Училищното насилие

           1.Емоционално и физическо насилие
          Училищното насилие е вид насилие, при което се премерват сили между учащите се или между учителите и учениците, а през последните двадесет години вече се наблюдава и феномена – насилие на ученици над педагози.  Училищното насилие е физическо и емоционално.
          Емоционалното насилие предизвиква у жертвите емоционално напрежение, преживява се като унижение и снижава самооценката. Ето някои видове емоционално насилие:
• необективни оценки, присмех, насмешки, унижение в присъствието на други деца, безконечни забележки, обидно обръщение, наименуване  с обидно име (прякор) и пр.;
• отказ от общуване с жертвата (отказ да се играе с детето, нежелание да се седи с него, да се разговаря с него, да не бъде канено на детски празници), отхвърляне, изолация;
         Физическото насилие се проявява в прилагането на физическа сила по отношение на ученика, на съученика, в резултат на което могат да последват физически травми.
          Към физическото насилие се отнасят: сбивания, увреждания, отнемане на вещи, напляскване, ръкопашни удари и др.  Обикновено физическото и емоционалното насилие се съпътстват. Насмешките и издевателството могат да продължат достатъчно дълго време, за да предизвикат в жертвата травмиращи преживявания.
Жертва може да се окаже всяко дете, но с най-голям риск са тези, които са физически по-слаби или се отличават от другите.  Най-често жертви на училищно насилие се явяват децата:
• с физически недостатъци – носещи очила, с увреждания на слуховия или двигателния апарат (например ДЦП), т.е. тези, които не са в състояние да се защитят;
• с особености в поведението – затворени, мълчаливи, странящи от другите деца или деца с импулсивно поведение;
• с особености във външността – с рижи коси, с лунички по лицето, със стърчащи настрани учи, криви крака, с особени форми на телесната конституция (пълнота или много слаби) и пр.
• с неразвити социални навици;
• изпитващи страх от училище – отсъствие на опит с живота в колектив (домашни деца);
• с болести – епилепсия, тикове и хиперкенеза, енуреза, енкопрез, нарушения на речта – дислалия, дисграфия (нарушения в писмената реч), дислекция (нарушения в четенето), дискалкулия (нарушени способности за смятане) и пр.
• с нисък интелект и затруднения в обучението;
Насилници обикновено са децата, които са били възпитани в условия на майчина депривация (лишени от достатъчно любов и грижи, с неформирана привързаност към родителите – деца от приюти, домове, отгледани от други родственици и пр.) са по-склонни към упражняване на насилие отколкото тези, които са били възпитани в нормални семейства. 

            2.Семействата, продуциращи ученици-насилници
          Установено е, че най-висока склонност към насилие имат децата, които са израснали в следните семейства (Olweus 1983):
 Непълни семейства. Детето, възпитано от един родител е по-склонно към прилагане на емоционално насилие по отношение на съучениците си.  При това, момичетата в тези семейства са с по-висок риск да приложат емоционално насилие в сравнение момчетата.
 Семейства, в които майката има негативно отношение към живота (негативен житейски опит).  Майките, които не се доверяват на своите деца и на училищния персонал, обикновено не желаят да сътрудничат на педагозите.  Тези майки не обсъждат и не конкретизират със своите деца техните прояви като насилници. Тези майки са склонни да оправдават насилието, като естествена реакция на общуване с „врага”.
 Властни и авторитарни семейства. Възпитанието в условия на доминираща хиперпротекция се характеризира с безусловно подчинение на волята на родителя. Децата от такива семейства често са потиснати, а училището и общуването с връстници се явява канал за вътрешно потискане на гнева и страха от родителите.
 Семейства, които се отличават с конфликтни взаимоотношения между родителите.  В семействата, в които възрастните често  конфликтуват (кавги, скандали, ругатни) и агресивно се самоутвърждават в присъствието на децата, представляват идеален модел за обучение на подрастващите.  Децата усвояват и по-късно прилагат в ежедневието в контактите си в училище тези способи за общуване, за разрешаване на конфликти, за справяне с една или друга ситуация.  По този начин, един и същ модел на поведение може да се предава от поколение на поколение, като семейно проклятие.  Сама по себе си, фрустриращата и тревожна атмосфера в семейството заставя детето да се защитава, да се държи агресивно.  В този тип семейства на практика отсъства взаимна поддръжка и близки отношения. Децата в семействата, в които се практикува насилие, оценяват насилническите ситуации по друг начин, в сравнение децата от другия тип семейства.  Например, дете, което е привикнало към насилническа комуникация – даване на заповеди, инструкции, повишен тон, повтаряне на искания, разговори на висок тон, заплахи и пр., оценяват това като нещо нормално. С други думи, те не виждат нищо особено както във виковете или побоите между връстници, така и по отношение на учителите към децата.
 Семейства с генетична предразположеност към насилие. При децата се наблюдава  различна генетична основа на толерантност (поносимост) на стрес.  Децата с ниска толерантност имат по-висока предразположеност към насилствени действия.
          Освен това, ниската успеваемост е също фактор за проява на насилие. Изследванията показват, че по-високите  бележки по учебните предмети е пряко свързана с по-висока самооценка.   За тези деца, за които успеваемостта в училище не е значима, този фактор в малка степен влияе върху самооценката. Те обикновено са ориентирани към друг терен за самоутвърждаване – спорт, извънучилищни мероприятия, походи и друг вид 
          Установено е, че за училищното насилие способстват още:
         а/ Равнодушие и безучастно отношение на педагозите.
         б/ Лош микроклимат в учителския колектив.
        в/ Анонимност в големите училища и отсъствие на широк избор от образователни учреждения.

          3.Влияние на училищното насилие върху детето
          Училищното насилие оказва върху детето пряко и косвено влияние.
         На първо място, продължителните училищни подигравки постепенно се отразяват негативно върху Аз-а на детето.  Със снижаването на самооценката, детето се чувства непрекъснато преследвано и „ловувано”. Такива деца по-късно в живота се опитват да избягват  по-близки, доверителни отношения с другите хора и имат затруднения с установяването и развитието на контакти.  Наблюдава се и обратния феномен – другите деца да отбягват да дружат с жертвата на насилие, тъй като се боят, че самите те могат да станат жертва, следвайки логиката:  „Какъвто е твоят приятел, такъв си и ти”. В резултат, жертвата вече изпитва и обективни затруднения да създаде контакти с другите, а същевременно отхвърлянето в училище нерядко се екстраполира върху другите сфери на социални отношения.  Такова дете и по-късно може да продължи да живее по „програмата на неудачника”.
            На второ място, ролята на жертва се явява причина за нисък статус в групата, за проблеми в училищната дейност и като цяло в поведението.   При този тип деца е по-висок риска от нервно-психични заболявания и поведенчески разстройства.  За жертвите на училищно насилие често са характерни невротичните разстройства, депресия, нарушения на съня и апетита, а в крайни случаи е възможно формирането на пост-травматичен синдром.
           На трето място, училищното насилие често предизвиква при децата нарушение в развитието на идентичността.  Продължителният стрес поражда чувство за безнадеждност и безизходност, което на свой ред се явява благоприятна основа за възникване мисли за суицид.

18.11.2011г.