Психологическа корекция на агресивното поведение при деца и ученици
                                                                            (12 част)

                                  Раздел3.  Работа психолога с родителите и педагозите

                                                                     (Смирнова Т.П)

3.1. Фактори на възпитание и стил на общуване, способстващи агресивното поведение на децата

За формирането на агресивни форми на поведение при децата силно влияние оказва семейното възпитание. Повечето деца с асоциален тип поведение са деца от семейства с неустойчив тип възпитание, с присъстващо равнодушие към емоционалния свят на децата и техните интереси, противоречиви изисквания, твърд подход на наказания, а понякога и пълно отсъствие на забрани и ограничения от страна на родителите (пропусклива позиция).

Известно е, че негативното поведение на децата се усилва в резултат на неблагоприятни отношения с педагозите, които не притежават навици за общуване с „трудни“ деца. Непрекъснатата конфронтация, продължителните конфликти и взаимната емоционална неприязън, предизвикват вербална агресия  на учениците към своите учители и физическа агресия към своите съученици.

Опитът от работата с агресивни деца и техните семейства показва,  че родителите на агресивните деца често се нуждаят  от помощ и от работа за придобиване на определени навици за конструктивно взаимодействие със собствените си деца. За тази цел се препоръчват тренинги за родителска ефективност, чрез които родителите посредством практически упражнения се обучават на позитивно общуване в семейството.

Подобни тренинги се провеждат и с учителите, където чрез ролеви игри и методи от конфликтологията, придобиват ефективни умения и практически навици за комуникация с агресивни ученици.

В даденото практическо ръководство е формулирана задачата на консултативната работа с учителите и родителите, включително онези фактори в общуването на възрастния с детето, които могат да провокират детето към агресивно поведение.

Фактори на възпитание и стил на общуване на възрастните, провокиращи децата към ответно агресивно поведение и способстващи формирането на негативно емоционално състояние:

-противоречиви изисквания към детето от страна на родителите, в резултат на което в детето се формира опозиционно отношение към външното обкръжение;

-често повтарящи се негативни емоционални състояния на възрастните и отсъствие на навици за контрол и саморегулация от тяхна страна;

-използване наказания на детето като способ за отреагиране и разреждане от собствените негативни емоции на възрастните (гняв, раздразнение, досада, омраза);

-негативен стил на общуване с детето: използване на заповеди, обвинения, заплахи; постоянно прилагане на „Ти-съобщения“ („Как смееш да разговаряш така с мен…?“, „Ти си постъпил неправилно“ и т.н.); вербални оскърбления на детето; игнориране чувствата на детето, на неговите желания и интереси.

Описаният стил на общуване насочва детето към борба и отмъстително поведение.

Основни задачи на психолога в работата с родители и учители:

1) Превключване (преместване) вниманието на възрастните от фиксация върху негативното поведение на детето върху собственото им негативно емоционално състояние, тъй като умението на възрастните да се самоконтролират се явява гарант за адекватно поведение при детето.

2) Оказване помощ на учителите и родителите да овладеят конструктивно позитивно общуване с цел, недопускане на ответни агресивни поведенчески реакции от страна на детето и туширане на наличните.

3.2. Конфликтното взаимодействие на възрастните с детето, като основа за агресивно поведение.

За съжаление най-често общуването на възрастните с агресивните деца  произхожда от конфликтно взаимодействие и то в най-острата негова форма – борба за противопоставяне (по Томас), когато интересите на двете стани се сблъскат и нито едната, нито другата страна не желае контакт, игнорирайки чувствата и желанията един на друг, стремейки се да извлече дивиденти за себе си. В тези случаи стилът на общуване включва заповеди, обвинения и заплахи.

Пример:

Детето (момче на11 г.) се прибира от училище. Майката затопля обяда, синът казва, че не е гладен – ще яде след около 1 час и сяда пред компютъра („за да си отпочине от училище“). По-нататък протича следния диалог. Майката настоява: „Не, ти ще ядеш сега, 10 пъти няма да топля яденето.“

- Да, аз сам ще го затопля, сега искам да поиграя и ще ям.

- Не, ти сега няма да играеш. Ще ядеш в 2 часа. Сядай и яж сега!

- Въобще няма да ям. Яж си сама твоя обяд в два часа и ме остави на спокойствие.

-Как разговаряш с майка си, негодник? – отива и изключва компютъра.  Синът го включва отново. Майката го изключва за втори път и взима диска. Синът бута учебниците от масата на пода, облича се и излиза на улицата.

Това е една типична история, случваща се по няколко пъти на ден и не винаги вкъщи с дете, което се счита за агресивно.Тъй като в продължение на деня такива ситуации възникват не еднократно и като правило там, където е необходимо да се спазват определени правила и изисквания (подготвяне на уроците и домашните; оказване помощ в дома (задължения); подреждане на детската стая; игра с другите деца; спазване дисциплината в час; изпълнение на  учебни задачи и изисквания на учителите), то фактически тези деца се намира постоянно в конфликти, ако не външни, то вътрешни.

По своята същност всеки конфликт има две страни: външна (видима) и вътрешна (скрита).  Видимата страна на конфликта се проявява в поведението на конфликтуващите страни. Скритата страна е свързана с емоционалното състояние, с чувствата, които преживяват конфликтуващите, с техните мотиви и интереси.  Тази страна на конфликта обикновено остава „зад кадър“, не се вербализира по време на конфликта, но влияе непосредствено върху неговото протичане.

Конфликтното взаимодействие има своя динамика и структура (Н. Самоукина, 1995): 

I – стадий на нарастване на конфликта (нарастване на емоционалната възбуда), но конфликтът все още може да бъде предотвратен;

II – стадий на реализация на конфликта  (крайна емоционална възбудимост, демонстрация на силови прийоми), не може да се повлияе разумно на конфликта, ситуацията става ирационална — „стихията трябва да избухне“  

III – стадий на затихване на конфликта (изчерпване на емоционалната енергия), анализ на конфликта (последиците), търсене на изход;

Динамиката на конфликта поразително напомня „кривата на емоциите“ (Д. Елиум, 1996):

Нашите чувства се развиват по определени закони::

–нарастват в стадий А;

–достигат кулминация - стадия В;  

–утихват  — стадия С. Независимо от това, какво е чувството: щастие, тъга, радост, гняв, срам, нашето емоционално „тяло“ се простира и разполага върху емоционалната крива (Д. Елиум, 1996).

Когато чувството достигне определено ниво на интензивност (критична точка на емоционалната крива), то вече не може да бъде потиснато, то задължително ще достигне своя пик (така както конфликтът, ако не бъде предотвратен в I стадий). Това ниво на интензивност, когато чувството вече не може да бъде удържано и контролирано, Д.Елиум нарича „точка, от която няма връщане назад“. С достигането на тази емоционална точка, човек вече не може да се върне в предишното състояние (както и конфликтът не може да бъде преустановен, ако не премине във II стадий), докато не преживее до края това емоционално състояние „тук и сега“;  на лице е невъзможност да се избави от преживяваното, невъзможност да го игнорира, да го „изхвърли през прозореца“ и да престане да го преживява.

Всеки човек има свой предел на интензивност (своя критична точка), която зависи от възрастта, темперамента, емоционалната устойчивост, способностите за самоконтрол, отношението му към преживяваното чувство, личния опит, образованието, мъдростта и разбиранията.  В този контекст следва да се отбележи, че при агресивните деца това ниво на интензивност („точката, от която няма връщане“) стои много ниско (нисък праг на съпротива) и контролът на емоциите фактически отсъства.

С достигането на „точката“, човек вече не владее чувствата си, а емоциите напълно го овладяват. Това е опасна зона, където няма място за мисли, разум, рационални решения. (Д. Елиум, 1996).

В „зоната, в която няма място за мисли“ всяка способност за разсъждение, осмисляне, логически анализ, способност за предвиждане и прогноза – изчезват. „Има само емоция и именно в тази зона човек се чувства най-активен и най-уязвим“ (Д. Елиум, 1996).

След като чувството достигне своя пик, то отслабва и се снижава (по аналогия с конфликтното взаимодействие – настъпва затихване на конфликта в III стадий).

Когато чувството отшуми, човек отново може здраво да разсъждава (зона на „ясното възприятие“). Да вземем за пример чувството на гняв. Когато гневът вече не е актуален и водещ, тогава ние се чувстваме добре и можем да забравим за това, какво е била казано (направено) в минутите на гняв, като започваме напълно ясно да разсъждаваме за това, какво трябва да се прави сега. Едва тогава, ние можем ясно да осъзнаем, какво сме направили ние и какво е било поведението на другия човек, както и какво би го устроило във връзка с това.

„именно прозренията, които ни сполетяват в „зоната на ясно съзнание“ се явяват източник на най-сериозни промени“ (Д. Елиум).  Много семейни двойки в хода на семейното консултиране признават, че преживяват необикновено чувство единствено след „здрав скандал“, когато им се отдаде да изкажат своите по-дълбоки чувства и бъдат изслушани.

И така, ние виждаме, че динамиката на конфликтното взаимодействие е практически идентична с „емоционалната крива“. Динамиката на конфликта се явява само видимо отражение на онези дълбоки естествени закони, по които се развива емоцията – психичен конструкт много по-древен от мозъчната кора, която е източник на рационалността: зараждане, кулминация и спад.  Конфликтните ситуации се случват толкова по-често и толкова по-остро, колкото по-дълго е било игнорирано и задържано това чувство във вътрешния мит на участниците един към друг, когато емоцията не е била освободена. С този механизъм се обяснява и експлозията в поведението на някои жертви (деца, които са станали обект на тормоз), водещи до агресия и автоагресия. Повтарящите се конфликти свидетелстват, че  истинските чувства не са били изказани и не са били чути нито от един от участниците. Създава се впечатление, че чувствата са някаква жива реалност, те се стремят за изявяват себе си (чрез отреагиране), за да ги чуем и да ги разберем. Пътят към позитивната промяна както на нашия собствен вътрешен свят, така и на взаимодействието с другите хора преминава през внимателно отношение към истинските чувства, които ние преживяваме и осъзнаваме.

Роберт и Джин Байярд в своята книга „Ваш беспокойный подросток“ (1995) (бел. пр. може да бъде свалена на руски от: http://www.klex.ru/qa), наричат светът на нашите чувства „Аз-сигналчикът“. „Ние сне убедени: изначално в своята основа хората са щастливи в любовта, сътрудничеството, представите за свобода и др. И ако вие наистина дадете пълна свобода на своя сигнализатор, той ще ви води и изведе до това. Бъдете в добри взаимоотношения със своето вътрешно „Аз“, грижете се за него и приемайте да ви ръководи – ето това е източникът, от който произхожда благото за другите хора и за себе си.“

Конфликтното общуване – това не е само сблъсък на интереси и мотиви, това е още неконструктивна форма за изразяване на своите чувства (които лежат в основата на всеки конфликт), който се опитвате да отреагирате, за да стигнете до разрешаването му. Когато чувството е чуто и разбрано, то намира позитивно разрешение и конфликтната ситуация по правило се разрешава.

Именно по тази причина за възрастните е крайно важно при общуване с агресивно дете да бъдат в контакт със своите чувства, да умеят да ги изразят, да ги вербализират правилно, за да може детето да ги чуе. За да постигне това, възрастният трябва да развива собствената си способност да слуша и да чува чувствата на детето. По този начин възрастният, общувайки с детето следва „кривата на емоциите“, без да разрушава вътрешния свят на детето и същевременно запазва собствената си емоционална цялост.

Само по този начин – в непосредствено, ежедневно общуване, може да се научи агресивното дете на позитивно и конструктивно общуване и сътрудничество, а именно: да поддържа контакт със собствения си емоционален свят и с чувствата на другите хора.