Тъга/тъгуване – психологически модели на често срещани в практиката

                                                     проблеми и методи за решаване.

Съдържание на материала:

1.Психологически модели възникване на тъгата.

-Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

- Тъгата, като резултат от родителски предписания.

- Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

-Модел на митът за раждането.

-Модел на манипулацията с помощта на тъга.

-Модел за загубата на любимия човек (обект).

2.Методи за работа със тъгата.

Като емоционален компонент тъгата и меланхолията са близки до състоянието на депресия, като между тях има много сходства. Неависимо от това обаче, за тъгата не са характерни суицидните тенденции, отчаянието, чувството за вина и желанието за самоунищожение. По-скоро това са състояния на печал, тъга и разочарование, отсъствие на надежда за щастие и радостни събития. Тъгата не подрива основите на работоспособността, човек не е лишен от определени интереси в живота си и мисловният процес не е потиснат, както при депресията. Практически тези състояния генерират една мрачна представа за живота и песимистично светоусещане.

Някои хора могат да бъдат доста успешни, въпреки своята тъга и неспособността си да разберат и открият привлекателността на празниците, на веселото парти, на шумната дискотека или получените подаръци. Някои от тях мислят, че тези усещания и преживявания са им недостъпни, но не в смисъл като събитие, а като споделена радост. Дори когато празникът е организиран от други, те винаги ще се чувстват чужди, ненужни и ще бъдат дори още по-тъжни.

Носталгия, скука, меланхолия, тъга, меланхолия, разочарование, чувство на неудовлетвореност, усещане за празнота и безсмисленост на живота - това е значителен списък с подобни преживявания.

Каква е причината за тези явления? Как хората стават тъжни песимисти и как могат да се избавят от това? Какви са действията на консултанта при работа с такива клиенти? 

1.Психологически модели възникване на тъгата.

Тъгата, като резултат от възнаграждение  за нещастие.

Повечето клиенти от тази категория разбират, че това състояние им носи някаква изгода, благодарение на която те получават определени психологически дивиденти. Много родители показват особена любов и внимание към детето си, когато е болно, като такова поведение на пръв поглед изглежда съвсем естествено, докато много по-често за веселото им настроение, дори за  успехите си то получава несравнимо по-малко внимание.

В състояние на тъга, страдание и болест детето се убеждава, че то наистина е обичано, че е жалано, от него се изисква много по-малко, а някои задължения напълно отпадат. То разбира, че може да спечели своите родители много по-лесно с нещастие и страдание, отколкото с успех и радост. Това е особено характерно за такива семейства, в които родителите не проявяват интерес към детето когато всичко е наред, но много силно са притеснени и се грижат за него, ако нещо не е наред. Децата прибягват до неосъзнат шантаж, тъгуват, скърбят, непрекъснато се оплакват, мърморят, дори се преструват, че се разболяват или се впускат в разкази на някои истории, в които те са жертви, губещи, страдащи, отхвърлени, ощетени. Следвайки този модел, някои деца скриват свои неуспехи в училището, във взаимоотношенията с другите и пр., а това им носи дивиденти.

Родителите например, могат да се ядосват за неуспеха на детето в уроците, които не са направили, но все пак те му обръщат внимание. Понякога за детето е изгодно да хленчи и да не „разбира“ съвсем прости неща, които му обясняват, за да може да привлече родителите към себе си, откъсвайки ги например от техните занимания или от обгрижването на другите деца. По този начин детето отлично разбира, че ако спокойно научи това, какво се изисква от него, то със сигурност точно към него няма да бъде проявен такъв интерес, какъвто би желал.

Когато такова дете порастне, то започва да играе тази игра със самия себе си. Дори когато постигне успех, такъв човек остава тъжен, той по-често е „преследван“ от неуспехи, болести и разочарования. Той счита, че това е единствения начин да получи възнаграждение, а ако се откаже от тъгата и неуспеха, той ще чувства, че нищо не може да получи, че го очакват само самота и емоционален хлад.

Например, дете, свикнало с факта, че майка му го носи на ръце или води за ръка до училището, защото е имало ингвинална херния (Хернията представлява преминаване на коремни органи или части от тях, обвити в херниален сак, през отвори на коремната стена навън или в други кухини. При ингвиналната херния тези органи излизат през ингвиналния (слабинен) канал.) и майка му се е страхувала, че по пътя може да му се случи нещо. Сега той като възрастен мъж, чиято херния е била отдавна отстранена, ще формира т. нар. „заучена безпомощност“, защото знае, че само демонстрираната болка, страдание, унилост и тъга, могат да му осигурят нужното внимание, любов и дори да  снемат от него отговорност и взискание. Този модел на заучено поведение е толкова устойчив, че дори когато възникнат истински трудности, противно на разума, той чувства, че тъгата и отчаянието му дават шанс.

Пример:

Терапевт: Добре, Жулиен. Представете си, че майка ви е тук ... страдаща, жалваща се, показваща своята тъга. Бъдете с нея във въображението си. Съгласен? А сега й кажете, че ще стане нещо съвсем неочаквано. Кажете й: „Мамо, аз съм добре. Никога през жирота си не съм бил толкова щастлив.

Жюлиен: Какво искате да кажете? Но това би било ужасно. Би било направо жестоко. Вие не можете да сте щастлив, когато майка ви страда. (Смее се) Мисля, че започвам да разбирам.

Т: А ако сега кажете на майка си: „Мамо, толкова много ме биои стомаха …“

Ж: О, Боже мой! Тя ще извади куп рецепти, ще поиска да се преместя при нея, ще подготви стая за мен и ще говорим с часове за моят стомах.

Обичам майка си, но за мен е предостатъчно вниманието й към всичко това. Тя беше много добра към мен, когато се разболях. (Той отново се смее.) Преди това не разбирах. Бях тъжен постоянно и не разбирах. Разбирах, че тя е силно свързана с тези чувства, но не осъзнавах, че самият аз съм свързан със своята тъга, искал съм да бъда тъжен и страдащ заради нея.

Тъгата, като резултат от родителски предписания.

От предишния пример може да се види, че клиентът не само получава възнаграждение за своята тъга, но и указания за това, че човек не трябва да се радва, когато майка му страда, а майката винаги е страдала. Такова предписание се нарича „Не се чувствай добре!“ Често едно дете получава и едното и другото: и възнаграждение за тъгата си и такова родителско предписание. Тези предписания могат да се дават вербално и невербално, например с помощта на личен пример, т.е. тъжните родители инструктират децата си, че страданието и тъгата са желани емоции.

Съществено влияние оказва морално възпитание в смисълът на религиозните представи: които страда ще бъде щастлив; най-заслужили хора са мъчениците; чрез страданието, човек се доближава до Бога; когато страдаш на земята, ще получиш награда след смъртта и т.н. Родителите могат да покажат прекомерно съжаление към болните, „бедничкият и слабичкият ми“, опитвайки се да съжаляват детето, а с това не способстват за възстановяването и развитието на самостоятелност. Това допринася за формирането на убеждението „По-добре да бъда „беден и болен“, отколкото „богат и здрав“.

Тъгата, като резултат от влияние на обкръжаващата култура.

Описаните по-горе тенденции често се подкрепят от влиянието на обкръжаващата ги култура. Културните традиции често съдържат изрична или скрита положителна оценка на страданията. Например, ако анализираме стари български песни и разкази, приказки и пр., можете да се установи, че голяма част от тях (особено в Тракийска, Македонска и Родопска област)  по редица причини са възпявали тъгата, страданието, мъката или смъртта.

Например: ‚Ще умра, ще умра, ще ме погребат…“, „Когато умра, ти ще скърбиш над гроба ми, скъпа моя…“, „Но смъртта е близо, гробът ми е близо…“, „О, ако мога да изразя с звук цялата сила на моите страдания…", „Ако умра или загина, недейте да ме жалите…“

Несбъднатата любов, смъртта на поета, несправедливо страдание, недовършеното жизнено дело – всичко това изглежда най-ценно и провокира по-силни чувства от обикновения и дори от радостния живот. Да бъдеш щастлив и радостен от тази гледна точка, дори изглежда някак глупаво, пошло и недостойно.

Въз основа на такива културни традиции, които са подкрепяни от родителското възпитание, е съвсем естествено индивидът, макар и несъзнателно, да формира желание за тъга и страдание, за да получи възнаграждение, самосъжаление и морално одобрение. Като герой, но не само герой, а загинал геройски красиво и почтено.

В този контекст, консултантът следва да очаква, че в процеса на сесията страдащият, опечаленият клиент ще намира нови и нови причини, обясняващи, защо не може да се раздели със своята тъга.

Ако терапевтът му помогнете да отхвърли една от причините, то той незабавно ще намери още десет и ще бъде очевидно недоволен от работата му. Главният секрет е, че отказвайки се от тъгата (симптома), той ще загуби възможността да получава възнаграждение и самосъжаление.

Жалостта към себе си (самосъжалението) е истинска психологическа отрова, която лишава човек от сила и надежда и го тласка към униние, отчаяние и усещане за безизходица.

Пример:

По време на сесия жена разказва за страданията си във връзка с изневерите и алкохолизма на съпруга си. При визуализация (в рамките на емоционално-образната терапия) образът на нейните чувства се явява красива, но ранена в гърдите птица, от раната на която изтича кръв. Жената изпитва жалост към „птицата“. Във въображението й птицата играе ролята на ранен герой. Терапевтът предложил да изрази чувствата си.  Колкото повече се усилвало съжалението, толкова повече се усилвала течащата кръв от раната на птицата. Тя натежала толкова, че при ходене влачела по земята краката си. Тъй като тези чувства били вече изразени, клиентката станала още по-отчаяна, като очевидно потъвала в депресивно състояние.

Тогава терапевтът предложил да каже на „птицата“, че повече няма да съжалява за нея и същевременно да й разреши да бъде силна, здрава и да полети. Впоследствие раната в гърдите на „птицата“ започнала да заздравява и да стъпва твърдо на земята. След няколко мисловни повторения „птицата“ успяла да полети.

„Колко е прекрасно! – с възхищение произнесла жената – Колко добре се почувствах сега!“ Тя се чувствала действително много по-добре, а депресията й била изчезнала. Клиентката осъзнала, че може да бъде свободна и да се чувства добре, независимо от поведението на съпруга си. „Тази история трая дълго време – споделя психологът – но накрая съпругът се върна при жена си“.

Модел на митът за раждането.

На децата често се разказва история за тяхното раждане, украсена с някои коментари, които водят детето до заключението, че раждането му е било нещастно събитие, съпроводено с голямо страдание, тревоги, мъки, огромни усилия, дадени жертви и пр. Тези митове създава основата за жизнен сценарий на детето, в който то очаква от живота си страдание, самота, мъка, нещастен край.

Пример:

Например детето научава, че майката е искала да направи аборт, но някой е забранил това или на детето се съобщава, че след раждането му в семейството са започнали непрекъснати трудности и нещастия, или по време на сесия клиентът, усмихвайки се разказва:

-В семейството ми винаги се е говорило, че съм роден непосредствено след бомбардировките. Това разбира се е семейна шега.

-Терапевтът (изненадан): Какво е толкова смешно?

-К: Е, това е в смисъл – две нещастия по ред.

Подобни митове способстват за формирането на тъга или чувство за вина, които детето може да използва за да започне да формира представи и желания за страдание (дори смърт), без да разбере, че фактът на раждането му всъщност е радостно събитие. Терапевтът следва да помогне на такива клиенти да осъзнаят наличието на този мит, разкривайки му как в хода на годините той е способствал да формира това вътрешно решение, за да бъде винаги натъжен и печален. Едва след опровергаването на този мит, следва  самият той да позволи на себе си (на Вътрешното дете в себе си) да живее и да получава удоволствие и радост от живота, независимо от това, какво са рзказвали или правили родителите му.

Модел на манипулацията с помощта на тъгата.

Тъгуването може да се използва като способ на демонстративно поведение, за да повлияе на другите. Например, за да принудят другите да направят нещо или за да прехвърлят на другите вина. В този смисъл скърбенето често е чувство за изнудване, предназначено за някой друг, за да се принуди той да се разкае и за да се подтикне да промени поведението си. Както в онази история за детето, което плачело на глас и един се опитал да го утеши, а то му отвърнало: „Махни се! Аз не плача за теб!“ Обикновено този тип скърбене има свой конкретен адресат.

Безнадеждно е да се уговаря изнудвач, да се откаже от шантажа си, защото той е уверен, че в този случай няма да получи нищо. В такива случаи терапевтът трябва да обясни, че е голяма вероятността по-скоро той да не получи нищо с това държание. Необходимо е да му се помогне за намиране на други начини за постигане на целта, а най-добре е да се откаже от тази цел, която така или иначе е недостижима в този стил. Ако все пак той постигне тази цел, него го очаква разочарование, защото винаги се оказва, че всъщност тя не му е нужда. Точно обратното, той се нуждае от вечно лош късмет, от непрекъснато тъгуване, от вечно съжаление към себе си, за несправедливите обиди или отхвърляне.

Всеки от посочените по-горе модели може да бъде ключов за формирането на скърбенето, но за този проблем е характерно, че всички модели в същото време могат да бъдати справедливи. Например, скърбенето възниква от склонността на майка да съжали и да погали (възнагради) болно си дете, но тази реакция същевременно е повлияна от религиозните и културни норми. Освен това, детето използва своята тъга, за да спечели съчувствие от другите и да предизвика чувство за вина в майка си.

Модел за загубата на любимия човек (обект).

Този модел обикновено не се комбинира с други. Тъгата (ако имаме предвид искреното чувство) тук е резултат от загуба и не се използва за манипулация. Този случай може да се разглежда като вариант на емоционална зависимост или проблем на прощаването (сбогуването).

Първият, който анализира този проблем е З. Фройд в известната му работа „Тъга и меланхолия“. Тъгата може да бъде предизвикана от загубата на любим човек, но не само от това. Обекти могат да бъдат любимо животно, работа, амбиция, родина, имущество и т.н. Важното е, че с този обект са свързани много значими са човек чувства и загубата им за него изглежда непоносима.

Тъгата може да се характеризира с дълбоко отчуждение, загуба на интерес към външния свят, изчезване на способността за любов и намаляване нивото на физическото самочувствие. Мислите на тъжни хора винаги се фокусират само върху любимия обект и върху темата за неговата незаменима загуба. Те живеят само в миналото, сякаш отпадат от настоящето, а представите им бъдещето им са безрадостни и дори мрачни. 

Фройд смята, че тъгата определено извършва конкретна психически работа, която се състои в това,  да приведе психичния свят в съответствие с реалността, а реалността показва, че любимият обект се загубен, той повече не съществува или не е достъпен. Следователно, при терапията любовта, насочена към обекта следва да бъде отнета, но срещу това възниква напълно разбираема съпротива. При всеки спомен настъпва постепенно освобождаване на свързаните с това чувства (либидото) – процес, който се съпровожда от душевна болка, сълзи, озлобение и гняв към самия себе си.

Терапевтът трябва да помогне на клиента да се освободи от загубата си и да върне контрола върху енергията на вложените чувства обратно на свое разположение. Този процес обикновено е силно възпрепятстван от чувствата, свързани с любимия обект. Те придават на обекта невероятна ценност и субектът не разбира как може да остави такъв желан предмет, и освен това, чувствата остават прикачени към него, а последните правят загубата му толкова ужасна, непоносима и незабравима. Субектът отдава себе си на любимия обект – сърцето, душата, надеждите и щастието отиват към обекта, а завръщането им обратно изглежда невъзможно, тъй като обектът ще загуби своята ценност, а това противоречи на възприемането му като безценно.  Но все пак, за да се помогне на клиента да възстанови своето здраве и да се върне към живота, към задълженията си, към другите любими хора (напр. семейството), е необходимо субектът да изостави необратимо загубеното, да освободи от самия себе си любимия обект.

2.Методи за работа със тъгата.

На първо място, трябва да се открият основните причини, довели до формирането на тъгата и да се помогне на клиента да ги осъзнае. В зависимост от първоначалната причина, могат да се приложат следните корекционни методи:

-Обучение на клиента как да получи одобрение за радост, здраве и успех, а не за болест и нещастие. Обучение за развитие на способности за наслаждаване на живота.

-Помощ за преустановяване (прекъсване) на стремежа му към страдание и заместването му с разрешение,  да позволи на себе си да бъде силен, здрав и щастлив.

-Разкриване на механизма, по който неговият проблем се основава на идеалите за жертвен героизъм, пропагандиран от заобикалящата го култура, на принципите за жалост към нещастните, болните и изоставените. Оказване на подкрепа за отхвърляне ролята на „красивата“ жертва.

-Разкриване безсмислеността на тъгата в качеството на инструмент за шантажно поведение. Насочване към  използвате на положителни емоции, за постигне на целите.

-Работа за осъзнаване на мита за раждането, който е повлиял върху формирането на тъгата и страдащ начин на живот, и подкрепа на клиента за признаване правото за радостен живот.

-Работа по организиране на прощаването на клиента с емоционално значима загуба.

Литература

1.Бек А., Раш А., Шо Б., Эмери Г. Когнитивная терапия депрессий. Санкт Петербург, 2003.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гулдинг М, Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

4.Изард К Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

5.Психология эмоций: Тексты / Под ред. В. К. Вилюнаса, Ю. Б. Гиппенрейтер. Москва, 1984.

6.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

7.Хелл Д. Ландшафт депрессии. Москва, 1999.

8.Япсо М. Депрессия. М.; Санкт Петербург, 1996.