Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.09.2012 06:00 - Стратегическа семейна психотерапия. Позитивно етикиране
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 4676 Коментари: 0 Гласове:
0



Стратегическа семейна психотерапия
Позитивно етикиране


 Семейните психотерапевти от стратегическото направление са склонни да приписват на клиентите си позитивни мотиви  (Stanton, 1981, р. 376). На проблемното поведение да се придава позитивно значение.  Например, прилагането на позитивно етикиране (positive label) позволява да се определи  ревността като грижа един за друг, а гневът, като потребност от получаване на внимание. Преформулирането на проблемите помага на семейството да погледне на тях по нов начин – алтернативно и често да открият път към разрешаването им.   Така например, Клу Маданес (Madanes, 1981) описва случай, при който истеричен паралич на клиентка е бил преформулиран в мускулен спазъм, а в друг случай депресията на клиент получила название безотговорност. И в двата случая новото наименование позволило проблема да бъде представен като разрешим.
Дишазър (Deshazer, 1975) счита, симптомите са адаптивни по своята природа и карат семейството да се държи така, както му е по-изгодно в сложни ситуации.  Такова мнение поддържат Джей Хейли (Haley, 1976), Минухин и Фишман (Minuchin & Fishman, 1981), Бозормени-Наги и Спарк (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973). Стентън (Stanton, 1981) нарича този подход „приписване на добри намерения”.  Стентън и сътрудници с успех приписвали на членовете на семейства с наркозависими най-благородни подбуди, дори в такива случаи, когато тяхното поведение се отличавало с крайна деструктивност.  Признавайки приноса на Бозормени-Наги  за откритието на адаптивните функции на симптома в продължение на поредица поколения, Стентън първи се възползва от това откритие, за да постигне желания ефект.
Аналогична техника е позитивното конотиране (positive connotation), прилагана широко от Палацоли-Салвини и сътрудници (Palazzoli Selvini, Boscolo, Cecchin, & Prata, 1978) в Милано. Те отбелязват, че всички наблюдаеми видове поведение на семейството като цяло, преследват обща цел – запазване сплотеността на семейната група
Пример: Палацоли-Селвини (Palazzoli Selvini et al., 1978) описва  10-годишно момче, при което след смъртта на дядо му се развиват психотични симптоми.   В края на първата сесия психотерапевтът е казал на момчето, че то се държи правилно, така, както би трябвало да се държи. По-нататък авторът отбелязва, че дядото е бил опора в семейството и е способствал за неговото сплотяване.  Отдавайки дължимото уважение към момчето за това, че то изпълнявало сега тази важна роля, психотерапевтът го посъветвал и занапред до следващата сесия, да продължи да се държи по този начин.  В дадения случай психотерапевтът е приложил техниката позитивно конотиране с цел, запазване равновесието в семейството. Детето заменило дядото, поддържайки баланс в семейната система, в която след смъртта на дядото започнали да доминират жените.  Техниката за позитивно етикиране способствала за утвърждаване имиджа на момчето и позволила на психотерапевта да се присъедини към семейството в кризисната ситуация, както и да покаже значимостта на проблема за цялото семейство.
Приложение на стратегическата семейна психотерапия
С течение на времето подходите към стратегическата семейна психотерапия са претърпели редица изменения. Най-значим принос за нейното развитие са внесли Центърът за краткосрочна психотерапия към Института за психични изследвания (Mental Research Institute Brief Therapy Center) и Миланският център за изследване на семейството (Milan Center for Family Studies).
Център за краткосрочна психотерапия към Института за психични изследвания
Краткосрочната семейна психотерапия е била предложена от Вацлавик, Уийкленд и Фиш, и е добре описана в тяхната книга „Терапевтични промени: принципни постановки и решаване на проблеми” (Watzlawick, Weakland, & Fisch, 1974). Краткосрочната семейна психотерапия представлява стъпков подход с продължителност от пет до десет сесии.  Разработени са конкретни процедури за провеждане на всяко интервю.  Психотерапевтът може да зададе на членовете на семейството следните въпроси:  „В какво се изразява проблема?, Какво правеше всеки от вас, когато това беше за последен път? Какви обстоятелства способстват за възникване на проблема? Кога за първи път възниква проблема?” (Hoffman, 1981).  След като бъде ясно определен проблема, следва да се премине към обсъждане на способите, чрез които семейството се е опитвало да се справи с трудността (Weakland, Fisch, Watzlawick, & Bodin, 1974).  Много често опитите да бъде разрешен проблема водят до неговото задълбочаване и още по-голямо усложняване на ситуацията (Watzlawick, 1974).
На втората сесия се формулират целите на лечението. За тази цел членовете на семейството следва да решат, от какво именно поведение се нуждаят, за да разрешат проблема. Клиентите се поощряват към неголеми промени, които по-късно ще доведат до значителни изменения на системно ниво (Weakland et al., 1974). Парадоксалните препоръки и терапевтичното въздействие способстват за да достигане клиентът своите цели.  Третата сесия обикновено се посвещава на поведенческите симптоми и патерни, които поддържат и съхраняват проблема.  През следващите сесии психотерапевтът се стреми да закрепи достигнатите поведенчески изменения.
Пример: В статия, публикувана в списание „Family Process”,  Джон О’Коннор (John J. O’Connor, 1983) описва краткосрочна семейна психотерапия на 10-годишния Майк, страдащ от натраплива фобия за повръщане. В продължение на три месеца били проведени пет психотерапевтични сесии, а проспективното наблюдение е продължило около две години. Фокусираното върху проблема лечение е имало за цел, отстраняване натрапчивите страхове на Майк.  По-долу е представено кратко описание на този случай:
Майк страдал от натрапчив страх от повръщане, който бил съпроводен с интензивни болки в стомаха, студена пот и невъзможност да се занимава с ежедневните си неща.  Пристъпите продължавали от 1 до 3 часа.  Обикновено събитието протичало по следния начин: Майк се обръщал към родителите си, искайки да чуе от тях уверение, че днес той няма да има пристъп.  Родителите го утешавали и успокоявали, стараели се да избягват напомняния за симптома.  Майк бил убеден, че уверението на родителите му е достатъчно за да не изпитва страх и това уверение било значимо за него.  През деня, докато е на училище, когато почувствал признаци, че ще повърне, детето сигнализирало и майката идвала и го прибирала в къщи.  Освен този проблем, момчето изпитвало страх от самовнушение, че ще умре, ако родителите му напуснат дома им. Родителите не се отлъчвали повече от два часа от къщата и винаги се завръщали точно в определеното време.  Медицинското изследване не установило никакви отклонения и нарушения на храносмилателната система на Майк.  Родителите били на мнение, че детето е алергично.
По време на интервюто детето изглеждало напрегнато и разтревожено. Майк бил напълно погълнат от своите страхове.  Основно говорела майката, а Майк и баща му само кимали с глави в знак на съгласие.  Дори в моменти, когато малкият се ядосвал, родителите не забелязвали това. Майката се съгласила с факта, че била склонна към прекалено обгрижване на сина, когато той бил малък, а сега не желаела да му предоставя повече свобода, но според нея той сам не искал това.  Бащата по време на интервюто се държал пасивно, макар, че показвал съчувствие към сина си.  Страховете на Майк произхождали от самия него. Достатъчно било сам о да си помисли за проблема, за да почувства, че губи контрол.  Оказало се, че опитите за разрешаване на проблема стартирали самия проблем, т.е. обръщението на Майк за подкрепа от родителите си задвижвало кръгова поведенческа последователност в отношенията между родители – дете, способстваща поддръжката на равновесие в семейството. Всички опити на родителите, насочени към решаване на проблема само го усложнявали.
На първата сесия психотерапевтът забелязал, че детето действително не се чувствало добре, а оказваната от родителите поддръжка била явно недостатъчна.  За придобиване на контрол над своите страхове, Майк трябвало да изпълни няколко сложни задачи. Психотерапевтът му разяснил, че като начало от него се иска да реши и да определи, къде и кога ще мисли само за повръщането си.  За тази цел той непременно трябвало да избере определено време и място. Психотерапевтът забелязал, че бащата на Майк носи на ревера си красива значка и предложил, да я закачи на пуловера на малкия. Тази значка трябвало да бъде символ на поддръжката на бащата, който от сега нататък не трябвало повече да говори за проблема – значката била достатъчна. Родителите получили предписание, да отсъстват веднъж седмично в продължение на 3 часа.  Освен това, родителите трябвало да поръчат на Майк изпълнението на определени домашни задължения, съответстващи на неговата възраст.
На втората сесия (след две седмици) Майк съобщил, че не може да мисли за повръщане в определеното време и назначеното място.  Психотерапевтът му  предложил да се заеме с този въпрос по време на сесията и поискал бащата да даде на сина си монета от един пенс, символически предавайки му своята сила.  Родителите били посъветвани да продължат да напускат дома всяка вечер. На третата сесия Майк забравил да донесе монетата, съобщавайки, че мислите за повръщането нахлували в главата му все по-рядко.  Тогава психотерапевтът посъветвал бащата да даде на сина си друга монета с аналогично символично значение. По време на четвъртата и петата сесия Майк не бил обезпокояван вече от страхове.
Лечението, насочено към отстраняване на натрапчивите страхове на момчето и изменение на кръговото хомеостатично взаимодействие между него и родителите, е съдържало три компонента (O’Connor, 1983). Първият компонент е бил фокусиран върху страховете на момчето от повръщане. Парадоксалното предписание на симптома е помогнало да бъде променено мястото и времето за мислене относно проблема, а това е позволило на детето, да се научи да контролира своето симптоматично поведение.  Вторият компонент на интервенцията е бил призван да блокира поведението на родителите, усложняващо самия проблем.  Лишени от възможността да утешават и ободряват с думи детето си, родителите намерили други способи за изразяване на своето съчувствие (значка или монети, символи на родителската подкрепа).  Третият компонент на терапевтична интервенция позволил на родителите да напускат дома, а Майк да изпълнява съответстващи на възрастта му домашни задължения. По този начин родителите променили мнението си за него, той не бил вече болен, слаб и зависим.
 Парадоксалните директиви помогнали по нов начин да бъде представен проблема (симптома), да му се придаде нов смисъл.  Когато самият Майк поел отговорността за своето поведение (страхът от повръщане) и започнал да го контролира, семейството започнало да се отнася към този проблем за първи път по различен начин.  Благодарение на настъпилите изменения родителите взели ново решение за семейния проблем.  Дори малките промени в поведението на Майк (контрол на страха) в крайна сметка довели до адаптивни изменения в семейната система. Проспективното наблюдение показало отсъствие на рецидив при момчето през следващите две години.

17.09.2012г.
 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3815188
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1307
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031