Кое особено ни привлича в отношението на Господ към Неговите ученици, към тези прости и немощни хора? Това е уважението към тях. Въпреки че апостол Иаков твърде се горещи – при все това Спасителят го удостоява да види преображението Му. Макар че апостол Петър невинаги обмисля нещата, които говори - Спасителят му обещава да му даде ключовете от Небесното Царство. Въпреки че Никодим е боязлив – при все това Христос му открива възвишени тайни.

Какъвто и човек да се намира редом с нас – слабо образован, гневлив, топлохладен, тщеславен – нека уважението и почитта към него да бъде неотменен закон за нас. Някой се държи, да речем, некултурно на масата: побутва ни, когато иска да попита нещо, или протяга ръка през цялата маса, при което ръкавът му се натопява в чинията ни – а ние не позволяваме на сърцето си да реагира с раздразнение. Ето, в нашите очи той извършва лоша постъпка, поддава се на страсти - а ние принуждаваме себе си към снизхождение и състрадание. Тези малки ежедневни подвизи са всъщност истинският живот в Христа.

Св. Игнатий пише: „Въздай почит на ближния, без разлика на възраст, пол, съсловие, възпитание – и постепенно в сърцето ти ще започне да се появява свята любов”. И в светлината на тази любов ще видим, че ни заобикалят не прости, немощни хора, а Христови избраници.

Старецът Паисий Светогорец привежда интересен пример: какво може да се крие зад простата външност на човек. В Йордания имало един много простоват свещеник, който четял молитви над болни хора и животни, и те оздравявали. Преди да започне да служи Божествена литургия, той изпивал нещо горещо, изяждал един сухар, и след това целия ден нищо не вкусвал. Слухът за това, че той яде преди Божествената литургия, стигнал до Патриарха, и той го извикал при себе си. Не знаейки защо го викат, свещеникът дошъл в Патриаршията и заедно с други посетители чакал в приемната да го повикат.

На улицата било горещо, прозорците били закрити с капаци и през процепа в приемната пробивал слънчев лъч. Като взел лъча за опънато въженце, облетият в пот свещеник свалил расото си и го прострял върху лъча. Виждайки това, хората, които седели заедно с него в приемната, се ужасили. Някой от тях отишъл при Патриарха и му разказал за чудото. Патриархът го извикал в кабинета и започнал да беседва с него, разпитвайки го за служението му, за това как се готви за литургия.

„Ами, как, - отговорил му свещеникът, - първо прочитам утренята, след това правя поклони, после си приготвям чай, хапвам нещо леко и отивам да служа”. – „А защо ядеш преди литургия?” – запитал Патриархът. „Ако, — отговорил той, — хапна малко преди литургия, тогава, след потребяването на Светите Дарове, Христос ще се окаже отгоре. А ако ям след Божествената литургия, тогава Христос ще се окаже отдолу”. Оказало се, че той закусвал преди литургия, воден от добър помисъл!... „Не, —казал Патриархът, — това е неправилно. Първо потребявай Светите Дарове, а след това - хапни малко”. Свещеникът направил поклон на Патриарха и със смирение приел казаното”.

Този човек поради невежество правел сериозна грешка, но Господ, виждайки вътрешните му подбуди, му дарувал велика благодат. Затова да не бързаме да съдим. Всеки отделен човек е цяла вселена, особена, по своему устроена, и този, който ни се струва немощен, може да е праведник в Божиите очи.

Да си припомним още няколко примера от живота на Господ. Досега разглеждахме такива случаи, когато хората обичали Спасителя или поне били разположени към Него. Ние също без голям труд прощаваме немощите и недостатъците на хората, които се отнасят добре с нас. И често се случва следното: когато дълго време живеем в някакво съобщество, и между нас са се установили топли, доброжелателни отношения с околните, ни се струва, че вече сме достигнали евангелската любов.

Има обаче едно просто средство да разберем обичаме ли наистина. Да помислим: когато ближните ни обиждат, присмиват ни се, не ни разбират – тогава запазва ли се мирното, добро чувство към тях в душата ни? И ако искаме да приемем Христа в сърцето си, трябва да се научим и на това да не осъждаме „проклинащите и обиждащите” ни. Ето какво пише за това старецът Емилиян:

„Ако искаш наистина да усетиш Бога, тогава трябва да се научиш да се радваш и да съчувстваш и на този, който те оскърбява, и на този, който те проклина, и на този, който те отблъсква, който не те разбира, който говори ужасно с теб, който те очерня, който нарича бялото – черно, а равнината – планина, който всичко, което се отнася до тебе, тълкува в съвършено противоположен смисъл”.

Забележете, това е много важно! Душевният ни мир, нашата любов към Бога не зависят от това как ближният се отнася с нас. Ближният винаги ще прави нещо не така, винаги ще влиза с взлом в нашия живот и ще го разтърсва, и ще го разбива. И ако не запазим в сърцето си любовта, която от нищо не се поколебава, никога няма да имаме покой. Забележете ето какво още: както се отнасяме към ближните, така се отнасяме и към Бога. Ако сме открити за ближните, сме открити и за Бога. Той ни е близък, ние чувстваме Неговата близост и в молитвата, и в целия наш обикновен всекидневен живот.

Със Своя живот Господ ни е показал как можем да придобием вътрешна свобода и евангелска любов. Той Сам е преживял всичко, което човек преживява на земята – няма такава обида и такова оскърбление, което да не Му се е наложило да претърпи. И Господ доказал, че никакво зло не може да превъзмогне истинската любов. Мисля, че всяка от нас е имала такъв опит: някой ни е нанесъл обида, ние сме в смут и безпокойство, не знаем как да се държим, как да се отнасяме към обидилия ни, но ето, отваряме Евангелието, прочитаме една глава – и с удивление откриваме, че Господ също е бил в такава ситуация и ни е показал какво трябва да правим!

Да си спомним, например, как Христос претърпявал оскърбленията и насмешките. Веднъж Той дошъл в дома на Иаир, началника на синагогата, чиято единствена дъщеря умряла. „Всички плачеха и ридаеха за нея”. Като се изпълнил със съчувствие към скърбящите хора и желаейки веднага да ги утеши, Господ казал: „Не плачете: тя не е умряла, а спи”. И какъв отговор последвал? „И смееха Му се”. На църковнославянски е казано още по-точно: „И ругахуся Ему” („И се ругаеха над Него”), – тоест става дума не просто за смях, а за груби насмешки. Вероятно, са говорили оскърбителни думи на Спасителя, хокали са Го, наричали са Го безумен.

И на нас ни е трудно да понесем укори, особено тежи, ако ни обижда този, към когото сме разположени и на когото се стараем да правим добро. Например, ние желаем да помогнем на човек да изпълни трудна работа, предлагаме различни решения, а в отговор чуваме подигравки. Или искаме прошка след караница, за която дори не сме виновни, - а ни посрещат с иронична забележка. Това ни причинява болка и изглежда, че е невъзможно да не осъдим.

Но да си припомним: как Спасителят реагирал на насмешките? Когато роднините на Иаир започнали да Му се присмиват, Той още повече се преизпълнил с жалост към тях, разбирайки, че в оскърбителния им смях се съдържа сърдечна болка, мъка от загубата на любимото чедо.

И ние трябва да разбираме: злата насмешка при всички случаи показва, че човекът страда. Устата винаги „говорят от препълнено сърце”, и този, който се е обърнал невежливо към нас, - е открил своята болка, мъката си. Нещо става в сърцето му. Може би преживява вътрешна борба, или някой го е обидил. Трябва да го пожалим, а не с негодувание да обръщаме гръб.

Христос не се обидил на тези, които „се ругаели над Него” и не си тръгнал веднага от този дом, а побързал да утеши хората и възкресил момичето. Така и ние, когато чуваме присмех, да се постараем да утешим човека, който е открил вътрешната си рана пред нас, - да го утешим с кротка дума, загриженост, доброта. А понякога е достатъчно просто изобщо да не показваме, че сме забелязали насмешливия му тон, тоест да продължаваме да контактуваме така, все едно нищо не е станало.

Често самият присмехулко вижда, че не се държи добре, но просто никак не може да се спре. И за него е голямо утешение това, че не му се обиждат, а го търпят с любов. Ето какво е интересно още: когато проявяваме такова търпение към човека – с времето той непременно го забелязва и сърцето му откликва с добри чувства.

Да си спомним и друг пример от Евангелието – как Спасителят търпял недоверие от ближните. Особено удивително е, че тази обида Му нанесли не странични хора, а много близки, тези, с които Той общувал от детинство - Неговите братя. Как всъщност се случило това? „После това Иисус ходеше по Галилея, защото по Иудея не искаше да ходи, понеже иудеите търсеха да Го убият”. Но ето, че „приближаваше иудейският празник Разпъване шатри”. И братята на Спасителя започнали да настояват Той все пак да се отправи в Иудея и да покаже силата Си.

Защо те искали това? Защото „не вярваха в Него”. Те дръзко говорели на Спасителя: „Защо оставаш в Галилея? Понеже Ти вършиш такива велики дела – не искаш ли всички да научат за Тебе? Никой не върши нещо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако Си Пророк, покажи Себе Си на света, иди в Иудея. От какво Се страхуваш?”. Тези думи били крайно оскърбителни: братята не само не вярвали в Господ, но и освен това Го обвинявали в боязливост и тщеславие.

Недоверието, несправедливото обвинение – това е една от най-тежките обиди. Знаем го от собствен опит. В такива случаи веднага се обиждаме и може би дори отвръщаме троснато.

А как отговорил Спасителят на братовите обвинения? Той кротко им обяснил защо не желае да отиде в Иудея: „Моето време още не е дошло”. Той отвърнал и на другото смущение на братята Си – за това дали търси светска слава: „Аз не се старая да угодя на този свят, напротив. Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши, и затова светът Ме мрази. Виждате, че не търся слава”, - и това е всичко, което казал Господ.

Той не укорил братята си, не се опитвал да се оправдава и да доказва, че Той е действително Този Самият дългочакан Месия. Той разбирал, че разсъдъкът им е още немощен и сега те просто не могат да вместят тази велика и страшна тайна. Просто отговорил на конкретните им въпроси, без всякакъв гняв, спокойно, приспособявайки се към разсъжденията им.

В действителност ближният не е длъжен да бъде мъдър и прозорлив, не е длъжен да ни разбира. Той има свой начин на мислене, свои вътрешни проблеми и изкушения, свои тревоги и слабости. Затова да позволим на ближния да мисли за нас така, както иска, и да говори с нас така, както той го чувства. Ние трябва просто да претърпим това, отсичайки помислите на обида и осъждане. И тогава ще придобием много повече, отколкото ако с ярост бихме устоявали достойнството си, - ще придобием душевен мир.

Пак и пак ми се иска да ви призова: да се обичаме един други, да не предявяваме никакви условия, никакви изисквания. Иначе казано, всяка минута да се принуждаваме към смирение, снизхождение и търпение. Ако не започнем да правим това, в сърцето ни непрекъснато ще се повдигат борби, изпълващи живота ни с безсмислена, безполезна скръб. А ако пък се съгласим да приемаме всеки човек, такъв, какъвто е, тогава никога няма изгубим мира, радостта, любовта.

У Стареца Емилиян има прекрасни слова:

„Когато ближният отвори уста, знай, че той ще говори с тебе не така, както подобава, не съответно на това, което му е в сърцето. Ако той е човек от село, невъзпитан, необрязан по сърце, тогава той ще говори с тебе именно така. На теб ти е нужно да приемаш хората такива, каквито са. Ако искаш незабавно, в момента да се изменят разумът им, животът им, възгледите им, сърцата им, отношението им към тебе, тогава нищо няма да излезе”.

„Ето, послушай какво казва авва Исайя: „Ако ти не съумееш да понесеш думите на ближния си и му отмъстиш, тогава в сърцето ти ще се повдигне война, която ще ти докара болест”. „И така, ако аз не търпя ближния си, сърцето ми се ожесточава и боли, и аз губя душевното си равновесие. Ако ми се удаде да го обикна и приема, такъв, какъвто е, тогава ще се изпълня с мир”.

Ще добавим още, че Христос, независимо от нанесената Му обида, не се отдръпнал от братята Си, не престанал да общува с тях и да ги учи. И впоследствие двама от тях, апостолите Иуда и Иаков, станали Негови ревностни последователи и приели мъченически венец в Негово име. Когато се смиряваме пред ближните, това по-бързо разполага сърцата им към нас, отколкото ако с всички сили се домогваме да ни уважават.

В земния Си живот Спасителят претърпял и още едно, още по-горчиво изкушение – неразбирането от най-близките Си хора, от Своите ученици. Когато Неговите братя по плът Го оскърбявали, това, може би, не е било все още така болезнено, както обидата от тези хора, които изглеждали Негови братя по дух, на които Той откривал най-съкровените, велики тайни. Ето как се е случвало това.

Спасителят дошъл в Йерусалим, и около Него, както обикновено, се събрал народ. Това били хора, които вече Го познавали и изглеждало, че истински Го обичат. Те с наслаждение слушали поученията Му и говорели за Него: „Това е наистина Пророкът, Който трябва да дойде в света”. И ето, Христос решил да им довери най-възвишени истини. Той започнал да говори за безкрайната Божия милост към човешкия род; обещал, че ще ги нахрани с животворящата Си плът, и че в жилите им ще потече Неговата Божествена Кръв, и всеки, който само поиска, ще придобие чрез това вечен живот.

А какво чул в отговор? Едни с ропот говорели: „Какви ги говори Той?” Какъв е Тоя Син Божий?! Не Тоя ли е Иисус, Йосифовият син, чиито баща и майка познаваме? Как тогава Той казва: слязох от небето?”. Други спорели помежду си: „Как може Той да ни даде плътта Си да ядем?”. А „мнозина от учениците Му”, слушайки Неговите откровения, казвали: „Какви странни думи! Кой може да ги слуша?”.

Само допреди малко същите тези ученици гледали към Спасителя с такова благоговение, улавяли всяка Негова дума – изглеждало, че всичко разбират! Но ето че лицата им помръкват, свеждат очи и един след друг си тръгват. Евангелието повествува, че именно от това време – тоест след като Христос открил на учениците Си най-великите тайни – мнозина от учениците Му се върнали назад и вече не ходели с Него. Представете си колко болезнено е било това!

Понякога и на нас ни се налага да търпим подобна обида. По-често това се случва, разбира се, с духовниците и наставниците. Как желаят те да отдадат на духовните си чеда цялата си любов, цялата топлина на душата си, как се стараят да разкрият пред тях тайните на духовния живот! Но чедата, поддавайки се на някаква страст, понякога не приемат тази любов и упорито отвръщат: „Какви странни думи! Не мога да слушам това!”

С неразбиране може да се сблъска и всеки човек. Например, на нас ни се иска да помогнем на някого, и каним за участие в това добро дело този, на когото се доверяваме, - а той отговаря с отказ, освен това може и да ни се присмее. Когато получаваме такъв неочакван удар, ни се иска да укорим обидилия ни: „Мислех, че те всичко разбират! Говоря им, а те все едно не чуват!”.

Да си спомним какво казал Христос, когато мнозина от учениците Му се върнали обратно. Той се обърнал към дванадесетте апостоли и попитал: „Да не искате и вие да си отидете?”. Той не казал нито една осъдителна дума за отишлите си, не се опитал да задържи останалите, а предоставил на всички свобода. Спасителят говорел на апостолите: „Те искаха да си отидат, нека бъде по желанието им. И вие, Мои възлюбени братя, също можете да си тръгнете, стига да поискате”. Разбира се, Христос не отблъснал от Себе си апостолите, а само показал, че любовта Му е съвършено безкористна, че Той в нищо не ги принуждава.

И ние сме призвани да придобием в сърцето си любовта, която не обвързва ближния, която „никога не отпада”, макар ближният да ни е наранил в самото сърце. Господ понякога допуска и в манастирите недоразумения и неразбиране, за да се упражняваме в любов. Ако нямаше такива недоразумения, как щяхме да преуспяваме? Как щяхме да придобием Христовия дух?

На мен много ми харесва едно разсъждение на Стареца Емилиян:
„Едно от големите, може да се каже, уникални благодеяния на общежителния манастир е, че множество хора живеят заедно, така че всеки, имайки свой собствен характер, може да стане подводна скала в живота ти. Един – с оскърбление, друг – с презрение, трети – с отказ, а всички те заедно не правят нищо друго, освен да те приготвят, да те усъвършенстват и да открият вход за Светия Дух в сърцето ти. Ако нямаше такива хора, каква полза от общежитието...

Да, но ще ми кажете: „А ако братът ми не е прав? Нима е правилно той да си прави с мен всичко, което поиска?”. Да, разбира се! Това е правилно и естествено, защото човек постъпва в съответствие със своя характер. Той се държи така, както са се държали неговите баща, майка, според наследствените си качества, според живота, който е водел до този момент. Всичко това се струпва върху мен. Това, което лично аз мога да направя, е да приема всеки такъв, какъвто е, и особено, когато не ме разбира, когато се настройва срещу мен, - защото това може да ме направи светец”.

Христос ни е посочил този път – пътят на съвършеното, пълно и без уговорки снизхождение към ближния.

Разбира се, най-удивителният пример на неосъждане виждаме в това как Спасителят се е отнесъл към Иуда Искариот. Когато говорим за Иуда, преди всичко си спомняме за неговото предателство. Но сега ми се иска да поговорим за друго. Преди да извърши предателството, Иуда в продължение на три години е бил един от най-близките ученици на Спасителя и почти никога не се отделял от Него. Как са минали тези три години? Какво е трябвало да преживее Христос?

Представете си, редом с Него, в най-близкото Му обкръжение, постоянно да се намира човек, предаден на страсти. Иуда е бил поробен най-вече от страстта на сребролюбието, а също, според някои тълкуватели - от завистта. Вероятно тези страсти не са се проявили веднага в Иуда. Отначало той искрено и предано обичал Господ, готов бил, както и другите апостоли, да отдаде целия си живот за Него. Но след това дяволът започнал да изкушава Иуда и постепенно да го скланя към предателство.

Спасителят, разбира се, видял това постепенно падение, което оставало незабелязано за другите. Той знаел, че Иуда присвоява парите, принадлежащи на малкото им братство, виждал и това, как Иуда все повече и повече се съгласява с помислите за предателството, които влагал в него дяволът. Христос постоянно чувствал диханието на греха и смъртта, носещо се от Иуда. И можем да си представим каква е била мъката Му, тъй като това бил един от дванадесетте най-близки, любими Негови ученици!

Случва се, и нас да ни се наложи да имаме тесни връзки с човек, който се отнася пристрастно към нас. Всеки ден се сблъскваме с проявите на неговата неприязън. Каквото и да му кажем, за каквото и да помолим, в отговор винаги слушаме недоволство, възражение, а може дори и грубост. Обикновено ние страним от такъв човек, стараем се да не общуваме с него, а ако разговорът е неизбежен, се въоръжаваме с хладина.

Но Христос ни показва друго. Осъждал ли Той Иуда, който така силно се поддавал на страсти? Стараел ли се е да се избави от него? Знаем, че не. Христос до последния момент оставил Иуда сред Своите най-близки ученици. На предателя, като на верен човек, Той откривал най-съкровените тайни. Той никога не наказвал Иуда със строгост, а напротив, отнасял се с него особено меко, внимателно. Ако другите апостоли Той укорявал открито, апостол Петър, например, или братята Иаков и Йоан, то Иуда никога не изобличил пряко, разбирайки, че той няма да понесе това и веднага ще напусне Учителя Си.

Спасителят се опитвал да събуди у него покаяние чрез деликатни напомняния. Свети Йоан Златоуст пише, възхищавайки се на мъдрото поведение на Господ: „Гледай, как щади Той предателя: Той не казва директно: „Този ще Ме предаде”; но: „Един от вас” – така че, скривайки го, отново да му даде възможност да се разкае”. Господ никога не е променял кроткото Си, милостиво отношение към Иуда. Дори, вече знаейки, че той Го е продал за тридесет сребърника, Христос му измива нозете – пръв измежду всички ученици, според тълкуванието на св. Йоан Златоуст.

След това Господ го удостоил да се причасти с Тялото и Кръвта Му. И дори в самия момент на предателството в Гетсиманската градина Спасителят посрещнал Иуда с топлото, ласкаво приветствие: „Друже, защо си дошъл?”. В това обръщение – друже – нямало никакъв скрит смисъл, никаква ирония, както понякога става при нас. Словото Господне е винаги просто и искрено, то не е двойствено. Когато казва на предателя: друже, - Той действително така го е и чувствал.

За нас е непостижима тази велика любов, но все пак, според силите си, можем да подражаваме на Спасителя – в смирението, кротостта, самоотречението по отношение на всеки човек, а особено по отношение на хората, които открито показват неприязън или дори омраза към нас. Тези хора, както никой друг, се нуждаят от нашето състрадание и любов. И ако се държим хладно с тях, това означава, че Христовият дух не е в нас. Христос никога не се е отнасял към Иуда по-лошо отколкото към другите апостоли, и му е давал всичко, което е давал на другите, - така и ние трябва да отдаваме на всеки човек цялата си любов, без мярка.

Добър пример привежда Старецът Емилиян:

„Зная, че ме мразиш. Днес обаче аз съм ти нужен или други са те изпратили при мен. И аз трябва да се държа така, все едно не зная за твоята омраза, и дори ако не можеш да се въздържаш и ми показваш отношението ни”, „тогава в отговор няма да ти кажа нищо лошо, но ще се отнеса с теб с доброта, сърдечно”. „Това не е лъжа, а любов, която показва, че съм съгласен да вървя напред”. „Постъпвам благородно, подражавайки на Господ”.

Иска ми се още веднъж да обхванем с поглед всички онези хора, които окръжавали Господ, когато Той живеел на земята. Редом с него били пропаднали хора, развратени от греховен живот, имало недъгави и болни; най-близките Му ученици проявявали различни немощи и страсти, а един от тях станал предател. Хората, които окръжавали Христа, се присмивали над Него, не Му вярвали, отхвърляли Го. А Господ им служел, търпял ги, приемал от тях всичко. И какво накрая направил Господ за всички тези хора? Какво увенчало Неговото неосъждане и любов? Разпятието.

И за нас разпятието трябва да стане главен критерий за отношенията ни с ближните. За това би могло да се проведе отделна беседа.

Какво е в същността си Разпятието Господне?

Разпятието – това е жертвеност. Всеки ден, общувайки с ближните, ние можем да жертваме нещо заради тях: своите навици, удобството си, мнението си, достойнството си. Всеки път, когато се отричаме от себе си заради ближния, сърцето ни се освобождава от страстта, която пречи на Бога да влез в него. Когато усвоим за себе си този дух на жертвеност, ще можем никого да не осъждаме, да обичаме всеки човек, независимо какъв е.

Разпятието ни показва и висша степен на търпение. В книгата на Стареца Йосиф Исихаст е описан удивителен случай:

„Един брат ми разказа (тук Старецът говори прикрито за самия себе си), че веднъж бил печален заради някой си брат, когото той съветвал, а онзи не слушал, и много преживявал заради него. Молейки се, дошъл в изстъпление. И вижда Господ, пригвозден на Кръста, цял в светлина. И като обърнал глава, Христос го поглежда и му казва: „Виж Ме, колко Аз претърпях заради тебе? А ти какво си претърпял?…

И с тази дума тъгата се разтопила, изпълнил се той с радост и мир, и изливайки ручеи сълзи, се удивявал и се удивява на снизхождението Господне”.

Разпятието – това е образ на прошката. Св. Йоан Златоуст пише: „Ти подражаваш на Бога, уподобяваш се на Бога, когато заедно с Него прощаваш”. Кога прощаваме заедно с Христа? Тогава, когато страдаме без вина, несправедливо. Колко често се случва това и колко ни е трудно да прощаваме в такива случаи! Но винаги ще си казваме: „Господ също в нищо не е бил виновен, но биде разпнат на кръста и от кръста прости на всички нас, прости конкретно лично на мене”.

В това ще намерим лекарство срещу всяка неприязън, срещу всяко осъждане. Докато живеем на замята, за нас е невъзможно да не огорчаваме и да не се огорчаваме. И ето, Господ ни е дарувал средство, за да можем да живеем на земята в мир и любов. Средството е – да прощаваме извън рамките на всяка човешка справедливост.

Накрая ми се иска да припомня още един пример за любовта на Спасителя към хората – това, което се случило вече след Неговото славно възкресение. Господ, Който толкова много пострадал от хората, унижен и разпънат от тях, се върнал не с упрек, не с изобличение. Както пише един древен тълкувател, „Христос не ги заплашил със силата Си, но се явил с пламенната Си любов. Не ги смутил с властта Си, а ги почел с братска любов и топло ги приветствал: „Радвайте се!”

И ако знаехте как ми се иска, колко бих се радвала, ако ние се отнасяхме един към друг с такова крайно благоговение, с такова неудържимо желание да се порадваме един на друг!

Прекрасно пише за това св. Василий Велики:

„Побързай да кажеш утешителна дума преди всички други речи, показвайки любов към ближния. Намираш ли се в манастир и отиваш към брата, съпруг ли си и отиваш при жена си, баща ли си или майка и се приближават към чедото, - побързай да кажеш утешителна дума”.

Старецът Емилиян допълва думите му: „Това, което искаш да кажеш на човека, говори, след като в началото му кажеш няколко думи, които ще му доставят облекчение, радост, утешение. Направи така, че той да каже: успокоих се, зарадвах се! Направи така ближният да скача от радост, когато те среща. Тъй като всички хора в живота си, у дома, в телата, в душите носят някаква болка, немощ, трудност. Всеки скрива тази болка, но тя съществува. Затова при всяка среща, преди всичко, подари на човека усмивка, който и да е... И тогава Бог, виждайки любовта и рая в твоето сърце, виждайки, че ти си вместил всички в него, не може да не те вземе и тебе в рая”.

(край)