Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.12.2017 07:00 - „Стадият на огледалото”, като формиращ за функциите на Аз-ът, разкрит в психоаналитичния опит на Жак Лакан. (през очите на психолога – прочетено в книгите)
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                 „Стадият на огледалото”, като формиращ за функциите на Аз-ът,

                                  разкрит в психоаналитичния опит на Жак Лакан.

                                      (през очите на психолога – прочетено в книгите)

 

Концепцията за стадия на огледалото, която представих на последния ни Конгрес, преди тринайсет години, е станала повече или по-малко установена в практиката на Френската група. Обаче, мисля, че си струва да привлека вниманието ви към нея отново, особено днес, заради светлината, която тя хвърля върху формирането на Аз-а както наблюдаваме това в психоанализата. Това е наблюдение, което ни кара да се противопоставим на всяка философия директно изхождаща от Cogito.

Някои от вас може да си спомнят, че тази концепция произлиза от една черта на човешкото поведение, върху която светлина хвърля един факт от сравнителната психология. Детето, на възраст на която за определен период, макар и кратък, не превъзхожда шимпанзето по инструментална интелигентност, може въпреки това да разпознае собствения си образ в огледалото като такъв. Това разпознаване се забелязва от поясняващата мимикрия на Aha-Erlebnis, която Кйохлер вижда като израз на ситуативна аперцепция, един съществен етап от акта на интелигентност.

Този акт, вместо бързо да изчезне, както е в случая с маймуната, веднага щом образа бива усвоен като празен, незабавно предизвиква, в случая на детето поредица от жестове, с които то преживява чрез игра връзката между движенията от образа и отразената среда, и между този виртуален комплекс и реалността която то преповтаря – собственото тяло на детето, и хората и нещата около него.

Това събитие може да се случи, както знаем от Baldwin, след шест месечна възраст и неговото повтаряне често ме е карало да разсъждавам върху изумителния спектакъл на бебето пред огледалото. Все още неспособно да ходи, или дори да се изправи и винаги подкрепян от човек или нещо друго (както във Франция казваме „trote-bebe”), той въпреки всичко преодолява, в едно вълнение от ликуваща активност, пречките на неговата подкрепа и фиксирайки позата си в леко наклонено напред положение, за да може да го вижда, му се разкрива моменталния аспект на образа.

За мен, тази активност запазва значението, което му бях дал до осемнайсетмесечна възраст. Това значение разкрива либидинален динамизъм, който hithergo (до сега) е оставал проблематичен, както и онтологичната структура на човешкия свят, което е в съзвучие с моите разсъждения за параноичното знание. Можем да разберем стадия на огледалото само като една идентификация, в пълния смисъл на термина, който психоаналитиците му придават: именно, трансформацията, която се случва в субекта, когато той приеме един образ – чието предопределение на този стадиен ефект е достатъчно добре индикиран в употребата на аналитичната теория със древния термин imago.

Това ликуващо приемане на неговия огледален образ от детето в стадия на младенчество (infans), все още потопен в неговото моторно безсилие и родителска зависимост, изглежда показва в една примерна ситуация символичната матрица, в която Аз-а е внезапно изникнал в една първична форма, преди да бъде обективиран във диалектиката на идентификацията с другия, и преди езика да му възвърне, както се знае, неговата функция на субект.

Тази форма би трябвало да наречем Идеален-Аз(1), ако искаме да го инкорпорираме в нашия обичаен регистър, в смисъл, че то също така, ще бъде източник на вторични идентификации, под който термин аз поставям функциите на либидинално нормализиране. Но важният момент се състои в това, че тази форма ситуира агенцията на егото, преди неговата социална детерминация, във въображаема посока, която ще остане винаги несводима за самия индивид, или по-скоро, която ще присъедини отново ставането (coming-into-being) (le devenir) на субекта асимптоматично, независимо от успеха на диалектичен синтезис, чрез който той трябва да разгадае отново като Аз, несъответствието си със собствената си реалност.

Факта, че тоталната форма на тялото, чрез която субекта предчувства в мираж съзряването на своята сила, му е дадена само чрез Gestalt, с други думи, в една външност, в която тази форма е със сигурност по-определяща отколкото определена, но която му се струва над всичко в контрастираща големина (un relief de stature), която го фиксира и в симетрия която го преобръща, в контраст на бурните движения, които субекта чувства, че го анимират.

По този начин този гещалт – чиято бременност би трябвало да разглеждаме като връзка на индивидите от вида, макар че моторният му стил е едва разпознаваем – чрез тези два аспекта на неговото проявление, символизира менталното постоянство на Аз-а, като едновременно загатва неговото алиенизиращо предназначение; той е все още натоварен с връзките, които обединяват Аз-а със статуята в която, човек проектира себе си, с фантомите които го управляват или с автомата в-който, в една двусмислена връзка, света на неговото собствено създаване клони към намиране на завършеност.

Всъщност, за имаготата – чиито закрити лица е наша привилегия да видим в техните очертания във всекидневната ни практика и в полусянката на символичната ефикасност – огледалото-образ изглежда е прага на видимия свят, ако вярваме на диспозицията на огледалото, че имагото на собственото тяло се представя във халюцинации или сънища, независимо дали засяга негови индивидуални черти, или недъзи, или обектни-проекции; или наблюдаваме ролята на огледалния апарат в появата на двойници, в който психичните реалности, макар и хетерогенни, се манифестират.

Това, че гещалта би трябвало да е способен на формиращи ефекти в организма е доказано от един биологичен експеримент, който от своя страна е толкова чужд на идеята за психична каузалност, че не може да формулира сам резултатите си чрез тези термини. Той въпреки това забелязва, че е нужно за съзряването на гонадата (половата жлеза) на женския гълъб да види друг член на вида си, от който и да е пол; толкова достатъчно за самото себе си е това условие, че желаният обект може да бъде постигнат само чрез поставянето на огледално поле близо до индивида.

Подобен е случая с мигриращият скакалец, прехода – в рамките на едно поколение – от уединение към стадна форма на живот може да бъде постигнат като се изложи индивида, в определен стадий от развитието му, на интензивно визуално движение на образ подобен на неговия, при условие, че са анимирани движения достатъчно близки по стил със характеристиките на вида. Такива факти са забелязани в закон за хомеоморфичната идентификация, която от своя страна ще попадне в по-общия въпрос за значението на красотата едновременно като формираща и ерогенна.

Но фактите на мимикрията не са ни по-полезни, когато вземем случаи на хетероморфна идентификация, понеже повдигат въпроса за значението на средата за живеене на организма – психологическите концепти ни изглеждат също толкова неподходящи за осветяване на тези проблеми освен като абсурдни опити да се сведат те до предполагаемо върховния закон на адаптацията. Трябва само да си спомним как Роджър Кайлойс (който беше много млад, и малко след отказа му социологическото училище, където е бил обучен) хвърли светлина върху проблема използвайки термина „легендарна психастения” за да класифицира морфологичната мимикрия като обсесия по средата в нейния дереализиращ ефект.

Самият аз показах в социалната диалектика, която структурира човешкото знание като параноично – защо човешкото знание има по-голяма автономия от животинското знание във връзка със полето на сила на желанието, но също и защо човешкото знание е определено от тази „малка реалност” (ce peu de rйalite), която Сюрреалистите, в техните неуморни опити, виждаха като ограничение. Тези размишления ме доведоха до това да забележа в пространственото изобразяване манифестирано в стадия-на-огледалото, дори преди социалната диалектика, ефекта в човек на органичната недостатъчност в неговата природна реалност – доколкото на думата „природа” изобщо може да се припише някакво значение.

Принуден съм, следователно, да разглеждам функцията на стадия-на-огледалото като конкретен случай на функцията на имагото, която е да установи връзка между организма и неговата реалност – или, както казват, между Innenwelt и Umwelt.

В човека, обаче, тази връзка с природата е променена от едно разцепване в сърцето на организма, едно първично Несъответствие издадено от знаците на неловкост и моторна некоординация в неонаталните месеци. Обективната идея за анатомичната незавършеност на пирамидалната система и също така присъствието на определени хуморални остатъци от майчиния организъм потвърждават гледището, което аз формулирах като факт на специфична преждевременност на раждането при човека.

Нека споменем, между другото, че това е факт забелязан като такъв от ембриолози, под термина foetalization, който определя преобладаването на така наречените висши центрове на централната нервна система и особено на мозъчната кора, които психохирургическите операции ще ни покажат като вътрешно органично огледало.

Това развитие се изживява като темпорална диалектика, която решаващо проектира формирането на индивида в история. Стадия на огледалото е драма, чието вътрешно вклиняване е прибързано от недостатъчност до очакване – и която произвежда за субекта, хванат в примката на пространствената идентификация, поредицата от фантазии, която се разширява от фрагментиран образ на тялото до форма на неговата тоталност, която ще нарека ортопедична – и, на последно място, предположението за бронята на една алиенизираща идентичност, която ще маркира, със своята ригидна структура цялото ментално развитие на субекта. От тук следва, че излизането от кръга на Innenwelt във Umwelt поражда неуморна квадратура на проверки на Егото.

Това фрагментирано тяло - който термин също представих във нашата система от теоретични разсъждения – обикновено се манифестира в сънищата, когато движението на анализата се сблъсква с определено ниво на агресивна дезинтеграция на индивида. Тогава то се появява във формата на разчленени крайници, или на екзоспопично представени органи, растящи криле или повдигащи ръце за чревни персекуции – съвсем същото, което склонния към халюцинации Hieronymus Bosch е изобразил, завинаги, в картини, е техния възход през петнайсети век до въображаемия зенит на модерен човек. Но тази форма се оказва ясно видима и на органичното ниво, в смисъла на „фрагилизация”, която подчертава хистеричната фантазма анатомия, като разкрита в шизоидните и конвулсивни симптоми.

Съответно, формирането на Аз-а е символизирано в сънищата като крепост или стадион – вътрешната арена и обграждане, заобиколени от мочурища и бунища, разделя го на две срещуположни полета, които се борят, където субекта е нагазил в търсене на възвишен, далечен вътрешен замък, чиято форма (понякога поставен в същия сценарий) символизира То по един доста потресаващ начин. По подобен начин, на равнището на психичното, откриваме структури на подсилени сгради, метафората за които спонтанно изниква, като че произлизаща от самите симптоми на субекта, за да обозначи механизмите на обсесивната невроза – инверсия, изолация, редупликация, отричане и изместване.

Но ако надграждаме само на базата на тази информация – колкото и малко да ги освобождаваме от състоянието на опит, което ни кара да ги виждаме като базирани на лингвистичната техника – нашите теоретични опити ще останат изложени на обвинението, че са отклонени в немислимото на един абсолютен субект. По тази причина потърсих в настоящата хипотеза, основаваща се на събирането на обективна информация, водещата мрежа за метод на символична редукция.

То установява в защитните механизми на Егото генетичен ред, в съгласие с желанието формулирано от госпожица Анна Фройд, в началото на нейния основен труд, поставящ (като противно на често изразяваното предубеждение) хистеричното изтласкване и неговите завръщания на по-архаичен стадий от обсесивната инверсия и нейните изолиращи процеси, поставяйки последния като подготвителен за параноичната алиенация, която датира от пречупването на спекуларния Аз във социален Аз.

Този момент, в който стадия-на-огледалото завърши, се поставя началото, чрез идентификацията с имагото на двойника и двамата на първичната ревност (така добре изложено от школата на Charlotte Bьhler във феномена на безкрайния транситивизъм), на диалектиката, която от сега нататък свързва Аз-а със социално усложнени ситуации.

В този момент, който навежда цялото на човешкото знание в едно опосредствяване чрез желанието на другия, конституира обектите си в абстрактно равенство по съдействието на други, и превръща Аз-а в такъв апарат, за който всеки инстинктивен тласък конституира опасност, дори и ако е във свързано с природното съзряване – самата нормализация на това съзряване от там насетне е зависима, в човека, от културното посредничество, както е представен в случая на сексуалния обект, от Едиповия комплекс.

В светлината на тази концепция, термина първичен нарцисизъм, с който аналитичната доктрина обозначава либидинално инвестираната характеристика на този момент, ни разкрива у тези които са го открили най-проницателен усет за семантични латентности. Но също така той хвърля светлина върху динамичната опозиция между това либидо и сексуалното либидо, което първите аналитици са се опитали да дефинират, когато са предизвиквали разрушителни и,наистина, смъртоносни инстинкти, за да обяснят очевидната връзка между нарцистичното либидо и алиенизиращата функция на Аз-а, агресивността която то освобождава във всяка връзка с другия, дори във връзка, свързана със оказването на най-самарянската помощ.

Всъщност, те са се сблъсквали с този екзистенциален негативизъм, чиято реалност е толкова ярко провъзгласена от съвременната философия на съществуването и нищетата.

Но за нещастие тази философия обхваща негативността само в рамките на само-достатъчността, която, като едно от първите и условия, я свързва със mйconnaissances(самосъзнание, съзнание за себе си Бел. пр.), което конституита Егото, илюзията за автономност, на която то се уповава. Този полет на въображението, с всичко което причинява, до необичайни размери, със заемки от психоаналитичния опит, кулминира в претенцията за осигуряването на екзистенциална психоанализа.

В кулминацията на историческите опити на едно общество да отрече да разпознае, че има каквато и да било друга функция освен утилитарната, и в тревожността на индивида конфронтиран със „концентрационната” форма на социалната връзка, която изглежда възхвалява тези усилия, екзистенциализма трябва да се преживява според обясненията, които дава на субективните безизходици, които идват именно от него; една свобода, която е най-автентична, когато е между стените на един затвор; едно желание за заточение, изразяващо импотентността на чисто съзнание за овладяване на всяка ситуация; воайоро-садистична идеализация на сексуалната връзка; личност, която се самоосъзнава само в самоубийството; съзнание за другия, което може да бъде задоволено само чрез Хегелианско убийство.

Тези твърдения са против целия ни опит, доколкото те ни учат да не гледаме на егото като центрирано върху перцептивно-съзнателната система, или като организирано от „принципа на реалността” – принцип, който е израз на научно предубеждение, изключително враждебно спрямо диалектиката на знанието. Нашия опит показва, че трябва да започнем не от function of meconnaissance, който характеризира егото във всичките му структури, така силно подчертано от госпожица Анна Фройд. Ако Verneinung репрезентира явната форма на тази функция, неговите ефекти, в по-голямата си част, остават латентни, доколкото не са осветени от светлина отразена от новото на фаталността, където се манифестира То.

Тогава можем да разберем инертните характеристики на формациите на Аза, и да открием там най-разширената дефиниция на неврозата – точно както запленяването на субекта от ситуацията ни дава най-общата формула за лудостта – не само лудостта извън лудницата, но също и лудостта, която заглушава света и неговия шум и ярост.

Страданието от невроза и психоза е за нас школовка в страстите на душата, като рамото на психоаналитичните везни, когато изчисляваме наклона на неговата заплаха за цели общности, ни осигурява индикация за притъпяването на страстите в обществото.

В това съединяване на природа и култура, така упорито изучавано от модерната антропология, самите психоаналитици разпознават този възел от въображаемо робство, който любовта трябва винаги да развързва отново или го прерязва.

За такава задача, няма да се доверим на алтруистично чувство, ние които разкриваме агресивността, която се крие под активността на филантропа, идеалиста, педагога и дори на реформатора. В търсенето на помощ от субект към субект, което ние запазваме, психоанализата може да доведе пациента до екстатичния лимит на „Thou art that”, в който му се разкрива шифъра на моралната му съдба, но не е по силите ни като практици до мястото от където истинското пътуване започва.

 

Източник: Доклад, прочетен на XVI международен конгрес по психоанализ в Цюрих 17 юли 1949г. (превод от руски език) https://coollib.com/b/190793/read

image

image



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1280548
Постинги: 1485
Коментари: 116
Гласове: 1097
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30