Психология :: Основни теоретични подходи в семейната психотерапия. Трансгенерационна семейна психотерапия-част ...

Терминът трансгенерационна семейна психотерапия (transgenerational family therapy) обединява няколко теоретични и практически подхода, общи за които се явява отчитането на семейната динамика в продължение на няколко поколения, а също така, те ползват като опора психоанализа. Това разбира се не означава, че другите психотерапевтични подходи не отделят внимание на семейната динамика през поколенията или привържениците на това направление не взаимстват от другите подходи теоретични концепции и технически способи.
Трансгенерационната семейна психотерапия обединява усилията на няколко практикуващи психотерапевти, които не само че водят сесии с представители на няколко поколения от една фамилия, но и интерпретират семейните проблеми, предаващи се от поколение на поколение, с термините на семейната динамика. Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление отделят значително внимание на текущото семейно взаимодействие, но най-голям интерес проявяват към еволюцията на текущите трансакционни патерни в поредица поколения. Те разглеждат настоящето през призмата на миналото, а теоретичните разработки позволяват да се осъществява вмешателство във времето.
Теоретични конструкти и основна идея
Трансгенерационната семейна психотерапия възниква на основата на две философско-теоретични течения – психоанализа и теория на системите. При създаването на теоретичната база, за трансгенерационната семейна психотерапия са били използвани важни концепции от всяко едно от тези течения. Като теоретична основа за създаване техниките на трансгенерационната семейна психотерапия служат няколко базисни концепции. Сред тях основните са: 1) Миналото активно присъства в настоящите семейни отношения) и 2)в процеса на еволюция, нашите емоции остават примитивна структура, а способността да мислим се появява не толкова отдавна. По-долу ще бъдат обсъдени всяка от тези концепции.
Миналото активно присъства в текущите семейни отношения
Човекът, принадлежащ към съвременната култура, трудно може да види и осъзнае, по какъв начин семейните отношения на предшестващите поколения оказват влияние върху неговото възприятие на текущото взаимодействие с другите. В САЩ е разпространен култ към независимост, самореализация и свобода от всякакво робство. Лекотата, с която в днешния ден едно семейство може да промени местоживеенето, създава илюзорно впечатление, че физическото отделяне от миналите поколения (родители, прародители – фамилията, като цяло), позволява с лекота да бъде прекъсната връзката на човек с миналото. Всекидневния живот изобилства от примери за това, как хората се стремят да забравят своето минало. Именно разбирането на миналото се явява ключов момент в трансгенерационната семейна психотерапия.
Удивително е, че при подобни обстоятелства теорията на Фройд, посветена на развитието на емоционалните разстройства, като резултат от нарушения на отношенията в миналото, оказва толкова значимо влияние върху ума на представителите от много поколения. Фройд (Freud, 1923/1961) счита, че ранните детски преживявания оказват влияние върху формирането на личността, чрез адаптацията на Аз-а (Его). Егото се разбира, като някакъв регулатор, предназначен за удовлетворяване на дълбоките инстинктивни потребности, не позволяващи на индивида да встъпи в противоречие с външния свят. В този смисъл, задача на Его-то е, да уравновесява удовлетворяването на потребностите с изискванията на реалността на цивилизованото общество.
Обектни отношения
Развивайки идеите на Фройд, Фейрбейрн (Fairbairn, 1954) стига до извода, че Его-то се фокусира навън, върху реални обекти, а не върху вътрешни, соматични инстинкти. Според Фейрбейрн, човек постоянно се намира в състояние на търсене на външни обекти, т.е. от самото раждане на индивида (с появата на Его-то или Аз-а), се стреми да установи отношения с обекти, способни да удовлетворяват неговите потребности.
По-нататък Фейрбейрн говори, че развитието на личността е резултат от стремежа на Его-то към отношения с обекти (обектни отношения). Основната идея на автора се съдържа в разбирането, че непълното удовлетворение на Его-то от едни или други външни обекти, води до преживяване на тревога. Поради факта на неудовлетворяване на потребностите на индивида в ранното му детство, които са важни за него, те се превръщат в ограничители на възможностите му да установи алтернативни обектни отношения (липсват подходящи обекти), а последващата нарастваща тревога води до проява на отказ от тези отношения или отхвърляне. Тъй като детето не е свободно да изостави или промени външния свят (например, майката), за овладяване на тревогата и за контрол над обектите, то интернализира, т.е. проектира тази тревога към своя вътрешен свят. Интернализираният опит (обект) не е нищо повече от чувства или спомени. В процеса на интернализация възникват нови елементи на личността или субидентичности (sybidentities). Интернализацията е широко разпространена в ежедневието ни. За това свидетелстват множество примери, като: една част от мен иска едно, а друга – друго, т.е. води се вътрешна борба, човек непрекъснато следи себе си. В този смисъл, личността следва да се разбира не като нещо единно и неделимо, а като сплав от текущи и минали взаимодействия, които дълбоко са проникнали в психичния свят на човек, като някои от тях пребивават в потиснато състояние.
Следва да се споменат още два ключови момента от теорията на Фейрбейрн, които оказват непосредствено влияние върху създаването на трансгенерационната семейна психотерапия. Фейрбейрн счита, че събитията от външния свят се възприемат чрез филтър от интернализирани взаимодействия. Например, лице с персекуторна интроекция (интернализирани отношения за преследване) е склонно да разглежда текущото взаимодействие като имащо аналогичен характер, т.е. взаимодействието в настоящето се разглежда през призмата на миналото. Тази закономерност се проявява буквално във всички сфери на ежедневието и може да се открие във фразата на съпругата към съпруга си: „Аз да не съм ти майка!”
Вторият важен момент в теорията на Фейрбейрн, имащ пряко отношение към трансгенерационната семейна психотерапия се изразява в това, че всички несъзнавано се опитваме да променим своите отношения с близките хора така, че те максимално да се доближат до интернализираните модели. Следователно, ние не само възприемаме близките си хора през призмата на миналото, но и несъзнавано се стремим да доведем текущите отношения в съответствие със съществуващия вътрешен образец. Така например, съпругата може да се оплаче на майка си, че съпругът и предизвиква у нея чувство на раздразнение, тъй като има предубеждения за това, каква трябва да бъде съпругата му. В дадения случай това е свидетелство, че представите на мъжа за идеалната съпруга се разминава с нейното реално поведение. Освен това, раздразнението на жената може да показва, че ценностите и нагласите му се намират в разрез с нейните собствени идеални представи за това, какъв трябва да бъде съпруга и. Възможно е и обратното явление: при съпругата има устойчива интроекция, проявление на която тя вижда в своя съпруг (проекция) и поощрява в него реакция на своите оплаквания. Този пример може да се разбира и по-широко, с отчитане на контекста. Фактът, че съпругата се оплаква на майка си от своя съпруг, може да свидетелства за удовлетворяване на определена обектна потребност на майката (например, желанието да знае, че дъщеря и я обича повече, отколкото който и да друг), а също така и за стремеж на дъщерята да получи от майката отговор, съответстващ на вътрешния модел на майката (например, „Скъпа, твоят съпруг се държи точно така, както твоят баща.”)
Хенри Дик (Dicks, 1967) първи говори за възможността да бъде приложена теорията на обектните отношения на Фейрбейрн, за разбиране на съпружеските интеракции. Дик издига идеята, че съпрузите се намират в сложни обектни отношения и се допълват взаимно. С други думи, приема се, че те се явяват идеални един за друг в смисъл, че всеки един притежава качества на отсъстващи в миналото обектни отношения. Мъжът нарича съпругата си „моята по-добра половина”, а жената произнася традиционната формула от брачните церемонии: „ние бяхме половинки, а сега сме едно цяло”. По мнение на Дик, такава обектна взаимна връзка води до това, че хората са склонни да се отнасят към качествата на своите съпрузи, като към свои, да разглеждат другия като свое продължение.
Джеймс Фрамо (Framo, 1981) извежда следните основни положения в теорията на обектните отношения:
• Човечеството, като вид, изначално се намира в постоянно търсене на обекти.
• Човешкото съществуване е неспособно реално да измени обектите и затова създава вътрешни психологически дубликати (интроекция).
• Тези вътрешни дубликати претърпяват промени в течение на времето и по тази причина, хората установяват нови обектни отношения.
• Хората използват текущото взаимодействие за лекуване на минали конфликти в родителското си семейство.
• Изборът на партньор и отношението към децата им ат за своя основа проективен процес, в резултат на който съпругът и детето заменят отсъстващи фигури от минали, първични, обектни отношения.
Лоялността към семейните традиции
Миналото оказва влияние на настоящето, чрез лоялността към семейните традиции (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973). Лоялността на индивида по отношение родителското семейство е нещо повече от чувство на признателност към родителите за своето възпитание или желание да им бъде върнат някакъв дълг. Не бива да се забравя за многобройните проявления на скрита лоялност, династически очаквания (generational legacies) и неразрешени конфликти в поредица от поколения. Това схващане може да се илюстрира със следния пример:
Джон, млад застрахователен агент, се обръща към психотерапевт с оплакване за депресия и желание да посегне на живота си. След наскорошен развод, той се е пренесъл в друг град, променил е професията и местоработата си, навлизайки в банковия бизнес. Независимо, че преживяванията, свързани с развода останали на заден план, Джон не само не чувствал облекчение, но се оплаквал от влошено състояние. Своята продължителна депресия той без желание обяснявал с неуспехите си. Той се характеризирал, като пълен неудачник, въпреки че не считал развода си за голяма трагедия. Усещането за крах на надеждите било толкова силно, че Джон се чудел как да оправдае себе си пред другите, а другите били родителите, далечните родственици и малолетният му син.
Състоянието на Джон станало по-ясно, едва когато психотерапевтът узнал повече за семейната история и традиции. Дядото на Джон произхождал от бедно семейство и бил с невисок образователен ценз, но с цената на огромен труд в условия на безжалостна конкуренция съумял да организира собствен застрахователен бизнес. Натрупаното материално състояние обаче се оказало недостатъчно, за да бъде приет във висшето общество, към което той се стремял. Дядото бил алкохолик, с агресивно и предизвикателно поведение, с грубовато отношение към съпругата си и двамата си сина. Големият син бил негов любимец, а малкият (бащата на Джон) – Уолтър, стоял по-близо до майката. Уолтър завиждал на брат си и тайно желаел да бъде приет като любим син на баща си. Когато брат му загинал във войната, Уолтър станал единствен наследник на семейните традиции, включително репутацията на своя баща, семейния бизнес и тягостната семейна атмосфера.
Гибелта на сина била тежък удар за бащата, който скоро се отказал от работата си и се отдал на алкохола. За Уолтър настанали трудни времена: той бил зает със спасението на бащиния бизнес, опитвал се да възпрепятства появата на баща му пред хората, защитавал майка си от баща си и заедно с това ухажвал млада девойка от висшето общество. Уолтър посветил своя живот на това, да запълни празнотата, възникнала в семейството след смъртта на брат му и да се справи със семейната мъка и другите несгоди. Уолтър направил твърде много жертви – неговият син Джон бил една от тях. След смъртта на страдащият от алкохолизъм баща, Уолтър решил да навакса пропуснатото от баща му – да получи добро образование, с което да може да се гордее и да заеме положение в обществото, което така и не се отдало на баща му. Освен това, Уолтър силно желаел да даде на малкия си син Джон всичко, от което самият той бил лишен – да получи уважението на другите и да има близки отношения с баща си.
Джон постепенно усвоявал семейните традиции. За разлика от своя баща, Уолтър бил нежен към съпругата си и се стараел да даде на сина си най-доброто. Още от детството си малкият се учил в престижни училища. Получавайки всички материални блага, Джон обаче бил лишен от топли отношения с родителите си. Те считали, че той е длъжен: 1) да не накърнява честта на семейството, 2) да бъде признателен на своя баща за неговите неизброими жертви, 3) да проявява любов и топлота така, както майка му я проявява към него, 4) да се наслаждава на живота, тъй като неговият баща никога не е могъл да усети това, 5) никога да не подлага на критика отношението на баща му или недостатъците на дядо му. Външно Джон излъчвал пълно благополучие, но в душата си чувствал празнота. Той решил да устрои живота си така, че да оправдае очакванията на баща си. Като бъдещ наследник, юношата усещал силния натиск на баща си, който се надавал да види реализирани в сина си своите мечти. Освен всичко това, Джон усещал и натиска на проблеми, с които са се били сблъсквали членовете на фамилията в продължение на няколко поколения. Той съжалявал, че детството му е преминало в самота и считал това за голям недостатък. Чувствал се обиден от това, че майка му обикновено била заета със собствената си личност, но той знаел, че тази обида не бива да се споделя с другите хора.
Пораствайки, Джон става въплъщение на несбъднатите бащини мечти – бащата, който изкупува многочислените жертви на предишните поколения. Юношата постъпва в правилния колеж, следва сключване на правилния брак, а след това, избор на правилната професия (банков служител), дори къщата му била боядисана в правилния цвят. Той управлявал престижен автомобил и се обличал безупречно. Джон се бил погрижил дори за това, неговите ризи да бъдат колосани така, както на неговия баща. Задълженията, съответстващи на династическите очаквания объркали целия живот на Джон. За нещастие съпругата му го напуснала, взимайки със себе си сина им. Стремежът на Джон към респектабилност бил толкова всепоглъщащ, че съпругата му не могла да намери своето място в техния брак. Неспособен да потърси подкрепа навън, сред другите и приемайки съчувствието на членовете на фамилията, Джон се премества да живее в друг град, където започва да работи като застрахователен агент. Той избира именно тази професия, защото по неговите думи, не можел да прави нищо друго. Сега Джон трябвало не само да преживее своя развод, но и да се справи с унаследените от предишните поколения бременни династически очаквания. Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973)много точно назовава това бреме „плащане на сметките на предците” (ledger balancing). Така Джон потъва в депресия, не само поради развода си, но и защото сред неговите днешни загуби се вплитат загубите на миналите поколения.
Историята на Джон илюстрира някои от най-значимите деструктивни прояви на лоялност към семейните традиции. Впрочем, именно лоялността е тази, която обединява членовете на семейството, заставяйки ги да проявяват алтруизъм и да се Нагиват на бъдещето. Формулата „да дадеш, за да получиш”, е непосредствено прилагана в живота на фамилията в продължение на редица поколения. Въпреки, че младите родители, помагащи и подкрепящи детето са направили първите стъпки, те не получават незабавно печалба, всичко това намира своето отражение в системата на семейната лоялност. Младите родители компенсират собственото си родителско семейство за техните жертви, откривайки кредит за своето дете. Така всяко следващо поколение плаща сметките на предшестващите ги. Именно в семейството хората се научават да дават и да получават, разбират за отговорността на задължението и дълга, когато получат определен подарък. В някои семейства този дълг не е голям (частична загуба на автономност) и плащането също е малко. В други семейства, като това на Джон, дългът на едното поколение е изключително голям, а това означава, че и плащането е солидно, съществено ограничаващо автономността на индивида.
В крайна сметка, какво определя различията между семействата в континуума „даване – получаване”? Защо емоционалното отдаване в едно семейство има толкова висока цена и защо тази цена не е еднаква за членовете на едно и също семейство? Тези въпроси си поставя семейният психотерапевт, принадлежащ към трансгенерационното направление Мюрей Боуен (Bowen, 1978). Ето някои от отговорите: