевтът инициирал разиграване на патерни на взаимодействие между майката и малката дъщеря по повод възникващите разногласия по различни въпроси. Тогава незабавно се намесила една от близначките, а след нея и втората.  Психотерапевтът вдигнал ръка и заставил да замълчи тази, която се намирала по-близо до майката и докоснал ръката на другата, която се намирала в непосредствена близост.  След това се обърнал към майката и казал:  „Те се намесват във вашите функции на родител!”. Майката приемайки съобщението, веднага се разпоредила да замълчат и да не се месят повече.
 В дадения случай психотерапевтът оформил нови граници посредством:
(1) Пространствено разместване на членовете на семейството;
(2) Рефрейминг на проблемите.
(3) Блокиране всякакви опити на близнаците да встъпват в ролята на родител.
Съществуват множество способи за оформяне на границите между субсистемите в семейството. Подобно на техниките за усилване интензивността на въздействието, техниките за оформяне и промяна на границите са много по-ефективни при повторна промяна в ситуации и при сходни структури.
Проникване и подкопаване на семейната система при структурната психотерапия
 Терминът „подкопаване”  на семейната система се приема в структурната семейна терапия за описание действията на психотерапевта, насочени към овладяване и изменение състоянието на силите в субсистема или между субсистемите. В частност, психотерапевтът прилага техники за подкопаване с цел, обединяване с този член на семейството, чиято позиция е особено слаба.  Със своето обръщение за помощ, семейството дава на психотерапевта  власт (или влияние), която може да се използва за терапевтични цели. Единственото изключение, когато психотерапевтът не притежава такава власт са случаите, при които клиентите са принудително насочени към него, например, по решение на съда. По принцип, предавайки властта над себе си в ръцете на психотерапевта, членовете на семейството са готови да усетят върху себе си нейната тежест, т.е. те предполагат, че промените предстоят да засегнат само „болния” член на семейството (идентифицирания пациент).
Според някои западни автори, принадлежащи към структурното направление в семейната терапия, поддръжката на тази позиция от психотерапевта е гаранция за неефективно вмешателство. Точно обратното, в структурната психотерапия консултантът често използва своята власт, за да поддържа един от членовете на семейството в ущърб на другите.  Това разбиране създава нови алтернативи, увеличава сложността и гъвкавостта на семейната система, помага за промяна на семейната структура.
Пример за прилагане на техника за подкопаване на семейната система е описания случай със самотната майка, сестрите-близначки и 15-годишната смутителка на спокойствието.  В случая, психотерапевтът е използвал своята власт за да подкопае и ерозира дисфункционалната родителска субсистема. Той помага на майката да лиши близначките от родителските им функции, като неговите действия предизвикват у тях временно напрежение. Освен това, като не се опитва да намалява напрежението, той възпрепятства опитите на близнаците да се намесят в конфликта.  Психотерапевтът от структурното направление може да си позволи такива действия, доколкото вмешателството фокусира семейната система или организма като цяло, а не върху отделен негов член (членове).
Подкопаването на семейната система може да се извърши и в по-проста форма, когато психотерапевтът приема страната на един от членовете на семейството, заявявайки: „Съгласен съм с вас.  Вие сте прав, а не те. Другите трябва да бъдат убедени в правилността на Вашата позиция” .
Следва да се отбележи, че съдържанието на взаимодействието е по-малко значимо, отколкото структурните аспекти, т.е. психотерапевтът се обединява с определен член на семейството не защото се стреми да разграничи неговата гледна точка (позиция), а за да усили тази позиция, което води до изменение в структурата на семейството.
Пример: Като взима страна на страдащата от депресия съпруга, която се оплаква от навика на мъжа си, да работи до късно вечер, психотерапевтът има за цел да подкопае и отслаби статуквото на съпружеската субсистема, а не да осъди поведението на съпруга.
При описания случай психотерапевтът може да окаже временна поддръжка ту спрямо единия, ту спрямо другия от членовете на семейството с цел, да съдейства за повишаване компетентността им в различни области от семейното функциониране. При прилагане на временна поддръжка, психотерапевтът прави опит за подкопаване на отношенията, като първоначално поддържа съпругата в нейните оплаквания от съпруга, а след това, преминава на страната на мъжа, оправдавайки неговия стремеж да отвоюва за себе си ролята на баща.
Подкопаването на семейната система може да се извърши като цяло чрез:
(1) Присъединяване (оказване подкрепа на най-слабия член)
(2) Временна поддръжка )оказване подкрепа ту за един, ту за друг член)
(3) Лишаване определен член (членове) от внимание и поддръжка.
Последния способ е много активен, тъй като определения член за първи път не удовлетворява своята потребност от власт и вмешателство в семейството. Случва се точно обратното –формално той е изключен от психотерапевтичното взаимодействие. Отстраненият се намира в опозиция, пасивен е или би се опитал да задържи властта си, като встъпи в сблъсък с психотерапевта.  Доколкото психотерапевтът управлява взаимодействието, той определя при какви условия този член може да бъде допуснат в семейната система, т.е. цената за завръщането му, може да бъде да участва във взаимодействието или да прояви търпимост към другите членове или друга, но винаги способстваща за подобряване на семейната структура – регулира и балансира разпределението на властта, ролите и функциите.

Комплементарност
Често по време на психологическа консултация се налага, психотерапевтът да обясни, а клиентите да разберат, че всички те са взаимно свързани, т.е. действията на един член на семейството се допълват от действията на другите.  В структурната психотерапия тази взаимна свързаност е получила наименованието комплементарност.
Пример: В началото на сесията мъж (г-н Смит), потърсил психологическа помощ, сяда тежко в креслото срещу психотерапевта. Главата му е отпусната, а на мазолестите му ръце сякаш има тежести, теглещи го надолу към земята. Той е месар по професия. Отскоро мъжът страда от пристъпи на депресия, гняв и суицидни мисли. Особено много се тревожи от новата работа на съпругата си, като застрахователен агент. След известно време г-н Смит формулира проблем:
- “Недоверчив съм към нея, да знаете – заявил г-н Смит.
- Какво в поведението на вашата съпруга, Ви заставя да ревнувате? Какво прави тя?
- Аз мисля, че тя е твърде чувствителна и Вие трябва да сте твърде внимателен с нея.
- Какво ще се случи, ако Вие истински и се разсърдите?

Съпругът заел позицията, че вината е негова, тя не носи никаква вина.  Психотерапевтът обаче не се съгласил с това и изказал предположение, че това е междуличностен проблем. 
Цитираният диалог ясно показва усилията на психотерапевта по подкопаване на съпружеската система: оставяйки клиента си сам за кратко, психотерапевтът умело се присъединява към съпружеската теза.  Впоследствие, по време на същата сесия, все пак на клиентът се отдава да изрази гнева си от поведението на съпругата.
За да подчертае комплементарността, психотерапевтът избира друг подход, обръщайки се към съпругата:
- Разбирам, че Вие се чувствате незначителна и подценена, но на мен ми се струва, че това общуване без думи между вас, продължава вече много години.
Тук психотерапевтът подчертава комплементарността на двойката, лансирайки и толерирайки съпругата за промените в поведението на съпруга и. Освен това, психотерапевтът им показва, че всъщност те взаимно си влияят и могат да общуват конструктивно.  Благодарение на вмешателството, съпругът получава възможност да подобри отношенията си с жена си, която му е помогнала всъщност да изрази своя гняв.   По-нататък психотерапевтът развива темата за комплементарността, говорейки за това, че поведението на съпруга и съпругата са част от едно цяло („…това общуване без думи между вас, продължава вече много години”). Неочаквания временен подход помага на двойката, да се откъсне от ограничения, моментен и фиксиран възглед един за друг и ги подтиква да обърнат внимание на еволюцията в своите отношения през призмата на времето. В резултат на това пред съпрузите се разкрива идеята за взаимната комплементарност.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1673 Коментари: 0 Гласове: 0

Понятието „граници” в структурната семейна психотерапия

 

Границите на семейната система или субсистема представляват набор от правила, определящи кой и регулиращи как ще се взаимодейства с другите и другия  (Minuchin, 1974). 
Пример:  Семейство се обръща за консултация към психотерапевт. На първата среща те съобщават, че синът им – Томи, отказвал да играе на двора. За да помести проблема в семейния контекст, психотерапевтът решил да обсъди с членовете на семейството правилата, регламентиращи вътрешносемейните взаимоотношения.  Установило се, че границите на семейната система били формирани по следния начин:
Бащата можел да поддържа приятелски отношения с мъже – колеги от работата и понякога да посещават заедно спортни прояви.  Във всички други обществени мероприятия, той трябвало да бъде съпровождат от съпругата си.  На бащата било разрешено да поддържа дружески отношения с жени, само ако те са много по-възрастни от него.
Майката била ангажирана професионално на непълен работен ден и можела да поддържа приятелски отношения с колеги, но извънработно време на нея се разрешавало само в много редки случаи да се среща с тях. За всеки един такъв случай следвало да се постигне договорка.
Детето, Томи (5 г.) и неговата по-малка сестра Черил (3 г.), обикновено си играели заедно в задния двор.  Да поканят в дома си друго дете имали право родителите, но не и децата. Томи можел да отиде да играе с някое друго дете, само ако има предварителна договорка между майките.
Независимо от факта, че сестрата на бащата (лелята) живеела в непосредствена близост, семейството, както и с други родственици, можело да се виждат в планов ред – след предварителна договорка по телефона или писмено (e-mail).
Познатите на семейството добре знаели, че добрия тон изисква предварително да уведомяват семейството за визитата си.
Тези правила формирали т. нар. външна граница на семейството. Те работели перфектно до момента, в който Томи започнал да изпитва потребност от по-голяма автономия, за да поддържа приятелски отношения извън семейството.  С порастването си, Томи все по-често отскачал до съседите и канел на гости свой връстник, за да поиграят заедно.  Много скоро той започнал да посещава братовчед на баща си и да се задържа дълго там.
Социалната активност на Томи принудил майка му да започне контакти със съседи и родственици, но не по нейна воля, а в резултат на действията на сина и. Във връзка с настъпилите изменения на потребностите на членовете на семейството,  сега възникнала необходимостта да се изработят нови правила, регламентиращи границите на семейната система.
Пример:  Семейство с 13-годишен брачен опит и син на 12 г. се обръща към психотерапевт, търсейки помощ, във връзка с конфликтни отношения с родителите на бащата. Психотерапевтът изяснява, че семейството живее в дома на родителите на бащата. Последният след брака е отредил за живот на младото семейство две помещения (спалня и хол, който всъщност е малък коридор), които се намират в непосредствена близост до помещенията, обитавани от родителите. С това решение бащата всъщност е определил правилата, по които следвало да функционират външните граници на младото семейство.  Наличието на неестествена близост на помещенията, факта на използването на общ тоалетен възел, общ хладилник, общ външен вход на къщата и пр. подробности, произтичащи от липсата на физическа самостоятелност на младите, всъщност е „отворило” врата през границите на младото семейство и е осигурило на „старите” перфектна възможност за проникване в живота на „младите”, за контрол и зависимост.  От своя страна младото семейство не притежавало достатъчно опит, не било финансово и материално самостоятелно и проявило още в първите години наивна вяра в добруването като едно голямо, обичащо се и подкрепящо се семейство. С годините обаче, възникнали потребности за самостоятелност. Младият мъж се стремял да извоюва своето място в своето семейство, но бащата не отстъпвал първенството в йерархията.  За да поддържат контрола и влиянието си и за да удържат позицията си, старите умело започнали да създават т. нар. „коалиции”, първоначално със снахата срещу сина, по-късно със  сина срещу снахата, а след появата на внука, те започнали да изграждат коалиция с него, срещу родителите му.  Оказало се, че конфликтите между двете поколения произтичали от липсата на балансирана граница между семействата.
Всяко семейство изгражда свои собствени правила за функциониране на външните си граници, а те имат нееднакви свойства на гъвкавост и проницаемост. В някои случаи границите за извънредно ригидни (негъвкави), а това затруднява адаптацията на членовете на семейството към външния свят и ги инфантилизира при появата на нови ситуации (липсва социален  опит на семейството, липсва социална подкрепа, неадекватни са при социалното си сравняване и пр. ). Проницаемостта на границите се изразява във възможността на членовете на семейството да преодоляват границите на самото семейство или границите на отделните субсистеми в рамките на семейството.  Понякога границите на семейството се отличават с висока проницаемост и тогава те стават неясни (дифузни) или неопределени, което води до опасен достъп на лица от разширеното семейство (родственици) или  обществото в семейната система.
Някои семейства имат непроницаеми граници с външния свят или между субсистемите в семейството, които ограничават необходимия достъп към други или възпират възможностите за комуникация с външния свят.
От особена важност за благополучието на всяко младо семейство е своевременното взаимно договаряне между партньорите на правилата, които определят границите с външния свят.  В  условия на съвместен живот (живот на физическо обитаване на един дом) на две и повече семейни двойки от различни поколения (семейство на бабата и дядото + семейство на родителите + младо семейство), се формира т. нар. „разширено семейство”. При подобни условия, първо, старите поколения  оказват съпротива в случай, че „младото семейство” се опита да установи по балансирани граници, осигуряващи им независимост. „Старите” се стремят да проникват под различни форми в живота на „младите” (оказване на помощ; даване на съвети; правене на услуги и пр.) с оглед, да ги контролират и да ги държат в състояние на зависимост. „Старите” постъпват егоистично, като някои не винаги осъзнават значимостта на самостоятелност и независимост, към която се стремят „младите”, а други, целенасочено не освобождават децата си от „родителско обгрижване и опека”, с цел. Да продължат да удържат властта в семейната йерархия (феномена „нотариален акт”).  Тази патология много често се наблюдава в малките населени пунктове и селата, където семейства от различни поколения са принудени да обитават общ дом.
Всяко младо семейство още при създаването си следва да се замисли върху темата „граници на семейната система” с външния свят.  Границите имат пряка зависимост и корелират със семейните ценности и нагласите на партньорите към комуникация с външносемейното обкръжение.
Граници (или често наричани „трансакционни патерни”)  съществуват не само с външния свят (външни граници), а и между всеки от членовете на семейството или между отделните субсистеми в рамките на семейството (родителска субсистема; съпружеска субсистема; детска субсистема; субсистема на бабата и дядото).  В структурната семейна психотерапия, патерните на взаимодействие между индивидите от различните субсистеми се наричат граници между субсистемите (вътрешни граници). 
Пример: Когато системата на майката и бащата (родителската субсистема) преживява конфликт – текат кавги, сблъсъци, скандали, то субсистемата на децата преживява напрежение и дистрес.  Обикновено детето (децата) се опита да се справи с вътрешния си дискомфорт по един или друг начин, прекъсвайки тяхната комуникация. Начините да направи това детето са неизброими. Детето може да се опита да привлече вниманието на родителите си (да се разплаче силно и неутешимо; да дърпа за дрехата или се крие в дрехите най-често на майката; да заяви, че е гладно и да прибяга до кухнята; да заяви, че иска да си играе с тях; да направи някоя детска пакост; в по-късна възрастност, дори да отправи заплахи за самоубийство и др.).  Тези способи за реакция на детето влияят съществено върху формирането на границите на родителската субсистема.  От една страна, родителите могат да предложат на детето да не се намесва в техния разговор, казвайки, например, „Мама и татко разговарят сега. Не се намесвай!”, но от друга страна, родителите могат незабавно да реагират на поведението на детето.   В този случай границите на родителската субсистема стават пропускливи, рехави, дисфункционални. Ако такъв сценарий се развие в тази посока, то не е изключено по-късно, например, съпругът (бащата) в своят гняв и ярост, след кавгата със съпругата си, да наругае детето за направената от него беля или за това, че все иска нещо, а след това веднага да обвини съпругата си, че е безотговорна майка. В тази ситуация съпругата би се почувствала незаслужено оскърбена и би се обединила с детето, считайки него и себе си за жертви на несправедливост.
В приведения пример границите на родителската субсистема ще бъдат определени от това, по какъв начин ще реагират родителите на опитите на детето, да прекъсне взаимодействието между майката и бащата.  Ако при едни и същи ситуации детето реагира винаги по един и същ начин, на което родителите проявяват едно и също поведение и този сценарий се реализира всеки път при скандал (кавга; спор и пр.) между родителите, то тогава тези взаимодействия се стереотипизират, формира се патерн на взаимодействие или се установява граница, определяща поведението на членовете на семейството в случай на съпружески конфликт.
Концепцията за границите е тясно свързана с друго важно положение в структурната семейна психотерапия, а именно с концепцията за „намесващото поведение”.  С. Минухин описва ос, на единия край на която се разполага семейството с извънредно проницаеми и дифузни граници между субсистемите.  Подобна прекомерна пропускливост прави неспособни границите, да защитят съпружеската субсистема. Такъв е и приведения по-горе случай, при който бащата и майката позволяват на детето да проникне в тяхната субсистема (да се намеси по негов начин в конфликта).  Свръхпроницаемостта на границите означава, че членовете на семейството са  смесени в семейната система, загубили са собствената си автономност и не отговарят за своите постъпки, т.е. не се учат самостоятелно да преодоляват трудностите и да разрешават своите проблеми. При подобна ситуация е голяма опасността всеки един член на семейството да въвлича който и да било от останалите в собствения си живот, последица от което е, че губи правото да има своя интимна, затворена зона.
На другия край на оста се намират семействата с непроницаеми или ригидни граници. Членовете на такива семейства контактуват малко помежду си, не изразяват взаимно емоции и не се подкрепят достатъчно.  Такива семейства представляват група от напълно автономни индивиди. Тяхната автономия се съчетава с отсъствие на взаимна поддръжка. Минухин нарича такива семейства „освободени” (disengaged).
И накрая, в обобщен вид, границите представляват правила за взаимодействие, регламентиращи условия и способи на поведение на всеки, който участва в семейното взаимодействие. Правилата се определят от структурата на семейството и произтичат от стререотипните трансакции, като се променят в течение на времето.  Границите на семейната система се характеризират с различна гъвкавост и проницаемост, и варират от дифузни до ригидни.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2465 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1208793
Постинги: 1460
Коментари: 116
Гласове: 1084
Архив
Календар
«  Септември, 2012  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930