Психология :: Структурна семейна психотерапия. Семейството на детето в предучилищна възраст

Задачите на семейството с малко дете възникват от момента на вземане решение от младото семейство да имат дете и продължават докато детето не постъпи в училище. Успешното преминаване през този етап от жизнения цикъл на семейството предполага, че съпрузите са се справили успешно с предшестващия етап - живот в диада. Двойка, на която и се отдаде да създаде чувства на близост, без тя да е за сметка на личната автономност и успешно да разреши текущите конфликти, тя с голяма вероятност ще приеме ролите на майка и баща.
Преходът към родителски роли обикновено започва от момента на формирано желание за дете. Оказва се, че жените често изпитват амбивалентни чувства по отношение на децата (Campbell, 1975). В днешно време все по-голям брой семейства решават да останат без дете (Wolman, 1983). Измененията в ролята на жената в съвременното общество съществено повлиява на нейното желание да има дете. Освен това, в резултат на бременността двойката е принудена да промени начина си на живот. Жените се опасяват, че съпругът им не би разделил с тях отговорността по възпитанието на детето (McGoldrick, 1980). Усвояването на родителските роли става много по-лесно, ако периодът на ухажване е продължил не по-дълго от една година, а след сватбата е изминало достатъчно време, за да се подготвят съпрузите за появата на детето.
С раждането на детето, двойката автоматично формира триъгълни отношения. Най-близко до детето винаги се намира майката. Ако майката е погълната извънредно много с грижите по детето, бащата автоматично се дистанцира и започва да отделя повече време за изява в професията си. Традиционната отстраненост на съпруга от семейството и бащинството, се определят не само от обществените устои (културни и демографски фактори), а и от самата бременност, която буквално отделя майката от бащата, за сметка на постоянното присъствие на детето между тях, в т.ч. и от съпружеската постеля (Bradt, 1980, с. 129). В тези условия съпругът е склонен да приеме, че жената отделя на новия член на семейната система извънредно много време. Понякога се случва обратното, детето може да играе ключова роля в контрола на дистанцията между родителите, като ги сближи и балансира отношенията им.
Независимо от своята готовност за появата на детето, двойката винаги се сблъсква с потребността от привързаност към новороденото. През първите две години от живота, детето изпитва една основна потребност (освен потребността от жизнено оцеляване – храна, вода, хигиена) – това е потребността от формиране на привързаност към един от членовете на семейството. Постепенно през първите шест месеца от неговия живот привързаността на детето се променя. Вече във втория месец детето е способно да разпознава майката, бащата и да ги отличава от непознати лица (Yogman, Dixson, Tronick, Als, & Brazelton, 1977). Във възрастта на 6-7-месец, детето търси и се нуждае от контакт преимуществено с майката. Именно привързаността обикновено се формира в тази възраст, ако незабавно се реагира на емоционалните потребности на детето при активно взаимодействие с него (Schaffer & Emerson, 1964). Овен това, детето бързо се привързва към внимателния баща, отколкото към невнимателната майка, независимо от това, колко продължителен е контакта с нея. Дете, което е сформирало надеждна привързаност с лице, осъществяващо спрямо него грижовност, във възрастта между 2 и 5 години успешно овладява социални умения и навици за разрешаване на проблеми (Sroufe, 1978). По този начин, емоционалната сензитивност на родителите в продължение на първите години от живота на детето, способства за успешното му психологическо функциониране през следващите години.
Детето развива привързаност не само към майката, но и към бащата. Има доказателства за това, че особено забележително влияние оказва играта с бащата (Parke & OLeary, 1976). Бащите прекарват 4-5 пъти по-дълго време в игри с децата, отколкото да ги ухажват (Lamb, 1977). Привързаността към бащата е от голямо значение за формиране у детето на сексуална идентичност и образа на своя Аз. Привързването на бащата към детето, разединява диадата между майка и дете и дава на детето алтернативен обект за любов (Berman, Leif, & Williams, 1981).
Като цяло, чувствителното и грижовното общуване на родителите способства за формирането у детето на чувство за доверие към другите хора. Детето става приятелски настроено към външния свят и е много по-общително, като инициативата на подаваните сигнали е негова. Детето усвоява навик и разбира, че неговото поведение има последици спрямо другите хора и то започва да избира точно такива поведенчески реакции, които му носят наслада и удовлетворяват потребности. В този смисъл е от съществено значение отзивчивостта на родителя към двигателните и емоционални желания на детето. При отсъствието на грижи от страна на родителите, детето става вяло, пасивно, неуверено. Децата, които са били обект на грижи, внимание и любов на родителите си в ранните години от своя живот, се развиват по-бързо (Belsky, 1981).
Паралелно с порастването на малкото дете, родителите следва да установят определени правила, призвани да гарантират безопасността, без да задържат развитието му. Когато детето започне да се учи да ходи, в него се формира чувство за автономност. През този период малчуганът без разрешение хваща и опипва всичко, което попада в ръцете му. За постигане на необходимата автономност детето се нуждае от родителска поддръжка. Децата трябва да се поощряват да правят избори самостоятелно, например то да избере дрехите, с които да е облечено; то да реши дали да се съблече; то да избере коя от играчките му е любима; то да подаде определен предмет от множество и т.н. Разбира се изследователската активност на малкия човек трябва да бъде в разумни и постоянни граници. Сред задачите на развитието пред родителите стои осигуряването на баланс между ограниченията и свободата, тъй като с напредването на възрастта изискванията към детето трябва да се променят.
Постепенната сепарация от родителите е явление напълно нормално, тъй като тенденцията е детето да става все по-автономно. Малчуганите прекарват все по-дълго време без родителите си, занимавайки се с изучаване на света. Съответно родителите трябва да се погрижат и да осигурят на детето достатъчно пространство (и време), да му позволяват да прави собствени открития и грешки (например, да провери какво има вътре в плюшеното мече). Ако в разположение на детето е дадено твърде обширно пространство, това е равнозначно на неговото отделяне от семейството, т.е. за него няма място в семейството, тъй като дистанцията е прекалено голяма с родителите. Обратното, твърде ограничения периметър води до извънредна близост, като семейството запълва с детето вакуума и дефицитите в отношенията си (McGoldrick, 1980).
Понякога родителите са толкова заети, че не могат да отделят на детето достатъчно време и пространство. Заедно с това, децата, запълващи вакуума в отношенията между съпрузите, могат да изпитват трудности в развитието на чувството за автономност. Двойка, поддържаща достатъчно близки отношения, способна да се справи със собствените си конфликти, е способна да създаде благоприятна обстановка за поддръжка на детето и за развитие на неговата автономност. Колкото по-бързо се развива автономността на детето, толкова по-бързо върви процеса на неговата социализация и развитие на годности за самоутвърждаване.
Развитието на малкото дете оказва дълбоко влияние върху съпружеските отношения. Жените, които от рано са заети да правят собствена кариера или прекарват по-голямата част от времето сред възрастни, а едва по-късно са принудени да посветят изцяло себе си на деца, са склонни да изпитват фрустрация. Мъжете, намиращи се в добър социален статус и стабилна професионална кариера, могат да посвещават по-дълго време на общуване с възрастни в професията си. Хейли (Haley, 1973) стига до извод, че жената на този етап изпитва желание, да разширява социалните си контакти с възрастни и може да усеща недоволство и завист към своя съпруг. В такива условия съпружеските отношения съществено се влошават. За да не се случи това, двойката следва да обсъди и да преразпредели задълженията си, свързани с възпитанието на детето и другите задачи извън дома.
Следващият пример от практиката служи за илюстрация на горенаписаното:
Джейк, 32г. и Уилма, 29г., се обръщат към психотерапевт по повод на своя 3-годишен син – Роб. Те разказали, че Роб често капризничел и се заливал от плач, ако не получи желаното. Той бил заченат наскоро след спонтанен аборт и се ражда недоносен – 4 месеца по-рано от срока. И двамата родители споделили, че Роб бил много чувствителен.. По думите на Джейк, той нямал проблеми с детето, но Уилма твърдяла, че въобще не може да се справи със сина си. Джейк считал, че Уилма трябва да се държи по-мило с Роб. На първата сесия Роб заел място близо до майка си. Уилма заявила, че синът и предизвиква у нея безпокойство. Той имал малко приятели и тя се страхувала да го пуска навън, тъй като можело да се нарани. Уилма се съгласила с предложението, че има малко влияние над Боб, но на терапевтът станало ясно и това, че тя не позволявала на съпруга си да се занимава с възпитанието на детето. По нейни думи, Джейк не разбирал Роб. На последната сесия и двамата съпрузи признали, че техните отношения силно са се влошили, след две събития, случили се в малък период от време – раждането на сина и смъртта на бащата на Джейк. Съпругът споделил, че след трагичния случай, той оставал до късно в работата си и дълго време прекарвал заедно със своята майка, която не одобрявала брака му с Уилма.
В този пример, майката е започнала извънредна опека спрямо детето във времето, когато бащата започва да се отдава на работата си и започнал често да навестява майка си. Брачните отношения на по-ранния етап били прекалено крехки и неустойчиви. Джейк преживявал своята близост със съпругата си, като предателство по отношение на майка си. Освен това, все още неукрепналите отношения били подложени на тежко изпитание след аборта на Уилма и смъртта на бащата на Джейк. С раждането на детето, Джейк се отделил още повече от съпругата си, а Уилма потънала в грижи по малкия. Оказало се, че съпрузите са свързани един с друг единствено чрез детето, което практически е причината да потърсят психологическа помощ.
Описаният случай е типичен в практиката на семейната психотерапия, тъй като разкрива как най-слабия член на семейството (обикновено това е детето), отключва симптом, който от своя страна балансира това, което липсва в семейните взаимоотношения. „Болният” Боб възстановява близостта в двойката и балансира семейната система.