Наративен подход в образованието.

                                      Училищните проблеми и „проблемните“ деца.

 

Тук е преедставен превод от руски език на глава IV – Училищните проблеми и „проблемните“ деца, от книгата на Джералд Монк и Джон Уинслейд – „Наративно консултиране в училище“.

….

От училищния психолог често се очаква да помогне на „трудните“ деца и тийнейджъри, да променят своето поведение, да се пренастроят, да изоставят своята недисциплинираност, агресивност и тенденция към извършване на правонарушения. Децата, които са склонни към такова поведение, имат много проблеми с учителите и администрацията, а вероятността те да получат дефицитарни характеристики (етикети) е много висока. Традиционните подходи в консултирането при подобни случаи не са много ефективни.

Често ученикът се изпраща при училищния психолог поради лошото му поведение в класната стая, т.е. налице е Проблем между учител и ученик. Когато това се случи,  психологът трябва да бъде много внимателен, тъй като консултацията може да се възприеме от детето като поредна дисциплинираща го процедура. Ако работата с психолога се използва само за да накара ученикът да се държи добре (това, което очакват учителите), то тогава специалистът се превръща в средство за поддържане на механизмите за социалния контрол, прикриване на съществуващите отношения на власт и допринасяне за маргинализация. Всичко това е в противоречие с целите и принципите на наративния подход. В същото време, наративният подход не предлага указние да се оправдае или да се позволи безотговорното поведение да процъфтява.

В такива случаи наративният подход изисква от специалиста следното:

1.Да се обрне към ученика като отговорно лице, чиито действия имат смисъл.

2.Да прояви интерес към гледната точка на ученика за настоящата ситуация, като отбележи, че мнението на детето е важно за него – изслушва го много внимателно, безоценъчно.

3.Разграничава намеренията, които следват определено поведение и последствията от това поведение.

4.Не защитава авторитарната (властова, доминираща) позиция на администрацията и учителите.

5.Не защитава детето (подрастващия) като нещастна, неразбрана жертва.

6.Предлага на ученика самостоятелно да обмисли защо учителят е разгневен и същевременно обезпокоен от неговото поведение (постъпка), като изслушва внимателно позицията на детето.

7.Помага да се създаде алтернативна история за живота на ученика, която е свободна от влиянието на проблема (търсят се постъпки; реакции; поведенчески модели, ситуации, в които ученикът се е държал противоположно на актуалното проблемно поведение) и се събира информация в тази посока,  в качеството й на противотежест.

8.Осъществява посредничество между ученика и учителя, за да се насърчат и подтикнат  двете страни към разговори за това, какви взаимоотношения са подходящи и приети от двете страни.

Ето някои от въпросите, които училищният психолог може да постави по време на срещата с детето[1]:

1.Ситуацията, в която си участвал очевидно безпокои твоя учител. Теб безпокои ли те?  Как точно? Какво означава за теб безпокойството на учителят?

2.Кога за първи път се появи тази трудност (проблем) в класа?

3.Този проблем какво те кара да правиш? Винаги ли правиш така? Кога точно (при какви обстоятелства)?

4.Според теб, как този проблем заставя учителя да реагира на това, което правиш?

5.Може би, проблемът кара учителя постоянно да те наблюдава, да те следи и да очаква ти да направиш нещо нередно?

6.Какво име (репутация) се опитва да ти създаде проблемът? Чувстваш ли се добре с такова име (репутация)?

7.Ако ти се иска учителят да забрави за тази твоя лоша репутация, какво би направил (най-често, най-вероятно), какво би променил?

8.Какви отношения ти харесва да имаш най-много с този учителя?[2]

9.Винаги ли си имал това чувство за справедливост? Важно ли е то за теб?

10.Имал ли си случай, да откриеш начин да изразиш чувството си за справедливост така, че да не поддържаш лоша репутация?

Трябва да се отчита един факт, че най-често ученикът попада при училищния психолог, защото учителят има неразрешими за него проблеми с това дете или накратко – отношения, които имат някаква история (неизвестна на този етап на психолога), в които са били въвлечени и двете страни.  Ситуациите на неблагоприятните взаимоотношения между учениците, в които учителят не е въвлечен обаче не са малко, те най-често минават покрай него и остават извън  вниманието му. Такива ситуации може да са: дразнене, физическо насилие, тормоз, унижение, обиди, увреждане на имущество. Психологът обаче не трябва да пренебрегва такива ситуации, когато ги вижда в училище. Начинът, по който децата общуват помежду си днес, ги формират такива, каквито ще станат и как ще общуват в бъдеще.

Когато се работи по случаи тормоз и насилие между ученици, консултирането може да се съсредоточи върху това, как (по какъв начин) в подобни ситуации се осъществява дисбаланс на властта и какви са последствията. Психологът може да помогне на учениците да забележат интернализиращият ефект на тормоза, т.е. как той подкопава вярата на хората в себе си и причинява страх, вина и самообвинение. След това, в центъра на консултация се поставя пресъчиняване на старата и създаване на нова идентичност на взаимоотношенията – тук идеята е първо, ученикът да не попадне в капана да „бъде жертва“ (изпращането му при психолога автоматично го превръща в жертва на административната власт) и второ, да осъзнае, че той активно може да формира такива отношения с хората, които  той самият най-много харесва.

С тези, които жестоко третират своие съученици (например, при физическо насилие, изнудване, заплахи, тормоз), е необходим друг метод на работа. Един училищен психолог, работещ с наративен подход, може да научи много от книгата "Покана за отговорност" на Алън Дженкинс – това е описание за работа с възрастни, които имат жестоко отношение към своите близки и извършват насилие над тях, но принципите са общовалидни и за други възрастови етапи.

Този вид консултиране не може да не бъде дисциплинираща мярка, тъй като тя е насочена към трениране на учениците да общуват с другите без насилие и жестокост. Дженкинс подчертава, че в ситуации, в която се опитваме да въвлечем хората в процеса на промяна на начина им за общуване с другите, не бива да се пропускат три важни принципа:

1.Отказ от вменяване на отговорност за насилието на външни, неконтролируеми от човек обстоятелства.

2.Насърчаване на човека да отхвърли всичко онова, което му пречи да поеме отговорност за действията си.

3.Да се признае и отбележи всяка, дори най-малката стъпка по посока поемане на някаква отговорност.

Въз основа на тези принципи може да се развие цяла поредица от „покани за отговорност“. Тези покани по своето съдържание всъщност са въпроси, които психологът задава в определена последователност, като са насочени към изграждане на нова идентичност (облик, образ) и репутация, основаваща се на уважение към другите хора.

Уинслейд и Монк изброяват основните етапи на такова интервю:

 

1.Покана за разглеждане и обсъждане на собствената си жестокост.

Тази първа стъпка включва въпроси към ученика, чрез които „да му се помогне да разбере“, кое всъщност го е довело на консултация в кабинета на училищния психолог. При това, психологът избягва обсъждане на причините за насилието/жестокостта или каквито и да било обвинения спрямо трети лица за насилието. Психологът от самото начало подчертава, че идването на ученика в кабинета за консултиране е особено важна стъпка. Тук в повечето случаи специалистът може да чуе репликата: „Мен ме изпратиха (доведоха; разпоредиха)!“, но на нея не бива да се обръща внимание, а веднага следва да се отхвърли и постави акцент върху това, какъв е смисълът на самото идване за ученика, за да поговори за такъв сериозен въпрос, дори да не е дошъл по своя воля.

Може например да се каже:

 -Сигурно ти е била нужна доста смелост за да влезеш през тази врата?

-Много хора дълбоко съжаляват за това, че са причинили страдание на други, но аз зная, че на тях им е твърде трудно да признаят какво са направили. Ти как успя да го направиш (постигнеш)?

-Ти разказваш за това, което е станало. Според теб, какво говори това за теб, като човек?

Тук веднага може да се предложи на ученика да покаже кураж, като се попита: „Как мислиш, дали имаш сила и смелост да говориш за това, което си направил?

 

2.Покана за обсъждане на уважителни начини за взаимодействие с другите хора.

Ако ученикът очевидно не е доволен от това, което е направил, може да му бъде поискано да опише как може да осъществи по най-добрия начин своите най-добри намерения, в зависимост от случая, например:

-А как мислиш, как трябва да се отнасяме към момичетата?

-Какво оценяваш в приятелството? Какъв тип приятелство обичаш най-много?

-Какъв тип взаимоотношения с този човек би се стремил в идеалния случай?

-Би ли искал другите хора да се страхуват от теб? Ако не, как би искал те да се отнасят към теб?  Как трябва да общуваш с тях, за да почувстваш, че те се отнасят към теб именно така, както ти искаш?

Често обаче ученикът се стреми да прехвърли отговорността за своите действия (и жестокост) върху раменете на друг (често това е самата жертва): „Тя ме подлудяваше“, „Той ме обиди“, „Казаха ми, че той е говорил за моите родители …“ и пр.

На тези реплики може да се отговори по следния начин:

-Това наистина ли те разстрои? (Почувства ли се обиден?, Срамуваше ли се от другите?, Това много ли те рзгневи?)

-Ако действително те е разстроило (обидил, срамувал, разгневил), това означава, че ти би искал с теб да разговарят (да се държат) по друг начин. Според теб, как именно? (Как би изглеждал този начин?)

Когато ученикът изрази предпочитанията си към приятелски отношения с връстниците, основаващи се на взаимно уважение (тук въобще не е важно колко и дали въобще това уважение противоречи на неговото актуално поведение спрямо тях), може да се помоли да разработи тази тема по следния начин:

-Правилно ли съм разбрал, че би предпочел отношения, които са свободни от жестокост / заплахи / тормоз (или какъвто е проблемът). Така ли е?

-Можеш ли да ми помогнеш да разбера как си стигнал до това решение?

-Това нова идея ли е за теб или си мислил отдавна за нея?  Обмислил ли си я?

-Иска ли ти се,  ти самият да не бъдеш дразнен (обиждан, унижаван, тормозен, удрян и пр.)? Ако – да, то защо?

-Иска ли ти се, да можеш да се въздържаш от обиди (да можеш да контролираш физическата си сила), когато другият прави и казва нещо без да мисли?

 

3.Покана за разглеждане на собствените неуспешни опити за отговорност.

На този етап може да се разгледа (обсъди) разликата между заявените намерения (идеали) и това, какво всъщност се е случило (как се е държал; какво е казал, направил, реагирал и пр.). Това се прави не за да се покаже на ученика, че е лицемер или че за постигане на тези намерения не му достигат сили и възможности. Тук намеренията и идеалите се разглеждат като желателен начин на съществуване (общуване, взаимодействие), на който нещо пречи да станат реалност. И тук се появява един много възлов въпрос, засягащ проблема: Какво те спира? – жестокост; опиянение от гняв; липса на самоконтрол; възмущение в отговор на начина, по който са постъпили с него; някаква културна история, например, че момчето не трябва да е слабак и да позволява да бъде обиждан или убеждението, че трябва да опазва репутацията си пред своите приятели; и т.н. Когато детето с помощта на психолога намери отговор на този въпрос, практически в беседата се открива нова съществена тема. Сега насилието или обидата (унижението, гневът, импулсивността и пр.) може да се разгледат в детайли – как се е случило това, какво е довело до тази реакция, как това се е отразило на всеки от участниците в ситуацията. Може да се започне например по следния начин:

„Сега разбирам, че ти не искаш да нараниш други хора, че всъщност искаш да бъдеш приятел с тях (него) и че в твоите отношения с хората не желаеш да присъстват жестокости и обиди. Ти каза много ясно колко важно е това за теб. Това, което не разбирам обаче е, какво точно ти пречи винаги да се придържаш към тези принципи?

Как мислиш, дали ще бъде полезно, да се опиаме да разберем какво точно ти пречи да постигнеш това, което желаеш – да общуваш с другите без насилие и без обиди?  Според теб  как точно това може да ти бъде полезно?“

 

4. Покана за идентифициране на тенденциите за промяна на поведението във времето.

Тук фокусът пада върху това, до какво и до къде насилието и обидите могат да доведат ученика. Психологът може да помоли детето да се отдръпне, да направи крачка встрани и да погледне не само в настоящия момент, но и в много по-широк мащаб в живота си. Акцентите на разговора за бъдещето могат да бъдат в миналото и в настоящето.  Въпросът се състои в това, дали ситуацията се подобрява или влошава? Дали с течението на времето отношенията между насилника и засегнатото лице са станали (стават) по-добри или по-лоши? Какво въздействие оказват насилието / обидите върху репутацията (името) на този ученик в училище? Сега той обижда ли други по-често, отколкото преди или по-рядко?

След това в разговора се въвежда бъдещето като въображаема отправна точка:

-Ако ситуацията се влоши, какво мислиш, че ще се случи?

-Къде можеш да се окажеш (озовеш, достигнеш)?

Тези въпроси могат да помогнат на ученика да осъзнае социалните последици от общата тенденция на неговото поведение, а не само да се съсредоточава върху определената ситуация. Понякога това е достатъчно, за преоценка на цялата траектория. Тук психологът може да попита: Ти би ли искал животът ти да се развие в тази посока? Защо – не?

 

5. Екстернализиране на пречките, стоящи пред уважаващото поведение.

Особено важно е, когато се обсъждат пречките пред уважаващото поведение, те да не се тълкуват като причини или оправдания за насилието – иначе неподходящото поведение ще изглежда обяснимо и почти неизбежно.

Ученикът може например, да заяви: „Не съм виновен, че бях толкова жесток. Това е, защото имах трудно детство, бях възпитан така, нямах шанс за нормален живот. Защо не ме съжалявате?“ –  ако той поддържа такава позиция, то тя няма да му позволи да се научи на отговорност.

Наративният подход поставя акцентите по различен начин и е необходимо те внимателно и точно да се разграничат. Ако човек е имал трудно детство, то той може да живее по различен начин. Нито един от начините за живот обаче не се определя еднозначно от миналия опит. При всяко взаимодействие с други хора и във всяка комуникация, човек призовава към живот в себе си и в партньора си някои модели на поведение, които са били развити в миналото. Човек обаче черпи в не по-малка степен и от културната история, която му влияе в настоящия момент. Да живееш например,  в свят на „мачизъм“, където се ценят съперничеството и агресивността, може да попречи на младия човек да развие търпение и способност да се грижи за другите или да му попречи да изостави моделите на жестоко отношение към близките, модели които са му били показани в детството. Но контактите с хора, които ценят грижата и уважаващото общуване, могат също да повлияят върху човешкото поведение и да ограничат влиянието на миналия опит на насилие. Разкриването на препятствията пред уважаваното поведение в настоящето, е не по-малко важно от това, да бъде намерени „каузални фактори“  (Bateson, 1972) в миналото.

Хората непрекъснато променят и преустройват своето поведение и живота. Задачата на психологът е да допринесе за съзнателния избор на посоката за промяна. От наративна гледна точка е по-полезно да попита: "Какво пречи на човек да промени живота си в предпочитаната посока?",  а не "Откъде идва и как са възникнали тези аспекти на живота, които трябва да бъдат променени?" Разликата между отговорите на тези въпроси е в способността на първият да дава надежда.

Ако се анализират само „каузалните фактори“, то тогава може да се окаже, че проблемната ситуация едва ли е подлежаща на промяна. А ако веднага се приеме, че промените са възможни и се анализира какво пречи и как да се избегнат пречките, то тогава това мислене автоматично създава оптимизъм и отнема (подрива) властта на проблема.

Ето някои въпроси, които могат да направят видимите препятствията:

-Досега какво те спираше и пречеше да поемеш отговорност за това, че имаш жестоко отношение към други хора?

-Защо това ти изглежда, че е трудно да се направи?

-Кой или какво ти помага, да не можеш да се противопоставиш на желанието да удариш или обидиш друг човек?

-Има ли нещо, което другите хора казват или правят, което ти пречи да следваш своето желание за уважение на другите?

-Какво мислиш, дали културата да си „мачо“ и кодексът за поведение на твоята улична компания, проповядващ расизъм, алкохол или наркотици,  способстват за твоето жестоко общуване с хората или  обратно –  помагат ти да проявяваш към тях уважение? Защо това е така?

Когато стане възможно да се даде име на дискурса, който пречи за по-отговорно поведение, то веднага е необходимо този дискурс да бъде екстернализиран и да се говори за него като нещо отделно от човека. Например, патриархалните идеи за превъзходството на мъжете над жените (мачизъм) могат да повлияят и обусловят неуважително отношение на ученика към учителката или към момичетата в класа.  

При екстернализацията, психологът може да изтъкне, че Патриархалните идеи[3] потискат и заставят човек, да отхвърля настрана по-уважителните и приятелски начини на взаимодействие, което той всъщност предпочита. Ако тук психологът попита как Патриархалните идеи биха искали тинейджърът да третира жените, то ученикът може да направи още няколко стъпки в посока на отхвърляне на предписанията на тези идеи. Това може да бъде постигнато чрез картографиране[4] влиянието на дадения дискурс:

- Как влияят Патриархалните Идеи върху живота ти? Тези Идеи какво те карат да правиш?  Как тези Идеи виждат твоя живот в бъдеще?  На какви начини за взаимодействие с хората те учат тези Идеи? Какъв се опитват да те направят тези Идеи? Според теб, тези Идеи какъв искат да станеш?. Колко силно ти влияят тези Идеи?[5]

- Как ти самият влияеш върху разпространението на Патриархалните идеи в живота си? Имало ли е случаи, при които си успявал да устоиш на исканията на тези Идеи – да постъпиш по друг начин? Как си успял да постигнеш това? А има ли случаи, при които ти не си съгласен с тези Идеи и спориш с тях? Например, имал ли си случай, когато някое момиче от класа ти е казала „не“ и ти си приел това „не“, без да прилагаш насилие над нея, за да промени мнението си? Ако – да, разкажи ми, как си успял да постигнеш това? Трудно ли ти беше? Кое беше най-трудно? Този случай на различно поведение, какво говори за теб като човек?[6]

 

6.Неустоими покани за отхвърляне посланията на препятствията (проблема) – въпросите „Или – или“.

Когато вече са създадени условия за открито описание на жестокото отношение и личността е отделена от проблема, настъпва времето, в което ученикът може да поеме отговорност за действията си.   Алън Дженкинс нарича този призив „неудържими покани“. Тези покани са предназначени да подтикнат личността доброволно да поеме задължение, да се държи по-отговорно и по-уважаващо, и същевременно те подготвят пътя за съществени промени – предотвратяват вероятността човек да остане на това ниво, а именно –  на етап само „добри намерения“. Неустоимите покани са въпроси за избор с ограничен набор от варианти за отговор (тип „или-или“). Всеки от тези въпроси изисква обсъждане с ученика, за да се стигне до пълен, пълноценен и искрен отговор. Например:

-Можеш ли ти сам да контролираш това свое жестоко отношение към другите или би предпочел то да бъде контролирано от училището?

-Чувстваш ли се готов да поемеш отговорност за жестокото отношение към другите или си склонен да продължиш да обвиняваш другите, като по този начин прехвърляш отговорността си върху тях?

-Оплакванията на другите какво провокират в теб – желание да постъпиш отговорно или желание, да използваш тези оплаквания, за да оправдаеш жестокото отношение към другите?

-Какво мислиш, ще успееш ли да общуваш учтиво и уважително с учителките (съувеничките си) или това е особено трудно за теб?

-За теб важно ли е отново да спечелиш уважението на учителите / приятелите или мислиш, че те трябва да те уважават просто така? Колко важно е това за теб?

-Би ли искал другите да те уважават истински или за теб е достатъчно, ако се преструват и говорят например, не какво наистина мислят, а това което ти би искал да чуеш?

-Чувстваш ли се готов да предприемеш нещо, за да промениш тази ситуация или иматш нужда от повече време, за да се подготвиш?

На този етап психологът следва да възприема всеки положителен отговор с голямо внимание.  Това не означава, че той трябва да показва неуважителни съмнения, но е нужно да провери убедеността на ученика в това, което казва, като попита например:

-Сигурен ли си в това? Мислил ли си за последиците от това решение? Как можеш да докажеш на себе си, че наистина си готов да направиш тези промени? Защо мислиш, че си изцяло готов? Какво ти дава основание да мислиш, че това е така? Обясни ми, как успя да се подготвиш за тези промени? Знаеш ли, че старите навици са много силни и много бързо могат да се съживят – мислил ли си за това? С какво ще противодействаш, ако тези навици окажат натиск върху теб – какво би напраил, как ще постъпиш? Готови ли си да приемеш факта, че независимо от твоите първоначални успехи, дълго време хората около теб ще продължат да изразяват съмнение в това, че си се променил – това няма ли да те отчае и разколебае?

Целта на тези въпроси е да се постигне „озвучаване“, т.е. самият ученик от собствената си  устата да чуе аргументите си в полза на промяната. Това може да притежава значително по-голяма сила на убеждаване, отколкото всичко, което психологът би могъл да каже в подкрепа на промените.

 

7.Насърчаване на действието.

Ако до този момент от работата с ученика всичко се е оказало наред, то следващата стъпка е да се премине към планиране на обмислените промени – реални и очевидни, а не неопределени обещания от типа „няма да правя повече така“. Планът може да включва:

-какво ученикът трябва да казва на себе си и да запомни (новите правила);

-варианти на поведение в конкретни ситуации;

-репетиции за тези варианти на поведение;

-активно конструиране на алтернативни начини на взаимодействие;

-списък на съюзниците (тези, които ще подкрепят промените, за да станат жизнеспособни);

Ето списък с въпроси, които могат да бъдат зададени:

-Какво трябва да направиш, за да предотвратиш появата на жестокост във взаимоотношенията ти с хората?

-Как ще докажеш на твоите учители и приятели своята привързаност към ненасилственото поведение в класа?

-Какви стратегии (начини) би могъл да използваш, за да реализираш намеренията си?

-Как ще разбереш, че тези стратегии работят и са резултатни? На какви признаци ще обръщаш внимание?

-Как ще покажеш на момичетата в класа, че уважаваш техните чувства и желания, дори ако те са различни от твоите?

-Как ще покажеш на други хора, че биха могли да се чувстват в безопасност, когато са близо теб? 

-Как ще разбереш кой се страхува от теб? Как ще убедиш този човек, че е в безопасност?

-Какво трябва да правиш, за да докажеш, че не си податлив на гневът си?

-Как ще убедиш учителите, че не е необходимо бдително да наблюдават всяка твоя стъпка? 

-Какво трябва да правиш, за да убедиш себе си и педагогическия съвет (родителите), че поемаш цялата отговорност за своето предишно поведение? 

Важно е да се отбележи, че тези въпроси са зародиш, основа за започване на разговор. По-нататък е необходимо щателно и задълбочено изследване на отговорите. Психологът не бива да се задоволява с общи, стандартни отговори. Тези идеи, които възникват при децата на тази възраст, трябва да бъдат основани на опит. Може например да се попита как е възникнала една или друга идея; кой би могъл да е повлиял за нейното възникване; от къде (от кого) може да вземе пример за нейната реализацията.

На следващите срещи се проследява развитието на стратегията за действие. Задачата на специалистът е да способства за създаването на история за това, което е било направено. Тук се препоръчват два типа въпроси:

-Какво направи (тази седмица), за да освободиш живота си от влияние на жестокостта?

-Какво означава за теб факта на предприемането на тази първа стъпка?

Първият въпрос се състои в това, какво се случва в „ладшафта на действието“. Типичен отговор на тийнейджърът тук е: „Не съм направил нищо особено“, но това не трябва нито да отчайва, нито да възпира психолога от задаването на уточняващи въпроси. На този етап проблемната история е все още толкова силна, че е трудно да се забележат промените. Понякога те са толкова малки, че изглеждат незначителни. Но въз основа на такива малки, незначителни промени, се появяват големи и съществени. Много е полезно да се попита какво е направил ученикът, за да постигнете дори най-малките промени, т.е., на този етап се обръща внимание по-скоро на усилията (мотивацията), отколкото на резултата.

Вторият въпрос засяга „ландшафта на съзнанието“. Историите, които са важни за живота на хората, трябва да имат тематична съгласуваност. Следователно, една история, която започва от гледна точка на определена постъпка, може да бъде направена много по-наситена чрез изследване на смисъла и значението на всяка една стъпка от нея. Тук може да се прояви интерес по следните теми:

-какво е казал ученикът за това което е направил;

-как другите хора са реагирали на това, което направил;

-какво говори тази постъпка за самия него;

-какви черти на личността е показала тази постъпка; каква е историята на тези черти;

-в каква степен ученикът е успял да повлияе върху проблема, демонстрирайки тази постъпка;  

-точно как тази постъпка може да послужи като опора за насърчаване на по-нататъшни постижения.

 

Една от конкретните стратегии за поемане на отговорност, която ученикът може да избере на този етап, е да поднесе своите извинения на този, с които се е държал жестоко. Извиненията имат огромна ценност. Те могат силно да повлияят върху живота на този, който е бил обиден (унижен, преживял болка, страдание и пр.) и да станат повратна точка във взаимоотношенията с насилника.

Възможно е обаче тук да възникне известен риск: извиненията могат да породят  прекомерно завишени очаквания. Всеки, който се извинява, може да реши, че работата му за промяна и задълженията му приключват с това. Един такъв новосъздаден епизод обаче все още не е история. Онзи, на когото се извиняват, може да очаква съвсем различно поведение в бъдеще и да бъде разочарован или може цинично да обезцени извинението, давайки да се разбере, че то не означава нищо за него.

От наративна гледна точка, ключът към промяната е изграждането на извинение в много по-широка история. Това може да се постигне като се поставят следните въпроси:

-Към кои твои способности и черти трябва да се обърнеш и да използваш, когато вземеш решение да се извиниш?

-Какво означава за теб факта, когато чуваш, че някой иска от самия теб да получи извинение?  

-Такова събитие каквото е искането на прошка, ново ли е за теб или се е случвало и друг път в твоя живот?

-Има ли връзка извинението с твоето разбиране за болката и страданието, които си причинил на другия човек? Според теб, как обидата е повлияла върху живота на другия?

-Какво правиш, за да убедиш другия в искреността на твоята промяна? 

-Как ще разбереш, че извинението ти наистина е прието от другия?  

-Колко дълго трябва да се държиш по избрания от теб нов начин, за да спечелиш доверието на другия?

 

Когато се работи с такива проблеми като Отсъствията (бягствата) от час или училище, разговорът трябва да се води в посока на идентифициране и насищане на уникалните епизоди: „Разказаха  ми, че Отсъствията (бягствата) от час (или училище) доста често не ти разрешават да посещваш редовно занятията, както останалите ученици. Аз обаче  виждам, че днес си успял да се измъкнеш от влиянието на Отсъствията и все пак си успял да дойдеш. Как го направи?  Какво си помисли и какво каза на себе си, че успя да се убедиш да дойдеш в училище? Може би това е някакво ново разбиране? Какво означава това, че днес си тук? Това, което си направил днес с идването ти на училище, говори ли за твоето желание да се противопоставиш на Отсъствията? Не би ли било по-добре за теб, днес вместо на училище, да се възползваш от това, което винаги ти предлагат Отсъствията? Според теб, как така се появи това твое желание да се противопоставиш на Отсъствията? Има ли някой или нещо, което те подкрепи в това твое ново желание да идваш в училище и да се бориш срещу Отсъствията?

В живота на ученика понякога се натрупват толкова много трудности, че в един момент той се сблъсква с проблема административно преместване в друго училище. Когато постъпи в новото училище, много често администрацията незабавно го изпраща на консултация в кабинета на училищният психолог. Вместо да се отнесе към това посещение като към обикновена формалност, психологът може да използва такава консултация за да разговаря в наративен дух за проблема и за неговото въздействие.

Една от целите на този разговор може да бъде превръщането на прехода в ново училище в стартова позиция, която да стане встъпителна точка за изграждане на нов училищен опит.  Ясно е, че обикновено репутацията на ученика от старото училище може да го последва в новото. Тогава на новото място е много голяма вероятността да бъде възпроизведена старата история (старият опит), основана на идеята, че проблемът се намира вътре в детето. Ето защо психологът може да поиска от новодошлият обяснения по следните теми:

-Какво мислиш за това, би ли искал Проблемът, който те е преследвал в старото училище, да те последва и тук или  искаш той да остане там – в старото ти училище?

-Да предположим, че сега ти направиш така, че се опиташ да оставиш Проблема в старото училище, мислил ли си как той може да те надхитри, да те излъже и да проникне в новото?

-Ако успеш да направиш така, че в това училище се освободиш от Проблема, какво би означавало това за теб?

-Знаеш ли как може да се постигне това?

-Кой би могъл да ти помогне да създадеш такъв свободен от Проблема живот в новото училище?

-Проблемът предлага ли ти някакви специални радости и удоволствие, без които ще ти е досадно, скучно и въобще няма да се чувстваш добре? 

-Има ли хора, които ще смятат, че си ги предал, ако решиш да отстраниш Проблема от живота си? Ако – да, как ще реагират те? Какви ще бъдат последиците за теб? Имаш ли някакви страхове във връзка с това?

 

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

 

[1] Бел.прев. Целта на тези въпроси  е още по време на първата беседа психологът да отдели ученика от проблема, като от тук нататък ще се говори не за ученика-нарушител, а за проблема-нарушител метафорично, сякаш е живо същество, т.е. поставя се началото на т. нар. екстернализация на проблема – извеждане проблема вън от личността.

[2] Бел.прев. Тук има случаи, при които ученикът е вече успокоен, заема социално-одобряема позиция, съответстваща на общоприетите морални и административни норми, като се позовава например на претенции за справедливост или честност.

[3] Бел.прев.Тук проблемът не само се екстернализира, но и се оживява – метафорично се превръща в живо същество.

[4] Бел.прев. Картографирането е техника (процедура), при която се визуализират на начертана схема последиците.

[5] Бел.прев.Първата група въпроси засяга изясняване влиянието на дискурса върху личността.

[6] Бел.прев. Втората група въпроси изясняват обратното – влиянието на личността върху дискурса.

Източник: