Наративен подход в училище.

                 Въпросник за първичен прием или история за любовта и грижата –

                         разговори със семейства, в които растат специални деца.

Този „Въпросник за първичен прием“ е разработен от Максуда Бегум (психолог-консултант в клиниката „Шишу Бикаш“, към Центра за развитие на деца при Бангладешки фонд Протибхонди („протибхонди“ –  на бенгалски означава „инвалиди“), съвместно  Дейвид Денборо (Институт за работа с общността при Центъ „Делвич“).

Оригиналът на статията е публикуван в брой № 3 на Международен журнал за наративна терапия и работа с общността за 2007г., стр, 17-20 и може да бъде открит тук:

http://www.narrativetherapylibrary.com/catalog_details.asp?ID=260[1]

Преводът от английски език е направен от Даря Кутузова[2].

Някои съображения за това, как при използването на този материал да не бъде причинена вреда[3]  (автор Даря Кутузова).

По времето, когато след обстрела на осетински и грузински градове публикувах „Въпросник за социално-психологическа съпротива (устойчивост)“, съставен от Дейвид Денборо, включващ въпроси, които може в подходящ момент да бъдат зададени на пострадалите, за да укрепят тяхната история за оцеляване и представа за себе си като хора, които са в състояние да действат и да оказват влияние върху хода и посоката на собствения си живот (в противовес на доминиращата проблемна история за „безпомощни жертви“),  аз се сблъсках с обвинения в безотговорност. Беше ми обърнато внимание, че не е безопасно свободно-достъпното публикуване на такива материали.

Въпреки, че не познавам каквото и да е абсолютно безопасно занимание, за мен е важно да направя всичко, което зависи от мен, да поема отговорност не само за това, което правя, но и за това, „какво влияние оказва това, което правя“ (както каза Мишел Фуко). Считам, че потенциалната полза от публикуването на материалите надвишава потенциалната вреда от тяхната неправилна употреба. Вероятността „да не направиш добро“ при въздържане от публикуване, за мен превишава вероятността да „извършиш зло“ чрез публикуване.

Тъй като сега ще изложа още един въпросник, мисля, че е необходимо предварително да съобщя как с негова помощ може да се причини вреда; надявам се, че сред читателите са повече тези, които не се стараят непременно да навредят. Тъй като и двата въпросника са построени по една и съща логика, съображенията за потенциални „капани“ са общи и за двата. Искам да благодаря на участниците в септемврийския семинар за работа с травмата, с които обсъдихме тези въпроси и формулирахме съображенията си.

1.Ние (авторите на въпросника и аз, преводачът) ги поставихме на открит достъп, така че някой от публикуваните въпроси да станат „въпроси, който помагат, да се възстанови контактът с надежда за придобиване на сила“. Линда Моксли-Хегерт, която работи в онкологично отделение на детска болница в Монреал, Канада, формулира своята задача така: "Често имам само пет минути, за да поговоря с детето и родителите му – например, в коридора, когато идват на процедура.  Не мога да кажа, че се занимавам с „консултиране“ или „провеждам терапия“. Задачата ми е да задам в тези пет минути поне един въпрос, който ще помогне да се възстанови контактът с надеждата да се получи сила“.

2.Най-често няма нито възможност, нито необходимост от задаване на всички въпроси от списъка. Много въпроси няма да са подходящи за конкретна ситуация, но някои ще проработят. Възможно е да се наложи да бъдат преформулирани. Напълно е възможно вашият опит да ви позволи да допълвате тези въпроси с нещо полезно, което авторите, съставили въпросника да не са взели под внимание.

3.Като средство за ориентация, този вид въпросници се оказват най-полезни за тези, които с малък опит буквално са хвърлени в ситуация (или сами са попаднали), в която трябва да се помогне и е необходимо да се разпитат хора, които са преживели нещо чудовищно или дълго време живеят в трудна ситуация. При това, да се пита така, че отговаряйки на тези въпроси, човек да почувства себе си по-силен. Много често интервюиращите са хора-доброволци, които не са „експерти в областта на подпомагащите професиии“. Въпросите, на които могат да се опрат, за да получат някаква ориентировка, практически им помагат да се справят с объркването и тревожността в тази нова за тях ситуация. Практиката показва, че въпросите в този план не изглеждат „твърде сложни“, „страшни“ или „непоносими“.

4.И двата въпросника са били съставени като допълнение към вече използвани психодиагностичните методики; и в двата случая необходимостта от въпросниците възниква, тъй като психодиагностичните методики (въпросници за ПТСР, анкета за съставяне на анамнеза при работа със семейства със специални деца), довеждат до ретравматизация на респондентите и укрепване на тяхната проблемно-наситена история за себе си като жертви.

Най-големият риск, който съществува е, ако необучен човек, за когото наративната практика се изчерпва с този въпросник, се опита да задава въпроси по този списък – тогава на практика, той би се опитал приповдигнато, бодро и донякъде насилствено да „избегне“ в разговора историите за оцеляването на тези хора, което всъщност е най-важно да се каже и на първо място именно да стане дума за онова ужасното нещо, което са преживели, за болката, която са изстрадали. При такъв случай ще се получи „едностранно“ описание, тъй като интервюиращият ще наруши правото на разказвача на „основно авторство“ и в него ще възникне усещането, че не желаят да го слушат. И това на свой ред, може да способства за укрепване и уплътняване на проблематичната история.

Как може да се избегне това? Попитайте разказвача за това, какво би искал да разкаже, ако той дойде специално да говори с вас и имате време за него. Ако времето е кратко, но чувствате нуждата да „попитате поне един въпрос, който ще ви помогне да възстановите контакта с надежда за придобиване на сила", изразете признание към човешкото страдание и поискайте разрешение да зададете „малко по-различни въпроси“.

5.За да избегнете „твърди“ и „неестествени“ въпроси (както понякога се случва, когато се чете „от лист хартия“), когато работите с тези въпросници (като и с други), е полезно да се потренира самостоятелно, за да видите какво и в каква формулировка работи за вас – в режим на ежедневната практика или като помолите колега да ви зададе тези въпроси. Изберете за трениране някоя не твърде тежка, но и не прекалено лека ситуация.

Текст на статия на Максуда Бегум[4]

В Бангладеш, където живея и работя, психологическото консултиране е все още нещо ново. Както при другите култури обаче, когато хората се сблъскват със стрес или внезапна травма, те могат да загубят контакт със своето чувство за себе си, със своите способности, желания и жизнени ценности. Много ми се иска, споделяйки опита си,  да направя искрен принос за намирането и създаването на подходящи за нашата култура способи в помощ на хората.

Работя в клиниката „Шишу Бикаш“ към Детски център за развитие на фондация Бангладешки фонд „Протибхонди“. В по-голямата си част имаме работа с деца с нарушения в интелектуалното развитие или т. нар. „умствена изостаналост“. Както децата, така и родителите, които се обръщат към мен, доста често изпитват стрес, тревожност, депресия. В практиката си обаче установих, че наративният подход ни дава усещане за творческа енергия, която може да изиграе жизненоважна роля за намаляване на дискомфорта, изпитван от хората по отношение на собствения им живот. В тази статия предлагам вариант на наративна беседа за работа с деца с увреждания и с техните майки.

Увреждането в живота на децата оказва значително влияние не само върху тях самите, но и върху цялото семейство (Beresford, 1994; Mc Conachie, 1991). Когато родителите открият за първи път, че детето им има увреждане, те са объркани и попадат в състояние на шок. Много родители възкликват: „Това не може да ми се случи!“, „Какво направих, за да заслужа това?“ Гневът и срамът, както и по-широкото обществено неодобрение, могат да причинят на родителите чувство за безпомощност.  Те могат да си зададат въпроса: „Бог ли ме наказва, понеже съм направил нещо нередно?" Някои родители дори са ми споделяли, че тайно са пожелавали смърт – за детето или за себе си. В този контекст е много лесно да си представим, че животът на децата с увреждания и техните родители, които се обръщаха към мен за съвет, често се оказваше наситен с проблеми.

Когато центърът ни беше открит, той се съсредоточи върху лечението или подкрепата на увреждания, нарушения и дисфункции. В този контекст идеята за консултиране беше повече от нова, тя просто противоречеше на цялата парадигма на нашия център. Имайки предвид, че фокусът беше съсредоточен основно върху това, което не е наред с хората, исках да намеря начин на работа, който да уважава, приема, признава алтернативните позиции и мнения на хората за идентичността и способностите им. Също така исках да покажа уважение към отношенията и взаимоотношенията, които се развиват в семействата, в контекст, който често предполага, че хората не се уважават един друг.

За тази цел поканих Шерил Уайт, Маргарет Райън и Дейвид Денборо от Института за работа с общността към Центъра „Делвич“, да дойдат в Бангладеш и да посетят нашата клиника. След това посещение и последвалите разговори, Дейвид Денборо разработи алтернативна форма на въпросник-анкета, който семействата попълват когато постъпват в клиниката. От известно време в работата си използвам този алтернативен въпросник-анкета и в тази статия бих искала да опиша влиянието на тези въпроси върху разговорите с майките и децата.

Анкети за първичен прием.  

Стандартните анкети за първичен прием обикновено съдържат набор от въпроси за историята на проблема, анамнеза, семейна история, история на развитието, способности за придвижане (мобилност), способности за самообслужване, развитие на речта и комуникацията, социализация, външен вид на клиентите, особености на възприятието, съдържание на мисленето, умствено и емоционално състояние. Предположението, което стои в основата на тези въпросници се изразява в очакване, че веднага след като някой на експертната позиция събире тези данни, лечението може да започне.

От наративна гледна точка аз осъзнавам, че преди хората да се обърнат за помощ, те почти винаги са направили достатъчно опити за да ограничат въздействието на проблема върху техния живот и взаимоотношения с другите. Съответно алтернативният въпросник за първичното приемане, който ние разработихме, не се основава на разбирането за експертно знание, а на ценностите: позитивен интерес, уважение и прозрачност. И тъй като въпросите карат хората да разказват за собствените си знания, умения и способности, този въпросник сам по себе си е достатъчно мощен инструмент за изцеление.

Въпреки че официално се нарича въпросник за „първичен прием“, практически той може да бъде използван по всяко време. Ние го наричаме „допълнителен въпросник“, а това означава, че може да се използва преди или след обичайните медицински или психологически изследвания. По този начин въпросникът ни дава известна гъвкавост, която би била недостъпна, ако считаме, че само определени конкретни видове информация или данни трябва да бъдат събрани в ясно определено време.

Този въпросник има две основни цели: първо, позволява на психолога да научи за специалните умения и знания на майките и децата, умения, които могат да се превърнат в център на по-нататъшните терапевтични разговори. Въпросите разкриват достъп до богатство от материали, които могат да осигурят много входни точки за развитието на подчинени истории. На второ място, въпросникът помага за изграждането на опора за разговори, на които психологът може да реагират допълнително, въз основа на „картите за работата с външни свидетели“ (Russell & Carey, 2003).

Въпросникът се използва както при индивидуални срещи, така и при работа с групи. Ние организираме групи за обединяване на майки, които се чувстват особено безпомощни пред лицето на трудностите на своите на деца. Обикновено това са групи от по 10 майки, като групите се срещат два пъти седмично. Освен културно-приемливи занятия, като например, медитация, провеждаме групови дискусии и за тази цел използваме въпроси, базирани на алтернативния въпросник за първичен прием.

История за грижа и любов,  с акцент върху уменията и знанията.

На срещите с майки много често чуваме за някои важни стъпки, които са предприели, за да осигурят грижи и помощ на детето си. Преди хората да се обърнат към нас, в живота им винаги има история за грижата за детето, за неговата подкрепата и за опита им да организират тази помощ. В някои случаи обаче тази история е в сянката на доминиращата история за увреждането.

Първата част на въпросника („История на грижите“) и втората част („Текущи актове на грижите“) се опират на екстернализиращите разговори и разговори за възстановяване на участието (виж Morgan, 2000), за да оживеят в истории за любовта и грижите в живота на майките, с които ние работим. Това са въпросите:

Въпросник за първичен прием или история за любовта и грижата – разговори със семейства, в които растат специални деца.

Този въпросник е разработен като допълнителен инструмент за първичен прием. Той отчита специалният опит на майките, чиито деца имат различни разстройства в развитието[5]. Въпросникът за първичен прием има две цели: първо, той позволява на психолога да научи за специалните умения и знания на майките и децата – умения, които по-късно могат да се превърнат в фокус на терапевтичните разговори. На второ място, въпросникът е структуриран по такъв начин, че майките могат да се свържат със собствените си умения и знания и позволява на психолога да отговори на техния разказ по един полезен и изцеляващ начин.

Използване при индивидуална работа.

Въпросникът може да бъде използван при индивидуална работа в контекста на психодиагностиката., но той позволява да бъде прилаган и преди или след медицинско и психологическо изследване на детето.

Използване при групова работа.

Въпросник може да се използва и при работа с групи (допълнителна информация е предоставена в края на документа). 

Въпросник

I.История на грижите (първа част)

Инструкция: Когато се срещаме с майки със специални деца, често чуваме как се опитват да им окажат помощ и грижа. Като правило, преди хората да се обърнат към нас, те вече имат история на грижа за детето, подкрепа за него и натрупан опит за намиране на помощ. И все пак, понякога тази история не е добре известна, а за нас ще бъде полезно да научим повече за тази история на грижата.

-Кога за първи път се замислихте, че Вашето дете се различава от другите деца?

-По какъв начин се опитахте да отговорите на това знание? 

-Какви стъпки вече сте предприели, преди да се обърнете към нас?

-Защо решихте да предприемете тези стъпки?

-Имахте ли някакви затруднения по този път? Ако – да, какво Ви помогна да не се предадете, да не спирате, а да продължите да търсите помощ? Защо това е толкова важно за Вас?

-Това, че сте предприели тези стъпки, какво говори за Вас, като човек? 

-За Вас тези стъпки показват ли Вашата любов и отговорност към детето? 

-Кой най-малко от хората около Вас беше изненадан, научавайки че Вие толкова много обичате своето дете и така се грижите за него?

-Ако този човек сега присъстваше тук, какво би разказал той (тя) за тази история на грижите Ви?

II.Текущи актове на грижите (втора част).

Инструкция: Майките най-често са тези, които носят отговорността за грижите към детето, което има увреждания, като те реализират тази грижа по различен начин.  Различните способи за обгрижване от майките често не са добре известни. Бихме искали да научим повече за това как сега се грижите за детето си.

Физически:

- Има ли някакви начини, поради които Вие осъществявате подкрепата, поддръжката и реализирате грижата за възстановяване и укрепване физическото състояние на детето. Касае ли тази дейност храната и нейното приемане, осигуряването на подслон, топлина и т.н.

Емоционално:

-Има ли някакви начини, чрез които Вие оказвате емоционална помощ и подкрепа за детето?

-Когато детето е разстроено, как реагирате?

В отношенията с другите хора:

-По какъв начин поддържате детето, помагате му, грижите се за него, когато влиза в контакти с други хора или когато поддържа отношения с други хора – братята, сестрите, приятелите или други членове на семейството?

Помощ на другите хора за подкрепа на детето:

-Има ли някакви други хора, които Ви помагат да се грижите за детето? Ако – да, кои са те?

-Според вас, защо те Ви помагат в тези грижи?

-Какво ценят те във Вас и във Вашето дете?

История на навиците:

-Изглежда, че се грижите за детето си много по-различно. Как се научихте да се грижите за него така?

-Кой Ви научи на това? От кого се научихте да се грижите така?

-Този човек какво би казал за това?

-Как използвате уменията си за да се грижите за вашето дете?

III.Действия в отговор на обвинения и стигма.  

Действие в отговор на обвинение.

Инструкция: Често се случва така, че за всякакви трудности в семейството бива обвинявана майката. Говорейки с други майки, установихме, че това обвинение понякога може много да усложни живота им (психологът тук може да разкаже история за това, които е чул от други майки, така че това може да насочи към следните въпроси):

-Присъстват ли обвиненията към Вас, като част от живота Ви?

-По какъв начин обвиненията повлияват живота Ви, върху това, как оценявате и разглеждате себе си?

-Как обвиненията влияят върху отношенията Ви с останалите членове на семейството?

- Как обвиненията влияят върху отношенията Ви с детето? Как обвиненията влияят върху живота на самото дете?  

-Кога овиненията имат най-голяма сила?

-Кога овиненията причиняват най-големи вреди?

-Има ли моменти, в които обвиненията не са толкова силни и унищожителни?

-Има ли хора, родственици, които не поддържат обвиненията (не Ви обвиняват)?

-Кой най-много Ви поддържа?

-Според Вас, защо той (тя) Ви поддържа?

-Какво цени той (тя) във Вас? Защо той (тя) се грижи за Вас? Защо той (тя) Ви обича така?

-Намерили ли сте начин да се справяте с обвиненията?

-В ситуации, в които присъстват обвинения, по какъв начин се защитавате?

Действия в отговор на стигма.

Инструкция: Много често инвалидността (уереждането, нарушението) е свързана със стигматизация. Хората често се страхуват от тези, които имат увреждания или не ги харесват. Когато говорим с други майки, често чуваме, че тази стигма може много да усложнява живота им. (Тук психологът може да разкаже истории за това, което е чувал от други майки, за да насочи разговора на следните въпроси):

-Явява ли се стигмата част от Вашия живот?

-По какъв начин стигмата влияе въру живота Ви, какво мислите за себе си?

-По какъв начин стигмата влияе върху другите членове на семейството?

-Как стигмата влияе върху Вашите отношения с детето?

-Как стигмата влияе върху живота на детето Ви?

-При какви обстоятелства стигмата се оказва най-силна?

-Кога тя причинява най-големи вреди?

-Има ли моменти, в които стигмата не е така силна?

-Има ли в обкръжението Ви хора, роднини, които не поддържат стигмата?

-Кой най-много от всички Ви подкрепя?

-Според вас, защо този човек Ви подкрепя?

-Какво той (тя) цени във Вас? Защо той (тя) толкова много обича Вас и Вашето дете?

-Може би сте намерили някакви способи (начини) за противодействие на стигмата, за справяне с нея?

-Когато стигмата присъства във Вашия живот, когато Ви влияе, съществуват ли някакви начини, които защитават от нея Вас и Вашето дете?

IV. Вопроси към детето.

Бележки за психолога към този раздел.

По-долу публикуваните въпроси се отнасят до детето. Те са формулирани по такъв начин, че да предоставят на психолога някаква потенциално полезна информация в бъдеще. Те са необходими и за майката да чуе какво е важно за детето. Въпреки че тези въпроси са насочени към детето, майката може да му помогне да отговори на тях - и е много добре, ако майката го прави, особено в ситуации, в които детето ще бъде трудно да отговори само.

-В кои моменти се чувствап най-щастлив (а)?

-Можеш ли да разкажеш история за някои щастливи моменти?

-Какво най-много ти харесва да правиш?

-Защо повече от всичко ти харесва да правиш точно това?

-За какво мислиш, когато се занимаваш с тази дейност?

-Кои са най-скъпите хора в живота ти?

-Защо са ти толкова скъпи?

-Има ли хора, които се грижат за теб, които те поддържат и подкрепят? Кои са те? 

-Как се грижат за теб?

-Това добре ли е? Защо?

-Имаш ли някакви моменти, в които ти се опитваш да бъдеш добър и грижлив по отношение на другите?

-По какъв начин се опитваш да правиш това? Защо се опитваш да правиш това?

-Имаш ли някаква любима играчка или игра?  Какво ти харесва в тях?

V.Отзвук.

Когато интервюто приключи, е важно майката и детето да получат отговор (отклик, обратна връзка) за тяхната история. Те са споделили вече много лични истории с психолога и е важно те да получат признание за споделеното и отговор, който насърчава изцелението.

При индивидуална работа.

В ситуации, в които се работи с майката и детето, а не в групата, отговорът може да бъде даден от психолога. Този отговор може да се основава на следните въпроси:

-Когато слушахте какво разказва майката, каи думи най-много привлекоха вниманието Ви и активизираха въображението Ви? 

-Когато слушахте историята на майката, какви образи, свързани с нейния живот или света като цяло, се появиха пред Вас? Какво си представихте?

-Кои думи на майката говореха за това, какво отстоява тя в живота си, какви са нейните ценности,  вярвания, убеждения, мечти, надежди, доброволно поети задължения?

-Защо именно това се явява най-важно за Вас? Какво в живота Ви е станало, което би могло да обясни защо това привлече вниманието Ви, докосна ли някаква струна във Вас?

- Къде сте слушали тези истории? За какво тези разкази Ви накараха да мислите? Какво промениха те във Вас? Как това може да повлияе на работата с други майки?

Когато психологът предостави кратък отговор на майката и детето въз основа на тези въпроси, той може да осигури лечебно признаване на уменията, знанията и разказаните истории.

При работе в група.

Когато се работи в група, психологът може да интервюира една майка, използвайки  този въпросник, като в същото време останалите от групата слушат. В края на това интервю психологът се обръща към останалите и поставя горепосочените въпроси.

Всеки член на групата има възможност да отговори на тези въпроси; всеки член на групата може да се съсредоточи върху някакъв конкретен аспект от историята, която са чули от разказвача. Тези отговори от други майки могат да осигурят изцелително признаване на уменията, знанията и историята на майката, която е била в центъра на интервюто.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

[1] Бел.прев. http://www.narrativetherapylibrary.com/catalog_details.asp?ID=260

[2] Бел.прев. https://narrlibrus.wordpress.com/2010/10/16/mbegum2/

[3] Бел.прев. https://llynden.livejournal.com/1042206.html

[4] Бел.прев. https://narrlibrus.wordpress.com/2010/10/16/mbegum1/

[5] Бел.прев. Терминът, отнесен към българската образователна и социална системи е аналог на „деца и ученици със специални образователни потребности“.