Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1409384 Постинги: 1584 Коментари: 116
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
 

                                                      Психодиагностика в училище.

                                            Анкета „Свободното време на учениците“

 

Анкетата се прилага в групов формат в писмен вид, като се използва предварително подготвена бланка, на която под всеки въпрос са оставени няколко реда за отговор или индивидуално, най-често под формата на интервю.

Инструкция: Предлагаме ти списък от въпроси, чийто отговори ще ни помогнат да направим училищния живот по-интересен?

1.Какво според теб означава „добре проведено свободно време“?  

2.Ти имаш ли свободно време? Ако – да, то как предпочиташ да го прекараш и къде?  

3.Посещаваш ли някаква секция, кръжок, спортен клуб ? Ако – да, какъв и къде?

4.В какви секции, клубове и организации би искал да се включиш? (подчертай нужното):

— развитие на интелектуалните способности; 

— развитие на музикалните способности; 

— развитие на изобразителните способности; 

— развитие на техническите способности; 

— развитие на танцувалните способности; 

— развитие на спортните (туристически) способности; 

— клубове, в които мога да общувам свободно;  

— какви други (допиши)

5.Провежданите мероприятия в твоето училище харесват ли ти или би искал нещо друго? Ако имаш други идеи и желания, какви точно?

 6.Вероятно си спомняш за някои училищни мероприятия, които много са те впечатлили и харесали. По какво те се отличават от останалите?  

7.Като какъв най-често участваш в подготовката и провеждането на мероприятия през свободното време?

— зрител;

— участник;

— изпълнител;

— организатор.

8.Какви и кои мероприятия, провеждани в училището или класа ти се струват скучни и безинтересни?  Защо?

9.Училищният клас представлява един уникален свят. Според теб, как би трябвало да изглежда животът на един клас извън часовете?  

10.Ако ти беше директор на училището, какви мероприятия би провеждал с децата, които са на твоята възраст?

image 

Категория: Други
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                                   Психодиагностика в училище.

                            Анкета „Ниво на формирана толерантност при учениците“

 

1.Длъжни ли са богатите хора да помагат на бедните?

2.Трябва ли децата на богатите родители да учат в елитни (специални) училища, срещу парите на своите родители?

3.Трябва ли да се подобряват условията на живот на бедните или това е само загуба на държавни пари?  

4.Смяташ ли, че извършителят на престъпление не може да се промени към по-добро? Защо?

5.Приемаш ли за правилно в училището да се провеждат мероприятия (акции, кампании) с благотворителни цели, полагане на доброволен труд и др.? Защо?  

6.Ти включваш ли се по твое желание в такива инициативи? 

7.Нужно ли е да се помага на старите хора в наше време? Защо?  

8.Трябва ли да се помага на децата, които са настанени в приемни домове, при приемни родители, деца без един или двама родители? Защо?

9.Може ли дете с уврежане (инвалид), да ти бъде приятел? 

10.Трябва ли нашата държавата, в тежко за нея време, да помага на по-бедни държави в Африка?

11.Трябва ли нашата държавата да помага на други държави, когато им се случат някакви стихийни бедствия?  

12.Трябва ли да бъдат събрани всички бездомни хора и просяци и да се принудят да работят?

13.Справедливо ли е хора, с тъмен цвят на кожата, да бъдат началници на хора с бял цвят на кожата? Защо?  

14.Съгласен ли си с твърдението, че мъжете са по-добри организатори от жените и ТЕ трябва да бъдат ръководители?  

15.Би ли искал да живееш в друга държава? Коя? 

16.Имаш ли желание да заминеш и да живееш постоянно в друга държава?

17.Трябва ли държавата да се избави от психичноболните хора? Защо? 

18.Смяташ ли за вярно твърдението, че източникът на съвременния тероризъм трябва да се търси в ислямската култура?  

19.Истина ли е, че повечето от престъпленията се извършват от хора, които са бедни или са от икономически изостанали държави?   

20.Според теб, може ли всички международни конфликти да бъдат разрешени по пътя на преговорите и с взаимни отстъпки?

image 

Категория: Други
Прочетен: 77 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                                      Психодиагностика в училище.

                                   Анкета „Представата на тийнейджърите за себе си“

 

Цел: Установяване нивото на самооценка, насочеността на личността, отношението към учебния труд и към класа. Анкетата може да се приложи индивидуално в процеса на интервю или групово в писмена форма с подготвена бланка.

Инструкция: Предлагаме Ви списък с въпроси, отнасящи се до Вашия живот в училище. От Вас се иска в свободна форма да отговорите на всеки въпрос.

Анкетна карта

1.В кой клас учиш? На колко си години?

2.Харесва ли ти да учиш? Защо?

3.Какви оценки получаваш? Защо?

4.За какви оценки си способен да учиш? Защо?

5.Имаш ли много приятели в класа? Колко? Защо?

6.Посочи 5 твои достойнства (умения, способности, знания, личностни черти), с които се гордееш и 5 твои недостатъка, които искаш да промениш или да се избавиш от тях.  

7.Представи си, че уловиш златната рибка. За какво ще я помолиш? Назови 3 твои желания. Защо?

8.Представи си, че си попаднал на необитаем остров за дълго време. Кои 5 предмета би искал да вземеш със себе си (или кои 3 човека би взел със себе си)?

9.Какъв мечтаеш да станеш?

Анализ на резултатите.

Провежда се качествен анализ на резултатите и се правят общи изводи за самооценката, насочеността на личността, отношението към съучениците и към учебния труд.

image 

Категория: Други
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                            Психодиагностика в училище. Отношение към училището.

                       Методика „Съставяне на седмична програма“
(Л.В.Байбордов)

 

Методиката е съставена от проф. Л.В.Байбордов с цел, изучаване отношението на учащите към отделни предмети и преподаватели.

Получената информация се използва от организаторите на учебно-възпитателния процес за неговото усъвършенстване.

 Цел: Изучаване отношението на учащите към отделните предмети и учители.

Ход на провеждане:На изследваните лица се предлага да съставят разписание на най-благоприятните за тях дни или разписание на учебните часове за седмицата. Използва се предварително подготвена бланка за седмична програма, на която са разграфени дните на седмицата и последователността на часовете.

Обработка и интерпретация на резултатите: При обработката на данните се отчитат следните рубрики (показатели):

-общ брой избори за часове по определените предмети, съвпадащ с фактическото разписание (учебна програма); 

-общ брой избори за часове по определените предмети, който е по-голям от фактическото разписание (учебна програма);  

-общ брой избори на часове по определените предмети, който е по-малък от фактическото разписание (учебна програма);  

-отсъствие на избори за часове по определени предмети.

Резултатите могат да се интерпретират заместник-директорът по учебната част, ръководтелят на тренировъчна група, училищният психолог (педагогически съветник)  по избраните заглавия.

image

Категория: Други
Прочетен: 101 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                                   Психодиагностика в училище.

                        Отношение към училището. Методика „Незавършени разкази“

 

Ред за работа

В зависимост от възрастта,  на учениците се предлага в писмен или устен вариант (индивидуално или групово), да отговорят на въпроси, свързани с 20 различни училищни ситуации. От тях се иска да кажат (напишат) първото нещо, което им идва наум.

 

1.По време на час Петьо постоянно се разсейвал, говорел с другаря си, проверявал чантата си, питал другите, гледал през прозореца. Учителелят му направила строга забележка.  

Какво е казал (помислил) Петьо? Защо е казал това?

 

2.Ира помолила Наташа да и помогне да напише домашната си работа по време на междучасието, защото вчера си е легнала много рано да спи.

Какво е отговорила Наташа? Защо е казала това?

 

3.На пода в класната стая били разхвърляни някакви хартийки. След часа, учителят помолил Катя да ги събере и постави в кошчето за отпадъци.

Какво е казала Катя (помислила)? Защо е казала това?  

 

4.По време на контролна работа Влади помолил Наско: „Моля те, дай да препиша отговора на задачата!“

Какво му е казал Наско? Защо му е казал това? 

 

5.Людмила  обинила Нина, че е алчна, защото не и е подарила нова си химикалка.

Какво е отговорила Нина? Защо е казала това?

 

6.По време на междучасието Сашо блъскал Мишо и други ученици от класа. Момчетата му се разсърдили, но той продължил.

Какво му е казал (направил) Мишо? Защо е казал (направил) това?  

 

7.В училищната столова Елена, без да изчака своя ред на опашката, направо застанала пред Светла.

Какво е казала (направила) Светла? Защо е казала (направила) това?

Какво й е отговорила Елена? Защо е отговорила така?

 

8.По време на час Ирина отговаряла на въпрос на учителката, но Валентина се опитала да я прекъсне и да отговори вместо нея.

Какво е казала след часа Ирина на Валя? Защо е казала това?  

Какво й е отговорила Валя? Защо е отговорила така?

 

9.Деца водели разговор. Дарина попитала какво означава една непозната за нея дума и тогава всички започнали да се смеят.

Какво им е казала Дарина? Защо е казала това? 

 

10.След вечеря майката помолила Кристиян да измие чиниите на цялото семейство.

Какво е отговорил Кристиян?  Зашо е казал това? 

 

11.Боби бягал в класната стая и бутнал от чина тетрадките на Нина.

Какво му е казала Нина? Защо е казала това?  

 

12.Майката на Влади му предложила, да подготви навреме домашните си работи за утрешния ден.

Какво е казал (помислил) Влади? Защо е казал това?  

 

13.Петьо играел на двора с приятели интересна игра, но майка му го помолила да отиде до магазина.

Какво отговорил Петьо? Защо казал това?  

 

14.Люси разговаряла дълго по телефона със своята приятелка, но баща й казал незабавно да прекрати разговора.

Какво му отговорила (помислила) Люси?  Защо е казала това?

 

15.Ели видяла, че в хладилника има сладолед. Майка й обаче напомнила, че тя има болки в гърлото и не бива да яде сладолед.

Какво казала (помислила)  Ели? Защо отговорила така?  

 

16.Иван предложил на Валерия, да скрият чантата на Ники, за да се пошегуват.

Какво му е отговорила Валерия? Защо е казала това?

 

17.Учителят обявил края на контролната работа и започнал да събира тетрадките. Юлия искала да продължи да пише, но учителят взел тетрадката й.  . 

Какво е казала (помислила) Юлия? Защо е казала така?

 

18.Николай в продължение на часове гледал непрекъснато филми по телевизора. Баща му направил забележка и му предложил да прекрати това занимание.

Какво е отговорил (помислил) Николай? Защо е отговорил така?  

 

19.Сергей помолил майка си да му позволи разходка заедно с приятелите му в парка. Майка му обаче не разрешила.

Какво е отговорил (помислил) Сергей? Защо е отговорил така?  

 

20.Светла цяла вечер е работила върху домашната си работа по литература за следващия ден. По време на час учителката и поставила оценка „3+“.

Какво е отговорила (помислила) Светла? Защо е казала това?   

 

Ключ

Тук са показани областите, в които възникват нравствени конфликти: във взаимоотношенията с възрастните, с връстници или поради липса на придобити  социални навици.

1.Конфликт с възрастни и с връстници.

2.Конфликт с връстници. 

3.Конфликт с възрастни.

4.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

5.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

6.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

7.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

8.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

9.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

10.Конфликт с родителите.

11.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

12.Конфликт с родителите.

13.Конфликт с родителите.

14.Конфликт с родителите.

15.Конфликт с родителите.

16.Конфликт с връстници, липса на социални навици.  

17.Конфликт с възрастни.

18.Конфликт с родителите.

19.Конфликт с родителите.

20.Конфликт с възрастни.

image

Категория: Други
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                       Психодиагностика в училище. Отношение към училището.

                                        Тест „Значимост на учебните предмети“

 

Инструкция: Предлагаме Ви да участвате в изследване, което ще ни позволи да подобрим ефективността на учебния процес. Моля, прочетете всяко твърдение и изразете своето отношение към изучавания предмет, като на предоставената Ви допълнителна бланка за отговори отбележите знак „Х“ в клетката с най-близкия до Вашето мнение отговор.

image

image

Инструкция за обработка.

Тестът е предназначен за анонимно изследване и може да се прилага спрямо всички категории ученици от 12 годишна възраст нагоре.  

Изчислението на индикаторите на въпросника се извършва в съответствие с ключа, където „вярно“ и „по-скоро, вярно“ означават положителен отговор „да“  и „по-скоро, невярно“ и „невярно“ – отрицателен отговор „не“.

image

За всяко съвпадение с ключа се начислява по 1 бал. Получените балове се сумират. Максимален бал – 18, минимален – 0. Високите показатели по теста свидетелстват за висока значимост на изучавания предмет за развитието на личността.

Скала (нива):

-0-4 бала – ниско ниво на значимост на учебния предмет за развитието на личността;

-5-13 бала – средно ниво на значимост на предмета за развитието на личността;

-14-18 бала – високо ниво на значимост на предмета за развитието на личността.

image
 

Категория: Други
Прочетен: 69 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                                  Наративен подход в училище.

                 Въпросник за първичен прием или история за любовта и грижата –

                         разговори със семейства, в които растат специални деца.

 

Този „Въпросник за първичен прием“ е разработен от Максуда Бегум (психолог-консултант в клиниката „Шишу Бикаш“, към Центра за развитие на деца при Бангладешки фонд Протибхонди („протибхонди“ –  на бенгалски означава „инвалиди“), съвместно  Дейвид Денборо (Институт за работа с общността при Центъ „Делвич“).

Оригиналът на статията е публикуван в брой № 3 на Международен журнал за наративна терапия и работа с общността за 2007г., стр, 17-20 и може да бъде открит тук:

http://www.narrativetherapylibrary.com/catalog_details.asp?ID=260[1]

Преводът от английски език е направен от Даря Кутузова[2].

 

Някои съображения за това, как при използването на този материал да не бъде причинена вреда[3]  (автор Даря Кутузова).

По времето, когато след обстрела на осетински и грузински градове публикувах „Въпросник за социално-психологическа съпротива (устойчивост)“, съставен от Дейвид Денборо, включващ въпроси, които може в подходящ момент да бъдат зададени на пострадалите, за да укрепят тяхната история за оцеляване и представа за себе си като хора, които са в състояние да действат и да оказват влияние върху хода и посоката на собствения си живот (в противовес на доминиращата проблемна история за „безпомощни жертви“),  аз се сблъсках с обвинения в безотговорност. Беше ми обърнато внимание, че не е безопасно свободно-достъпното публикуване на такива материали.

Въпреки, че не познавам каквото и да е абсолютно безопасно занимание, за мен е важно да направя всичко, което зависи от мен, да поема отговорност не само за това, което правя, но и за това, „какво влияние оказва това, което правя“ (както каза Мишел Фуко). Считам, че потенциалната полза от публикуването на материалите надвишава потенциалната вреда от тяхната неправилна употреба. Вероятността „да не направиш добро“ при въздържане от публикуване, за мен превишава вероятността да „извършиш зло“ чрез публикуване.

Тъй като сега ще изложа още един въпросник, мисля, че е необходимо предварително да съобщя как с негова помощ може да се причини вреда; надявам се, че сред читателите са повече тези, които не се стараят непременно да навредят. Тъй като и двата въпросника са построени по една и съща логика, съображенията за потенциални капани са общи и за двата. Искам да благодаря на участниците в септемврийския семинар за работа с травмата, с които обсъдихме тези въпроси и формулирахме съображенията си.

1.Ние (авторите на въпросника и аз, преводачът) ги поставихме на открит достъп, така че някой от публикуваните въпроси да станат „въпроси, който помагат, да се възстанови контактът с надежда за придобиване на сила“. Линда Моксли-Хегерт, която работи в онкологично отделение на детска болница в Монреал, Канада, формулира своята задача така: "Често имам само пет минути, за да поговоря с детето и родителите му – например, в коридора, когато идват на процедура.  Не мога да кажа, че се занимавам с „консултиране“ или „провеждам терапия“. Задачата ми е да задам в тези пет минути поне един въпрос, който ще помогне да се възстанови контактът с надеждата да се получи сила“.

2.Най-често няма нито възможност, нито необходимост от задаване на всички въпроси от списъка. Много въпроси няма да са подходящи за конкретна ситуация, но някои ще проработят. Възможно е да се наложи да бъдат преформулирани. Напълно е възможно вашият опит да ви позволи да допълвате тези въпроси с нещо полезно, което авторите, съставили въпросника да не са взели под внимание.

3.Като средство за ориентация, този вид въпросници се оказват най-полезни за тези, които с малък опит буквално са хвърлени в ситуация (или сами са попаднали), в която трябва да се помогне и е необходимо да се разпитат хора, които са преживели нещо чудовищно или дълго време живеят в трудна ситуация. При това, да се пита така, че отговаряйки на тези въпроси, човек да почувства себе си по-силен. Много често интервюиращите са хора-доброволци, които не са „експерти в областта на подпомагащите професиии“. Въпросите, на които могат да се опрат, за да получат някаква ориентировка, практически им помагат да се справят с объркването и тревожността в тази нова за тях ситуация. Практиката показва, че въпросите в този план не изглеждат „твърде сложни“, „страшни“ или „непоносими“.

4.И двата въпросника са били съставени като допълнение към вече използвани психодиагностичните методики; и в двата случая необходимостта от въпросниците възниква, тъй като психодиагностичните методики (въпросници за ПТСР, анкета за съставяне на анамнеза при работа със семейства със специални деца), довеждат до ретравматизация на респондентите и укрепване на тяхната проблемно-наситена история за себе си като жертви.

Най-големият риск, който съществува е, ако необучен човек, за когото наративната практика се изчерпва с този въпросник, се опита да задава въпроси по този списък – тогава на практика, той би се опитал приповдигнато, бодро и донякъде насилствено да „избегне“ в разговора историите за оцеляването на тези хора, което всъщност е най-важно да се каже и на първо място именно да стане дума за онова ужасното нещо, което са преживели, за болката, която са изстрадали. При такъв случай ще се получи „едностранно“ описание, тъй като интервюиращият ще наруши правото на разказвача на „основно авторство“ и в него ще възникне усещането, че не желаят да го слушат. И това на свой ред, може да способства за укрепване и уплътняване на проблематичната история.

Как може да се избегне това? Попитайте разказвача за това, какво би искал да разкаже, ако той дойде специално да говори с вас и имате време за него. Ако времето е кратко, но чувствате нуждата да „попитате поне един въпрос, който ще ви помогне да възстановите контакта с надежда за придобиване на сила", изразете признание към човешкото страдание и поискайте разрешение да зададете „малко по-различни въпроси“.

5.За да избегнете „твърди“ и „неестествени“ въпроси (както понякога се случва, когато се чете „от лист хартия“), когато работите с тези въпросници (като и с други), е полезно да се потренира самостоятелно, за да видите какво и в каква формулировка работи за вас – в режим на ежедневната практика или като помолите колега да ви зададе тези въпроси. Изберете за трениране някоя не твърде тежка, но и не прекалено лека ситуация.

 

Текст на статия на Максуда Бегум[4]

В Бангладеш, където живея и работя, психологическото консултиране е все още нещо ново. Както при другите култури обаче, когато хората се сблъскват със стрес или внезапна травма, те могат да загубят контакт със своето чувство за себе си, със своите способности, желания и жизнени ценности. Много ми се иска, споделяйки опита си,  да направя искрен принос за намирането и създаването на подходящи за нашата култура способи в помощ на хората.

Работя в клиниката „Шишу Бикаш“ към Детски център за развитие на фондация Бангладешки фонд „Протибхонди“. В по-голямата си част имаме работа с деца с нарушения в интелектуалното развитие или т. нар. „умствена изостаналост“. Както децата, така и родителите, които се обръщат към мен, доста често изпитват стрес, тревожност, депресия. В практиката си обаче установих, че наративният подход ни дава усещане за творческа енергия, която може да изиграе жизненоважна роля за намаляване на дискомфорта, изпитван от хората по отношение на собствения им живот. В тази статия предлагам вариант на наративна беседа за работа с деца с увреждания и с техните майки.

Увреждането в живота на децата оказва значително влияние не само върху тях самите, но и върху цялото семейство (Beresford, 1994; Mc Conachie, 1991). Когато родителите открият за първи път, че детето им има увреждане, те са объркани и попадат в състояние на шок. Много родители възкликват: „Това не може да ми се случи!“, „Какво направих, за да заслужа това?“ Гневът и срамът, както и по-широкото обществено неодобрение, могат да причинят на родителите чувство за безпомощност.  Те могат да си зададат въпроса: „Бог ли ме наказва, понеже съм направил нещо нередно?" Някои родители дори са ми споделяли, че тайно са пожелавали смърт – за детето или за себе си. В този контекст е много лесно да си представим, че животът на децата с увреждания и техните родители, които се обръщаха към мен за съвет, често се оказваше наситен с проблеми.

Когато центърът ни беше открит, той се съсредоточи върху лечението или подкрепата на увреждания, нарушения и дисфункции. В този контекст идеята за консултиране беше повече от нова, тя просто противоречеше на цялата парадигма на нашия център. Имайки предвид, че фокусът беше съсредоточен основно върху това, което не е наред с хората, исках да намеря начин на работа, който да уважава, приема, признава алтернативните позиции и мнения на хората за идентичността и способностите им. Също така исках да покажа уважение към отношенията и взаимоотношенията, които се развиват в семействата, в контекст, който често предполага, че хората не се уважават един друг.

За тази цел поканих Шерил Уайт, Маргарет Райън и Дейвид Денборо от Института за работа с общността към Центъра „Делвич“, да дойдат в Бангладеш и да посетят нашата клиника. След това посещение и последвалите разговори, Дейвид Денборо разработи алтернативна форма на въпросник-анкета, който семействата попълват когато постъпват в клиниката. От известно време в работата си използвам този алтернативен въпросник-анкета и в тази статия бих искала да опиша влиянието на тези въпроси върху разговорите с майките и децата.

Анкети за първичен прием.  

Стандартните анкети за първичен прием обикновено съдържат набор от въпроси за историята на проблема, анамнеза, семейна история, история на развитието, способности за придвижане (мобилност), способности за самообслужване, развитие на речта и комуникацията, социализация, външен вид на клиентите, особености на възприятието, съдържание на мисленето, умствено и емоционално състояние. Предположението, което стои в основата на тези въпросници се изразява в очакване, че веднага след като някой на експертната позиция събире тези данни, лечението може да започне.

От наративна гледна точка аз осъзнавам, че преди хората да се обърнат за помощ, те почти винаги са направили достатъчно опити за да ограничат въздействието на проблема върху техния живот и взаимоотношения с другите. Съответно алтернативният въпросник за първичното приемане, който ние разработихме, не се основава на разбирането за експертно знание, а на ценностите: позитивен интерес, уважение и прозрачност. И тъй като въпросите карат хората да разказват за собствените си знания, умения и способности, този въпросник сам по себе си е достатъчно мощен инструмент за изцеление.

Въпреки че официално се нарича въпросник за „първичен прием“, практически той може да бъде използван по всяко време. Ние го наричаме „допълнителен въпросник“, а това означава, че може да се използва преди или след обичайните медицински или психологически изследвания. По този начин въпросникът ни дава известна гъвкавост, която би била недостъпна, ако считаме, че само определени конкретни видове информация или данни трябва да бъдат събрани в ясно определено време.

Този въпросник има две основни цели: първо, позволява на психолога да научи за специалните умения и знания на майките и децата, умения, които могат да се превърнат в център на по-нататъшните терапевтични разговори. Въпросите разкриват достъп до богатство от материали, които могат да осигурят много входни точки за развитието на подчинени истории. На второ място, въпросникът помага за изграждането на опора за разговори, на които психологът може да реагират допълнително, въз основа на „картите за работата с външни свидетели“ (Russell & Carey, 2003).

Въпросникът се използва както при индивидуални срещи, така и при работа с групи. Ние организираме групи за обединяване на майки, които се чувстват особено безпомощни пред лицето на трудностите на своите на деца. Обикновено това са групи от по 10 майки, като групите се срещат два пъти седмично. Освен културно-приемливи занятия, като например, медитация, провеждаме групови дискусии и за тази цел използваме въпроси, базирани на алтернативния въпросник за първичен прием.

История за грижа и любов,  с акцент върху уменията и знанията.

На срещите с майки много често чуваме за някои важни стъпки, които са предприели, за да осигурят грижи и помощ на детето си. Преди хората да се обърнат към нас, в живота им винаги има история за грижата за детето, за неговата подкрепата и за опита им да организират тази помощ. В някои случаи обаче тази история е в сянката на доминиращата история за увреждането.

Първата част на въпросника („История на грижите“) и втората част („Текущи актове на грижите“) се опират на екстернализиращите разговори и разговори за възстановяване на участието (виж Morgan, 2000), за да оживеят в истории за любовта и грижите в живота на майките, с които ние работим. Това са въпросите:

 

Въпросник за първичен прием или история за любовта и грижата – разговори със семейства, в които растат специални деца.

Този въпросник е разработен като допълнителен инструмент за първичен прием. Той отчита специалният опит на майките, чиито деца имат различни разстройства в развитието[5]. Въпросникът за първичен прием има две цели: първо, той позволява на психолога да научи за специалните умения и знания на майките и децата – умения, които по-късно могат да се превърнат в фокус на терапевтичните разговори. На второ място, въпросникът е структуриран по такъв начин, че майките могат да се свържат със собствените си умения и знания и позволява на психолога да отговори на техния разказ по един полезен и изцеляващ начин.

Използване при индивидуална работа.

Въпросникът може да бъде използван при индивидуална работа в контекста на психодиагностиката., но той позволява да бъде прилаган и преди или след медицинско и психологическо изследване на детето.

Използване при групова работа.

Въпросник може да се използва и при работа с групи (допълнителна информация е предоставена в края на документа). 

Въпросник

I.История на грижите (първа част)

Инструкция: Когато се срещаме с майки със специални деца, често чуваме как се опитват да им окажат помощ и грижа. Като правило, преди хората да се обърнат към нас, те вече имат история на грижа за детето, подкрепа за него и натрупан опит за намиране на помощ. И все пак, понякога тази история не е добре известна, а за нас ще бъде полезно да научим повече за тази история на грижата.

-Кога за първи път се замислихте, че Вашето дете се различава от другите деца?

-По какъв начин се опитахте да отговорите на това знание? 

-Какви стъпки вече сте предприели, преди да се обърнете към нас?

-Защо решихте да предприемете тези стъпки?

-Имахте ли някакви затруднения по този път? Ако – да, какво Ви помогна да не се предадете, да не спирате, а да продължите да търсите помощ? Защо това е толкова важно за Вас?

-Това, че сте предприели тези стъпки, какво говори за Вас, като човек? 

-За Вас тези стъпки показват ли Вашата любов и отговорност към детето? 

-Кой най-малко от хората около Вас беше изненадан, научавайки че Вие толкова много обичате своето дете и така се грижите за него?

-Ако този човек сега присъстваше тук, какво би разказал той (тя) за тази история на грижите Ви?

II.Текущи актове на грижите (втора част).

Инструкция: Майките най-често са тези, които носят отговорността за грижите към детето, което има увреждания, като те реализират тази грижа по различен начин.  Различните способи за обгрижване от майките често не са добре известни. Бихме искали да научим повече за това как сега се грижите за детето си.

Физически:

- Има ли някакви начини, поради които Вие осъществявате подкрепата, поддръжката и реализирате грижата за възстановяване и укрепване физическото състояние на детето. Касае ли тази дейност храната и нейното приемане, осигуряването на подслон, топлина и т.н.

Емоционално:

-Има ли някакви начини, чрез които Вие оказвате емоционална помощ и подкрепа за детето?

-Когато детето е разстроено, как реагирате?

В отношенията с другите хора:

-По какъв начин поддържате детето, помагате му, грижите се за него, когато влиза в контакти с други хора или когато поддържа отношения с други хора – братята, сестрите, приятелите или други членове на семейството?

Помощ на другите хора за подкрепа на детето:

-Има ли някакви други хора, които Ви помагат да се грижите за детето? Ако – да, кои са те?

-Според вас, защо те Ви помагат в тези грижи?

-Какво ценят те във Вас и във Вашето дете?

История на навиците:

-Изглежда, че се грижите за детето си много по-различно. Как се научихте да се грижите за него така?

-Кой Ви научи на това? От кого се научихте да се грижите така?

-Този човек какво би казал за това?

-Как използвате уменията си за да се грижите за вашето дете?

 

III.Действия в отговор на обвинения и стигма.  

Действие в отговор на обвинение.

Инструкция: Често се случва така, че за всякакви трудности в семейството бива обвинявана майката. Говорейки с други майки, установихме, че това обвинение понякога може много да усложни живота им (психологът тук може да разкаже история за това, които е чул от други майки, така че това може да насочи към следните въпроси):

-Присъстват ли обвиненията към Вас, като част от живота Ви?

-По какъв начин обвиненията повлияват живота Ви, върху това, как оценявате и разглеждате себе си?

-Как обвиненията влияят върху отношенията Ви с останалите членове на семейството?

- Как обвиненията влияят върху отношенията Ви с детето? Как обвиненията влияят върху живота на самото дете?  

-Кога овиненията имат най-голяма сила?

-Кога овиненията причиняват най-големи вреди?

-Има ли моменти, в които обвиненията не са толкова силни и унищожителни?

-Има ли хора, родственици, които не поддържат обвиненията (не Ви обвиняват)?

-Кой най-много Ви поддържа?

-Според Вас, защо той (тя) Ви поддържа?

-Какво цени той (тя) във Вас? Защо той (тя) се грижи за Вас? Защо той (тя) Ви обича така?

-Намерили ли сте начин да се справяте с обвиненията?

-В ситуации, в които присъстват обвинения, по какъв начин се защитавате?

Действия в отговор на стигма.

Инструкция: Много често инвалидността (уереждането, нарушението) е свързана със стигматизация. Хората често се страхуват от тези, които имат увреждания или не ги харесват. Когато говорим с други майки, често чуваме, че тази стигма може много да усложнява живота им. (Тук психологът може да разкаже истории за това, което е чувал от други майки, за да насочи разговора на следните въпроси):

-Явява ли се стигмата част от Вашия живот?

-По какъв начин стигмата влияе въру живота Ви, какво мислите за себе си?

-По какъв начин стигмата влияе върху другите членове на семейството?

-Как стигмата влияе върху Вашите отношения с детето?

-Как стигмата влияе върху живота на детето Ви?

-При какви обстоятелства стигмата се оказва най-силна?

-Кога тя причинява най-големи вреди?

-Има ли моменти, в които стигмата не е така силна?

-Има ли в обкръжението Ви хора, роднини, които не поддържат стигмата?

-Кой най-много от всички Ви подкрепя?

-Според вас, защо този човек Ви подкрепя?

-Какво той (тя) цени във Вас? Защо той (тя) толкова много обича Вас и Вашето дете?

-Може би сте намерили някакви способи (начини) за противодействие на стигмата, за справяне с нея?

-Когато стигмата присъства във Вашия живот, когато Ви влияе, съществуват ли някакви начини, които защитават от нея Вас и Вашето дете?

IV. Вопроси към детето.

Бележки за психолога към този раздел.

По-долу публикуваните въпроси се отнасят до детето. Те са формулирани по такъв начин, че да предоставят на психолога някаква потенциално полезна информация в бъдеще. Те са необходими и за майката да чуе какво е важно за детето. Въпреки че тези въпроси са насочени към детето, майката може да му помогне да отговори на тях - и е много добре, ако майката го прави, особено в ситуации, в които детето ще бъде трудно да отговори само.

-В кои моменти се чувствап най-щастлив (а)?

-Можеш ли да разкажеш история за някои щастливи моменти?

-Какво най-много ти харесва да правиш?

-Защо повече от всичко ти харесва да правиш точно това?

-За какво мислиш, когато се занимаваш с тази дейност?

-Кои са най-скъпите хора в живота ти?

-Защо са ти толкова скъпи?

-Има ли хора, които се грижат за теб, които те поддържат и подкрепят? Кои са те? 

-Как се грижат за теб?

-Това добре ли е? Защо?

-Имаш ли някакви моменти, в които ти се опитваш да бъдеш добър и грижлив по отношение на другите?

-По какъв начин се опитваш да правиш това? Защо се опитваш да правиш това?

-Имаш ли някаква любима играчка или игра?  Какво ти харесва в тях?

V.Отзвук.

Когато интервюто приключи, е важно майката и детето да получат отговор (отклик, обратна връзка) за тяхната история. Те са споделили вече много лични истории с психолога и е важно те да получат признание за споделеното и отговор, който насърчава изцелението.

При индивидуална работа.

В ситуации, в които се работи с майката и детето, а не в групата, отговорът може да бъде даден от психолога. Този отговор може да се основава на следните въпроси:

-Когато слушахте какво разказва майката, каи думи най-много привлекоха вниманието Ви и активизираха въображението Ви? 

-Когато слушахте историята на майката, какви образи, свързани с нейния живот или света като цяло, се появиха пред Вас? Какво си представихте?

-Кои думи на майката говореха за това, какво отстоява тя в живота си, какви са нейните ценности,  вярвания, убеждения, мечти, надежди, доброволно поети задължения?

-Защо именно това се явява най-важно за Вас? Какво в живота Ви е станало, което би могло да обясни защо това привлече вниманието Ви, докосна ли някаква струна във Вас?

- Къде сте слушали тези истории? За какво тези разкази Ви накараха да мислите? Какво промениха те във Вас? Как това може да повлияе на работата с други майки?

Когато психологът предостави кратък отговор на майката и детето въз основа на тези въпроси, той може да осигури лечебно признаване на уменията, знанията и разказаните истории.

При работе в група.

Когато се работи в група, психологът може да интервюира една майка, използвайки  този въпросник, като в същото време останалите от групата слушат. В края на това интервю психологът се обръща към останалите и поставя горепосочените въпроси.

Всеки член на групата има възможност да отговори на тези въпроси; всеки член на групата може да се съсредоточи върху някакъв конкретен аспект от историята, която са чули от разказвача. Тези отговори от други майки могат да осигурят изцелително признаване на уменията, знанията и историята на майката, която е била в центъра на интервюто.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)


[1] Бел.прев. http://www.narrativetherapylibrary.com/catalog_details.asp?ID=260

[2] Бел.прев. https://narrlibrus.wordpress.com/2010/10/16/mbegum2/

[3] Бел.прев. https://llynden.livejournal.com/1042206.html

[4] Бел.прев. https://narrlibrus.wordpress.com/2010/10/16/mbegum1/

[5] Бел.прев. Терминът, отнесен към българската образователна и социална системи е аналог на „деца и ученици със специални образователни потребности“.

image

Категория: Други
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 0
 


            Психодиагностика в училище. Диагностика на педагогическия колектив.

                                                     Тест „Жизнен спектакъл“.

 

За да разберете как живеете, независимо и самостоятелно или „под диктовка“ – оценете и определете към кой психологически тип принадлежите.  

Инструкция: Предлагаме Ви 44 твърдения, относно различни аспекти на живота и работата. Оценете степента на вашето съгласие или несъгласие с твърденията по 6-баловата скала:   -3 -2 -1 1 2 3, където -3 означава пълно несъгласие, а +3 – пълно съгласие.

Стимулен материал.

1.Израстването в службата най-вече зависи от щастливи обстоятелства, отколкото от способностите на човек.

2.Повечето от разводите се случават поради това, че хората не желаят да се приспособят един към друг.  

3.Болестта е в резултат на случая, ако ти е съдено да заболееш, то нищо не можеш да направиш.  

4.Хората се оказват самотници поради това, че самите те не проявяват дружелюбие и интерес към обкръжаващите ги.  

5.Реализирането на моите желания често зависи от късмета.  

6.Безполезно е човек да полага усилия, за да предизвика симпатията на други хора към себе си.  

7.Външните обстоятелства – родители и благосъстояние, влияят на семейното щастие не по-малко от отношенията между съпрузите.  

8.Често чувствам, че мога да въздействам сериозно върху това, което се случва с мен. 

9.Обикновено ръководството е много по-ефективно, когато напълно контролира подчинените и не разчита на тяхната самостоятелност. 

10.Оценките ми в училище в голяма степен зависеха от случайни обстоятелства (например, настроението на учителя), отколкото от моте усилия.  

11.Когато правя планове, аз вярвам в тяхното реализиране.  

12.Това, което много хора мислят за късмет, всъщност се явява резултат от техните целенасочени усилия. 

13.Мисля, че правилният начин на живот може да помогне много повече на човек да бъде здрав, отколкото лекари и лекарства.

14.Ако хората не си подхождат един с друг, то каквото и да правят за да изградят щастлив семеен живот, няма да успеят.  

15.Всичко хубаво което съм направил (а) обикновено е оценено по достойнство от другите около мен. 

16.Децата порастват такива, каквито са ги възпитали техните родители.  

17.На мнение съм, че случая или съдбата в малка степен играе роля в моя живот.

18.Старая се да не планирам много напред в бъдеще, защото човек никога не знае какви обстоятелства ще възникнат.  

19.Моите оценки в училище повече от всичко зависеха от моите усилия и степен на подготвеност.

20.При семейни конфликти по-често аз изпитвам чувство за вина, отколкото другата страна.

21.Животът на повечето хора зависи от обстоятелствата.

22.Предпочитам такова ръководство, при което мога самостоятелно да определя какво и как да направя. 

23.Считам, че начинът на живот на човек в никакъв случай не се явява причина за болестите му.

24.Обикновено неуспешно стечение на обстоятелствата пречи на хората да постигнат успех в своята работа.  

25.В края на краищата, за лошите отношения в организацията са отговорни самите хора, които работят в нея. 

26.Често чувствам, че не съм в състояние да променя отношенията в семейството си.  

27.Ако поискам, мога да предразположа към себе си всеки човек.  

28.Върху подрастващото поколение влияят толкова много и различни фактори, че усилията на родителите често се оказват безполезни. 

29.Всичко, което се е случило с мен (на мен) е плод на моите ръце. 

30.Трудно е да се разбере защо ръководителите постъпват по един, а не по друг начин.  

31.Човек, който не може да постигне успех в живота си, най-вероятно не е положил достатъчно усилия.

32.От всички членове на моето семейство, аз най-често мога да получа от всеки от тях това което искам.

33.За неприятностите и неуспехите, които съм имал (а) в своя живот, често са били виновни по-скоро други хора, отколкото аз.

34.Едно дете винаги може да бъде предпазено от простуда, ако се следи и облича правилно.

35.В сложна обстановка предпочитам да изчакам, докато проблемите се разрешат сами. 

36.Успехът се явява резултат от упорита работа и не зависи от случая или късмета.

37.Чувствам, че в сравнение другите, от мен най-много зависи щастието на моето семейство.  

38.Винаги ми е било трудно да разбера, защо се харесвам на едни хора, а на други – не.  

39.Винаги предпочитам да взема решение и да действам самостоятелно, а не да се надявам на помощ от други хора или съдбата.

40.За съжаление, заслугите на човек често остават непризнати, независимо от неговото старание.

41.В семейния живот има ситуации, които човек не може да разреши дори при силно желание.  

42.Способните хора, които не успяват да реализират своите възможности, трябва да винят за това само себе си.  

43.Много от моите успехи са постигнати благодарение помощта на други хора.

44.Повечето от неуспехите в моя живот са в резултат на неумение, незнание или мързел.

 

Обработка на резултатите.

Първият показател (независимост и самостоятелност) се получава при събиране на вашите отговори по следните въпроси (обобщете баловете със знака, който сте поставили): 2, 4, 11, 12, 13, 15, 16, 17, 19, 20, 22, 25, 27, 29 , 31, 34, 36, 37, 39, 42, 44.

Вторият показател („под диктовка“) се получава чрез комбиниране на отговорите Ви на въпроси (когато сумирате оценките си, променете знака на противоположния): 1, 3, 5, 6, 7, 8, 9, 10 , 14, 18, 21, 23, 24, 26, 28, 30, 33, 35, 38, 40, 41, 43. Съберете първия и втория показател.

Получения бал приведете в стенове, използвайки таблицата:

image

Интерпретация.

Ако сте получили число близко до 5,5 стена, тогава най-вероятно сте човек със средни психологически показатели. Това означава, че в някои ситуации се стремите да станете „режисьор“ на живота си, а в някои играете определена ‚роля“ в „чужд спектакъл“.

Ако имате резултат над 5,5 стена, тогава през по-голямата част от времето Вие „пишете сценарии“, „режисирате роли“ в своя човешки театър и се стремите да играете в него „главната роля“.

 

Ако резултатът ви е под 5,5 стена, често живеете на „под диктовка“. На „сцената на живота“ си играете в „пиеса“, в която Ви е отредена определена „роля“ от някой друг. Вероятно в младостта сте се противопоставили на това, но с течение на времето Вие сте се примирили и сте станали покорни. Има обаче вероятност да се е случило и точно обратното – в детството и юношеството сте бил пасивен, но с течение на времето сте започнали да развивате своята дейност и все по-често се занимавате с „поставянето“ на сцена на вашите „пиеси“.

image

Категория: Други
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                                  Наративен подход в училище.

                      Наративен тренинг „Пътешествие“ – изпитание за тийнейджъри

 

Тук е преведен фрагмент от обзора "Наративен подход в работата на психолога в образованието"[1], подготвен от Даря Кутузова. Оригиналният материал е публикуван във вестник на Центъра „Делвич“ на основа книгата на Джон Уинслейд и Джералд Монк „Наративно консултиране в училище“.

 

Ярка илюстрация на приложението на наративния подход в групова работата е проектът „Пътешествие“ воден от Айлийн Чешир и Доротея Люис в Селуин-Колеж[2] в Източен Оукланд, Нова Зеландия. Те стигнали до извод, че на учениците им е твърде скучно да седят в кабинета на училищния психолог и решили, че пътуването ще им даде възможност да се почувстват принадлежащи към групата, да преживеят успех и да видят красотата на природата по нов начин. По тази причина те предлагат на учениците проектът „Пътешествие“.

„Пътешествие“ е групова форма, в който доброволно участват ученици на възраст от 15 до 18 години, а информацията е достъпна за всеки желаещ в училището. Той среща особена популярност сред учениците, които вече са започнали голямата промяна в живота си на тази възраст или чувстват остра необходимост да направят това (например, сред тийнейджъри в риск от социално изключване от училище, но разбира се, това не е „група за деца с големи проблеми“, въпреки, че участниците са много различни). Този поход се отличава от други подобни кампании със специален акцент върху преосмисляне историите на младите хора за себе си.

Преди похода, всеки от участниците преминава специална подготовка. Когато ученикът зави желанието си (писмено) да участва в „Пътешествие“ (както и писменото съгласие на родителите и медицинското свидетелство), той трябва да отговори писмено на следните въпроси:

-Какво те привлича в „Пътешествие“, защо искалш да участваш в него?

-Какви качества и особености притежаваш, поради които (и за които) трябва да те вземем с нас?

-Кои от тези качества искатш да развиеш повече?

-Какви промени би желал да постигнеш в края на „Пътешествие“?

Тази входна точка помага на учениците от самото начало да развият алтернативни истории за себе си, които подчертават техните силни страни, компетенции и способности. След това учениците се явяват на индивидуално интервю, на което се иска да дадат повече подробности за отговорите на горепосочените въпроси.

Доротея и Айлийн питат: „Какво знаеш за Пътешествието, което те кара да мислиш, че то ще бъде полезно за теб?“  и  „Какво би искал да промениш в себе си?“

В случай, че е възможно, в процеса на подготовката за пътуването се привличат членове на семействата на участниците, за да се осигури семейна атмосфера, която подкрепя промяната.

Още в етапа на подготовката около десет души (от повече от четиридесет кандидати годишно), които са били включени в програмата, се изпращат на двудневно обучение по тийм-билдинг и вземане на решения, който се провежда на територията на друго училище. Същевременно, въз основа на своите нови знания и умения,  те поемат доброволни задължения към другите участници и груповия процес. След това в училището се провеждат три срещи, свързани с подготовката за пътуването.

На първата среща участниците гледат двайсетминутен видеоклип, заснет по време на двудневното обучение. Това позволява да се забележат промените, които вече се случват в живота на отделните участници и на групата като цяло. По време на тази среща Доротея и Айлийн се интересуват на какво точно във филма участниците обръщат внимание:

-Как ви се струва, че работи групата?

-Забелязали ли сте някакви промени в себе си в края на обучението, в сравнение с неговото начало?

Много често  на този етап отговарят ученици, които са забелязали радикални различия в себе си в началото и в края на програмата.

На втората среща всеки участник работи върху създаването на собствен герб, използвайки думи, изображения, символи и т.н. Четирите части на герба отразяват съответно: първата – тези лични качества, които те подкрепят;  втората – значими събития в твоя живот;  третата – важни за теб идеали, ценности и принципи;  четвъртата – мечти и надежди за бъдещето. В долната част на щита е написано мотото или фразата, свързани с това как участникът иска да бъде възприет от другите. След един час работа върху герба, участниците демонстрират плодовете на труда си един на друг и разказат за една от четирите части (по избор). В края на тази среща се формулира групов договор.

На третата среща участниците се разделят на двойки и се питат взаимно за надеждите и очакванията си от „Пътешествие“-то. От купчина предмети в центъра на стаята всеки участник избира нещо, което символизира надеждите и очакванията му, след което демонстрира този обект на останалата част от групата, като обяснява какво означава за него и след това поставя този предмет в единия край на стаята, а самият той се оттегля в другия, заедно с останалите от групата.

След това работата по двойки продължава, като участниците обсъждат възможните пречки пред реализирането на техните очаквания. За материалното представяне на препятствията се използват големи възглавници. Участниците откриват, че за мнозина има едни и същи препятствия, като например, съмнение в себе си или неспособност да се противопоставят на натиска на приятелите. В крайна сметка, планината на възглавниците в средата на стаята напълно възпрепятства достигането до избрания предмет, който символизира цели и надежди. След това от всеки ученик се иска да напише на лист хартия, какви качествата и способностите притежава, които ще му помогнат да преодолее препятствията. Всеки силно чете на глас това, което е написал, след това поставя листа хартия на пода, изправя се и стъпва върху него и накрая скача срещу (върху) планината от възглавници, опитвайки се да ги смачка или разпръсне. На финала групата се извежда от познатата среда и се отправя на поход за десет дни.

Учениците са били транспортирани с микробус до Уайтънг – начална точка, стартово място (исторически значимо за Нова Зеландия място, където през 1840г. е  било подписано споразумение между британците и маорите (коренното население), за съвместното управление на страната), а от тук групата се завръща пеш, на велосипеди и с лодки в Оукланд – общо над 400 километра. Те са придружени от двама инструктори от туристически клуб, чийто начин на общуване с младите хора е в съответствие с принципите и идеалите на наративния подход.   В началото на деня, след закуска се чете някаква история, подчертаваща „темата на деня“, например: „Общност, която се е събрала за известно време“; „Ново начало“; „Риск“; „Издръжливост“; „Ценности на живота“, „Къде отиваш?"; „Животът е предизвикателство, приеме го“.

Всеки ден отрядът има нова ръководител – един от учениците, който вечер получават обратна връзка за това как е изпълнил задачата си. Всеки ден учениците се подлагат на сериозни физически натоварвания (например през първия ден трябва да преминат 96 километра на велосипеди), а умората предизвиква доста непредсказуемо напрежение в общуването. Участниците се учат да не се отказват, да си помагат, да се справят заедно с трудностите и да поддържат позитивно настроение. Обикновено мнозина установяват, че са способни много повече, отколкото са очаквали.

Когато преминават половината път, Доротея и Айлийн се присъединяват към групата за една вечер, донасят шоколадова торта и новини от дома. Тогава те провеждат индивидуални консултации с всеки от участниците, а след тях – груповата сесия. Преди консултацията учениците получават задачата да направят списък с промените в себе си, забелязани през тези пет дни. Те знаят за тази задача от самото начало на похода. По време на консултацията развитието на предпочитаната история продължава, като задачата на Доротея и Айлийн е да съставят съгласуван доклад за това, какво е изпитал, преживял и мислил ученикът. Тук се задават следните въпроси:

-Отдаде ли ти се да се справиш нещо, за което си мислил, че не можеш да се справиш?

-Какво ти даде сила да направиш това? Какво ти помогна?

-Сега, когато занеш това за себе си, какво означава то за теб? Как това те променя?

Тези въпроси са насочени към активизиране на рефлексията и преосмисляне на живота. Въпросите също се задават на аудиторията (при груповата среща), така че участниците да могат да погледнат на своя живот от гледна точка на значимите други:  

-Кой най-малко от всички е бил изненадан, узнавайки, че ти си направил това?  

-Какво мислиш, че този човек може да ти каже сега?

По време на груповата сесия, Доротея и Айлийн молят от всички участници на свой ред да кажат за всеки:

-Какво научи да цениш в N (например, Андрю)?

-Изненада ли те нещо в N, когато го опозна по-добре? Приятна ли беше изненадата?

-Какво предизвикателство ще отправиш към N, през останалата част от пътешествието?

Десет дни след началото на обиколката, участниците пристигат на каяци в малко селище на север от Оукланд, където те са посрещнати от родителите си и заедно се придвижват на два километра нагоре по хълма към училището в атмосфера на традиционна маорска церемония за посрещане на пътешественици.  

„Пътешествието“ обикновено носи изключително значими и трайни резултати. Когато то приключи, се извършва работа за проследяване на последиците (резултатите). Участниците трябва отново да се включат в училищния живот. Ако не се провежда подкрепяща работа, има вероятност промените да изчезнат под натиска на връстниците. Учениците работят усърдно, изпълнявайки голям обем домашни работи, натрупани през пропуснати дни и активно участват в групови срещи, индивидуални консултации, семейни сесии, като на финала се провежда двудневен тренинг.  

Всичко това е насочено към събиране, обогатяване и разпространение на нови истории и нови идентичности. На последната среща всеки участник получава сертификат за дипломиран по програмата, фото-колаж, папка с истории, които са били прочетени по време на пътуването, всички писмени текстове и психотерапевтични писма от Доротея и Айлийн.

Водещите програмата съобщават, че с течение на времето след участието си в пътуването, учениците все повече оценяват приноса и ролята на програмата за живота си. Може да се вярва, че в бъдеще те ще могат да използват този опит, за осмисляне на своето жизнено пътешествие.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)


[1] Бел.прев. Източник: https://narrlibrus.wordpress.com/2009/02/07/trip-challenge/#more-216

[2] Бел.прев. http://www.selwyn.school.nz/WebSpace/3/


image

Категория: Други
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 19.05 09:01
 


                                                  Наративен подход в училище.

                                 Наратив, дискурс и деконструкция на проблема[1]

 

Тук е преведен фрагмент от прегледа „Наративна практика в работата на училищния психолог“[2], подготвен от Даря Кутузова и публикуван в списание „Вестник за практическа психология в образованието“. Прегледът се основава на материали от книгата на Джон Уинслейд и Джералд Монк „Наративно консултиране в училище“, а също и на публикациии на Център „Дълвич“[3].

 

Какво е това „наратив“?

Наративният подход се основава на постмодернистични тенденции в областта на философията и науката, които оформят теоретичните положения, етичните принципи и основните методи на работа. В основата на наративния подхода стоя      т идеи, разработени в рамките на различни дисциплини: етнография (К.Гирц, Е.Брунер, В. ван Генеп, В. Тернер), психология (Дж.Брунер, Т.Сарбин, Л.С.Виготски и др.), теория на литературата (В.Проп, М.М.Бахтин, Н.Фрай), историята на системните на познания (М.Фуко, К.Герген), биология, както и теорията на системите (Г.Бейтсън, У.Матурана). Работата по обобщаване на тези идеи, наречени практики, в най-голяма степен, но но не само, е на  Майкъл Уайт и Дейвид Епстон.

Историите играят важна роля във всяка култура. Когато човек отива за помощ при психотерапевт или свещеник, последният му предлага да  разкаже това, за което човек се безпокои. Е.Брунер обаче посочва, че историите, които ние разказваме за себе си и за другите, и тези истории, които другите разказват за нас и за себе си, не толкова описват вече съществуващата реалност, колкото я формират.  В училище например историите за успех и още повече за неуспех,  и за „трудностите“ на ученика, не само описват децата „какви са“, но и активно повлияват на това, как децата възприемат себе си и училището.

Потенциалът на наративната метафора е огромен, особено в образователните ситуации. Тази метафора (идеята, че човешкият живот се развива под формата на истории; в рамките на истории) дава възможност на ученици, учители, родители и психолози да си сътрудничат, създавайки осмислени, изразителни предпочитани житейски истории, които да превърнат в реалност.

Наративният подход отчита по-широк контекст от непосредственото обкръжение на човека – цялата образователна институция, образователната система и нейната идеология,  тенденциите в развитието, културата и нейните изисквания. Хората, които работят с наративен подход, придобиват средства за промяна на ситуации, в които причината за появата и поддържането на проблема се явява дисбалансът на властта, например ситуацията на самоутвърждаване на един човек или група поради систематичното унижение на друго лице или група (с други думи, ситуацията на тормоз).

Наративният подход към работата с хората се основава на идеята, че ние изграждаме живота си според историите, които разказваме за себе си и за другите, и в съответствие с историите, които другите разказват за нас. Важно е да се отбележи, че самият човек не е единственият автор на историите за неговия живот. Много от доминиращите в живота ни истории идват от опита на взаимодействие в семейството, в детската градина и в училище, в двора, на улицата. Например, някои от историите на детето директно се вменяват от родителите им и те ги приемат за свои.

И тези взаимодействия дават на свой ред облик на истории, които се разпространяват в по-широки социални контексти. Историите, които се разпространяват в общността, са източници на норми и стандарти, с които човек непрекъснато се сравнява, и много често това сравнение е важен източник за появата и поддържането на проблеми. С други думи, може да се каже, че наративният подход „извлича“ проблемите на хората и ги поставя в културния ландшафт.

Дискурси[4] на общността и лични истории.

В историите намират отражение дискурси. Използваното тук разбиране за термина „дискурс“, означава набор от предполагаемо очевидни убеждения, които са в основата на множеството разговори в определен социален контекст – убеждения за това, което е „нормално“ или „прието“. Дискурсът не е само системата на вярвания или убеждения на индивида; той е социален феномен, съществуващ и възпроизведен в разговори, практики и текстове. Животът на учениците, учителите, родителите придобива облик под влиянието на дискурсите, които се разпространяват в училищните общности. Например, има убеждение, че „е нормално тийнейджърите да преживяват период на бунт и да се стремят да се отделят от родителите си“. Влиянието на това и подобни убеждения може да бъде проследено в специализираната литература за семейна психотерапия, в речите на политиците относно осигуряването на условия за развитието на младото поколение, в разговорите на учителите с родителите в училище или в разговорите на подрастващите помежду си. Влиянието на този дискурс върху живота на хората е съвсем осезаемо. Поради това понякога е трудно да се разбере, че бунтът и желанието на подрастващите към сепарация е твърдение транслирано в културата, а не нещо неотменно присъщо за подрастващите.

Единственият начин да се „разобличат“ очевидните позиции на дискурса е да ги погледнем от гледна точка на друга култура. „Тийнейджърството“ е период, който сравнително отскоро е определен като фаза в развитието на младите хора. В предишни исторически периоди хората са преминавали директно от детството към зряла възраст и без никакво отделяне от родителите си. Примери за други възрастови траектории могат да бъдат намерени и в корените на  народите, представители на неевропейски култури. При маорите, коренното население на Нова Зеландия, отделянето от фенуа (разширеното семейство) е абсолютно необичайно, неестествено явление на всяка възраст.

Винаги има алтернативи, които са противоречиви на доминиращите дискурси и някои хора се равняват по тях. В нашата култура например, децата от семейства с един родител (най-често майката), наричаме деца от „непълни семейства“ (дори самият термин излъчва вярването, че има нещо нередно в тези семейства). На такива деца в училището, в рамките на училищните програми и по други поводи често се напомня за разликата им от така наречената „норма“, когато трябва да попълват различни форми и бланки, съставени с разчет за „правилно“ и „пълноценно“ семейство.

Доминиращите културни истории в много отношения ограничават възможностите на хората, които биха искали да променят нещо в живота си. Алтернативните способи на действие често остават невидими, незабелязани. Например, широко разпространен е дискурсът за това какво означава „да бъдеш мъж“ – да бъдеш силен, да се състезаваш с другите, да не показваш чувствата си, да не плачеш, да налагаш своята воля на другите – този дискурс може да създава проблеми на тийнейджър в отношенията им с възрастни и връстници, но той никога няма да се сети, че може да се държи по някакъв друг начин.

Социални норми, надзор и контрол.

Социалните норми в съвременния свят се подкрепят от практики за надзор и контрол. Според Мишел Фуко[5], в обществото има негласно изискване, хората да разглеждат себе си  от гледна точка на някакъв хипотетичен наблюдател-контрольор, който познава нормите и стандартите за външен вид, начин на живот и поведение. По време на обучението си в училище децата и юношите приемат този оценяващ, критичен поглед към себе си, като заемат външна позиция на оценител и контролиращ.  Това е обусловено и улеснено чрез сложна система от разнообразна училищна документация: дневник на класа, характеристика, лично дело (портфолио) и т.н. При много хора ситуацията на оценяване на техните способности и в по-широк смисъл на техните ценности като индивиди, предизвиква безпокойство, което не може да бъде преодоляно от съветите „бъди себе си“ или „разсъждавай логично“. И това се случва  точно защото всеки носи в себе си „вграден“ надзирател и неговите оценъчни инструменти. Например, ако външният ни вид не съответства на доминиращите в културата на общността идеи за това, какво е „красивото тяло“, ние започваме да се смятаме за непривлекателни. В рамките на западната култура такива стандарти за красота, с които постоянно се сравняваме в ежедневието, са фигурата на един спортист-плувец или фитнес-спортист, а при жените – фигурата на маникен.

Тиранията на тези стандарти ни кара да се смятаме за грозни, мързеливи, безволеви и нежелани. Дори тогава, когато такива проблеми не възникват, недоволството от собствения  външен вид може да попречи на младите мъже и жени да практикуват физическа култура и спорт, което оказва отрицателно влияние върху връзките им със своите връстници. Разбира се, въздействието на оценката и надзора надхвърля далеч рамките на външния вид и засяга всички области на живота. По тази причина наративните практики отделят голямо внимание на процеса на „разопаковането“ на това явление, „привеждайки го в чист вид“,  с други думи казано – внимателно извършване на деконструкция.

Деконструкция

Когато се извъшва деконструкция на доминиращите дискурси, винаги се откриват нови възможности. Тогава психологът може да се обърне към търсещия помощ със следните „деконструиращи въпроси":

-Има ли поведение, което изглежда много по-естествено и печалившо в тази ситуация?

-Какви са вашите представи за проблема/ситуацията, които биха могли да обяснят защо сте се държали точно по този начин?

-Според вас, имало ли е в тази и други пособни ситуации възможност за друго поведение (реакция)?

-Как стана така, че се научихте на това?

-Откъде дойдоха идеите, които ви накараха да направите това?

-Този начин (модел) на поведение как ви повлиява?

-Какво получавате като печалба при прилагането на този вид поведение?

-Досещате ли се за случай, при който това поведение ви е нанесло вреда?

-Има ли някой в живота ви, който подкрепя този начин на поведение?

След като се замисли над тези въпроси, човек често открива, че предишният му начин на действие изобщо не е неизбежен или единствено възможен. Откриват се нови възможности и психологът може отново да поиска от лицето, с когото се работи, да определи коя линия на поведение би избрал в бъдеще – старата или новооткритата (алтернативната).

(превод от руски език, Кирил Кунчев)


[1] Бел.прев. Източник: https://narrlibrus.wordpress.com/2009/02/04/narrative-discourse-deconstruction/

[2] Бел.прев. Източник: https://narrlibrus.wordpress.com/2009/02/04/externalization/

[3] Бел.прев. https://dulwichcentre.com.au/

[4] Бел. прев. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81

[5] Бел.прев. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BB_%D0%A4%D1%83%D0%BA%D0%BE#%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0

image

Категория: Други
Прочетен: 122 Коментари: 0 Гласове: 0
 


    Потиснати и изтласкани чувства – психологически модели на често срещани в

                                 практиката проблеми и методи за решаване (Н.Д.Линде)

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели на потиснати и изтласкани чувства.

-Потискане и изтласкване на чувството за гняв.

-Потискане и изтласкване на чувството за страх.

-Потискане и изтласкване на чувство на скръб/тъга.

-Потискане и изтласкване на чувството за вина.

-Потискане и изтласкване на чувството за срам.

2.Методи за работа с потиснати и изтласкани чувства.

 

Голяма част от психологически проблеми са свързани с потиснати или изтласкани чувства, които индивидът не позволява да се проявяват и преживеят. Подтискането и изтласкването са първични психологически защити, които служат за забрана и отстраняване от съзнанието на определени чувства и желания.

Потискането на чувствата се проявява във факта, че някаква сила буквално ги избутва от тялото на човек, но практически те се задържат в зоната на несъзнаваното и отново и отново, при определени обстоятелства се опитват да се проявят на повърхността (да навлязат в зоната на съзнанието).  Ако чувството не е толкова значимо и индивидът има могъщо Его, тогава потиснатото чувство може въобще да не го безпокои, а човекът изгражда броня на характера и мускулна броня, предназначени да го задържат там, където е. Ако силата на чувството е голяма и човек не разполага с достатъчно енергия, то чувството се проявява в истерични постъпки, несъзнавана тревожност, безпокойство, изблици на гняв, психосоматични симптоми и т.н. Човек може да е недоволен от определени външни обстоятелства, но причината за недоволството му може да се намира в неговите собствени хронично потиснати чувства. При работа с потиснати чувства на първо място е необходимо, чувството да бъде изнесено на повърхността, като се изрази. 

При изтласкването, чувството напуска пределите на тялото, то преодолява границите на самата личност и вместо това, в поведението се наблюдава празнота и апатия.  Няма желание, това е „минус-симптом“, както се казва: „каквато волята, такава и неволята – едно и също“.   Количеството енергия намалява, всички процеси протичат вяло и монотонно, човекът се отрича от най-важното, а всичко останало няма значение. Ако усещането е слабо, а личността е силна, тогава изтласкването е доста лесно, бронята е изградена отвътре, за да предотврати движението на евентуалното чувство в обратна посока. Възможно е обаче да има чувство на скука, безразличие, безсмисленост. Ако чувството е силно, а личността е слаба, тогава това отслабване достига до крайна степен и такъв човек сякаш е безжизнен, в него могат да възникнат симптоми на хронична умора или дистония. При силно и рязко изтласкване може да настъпи дори припадък, чувство на деперсонализация, безсилие, безчувственост, дори ступор.

Такава личност е недоволна по-скоро от себе си, отколкото от външни обстоятелства. При работа с изтласкани чувства на първия етап е необходимо, то да бъде върнато обратно в личността, а след това да се приложат методи, които позволяват положително решаване на проблемите.

Отделни чувства могат да бъдат потиснати и изтласкани, но понякога индивидът прави това с всички сетива едновременно и тогава губи способността да чувства и да разграничава собствените си чувства, да съпреживява и да разбира чувствата на другите (алекситимия).

Потискането и изтласкването на едни или други чувства се случва посевместно и при всички хора, но има случаи, при които чувството се потиска или изтласква толкова внимателно, че индивидът въобще не е в състояние да прояви това чувство във външен план или го проявява във вид на противоположност на репресираното чувство.

 

1.Психологически модели на потиснати и изтласкани чувства.

Потискане и изтласкване на гняв.

Гневът е осъждано и социално опасно чувство, затова практически всички хора възпират и потискат гнева си. Това са случаи, при които индивидът напълно потиска гнева си, забранявайки си поне малко по някакъв благоприличен начин да го изрази, защото се страхува от това, което може да направи, ако гневът бъде освободен. Такъв човек е убеден, че „той е жив вулкан, торнадо или диво животно“, което трябва да бъде строго контролирано и обуздано, иначе ще настъпи нещо ужасно.  

Пример:

Млад мъж признава, че в детството си често са го дразнели и ядосвали за това, че имал червеникава коса и лунички. В резултат той развил до такава степен омраза и ненавист, че бил готов да се нахвърли с юмруци към всички, които го гледат втренчено. Мислейки за това свое намерение, той се е уплашил от последиците от своя гняв  и го потиснал в себе си. Впоследствие той тренирал, станал силен, занимавал се с бойни спортове, но се държал с хора изключително нежно и учтиво. Въпреки това, оказало се, че когато някой друг се намирал близо до него, неволно изпитвал скрита заплаха, която противоречала на целия стил на неговото поведение.

Потиснатият гняв обикновено се натрупва в областта на слънчевия сплит, диафрагмата става претоварена и неподвижна, поради което спира естественото коремно дишане, а то от своя страна влияе върху естествените процеси в работата на жлъчния мехур, жлъчните пътища и панкреаса. Вследствие на това може да възникнат психосоматични нарушения от гастроентерологичен тип. Освен това, потиснатият гняв често води до повишаване на кръвното налягане, стимулира развитието на язвена болест, пренапрежение на мускулите на тялото и т.н.

Пример от практиката на Линде:

На семинар, който проведох в един център за медицинското образование, се появи нов участник –  красива млада жена, ще я нарека Соня, с дълга червеникава коса и  мек, гърлен, мелодичен глас. Тя беше гастроентеролог, но при нея същата тази система беше сериозно разстроена и по-специално тя постоянно изпитваше болка в слънчевия сплит. Соня увлече участниците в семинара (повечето от тях бяха лекари), обсъждайки болестта й, и всички стигнаха до извода, че това е психосоматично заболяване. Прекъснах разговора и поканих някой да ми предложи проблем за обсъждане. Тогава Соня предложи да помогнем на нея. Тя се беше развела с мъжа си преди две години, нямаше деца, беше преживяла всичко, но все пак болестта се бе появила. Това обаче не беше най-главното.  Изминали две години, през което време мъжете не я вълнували особено, тя постепенно започнала да се притеснява и този въпрос да я тормози все повече. Питала се какво трябва да прави.

Предложих й да си представи, че на стола в центъра на нашия кръг седи едно момиче, което не се интересува от мъжете и я помолих да й разкаже как изглежда тя.

Соня: Тя е като Альонушка, седи край езерото и плаче.

Терапевт (Аз):. Нека сега някой добър млад мъж да се появи и да дойде при нея. Какво се случва с нея?

С: Ако се приближи твърде много, тя го отблъсква и продължава да плаче.

Т: Подозирам, че тя не плаче заради „добрият млад мъж“.  Нали знаеш как плаче малко дете? Някой го утешава, а то казва: „Махай се, аз не плача заради теб“. Можеш ли да си представиш сега в тази роля на утешител този „млад мъж“?

С: А, без церемонии. Той направи толкова много…

Т: Нека Альонушка да изрази всичко, което беше направено за нея, от този „добър млад мъж“. Може и да не е на глас.

С: Добре. (Тази ситуация потвърждава теорията, че ако една жена не се интересува от мъжете, то тя вече е психологически омъжена.) За известно време Соня водеше със себе си мълчалива монолог, след което тя пита:

С: Може би е достатъчно?

Т: Добре, но всичко ли каза Альонушка?

С: Още не.

Т: Тогава нека продължи.

С: (След известно време.) Може би достатъчно?

Т: Всичко ли каза сега?

С: Не, не всичко.

Т: Тогава нека продължи. (Дълга пауза.) Какво става?

С: Той целият е в кърви, а до него има изцапана с кръв брадва. (шок в групата)

Т: Добре, нека продължи… (след известно време.) всичко ли е казано вече?

С: Да, сега всичко.

Т: Е, какво стана?

С. Тялото е окървавено. (групата е шокирана)

Т: Альонушка плаче ли сега?

С: Не, сега не плаче.

Т: Какво все още иска Альонушка?

С: Ами, да зарие тялото.  (сдържано мисли как да се измъкне от тази неприятна ситуация, но въпреки това продължавам да следя потока от събития.)

Т: Направи го. Какво иска Альонушка сега?

С: Може би, да отиде на театър ... (в същото време момичето не изглеждаше доволно и радостно.)

Т: А сега можеш ли да приемеш тази Альонушка, като част от твоята личност, защото това си ти, нали?

С: Но, вие какво? След това, което тя направи ли?

Т: Тогава какво да прави? (дълга пауза.)

С: (с дълбоко чувство): Навярно трябва да прости…

Т: А ти сега можеш ли да простиш?

С: Да, мога сега. Да, направих го.

Т: Можете ли сега да приемеш Альонушка?

С: Да, сега вече мога. О, колко добре ми стана Болката в тази област (посочи към диафрагмата) намаля, почти напълно изчезна. Но особено тук по някаква причина (показа областта на сърцето) е добре. Аз отново ще дойда на ваш семинар.

Разбира се, тя не дойде.

В този пример е видима не само връзката между потисната агресия и психосоматично разстройство, но и това, че освобождението на агресията води до прошка и самоприемане. От много практически случаи е известно, че искрената прошка е невъзможна, докато гнявът не бъде освободи и изразен.

По тази причина обикновено в работата с потиснат гняв се прилага следната стратегия.

1.Оказване на помощ клиентът, да освободи и изрази безопасно своя гняв.

2.Да се научи клиента да цени и уважава гнева си, а не да го потиска.

3.Оказване на помощ клиентът, да освободи гнева си, да го изостави, така да се каже, като безполезен.

4.Да се помогне да насочи енергията на гнева, като положителна сила за развитието на липсващи личностни качества.

5.Да прости на другите и най-вече на самия себе си.  

6.Да приеме себе си.  

Проблемът с изтласкания гняв изглежда малко по-различно. Индивидът не допуска гняв в себе си, не го възпира, тъй като гневът буквално се е „изпарил“ и човек с лекота може да понесе обида, унижение и т.н. Много е вероятно в такива случаи клиентът да оправдава своето смирение, като някакво морално превъзходство над агресора.

Така постъпват например някои жени, живеещи със съпрузите си, които редовно ги бият или по друг начин нечовешки ги измъчват. Те не осъзнават, че заемат положението на жертва и всъщност се явяват съучастници на своите мъчители, като не оказват съпротива и не търсят помощ. Самите те приемат себе си за ангели, водени от християнски принципи, като оправдание на своето търпение. Много изнасилвани жени казват, че те отдавна са му простили, но спрямо себе си през цялото време те мислено се самоказват за това, което е направил насилника. Те са изтласкали своя гняв и се съпротивяват на неговото осъзнаване, не искат да го изразяват дори с въображаеми думи или действия.  Изтласканият гняв се преживява като чувство на безсилие, празнота и страх, а за да не пуснат гневът в себе си, в поведението се наблюдава блокиране на гръдното дишане и замяната му с коремно.

Връщането на силният гняв в света на реалните преживявания може да бъде и не толкова безопасен за клиента акт, той може да го „потопи“, тъй като подобни чувства противоречат на моралните му убеждения. Независимо от това, без връщането на гнева обратно в индивида, той не може да бъде отработен, така че, психологът без да пренебрегва този въпрос трябва да действа особено внимателно. Потиснатият гняв сам се проявява, ако бъде създадена въображаема ситуация, но не така стоят нещата с изтласканият гняв – той е изтласкан, защото се оказва неприемлив за клиента, не само като образ, но и като присъствие във вътрешния му свят.

При работа с изтласкан гняв може да се приложи следната стратегия:

1.Помощ за осъзнаване от клиента на факта на изтласкания гняв и на причините за това.  

2.Помощ за връщане на гнева, като енергиен ресурс на личността и признаване на правото човек да изпитва гняв.

З.Обсъждане на възможните начини за самозащита, ако са необходими.

4.Връщане във въображението на причиненото на клиента зло от самия насилник.

Може също така да се използва въображаемо възмездие за изразяване на гнева, но клиентите с изтласкан гняв обикновено силна оказват съпротива срещу такива методи. Затова се препоръчва да се използва методът за връщане на злото.

 

-Потискане и изтласкване на чувството за страх.

Проблемът на потиснатия страх се изразява главно в пренебрегване на опасността, тъй катои индивидът гордо я отхвърля. Той познава страха си и се опитва да действа срещу него. По този начин децата правят нещо забранено, когато с предизвикателство погледнат в очите на един страшен родител – например, баща, който в момент на упражнявано върху сина си физическо насилие, срещне отпор в поведението му; мъж, който се страхува от височини, целенасочено се изкачва на висока кула.

Понякога индивидът потиска чувството за страх, за да направи ужасно впечатление за слушателите и преди всичко за своите родители. Дори ако последните не научат как рискува живота си, той постъпва така, за да провокира в тях чувство на любов и възхищение и същевременно опасенията им за него.

В относително по-малък брой случаи страхът наистина трябва да бъде потиснат или изтласкан, но това е оправдано в ситуации, в които подчинението на страха може да доведе до много тежки последици. Тогава това се нарича проява на смелост, на мъжество, но такъв човек не е в състояние да потиска страха си навсякъде и винаги, независимо дали е необходимо или не; той няма да се стреми изрично към опасности, както прави човек, който има проблем с потиснатия страх.

Изтласканият страх води до усещане за лекота и празнота, страхът не се въздържа, той просто не съществува, такъв човек не изпитва страх от страха. Например, изтласканият страх се проявява, когато клиентът със „смехът на веселяка“, разказва истории за себе си, как едва не е загинал, едва не се е осакатил.  Той се проявява и в тези случаи, когато клиентът абсолютно пренебрегва опасност за живота си и последиците от нея. Така например, тийнейджърът може да предприеме бягство от родителите си, надявайки се неизвестно на какво, изпитвайки чувство на празнота в съществуването си (загуба на смисълът за живот; безразличие към съдбата си); или млади хора, които пренебрегват опасността, седейки на ръба на прозореца на десетия етаж, вдигайки бутилка с алкохол; или юноша, който си прави снимка за фейсбук, висейки на ръба на висока сграда.

Потиснатият страх може да се прояви във факта, че например, жена живее заедно, в един и същ апартамент с наистина опасния си съпруг, който периодично я заплашва с брадва, като тя не полага никакви усилия да се защитава, оправдавайки се с морални принципи. Изтласканият страх се проявява в това, че индивидът например, се стреми да се занимава с рискови спортове, като проявява лекомислие и не вижда опасност там, къде се крие опасността.

Пример от практиката на Линде:

На едно от груповите занятия се появи бивша моя ученичка, а сега практикуващ консултант и терапевт. Тя попита дали е действала правилно с клиента си, като разказа, че е била посетена от жена с усещане за неприятна празнина в гърба й  на нивото на белите дробове.  След като приложила метода за вдишване на тази празнота, усещането за празнота отшумяло Същевременно обаче жената изпитала пристъп на силен страх от „магията на психолога“ и се отказала да посещава бъдещи сесии.  Предположих, че като дете е преживяла някакъв силен страх, който след това изтласкала, а сега при вдишване вдъхваше този страх обратно и той се е завърнал. Ученичката ми потвърди това предположение: наистина, в детството на клиентката й е имало драматичен епизод.  Когато била в първи клас тя заболяла от леко възпаление на белите дробове, а лечението не давало резултати. Тогава майката й се обърнала за помощ към знахар-лечител, от който момичето изпитало толкова силен страх, че състоянието й след това посещение рязко се влошило и се наложило да постъпи в болница, където с много усилия успели да я спасят.

В светлината на тези данни сега всичко стана по-ясно. Всички преживявания от онзи детски период по закона на преноса (трансфера), сега клиентката възприемала като магьосничество, в което обвинила моята ученичка, като не можела да се справи с този страх. Съветът ми изискваше да обясни на клиентката си, как изтласканите в детството страхове сега се завръщат, но могат да бъдат преодолени, ако тя продължи да идва на сесии.

 

-Потискане и изтласкване на чувство на скръб/тъга.

Потиснатата скръб се изразява в това, че индивидът забранява на себе си да прояви това чувство например, да плаче. Сълзите могат да го задушават, очите му да са препълнени със сълзи, но не могат да излязат навън, тъй като са сдържани от хроничен психологически и мускулен спазъм. В някои семейства е забранено да се проявява чувство на тъга, като това поведение се счита за неприлично и признак на слабост (малодушие). Често момчетата се учат да не плачат. Например, възрастен човек разказва по време на сесия: „Аз не плаках въобще, когато умря майка ми. Бях на девет години. Оттогава до сега, аз всъщност никога не съм плакал. В нашето семейство ние не плачем“.

Всъщност в такива случаи важи правилото: „Който не позволява на себе си изцяло да преживее чувството на скръб, да поплаче и да се освободи, той плаче вечно. Той не позволява да се открие сърцето му към радост и щастие“.

Пример от практиката на Линде:

По време на тренинг с майсторски клас, групата изпълняваше упражнението „Кръг на радостта“. На участниците се предлага да си представят, че пред себе си имат вълшебен кръг – „кръг на радостта“ и след това мислено да влязат в него, като позволят радостта да ги обхване и изпълни съществото им изцяло. Ако не успеят да постигнат този резултат, тогава да обърнат внимание на пречките, които ги затрудняват да изпитат чувство на радост.

Една от участничките „видя“ пред себе си красив кръг, изпълнен с радост и мислено се втурна към неговия център. По пътя си обаче, в своето въображение тя вижда огромен сандък, в който се препъва. Тогава тя осъзна, че преди около една година е „заключила“ в подобен сандък свои проблеми, които не искала да разрешава в онзи момент. Сега тя знаеше, че именно в този самдък се намират тези проблеми, но нямаше никакво желание да го отвори и сега. Жената беше учудена, че тези внимателно прикрити и отдавна „забравени“ проблеми са още живи и нахлуват отново в живота й, като не й позволяват да преживее радост. Така заедно стигнахме до извода, че ситуацията, която тя създаде в мислени образи, практически е част от нейния реален живот и изрази намерението си незабавно да реши тези проблеми.

Изтласкатата скръб или тъга се проявява преди всичко като усещане за празнота и известно омъртвяване на чувствата. Външен наблюдател може да забележи, че човекът сякаш не е тук, сякаш чувствата му са някъде далеч.

Пример:

Възрастната жена изпитваше неразбираемо за нея усещане за празнота в гърдите си. Моя бивша ученичка, а сега консултант-терапевт и предлага мислено да вдиша тази празнота – техника, която позволява връщане на изтласканите чувства. Много скоро от очите на жената потекли сълзи … Както се оказало по-късно, изтласканите чувства на мъка били свързани с нейния син, който преди време заминал и живеел отдавна в Америка. Освобождаването на истинските чувства и последвалото обсъждане на този проблем, са помогнали за подобряване състоянието на клиентката.

 

-Потискане и изтласкване на чувството за вина.

Потиснатото чувство на вина намира изражение в противоположно поведение, т. е. проявяват се като индивидът отказва да се признае за виновен в една или друга ситуация или да поеме отговорност за собствените си действия и последиците от тях. В дълбините на душата си човекът признава себе си за грешен, но от това с още по-голяма ревност доказва вината на други лица или обстоятелства.

Той се озлобява към всеки, който се опитва да му обясни, че самият той е причината за едни или други постъпки и в крайна сметка за собствените му проблеми. Това отрицание често се среща в психотерапията. Ако психологът успее да докаже на клиента, че самият той създава своите проблеми и страдания, то тогава клиентът възприема тази истина като нещо абсолютно ужасно и я отхвърля с чисто ирационални начини. Въпреки че за всеки човек възможността за покаяние и коригиране на положението, е единствения начин да разпознае и признае отговорността.

Хората с изтласкано чувство за вина изобщо не разбира какво е това чувство, за такъв човек вината просто не съществува, на него му е все едно. Той не признава моралните норми и принципи, той не държи на никакви ограничения и разкаяние, на него сякаш всичко е позволено. Той действа нагло, безцеремонно и с предизвикателство към тези хора и символи, които въплъщават забрани и отговорности. Той се старае да опровергае всички ограничения, които го заставят да се съобразява с други хора и в крайна сметка той създава своя лична жизнена философия, предназначена да обяснява и оправдава действията му.

Основната задача на терапевта е да помогне на клиента да изрази потиснатото или да върне изтласканото чувство на вина, като го замени с чувство за самоуважение, използвайки метода на разкаянието.

 

-Потискане и изтласкване на чувството за срам.

Срамът се проявява във факта, че индивидът вярва, че е лош и следователно избягва всяка ситуация, в която може да бъде оценен, стараейки се да се скрие психологически от  хората, като след потискане на срама той действа по противоположен начин. Той лесно се демонстрира, дори откровено показва своята негативна страна и дори понякога шокира публиката. За да потисне вътрешния си срам, човек се старае да покаже себе си още по-лош, отколкото е всъщност. Приликата става обект на неговото нападение.  Такъв клиент може умишлено да обсъжда най-интимни проблеми в групата, опитвайки се да шокира терапевта и другите. Например, млада жена на глас заявява, че би искала да се отърве от чувството на срам за това, че позволява на съпруга си да прави секс едновременно с нея и с проститутка.

Когато срамът се изтласква, човекът се държи неприлично и необуздано. На него му е безразлично, не го е грижа, нищо не го притеснява. Той лесно може да разруши това, което е свещено за другите, той получава скрито удоволствие от нарушаването на нормите на благоприличие. Хулиганството, вандализмът, безобразното и откровено цинично поведение, демонстративното морално разложение се основават на изтласкано чувство на срам. Такъв индивид изобщо не се безпокои за своя социален образ, за ​​него колкото е по-лошо, толкова по-добре. Например, алкохолик, който е достигнал до безобразния стадий на падането си, лесно демонстрира пред своето семейство и приятели липсата на всякакъв срам, алкохолът също му помага да изтласка извън себе си (извън съзнаваното) това чувство. Темата на потискания и изтласкан срам обикновено не се явяват като самостоятелни проблеми, а по-скоро се „разтварят“ сред кръг от други проблеми. Терапевтът трябва да помогне на клиента да изрази своето чувство за срам, да върне в себе си способността да го преживява и да премине от него към чувство за собствено достойнство, като напълно се откаже от процеса на самоунищожение.

Ясно е, че могат да бъдат срещнати най-различни типове потиснати и изтласкани чувства, например потиснато чувство на любов, сексуалност като цяло, обида, ревност, скръб, доверие, чувства за осмисляне на живота и т.н. В зависимост от вида, потиснатите или изтласкани чувства, както и външната им симптоматика са различни. Всички те обаче имат един общ маркер – такива чувства (подложени на потискане или изтласкване) винаги ще бъдат противоположни на същността на съдържанието на изходното чувство. Във всички случаи, потиснатите чувства трябва да намерят своето изражение, а изтласканите –  да бъдат върнати обратно в съзнанието, за да могат да бъдат позитивно преработени.

Ако терапевтът не знае как да помогне на клиента да се справи с потиснати или изтласкани чувства, то той в никакъв случай не бива да актуализира тези чувства тук и сега.

Пример от практиката на Линде:

Към мен се обърна младо момиче с оплакване, че в даден момент от живота е загубила способност да изрази чувствата си. Самата тя наложила на себе си забрана да преживява и вече не можела да я преодолее.  Тези чувства препълвали всяка клетка в гърдите й, като я измъчвали отвътре. Тя загубила контакт с майка си и млад мъж, който много обичала.

Способността да изразява чувства, тя загубила преди две години, когато починал любимият й баща. От тогава тя се страхувала да изрази чувствата си, защото не искла да натъжава и разстройва майка си. Оказа се, че в семейството й още  от ранно детство се считало, че човек не бива да изразява пред другите чувствата си, те показвали слабост и трябвало да се въздържат.  

Предложих й да си представи образа на тези чувства. Тя сподели, че приличат на много подвижен, променящ своята форма стършел, който се провирал и искал да излезе  от гърдите й, но някаква броня го задържала до устата.  След това предложих да даде разрешение на стоманената „броня“ да освободи задържаните чувства.  Този прийом сработи,  „бронята“ се разтопи веднага и чувствата свободно „излязоха от устата“ (субективно възприятие на клиента) с такава сила, че тя не можеше да диша нормално и се задави.

За да не се провали процеса на освобождаване поради страховете й, аз започнах да я успокоявам и уверявам, че постепенно всичко ще се оправи. Така се й случи. Постепенно дишането се успокои, тя усещаше,  как чувствата продължават да се изливат, но вече по-спокойно. Независимо, че през цялото време се тресеше, ръцете и краката й вибрираха, но доминиращото усещане беше, че се чувства все по-добре. Струваше й се, че тялото й е станало леко и изчезнало, а въздухът свободно преминава през тялото й, от върха  на косите до петите и в обратната посока.

Подобни усещания се изпитват от хора, които са преминали интензивен курс на телесна терапия в комбинация със сеанси за дълбоко дишане. Според Вилхелм Райх, това води до пълно освобождаване от черупката на бронята, а сесията продължава само 20-30 минути!

 

2.Методи за работа с потиснати и изтласкани чувства.

-Основният принцип за работата потиснатите чувства е,  да се помогне на клиента да осъзнае и да изрази чувствата си, а след това да се разреши основния проблем.

-Основният подход за работа с изтласкани чувства е, те да бъдат върнати обратно в личността и да се осъзнаят, а след това да се разреши основния проблем.

 

Литература

1.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

2.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

3.Фрейд А. Психология „Я“ и защитные механизмы. Москва, 1993.

image

Категория: Други
Прочетен: 109 Коментари: 0 Гласове: 0
 


 

  Пример (вариант) за описание на случай в психоконсултативната практика.

                                                              (изпитна задача)

 

Направете анализ на психичния статус, психичното здраве, етапа на развитие, защитните механизми и направете психологическа прогноза за развитието на :

Жена на 45г. с приличен външен вид. Работи като съдия. Изпитва силен страх от затворени пространства. Страхът прогресивно се увеличава през последните две години.

Биографични данни:

1.Произхожда от семейство на адвокати. Майката е властна и амбициозна. Бащата е грижовен и любящ.

2.Пълна отличничка.

3.Има много приятели.

4.Завършва с отличен висшето си образование.

5.Омъжва се на 20 години.

6.Има две деца с разлика три години.

7.Амбициозна и упорита, успява да се наложи в правната гилдия.

8.На 30 години се развежда и продължава сама да се грижи за децата си.

9.И двете и деца заминават да учат в друг град.

10.Появяват се здравословни проблеми – сърцебиене, увеличено кръвно налягане, наднормено тегло.

 

*   *   *

 

I.Описание на психичния статус.

В кабината по психотерапия е пристигнала жена на 45г. (по-нататък в текста г-жа С.) с оплакване, че „изпитва силен страх от затворени пространства, който прогресивно се е засилил през последните две години“.

Г-жа С. е с висше юридическо образования, живее сама в самостоятелното жилище, работи като съдия в Районен съд, разведена от 15 г., майка на две деца – момиче и момче, разликата във възрастта между които е три години. Като ученичка е била пълна отличничка. Кандидатства и е приета да учи „право“. Сключила е граждански брак с бившия си съпруг още като студентка – на 20г. Завършила с отличен висшето си образование и много бързо се е наложила като амбициозен, упорит и перспективен професионалист в правната гилдия („Винаги съм си поставяла високи цели и амбиции.“).  Изпитва удоволствие и е отдадена на работата си.  След десетгодишен брачен живот, по нейно искане г-жа С. се развежда.  След развода, децата остават при нея и тя поема изцяло грижата по отглеждането и възпитанието им. Преди  две години, по настояване на бившият й съпруг (политик и бизнесмен), дъщерята и синът заминават да живеят и учат в елитно частно учебно заведение в друг град. Разходите по издръжката на децата за обучение, възлизащи годишно на €20 000-25 000 са поети от бащата. За отношенията с бившия си съпруг г-жа С. споделя: „…поддържам формални контакти за доброто на децата“, но според нея „той инвестира средстава единствено за да получат наследниците му елитно образование, без да се интересува от възпитанието и развитието им като личности“.  Г-жа С. описва бившия си съпруг като „властен, жесток, затворен и лош човек, отсъстващ от живота на семейството баща и съпруг“, а разводът си с него, като „спасение от робство“. Според нея, след заминаването на децата, нахлуването на бившият съпруг в живота й е станало особено осезателно и неприемливо („Той обсеби синът и дъщеря ми“). Бащата отрупвал децата със скъпи подаръци, екскурзии, развлечения и същевременно продължавал да я тормози („Продължава да ми извива ръцете“), като изисквал от нея да отделя все повече средства за тяхната ежедневната издръжка, поставяйки я в състояние на финансова зависимост („Иска  да ме съсипе и постави на колене“).

Г-жа С. е симпатична жена с адекватна за възрастта си запазена външност. Ектоморфен (астеничен) тип телесна конституция и тенденция към напълняване (наднормено тегло). Облечена е в скромен костюм в приглушен сив цвят, съответстващ на възрастта и телосложението, липсва екстравагантност, без аксесоари, лек и почти незабелязващ се макиаж, поддържана коса и прическа.

Още при влизане в кабинета трудно удържа вълнението и притеснението си, като след покана за настаняване, заема място на единичен дървен (неудобен) стол, намиращ се непосредствено до вратата. Тялото й е изправено, леко напрегнато, със събрани един до друг крака, поставя чантата върху коленете си, като през по-голямата част от времето, здраво стиска дръжките й; в отделни моменти се наблюдават: „избягващ поглед“; нервни стереотипни въртеливи движения с палците на двете ръце; потрепване с десния крак тип „шиене“;  почистване на мними прашинки от полата си; жестове за безпричинно оправяне на косата;  смутен или фиксиран поглед към прозореца при определено трудни за нея въпроси.  С началото на процеса на експлорация се наблюдават ясно изразени: сприхавост, изчервяване, говори бързо, но тихо; прескача от тема на тема; прави чести ретроспекции; описания с впечатляващо дребни детайли; често ръкомаха; периодично прави ритмични движения на торса напред/назад; въпреки усилията, не успява да контролира докрай емоциите си (когато говори за баща си и децата си, очите й се насълзяват). 

Още в самото начало сама, по нейна инициатива, без да поставя въпроси, тя започва да обяснява, че търси психологическа помощ по съвет на личния си лекар („Напоследък не се чувствам добре когато трябва да стоя в малко закрито пространство  ..., този проблем започва да става все по-сериозен и все повече да променя живота ми“,  „…за това споделих наскоро с баща си, който ме подкрепя и много се безпокои за мен, а и аз за него!“).

По време на контакта, г-жа С. е видимо заинтересована от възможностите за лечение: „Трябва да се отърва от този проблем, който ме преследва отдавна, но от две години напоследък стана непоносимо“  и същевременно добавя фразите: „безпокоя се, че тотално ще се инвалидизирам, а трябва да се грижа за децата“, „не зная дали въобще има благоприятен изход“, „страхувам се от усложнения“, „имам чувството, че наистина се провалям и това ще се отрази на работата ми“.

При договаряне за определяне рамката за психотерапия (контракт), г-жа С. с ясна, последователна,  логически свързана, граматически правилна и обосновата реч, при пълно осъзнаване и критика на трудностите, с изразено безпокойство за последиците, относно социалното й функциониране, с   доброжелателно отношение и готовност за сътрудничество формулира очакванията си, заявявайки: „Търся авторитетен психотерапевт с опит, на който да се доверя и да следвам“, „Готова съм да чуя мнението и предложенията Ви“.

Симптоми: Г-жа С. съобщава, че най-много я безпокои загубата на контрол върху организма – състояние, което тя описва с термините: „усилено сърцебиене“ и „увеличено кръвно налягане“, признаци, които я карат да изпитва  „буквално влудяващ страх“ за живота си и да мисли, че „става нещо сериозно…“, „нещо не е наред с мен…, сега ще умра…”, и желание да напусне незабавно затвореното пространство. Тя твърди, че тези епизоди са съпроводени винаги с едни и същи усещания и емоции, като се появяват само при ситуации в малки, затворени пространства, като уточнява: „асансьорни кабини, дори когато с нея пътуват други хора; влаковите купета; тесни коридори и мазета; дълги опашки в сградите на институции.   

Според г-жа С., първоначално се появява ясно чувство за опасност – „изнервям се“, което бързо прераства в страх за живота й („сякаш преминава през тялото ми електрически ток“), предизвикан от телесните усещания,  като определя страхът със степен на изразеност „8“ по десетстепенна скала. По думите на г-жа С.: ,,...след напускане на мястото, телесните усещания бързо отзвучават, изчезва усещането за страх“. След всяко такова преживяване обаче, дълго време не може да се възстанови (дерайлирам в работата си поне за десеттина дни“,  „не мога да спя, да се храня, да се движа, губя желание за  работа“, „ нямам настроение“, „не искам да се срещам с никого“, „непрекъснато ходя само по лекари,  провалям се“) и се измъчва от мисълтта, че не може да контролира организма си („Колкото повече се стремя да избягвам подобни ситуации, толкова по-лошо става.“).

Последният случай от преди около 2 седмици описва по следния начин:  първият сигнал, който улавя е сърцебиене, последвано от топли-студени вълни, след това изчервяване, изпотяване (хладна пот) и повишаване на кръвното налягане;  после се появява недостиг на въздух при вдишване („Буквално загубих чувство за ориентация, не знаех къде се намирам и не мислех за нищо друго, освен как по-бързо да избягам, за да не получа инфаркт.“).  На въпроса, дали винаги мисли така при тези ситуации, г-жа С. потвърждава и същевременно е убедена, че се намира в добро здравословно състояние, като привежда два аргумента: първо, редовно прави профилактични  прегледи при личния си лекар и многократно е провеждала специализирани клинични изследвания (ендокринолог, невролог, кардиолог), резултатите от които са отрицателни и второ, осъзнава, че състоянието й се влошава единствено само тогава, когато попадне в затворено пространство – в други ситуации не се наблюдава.  До момента не е търсила психологическа помощ от друг специалист,  споделила е информация по въпроса само с личния си лекар, който я посъветвал да се обърне към психотерапевт.

На въпрос за произхода и причинността за състоянието си, г-жа С. информира, че около 20-та си година, когато сключва граждански брак е имала аналогини епизоди, като при пътуване в асансьорни кабини и при работа в малки, тесни помещения е преживявала дискомфорт  (нетърпеливост, изнервяне, напрежение и желание бързо да напусне мястото). Впоследствие се стараела да избягва подобни ситуации, но е убедена, че „появата на заболяването й от две години насам“ е много по-силно изразено („Страхувам се за живота си“)  и според нея е свързано с  настъпили две промени в личния й живот: първо, заминаването на децата й да учат в друг град („Аз не можах да им осигуря добро образование“) – дъщеря й завършила XII, а синът й VIII клас и второ, обсебването на децата от баща им, довело до отдръпването им от нея („Трябва аз да се грижа за тях – той не ги обича, а те не могат сами“, „Те имат нужда от мен“, „Непрекъснато се безпокоя за живота им.“) и поставянето й в състояние на зависимост и тормоз от бившия съпруг („Не понасям друг да контролира живота ми“, „Трябваше да му се противопоставя!“).

За родителите си г-жа С. информира, че живеят в същия град, поддържат адокатска кантора. Според нея те са „прависти със стари разбирания“. Отношенията с майка й винаги  са били протоколни и формални.  По-привързана, емоционално открита и споделяща е с баща си, с който разговаряла по-често. Тя е единствено дете в семейството от късен втори брак на майка й. Спомня си, че в семейството винаги е имало строг,  перфектен ред, дисциплина и голямо напрежение. Описва майка си с нежелание като „властна и амбициозна“, а баща си с умиление – „любящ и грижовен“. Самата г-жа С. следва право под натиска на майка си („Мама винаги казваше: В нашата фамилия всички са прависти – всички сме интелигентни, затова успяваме!“), макар, че тя силно искала да учи изобразително изкуство.  Като единствено дете, майката била обсебена от мисията за отглеждане и възпитание на „достойна“ дъщеря. („Мама непрекъснато се страхуваше за живота ми. Все мислеше, че ще ми се случи нещо лошо, не ме пускаше навън, тя решаваше всичко за мен.“). На въпрос как се е чувствала поставена в тези твърди граници на ограничения, г-жа С. споделя „сякаш не можех да дишам свободно“, „чувствах се с примка на шията, сякаш ще умра“, „искаше ми се да избягам на свобода“.

При поискан коментар за това, как си обяснява причините за поведението на майка си, г-жа С. предполага, че това се дължи на нейните страхове за собствения й живот („Тя винаги беше много напрегната и предпазлива. Винаги е искала да контролира и да проверява за изненади“). Като единствен наследник на фамилията, към нея майка й била критична и взискателна („Никога не можех да й угодя – тя все искаше още и още…“, „Никога не бях достатъчно добра“, „Винаги се страхувах, че няма да оправдая очакванията й“.

II.Оценка на психичното здраве и етапа на развитие.

Хипотеза: Налице са фрустрирани потребност за безопасност и контрол. Преграда за удовлетворяване желанието от сигурност се явява минал травматичен опит от детството (ранна травма породена от типа детско-родителски отношения), когато не е могла да се защити, изпитала е безпомощност (страх от изоставяне), отчаяние и катастрофични мисли за физическото си оцеляване (страх от смъртта).  В по-късна възрастност, вътрешния психологически конфликт от непреработената травмата поражда отново симптомите –

страхът се актуализирал при актуална жизнена ситуация преди две години, със заминаването на децата в друг град и с появата в живота й на властният и деспотичен бивш съпруг. Тези събития асоциативно са предизвикали спомени за ранната травма (чувство за безизходност и безпомощност; принуда, потискане и насилие (отношенията с майката/бившия съпруг); невъзможност за контрол (бившия съпруг/децата), т.е. репресираните по-рано емоции се активизират при актуални ситуации, предизвиквайки свързаните с тях соматични усещания.

По-късно, компенсаторно (защитно),  клиентката е научила поведенчески модел за предпазване и адаптация – ескапизъм – реакция за избягване на ситуации, които й напомнят на травматизиращите преживяванията и върху които няма контрол, дори ако знае, че те реално не представляват заплаха.

Впоследствие, под влиянието на своята властна, амбициозна, тревожна и контролираща майка, в рамките на модела на родителските предписания, чрез оперантно обуславяне (високи изисквания, ограничения на свободата, информационни дефицити, внушаващи чувство за опасност, слабост, беззащитност и вина), клиентката формира базови дисфункционални допускания (генерални истини; патерни на мислене) и негативни  самооценъчни убеждения за себе си и света – формира комплекс за непълноценност (фактор, поддържащ тревожността), проявяващ се чрез дисфункционалния поведенчески модел ескапизъм.  Компенсаторно, чрез сублимация (защитно), тревожността и неувереността, породени от ранната травма, от влиянието на майката и от резултативните ниската самооценка и високи изисквания (очаквания) на родителите е била потисната, чрез хипертрофирана потребност от перфекционализъм в работата и желание за свръхконтрол върху хора и събития (деца, съпруг, обкръжение). По този начин е формиран дисфункционален модел за адаптация (порочен кръг) – всяка една ситуация, субективно определена като неподлежаща на контрол се интерпретира като заплашителна; тя предизвиква повишена тревожност, а последната активизира и обезценява Аз-ът.

Предразполагащи личностни фактори (черти), свързани със структурата на проблема се явяват: повишена невропсихична чувствителност, възбудимост, емоционална ранимост и изтънченост; бърза изтощаемост; нисък праг на стресоустойчивост; мнителност; неувереност в себе си; прекалена самокритичност и вътрешен локус; базови обезценяващи Аз-ът самооценъчни убеждения; песимистична нагласа; болезнено самолюбие; натрупан негативен житейски опит; генетично обусловени фактори.

Проверка на хипотезата. За проверка на хипотезата е проведен мислен експеримент с образи (свободни асоциации), при който се очаква клиентът по асоциация да повлияе върху образа, а резултатите от въздействието да послужат за интерпретация и отговор за правилността на хипотезата.

На г-жа С. е предложено да си представи, че се намира в малко и тясно помещение, като се иска да постигне колкото се може по-ярка представа в детайли за обстановката. При визуализацията г-жа С. споделя, че „вижда“ образът на майка си, поставена в чувал, с изчервено лице и едва дишаща. При анализа на възникналата асоцицация, чрез насочващи въпроси г-жа С. постига инсайт. Тя първо споделя, че е преживяла смесени чувства на срам, вина и страх за живота на майка си и второ, спомня си, че е имала случай от ранните  детски години (5-6г.), когато е била на планински лагер, като при състезателна игра с връстници (надбягване с чували), под формата на шега е била насилствено поставена, завързана и дълго време престояла в ленен чувал. („Тогава преживях истински ужас. Имах чувството, че се задушавам и сърцето ми ще излезе от гърдите“). След този случай, майка й станала още по бдителна и ограничаваща я („Тя непрекъснато ми повтаряше да внимавам къде отивам и изреждаше калко опасно и кокво лошо може да ми се случи. Казваше ми, че ако не е тя, аз ще загина“). Впоследствие самата г-жа С. станала много плашлива и предпазлива. При постигнатия инсайт, г-жа С. сама открива връзката между ранната травма и сегашните си преживявания в затворени пространства. Преносът към образа на задушаващата се майката се репрезентира в желание за симбиотична връзка, сливане и идентифициране с нея, като актуална потребност от безопасност и същевременно зависимост, т.е. процесът на сепарация на детето в периода 3-6г. не е бил реализиран. 

III. Прогноза за развитие.

Налице са условия за  благоприятно развитие на контакта с клиента в дух на сътрудничество. Положително влияние ще окажат някои положителни личностни черти: изпълнителност, отговорност, самокритичност, бдителност, прогностичност, доброжелателност, отзивчивост. Постигнатият инсайт и критичното отношение към проблема, ще улесни процеса по разбиране и осъзнаване на ирационалния страх. Клиентката има широк кръг от приятели и поддържа топли отношения с баща си (налична социална подкрепа). Подходящи подходи за работа със страховете са: подбуждащи, обучаващи и трансформиращи методи. Може да се очаква положителен резултат от психотерапията при прилагане на т. нар. „родителски“ подход (насърчаване и поощряване; търпеливост; информираност; постоянна онбратна връзка). Трудности могат възникнат поради комплексираност на случая – ранна травма, съпроводена от резултативните поддържащи и предразполагащи фактори.

Литература:

1. Айзенк, Х., М. Айзенк, Наблюдение на психиката. София, изд. Хеликон, 2005.

2. Божинова Д. Въведение в консултативната психология. София, изд.Фенея, 2011.

3. Мавлов Л., И. Паспаланов, Модел за личност. София, изд. Наука и изкуство, 1997.

4. Мечков К. Психиката – същност, структура, организация, дезорганизация, София, изд. ПИК, 1993.

5.Линде Д.Н., Психологическое консультирование: Теория и практика: учеб. пособие для студентов вузов. Москва, Аспект Пресс, 2010.

image
Категория: Други
Прочетен: 106 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.05 19:15
 


                                               Психология на семейните кризи.

        Първа нормативна семейна криза – приемане на съпружеските задължения.

                          (Олифирович Н. И., Зинкевич-Куземкина Т. А., Велента Т. Ф.)

 

„Любовта е нещо идеално, съпружеството е нещо реално.

Смесването на реалното с идеалното никога не преминава безнаказано”

Гьоте

1. Феноменология на кризата

Със сключването на гражданския брак започва етап, в течение на който пред младите съпрузи възникват ред от задачи, свързани с адаптацията им към семеен живот и приемане на новите си роли.  Функционирането на семейството през този период се определя от редица фактори, сред които могат да се изведат следните:

= личностни особености на съпрузите (индивидуално-типологични свойства на нервната система; когнитивни и характерологични особености; система от нагласи за брак; мотивите за избор на съпруг/а; ценностни ориентации и пр.);

= микросистемни фактори (особености на вътрешносемейните процеси в основната двойка);

= макросистемни фактори (семейна история; специфика на взаимоотношения в разширеното семейство);

= външно социално обкръжение (особености на семейната политика в държавата; етнически специфики; функциониране на социалните институции; национални и регионални особености, регулиращи семейното функциониране в определената среда и пр.);

= икономически фактори (ниво на материално благосъстояние; наличие на отделно жилище; наличие на работа на съпрузите  и пр.);

Първата година на съпружески живот е от изключителна важност и е определяща за по-нататъшното функциониране на семейството.  По случващото се в този времеви период може да се съди за потенциалните качества на брака и може да се правят прогнози за нивото на стабилност на семейната система.  Като изключим ярката емоционална украса и романтизъм, характерен за младото семейство, този етап от семейния живот се явява един от най-сложните, за което говорят голямото количество разводи още в рамките на първата година.  Проблемите в този стадий могат да се свържат със сложността на семейната адаптация и с трудностите за приемане на новите роли, като много често те се явяват като последица от невъзможността на младите хора да се откъснат от родителското си семейство.

Възникването на първата нормативна криза може да се усложни от следните фактори:

1.1. Неадекватна мотивация за създаване на брак

v    Възможност за компенсиране на дефицит

Наблюдава се в случаи, при които единият или двамата съпрузи встъпват в брачни отношения, мотивирани от едно силно желание и стремеж да компенсират дефицит от любов, общуване, грижа, топлота, сигурност, внимание и желание да се избяга от чувството за самота, изолираност, нехаресване, ненужност и неприетост.  Обикновено подобна мотивация формират млади хора, които живеят в дисфункционални семейства, продуциращи непрекъснато физическо, емоционално или сексуално насилие. В тази категория попадат семейства на алкохолици; наркозависими; психически болни родители или такива, които принадлежат към определени секти; ограничени социални групи (етноси); при разведени, в които завареното детето е подложено на насилие и тормоз и пр.

v    Възможност за отделяне от родителското семейство

Силен, неудържим порив на младия човек да се отдели (в много случай термина е много по-силен -  да скъса; да се отърве; да избяга) от семейството на родителите си, се явява много често един от най-неадекватните мотиви за встъпване в брак. В тези случаи създаването на ново семейство представлява комуникативно послание към родителите за това, че детето вече е възрастен човек и има право на независими решения и самостоятелен живот. Множество са примерите на бягство на дъщерята със своя приятел и тайно сключване на брак. В миналото това бягство е било известно като „приставане на момичето пред възлюбения си”.  Тук зависимостта е следната: колкото по консервативно, ограничаващо, деспотично, ригидно, диктаторско е родителското семейство, колкото по-твърд е авторитарния стил на комуникация с децата, толкова по-ограничени са правата и възможностите им за отделяне и идентификация. От тук толкова по-силно е желанието за свобода, независимост и право на собствен избор.

v    Възможност за преодоляване на някаква криза

Много често като мотив за бързо сключване на граждански брак се явява желанието на човек да избяга или да се справи с някаква житейска криза. Такива ситуации се явяват: професионални неуспехи; неуспехи в интимните и партньорски отношения; скорошно разпадане на интимна връзка, носеща очакване за брак;  загуба на любим човек и пр.

v    Възможност за съгласуване на поведението с наличните социални норми и порядки, поддържани от най-близкото обкръжение

Сключването на брак по тези мотиви най-често се свързва с наличието на някакви приети от най-близкото обкръжение или по-голямата социална общност норми, правила, ритуали и традиции за сключване на брак. Такива са например напредването във възрастност. Известно е, че за жените преминаването на 26-27-та година се приема за граница на нормата, след която обществото им пришива названието „стара мома”, с всички негативни последици от това.  След този период възможностите за избор от страна на момичето на партньор рязко се ограничават, а и самите мъже имат променена оценка и представа за тях.  Друг пример, свързан с възрастност са правилата за ранни бракове в някои етнически общности – например ромската среда. Трети пример за подобна мотивация е силния тормоз, който родителите и разширеното семейство оказват върху младия човек, подтиквайки ги към брак, като тук попадат и т. нар. случаи на „сватосване”.

Пример:

За психологическа помощ се обръща жена, намираща се в състояние на дълбока депресия, свързана с отношенията с дъщеря й.  Тя е разбрала, че бракът на нейната дъщеря е фикция, скриваща истината за нейната сексуална ориентация.  Дъщерята на пациентката е лесбийка, намираща се в брак с хомосексуалист.  Те са встъпили в брак тайно, за да не травмират своите родственици и да избегнат тяхното порицание.  Пациентката случайно е разбрала за истината от бивша възлюбена на дъщеря й, която е разказала всичко на майката, стремейки се да отмъсти за изневярата.

v    Възможност за компенсация на чувство за непълноценност. 

Встъпването в брака се определя като способ за компенсиране на дефектния „Аз” и се обуславя принципно от патологична „Аз-концепция”. Последната се явява следствие от неразрешени интер- и интрапсихични задачи в развитието.  В този случай присъединяването към идеализирания партньор позволява да се повиши чувството за собствена значимост и самоуважение.

Пример:

Александра, жена на 32 години, търси помощ, споделяйки наличието на чувство за хронична умора, апатия, отсъствие на интерес към живота.  Медицинските изследвания не диагностицират органични причини за нарушения.  По време на интервюто става известно, че пациентката е родена и израства в селско семейство с ниска степен на финансова и икономическа осигуреност, с баща-алкохолик. Тя има в миналото множество негативни преживявания и се срамува от социалния си статус.  Пациентката завършва училище с отличен успех и заминава за по-голям град, където постъпва в факултет по журналистика.  Александра споделя, че принципно винаги е била интересна за мъжете и се е радвала на тяхното внимание.  Когато е във втори курс, тя се запознала с мъж, който е 17 години по-възрастен от нея. Той е известен журналист от интелигентно семейство и само след един месец тя встъпва в брак.  Александра е била впечатлена от неговата увереност, стабилност, образованост и добри маниери – всичко това според думите на пациентката и е липсвало.  Какво се случва обаче впоследствие?  Пациентката разказва, че в продължение на целия си семеен живот (винаги), тя се е чувствала неловко и сковано в присъствието на съпруга си, а в средата на негови колеги, приятели и родствениците му, приемала себе си като недостатъчно умна, срамувала се е от произхода си и тази нейна оценка за самата себе си впоследствие се превръща в източник на хроничен дискомфорт и напрежение.

v    Възможност за постижения

Наблюдава се в случаите, когато единият от партньорите се стреми чрез брака да получи определена изгода – материална или друга. Този мотив се превърна в много популярен в етапа на демокрацията.  Множество са браковете между богати мъже (или такива с престижен социален статус) и млади красиви девойки, които влизат в договореност: той осигурява статута на семейството, а тя предоставя биологичния си природен потенциал – красота и детеродни възможности.

v    Принудителен брак

В този случай встъпването в брак се явява способ за разрешаване на определени житейски трудности.  Към този модел се отнасят бракове в условия на непланирана бременност, разрешаване на жилищни или материални проблеми на единия от съпрузите и пр.

Забележка: При сключването на брак от позиция на описаната мотивация, личността на партньора не е от значение и не е ценност, от значение е само възможността на партньора да удовлетвори функционалните изисквания, имащи значение за удовлетворяване на потребностите.

1.2. Осъзната и неосъзната мотивация

Неадекватната мотивация за встъпване в брак може да бъде „осъзната” и „неосъзната”.  При втория случай практически е неизбежно настъпва влошаване на отношенията по посока разочарование от партньора и от брака в резултат на:

v    Значителни различия в семейните традиции, в произхода на съпрузите и в моделите на техните семейни отношения (например, в религиозните убеждения, в образованието, в социалната и национална принадлежност, структурни особености на разширеното семейство, във възрастта и пр.)

v    Материална, финансова и емоционална зависимост на двойката от членовете на разширеното семейство

v    Сключване на брак след период на ухажване с продължителност по-малко от 6 месеца или повече от 3 години.

v    Личностни особености на единия или на двамата съпрузи, свързани с установяването на отношения на привързаност и преди всичко в наличието у съпрузите на способности за установяване на близки отношения на сближаване и дистанциране.

v    Наличие на дисфункционални семейни патерни в разширеното семейство на съпрузите.

1.3. Отделяне от родителското семейство (сепарация).

При създаването на семейство, съпрузите се оказват пред необходимостта да разрешат редица важни задачи, преди всичко в емоционалните им отношения.  Една от тези задачи е свързана с усилване на емоционалната връзка в съпружеската субсистема и отделянето от родителското семейство, без да настъпва обаче разрив в емоционалните контакти с родителите или реактивно бягство в други заменящи отношения. От една страна съпрузите трябва да се научат на принадлежност и привързаност един към друг, т.е. вече да се идентифицират със своето семейство, без да губят връзка с разширеното семейство, а от друга страна, да бъдат част от собственото си семейство без да губят индивидуалността си. Само при този баланс в брака настъпват процеси, в които всеки от партньорите и семейството като цяло преминават по пътя на индивидуализация/сепарация, който им позволява да преживяват близост и същевременно да запазят усещането за своята отделеност и автономност.

1.4. Установяване на външни и вътрешни граници.

На ниво семейна система отделянето на съпрузите от родителите е свързано с установяване на външни граници на младото семейство – това е една невидима бариера, която регулира обема на контактите на партньорите с външния свят, в т.ч. и с членовете на разширеното семейство. Тази бариера защитава автономията на младото семейство посредством регулиране на отношенията на близост и йерархия.  В двойка, в която не протича процес на сепарация от родителското семейство, съществено се затруднява формирането на взаимоотношения на близост между съпрузите.  Последните се боят да признаят различията помежду си, защото техни те различия могат да бъдат толкова сериозни, че да представляват заплаха за целостта на отношенията им.

Задачата по установяване на външните граници включва разрешаване на такива въпроси като: кои познати на мъжа и кои познати на жената ще бъдат допускани до семейството и колко често ще става това; с кои връзки всеки от партньорите ще общува вън от семейството; как ще бъде прекарвано свободното време – заедно или отделно; какво ще се прави по време на по-дългите ваканции и пр.  Разрешаването на тази задача предполага установяването с разширеното семейство на оптимален баланс на сплотеност/индивидуализация.

В „синтезираните семейства” членовете са извънредно много привързани един към друг, тук действат множество центростремителни сили, наблюдават се крайности на емоционална близост и лоялност, съществува страх от различия, които се интерпретират като опасност от разпад на семейството, налице е огромна емоционална въвлеченост при двойката. Отделени членовете на такова семейство не могат да действат независимо един от друг и те имат малко лично пространство.  При това, отношенията на съпрузите с техните родители се характеризират с къса психологическа дистанция, свръхблизост и висока взаимосвързаност, които затруднява адаптацията на съпрузите един към друг и към семейния живот.

На индивидуално ниво емоционалната зависимост от родителите се проявява като тревожна привързаност на съпрузите към тях, която или открито се изразява, или реактивно се отхвърля посредством рязко дистанциране или формиране на псевдозависими отношения. Последните обаче не само, че не изключват свръхблизост, но дори я предполагат, явяват се нейната обратна страна. Колкото е по-значителна зависимостта и близостта между съпрузите, толкова по-екстремални усилия са нужни за преодоляване на установената дистанция и отричане важността на семейството.

1.5. Дистанциране от родителското семейство.

Дистанцирането (емоционалния разрив) се явява един от способите, към който прибягват младите съпрузи с цел, да се отделят от родителското семейство и за да се справят в нарастващата тревожност и напрежение от свръхблизките отношения.  Но същевременно неудовлетворената потребност от близост води до интензифициране на съпружеските отношения по посока нарастване на напрежението, обусловено от динамиката на емоционална близост между съпрузите.  В резултат на това, структурата на отношенията в младото семейство придобива вид на набор от съюзи и разкъсвания или редуващи се периоди на свръхблизост и взаимно отчуждение.

Способностите на двойката към близост и независимост в отношенията много силно зависи от това, до каква степен всеки един от тях е завоювал своята самостоятелност в своето родителско семейство.  М. Боуен отбелязва следното: „Този, на който не се е отдало да намери автономия в родителското си семейство, се отличава с емоционална хладност или склонност към сливане с партньора” (Боуен М., 2005).

1.6. Загуба на илюзии и деидеализация на партньора.

Високо ниво на сливане на съпрузите се среща твърде често в младите семейства, което в определена степен им помага да достигнат единство по отношение на ценностите, т.е. формира се оценка за „ние” като двойка.  За този феномен К. Витакер казва: „Това е процес, в който и двамата се отказват по малко от своята идентичност, от своя образ, за да станат частица от симбиотичен съюз под името брак” (Витакер К., 1988).  Тези отношение по принцип се формират под силно влияние на индивидуалната потребност на единия или на двамата, като предизвикват страх от загубата на своето „Аз”, а това води до акумулация на напрежение в двойката. Освен това, когато „нарцистичният” период на идеализация на партньора премине, опитите да се оттеглят от сливането и да отстояват своя „Аз” също се превръщат в източник на напрежение и конфликти.

Деидеализацията се явява нормативен етап в развитието на емоционалните отношения в двойката и като правило се предшества от бурни романтични преживявания, вменяване на идеалистични черти, усещане за голяма любов и емоционална близост. Рухването на илюзиите, създадени в миналото, неизбежно както идеализацията се явява само фаза от емоционалния цикъл, чийто следващ етап е разочарование, загуба на позитивни емоции, възникване на скука в отношенията между партньорите и това може да доведе до разпадане на брака.

В случая най-оптимален вариант се явява способността за свободно придвижване по оста „индивидуализация-съпринадлежност”. Когато съпрузите разполагат с тази възможност, имат свобода за преход от сливане към индивидуализация, те получават нови личностни възможности.  Тогава те могат да принадлежат към двойката, без обаче да губят своят „Аз”, съзнателно да се присъединяват или да се отделят, без да изпитват чувство на вина и тревога.  Способностите на младите съпрузи към автономия, функционално им помагат да избегнат емоционалната реактивност, водеща до поляризация (комплементарност, основаваща се на различия и неравенство) на отношенията: независим/зависим; преследващ/дистанциращ; висшестоящ/нисшестоящ; агресивен/покорен; ръководещ/изпълняващ и т.н., предполагаща необходимостта от взаимно приспособяване на партньорите, за разлика от симетричните отношения, основаващи се на равенство и сходство. 

Забележка: Тук е мястото да отбележим нещо много важно. Системната семейна терапия приема два типа взаимоотношения в двойката, от които произтичат и двата типа семейства: „симетрични” и „взаимодопълващи” се семейства. В горния случай, когато говорим за комплементарност на взаимодействието и комуникацията се има предвид именно тип „взаимодопълващо семейство”, при което ролите, функциите, мястото в йерархичната структура са поляризирани. За диагностиката и терапията е много важно да се знае, че първо, тази структура (както впрочем и структурата на симетричното семейство) се формира именно в този начален период на брака, а не някъде далеч във времето; второ, че всеки в двойката приема мястото и ролята си в йерархията и всяко размесване или опит за промяна от това място води автоматично до т. нар. „клатене на лодката”, т.е. всеки един в ролята и мястото си е зависим от ролята и мястото на другия, промяната по тези показатели при единия, веднага води до промяна в показателите на другия и това поражда конфликт.

 

Когато комплементарността бъде преувеличена, то тя води до формиране на дисфункционална субсистема, за която са характерни ригидност и твърди фиксирани роли, които обуславят ниска способност на семейството да се приспособява към промените (в частност, свързаните промени със стадиите на жизнен цикъл и съпровождащите ги нормативни кризи) и снижават адаптивния му потенциал.

Постигането на независимост в съчетание със способност за близки отношения е една от най-сложните задачи, стоящи пред двойката, която в много случаи стои за разрешаване през целия живот.

 

Освен всичко казано до тук, за разрешаването на емоционалните проблеми, свързани с установяването на оптимална психологическа дистанция, младите съпрузи трябва да разрешат и съгласуват още редица други задачи:

= разпределение на семейните роли и областите на отговорност;

= определяне на семейната йерархия;

= изработване на приемливи форми за сътрудничество;

= балансирано разделяне на задълженията;

= съгласуване системата от ценности;

= постигане на сексуална адаптация един към друг;

Именно на този етап партньорите трябва да дадат отговори на въпросите:

= „Кои са приемливите пътища за разрешаване на конфликтите?”

= „Изразяването на кои емоции в семейството се считат за допустими?”

= „Кой за какво носи отговорност и при какви условия?”

По този начин, в течение на дадения кризисен период съпрузите се адаптират един към друг, търсейки такъв тип семейни отношения, които да удовлетворяват и двамата.  Умението на съпрузите да разрешат възникналите проблеми в началния етап на семейния живот, способства за изработването на устойчиви форми на поведение, действащи в продължение на почти целия жизнен цикъл на семейството и помага за преживяване на последващите нормативни и ненормативни семейни кризи. 

2. Диагностика на кризата.

Преживяването както на първата, така и на последващите семейни кризи винаги има индивидуален и уникален характер за всяко семейство. Не всички описани по-горе елементи на кризата задължително трябва да присъстват, респ. да бъдат открити във всяко младо семейство. В някои съпружески двойки признаците могат да преминат незабелязано, без да предизвикват болезнени преживявания и чувство на разочарование, свързано с деидеализацията на партньора.  От особена важност е да се знае, че именно в този стадий на жизнения цикъл се поставят основите на бъдещия семеен живот.  Ако в този стадий не бъдат решени задачите, стоящи пред семейството или бъдат решени по нефункционален начин, то тяхното изпълнение (постигане като цел) в следващите стадий става още по-трудно и се проектира в следващите кризи.  Поради тази причина оказването на психологическа помощ на младото семейство именно в този стадий (напомняме, че обхваща около една година) представлява особена важност.

2.1. Диагностични критерии, използвани от семейния психолог.

Семейната криза може да се диагностицира на основата на анализ от беседа със съпружеската двойка. Ето кои са основните маркери за наличието на първа нормативна криза в младото семейство:

(1) Неприемане на новата роля (на съпруг и съпруга) и свързаните с нея задължения.

(2) Ниска диференциация от родителското семейство поддържана от единия съпруг, което води автоматично до пораждане ревност в другия.

Забележка: Среща се много често при симбиотична привързаност между майка и дъщеря; между майка и син; в случаи, при които младата съпруга не намира в съпруга си достатъчно (желаната) закрила, грижа, защита, подкрепа, разбиране и включва защитна реакция, „бягайки” обратно в родителското си семейство; липса на външни граници или наличие на пропускливи граници на съпружеската субсистема е условие самите родители да нахлуват и влияят върху семейството, затруднявайки процеса на отделяне.

(3) Практически пълното отсъствие на контакти с родителското семейство също свидетелства за сложност в процеса на сепарация от родителите (М. Боуен подробно описва този феномен).

(4) Опити от страна на единият съпруг да нарушава и пречи на другия в процеса на сливане (сближаване), общуване с родителите си, което предизвиква чувство на обида, злоба, усещане за непочтеност в другия.

Забележка: Има много случаи, при които единият партньор (най-често съпруга), още в този етап се стреми към пълно затваряне на границите на семейството от към родителите на другия партньор. Обикновено той се опитва да заеме висша позиция в семейната йерархия и в тази връзка за да постигне превъзходство и доминантност, следва тактика на изолиране на другия от каналите, по които последният получава подкрепа, поддръжка, разбиране, съвети и пр. Логиката е, че колкото е по-безпомощен изолирания партньор, толкова повече се укрепва висшата йерархична позиция (обладаване на власт).

(5) Наличие на високо напрежение в двойката, обусловено от неадекватно близката между тях психологическа дистанция, проявяваща се в необяснимо на пръв поглед нарастване броя на конфликтите между съпрузите на база претенции един към друг, желание единият да промени другия, чувство на изоставеност на единия от другия и пр. 

Забележка: Най-често прекалено голямата психологическа близост се изразява в опитите единият партньор да обсеби другия, лишавайки го от екзистенциалната за всеки човек потребност от собствен свят, собствени мисли и фантазии, от желанието му да остане понякога сам със себе си, да има свои тайни и пр.

(6) Разочарование от брака и брачния партньор, основаващо се на неоправдани и нереалистични очаквания.

(7) Сексуална дезадаптация в двойката

2.2. Диагностични методики, използвани от семейния психолог.

Проверката на терапевтичните хипотези може да се извърши с помощта на следните методики:

v    Изучаване на семейната история – откриване патерни на взаимоотношения, характерни за родителското семейство и прародителското семейство на младата двойка, влияещи върху преживяване и преминаване през кризата – прилагане на методика „Генограма” на М. Боуен.

v    Установяване нивото на сплотеност на семейството (величината психологическа дистанция) и състоянието (вида) на границите на семейството – прилагане на методиките FAST (тест на Геринг); „Семейна социограма” (Е. Г. Ейдемиллер, О. В. Черемисин); FACES-3 (тест на Д. X. Олсон, Дж. Портнер, И. Лави, в адаптация на М. Пери);

v    Анализ на ролевата структура на семейството – прилагане на методиките „Ролеви очаквания и претенции в брака” и анкета „Семейни роли”;

v    Установяване степента на адекватност във възприемането на брачния партньор – прилагане проективна методика „Писмо до съпруга ми”;

v    Определяне емоционалния фон на семейството и някои параметри на съпружеските отношения – прилагане методики „Удовлетвореност от брака”, въпросник „Разбиране, емоционални атракции и авторитетност”

2.3. Психологическа помощ.

Основните направления на психологическа помощ на младото семейство се определя от полето психологически проблеми на конкретната съпружеска двойка, предшестващи посещението при семейния психолог.

Най-чести причини за търсене на психологическа помощ са свързани с трудности при:

= Установяване границите на семейството;

= Изработване на семейни норми и правила;

= Разпределение на семейните роли и отговорности;

= Сексуална дисхармония;

2.3.1. Работа на психолога по проблема разпределение на семейните роли и отговорности

В основата на този конфликт стоят преди всичко различията в представите на съпрузите за семейните роли в система от функции и задължения, осигуряващи ежедневния живот. По принцип ролевите разногласия се базират на различия във възгледите и представите за ценностите в семейния живот.

Етапи на работа на семейния психолог:

(1) Обобщете конкретните оплаквания на съпрузите

Колкото повече проблемни ситуации бъдат назовани и представени от двойката, толкова повече сведения за особеностите на функциониране на даденото семейство ще получи психолога в процеса на консултацията. Затова е много важно да се знае: „Оставете ги да говорят! Кой колкото иска и каквото иска да говори. Не ги прекъсвайте! В условията на среща с психолог всеки един от двойката има свой набор от обяснения (мнения, оценки, аргументации и пр.), които сега именно тук трябва да разкаже!

(2) Определете какви са желанията на съпрузите за разпределение на ролите и задълженията, т.е. кой какво иска и какво предлага.

Всеки един от партньорите трябва да бъде изслушан за това какви са неговите представи, очаквания, претенции и желания за разпределение на ролите и отговорностите, т.е. всеки да каже какво иска от другия. След това, целия модел предложен от единия, а след това и от другия съпруг да се постави на анализ по 3 критерия: а/ по кои въпроси (роли и отговорности) може да допусне отстъпка; б/ по кои въпроси в никакъв случай няма да отстъпи и в/ по кои въпроси може да отстъпи, но при определени условия (кои са те?).  На този етап също така може да се приложи методика „Генограма” с цел изучаване на семейната история от гледна точка на ролевите отношения на родителското и прародителско семейство.  В случай, че проблема разпределение на отговорностите възниква на фона на едни достатъчно добри междуличностни отношения или когато работата със съпружеската двойка е ограничена от времето, голяма помощ в консултирането могат да окажат специалните техники за водене на преговори.

(3) Открийте различията между членовете на семейството, изяснете представите на партньорите за причините за несъответствие между представите и поведението на единият за другия партньор, определете степента на обективност и адекватност на претенциите.

На този етап психологът влиза в ролята на експерт. Той не говори за своите чувства (не ги показва), но понякога съветва, какво би трябвало да се направи, като предлага в кои определени моменти как да се постъпи.  Психологът не налага своите решения, но и не се отказва да съдейства при търсенето им от двойката.  Той координира обсъждането, като дава възможност на всеки един да се изкаже. В ролята си на експерт психологът може да представи информация за особеностите на протичане на дадената криза, за влиянието на модела на родителското семейство върху развитието на отношенията между съпрузите.

Не бива да се забравя още нещо, че много често ролевият конфликт маскира други проблеми на двойката. Например, посредством искането към партньора да изпълнява определени функции, може да е продиктувано от стремеж към удовлетворяване на неосъзната индивидуална потребност.  Задачата на психолога в този случай е да окаже помощ за осъзнаване на тази потребност, която е скрита зад изискването към партньора и да потърси алтернативни начини за нейното удовлетворяване.

Пример:

Съпружеска двойка се обръща към семеен психолог. Те имат семеен стаж около 1,5 години. Инициатор на посещението (заявката) е съпругата. Тя се оплаква от завладяло я напоследък състояние на обща умора; разказва, че не получава помощ от съпруга си по поддържане на домакинството. Въпреки това, когато съпругът прави опити все пак се включва в домашни дейности, тя отхвърля тази помощ, обяснявайки му, че той е твърде муден, непохватен, неумеещ, незанещ, неорганизиран и че за нея е по-добре да свърши работата сама.  В процеса на диагностичната беседа се установява, че предявените претенции към съпруга и скандалите с него се явяват за съпругата способ (инструмент), чрез който тя се приближава до съпруга и получава неговото внимание.  Разкриването на този факт е позволило на младата жена да осъзнае потребността си и да се научи да я удовлетворява по адекватен начин.

(4) Сключване на нов договор за разпределение на семейните отговорности

Не бива да се забравя, че при работа със съпружеската двойка терапевтът не бива да влиза в коалиция с нито един от съпрузите, нито да оказва в по-голяма степен поддръжка на единия за сметка на другия. Трябва да се пази неутралитет, да не се позволява на никой от съпрузите да въвлече психолога в по-тясно взаимодействие със себе си – процес, който води до създаване на триъгълник.

2.3.2. Работа на психолога по проблема установяване на граници на семейството и  построяване на оптимален баланс на близост/отдалеченост между съпрузите.

Това е най-разпространения проблем при младите съпружески двойки, с който се сблъскват веднага след брака.

При нарушаване на външните граници на семейството пред психолога стоят следните задачи:

= оказване помощ на съпрузите за осъзнаване на факта на нарушението;

= установяване отношението на всеки от съпрузите към факта на нарушаване на границите;

= определяне на желания модел на отношения на семейството с обкръжението;

= оказване подкрепа на избора, направен от съпрузите;

При нарушаване на вътрешните граници на семейството пред психолога стоят следните задачи:

= установяване типа нарушение на вътрешните граници, чрез определяне психологическата дистанция между съпрузите (колкото е по-голяма дистанцията, толкова е по-голяма вероятността някой от двойката да отвори границата);

= обсъждане със съпрузите на особеностите на тяхната емоционална близост;

= откриване потребности на съпрузите за изменение на техните отношения;

= определяне на желания модел на отношения между съпрузите;

= търсене на способи за промяна на отношенията между съпрузите;

= оказване необходимата поддръжка на съпрузите в този процес;

За справяне с нарушенията на границите и за тяхното преструктуриране психологът може да използва различни прийоми, като ефективни в това отношение са парадоксалните техники.  Например, млада съпружеска двойка, страдаща от постоянно вмешателство на родители и родственици, които отхвърлят всякакви послания и призиви да оставят на мира младите, може да бъде дадена следната парадоксална инструкция: Младото семейство целенасочено да демонстрира своята благодарност за непрекъснатата намеса и „помощ” на родителите (и другите) и да ги помоли да усилят колкото се може повече тази помощ и намеса в живота им.

2.3.3. Работа на психолога по проблема сексуална дезадаптация и сексуална дисфункция

Сексуалната дисфункция е състояние, при което са нарушени обичайните физиологични реакции  на сексуалната функция (Мастер У., Джонсон В., Колод Р., 1991). Сексуалните затруднения на мъжа и жената като правило се изразяват в:

= отсъствие на сексуално желание;

= неспособност за адекватно реагиране на външни стимули и получаване на сексуално удовлетворение;

При работата по този проблем е много важно психологът да изясни какво според съпрузите представлява „нормалната” сексуалност (някои пациенти често заявяват „Аз не съм нормален”).

Параметри за определяне на сексуалните норми:

Ш    Биологична норма В качеството на „норма” се признава хетеросексуалността и  всяко поведение различно от това се приема извън нормата.

Ш    Статистическа норма За „норма” се приема сексуално поведение, характерно за повечето хора (с отчитане на контекста: епоха, култура и пр.).

Ш    Нравствена норма За „норма” се счита сексуално поведение, одобрено от социалните и религиозни институции.

Ш    Юридическа норма За „норма” се приема сексуално поведение, разрешено от закона.

Ш    Психологическа норма Критериите за „норма” са разнообразни, в зависимост от психологическото направление, но като цяло могат да се сведат до няколко общи концепции, за обозначаване на които се използва класификацията на американския психолог Гордон: за нормално сексуално поведение се приема това поведение, което доброволно, непринудително, приятно и лишено от чувство за вина.

Сексуалната дисфункция може да бъде: първична (постоянна), вторична (появяваща се в определени периоди) и обстоятелствена (проявяваща се в отношенията с даден партньор или в определени условия). Разкриването на природата на сексуалната дисфункция ориентира психолога в по-нататъшната работа по проблема. Например, при наличие на физиологична причина, работата трябва да продължи, но с участието на експертната помощ на сексолог.

Причини за сексуалната дисфункция:

Ш    Анатомични и физиологични фактори Тази група фактори трябва да стои с особено внимание пред психолога, работещ с двойката, особено в при случаи с проблеми в ерекцията или болки в областта на таза при някой от съпрузите.  Осен това, не бива да се забравя медикаментозните ефекти: би било сериозна грешка ако при работата с клиенти, при които е налице отсъствие на сексуално желание да се пренебрегва влиянието на антидепресанти, инхибиращи сексуалното желание.

Ш    Психологически фактори (индивидуално ниво на семейно функциониране) Главни психологически фактори, продуциращи сексуална дисфункция се явяват чувството за тревожност (провокиране на желание за успешен секс, стремеж за харесване, за впечатляване на партньора), а също така травматизма и влиянието на сексуалния опит.

Ш    Особености в комуникацията в двойката (микросистемно ниво на семейно функциониране) За възникване на сексуална дисфункция оказват влияние и качеството на отношенията в съпружеската двойка, а също и трудности при управление на агресията.

Ш    Социокултурни фактори (мегасистемно ниво на семейно функциониране) Като причините за сексуалните проблеми нерядко встъпват: чувство за срам; представи на партньора за непристойност и за „правила” на сексуално поведение; социални стереотипи, определящи сексуалното поведение (мъжът е длъжен да бъде активен, а жената – не).

При ситуация, в която съпружеската двойка търси помощ по повод на сексуални проблеми, психологът трябва да изясни особеностите на сексуалните отношения в двойката (опит в добрачните сексуални отношения; съвместни сексуални сценарии; интензивност на половия живот; степен на удовлетвореност на всеки от съпрузите от сексуалния живот в рамките на брачните отношения).  Важно е да се разбере характера на сексуалните проблеми, да се уточни кога са възникнали, как се проявяват, постоянно ли съществуват или възникват периодично, в какво съпрузите виждат причината за техния проблем.

Пример:

Анна, (24г.), омъжена, без деца. Брачен стаж – 11 месеца. В течение на няколко месеца, до заявката за психологическа помощ, жената страда от общо изтощение, раздразнителност и главоболие.  Лекарят, който е прегледал Анна, не е намерил никакви биологични основания за тези симптоми и  препоръчва среща с психолог. В хода на беседата се изяснява, че нейните симптоми  обикновено се появяват вечер. Уточняващите въпроси за това, как прекарва времето си в тези вечерни часове, позволяват да се установи наличието на трудности в сексуалните отношения в съпружеската двойка. Появяващият се симптом на практика позволява на пациентката да избегне извънредно честите (по нейно мнение) сексуални контакти със съпруга си. По този начин симптоматичното поведение на Анна се явява средство за контрол върху сексуалните щения на съпруга й.  Когато тя се чувства уморена и има главоболие, тя се оттегля в съседната стая „за да не пречи на съпруга си да почива”. По нататъшната работа е продължила със семейната двойка с цел, съгласуване на сексуалните сценарии.

Повечето сексуални дисфункции (освен тези, които са свързани с органични причини) се формират в резултат на трудности при управлението на агресията, което може да се обуславя от индивидуалните особености на съпрузите или специфичните правила в даденото семейство (например, наличие на табу за изразяване на агресия).  

Дисфункцията „агресия” може да се прояви на три нива:

= На ниво желания и еротични фантазии: партньорът предпочита да подтиска или сдържа своите сексуални реакции поради висока тревожност, свързана с възбуда или осъзнаване на своето желание (фантазиите често съдържат агресивен компонент, който може да предизвика тревога; страхът от агресия блокира сексуалната енергия, което води до възникване на сексуална дисфункция);

= На ниво телесни реакции: обуславят се от получените сексуални удоволствия – подтискане на физическата агресия подтиска и достигането до удоволствие. 

= На ниво метакомуникация: единият партньор изпитват недоволство от каквито и да било действия на другия, но не му съобщава това, тъй като съпрузите не допускат открито проявление на агресия в отношенията си – съществува табу на агресивното съдържание в посланията.  В този случай сексуалният симптом става способ за изразяване на агресията на партньора, избягвайки отговорност.

В тези случаи патологично въздействие върху отношенията оказва не толкова самата агресия, колкото нейната маскировка, скритата манифестация и подтискане.  От тук следва, че важно направление в работата на психолога със съпружеската двойка е да се отреагира на подтиснатата агресия и да се обучи двойката на конструктивни способи за изразяване на чувства от негативния спектър.

Трудностите, които може да срещне психолога при консултиране на клиенти със сексуални проблеми, могат да бъдат свързани също и с нереализтични очаквания и ниско ниво на психологическа култура.  Ето защо нерядко се налага психологът да изпълни своята информационна функция, повишавайки сексуалната им грамотност.

За ефективно консултиране на съпружеската двойка по проблемите на сексуалната дисфункция, психологът е необходимо да се придържа към следните правила (Старшенбаум Г. В., 2003):

(1) За адекватно реагиране на затрудненията на съпружеската двойка, не е нужно психологът да бъде обременен със собствени сексуални проблеми (аналогичен опит).

(2) Психологът е длъжен и трябва да умее да говори свободно и открито за сексуалните проблеми, без да употребява синоними или завоалирани изрази, както и правилно да използва съответната сексологична терминология.

(3) В някои случаи психологът трябва да има готовност да започне първи разговора за възможните сексуални проблеми в двойката, предлагайки открито обсъждане на тези въпроси, като предупреди за неловкостта на съпрузите.

(4)Психологът трябва да бъде грамотен в областта на сексологията, за да е в състояние да предостави на двойката нужната й информация (анатомия; психология на половете; контрацептивни средства)

(5) Психологът трябва да оценява своите възможности адекватно. Не бива да се занимава с сексуални проблеми без специална подготовка.

(6) Психологът е длъжен да знае в кои случаи е необходимо да насочи двойката към други специалисти, като предостави на съпрузите информация за това, какво могат да получат от тях.

(7) Психологът е длъжен да заема неутрална позиция при оценка на сексуалното поведение на съпружеската двойка.

Най-известния метод за лечение на сексуалната дисхармония е сексуалната терапия. Тя е вариант на поведенческата терапия и е разработена от У. Мастер и В. Джонсън. И допълва психологическия подход на Х. Каплан.  Този подход се основава на схващането, че симптомите на сексуалната дисфункция при клиента отразяват сексуалните проблеми на двойката като цяло, а самите сексуални проблеми на свой ред са свързани с  недостатъчното взаимно разбиране в брака (Старшенбаум Г. В., 2003).

Сексуалните затруднения в съпружеската двойка не се явяват специфични за първата нормативна криза. Те могат да се появява във всеки един стадий от жизнения цикъл на семейството.

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 143 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                 Стратегическия подход в семейната психотерапия.

            Десет примери за описание на случаи от психотерапевтичната практика

                                                                на Джей Хейли

 

1.Схема за описание на случаи  (по Джей Хейли)

Примерна схема за описание на случай:

(1) Състав на семейството

(2) Възраст

(3) Представяне на проблема

(4) Цели на пациента

(5) Патологична последователност

(6) Стадий на жизнен цикъл

(7) Необходима допълнителна информация за семейството

(8) Цели на психотерапевта

(9) Предписания

(10) Брой срещи

(11) Резултати (след колко време са настъпили)

2. Примери от психотерапевтичната практика

2.1. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от трима членове:  съпруг (36г.), съпруга (38г.) и син (8г.).  Били са представени три проблема: а/ лошо поведение на детето; б/ трудности във взаимоотношенията между бащата и детето; в/ трудности във взаимоотношенията между съпрузите.

Цели на пациентите (клиентите)  (това, което самите пациенти декларират, че желаят да постигнат, т.е. да променят):

= общата им цел е да се постигне промяна в поведението на детето в посока послушание и в частност – детето да слуша баща си;

= индивидуална цел на съпруга – да достигне взаимно разбиране със съпругата си;

= индивидуална цел на съпругата – съпругът да поема повече задължения и да се държи по-отговорно.

Първа патологична последователност: Детето се държи лошо – бащата се опитва да го дисциплинира, но без резултат – детето вика майка си на помощ – майката го „спасява” от бащата (всичко това се наблюдава по време на сеанса).

Втора патологична последователност: Съпругата моли съпруга да направи нещо (да направи покупки; да извърши дейност в дома и пр.) – съпругът проявява некомпетентност (забравя да извърши покупките; не успява да се справи с ремонта и пр.) – съпругата недоволства и го критикува  – съпругът напълно се отказва да участва в каквото и да била дейност в семейството и дома и „заминава на работа” – съпругата се уморява, че цялата отговорност лежи върху нея и тя се обръща за помощ към съпруга си.

Коалиция: Създадена е между детето и майката срещу бащата. 

Стадий на жизнен цикъл:  Раждане и възпитание на дете в семейството.

Необходима допълнителна информация за семейството:  В миналото съпругът е бил защитник на т. нар. „меко възпитание” без налагане на санкции (опрощаване на грехове), страхувайки се да не навреди върху психиката на детето.

Цели на психотерапевта: Разрушаване коалицията между детето и майката; установяване на по-близки отношения между детето и бащата, между съпрузите и оказване съдействие на бащата за заемане по-висше място в йерархията от сина.

Предписания:

(1) Първото предписание е било изпълнено още по време на терапията – детето непрекъснато се намесвало в разговора, прекъсвало родителите си, постоянно разсейвало ту майка си, ту баща си. Тогава психотерапевтът помолил бащата да вземе сина си за известно време на коленете си, да го гушне и да го задържи. Идеята била детето да почувства силата и авторитета на баща си, неговото внимание и неговата любов.  Когато бащата взел детето и направил опит да го задържи, то веднага започнало да крещи и вика майка си на помощ, въпреки, че бащата само твърдо го удържал на коленете си. След това момчето започнало отчаяно да хленчи, плаче, рита, хапе и пр.  Едва някъде около четиридесетата минута детето най-сетне се успокоило. След това на бащата било дадено предписание, всеки ден да държи на коленете си детето не по-малко от 40 минути.

(2) Второто предписание към бащата било свързано с факта, че детето определено показвало наличие на технически наклонности  (това било изразено като предположение на психотерапевта, но родителите напълно се съгласили с това становище), всеки път когато детето се заемало с някаква техническа дейност, бащата да отделя време като се занимава с него, показвайки и обяснявайки му своите действия.

Съпругът и съпругата били помолени да помислят и формулират всеки от тях поне по 20 занимания, в които те взаимно и с удоволствие биха участвали (на сесията и двамата били назовали по най-много 1-2), като всяка седмица започнат да реализират най-малко по едно от тези занимания.

Брой срещи: Със семейството били проведени две срещи.

Резултати: Проявили са се 9 месеца след терапията. При бащата било забелязано значително изменение във взаимоотношенията му със сина в положителна посока  (сега синът с радост го посрещал при завръщането му от работа – факт, който не бил отбелязан по-рано).  Изпълнението на предписанието, да държи сина си в продължение на 40 минути всеки ден, постепенно било трансформирано. Бащата започнал с голямо удоволствие да чете книжки с приказки на детето  (отчасти по това предписание детето проявявало съпротива, която всъщност била нужна на психотерапевта). При момчето наистина били открити технически способности за голяма изненада на родителите.  Бащата направил сам пълен ремонт на дома (този ремонт той отлагал в продължение на 3 години), а това породило уважение и благодарност от страна на съпругата.

Наблюдения на психотерапевта:  Значително било променено поведението на детето – то се било научило да си играе самостоятелно, докато по-рано всяка минута ангажирало със себе си някой от възрастните; момчето престанало с постоянното си хленчене и стремеж да привлича върху себе си вниманието посредством оплаквания и плач.  Ако по-рано то игнорирало заниманията с баща си,  то сега детето веднага проявявало интерес, вслушвало се в указанията на баща си и било много по-изпълнително, не било необходимо вече да се повишава глас, а просто да бъдат дадени указания достатъчно настоятелно и ясно.

Във взаимоотношенията между съпрузите също настъпили положителни промени, но все още имало много какво да се желае.  Предстояла допълнителна работа при условия на премахнат симптом (поведението на детето), т.е. работа с основния проблем.

2.2. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от 4 члена: съпруг (40г.), съпруга (40г.), дъщеря (20г.) и дъщеря (12г.).

Представяне на проблема: Неприятна атмосфера в семейството, трудности във взаимоотношенията между съпрузите, непослушание на по-малката дъщеря.

Цели на пациентите:  

= Цел на съпругата – да реши дали иска да остане в брака си и да получи по-голяма подкрепа от страна на съпруга си;

= Цел на съпруга – да изработи семейни правила, за да може семейните отношения да не отнемат от енергията му, а обратно – да му помагат за постигане успехи в професията;

= Цел на малката дъщеря – да се подобрят взаимоотношенията в семейството;

= Цел на голямата дъщеря – да се съхрани семейството и да продължи да получава неговата подкрепа.

Патологична последователност: Майката се прибира в къщи и вижда куп замърсени съдове, подът не е измит, стаите са разхвърляни и пр.  (предполага се, че отговорна за тези задължения е малката дъщеря). Тя започва да ругае дъщеря си, дъщерята се оправдава, защитава, съпротивява. Бащата се завръща в дома. Майката му се оплаква от дъщерята, но той очевидно стои на нейна страна (понякога в такива случаи бащата дори се заема да измие съдовете или да свърши някоя от задачите). Майката не получава поддръжка и започва да се сърди на съпруга си. Избухва скандал и съпругата започва да се сърди на мъжа си. Всички се оттеглят в различни кътчета на къщата, изолират се, блъскат вратите на стаите си (в къщата всеки член на семейството разполага със своя стая).

Коалиция: Коалицията между бащата и малката дъщеря е представена най-ясно. Съществува обаче и коалиция между майката и голямата дъщеря, но тя е по-прикрита.

Стадий от жизнения цикъл:  Съпружество в средния период и преход към отделяне на родителите от децата си.

Допълнителна информация за семейството: Съпрузите са официално разведени, но живеят заедно (в различни стаи, но те са живели години наред отделно много преди развода). Голямата дъщеря изпитва сериозни проблеми в учебната дейност и работата си. Тя се намира в академичен отпуск, но не възнамерява да се връща в университета, в същото време няма постоянна работа.  Тя не е наясно със себе си, с какво точно иска да се занимава в живота си.

Бащата е „ръководител на проекти”

Цели на психотерапията:  Разрушаване коалицията между бащата и малката дъщеря, създаване на по-тесни отношения между съпрузите, възстановяване на семейната йерархия, подчертаване границите между поколенията, оказване помощ на голямата дъщеря за постепенното й отделяне.

Предписания:

= На първия сеанс е било дадено предписание на симптома – малката дъщеря да не изпълнява каквото и да било  задължение в къщата, майката да я ругае още по-усърдно и да продължи да се оплаква на бащата. Бащата от своя страна да не реагира по никакъв начин – когато се върне в къщи, да си сложи чехлите, вземе вестника и се затвори в своята стая.  На голямата дъщеря е дадена инструкция да наблюдава кой как изпълнява предписанието и да съобщи на терапевта резултатите на следващата сесия.

Семейството изпълнили предписанието и на следващата среща заявили, че се чувстват изключително глупаво.

Терапевтът решава, че семейството е готово да пристъпи в следващия стадий на психотерапия: преход към „нормализиране’. На съпруга и съпругата било предписано, всеки ден най-малко 20 минути да прекарват заедно, обсъждайки семейните правила и способи за взаимна подкрепа.   Когато разрешат тези въпроси, определените им 20 минути могат да бъдат заети от други теми. 

= Второ предписание към съпруга и съпругата: Когато съпругата се завърне в къщи и види , че дъщеря й не е свършила нищо по подредбата на дома, тя да не казва нищо, да не реагира по никакъв начин, в т.ч. да не се оплаква на съпруга си, а само да сподели това което е видяла. Бащата от своя страна е длъжен да й даде ясни инструкции какво да направи спрямо дъщерята.

= Предписание към малката дъщеря: Периодично по неин избор да не изпълнява даваните от майката инструкции.

= Предписание към двете дъщери: Заедно да измислят задача за родителите си  (това трябва да бъде дейност, която съвместно да изпълнят и която да им достави удоволствие), при това двете дъщери трябва да постигнат пълно съгласие по задачата.

В заключение психотерапевтът изтъкнал, че тъй като бащата е „ръководител на проекти”, за него не би било никаква трудност да подготви още един проект, но този път за собственото си семейство (В случая психотерапевтът поставя бащата на върха на йерархията – място, което принципно подхожда за семейството и се приема от членовете без съпротива).

Брой срещи: Били са проведени 3 сеанса. Първите две сесии преди девет месеца, а третата – преди един месец.

Резултати: След деветия месец – атмосферата в семейството била променена – скандалите престанали. Семейството изработило за себе си приемливи правила, към които се придържали всички членове. Поведението на малката дъщеря се променило значително към по-добро.

Наблюдения на психотерапевта: Съпрузите съвместно направили ремонт на една от стаите, като я определили за своя спалня, която да обитават заедно.

През август на 1998г. съпругът и съпругата поискали сеанс на двойката.

Цели: Съпругата искала мъжът й да отделя повече внимание и време за нея, да прекарват по-дълго време заедно, а съпругът се опасявал да не бъде „удавен” от жена си, тъй като оценявал прекалената нейна близост, като прекален контрол и лишаване от независимост.

Патологична последователност: Съпругата се обръща към мъжа си с молба (например, да се разходят сред природата, да отидат заедно на пазар и т.н.) – съпругът възприема това искане, като контрол, като натиск и  се затваря в себе си (съпротивява се), като „бяга” в работата си (изтъква извинения, свързани с работата) – съпругата е разочарована и започва повече да общува с приятели (налице е неудовлетворена потребност), кани ги в дома си – това поведение на жената не се одобрява от мъжа, който настоява това да престане – съпругата прекъсва широките си контакти с външния свят и скоро след това се обръща към съпруга си с молба – цикълът се затваря.

Цели на психотерапевта: Да се изяснят недоразуменията, възникнали между съпрузите, да се разруши патологичната последователност, да им се помогне да изградят по-близки отношения, съпроводени с активно общуване, доставящо им взаимно удоволствие.

Допълнителна информация: Преди съпрузите често организирали в дома си празници, на които се събирали много техни приятели (до 50 човека)

Преписания:  Съпругата да напише на лист своята молба и да му предостави една седмица, в рамките на която той да реши кога би могъл да изпълни тази нейна молба. Когато съпругът почувства натиска на жена си, винаги да реагира с определен жест: да скръсти ръцете си на гърдите и да се отдръпне малко назад. Ако съпругата не реагира на този сигнал, той има право да използва своите стари способи за защита (да се отдръпне, самоизолира, да „отиде на работа и пр.).  Когато обаче съпругата забележи този сигнал, тя трябва да се отдалечи от съпруга си поне на половин метър и да продължи разговора.  (Трябва да се отбележи, че този жест бил характерен за мъжа. Той го демонстрирал дори по време на сеанса, но съпругата му тогава се доближавала до него още повече, а той се отдръпвал още по-далече).

Съпругът:  Да започне подготовка и организиране на домашните празници, така, както по-рано, като трябва да бъдат поканени най-малко 20 човека.  Това трябва да бъдат обаче хора, които в еднаква сила са привлекателни и харесвани както от мъжа, така и от жената.

Резултати:  Работата е продължила 3 седмици. Резултатите не са известни – връзката е била прекъсната

2.3. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от трима члена  - съпруг (38г.), съпруга (34г.) и син (1 г.).

Представяне на проблема: С появата на детето в семейството са започнали конфликти и скандали, съпругът започнал да употребява алкохол, да изневерява на съпругата си. В момента на контакта с психотерапевта съпрузите живеели отделно, но мъжът всеки ден посещавал съпругата си в дома им, като й помагал в някои процедури, свързани с новороденото.

Цели на клиентите: Жената търсела по-голямо разбиране от страна на мъжа си, искала по-близки и топли отношения; съпругът търсел по-уважително отношение от страна на жена си, а общата им цел е да се запази семейството.

Патологична последователност: Съпругата моли мъжа си да поговорят, за да разрешат проблемите във взаимоотношенията си – те започват разговор – съпругата говори неуважително на мъжа си – съпругът се обижда, чувства се унизен, подтиснат и напуска дома, събира се с приятели, пие, по няколко дни не се прибира – съпругата започва да изпитва трудности в отглеждането на детето и когато мъжът се завръща, тя го моли за прошка и същевременно му прощава – малко по-късно тя иска да поговорят за взаимоотношенията си – цикълът се затваря.

Нарушение в йерархията: И двамата съпрузи са недоволни от съществуващата йерархия.  На върха на йерархията се намира съпругата, но този статус не я удовлетворява, защото тя иска до себе си да има „силно рамо”, на което да се опира. Тази нейна потребност е особено силна в момента, когато има нужда от помощ за отглеждането и възпитанието на детето. Същевременно иска съпругът да е единствения, който изхранва семейството.  Освен това, в нейното родителско семейство на върха на йерархията е стоял баща й, като безспорен авторитет, т.е. тя вече разполага с усвоени семейни модели на роли и позиции в йерархията. От друга страна съпругът иска да бъде глава на семейството, но той не получава нужното доверие от страна на жена си.  Тя постоянно сравнява съпруга с баща си и това сравнение съвсем не е в полза на съпруга й (в допълнение – и бащата и съпругът са военни – факт, който безспорно говори, че още при избора на брачен партньор жената е търсела съпруг, наподобяващ баща й). Разочарованието на съпругата  датира още от самото начало на връзката, в резултат на няколко случая, при които съпругът е проявил поведение противоречащо на очакванията на жената и различно от това на баща й.

Стадий на жизнен цикъл: Раждане и възпитание на детето

Необходима допълнителна информация:  И двамата партньори отбелязват, че техните отношения рязко са се променили на четвъртата година след брака им, когато поведението на съпругата е предизвикало съмнения в мъжа й за изневяра, като съпругата въпреки опитите си не могла да разсее тези съмнения.  След този случай двамата се отделят един от друг (увеличение на дистанцията) и заживяват „всеки своя живот”. Те дълго време не са имали дете. Съпругата е предприела лечение и едва след 13 години се ражда дългоочакваният наследник.  Новата ситуация поставя пред партньорите изискване за по-тясно сътрудничество, но на това те не са способни. Именно липсата на достатъчна близост между двамата и неудовлетворените потребности, налагани от етапа, в който се намират, въвежда партньорите в криза. 

Цели на терапията: Установяване на удовлетворяваща съпрузите йерархия. Прекъсване на патологичната последователност. Оказване помощ за установяване на една ефективна и удовлетворяваща и двамата близост, осигуряваща им взаимно уважение и взаимно разбиране.  Оказване подкрепа за успешно преодоляване на кризата в етапа на жизнения цикъл.

Брой срещи: Работата със семейството е продължила в рамките на девет сеанса.

Предписания:  

= Едно от предписанията е било дадено още по време на сеансите: да постигнат съгласие по който и да е от спорните въпроси. Терапевтът им оказва съдействие да направят това, обяснявайки им , че ще приложат т. нар. „Харвардски проект за водене на преговори” (Фишер Р., Юри У., 1992).

= Предписание към съпруга: Ако съпругата се държи към него неуважително, той да прекъсне това нейно поведение, като коленичи и се удари с едната ръка по коляното (терапевтът показал как точно следва да се изпълни ритуала)

= Предписание към съпругата:  Ако съпругът се завърне в къщи пиян или не се прибере  да нощува в дома си, то първия път, когато това се случи съпругата не бива да го допуска в дома в продължение на една седмица, втория път – в продължение на две седмици и т.н.  при това той няма да има право да се завръща в дома си през деня за да помага на жена си, както обикновено е правил до сега.

= Предписание към двамата: Да обсъдят всички натрупани във времето разногласия и болезнени събития и да проведат ритуал за „погребването” на тези разногласия в градината на къщата, за да започнат отношенията си на чисто.  След това, веднъж седмично за ден, в който и двамата са съгласни, да обсъждат натрупани проблеми и „несвършени” неща в продължение на отминалата седмица.  Психотерапевтът предписал на съпрузите, да обсъдят открито по време на сеанса  случая, довел до сериозно разкъсване на връзката им  (четири години след брака им), да се извинят един на друг и да оставят това събитие в миналото, използвайки същия ритуал на „погребване” (Сатир, 1992).

Резултати: В края на психотерапевтичната работа са били отбелязани положителни резултати. Ако в началото когато съпругът се опитвал да каже или обясни каквото и да било, съпругата постоянно го поправяла или говорела вместо него, то в края на терапията съпругът бил този, който поправял жена си или обяснявал на психотерапевта какво точно има предвид жена му.  Получени били и други признаци, че психотерапевтът е успял да установи йерархия, удовлетворяваща и двамата съпрузи.  В хода на работата нито единият, нито другият прибягвали към мерки за „защита”, който психотерапевтът услужливо им предлагал. Дългосрочните резултати от работата са останали неизвестни.

2.4. Случай

Състав на семейството: Съпруг (38г.), съпруга (36г.), син (15г.), дъщеря (14г.), майка на съпруга-свекърва (62г.), майка на съпругата-тъща (60г.)

Представяне на проблема:  Енуреза и симптоми на анорексия при дъщерята, постоянни скандали между децата, трудности във взаимоотношенията между съпруга и неговата майка

Цели на пациентите: Отстраняване симптомите при дъщерята. Подобряване взаимоотношенията между сина и дъщерята, подобряване взаимоотношенията между съпруга и майка му.  Лична цел на съпруга се явява стремежа да отделя повече време за кариерата си и да го оставят да се занимава с любимите му компютърни игри.  Лична цел на съпругата, да преустанови „борбата” с близките си (поведението и било „взривоопасно”), а целта на сина е да получи по-голяма самостоятелност. 

Патологична последователност:  Патологичната последователност в този случай се установява трудно, тъй като родителите са в развод и живеят изключително фрагментирано. Съпругът живее със своята майка, синът живее с майката на съпругата (баба си), дъщерята живее с майка си.  На втория сеанс и двамата родители заявили, че между тях има постоянни разногласия по повод възпитанието на децата, като те много често дават на децата си противоположни наставления.

Коалиции: Най-устойчивата и силна коалиция е между съпругата и дъщерята против бащата; коалиция между съпруга и неговата майка (свекървата); коалиция между съпругата и нейната майка (тъщата).

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период.

Необходима допълнителна информация: Около една година преди това, двамата съпрузи са посещавали същия психотерапевт. Те са имали трудности във взаимоотношенията – съпругът е имал е поддържал любовна връзка.  Тяхната цел е била да решат, има ли връзката им бъдеще и ще останат ли заедно. Психотерапевтът е помогнал на съпругата да преодолее психологическата травма, свързана с изневярата на съпруга, прилагайки специален формат.  Той е дал на двамата предписание да извършват серия от упражнения за съпружески двойки по Виржиния Сатир (Сатир, 1992)., а също така им е забранил да се любят в продължение на 100 дни.

Съпрузите взели решение да се разделят, но да запазят отношенията си като родители и се обърнали към психотерапевта по повод наличните проблеми, свързани с възпитанието.

Терапевтът е изяснил, че съпругата била тази, която всеки път се грижела за ликвидиране последиците от енурезата на дъщерята (изпиране, гладене, застилане на леглото, дрехите).

Цели на психотерапевта: Да отстрани симптома енуреза при дъщерята; да помогне за установяване на по-близки отношения между сина и дъщерята; да насочи родителите към достигане съгласие по повод възпитанието на децата, като паралелно с това се установи необходимата семейна йерархия.

Предписания:

= Първите предписания към двойката е било парадоксално. На съпруга е било предписано да играе игри на компютъра в продължение на 3 часа, а на съпругата едно наистина „взривоопасно” поведение.

Съпругът не успял да изпълни предписанието, а съпругата стриктно се придържала към указанието, но отбелязала, че и е било трудно и е успяла само веднъж. През останалото време не е постигала предписаното и поведение (всъщност точно на това разчитал психотерапевта).

Забележка: При парадоксалните предписания винаги целта им е да покажат на клиента, че не е способен волево да поддържа своето патологично и дисфункционално поведение.

На сина било предписано самостоятелно да се подготви за тест, в който да докаже, че е способен на самостоятелно и отговорно поведение.  Синът е изпълнил предписанието и издържал „изпита” отлично. По време на първия сеанс дъщерята демонстрирала силна обратна реакция (реактивност) и  поради тази причина психотерапевтът не й е поставил никакво предписание (заобикаляне на клиента).

На втория сеанс на съпругът и съпругата е било дадено предписание временно да разделят децата между двамата. На съпруга е било дадено предписание да отговаря за възпитанието на сина, а на съпругата за дъщерята.  Била е уточнена точна дата за това, кога те могат да водят преговори за възпитанието на децата и да разпределят между тях отговорностите. Терапевтът е изтъкнал, че когато стигнат до окончателно изясняване на тази позиция, тогава предписанието (разделянето на децата) губи своята сила.

На дъщерята било предписано всеки път, когато има енурезна атака, сама да се грижи за ликвидиране на последиците.  Психотерапевтът е изяснил, че по този начин тя ще има възможност да докаже своята възрастност и да извоюва своята самостоятелност.  На съпругата било предписано да контролира изпълнението на това предписание, а на майката на съпругата (тъщата) да не се намесва и да не поема функциите на внучката си.

Резултати: Промени са били наблюдавани 4 месеца по-късно.  Между сина и дъщерята постепенно били установени добри взаимоотношения.  Семейството е привело живота си в една друга конфигурация:  съпругата живеела с дъщерята и с майка си, съпругът живеел със сина, а майката на съпруга (свекървата) – сама.  В работата със семейството били постигнати положителни изменения, но по случая имало какво още да се желае, т.е. работата можело да бъде продължена.

2.5. Случай

Състав на семейството: Съпруг (33г.), съпруга (32г.), майка на съпругата (60г.), син (7г.)

Представяне на проблема: Семейството иска да се раздели така, че съпругът, съпругата и момчето да живеят отделно; причината за разделянето – по думите на бабата, поради нейната непоносимост на зет си.

Цели на клиентите: Разкъсване (разделяне, редуциране) на семейството.

Патологична последователност:  Детето се държи лошо – майката се опитва да го дисциплинира, но това не й се отдава – бабата се намесва и дисциплинира детето – детето започва да се държи добре – след това обаче бабата не желае да се занимава повече с възпитанието на детето и го предава на родителите – детето отново започва да се държи лошо (цикълът се затваря).

Коалиции: Най-силната коалиция е между бабата и внука, но също съществува и коалиция между съпругата и бабата.

Стадий на жизнен цикъл: Очевидно семейството е зациклило на стадий отделяне на родителите от детето и не е способно да премине в следващия стадий: брак, раждане и възпитание на дете.

Необходима допълнителна информация:  В процеса на работа психотерапевтът започнал да изследва практическите възможности за отделяне: има ли семейството отделна жилищна площ, способни ли са те сами да се осигуряват и издържат и пр.  изяснено е, че практически възможности съществуват: семейството е разполагало с подходяща оферта за наемане на квартира, в която биха могли да се преместят по всяко време. Съществувала възможност за размяна на дома на бабата така, че семейството да закупи свое жилище. И младата двойка и бабата били в състояние да се издържат сами. Наблюдавайки поведението на членовете на семейството психотерапевтът е стигнал до извода, че съпругът и бабата са готови за отделяне.  Съпругата обаче непрекъснато излагала все по-нови и нови доводи това да не се случи: синът й има много приятели в този район (по-рано тя била заявила, че детето почти нямало приятели), наемането на квартира криело рискове, например собствениците всеки един момент да искат от тях да я освободят, просто наемането на чуждо жилище било ненадеждна маневра, ако наемат квартира тя не би могла да си купи нова кола, за която силно мечтаела и събирала отдавна пари и т.н. (Семейството разполагало вече с един автомобил, който бил собственост и на тримата, но стоял непрекъснато в гараж, тъй като никой не го използвал).  Ситуацията била още повече изострена от факта, че детето развило сериозни соматични симптоми.

Цели на психотерапевта: Да отдели младото семейство, като установи в него приемлива йерархия (на върха съпругата, след нея съпруга и след това детето), да се отстранят симптомите при момчето.

Предписания: В този случай даването на преки (директни) предписания било безсмислено, тъй като съпругата би намерила най-различни поводи за тяхното отстраняване и отхвърляне.  Тогава психотерапевтът се обърнал към бабата, която стояла на върха в това семейство и заявил, че той иска много да им помогне, но в този случай не е в състояние да направи каквото и да било.  При друго семейство при същата ситуация би разрешил проблема, но точно с тяхното това не може да се случи.  В допълнение психотерапевтът е казал, че причината за това е в дъщерята – как е възможно такава решителна жена да има толкова нерешителна дъщеря.  В заключение психотерапевтът е заключил, че за голямо съжаление той не може да им помогне и освен това, като специалист, той може авторитетно да заяви, че случаят им е безнадежден – те никога няма да се отделят.

По този начин е бил приложен парадоксален подход в терапията.

Брой срещи: С това семейство е бил проведен само един сеанс.

Резултати:  Наблюдавани след 4 месеца. Веднага след сеанса семейството е наело квартирата под наем и се е преместило в нея, с което било доказано на психотерапевта, че той не бил прав (точно на това разчитал и психотерапевта). Бабата заменила своето четиристайно жилище за двустайно в добър квартал и заживяла сама (по този начин тя отрязала окончателно пътя на младото семейство за връщане при нея). Съпругата започнала да управлява автомобила.

2.6. Случай

Състав на семейството: Съпруг (50г.), съпруга (48г.), син (25г.) и дъщеря (17г.)

Представяне на проблема: наркомания на сина

В такива случай се прилага друга схема – не изследователска, а кризисна.

Коалиции: Възможна коалиция между майката и сина

Стадий на жизнен цикъл:  Отделяне на родителите от детето.

Необходима допълнителна информация: Синът разполагал с отделно жилище, което обитавал в продължение на две години и където употребявал наркотици. През този период практически той не поддържал контакти със семейството си.  Наскоро синът се прибрал при родителите си, а те настояли незабавно да прекрати използването на наркотици. За родителите било потребно, с помощта на психотерапевта да изберат схема за своето по-нататъшно поведение спрямо сина.

На следващата година дъщерята трябвало да замине да учи зад граница. По този начин след 1-2 години се очаквало родителите да останат сами.

Цели на психотерапевта:  Да предотврати по-нататъшното използване на наркотици, да подготви родителите към отделяне от децата, да създаде по-близки отношения между съпрузите.

Предписания: Първото предписание е било дадено по време на сеанса.  Психотерапевтът помолил двойката да се обърнат един към друг и да обсъдят някакъв незначителен проблем и в крайна сметка да го разрешат. Те направили това без трудности, но по-интересна била определено положителната реакция на децата по време на този разговор.

На родителите било предписано да обсъдят правила на поведение на сина им и способи за неговото подкрепление  (по време на сеанса била обсъдена примерна схема на тези правила: първо, използването на наркотици се изключва напълно – това е условие той да остане в дома им; второ, синът трябва да има свои домашни задължения и отговорности; трето, определяне на срок за наемането му на работа и т.н.).

Психотерапевтът предписал на сина, да напомни на родителите си, когато дойде време за обсъждане на правилата (психотерапевтът определил точна дата и време за това), а на дъщерята – да сигнализира родителите за времето за финализиране на тази дейност.

Предписанията били изпълнени. На следващия сеанс родителите пристигнали със списък от правила. Всъщност през промеждутъка на сеансите, родителите имали възможност да подкрепят едно от правилата: веднъж синът се бил завърнал от разходка и било очевидно, че е използвал марихуана (той не скрил това при проведения разговор с родителите). Бащата обяснил, че подобно поведение е недопустимо и за нарушаване на правилата той следва да бъде лишен от правото му на ежедневна разходка; ако това се повтори, той ще загуби правото си да живее в този дом. Майката напълно поддържала бащата, както й предписал психотерапевтът

Следващото предписание било дадено на децата: всяка седмица да измислят за родителите си някакво приятно занимание, което те да извършват заедно. При това, синът и дъщерята задължително трябвало да стигнат до пълно съгласие по повод това занимание.

На сина било дадено още едно предписание: от време на време да проверява родителите си, като нарушава съвсем мъничко някое от правилата.

Брой срещи: Със семейството били проведени два сеанса.

Резултати: Положителни. На психотерапевтът се отдало да установи в семейството подходяща йерархия (двамата родители заедно на върха), за да бъде предотвратено по-нататъшното използване на наркотици.  По-дълговременните резултати от терапията не са известни.

2.7. Случай

Състав на семейството: съпруг (29г.), съпруга (28г.), дъщеря (3г.), майка на съпругата (60г.)

На приема са присъствали само съпругът и съпругата.

Представяне на проблема:  Младото семейство изпитва трудности във взаимоотношенията със старата жена. Постоянно възникват разногласия по повод възпитанието на детето, факт, който започва да се отразява негативно върху поведението на момичето.  Съществуват и други проблеми, свързани със съвместното съжителство.

Бабата е твърдо против отделяне, тъй като животът и ще загуби смисъл.

Цели на пациентите:  Общата им цел е да се отделят от бабата и да разрешат някои разногласия, възникващи в техните взаимоотношения.  Цел на съпругата: тя би искала съпругът й да  бъде по отговорен и да поема лидерски решения в семейството.

Патологична последователност: Детето играе в присъствието на родителите и извършва нещо непозволено – родителите налагат забрана и пресичат това поведение – детето напуска стаята и отива в стаята на баба си, където същото това поведение е разрешено – майката узнава за това и влиза в спор с бабата – съпругът остава в страни от спора.

Коалиция: Създадена е ясна коалиция между бабата и внучката, насочена срещу родителите.

Стадий на жизнен цикъл: Семейството е фиксирано („зациклило”) в етапа на отделяне на родителите от детето и не са могли да преминат в следващия стадий – съпружество и възпитание на деца.

Необходима допълнителна информация: Неотдавна младото семейство е получило собствено жилище, което се нуждае от ремонт. Те са в състояние да се издържат и да помагат на бабата. Старата жена има още един син, женен с две деца, но тя прекарва твърде малко време с другите си две внучета. Бабата е работила в детска градина, като възпитател.

Цел на психотерапевта: Разрушаване коалицията между бабата и внучката, отделяне на бабата от младото семейство и установяване подходяща йерархия в семейството.

Предписания: Предписания за съпруга и съпругата.

(1) Съпругът трябва по някакъв начин да убеди съпругата си за определено свое решение, а съпругата след леко съпротивяване, да се съгласи.

(2) Съпругът трябва по някакъв начин да убеди съпругата си, а съпругата следва да се съгласи само в случай, че действително е убедена в неговото решение.

(3) Съпругата да съобщи на съпруга си когато тя реши, че иска съпругът и да вземе решение и тогава той да вземе решение (отношенията между съпругата и съпруга били комплементарни, т.е. съпругата стояла по-високо в йерархията; за симетрични, т.е. равнопоставени отношения те очевидно не били готови).

По тази схема психотерапевтът е предложил на двойката метакомплементарни отношения: съпругът взима решенията, а съпругата приема решенията, но тя казва кога да вземе решение съпругът.  В крайна сметка съпругата се оказва отново по-високо в йерархията, но този й статус вече не е така очевиден, а подобни отношения устройвали двойката много повече.

План за отделяне:

(1) Съпругът взима няколко решения, с което бабата установява, че зет й се е променил.

(2) Съпругата съобщава на майка си, че мъжът й е взел решение да се преместят в другото жилище.

(3) Съпругът и съпругата предлагат на бабата, че ще се преместят сами, тъй като жилището се нуждае от ремонт, с който те ще се заемат, а внучката ще остане при бабата, за да се грижи за нея.

(4) В следващите два месеца всички грижи за внучката се възлагат на бабата – тя е длъжна не само да я възпитава, но и организира всички останали дейности.

(5) Детето ще има възможност да се вижда с родителите си само в почивните дни, като техните занимания следва да бъдат само приятни за детето (по този начин бабата се явява единствени фактор дисциплиниращ детето, а родителите стават много по-желани, а от тук се достига до разрушаване на коалицията на бабата и внучката).

(6) Когато бабата се насити на грижи за внучката, тя има право да отведе детето при родителите, а те да го приемат при себе си.

(7) Общуването на младото семейство с бабата да продължи, като се виждат с нея например веднъж в седмицата. При освободеното време бабата ще има възможност да прехвърли вниманието си върху другите внуци.

(8) Психотерапевтът е предложил на бабата индивидуална психотерапия.

Резултати: Наблюдавани след около 1 месец. През този период са били реализирани задачи № 1,2 и 3. Получени са положителни резултати. Работата по изпълнение на плана е продължила.

2.8. Случай

Състав на семейството: Съпруг (37г.), съпруга (35г.), син (12г.).  Родителите са в развод и живеят отделно.

Представяне на проблема: Синът краде вещи от майка си.

Цели на пациентите:  Да се прекратят кражбите на сина; цел на майката – да установи близки контакти със сина си; цел на бащата – да си намери работа, която по негови думи би му позволила да отделя повече време на сина си и да подобри финансовото си състояние.

Патологична последователност: Майката се опитва да установи контакт със сина си, но без успех, като в резултат на това и на други проблеми изпада в депресия – майката се обръща за подкрепа към съпруга си – съпругът говори с нея за проблемите й, но на практика реална поддръжка не й оказва – съпругата изпада в още по-дълбока депресия – синът извършва кражба от майка си – майката автоматично излиза от депресията си и се опитва да се сближи със сина си.

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период

Необходима допълнителна информация: Съпругът има професионална компетентност и образование в няколко специалности, но изпитва неувереност, като приема, че няма шанс да се устрои някъде на работа и затова се наема да работи като общ работник в магазин.

Майката е посещавала индивидуална психотерапия при същия психотерапевт и са постигнати добри резултати: излязла е от депресивното си състояние, намерила е работа, започнала е да осигурява материално себе си и сина си, работата й е интересна и тя постига в нея успехи, удовлетворена е.

Цели на психотерапевта: Да прекъсне патологичната последователност, да прекъсне кражбите на сина, да помогне на бащата в намиране на подходяща и удовлетворяваща го работа, за да може да прекарва повече време със сина си.

Предписания: Първото предписание е било насочено спрямо симптома: на сина е било предписано да направи нещо красиво в къщи (да почисти, да украси) и то да впечатли силно майка му тогава, когато тя се намира в състояние на депресия.  На майката е било предписано, да се опита да влезе в контакт със сина си и да има готовност да изтърпи евентуален неуспех. На бащата е било предписано, да поговори със съпругата си за нейните проблеми, но без да предприема някакви действия.

Предписанията са били изпълнени, но майката не е могла да преглътне неуспеха си. Същевременно синът откраднал от майка си часовник, но по-късно й го върнал, така че тя нищо не била разбрала.

На втория сеанс на съпруга е било дадено предписание, да донесе трудовата си книжка и заедно с психотерапевта, да напишат резюме  (на тази среща присъствал само съпруга и му било разрешено, ако желае да доведе и сина си).  След това заедно трябвало да отидат на три работни места на интервю, но тези оферти в никакъв случай не трябвало да бъдат удовлетворяващи съпруга, т.е. да бъдат отхвърлени от него, дори и да бъде нает на работа. Предписанието е било изпълнено.

На майката е било предписано да изготви списък със своите грехове, които предизвиквали у нея постоянно чувство на вина и депресия.  По време на сесията трябвало да прочете този списък на психотерапевта (символично опрощаване на грехове).  Предписанието е било изпълнено и терапевтът е провел процедура по опрощаване на грехове.

Брой срещи: Били са проведени всичко 4 срещи: две с цялото семейство, една само със съпруга и една само със съпругата.

Резултати:  Наблюдавани след 6 месеца.  Резултатите са били положителни: кражбите на сина били прекратени (след терапията е бил отбелязан само един случай на кражба). Бащата се е устроил на добра и желана работа. Взаимоотношенията между майката, бащата и сина се подобрили.

2.9. Случай

Състав на семейството: Съпруг (38г.), съпруга (38г.), дъщеря (15г.), син (10г.). На приема са присъствали само съпруга и съпругата.

Представяне на проблема: Съпругът изневерявал на жена си, като при нея настъпила загуба на сексуално желание и възникнали здравословни проблеми.

Цели на пациентите: Подобряване на взаимоотношенията, възстановяване на здравословното състояние на съпругата, в т.ч. в сферата на интимността.

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период

Необходима допълнителна информация: Съпругът работи 7 дни в седмицата, по 12 часа на ден, връща се в къщи около 11 часа вечерта.  Съпрузите са предприемали няколко опита за подобряване на взаимоотношенията си и терапевтът е одобрил техните действия.

Предписания: Съпругът да се завръща от работа един час по-рано всеки ден; съпругата да направи посрещането и прекарването на съпруга си в дома приятно и удобно. Следва да се отбележи, че връщането от работа с един час по-рано била голяма жертва от страна на съпруга, но психотерапевтът настоявал за това, като посочил, че само при изпълнението на това предписание може да се гарантира положителен резултат.

Брой срещи: Проведена е само една среща.

Резултати:  наблюдавани след три седмици. Съпругът изпълнил предписанието (за периода той не спазил предписанието само три пъти).  В състоянието на съпругата не настъпили съществени промени.  За изясняване на окончателните резултати било необходимо време  (психотерапевтът е информирал двойката, че за разрешаване на проблема ще са необходими от 1 до 2 месеца).

2.10. Случай

Състав на семейството: Съпруг (46г.), съпруга (44г.) син (21г.)

На приема е присъствал само сина, тъй като работата със семейната система е била реализирана чрез него (практика прилагана от Е. Ериксън).

Представяне на проблема: Синът е талантлив тенисист, но в неговата игра се наблюдава странна закономерност: той играел изключително нервно, губел от слаби противници и печелил при по-силни.

Цели на пациентите: Да се постигне ефект, при който синът да играе стабилно на нивото на способностите си.

Патологична последователност: Не можело ясно да бъде проследена, но по думите на сина, неговите загуби предизвиквали особено силна реакция у родителите и най-вече при баща му.

Стадий на жизнен цикъл: Отделяне на родителите от детето.

Необходима допълнителна информация: Синът притежава отделно жилище, но не живее в него. Родителите му дават апартамента под наем.

Цели на психотерапевта:  Отделяне на родителите от сина; постигане ефект, при който синът да играе стабилно на нивото на способностите си.

Предписания:  След първата беседа със сина, психотерапевтът му е предложил да съобщи на родителите си, че сам ще се заеме с проблема си, като резултатът от това може да бъде гарантиран само, ако те изпълнят всички негови предписания. Родителите се съгласили.

Психотерапевтът предписал на младия човек в продължение на 4 месеца да не съобщава на родителите си за резултатите от своята игра, но да изглежда разочарован. Това предписание е било изпълнено и резултатите на сина значително били подобрени.

Следващото предписание било свързано с неговото отделяне от родителите и преместване в жилището. Работата по случая продължила.

Забележка: В заключение Хейли отбелязва, че при много от случаите терапията е била водена по време на демонстрации в рамките на семинари по семейна психотерапия в различни градове, и поради тази причина броя на сеансите със семействата е силно ограничен. По време на тези семинари не винаги е имало възможност за завършване на работата, идеята е била да бъдат направени първи важни крачки. По-нататъшната работа с клиентите е била продължена от други психотерапевти, при някои от които по-късно Хейли е супервизор.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 101 Коментари: 0 Гласове: 0
 


     Наративен подход за провеждане на възстановителна конференция в училище.

  (Фрагмент от глава VIII на книгата „Наративна медиация – нов подход за разрешаване

                                     на конфликти“ – Джон Уинслейд и Джералд Монк)

 

Принципи на възстановителната конференция.

Някои от общите принципи на възстановителните конференции твърде добре са интегрирани в наративния подход за разрешаването на конфликти. Тук ще очертаем тези принципи и след това ще предложим някои специфични практики, които разкриват най-важното от нашия подход за възстановителните конференции.

Увеличаване броя на гласовете в разговора.

Традиционните подходи на правосъдието, като правило са насочени към установяване на виновния и след това към изолиране на това лице в съдебен или административен порядък. Клеймящият подход се използва, за да прикове индивида, да създаде в него на чувство за срам и да му предяви нравствени изискваня за поемане вината върху себе си. От обвиняемият се очаква реакция в рамките на тесен диапазон – покаяние, покорно поведение и признаване пълномощията на тези, които облечени във власт могат да наложат наказание.

За разлика от този подход, възстановителните практики поставят личността в мрежа от отношения с онези хора, които са важни за правонарушителя. Отговорността за поправянето на вредата, причинена от деянието, често се споделя между всички, като на личността, поставена в центъра (извършителят) се поставят значителни отговорности.  Елементът на отговорността често е по-силен при възстановителния подход на правосъдие, отколкото при наказателното правосъдие. Освен това, отговорността се разтваря в много по-релационен контекст. В идеалния случай, възстановителните конференции могат да бъдат много творчески при разработването на план за намаляване (компенсиране, възстановяване) на вредите. Обхватът на гледните точки, представени на тези конференции и сумарния ефект от мненията на много участници, могат да дадат основание за такива идеи, за които никога няма да се досетят хората с власт. Ако една глава мисли добра и две още  по-добре, тогава петнадесет или повече могат да бъдат по-творчески в геометрична прогресия. Вероятността планът за действие, който се обсъжда, да отчита специфичните нужди на жертвата и на нарушителя, може да се увеличи многократно.

Интеграция на правонарушителя обратно в общността.

Лишаването от свобода в контекста на наказателното правосъдие, е аналог на отстраняването от час или изключването от училище, като в училищния контекст имат за цел да изключат дадено лице от участие в живота на общността, срещу която е извършил неприемливо и нарушаващо нормите деяние (правонарушение). Възстановителните процеси са насочени в другат посока. Вместо да изолират и разделят, те са насочени към възстановяване на личните взаимоотношения и взаимоотношения с общността. На извършителя се предоставя възможност да се интегрира обратно в общността, но не въз основа на вината за извършеното престъпление, а въз основа на работата върху себе си за възстановяване на последиците от деянието. В училището това означава, че училищната общност може да развие приобщаващо отношение, което не е толкова меко и привличащо вниманието при оценка за сериозността на неправомерното поведение, колкото изисква съответна отговорност, приемайки условия за членството на нарушителя в общността.

В този смисъл границите около общността остават сравнително пропускливи, а не строго ограничени. Може да се твърди, че тези училища, които избират този подход са много по-социално отговорни, отколкото тези, които просто се отървават от нарушителите и по този начин фактически прекъсват борбата с тях, като в резултат правонарушителят нито веднъж не е бил поставен в ситуация, в която трябва да поеме върху себе си поне част от отговорността, която се носи от други институции и лица в общността. Има разлика между от една страна моралната справедливост, а от друга – ефективността и отговорността. Политиката на справедливото изключване на ученика от училище все още преминава под заглавието нулева толерантност в училищния дискурс. Заслужава да се отбележи обаче, че работна група на Американската психологическа асоциация за политика на нулева толерантност (Skiba et al) наскоро направи сериозно изявление, че тези политики са неефективни или безполезни в училищата. Окончателният доклад на работната група дава доста неприятно заключение, че политиката на „нулева толерантност“ не би могла да подобри училищния климат и безопасността в училище.

Предоставените доказателства „последователно оспорват ... убежденията“, че премахването на ученика-нарушител от училището, ще формира позитивен училищен опит за другите. Напротив, било е демонстрирано, че нулевата толерантност всъщност увеличава агресивното поведение и показателите за броя на отпадащите от училище, като влияе сериозно върху влошаване на дисциплината особено сред онези, които са били постоянно отстранявани от час/училище. Докладът препоръчва да се обърне повече внимание на възстановителните практики, като алтернатива на политиката за нулева толерантност.

Интегрирането на правонарушителите обратно в училищната среда, чрез възстановителни процеси е опит за работа със срамът, който съпровожда извършителите на нарушението. Джон Брейтуайт (John Braithwait, 1989) твърди, че е невъзможно напълно да се избегне заклеймяването на извършителите на престъпления, но работата със срама може да бъде изградена внимателно в рамките на реинтеграция чрез възстановителен подход. Той твърди, че традиционните съдебни процеси често се съсредоточават върху понижаване статута (рангът[1]) на физическите лица, в качеството на прелюдия към изключването на тези хора от обществото и срамът играе ключова роля в този процес. Възстановителните процеси са по-скоро насочени към пълната реинтеграция на нарушителите като членовете на общността, а не към деградация на техния статут.

Уенди Дрюери (Wendy Drewery, 2004) твърди, че възстановителната практики в училищата  е много повече от една успешна дисциплинарна техника. Това в края на краищата е израз на етиката на обществото като цяло. Всъщност, поставя се въпросът, дали обществото може да се справи с разнообразието по един приобщаващ начин. Възстановителните практики предлагат такъв подход към образованието, който е до голяма степен означава създаване на социални грижи в общността за малолетните и непълнолетните – грижи, които определят това, какви възрастни ще те станат по-късно, а не се свежда до оценки на тестове по определен брой предмети. Такава грижа по принцип не може да доведе до разделянето на обществото на достойни за успехи и такива, на които е съдено да бъдат маргинализирани. Вместо това, трябва да се търсят начини, които винаги да свързват децата с училищата и техните обкръжаващи ги общности, дори след като са нарушили някакви отношения в тези училища и в тези общности.

Необходимост от възстановяване на отношенията.

Въвеждането на възстановителен подход изисква известна промяна в мисленето от обикновения дискурс. В доминиращия дискурс на западното правосъдие се приема, че лицето, което извърши престъпление има морален или психически недостатък (дефект) и следователно, за да се даде правилна реакция на този проблем,  трябва да се накаже или да се лекува.

В противоположност на това разбиране, в рамките на възстановителния подход, проблемите се разглеждат от гледна точка на взаимоотношенията между хората, а правонарушението се разглежда преди всичко като криза (срив, разрив) на тези взаимоотношения. Този подход има за цел да установи вредите, нанесени на отношенията, а след това да поправи (компенсира, изглади, възстанови) щетите. Този фокус не изключва вниманието върху щетите, претърпени от страните в конфликта, но той разглежда индивидуалните щети като междуличностни, а не като вътрешноличностни.

Щетите могат да бъдат разглеждани както върху нравствеността на правонарушителя, така и като щети, нанесени на жертвата. Според Зер (2002), работата се съсредоточава върху смисъла на правонарушението – не само върху правомерността (правонарушението) на постъпката, но и върху задължението, което се създава за правонарушителя по възстановяване на нанесената вреда.

Възстановителните практики насърчават разбирането (осъзнаването) на нарушителите за последиците от действията им за другите, а не само за себе си, а след това повдигат въпроса за отговорността на действието, основано на това разбиране. Възстановителният подход за компенсиране на вредите, причинени от деянието, може да бъде актуален или символичен. Често не е възможно да се възстановят напълно всички причинени щети. В такива случаи може да се постави акцент върху символичните действия за възстановяване на щетите.

Често се прилага т. нар. „релационно възстановяване“ на щетите, но възстановяване не винаги е най-точният термин (Зер, 2002), особено за по-тежките престъпления. За много жертви е важно да получат увереност, че престъплението няма да се повтори или по отношение на тях, или по отношение на други хора. Поради това правонарушителите трябва да се срещнат с причините за деянието им, в качеството им на реакция във взаимоотношенията с обкръжаващия ги свят.  Много от тях самите са станали жертва на враждебните действия на други хора. Именно в тази общност от грижи, която възниква около правонарушителя, може да се въздейства върху него по отношение на подкрепа и поощряване за поемане на отговорност, отчитайки конкретните обстоятелства, довели до правонарушението.  

Принципи на наративната възстановителна конференция.

Принципите на възстановителната конференция, обяснени в предишната част на тази глава, се съчетават резултатно с наративния подход и могат да бъдат използвани заедно с други подходи за възстановителни практики. В рамките на наративния подход за възстановителните практики има допълнителни принципи, които са изложени по-долу. Тези принципи подчертават използването на някои специфични дискурси и интернационални езикови практики. В този дух подробно ще бъде изложена практиката на прилагане на наративния метод при организиране и провеждане на възстановителна конференция.

Усвояване на уважителен език.

„Проблемът не е в личността, проблемът е в самия проблем.“

Взаимствали сме този афоризъм от Майкъл Уайт (1989 г., стр.7), от първата глава. Често човекът, който води възстановителната конференция, записва тази фраза на дъската в качеството на девиз. Принципът, който съдържа този девиз е, спазването на дълбоко уважение. От самото начало на конференцията, правонарушителят получава сигнал, че тези, които участват в този процес, ще се отнасят към него като с човек, който е достоен за уважение и ще отделят постъпките му от неговата личност.  

Неговите действия могат да бъдат подложени на критика, тъй като са причинили вреда, но човекът, който е извършил постъпката, няма да бъде наричан лош човек. По-скоро към него отношението ще бъде като към личност, която е в състояние да мисли за себе си и е способна да да поеме отговорност за собствените си действия. Друго послание скрито в този афоризъм е, че участниците на конференцията ще положат сериозни усилия, за да получат за този човек цяла поредица от възможни истории, които определят неговата личност, като най-малко една от тях ще е коренно противоположна, стояща извън обхвата на извършеното правонарушение. 

Избягване на дефицитарен дискурс.

Организаторите на възстановителната конференция, които основават практиката си на принципа за избягване на дефицитарния дискурс, ще се опитат да отделят човека от неговите постъпки и това ще се прояви по начина, по който те говорят. По този начин те ще избегнат тези видове езиково общуване, които попадат под влиянието на този дискурс. Дефицитарният дискурс обикновено доминира в контекста на психичното здраве и образованието (Gergen, 1990); това се наблюдава в случаите, когато хората се опитват да свържат проблемни въпроси с личността на извършителя. Това включва асоцииране на лицата с някаква оценъчна скала (норматив), според която тези хора се разполагат на по-ниско ниво от нормата. Подобно разбиране е широко разпространено сред органи и организации на различни нива, които приписват на малолетните и непълнолетните изкривена идентичност, като способ за управление на проблемно поведение. Примери от училищния контекст са: поставяне на етикет „проблемен ученик“; „агресивен ученик“; „разстройство, свързано с дефицит на вниманието“; „емоционални разстройства“; „дислексия“ или „неблагополучно семейство“.  Проблемът с такива описания на малолетните и непълнолетните е, че често ги правят безпомощни и неспособни да се променят. Ако се приеме, че проблемът идва от природата на човека, тогава е трудно да си представим какви промени може да се направят; това се отнася и за правонарушителите. Можем да се каж, че подобни описания „натурализират“ проблема в хората. Не е задължително да оспорваме „истиността“ на тези описания, колкото тяхната ценност. Те често са критикувани за своето клеймящо въздействие, но освен клеймящото въздействие,  се създава незаличим образ на човека в съзнанието на другите хора или в съзнанието на самия човек, който е снабден с етикета (клеймото), че е неспособен да поема отговорност. Вместо да подкрепят хората, такива описания само ги отслабват (Джерджен, 1990). Поради това ние настояваме да не се използват стигматизиращи описания в възстановителните практики.

Избягване на генерализиращ език.

Има още един вид език, който влиза в противоречие с целите на възстановителните практики, това е генерализиращия (обобщаващ) езика. Дефицитарното описание е един пример за генерализиращ език, въпреки че има много други. Генерализиращият език се стреми да обобщи цялата природа на човека с една дума. Взима се един аспект от поведението на човек и се разглежда като негова същност. Например, човек казва неистина и получава етикет „лъжец“ по своята същност. Обобщаващият език често използва такива универсални думи, както винаги и никога. Например „Тя никога не полага усилия“ или „Той винаги е агресивен“. Проблемът е, че няма хора, които винаги са лъжещи или винаги агресивни, или които никога не полагат никакви усилия.

Генерализиращото описание обикновено се основава на ограничен опит, но след като прозвучи, то засенчва многото изключения, които иначе биха могли да бъдат намерени в описанието на проблема. Генерализиращият език и дефицитният дискурс са примери за есенциализъм[2] и есенсионално мислене, което ние критикувахме в първата глава. Когато един генерализиращ език се използва от хора с власт, като учители, психолози, социални работници или директори, той е силно въздействащ и често се преживява от учениците като несправедлив.

Генерализиращите описания на учениците силно влияят върху техните истории, по които те са известни в училище и в крайна сметка това са историите, по които те опознават и разпознават себе си.  В същото време такива описания изключват както други възможни истории от зрителното поле на човек, така й „ослепяват“ другите по отношение на изключенията от разказваната история. Тъй като и дефицитарните и генерализиращите описания са усилия, насочени към приписване поведението на човека като негова вътрешна, присъща характеристика, като негова природна същност, често се казва, че се използва интернализиращ език.

Наративната практика се стреми да противодейства на тези интернализиращи ефекти с помощта на екстернализиращия език. В процеса на възстановителната конференции, това означава, че водещият се стреми да структурира разговора по такъв начин, че действията и поведението се описват като проблеми, а човекът (ученик, учител или родител) не се нарича проблемно лице. Езикът за екстернализиране е граматичен и синтактичен израз на уважение.

Практика в наративната медиация. Как да намалим натиска на конфликта?

В този раздел (глава 8) ще очертаем подробно методологията за подготовка и провеждане на възстановителна конференция в режим на наративна медиация, която може да бъде прилагана от училищните психолози. Този метод може да се адаптира, за да се формулират по-прости форми, например неголямо интервю с по-малко участници. Подготвителните стъпки в кратък формат са изложени в приложение № 8.1.

Приложение № 8.1. Наративна възстановителна конференция

1.Свържете се с участниците и ги поканете на конференцията. 

2.Започнете с поздравление, в което да признаете значимостта на културните и други особености (различия) на всички присъстващи.

3.Напишете на дъската „проблемът не е в човека; проблемът е в самия проблем“. Разяснете концепцията.  

4.Предложете на участниците да се представят и да споделят накратко очакванията си за срещата.  

5.Помолете директора да обясни целите на свиканата конференция.  

6.Дайте наименования на проблемите. Помолете всеки да назове проблема от своя гледна точка. Нарисувайте кръг на дъската и напишете вътре в кръга всички названия (характеристики) на проблема. (Фигура № 8.1).

7.Картографиране последствията от проблема. Разходете се по кръга и помолете всеки от участниците да разкаже за въздействието, което проблемът оказва върху него или нея. От кръгът на дъската, съдържащ списъка с проблемите, начертайте лъчи и фиксирайте всеки факт на въздействието в малки кръгове около централния (Фигура № 8.1).

8. Картографиране на контраистория. Започнете с факта, че всяка история разказва само част от общата картина. Помолете всеки да помисли за  времето, мястото или отношенията, на/в които  проблемната история не е била наблюдавана. Фиксирайте тези примери на дъската, започвайки да рисувате и попълвате в малки кръгове по периферията (Фигура № 8.2).

9.Какви други качества, които биха били незабележими, ако хората обръщат внимание само на проблемната история, сега са станали очевидни по отношение на правонарушителя? Запишете тези качества в центъра на втория кръг (Фигура 8.2).

10.Помолете правонарушителя да избере история, която той би искала да види приложена към себе си в очите на обкръжаващите го. Проблемната история или контраисторията? Последователно покажете на двата кръга, като зададете този въпрос.

11. Ако правонарушителят избере контраисторията, което най-често се случва,  попитайте участниците какво ще бъде необходимо да направят, за да се уверят, че тази история е била реализирана. Обърнете се първо към онези, които са пострадали от нарушението и попитайте как според тях трябва да се развият събитията, за да почувстват, че действително вредата, причинена от това нарушение е възстановена (обещетена, компенсирана).

12. Съставете план, базиран на предложенията от всички участващи, отнасящ се до възстановяване на нанесените щети, което ще гарантира по-нататъшното развитие на контраисторията.

13.Определете отговорници за изпълнението на плана, както и мерки за контрол върху пълното му изпълнение.


[1] Бел.прев."Рангът е съзнателна или несъзнателна, социална или личностна способност или власт, произтичаща от култура, социална подкрепа, личностна психология и / или духовна сила. Рангът, независимо от това дали сте го натрупали или сте го наследили, до голяма степен организира вашето поведение.“   (Арнольд Миндел, „Сидя в огне. Преобразование больших групп через конфликт и разнообразие“.)

[2] Бел.прев. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC
image

image

Ние обясняваме тези стъпки по-подробно в по-нататъшната дискусия. По-пълно описание на процедурата за улесняване на възстановителната конференцията на основа наративен подход може да се намери в брошурата, публикувана от Група за разработки на възстановителните практики (2003) в университета Waikato и на: https://edlinked.soe.waikato.ac.nz/research/journal/index.php?id=1

1.Подготовка на конференцията.

Начинът, по който ще се разгърне историята, изявленията, както и темата на конференцията, се определя в голяма степен от характера на поканата на участниците и от избора на място. Този избор има структуриращо въздействие върху това, което ще бъде обсъдено по време на конференцията. Необходимо е да се направи така, че този процес да е изграден под формата на наратив (разказ), който знаително се различава от това, което обикновено се очаква в рамките на традиционния наказателен или репресивен процес.

Това означава, че хората трябва да бъдат поканени да участват, а не да бъдат извикани от позицията на авторитарно право. При това, те трябва да бъдат поканени с уважителен тон, при лична среща или телефонен разговор, но не чрез телефонен секретар, не чрез групов имейл, и не чрез общо писмо по пощата. Личната покана и съдържанието на пълното обяснение на това, какво ще се случи по време на срещата, трябва да са обвързани с особеностите на  адресата. Това означава, че понякога трябва да се обмисли много внимателно културния код на всички заинтересовани участници и да се вземат предвид културните различия.

По подобен контекст стаята, в която ще се проведе конференцията, не трябва да излъчва училищен, авторитарен дух. Например, не трябва да е място, където се провеждат изслушвания или се работи с ученици, отстранени от час, както и в учителската стая. Понякога е подходящо да се избере неутрално място извън училището, например, местен културен център, читалището, обществено място за културни развлечения и други подобни. Важно е мястото да е удобно както за нарушителя, така и за жертвата, където те могат да говорят без заплахи. Мястото трябва да символизира разликата между възстановителния подход и стандартния наказателен или репресивния процес.

2.Изразяване на надежда.

Цел на водещият конференцията за възстановяване, е да стимулира всеки участник да говори още на ранен етап в процеса на общуване. Чрез изразяването си още в самото начало всеки присъстващ се изгражда като включен и активен участник, който има право на глас в контекста на конференцията. Това е най-лесно да се организира във формата на изявления един след друг в кръг. Въвеждащото слово, обясняващо процедурата за общуване, трябва да бъде кратко и не толкова официално, за да не създава впечатлението, че повечето от правомощията на конференцията са поверени на водещия.  Ние подкрепяме формата, в който всички участници имат възможност да се представят и след това се опитат да заявят някакъв резултат, който се надяват да постигнат след срещата.  Повечето хора идват на такава конференция с известна надежда в душите си и ако тази надежда е ясно изразена още на ранен етап, още преди да бъде идентифициран проблема, то тази надежда настройва срещата на положителна вълна.

Едно от ефективните последствия от наративния подход е излагането на проблемната история, като фактор за постигането на желания резултат. С други думи, траекторията на алтернативната история е изградена още от самото начало като централен фокус на конференцията, а самата проблемна история се пресъздава като нещо, което първо, трябва да бъде подредено, за да се пропмени и воро, да премине по-нататък към алтернативата история.

3.Използване на екстернализиращ език.  

Следващата стъпка е да се подчертае фактът, че проблемната история съществува като пречка за постигането на очакваните резултати. Самата проблемна история може да бъде изложена на срещата от директора на училището, като мотив за организиране на конференцията. Обосновката може да се основава на сериозността на нарушението или на траекторията на отношенията, които могат да се развият в посока задълбочаване на проблема. Във всеки случай е необходимо да се посочат аргументите за свикване на форума.

Историята за това, което се е случило, трябва да бъде доведена до знанието на страните предварително, така че конференцията да не се превърне в подобие на съд, който изслушва фактите. Вниманието на възстановителната конференция се съсредоточава не толкова върху установяването на факти, колкото върху коригирането на състоянието на събитията (отношенията) след фактите.

За да не се промъкне на срещата генерализираща атмосфера или интернализиращ език, възстановителната конференция, основаваща се на наративния подход, се изгражда като екстернализираща беседа, в рамките на която за проблема се говори като за нещо отделно от присъстващите в помещението лица.  Един от начините да се създаде такъв външен разговор е да се предложи на участниците да обозначат проблема, който се явява причина за свикването на конференцията. Както вече казахме, задачата на конференцията не е да установява факти, а да разгледа самите факти –  това, което се е случило, от различни гледни точки. В рамките на конференцията се събират определен брой гласове (изказвания, мнения, позиции, гледни точки), като чрез тях всеки от присъстващите изразява свой интерес, както за обозначаването на проблема, така и за решаването му.  Обозначаването на проблема (присвояване на име на проблемна ситуация) трябва да включва и обединява в себе си тези различни гледни точки и по тази причина проблемът може да има няколко названия. Ето защо на участниците се предлага един по един по кръга да посочат проблема от своя гледна точка. Всяко название се записва на дъската в средата на голям кръг (Фигура № 8.1).

Важно е всяко предложение да бъде чуто, прието и записано. Единственото условие се състои в това, названието да бъде формулирано с екстернализиращ език, преди да бъде записано. Това трябва да е действие или ситуация, описана в името на проблема, а не конкретно лице или недостатък на негова личност или характер.

В съответствие с философията на възстановителния подход, професионалистите от училищната администрация и учителите не трябва да получават възможността първо те да идентифицират проблема. Такава възможност следва да бъде предоставена на на жертвите на деянието. Понякога е трудно и нецелесъобразно при разговорите въобще да се използва терминът „жертва“ или самият потърпевш не би искал да мисли за себе си като жертва. Ето защо често е за предпочитане да се говори за него (тях), като най-засегнати от  действията на правонарушителя.  Именно на него (на тях) трябва да се предостави възможност да даде име на това, което му е въздействало. Ако той (те) даде воля на своя гняв както преди, по отношение на правонарушението, то тогава той може да назове човекът като проблем.    В този случай ние не спорим с тях, а просто питаме: „Какво е направил този човек, с което е създал проблем за вас?“  Отговорът на този въпрос се преобразува в съществително и се формулира с помощта на екстернализиращ език. Например, отговорът „Той ме удари“ може да бъде записан като „побой“ или „Той ми каза, че съм „кучето Снупи“ – като „обида“.  Също така е важно да се попита ученика, който е извършил деянието, как той би назовал проблема.  Ако той отговари, обвинявайки себе си или другите, то на него може да се зададе същия въпрос. Екстернализиращият език отделя личността от чувството за вина и срам и просто описва действието или ситуацията, която се преживява като проблем.

След като бъде обозначен (идентифициран; назован) проблемът, от тук нататък водещият на конференцията трябва да трансформира и да назовавава историята, включваща различни имена, дадени от участниците, като история за правонарушение, а не като истина за личността на самия правонарушител.  Предимството, създадено от екстернализиращия език се изразява в това,  че той създава потенциал и дава възможност за всички в стаята, включително за нарушителят, да опишат събитията с други думи.  Ако тези други думи могат да бъдат формулирани така, че да са свързани с отговорности и задължения, то ще бъде по-лесно да се стигне до решение, което ще позволи да се компенсират вредите, причинени от деянието.

4.Картографиране последствията от проблема.  

След съставянето на списък с имена за предмета на конфликта, следващата стъпка е да се изучат последиците от проблема за всеки участник в конференцията. Тези последици могат да бъдат обобщени чрез иницииране на още един кръг и задаване на въпроса: „Как този проблем (назовават се абсолютно всички думи от вътрешния кръг) ви се отрази?“ и отново отговорът на всеки участник се записва на дъската. Към всеки отговор се чертае лъч, излизащ от централния кръг и последиците от проблема се записват в малки кръгове в края на съответния лъч (Фигура № 8.1).

Също така е важно да се попита лицето, извършило насилието: „Как ви се отрази този проблем?“ Така поставен, въпросът подсказва, че нарушителят често се превръща в жертва на собственото си поведение. Този въпрос може да помогне на участниците да не попаднат в генерализиращ език и в разговор за личността на извършителя.

Резултатът от този рунд от въпроси практически се разкрива чрез визуално изображение на историята на проблема и неговото влияние върху структурата на отношенията около него. И тъй като вниманието на всички участници ще бъде насочено към диаграмата, а не към отделния ученик, процесът на разделяне на човека и проблемът чрез външни действия се засилва. В същото време може да бъде много полезно за всички присъстващи да видят графично целия спектър на последиците от обсъждания проблем. Това отслабва индивидуалистичните предположения за извършеното деяние и създава осезаема мрежа от взаимоотношенията, в които живеят тези хора.

За извършителят това често действа отрезвяващо – сега той получава възможност да вижда колко хора са пострадали от една негова постъпка. Жертвите често възприемат това като подкрепа, тъй като не са сами в своите преживявания, като последица от дадено събитие. На този етап построената на дъската диаграма вече показва къде да се насочат усилията, за поправяне на ситуацията.

5.Картографиране на изключенията (контраисторията или зоните, които не са обхванати от конфликта).

Тъй като животът е изключително разнообразен, винаги ще има изключения от всяка история. Както и винаги ще има пропуски във всяка история за личността на всеки човек. По същата логика, при лицето, което е обозначено за правонарушител, вероятно могат да се намерят много случаи на честно законопослушно поведение, както и при учениците, които се нареждат сред проблемните деца в училището, могат да се открият много моменти, когато поведението им изобщо не представлява заплаха за другите.

Въпросът, който се опитва да намери отговор вътрешния кръг звучи така: „Могат ли всички участници в процеса на помислят за такива пропуски (изключения) и противоречия?“

Вместо да се пренебрегват и да се третират като незначителни или неподходящи, ние избираме ситуацията, на която придаваме значение, като един след друг по кръга създаваме история.  Следователно, за да не бъде създадена само една или една изцяло генерализирана история, възстановителния подход разграничава (отделя) противоречията в отделните истории, като не се стреми да ги интегрира в проблемната история. Изходна точка за това е разбирането, че животът на хората не е една история, а множество преплетени истории.

Преди да се създаде новата история, която ще съдържа и изключенията, водещият трябва първо да я чуе.  Трудността се изразява в това, че в рамките на доминиращите истории за дадено лице, стои неговия доминиращ характер и за него е трудно да слуша изключенията и да им се даде някакъв смисъл. По този начин, в рамките на възстановителната конференция, умишлено се започва разговор за проблемната история и се записва на дъската, за да се види от всички.

След това, водещият насочва участниците, като им предлага да се обърнат към себе си и да си кажат: „Никоя от историите на един човек не обхваща всичко, което може да му бъде известно. Нека предположим, че историята на тези проблеми, обсъдени по пътя на екстернализацията, ни дава само повърхностна представа за живота на … (назовава се фамилията на извършителя“. По-нататък водещият продължава да пита един по един участниците по кръга: „Какво от неговия живот не се вписва в дадената проблемна история?; Имало ли е случаи, когато проблемната история не се е проявила или места, в които не се е случила или има ли някакви особени отношения, само в рамките на които тя се проявява? Всяка споделена от участниците уникална история от този род се приема за обсъждане и се записва на дъската, като се обозначава с лъчи около центъра на втория кръг, като последният се чертае редом с основния кръг, описващ проблемната история. В процеса на попълване на втората диаграма (фигура 8.2) постепенно се визуализира контрастът.

Този път обаче водещият работи в противоположно направление на диаграмата. При първата диаграма, когато водещият описваше проблемната история, той започна с изготвянето и попълването на списък с наименованията първо вътре в големия кръг, а след това беше изготвен списъка на последиците от проблемни истории в малки кръгчета, намиращи се на върховете на лъчите.  Този път водещтият събира примери от участниците, касаещи  правонарушителя, които не се вписват в историята на проблема и започва записването им в малките кръгове и едва след като приключи всички споделени истории, свързва малките кръгове с лъчи към намиращият се в средата голям кръг.  Едва накрая се попълва централния (вътрешния) кръг, което се явява следващ етап от процеса.

6.Създаване на алтернативна история.

След като са приведени примерите, които противоречат на проблемната история, водещият може да попита за изводи, които участниците могат да направят въз основа на тези примери за качествата на лицето, които са различни от тези, посочени в проблематичната история. Например, ако участниците са слушали история, в която се разказва за ученичка, която редовно говори на учениците и училищния персонал в оскърбителен тон, сега, при противоположната история разбират, че същото момиче проявява показва доброта и отговорност при грижите за своя стар дядо, те могат да направят извод, че това е история за добротата и отговорността. Тези две думи могат да бъдат записани в центъра на втория кръг.

В същото време не трябва да имаме илюзията, че проблемната история изчезва или рязко се омаловажава – не, тя никъде не отива и стои пред участниците толкова сериозно, колкото в началото, но сега контрастът позволява на всички да видят, че новото в разказа за лицето не е непременно продължение на проблемната история. Съществува поне още една алтернатива.

Следователно, сега водещият вече може да формулира съществуването на тези контрастиращи истории като точки на избор за правонарушителя. След като двете истории са изцяло оформени на „хартия“, водещият пита извършителя: „Коя от тези две истории смятате, че ще бъде историята, по която другите ще съдят за вас в бъдеще?"

Опитът показва, че на „гърба“ на правонарушителя обикновено са „записани“ редица истории (постъпки), позволяващи спрямо него да бъде използван генерализиран език, с които се описват редица личностни дефицити в поведението му и той знае това. Ето защо, когато му бъде направено ново предложение и има възможност за избор, твърде голяма е вероятността той с облекчение да предпочете алтернативата, по която другите ще съдят за него в бъдеще. За него е достатъчно лесно да направи този избор, казвайки само една дума или дори просто един жест, показвайки избора си на диаграмата. Това обаче е изключително важна стъпка към алтернативна история. Изборът, който той ще направи, ще бъде извършен в присъствието на онези, на които той не е безразличен.

След това водещия вече може да попита всички присъстващи: „Какво бихте предложили, за да бъдат възстановени щетите и загубите, нанесени от постъпката? и „Какви идеи бихте дали, за да бъде закрепена алтернативната история (изобразена на дъската), която току-що избрахте?“

Последната част от конференцията за възстановяване е посветена на разработването на план за консолидиране на алтернативната история. След като правонарушителят избере алтернативна история – тази, по която ще бъде съден в бъдеще, водещият пита всички присъстващи: „Какво трябва да се направи, за да може тази история да стане истина и се развие в бъдеще?“  Освен това е необходимо да се подчертае, че проблемната история вече е предизвикала последствията, изобразени в първата диаграма и че те не могат да бъдат игнорирани.  Алтернативната история трябва да бъде насочена към решаването както на проблема, така и на последиците, които той създава.  Ето защо участниците трябва да бъдат попитани за вредата от деянието и какво според тях е необходимо да се направи, за да се направят промени.

Тази част от конференцията често поражда мозъчна атака. Трябва да се прояви особено внимание и да се гарантира, че по време на разговорите с приоритет ще се слуша гласът на жертвата. Тук по-специално може да се зададе въпроса: „Какво мислите, че трябва да се случи, за да почувствате, че вашите нужди и проблеми са решени?“ Следващият приоритет е, че членовете на семейството на правонарушителя имат възможност да се изкажат и да направят своите предложения за това как да се реши проблема и трето, че гласовете на професионалистите не са доминиращи. Именно в този момент много конференции могат да станат съвсем творчески. Креативността се гарантира от факта, че времето, отделено за подробно отразяване на последиците от проблема, сега създава много възможности за генериране на идеи, насочени към премахване на всяко от записаните последствия.

На този етап често се предлага и се правят опити за поднасяне на извинения. С тях трябва да се внимава. Понякога хората мислят, че предложеното извинение може да сложи край на конфликта. По тази причина жертвите често по очевидни причини не вярват в извинения, ако те не са свързани със задължения и не се поеме отговорност за извършеното деяние. Именно тук може да помогне наративния подход.

Разсъждавайки във формата на жизнените истории,  които се подреждат една след друга  във времето, водещият може да попита за действията, които могат да доведат до извинения. „Какви събития може да се случат, които биха позволили на присъстващите да разберат, че извиненията не са само празни думи?“ След като получи отговори на този въпрос, водещият може да построи извинение за това, което ще бъде изпълнено, а не просто да бъде празен звук. В крайна сметка, това може да се превърне в дълга история за отговорност, а не само в минало, което няма смисъл, за да се придвижи напред.

Планът за действие, който участниците формират на последния етап от конференцията, трябва да съдържа редица характеристики. То трябва да бъде подробен, ограничен във времето и реално изпълним. Той трябва да бъде и културно приемлив. Доколкото е възможно, планът трябва да се отнася до характера на деянието. Необходимо е да се назначат отговорници и срокове за изпълнение на точките от плана. Тази особеност трябва да предвижда задълженията, които извършителят се съгласява да поеме и същевременно може да има и други отговорности, които другите биха се съгласили да предприемат. Например, родителите могат да поемат отговорност за извършителя, като с нея гарантират, че той ще изпълни това, което е обещал, а  учителите могат да поемат контрола върху променящите се училищни функции. Понякога характерът на проблемите включва промяна във вътрешния ред на училището, за да се гарантира, че в бъдеще подобни проблеми не се наблюдават.Училището например, може да реши да преразгледа своите правила за реда по осъществяване на контрол върху дисциплината по време на обяд или за промеждутъка от време, от завършване на учебниоте занятия, до момента на качване в училищните автобуси и напускане на района, във връзка с евентуални прояви на насилие (тормоз). Това е едно от основните предимствата на училищната конференция в сравнение с формата на индивидуална отговорност. Поставена в отговорни и чувствителни ръце, конференцията може да създаде импулс както в посока на системни, така и на лични промени.

И накрая, самата конференция не трябва да се разглежда като еднократно събитие, което съществува извън времето. В идеалния случай конференцията трябва да бъде вградена в текущите наративи на училището и в наративите на участниците в него. За тази цел е необходимо, решенията, взети по време на конференцията, да подлежат на  мерки за контрол, за да се гарантира, че те ще дадат резултат. Преди завършването на конференцията (в идеалния сценарий това е празник с някакъв вид ритуал), участниците следва да се споразумеят за процеса на мониторинг по изпълнението на решенията и за назначаването на отговорници.

Коментар за възстановителните конференции в училище.

Това, което накратко беше описано тук, е процесът на възстановителна конференция в контекста на училището. Той носи силен наративен фокус, въпреки че признаваме съществуването и на редица други подходи. Ние просто лично се убедихме в дълбокото и емоционално въздействие на този подход върху всички участници. Говорихме с редица училищни ръководители и учители, които са започнали да използват този процес, отначало с известен скептицизъм и после с ентусиазъм.

Някои училища са изненадани от факта, когато установяват колко енергия реално са готови да посветят за въвеждането на възстановителната практика. Изложеният тук процес на възстановителна конференция, може да се използва за решаване на важни проблеми, които изискват ефективни и неотложни мерки. Ако има творчески подход, училището може да адаптира този процес, като го опрости за разрешаване на по-малко сериозни проблеми.

Тези, които по една или друга причина са запознати и участват в този процес, често установяват, че отношенията им с учениците получават нов облик и нов стимул, а заедно с това и нова визия за учебната общност като цяло. Тази нова визия е характерна за училищата, в които реакцията към проблема се състои в това, той да бъде решен (вместо просто да се търси начин да се избяга от него и това, че тя води понякога много бързо до значителни промени.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 118 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1409384
Постинги: 1584
Коментари: 116
Гласове: 1114
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930