Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.12.2017 18:00 - Хиперактивното дете и училищните трудности. (през очите на психолога – прочетено в книгите)
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 232 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                                   Хиперактивното дете и училищните трудности.

                                     (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

Хиперактивността (повишена, извънредна активност) на детето и свързаните с нея нарушения в поведението, представляват не само причина за недоволството на учители и родители, но и за сериозни училищни трудности, с които се сблъскват децата още в първите дни след прекрачване прага на училището.   През последните десетилетия, по различни данни, децата с разстройство „Хиперкинетична активност” по МКБ-10 (Международната класификация на болестите, десета поправка), съставляват от 2,2 до 28 % от детската популация в различни страни. В Русия – от 4 до 34%, в САЩ – от 4 до 20%, във Великобритания – 1-3%, в Италия – 3-10%, в Китай – 1-3%, в Австрия – 7-10%. Наличието на толкова  разнородни данни се свързва с факта, че  към настоящия момент в света няма установени специфични методи за ясно и достоверно установяване на това разстройство.  Обективната диагностика остава като основен проблем.  В днешно време  разстройството се диагностицира посредством прилагане на специализирани въпросници, които имат в много случаи много субективен характер и не винаги дават адекватна характеристика за поведението на детето.  Например,  при допитванията или проучванията, родителите и учителите много често предоставят различни данни.

Освен това,  проявите на разстройството (невнимателност, хиперактивност, импулсивност) са сходни с нарушения в поведението, които се отнасят към други видове разстройства.  Зад двигателната активност, импулсивността и невниманието могат да стоят съвършено различни състояния и заболявания.  Специалистите считат, че хиперкинетичното разстройство трябва да се отличава от специфични нарушения в обучението (нарушения при четене, писане и др.), от астенични синдроми на фона на соматични заболявания, болести на щитовидната жлеза, олигофрения в лека степен, психиатрични разстройства.  Освен това, съществуват група деца, чийто индивидуални особеност на темперамента могат да бъдат сходни с хиперкинетичното разстройство, без да са съпроводени с нарушение на вниманието.  Субективната оценка, на основанието на която се съставя диагнозата може да определи и хипер- и хиподиагностика на синдрома, освен това,  подобна диагностика не позволява да се установят механизмите на нарушения в поведението, организацията на дейността и когнитивното развитие на детето.  Ситуацията се влошава допълнително  и от това, че информираността на специалистите от сферата на образованието и родителите за разстройството, за причините, механизмите и мерките за ефективна помощ е ниска. 

Хиперактивността се съпровожда в повечето случаи с трудности при концентрацията на вниманието, импулсивност и неустойчиво настроение.  Съчетанието на тези характеристики представят дават общо, но не напълно точно определение – „нарушение в поведението”.

Главният въпрос, на който  искат да получат отговор педагози и родители е: „немирното”, „невнимателното” и „непослушно” дете  дали „не иска” или „не може” да се държи така, както искат от него възрастните.    Именно от отговора на този въпрос зависи отношението към детето.   За съжаление, около 70% от родителите и 80% от педагозите считат, че детето трябва да „бъде послушно”, длъжно е да „умее да се държи правилно”, длъжно е да бъде внимателно, старателно и т.н.  Защото „послушанието” (което се разбира като безпрекословно подчинение от възрастните) е изключително важно  в поведението на детето.  Тихият, малоактивен, седящ с часове до своите играчки малък човек не пречи, не предизвиква тревога,  не създава впечатление, че има някакъв проблем, а шумното, непрекъснато говорещото, постоянно изискващо внимание дете е изморително за отглеждане, то много често разгневява възрастните и предизвиква в тях безпокойство.

За тези деца е особено сложно да се впишат в група, при ясно организиран режим и система от достатъчно твърди правила.  Като правило за тези деца се казва, че те не стават за детска градина. Трудно би се намерил възпитател, който през целия ден да държи в ръцете си хиперактивно дете.  Още по-големи трудности възникват, когато детето постъпи в първи клас и умствената дейност рязко се увеличи.

Пример-1: Денис, 6г., 4м., в подготвителна група в детска градина.  Педагогът и психологът са провели събеседване, но не са обърнали внимание на факта,  че техните въпроси въобще не са заинтересували детето, а точно обратното, то ги заинтересувало с многословието си и непрекъснатите си разкази, въпроси, разнопосочни теми. Той разказвал за всичко, което знае (за автомобили, за пощенски марки, за получени призове в игри с другите деца, за своите възможности на герой).  Той питал за всичко, като взимал думата, преди да чуе изцяло въпроса. За него отговора не бил важен. Важно било да вземе думата. Той нито за секунда не седнал на едно място,  стараел се да огледа цялата стая, въртял се непрекъснато около интервюиращите го.  Опипал почти всички предмети, до които успял да се добере, в т.ч. и очилата на психолога. Той попитал:

– „Твои ли са?”

 – „Да, остави ги моля те на мястото им!”.

– „Но на мен ми се иска да видя през тях!” – казал Денис, слагайки очилата.

Само след минута момчето оставило очилата и се захванало да рови в албум с детски рисунки.

По думите на майката, Денис познавал буквите, четял нелошо, но било много трудно да го уговорят да демонстрира своите способности. Майката и бабата, които го довели в детската градина, възприемали това поведение като  „глезотия”. Детето фактически живеело при баба си, но с неговото възпитание се занимавала детегледачка. „Добра детегледачка – казвала майката – да намерим друга е почти невъзможно. Много жени опитаха да го гледат, но твърде бързо се отказваха. Идват за два-три месеца, но не знаят как да общуват с детето. А от тях, Денис направо отказа да приеме”.

По думите на майката, „Денис е много обичливо дете, но те го обиждат, той се сърди, ядосва се, понякога плаче силно, но се учи добре и е обещал, че ще се държи добре”. Всички обещания обаче се оказвали трудноизпълними.

По време на занятие в групата Денис се включвал с голяма лекота във всяко нова задача-игра, така го правел, сякаш вече е участвал в нея. Той се въртял, ставал от мястото си, движел се в класната стая без някакъв повод, взимал от  друго дете молив, задавал на педагога въпроси по отношение на урока, но самия урок по никакъв начин не го впечатлявал. Педагогът можел да работи спокойно само около от 5 до 7 минути. Наложило се учителката да седне до Денис и да го държи.

Най-големият проблем на Денис се оказало писането (децата се учели да пишат с печатни букви). Оказало се, че Денис „не обичал да рисува”. Моливът или четката държал в юмрука си, стегнати здраво с трите пръста. Движенията му били сковани, ръката – много напрегната, линиите били криви.  Първите няколко букви от името си Денис написал старателно, следвайки прави линии, но цялото име не могло да бъде изписано красиво – последните букви били криви. Денис започнал да предначертава нови линии върху старите, но нищо не се получило и той просто се отказал да работи, казвайки „не искам” или искам да се занимавам с нещо  друго.  В междучасието между занятията Денис „се носел  като буря, дърпал, закачал другите, качвал се и слизал нагоре-надолу”.

След два месеца учителката помолила Денис да бъде взет от родителите, тъй като била изпробвала, както казала „всички мерки – и с добро и с лошо”.  Тя търпяла неговите „лудории”, понякога правела безкрайни забележки, наказвала, сърдила се, жалвала се на родителите.  Родителите на свой ред също предприемали мерки:  лишили Денис от разходки и игри навън, не му разрешавали  да гледа видеофилми, не му купили обещаната нова играчка – автомобил, изисквали от него старателно да изпълнява всички свои задължения, които пропускал да изпълни в клас.  Занятията в дома се били превърнали в крясъци, сълзи и нови наказания.  Всеки път Денис обещавал да се поправи, но на следващия ден всичко започвало отначало.  Изпробвайки по мнение на родителите всичко, те решили да накажат Денис с „мълчание”. Престанали да говорят с него – на втория ден той изчезнал от дома си.  За щастие бързо бил намерен, тъй като се оказало, че се укрил при една от бившите си детегледачки – съседка.

Пример-2: Максим бил доведен в училище от майка си и баща си на  първия учебен ден. Родителите били заедно с детето си в задгранична командировка и запознаването им с учителката се състояло именно на първия учебен ден. Майката накратко казала: „ Всичко умее: да чете, да пише, да смята, но не обича да се занимава, мързи го.  Много живо дете, активно, неспокойно и много обидчиво”

Максим бил висок за възрастта си и го поставили да седне в класната стая на по задна маса, но още в първия час се наложило да го преместят на първата маса – по близо до педагога.  Това се наложило, защото той разсейвал другите деца, говорел с тях, привличал им вниманието по най-различен изумителен начин.

Минали 3 месеца.  Това били дни на непрекъсната борба на педагозите с Максим – с неговата разсеяност, нежелание да внимава в урока, да довежда задачите си до край, правилно да изпълнява домашната си работа, с лошо поведение в час по физкултура и по време на междучасията (постоянни конфликти със съучениците, дори размяна на юмруци).  След всяко междучасие Максим бил целият във вода, зачервен изморен, задъхан, с разрошени коси, с блестящи от възбуда очи. Когато започвал следващия час, той трудно сядал на стола си, както винаги не бил подготвен за часа, започвал да рови в чантата си, трудно било да се успокои.  Учителят казвал: „Максим, тихо!”, „Максим, не пречи, моля!”, „Максим, престани да вдигаш шум!” и т.н. , но предупрежденията и молбите на педагога не били чувани.

Контролните работи на Максим се оказвали винаги без начало и без край – изпълнени отчасти.  Буквите му били големи, щрихованите линии – неравни, с различна височина,  наклонът не бил равномерен, с множество поправки (повторени линии) и грешки (пропуски).  Той четял бързо, но много често  трябвало да се гадае за точната дума, която произнасял и поради тази причина, при по-дълъг текст изведнъж загубвал съдържанието (не го разбирал, не можел да направи обобщен извод. Имал проблеми и по математика – четял по няколко пъти условието на задачата. Налагало се учителят да се намесва и да прочита всеки път текста.

За класната му ръководителка не можело да се каже, че била много търпелива. Максим не просто и пречел да работи спокойно. Тя се дразнела особено много от неговата небрежност, разхвърляност, постоянно „забравял” нещо, „не бил чул” нещо. Колкото повече тя се сърдела, толкова по-непоносимо ставало поведението на детето. Той рязко променял настроението си, бил непредвидим. За него било типично например, внезапно да отклони учителката от темата, като и зададе въпрос за времето, за уикенда или да съобщи колко лошо се е държал негов съученик по време на междучасието. Можел да рови в чантата си в продължение на няколко минути, след това да започне да върти в ръцете си молива, без да пише, да прави възел от косата на челото си, след това, да започне да разлиства учебника си, сякаш търси нещо.

В къщи, по разкази на майката, „борбата продължавала”, но всички опити да се застави детето под контрол, да пише красиво, да се вземе в ръце и т.н. нямали успех.  Всичко започвало с увещания и уговорки, но завършвало с крясъци или шамари.  Най-накрая и родителите и учителите вдигнали ръсе3 от Максим: „Неуправляемо дете, демон, с него не е възможно да се работи!”

 

*    *    *

 

Действително, и в първия, и във втория пример ситуациите не са елементарни, но са достатъчно типични за една голяма група деца – децата с хиперактивност, поведението на които се характеризира с невнимателност, отвлекаемост, двигателна свръхактивност, импулсивност.  Този комплекс от поведенчески реакции се отнася именно до разстройството „Хиперкинетична активност”. Това означава, че детето не може, непосилно е за него и е извън неговата воля да следва указаното от възрастните поведение.

В приведените примери могат да се видят почти всички симптоми на трите стълба: дефицит на внимание; импулсивност; хиперактивност.  Само специалист психиатър обаче е в състояние да определи кой от трите стълба е основен, дали хиперактивността и импулсивността или невниманието.  Винаги има един от показателите, който е доминиращ и в най-голяма степен пречи на нормалното функциониране на детето.

Диагностицирането на разстройството е прецизна работа. Трудно и необективно ще бъде да се определя диагноза чрез прилагане на различни въпросници. Още по-необективна е информацията, която може да бъде получена от родители, учители и други наблюдатели. По-долу са приведени три варианта на формулировки с различно съдържание, но по една тема:

image

На следващо място, има голямо значение възрастта на хората, които отговарят на анкетите и въпросниците.  Тези, които са в преки контакти с детето, т.е. намират се в непосредствен сблъсък, обикновено се съсредоточават върху точно определени поведенчески реакции, които са го накарали най-сериозно да преживеят неуспеха си и обикновено преувеличават. Другите, които се намират в косвени контакти с детето или се отнасят по-спокойно към неговите действия, са по-обективни.

Източник:

image

image




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1279579
Постинги: 1485
Коментари: 116
Гласове: 1097
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30