Структурна семейна психотерапия
Сепарация / развод

 Основните задачи в развитието на етапа „сепарация / развод”, включват:
(1) Емоционален развод (Kressel & Deutsh, 1977)
(2) Установяване различни отношения между родители и деца.
(3) Формиране на чувство за собствено достойнство и независимост (Whiteside, 1982).
Бил (Beal, 1980) привежда списък от условия, които усилват усещането за емоционална загуба при развода:
• Увереност в  убеждение, че проблемите се крият в текущите отношения и не биха се проявили в бъдеще.
• Увереност в тезата, че разводът ще се съпровожда с продължителна, а не с краткосрочна загуба на самоидентичност.
• Настойчиво отрицание (съпротиви) за възможни загуби в резултат на развода.
• Еднолично взето решение за развод, основано на увереност в своята правота или желание да се отмъсти.
Точно обратното, емоционалната загуба не би била толкова остра, ако двойката съумее да поддържа отношения на сътрудничество и след развода. Това е напълно възможно, ако бившите съпрузи притежават достатъчна гъвкавост и са способни на по-голямо или по-малко родителско взаимодействие по отношение детето.
Съпрузи, изпитващи силна емоционална привързаност един към друг, в случай на развод се сблъскват със значителни трудности.  В частност, това касае двойки, които са живели заедно от две до четири години (Weiss, 1975). Близките отношения могат да послужат като причина за напускане на съпрузите на семейството.  При наличие на силна привързаност на двойката, разтрогваща своя брак, много трудно в бъдеще се развежда емоционално. Ако индивидът не е способен да прекъсне с бившия партньор или семейството, то той бива застрашен от трудности при ново сключване на брак.
Задълбочени изследвания, посветени на сепарацията / развода (Hetherington, Сох, & Сох, 1976; Wallerstein & Kelly, 1974; Weiss, 1975) свидетелстват за потребността на децата от родителска поддръжка. Установено е, че деца под 5 годишна възраст трудно се приспособяват след развода на родителите, отколкото деца в по-висока възраст (Wallerstein & Kelly, 1976). Освен това, децата от 2 до 4 години, по време на развода са склонни към възрастова регресия. Деца, които са били въвлечени в съпружеските конфликти, след развода са склонни към депресия и изоставане в развитието си (Beal, 1980). Проблеми в развитието на подрастващите (10-14г.), в сравнение по-малките деца възникват значително по-малко (Wallerstein & Kelly, 1976).
Родителите могат да помогнат на детето да се приспособи към последиците от разтрогнатия брак.  На първо място, следва да бъде уверено детето в това, че то не е виновно за развода. На второ място, крайно важно е по време на развода, съпрузите да продължат да изпълняват родителските си задължения. На трето място, не бива в никакъв случай да бъде потискано в детето чувството на тъга, свързана със загубата на родителя.  На четвърто място, родителите трябва да дадат на детето да разбере, че те остават негови родители, че то остава внуче на бабите и дядовците си.
Всяко прекратяване на контактите между бившите партньори вреди на детето, а последиците могат да се проявят по-късно, в неговия брак.

Непълно семейство
След процеса на сепарация, в семейството заедно с детето остава само единия родител. Статистиката показва, че в света в непълни семейства живеят над 12 милиона деца.  Повече от 90% от тези семейства нямат бащи.  Расте обаче и броя на семействата, в които единствен родител е бащата. 
Терминът „семейство с един родител” е неточен, тъй като в семейния живот участват и двамата родители (Whiteside, 1982). Това е семейство с двама родители, всеки от които участва във възпитанието на детето, макар че самото дете живее само  при единия родител. Непълното семейство се изправя винаги пред необходимостта от реорганизация, тъй като за изпълнение на семейните функции след развода остават по-малко ресурси. За воденето на домакинството и за добиване средства за съществуване е необходимо да се създадат нови патерни на поведение. Доходите на пълното семейство превишават тези на непълното почти два пъти.  Самотната майка с малко дете често се налага да търси и започне работа (Beal, 1980). Семейната организация е необходима до тогава, докато се осигури необходимото напускане на семейството от детето.  Ако това стане невъзможно, самотният родител се обръща обикновено за помощ към прародителите или към своите деца.
Родителят, който е неспособен да поддържа собствено домакинство, често се завръща при своите родители. Такъв преход към икономическа поддръжка може да доведе до актуализация на предишните конфликти между родителите и прародителите.  Последните са склонни да се отнасят към такъв родител като към дъщеря или син, а не като към майка или баща. Живота при родителското семейство формира усещане у родителя за недостатъчно влияние над децата си. Авторитетът и компетентността на родителя изчезват в присъствието на прародителя (Minuchin, 1974). Опитвайки се да защитят своята дъщеря или син, прародителите са склонни да се намесват в отношенията между родителя и бившия му партньор.  По този начин родителят губи възможността да придобие автономност и да започне да функционира в своята нова роля. 
Терапевтичното вмешателство в такива случаи, предвижда разделяне задълженията между родителите и прародителите (например, прародителят да се грижи за детето в отсъствието на родителя, а последният да поема грижите след завръщането си). В условията на ограничени ресурси такъв тип сътрудничество е крайно необходимо.
В някои случаи родителят, не може да се справи с натоварването и тогава да се обърне към най-голямото дете, т. нар. „дете-родител”.  Предаването на родителска власт към най-голямото дете е често срещано явление в големи семейства.  Детето-родител може да получи задача да наблюдава по-малките братя и сестри, а също и да изпълнява определена домашна работа. Освен това, преживяващият в социална изолация родител често може да се обръща към детето-родител за емоционална поддръжка. Проблемите възникват, ако делегирането на отговорности не е направено явно или когато задачата е прекомерно сложна и не съответства на възрастта на детето ( например, молба да приготви обяд, адресирана към 7-годишно дете).  В такива случаи границата между родител и дете престава да съществува. Извънредно трудно става управлението на най-голямото дете, ако родителят се нуждае от емоционална и физическа поддръжка. Тогава детето бива въвлечено изцяло в живота на родителя, то се натоварва с дейности и емоции, които не е способно да отработва и осмисля, отнема се напълно детството му.  У родителят често може да се появи чувство за вина, а всякакви опити да въведе определени ограничения спрямо детето-родител ще се натъкват на неуспех.  В случай, че родителят сключи втори брак,  детето-родител много трудно би се отказало от своето привилегировано положение.
Психотерапевтичното вмешателство в такива случаи трябва да се фокусира върху делегирането на точно определени задължения на детето-родител, които напълно съответстват на неговата възраст. Необходимо е да се помогне на родителя да създаде независима от детето своя система за емоционална поддръжка, за да може детето да бъде освободено от тежестта на родителя и за да получи възможност за удовлетворяване  потребностите си от собствено развитие.

08.09.2012г.