Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3797365 Постинги: 2162 Коментари: 116
Постинги в блога от Септември, 2018 г.
2 3  >  >>
 

                        Методика за изследване на паметта при възрастни (MIS)

 

Методиката е предназначена за предварителна оценка за работата на паметта. Тя, заедно с Mini-Cog и GPCOG, е една от трите най-популярни и често прилагани скрининг-методики, използвани в САЩ, за оценка на когнитивния статус при възрастни пациенти в рамките на ежегодните медицински прегледи.

Редица проучвания са доказали, че MIS е по-ефективна при откриването на когнитивни нарушения, дори в сравнение със стандартния тест MMSE („Кратка скала за психичното състояние“).

Преимуществата на MIS включват:

-не изисква пациентът да записва отговорите си, което му позволява да се прилага при пациенти с нарушения на двигателната функция;

-отнема не повече от четири минути;

-не е чувствителна към нивото на образование;

-успешно се адаптира за представителите на различни езикови и културни групи;

-не изисква специално обучение от лицето, провеждащо изпитването.

Към недостатъците се отнасят:

-не е възможно да се прилага към пациенти, които не са в състояние по една или друга причина да четат;

-неспособност да се оцени с негова помощ изпълнителната функция (функцията за контрол на действията), които могат да бъдат засегнати в ранните етапи на някои видове деменция, включително съдови и фронтално-темпорални;

-невъзможност за оценка на зрително-пространствената способност, която също може да бъде засегната при деменция.

Не трябва да се забравя, че MIS е инструмент за скрининг, а не за окончателна диагноза. Ниските резултати, показват само необходимостта от по-задълбочено изследване на когнитивния статус.

Инструкция по прилагане

1.Покажете на пациента лист хартия с четири думи, които да запомни, като ги прочете на глас. (Думите са написани с главни букви, размерът им е най-малко 24 кегела).

2.Кажете на пациента, че всяка дума принадлежи към отделна категория. Дайте пример за категория и помолете пациента да посочи коя от думите принадлежи към нея (например "Какво е това – игра?"). Допускат са до 5 опита. Неспособността да изпълни тази задача показва възможни когнитивни нарупения.

3.Когато пациентът категоризира всичките 4 думи, приберете демонстрационния лист. Кажете на пациента, че след няколко минути ще го помолите да си припомни и назове думите.

4.От този момент специалистът поставя други разсейващи задачи в рамките на 2-3 мин., като например броене до 20 и обратно; серийно изваждане на седем от сто; изричане на думата ЗЕМЯ обратно и пр.

5.СВОБОДНО ПРИПОМНЯНЕ – всяка правилно възпроизведена дума се оценява с 2 бала. Помолете пациента да назове толкова от думите, колкото може да си припомни. Осигурете му най-малко 5 секунди за свободно припомняне на всяка дума. Преминете към стъпка 6, ако пациентът не назове следващата дума в рамките на 10 секунди.

6.ПРИПОМНЯНЕ С ПОДСКАЗВАНЕ – всяка правилно възпроизведена дума се оценява с 1 бал. Сега прочетете (подскажете) съответната категория, към която може да бъде отнесена всяка дума, която не е била посочена по време на свободното припомняне (например, „Каква беше играта?“).


image

Изчисляване на баловете

Максималната оценка по скалата е 8 бала.

(5–8 бала): няма когнитивни разстройства;

( ≤ 4 бала): възможни са  когнитивни разстройства;

image


Категория: Други
Прочетен: 2721 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.10.2018 13:02
 

 Модифициран въпросник за типове акцентуации на характера при подрастващи     

                                                                    (Личко)

Инструкция: Предлагаме Ви списък с твърдения, отнасящи се до характера на човек. Прочетете внимателно всяко от тях  и ако то се отнася за Вас, обградете номера му в бланката за отговори, а ако – не, прескочете номера.

 

1.В детството си съм бил весел и спокоен.

2.В първите училищни години харесвах училището, но по-късно ми стана тягостно.

3.В детството си бях такъв, какъвто е и сега-лесно се разстройвам, но и лесно се успокоявам, развеселявам.

4.Често имам лошо самочувствие (ниско, потиснато).

5.В детството си съм бил много чувствителен и обидчив.

6.Често се страхувам, че с майка ми може да се случи нещо лошо.

7.Настроението ми се подобрява, когато остана сам.

8.Като малък съм бил капризен и раздразнителен.

9.Като малък съм обичал да разговарям или да играя с възрастни.

10.Считам, че най-важното е да не обръщаш внимание на всичко онова, което може да помрачи днешния ден.

11.Аз винаги удържам обещанията си, дори да не са в моя полза.

12.Като правило аз имам добро настроение.

13.При мен седмица с добро настроение се сменя със седмица с лошо настроение.

14.Лесно изпадам от радостно към тъжно настроение.

15.Често изпитвам вялост и изнемогване.

16.Към бирата или други спиртни напитки изпитвам отвращение.

17.Избягвам да пия спиртни напитки заради лошото самочувствие и болките в главата.

18.Моите родители не ме разбират и понякога ги чувствам чужди.

19.Държа се внимателно с непознати хора и неволно се опасявам да не ми навредят.

20.Не виждам в себе си съществени недостатъци.

21.При поучаване или мъмрене (съветване0 ми се иска да избягам, но ако не мога, мълча послушно и си мисля за друго.

22.Всички мои навици са положителни и харесвани.

23.Моето настроение не се променя от незначителни причини.

24.Аз често заспивам с мисълта  за това, какво предстои  да правя през деня.

25.Аз много обичам родителите си и съм привързан към тях, но се случва понякога сериозно да ги обидя и дори да се скарам с тях.

26.Имам периоди, през които се чувствам бодър, но има и такива, през които съм като разбит.

27.Често изпитвам стеснение и срам пред повече хора.

28.Моето отношение към бъдещето често се променя: ту градя  оптимистични планове, ту виждам бъдещето си мрачно.

29.Обичам да се занимавам с моите интереси сам.

30.Почти не се случва някой непознат човек да предизвика у мен симпатия.

31.Обичам да се обличам модно и нетрадиционно , с дрехи които привличат погледите.

32.Най-обичам да се нахраня хубаво и да добре да си отпочивам.

33.Аз съм уравновесен, никога не се дразня и гневя.

34.Аз лесно влизам в контакти и общувам с хората във всякаква обстановка.

35.Трудно ми е да понасям глад – бързо отслабвам..

36.Самотата понасям с лекота, ако тя разбира се не е свързана с неприятности.

37.Често имам лош и неспокоен сън. 

38.Моята стеснителност и срам ми пречат да се сприятелявам и дружа с тези, които ми харесват.

39.Често се тревожа по повод различни неприятности, които могат да възникнат в бъдеще, въпреки че поводи за това няма.

40.Своите неуспехи и трудности аз преживявам сам и никого не моля за помощ.

41.Силно преживявам забележки и съвети, които не ме удовлетворяват (критика).

42.По-често аз се чувствам свободно и непринудено с нови непознати връстници, в новия клас, на лагер или други места.

43.Като правило аз не се подготвям за училище. 

44.Аз винаги казвам на възрастните истината. 

45.Привличат ме приключенията и риска. 

46.Към непознатите хора привиквам бързо. 

47.Настроението ми пряко зависи от моите учебни успехи и  успеха на дейностите, с които се захващам.

48.В края на деня аз обикновено съм уморен – съвсем не ми остават сили.

49.Страхувам се от непознати хора и се страхувам да ги заговоря първи.

50.Обикновено много пъти проверявам дали не съм допуснал грешка в работата си.

51.Приятелите ми имат погрешно мнение, ако не искам да дружа с тях. 

52.Има дни, в които без причина съм ядосан и мрачен.

53.Мога да твърдя, че имам добро въображение.

54.Ако учителят не ме контролира по време на час, аз почти винаги се занимавам с нещо друго или с някой друг. 

55.Моите родители не се дразнят на моето поведение.

56.Мога лесно да организирам другите деца за съвместни игри, работа или развлечения.

57.Мога да отида по-напред от другите в мислите си, но не и в действията си.

58.Случва се силно да се радвам, а след това да съм силно натъжен и огорчен.

59.Понякога съм капризен и раздразнителен, а след това съжалявам за това.

60.Извънредно съм обидчив и чувствителен.

61.Обичам да съм първи там, където ме обичат и харесват,  но да се боря за първенството на тяхната любов не обичам.

62.Почти  винаги не стигам до пълно откровение, нито с приятелите, нито с родителите ми.

63.Когато съм разсърден мога да крещя, да размахвам ръце, а понякога дори да се сбия.

64.Струва ми се, че ако искам мога да стана добър актьор.

65.Струва ми се, че да се тревожа за бъдещето е безполезно – всичко само от себе си ще се случи. 

66.Винаги съм справедлив в отношенията си с учителите, родителите и приятелите ми.

67.Убеден съм, че в бъдеще ще се сбъднат всички мои планове и желания.

68.Понякога имам такива дни, че живота ми става по-тежък, отколкото е в действителност.  

69.Доста често моето настроение се отразява в моите постъпки.

70.Струва ми се, че имам доста недостатъци и слабости.

71.Става ми тежко, когато си припомням са моите малки грешки.

72.Често разни мисли ми пречат да доведа започната работа до края.

73.Мога да слушам критика и възражения, но се старая всичко да стане по моему.

74.Понякога мога така да се разлютя на обидилия ме, че трудно бих се удържал да не го набия.

75.Практически никога не изпитвам чувство на срам или стеснителност.

76.Не изпитвам стремеж да се занимавам със спорт.

77.Никога не казвам за другия лоши думи.

78.Обичам всякакви приключения, с желание отивам на риск.

79.Понякога настроението ми зависи от времето навън.

80.Новото за мен е приятно и желано, особено когато обещава нещо хубаво.

81.Животът за мен е доста тежък.

82.Често изпитвам плахост пред учителите и училищната администрация.

83.Завършвайки определена работа, аз дълго мисля за това, дали всичко съм направил без грешка.

84.Струва ми се, че другите не ме разбират.

85.Често се огорчавам  от някого, сърдя му се, не му говоря.

86.Винаги успявам да намеря изход от всяка ситуация.

87.Харесва ми вместо на училище да отида на разходка или на спортна проява (кино).

88.Никога не върша нещо вкъщи без разрешение (без да попитам).

89.При неуспех аз мога да се присмея на себе си. 

90.Имам периоди на подем, увлечения, ентусиазъм, а след това настъпва период на апатия и спад на настроението ми към всеки и всичко.

91.Ако в нещо не успея или срещна трудност, аз лесно се отчайвам и губя надежда.

92.Възраженията и критиката ме огорчават, особено ако те са в груба форма, дори да касаят  съвсем незначителни неща.

93.Понякога мога да се разплача, ако чета тъжна книга или гледам тъжен филм.

94.Често се съмнявам в правилността на своите постъпки и решения.

95.Често в мен възниква чувство, че съм ненужен за другите.

96.Когато се сблъскам с несправедливост, аз се възмущавам силно и веднага се изправям срещу нея. 

97.Харесва ми да бъда център на внимание, например да разказвам на приятелите ми забавни истории.

98.Считам, че е по-добре човек да прекарва добре времето си – да не прави нищо, прости да си отпочива.

99.Никога не закъснявам за училище. Или за някъде другаде.

100.Неприятно ми е да стоя дълго време на едно място.

101.Понякога така се разстройвам от учителите или връстниците ми, че не ми се ходи на училище.

102.Не умея да командвам други хора.

103.Понякога ми се струва, че съм тежко и опасно болен.

104.Не обичам никакви опасни и рискови приключения.

105.Често имам желание да проверявам по няколко пъти определена работа, която съм свършил.

106.Страхувам се, че в бъдеще мога да остана сам. 

107.С охота слушам наставления,  касаещи моето здраве.

108.Винаги изказвам своето мнение, ако се обсъжда нещо в клас.

109.Мисля, че никога не бива да се деля от колектива (групата, класа).

110.Въпроси, които са свързани с пола или любовта въобще не ме вълнуват.

111.Винаги считам за интересни и занимателни онези действия, които заобикалят правилата. 

112.Понякога  имам  неприятни празници.

113.Животът ме е научил да не съм прекалено откровен дори с приятелите ми.

114.Ям малко, а понякога нищо не похапвам. 

115.Много обичам да се наслаждавам на красива природна гледка.

116.Когато излизам от вкъщи или лягам да спя, аз винаги проверявам изключено ли е електричеството, заключена ли е вратата, затворени ли са прозорците и т.н.

117.Привлича ме само онова, което съответства на моите интереси и принципи.

118.Ако за моите неуспехи е виновен някой друг, аз не оставям това безнаказано.

119.Ако не уважавам някого, аз се старая да се държа така, че той да не забележи това.

120.Най-добре прекарвам  времето си в разнообразни развлечения.

121.Харесват ми всички предмети в училище.

122.Често съм ръководител (лидер) в игрите.

123.Лесно понасям болка и физически страдания.

124.Винаги се старая да се въздържам, когато ме критикуват или ми възразяват.

125.Аз съм доста подозрителен, безпокоя се за всичко, особено за своето здраве.

126.Рядко съм безгрижен и весел. 

127.Често се забелязвам  в себе си различни знаци и имам мисли, като  се старая да ги следвам строго, за да бъде всичко нормално.

128.Не се стремя да участвам в живота на училището и класа. 

129.Понякога действам извънредно бързо, правя необмислени постъпки, заради които после съжалявам.

130.Не ми харесва да правя сметка на разходите си и да разпределям парите си, лесно бих взел на заем,  дори да зная, че в срок не мога да върна парите.

131.Учебната работа ми е досадна и ако не ме карат да уча, въобще не бих учил.

132.Никога не съм имал мисли, които се налага да крия от другите.

133.Често имам толкова добро настроение, че се е случвало другите да ме питат защо съм толкова весел.

134.Понякога настроението ми е толкова лошо, че съм започвал да мисля, че е по-добре да съм умрял.

135.Малките неприятности твърде дълбоко ме разстройват.

136.Бързо се уморявам по време на час и ставам разсеян. 

137.Понякога се учудвам (изумен съм) от грубостта и невъзпитаността на хората около мен.

138.Учителите ме приемат за старателен и префинен ученик.

139.Често ми е по-приятно да размишлявам в самота, отколкото да прекарвам времето си в шумна компания.

140.Харесва ми, когато ми се подчиняват..

141.Аз бих могъл да се уча по-добре, но учителите ми в училище не са способни на това.

142.Не ми харесва работа, която изисква усилия и търпение.

143.Аз никога на никого не желая лошо.

image

Описание на методиката

Въпросникът е модификация на А.Е.Личко, като целта на авторът е да създаде компактен, малък тест, който с лекота да се прилага при групова диагностика.

Въпросникът съдържа 143 твърдения, съставляващи  10 диагностични и една контролна скали (скала за лъжа). Всяка скала включва по 13 твърдения.  Твърденията във въпросника са поместени в случаен порядък. Диагностицират се хипертимен, циклоиден, лабилен, астено-невротичен, сензитивен, тревожно-педантичен, интровертен, възбудим, демонстративен и неустойчив тип.

 

Процедура за провеждане

Инструкция: „Ученици, всеки един от вас иска да научи повече за своя характер и най-вече за неговите най-силно изразени личностни черти. Когато човек познава добре характера си, той по-добре би управлявал себе си, например по-успешно би взаимодействал с другите хора. Този тест ще ви помогне сами да определите типа и особеностите на вашия характер, който се явява основа на личността. Предлагаме ви един лист с въпроси и лист, на който да отбелязвате вашите отговори. От вас се иска да прочетете внимателно всеки въпрос-твърдение и да решите, дали той се отнася за вас или не. Ако да, то обградете с кръгче номера на същия въпрос в листа за отговори, ако не се отнася – пропуснете този номер. Колкото по-точни и искрени са отговорите ви, толкова повече ще разберете за себе си. След като приключите с отговорите, избройте и съберете всички отговори, на които сте дали утвърдителен отговор и резултата запишете в края на таблицата.“

Обработка и интерпретация на резултатите.

За всеки тип акцентуация тестът предлага минимално диагностично число (МДЧ), което представя минималната граница в интервала 6 – 24. Същото се изчислява по формулата:

МДЧ = M – Rn x W, където

-          М – среден бал за дадения тип акцентуация;

-          Rn – табличен коефициент;

-          W – обхват на данните.

Минималните диагностични числа по скалите са както следва:

Хипертимен – 10;

Циклоиден – 8;

Лабилен – 9;

Астено-невротичен – 8;

Сензитивен – 8;

Тревожно-педантичен – 9;

Интровертен – 9;

Възбудим – 9;

Демонстративен  - 9;

Неустойчив тип – 10;

Контролна скала – 4;

Контролната скала показва нивото на достоверност (лъжа), като показател от 4 бала се приема за критичен. Високите показатели по тази скала показват, че изследваното лице проявява социална желателност. По тази причина при бал по-голям от 4, към скала демонстративен тип автоматически се прибавя още 1 бал. Ако показателя е по-голям от 7 бала, към същата скала се прибавят 2 бала. Ако изследването не цели проверка на хипотеза за демонстративен тип, но резултатите се приемат за недостоверни.

Правила за идентификация на типовете

1.Ако МДЧ достига или превишава баловата стойност само на един тип, то се диагностицира само този тип.

2. Ако МДЧ достига или превишава баловата стойност на повече от един тип, то се диагностицира:

а) следните комбинации от смесени типове:

image

Други, различни от посочените съчетания между типове трябва да се приемат като неадекватни, например: съчетание между хипертимен и интровертен или сензитивен и възбудим.

б) ако по който и да е от типовете е събран бал 4 и повече, в сравнение другите типове, то последните не се диагностицират, дори съчетанията им да са уместни.

в) в случай на несъвместими съчетания се диагностицира този тип, който е събрал по-висок бал.

г) Ако в отношението между два несъвместими типа са събрали еднакво количество бал, то за изключването на единия е необходимо да се ръководите от правилото за доминиране, т.е. приема се типа, указан след знака за равенство:

image

3.Ако МДЧ достига или превишава нормата по няколко типа и по правило 2 от тях и те не могат да бъдат намалени, то се подбират само два от тях с най-висок бал и се следва второто правило.

4.Ако по контролната скала са получени повече от 4 бала, то към скала демонстративност се прибавя 1 бал, а ако са постигнати повече от 7 бала, към скалата се добавят 2 бала.  Ако обаче дори след добавянето на допълнителните балове не се диагностицира демонстративен тип, то резултатите от изследването се приемат за недостоверни и следва да се проведе ретест.

Достигането или превишаването на МДЧ по един или друг тип и посочените по-горе правила за идентификация на типовете гарантира точност на методиката не по-малка от Р > 0,95.

 

                           Кратко описание на типовете акцентуации при ученици в

                                                подрастваща възраст в чист вид

  

ХИПЕРТИМЕН ТИП

Основна негова черта е първо, постоянното и доминиращо приповдигнато добро настроение, много редките прояви на избухваща агресия и то в отговор на противодействие на обкръжението и второ, постоянен стремеж за потискане желанията и намеренията на другите и подчиняването им на тяхната воля. За него е характерна висока контактност, словоохотливост, впечатлителност и жажда за развлечения. Често проявяват тенденция към лидерство, което се подкрепя от налични организаторски способности. Хипертимните са много инициативни и оптимистично настроени. Влизат в конфликтни отношения само при наличие на много твърда дисциплина, ограничения, монотонна работа или принудителна изолация. По тази причина те често биват „неудобни“  по време на час, който не е наситен с разнообразни, развлекателни, интересни и достъпни дейности. Като правило, колкото по-ниска е при хипертимния подрастващ общата мотивация за учебна дейност, толкова по-трудно може да бъде удържано вниманието му по време на час, а поведението му без отклонения. Те по-често от другите се разсейват и се занимават с някаква друга дейност. Най-добрият способ за неутрализация на хипертимния по време на час е включването му в интересна и достъпна за него дейност.  Още по-висок резултат може да бъде получен, ако тази дейност съдържа елементи на лидерство: ръководител на група, екип, отбор и пр. За определяне на най-полезната и ефективна дейност следва да се отчитат способностите, интелекта, склонности и пр. на детето.

За благоприятно развитие на характера на хипертимния са еднакво нежелани както условията на безконтролност (при липса на такива ограничения или изисквания хипертимният представлява риск за самия себе си), така и извънредния контрол, против който хипертимният със сигурност ще реагира „на нож“ с бурен протест.

В същото време те могат да бъдат активни помощници на учителите, лидери сред своите и по-малките ученици, да ръководят клубове, кръжоци, училищни радиа и пр. организирани групови форми. Принципно са отзивчиви, доброжелателни и с уважително отношение към педагогическия състав.

В по-висока възраст обикновено желани области за изява на хипертимните са дейности, свързани с постоянно общуване, обслужване, организиране и ръководене на хора. Склонни са към честа промяна на местата на работа и вида дейност.

ЦИКЛОИДЕН ТИП

Този тип поведение се наблюдава често сред подрастващите и юношите (тийнейджърите). Негова особеност се явява периодичното (с фази от няколко седмици до няколко месеца) колебание на настроението и жизнения тонус. В периодите на подем за циклоидите се наблюдават черти, характерни за хипертимния тип. След тази фаза настъпва период на спад на настроението, рязко се снижава контактността и детето става песимистично и немногословно. Обикновено избягва многолюдни и шумни компании и много рядко се въвлича в конфликти. Губи интерес към занимания и увлечения, които са го привличали в предишната фаза и предпочита да се оттегли вкъщи. През този период може да се наблюдава спад в апетита, безсъние, а през деня обратно – сънливост.  Дори малките и незначими неприятности и неуспехи преживява тежко, като рязко спада работоспособността му. На забележките на околните в тази фаза циклоидите реагират с раздразнение, дори с грубост и гняв, но дълбоко в себе си преживяват дискомфорт и в крайна сметка изпадат в униние.

Циклоидите винаги реагират тежко и са много уязвими към чести и сериозни промени на стереотипа на живот, промяна на училище, местоживеене, към загуба на приятели и близки и пр. Сериозните неуспехи и недоволство на обкръжаващите го (родители, учители и др.) могат да задълбочат и усложнят субдепресивното му състояние и да предизвикат остра афективна реакция с вероятни опити за суицид.

Оптимална позиция на близките и педагозите по отношение на циклоидните подрастващи, намиращи се в субдепресивна фаза е усилване на грижите и вниманието към децата (при това категорично е противопоказно задаването на въпроси от типа „Защо имаш лошо настроение?“.  През този период е препоръчително да се намалят изискванията към детето. За него в този момент е най-важно да получи емпатия, топъл контакт със значимите за него хора: родители, учители, други възрастни с авторитет и доверие.  Огромна полза при такива ситуации може да окаже училищния психолог, който подрастващите в тази фаза често търсят, за да „облекчат“ своето душевно състояние. В този смисъл училищните психолози трябва добре да познават учениците, които проявяват циклоиден тип поведение, да ги наблюдават и да са в готовност за адекватна реакция.  При установяване на симптомите психологът незабавно следва да предприеме мерки за адаптиране на цялата обкръжаваща детето среда – родители, учители и др.

ЛАБИЛЕН ТИП

Основната черта на този тип е крайната изменчивост в настроението. В една или друга степен тези промени са характерни за всички подрастващи. По тази причина за наличието на акцентуация на този тип може да се говори едва тогава, когато настроението се променя бързо едно в друго, а поводът за това е незначителен.  Всяка несъзнателно казана дума, недружелюбен или ироничен поглед на събеседника може да стартира неадекватна реакция в лабилния тип – влошаване на настроението, униние, мрачно разположение на духа, дори сълзи. Обратно, малозначителни, но приятни неща (например обикновен комплимент), може рязко да подобри настроението. Честите промени в настроението винаги се съчетават със значителни и дълбоки преживявания. От настроението в определен момент зависят и самочувствието, и апетита и трудоспособността, и желанието да е сам или в шумна компания. По същия алгоритъм се сменя и отношението към бъдещето – от оптимистично до мрачно и песимистично.

На фона на колебанията в настроението могат да възникнат мимолетни конфликти с връстниците и с възрастните, кратковременни афективни избухвания, но са последвани от бързо разкаяние и търсене на начин за примирие. Понякога лабилните подрастващи стават лекомислени, но и са способни на дълбока и искрена привързаност към роднини, приятели и любими. Същевременно те са извънредно отзивчиви и отворени към доброто, може да се каже, че с готовност откликват с разбиране, поддръжка и помощ. Понякога е достатъчен един кратък, но доверителен, ободряващ и мил разговор, за да бъдат вдъхновени. На грижите на другите за тях отговарят с благодарност и изпълнителност.

Лабилните преживяват много остро и болезнено отхвърлянето им от емоционално значими лица, загуба на близки и раздели. Ако педагозите искат да направят своето въздействие спрямо лабилните по ефективно, те трябва да забравят за упреците и наказанията и да действат с доброта и ласка.

АСТЕНО-НЕВРОТИЧЕН ТИП

Главната черта на този тип се явява повишената психическа и физическа уморяемост (изтощение) – раздразнителност/склонност към хипохондрия. Уморяемостта е особеност, която се проявява главно при умствени занимания. Умерените физически натоварвания се понасят добре, но когато се касае за сериозни физически натоварвания, например съревнование, се оказват непоносими.   Раздразнителността е твърде сходна с афективни избухвания при лабилна акцентуация, но за разлика от нея, афективните избухвания са свързани не със снижаване на настроението, а с видимо и ясно проследимо нарастване на раздразнителността в моментите на преумора (изтощение). Натрупваното и нараснало раздразнение по  нищожен повод и с лекота се разтоварва върху обкръжението и по-същия начин с лекота и бързина се заменят с разкаяние, извинения и дори сълзи.

За разлика от възбудимият тип, афектът при астено-невротичният не съдържа признаци за постепенност и продължителност в натрупването и нарастването на силата.  В този случай афектът винаги показва слабост. Тази слабост на организма може да се забележи по външния вид на астено-невротика – той става бледен, появяват се тъмни сенки под очите му.  Именно неговата слабост поражда повишената възбудимост и при избухването, астено-невротика бързо губи сила, много наподобяващ спукана автомобилна гума.  Той започва да се суети, върти, не може да се ориентира в ситуациите. Често става жертва на ирония и подигравки на съучениците си,  може да реагира с крясък, писък или да бъде открит да плаче край вратата, чакайки учителката.  Учителите трябва да  знаят, че когато класа установи тези особености на астено-невротика, съучениците му могат често да го провокират към подобни реакции, за да нарушат атмосферата или хода на урока. Ако учителят реши да го накаже, то в такъв случай той би играл заедно с провокаторите срещу астено-невротика.

Склонността към хипохондрия е друга типична черта на астено-невротиците.  Те внимателно  „преглеждат“ своите телесни усещания, „улавят“ най-малките признаци за немощ, с готовност се подлагат на лечение, склонни са веднага да потърсят помощ и се подлагат на медицински манипулации. Те редовно могат да бъдат открити пред лекарския кабинет или да помолят да бъдат освободени от учителя, за да извършат изследване.  Най-често ги безпокоят болките в областта на сърцето и главата, които естествено са с психогенен характер.

При астено-невротиците като правило често могат да се забележат денонощни цикли на бодрост и изтощаемост.  За интензивна учебна работа с него, педагогът е длъжен да използва трудоспособността в периоди на бодрост – това са втория или третия час, началото и средата на седмицата, първата половина на тримесечието (особено мъчителна за всички подрастващи е третото тримесечие).

Главното в позицията на педагога по отношение на астено-невротика е търпението и искреното съчувствие. Необходимо е внимателно да се заобикалят повечето от грешките и неуспехите на подрастващия, когато те очевидно възникват на фона на изтощението му. И обратно – умело да се акцентира вниманието върху неговите успехи.  Не е излишно да се помни, че астено-невротиците реагират крайно болезнено на шеги, ирония и сарказъм по свой адрес без значение на източника.  И накрая, нещо много важно, необходимо е преди всичко да се изясни, дали в дадения случай няма физически причини за астенизация (хронични болести, продължителна преумора и др.).

СЕНЗИТИВЕН ТИП

Този тип най-отчетливо може да бъде наблюдаван и е оформен в по-късна възрастност, към 16-19 години. Повечето от елементите му обаче могат да се забележат още в подрастваща възраст. Това са преди всичко извънредно високата впечатлителност към която по-късно се прибавя рязко изразено чувство за собствена непълноценност. Училището плаши такива деца, чрез шумът, крясъците, сблъсъците, опасните игри и същевременно те много бързо се привързват към класа и дори страдат за свои съученици. Много трудно се съгласяват да преминат в друг клас. Като ученици обикновено са старателни и прилежни, но изпитват силни страхове от проверки, контролни и изпити.  Нерядко се стесняват да отговарят пред целия клас, страхуват се да не станат за смях и подигравки или обратно – отговарят, но се съобразяват с това, да не бъдат уличени от другите като зубрачи.

Контактността им варира около средното ниво, като предпочитат тесен кръг приятели. Рядко конфликтуват, като по-скоро заемат пасивна позиция; обидите поглъщат в себе си; алтруистично настроени са;  състрадателни и умеят да се радват на чуждите успехи.  Чувството им за дълг се допълва от изпълнителност. Крайната им чувствителност  граничи със сълзливост което може да провокира нападки по техен адрес от страна на невъзпитани или раздразнителни хора. Към семейния кръг запазват детската си привързаност, а към опека и покровителство от по-възрастни  се отнасят с търпимост и с охота се подчиняват. Те често са наричани от другите „домашни деца“, „бабино дете“, „мамино дете“.  Те рано формират високи морални и етични претенции към себе си и обкръжението.  Грубостта, жестокостта и циничността на връстниците им ги ужасяват.  Те са самокритични и откриват в себе си много недостатъци, но те са от съвсем друг вид – свързани са със слабост на волята.  Чувството за собствената им непълноценност и чувствителността им  предизвикват у тях ясно изразена реакция на хиперкомпенсация:  те се стремят да се самоутвърдят именно там, където се оценяват като най-слаби Например, детето сензитивен тип, което изпитва страхове да говори и се изявява пред публика, точно то иска да се включи в театралния клуб на училището. Тази особеност учителите трябва да познават много добре, защото много често поради срамежливостта и стеснителността им тези деца биват отхвърлени от това, към което се стремят и е важно за тях. Момичетата се стремят да показват своята веселост и общителност.  Стеснителните и плахи момчета се стремят да демонстрират сила, воля и енергия.  Ако педагогът успее да установи с тези подрастващи доверителен контакт, което за разлика от лабилния тип съвсем не е лесно), то зад маската  на непълноценността ще открият множество самообвинения, самобичуване и укори към себе си.  Тази категория са най-раними и чувствителни в сферата на взаимоотношенията с обкръжението.  Непоносими за тях са ситуациите, в които те стават обект на насмешка или подозрение за извършена постъпка; когато са подложени на несправедливи обвинения и пр. Именно тези ситуации могат да подтикнат детето към остра афективна реакция, конфликт, да провокират депресия или дори опит за суицид.

ТРЕВОЖНО-ПЕДАНТИЧЕН ТИП

Главната черта на този тип подрастващи е тяхната нерешителност и склонност към разсъждения, тревожната мнителност, увлечението им по самоанализ и  не на последно място предразположеността им към обсесивни мисли, свързани със страхове, опасения, мрачни и опасни предвиждания.

Страховете и опасенията на тревожно-педантичния подрастващ като цяло са адресирани  към възможността, вероятността, допускането, прогнозата за нещо, намиращо се в бъдещето – очакване да стане нещо непоправимо и ужасно с него и още по ужасно с неговите близки, към които той питае почти патологична привързаност.   Особено ясно е видима тревогата за майката – как тя може да се разболее или умре (независимо, че здравето й не буди никакви опасения) или стане жертва на някакъв нещастен случай. Дори незначителното закъснение на майката при прибиране вкъщи, подрастващият преживява тежко.  Психологическата защита от постоянната тревога за бъдещето поражда специални ритуали и процедури, които подрастващият трябва да спазва или провежда: жестове, заклинания, цели поведенчески комплекси (например, отивайки на училище трябва да премине точно по определен път; да докосне нещо; да стъпи на определена плочка и пр.), за да не възникне и се случи вероятното. Друга форма за защита е изработения формализъм и педантизъм („Ако всичко предвидя и предварително внимателно проверя, то нищо опасно няма да се случи и аз ще имам успех“).

Нерешителността в действията и разсъжденията при тревожно-педантичния тип са съчетани. Всеки самостоятелен избор колкото и незначим да е той (например, гледане на някой филм), може да стане предмет на дълги и мъчителни колебания. От там насетне тревожно-педантичният подрастващ вече е длъжен да изпълни всяко взето решение, като проявява удивителна нетърпеливост.

Нерешителността често води до хиперкомпенсация във вид на неочаквана самоувереност, безапелационност на съжденията, усилена решителност и прибързани действия в ситуации, които изискват внимателност и предпазливост. Провалът и неуспехът при подобни ситуации водят до допълнително усилване на нерешителността и съмненията.

Често допускана педагогическа грешка в отношението към подрастващите тревожно-педантичен тип е ангажирането им със задачи, изискващи обобщение и инициатива. Тенденцията да им се поставят такива задачи са провокирани от обстоятелството, че ако подрастващите ме прибягат до хипекомпенсация, то те се възприемат като особено изпълнителни и послушни ученици.  По тази причина учителите трябва да избягват да делегират отговорности на тревожно-педантичния тип, изискващи точност и прецизност, тъй като това може да ги доведе  до нервно-психически срив и усилване на субдепресивната симптоматика.  Обратно, когато условията са спокойни, работата е добре организирана, разпределена, диференцирана, планирана и не изисква многобройни контакти и инициативи, тревожно-педантичния тип се чувстват по правило добре и сигурно.

За тревожно-педантичния тип не е типична (с изключение на редките случаи на хиперкомпенсация) склонността да нарушава правилата, законите, нормите на поведение, да злоупотребява с алкохол, да участва в обществено неприемливи сексуални контакти, да избяга от дома си или да прибегне към суицид.  Тези тенденции са заменени при него от размишления, вътрешен диалог, самоанализ, интроспективност, мъдруване. За корекция на акцентуираните черти на този тип, на педагозите и родителите се препоръчва преди всичко постоянен и доверчив оптимистичен стил на общуване с подрастващия, избягване методи за наказания и ограничения, широко практикуване на поощрението и поддръжка на всяка активност и самостоятелност. Особено полезни са честите прояви на доброжелателност от страна на близките и на учителите. При възникване на едни или друго недоразумения (дисциплинарни, учебни и пр.) с тревожно-педантичния подрастващ, то веднага те трябва да бъдат решавани конструктивно с положителни перспективи.

ИНТРОВЕРТЕН ТИП

Най-съществената черта на този тип се проявява като съчетание от:  затвореност и изолираност от външния свят, неспособност или нежелание за установяване на контакти, и ниска потребност от общуване; противоречиви черти на личността и поведението – хладнина (отчужденост) и префинена мнителност; упорство и податливост; лековерие и бдителност; апатия и напориста целеустременост; затвореност и внезапно неочаквано безпокойство; извънредна привързаност и немотивирана антипатия; рационални разсъждения и нелогични постъпки; богат вътрешен свят и безцветност на неговата външна изява (ограниченост в експресията). Всичко това ни кара да говорим за отсъствие в структурата на личността на интровертния подрастващ на вътрешно единство. Съществен негов недостатък е липсата на фина интуиция и емпатия в междуличностните отношения.

С настъпването на половото съзряване описаните черти започват да се проявяват с особена яркост. Особено фрапиращи са самоизолацията и отхвърлянето на връстниците. Духовната самота дори не тежи на интровертираният акцентуиран подрастващ. Той живее в своя свят, със своите необикновени за другите интереси и склонности. Външния свят на другите той приема със снизхождение, пренебрежение или открита неприязън. Въпреки всичко това обаче,  тези деца страдат от своята самота, от неспособността им да общуват, от невъзможността да намерят себе си.

Дефицитите на интуицията и неспособността за съпреживяване се обуславят от т. нар. хладнина на интровертния акцентуал.  Техните постъпки могат да бъдат жестоки, но те са свързани с неумението за „всчувстване“ в страданието на другите.  Не случайно те често се оказват чужди и непонятни не само за връстниците си, а и за педагозите и своите родители.

Недостъпния вътрешен свят и сдържаността в проявите ги правят неразбрани и неочаквани за обкръжението им, тъй като всичко което ги е предшествало (преживявания и мотиви) остават скрити. Някои от действията им учудват, но те не са с цел привличане на внимание (за разлика от демонстративния тип). 

Опасност за интровертния акцентуал  представляват алкохола, към който те понякога посягат в неголеми дози за да преодолеят самотата си и за да улеснят контактите. Не малка опасност за подрастващите от този тип представляват упойващите вещества, които предизвикват фантастични мечти, като заменят реалното общуване.

Значително място в живота на тези подрастващи заемат увлечения, които често се отличават с постоянство и нестандартност – преди всичко това е някакво интелектуално-естетическо хоби (четене, моделиране, конструиране, колекциониране). Ако такъв подрастващ попадне в ситуация, която е в противоречие с вътрешните му принципи, то той може да реагира със завидна последователност и твърдост отстоявайки своята позиция (например, да напусне залата по време на изпит; да не се съгласи с темата на предложеното му съчинение). Особено бурно те реагират на неумели, груби опити на възрастните да проникнат във вътрешния им свят, да „нахлуят в душата им“. В такива ситуации е препоръчително да се направи опит за демонстриране на искрена компетентна заинтересованост към увлеченията на ученика.

Проникването във вътрешния свят на интроверта е важна задача и цел на педагога, защото отхвърлеността му на външния свят практически затруднява неговата социализация, в частност корекцията на нравствените, моралните и други нагласи (в т.ч. и сексуалните), които могат да бъдат много своеобразни (нестандартни) и далеч да не отговарят на общоприетите норми.  Освен всичко това, интровертните черти могат рязко да се усилят, ако такъв подрастващ се възпитава в дух на доминираща хиперпротекция (извънреден контрол и опека; суровост на наказанията и ограничения).

ВЪЗБУДИМ ТИП

Главната черта на този тип е склонността му към дисфория (понижено настроение, раздразнителност, озлобеност, мрачност, склонност към агресия) и афективна избухливост. Характерни за него са също напрежение в инстинктивната сфера, достигащо в отделни случаи до аномалии  във влеченията.  В интелектуалната сфера обикновено се наблюдава трудноподвижност, забавен говор, вискозност, инертност, които поставят ясен отпечатък върху цялата психика. Афективните разреждания могат да бъдат в следствие на дисфорията – подрастващ в това състояние сами търсят повод за скандал.  Афектите могат да бъдат предизвикани и от външната среда (връстници, които проявяват властност, стремеж да подтиснат другия, неотстъпчивост, жестокост или проява на себелюбие, като доведат до конфликт.

Поводът за гнева може да бъде нищожен, но винаги е съпроводен с нарушаване на правата и интересите на възбудимия подрастващ, колкото и незначими да са тези нарушения. При безпрепятствено развитие на афекта, в очите се наблюдава прилив на неудържима ярост, следвани от  заплахи, цинична самоотбрана, жестоки побои, безразличие към слабостта и  безпомощността на противника и неспособност да премери реално силата и възможностите на другия. В афекта много рядко може да се прояви вегетативен компонент: побледняване или почервеняване на лицето, изпотяване, напрегнатост на лицевите мускули, усилване на слюдоотделянето. Сексуалното влечение на възбудимия подрастващ се проявява с голяма сила.  Отношението му към обекта на влюбеност или сексуалния партньор почти винаги е украсено с мрачни тонове на ревност, чести конфликти, скарвания с реални или мними съперници.  В състояние на афект, подтикван от мощно полово влечение, в условия на пълна или дори частична безнадзорност (късно вечер; в изолирани пространства; на безлюдни места и пр.) той може да извърши опити за престъпление със сексуални мотиви.

Като правило в подрастващата възраст при възбудимите деца се наблюдава спад на мотивацията за учебна дейност, като това нерядко се съчетава с доста високи претенции към оценките си. Въобще към всяко наречено „свое“ те се отнасят изключително внимателно и педантично, в т.ч. и към здравето си, което ги удържа от употреба на вредни токсични и упойващи вещества, но пък към алкохола биха посегнало доста често, за да коригират настроението си.

Възбудимият подрастващ започва да се бори за „благополучни“ оценки с най-различни способи: от ласкателство към учителите до яростни и тежки конфликти с тях. В тези условия е необходимо учителите от една страна да дадат наистина възможност на ученика да „заработи“ добра оценка (умело реализирайки принципа на диференцираното обучение), а от друга, доброжелателно и аргументирано да обясни на ученика защо оценката е една или друга. Особено важно е в тази ситуация въобще да не бъде провокиран конфликт, отчитайки леката емоционална възбудимост на подрастващите – нито в училище, нито в семейството те не са в състояние да запазят безразличие или да проявят задръжки, не само в конфликтната, но и в предконфликтната фаза. По време на урок учителят може да провокира афективно избухване у възбудимия подрастващ например чрез, несдържана маневра на учителя, грубост в речта му (при това въобще не е задължително забележката да е ориентирана към възбудимия ученик). Особено е опасно когато възниква грубо потискане и унижение на неговите интереси или лично достойнство. Дори да бъде запазен подчертан доброжелателен тон в общуването с възбудимия подрастващ, учителите трябва да водят постоянно наблюдение върху поведението на ученика по време на час, междучасие и в извънучилищната дейност.

            Един от способите за корекция на поведението на възбудния тип се явява призива към тяхното съзнание, анализа и оценката на поведението в процеса на индивидуална беседа. Става дума за баналното „Така вече не може!“ или „Тази няма да я бъде!“. При такава беседа подрастващият трябва да представи устен, а понякога и писмен компромисен договор.  На първо място трябва да се направи така, че подрастващият да преустанови по-нататъшното нанасяне на вреди на себе си и своите близки (ако за него има действително значими близки). След това, да се прояви искрена заинтересованост към проблемите на подрастващия и да се направи опит в съвместно търсене да се подбере на удачния вариант за компромис – такъв, какъвто е най-приемлив за него. Провеждането на тази беседа следва да се извърши в такива периоди, при които не се наблюдават нито тежка дисфория, нито натрупване на афекта. От особено значение е активната роля, която е добре да играе ученика по време на беседата – да се научи да говори за своите усещания и проблеми, тъй като бедността на речта и неспособността ясно и аргументирано да изразява своите мисли, може да провокира афективен взрив в конфликтна ситуация.

В процеса на беседата педагогът е длъжен да използва всички способи за недопускане на агресивна реакция: доверителност, интимна интонация, ласкаво прикосновение, лек хумор (който и в най-малка степен не засяга себелюбието на детето).

ДЕМОНСТРАТИВЕН ТИП

Главните черти на този тип са: безпределен егоцентризъм, ненаситна жажда за внимание към собствения Аз, възхищение, съчувствие, удивление към собственото Его.  Той може да преглътне ненавистта и негодуванието на обкръжението си, но не би изтърпял безразличие и равнодушие, както и перспективата да остане незабелязан. Счита се, че същността на демонстративния тип се заключава в абнормните способности на личността подбор и избирателност само на онази информация за себе си и света, която го впечатлява. Всичко което е приятно и е създадено за да украси собствената личност, демонстративният тип старателно съхранява и хипертрофира; всичко което има неутрално и още повече противоположно значение, бива изхвърлено от паметта и съзнанието.  По тази причина и внушаемостта, която нерядко излиза на преден план като характерна черта на този тип, се отличава с избирателност – от нея нищо не остава запазено, ако обстановката на внушение и самовнушение не „налива вода в мелницата“ на егоцентризма. Непрекъснатия стремеж да доставя за себе си всевъзможни облаги за сметка (върху) другите – съученици, родители, учители. Тази реализация върви по две направления: първо, предприемане на стъпки за предизвикване  по отношение на своята персона на колкото се може повече симпатии, уважение, възхищение и пр. и второ,  ако не сработи първия способ, започва стимулиране на обкръжението за предизвикване на съчувствие и състрадание – игра в ролята на жертва. В случай на неуспех, демонстративният тип изважда още една карта от ръкава си – превръща се в клоун, шут, дори е склонен да наруши дисциплината само и само да привлече вниманието на обкръжаващите го.

Описаните проявления на демонстративния тип често се съпътстват с висока мимикрия в поведението (в зависимост от спецификата на целите – училище, улица, семейство, подрастващият встъпва в различни роли, включително патологични, насочени към украсяване и хиперболизиране на своята персона, дори лъжа.

Отношението към учебната дейност на демонстриращият подрастващ зависи от това, доколко тя съдейства за удовлетворяване на водещите нагласи за демонстрация на себе си (придобиване на признание, желание за блясък, превръщане в център на възхита и пр.). при развит интелект успеваемостта на тези подрастващи е често висока, но отново избирателна; добър е по тези предмети и при тези учители, които успяват да създадат нужните отношения с него (отделящите му специално внимание) и обратно -  наблюдават се трудности и дори достигане на пълно безразличие по предмети, по които преподават учители, от които той не е удовлетворен т.е., тези които не успяват да създадат нужните му отношения (по тези предмети ученикът винаги обяснява неуспеха си с външни обстоятелства). Много често в поведението му може да се наблюдава стремеж да досажда на учителите със своята бъбривост, поставяне на нескончаеми въпроси, пускане на шеги и пр.  В такива случаи добри резултати постига следната препоръка: на първо място учителят следва да отговори на потребностите на демонстративния тип от внимание – често да го хвали, да споменава името му, да му обръща внимание с поглед, да прегледа тетрадката му и пр. В резултат ученикът веднага започва да се чувства по-добре и да се държи по-добре, повишава се продуктивността на работата му  и пр. на второ място, когато се закрепят положителните резултати от първия етап, учителят обръща внимание на ученика само тогава, когато неговото поведение и дейност съответстват напълно на очакванията на педагога, т.е. подкрепя само положителния опит в неговото поведение. На третия етап, когато положителната тенденция в поведението е напълно закрепена, педагогът преминава към прекъсната схема за подкрепление – обръща внимание само при проявление на положително поведение и постепенно увеличава интервала между отделните подкрепления. Постепенно в резултат на постоянните подкрепления на недемонстративното поведение и на стимулиране проявите на задържане на това влечението, демонстративно поведение угасва и подрастващият изживява своята акцентуация.

Друг метод за модификация на поведението на демонстративния подрастващ се явяват системно провежданите индивидуални беседи, формиращи у него разбиране за това, че най-надеждния и устойчив начин за привличане вниманието, уважението и грижата на обкръжаващите е социално полезна, насочена не към себе си, а към другите дейност. Именно педагогът трябва да организира такава дейност и да включи детето в нея.  Това могат да бъдат различни класни и извънкласни мероприятия, драматични кръжоци, изложби, училищно радио, конкурси и други формати, в които демонстративните подрастващи да получат възможност действително да „блеснат“, използвайки свои идеи и често неразкрити артистични заложби в областта на литературното и актьорско творчество.

Необходимо е да се знае, че демонстративен подрастващ, който не развие в себе си нито едно интересно, полезно и престижно умение, често в по-висока възрастност се превръща в тежък в общуването хистероид, симулант, празнословец.  Алтернативата в развитието му е много по-привлекателна – всеобщ любимец, актьор или просто умник-разказвач, душата на компанията.

НЕУСТОЙЧИВ ТИП

Основната на този тип е патологично слабата му воля.  Безволието му (абулията) се проявява преди всичко когато дейността му засяга учебния процес, труд, изпълнение на задължения, дълг, при постигане на поставени цели. Същевременно и в развлеченията му не се забелязва особена напоритост – по-скоро той плува по течението, приема от инициативността и активността на връстниците си. С това са свързани отсъствието на сложна мотивация на постъпките, недостатъчната способност да удържа влеченията си, от внезапно възникващи желания (ако осъществяването им не е свързано с някакви трудности). Освен безволието при него се наблюдава и повишена внушаемост от страна на личности с криминален уклон, предлагащи удовлетворяване на влечения и потребности без усилия. Друга отличителна особеност е, че социалното поведение на неустойчивия се влия по-силно от обкръжаващата среда, отколкото от самия него. Отчитайки от една страна повишената внушаемост и импулсивност, а от друга – незрялостта на висшите форми на волева активност, неспособността за изработване на устойчиво социално одобряем жизнен стереотип и като последица, неорганизираността, отсъствието на стремеж за преодоляване на трудностите, склонността да върви по пътя на най-малкото съпротивление, слабостта на волята да се придържа дори към собствените си забрани и предразположеността му към отрицателни външни въздействия, педагозите трябва да положат много усилия, следвайки препоръките и съветите на училищния психолог, за да овладеят дефицитите и слабите страни на неустойчивия тип ученик и да му помогнат.

Психичната неустойчивост (преди всичко на волята) се явява основа, върху която нерядко се формират различни варианти на невротични разстройства, алкохолизъм, наркомания. Неустойчивата акцентуация се проявява често още в началните класове. Първия ясен симптом е отсъствието у детето на всякакво желание да се учи и да се труди.  Само при непрекъснат контрол и подчинение на указанията на възрастните, неустойчивия тип може да изпълнява задачи, като постоянно ще се стреми да се отклони от тях.  Първите нарушения в поведението в детството, свързани с емоционално-волевата незрялост и се усилват по-късно в подрастваща възраст.  Негативните постъпки сякаш привличат като магнит тези деца – те са винаги въвлечени в пагубни за тях ситуации, винаги са в грешка. При тях не работи модела на подражанието на успешни ученици, точно обратното – те са омагьосани от онези модели, които предлагат незабавна наслада, развлечения и удоволствия.

За корекция на поведението на такива деца е изключително важен пълния контрол върху поведението и дейността им (преди всичко учебната) и система от разумни изисквания.  Това следва да бъде цяла система от контролни мерки по време на пребиваването по време на училищни занятия, в семейството (проверка резултатността от училище, съвместен труд с възрастните; запълване свободното време с трудови задължения).

Особено важно е моментите на твърд контрол да се съчетават с искрена заинтересованост от страна на възрастните (педагози, родители, които не бива да го оставят сам) към успехите на ученика и поддържане на позитивни емоционални контакти.  Важно е (в този случай и тоста сложно) да се пробуди интереса на подрастващия към самоуважение, към своите положителни качества и своето бъдеще.  В такива условия подрастващият може продължително време да не допуска нарушения в поведението и  да се учи сравнително добре.  Не трябва обаче да се забравя, че всеки път обаче когато бъде отслабен контрола, неустойчивият подрастващ ще се стреми към „подходящата компания и дейност“.  За тези подрастващи са особено опасни такива жизнени ситуации, при които да станат безнадзорни, да попаднат в безделни компании или в криминално ориентирани групи.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 1623 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                          Типове конституционална психопатия и

                                 акцентуации на характера в подрастваща възраст

 

Първата от класификациите на психопатиите, получила широка известност е тази на немския психиатър Емил Крепелин (2015). Основен недостатък на тази класификация е, че тя не обхваща всички наблюдавани типове и изобилства от битови термини, но именно тя в крайна сметка става основа за създаването на следващите много по-пълни и съвършени.

Всички по-нататъшни опити в областта на групирането на психопатиите могат да се разделят на две направления.

Първата от тях се основава на клинично-индуктивен метод и отразява стремежът да се систематизира по някакъв начин разнообразието от клинични прояви, с които специалистите ще се срещнат.  Авторите, които принадлежат на това направление, отделят около десетина вида психопатии. Най-известните класификации на това направление са тези на таксономистите: немския психиатър Курт Шнайдер  (1923) и руския психиатър Пьотър Борисович Ганушкин (1933).

Второто направление се базира на теоретико-дедуктивен подход. При него в основата на класификацията стоят определени концепции и първоначални теоретични нагласи. Тук цялото многообразие от клинични прояви се оценява от гледна точка на определени постулати. Тези систематизации се отличават със изключителна простота – най-често извеждат от два до четири типа, които практически се оказват недостатъчни. Например, немския психиатър Ернс Кречмер (1921) се опитва да раздели всички психопати на шизоиди и циклоиди, съответстващи на двата типа биологична конституция – астеници и пикници.

О.В.Кербиков (1961, 1962) и неговите последователи използват за класификация на психопатиите учението на И.П.Павлов за типовете нервна система (темпераменти). В зависимост от преобладаването на процесите на възбуждане или задържане, психопатиите са разделени на две групи – възбудими и задържащи. По-късно се установява, че е невъзможно всички разновидности на психопатиите да бъдат описани в такава схема. Тогава биват добавени:  параноялния тип, като проявление на патологичната инертност и „неустойчивия“ тип, като проявление на патологична лабилност на нервните процеси. По-късно от възбудимите и задържащите типове са отделени: шизоидния, психастеничния и истеричния типове (Гурьева В.А., Гиндикин В.Я., 1980). Независимо от всички класификации, последващи тази на Кербиков, психопатиите си остават разделени в зависимост от двата основни признака – възбуда и задържане, като обособени групи. Запазването и прилагането на тези типове е очевидно полезно от съдебно-медицинска гледна точка  при възрастните, но за рехабилитация и психотерапия се изисква много по-голяма диференциация, особено що се отнася до подрастващата възраст, в която за всеки от вариантите на възбуда и задържане са необходими специално диференцирани рехабилитационно-психотерапевтични програми.

Сред класификациите на типовете психопатия (нарушения на характера) при деца и юноши най-известните принадлежат на F.Homburger (1926), М.Tramer (1949), L.Michaux (1953), Г.Е.Сухарев (1959), Н.Stutte (1960). Почти всички отделят над десет типа, които са много близки един до друг.  Например, класификацията на Сухарев (1959) за подрастваща възраст изцяло използва систематизацията на П.Б.Ганушкин. В нея подробно са описани типовете, които могат да се формират още в детството (аутисти, т.е., шизоиди, хистероиди) или в начална училищна възраст (неустойчиви, психастеници и по рядко хипертимни). Епилептоидите и параноялните се споменават като редки типове.

Систематизацията, която формулира Андрей Евгениевич Личко се базира на класификациите на типовете психопатии на Ганушкин (1933) и Сухарев (1959) и типовете акцентуации на Карл Леонхард (1968). Въпреки това, систематизацията на Личко се отличава с две особености. Първо, тя е предназначена специално за подрастваща възраст; всички типове са описани такива, каквито се представят в тази възраст. В нея са включени и типове, които в детска възраст не са все още видими: циклоиден, лабилен, астено-невротичен, сензитивен, конформен тип. На второ място, тази таксономия обхваща както психопатията, патологични аномалии на характера, така и акцентуациите, т.е. варианти в нормата.

По отношение на акцентуациите има две класификации на типове. Първата е предложена от С. Леонхард през 1968 г., втората е разработена от Личко през 1977 г.  В.В.Юстицкис (1977)  прави сравнение между класификацията на К. Леонхард и тази на Личко, въпреки че през 1976г. Леонхард прави промени в своята. Сравнението е представено в таблицата по-долу:

image

В класификацията на Леонхард, отсъстват широко разпространените в подрастваща възраст неустойчив и конформни типове, както и астено-невротичният тип. Дистимният тип в неговата класификацията съответства на конституционно-депресивния тип на P.B. Ганушкин (1933), а фиксиращият на параноялния, като и двата в периода на юношеството практически не се срещат.

 

Източник:

image

Категория: Други
Прочетен: 2093 Коментари: 0 Гласове: 0
 



                                                       Пенитенциарна психология

 Методически подходи за психологическото портретиранена правонарушителите.

 

Изследването на отделните категории правонарушители през раз­лични периоди от развитието на психологическото портретиране е съп­роводено от разнообразни трудности и проблеми. От една страна те са обусловени от постъпателното, но противоречиво развитие на общата психология, а от друга страна са обективно определени от сложността на самия изследван обект -  личността на правонарушителя.

А. Р. Ратинов точно характеризира тези периоди и свързаните с тях проблеми. В част­ност той пише: „В самото начало са провеждани мащабни групови изс­ледвания на различни категории престъпници, като са фиксирани широк кръг от психологически параметри. При това се е допускало, че значи­мостта на много търсени и изучавани свойства може да бъде нищожна. По-задълбоченото разкриване на психологически значимите особености за популацията на престъпниците, теоретичното осмисляне на получе­ните резултати и усъвършенстването на методическия инструментариум — това прави все по-целенасочено и задълбочено изследването на свой­ствата, образуващи „криминалния потенциал", ако такъв съществува, и психологическата класификация на различните категории престъпници. Накрая, на завършващия стадий, се осъществява преходът към монографическо лабораторно-клинично изследване на отделните представители на различните типове и разновидности" .

А. Р. Ратинов точно визира периода на „колекционерския" подход, при който са използвани множество диагностични методики, без в мно­го от случаите това да е нужно и да завършва с конкретен резултат, обс­лужващ решаването на определени практически задачи. При това са би­ли апробирани различни емпирични и статистически връзки между дименсиите и аитемите от съответните личностови тестове и въпросници. Посочената диагностична активност постепенно се е фокусирала върху диференциране на личностните структури и компоненти, обуславящи криминалния потенциал. Маркирането на неговите параметри първона­чално в концептуален, а впоследствие в методически план, поражда и преминаването от многопосочни тестови изследвания към дълбинно-монографични такива.

И. Зиновиева подчертава, че „... достоверното описание на една система и предвиждането на нейното поведение по необходимост включ­ват познаването на биографията на нейните преходни взаимодейства. Такъв подход идва да подскаже недостатъчността на корелационните за­висимости като основа за анализ на данните, както и на производните методи от типа на факторния анализ, регресията и дори линейно-структурните модели, защото те не могат да отразяват едновременното съще­ствуване на стабилността на констилацията и постепенната промяна на качеството на някои от нейните компоненти, осъществяващи се във взаимодействията".

Корелирането на множество айтеми и дименсии не осигурява необ­ходимата валидност на получаваните резултати и те не играят ролята на база за прогнозиране развитието и корекцията на криминалната актив­ност. По тези причини преходът към дълбинно-монографични изследва­ния, в които се отчита биографията на личностната структура, иници­ирала криминалните проявления, открива нови, евристични възможнос­ти пред психологическото портретиране като важна приложна сфера на юридическата психология. Визираната позитивна методическа преори­ентация стимулира структурирането на специфични методи в юридичес­ката психология. Към тях се „... отнася психологическият анализ на на­казателните дела. Актуален се явява и методът на психоанализа, който подпомага по-дълбокото и всестранно изследване на личността и в част­ност особеностите на нейната подсъзнателна сфера" .

Към настоящия момент психологическото портретиране практичес­ки се осъществява с помощта на следните методи:

-   психологически анализ на материалите от наказателните дела;

-   биографичния метод;

-   наблюдение и естествен експеримент;

-   вербални тестове и въпросници за регистрация на индивидуално-
личностови особености;

-   проективни личностови методи от типа на тематичния аперцепти-
вен тест, Роршах и Люшер.

При изследването на правонарушители с помощта на вербални тес­тове и въпросници се получава деформация на резултатите, развиват се специфични артефакти, поради сериозния конфликт на личността със за­кона и представящите го институции и длъжностни лица.

В подобен контекст активно функционират такива защитни меха­низми, като „отричане на реалността, фантазии, рационализации, проек­ции, изтласкване и други. Могат да се наблюдават по-сложни форми на защитни реакции, изразяващи се в симулативно и дисимулативно пове­дение. Механизмите на психическа защита са свързани с реорганизаци­ята на осъзнаваните и неосъзнаваните компоненти на ценностната сис­тема. Особеностите на психологическата защита се определят от инди-видуално-психологическите и възрастово-психологическите характе­ристики" (23, 46). Най-ярко представените феномени се фиксират по време на психодиагностичните изследвания на новопостъпващите лише­ни от свобода в пенитенциарните заведения.

При тях често пъти се „... наблюдава подаването на социално жела­телни резултати, отклоняване на отговорите, изграждане на фалшива фа­сада при интерпретацията на събитията, което е особено характерно за лишените от свобода рецидивисти" . Това налага да се осъществя­ва взаимен контрол при прилагане на методиките, за да се преодолеят самооправдателните и социално-фасадни ефекти.

„Данните от проективните методики служат като средство за про­верка на вербалните тестове... На свой ред психологическата експлорация дава възможност за проверка на проективните тестове. Позволява ни да доконструираме онези диагностични предположения, които те ни под­насят като първоначални формулировки. Съществен взаимен контрол има и между методиките за самооценка и за избор на ценности, което ни осигурява надеждна информация за по-висшестоящите регулативни ме­ханизми на поведението, имащи съзнателен характер. Данните от тези две методики се интегрират с данните от теста на Люшер и Тематичния аперцептивен тест, като по такъв начин можем да установим как отделни­те безсъзнателни компоненти влияят върху съзнанието и как се осъщест­вява обратната връзка съзнание - безсъзнателни импулси" .

Успешното изследване на правонарушителите и изграждането на валидни психологически портрети за тях, изисква непрекъснатото съче­таване на разнородни диагностични средства. Вербалните методики трябва да се комбинират с проективните, а те на свой ред да се проверя­ват чрез експерименталните техники, биографичния метод и проучване­то на наказателните дела на правонарушителите.

В един предишен период психологическото портретиране се реали­зираше в рамките на класическата диагностична парадигма, която бе ори­ентирана към създаването на типологии за отделни категории правонару­шители, представляващи интерес от практическа гледна точка. Тази авто­номна позиция на диагностиката като инструмент на психологическото портретиране постепенно се променя. Тя се превръща в елемент от ин­тервенциите, осъществявани в контекста на оперативно-издирвателните, следствено-съдебните и пенитенциарно-ресоциализационните дейности. В този смисъл психологическото портретиране е призвано не само да опише и анализира психологическата феноменология при определен тип правонарушител, но да съдейства за създаването на „... психологически методи, ..., техники и технологии" (27, 10) за разкриване, разследване, осъждане и реинтегриране на правонарушителите в обществото.

Визираните тенденции най-интензивно се проявяват в процеса на пенитенциарното третиране, чието изграждане в съответствие с Евро­пейските стандарти благоприятства развитието на персонификацията. В практиката се утвърждава субектният подход, благодарение на който се „... постига интегрираност и съподчиненост на диагностичните и корекционни функции, които в някаква степен са разделени при провеждане­то на традиционните възпитателни мероприятия. По такъв начин диаг­ностиката от самоизолирана и самостоятелно функционираща дейност... се превръща в база за корекционна работа, без която е невъзможно да се регулира динамиката на личностните изменения", настъпващи в процеса на пенитенциарното третиране, корекция и терапия.

Зубин смята, че целта на диагностиката „е да предаде информация за етнологията, прогнозата и терапията",  на определен проблем, който може да предизвика дезадаптивно поведение и осъществяване на криминален избор. Това по-широко и съвременно трактуване ка функци­ите на психодиагностиката следва да намери място и при нейното разг­леждане в контекста на психологическото портретиране.

Практическото реализиране на психологическото портретиране е повлияно от съществуващия в юридическата психология екстрапулационен подход. Според неговите привърженици, изучаването на престъпни­те феномени на индивидуално-личностно ниво представлява само едно приложение на данните от общата психология към тях. По тези причини често се стига до продуциране на елементарна информация за когнитивните процеси и мотивацията, която слабо кореспондира със същността на извършените криминални деяния.

„Сложните и необикновени ситуации, острите конфликти, в хода на които се извършват правонарушения, в редица случаи способстват за развитието в човека на такива психически състояния (гняв, афект, страх, обърканост и др.), които в юридическата психология по-често стават предмет на научен анализ, отколкото в другите области на психологията. Обаче тези състояния, както и устойчивите особености на характера и личността на правонарушителя, се развиват и протичат, подчинявайки се на общопсихологическите и психофизически закони. Спецификата на подхода на юридическата психология (и в частност на психологическото портретиране - б.а.) се заключава в своеобразното интерпретиране на тези състояния при изследването на правното им значение, оценката на тяхната криминогенност и в търсенето на научнообосновани методи за понижаване възможностите за нарушаване на правните норми чрез пси­хологическа корекция...".

Срещу екстрапулационните тенденции в областта на психологичес­кото портретиране възразяват Е. Маджаров и С. Куртев, изхождайки от практиката на неговото развитие в пенитенциарните заведения. В съвме­стната теоретико-методологическа статия двамата автори пишат: „Изс­ледването на личността на правонарушителя не може да се осъществи чрез простото екстрапулиране на основните положения за личността от общата психология, макар че такъв много съблазнителен подход често се среща в работите на отделни автори. Той обаче характеризира ранния период в развитието на една научна дисциплина и е белег на изследова­телска незрялост.

За разлика от съдебната психология пенитенциарното психологи­ческо изучаване на личността не се свежда само до нейната представеност в престъпния акт. Той е един етап, или по-скоро следствие, от ця­лостното личностно развитие и единствено в неговия контекст може пра­вилно да бъде осмислен.

Сравнена с криминалната психология, пенитенциарната се занимава не само с негативните тенденции в личността на престъпника, но търси и положителните аспекти в мотивационно-целевите и характерови структу­ри, на които може да се опре ресоциализационото въздействие" .

Следователно, задачите на пенитенциарната практика значително разширяват задачите на самото психологическо портретиране, подчерта­ват специфичността на неговите подходи и изключват рецидивите на оп­ростеното, екстрапулационно интегриране на сложните и комплексни психически явления, свързани с криминалната активност. Това е и мето­дологическата база за изграждането на методически инструментариум, който ще бъде релевантен на природата на подлежащите на изучаване криминални феномени.

Позитивистката, феноменологичната и системната парадигма оказ­ват съществено влияние върху развитието на методическите подходи, които се прилагат при осъществяването на психологическото портрети­ране на правонарушителите. Ще ги разглеждаме последователно.

„Първият основен подход към изучаването на престъпленията - подходът на индивидуалните различия, произтича от позитивистките традиции. Знанията в тази област се основават на такива класически изс­ледвания, като проведеното през 40-те години на нашия век от семейство Глюк. Наблюдавани са физическите, психологическите и социалните различия между 500 институционализирани престъпници и 500 демогра­фски съответстващи им граждани, спазващи законите. Същественото заключение е, че престъпленията са резултат от различни индивидуални и социални фактори, показващи непоследователно родителство, дифе­ренциални родителски стилове и социална дезорганизация в семейство­то. Този изключително влиятелен труд води до създаването на практика и традиция в изследванията. Демонстрирани са значителни различия между престъпните и непрестъпни популации чрез използването на обективни личностни тестове, мерки за когнитивно изпълнение и проективни личностни методики. Репрезентативни изследвания установяват, че правонарушителите са по-малко социализирани, по-малко интелиген­тни, психологически абнормални, незрели и жертви на неподходящи ро­дителски стилове и възпитание" .

Благодарение на позитивистки ориентираните изследвания се нат­рупва значителен емпиричен материал, верифицират се редица теоретич­ни положения и се адаптират значително количество методики. Преко­мерно ортодоксалната позитивистка ориентация получава израз в пълния отказ от концептуализация, в случайния избор на методи и индикатори, които се подлагат на сложна статистическа обработка. С тяхна помощ се извършва ефектна формализация на сложни аспекти от криминалната активност, които стават операционализуеми, но получените за тях измере­ния трудно се съотнасят с обекта на изучаване и не могат да послужат за надеждно прогнозиране на неговото поведение в различни ситуации.

Психологическото портретиране на правонарушителите е сериозно повлияно и от феноменологичните подходи. „Видни представители на това направление са Г. Олпорт, М. Мерло-Понти, Е. Фром, Ш. Бюлер, Е. Маслоу, К. Роджърс, В. Франкъл, Р. Мей, Дж. Шотър, А. Джиорджи, Р. Леинг и др. Всички те са насочени към ценностно-смисловите пластове на човешката личност, където, според тях, е съсредоточен основният по­тенциал за преживяване, действие и развитие на индивида" .

Деформациите в ценностно-смисловите пластове могат да доведат до появата на различни варианти на криминална активност. Същевре­менно в тях трябва да се търсят резервите за извършване на профилак­тика и корекция по отношение на застрашените от извършване на престъпление индивиди, както и на тези, попаднали под ударите на нака­зателния закон.

Последователите на феноменологичното направление „... предпочи­тат дълбинните интервюта, креативни игри и сеанси". В русло­то на това направление в психологическото портретиране на правонару­шителите широко разпространение получава обхватното и задълбочено проучване на биографичното развитие на известни извършители на престъпления. Това дава възможност за лансирането на много нюансирани и проникновени психологически обобщения относно психическата природа и механизмите на възникване и функциониране на криминалния потенциал при личности с асоциална насоченост на поведението.

Феноменологията прониква в психологическото изучаване на правонарушителите поради предимствата на своите обективистично насо­чени подходи. Те се свеждат до следното:

„- разширяване обхвата на изучаемите психологични феномени у човека;

- висока жизнена валидност (релевантност) на изследователските процедури;    .

- вариативност и импровизация при осъществяване на процедури­те;

-    съсредоточаване върху качествените аспекти на субективната ре­алност у човека;

- потенциален достъп до дълбинните пластове на личността (екзис­тенциални структури и Аза)" .

Феноменологичната методология на изследване поставя акцента върху качествените характеристики, екзистенциалните варианти и раз­личните ипостаси на Аза при личността, ангажирана с криминални про­яви. Това е евристичен изход от тясната позитивистка рамка, но същев­ременно поражда и следните недостатъци:

„- ограничена съпоставимост и ниска възпроизводимост на резул­татите; трудно се постига консенсус дори между привърженици на въп­росните процедури;

- дълго специално обучение и личен опит в изучаваните явления;

- не рядко заместване на реалното с желаното. Измислици и неби­валици се третират като факти".

В юридико-психологическите изследвания и в частност в психоло­гическото портретиране на правонарушителите широко разпростране ние получи системният подход. Според някои автори той позволява „... от една страна да се акцентира вниманието върху различните нива на ор­ганизация при изучаването на действителността, а от друга страна пре­доставя възможност да се съсредоточи изследването върху определено качествено своеобразие на явленията".

Действително личността на конкретен правонарушител има сложна, йерархична структура и функции, които по определен начин взаимодей­стват с нейното социално обкръжение. Те в значителна степен са сходни с нивата на организация на човека въобще, но очевидно в тях могат да се търсят дефицити, компенсации, взаимодействия и отношения, които во­дят до изграждането на криминогенни ценности, мотиви, нагласи, цели и сценарии на действие. В този смисъл системният подход осигурява реа­лизацията на максимално широки и задълбочени изследователски програ­ми. В тях може да се съчетава качествено-феноменалният анализ с позитивистката методическа стриктност и изискването за верифицируемост на изследваните явления от областта на криминалната активност.

В. Л. Васильев подчертава, че „... системният подход в комбинация с различните методи на психологията и юриспруденцията позволява дос­татъчно дълбоко да се анализира взаимодействието и да се обособят ос­новните психологически закономерности в процеса на дейността, струк­турата на личността и системата на правни норми, да се даде точно опи­сание на това взаимодействие, когато се отчитат всички участващи еле­менти и се подчертаят значимите свойства".

Подобни методологически постановки трудно могат да бъдат оспо­рени. Проблемът обаче е в това, че те твърде често имат функцията на добри пожелания и не получават релевантно приложение в изследовате­лската практика. В нея по-често срещаме модернизиращ се под влияни­ето на феноменологията позитивизъм, който идентифицира себе си със системния подход. Все пак това е съществено движение напред, което ще обогати изследователската, приложно ориентирана дейност в сфера­та на психологическото портретиране на правонарушителите.

Върху изследванията на личността с асоциално поведение важно влияние оказват когнитивизмът, бихевиоризмът и психоанализата.

Според когнитивистите, ориентацията в социалната реалност и приспособяването към нея е резултат от релевантността на изградените и функциониращи негативни схеми. Чрез тях се извършва филтриране­то на постъпващата от средата информация.

При гражданите, осъществяващи правонарушения, когаитивните схеми са свързани „... с отчуждение, враждебност и агресия, а в Аз-схемата им може да бъдат открити повишеният егоцентризъм, малоценностовите преживявания и противоречивите самооценки. Ролевите схеми на лицата с девиантно поведение включват дискриминационни компоненти, елементи на ингрупов фаворитизъм, неспособност за сътрудничество и диалог, повишена готовност за конфликти и предприемане на деструктивни действия. По тези причини техните поведенчески сценарии са ориентирани към явно дискриминиране на другите, игнориране на съще­ствуващите забрани, пренебрегване на разнообразните форми на социа­лен ангажимент и отговорност, утвърждаване на собственото превъзхо­дство чрез формите на вербална и физическа агресия по отношение на околните".

Със своите обяснителни модели за агресията когнитивизмът внася значим принос в разработката на конкретни методически подходи при изследването на различни категории правонарушители. Един от най-по­пулярните в това отношение е моделът за образуване на нови когнитивни връзки на Бърковиц. Според него „препятствията провокират агресия само в тази степен, в която те създават неприятен афект. Блокировката на достижението на целите по такъв начин не може да подбужда към агресия, ако тя не се преживява като неприятно събитие. От друга страна, важно е как сам индивидът интерпретира негативното въздействие и оп­ределя неговата реакция на това въздействие". Следователно, от практическа гледна точка е много съществено да се диагностира индиви­дуалната склонност на правонарушителите да перцептират по определен начин неприятните събития и на тази основа да се предлагат варианти за промяна в техните когнитивни схеми. В тази посока са и търсенията в съвременното психологическо портретиране, които могат да бъдат илюстрирани чрез няколко конкретни постановки на У Фюлграбе, каса­ещи насилствените правонарушители. В частност той пише: „Вероятно­стта г-н А. също да реагира агресивно след една действителна или въоб­ражаема обида от страна на г-н В. може да бъде намалена, само ако се неутрализират негативните познания на г-н А. и неговите, ориентирани към отмъщение фантазии. Това би могло да бъде повлияно например от неговото обективно ориентирано съзерцателно поведение, при което случката, а не собствената личност, стоят на преден план. Едно подобно аналитично поведение би могло например да бъде: „Действително ли искаше той с думите си да ме обиди или аз го разбрах погрешно? Може би днес г-н В. се е ядосал на шефа си, В. искаше само да ме провокира, но аз няма да му доставя това удоволствие".

Структурирането на когнитивно насочените методически подходи за осъществяване на психологическо портретиране на правонарушите­лите в голяма степен е повлияно от модела на Зилман за връзката меж­ду възбудата и когнитивните процеси. Той доказва, че „познанието и възбудата са тясно взаимосвързани; те влияят един на друг по цялото протежение на процеса на преживяване на носещите страдание опит и поведение. По такъв начин той напълно отчетливо акцентира върху специфичната роля на познавателните процеси в усилването и отслабване­то на емоционалните агресивни реакции и върху ролята на възбуждане­то в когнитивното опосредстване на поведението. Зилман подчертава, че независимо от момента на своята поява, (до или след възникването на напрежение) осмислянето на събитията вероятно може да влияе на сте­пента на възбуда. Ако разсъдъкът на човека му подсказва, че опасност­та е реална, индивидът се „зацикля" на опасността и обмисля свое­то последващо отмъщение, то в него се съхранява високо ниво на възбу­да".

Неумението да се овладее възбудата, нейното прекомерно нараст­ване и фиксацията върху афекта са причината за извършването на мно­жество насилствени престъпления. В този смисъл обосноваването на връзката между възбудата и когнитивните процеси от Зилман открива път за евристична диагностика, профилактика и корекция на възбудими­те, афективни и с ниско когнитивно опосредстване на поведението лич­ности. Тази теза се подкрепя от Р. Берон и Д. Ричардсън, които оценяват по достойнство приноса на когнитивните модели за решаване на въпро­сите по овладяване на агресията. Двамата автори отбелязват, че в съот­ветствие с възгледите на когнитивистите „... поведението може да се контролира, „просто", като се научат хората реално да си представят по­тенциалната опасност, която може да произтича от очевидно застраша­ващите ги ситуации или хора".

Когнитивистите създават методики за диагностика на когнитивния стил и способности, търсят емпирични индикатори на Аз-концепцията, самоконтрола и когнитивната комплексност. Тези методически средства се прилагат и при портретирането на правонарушителите, чието внима­ние често е ангажирано „... в непродуктивни теми като лични отмъщения, несподелена любов, лични неуспехи, натрапливо търсене на превъз­ходство".

Бихевиористите интерпретират поведението на правонарушителите в контекста на класическата си парадигма „стимул-реакция". Възниква­нето на определен вид криминално поведение е резултат от подкрепление и диференциално моделиране. По тези причини правонарушението „не се разглежда като различно от другите форми на поведение, нито пък хора­та, които са назовани престъпници, се сочат като абнормални, необичай­ни или по някакъв начин различни от общата популация".

На методическите търсения в областта на психологическото порт­ретиране на правонарушителите съществено са повлияли когнитивния бихевиоризъм на Е. Толмън и обогатяването на необихевиоризма на Хал с психоанализата. Според Хал „някои от конструираните от Фройд психични механизми се смятат за скрити опосредстващи поведения".

Бихевиористката традиция стимулира развитието на модифицира­щите подходи и техники за корекция на криминалното поведение. „Те включват разнообразни награди, наказания, ролеви игри, способи за иницииране на позитивни или негативни емоции, чието проявление би съдействало за потискане на асоциалните действия". В рамки­те на тези практики се провеждат и системно фиксират продължителни наблюдения върху поведението на участващите лица. По такъв начин се натрупва емпиричен материал за обективната активност на правонару­шителите, който може да получи както бихевиористка, така и друга теоретично-методическа трактовка.

По отношение на правонарушителите, изтърпяващи наказанието лишаване от свобода, може да се прилагат следните бихевиорални ме­тоди:

- директно измерване на продукти и резултати;

непрекъснато регистриране. „Предимството на този метод е, че
могат да се наблюдават няколко вида поведение едновременно. Неудоб­
ството е, че този вид регистриране отнема много време";

- регистриране на честотата на определено събитие;

регистриране на поведението в края на даден интервал;
планирана проверка на дейността".

В ортодоксалната психоаналитична традиция склонността към пранонарушениня се свързва с дефицитите в Супсрегото. При пранонарушителите е налице изразен конфликт между Егото и Суперегото, който ре­зултира в безсъзнателни чувства за вина, тревога и страх.

„За своето нормално функциониране Азът използва различни сис­теми на действие за преодоляване на опасностите, за които сигнализира тревогата. Това са защитните механизми - изместване, проекция, иден­тификация и т.н. Този тип защити често се наблюдават в повсеместната практика при работа с правонарушители". Те имат съществено значение за изграждане на мотивацията при различни правонарушения.

Фройд смята, че „... съществува остър конфликт между съхранени­ето на живота (т.е. ероса) и неговото разрушение (танатоса), а другите механизми (например изместването) служат на целта да се насочва енер­гията на танатоса навън...

По такъв начин танатосът косвено способства това, че агресията се извежда навън и се насочва към другите". В контекста на тези схващания всяко правонарушение може да се интерпретира като по-пря­ко или косвено проявление на агресивната енергия. Визираните възгле­ди служат като основа за намирането на определени методически реше­ния при изследването на отделни категории правонарушители.

Психоанализата инициира развитието на дълбинното интервю и проективните тестове. Те „включват двусмислени стимули, които изслед­ваното лице трябва да интерпретира, като допускането е, че то „проекти­ра" в интерпретацията си с мастилени петна на Роршах и Тематично-аперцептивния тест (ТАТ)". Те намират широко приложение при подготовката на психологически портрети за правонарушителите.

Съвременното психологическо портретиране подпомага решаване­то на сложни практически задачи по неутрализацията, профилактирането, санкционирането и ресоциализацията на правонарушителите. Това му предназначение налага да се използват рационално достиженията на всички методически подходи, които са възникнали през различните пе­риоди от формирането на академичната и приложната психология.

Самата практика на портретиране на правонарушителите поставя редица нови концептуални и методически проблеми или актуализира дискусиите около стари класически дилеми, които на всеки етап от пси­хологическото познание получават конкретно и същевременно относи­телно решение.

Тези перманентни изследователски търсения са взаимосвързани и са индикатор за конституирането на важна приложна област на юриди ческата психология - психологическото портретиране на правонаруши­телите. В днешните комплицирани условия на борба с престъпността то се развива все по-динамично и оказва съществено влияние върху юри­дическата психология като цяло.

image

Категория: Други
Прочетен: 1307 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                        Методика „Значими събития в жизнения път на семейството“ 

                          (автор Елена Юрьевна Коржова, модификация Т.А. Заеко)

 

Методиката „Значими събития в жизнения път на семейството“ е от типа диагностични инструменти, използващи събитийно-биографичен подход.

Събитийно-биографичният подход приема, че събитието се явява такава промяна (конкретно изменение) в живота, която настъпва мигновено или достатъчно бързо (Кроник А., Кроник Е.).

Събитието е условен момент и повратен етап в жизнения път на индивида, при който с приемането на едно или друго решение за по-голям или по-малък период, се определя целия по-нататъшния жизнен път на човека (Рубинштейн С.Л.).

Значимо събитие в семейството е събитие, което води до качествена промяна във функционирането му.

Историята на семейството е верига от определени събития, случили се в семейството (с членовете на семейството) в жизнения му път.

В семейното събитие участват всички членове на семейството, но всеки негов член може да възприеме дадено събитие по свой начин и по различен начин да го оцени, а това може да породи несъответствия в субективните картини за събитийния път на цялото семейство. Именно това несъответствие е мощен динамичен фактор, който съдържа в себе си, както потенциал за развитие на семейството, така й опасност от неговата дестабилизация.

Предназначение на методиката: изучаване на семейната история и особеностите във възприятието на членовете на семейството за събитията в жизнения им път.

Техника за провеждане на изследването

Техниката се използва както за индивидуални, така и за групови изследвания. Разработена е бланка за изследването, която включва инструкции за изследваното лице. Задачата се изпълнява отделно от всеки член на семейството. В работата с по-малки деца и ученици (начален курс), формулярът се попълва от психолог. Тийнейджърите и възрастните членове на семейството попълват бланката самостоятелно.

Задачата е следната: от изследваното лице се изисква да си припомни и да посочи събитията, настъпили в живота му от момента, в който се е запознал със своя бъдещ съпруг (или от момента на раждането за децата) до наши дни и да отбележи събитията, които изследваното лице предполага, че ще се развият в бъдеще. Броят на събитията не се ограничава. Изследваният трябва също да оцени всяко събитие (както случило се, така и очаквано) и да посочи датата му (точна или ориентировъчна).

Инструкция (вариант за възрастни): Моля, посочете най-важните събития в живота си, от момента, в който сте се запознали със съпруга (съпругата) си, както и онези, които очаквате в бъдеще. Всяко събитие, както вече случило се, така и очаквано, може да е било (да бъде) радостно или тъжно. Опитайте се да изразите своето отношение към посочените от вас събития, оценявайки радостните от +1 до +5, а тъжните –  от -1 до -5. При това,  събитията от миналото, за разлика от събитията в бъдещето оценете два пъти, както следва:

1.първа оценка – ретроспективна – това е оценката, която Вие поставяте на събитието в момента на неговото възникване;

2.втора оценка – актуална – това е оценката, която Вие поставяте на събитието сега, в този момент (от позиция на изминалото време).

Отбележете на бланката точната или ориентировъчна датата на настъпване на събитието.

Инструкция (вариант за деца в начална училищна възраст):

Инструкция за минали събития:

Моля, припомни си и посочи най-важните събития, настъпили в живота ти до ден днешен. (Детето назовава събитието, а изследователят го записва). Това, което казваш, че се е случило, за теб какво беше – радостно или тъжно? Ако считаш, че за теб то е било радостно, то тогава каква оценка можеш да му дадеш по степен на радост от +1 до +5?

-Ако то е било много радостно събитие, тогава му постави оценка „+5“.

-Ако е било радостно, но в живота ти има и по-приятни моменти, тогава оценката с „+4“ ще бъде точно за него.

-Ако това, което се е случило не те е зарадвало чак толкова много, постави оценка „+3“.

-Ако това е било само просто приятно събитие, оцени с „+2“.

-И накрая, ако то е чак толкова приятно, тогава постави оценка „+1“.  

Ако събитието не те е зарадвало, не те е направило щастлив и не е приятно, а точно обратното – било е тъжно и неприятно, то също го оцени по скала от 5 до 1, но със знак минус. Тогава най-тъжно събитие ще получи оценка „-5“, а най-малко тъжното – оценка „-1“.

Опитай се да си спомниш кога се е случило това. (Психологът задава въпросите по повод на всяко събитие, което назовава детето и записва отговорите).

Инструкция за бъдещи събития:

А сега се опитай да предположиш какви събития те очакват в бъдеще. (Детето назовава събитието, а изследователят го записва). Ще бъде ли това събитие радостно или тъжно за теб? Оцени го, моля. Според теб, след колко време ще се случи това събитие?

Забележка: Когато прочете инструкцията и в процеса на изпълнение на задачата, е много вероятно детето да зададе въпросът: „Какво е събитие?“. Тогава психологът трябва да дефинира понятието „събитие“, но без да дава конкретни примери.

 

Основни параметри за интерпретация на данните:

1) Продуктивност на възприятието за жизнения път.

Продуктивността се определя по броя на назованите събития (таблица 1). Колкото повече са събитията, толкова по-висока е производителността. Производителността характеризира богатството на психологическото време, т.е. богатството и лекотата на актуализиране на образите от миналото и бъдещето, както и адекватността на психическото състояние и социалната адаптираност. Особено важен признак е наличието на отговори за бъдещи събития (особено тъжните) и най-вече тъжните събития от миналото. Изследванията показват, че  респондентите са най-уверени при назоваването на минали радостни събития, явяващи се естествена опора за личността и доказва значимата роля на миналия опит. В същото време, с висока производителност, проявяваща се в големия брой назовани събития, може да показва желанието да се преодолее безпокойство, като се „разпределя (подрежда) целия живот на рафтовете“.

2) Оценка на събитията.

Определя се от „тежестта“, която носи за изследваното лице  конкретно събитие (Таблица 2).

Не е достатъчно само количественото оценяване, т.е. само броят на събитията. Оценката на събитията дава възможност да се определи значението на всяко конкретно събитие точно за дадено лице в сравнение с другите. Желателно е да се вземат предвид двата показателя – броят и „тежестта“ на събитията.

Проблемът е в това, че при анализи на събитийните изследвания се взема предвид само общата съвкупност на „тежестта“, отразяваща степента на изразеност на преживяванията, което не дава конкретна информация за съставящите елементи на тази „тежест“. В резултат на това може да се окаже, че сумарна голяма „тежест“ може да се получи както само при едно-две големи за лицето събития, така и при множество по-малки събития.

3) Степен на влияние.

Този показател конкретизира предишния. По степен на влияние върху изследваното лице, е прието следното категоризиране групи събития (Таблица 3):

- събития, които имат значително въздействие (4-5 точки);

- събития, които имат умерено влияние (3 точки);

-събития, които имат малко влияние (1-2 точки).

4) Средно време за ретроспекция и антиципация на събитията  (таблица  4).

За да се получи показателя за средното време за ретроспекция, е необходимо да се сумира изтеклото време след всеки статистически факт и да се раздели получената сума на общия брой събития от миналото. Средно време на антиципация: това е сумарното време на отдалеченост на всяко събитие в бъдеще, разделено на общия брой събития от бъдещето. При това, колкото са по-отдалечени събитията в миналото (средното време на ретроспекция), толкова по-голямата е степента на тяхната реализация и колкото по-отдалечени са събитията в бъдеще (средното време на антиципация), толкова по-голяма е степента на тяхната вероятност да се реализират.

5) Съдържание на събитията.  

За психолога е най-важен качествения анализ на събитията. Именно той създава условия да се разкрие кои събития от жизнения път на изследваното лице се преживяват (оценяват) като положителни или отрицателни, дори травматични. Има много опити за класифициране на събитията по съдържание. В тази техника, както във версията на автора, е възможно да се приложи класификацията на H.W. Reese, М.А. Smyer (1983). Тази класификация предоставя възможност за извършване на подробен анализ и насърчава специалистът да проучи внимателно какво стои зад всяко посочено събитие. Според тази класификация, всяко събитие е специфичен тип и вид:  

Тип събития:

1.Биологически (например: травма, раждане на дете).

2.Личностно-психологически (например: избор на жизнен път; събития, свързани с прекарване на свободното време). 

3.Тип събития, отнасящи се до промени във физическата среда (например, земетресение, пожар, катастрофа).

4.Тип събития, отнасящи се до промени в социалната среда ( (например: сключване на брак; издигане в длъжност в службата).

По вид събитията могат да се отнасят към следните жизнени сфери:  

-родителско семейство;

-брак;

-деца;

-местоживеене;

-здраве;

-„Аз“;

-общество;

-междуличностни отношения (приятелство, социални отношения).

-материално състояние;

-образование, обучение, повишаване на квалификация;  

-работа;

-природа;

-конфликти със законите.

Работа със „смесени“ (комбинирани) събития.

Ако в процеса на анализа едно и също събитие може да бъде отнесено към два вида от един и същ тип, тогава условно се присвояват на всеки от двата вида по „0,5 събитие“; към три типа – към всеки от трите по „0,33 събитие“; към четири – към всеки по „0,25 събития“.

Аналогично се подхожда, ако едно и също събитие може да бъде отнесено към един или няколко вида различни типове. Често отнасянето (категоризирането) на комбинираните събития става едва в резултат на беседата, когато се уточнява какво е имал пред вид субектът, назовавайки едно или друго събитие.

При сравняването на протоколите от изследването е необходимо да се обърне внимание на синхронността (асинхронността) на субективните картини от жизнения път на семейството.

1.Синхронност (асинхронност) на възприятието за минали събития.  

а)степента на съвпадение (несъвпадение) на списъка от миналите събития, представени от всички членове на семейството,

б)степента на съвпадение (несъответствие) на оценките за минали събития, представени от всички членове на семейството,

Ако едно или друго събитие се среща в индивидуалните протоколи на всички членове на семейството (в зависимост от етапа на жизнен цикъл на семейството и неговия състав на този етап), то може да се направи извод, че това събитие е важно за изследването на семейството като цяло, освен това, е връхната точка на съвместния живот начин (жизнения път).

Колкото по-големи са съвпаденията в съдържателен и оценъчен план на субективните картини от жизнения път на семейството (членовете на едно семейство), толкова по-висока е психологическата близост между членовете и толкова по-силни са преживяванията на съпричастност (емпатийност) между тях, т.е. „общата им съдба“.

2.Характер и оценка на бъдещите събития.  

Данните позволяват да се направят изводи за очакванията на съпрузите за техния брак и предвижданията на членовете на семейството за тяхното съвместно бъдеще.

Предложената методология запазва предимствата на индивидуално ориентирания анализ и същевременно позволява да обобщават резултатите от изследвания на значителен брой субекти и на тази база, да бъдат извлечени и формулирани групови закономерности


                                           ТАБЛИЦИ ЗА ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ 

image

image

image

image

image

image
Категория: Други
Прочетен: 921 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                               Методика „Конструктивно-деструктивно семейство“

                                                           (Ейдемилер, Юстицки)

 

Въпросникът е разработен от Е.Г.Ейдемилер и В.В. Юстицки. Предназначен е за анализ на конструктивните отношения в семейството, в което има проблемен член, например: алкохолик, дезадаптиран подрастващ, психично болен.  Въпросника се попълва от онзи член на семейството, който стои най-близо до проблемния член (идентифицирания пациент), например майката на подрастващия или съпругата на алкохолика.

Методиката принципно не може да замени клиничното изучаване на семейството, но може и действително играе ролята на „умен съветник“, позволяващ да се уточнят конкретни данни за клинично наблюдавания индивид., а в случай на различия – проява на още по-голяма прецизност към изучаваното лице.

Инструкция:  Уважаеми господине / госпожо! Предлагаме Ви въпросник, съдържащ твърдения за член на Вашето семейство, който изисква от вас внимание и грижи. Твърденията са номерирани. Всеки номер на твърдение ще откриете в бланката за отговори.

Прочетете по ред твърденията от въпросника. Ако Вие като цяло сте съгласен (а), обградете с кръгче номера на това твърдение в бланката за отговори. Ако Вие въобще не сте съгласен (а), то зачертайте  с „Х“ този номер.  Ако изпитвате трудност да дадете някой от горните отговори, то поставете въпросителен знак „?“ до номера на твърдението.  Старайте се  отговорите със знак „?“ да не са повече от три.

Във въпросника няма правилни и неправилни твърдения.  Отговаряйте както Вие мислите. По този начин Вие ще помогнете на Вашия член на семейството.“

Въпросник:

1.Уверен (а) съм, че могат да ми (и) помогнат само строги мерки.

2.Когато го (я), гледам си мисля, че съдбата е била несправедлива към мен.

3.Никога не зная какво той (тя) има на ум.

4.Понякога си мисля:“Би било по добре, ако той (тя) просто изчезне някъде“ 

5.Ако ние не правим нищо с него (нея), то ситуацията би била още по-зле.

6.Другите (обкръжаващите ме) считат, че аз съм виновен (а) за това, което се случва с нея (него).

7.Нерядко той (тя) изчезва и аз не зная какво се случва с нея (него).

8.Никой от обкръжаващите ме не иска да ми помогне.

9.Тя (той) не се съобразява с мен (не ме зачита).

10.Имало е случаи, при които не ми е било приятно да се занимавам с нея (него).

11.Никога не знам тя (той) какво ще измисли  (направи).

12.Тя (той) се отнася към мен враждебно.

13.Към нея (него) е невъзможно да се намери подход.

14.Заради нея (него) моите отношения с другите хора се влошиха (или прекъснаха).

15.Тя (той) всичко скрива от мен (или не казва истината).

16.Ако това не се беше случило с нея (него), моят живот би бил по-щастлив и по-интересен.

17.Дори тя (той) да реши да се оправи, аз знам: тя (той) ще си остане такава (такъв), каквато (какъвто) е бил.

18.Срам ме е когато говоря за нея (него).

19.Тя (той) постоянно ме лъже.

20.Нейното (неговото) подобрение (оздравяване) твърде малко зависи от мен.

 

 Скала „Влияние“ – при 5 бала и повече се диагностицира „деструктивно“ чувство на изчерпаност на всички средства и се свързва с безсилието за запазване члена на семейството по отношение на проблема. („Нищо не мога да направя заедно с него. Всички средства са изчерпани“).

Скала „Фрустрация“ – при 4 бала и повече се диагностицира „деструктивно“ чувство за отчаяние, песимизъм, че ситуацията ще се подобри.

Скала „Информация“ – при 5 бала и повече – отсъствие на информация за проблема на члена на семейството, особено за неговите мисли, чувства и пр.  Другите членове на семейството не разбират какво се случва, откъде идва проблема. Постъпките на идентифицираният пациент са непредсказуеми.

Скала „Отчуждение“ – при 3 бала и повече – членът на семейството, който е въвлечен най-много в проблема и най-много се чувства отговорен, се отчуждава и от проблема и от обкръжаващите.  Майка, която „спасява“ своя труден син, се оказва в центъра на критиката,  тя е обвинена за всичко което прави, тя е обвинена и от сина, тъй като се намесва и пречи в живота му.  По тази причина тя все повече остава сама, без морална и друга поддръжка.

Ако сумата по колона „Д“ е по-голяма от 12, се констатира, че деструктивния тип отношение запазва симптома и буквално „залепва“ идентифицирания пациент към проблема.  Ако е по-малка от 5, то се диагностицират конструктивни отношения.  Между 5 и 12  - отношенията са неопределени.


image

Скала „Влияние“ – 1,5,9,13,17

Скала „Фрустрация“ – 2,6,10,14,18

Скала „Информация“ – 3,7,11,15,19

Скала „Отчуждение“ – 4,8,12,16,20

 

Обработка на резултатите:

Всеки положителен отговор се оценява с 1 бал. В случаите на съвпадение на всички номера от скалата със „съгласен“,  се прибавя по 1 бал за всяка скала. След това всички балове се събират и се определя деструктивността на семейството.

Норми и интерпретация

От 5 до 12 бала – неустойчив тип семейство.

За този тип семейство е характерно:

-високото нервно-психично натоварване  (напрежение) на всички членове (въвлечени са);

-отрицателното мотивационно въздействие на идентифицирания пациент предизвиква нервно-психичното разстройство на останалите членове;

-нарушение в семейните взаимоотношения, в частност снижаване социалния статус на семейството;

-наличен е натиск на социалното обкръжение (неодобрение, отхвърляне, изолация);

-възникват допълнителни социално-психологически конфликти;

-членовете изпитват скрита и явна неудовлетвореност;

-членовете са обладани от чувство на тревога и вина;

В резултат на изброените фактори се явяват, първо – „съпровождащи заболявания“, т.е. нервно-психични разстройства, базиращи се на  неблагоприятни психични състояния, като неврастения, декомпенсация на характерологични отклонения); второ – оформя се крайно неустойчива жизнена дейност на това семейство.  Животът на всички членове се намира под натиска на вътрешни и външни сили, обуславящи крайната необходимост от бързо разрешаване на неблагополучната обстановка в семейството.

 От 0 до 5 бала – конструктивен тип семейство.

За този тип семейство е характерно, че членовете са добре информирани за особеностите на идентифицирания пациент с нервно-психичното разстройство и намират резерви за усилване конструктивното си влияние над него.  Това е семейство, в което организацията в помощ на идентифицирания пациент става основна цел и активизира процеси на сплотеност и мобилизация.  Характерна черта на конструктивното семейство се явява добрия контакт и взаимодействие със социалното обкръжение.

 От 12 до 20 бала – деструктивен тип семейство.

Деструктивният тип семейство се характеризира с много противоположни свойства. Свалянето на нервно-психичното напрежение и неудовлетвореност, възникнали в резултат на нервно-психичното разстройство, водят до общо отчуждение от идентифицирания пациент, снемане на семейната отговорност за него, нарастване на конфликтите със социалното обкръжение, другите се стремят  да се изолират от индивида с проблем.

image

БЛАНКА

 

Име и фамилия на детето  …………………     

възраст ……….г.

дата ……………….

Име и фамилия на попълващият въпросника ………

 

Инструкция:  Уважаеми господине / госпожо! Предлагаме Ви въпросник, съдържащ твърдения за член на Вашето семейство, който изисква от вас внимание и грижи.

Прочетете по ред твърденията от въпросника. Ако Вие като цяло сте съгласен (а), обградете с кръгче номера на това твърдение . Ако Вие въобще не сте съгласен (а), то зачертайте  с „Х“ този номер. 

Във въпросника няма правилни и неправилни твърдения.  Отговаряйте както Вие мислите. По този начин Вие ще помогнете на Вашия член на семейството.“

Въпросник:

1.Уверен (а) съм, че могат да ми (и) помогнат само строги мерки.

2.Когато го (я), гледам си мисля, че съдбата е била несправедлива към мен.

3.Никога не зная какво той (тя) има на ум.

4.Понякога си мисля:“Би било по добре, ако той (тя) просто изчезне някъде“ 

5.Ако ние не правим нищо с него (нея), то ситуацията би била още по-зле.

6.Другите (обкръжаващите ме) считат, че аз съм виновен (а) за това, което се случва с нея (него).

7.Нерядко той (тя) изчезва и аз не зная какво се случва с нея (него).

8.Никой от обкръжаващите ме не иска да ми помогне.

9.Тя (той) не се съобразява с мен (не ме зачита).

10.Имало е случаи, при които не ми е било приятно да се занимавам с нея (него).

11.Никога не знам тя (той) какво ще измисли  (направи).

12.Тя (той) се отнася към мен враждебно.

13.Към нея (него) е невъзможно да се намери подход.

14.Заради нея (него) моите отношения с другите хора се влошиха (или прекъснаха).

15.Тя (той) всичко скрива от мен (или не казва истината).

16.Ако това не се беше случило с нея (него), моят живот би бил по-щастлив и по-интересен.

17.Дори тя (той) да реши да се оправи, аз знам: тя (той) ще си остане такава (такъв), каквато (какъвто) е бил.

18.Срам ме е когато говоря за нея (него).

19.Тя (той) постоянно ме лъже.

20.Нейното (неговото) подобрение (оздравяване) твърде малко зависи от мен.

image 

Категория: Други
Прочетен: 998 Коментари: 0 Гласове: 1
 

             Методика за изследване на вербален интелект „Завърши изреченията“

                                                               (за деца на 6-8г.)

 

 Предназначение

Методиката е предназначена за изследване нивото на развитие на вербалния интелект при деца на възраст 6-8 г. Всички изречения са конструирани така, че могат да завършат само с една дума (отговор).

Методиката може да се прилага индивидуално и групово. Допуска се присъствието на родители, особено ако детето се безпокои и срамува. Родителите оказват само морална подкрепа и не подсказват.

Ред за провеждане на изследването

Психологът прочита на детето изреченията, които са написани на картички, като самата картичка с текста не се показва. Фразите се четат бавно, ясно и последователно една след друга. След всяко прочетено изречение детето прави своя избор. Ако явно не е разбрало смисъла, може да се прочете още веднъж. Ако детето даде неточен в граматическо отношение отговор, психологът трябва го поправя.  Например:

-Правилно, само че, не мачка, а коте/котка; или 
-Правилно, само че не манара, а брадвичка.

След всеки отговор, психологът поставя оценка в своята бланка (нула, едно или две).

 Инструкция

Сега аз ще ти прочета различни изречения. Във всяко изречение последната дума липсва. Ти трябва да помислиш и да се опиташ да познаеш коя е тази думичка. Бъди внимателен (а). 

Стимулен материал

1.Майката и Боби отишли в магазина и купили играчка, лека кола за 40 … (лева).

2.Играчката може да се движи сама по пода, защото под нея има … (колела, гуми).

3.Истинските коли на улицата също имат … (колела).

4.Истинската кола е голяма, а колата на Боби е … (малка).

5.Боби се качи на своя велосипед, но за да тръгне, той трябва да завърти … (педалите).

6.През лятото от небето вали дъжд, а през зимата … (сняг).

7.Боби имал три пакета с бонбони. Вчера той е подарил на своя брат половината. Сега той вече няма три пакета бонбони, а само … (половината).

8.Боби има играчки в стаята си. Те са повече от 5, но по-малко от 7. Неговият брат има повече от 2, но по-малко от 4 играчки. Те събрали своите играчки в средата на стаята и ги преброили. Сега те двамата имат общо …  играчки (девет).

9.Майката помолила Боби да подреди стаята. Боби взел всички свои играчки  и ги скрил под своето легло и под леглото на брат си. Дошла майка му и като видяла какво е станало, помолила Боби да извади играчките под … (леглата).

10.Вчера върху масата в стаята на Боби е имало праскова и ябълка. Днес има само ябълка, а утре ще има … (нищо).

Обработка на резултатите

За всяка правилно избрана и точно изречена дума се поставя оценка 2 бала.

Ако думата е правилно избрана, но е изречена в неправила словоформа (например „мачка“, а не „котка“ (коте) се поставя 1 бал. В останалите случаи оценката е 0 бал.

Интерпретация за деца в предучилищна възраст (до 6-7г.)

-0 – 4 бала. Много нисък резултат (ниво).

-5 – 8 бала. Нисък резултат.

-9 – 12 бала. Среден резултат.

-13 – 16 бала. Висок резултат.

-17 – 20 бала. Много висок резултат.

Интерпретация за деца в ранна училищна възраст (до 7-8г.)

-0 – 6 бала. Много нисък резултат (ниво).

-7 – 9 бала. Нисък резултат.

-10 – 13 бала. Среден резултат.

-14 – 17 бала. Висок резултат.

-18 – 20 бала. Много висок резултат.

image

Категория: Други
Прочетен: 2824 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                Методика „Анализ на семейните отношения“ (Ейдемилер, Юстицкис)

 

Цели – определяне особеностите на стила на възпитание на детето.

Контингент – родители на деца на възраст 3-10 г.

Описание на методиката: Въпросникът „Анализ на семейни отношения“ (Методика АСО) на Ейдемилер Е.Г., Юстицкис В. В. съществува в два варианта: а) за родители на деца и б) за родители на подрастващи.  Тестът е предназначен да диагностицира влиянието на родителите във възпитанието на детето (подрастващия) и установяване на грешки в родителското възпитание. Методиката показва нежелано, некоректно влияние на членовете на семейството върху детето и помежду си.

Методиката включва 130 твърдения, касаещи възпитанието на детето. В нея присъстват 20 скали. Първите 11 скали отразяват основния стил на възпитание. Скали 12,13,17 и 18 позволяват да се получи представа за структурно-ролевите аспекти в жизнената дейност на семейството. Скали 14 и 15 демонстрират особености във функционирането на системата от взаимни влияния. Скали  16, 19 и 20 – работата на механизмите за семейна интеграция.

Препоръки: Преди да се приложи методиката е препоръчително родителите да се диагностицират с тестове за акцентуации на характера (въпросници на К. Леонхард, Шмишек и др.). Предварителното ориентиране за наличие на акцентуирани черти на характера ще позволи по-голяма прецизност на психолога.

Процедура за провеждане, регистрация и анализ на резултатите

Въпросникът може да бъде попълнен в кабинета на психолога, но може да бъде даден и за работа в домашни условия, след като психологът се убеди, че изследваното лице е разбрало инструкцията. Всеки изследван  (понякога се попълва и от двамата родители) получава отделна тестова бланка. Бланката за регистрация на отговорите е направена така, че въпросите, отнасящи се към една скала са разположени в един хоризонтален ред. Това дава възможност бързо да се изчислят баловете по дадената скала.  За тази цел е необходимо да се съберат баловете на обградените въпроси (номера). В крайната дясна колонка са указани в съкратен вариант наименованията на скалите. В дясно от съкращенията е указано диагностичното значение на всяка скала. Така например, отговорите на въпроси 1,21, 41, 61 и 81, а също и на 101, 107, 113, 119, 125 (всичко десет въпроса) се отнасят към скала Г+ (хиперпротекция), диагностичното значение на които е равно на 7.  За изчисление баловете по всяка скала е необходимо да се преброят обградените номера на въпроси в съответните колонки. 

Ако името на скалата е подчертано, както например Г+, то към резултатите е необходимо да се прибави числото балове по допълнителната скала, която се намира в долната част на бланката и чийто теми са обозначени с букви. Ако числото на бала достига или превишава диагностичното значение (ДЗ), то при изследвания родител се установява се диагностицира наличие на съответната особеност в стила на възпитание (определяне на стила на нехармонично възпитание).

При установяване на отклонения по няколко скали е необходимо да се използва таблица 1 – „Диагностика на типовете нехармонично (патологизиращо) семейно възпитание, за установяване на конкретика в стила на възпитание. В случай, че не се диагностицира отклонение по нито една скала, могат да се направят най-малко два извода: а) възможна социална желателност и б) възпитателното въздействие е по-скоро адекватно, отколкото патологично.

image

Описание на скалите, предназначени за диагностика на типовете семейно възпитание.

Нива на протекция в процеса на възпитание (скали Г+ и Г-)

Става дума за това, колко сили, внимание и време отделят родителите при възпитанието на детето.  Наблюдават се две нива на протекция: а) извънредна (хиперпротекция) и б) недостатъчна (хипопротекция).

1.Хиперпротекция (скала Г+).  При хиперпротекция родителите отделят на детето крайно много време, усилия и внимание, като детето се превръща в централна дейност на живота им. Типични позиции (мнения) на тези родители отразяват значимостта, която детето заема в живота им и  съдържат пълно описание на представите им за това, какво би представлявал живота им, ако не отдават цялото си време и сили на детето.

2.Хипопротекция (скала Г-). Това е стил, при който на  детето се отдава периферно внимание от родителя, като очевидно „ръцете на родителя не достигат до него“. Тези родители често „забравя“ за детето си. Те обръщат внимание на детето си от време на време, когато се случи нещо сериозно.

 

Степен на удовлетворяване на потребностите  (скали У+ и У-)

Засяга мерките и дейността на родителите за удовлетворяване потребностите на детето, както като материално-битови  (хранене, пиене, обличане, развлечения и др.), така и духовните – преди всичко общуването, отдаването на любов и внимание.  Тази черта на семейно възпитание принципно се отличава от нивата на протекция, тъй като характеризира не мерките на родителите за възпитанието на детето, а степента на удовлетворяване на неговите потребности.  Известното „спартанско възпитание“ се явява пример за високо ниво на протекция (колко родителите се занимават с възпитанието) и ниско ниво на удовлетвореност на потребностите. Степента на удовлетворяване на потребностите може да се измерва на две полярни нива (отклонения):

3.Снизхождение (скала У+).  За снизхождение може да се говори в онези случаи, при които родителите се стремят към максимално и некритично задоволяване на всякакви потребности на детето. Детето е превърнато в „галеник“.  Всяко негово желание е закон за родителя.  Обяснявайки необходимостта от такова възпитание, родителите привеждат аргументи, явяващи се типична рационализация (рационализация – психичен защитен механизъм) – „слабост на детето“, тяхното изключително желание да му дадат това, от което самите родители са били лишени когато са били деца; те посочват например, че „детето расте без баща“, че е „болнаво, слабо, недоразвито“.  При снизхождението родителите несъзнавано проецират върху детето си своите ранни неудовлетворени потребности  и прилагат способи, които заместват възпитателното въздействие, фиксирайки се върху потребностите. Типичните позиции са приведени в скала У+.

4.Игнориране потребностите на детето (скала У-). Този стил на възпитание характеризира недостатъчния стремеж на родителите за удовлетворяване потребностите на детето.  най-често при това страдат духовните потребности, особено потребността от емоционално общуване и като цяло общуване с родителя.

 

Количество и качество на изискванията (нуждите) на семейството към детето (скали Т+, Т- и З+, З-)

Изискванията към детето са неизменна част от възпитателния процес.  Те встъпват първо във вид на задължения на детето, т.е., задачите, които детето получава и трябва да изпълнява като член на семейството и като статусна позиция: ученик, участие в организирания живот, участие в събития, оказване помощ на друг член на семейството и пр. На второ място, изискванията означават „забрани“, които показват какво детето не трябва (не може) да прави. На трето място изискванията означават и „санкции“ – неизпълнените задачи и предписания може да доведе до санкции от самите родители – от меко осъждане до сурово наказание. Формите за нарушение на системата от изисквания към детето за различните деца е различна. По тази причина изказванията (позициите) на родителите отразяват представите им в поредица от скали: Т+, Т-; 3+, 3-; С+, С-.

Изисквания (нужди)-задължения – представлява набор (списък) от ежедневни  задължения към детето по отношение на себе си и по отношение на други членове на семейството.

5.Излишество на задължения към детето (скала Т+). Именно тези качества лежат в основата на нехармоничното възпитание наречено „повишена морална отговорност“. Изискванията към детето в този случай са много високи, прекомерни, несъответстващи на неговите възможности и не само, че не съдействат за пълноценното му развитие като личност, а напротив представляват риск за психотравматизация.

6.Недостатъчност на задължения към детето (скала Т-). В този случай детето има минимално количество задължения в семейството.  Тази особеност на възпитание се проявява в изказванията на родителите, колко трудно е да бъде привлечено детето към каквато и да било работа в дома.

 

Изисквания (нужди)-забрани, т.е. указания за това, че детето не трябва да прави нещо – определят преди всичко степента на неговата самостоятелност, възможността само да прави избор на способ на поведение.  И тук са възможни две степени на отклонение: а) излишество и б) недостатъчност на изисквания-забрани.

7.Излишество на забрани (скала 3+). Този подход също обуславя нехармонично възпитание наречено „доминираща хиперпротекция“.  В тази ситуация детето „не може всичко“.  Пред него се поставят огромни количества изисквания, ограничаващи свободата и самостоятелността му.  При стеничните деца (интроверти, със устойчиви и силни стабилни емоционални процеси; тези които проявява характер) такова възпитание форсира у тях опозиционни потенциали и еманципация. При по-малко стеничните, предопределя развитие на чертите на сензитивна и тревожно-мнителна (психастенични реакции) акцентуация. Типичните мнения на родителите отразяват страховете им пред всяка проява на самостоятелност на детето.  Този страх се проявява в рязко преувеличаване на последиците,  които биха възникнали, ако детето наруши дори незначително някаква забрана, а също така и в стремеж да се потисне самостоятелното мислене на детето.

8.Недостатъчност  на забрани (скала 3-). В този случай детето „всичко може“.  Дори да съществуват някакви забрани, детето с лекота може да ги наруши, знаейки че никой няма да му обърне внимание или да го пита.  Тези деца сами определят кръга на своите приятели, времето за развлечение, своите занимания, време за прибиране в дома, въпросите за пушенето и употребата на спиртни напитки. Тези деца за нищо не са отговорни пред родителите си.  Родителите съответно не искат или не могат да установят каквито и да било рамки на неговото поведение.  Този стил на възпитание стимулира развитието на хипертимен тип личност при подрастващите и особено неустойчивия тип.

 

Строгост на санкциите (наказанията) за нарушение изискванията към детето (скали С+ и С)

9.Излишество на санкции (скала С+) (тип възпитание „твърдо отношение“). За родителите е характерна привързаност към прилагането на строги наказания и извънредно (прекомерно) реагиране дори при незначителни нарушения в поведението. Типични в изказванията на тези родители са позициите на дълбока убеденост в полезността на максималната строгост за техните деца.

10.Недостатъчност  на санкции (скала С-).  Тези родители предпочитат да минат или въобще без наказания или ги прилагат крайно рядко.  Те се уповават на поощрения и се съмняват в полезността от прилагане на каквито и да било наказания.

11.Неустойчив стил на възпитание (скала Н)

Изразява се в рязка смяна на стилове и прийоми. Представлява преход от строго към либерално и след това обратно, преход от значително внимание към детето към емоционална отхвърленост от неговите родители. Неустойчивият стил възпитание според К. Леонхард, съдейства за формиране такива черти на характера, като упоритост, инат, склонност към противопоставяне на всеки авторитет и се явява нерядко в семейства, в които има деца и подрастващи с отклонения в характера. Родителите като правилно в интервюта (и тестове) признават факта на незначителни колебания във възпитанието (омаловажават непоследователността) и недооценяват размерите и честотата на тези колебания.

Съчетаване на различни отклонения във възпитанието. Изразява се във възможно голям брой съчетания на изброените черти в семейното възпитание (конгломерат). Има особено важно значение от гледна точка на анализа на отклоненията в характера, а също така и за възникването на непсихотични психогенни нарушения в поведението, неврози и неврозоподобни състояния. Проектират се в устойчиви състояния, включващи съчетания от различни черти на възпитание и представляват самостоятелен тип нехармонично възпитание. Класификация на типовете нехармонично възпитание са представени по-долу в таблица 1.

Снизходителна хиперпротекция (съчетава черти, отразени в скалите Г+, У+, при Т-, З-, С-). Детето се намира в центъра на вниманието на семейството, което се стреми към максимално удовлетворяване на неговите потребности.  Този тип възпитание съдейства за развитието на демонстративни (хистерични) и хипертимни черти на характера на детето.

Доминираща хиперпротекция (Г+, У±, Т±, 3+, С±).  Детето отново е в центъра на вниманието на родителите, които му отдават много сили и време.  Заедно с това обаче, те го лишават от самостоятелност, поставят многобройни ограничения и забрани.  При хипертимните подрастващи такива забрани усилват реакциите на еманципираност и обуславят остри афективни реакции при екстрапунитивните типове (тези, които търсят вината за собствените си грешки вън от себе си). При тревожно-мнителния (психостеничен), сензитивния и астеничния тип акцентуация, доминиращата хиперпротекция усилва астеничните черти (неврози, плахост, емоционална избухливост, тревожност, неувереност и пр.).

Емоционално отхвърляне (Г-, У-, Т±, 3±, С±). Крайният вариант на този тип възпитание е известен като стил „Пепеляшка“. В основата на емоционалното отхвърляне лежи осъзнавано или по-често неосъзнавано отъждествяване на родителя с определени отрицателни моменти в неговия живот. В такава ситуация детето може да усеща себе си като пречка (спънка) в живота на родителите си, които установяват в отношенията с детето голяма дистанция.  Емоционалното отхвърляне обуславя и усилва черти на инертно-импулсивна (епилептоидна) личност и епилептоидна психопатия, води до декомпенсация и формиране на невротични разстройства у подрастващите с емоционално лабилна астенична акцентуация.

При твърдо отношение на родителите към детето (Г-, У-, Т±, 3±, С+) на преден план изпъква емоционалното отхвърляне, проявяващо се в наказания във формата на бой и изтезание, лишаване от удоволствия, неудовлетвореност на потребности.

Хиперпротекция (хиперопека – Г-, У-, Т-, 3-, С+). Детето е оставено само на себе си, родителите не се интересуват от него и не го контролират. Такова възпитание е особено неблагоприятно при акцентуация на хипертимен и неустойчив тип.

Психологични причини за отклонения в семейното възпитание

Причините за нехармоничното възпитание са разнообразни.  Понякога това са определени обстоятелства в живота на семейството, пречещи на адекватното възпитание. В тези случаи е препоръчителна разяснителна работа и рационална психотерапия.  Нерядко основната роля за нарушаването на възпитателния процес играят личните особености на самите родители.

Особена роля в практиката играят две групи причини:

Отклонения в личностната структура на самите родители. Акцентуираните личности и психопатиите нерядко предопределят определени нарушения във възпитанието.

Неустойчиво акцентуирания родител често е склонен да възпитава в стил хиперпротекция, ниско удовлетворяване потребностите на детето, ниско ниво на претенции към детето. 

Родителите с инертно-импулсивната акцентуация (епилептоидна) по-често от другите имат доминиращо и твърдо, понякога до жестоко отношение към детето.  Стилът на доминиране може да се обуслови и от тревожна мнителност.

Родителите с демонстративно-хиперкомпенсатора акцентуация и хистероидна психопатия  нерядко са предразположени към противоречив тип възпитание: демонстрират грижовност и любов към детето пред другите (публиката) и същевременно емоционално отхвърлят детето, когато са насаме (Ейдемилер Е.Г, 1994).

Във всички случаи следва да се търси отклонение в личността на родителите с цел, установяване дали именно техните отклонения имат решаваща роля за нехармоничното възпитание на детето.  

Психологически (личностни) проблеми на родителите, решавани за сметка на детето. В този случай в основата на нехармоничното възпитание на детето лежи  някакъв личностен проблем, често имащ характер на неосъзнат проблем, неосъзната потребност. Тогава родителите се опитват да разрешат този проблем (да удовлетворят тази потребност) за сметка на възпитанието на детето. Обикновено опитите с такива родители да се въздейства с разяснителна работа не дава резултат.  Основната задача на психолога при работата с такива родители се явява, да помогне на родителя да осъзнае психологическия си проблем, като преодолее защитните механизми, възпрепятстващи това осъзнаване, т.е. първата стъпка на психолога е да изясни кои са психичните защити на родителя.

Излагайки най-честите и характерни психологически проблеми, лежащи в основата на нехармоничното възпитание, авторите на методиката се опират на опит от практическата им работа с родители и деца (подрастващи) с: (1) невротични разстройства, (2) нарушена адаптация и (3) личностни разстройства (психопатии) – съответно 120, 60 и 80 семейства. Именно скалите на методиката АСВ е предназначена за такава диагностика.

12.Разширяване сферата на родителските чувства (скала РРЧ).  

Показва нарушение във възпитанието – повишена протекция (снизходителна или доминираща). Този източник на нарушения възниква почти винаги, когато съпружеските отношения между родителите по силата на някаква причина са нарушени, например: непълно семейство и липса на единия съпруг (смърт, развод) или  е наличен, но отношенията с него не са удовлетворителни за онзи родител, който играе основна роля във възпитанието на детето (несъответствие на характерите; емоционална студенина и пр.).  Нерядко при това майката и по-малко бащата, сами ясно не осъзнават, че искат детето им, а по-късно и подрастващия, че вече е пораснал и не е просто дете. Родителят искат от детето си да удовлетвори потребността им от изключителна привързаност към тях (в частност дори еротична привързаност). Майката нерядко се отказва напълно от реалната възможност да се омъжи повторно.  Появява се стремеж да даде на детето  (подрастващия) – често от противоположния пол (синът) – „всичките си чувства“ и „цялата си любов“.  Принципно в етапа на детството детето стимулира еротично отношение към родителите си – ревност, детска влюбеност и пр.  Когато детето достигне възрастта на подрастващия, у родителят възниква страх от самостоятелността на детето. Появява се стремеж да го удържа с помощта на снизходителна или доминираща хиперпротекция.

Стремежът към разширяване стремежа на родителските чувства за сметка на включване на еротичните потребности в отношенията между майка и дете, като правило не се осъзнава от нея. Тази психологическа нагласа се проявява косвено, в частност в изказванията (мненията), че „никой не и е нужен, освен сина и“ и в характерното противопоставяне на идеализираните от нея отношения със сина на неудовлетворителните отношения със съпруга (или мъжете)  Понякога такива майки осъзнават своята ревност към подрастващият син, като най-често тя се манифестира във вид на многобройни искания и забележки към него.

13.Предпочитание на детски качества у подрастващия (скала ПДК).

Обуславя нарушение във възпитанието – снизходителна хиперпротекция. В този случай у родителите се наблюдава стремеж към игнориране на поотрасналото дете, стимулиране в тях на опит за съхранение на детските му качества, като например: непосредственост, наивност, игривост. За такива родители подрастващия е все още малък. Не рядко в интервюта (тестове) те признават, че малките деца повече им харесват и с големите не е така интересно.  Страхът или нежеланието от порастване на детето могат да бъдат свързани  с особености в биографията на самия родител (той е имал по-малък брат или сестра, върху който (която) през цялото време на детството са били прехвърлени любовта и вниманието на родителите, а тази особеност в по-висока възраст детето (а сега вече родителя) оценява като нещастие).  Разглеждайки детето си като „все още малко“, родителят автоматично снижава нивото си на претенции към него, създавайки снизходителна хиперпротекция и по този начин той стимулира психичен инфантилизъм в своя син (дъщеря).

14.Възпитателна неувереност на родителя (скала ВН).

Обуславя нарушение във възпитанието – снизходителна хиперпротекция или просто понижаване нивото на претенции. Възпитателната неувереност на родителя може да се нарече „слабо място“  на личността на родителя. В този случай възниква преразпределение на властта в семейството между родителите и детето в полза на последното. Родителите са завързани на „повода на детето“ и отстъпват дори по такива въпроси, по които според самия родител не бива да се отстъпва в никакъв случай. Този парадокс възниква защото детето е успяло да намери подходящ подход към своя родител, да го настъпи по „слабото място“ и да получи в определени ситуации  „минимум изисквания – максимум права“. Типичната комбинация в такива семейства включва: високомерен, дори нагъл, уверен в себе си подрастващ, смело поставящ искания и претенции към родителите си или нерешителен, винящ себе си за всички неуспехи с него и родителите му.

В едни случаи „слабото място“ се обуславя от психастенични черти на родителите. В други случаи определена роля за формирането на тази особеност  може да изиграе  отношението на родителите към техните собствени родители. В определени условия децата, възпитани от претенциозни, взискателни и егоцентрични  родители, пораствайки виждат в своите деца същата взискателност и егоцентричност и изпитват по отношение на тях чувство за „неплатен дълг“, който са преживявали по-рано по отношение на своите родители.  Характерни черти на изискванията на такива родители са признаване на грешките, които са допуснали при възпитанието.  Те се страхуват от упоритостта, съпротивата на своите деца и намират достатъчно поводи да им угаждат и отстъпват.

15.Фобия от загуба на детето (скала ФУ).

Обуславя нарушение във възпитанието – снизходителна и доминираща хиперпротекция. „Слабо място“ – повишена неувереност, страх от грешки, преувеличаване представите за „изнеженост, чупливост, крехкост на детето, на неговата болнавост и пр. Един от източниците на такива преживявания се корени в историята на появата на детето на бял свят – то дълго е било чакано, на никого и никъде не е било давано за отглеждане,  родило се трудно, било  е крехко и болнаво, изнежено.  Още един източник се явява раждането на детето с тежко заболяване или  възникване на такова в ранна възраст, особено ако е било продължително (например, астматични пристъпи). В случая отношението на родителите към детето се формира изцяло под влияние на страха от неговата загуба.  Този страх заставя родителите с тревога да се вслушват във всяка една негова претенция, желание и бързат да ги удовлетворят (снизходителна хиперпротекция), а в други случаи тотално го протектират (доминираща хиперпротекция.  В типичните изказвания на родителите може да бъде открита хипохондрична боязън за детето – те откриват непрекъснато у него различни симптоми на болести, страхуват се да не се изпоти „защото ще се разболее“ и т.н.

16.Неразвитост на родителските чувства (скала НРЧ).

Обуславя нарушение във възпитанието – хипопротекция, емоционално отхвърляне и твърдо отношение. Адекватно възпитание на детето и подрастващите е възможно само тогава, когато родителите действат с достатъчно  силни мотиви: чувство за дълг, симпатия, любов към детето, потребност да „реализират себе си“ чрез детето,  да „продължат себе си“ чрез детето.

Слабостта и неразвитостта на родителските чувства нерядко се срещат у родители на подрастващи с отклонения в личностното развитие. Този феномен обаче много рядко се осъзнава, а ако бъде осъзнат, още по-рядко се признава от тези родители. Външно (чрез поведението) той може да бъде разпознат в проява на нежелание да се занимава родителя с детето (подрастващия), в повърхностен интерес към неговото поведение и прояви в обществото и в непоносимост на самото общество към детето, респ. към родителя.

Причината за неразвитост на родителските чувства може да бъде отхвърляне на самия родител в детството от неговите родители. В този смисъл този родител в своето детство не е изпитал родителска топлота и привързаност. Друга причина за НРЧ могат да бъдат личностни особености на родителя, например изразена шизоидност. Установено е, че често родителските чувства са по-слабо развити при много млади родители, а с развитие във възрастност това чувство се засилва (пример – любовта на бабите и дядовците към внуците си).

При относително благоприятни условия на семеен живот, НРЧ обуславя тип възпитание „хипопротекция“ и най-вече „емоционално отхвърляне“.  При трудни, напрегнати, конфликтни отношения в семейството на детето, често заема значителен дял от родителските отговорности и формира тип възпитание „повишена морална отговорност“ или към детето възниква раздразнително-враждебно отношение.

Типични изказвания на родителите съдържат оплаквания за това, колко уморителни и изтощителни са родителските отговорности и съжаление, че тези отговорности ги отклоняват от нещо по-важно и интересно.  За жените с неразвито родителско чувство е твърде характерна еманципираност и стремежа по всякакъв начин да „устрои своя живот“.

17.Проекция на детето {подрастващия) на лични нежелани качества (скала ПНК).

Обуславя нарушение във възпитанието – емоционално отхвърляне и твърдо (жестоко) отношение. Причината за това възпитание често се изразява в това, че родителят вижда в детето си ясно очертани черти на характера, които чувства, но не признава пред себе си. Такива могат да бъдат: агресивност, склонност към мързел, влечение към алкохол, негативизъм (враждебност), протестни реакции (наглост), несдържаност (импулсивност) и др.  Водейки борба с тези реални или мними качества на детето, родителят (най-често бащата) извлича за себе си емоционална изгода. Борбата на родителя с нежеланите качества му помага да се убеди , че детето притежава тези качества. Родителите с желание говорят за своята непримирима и постоянна борба с отрицателните черти и слабости на детето, за мерките и наказанията, които в тази връзка те прилагат.  В изказванията на родителите присъства неверие на детето, често може да се долови инквизиторска интонация, характерен стремеж да се установи във всяка постъпка „истината“, т.е. лошата причина. 

18.Изнасяне конфликтите между родителите в сферата на възпитанието (скала ВК).

Обуславя нарушение във възпитанието – противоречив тип възпитание – съединение на снизходителна хиперпротекция на единия родител с отхвърляне или доминираща хиперпротекция на другия.

Конфликтност в отношенията между съпрузите е често явление дори за относително стабилни семейства.  На този фон често възпитанието се превръща в „поле на битки“ между конфликтуващите родители.  Тук те получават възможност най-добре открито да изразят недоволството си един от друг, под флага на „грижите и за благото на детето“. при това позициите в мненията на родителите често е диаметрална: единият настоява на много строги наказания във възпитанието с повишени изисквания, забрани и санкции, а другият родител е склонен да „съжалява“ детето, отивайки и връзвайки се за неговия „повод“.

Характерна проява на ВК е изразяването на недоволство от възпитателните методи на другия съпруг. При това много лесно се забелязва, че всеки се интересува не толкова от това какви са резултатите от възпитанието, колкото от това кой е прав във възпитателния спор.

 Скала ВК отразява типични изказвания в „твърд и строг“  стил. Това е свързано с факта, че именно „строгата“ страна  обикновено е инициатор за търсене на специализирана помощ (лекар, психолог).

Промяна в нагласите на родителите към детето в зависимост от неговия пол (Скалата предпочитани мъжки качества – ПМК и скалата предпочитани женски качества – ПЖК)

Обуславя нарушение във възпитанието – снизходителна хиперпротекция и емоционално отхвърляне.  Често отношението на родителите към детето се обуславя не от действителните особености на детето, а от такива черти, които родителите приписват по полов признак (на съответния пол), т.е. „въобще мъж“ или ‚въобще жена“. Така например при налични предпочитания към женски качества се наблюдава несъзнавано неприемане на дете от мъжки пол. В този случай ще се наложи сблъсък със стереотипни съждения на мъжа въобще: „Мъжът по принцип е груб, силен, неопрятен и пр. Мъжът се поддава лесно на животински подбуди, агресивен и извънредно сексуален, склонен е към алкохолизъм. Всеки човек, било то мъж или жена е длъжен да се стреми към противоположните качества – да бъде нежен, деликатен, опрятен, сдържан в чувствата.“ Именно такива качества родителят с ПЖК вижда в жената.  Като пример за прояви на нагласи за ПЖК може да послужи баща, виждащ множество недостатъци в сина си и считащ, че такива са всички негови връстници от мъжки пол. В същото време този баща „без ум“ вижда в по-малката сестра на детето редица достойнства. Под влияние на ПЖК в отношението към детето с мъжки пол се формира тип възпитание „емоционално отхвърляне“.  Възможна е и асиметрия с изразеност на антифеминни нагласи, пренебрежение към майката на детето и неговата сестра. В такива условия по отношение на момчето може да се формира възпитание от типа „снизходителна хиперпротекция“.

 

Речник:

Стеничност: (от гр. sthenos - сила) – характеризира висока работоспособност на индивида, устойчивост в различни дейности, способност за продължителна работа, дори при лишаване от сън. Противоположност на стеничността е астеничността.

Екстрапунитивност: (англ. extra-punitive; от лат. exter - вън, външен punitio - наказание, отмъщение) – характеризира особеност на личността, проявяваща тенденция да реагира с гняв на външни обекти в ситуации на фрустрация.  В процеса на общуването се изразява във враждебно, агресивно отношение към хората. Тази категория лица търсят неуспехите за грешките си във външни източници и причини, а не в себе си.

 

Въпросник АСВ – стилове на семейно възпитание – Ейдемилер

(за родители на деца на възраст от 3 до 10 г.)

 

Инструкция:Уважаеми родителю! Предлагаме Ви въпросник, който съдържа твърдения, отнасящи се възпитанието на детето.  Твърденията са номерирани и носят същите номера в бланката за отговори. Прочетете внимателно всяко твърдение и ако сте съгласен с него, в бланката за отговори обградете с кръгче номера му, а ако не сте съгласен поставете знак „Х“ върху номера (зачертайте номера), а ако изпитвате трудност да дадете един от двата отговора, то поставете въпросителен знак „?“ до номера на твърдението.  Постарайте се отговорите със знак „?“ да не са повече от пет.

Въпросникът не съдържа „правилни“ и „неправилни“ отговори. Отговаряйте бързо, така както мислите. Вашите искрени отговори ще помогнат на психолога в работата с детето Ви.  На въпросите, които са отбелязани със знак * , бащите могат да не отговарят – те са  (19, 39, 59, 79, 99).“

 

Въпросник:

1. Всичко което правя, го правя за моят син (дъщеря).

2. Често се случва да не ми достига време за занимания с детето ми (да поговорим, да поиграем и пр.)

3. Мисля, че разрешавам на детето си такива неща, които повечето родители не разрешават. 

4. Не ми харесва когато синът ми (дъщеря ми) идва и ми задава въпроси. По-добре е сам да се досеща за отговорите.

5. Детето ми има много задължения, свързани с него и с порядъка в дома – те са със сигурност повече, отколкото задълженията на другите деца на неговата (нейната) възраст.

6. Много е трудно да накарам детето си да направи нещо, което то не иска.

7. Винаги е по-добре, ако детето не мисли за това, дали родителите постъпват правилно или не.

8. Синът ми (дъщеря и) лесно нарушава наложени забрани и ограничения.

9. Ако искаш синът ти (дъщеря ти) да стане човек, то никога не оставяй безнаказана нито една негова (нейна) лоша постъпка.

10. Ако е възможно, аз се старая да не казвам сина си (дъщеря си).

11. Когато съм в добро настроение аз нерядко прощавам на моя син (дъщеря), за неща, за които в друго настроение го наказвам.

12. Обичам повече сина си (дъщеря си), отколкото обичам съпругата (съпруга) си.

13. Малките деца ми харесват повече от порасналите.

14. Ако синът ми (дъщеря ми) дълго време се инати или гневи, аз съм склонен (склонна) да се самообвинявам и оценявам постъпката си към него (нея) като неправилна.  

15. Ние дълго време нямахме дете и го очаквахме с огромно желание.

16. Общуването с детето като цяло е уморителна работа.

17. Синът ми (дъщеря ми) има някои лични качества, които често буквално ме изваждат от кожата.

18. Възпитанието на синът ми (дъщеря ми) със сигурност би било по-добро, ако съпругата ми (съпругът ми) не ми се намесваше.

19*. Повечето мъже са по-лекомислени от жените.  

20. Повечето жени са по-лекомислени от мъжете.

21. Моят син (дъщеря) е най-главното в живота ми.

22. Често се случва така, че аз просто не зная какво да правя в определени моменти с моето дете.

23. Ако една играчка харесва на детето ми, аз я купувам независимо колко струва. 

24. Синът ми (дъщеря ми)  не е схватлив (а). По-добре аз два пъти да направя нещо, отколкото веднъж да му обяснявам как той (тя) да го направи.

25. Често се налага синът ми (дъщеря ми) да го склонявам да наглежда и се грижи (или по-рано се е грижил) за по-малката си сестра (брат). 

26. Често се случва така, че напомням, напомням на сина ми (дъщеря ми) да направи нещо, а накрая се хващам и го свършвам сам (сама).

27. Родителите в никакъв случай не трябва да допускат децата им да забелязват слабостите на родителите си. 

28. Моят син (дъщеря) решава сам (а) с кой да играе (другарува).

29. Децата са длъжни не само да обичат родителите си, но и да се страхуват от тях.

30. Аз много рядко ругая сина си (дъщеря си).

31. В нашите отношения със сина ми (дъщеря ми) има много колебания. Понякога ние сме много строги, а друг път разрешаваме всичко.

32. Ние  със детето се разбираме по-добре, отколкото ние помежду си като родители. 

33. Натъжавам се, че моят син (дъщеря) твърде бързо пораства и става възрастен.

34. Ако детето се инати и има лошо самочувствие, по-добре е да го оставя да прави това което иска.

35. Моето дете расте е болнаво и слабичко.

36. Ако нямах дете, то аз бих постигнала в живота доста повече.

37. Синът ми (дъщеря ми) има недостатъци, които не мога да променя, въпреки че непрекъснато се боря с тях.

38. Често се случва така, че когато накажа сина ми (дъщеря ми), съпругът ми (съпругата ми) започва да ме упреква в прекалена строгост и отива да го (я) утешава. 

39*.Мъжете са по-склонни към съпружеска изневяра от жените.  

40. Жените са по-склонни към съпружеска изневяра от мъжете.

41. Грижата за сина ми (дъщеря ми) отнема по-голямата част от времето ми.

42. Много често се е случвало така, че съм пропускала родителските събрания.

43. Стремя се моето дете да бъде осигурено по-добре, отколкото другите деца.

44. Ако детето ми дълго време е сред други хора, то твърде много се уморява.

45. Често се случва да поставям на сина ми (дъщеря ми) поръчения (задачи, ангажименти, отговорности), които са трудни за неговата възраст.

46. Детето ми никога не събира и подрежда след игра играчките си.

47. Главното, на което родителите могат да научат своите деца е да слушат и покоряват.

48. Моето дете само решава, колко, какво и кога да яде.

49. Колкото по-строго се отнасят родителите към детето, толкова е по-добре за него.

50. По характер аз съм мекушав човек.

51. Когато моят син (дъщеря) иска нещо от мен, той (тя) се старае да избере  момент, в който съм в добро настроение.

52. Когато се замисля за времето, когато моят син (дъщеря) вече е възрастна и аз няма да съм му нужен (нужна), настроението винаги ми се разваля.

53. Колкото детето става по-голямо, толкова по-трудно се справя с живота.

54. Често проявите на инат у детето се появяват по причина, че родителите не знаят как да подходят и държат с него.

55. Постоянно се притеснявам за здравето на детето си (ял ли е; пил ли е; потен ли е; мокър ли е и пр.).

56. Истината е, че ако нямах дете, моето здраве щеше да е много по-добро.

57. Някои много важни недостатъци на моя син (дъщеря) упорито не изчезват, независимо от взетите мерки.

58. Синът ми (дъщеря ми) не харесва чак толкова много съпруга ми (съпругата ми).

59*. Мъжете по-добре разбират чувствата на другите хора, отколкото жените.

60. Жените по-добре разбират чувствата на другите хора, отколкото мъжете.

61. Заради моя син (дъщеря), пропуснах и не осъществих много от нещата в живота си.

62. Родители, които твърде много се суетят около своето дете ме дразнят.

63. Аз изразходвам за моя син (дъщеря) значително повече пари, отколкото за мен.

64. Не обичам когато синът ми (дъщеря ми) хленчи и се моли за нещо.  Той (тя) много добре знае от какво има нужда най-много.

65. Моят син (дъщеря) има (имаше) по-трудно детство, отколкото повечето от неговите приятели.

66. Вкъщи синът ми (дъщеря ми) прави това което иска, а не това което трябва.

67. Децата трябва да уважават родителите си повече отколкото другите хора.

68. Ако детето ми не иска да спи когато трябва, аз не настоявам на това.

69. Аз съм по-строг (строга) към детето си, отколкото повечето други родители към своите деца.

70. От наказанията ползата е малка.

71. Членовете на моето семейство са нееднакво строги със сина ни (дъщеря ни). Едни го галят, а други обратно – сурови са.

72. Бих искал (а) синът ми (дъщеря ми) да не обича никого друг освен мен.

73. Харесват ми малките дечица и затова не искам синът ми (дъщеря ми) да пораства бързо.

74. Често просто не зная как да постъпя правилно  със сина ми (дъщеря ми).

75. Поради проблеми със здравето на сина ми (дъщеря ми) на нас се налага да му разрешаваме повече неща.

76. Възпитанието на детето е тежък и неблагодарен труд. Даваш им всичко, а в замяна получаваш нищо.

77. При моя син (дъщеря) добрата дума не помага. Единственото средство е постоянни строги  наказания. 

78. Съпругата ми (съпругът ми) се старае да настрои сина ни (дъщеря ни) срещу мен.

79*. Мъжете по-често от жените действат безразсъдно и необмислят последиците.

80. Жените по-често от мъжете действат безразсъдно, необмислят последиците.

81. През цялото време мисля за сина си (дъщеря си) – за здравето и, за това какво прави, как се чувства, успява ли в училището, в работата и т.н.

82. Така се случва, че си мисля за детето, ако нещо не е направил или ако нещо му се е случило.

83. Синът ми (дъщеря ми) умее да получи от мен това което иска.

84. Харесват ми повече тихите и спокойни деца.

85. Старая се колкото се може по-рано да науча детето си да помага в домашните работи.

86. Синът ми (дъщеря ми) има малко задължения вкъщи (в домашните работи).

87. Дори детето да е уверено, че родителите му не са прави, то трябва да постъпва така, както казват възрастните.

88. В нашето семейство нещата стоят така – детето може да прави каквото си поиска.

89. Имал (а) съм случаи, при които най-доброто наказание е колана или пръчката.

90. Много от недостатъците на сина ми (дъщеря ми) идват от само себе си с възрастта.

91. Когато нашият син (дъщеря) направи нещо, ние се обръщаме към него. Ако всичко е обаче тихо, ние го оставяме на спокойствие.

92. Ако моят син не ми беше син и аз бях по-млада, то навярно бих се влюбила в него.

93. По-интересно ми е да разговарям с малки деца, отколкото с големи.

94. За недостатъците на моя син (дъщеря) съм виновен (а) аз самия (самата), тъй като не съм съумял (а) да го възпитам.

95. Благодарение на огромните наши усилия, нашият син (дъщеря) е жив (а).

96. Нерядко завиждам на тези, които живеят без деца.

97. Ако предоставя на сина си (дъщеря си) свобода, то той (тя) задължително ще я използва във вреда на себе си или околните.

98. Често се случва аз да говоря едно на сина си (дъщеря си), а съпругът ми – обратно на мен.

99*. Мъжете по-често от жените мислят само за себе си.

100. Жените по-често от мъжете мислят само за себе си.

101. Аз изразходвам за сина си (дъщеря си0 повече сили, отколкото за себе си.

102. Аз твърде малко знам за нещата (работите) около моя син (дъщеря).

103. Желанието на моя син (дъщеря) за мен е закон.

104. Синът ми обича да спи при мен.

105. Синът ми (дъщеря ми) има оплаквания със стомаха.

106. Родителите са нужни на детето само докато все още не е пораснало. След това то така или иначе рядко ще си спомня за тях.

107. Заради сина си (дъщеря си) аз съм готов (а) на всякакви жертви.

108. Моят син (дъщеря) се нуждая да му (и) отделям значително от повече време, отколкото аз мога. 

109. Моят син (дъщеря) умее да бъде толкова мил (а), че аз всичко му (и) прощавам.

110. Иска ми се моят син да се ожени не по-рано от 30 години.

111. Ръцете и краката на сина ми (дъщеря ми) твърде често са студени.

112. Повечето деца са малки егоисти. Те въобще не се замислят за здравето и чувствата на своите родители.

113. Ако не отдавам на сина си (дъщеря си) всичките си сили, той (тя) ще завърши лошо.

114. Когато всичко е благополучно, аз малко се интересувам от нещата на сина си (дъщеря си).

115. Много ми е трудно да кажа на моето дете „не“.

116. Огорчавам се и не ми е приятно, че моят син (дъщеря) непрекъснато се нуждае от мен.

117. Здравето на дъщеря ми (сина ми) е по-лошо от това на повечето деца на неговата (нейната) възраст.

118. Много деца изпитват твърде малко благодарност по отношение на родителите си.

119. Моят син (дъщеря) не може да се оправя в нищо без моята постоянна помощ.

120. Повече от времето моето дете прекарва вън от дома и не с нас родителите – детски ясли, градини, детски кътове, у роднини, при баба и дядо и пр.

121. На моят син (дъщеря) времето за игри и развлечения напълно му (и) стига.

122. Освен моят син (дъщеря), никой повече на света не ми е нужен.

123. Синът ми (дъщеря ми) има прекъснат и неспокоен сън.

124. Нерядко се замислям, че аз твърде рано се ожених (омъжих).

125. Всичко което е научило детето ми до сега е благодарение на моята постоянна помощ.

126. С работите на сина ми (дъщеря ми) основно се занимава съпругата ми (съпругът ми).

127. Аз не мога да си спомня кога за последен път отказах на детето си,  да му купя нещо което е поискал (лакомства, играчка и пр.).

128. Моят син ми казва (казвал): „Като порасна ще се оженя за теб мамо!“

129. Моят син (дъщеря) често боледува.

130. Семейството не ми помага, а усложнява моя живот.

 

Ключ

image

image

image

Категория: Други
Прочетен: 2316 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                                      Пенитенциарна психология

              Личностно-психологически особености на извършителите на измами

 

1. Характеристика на престъплението.

Психологическата същност на деянието се състои в потребност от демонстриране превъзходство над жертвата в процеса на мнимото удовлетворяване на нейна друга потребност, напр. материално облагодетелстване.

При това престъпление жертвата сама оказва съдействие на дееца, за да се реализира престъпния замисъл.

Измамникът за разлика от други правонарушители не противостои на жертвата, а привидно действа в синхрон с нейните интереси.

Измамата, според юридическите норми е престъпление срещу собствеността, но по начина на извършване, чрез участие на жертвата, то се явява и престъпление срещу личността, тъй като се гради на манипулации с нейното доверие и интерес.

2. Класификация на извършителите.

А). Измамник – фокусник.

-Ловки в ръцете, предпочитат действия с „двоен ход” (практиката с бягство от контакта, през втори изход).

-Разчитат на пристрастността на клиента и действията на измамника се строят на принципа „Сега и тук”, като се разчита на правилото „удавника и за сламка се хваща”.

-Тук извършителят е „ангел-спасител”, който снема вътрешното напрежение и критичността на жертвата в конкретната ситуация.

-Експлоатират се незнание, доверчивост и наивност, както и състоянието на дисбаланс и вътрешна ситуативна напрегнатост.

-Използва обстановката, в която човек бързо се поддава на внушение, приема предложения, особено в случаите, ако те са ефектни, респектиращи и ако са моментно изпълними.

-Има случаи, при които измамникът-фокусник си служи с бланки, печати и пр., с което манипулира уважението на клиента към легитимността и статуса.

-В случая е водещ користния мотив и стремежът към  бърза облага, като се използват възможностите на конкретната ситуация.

-Измамниците-фокусници принадлежат към по-примитивната част на това съсловие.

Б). Измамник – режисьор.

Тази група сама създава съответни ситуации. За тях користният мотив не е без значение, но приоритет има стремежът за доминиране в резултат на манипулацията на жертвата.

Те са с по-висок IQ. Измамата е интелектуално престъпление, тъй като деецът се аргументира рационално.

 

Схващане на Валтер Шиндердорф  

Първа теза:

„Ако крадецът се стреми да избяга от местопрестъплението, то измамникът търси контакт с жертвата и той се стреми към това, да му бъде оказано доверие. Следователно, осъществяването на деянието предполага добра рефлексивност по отношение на евентуалната жертва, точна оценка на конкретните и нужди, състояние и поведение”.

Втора теза:

„Измамникът трябва да притежава добре развити манипулативни, комуникативни умения, за да демонстрира атрактивност, емпатия, състрадание и отзивчивост. Същевременно той трябва да умее да нагнетява ситуацията в своя полза, убеждавайки жертвата, че той и само той е в състояние да я извади от това неприятно положение, поради  отрицателно стекли се обстоятелства. По своята психологическа природа измамата е комуникационно-манипулативно деяние, в което жертвата поради нарушен вътрешен комфорт съдейства на измамника за реализиране на собствения му замисъл”.  

3. Личностни особености на измамника.

-Повече себичен, отколкото меркантилен.

-Меркантилността му обаче детерминира поведението и ценностните му ориентации.

-Той има хистеричен тип личностна структура, която му позволява по-интензивно да развие и реализира манипулаторските си умения. Хистерията е царицата на голямата манипулация!

-Измамникът е добър актьор, който има високи способности за превъплъщение и сценична експресия. Без тях той не би могъл успешно да се справи с различни хора, които да убеди в достоверността на собствените си версии.

-Привидно дружелюбен, измамникът счита другите  за враждебно настроени и от тук следва механизма:

„Вие не ме приемате, но аз ви вземам парите и имуществото, затова защото вие сте глупави и некадърни. Щом сте такива, за мен вие не ме интересувате (не ми пука). И така, щом аз разполагам с вашите пари, аз ви превъзхождам”.

-Дефицитът от емпатия при измамника го подтиква непрекъснато да търси одобрението на другите. С тези свои действия обаче той предизвиква отрицателни реакции. Тези интеракции мотивират измамника към реализация на реванш, който се постига чрез самия акт на деянието.

-Измамникът е много контактен и комуникативен, но той притежава подчертан интровертизъм (по Айзенк и Гийзен).

Очевидно стремежът му да си осигури външна подкрепа и одобрение, компенсаторно го задължават да се проявява като общителен, без това качество да му е присъщо.  Тъй като той не е емпатиен, използва само манипулативни прийоми. Общителността на измамника е измамна!

-След като е останал без одобрението на другите, измамникът се налага с ирационалната си комуникация, присвоява средствата на жертвите и по такъв начин ги обезценява, като неспособни и некадърни.

-Измамникът не е в състояние да осъществява пълноценно общуване, поради факта, че му липсва нормална откритост. Ето защо той предпочита ролевия контакт. Последният се реализира в процеса на взаимоотношения с жертвата, над която трябва да упражни своята доминантност, тъй като е убеден в готовността и да  го отхвърли подобно на другите хора.

-Измамникът винаги доминира в контекста на реализирания от него акт, но тази доминантност е маскирана като сервилност.

-Тъй като е зависим от емоционалното одобрение на другите, което се стреми да заслужи чрез серия от превъплъщения, като всяко едно от тях допълнително го отдалечава от другите, то собственото му утвърждаване се хипертрофира и задължително се реализира чрез игнориране интересите на другите.

-Чрез превъплъщението си в различни роли измамникът винаги успява да стои на гребена на вълната, но вследствие на това той става социално импотентен, защото не може да осъществи нормални емпатийни контакти.

-Причината за отрицателния резонанс при измамника, са негативните, неадекватни, завишени претенции. Техният недостиг води до напрегнатост и недооценимост. Измамникът не желае да се  примири със слабото покритие на високите претенции, а и не е в състояние да ги коригира. Поради това той има само една възможност –  да манипулира.

4. Прийоми използвани от измамниците.

-ситуацията на неопределеност, в която се намира жертвата.

-позоваване на авторитети.

-скачане от тема на тема.

-„двойният изход”.

-усъвършенстване на манипулацията.

image

Категория: Други
Прочетен: 1379 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.09.2018 17:25
 

                                                         Пенитенциарна психология.   

                             Психологически портрет на извършителите на изнудване

                                                     (глава III, раздел V, чл. 214 от НК)

                               (психологически изследвания на лишените от свобода)

 

„Който с цел, да набави за себе си или за другиго имотна облага, принуди някой чрез сила или заплаха, да извърши, да пропусне или да претърпи  нещо противно на волята му и с това причини нему или другиму имотна вреда се наказва с . . . „

Текстът е визирал целта, средствата и принудата с два варианта – сила и заплаха.

           

1.Схващания за изнудването.

 Борислав Йотов (юрист) разглежда връзката между тероризма и рекета и посочва:

„Общото между тези две деяния е в използване на физическото и психологическо насилие за постигане на целта”.

Петър Цанков (криминолог) счита, че връзката между изнудването и грабежа се отнася към групата на „користно-насилствените деяния”, като посочва:

„Изнудването не може без насилие, но същевременно целта на деянието е и набавянето на имотна облага”, т.е. Цанков определя „двойствената природа на изнудването, включвайки користта и агресивните мотиви.

Направен е извод, че за част от извършителите користният мотив е по-значим, а насилието е само средство – инструмент.

Този тип лица са:

-по-меркантилни;

-фиксирани са върху облагата от крайния резултат;

-склонни са към вербална агресия или само към показна физическа демонстрация, т.е. предпочитат да плашат, вместо да използват директно насилие.  

За друга част користните мотиви имат периферно значение, като:

-първо – изпъкват нарцистично-садистични и враждебни нагласи;

-второ – насилието е самоцел, а утилитарния краен резултат, не играе съществена роля;

-трето – те създават или участват в ситуации, в които могат да изтезават жертвата, а при изнудването тези им интенции са прикрити зад получаването на съответна материална изгода.  

2. Психологическо портретиране на изнудвача.

=Латентността, широкото разпространение и безнаказаността на изнудването пораждат в извършителя усещането за всепозволеност.

=Минималния риск при изнудването осигурява пари, престиж, контакти, статус и поддържането на висок социален стандарт.

=Общата псевдокриминална обстановка предразполага за интегриране на изнудвачите в обществото и те започват да се възприемат като прослойка професионалисти, подпомагащи вътрешната регулация на ресурсите в обществото.

=От тук изнудвачите се различават от обикновените престъпници по:

материален статус ;

начин за перцептиране на своята роля и обществена функция ;

От тук следствието: Те поддържат положителна самооценка с криминален и просоциален компонент ;

=Изнудвачът е възмъжал лумпен с елитарни нагласи, укрепващи убеждението му за уникалност, високо самочувствие и липса на емпатия.

3.Мотивационни характеристики на изнудването.

=Имотната облага се свързва с хипертрофиралите потребности, нагласи с нихилистично отношение към собствеността на другите.

=Смята се, че лишенията, ранното депривиране на различни потребности, психическите травми, неудовлетворените стремежи за самоутвърждаване са довели до формиране на деструктивни нагласи към собствеността на другите и желание за нейното завладяване.

=Подчертания индивидуализъм, егоизъм и егоцентризъм се въплъщават в прояви на алчност, користолюбие, паразитизъм, насилие и жестокост.

=Натрупаните фрустрация, разочарование и унижение през периода на детството и юношеството инициират висока агресивност и ожесточение срещу всички форми на собственост.

=Изостря се в болезнен вид стремежът да се докаже, че лицето е над другите, да притежава онова, което се владее от другите.

4.Личностни особености.

-Неадекватна висока самооценка.

-Добър фрустрационен толеранс.

-Успешно справяне с рисковете и трудностите.

-Умело регулира вътрешното си напрежение.

-Бързо релаксира след периоди на напрежение.

-Опознава жертвата и използва нейните слабости.

-Прави избор за жертва на база редица предпоставки и отчита психическите, интелектуални, физически възможности на жертвата с цел, преодоляване на съпротивата и внушаване на страх с цел, жертвата да се придържа към линията на изнудвача.

 

5.Обобщени тези по изнудването.

1.Изнудването практически се реализира чрез нападение и заплашване, на използваната в случая агресия и има добре изразен инструментален характер.

 

2.При изнудването целта е сплашване, респектиране на жертвата, а не нейното физическо сломяване и превеждане в безпомощно състояние за разлика от грабежа.

3.Заплахата при изнудването има за цел принуждаване жертвата да следва последователно внушенията на дееца, а не да се малтретира лицето, т.е. атаката е в голяма степен психологическа.

4.Изнудването на практика се осъществява чрез:

-Отслабване волята на жертвата.

-Подчиняване волята на жертвата.

-Манипулиране волята на жертвата.

При измамата обаче жертвата съдейства на дееца.

 

6.Характеристики на психологическия портрет на изнудвача.

1.Имат по-голям личностен баланс отколкото извършителите-насилници.

2.Водещи в мотивацията и целеполагането са користните интенции, нагласи и предпочитания.

3.Притежава висок самоконтрол, развито самообладание и необходимата волева устойчивост, за да пречупва систематично съпротивата на жертвата и да насочва поведението и.

4.Притежава висок баланс и диференцирана самооценка, базирана на:

-ефективен самоконтрол ;

-зряло и регулирано поведение.

5.За разлика от другите, изнудвачът оценява дейността си като професия със социална значимост и престиж.

Посланието е: „Аз не съм престъпник, вие имате нужда от мен. Аз ви разпределям богатствата, аз съм обществена потребност”.

6.Дейността носи висока вътрешна удовлетвореност имаща материален характер, уважение, престиж и статус.

7.Притежава добри комуникационни умения, свързани с успех при работа с жертвата, които допълват агресията му. В някои случаи той успокоява и предразполага, убеждава и внушава.

8.Изисква се добро планиране и точна роля при контакта с жертвата.

9.Има развити умения за работа в екип.

image

Категория: Други
Прочетен: 1124 Коментари: 0 Гласове: 1
 

                                           Скала за апатия (G. Starkstein et al., 1990)

 

Оценява се състоянието на пациента за изминалия един месец.

1.Интересно ли Ви е да изучавате нови неща?

2.Вярно ли е, че нищо не Ви интересува?  

3.Интересувате ли се от състоянието си?  

4. Инвестирате ли много усилия в дейността си?

5.Постоянно ли се интересувате и търсите нещо да направите? 

6.Поставяте ли си цели, градите ли планове за бъдещето? 

7.Имате ли желание да постигнете нещо, стремите ли се към нещо?  

8.Усещате ли жизнена енергия в ежедневните си дейности? 

9.Някой трябва ли да ви казва какво трябва да направите? 

10.Мислите ли, че сте станал по-безразличен към някои дейности? 

11.Мислите ли, че за някои неща сте загубили интерес? 

12.Имате ли нужда от някаква подбуда, за да започнете да правите нещо? 

13.Мислите ли, че се чувствате се нито щастлив, нито тъжен, а нещо средно?  

14.Считате ли сте за апатичен и безинициативен?  

 

За въпроси 1–8 системата за изчисление е следната: 

-изобщо не – 3 бала;

-малко – 2 бала;

-в известна степен, да – 1 бал;

-в много голяма степен, да – 0  бал.

 

За въпроси 9–14:

-изобщо не – 0 бал;

-малко – 1 бал;

-в известна степен, да – 2 бала;

-в много голяма степен, да – 3 бала.

 

Апатията се счита за клинично значима, ако пациентът събира над 14 бал. 

image 

Категория: Други
Прочетен: 898 Коментари: 0 Гласове: 0
                Методика за изследване на мисленето „Сравняване на понятия“

                                         (вариант за деца и тийнейджъри)

 

Цел: Диагностика на мисловните операции сравняване, анализ и синтез при деца и тийнейджъри.

Стимулен материал: Набор от двойки понятия, отпечатани на тестова бланка.  

Ред за работа: Изследваното лице чете или слуша една след друга задачите – двойките понятия и за всяка от тях отговаря на въпроса „По какво си приличат?, а след това на въпроса „По какво се различават?“ Всички отговори се записват в протокол.

При първите 1-2 примера психологът може допълнително да разясни на детето инструкцията за да се увери, че е разбрана задачата, но задължително държи на последователността на отговорите: първо се посочват сходствата, а след това различията.

Анализ на резултатите.

Оценката е качествена, като се установява доколко изследваното лице може да отделя съществените признаци на сходство и различие. Неумението да бъдат установени и отделени именно тези съществени признаци свидетелства, за недостатъчна степен на развитие на мисловните операции обобщаване и същевременно е доказателство за изоставане в етапа на конкретното мислене.

Освен това, трябва да се следи дали изследваното лице изпълнява изискването за назоваване първо на сходствата, а след това на различията. Този показател също се отбелязва в протокола.

Децата в предучилищна възраст и в младша училищна възраст вместо да отделят общото, обикновено се фиксират върху отделяне на различното, тъй като тази операция се базира върху доминиращото им нагледно-действено и нагледно-образно мислене

Обобщаването е мисловна операция, която въвежда употребата на отвлечени, абстрактни категории. Това обяснява факта за по-ранното съзряване на възможностите за отделяне на различията и едва след това се формират способностите за обобщаване по сходства. Това свидетелства за настъпване на промени в психичните операции, изразяващи се в преход от нагледни форми на мислене към словесно-логическо обобщаване (абстрактно мислене). Именно това обяснява и трудностите на учениците в тази възраст с такива категории, като например, „врана – риба“  -  двойка, при която е трудно да се намери общото.

При младшите ученици операцията обобщаване се изразява в изолиране на общи черти, като много често се следва от визуално сравняване или въвеждане на предметите в обща нагледна ситуация. За тях са трудни задачи от категорията, например, двойката „ездач и кон“, при която думите са в конфликт  и е много трудно да се сравнят.

Друг показател за оценка е логиката в отговорите на детето.

На тази възраст се наблюдава още един феномен на мисленето. Той се изразява в т. нар. вискозност, лепливост, инертност, при които изследваното лице се приплъзва при сравняване на понятията от сходство към различие и обратно, разсейва се от незначителни, второстепенни признаци, отделяйки им голямо внимание, което от своя страна води до загуба на нишката на разсъждение.

image

image

Категория: Други
Прочетен: 3116 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                           Тест за дагностика на стиловете на учене (Дейвид Колб)

                                            Learning Style Inventory, D. Kolb (1976)

                                               (адаптация на А. Пожарлиев, 2002)

 

Инструкция: По-долу ще видите 12 групи от по 4 думи. Отбележете всяка дума от всяка група според това в каква степен се отнася до Вас. Сложете 4 до думата, която смятате, че описва в най-голяма степен начина Ви на учене, 3 до думата, която мислите, че е на второ място, 2 до думата  на трето място и 1 до думата, която мислите, че в най-малка степен се отнася до Вас. Внимавайте всяка дума в групата да получи различен рангов номер. Не се опитвайте да правите връзки. Тук няма добри и лоши отговори.

ПРИМЕР:      ­­4 щастлив                  3 бърз             1 гневен         2 внимателен

Някои хора намират за най-лесно да определят първо коя дума ги описва най-добре (4-щастлив) и после да решат с коя от думите се свързват в най-малка степен (1-гневен). След това от оставащата двойка оценявате с 3 думата, която повече се отнася до Вас (3-бърз) и 2 на последната дума (2-внимателен).

image

Обработка и интерпретация

Според Д. Колб:

-всеки човек има конкретен опит;

-той наблюдава или размишлява за преживяното на основата на този опит;

-организира преживяното и наблюденията чрез понятия и теория;

-изпробва теорията си в практически ситуации, които водят до нов опит и преживявания.

Д. Колб извежда четири стила на учене, разположени в квадранти, получени от пресичането на две дименсии. 

image

Абстрактно концептуализиране

 

 

Тестът се състои от четири субскали, всяка от които включва по 6 айтема, другите 12 думи са попълващи. Балът по всяка субскала се формира от събирането на приписаните от изследваното лице рангови стойности на шестте айтема, които я изграждат и представя степента на предпочитание на съответния модус на учене спрямо другите.

image

Изчисляват се и две композитни стойности, получени чрез изваждането на едната скала от другата:

АС-СЕ

АЕ- RO

 

Така се определя водещия стил на учене чрез степента, в която И.Л. акцентира върху конкретното спрямо абстрактното, върху действието спрямо рефлексията.

image

image

АС-СЕ=23-10=13

АЕ- RO=18-13=6

 

Така се определя водещия стил на учене чрез степента, в която И.Л. акцентира върху конкретното спрямо абстрактното, върху действието спрямо рефлексията.

image
 

image

Категория: Други
Прочетен: 4115 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 23.09.2018 11:23
 

                                  Корнелийска скала за депресия при деменция (SCDD)

                                              (Cornell Scale for Depression in Dementia)

                                           Volk, Wurtz, Sommerfeldt, Kandler & Pflug, 1993)

 

Методика е специално създадена за диагностика на възрастни пациенти. Включва 5 раздела (общо 19 пункта): характеристика на настроението; нарушения на поведението; вегетативни разстройства; нарушения в циркадния ритъм; други разстройства.

За обективна оценка на състоянието могат да се използват резултатите от наблюдението на хора, които са в обкръжението на пациента в ежедневието му.

Всеки отговор на пациента се оценява по 3-степенна скала:

-0 – отсъствие на признаци;

-1 – при епизодични и незначителни прояви;

-2 – при регулярни прояви.

Ако общата сума превишава 10 бала, има основание да се предполага наличието на вероятна депресия. Ако сумата е по-голяма от 18 бала, има изразена депресия.

Установяването на депресия не може да бъде основание за изключване наличието на деменция.  Депресията често съпровожда както болестта Алцхаймер, така и съдовата деменция. По тази причина, при диференциалната диагностика, лекарят обикновено се базира за „презумпция за депресия“.

Време за тестиране – около 10 мин.

     

А. Афективни симптоми.

1.Тревожност, разсеяност.

Имало ли е тревожност в поведението през последната седмица? Дали пациентът се тревожил за нещо, което обикновено не предизвиква тревога? Проявявал  ли е някаква загриженост за незначителни събития и безобидни ситуации?

2.Скръб, сълзливост.

Намирал ли се е пациентът в потиснато настроение? Колко време трае това състояние? Дали плаче? Колко пъти през последната седмица?

3.Отсъствие на реакции спрямо позитивни събития.

В състояние ли е пациентът да се повлиява от приятни събития или новини?

4.Раздразнителност.

Колко лесен е пациентът губи емоционален контрол? Показвал ли е раздразнителност и нетърпимост през последната седмица?

 

Б. Поведенчески разстройства.

5. Възбуда, безпокойство.

Пациентът проявява ли безпокойство относно невъзможност да седи спокойно в продължение на поне един час? Има ли някакви признаци на безпокойство, като свиване на ръцете, хапане на устните, въртене на косата.

6.Забавеност, вискозност (движения, реч, реакции).

7.Оплаквания за физическото състояние. 

Пациентът оплаква ли се от  по-често от обичайното нарушено храносмилане, запек, диария, мускулна болка, често уриниране, изпотяване, главоболия или други проблеми? Колко сериозни са тези оплаквания? Колко често се случва това? (Ако проблемите засягат само храносмилателния тракт, не се присъжда бал.)

8.Загуба на интерес, отказ на обичайните ежедневни дейности.

Как преминала последната седмица? Дали пациентът е вършил обичайните неща? В нормален обем или по-малко? (Ако интересът към ежедневните дела е изгубен от дълго време, точките не се добавят.)

 

В. Физически симптоми.

9.Намаляване на апетита.

Има ли загуба на апетит през последната седмица? Налагало ли се е да се убеждава болния да се храни? (ако да, то се поставя 2 бала)?

10.Загуба на тегло.

При загуба на повече от 2 кгр. се поставят 2 бала.

11.Загуба на сили, на енергия, бърза умореност.  

Колко често пациентът се оплаква от умора? Има ли е нужда от дневен сън, предизвикан от умора? Чувствахте ли тежест в крайниците си? (Оценява се само в случай на значителни промени, настъпили през последния месец.)

 

Г. Циклични функции.

12.Има ли дневни колебания в настроението. Наблюдавано ли е влошаване на настроението? В кое време на деня? Колко сериозно е било влошаването сутрин? (оценява се само влошаване на настроението в сутрешните часове).

13.Проблеми със заспиването, отлагане на лягането за много по-късно време.

 (1 бал – ако проблемите са епизодични; 2 бала – ако проблемите се повтарят всяка вечер.)

14.Нощни събуждания.

Пациентът се събужда ли се в средата на нощта? Колко дълго не може да заспи след това? Става ли от леглото? (Не се оценява, ако пациентът се събужда, за да отиде в тоалетната. 1 бал – за нерегулярни и незначителни прояви; 2 бала – за регулярно възникване на проблема.)

15.Преждевременни сутрешни събуждания.

Преждевременно сутрешно събуждане. Ако има такива прояви, то колко рано се случват? Остава ли в леглото след сутрешното събуждане или става?  (1 бал – ако пациентът се събужда по-рано, но след това отново заспива; 2 бала – ранно събуждане с невъзможност за ново заспиване.

 

Д. Идеаторни нарушения

16.Суицидални настроения.

Пациентът изразява ли идеята, че животът не си струва да се живее? Има ли суицидни настроения? Опитвал ли се е да се нарани или да се отърве от живота си?  (1 бал –  за пасивна склонност за суицидни настроения, 2 бала – за активно проявление.

17.Спад в самооценката, усещане за вина, самообвинения.

Показва ли тенденция към самокритика? Оценява ли действията, които извършва като неуспешни или неправилни? Чувствал ли се е виновен за това, което е направил или не е направил? (1 бал –  за намаляване на самочувствието и за наличие на самокритиката; 2 бала –  за чувство за неуспех, провал и собствена безполезност).

18.Песимизъм.

Има ли пациентът очаквания за най-лошото?

Дали пациентът изрази очакването на най-лошото? В състояние ли е да забележи някакви подобрения в ситуацията? Възприемчив ли е за позитивна подкрепа от своите близки? (1 бал –  за песимизъм; 2 бала –  за чувство за безнадеждност и неспособност да приеме външна подкрепа.)

19.Болезнени изкривени представи, мисли, убеждения за загуба, болест и нищета (бред).

 Вербализира ли пациентът странни идеи? Счита ли заболяването си като изпитание? Прави ли други ирационални обяснения за проблема? Изразява ли убеждения, свързани с несъществуващи финансови или други материални проблеми?

image 

Категория: Други
Прочетен: 885 Коментари: 0 Гласове: 0



                                   Методика за диагностика на социална емпатия

 

Инструкция: Тестът съдържа 33 твърдения. Моля, прочетете ги едно след друго и в процеса на запознаване си припомнете (или предположете) какви чувства са възниквали у Вас при описаните ситуации. Ако вашите преживявания, мисли или реакции съответстват на тези, предложени в изявлението, отбележете във формуляра за отговор срещу съответния номер, който съвпада с номера на изявлението „Да“, а ако те са различни, т.е. не отговарят на твърдението – отговор „Не“.

Не забравяйте, че в този тест няма добри или лоши отговори. Не се опитвайте да създавате благоприятно впечатление с отговорите си. Изразявайте вашето мнение свободно и искрено, само ако имате истинска представа за вашите психологически особености. Най-добре е първо да дадете онзи отговор, който първи Ви дойде на ум. Не допускайте да има твърдения без отговор.

Въпросник

1.Натъжавам се когато видя, че някой непознат се чувства самотно сред хората.

2.Някои хора преувеличават способностите на животните да разбират и преживяват.

3.Неприятно ми е, когато виждам как някои хора не могат да сдържат чувствата си и открито ги проявяват.

4.Дразнят ме разни нещастни хора, които се самосъжаляват и се представят за жертви.

5.Когато някой до мен нервничи, аз също започвам да се изнервям.

6.Мисля, че да се плаче от щастие е глупаво.

7.Приемам твърде дълбоко в сърцето си проблемите на моите приятели.

8.Понякога когато слушам песни за любовта, в мен се пораждат силни емоции.

9.Изпитвам силно вълнение, когато се наложи да съобщя на близки хора някаква неприятна новина.

10.Другите хора силно влияят върху настроението ми.

11.На мнение съм, че чужденците са доста „по-хладни“ хора от нас, българите.

12.Имам желание да работя някаква професия, която е свързана с общуване с хора.

13.Въобще не се разстройвам, когато мои приятели постъпват необмислено.

14.Харесва ми да наблюдавам как се държат хората, които получават подаръци и награди.

15.Според мен, самотноживеещите хора са доста враждебни.

16.Когато видя сцена на плачещ човек, самият аз твърде много се разстройвам.

17.Когато слушам някаква музика или песен, често се чувствам вдъхновен и щастлив.

18.Когато чета книга или гледам филм, аз преживявам случващото се така, сякаш е истина.

19.Когато се случи така, че стана свидетел на ситуация, при която някой човек е обиждан и унижаван, аз или ставам гневен или твърде милостив.

20.В състояние съм да запазя самообладание дори тогава, когато всички около мен се вълнуват.

21.Ако мой приятел или приятелка започнат да обсъждат някакъв мой проблем, обикновено се стремя да сменя темата.

22.Честно казано, неприятно ми е, когато виждам хора да се разстройват и плачат, гледайки някой филм.

23.Не се „заразявам“ от чуждия смях.

24.Когато взимам някакво решение, преживяванията на другите хора, свързани с това решение не могат да ми повлияят. 

25.Губя душевното си спокойствие, когато в обкръжението ми има тъжни, страдащи и угнетени хора.

26.Вълнувам се, когато виждам хора, които се разстройват от нищо.

27.Много се разстройвам, виждайки някое животно как страда.

28.Считам за глупаво човек да се вълнува, разстройва и преживява дълбоко сцени от филми или книги.

29.Много се разстройвам когато виждам безпомощни стари хора.

30.Чуждите сълзи обикновено предизвикват у мен раздразнение, а не съчувствие.

31.Вълнувам се когато гледам филми.

32.Мога да запазя самообладание дори тогава, когато всички около мен се вълнуват.

33.Мисля, че малките деца често плачат без някаква причина.

Обработка на резултатите

Целта на обработката е да се изчисли и установи индекса на емпатия (или емпатийни тенденции) на изследваното лице. Постига се чрез сумиране броя на отговорите, съвпадащи с ключа:

image

Индексът на емпатия (Ие) се явява сумата от съвпадащи с ключа отговори по твърденията, предполагащи отговори „да“ и отговори „не“. За всеки отговор, съвпадащ с ключа се начислява 1 бал.

За определяне нивото на емпатийни тенденции  се използва приложената по-долу таблица, която отчита полът на изследваните лица.

image

Анализ на резултатите
Емоционалната реакция към преживяванията на другите, наречена емпатия в психологията, се отнася до висшите нравствени чувства. Емпатията е формата на съчувствие или съпреживяване, независимо дали е радост или скръб и е свързана със способността на човек да „проникне“ в чувствения свят на другите, като го разбере. В различни житейски ситуации емоционалният отговор зависи от адекватността на възприятието към преживяванията на другите хора или емоциите на животните, както и от представите за причините, които ги активизират. Тази отзивчивост е движещата сила на желанието и стремежа на човек да окаже помощ и подкрепа на другите. Липсата на социална емпатия е типична за хората с психопатични акцентуации, изразяваща се в емоционална студенина, егоизъм и себелюбие.

image
 
Категория: Други
Прочетен: 1527 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3797365
Постинги: 2162
Коментари: 116
Гласове: 1306
Календар
«  Септември, 2018  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930