Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09 07:00 - Тормоз в училище: трагичната цена на принудителното обучение и деспотичното училищно управление (Питър Грей)
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 166 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 16.09 08:25


 

                   Тормоз в училище: трагичната цена на принудителното обучение и

                                  деспотичното училищно управление (Питър Грей)

 

Статията на Питър Грей, професор по психология в Бостънския университет и автор на многобройни изследвания в областта на психология на образованието и развитието, засяга  тема, която е актуална за много родители и техните деца: тормозът в училище. Много родители са объркани и не знаят какво да правят, ако детето не иска да ходи на училище и има конфликти със своите съученици. Въпреки че статията не дава отговори на всички въпроси, тя позволява да се разбере по-добре какво е тормозът и причините за това явление.

Понастоящем Питър Грей се занимава с научни изследвания в областта на обучението посредством игри и алтернативно образование.

 

Законите срещу тормоза в училище ще работят само тогава, когато учениците сами ги създадат.

 Да приемем, че сте на 15 години или на 13, или на 11 години и по някаква причина, върху която нямаш никакъв контрол, ти си бил избран от съучениците си за обект на подигравка и унижение. Всеки ден в училище за теб е още един ден в ада. Наричат те „глупак“, „кучи син“ или „кучка“, „уличница“ или по-лошо. Преднамерено те срещат в коридорите – блъскат те, бутат учебниците от ръцете ти, взимат и ритат шапката ти, спъват те и т.н..   Никой не седи с теб на един чин или в стола по време на обяд, а  ако някой го направи, ще му се подиграват и присмиват, докато някой не го спре. Нашите насилници не изглеждат като брутални хулигани от комиксите, които никой не харесва и които крадат пари за обяд от други деца. Не, те не са хулигани, а са сред популярните деца – могат да са спортисти, мажоретки, участници в клуб за дебати или членове на театралната училищна група, могат да са отлични ученици. Те са популярни не само сред повечето деца, но и сред учителите, училищната администрация и възрастните извън училището. Често родителите им са с високо образование и престижен обществен статус.

Законът изисква от теб да посещаваш училище, без значение какво мислиш за него или как се справяш. Ти не влизаш в числото на привилегированото малцинство, чиито родители имат възможност да изпратят децата си в частни алтернативни училища или не си в състояние да убедиш училищната система, че можеш да получиш подходящо образование у дома. Ти нямаш избор.

Какво ти остава да направиш? Ако си сред същите стотици хиляди други деца, които са тормозени в училище и страдат от това всеки ден, просто трябва да се примириш. Тогава ти се ожесточаваш и по някакъв начин се опитваш да оцеляваш. Възможно е да  си единственият човек, който някога ще знае пълната дълбочина на собственото си страдание. Ти можеш да мислиш за самоубийство; можеш дори да мечтаеш за някакво жестоко отмъщение срещу цялото училище, защото цялото училище е твой враг. Ако ти си като повечето деца, тези мисли ще останат в твоята фантазия. Понякога обаче, при някой особено уязвим ученик, отчаянието или гневът, или и двете, водят до мощно избухване на насилие или срещу самия себе си или срещу цялото училище и едва тогава възникналите училищни неразбории, които до този момент учителите са замитали под килима стават проблем за широка аудитория.

Ето как Хелън Смит в своята книга „Увреденото сърце“ разказва една подобна история за самоубийството на 13-годишната Ейприл Мишел Хаймс от Ричленд, щат Вашингтон:

„Децата в училището я наричали дебелана, хвърляли по нея предмети и всички я подигравали. Те разпространявали за нея слухове, че поставя хартиени салфетки в сутиена си. Ейприл се опитала да се самоубие и родителите й я включили в стационарна програма за лечение в  психиатрична болница; била е проведена терапия, която не й помогнала. След като момичето пропуснало 53 от задължителните 180 дни в училище, й било казано, че трябва да се завърне в училище или ще трябва да се яви пред комисия, която може да я насочи към специално учреждение за задържане на непълнолетни. Тогава тя решава, че най-добрата алтернатива ще бъде да отиде в спалнята си и да увисне на колана ... В миналото тя е могла просто да напусне училище, но сега такива деца като нея са в капана в задължителното образование“.

Напоследък в родното ми място в щата Масачузетс, често се чуваше за училищен тормоз и самоубийства. Миналата година например, в заглавията на вестниците се появи информация за 11-годишния Чарлс Джоузеф Уокър-Хоувър, който се обеси, за да не бъде още един ден жертва на тормоз в своето предполагаемо „добро“  училище в Спрингфилд.  Малко преди този случай, през януари тази година Фийби Принс, 15-годишна имигрантка от Ирландия, се обеси след месеци на тормоз от ученици в обществено училище, намиращо се в богатия квартал „Южен Хадли“.

Общественото недоволство, което последва от самоубийството на Принс, настъпило толкова скоро след това на Уокър-Хувър, активизира институциите на Масачузетс. Само през миналата седмица те приеха единодушно законопроект срещу тормоза в училището, който след това бе одобрен веднага от губернатора. Целият щат чувстваше, че трябва да се направи нещо за да не бъде напразна смъртта на Чарлз и Фийби.

Не съм изненадан нито от единодушното приемане на този закон от законодателите, нито от добре рекламираното в медиите подписване от губернатора. Предвид емоционалния климат, който беше създаден в обществото, те вероятно не са имали друг избор. Всеки, който гласува против, няма да изглежда съчувствен към страдащите родители и лоялността му към каузата за преследване тормоза училище щеше да бъде подложена на съмнение. Този нов закон обаче не можеше да реши проблемът с тормоза и почти със сигурност щеше да създаде правни и бюрократични кошмари.

           

Защо административните мерки против тормоза не могат да се справят с проблема?

Новият закон срещу тормоза изискваше всеки училищен служител, включително и работещите в училищната закусвалня, хигиенните работници и шофьорите на автобуси, както и всички учители и администратори – да информират директора  за всеки инцидент на тормоз, а след това той е длъжен да разследва инцидента и да предприеме съответните дисциплинарни мерки. Освен това, законът изискваше всеки ученик в Масачузетс, от детска градина до 12-ти клас във всяко училище, да участва всяка година в „програма срещу тормоза“. На пръв поглед всичко това изглежда добре, но не е нужно да се вглеждате твърде дълбоко, за да видите проблемите с този закон.

Първият проблем са изискванията за отчитане. Той се изразява в това,  че много често, може би най-често, служителят няма да има начин да разбере дали определено поведение представлява добродушно дразнене или истински тормоз. Това е особено вярно в големите училища, които са препълнени с деца, а отделните служители не познават всички. Тук трябва да обърна внимание, че дразненето сред учениците е напълно нормално, здравословно явление в тийнейджърска среда, особено сред момчетата. Най-добрите приятели често могат да се назовават с нелицеприятни имена, които изглеждат ужасни за външни лица, а всъщност това поведение е просто израз на близост. 

Работник в училищния стол например, може да чуе как един ученик нарича друг многократно с думата „нещастник“ или „неудачник“ и тогава съгласно закона, той е длъжен да съобщи на директора, а директорът трябва да разследва инцидента.  Сами разбирате, че тази практика ще доведе до голямо натоварване на самия директор, още повече, че тези „проблеми“ са ежедневие в училищната среда.

Същото се случи и с политиката на нетърпимост към оръжието в училището, която доведе до факта, че дете, което е донесло маникюрни ножици в училище, можеше да бъде отстранено от учебен процес за няколко дни; или с политиката на нетърпимост към сексуалния тормоз, който предвиждаше момчето от трети клас временно да се отстрани от час, защото е целунало момиче по бузата. По тази причина редица адвокати на гражданските права вече бяха започнали кампания, твърдейки че новият закон вероятно ще нарушава правото на свобода на словото. Според тях, той ще бъде една нова форма на наложен отгоре контрол върху поведението на децата в училище; още едно изискване, което прави училището още по-рестриктивно, подобно на затвор.

Друг проблем е изискването за докладване и отчетност, което ще накара нарушителите да крият поведението си от възрастните дори по-ефективно, отколкото преди. Съвременните хулигани, които довеждат децата до самоубийство, според статистиката, се различават по това, че вече умеят добре да скриват своите постъпки и да изглеждат невинни в погледа на възрастните. Ето защо учителите и директорите на училищата толкова често не вярват на жертвите или на техните родителите, когато им се каже за този тип насилие. Те просто не виждат това. Според тях, обвиняемите са сред най-добрите деца в училището, затова стигат до извода, че жалбата означава, че ищецът има някои психични проблеми и поради това препоръчва среша с училищния психолог. Новият закон не можеше да реши този проблем. Все още думата на едно дете срещу думите на цяла група други деца няма тежест, а последните могат да бъдат много убедителни.

Третият проблем от изискванията за докладване се изразяваше в това,  че те водеха до задълбочаване на пропастта между учениците и училищния персонал, следвайки максимата „ние против тях“. Сега децата трябваше да се държат по съвсем различен начин когато наблизо има учител. Тъй като персоналът вече беше длъжен да реагира с доклад, съгласно новия речеви кодекс дори на най-незначителните нарушения, служителите се превръщаха в още по-големи врагове за децата. По този начин оплакванията на учениците до учителите и директора за наличие на насилие, сега щяха да бъдат представени буквално като унищожение на смъртните врагове;  тези реални жертви, които успеят да съберат кураж за да заявят себе си, като изразят своите чувства от тормоза с думи, сега щяха да бъдат още повече преследвани.

Друга част на закона изискваше учениците да участват всяка година в програмата срещу тормоза. Това означаваше нови обучителни курсове, нови учебни програми и планове, прилагане на все повече и по-нови набори от тестове за диагностика. Не ви ли е позната тази схема, която в нашата култура се превърна в автоматична реакция по повод всеки проблем, който виждаме сред децата?  Всъщност много учебни програми и курсове срещу тормоза бяха  тествани през последните двадесет години както в други страни, така и в Съединените щати, и бяха направени много изследвания, за да се установи дали те работят. Досега никоя програма не е доказала в достатъчна степен своята ефективност.

Всъщност да припомня, че неотдавна бяха публикувани два големи обзора на резултатите от тези програми, като и двата стигаха до заключението, че има малко основание да се смята, че някоя от тези програми има положителен резултат. В най-добрия случай те водеха до незначително снижаване на статистическите данни за случаите на училищен тормоз, а в най-лошия случай дори до увеличаване на тези инциденти. Същото се наблюдава като ефект и от други програми, чиято цел е да променят някои аспекти на поведението на подрастващите. Например, широко рекламираната програма D.A.R.E (разработена за да намали употребата на наркотици сред деца) беше многократно призната за неефективна и едва преди три години в статии, публикувана от Американското психологическо общество, тази програма беше включен в списъка от интервенции, които е по-вероятно да навредят, отколкото да донесат полза.

 

Първопричината за училищния тормоз.

Тормозът възниква редовно в условия, при които към хората, които нямат политическа власт и са контролирани по схемата отгоре-надолу от други хора, се налага изискване от закон или поради икономическа необходимост да останат там където са, т.е. в същата среда. Това, което например често се случва в затворите. Тези, които са тормозени, над които се издевателства не могат да избягат. Те нямат никаква законодателна или съдебна власт за да се противопоставят на насилниците. Те могат да докладват за тормоз на охраната или директора, но последните не знаят на кого да вярват и същевременно могат да имат по-голям личен интерес да прикрият тормоза, отколкото да го разгласят или открито да разрешат конфликта.

Наскоро прочетох известната книга на Чън Гуиди и Ву Чунто „Ще потъне ли лодката?“ – разказ за живота на селяните в съвременен Китай. В нея авторите описват как селяните не могат да напускат мястото където е земята им и са подложени на управление по същата схема „отгоре-надолу“ от  дребни бюрократи. Селяните нямат никаква политическа власт и не разполагат с подходяща правна процедура, и по този начин онези, които най-добре могат да сплашат другите, се издигат на върха.  Следвайки тези мисли, едва ли сме изненадани, че в крайна сметка някои от нашите ученици реагират на принудителното лишаване от свобода и на диктаторското управление по същия начин като затворниците и китайските селяни?

В нашата култура е прието идеализираният образ на учителите и директора да се представя като безкрайно добри хора, грижливи и мъдри възрастни, които знаят повече от всички и всичко за децата,  и могат да решат техните проблеми. В реалността обаче учителите и директорът са хора като всички останали – с всички недостатъци, които хората имат навсякъде.

Мнозинството от тях са наистина добри хора, но те далеч не знаят и не разбират всичко; и никой, наистина никой не може да бъде поставен над личния интерес.  Като държава ние отдавна сме наясно, че няма такова понятие като мека диктатура. За да има морално общество, управляващите трябва да упражняват контрол. Това е наш основен принцип като нация и ако нашите деца трябва да бъдат образовани за живеене в демокрация, би било хубаво, ако нашите училища, където децата прекарват по-голямата част от живота си, са въплъщение на демокрацията?

Има само един начин да се отървем от насилието и всеобщото чувство за несправедливост, които пронизват нашите училища – това е радикално преустройство на методите, с които се управляват училищата.  Ако нашите деца трябва да бъдат в училище, те трябва да имат правото да решават как да се управлява това училище. Ако не им бъде предоставена тази възможност, тогава училището е затвор и трябва да очакваме, че учениците ще реагират по същия начин, по който реагират затворниците.

Мога да споделя, че  в продължение на доста години сътрудничех с училище, в което учениците и персоналът заедно, на основата на принципа „един човек - един глас“, създават всички правила в училището и където правилата се прилагат чрез съдебна система, в която ученици от всички възрасти участват като съдебни заседатели. В това училище, както във всяко друго училище имаше ученици, които се явяваха потенциални насилници, но училищното демократично управление изненадващо ефективно пресичаше и предотвратяваше всякакви случаите на тормоз на деца още преди да нанесе вреда.

По причина, че учениците разполагат с власт, те чувстват своята принадлежност към училището и имат личен интерес от запазването на мира в него. Тяхното овластяване с правомощия насърчава отговорността, която ги стимулира да използват не само законодателните и съдебните системи на училището, но и силата на натиска от страна на връстници, изразяващо се в приятелско убеждаване за насърчаване на мира и справедливостта. Няма такова разграничение като „ние сме против тях“. Децата работят заедно, за да създадат общност, в която могат да се чувстват свободни и да нямат от какво да се страхуват. Не говоря за някакво фантастично училище. Говоря за истинско училище, което съществува повече от 40 години (училището в Sadberry Valley) и неговия модел на управление е възпроизведен многократно по целия свят.

Източник: http://www.freeedu.ru/modx/travlya-v-shkole-tragicheskaya-czena-prinuditelnogo-obucheniya-i-despotichnogo-shkolnogo-upravleniya 

image

image
Питър Грей

image





Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1497581
Постинги: 1670
Коментари: 116
Гласове: 1142
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31