Психология :: Метафората – инструмент в семейната психотерапия (психологически инструментариум)

Теоретични предпоставки
Метафората (от гръцки metajora – преносно значение на думата) е един от най-разпространените пътища, по които отделни думи или фрази се сближават по сходство или по контраст на тяхното значение. Метафората се образува на принципа на олицетворяване, овеществяване, отделянето. Тя придава на речта изключителна изразителност. Именно интереса към метафората разширява сферата на нейното прилагане и изучаване, обхващайки различни области (философия, логика, психология, невронауки, германевтика, различни школи лингвистика, теория на информацията и др.) и способства за взаимодействието на различни направления на научната мисъл и на тяхната интеграция, в резултат на което се създава формирование на когнитивните науки. Метафората се явява ключ към разбирането на основите на мисленето и процесите на осъзнаване на менталните представи за света. По този начин метафората укрепва връзката на съзнанието с логиката от една страна и с митологията от друга.
Историята на философията съдържа два рязко противоположни възгледа за възможностите по използване на метафората.
Английските философи-рационалисти са считали, че речта на първо място служи за изразяване на мислите и за предаване на знания, като за изпълнение на тази функция са пригодни само думите, употребени в техния пряк смисъл. Т.Гобс нарича метафорите „блуждаещи огньове” и бил убеден, че използването им означава да се „броди сред безчислени нелепости” (впрочем той самият не е успял да се спаси от метафорите, давайки това определение). Джон Лок считал, че образната употреба на думите внушава измамни идеи и въвежда в заблуждение разсъдъка. Много философи, емпирици и прагматици, които са се придържали към позитивистките възгледи, считали за недопустимо използването на метафорите в научните съчинения. Употребата на метафорите я приравнявали към извършване на престъпление (англ. to commit a metaphor и to commit a crime).
Философите и учените-романтици, напротив, приемали метафората за единствения способ не само за изразяване на мисли, но и за самото мислене. Ф.Ницше например,считал, че между обекта и субекта може да има само естетическо отношение, изразено чрез метафора. По тази причина стремежа на човека към метафората е неизкоренимо.   Ницше подчертавал, че познанието по принцип е метафорично. Без метафорите ние се лишаваме от възможностите да спорим за истината, апропо, по Ницше: „Какво е това истина ли? Движеща се тълпа метафори, метонимии, антропоморфизми – накратко, сбор от човешки отношения … истини, илюзии …”.
Началото на съвременната когнитивна дискусия за метафората е било положено с цикъл публикации на Е. Касирер, за символичните форми на културата. Касирер се обръща към етапа на дологическото мислене, отложено в езика, митологията, изкуството, религията. В езика метафорите са изразени както като логически, така и като митологични форми на мислене.   Основа за митологичните представи за света Касирер търси в метафората. За разлика от Ницше, той различава два вида ментални дейности: метафорични (мито-поетически) и дискурсивно-логически. Дискурсивно-логическият път се състои от ред постепенни преходи от частното към все по-широки класове. Това е пътя на формираните понятия и закони в естествените науки. Метафорическото основание на света, на свой ред, е ориентирано към качествени параметри, то е интензивно, за разлика от екстензивния логически дискурс. Това е пътя за формиране на мисленето в хуманитарните науки.
С въвеждането на тезата за метафората в мисленето била въведена и нова оценка на нейната познавателна функция, на нейната сугестивна, моделираща роля: метафората не само формира представата за обекта, тя също предопределя способите и стила на мислене за него. По когнитивни функции метафорите се делят на ключови (базисни) и странични (второстепенни). За разлика от страничните, ключовите метафори определят способа на мислене за света (картината за света) или за неговите фундаментални аспекти („Какво е нашия живот? Комедия от страсти, а нашата радост – антракти в нея” (У. Шекспир).
Практически опит
В семейната психотерапия, практическите психолози и консултанти, се сблъскват често с метафорични описания на света и случващите се събития. На първо място, както е известно съществуват множество словесни метафори, описващи семейната система, започвайки с „клетка на обществото” и завършвайки с „Кутията на Пандора”. На второ място, по време на психотерапевтичната работа, специалистите имат пред себе си, минимум две различни картини за света, а това означава, различни вербални и невербални съобщения, които репрезентират за психотерапевта реални характери на хора, техните ценности, мислене и чувства. На трето място, на простия и справедлив въпрос: „Какви изменения искате за себе си и за своето семейство?”, получаваме като правило отговор, безкрайно множество от метафорични номинации от рода: „щастие”, „съгласие”, „уважение”, „изразяване на привързаност” и т.н. Задача на психотерапевта е да бъдат разшифровани тези кодировки и да бъдат приведени под общ знаменател.
Освен това, много семейства сами по себе си, без всякаква терапевтична интервенция, съдържат много гротеска, алегорични сравнения. Например, жена, която във всичко прилича на своята майка (това може да бъде поведение, способности, убеждения, ценности и дори лично своеобразие), от един възрастов момент нататък дори външно започва да пролича на нея: тя може да изглежда по възрастна за своите години, да има специфична походка, изражение на лицето, речева динамика и др.
Използвайки тази естествена гротеска и адаптирайки се към нея, психотерапевтът може да дава на клиентите си парадоксални предписания.
Пример: В семейство, в което основно правило на взаимодействието между възрастните било запазването на приличие, спокойствие и въздържане на недоволството, синът бил принуден да поеме върху себе си ролята на агресора, отигравайки вътрешната озлобеност на всички семейните членове. Момчето безпричинно чупело и разхвърляло предмети, устройвало шумни истерични ситуации в къщи и крясъци по двора. Несъгласуваността между вътрешното състояние на възрастните и тяхното външно поведение – вербалната им комуникация, заставяла детето да „изпуска парата” на цялото семейство. По време на сесията, на родителите било предписано един по един, по график да организират и проявяват за определено време неприлично поведение, взаимодействайки с детето (да нарушават правилата), например: бой с възглавници, хвърляне на гумени съдове в кош и т.н. За свое удивление, членовете на семейството открили и други способи за изясняване на отношенията, благодарение на които съществено се подобрило и съпружеското взаимодействие и поведението на детето.
Често именно парадоксалните, метафорически предписания се налага да се използват в случаи, при които отношенията в семейството се усложняват поради дисбалансирани граници (в живота на семейството постоянно се намесват членове от по-старите поколения, приятели, училището или хоби, работа, увлечения. В такива случаи е прието да се говори за нарушаване на външните граници. Често тук помагат метафорически изказвания като например, че всяка образуваща се двойка в животинския свят завоюва и охранява своя територия и именно тяхната агресивна защита им позволява да отгледат свое потомство. Ако в семейството са нарушени вътрешните граници, т.е. налице е сплетеност (объркване) на семейните роли и отговорности, то показателно се оказва предписанието „старайте се още повече в тази посока”.
Пример: При сплетени отношения психотерапевтът може да посъветва, в продължение на една седмица двойката (или членовете на семейството) да размени дрехите си; да разменят местата си за спане, да изпълнят несвойствени задължения – детето да готви обедите, бащата да подготвя домашните на детето, майката да се заеме с дейност, изискваща физическите усилия и специфичните умения на бащата. Тези парадоксални предписания предизвикват протестите на клиентите и именно това придава динамика във взаимоотношенията им.
Метафоричните форми на общуване при игрите в психотерапията се явяват също прекрасен тест за състоянието на семейството при атмосфера на общо напрежение, недоверие, подозрителност. Играта и приказката са детския свят, детската карта на света. Както е известно, в своите игри децата винаги, по един или друг начин отразяват тези проблеми, които ги безпокоят. Децата са много наблюдателни и те не използват оценъчни дигитални категории (отношенчески оценки). Те се доверяват на своя сензорен опит, а именно, на запечатаното в тяхната памет. По тази причина, присъствието на децата по време на сесията дава много ценна информация. Как вижда детето домашната ситуация? Кой какво прави, когато възникне проблематичната ситуация?, Какво трябва да направи татко, за да развали настроените на мама? С кое дете се чувстваш най добре? Какво предизвиква в теб тревожност? Важно е да се изясни детското разбиране за позициите на възрастните („Според теб какво чувства твоят татко, когато гледа телевизия, а ти с мама се карате?”). Посредством тези обвързващи въпроси и поставяйки акцент върху детето, психотерапевтът автоматично дава възможност на всички присъстващи членове на семейството да разкрият своите позиции на възприятието си от три позиции: 1) да разкажат за случващото се от свое име, 2) да разгледат случващото се през очите на другия или 3) отстрани.
Децата разбират семейните правила по-скоро на невербално ниво. Те забелязват това, което в психологията се нарича неконгруентност, несъгласуваност между външното поведение и дълбоките убеждения; те знаят каква е сензорната очевидност при наличието на хармония или при липсата и; улавят, дали възрастните се намират в ресурсно или нересурсно състояние и дори владеят успешни и неуспешни стратегии за взаимодействие с родителите си в състояние на ресурс и нересурс. Цялата тази информация обаче се натрупва у тях на несъзнавано ниво и за да стане тя съзнателна компетенция за него, а и за родителите, е необходима играта, приказката, импровизацията, т.е. метафората.   Ако психотерапевтът иска детето да вземе участие в терапията, той трябва да се постави на нивото на неговата семантика, на неговите представи за живота, на неговото „магическо съзнание”. По тази причина именно играта, като символична форма за общуване в семейната психотерапия се оказва толкова ефективна.
В семейната психотерапия често се прилагат два специални метафорически способа: семейна скулптура и работа чрез метафорически предмет.

Семейна скулптура
Семейната скулптура е символично отражение на позициите на членовете на семейството по отношение един на друг, на дистанцията между тях и на динамиката във взаимоотношенията. По своята същност семейната скулптура напомня парадоксалните предписания, тъй като при нея взаимоотношенията се показват в гротескна форма. При прилагането на тази техника, психотерапевтът предлага член на семейството да подреди своите близки така, че те пантомимически да отразяват всичко, в което живее семейството, как се отнасят членовете един към друг (инструкциите следва да бъдат много конкретни и да съдържат минимум референтни индекси). Своите представи за скулптурата материализират първоначално всички членове на семейството един след друг, а след тях това прави психотерапевта. В резултат може да се получи много интересна картина.
Пример: Един от членовете на семейството остава с гръб към всички останали или обратно, с протегнати ръце, но на голямо разстояние. Ако в семейството всичко е подчинено в интерес на определен човек, той може да се окаже на пиедестал, а всички останали да са с обърнати лица и погледи към него, изпълнени с раболепие и отпуснати ръце. Такава скулптура отразява ситуация, когато при единия от родителите се наблюдава много твърд характер или висок социален статус, заставащи другите да застанат под неговото знаме и интереси. На пиедестал може да се появи и дете, което се нарича „дете-кумир” на семейството. Всички останали се гордеят с него и го венцехвалят. Някой друг член може да се окаже на колене, а трети презрително да показва на всички вдигнат показалец с текст: „Внимавайте всички!”
Понякога скулптурата се оказва много динамична (нарича се „подвижна скулптура”).
Пример: Ако психотерапевтът има за цел, да покаже на майката, че тя твърде много обслужва капризното си дете, то той би могъл да предложи на детето, да бъде взето от майка си ръце и да го помоли непрекъснато да се дърпа, да мърда, да иска нещо, да закача майка си, баща си или другите деца и това да продължи до тогава, докато неудобството не застави майката (или който и да е друг) да преустанови този процес. Движението в скулптурата може да се премества от един човек на друг. В примера по-горе, ако приемем, че детето успешно се справя със задачата си, тогава може да се помоли да заеме пиедестална позиция; да застане на колене, да кукне, да легне в краката на някое друго от децата или постоянно да се движи между майка си и баща си, символизирайки „телефонен кабел” и т.н.
При тази динамика е много важно психотерапевтът да събира информация от членовете на семейството за техните чувства и мисли, всеки път, когато настъпи промяна в пространственото разположение. Освен това, ценен източник на сведения за желанията на детето, респ. за неговите дефицити и неудовлетворености от семейното взаимодействие са въпросите, свързани с това, как би искало детето да изглежда семейната скулптура („Скулптурата, която искам”).
Както вече беше отбелязано, важен компонент на семейното благополучие се явява яснотата (отчетливостта, релефността) на границите. При извайването на семейната скулптура може да възникне необходимост от въвеждане на въображаема фигура (например, баба, която е починала, но е значима за семейството и продължава да влияе върху живота му или някакъв предмет – да кажем, компютър, телевизионен приемник). С други думи, скулптурата изразява чрез метафора такова метасъобщение, такава стратегия на взаимодействие, която носи в себе си всеки участник. Отиграването на различни ситуации, чрез построяването на скулптурна композиция помага да се провери нагледно екологичността на семейните правила, да се почувства ефекта, който получават членовете на семейството от възприетата от тях последователност на поведенческите патерни. Скулптурата предполага и визуализация на ситуацията, чрез кинестично преживяване на участниците, всеки от своята позиция. Когато психотерапевтът въведе в „строителство” и в ролята на „скулптури” всички участници в терапевтичния процес, той получава обратна връзка, в т.ч. и от онези членове на семейството, чиято доминираща метапрограма в къщи се явява пасивния стил на реагиране.
За въвеждането на метапрограмите в скулптурата може да се говори много. Така например, за характерна на автора-ваятел, може да се съди по това, доколко детайлно или символично е неговото изражение, отразено в конкретен скулптурен контекст – „типична” ситуация или глобално разпределение на силите. Ако персонажът е разположен отделно, далече от другите или е застанал в нестандартна поза, то той вероятно предпочита да бъде различен от другите. Важно е да се фокусира вниманието върху сравнения по сходство, които признаци обикновено говорят за „преплетено” семейство; подобен признак са близките кинестични контакти (слепеност, липса или много малка дистанция); аналогичен е признака „еднакви пози” и „изражения на лицето”. Вътрешната референция е характерна за този, който е застанал с гръб към всички останали или им показва какво следа да правят. В общия групов портрет също може да бъде забелязан и стила на взаимодействие (независим или кооперативен), понякога може да се наблюдава дори способ за мотивация, приет в семейството. Този признак може да се открие в движение или обща насоченост на няколко или всички членове на семейството в една и съща посока – насочеността може да бъде както от някого или нещо, така и към някого или нещо.
В скулптурата могат да намерят отражение и доказателства за това, колко дълбоко е разбирателството между участниците, всички ли са включени във фигурата; създадено ли е впечатление за компактност (ресурсно впечатление) или хаотичност (нересурсно впечатление). Също така, с лекота може да се калибрира, конгруентно ли гледат членовете на семейството на своите роли; върху какво именно фокусира своето внимание всеки участник и какво той пропуска (игнорира) в своето възприятие за ситуацията.
Изразяването чрез метафора в символични форми на представите на всеки един член на семейството към общата ситуация, позволява на всички останали да се настроят към тази метафора и да осъществят свое собствено трансдеривационно търсене.
При тази техника може да се установи чрез както актуалното, така и желаното състояние на всеки един член на семейството („Как бихте искали да изглежда?”, „Какво е необходимо да се промени в скулптурата, за да Ви удовлетвори напълно?”). Този подход осигурява позитивна спецификация на желания резултат и формира у всеки участник представа за това, как другият би искал да изглежда семейството. Понякога при построяването на такава „идеална” скулптура, веднага се възпламеняват съпротиви и ограничения от страна на един или няколко участника („Така никога вече не може да бъде!”, „Той не иска да се приближи по-близо до мен!” и др.). Може да се случи и така, че портретът, отразяващ желаното състояние, да е един и същи за цялото семейство, например, да символизира обща хармония и близост, да стоят близо един до друг и се държат за ръце. Това позволява на психотерапевта отлична илюстрация на процеса по отделяне намеренията от поведението: както са различни в актуално състояние, така всички те се стремят към една и съща позитивна цел – стабилизация, но по различни поведенчески пътища. Очевидно е, че такова обединение на семейството изисква съвместни усилия.

Метафорични предмети
В ролята на метафорични предмети могат да се използва най-различни неща: играчка, надуваема топка, кълбо, шахматна фигура, възглавница и др., която по време на семейната консултация „изобразява” безпокоящият клиента въпрос. Много добре се приема този прийом при работа с деца. Работата е там, че детското съзнание на около 2,5-3 години става „символично” – детето започва да си играе със странни предмети, като открива дори в части от играчка особен интерес. То може да използва пръчица, вместо вилица; част от конструктора, вместо лъжица; кубче, вместо лека кола; разбира, какво изобразяват мама или татко при игра. По тази причина, лесно може да се приложи метафоричен предмет, когато детето е в доучилищна възраст и този предмет да изобразява лошо настроение, обида, страх, непослушание, заплаха, кавга и т.н.
В началото детето само избира играчка или предмет, дава му име или название, определя неговите размери. След това психотерапевтът пита детето: „Кой първи взима този предмет и защо?, На кого го предава?, какво се случва с играчката, ако никой не я вземе?, По какъв начин тя се предава на другия?, В какво количество и по кое време?, Иска ли някой друг у дома да си играе с тази играчка?, Той (тя) получават ли тази играчка?”. Въпроси могат да бъдат задавани не само към детето. По правилата на циркулярната логика, прилагана в семейната психотерапия, психотерапевтът пита бащата за взаимодействието, което протича между майката и дъщерята („Какво би се случило, ако дъщерята не вземе играчката?”); за чувствата на майката психотерапевтът пита детето („Променят ли се размерите на играчката, ако тя показва, например, тревога или вина, докато мама го държи в скута си?”); за отношението на единия родител към другия („Как би постъпил с играчката вашият съпруг?”).
И накрая, наличието на играчки като символ на определени чувства или състояния, или патерни на поведение показват, че те никога не бива да напускат живота на човек. Чрез тях с лекота може да се извлекат взаимноприемливи пътища за решаване на задачи. Например, „Какво би си помислил, ако мама не даде играчката на никого, не я захвърли и не накара никого да я вземе, а просто я постави на масата и започне да и разказва за себе си?” или „А какво би си помислил, ако тя раздели играчката на парчета и даде на всеки по малко?”
Използването на метода метафоричен предмет позволява да бъде снето напрежението и агресията у детето, да бъдат придобити комуникативни навици, да бъде отработен модел на поведение и т.н. Това е един път на манипулация с изкуствен предмет, използван в реалното си качеството, върху който се пренасят свойства и отношения между хората от реалния живот.

Изводи
Виржиния Сатир пише, че светът на нашата планета започва от дома ни. Ето защо, ако някой поиска да промени този свят, то следва да започне от себе си и от своето семейство. Психологическите знания за метафората помагат за това.
Тези, за които въпросите на семейните взаимоотношения представляват практически интерес, но сами не притежават достатъчно психологически знания, винаги могат да се обърнат за помощ за разрешаване на трудни семейни ситуации към специалистите, практикуващи в това направление. Психотерапевтите могат да намерят причините за вътрешния дискомфорт, да оживят съпружеските отношения, да развият общуването с детето им.
Използването на метафората в семейната психотерапия е много благодарно и високоефективно знание. Психологът или психотерапевтът могат да я прилагат в психологическата консултация от момента на събиране на информация, до осъществяването на последната поведенческа проверка на извършената интервенция.
Благодарение на своите свойства, метафората позволява прецизност на етапа на диагностика, а впоследствие висока ефективност при извършването на корекции. Чрез нея с лекота се наблюдава динамиката на психологическите процеси и се разкриват качества и не на последно място – наблюдение върху изпълнението на последващите препоръки.