Психологическа корекция на агресивното поведение при децата (Смирнова. Т.П)

             Психологически практикум – диагностични критерии; корекционна работа;                                                                психологически методики.
                                                                  (първа част)

Практическото ръководство е посветено на проблемите на агресивното поведение на децата във възрастта от 5 до 12-14 г.

Практическото ръководство съдържа три части.

В първата част се разглеждат причините за детската агресия, а също и ролята на семейството при формиране агресивни модели на поведение. Представени са диагностични критерии, от които може да се съди за наличието в детето на качества, обуславящи  „агресивност“. Прави се анализ на характерологичните особености на агресивните деца и техните семейства.

Във втората част е разработен и представен комплекс от направления за корекционна работа, позволяващ прилагането на системен подход към съществуващите проблеми. Акцент е поставен върху следните направления:

-обучение на агресивните деца за създаване навици за контрол и управление на собствения си гняв;

-обучение на детето да отреагира (изразява) собствения си гняв в различни негативни и да прилага приемливи способи за справяне;

-обучение на детето за усвояване конструктивни поведенчески реакции и снижаване деструктивните елементи на поведение;

-намаляване нивото на личностна тревожност;

-формиране на способност за осъзнаване на собствените емоции и чувства и тези на другите хора, развитие на емпатия;

-развитие на позитивна самооценка.

Отделените направления съдържат набор от психологически прийоми, методи, упражнения и техники, които позволяват на практическите психолози да се справят в тяхната достатъчно сложна работа с агресивни деца. Упражненията са представени в „процесуално-стъпков“ стил, което позволява не само да се отговори на въпроса „Какво да се прави?“ с агресивното дете, но и „Как това да се реализира?“ Практическите упражнения, разгледани във втората част съдържат някои психотерапевтични прийоми: арт-терапия, телесно-ориентирана терапия (релаксационни техники), гещалт-терапия, поведенческа терапия, визуални техники.

Третата част е посветена на работата на психолога с родителите на агресивните деца и с учителите.  Разгледани са факторите на възпитание и стил на общуване с възрастните, които способстват за агресивното поведение при децата. Подробно са описани обучаващи прийоми за конструктивно общуване на децата.

Част 1. ДЕТСКАТА АГРЕСИВНОСТ И ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕЙНОТО ВЪЗНИКВАНЕ.

1.1              Социокултурни аспекти на детската агресивност.

Децата черпят знания за моделите на поведение от три източника:

Първо – това е семейството, което може едновременно да демонстрира агресивно поведение и да осигури неговото закрепване.

Второ – агресията се обучава при взаимодействие с връстниците, като най-често нейните преимущества се разбират („Аз съм на силен – за мен е разрешено всичко!“) по време на игрите. Изследвания показват, че деца, посещавали редовно детска градина са по-агресивни, отколкото деца, които са посещавали регулярно или въобще не са посещавали (Р.Берон, 1997г.).

Трето – децата се учат на агресивни реакции не само от реални примери, но и от символични. В днешно време практически не предизвиква в никой съмнение факта, че сцените на насилие, демонстрирани от екраните, способстват за повишаване нивото на агресивност на зрителя и на първо място на децата.

В своята книга „Откажете се от привикването към телевизора“ Дж. А. Вилконз пише, че всеки час телевизионно време, на екрана се извършват 9 акта на насилие, а при детските анимационни филми до 21 акта.  „Към 14-тата година типичното американско дете е вече свидетел на 11000 убийства“. По мнение на автора,  телевизията на свой ред извършва насилие над детето, като го учи на агресивно поведение. „Когато в щата Кънектикът се е провеждала кампанията „Изключете телевизора“, учителите в училищата са установили, че постепенно при децата са намалели случаите на блъскане и ритане. Те с по-голямо желание търсели алтернативи за разрешаване на проблемите си в случаите на разногласие и не конфликтували така както преди (Дж.Елиум, Д.Елиум, 1995).

1.2.Агресия и агресивност.

Ерик Фром счита, че съществува два вида агресия – „доброкачествена“ и „злокачествена“. Първата се проявява в моменти на опасност и носи защитен характер. Когато опасността изчезне, затихва и тази форма на агресия. „Злокачествената“ агресия представлява себе си с деструктивност, жестокост; те е спонтанна и е свързана със структурата на личността. В тази връзка много автори разделят понятията „агресия“ и „агресивност“, определяйки „агресивността“ като свойство на личността.

Американските психолози, работещи с деца са въвели следните диагностични критерии, при наличие на които може да се говори за наличие на това свойство при детето в една или друга степен.

 1.2.1. Диагностични критерии на агресивност при деца в доучилищна и младша училищна възраст.

1.Често (по-често в сравнение поведението на другите деца в обкръжението му) губи контрол над себе си.

2.Често спори, ругае, обижда деца и възрастни.

3.Дразни нарочно възрастните, отказва да изпълнява техни съвети (правила).

4.Често обвинява другите за своето „неправилно“ поведение и грешки.

5.Завистлив и мнителен.

6.Често се сърди и прибягва към конфликти.

При дете, при което в продължение на 6 и повече месеци едновременно и устойчиво се проявяват поне 4 от критериите, може да се говори, че притежава агресивност като качество на личността и тези деца могат да бъдат наречени агресивни.

1.2.2. Диагностични критерии на агресивност при деца в средна училищна възраст и подрастващи.

1.Заплашват други хора (вербално, с поглед, с жест и поза).

2.Инициират физически сблъсъци.

3.Използват в сблъсъците предмети, които могат да наранят.

4.Физически жестоки по отношение на хора и животни (непременно причиняват болка).

5.Извършват кражби по отношение хора, които не харесват.

6.Умишлено увреждат имущество.

7.Шантажират, заплашват, изнудват.

8.отсъстват от дома си през нощта без разрешение на родителите си.

9.Бягат от дома си.

10.Не посещават училище, бягат от часове или биват гонени от училище.

В дадената възрастова категория качество агресивност притежават деца, при които в течение на 6 и повече месеца едновременно са се проявявали минимум 3 критерия.

Методите и техниките, които ще бъдат подробно описани в практическото ръководство на първо място са насочени към деца, притежаващи качеството „агресивност“, но те работят много добре и при деца, които все още не притежават това качество, но се опитват да „усвоят“ силови модели на поведение.

Преди да пристъпим към описание на корекционната работа, е необходимо да се установят характерологичните особености на самите агресивни деца, а също така и на техните семейства, тъй като тези особености дават ключа за определяне направленията, в които е необходимо да се развива корекционната работа. Без системно разглеждане проблемите за агресивността, отчитайки всички особености на агресивните деца, успехът на корекционната работа ще бъде винаги относителен и неустойчив.

Американският психолог М. Алворд (1998) отделя набор характерологични особености на агресивното дете, които обозначава като вътрешни противоречия, проблемни зони и вътрешни конфликти. Установяването на характерологичните особености е от особена важност, тъй като именно тези особености на агресивните деца се явяват предмет на корекционната работа.

1.2.3. Характерологични особености на агресивните деца.

1.Възприемат голям кръг ситуации като опасни, застрашаващи ги и враждебни по отношение на тях.

2.Свръхчувствителни са към негативно отношение към себе си.

3.Имат базова нагласа, че другите ги възприемат негативно.

4.Не оценяват собствената си агресия като агресивно поведение.

5.Винаги обвиняват обкръжението си за собственото си деструктивно поведение.

6.При умишлена агресия (нападение, унищожаване на имущество и др.) нямат чувство за вина или тя се проявява много слабо.

7.Не поемат отговорност за своите постъпки.

8.Имат ограничен набор от реакции при проблемни ситуации.

9.В отношенията си проявяват ниско ниво на емпатия.

10.Слаб емоционален контрол.

11.Слабо оценяват своите емоции, освен гнева си.

12.Страхуват се от непредсказуемото поведение на родителите си.

13.Имат неврологични недостатъци: неустойчиво внимание; разсеяност; слаба оперативна памет; нетрайно запомняне.

14.Не умеят да прогнозират последиците от своите действия (емоционално блокират при проблемни ситуации).

15.Имат положително отношение към агресията, тъй като чрез нея получават чувство за собствена значимост и сила (власт).

Нашият опит при работа с агресивни деца в детските градини и училищата позволява да бъдат изведени още три важни характерологични особености:

1.Имат високо ниво на личностна тревожност (базова).

2.Имат неадекватна самооценка, често ниска.

3.Чувстват се отхвърлени.

Описаният по-горе анализ на характерологичните особености на агресивните деца позволява да се отделят основните направления на корекционна работа, а също така да й се придаде целенасочен и цялостен характер. Основните направления за корекция на агресивното поведение ще бъдат подробно разгледани по-късно (виж схема 1).

С цел повишаване ефективността на работата с агресивните деца е необходимо също да се анализира ролята на семейството при формирането на агресивно поведение на детето, а също така и особеностите на самите семейства с агресивни деца.

1.3.Роля на семейството при формиране модели на агресивно поведение на децата.

1.3.1.Фактори, способстващи за развитие на детска агресивност в семейството.

Тъй като именно в семейството възниква и се извършва първичната социализация, е необходимо подробно да бъдат установени факторите, формиращи моделите на агресивно поведение в самото семейство.

Важно значение за установяване и развитие на агресивно поведение при детето има семейството и характера на взаимоотношения в него. Р.Бейрон, Д. Ричардсън (1997) извеждат следните фактори:

-реакции на родителите към поведението на детето, което те не одобряват;

-характер на отношенията между родителите и децата като цяло;

-ниво на семейна хармония и дисхармония;

-характер на взаимоотношенията с братя и сестри.

Важен е и факторът пълно или непълно семейство. Например, Р.Бейрон, Д. Ричардсън (1997) съобщават, че за хора, които изтърпяват наказания за политически убийства или покушения е характерно, че произхождат от разбити семейства, в които на детето не е отделяно нужното внимание.  За тях са характерни още: лоши отношения с единия или с двамата родители; родителите са възприемали децата си като негодни и неуспешни; децата са усещали безразличието на родителите към собствените им чувства; отсъствие на необходимата поддръжка и заинтересованост към живота на детето.

При наличието на тези взаимоотношения е много вероятно децата:

-да бъдат въвлечени в престъпна дейност;

-да се съпротивяват и противопоставят на други хора;

-да се държат агресивно по отношение на своите родители (Р. Берон, Д. Ричардсън, 1997).

Експеримент на Джонсън (1997) показва специфична зависимост между отговорността на родителите и агресивността на децата. Изследователите наблюдавали как общуват със своите майки и техни връстници, група деца на възраст 15, 21 и 39 месеца. Сред множеството параметри са били измервани времето, през което майките са взимали детето на ръце и взаимодействието с другите деца (например, удари, докосвания, стремеж да отнеме някакъв предмет, ухапвания). Децата, чийто майки не бързали да реагират на сигналите на техните деца се държали по-агресивно, в сравнение децата на майките, които реагирали бързо на техния плач или молба за контакт.

Съгласно теорията за привързаността, малките деца се различават по степен на усещане за безопасност в своите взаимоотношения с майката (Perry et al, 1990; Sroufe, 1993). За формирането на надеждна привързаност на детето е необходимо надеждно, устойчиво и  отзивчиво отношение от страна на майката. Тези деца са склонни да се доверяват на другите хора и имат адекватно развитие на социалните навици.  За „ненадеждно привързаните деца“ са характерни несговорчивост, съпротива срещу контрол, импулсивност, емоционална избухливост и прояви на физическа агресия, при това не винаги дадените прояви на нападение са самоцел, а решават задачи за самоотбрана от мнима до реална заплаха.

Установен е интересен факт, свързан с агресивното поведение на детето в зависимост от характера на взаимодействие в семейството между братята и сестрите.  При изучаване последиците от родителската намеса при сблъсъци между децата в семейството, Фелсън (Felson, 1983) е установил, че децата, проявяват по-голяма физическа или вербална агресия против единствен брат или сестра, отколкото спрямо всички останали деца, с които те общуват.

Установено е, че съществува силна корелация между изразеността на агресивните отношения между децата в едно семейство и усвоените силови модели на поведение и наказание за конфликти от страна на родителите. Фелсън доказва, че децата се държат рядко агресивно, ако родителите не наказват за сблъсъците и конфликтите никого от децата в семейството и много по-често проявяват агресия, ако родителите наказват основно по-големите деца.  По мнение на автора, без родителската намеса (наказания) агресивните взаимоотношения между децата са редки по причина на неравенство на силите, обусловени от разликата във възрастта.

Изучаването на зависимостите между агресивното поведение на децата и характера на наказанията от една страна и контрола върху поведението, налаган от родителите показва, че жестоките наказания са свързани с високо ниво на агресивност при децата (малолетните престъпници произхождат от семейства, при които физическата жестокост върви ръка за ръка с безразличието към чувствата на децата), а минималния контрол и наблюдение на детето корелират с високо ниво на асоциалност (Р. Берон, Д. Ричардсън, 1997). Често тези два типа възпитание (извънредната строгост на наказанията и отсъствието на контрол: „емоционално отхвърляне“ и „хиперпротекция“ се срещат в едно семейство. При първия тип в основата е проследена  линията на бащата, а при втория – майката.

Изследванията върху влиянието на възпитанието и семейните отношения върху възникването на агресивно поведение при децата показват, че съществува „пряка взаимовръзка между от една страна наказанията, порицанията, отсъствието на поощрения и родителските нагласи за неприемане на детето като цяло, от друга“ (А. Бандура, 1998).

В трансакционния анализ на Е.Бърн, а също и при М. Гулдинг/Р.Кулдинг се посочва, че подобни възпитателни методи на въздействие спрямо детето, свързани с родителските предписания: „не са живи“ (М. Гулдинг, Р.Кулдинг, 1998).

При работата на психолози с агресивни деца, последните често признават, че се чувстват ненужни на своите родители и че родителите, особено бащите не ги обичат и често унижават.

Създава се впечатлението, че прибягвайки към агресивно поведение, децата просто се борят за своето психическо оцеляване, а с нарастване на противообществените прояви в поведението те отмъщават за това на целия свят (на своите родители и на първо място на своите бащи) за това, че  бащата не ги е приел, не ги е обичал, не се е грижел, не е разбрал техния вътрешен свят, тъй като в своя жизнен път те по-скоро се сблъскват с присъди, отколкото с разбиране и участие.

Агресията е способ за изразяване на гнева и протеста, а както е известно, гневът е вторично чувство. В неговата основа стоят болката, унижението, обидата, страхът, които на свой ред възникват в резултат на неудовлетворени „базисни, фундаментални човешки потребности в любовта и потребността от другите“ (Ю.Б. Хиппенрейтер, 1998).

   
Източник: