Вина и срам – уводни бележки

(Стыд и истоки самоуважения, Марио Якоби)

Предисловие – бележки

Желанието на човек да скрие своя срам е източник на самото срамуване. Последното се явява универсална човешка характеристика. Срамът ни заставя да желаем собствения си провал, да паднем на пода, да рухнем, да се свием в ъгъла, да умрем. Това са моменти, в които ние действително сме напълно сами – изолирани.

Срамът – това е „скрита емоция“.

Срамът заема централно място в нашия емоционален опит. Той има множество вариации – цяло семейство от афекти: стеснителност, срамежливост, скованост и много други. За човекът подложен на емоцията срам, реалните преживявания не винаги са очевидни, защото различните вариации на чувства се проектират единствено чрез емоцията срам. Освен острото преживяване на срам, с което човек се идентифицира, съществуват смесени преживявания, които предизвикват чувство за безпокойство. Някои специалисти наричат това явление „тревога на срама“ или безпокойство, свързано със срам или страх от срам за собствена вина, собствена небрежност, попадане в неловка ситуация, неоправдаване очакванията на другите или извънредно строго отношение на другите. Тези вариации на срамът се срещат доста често, както в ежедневието, така и в психотерапевтичната практика. По тази причина безпокойството, свързано със срам заема централно място при консултирането и терапията.

Срамът по сложен начин е свързан винаги със социален контекст.  Той се върти около въпросите: „Какво уважение аз заслужавам в очите на другите хора?“ и „Какво е тяхното въздействие върху моето усещане за собствената ми ценност като човек?“ Колкото повече аз се съмнявам в собствената си ценност, толкова по-важно става мнението на обкръжението ми и толкова по-чувствителен ще бъда дори към най-малкия намек на отхвърляне. С други думи, главната причина за срамливостта се явява недостатъчната увереност в себе си и ниското ниво на самоуважение. От тук следва, че всеки терапевтичен подход към състоянието на срам, следва да започва с работа за корекция на недостатъците в самооценката на клиента.  Известно е, че съществува пряка връзка между текущата самооценка на личността и усещането за собствената й ценност, формирано още в ранното детско обкръжение.

Разликата между срам и вина. Феноменология на срама и тревогата от срам.

И двете „усещания“ – срам и вина, са присъщи на всички хора и са архетипически заложени в човека, но не е така лесно различаването им едно от друго. Те имат свойството и тенденцията да се проявяват едновременно и ние ги определяме в зависимост от житейския си опит, като интерпретираме възникващото чувство, като чувство на срам или вина. Ето една проста и добре позната аналогия, която позволява да се очертаят различията. Чувството за вина дава на човек усещане, че той е лош човек, недостоен, „защото аз направих така или си помислих да не направя така“. Подобен душевен дискомфорт може да се преживее, дори когато човек не направи нещо, което според него е длъжен да направи. Чувството за вина произхожда от етични и морални норми, назовани от философската етика „неприложими закони“ (should-laws). Може да се проследи, че английският глагол should произхожда от средноанглийските думи scholden, schulde, scholde, shulde и англосаксонските scolde, sceolde, означаващи „аз съм длъжен“. По този начин човек остава в дълг пред определени правила („should“), изпълнението на които се счита за „добро“. Това повдига на свой ред сложния въпрос за доброто и злото, решение което се намира на нивото на човешката съвест или интрапсихичния авторитет, отговорност за придържане към тези критерии.

С какво се отличават проявите на срам?  При определена интензивност, срамът може да обладае човек от „главата до петите“, да го застави да се чувства незначим, дори при ситуации, при които той нищо лошо не е направил.

Етимологията свързва съвременното английско „shame“ (срам) с индо-германските корени kam/kem, означаващи „покрива“, „прикрива“. Идеята да се покрием с нещо, да се скрием от другите поради нещо, дълго време е била основна съставляваща на понятието „срам“ (Wurmser, 1981).

Когато някой е опозорен, той загубва своята чест, той е унижен, дамгосан е с белега на позора.  Джейн Остин пише, че „позорът никога не може да бъде изтрит“, а Шели говори за „клеймо на безчестието“ (the brand of infamy). Определено дълго време думата срам се е асоциирала с дискредитация, унижение, загуба на обществено положение.

Има много общо между срама и вината.  Понятието вина дава възможност да бъде заклеймен виновния, да бъде посочен, унижен и засрамен. Какво обаче е особеното в понятието „срам“, което не винаги се явява реакция на неетично поведение. В края на краищата някой може да се срамува от червената си коса, друг – от ниския си ръст, трети – от наднорменото си тегло. Престъпното деяние или бездействие все още не е всичко, което може да предизвика презрението на другите. Например, принадлежността към определен кръг от хора или семейство, също може да провокира чувство за непълноценност. В този смисъл става ясно, че чувството за срам възниква в зависимост от моето оценяване на себе си и живота си или още по-точно, доколко аз съм обезценен в собствените си очи –  не толкова от мнението на другите за мен, колкото аз за себе си.

Чувството за вина се появява, когато човек става причина за някакво неблагополучие (нещастие) или когато наруши определена общоприета норма. Тогава човек преживява чувство за срам за неетичното си поведение, за неговото наднормено тегло, за неговото затлъстяване. Във всеки случай чувството на срам винаги води след себе си загуба на самоуважение, тогава виновният може да се надява на спасение единствено на поправяне на грешките си.

При внимателно наблюдение може да се установи, че чувството на срам често наранява много по-дълбоко, отколкото чувството за вина.  По този начин чувството за вина служи в качеството на своеобразна защита против срамът. Например, който е отхвърлен от своя любим, той е наранен, преживява не само физическа загуба, а и загуба на самоуважение в резултат на нанесените поражения. Болката в това състояние може да се облекчи чрез търсене на дълбоки причини, довели до разрива. Това е по-лесно за човек, отколкото думите и мислите за собствената си непривлекателност. Ако човек не е способен да избегне тази болка, той започва да обвинява за раздялата другата страна, той предпочита да размишлява над такива случаи, при които е бил виновен пред любимия си (бил е равнодушен, причинил му е болка и страдание; отхвърлил го е; не го е разбрал и пр.). покаянието за своите постъпки поддържа в него надеждата, че може да поправи грешките си, които впоследствие да му бъдат опростени. Самото усещане, че той може да е недостоен за любов, ранява особено силно. Това е една от причините човек много по-често да мисли за собствена вина, отколкото за срам.

Когато човек въобще отрича своето чувство за вина (или самата вина), обвинявайки другите във всички смъртни грехове или приема позата на „борец за права“, той всъщност се защитава от обвинения.  Има случаи, при които чувството за срам служи за защита, особено когато обвинението е съпроводено с наказание. В тези случаи човек поема върху себе си отговорността за действията, които са повлекли след себе си чувството за вина или той просто потъва в мрака на разкаянието – угризението на съвестта. Тази „поза на покаяние“ му позволява да страда, без да е отговорен за своите постъпки, което кара (принуждава) неговият опонент да поукроти своите обвинения. Така, този който иска да накаже виновния, започва да чувства сам себе си виновен, ако продължи да преследва каещият се грешник. Това поведение често несъзнателно се разиграва като невротична форма за защита. Класически пример за такава политика на поведение е демонстративното угризение на съвестта.

И така, да повторим: Чувството за срам възниква когато нашето самоуважение е поставено под съмнение или е атакувано или от другите или от самите нас. Във всеки един от нас има вътрешен, т. нар. „Его-идеал“ – частично съзнателен образ за това, как ние искаме да бъдем възприемани от другите. Колкото по-високи са нашите претенции, толкова по-лесно можем да станем жертва на чувството за непълноценност и срам.

Чрез чувството за срам ние разбираме до болка познатите ни потребности на нашия Его-идеал и в същото време, чувствата изпълняват сигнална функция за вина, произхождаща от нашата съвест – т. нар. „Супер-Его“.  Срамът, свързан с фантазията, че ще бъда изложен на унижение, че другите ще ми се присмеят или че ще остана сам. В основата на чувството за вина стои убеждението, че аз съм постъпил неправилно.

 В допълнение към тези разсъждения за срама и чувството за вина може да се допълни, че има особено емоционално състояние, при което двете емоции влизат в конфликт.  Например, дилемата „вина-срам“ възниква тогава, когато човек чувства вина при отделянето от своите родители (фаза, която следва да се премине в младежка възраст) и от техните частично интернализирани вътрешни заповеди. Вместо усещания, които обикновено се свързват със самостоятелност и отделяне от родителите, такъв човек ще се чувства слаб, зависим и безсилен да извърши промяната (сепарирането).  Това са преживявания и мисли за непълноценност, неподготвеност за самостоятелен живот и именно те се явяват причина за появата на срам и то не толкова пред хората, а пред себе си. Според Вюрсмер, вината и срамът са противоположни понятия. Вината е реакция на сила и мощ, а срамът – на слабост и безсилие. 

Така например, когато човек не е успял да премине успешно през фазата на сепариране (отделяне от родителите), той лесно би страдал от пристъпи на изчервяване и чувство за мъчителна вина всеки път, когато се опитва вътрешно да укрепи своята личност, преставайки да следва майчините нагласи и преписания. Когато подобно чувство за вина заплашва стабилността на неговото „Его“, той отново би се чувствал безсилен и ще срамува от своята слабост.

Кирил Кунчев

23.09.2017г.

Превод от руски. Предисловие.