Битката за нормалност (The Battle for Normality)

ГЛАВА 2 – Причини за хомосексуалността

д-р Джерард Дж. М. ван ден Аардвег (Gerard J.M. van den Aardweg, Ph.D)


Преводът е направен от petuk




 

Действително ли хомосексуалността е свързана с гените и с по-различното устройство на мозъка?
 

Думата „хормони” не е включена в заглавието на този раздел, тъй като опитите да се търси хормонална основа на хомосексуалността като цяло са прекратени. Те не дават никакъв резултат, с изключение на откритото от източногерманския изследовател Дорнер малко съответствие при плъховете. То обаче няма много общо с човешката сексуалност. Също така самите опити не са достатъчно коректни статистически и поради това, както изглежда, няма причина за по-нататъшното поддържане на хормоналната теория.


Въпреки това трябва да отбележим, че защитниците на хомосексуалността десетилетия наред са се опитвали да се възползват от всеки повод за доказателство на хормоналната теория, независимо колко неясно е било то. Старали са се да създадат впечатлението, че „науката е доказала” нормалността на хомосексуалността и тези, които не са съгласни с това, се опират на празни теории.


Днес нещата малко са се променили, с изключение на това, че  сега в „качеството на научи доказателства” се приемат някои силно съмнителни находки в мозъка на починали хомосексуалисти или предположения за особеностите на хромозомите, свързани с пола. 


Но дори и да е бил открит биологичен фактор, пряко свързан с хомосексуалността, той не може да бъде аргумент в полза на нормалността на тази ориентация. В действителност някоя биологична характеристика не е непременно причина за хомосексуалността. Със същия успех тя може и да е следствие от нея. Съществуването на подобен фактор обаче е по-скоро в сферата на фантазията, отколкото на фактите. В днешно време е очевидно, че причините не са свързани с физиологията или биологията. 


Наскоро бяха публикувани две изследвания, в които се изказва предположение за съществуване на „биологични наследствени причини”. Хамер и други (1993) изследва представителна извадка на хомосексуалисти-мъже, които имат хомосексуални братя. При 2/3 от тях той открива признаци на сходство на малка част от Х-хромозомата, която се унаследява от майката.


Означава ли това, че е открит генът на хомосексуалността? По никакъв начин! По общото мнение на генетиците, за да се докаже генетично съответствие, са нужни нееднократни повторения на тези резултати. Подобни на тези „открития” за ген на шизофренията, маниакално-депресивната психоза, алкохолизма и даже на престъпността (!) тихо и кротко изчезнаха поради липса на допълнителни доказателства.


Освен това изследването на Хамер не е представително – то се отнася до неголям сегмент от хомосексуалното мъжко население, което има хомосексуални братя (той представлява не повече от 10 % от всички хомосексуалисти) и то не се е потвърдило напълно, а само при 2/3 от случаите, тоест при 6 % от всички хомосексуалисти. „Не повече”, понеже в изследваната група са били представени само открити хомосексуалисти, имащи братя – хомосексуалисти (групата е събрана само чрез обяви в прохомосексуални издания).


Ако това изследване е било потвърдено, то само по себе си още не доказва съществуването на генетична причина за хомосексуалността. По-щателно проучване би показало, че генът може да влияе на най-различни качества, например на чертите за физическа прилика с майката, на темперамента или на склонността за безпокойство и т.н. Може да се допусне, че определени майки или бащи са отглеждали своите синове с такива признаци в по-малко мъжка обстановка или че момчетата с този ген са били предразположени към неадаптираност в групата на връстниците от своя пол (ако, да предположим, този ген е бил свързан със страха). По този начин генът сам по себе си не може да бъде определящ. Малко е вероятно, той да е обвързан със сексуалността като такава, защото хомосексуалистите (или малката част от тях с този ген) биха притежавали специфични хормонални и/или мозъчни особености – нещо, което никой никога още не е открил .


Уилям Байн (1994) повдига още един интересен въпрос. Той забелязва, че сходството между синовете – хомосексуалисти и техните майки в молекулярната последователност на изследваните хромозоми не се определя от един и същи, еднакъв за всички тези мъже, ген, тъй като не във всички случаи се наблюдава същата молекулярна последователност. При една двойка братя цветът на очите бил като на майката, а при друга формата на носа и т.н.


И така съществуването на ген на хомосексуалността е неправдоподобно по две причини: 1) в семействата на хомосексуалисти факторът на наследственост на Мендел не е открит; 2) резултатите от изследванията на близнаци съответстват повече на теорията за външната среда, отколкото на генетично обяснение. 


Да поясним второто. Тук се разкриват някои интересни неща. Още през 1952 г. Калман съобщава, че според неговото проучване при 100 % еднояйчни близнаци, единият от които е хомосексуалист и неговият брат е хомосексуалист. При разнояйчните близнаци само в 11 % от случаите и двамата братя са хомосексуалисти. В последствие обаче се оказвало, че изследванията на Калман са пристрастни и непредставителни и скоро станало очевидно, че сред еднояйчните близнаци се срещат и немалко хетеросексуални. Бейли и Пилард (1991) например намират хомосексуално съвпадение само в 52 % от еднояйчните близнаци – мъже и 22 % от разнояйчните, братя – хомосексуалисти се срещат в 9 % от случаите на неблизнаци, а 11 % са приемните братя – хомосексуалисти! При това положение, първо, генетичният фактор отнасящ се към хомосексуалността би могъл да бъде решаващ само в половината от случаите, поради което той едва ли би бил определяща причина. Второ, различията между разнояйчните близнаци от една страна и хомосексуалистите и техните братя (включително и приемните братя) от друга (22 %, 9 % и 11 % съответно) сочат към негенетически причини, защото разнояйчните близнаци се различават също толкова много, колкото и всички други роднини. По този начин обяснение за наблюдаваното съотношение би следвало да се търси не в генетиката, а в психологията. 


Съществуват и други възражения, като например – други проучвания показват много малко хомосексуално съответствие у еднояйчните близнаци, а извадката при болшинството от изследванията е непредставителна за цялото хомосексуално население.


Но да се върнем към изследването на Хамер. Твърде е рано да се правят каквито и да е било изводи от него за наличието на генетичен фактор, защото освен всичко друго на нас не ни е известно, дали този теоретичен „ген” присъства при хетеросексуалните братя на хомосексуалисти и сред хетеросексуалното население. Най-пагубната критика за това изследване е изказана от Риш, който разглежда методиката на извадка на Хамер. Съгласно Риш статистическите резултати на Хамер не дават правото да се правят изводите, направени от Хамер (Риш и други 1993).


Независимо от това, че Хамер сам казва, че неговите проучвания „навеждат на мисълта” за генетично влияние, той говори и за „вероятността за външни причини” за възникването на хомосексуалността (Хамер и други 1993). Проблемът е в това, че такива „предположения” се обявяват за почти доказани.


През 1991 г. друг изследовател, ЛеВей, съобщава в списание “Science”, че центъра на определен участък от мозъка (предния хипоталамус) на няколко хомосексуалисти, починали от СПИН, е с по-малък размер в сравнение с центъра на този участък при хетеросексуални, починали от същото заболяване. В научния свят започват активно да спекулират с предположения за невротичната основа на хомосексуалността. Да се мисли така обаче, е погрешно, защото при много от хомосексуалистите и при представителите на контролната група размерът на този участък е еднакъв – така че този фактор не е причина за хомосексуализма.


Освен това предположението на ЛеВей, че тази област на мозъка отговаря за сексуалността, бива опровергано, а методът на проведения хирургически експеримент бива подложен на критика (Байн и Парсънс, 1993). 


Освен всичко това ЛеВей изключва няколко хомосексуалисти поради твърде силна патология в мозъка им. В действителност е известно, че СПИН променя анатомията на мозъка и структурата на ДНК. Междувременно Байн и Парсънс в своето щателно проучване на хомосексуалността и биологичните фактори забелязват, че медицинските случаи при хомосексуалистите, болни от СПИН, се различават от тези при хетеросексуалните наркомани, които като цяло умират по-бързо от заразените хомосексуалисти, а също и често се лекуват от други болести, така че разликата в размера на този участък от мозъка може да бъде свързана и с различното лечение в експерименталните и контролни групи. Въз основа на това, че ХИВ променя структурата на ДНК, следва, че в изследването на Хамер е възможно алтернативно обяснение, което просто да свързва особеностите на гените с работата на вируса.


Но да предположим, че в някои участъци на мозъка при хомосексуалистите действително има определена особеност. Следва ли тогава да считаме, че мозъка на хомосексуалистите-педофили също си има „свои” участъци? А какво ще кажете за хетеросексуалните педофили, мазохистите и садистите с различна ориентация, ексхибиционистите, воайорите, хомосексуалните и хетеросексуалните фетишисти, травеститите, транссексуалните, зоофилите и т.н.?


Несъстоятелността на теорията за генетичен произход на сексуалната ориентация се потвърждава от поведенчески проучвания. Известно е например, че даже при хора с неправилен набор от хромозоми сексуалната им ориентация зависи от половата роля, в която са били възпитавани. А как се връзва с генетичната теория фактът, че преориентацията на хомосексуалисти е възможна, което е нееднократно потвърждавано от психотерапията?


Не можем да изключим и това, че определени части на мозъка се променят в резултат от поведението. Защо тогава ЛеВей отначало правилно заявява, че резултатите „не позволяват да се правят изводи”, на друго място в своята статия отново пише, че те „предполагат” биологична основа за хомосексуалността (и разбира се, това „предположение” бързо е подето от прохомосексуалните медии)?


Факт е, че ЛеВей е открит хомосексуалист. Стратегията на подобни „защитници” се заключава в създаване на впечатлението, че „биологични причини съществуват, само дето все още не сме ги открили, но вече има интересни / многообещаващи признаци”. Тази стратегия поддържа идеологията за вродеността на хомосексуалността. Тя се използва от прохомосексуалните кръгове, защото ако политиците и законодателите повярват, че науката е на път да открие доказателства за естествеността на хомосексуалността, това без затруднения ще бъде пренесено на юридическото поле за осигуряването на специални права за хомосексуалистите. Списание „Science” както и други прохомосексуално настроени издания са склонни да поддържат идеологията за нормалност на хомосексуализма. Това може да бъде усетено по това, как редакторът разказва за доклада на Хамер: „очевидно обективно”, „Разбира се, до получаването на пълни доказателства все още е далече, но… ”. Това е обичайната риторика на поддръжниците на тази идеология. Известен френски генетик, професор Лежон, коментирайки в свое писмо статията на Хамер, казва, че „ако изследването не се отнасяше за хомосексуалността, не биха го приели даже за публикуване поради изключително спорната методология и статистическа необоснованост”.


Жалко е, че малко изследователи знаят за историята на различните биологични „открития” в областта на изследването на хомосексуалността. Да си припомним „откритието” на Щайнах, който още много преди началото на Втората световна война счел, че му се е отдало да докаже специфични изменения в тестисите на мъжете – хомосексуалисти. По това време мнозина основали своите идеи на биологичната причина, изложена в неговите публикации. Само след няколко години става очевидно, че неговите резултати не се потвърждават.


И накрая, относно последното изследване на Хамер. Списание Scientific American (ноември 1995, стр. 26) съобщава за всеобхватно проучване на Дж. Еберс, който не съумява да намери никаква връзка между хомосексуалността и сигналните гени на хромозомите.


Жалко е, че прибързани публикации от типа на вече обсъдените по-горе не само манипулират общественото мнение, но и смущават тези хора, които търсят истината и не желаят да живеят според своята страст. Ето защо нека не се поддаваме на измама.




Цялата книга във вариант на руски може да бъде изтеглена оттук.




     Назад                                                                                                                  Напред