Психология :: Вина и срам – кратък обзор на автори

Вината е сложен психологически феномен, тясно свързан с такива морални качества, като съвест и имплицитно съзнание, означено като „угризение на съвестта“.

Редица западни автори разглеждат вината, като състояние и вината, като черта. В руската психологическа литература е прието схващането, че става дума за емоция на вина и съвест (добросъвестност) като морална черта на личността. Според И.А.Белик, вината като черта се наблюдава по-изразено при жените, отколкото при мъжете и много по-рядко при хора с по-високо образование.

Същност на вината.

В различните науки вината се разглежда от различни позиции. В наказателното право вината се разбира, като субективна страна на престъплението, под чийто влияние се намира отношението на лицето във формата на умисъл или невнимание към извършеното от него деяние или неговите последици. Във вината човек вменява своите действия (или бездействия) и в отсъствие на предвиждане за последващите опасни действия (следствия). При такова тълкуване на вината, субективната страна на престъплението се свежда до мотивация (умисъл, желание да настъпят определени действия или недостатъчно предвидени последици от това деяние), дори и непълна. От тук се говори за виновност и невинност на човек, който се явява причина и източник на деянието. В правораздаването вината се отнася към предшестващи постъпки и периоди. Тя се разглежда като отношение, което предшества и съпровожда противоправното деяние.

Психологическото разбиране за вината се свежда до преживяване на недоволство от себе си, свързано с наблюдавано от човек разсъгласуване между собственото му поведение и приетите морални норми (Jenkins, 1967).

В психологията (както подчертават О.С.Василева и Е.В.Короткова), вината се разглежда като продължителна негативна активност, обхващаща определен период от време. Особено популярен модел, според който вината е чувство, определено от нуждата, локализирано на висше ниво в пирамидата на потребностите на човек. Редица автори обаче разкриват биологични източници на вината. Наблюдението на невербалното поведение на животни и на деца показва, че те също преживяват емоции, близки на моралните чувства на високоразвития човек. Например, провинилото се животно при появата на собственика си свива уши, навежда глава, подвива опашка и се старае да покаже смиреност. Аналогично е и невербалното поведение при малките деца, когато те осъзнаят, че със своите действия обиждат родителите си. Освен това, детето още в ранните си години демонстрира способност да търси (моли) за прошка и се разкаяние.

Характерен в това отношение е проведен от Леонтиев експеримент за изучаване моралните чувства на деца в доучилищна възраст. Експериментаторът предварително отнел от детето определен предмет, който поставил на определено място близо до детето и същевременно била подадена инструкция, детето да докосне (вземе) предмета без да става от мястото си. Впоследствие експериментаторът напусна помещението, а в продължилите опити детето, оставено без надзор нарушило правилото. Целта на експеримента обаче била да се установи, дали детето ще приеме от възрастния награда (шоколадови бонбони) за успешното изпълнение на задачата. Оказало се, че децата, нарушили правилото да не стават от мястото си, имали съпротиви или открито не желаели да получат наградата си. Толкова желания в началото бонбон се оказал горчив – предизвикал сълзи. Поведението на детето свидетелства за това, че дори на тази възраст то преживява чувство на вина по повод нарушеното правило

Структура на вината.

Д.Ангер (Unger, 1962) разглежда вината като двукомпонентна емоция. Първия компонент е вербално-оценъчната реакция на човек („Аз не трябва да правя това!“), или разкаянието. В основата му стои негативното отношение към себе си, самообвинението, свързано с осъзнаването или с извършената постъпка или с нарушение на собствените морални принципи. Признаването на провинението („неправилната постъпка“), неправдата или предателството към своите убеждения поражда втория компонент – вегетативно-визцерална реакция с цяла гама от мъчителни и доста сериозни преживявания, преследващи индивида: угризение на съвестта, съжаление за стореното, неудобство (срам) пред тези, които е обидил (предал), страх от загуба на скъп човек или тъга по този повод. Възможно е и разкаяние без емоционална реакция, чисто формално, външно, неискрено – като навик или разсъдъчен модел. По такъв модел децата често се разкайват, но не се поправят.

Инна. А. Белик разглежда вината като образувание с 4 компонента:

-емоционален компонент (преживявания с дисфоричен характер – угнетеност, потиснатост, страдание и пр.), съжаление и разкаяние;

-когнитивен компонент, който включва осъзнаване и анализ на постъпката, осъзнаване на несъответствието между „реално“ и „идеално“;

-мотивационен компонент: желание да се поправи и промени създадената ситуация или поведение;

-психосоматичен компонент, свързан с неприятни физически усещания (главоболие, тежест в стомаха и пр.).

Един от видните представители на съвременната психоанализа Д. Вайс (1988) смята, че вината е междуличностна по произход и функции, и играе адаптивна роля в поддържането на взаимоотношения между хората. Сходна гледна точка имат и други автори (например, Locke, Horovitz, 1990). „Вината – отбелязва Вайс – може да стане малоадаптивна, ирационална и патогенна, когато е преувеличена и потисната или когато тя нееднократно е свързана със срам“.

З. Фройд (Freud, 1959) разглежда вината като нравствена разновидност на тревожността, като „тревога на съвестта“. Такава гледна точка поддържа и друг психоаналитик – Г. Мандлер (Mandler, 1975), който твърди, че вината и тревожността са различни наименования на едно и също явление. Според него, вината е или относително реална тревожност или въображаема. Преживяването на тези разновидности включва специални защитни механизми с помощта на които човек се опитва да тушира или неутрализира загубите, нанесени от неговите погрешни действия.

Други западни психолози отбелязват тясната връзка на вината със страха (Switzer, 1968; Sarason, 1966), а трети (Mowrer, 1960) въобще отъждествяват вината със страха от наказание. Тази позиция авторът обяснява с това, хората се придържат към представите за генезиса на вината от позиция на теорията на научаването, където наказанието (порицанието) се явява основен фактор. Тази гледна точка е атакувана от други автори, които считат, че се предава голямо значение на външното наказание и отъждествяването на вината и страха. Тези автори считат, че страх от наказание преживяват и престъпниците, но всички ли преживяват чувство за вина от извършеното? Работата е там, че не външните наказания и не страхът, а угризението на съвестта се явява наказание за човека. В този смисъл е много по-точно и по-правилно да се приеме, че вината е самостоятелен феномен, помагащ да се снижи тревожността и да се избегнат сериозни психически разстройства (Rosenhan, London, 1970). От тази позиция вината има положителна роля.

Вината изпълнява следните три функции:

1)встъпва в качеството на морален регулатор за поддържане в норма на просоциалното поведение;

2) участва при формирането на самоотношение;

3) способства за профилактика на психични разстройства.

Успешното реализиране на тези функции е възможно само в случай, че нивото на преживяване на вина не е твърде високо, както и твърде нищожно, а оптимално (И.А.Белик, 2006). Понякога чувството за вина е необосновано и преувеличено, като в този вид то нанася на човек редица вреди: хронична отпадналост, фригидност, дори може да доведе до суицид.

Има автори (MacKennan, 1938; Miller, Swanson, 1956) са на мнение, че за ефективно научаване на вината трябва да се подхожда не с методите на физическото наказание, а с психологически, ориентирани към „любов“, прилагани от родителите в непосредственото общуване с детето. Именно страхът от загубата на родителската любов по-силно от всичко води към разкаяние, търсене на прошка, угризение на съвестта, тревожност и т.н. към преживяване на вина (MacKennan, 1938). Преживяването на вина повишава готовността на човек да направи отстъпки. Понякога такива действия не се наблюдават, ако отстъпката предполага непосредствено взаимодействие с обидения човек. От друга страна, както отбелязва Б.Маер (Maher, 1966), преживяването на вина може да застави човек да желае наказание.

Разликата между вина и срам

К.Изард отбелязва, че неправилната постъпка може да предизвика срам, но в този случай, когато постъпката се осъзнава като неправилна не въобще, а само във връзка с осъзнаването на своето поражение, на своята несъстоятелност и неуместност на дадената постъпка. Хората изпитват срам тогава, когато не успяват да скрият от другите своята постъпка.

Барет и колеги са провели наблюдение на двегодишни деца, които играели с „любимата кукла“ на експериментатора. В момента на излизане на психолога от стаята, кракът на куклата се откачил от тялото. След завръщането си, експериментаторът „забелязал“ повредената част и в продължение на две минути анализирал действията на децата. Веднага след това той им съобщил, че всъщност те не са виновни за повредата. Наблюдавани били две основни стратегии на поведение: една част от децата (тези от група „поправящи се“) веднага си признали и предложили да поправят куклата, а другите („избягващите отстъпка“), се стремели да не срещат погледа на психолога и не говорели за инцидента (Barrett, ZahnWaxler, Cole, 1993). По мнение на изследователя, ако първите демонстрирали чувство на вина, то „избягващите“), при които се наблюдавала „усмивка на смущение“ отхвърляли глава настрани, демонстрирайки чувство на срам.

В последващата си работа Барет отбелязва, че експериментът показва как малките деца възприемат себе си – или с неадекватни или с преобладаващо съответни намерения в регулацията на социалното взаимодействие (Barrett, 1995). В този контекст, ако Люис счита наличието на определено ниво на самосъзнание като необходима предпоставка за възникване на срам и акцентира върху „Аз-концепцията“, то Барет счита, че самото преживяване на срам има своя немалък принос за развитието на самосъзнанието и прави функционална връзка между социалните емоции и развитието на социалната свързаност, субординация и хармония. Барет е убеден в решаваща роля на социалния контекст за развитието на социалните емоции, независимо от това, че в едни случаи тази роля води към формирането на позитивно отношение към другия (чувство на благодарност), а в други – към социофобия. Както показват редица изследвания, при преживяване на срам индивидът реагира с бягство от контакти, а при преживяване на вина – със стремеж да поправи постъпката си и да излезе от ситуацията с чест, за да запази самоуважението си.

Причина за преживяване на срам могат да станат постъпки, които не са в противоречие с моралните, етични и религиозни норми. Тази разновидност на срама се нарича „неморален срам“. „Моралният срам“ възниква при осъждане на постъпките от другите хора от позиция на нравствеността. При това не е задължително човек и обкръжението му да се придържат към едно и също мнение относно постъпката. Приема се, че в основата на срама лежи осъждането, идващо отвън, а то може да бъде както реално, така и въображаемо (Ausubel, 1955).

За разлика от срамът, вината не зависи от реалното или предполагаемо отношение на обкръжаващите към постъпката. Преживяването на вина се предизвиква от самоосъждане, съпроводено от разкаяние и снижаване на самооценката. Някои автори считат, че вината се явява разновидност на „моралния срам“. От тук се приема, че срамът се явява родов феномен, а вината е вид, т.е. с по-нисък ранг в класификацията.

Г. Люис (Lewis, 1971) вижда следната разлика между срам и вина: емоцията срам играе съществена роля в развитието на депресивните заболявания, а емоцията вина предизвиква обсесивно-компулсивни неврози и параноя. Редица автори обаче не са съгласни с тази гледна точка.

Д. Тангней (Tangney, 1993) отбелязва, че вината предизвиква желание за извинение, за изповед, а срамът – желание за бягство и укриване. Вината носи в себе си негативна оценка за конкретно поведение, а срамът – негативна оценка за собствената личност. Преживяването на срам преимуществено е свързани със социалната търпимост, а преживяването на вина – със социалната емпатия.

Разграничавайки преживяването на срам и вина, К. Изард пише, че срамът временно затъмнява разсъдъка, а вината, обратно – стимулира мисловните процеси, свързани обикновено с осъзнаването на провинението и с търсене на възможности за поправяне на ситуацията. Механизмът работи в следния порядък: първоначално възниква вината като чувство, а след това се осъзнава причината за вината – постъпката.

Тангней отбелязва, че при сравняване на срамът и вината, срамът се явява много по-силно преживяване, при което в човек се създава буквално впечатление за физическо смаляване, прегърбване, и стопяване, за безпомощност и нищожност. На човек му се струва, че в този момент всички го наблюдават, той е обезпокоен за мнението на другите по дадения повод (ситуация).

07.10.2017г.