Стратегическия подход в семейната психотерапия

Стадии на психотерапията в кризисни ситуации

(антикризисна схема)
- част 2 -

2. Описание на резултатите от психотерапевтичния процес

Когато психотерапевтът изслуша оплакванията на първата сесия или когато той изследва резултатите след терапията, на него му е необходимо да опише случилото се с определен език.  Някои психотерапевти отнасят това, което казват клиентите към символичната комуникация. Други обръщат внимание на честото проявление на определен тип поведение.  Трети възприемат случващото се като последователност в междуличностното взаимодействие в организацията.

Например, да приемем, че жена съобщава, че тя е обсебена от желание да мие многократно ръцете си през деня и иска да се отърве от това досадно състояние. Поведението на пациентката обхваната от тази компулсия може да бъде описано като  някаква последователност от действия, които в рамките на определено време се повтарят под формата на ритуал.  В случая терапията може да бъде определена като набор от ситуации, имащи за цел намаляване или напълно отстраняване на тези неуместни действия. Този подход се основава на схващане, че поведението на човек може да бъде описано с термина „части” или „частици” от поведението. Традиционно динамичният психотерапевт би описал състоянието на тази клиентка, заявявайки, че тя изкупва определена вина с помощта на компулсивното миене на ръце.  Терапевтичната задача може да бъде, промяна в начина на общуване, което би я избавило от чувството за вина и извършване промяна в начина за възприемане на света.  В случая ритуалното миене на ръцете не може да бъде описано като „частица” за оценка. Това по-скоро е аналогия, това е метафора в нейния живот.  Фактът, че съществуват две крайности в описанието на човек, се основава на разбирането, че хората са способни да общуват с помощта на два различни стила или езици.  В единия случай те комуникират точно и логично, а в други случаи те се изразяват с езика на метафората.  

Тези два типа комуникация могат да се характеризират като „дискретна” (Пол Вацлавик я нарича „дигитална”) и аналогова комуникация.  Дискретната комуникация се отнася към онзи тип съобщения, които имат конкретно и еднозначно значение. Използването на дискретен език за описание на човешкото поведение е най-уместно, когато става дума за изучаване взаимодействията между хората и обкръжаващият ги свят.  Когато обаче трябва да бъдат описани взаимоотношенията само между хората, използването на дискретният език се превръща в проблем.

Ако взаимоотношенията между съпруга и съпругата бъдат описани само с дискретен език, то е голяма вероятността да бъдат пропуснати или не разбрани редица взаимодействия. Например, те могат да спорят за това, кой ще пере чорапите в семейството, но в случая ще става дума не просто за чорапите, а в това, по какъв начин се вписва прането на чорапите в контекста на техните взаимоотношения.  Този тип взаимоотношения не биха могли да бъдат категоризирани дори посредством мощна компютърна техника, тъй като тяхното значение би било дълбоко зашифровано – просто езикът на взаимоотношенията е аналоговият език.

В случая може да се позовем на едно изказване на Пеги Пеп ( съорганизатор на „Проект за краткосрочна терапия” в Института за съвременна терапия „Акерман”): „В продължение на много години аз се опитвам да разбера това ниво на взаимодействие и експериментирах с метафори – в противовес на буквалното ниво на разбиране за съпружеските взаимоотношения. Метафората осигурява структура, в която разнородни факти  и събития, могат да бъдат видени в някаква взаимна връзка и взаимоотношения. Обяснителният език изолира и разчленява, описва едно събитие като резултат от друго в някаква линейна последователност. Фигуралният език синтезира и комбинира, обединява различни нива на мислене, чувства и поведение в една цялостна картина, която дава на психотерапевта кръгова перспектива” (1998).

Когато едно съобщение има множество значения, то вече не може да представлява една „частица” от поведението на човек.  Пол Вацлавик описва езика на промяната като „език на въображението, метафората, ”pars pro toto” – като определено синтезира цялостни, а не аналитични разчленения” (1978). Много от специалистите оценяват резултатите от психотерапията обикновено като се съсредоточават върху дискретната (дигитална) информация. Въпреки определени успехи на психотерапевти, занимаващи се с клинична практика, процедурата за описание на промените в цялостната метафора на върешносемейните отношения (Duhl, Duhl & Kantor, 1973; Papp, Silverstein & Carter, 1973; Papp, 1976a, 1976b, 1980; Simon, 1972; Satir, 1972), все още не е достатъчно развита като методология.  Аналоговата оценка на резултатите задължително трябва да включва в себе си наблюденията и измененията за това, как пациентът общува с другите хора, в т.ч. съпруг (съпруга), деца, психотерапевта и т.н.

От тази гледна точка, психотерапията може да се приеме като вмешателство в една твърдо структурирана система на комуникация, в която симптомът се явява адаптивен стил на поведение по отношение на текущия стил на поведение на другите хора, принадлежащи към тази система.  Без значение какъв е проблема: фобия, депресия, характерологични нарушения и пр., всички те имат функция в системата.  Актът  „терапевтично вмешателство” – бил той в рамките на индивидуална терапия или  с участието на родствениците, представлява намеса в цялостната семейна система.

Терапевтичният процес може да се състои в освобождаване на пациента от едни метафори и привеждането му към други метафори или метафорите могат напълно да бъдат блокирани и да бъдат създадени изначално нови. Когато терапията е била проведена успешно, то тогава би трябвало да настъпят промени в цялата система, в която участва  пациента, тъй като всеки човек, включен в тази система е способен да променя начина на комуникацията към по-функционална и по-ефективна.  Да се определи дали наистина е настъпило изменение в комуникацията е по-сложно, отколкото предварителното оценяване резултатите от терапията.

В обобщение следва да се отбележи, че симптомът може да бъде описан като комуникативен акт, имащ функция в структурата на междуличностните отношения.  Симптомът не е „частица” информация, а аналогия, свързана с множество аспекти  на човешки ситуации, в т.ч. и с взаимоотношенията с психотерапевта. От тази гледна точка, целия психотерапевтичен процес може да се представи като промяна на комуникативното поведение на човек – промяна на неговите метафори.  До колкото поведението се явява реакция на човек спрямо определена ситуация, възникнала в определена семейна система, то следва да се приеме, че тази ситуация може да бъде променена, ако комуникацията между членовете участващи в нея бъде променена.  Оценката на резултатите трябва да включва не само присъствието или отсъствието на „частици” от поведението на пациента (симптома), но и оценка за настъпили промени в цялостната система, в която пациентът се адаптира с помощта на специфични форми за комуникация.

март 2011

С о ф и я