Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.05.2018 08:00 - Наративен подход в училище. Техника „Работа с тормоза – без наказание на насилника“
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 876 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 


          „Екип под прикритие“: предефиниране на репутацията и преобразуване

                  отношенията на тормоз в училищната общност (Майкъл Уйлямс)

 

Бележка: Оригиналът на статията е публикуван в електронен журнал Explorations: E-journal of Narrative Practice. 

Майкъл Уйлямс (M.Ed., магистър по педагогика) е специалист по кариерно развитие и ръководител на отдела за подкрепа и развитие на училищата в Edgewater College в Пакуранг, Оукланд, Нова Зеландия. Понастоящем той се занимава с използването на техники и методи за наративна практика при работа с ученици, насочени към обучение за преодоляване на тормоза и насилието и към прилагане на наративни способи за разрешаване на конфликти и медиация. Можете да се свържете с него на електронната поща: WJM@edgewater.school.nz

Анотация

Традиционните разлики и действия в отговор на тормоз в училищата, обикновено включват опит за промяна на поведението на жертвата или за извършване на промени в училищната система. Подходът „Екип под прикрите“ дава на онези, които извършват тормоз, определени средства за създаване на положителни взаимоотношения с жертвата и другите ученици от класа и по този начин възможност да се пренапише (съчини) историята на тормоза. Тази статия описва процеса, чрез който се трансформира идентичността на извършителят-насилник. Училищният психолог и специално подбрана група ученици в съавторство, пресъчиняват историята с помощта на внимателно структурирана поредица от срещи. Тук е представен реален пример от практиката, за да се покаже как преминава тази промяна.

Аз съм училищен психолог в гимназия за съвместно образование в Нова Зеландия, където учат деца, принадлежащи към различни култури. Един ден, когато се върнах от обедната си почивка в училището, установих, че пред вратата на моя кабинет стои и плаче неудържимо Ивет. Преди аз се бях срещал вече с нея и с група момичета и знаех, че тя заедно с майка си и други роднини неотдавна бяха пристигнали в Нова Зеландия от Дурбан (Южна Африка).  Преселването в нова страна не било лесно, но семейството им страдало от много насилие в Африка и те се радваха да дойдат тук, където се чувстваха в безопасност. Попитах какво я бе разстроило, а тя продължавайки да плаче разказа историята си.

"Това продължава от миналата година, откакто започнах да си сплитам косата в много тънки плитки. Всички започнаха да ме наричат „кучето на Снупи“[1], лаейки и скимтейки, докато минавах край тях, за да ме раздразнят. Когато другите чуха, че едно момче правеше това, всички започнаха да повтарят след него. Това се случваше само в часовете, преподавани от учителките, в тези часове, преподавани от учители мъже, те не ме дразнеха. Един ден по време на обяд, едно от момчетата ме обиди, като ме нарече „негър“.  Той правеше това всеки път, когато приятелите му бяха с него. На него му харесваше да се пъчи и да ме нарича така.  Това се случва най-малко два пъти на ден.  Струва ми се, че той се отнася само с мен по този начин, а аз нищо не мога да направя.  Опитвам се да не му обръщам внимание и да го пренебрегвам, но такива като него има твърде много и те така или иначе продължават да ме дразнят.

Когато почувствам, че вече ще избухна, започвам да им крещя, за да млъкнат и така си забърквам в неприятности с учителите. Ужасно се сърдя, че учителите изглежда не правят нищо, за да спрат това.“

Казах й, че имам идея, която със сигурност ще трябва да сработи. Обясних какво представлява „Екип под прикритие“ и когато свърших, Ивет каза: "Не искам да имат проблеми, защото това ще влоши нещата. Просто искам този тормоз да спре. Мисля, че това което казахте ще свърши работа“.

Сега временно ще отложа тази история, за да обясня процеса за работа със случаи на тормоз в училище, с който се променят отношенията между учениците, без да патологизира никого. Ще ви покажа как, използвайки подхода „Екип под прикритие“ ние работим с тормоза в новозеланското средно училище,  като стратегически използваме взаимоотношенията в група от връстници за да спрем тормоза и да предотвратим появата му (Williams & Winslade, 2008). Процесът, който използвам за премахване на тормоза се състои от пет фази: 1) признаване на достойнството и човешката стойност на жертвата, 2) набиране на екип, 3) създаване на план, 4) проследяване на промените и 5) отбелязване на успеха.

Терминът „Екип под прикритие“ беше въведен от Бил Хъбард (Hubbard, 2004), за да се използва в подхода към работа с тормоза „Никаква вина“,  разработен от Робинсън и Майнс (1997) и станал популярен в много страни по света. Това е пример за „игрив подход към сериозен проблем“ (Freeman, Epston, & Lobovits, 1997).

Този подход отправя покана към учениците да „влязат“ в история, в която им се възлага мисията да спрат тормоза. В нея извършителите на тормоза получават достъп до нови пространствени отношения и когато се намират в тях, те вече не могат да действат според първоначалната история на насилието.

„Екип под прикритие“ – това е група от връстници, които са избрани от жертвата съвместно с училищният психолог и няколко от учителите по предмети, които работят с този клас. След разказа на историята на тормоза и деконструкция на неговите последици, жертвата получава покана да сътрудничи на екип за поддръжка, който включва двама ученика, отговарящи за най-неприятните прояви на тормоза, както и четирима ученика, които не са участвали в насилието и никога не са били изложени на него – те трябва да притежават определен авторитет и статус в класа.

Веднага след като психологът и ученикът са избрали членовете на екипа, идва ред на учителите да допринесат и да очертаят своята гледна точка, относно пригодността на избраните ученици да участват в работата на този екип. Когато се обръщаме към учителите, се оказва, че те също са замесени и често имат място в този тормоз; в резултат, те изведнъж стават по-внимателни към това, което се случва. Учителите  се привличат да работят в екипа като външни свидетели (White, 2007), със задача да наблюдават за разговорите и действията, които се случват около тях, и да допринасят за създаването на нова история на класа.

Когато сформирането на Екипа приключи, психологът призовава учениците на първата им среща, като до този момент той задължително се старае да запази в тайна имената на членовете на екипа. Психологът прочита пред членовете на екипа историята за насилието и на финала обявява името на ученика, който е подложен на него. Тази техника позволява да се постави фокус върху самия тормоз, което е за предпочитане, отколкото поставяне жертвата в центъра на вниманието. Учениците са поканени да бъдат „тайни агенти“, членове на специална група, чиято мисия е да търсят признаци за тормоз и неговото прекратяване.

Психологът помага на учениците да разработят план с пет точки и всеки ученик получава задача. Варианти на задачите се предлагат от самите ученици, като често срещани задачи са: да поканят на разговор лицето, което е било тормозено; да проявят внимание към неговата история; да изразяват съчувствие; да му се усмихват; да го поздравяват; да го канят да участва в съвместни игри; да разговарят с онези, които продължават да тормозят, за да спрат и да прекратят насилието.

След като членовете на екипа приемат задачата, за няколко дни те остават сами в покой, за да могат да се заемат с работата си – да прекъснат историята на тормоза и да го заменят с предпочитани отношения, които са несъвместими с оригиналната версия на отношения в условия на насилие.

През следващите две седмици Екипът последователно провежда срещи с жертвата, на които се обсъждат постигнатите изменения и се разглежда ефективността на плана. Психологът изяснява мнението на жертвата и учителите, установява подробности за случващото се (историята на тормоза) и предава тази информация на Екипа.

Обсъждането на случващото се с психолога дава възможност на жертвата да разпознае положителните инициативи на други хора и да говори (споделя) как реагира на това. Правомощията се предават на пострадалия, защото именно той определя кога тормозът е приключил или продължава.

Въпреки че екипът е създаден, за да помогне на жертвата, той неизменно става част от нова позитивно-ориентирана група в класа. Там където по-рано в училището пострадалият се е сблъскал с изолация и отхвърляне, сега му се предлагат възможности за участие и сътрудничество, от които той е бил лишен. Проследяването на промените има за изпълнение същата цел – „церемонията за признаване на самоопределение“, използван от Майкъл Уайт (White, 2007), при която групата се превръща в „аудитория“ , пред която членовете на Екипа преразказват историите си и осигуряват възможност да се признае успеха на другия.

Процесът на работата на Екипа включва пресъздаване историята на отношенията на жертвата с останалата част от класа и учителите, а също така дава възможност на учителите да видят какъв може да бъде ученикът, когато вече той има повече възможности да прояви себе си и по-малко страхове и опасения. Когато ученикът, който преди това е бил тормозен, декларира, че насилието е прекратено, Екипът го поканва на последната среща, на която всички участващи на срещата получават стимули (талони за безплатна закуска и обяд) и грамота от директора на училището: „За усилията, положени за създаване на безопасна среда в училището“.

 

Фаза 1. Признаване на достойнството и човешката ценност на жертвата.

Сега, за да илюстрирам действията в първата фаза на процеса, ще се върна към историята на Ивет.

Когато записвах историята й (опитвах се да използвам само собствените й думи), помолих Ивет да обясни как тормозът засяга нейните мисли и чувства.[2]

Разказ на Ивет:

„В петък се разсърдих, защото всички момчета ме дразнеха. Аз плачех и се разгневих на всички. Учителката ме покани да изляза заедно с нея от класа, за да говорим за това, но аз не исках да говоря с нея. Аз просто напуснах класната стая и след това отново плаках, а някои момчета ми се присмяха. Беше ми толкова болно в душата, сякаш ме измъчваха, а те се смееха, сякаш това беше някаква глупост. За мен това не беше глупост, аз бях много обидена, разстроена и по принцип това се случва от миналата година.“

Когато зададох въпроса (Как тормозът засяга нейните мисли и чувства?), аз предложих на Ивет по-подробно да опише проблема и особено степента, до която тормозът засяга нейния живот. Дадох й възможност да говори, без да я прекъсвам, без да задам допълнителни въпроси. За мен беше важно да разбера, как тормозът принуждава Ивет да се държи и от какво я е лишил. Интересно ми беше да разбера колко силно тя се е съпротивявала и какво е мислила за себе си.

Беше ми също интересно, дали културата на целия клас не играе някаква роля в създаването на тази история. След това попитах как тормозът е повлиял върху нейното поведение и как точно, с какви способи тя е отговорила – например дали тя си е отмъщавала, като по този начин е поддържала жизнеспособността на тормоза. Исках също така да позволя на Ивет да разбере, че нейната история е важна и че я приемам много сериозно.[3]

На третия етап от този разговор помолих Ивет да опише как би искала да се отнасят към нея в класа. Подобни въпроси, насочени към създаване на „ландшафт на идентичността“ (White, 2007), обикновено се задават в условно настроение (Какво би искала?, Как би постъпила?, Какво би станало? и пр.). Благодарение на тези въпроси стартира процес, в който Ивет обмисли какви отношения би предпочела да има в класа. По-рано в моята работа аз не задавах този въпрос, но с течение на времето разбрах, че това е една много важна стъпка в началния етап на развитието на ландшафта на новата история. Това носи надежда и помага да се направи по-стабилна основа за промени. Въпросът за предпочитаните отношения помага да се постави под съмнение представата, че отношенията са фиксирани и не могат да се променят. Ивет каза: „Аз просто искам всички да бъдат приятелски настроени към мен и да ме приемат такава каквато съм. Бих искала всеки ден да е добър за мен, но не е така, аз не искам да ходя на училище, защото всички, ще се подиграват с мен ... аз не искам да се страхувам от хората“.

Ивет си припомни няколко уникални епизода – изключения, които не се вписват в доминиращата проблемна история (White & Epston, 1990). Именно в този момент на нея се отдаде да изясни за себе си какъв вид отношения предпочита. Това, което започна като смисъл на ландшафта, сега стана възможно да се представи като ландшафт в действие. Въпреки факта, че мечтите й все още не бяха осъществени, те вече бяха изразени с думи и следователно биха могли да бъдат реализирани.  Ивет наистина искаше да не бъде осъждана, а да бъде приета. Тя искаше да получава удоволствие от училището, а не да се страхува. Тя изясни разликата между това, което преживяваше и това какво предпочиташе, и тогава започна да се движи към разрешаването на конфликта.

По време на четвъртия и последен етап от тази фаза, аз отпечатах списък на нейния клас и заедно избрахме членовете на нейния Екип за подкрепа. Ние обсъдихме списъка и отношенията на потенциалните членове на Екипа с другите съученици. Това отклони фокуса от човека (онези хора), който тормозеше Ивет и в резултат на това възникна пространство за разговор за отношенията в класа като цяло. В резултат на това, Ивет успя да види как тормозът съществува в различните групи в рамките на класа. По време на този разговор Ивет почувства, че знанията и мнението й са ценени и уважавани.

Аз обясних, че ще обсъдя потенциалните кандидати за членове на Екипа с учителите, за да разбера дали искат да предложат още някой. Правим това, защото понякога един ученик не познава достатъчно добре класа (особено в началото на годината) и може да избере съученици, които са били добри с него, но не се ползват с уважението на останалите в класа.

Когато завършихме този етап и записахме в списък имената на потенциалните членове на Екипа, аз изпратих до учителите на Ивет с имейл, така че те знаеха, че ще създадем  в нейния клас „Екип под прикритие“ за да прекратим тормоза. Аз им съобщих имената на учениците, които избрахме да участват в екипа и ги попитах какво мислят за това.

И накрая, прочетох на Иветта на глас всичко, което бях записал, за да провери дали съм написал всичко правилно.

Още веднъж й казах как процесът ще се развие с течение на времето, какво ще се случи и я изпратих обратно в класа.

 

Фаза 2: Създаване на Екип.

На следващия ден събрах Екипа и със сериозен тон поканих учениците да слушат историята за тормоза. Казах им, че накрая ще разкрия тези, които са написали тази история, и че историята ще бъде повече за самото насилие, отколкото за онези, които тормозят (в логиката на екстернализирани беседи). След това прочетох на глас историята за тормоза, написана с думите на Ивет. Обясних, че самата тя е избрала всеки от тях, за да чуят тази нейна история и още, че учителите им са ги препоръчали да участват в този процес.

Казах им, че не се интересувам от разкриването на самоличността на онези, които се занимават с тормоз и че техните имена няма да бъдат споменавани; но може би всички те са видели как се е случил тормозът или знаеха нещо за него. В резултат на това обяснение, аз се опитах да защитя жертвата от вероятно отмъщение на насилниците, тъй като те практически не са „поставени на стълба на позора“ и в нищо не са обвинени. Обясних, че когато тормозът бъде преустановен, те ще получат талони за безплатна закуска и обяд, както и грамота, подписана от директора за успешното изпълнение на тайната мисия.

След това им обясних каква е мисията и попитах дали могат да пазят тайна. Подчертах, че успехът на операцията „Откриване и ликвидиране на тормоза“, зависи от умението им да се пази тайна. Тяхната задача – много внимателно да наблюдават, дали някъде ще се появи тормоз и ако това стане, да използват цялото си влияние и сила на характера, за да го оспорят. На този етап и в този момент, аз обикновено прочитам  на глас  примери от отчети за успешното изпълнение на предишни мисии от други екипи – разкази на хора за това, как се е променил техния живот, когато тормозът е бил спрян и сведения за дейността от наблюденията на самите „тайни агенти“. 

 

Фаза 3: Разработване на план.

На третия етап ние разработваме план с помощта на пострадалия, състоящ се от пет точки. За да помогна на членовете на Екипа в обмислянето му, аз често използвам един "прекрасен въпрос" (de Shazer, 1988) и му придавам специално значение, като замахвам във въздуха с показалец, като с вълшебна пръчка. Аз казвам: „Ако през нощта, докато Ивет е заспала се случи чудо, а на следващия ден когато тя дойде на училище изведнъж види, че тормозът е напълно изчезнал, какви промените тя трябва да забележи?“  Когато членове на Екипа отговорят на този въпрос, ние заедно изграждаме план за превръщане на тези промени в живот.

Екипът, се съгласява да пренапише историята за тормоза на Ивет, като измисля  следния план:

-Когато другите момчета обидят Ивет, кажи им да спрат.

-Не наричай Ивет „кучето на Снупи“ и спри другите, които произнасят тези думи.

-Попитай Ивет как стоят нещата при нея, ако изглежда, че денят й не е така щастлив.

-Говори с нея и я прегърни, когато тя се нуждае от това.

-Кажи й, че има хубава прическа, плати й за обяда, играй с нея.

Написах този план върху бланка, след което разпределихме задачите между членовете на екипа. Този план стана наш договор.

Когато работата по плана беше завършена, попитах как мислят да запазят тази операция в тайна. Казах им колко е важно да останат „под прикритие“ – не само защото ще запазят анонимността на Екипа, но и защото биха могли да изпълнят мисията си по начин, който приятелите им няма да знаят и това ще им даде пространство за маневриране. Говорихме за това, което могат да кажат на приятелите си, когато питат защо са били извикани от психолога.

В заключение казах, че решение за това, дали е прекратен тормоза или все още  продължава, ще вземе самата Ивет и обясних на членовете на Екипа, че след два дни ще разговарям с Ивет и ще разбера как те се справят със задачата си. Тогава ще ги видя отново и ще им дам обратна връзка. Тези обяснения са много важни за поддържането на сериозно отношение към процеса и още – членовете на екипа да помнят, че успехът на тяхната мисия се определя от самата жертва. Тази последна точка им дава властта, която по-рано са притежавали насилниците, когато са тормозели.

 

Фаза 4: Проследяване на промените.

Няколко дни по-късно аз се срещнах с Ивет. Топло я поздравих и попитах как вървят нещата в класа.  Исках да знам доколко Екипът се придържаше към нашия договор. Аз й показах плана, който екипът беше разработил и попитах дали е забелязала нещо.

Ивет каза: 

„Извънредно много промени. Членовете на Екипа се застъпват за мен, а ако имам нужда от нещо – те винаги са наблизо. Съучениците ми се усмихват. Този, който по-рано ме обиждаше най-много от всички,  днес се срещна с мен, уплаших се и побягнах, защото мислех, че иска да каже или да направи нещо лошо, но едно момиче от Екипа каза: „Не бягай, той иска да ти подари нещо“. 

Той се приближи и каза, че съжалява за всичко което ми е причинил и ми даде парченце шоколад. Казах, че приемам извинението му. Щастието се въна при мен!  Кажете им, че те успяват, много са добри и още, че искам да им благодаря за това“.

Когато чух този положителен отговор, казах на Ивет, че тя също е добро момиче, защото е готова да приеме, а не да отхвърли усилията на Екипа. Попитах я какво е предприела самата тя, за да направи програмата толкова успешна и дали има останали някакви други прояви на тормоз, които не са били премахнати. Попитах още какво е било усещането, когато насилникът я помолил за прошка и какво той е направил, когато тя е приела извинението му.   Поинтересувах се какво е научила за себе си и как би могла да използва това знание, ако отново се сблъска с такъв проблем. Попитах я, как според нея може да поддържа това състояние на щастие. Ивет обясни, че вече знае, че трябва да говори за своите чувства, вместо да „избухва“ в гняв.  Тя каза, че сега може да бъде „по-дружелюбна и весела“. Попитах дали е сигурна, че тормозът наистина е спрял, а Ивет отговори, че в класа е станало много по-весело и спокойно, и че е съвсем сигурна, че тормозът най-накрая е приключил.

След няколко дни отново се срещнах с Екипа. На тази среща задачата ни беше да прегледаме плана, да предам на екипа обратна връзка от Ивет и от учителите. Много важно беше да се потвърди значимостта и полезността на усилията на Екипа както за Ивет, така и за целия клас. За Екипа това също така беше възможност да обмисли работата си и да обсъди как Ивет е откликнала на неговите усилия.

Също така ние обсъдихме какво друго трябва да се направи от планираното по-рано и да включим в плана нови идеи, които евентуално са се появили през това време. Помолих членовете на екипа да кажат какво са научили от плана за подръжка един от друг –  гледна точка на взаимното подпомагане и за положителните промени в класа. Ние заедно размишлявахме, какво още е необходимо да се направи, за да се премахне напълно тормоза.

Ето какво казаха те: 

„Сега тя изглежда много по-щастлива, никой не я нарича „кучето на Снупи“. Тормозът практически е спрян. Някои хора в класа все още се опитват да се държат лошо с нея, но ние винаги се застъпваме за нея. Отнема време хората да свикнат с това, защото тя има пронизителен глас и странен акцент. Винаги й казваме „Чао!“ в края на деня, вежливо говорим, когато приятелката й е наоколо, а сега другите мислят, че и тя ни харесва!“

(това беше казано от този, който по-рано най-много обиждаше  Ивет)

Напомних на Екипа колко е важната работата, която вършат и каква полза допринасят за училището. Благодарих им за безценните им усилия и казах, че сега е необходимо да  съгласуваме финалната фаза с Ивет и учителите и ако Ивет заяви „всичко е чисто, няма насилие“, тогава ще поканим директора, който ще издаде грамоти и талони за безплатна закуска и обяд.

Аз повиках Ивет за последен път и ето какво каза тя:

„Няма никакъв тормоз, всички се отнасят с мен добре. Всички се държат прилично. Никой не ме обижда. Някои казват: „Не я ядосвайте!“ или нещо подобно. През цялото време се чувствам прекрасно. Екипът помагна на учениците да се почувстват уверени в себе си. Без Екипът това нямаше да стане. Искам да се срещна с членовете на Екипа и да им благодаря.“

 

Фаза 5: Честване на успеха.

Отговорът на Ивета ме убеди, че всичко наистина се е получило и помолих директора да подпише грамоти и да издаде купони за безплатни закуски и вечери, а след това да покани екипа на  парти „Празник на мирните взаимоотношения“. Отпечатвах достатъчен брой талони и формуляри за оценка на нашата работа за всеки участник. На тази среща благодарих на Екипа и го помолих преди да се върнат в класа, да попълнят формулярите за оценка за изследователски цели.

От първото интервю с Ивет до последната среща на Екипа преминаха две или три седмици. Както с жертвата, така и с екипа бяха проведени по три срещи. Целият процес отне максимум три часа, като по-голямата част от това време беше използвана за първоначалното интервю и създаването на Екипа. По принцип, когато Екипите се движат достатъчно бързо напред, могат да бъдат пропуснати две повторения за обратна връзка, като в такъв случай времето, необходимо за целия процес, се намалява до два часа и половина.

 

Коментар за подхода „Екип под прикритие“.

При традиционните подходи към тормоза, поведението на булера се разглежда като проява на проблем или нагласа (отношение), които засягат личността на нарушителите. От тази гледна точка насилникът се представя като лице, чийто мотив се явява потребността или желанието да причини болка на друго лице и / или да го унижи. Като причина за това желание за вреда много често се приема наличието на насилие или други форми на малтретиране, които могат да възникнат в семейството на лицето. Например, братята (или сестрите) са подлагали бъдещия насилник на тормоз и той се е научил да прави същото, защото е „интернализирал“ чувствата на безпомощност и срам, които е преживял като мишена и жертва.

Според нас, източникът на тормоз се намира в историята на взаимоотношенията в класната стая или на детската площадка. Работната среда на „Екипа под прикритие“ е именно училищния клас, но работата на екипа за пренаписване на историята на тормоза непременно се разпространява извън пределите на класа. Екипът се фокусира върху замяната на сложната история на тормоза с друга история, която ще оспори предишната и ще се противопостави на нейното господство.

Тази нова история не придава значение на повода и причините за насилието, а се фокусира върху решаването на този проблем. Репутацията на насилника се игнорира от Екипът (в който е включен и самия насилник), а съществуващите отношения на власт се използват за други цели. Опитът и познанията на този, които е започнал тормоза, стават средства, чрез които насилникът по-добре разбира вредата от насилието и нейното изолиращо влияние (Winslade & Monk, 2007).

Съществуват и други подходи за работа с тормоза в училищата, изложени в литературата по наративната практика. Елис Морган (Морган, 1996 г.) е работила с група момичета в Австралия, за да пресъздаде дразненето, а Мари-Натали Боудуин (Beaudoin, 2001, 2004) е работила с ученици от американски начални и средни училища, за да екстернализира „вирусът на злонамереността“ и да пренасочи историята на тези отношения навън. Описаният тук подход се различава от останалите, тъй като не включва консултативна работа с групата (психологът не посещава класната стая).

Вместо това, той използва стратегическото прекъсване на нагласите и отношенията за борба към власт по такъв начин, че взаимоотношенията в класа се преустойват. Подобно прекъсване директно трансформира дискурсите, поддържащи отношенията на тормоз. Аналогично на описаният тук подход, Ейлин Чешир и Доротея Люис (Cheshire & Lewis, 1996, 2004) показват, как ученици от средното училище могат да предадат отговорност за промяната, които те наричат ​​„доставяне“, но техният подход е фокусиран върху обучението на тийнейджъри в умения да бъдат посредници в спорове. Този подход може да се нарече решаване на конфликти, но, строго погледнато, това не е медиация.

В някои случаи може да се създаде впечатление, че тормозът е безсмислен, незначителен. Той може да изглежда като дразнене или игра, която е предназначена или за постигане на определено положение или власт сред връстници, или за запазване на съществуващата позиция. Възможно е дори при насилника да няма гняв или особена неприязън спрямо жертвата. Най-често тормозещият (булерът) не подозира каква вреда причинява на жертвата и което е изненадващо, това се наблюдава във всяка реакция на пострадалия – например, когато плаче или гневно напуска класа – нарушителят не вижда никаква връзка с действията си. Може дори да мисли, че жертвата харесва подобно преувеличено внимание. Приятелите на жертвата дори могат да влязат в сговор с насилника и то не от страх, че той ще започне да издевателства над тях, ако те не подкрепят неговите действия, а защото вярват, че тормозът в дадения случай „не е от злонамереност“.

Когато това се случи, жертвата смята, че е била предадена и дълбоко преживява това. Пострадалият може да бъде потресен и шокиран, че неговите приятели не се противопоставят на тормоза. Те също така могат да не разбират тежестта на насилието, да омаловажават душевното страдание на жертвата, да приемат за незначително или „непропорционално“  това, което се случва. Пострадалият може да възприеме, че дори приятели са заговорничили срещу него и това да доведе до все по-голяма изолираност и отдръпване от грижливите отношения, които характеризират приятелството.

„Екипът под прикритие“ игнорира изкушението да се разбере защо се извършва тормоза. В центъра на вниманието са последиците от проблема, а не причините за него. Отказът да се разследва причината за тормоза, открива за насилника път за разбиране на своите действия спрямо жертвата и осигурява възможност за включване на булера в състава на Екипа, създаващ нова история за взаимоотношенията.

Липсата на порицание и срам позволява на булера да запази „лицето“ си, без да се изисква от него изповед за признаване на вина. Не се правят никакви опити за получаване на извинение и никой не е обявен за виновен. Виновен е самият тормоз, а не хората, които го практикуват. Проблемът се третира като проблем, а човекът – той не е проблем (White, 1988). Насилникът е освободен от желанието да продължи конфликта или тормоза, както и от необходимостта да отмъсти за това, че е бил изобличен от училищните власти. Няма опити да се изолира нарушителя, да се постави и притисне в ъгъла или да се общува с размахването на осъдителен палец. Освен това, този подход дава възможност на насилника да види ползите от промяната на своето поведение, благодарение на което пред него се открива пространството (възможност) да не загуби „лицето“ си, а да запази достойнство пред другите членове на Екипа.

Записването без да промени на разказа на жертвата и прочитането на историята за тормоза пред Екипа без никакъв анализ и тълкуване има за цел,  да изведе на преден план опита на жертвата и по този начин да предложи на създадената група да види ситуацията от негова гледна точка. Понякога учениците казват: „Колко ли ужасно трябва да бъде, когато се отнасят така с теб“.  В други случаи те плачат, слушайки историята на жертвата, а друг път децата доброволно предлагат своята помощ с думите: „Знам какво е това. С мен беше същото“.

Те не бива да се съгласяват с историята (разказа) за тормоза, защото психологът озвучава пред тях историята, като я пресъздава преимуществено с гласа на жертвата. Тази история съществува сама по себе си и се признава за правомерно (истинско) описание на събитията, довели до създаването на Екипа.

Важно е всички членове на Екипа да разбират какво мисли и чувства жертвата и защо тя мисли и се чувства точно по този начин. Влиянието на историята се задълбочава и уплътнява в резултат на проучването на последиците от тормоза в живота на самата жертва и на другите, включително на неговите роднини. Освен това, поради факта, че тази история не обвинява, насилникът не може да заеме защитна позиция. Това му дава възможност да разгледа по-внимателно своето възприятие за жертвата, както и да подложи на съмнение своето мнение като невярно и необосновано.

Съобщението за това, колко много страда човекът, който е подложен на тормоз, позволява да се обсъди възприятието и оценките на жертвата от членовете на Екипа, като „създава състрадание навсякъде“ (Epston, 2008, стр. 143). Дори, ако нарушителят е проецирал върху жертвата свои страхове или предразсъдъци, то независимо от това, в Екипа той (или тя) все още може активно да участва във формирането на плана или да даде по-голям смисъл на общата цел. Благодарение на сътрудничеството при решаването на проблема, членовете на екипа получават взаимна подкрепа и продължават да се занимават с пресъчиняване на историята, създавайки алтернативна сюжетна линия (Epston, 2008).

Традиционните методи за справяне с тормоза се съсредоточават върху наказването на насилника и премахването на сплашването, като водят до непрекъснато нарастваща демонстрация на сила и по този начин тормозът или заплахата се превръща в съревнование  „Кой тук е най-силният?“. Обикновено властта на ръководителя (учителите) е много по-голяма от властта на човека, който извършва тормоза, а когато тази сила се използва за да го потиска, резултатът обикновено е възмущение и негодувание от негова страна. Властта на „Екипа под прикритие“ е да извърши действия, несъвместими с историята на тормоза (Winslade & Monk, 2008). Членовете на екипа се противопоставят на това, как жертвата възприема насилието и замества агресията или унижението с подкрепа и приятелско настроение. Първоначалните опасения, свързани с неочаквани положителни действия от страна на насилника, се заместват с облекчение, когато човек чувства, че тормозът е прекратен.

Членовете на Екипа получават и ново възприемане на тормоза в своята среда. Давайки възможност на насилника да участва в създаването на позитивни взаимоотношения в класа, Екипът му предлага да се присъедини към подпомагащите дейности, вместо да го изолират като неприятелски или агресивен. Те чувстват, че процесът на позитивно пресъчиняване на историята за тормоза променя и тяхната лична история. По този начин насилникът става част от решението, а не част от проблема. Тези действия способстват за преосмисляне на себе си, за конструиране на предпочитаното „Аз“, несъвместимо с историята за тормоза.

Оригинална статия:

http://www.dulwichcentre.com.au/explorations-2010-1-michael-williams.pdf


image




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3816140
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1308
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031