Психология :: Основни теоретични подходи в семейната психотерапия. Структурна семейна психотерапия

Още в самото си название структурната семейна психотерапия поставя акцент върху използване на концепцията за семейството като система, на която се гледа като цялост. Семейните психотерапевти от това направление отделят особено внимание на взаимодействието и другите прояви на активност на членовете на семейството, които позволяват да се разбере организацията или структурата на семейството. По какъв начин, кога и с кои членове семейството взаимодейства в настоящия момент, имат решаващо значение за разбирането и последващото терапевтично изменение на семейната структура.
Историята по създаване на теорията и техниките на структурната семейна психотерапия са тясно свързани с името на водещия психотерапевт Салвадор Минухин. В края на 60-те години, Минухин и сътрудници провеждат психотерапия в интерната Wiltwyck School за момчета с деликветно поведение, живеещи в Ню Йорк. Структурната ориентация най-добре подхождала за разрешаване на семейни проблеми на тази категория лица, тъй като повечето произхождали от непълни семейства. Освен това, важно влияние за формирането на структурния подход, оказва разработената от Джей Хейли (Haley, 1976) психотерапия, ориентирана към решаване на проблеми, а също така и терапията с участие на близкото социално обкръжение на Рос Спок (Speck & Attneave, 1973). Тези изследователи са сътрудничели с Минухин от началото на 1970г., когато той оглавява психолого-педагогическата консултация за трудни деца във Филаделфия.
Теоретични конструкти и основна идея
Техниката на структурната семейна психотерапия се основава на няколко ключови теоретични положения:
• Семейството е базисна човешка система;
• Наличието на рамки на семейната система и субсистеми.
• Наличието у системата и субсистемите на граници с определени характеристики.
• Вмешаващото психотерапевтично поведение е фактор, оказващ влияние върху отделните членове на семейството (enmeshed behavior).
• Еволюция на патерните трансакции.
Семейството, като базисна човешка система
Минухин нарича семейството сложен организъм (Minuchin, 1983). Той разглежда семейството не като сума от отделни личности или група индивиди, а като единно цяло, като организъм. В този смисъл семейството се разглежда като пациент, а проблем или симптома, се счита за отражение (сигнал) за състоянието за здравето на семейството като цяло. Независимо от факта, че семейството винаги определя един от членовете му, като лице, нуждаещо се от психотерапевтична помощ, последователите на структурния подход приемат, че цялото семейство е носител на симптома. Последният се явява продукт и следствие на интеракции и структурни проблеми в самата семейна система.
Субсистеми
Структурната семейна психотерапия се фокусира върху социалната организация на семейния организъм. Семейството изпълнява своите функции благодарение на наличието на субсистеми.
В живата клетка всички нейни съставни части имат свое място в общото функциониране. Всички компоненти действат съгласувано. Някои от тях имат специално предназначение за регулиране дейността на други. Така ядро от клетки управлява работата на други клетъчни организационни тела. Тази организация от компоненти е предназначена за изпълнение на определени функции в рамките на по-голямата система, които получават названието субсистеми (подсистеми).
В състава на семейния организъм има три ключови субсистеми (Minuchin, Montalvo, Guerney, Rosman, & Schumer, 1967). Първата от тях е съпружеската субсистема. Тя възниква най-рано и е определяща за функционирането на семейството. Основната функция на тази субсистема се изразява в осигуряване на взаимно удовлетворение на потребностите на съпрузите без вреда или дефицит в емоционалната атмосфера, необходими за развитие на променящите се индивиди (Terkelsen, 1980). Съпружеската субсистема се явява компонент от съпружеския съюз и включва в себе си поведенчески вериги, развиваща се от взаимно чувството на любов, привързаност и преданост на партньорите. Тази субсистема няма нищо общо с ролите, които изпълнява всеки от партньорите при взаимодействието си с другите членове в рамките на основното (ядреното) и разширеното семейство. С други думи, съпружеската субсистема включва само патерни на трансакции, свързани с проявите на внимание между двамата партньори, но не и това с децата. Последният стереотип на взаимодействие е функция на родителската субсистема.
Родителската субсистема обединява патерни на взаимодействие, възникващи при възпитанието и грижата за децата. Тази субсистема може да се състои от баща и майка, но може да включва и само един от родителите, заедно със значим и други, които в един или друг момент участват във възпитанието на децата.
Понякога се бъркат родителската и съпружеската субсистеми, тъй като включват едни и същи индивиди. Те обаче са съвършено различни субсистеми (съдържат два набора от различни поведенчески патерни на взаимодействие), едната съдържа патерни между съпруг и съпруга, а другата между баща и майка.
Всеки от нас, в определен период от живота си изпълнява множество роли, като те взаимно си влияят и по този начин определят контекста на взаимодействие, присъщо за дадена група. Минухин и Фишман (Minuchin & Fishman, 1981) предлагат термина „холон” (holon от гръцкото holos – цял, със суфикс „on” със значение за частичност), с помощта на който е удобно да се обозначават пресичащите се, но несъмнено различни роли в семейството.
Пример: Да разгледаме случай с млада жена, която желае да продължи обучението си като аспирант, след раждането на първото си дете. Тя едновременно се явява съпруга на своя съпруг, майка на детето си, дъщеря на родителите си, сестра на своите братя и сестри, студентка за преподавателите, преподавател за студентите и колега за другите аспиранти. Във всички тези субсистеми, отношения или холони, жената в нашия пример изпълнява различни функции, като всяка функция съответства на своя патерн на взаимодействие. Без съмнение, някои от тези патерни се пресичат, но повечето от тях са присъщи само на собствената си субситема.
Родителската или изпълнителската субсистема не е задължително да се състои от баща и майка, както в традиционния модел. Тя може да се сформира в резултат на раждане на детето извън брака, осиновяване на детето от двойката или при непълно семейство (появява се след развод, смърт на единия от двойката). Възпитанието на детето не е лека задача за двама, а още по-непосилна за непълното семейство, тъй като единствения родител се нуждая от системна допълнителна поддръжка. Такава системна поддръжка може да включва членове на разширеното семейство (баба и дядо) или членове на обществото (църква, агенции за социално обслужване и пр.), приятел/приятелка, а също така и бившия съпруг. Функциите на тези приложения към субсистемата на единствения родител зависят от неговите конкретни потребности и се отличават със своята крайна непостоянност и лабилност. В такива семейства потребността на единственият родител от помощ по възпитанието на децата, в съчетание с напрежението, възникващо от необходимостта да се делят родителски функции с временно участващи членове от родителската субсистема, често се явяват източник на проблеми.
Самите деца се явяват членове на сиблингова субсистема. Основната функция на тази субсистема е да се научат децата да общуват с връстниците си и по-големите, определени като авторитети. Това е своеобразна лаборатория, в която децата получават възможност да изследват другите хора и да експериментират с тях. Тук те формират умения, навици, способности и се научават да проявяват съчувствие, да разбират чувствата на другите, да се сравняват с другите, да усвояват поведенчески модели от средата си, да участват в групи, да формират умения за договаряне, да се изявяват като лидери, да уважават авторитети и други елементи на социализацията, свързани с човешките взаимоотношения. Когато детето е само в семейството, то изпитва особено силна потребност от общуване и по тази причина е склонно да привлича други лица, намиращи се извън семейството – съседи, родственици и др. Когато сиблинговата субсистема включва повече деца, удовлетворяването на социалните потребности е много по-активно, цялостно и гъвкаво, като обикновено по-големите деца прокарват път за по-малките. Правилното функциониране на субсистемата на сиблингите означава отсъствие на препятствия за общуване на децата в пределите на семейната система и извън нея.