Личностно-психологическа специфика на извършителите на изнасилване

Ожесточаването на съвременната престъпност е свързано и с уве­личения брой на изнасилванията. В съответствие с данните от криминал­ните статистики, повечето от половината жертви са във възрастовия ди­апазон от 16-29 години. Твърде увеличен е и броят на груповите изна­силвания, които често пъти са съпроводени и с телесни повреди. Значи­телно е количеството на рецидивистите, изтърпяващи наказанието ли­шаване от свобода заради извършено изнасилване.

В половината от случаите между извършителите и изнасилените жени е съществувало по-трайно познанство. Те са били съученици, при­ятели или роднини. При други една трета от случаите те са били случай­ни, инцидентни познати. Не са малко и изнасилванията на напълно не­познати жени. Посочените тенденции актуализират проблема за комплексното проучване на изнасилванията като престъпен феномен, за да се изработят оптимални средства за тяхното профилактиране, разк­риване и модерно, ефективно пенитенциарно третиране.

Много от нюансите на интересуващия ни престъпен феномен са разработени и анализирани в контекста на редица теоретични и прилож­ни криминологични изследвания.

В своята емпирично създадена типология на правонарушителите Ч. Ламброзо посочва следните компоненти:

а) родени престъпници;

б) душевно болни престъпници;

в) пристрастени (по привичка, по навик, „обичайни престъпници";

г)случайни престъпници, поради външни ситуационни причини.

Правонарушителят, реализиращ изнасилвания, може да бъде открит в рамките на всяка от визираните групи, която съдържа разнообразни основания и подходи за проучване на същността и механизмите на това престъпно деяние.

Част от криминолозите се опитват да обяснят формите на сексуал­но насилие с моделите на взаимоотношение в семейството на правона­рушителя и протичащите в него процеси на социализация. В своята ха­рактеристика на извършителите на изнасилване Г. Кайзер пише: „Това са лица от низшия социален слой и низши групи от средния социален слой, а така също лица с дефекти в социализацията." Авторът отбе­лязва статуса на аутсайдери на сексуалните извършители, които се дви­жат и израстват в семейна и социална среда с присъщи за нея агресивно-насилствени сценарии. Те се прилагат и за разрешаване на възниква­щите проблеми в интерперсоналната, интимна сфера.

Фиксираните дефекти в социализацията в много от случаите се дъл­жат на „непълния състав на семейството в резултат от развод или ранна смърт на родител". Е. Тодорова анализира два подхода към този проб­лем. „Първият предпоставя различията между децата, растящи в пълни и респективно, в непълни семейства, които придобиват опит в семей­ство, оглавявано само от майката; При втория контактите с другия ро­дител (по-често това е бащата) са редки и епизодични и това е особено тежко за момчетата..."  В такива условия се формира дефицитен мъжки модел, тъй като липсва релевантен еталон за интериоризация, който да структурира по адекватен начин идентитета на подрастващия и да спомогне за изграждането на ефективен сценарий за комуникация с представителите на другия пол.

От решаващо значение за развитието на тийнейджъра и оформяне­то на деформациите в неговите сексуални модели е вътрешно семейната система от стимули и санкции, като определяща за техния стил и социално-психологически климат. В изследване на Ив. Григоров и негови сътрудници се потвърждава, че „деформациите настъпват преди всичко при допускане на стихийни и нецелесъобразни действия по отношение задоволяването на различни капризи и прищевки на подрастващите и младежите".  В резултат на такъв подход се развива засилен его-центризъм, прояви на нарцисизъм, недостатъчен самоконтрол, неадек­ватно завишена самооценка, което кореспондира с деперсонализиращи нагласи по отношение представителите на женския пол и утвърждаване­то на диспозиции на всепозволеност в ежедневното поведение.

Освен стратегията за неефективно стимулиране „... и системата от наказания корелира с асоциалното поведение" и в частност със сексуалните правонарушения. „В непубликувано изследване, проведено през 1989 г. в община Бургас е констатирано, че в семейството на децата с противообществени прояви се прилагат два пъти повече теж­ки физически наказания в сравнение със семействата на децата от конт­ролната група."

Аналогични са данните за съпрузите Глюк, публикувани още през 1937 година. Те характеризират семействата на делинквентите, ангажи­рани с извършването на сексуални престъпления като „... вътрешно нап­регнати, обременени с побоища и скандали".  Очевидно в таки­ва семейства физическото насилие е естествена част от вътрешно-семейния репертоар, чрез които се регулират интерперсоналните взаимоотно­шения в по-комплицирани ситуации. Развитието на агресивните модели във вътрешно-семеен план е естествено следствие „... от състоянието на личностна самота, обществено отхвърляне и маргинализация."  Ефектите от визираните тенденции се трансформират във физическа аг­ресивност към децата, които възприемат като съвсем естествено подо­бен тип поведение и го практикуват във всички свои контакти и в част­ност - в хетеросексуалните.

Е. Тодорова справедливо отбелязва, че начинът, по който човек „...строи публичния си образ, кого и по какъв начин иска да впечатли с него, зависи от идентичността, към която се стреми."  Идентич­ността, изграждана в семейства, за които физическото насилие е изведе­но в ранг на ценност, неизбежно включва използването му в широк спектър от ситуации. Сред тях попадат и ситуациите на комуникация с другия пол, които се превръщат в поле за разгръщане на интериоризираните агресивни модели. Външното проявление на тези заложени в семей­ството агресивни феномени се усилва от присъщата за днешния социум „социална патология и общността дезорганизация, в резултат на която обществото е лишило членовете си от ясни стандарти за коректно пове­дение."

Съпрузите Шелдън и Елеонора Глюк прогнозират детската и юно­шеската делинквентност на базата на оценката на функционално-ролевата ефективност на майката и бащата в семейството. Те проучват множе­ство лични дела на непълнолетни правонарушители, част от които са участвали в извършването и на сексуални престъпления и установяват, че в техните семейства „...често доминира майката, а бащата отсъства или лошо изпълнява своите функции."  Посоченият от крими­нолозите емпиричен факт играе важна роля при социализацията на тийнейджърите, като съществено допринася за тяхното оформяне като потенциални извършители на сексуални деяния. В тези случаи преди всич­ко става дума за блокиране процеса на адекватно изграждане на мъжки идентитет, емоционална устойчивост и репертоар. Към майката може да възникне силен негативизъм, на базата на съзнателната или безсъзна­телна от нейна страна, стагнация на мъжката автономизация. Поради това се структурират емоционално наситени и отрицателно ориентира­ни нагласи, които се пренасят от майката към жената въобще. Визирани­ят механизъм обяснява процеса на деперсонализация на жертвата, спо­собността да се игнорират нейните страдания и стремежа да се предста­вя насилственият акт като форма за възстановяване на мъжката власт и контрол: Фактически актът на изнасилването се разглежда от част от извършителите като средство за автономизация от жената, помагащо да се прекъсне зависимостта от нея и реабилитиращо мъжкото самоуваже­ние. Тези преживявания деецът само отчасти и твърде дифузно осъзна­ва, но те имат важна мотивообразуваща функция и регулират неговото криминално поведение.

Голяма част от криминолозите са склонни да подлагат на анализ преди всичко мотивацията на извършителите на изнасилвания. Б. Блажев е един от българските изследователи, според който в изнасилването получават израз агресивните мотиви. Те могат да бъдат активизирани „...от различни неблагоприятни и нежелателни ситуации. В някои случаи агресивното поведение се разглежда в тясна връзка и взаимозависимост с проблема за фрустрацията. Това е такава ситуация, при която силната мотивираност за достигане на определена цел (удовлетворяване на пот­ребност) е възпрепятствана от някакви прегради, обстоятелства и т.н. фрустрацията се проявява в изпитването на безпокойство и напрежение, ярост, враждебност, ревност и т.н."

Следователно, в основата на агресивния мотив се приема, че стои фрустрацията, която се поражда от депривирането на значими потребности за индивида. Само привидно изглежда, че агресивната мотивация е резултат от блокирането на сексу­алните потребности. Всъщност е затормозена реализацията на потреб­ността от самоутвърждаване, необходимостта от илюзорна компенсаторика на слабия мъжки модел, потребността от стабилизация на идентитета и персоналната автономност.

Това са много по-широки екзистенциални и личностни потребнос­ти, чието дисбалансирано функциониране може да е мотив за извършване на сексуални престъпления. В този смисъл пряката нагонна моти­вация, свързана с неудовлетворени сексуални желания, е твърде опрос­тено обяснение, което кореспондира със срещащото се в криминалогичната литература визиране за извършителите на изнасилване като хо­ра „... с ниско културно и образователно ниво."

Тази постановка презюмира неразвитото интелектуално равнище на дадения вид правонарушители, което не е в състояние да опосредства първичните импулси и да преодолее тяхната предразположеност към „късосъединителните" реакции.

Въпреки по-ограниченото приложение на лансираната криминологическа интерпретация, тя характеризира поведението на определена част от сексуалните правонарушители и се подкрепя от пенитенциарно-психологическите изследвания върху тях. В типологията на извършите­лите на изнасилвания Е. Маджаров, С. Куртев, А. Липчев и Й. Карловс­ки (1989) обособяват така наречения възбудим подтип. Според автори­те, неговите представители се характеризират „... с хипертрофирани влечения, със слаби задръжки и контрол върху тях. Те са примитивни, трудно усвояват моделите на социално приемливо полово поведение. Слабо рационализират сексуалните си влечения. Предпочитат формите за тяхното директно удовлетворение чрез прилагане на открита физическа агресия при нежелание на жертвата за полов контакт."  За тази по-малка група сексуални правонарушители са справедливи твърде­нията на криминолозите, че мотивацията на престъпното деяние е след­ствие на „неовладян полов нагон в съчетание с хулигански подбуди. Втората част от формулировката съдържа разбирането за пъл­ното игнориране на достойнството на жертвата, нейната личност и правно-моралните норми, определящи сексуалното общуване. Всички тези дадености се пренебрегват, за да се осъществи директната нагонна реа­лизация, която сама по себе си представлява ценност за дееца и има ро­лята на мотивационен фактор по отношение на асоциалните му действия в интимно-личностната област.

С такъв тип мотивация са сексуални правонарушители, които се формират „... в условията на хипопротекция, емоционално отхвърляне и в обстановка на противоречиво възпитание в семейството или извън него..."  Тя се детерминира от „тесния кръг от интереси... и доми­нирането на влеченията", което е резултат на дефицита от социализираност. В тези случаи либидонозните тенденции получават директен външен израз и не се коригират и насочват от морално-правните норми, обслужващи хетерогенните сексуални интеракции.

Принос в нюансировката на представите относно мотивацията на дееца при изнасилванията внася и Б. Панев, който в своя монография обобщава богат теоретичен и емпиричен криминологичен материал от тази сфера.

Авторът с основание посочва, че водеща роля и при сексуалните правонарушения има „мотивът, изразяващ протеста срещу осъзната или внушавана отвън непълноценност." В акта на насилие срещу жертвата извършителят се освобождава от угнетяващата го непълноцен­ност, която е придобил в процеса на собствената си социализация. В много от случаите нейната поява е свързана с неадекватното семейно възпитание и подходите, които са прилагани при стимулиране и санкци­ониране на децата. Такъв потенциален сексуален правонарушител рефлексира своята непълноценност и цялото му поведение се мотивира от желанието да се освободи от нея, поради което безсъзнателно търси ситуации и начини за неадекватно компенсиране на измъчващия го вътре­шен дискомфорт. Едно от средствата за неговото понижаване се оказва самото престъпно деяние, което придобива важен личностен смисъл, тъй като му позволява поне за определен период от време да преживява усещането за пълноценност и душевен комфорт. Макар и неадекватно, извършителят сякаш намира себе си и е склонен да приеме, че се е спра­вил със своя нерешим проблем.

Изследователската теза на Б. Панев за непълноценността на извър­шителя на изнасилване получава емпирично потвърждение в проучвани­ята на нашата затворническа популация. В типологията на осъдените за изнасилване Е. Маджаров, С. Куртев, Й. Карловски визират наличието на малоценностово-агресивен тип. Неговите представители активно търсят и създават криминогенни ситуации. „Те са фиксирани върху своя комплекс и въпреки че понякога имат по-високо интелектуално равни­ще, не са в състояние да се справят с него."

Б. Панев лансира схващането, че мотивите, определящи сексуални­те правонарушения, са „... себеизява, сексуални домогвания, садизъм, отмъстителност." Същият автор доразвива своето виждане за изнасилването, дефинирайки го като „... самоутвърждаване по непозво­лен, насилствен начин."

Фактически изнасилването е неадекватна форма на самоутвържда­ване на дееца, защото чрез физическа агресия по отношение на жертва­та той налага реализацията на своите потребности от себеизява, осъществяване на контрол, близост и приемане, като напълно игнорира проя­вите на същите потребности у другия и цялостната му личност. Жертва­та на престъплението е само средство, което гарантира на извършителя собственото му самоутвърждаване и в този смисъл е лишена от всякак­ва друга ценност и е трансформирана от субект в обект за опредметяване на чужди потребности. Следователно, извършителят на изнасилване принуждава жертвата да се откаже от естествената си битийност и й на­лага своята собствена, като пречупва всякакъв опит и за най-малката съпротива. В крайните форми на реализация на едно такова поведение, изнасилването достига до садизъм или се превръща в отмъщение, чрез което деецът раздава отмъщение, заради своята неспособност да осъще­стви като другите собствените си желания. Самата жертва се атрибутира от него като пречка в този процес и фокусира върху себе си цялата му афективна нагнетеност и готовност за агресивна разправа.

Б. Панев смята, че като мотив за изнасилването може да се разглеж­да и сексуалното домогване. В Български тълковен речник под домогване се разбира „стремеж чрез упоритост и проявено нахалство да се пос­тигне нещо." В случая става въпрос за сексуална близост. Даде­ният термин изразява последователността в намеренията на дееца, него­вата склонност да не се съобразява и желанието му на всяка цена да ре­ализира своята цел. Това са важни характеристики на мотивацията на извършителя на изнасилване, които разкриват агресивно-насилствената й същност, егоцентрична природа и реална обществена опасност. Стре­межът да се получи резултат въпреки съществуващите ограничения е из­раз на личностната несъстоятелност и сериозни персонални противоре­чия. Усещането за отхвърленост от страна на жените, преживяването им като враждебен обект и като източник на зависимост, застрашаващ пер­соналната автономност, карат сексуалния правонарушител упорито да пренебрегва социалните забрани и чрез последователното им нарушава­не да утвърждава собствения си Аз.

Психическото отчуждение от сексуалната сфера я прави реално по­ле за опасно, рисково поведение, с помощта на което извършителят из­вежда навън собствената си проблематичност, без да успее да се справи с нея. По тази причина личният проблем на извършителя става проблем на другите, с всички произтичащи от това общественоопасни последици. По същество сексуалният правонарушител е човек, който не може сам да се справи с проблемите си в интимно-личностните интеракции, поради което прави и останалите съпричастни към тях, като застрашава тяхна­та автономност, достойнство, самоуважение, здраве и дори живот.

При анализа на насилствените деяния и в частност на сексуалните, Б. Панев разглежда „... особеностите на умисъла (афективен, спонтанен, предумисъл, пряк, евентуален)."  Той ги свързва с „... характе­ра на антисоциалната насоченост и ценностните ориентации на личност­та", като отчита „дълбочината и устойчивостта на асоциалността."

Спонтанно и афективно възникналият умисъл, който обуславя насилствено-агресивните, сексуални действия е индикатор за занижен персо­нален самоконтрол, слаба социализираност и готовност да се отхвърлят съществуващите забрани. Нарушената регулация и негативизмът към социалните ограничения показват, че е налице асоциална ориентация в извършителя, която може да се прояви и при наличието на незначителен външен повод. Последното обстоятелство убедително доказва високата обществена опасност на предразположения към сексуални деликти пра­вонарушител, който има непредсказуемо поведение, породено от собствената му импулсивност и склонност за възникване на афективни преживявания.

Относно умисъла В. Каракашев отбелязва, че деянието е извърше­но умишлено, когато субектът е „съзнавал общественоопасния му ха­рактер", т.е. когато е желал неговото извършване, като е предвиждал не­говите последици, посочени от състава на престъплението, доколкото са били предвидени съответни последици, и е искал (пряк умисъл) или допускал (евентуален умисъл) тяхното настъпване."

При двата варианта сексуалният правонарушител показва висока ожесточеност, враждебност и агресивност по отношение на жертвата, което в много от случаите се дължи на болезнена чувствителност и тре­вожна неувереност, стимулиращи натрупването на негативно емоцио­нално напрежение. То изцяло се насочва към потърпевшата и понякога обезпечава съчетанието на сексуалното насилие с тежките телесни пов­реди и дори с убийството.

„По данни от изследванията повече от една трета от изнасилвания­та са станали при случайно стечение на обстоятелствата, без предварителна подготовка." Следователно, те могат да бъдат разглежда­ни като ситуационно обусловени.

В емпирично, пенологично изследване на извършители на изнасил­ване Ц. Методиева отбелязва, че „при употреба на алкохол е възможно да се стигне до спонтанно възникване на намерение за насилствени по­лови действия при положение, че в конкретната ситуация е налице и съ­ответният сексуален обект."

В публикациите на В. Фокс, Ю. М. Антонян, Б. Станков, Е. Маджа­ров и С. Куртев се анализира слабият идентитет, неразвитият мъжки мо­дел, високата тревожност и неувереност на сексуалните правонарушите­ли. Тези личностни особености се инициират от конкретна криминогенна ситуация и получават реализация в нея, като детерминират разгръща­нето на съответната асоциална мотивация. Тя получава външен израз, след като достигне точката си на критична интензивност, която е в пря­ка зависимост от актуалната ситуация.

Описаните интрапсихически механизми са типични за тревожно-неуверените и болезнено-чувствителните извършители на сексуални престъпления, тъй като тяхното поведение е тясно свързано с криминогенната ситуация и особено с поведението на жертвата. Твърде често агресивните им действия се провокират от жени с хистероидна акцентуация, склонни към егоцентрично и демонстративно поведение. „Изве­стно е, че при дадения тип акцентуации егоцентризмът може с най-го­ляма сила да се прояви в сферата на сексуалните реакции - чрез демонстративно поведение, афиширане на своите реални и мними връзки, самовъзхваляване за привличане върху себе си на вниманието на окол­ните."  Подобен тип поведение на жертвата стимулира тревожно-неуверените и болезнено-чувствителни сексуални правонарушители към осъществяването на преки агресивни действия. Те неприятно се стъписват и напрягат, ако жертвата им окаже съпротива, поради което стават жестоки и садистични, за да сломят възникналото противодей­ствие. По такъв начин релаксират натрупаното вътрешно напрежение за сметка на външните масирани изблици на агресия, като в определе­ни случаи сериозно застрашават здравето и живота на жертвата. Ситуативността в действията на такива правонарушители е резултат от присъщите им личностни диспозиции и свойства и фиксира характер­ния за тях общественоопасен начин на действие по отношение на потърпевшата.

Проявите на солидарност с референтна група от асоциални лица могат да подтикнат дееца към ситуативни агресивни действия, чрез кои­то той да се включи в извършването на групово изнасилване. Тези слу­чаи са обект на емпирично проучване от страна на А. И. Долгова. Изследователката специално разглежда груповите варианти на сексуална агре­сия, които имат място „... в компанията на приятели, очакващи противоправен вариант на поведение в конкретната ситуация. Тук е значимо и поведението на самите потърпевши, особено аморалното и противоправното. То укрепва убеждението за необходимостта от интензивното прилагане на физическа сила.

При анализиране на проблема за ситуационната обусловеност на изнасилванията трябва да се обърне внимание и на интерпретациите, разработени в изследването на Ив. Бардов, което има както криминологическа, така и психологическа насоченост. Той пише, че изясняването на „... проявите на насилие в сексуалните взаимоотношения се усложня­ва и от факта, че сферата на човешкото сексуално поведение в значител­но по-малка степен е обект на социална регламентация. Тази дифузност предоставя широко поле за субективен произвол при определяне на поз­воленото и непозволеното в тези отношения. А както се отбелязва, неопределеността на рамките на недопустимото поведение е една от важните характеристики на конфликтните ситуации и предпоставка за превръщането на първоначално неконфликтната ситуация в конфликтна. Това положение особено отрицателно се отразява на лицата с първона­чална дезинтеграция на моралното съзнание, за които ситуацията се превръща в главния провокиращ фактор за извършеното от тях полово престъпление. Предполагаемото влияние на емоциите върху формира­нето на престъпното намерение и извършването на престъпния акт в най-голяма степен засяга именно този „ситуационен тип" престъпник.

Според вижданията на Ив. Бардов, ситуационността при реализаци­ята на изнасилванията е обусловена от директното влияние на емоциите върху поведението. Тя допълнително се засилва от по-слабата формал­на регламентация в сферата на хетеросексуалните интеракции, което е съвсем естествено, за да се осъществява нормалното им функционира­не. При слаба опосредстваност на емоциите от интелектуалната сфера тази особеност в регулирането на човешката сексуалност облекчава по-импулсивните извършители, които трудно се съобразяват дори с ясно фиксирани забрани. За тях К. Обуховски с основание пише, че това са „примитивни хора, лишени от способността да преживяват естетически, познавателни и други подобни влияния..., с твърде едностранно развита личност." За такава категория извършители сексуалното наси­лие „... може да бъде единствен източник на силни подбуди, а за много от тях и единствена ситуация, в която се чувстват необходими и могат да имат някакво обществено значение."

Примитивно-импулсивният извършител на изнасилвания придоби­ва определена социална тежест в собствените си очи и преживява своя­та значимост в ситуациите, в които неговата агресивност няма спирачки. Тя се превръща в начин на автентично самоизразяване и подчертаване на персоналните възможности.

Тревожно-неуверените, болезнено-чувствителните и импулсивни личности са склонни към ситуативна агресивност, за да решават пробле­мите си в сексуалните взаимоотношения. Това тяхно поведение има защитно-деструктивен характер.

Очевидно социализационното им формиране е ставало, както под­чертава Й. Мелибруда, на базата „... на манипулирането със страха и заплахата."  Според автора такъв социализационен сценарий „... носи някакви временни резултати, създава у хората защитни нагласи, които насочват тяхната енергия към преодоляването на собствения страх и боязън."  В разглежданите случаи освобождаването от страха води до ситуационно агресивно поведение, чрез което извърши­телят на изнасилване повишава своето самоуважение. Това допълнител­но го фиксира към ситуацията, тъй като тя придобива за него ролята на катарзисен изход по отношение на собствените му страхове.

В наказателно-правната и криминологичната литература, касаеща изнасилванията, се обръща сериозно внимание върху начина на извъ­ршване на престъплението. Според обществената опасност на деянието се задава и от „своеобразния начин на осъществяване на проявата".

В. Каракашев конкретизира тази обща постановка от Наказателния кодекс, в който са фиксирани съставите на изнасилва­нето, визиращи начините за неговото извършване. Авторът подчертава, че общият състав на престъплението включва „съвкупление с лице от женски пол без негово съгласие:

-лишено от възможност за самоотбрана;

-като го принуди към това със сила или заплашване;

-като го приведе в безпомощно състояние.“

Начинът на осъществяване на деянието позволява да са анализират в психологически план мотивите на дееца, неговото целеполагане и предпочитаните насилствени средства за реализация на агресивните за­мисли по отношение на жертвата. Той показва и важни страни от харак­тера и поведението на дееца, които са от съществено значение при разгръщането на оперативно-издирвателни, следствено-съдебни и ресоциализационни действия.

Така например, представителите на възбудимия тип извършители на изнасилване са „... с хипертрофирани влечения, със слаби задръжки и контрол върху тях. Те са примитивни и трудно усвояват моделите на социално-приемливо полово поведение. Слабо рационализират сексуални­те си влечения. Предпочитат формите за тяхното директно удовлетворе­ние, чрез прилагане на открита физическа агресия при нежелание на жертвата за полов контакт."

Следователно, определен тип характерови особености обуславят мотивацията за действие и поведенческия сценарий, чрез който се реа­лизира начинът за извършване на деянието. При положение, че той е изяснен, по него могат да бъдат реконструирани, макар и в хипотетичен вид, поведенческите, мотивационните и характеровите специфики на евентуалния правонарушител.

Представителите на интравертирания (шизоиден) тип извършители на изнасилване демонстрират „... болезнена чувствителност и неспособ­ност на флирт и ухажване, поради което не могат да достигнат до сексу­ална близост. Склонни са към еротични преживявания с перверзни ком­поненти. Сексуалната им активност се проявява в груби и противоесте­ствени форми." Извършителите на изнасилване от разглеждания тип имат готовността да лишат жертвата от възможности за самоотбра­на или да я приведат в безпомощно състояние, за да реализират своите намерения.

В. Фокс (1980), Д. Джибонс (1963) и Д. Глейзър (1972) изработват типологизации на престъпните персонажи, в които имплицитно присъ­ства и начинът на извършване на деянието.

В своята класификация на правонарушителите, Д. Джибонс въвеж­да категорията „модел на престъпно поведение", която по смисъл е ек­вивалентна на понятието „начин на извършване на деянието".

По отношение на извършителите на изнасилване той отбелязва, че това са лица, осъществяващи „сексуални нападения над физически зре­ли жени, за които е характерно използване на насилие и нанасяне на те­лесни повреди. Те не смятат себе си за престъпници и в условията на пенитенциарна изолация се нуждаят от терапия, професионално обучение и образование."

В класификацията на престъпните персонажи, лансирана от Д. Глейзър, извършителите на изнасилване могат да бъдат идентифицирани в рамките на две обособени групи. В тях водещо значение има критери­ят, презентиращ начина за извършване на деянието. В една от класифи­кационните групи Д. Глейзър фиксира „лицата, живеещи в среда, където за разлика от обществото като цяло, на насилието се придава особено значение и то понякога се счита като задължително.” Този тип диспозиция е субкултурално детерминираш, устойчива и генерализира­на. Поради тази причина всеки отказ от сексуална близост се перцептира от извършителя като предизвикателство, на което трябва да се реагира с незабавното използване на физическа агресия.

В другата класификационна група Д. Глейзър разполага и извърши­телите на сексуални деяния, чието „... поведение не е обусловено от на­силствената субкултура и е недостъпно „за разбиране" от нормалния чо­век.”  Очевидно той визира сексуалните правонарушители, кои­то имат сериозни личностни разстройства и акцентуации, свързани със сексуалната сфера. По тези причини поведението им изглежда анормал­но и асоциално за външния наблюдател. По такъв начин Д. Глейзър спе­циално диференцира отделна група извършители на изнасилване, чиято активност се локализира в границата между норма и патология. Те имат „висока степен на обществена опасност и получават дълги присъди на лишаване от свобода."

Представянето на различни варианти на изнасилвания и техните извършители показва феноменологичното разнообразие на разглежда­ния вид правонарушение. Това налага разработването на обобщаващи определения, които изразяват същностната природа на феномена. Таки­ва предлагат криминолозите В. Фокс и А. Давис.

В. Фокс пише: „Официалната статистика на престъпността отчита изнасилването не като полово престъпление, а по-скоро това е акт на на­силие и агресия, даващ изход на натрупаната злоба. Изнасилването на непозната жена преди всичко е акт на агресия, а това, че потърпевшата се явява обект на сексуално посегателство, има второстепенно значение. Самата жертва не интересува насилника. Жертвата може да бъде на 8 или 80 години, да бъде красива или грозна, от която и да е раса и наци­оналност. В този случай сексуалното удовлетворение не се явява главна цел... на изнасилвача е известно, че може да заплати 20 долара за прос­титутка, вместо да получи 20 години затвор.

В несексуалното използване на половата сила няма нищо необичай­но. Подобни действия могат да се извършват като израз на нарцисизъм, да отслабват тревогата и напрежението, а така също да подпомагат реа­лизацията на други цели."

В пространното и съдържателно определение на В. Фокс могат да бъдат диференцирани следните акценти:

-Изнасилването е акт на агресия, а сексуалният контакт има второстепенно значение и е само формата, чрез която тя се проявява;

-Жертвата на изнасилването е деперсонализирана от дееца. Тя
единствено играе ролята на ключов стимул за провокиране на неговата
агресия;

-Източник на агресия за осъществяване на изнасилване могат да
бъдат както нарцистичните нагласи на дееца, така и неговата повишена
тревожност и напрежение.

Реализираната агресия към жертвата се превръща за дееца в лично­стна ценност и устойчиво мотивира неговото поведение към създаване на аналогични криминални ситуации. Тя е израз на личностна незрялост, която се презентира в повишена доминантност, дефицит от социални умения и нарушена сексуална идентификация. Визираните тенденции се намират в тясно взаимодействие помежду си и детерминират прилагане­то на насилие в областта на интимно-личностните интеракции. В този смисъл актът на сексуално насилие е полимотивиран. В него получават отражение различни личностови дефицити, аномалии и дефекти, породи­ли се в процеса на социализация.

А. Давис предлага следното определение за изнасилването:

„Сексуално нападение, предизвикано не от сексуална неудовлетво­реност, а от злоба и агресивност..."

Тази дефиниция е в съзвучие с вижданията на В. Фокс за изнасилва­нето, което се разглежда като израз на персонална враждебност и агре­сивност, които не кореспондират с равнището на сексуална неудовлетво­реност. Те са свързани с развитието па афективни състояния, конто „...изпълняват функцията на последно усилие за възстановяване чувство­то на автономност на лицето при силно фрустрираща ситуация."  Следователно извършителят на изнасилване идентифицира жертва­та като заплаха, водеща до вътрешен дисбаланс и фрустрация. Тези тен­денции се преодоляват в конкретната ситуация чрез акта на насилстве­ното обладаване на потърпевшата. В момента на изнасилването деецът безсъзнателно или съзнателно заставя своя обект да страда и едновре­менно с това изпитва съзнателно или безсъзнателно удоволствие от то­ва страдание."  Този начин на интерпретация на деянието води до неговото дефиниране като „...афективно-отмъстителен акт на възмез­дие", при който се стига до пълно деперсонализиране на жерт­вата. Тя се перцептира от извършителя като обект, чието предназначе­ние е да фокусира върху себе си негативно-деструктивната му вътрешна енергия. Отмъщавайки на жертвата, деецът се освобождава от отрицателните емоции, породени от преживяванията за неговата непълноценност, както и от тревожността, която възниква от чувствата на отхвърленост, изолираност и неприетост. Собствените негативно-деструктивни преживявания водят до това, че напълно се игнорират чувствата и стра­данията на потърпевшата. Такъв сценарий на реагиране е „... закономер­но следствие от дефицита на персонално ориентирани и емпатично на­ситени интеракции в семейството." Освен това, трябва да се от­чита и спецификата на изграждането на полово-ролевия модел при мъ­жете. От ранна възраст се поощряват техните идентификации с мъжест­веността и същевременно те са негативно санкционирани при прояви на женствено поведение. „Когато подобна линия на стимулиране се про­вежда прекалено сурово, тя естествено формира агресивни диспозиции към сексуалните партньори"  и обуславя готовността за тяхното пълно обезценяване.

„Невниманието или недоброжелателността от страна на родителите могат да предизвикат неосъзната взаимна враждебност между тях и де­цата. Тази враждебност може да се проявява както явно към самите ро­дители, така и скрито. Безотговорността и немотивираната жестокост на някои извършители по отношение на хора, които с нищо не са ги предиз­викали, се оказва понякога следствие именно на детските им преживява­ния. Ако тази безсилна агресия се насочи навътре към тях самите, резул­татът може да е чувство за вина и тревога, ниско самоуважение." Визираните преживявания блокират проявите на емпатия към другия и могат да бъдат компенсирани чрез развитието на агресивна готовност, чието възникване е естествено свързано с оценката за другия човек ка­то бариера, която застрашава собственото самоутвърждаване, потреб­ността от реализация на контрол и стремежа за възстановяване на уяз­вената автономност. Личностната незрялост на извършителя на сексуал­ни престъпления закономерно поражда перманентните преживявания на застрашеност от страна на представителите на нежния пол. Това иници­ира развитието на враждебно-агресивни нагласи, които могат с лекота да се активизират по незначителен външен повод или дори без наличието на такъв. В тези случаи деецът сам провокира възникването на подходя­ща ситуация, в която неговата агресивно-враждебна диспозиция да на­мери своя адресат в лицето на конкретната жертва на сексуално насилие. За извършителя на изнасилване е характерна липсата на емпатични спо­собности, поради което той има обектно отношение към потърпевшата, с лекота осъществява нейната деперсонализация и благодарение на това разгръща агресивните си действия. Сексуалният правонарушител „... страда от душевна импотентност; на него не му достигат способностите, позволяващи да заинтригуваш другия човек и да го накараш да те заобича; той компенсира тази своя неспособност със стремежа към власт над другите хора." В този смисъл актът на изнасилването може да се интерпретира като вариант за неадекватно установяване на власт над жертвата, чрез използване на директната физическа агресия за постига­не на дадения резултат.

В този контекст са и констатациите на Хезелвуд, който анализира мотивацията при извършване на сексуални престъпления. В частност той отбелязва, че мотивационната конфигурация на сексуалния деликт включва следните компоненти:

-омраза към жените;

-стремеж за реализиране на контрол и власт;

-утвърждаване на собствения Аз."

Визираните от Хезелвуд три компонента са взаимно свързани. Ом­разата към жените, която сексуалният правонарушител изпитва, често пъти е резултат от демонстрацията на емоционално отхвърляне и пре­небрежение, преживени в периода на детството. Аналогични преживя­вания възникват и при формирането на момчетата в семейства с доминантно-хистерична майка и баща със слаби мъжки идентитет и присъ­ствие. В подобна ситуация на социализация в детето се формира омраза към майката, която се генерализира и насочва към жените като цяло. То­зи тип нагласи стимулират насилственото установяване на контрол и власт над обекта на омразата. По такъв начин той загубва своето заст­рашаващо значение за изнасилвача. Същевременно се разреждат и нат­рупаните афективни напрежения и извършителят, поне за определен пе­риод от време, поддържа вътрешния си комфорт.

Преодоляване на застрашаващия обект в лицето на напълно деперсонализираната жертва и освобождаването от негативно-афективните напрежения, води до повишаване на ценността на собствения Аз. По те­зи причини с основание изнасилването се определя и като социално не­адекватна, агресивна форма на самоутвърждаване. Визираните разсъж­дения само потвърждават базовата теза на В. Фокс, че изнасилването е „несексуално използване на секса." По своята същност то е форма на агресия и вариант на асоциално самоутвърждаване.

Тази интерпретация на психологическата същност на изнасилване­то кореспондира с изводите на Н. Ф. Кузнецова и Г. Х. Минковский, по­лучени въз основа на обобщенията на значителен криминологичен емпи­ричен материал. Двамата автори подчертават, че за извършителите на изнасилване е характерно следното:

-Егоцентризъм, при който собствените желания и чувства се разг­леждат като подлежащи на безусловно удовлетворение и са единствено значими при избора на вариант на поведение;

-Неуважение към чувствата и преживяванията на другите хора,
пренебрежително отношение към техните страдания, към последствията
на едни или други предприемани действия, които нерядко са свързани с
жестокост, садизъм и примитивизъм;

-Убеденост в допустимостта на насилствените средства при реали­зацията на своите желания, при разрешаването на конфликтите;

-Стереотипът на грубото предизвикателно поведение, агресивно­стта и невъздържаността;

-Позицията на самооправдания, прехвърлянето на вината върху
обкръжаващите и потърпевшите, която се констатира при всеки втори
изследван случай."

В определенията на В. Фокс, Н. Ф. Кузнецова и на Г. Х. Минковс­кий акцентът се поставя върху агресивното самопрезентиране. В тяхно­то разбиране за психологическата същност на изнасилването агресията играе ролята на определящ мотив и водеща цел при разгръщането на криминалната активност, която може да се реализира в сексуалната сфера.

Редица социално-психологачески изследвания в сферата на сексу­алните интеракции дават основание за лансирането и на друго тълкува­ние по отношение на изнасилванията.

„Натрупано е голямо количество данни, което косвено свидетелства затова, че когато човек изпитва силни емоции, сексуалните интеракции възникват с повишена честота. Например наблюденията показват, че хе­теросексуалната любов е свързана с ненавист... и с болка. Наличието на връзка между „агресията" и сексуалната атракция се потвърждава в ра­ботите на Тинберген. Според неговите наблюдения, животните от раз­лични видове показват, че в тяхното поведение се преплитат ухажване и агресия."  Следователно, силната емоционална наситеност предполага сексуална активизация, която включва и агресивни проявле­ния, но не се изчерпва само с тях и има по-сложна феноменология.

Баркли обяснява свои резултати с наличието на особена връзка между агресията и сексуалността. В потвърждаване на своята позиция той привежда аргумента на Фройд, който счита, че праисторическия мъж е бил длъжен физически да доминира над своите потенциални сексуални партньорки, а също и работата на Кларк, в която повишената сексуална възбуда е предизвикана от гледането на слайдове с изображенията на го­ли хора и това води до усилване на агресивността в реакциите на стиму­лите... От друга страна Арон, който също признава наличието на връзка между агресията и сексуалността, счита, че тази връзка се явява само частен случай на по-общата връзка, съществуваща между емоционална­та възбуда и различните видове сексуални интеракции."

Агресивността закономерно присъства в сексуалните интеракции, но тя няма приоритетно значение при техния генезис и не изчерпва съдър­жанието им.

На базата на приведените виждания може да бъде конструирана друга обяснителна схема. Силната възбуда, породена от интензивните емоционални състояния на вълнения, страх или тревога, може да увели­чи сексуалните интенции. При това възниква и стремежът за тяхната не­посредствена реализация. Нейното осъществяване изисква и прилагане­то на агресивни поведенчески сценарии. В тези случаи агресията е сред­ство за реализация на сексуалното желание и няма статуса на мотив и цел, както това се дефинира в определенията на Фокс, Дамис, Н. Кузнецова и Г. Минковский. Според тези автори агресията реду­цира и акумулира в себе си сексуалността, като я лишава от възможно­стта за специфично автономно проявление. Очевидно, при част от изна­силванията тази интерпретационна схема работи, но, въпреки своята евристичност, тя има определена сфера на приложение. Изведената на ба­зата на експериментите на Баркли, друга обяснителна конструкция разг­лежда изнасилването като резултат от силни емоции, активизиращи сек­суалните желания на извършителя, който ги реализира с помощта на аг­ресивни средства. Тази интерпретация може да бъде валидна при нарцистични личности с хедонистични нагласи, при възбудими акцентуати и при импулсивни, примитивни мъже, които се стремят към непосред­ствено, ситуативно удовлетворяване на сексуалните си желания.

Визираните персонажи обхващат значителна част от извършители­те на изнасилване. Тяхното поведение е анализирано в отделни изследо­вателски разработки и публикации.

О. Кернберг характеризира извършителите на изнасилвания с нарцистични личностни черти, като фиксира следните техни особености: те са недостатъчно „... социализирани и поведенческите им патерни ги во­дят към постоянни конфликти с обществото. Те са неспособни към изг­раждането на пълноценни привързаности към индивиди, групи или соци­ални ценности. Те са твърде егоистични, безотговорни, импулсивни и неспособни да чувстват вина или да се учат от опита си и наложените на­казания. Толерантността им към фрустрация е твърде ниска. Те са склон­ни да обвиняват другите или да дават благовидна рационализация на своето поведение."

Личности с подобни черти се стремят към непосредствено удовлет­воряване на сексуалните си желания. Техният егоцентризъм, дефицит от емпатия, липса на вина и неспособност към нормални сексуални инте­ракции, както и ниската им поносимост към фрустрация, ги подтикват към използване на агресия, за да реализират сексуалните си желания.

Разглежданата категория сексуални правонарушители съществуват сами за себе си, извън социалното пространство, поради което те се нуж­даят от самоутвърждаване, предполагащо определено социално съотнасяне и идентификация. Те търсят и насилствено получават своето нагонно удовлетворение, твърде първосигнално, не поради личностния си примитивизъм, а заради дефицита от нормален психологически контакт със социума, с представящите го индивиди, групи, интеракции и ценности.

Много директно се осъществяват социалните интенции и при извършителите на изнасилване от хипертимен тип. Е. Маджаров и С. Куртев обобщават собствените си емпирични резултати от проучването на хипертимни сексуални правонарушители, като подчертават тяхната „... приповдигнатост, прекалена енергичност, повърхностност, безотго­ворност, слабо изграден самоконтрол върху влеченията и на тази база се развива склонност към аморални постъпки." Е. Маджаров и С. Куртев изграждат характеристиката на хипертимния тип извършител на сексуално престъпление чрез неговото сравняване с възбудимия тип осъдени за изнасилване. Те специално подчертават, че хипертимният тип „... в играта си на мъж е по-приемлив от възбудимия тип. От възбудимия тип го отличава по-голямата му социализираност, поради което е по-добре приет от групата. Стреми се към развлечения и удоволствия."

В акта на изнасилването той губи тази своя социализираност, тъй като е изцяло обладан от стремежа да удовлетвори нагонните си стреме­жи и за целта насилствено преодолява съпротивата на жертвата. Прека­лената му активност, в съчетание със слабия контрол над сексуалното влечение, повърхностността, ниската рефлексивност и безотговорност­та обуславят развитието на такъв криминален сценарий. Приоритетна роля в него играе получаването на сексуално удоволствие на всяка цена, като се игнорират всички задържащи фактори в конкретната ситуация и последователно се следват само нагонните импулси. В този смисъл не е от особено значение психическото подчиняване на жертвата или пости­гането на преживяване на собствената ценност в акта на изнасилването. Най-значимата цел за дееца от разглежданата група сексуални правона­рушители е директната, безпроблемна реализация на сексуалната енер­гия. Нейното блокиране води до усилване на агресията му към потърпев­шата и заставянето й насилствено да е причастна към преживяваното от извършителя удоволствие.

                                                                       * * *

Анализът на различни криминологични, наказателноправни и психологически източници показва, че при личностно-психологическата интерпретация на изнасилването се очертават две основни схеми, които в определена степен могат да интерферират помежду си независимо от личностната специфика на конкретния извършител, от особеностите на неговата мотивация, водещи нагласи, психически състояния и поведенчески сценарии.

Изследователската криминологична традиция, която се свързва с името на В. Фокс, представя изнасилването като вариант на агресивно самоутвърждаване, при което сексът се използва не по предназначение и се деперсонализира жертвата. При този тип обяснение централна е ро­лята на агресията, чрез която се постига преживяване на господство над жертвата и компенсиране на усещането за собствената непълноценност. При това положение сексуалната сфера е само поле за разгръщане на аг­ресивната мотивация на дееца.

Този модел на интерпретация на деянието може с успех да бъде при­ложен към извършители на изнасилване, отнасящи се към хистерично-демонстративния, интровертния, екстравертно-комформния и тревож­ния тип от типологията на Е. Маджаров и С. Куртев (1989) за сексуал­ните правонарушители.

Другата изследователска традиция кореспондира със социално-психологическите проучвания на Баркли върху сексуалните интеракции. Според нея преживяването на силни емоции усилва сексуалните интен­ции и стремежа за непосредствената им реализация може да доведе до използването на агресия. Следователно, в тези случаи целта е сексуално­то преживяване, а агресията е средство, макар и неправомерно, за него­вото достигане.

Тази обяснителна схема с успех може да бъде приложена при анализа на сексуалните правонарушения, осъществени от представителите на въз­будимия и хипертимния тип от типологията на Е. Маджаров и С. Куртев (1989) за сексуалните правонарушители. Тя има евристичен потенциал и при проучването на личности с асоциални и нарцистични акцентуации по типологията на О. Кернберг (1998), които извършват изнасилвания.

Трябва да се има предвид, че при значителен брой от случаите две­те обяснителни схеми могат да се допълват, а не да се противопоставят една на друга, както това се прави за целите на теоретичните анализи.

Дори в рамките на един акт на изнасилване нагоните и агресивните нагласи и мотиви могат да променят мястото си в актуалната мотивационна йерархия и да влияят върху динамиката на криминалното поведение.

От приложна гледна точка интегрирането на двете обяснителни схе­ми дава възможност за по-богато и нюансирано представяне на мотивацията, нагласите, характеровите и поведенчески особености на различ­ните категории извършители на изнасилване. Това е и съществена пред­поставка за усъвършенстване на оперативно-издирвателната, профилак­тичната и пенитенциарно-ресоциализационната дейност с тях.