Фамилно (семейно) консултиране и психотерапия.

                                           Техника „Парадоксални предписания“

                          (в помощ на училищните психолози, работещи със семейства)

При различни ситуации в семейното консултиране и психотерапия, симптомът изпълнява различни функции и някои от тях са много съществени за развитието на семейството, отколкото други.  Ако симптомът се явява главния начин за реакция  при криза или настъпили събития, то психологът не бива да се безпокои за последиците при промяната, тъй като самото семейство вероятно ще бъде напълно доволно от тези промени и бързо ще ги възприеме. В такива случай е най-подходящ директния подход, при който психологът просто определя проблема и съветва семейството какво да прави за неговото разрешаване.  От друга страна обаче, ако симптомът започне да се използва като секретно оръжие в тайната борба или се закрепи в постоянно повтарящ се цикъл на взаимодействие, то опитите  да се облекчи този симптом по стандартния начин (директен подход) ще бъдат обречени на неуспех. В такъв случай психологът ще се окаже в парадоксално положение, при което семейството ще търси от него помощ  за ликвидиране на симптома, в който всъщност то влага всичката си активност за да го поддържа, но не иска да признае това. В такива случаи най-целесъобразно ще бъде прилагането на косвения или парадоксалния подход, при който вниманието се съсредоточава върху последиците от разстройството на семейството от тази активност.

Често възниква въпроса, по какъв начин психологът  може да определи какъв тип функция изпълнява дадения симптом. Понякога това е видно, но има случаи, при които е невъзможно това да стане, докато не бъде направено вмешателство, тъй като тогава психологът получава обратна връзка, а именно тя осигурява на психолога необходимата информация.

Например: Случай, при който психолога провежда инструктаж (пряка намеса), но семейството не било в състояние да изпълни това, което се искало от него.  Когато семейството през цялото време се оказва, че не е в състояние да реагира адекватно на преките предписания, това означава, че са налични някакви тайни намерения или скрити договорености, които блокират промяната. При тях може да се наблюдава от време на време пораждащото симптома поведение да прекъсне, но само до толкова, доколкото да се появи отново в една или друга форма.

При някои семейства още от самото начало са видими признаци, че всяко логическо вмешателство, чрез преки предписания ще бъде обречено на провал. Например, семействата, при които има някакви ординарни договорености или семейства с високо ниво на безпокойство, несъгласие, бдителност, подозрителност, вина или омраза, които не позволяват на членовете на „чуят“ психолога. По тази причина и в такива случаи, психологът следва да обърне предписанията към онези условия, в които функционира семейството. Ако семейството функционира на основа, основаваща се на скрити убеждения или е подчинено на някакъв предразсъдък, свързан с традиция от миналото – подходите, основаващи се на здравия смисъл биха навредили или биха невъзможни. Именно в такива случаи се прилагат парадоксалните предписания, които поставят акцент върху усилване на самия симптом, обръщайки се към тайните убеждения, традиции, вярвания и пр. на семейните членове.  В процеса на работа разбира се могат да се редуват преки с парадоксални предписания, като обикновено пряката намеса се прилага при тестиране готовността на семейството за промяна, а парадоксалната – за непрекъснатото откриване на тайните споразумения, които пречат на семейството да извърши тази промяна.  

Има разбира се определени кризисни ситуации, като насилие, внезапна скръб, опит за самоубийство, загуба на работа или нежелана бременност, при които парадоксът не е подходящ, тъй като от психологът се иска бързо да овладее ситуацията, като осигури ясна структура и контрол. Към парадоксалните предписания е най-подходящо да се прибягва, когато са налице скрити, отдавна установени, често повтарящи се стереотипи на взаимодействие, които не реагират на логически обяснения или рационални предложения.

Психотерапевтичният парадокс се явява структурирана разновидност на парадоксални послания.

Парадоксална намеса може да се използва в тези случаи, когато симптоматичното поведение на клиента в семейството изпълнява определена роля в семейството и е ясно, че преките инструкции няма да бъдат изпълнени от семейството или отделни членове.

Парадоксалните съобщения само на външен вид изглеждат противоречиви. Те съдържат двойно послание към семейството: едното послание показва какво трябва да променят, а второто – че тази промяна няма да им се хареса. При това и двете послания се предават едновременно.

Парадоксалното съобщение се основава на противодействието когато има убеденост, че членовете на семейството ще започнат да се съпротивяват на съобщение, което ги предпазва от промяна.

При разработването на системен парадокс, психологът съединява симптома с изпълняваната от него позитивна функция в семейството. Предвиждат се последиците от ликвидирането на симптома и психологът препоръчва  на семейството да продължи да разрешава своята дилема именно чрез симптома.

Разработването на системен парадокс преминава през три етапа:

1.Предефиниране. На този етап симптомът се дефинира като изпълняващ позитивна функция. Например, в случаи на насилие, самоубийство, кръвосмешение или противоправни постъпки, за положителна може да бъде определена мотивацията, стояща зад това поведение, а не самите постъпки; омразата, може да бъде предефинирана като силна любов, страданието – като саможертва; дистанцирането – като способ за увеличаване на близостта.

2.Предписание. Получилият позитивно определение симптом и изпълняваната от него функция се предписва на семейството..  Предписанието трябва да бъде кратко, ясно и нежелано от семейството. Това предписание е крайно важно за семейството. Ако то е приемливо, очакваната промяна няма да настъпи. За да бъде убедително, психологът е длъжен да използва всякакви доводи в негова полза и в никакъв случай не бива да бъде саркастичен или унизителен, а искрен и аргументиран. Психотерапевтът трябва да го изложи с искрена загриженост и вяра, а впоследствие да не отстъпва от тази формулировка, независимо от опитите на семейството да докаже неговата несъстоятелност.  Наблюдавайки реакциите на семейството, психологът определя мястото на всяко отделно взаимодействие в концептуалната рамка на предписанието.

Обща грешка, допускана при недостатъчно опит се явява стремежа да се формулира мащабно и сложно съобщение (предписание), в което симптомът не е свързан с нито  едно от конкретните взаимодействия, обвързани в система (Кой какво прави, преживява, говори, мисли и пр., когато се активизира симптома?). Друга грешка е да се предписва всяко поведение по отделно, без да се съединяват едно с друго. Например: „Сара, от теб се иска да продължиш да изпитваш главоболие;  майката – вие трябва както преди да преживявате силното си безпокойство; бащата – вие както и преди следва да стоите настрана; Джон, а от теб се иска да продължиш да се учиш все така повърхностно.“ Тук отсъства психотерапевтичен удар, тъй като поведенията на членовете на семейството не са свързани  функционално едно с друго.

3.Контрол. Ако психотерапевтът иска да бъде последователен в описаните първи два етапа, то  той следва да контролира семейството всеки път, когато в него се появят признаци на съмнение. Ако семейството настойчиво търси и иска да се промени, то психологът следва да промени тази тактика с по-голяма предпазливост и бдителност. В зависимост от конкретните обстоятелства, психологът може да планира незначителна промяна в условия на непрекъснато и непосредствено наблюдение, като на семейството се обяснява, че с това е необходимо да се провери неговата търпимост към измененията. Тази линия на поведение психологът удържа твърдо по време на цялата терапия, като в по-голяма степен следва да се безпокои и тревожи, отколкото да се радва на настъпващият прогрес.

Източници: