Дисфункционалното семейство в структурната семейна психотерапия

Семейните психотерапевти, принадлежащи към структурното направление считат, че една семейна система функционира адекватно, ако тя осигурява взаимна поддръжка и автономност на отделните членове.  Осигуряването на динамично равновесие между разнопосочните функции – (1) осигуряване на взаимна поддръжка и (2) автономност на отделните членове, винаги представлява някакъв компромис (баланс). 
За оценка  адекватността на семейното взаимодействие, следва да се даде отговор на един въпрос: „Предоставя ли семейството възможности за удовлетворяване потребностите за развитие на всички членове?” отговорът на този въпрос частично зависи от социалните условия и културата на семейството.
Психотерапевтите от структурното направление отричат съществуването на универсални, единствено правилна структура, подходяща за всяко семейство, независимо от времето и обстоятелствата. Точно обратното, според тях структурата на семейството преди всичко трябва да съответства на имащите потребности членове. В този контекст въпросът за това, позволява ли дадена структура да удовлетворява потребностите на всеки член на семейството в дадено време и при определени обстоятелства, действително има смисъл. В случай на отрицателен отговор, семейната система се счита за дисфункционална. 
Апонте и Ван Доусен (Aponte & Van Deusen, 1981) предлагат система за класификация на дисфункционалните семейства. Техният подход за оценка на структурните дисфункции се основава на характеристиките на такива категории, като:
(1) граници;
(2) разстановка на силите;
(3) разпределението на властта.

Проблеми, свързани с определяне на границите
Границите на адекватно функциониращото семейство са добре определени (очертани) и са достатъчно гъвкави. Оттук следва, че дисфункционалното семейство има или размити или негъвкави граници, или съчетание на едното и другото.  Става дума за степента на проницаемост на границите на системата или субсистемите.  В случай на висока проницаемост на границите, отсъства ясна диференциация между отделните членове на семейството, между субсистемите или между семейството и социалното обкръжение.  Това  своеобразно сливане на членовете на семейството се нарича „вмешателско поведение”. Неопределените граници на семейно взаимодействие възпрепятстват личната автономност и задържат развитието на индивидите. Пример за подобна дисфункция са онези семейства, в които детето се нарича „мамино синче” или „татина дъщеря”. В такива семейства индивидуалните различия, проявяващи се на фона на съществуващите извънредно близки отношения, могат да срещнат неодобрението на родителите.  Такива деца са силно зависими от родителите си, а самите родители цял живот не освобождават от контрола децата си. Последните така и не успяват да открият собствената си идентичност. Когато деца от подобни семейства, вече пораснали създадат свои семейства, опасността от агресивно проникване на родителите в семейството на своя син или дъщеря е огромна. От друга страна, такъв син или дъщеря умишлено държи проницаеми, дифузни граници откъм родителите си.
Неопределените граници между субсистемите може да доведе до това, че например, най-голямото дете да се държи спрямо другите по-малки деца като родител. В такова семейство границите на родителската субсистема са извънредно проницаеми.  Разбира се изпълнението от детето на родителски задължения не винаги свидетелства за дисфункция на семейството. В някои култури при определени обстоятелства това е напълно оправдано.  Терминът дете-родител се прилага тогава, когато детето е принудено да изпълнява непосилни за него задачи. По-късно, когато родителите остареят, това дете проявява неоправдано себеотрицание, като родителите му го превръщат в жертва на собствения си, вече детски егоизъм.  В такова семейство се появяват допълнителни проблеми, тъй като другите братя и сестри имат ограничен достъп до родителите си.
На противоположния полюс се разполага „освободеното” семейство, границите на което не са достатъчно проницаеми.  Членовете на такива семейства вървят по жизнения си път отделно и не проявяват интерес към живота на другите,  подобно на  самотни ездачи през нощта.  Джон Розенберг (Rosenberg, 1982) описва семейства от висшето общество, в които двамата родители и четирите им деца се хранят по различно време, в различни части на дома, с различна храна.  Безусловно, такова разделение на членовете на семейството способства за тяхната независимост, но със сигурност всеки един от тях се чувства самотен, неразбран, необичан, разочарован. Ригидността в личните граници създава бариери, затруднява проявите на взаимна подкрепа, участие и грижа.

08.09.2012г.