Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2018 16:37 - Истории за разминаване /част от книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени"/
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4114 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 06.02.2018 23:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Голямото съмнение в крайна сметка води до голямо пробуждане.

Мъдрост от Изтока

 image

Честно казано, тези истории, или поне началото им, бях решила да ги започна снощи (т.е. 27.10.2014 г.), но при мене всяко решение е предпоследно. За сетен път се уверявам, че нещата се случват не когато аз искам, а когато тяхната вътрешна логика го реши. А предната вечер се борих с инсталирането на текстoобработваща програма. За малко да загубя написаното досега – заради моите технически умения, или по-скоро заради липсата на такива. В един момент изтръпнах. Не защото събраните текстове от блога си не бих могла да копирам и редактирам отново. Нито бях написала кой знае колко досега – като обем и важност. Но от опит зная, че никога не се получава същият текст, когато човек го е изгубил и се налага да го сътворява наново.

Сещам за инцидент в редакцията. Беше по Никулден – във водовъртежа на низ от събития, които отразявахме. Точно в този момент – токов удар! Случи се възможно най-неблагоприятната ситуация – наложи се да пишем целия вестник наново. И, разбира се, той стана различен! След повторното “Голямо писане”, колегите от техническия отдел винаги ни напомняха да save-аме, т.е. да запазваме текста възможно най-често. Когато човек излива преживяванията си в писано слово, като че ли несъзнателно следва логиката на мисълта си, не е в кондиция да мисли за чисто практически неща. Но оттогава това ми е останало навик, независимо какво пиша.

И сега си мисля, след снощната случка – може би това са просто дребни съдбовни намигания, когато трябва да променим нещо, а не виждаме неговата несъстоятелност, преди да го загубим и се наложи да го възстановяваме, вече в друг облик. И всъщност, да, снощи щях да пиша нещо различно, а може би не е трябвало да го напиша точно по онзи начин, останал вече в небитието...

Днес мисловните писти са други, както и моята нагласа към това, което бях намислила да пиша. Преди малко във Фейсбук – един съвременен социален феномен, който ни държи взаимосвързани на мисловно-информационно-емоционално ниво, прочетох най-новото стихотворение на Недялко Йорданов – “Хрумка” (28.10.2014 г.). Ето и първите редове от него:

Има ли смисъл? Има ли смисъл?

Толкова нещо си вече написал.

Стихове... Спомени... Песни... Пиеси...

Време е... Стига... Спри! За къде си...

А аз какво написах, какво сътворих, освен низ от преживени истории, поставени в споменния скрин, с всички недообработени болки или несподелени поуки? Разбира се, че не всеки е на духовната и интелектуална висота на Недялко Йорданов и няма какво да остави – като послание и генератор на идеи и емоции...Често си мисля и за осезателния графомански бум в последните години. Когато животът по-често ни се озъбва и нямаме пространство и чисто физически предпоставки да съществуваме достойно, остава ни да се потопим в сигурните води на собственото си мисловно езеро, колкото и подводни течения да има в него. И да претворим себе си чрез словото – така поне бихме се почувствали малко повече хора. А за значимостта на споделеното от нас – това е вече друга тема, твърде уклончива...

След тази дълга интродукция, започвам първата история – за разминавания. Тази тема сама се нареди като първа, спонтанно, след разменени коментари под един музикален видеоклип на невероятно талантливия млад ексцентричен цигулар Дейвид Гарет. Понякога емоционалните препратки са странно изражение на нашите вътрешни и неразпознати дори от самите нас тежнения. Словесните нишки сами водят към най-чувствителните “бутони” в същността ни, за да се получи – като светлинно отражение на отдавна преживяното, онова така необходимо ни озарение в сегашно време...

И така, историите за разминаванията са особено характерни за мен и житейския ми път. Понеже съм на една “симетрична” възраст – като цифрово изражение, очевидно в бурята, породена от кризата на средната възраст, съвсем основателно е да се пораждат у мен твърде много въпроси. А те са колкото разнообразни, толкова и болезнени. Някои от тях крият възможност за осмисляне на житейска поука, други – изобщо нямат желание да бъдат формулирани и извадени на бял свят, поради твърде щекотливата си и неудобна природа.

Разминаваме се в намерения, в синхронизация на случвания, в премълчани или прибързани, грубо изречени думи. Разминаваме се в разбирания, подредба на ценности, нагласи и начина, по който изразяваме своя вътрешен свят. Затова и често имаме усещането, че сме неадекватни – на ситуация, място, роля. Ако приемем това за нормално и престанем да сме роби на социалната мимикрия, която е сигурен път да станем приемливи, но и да се обезличим, тогава с успокоение бихме осъзнали съществени неща. Понякога ние искаме едно, а ни се предлага съвсем друго, стремим се отчаяно към нещо или някого, а друг го смята за своя привилегия. Не само ние – от егоцентричната си позиция, а и всеки човек, също има право на своя гледна точка и светоусещане. Разминаванията са ни нужни всъщност. Защо ли трябваше да достигна до достопочтената симетрична възраст, за да го осъзная?...

Емоционалните разминавания са наистина с култов знак за мене. Бях може би на четири години, когато в мене се влюби – нежно и нещастно, другарчето, което стоеше срещу мене на масичката в детската градина. То ми предлагаше безвъзмездно най-апетитните части от неговите порции. Но аз, бидейки злояда и твърде сантиментално отнесена още оттогава, предпочитах да си съзерцавам през прозореца клончетата и птичките навън. И си мислех колко несправедлив е светът – след като имам обожател, когото не искам, а отгоре на всичко, ми предлага лакомства, докато аз се чудя как да заблудя учителките, че съм изяла нещо от моята чиния! Да ми беше предложил да излапа и моето ядене, това щеше да е джентълменски жест! Ето един недооценен мускетар! Разминаването е повече от видно, но за щастие, момчето прояви здрав разум и насочи благородническите пориви към друго момиче с по-добър апетит и приземени критерии...

Следващото ми емоционално разминаване бе на по-зряла възраст – първи-втори клас. Тогава един съученик беше уж тайно влюбен в мене, още от предучилищна възраст, но всички знаеха. Милият, макар да носеше име на български цар, беше с една глава по-нисък от мене и плюс това, не отговаряше особено умно, когато го изпитат. А за мен един от задължителните критерии да ме впечатли мъж (тогава – млад момък) е да е по-умен от мене. Момчето с царското име нямаше май такъв шанс... Опита да ми се обясни в любов чрез посредници – вестоносци на благата вест. Нямаше резултат. Пробва да пише бележки с мили послания и да ми подарява изрязани книжни кръгчета с разнообразни рисунки по тях. Уви. Накрая беше предприел офанзива с най-тежката артилерия – издирил телефонния ми номер (тогава имаше само домашни телефони) и без да дочака да чуе гласа отсреща, набързо и развълнувано отсякъл: “Теменужке, обичам те!” – на брат ми, който тогава беше гимназист в Английската гимназия, същата, която сега моята дъщеря завършва... Е, горкото момче, съжалих го, макар че след споделеното от брат ми дълго се смяхме до сълзи.

Още тогава една приятелка ми каза: “Не бъди толкова строга с момчетата, един ден някой ще ти върне за всички, които си отблъснала.” Колко мъдра е била приятелката, макар и на възраст под десет години! Животът потвърди и препотвърди думите й. Но за съжаление учим уроците си по трудния начин.

По същото време имах още две подобни истории. Не знам на какво се дължеше интересът към мене – може би на факта, че свирех на пиано, пеех и често се изявявах на сцена... Не съм блестяла с особена красота, нито с модерни дрехи. Бях отличничка – това ми остана като запазена марка до края на моето учене. А тогава може би и момчета, и момичета се впечатляваха от подобни постижения от образователен характер. Сега, за съжаление, това е по-скоро повод за срам и почти сигурен признак за аутсайдерство...

Другото момче, влюбено в мене, бе арт типаж, затова и избра нестандартен способ за ухажване. Обясни ми се в любов с картинки от корекомски дъвки (”Кореком” за хората от моето поколение си беше култово понятие), поставени щателно в пощенски плик+любовно писмо със забележително количество правописни грешки. Условието, оповестено в писмото, беше следното – ако искам да му стана гадже, да задържа картинките, ако не – да ги оставя в храста пред блока му. Бях възмутена и ги поставих старателно в храстите, със задължителната доза нескривана гордост, проявяваща се в трудно сдържана нервност на движенията. Забелязах как отблъснатият момък гледа през стъклото на стълбището – с огорчение, но и с нотка жестокост. След това изчаках зад ъгъла – видях, поразена, как той си взима плика с безценните картинки, дори ги брои! Как да вярва човек след това на безкористните мъжки пориви!...

Последваха години, в които бях почти незабележима за противоположния пол. Или може би аз просто не съм ги забелязвала, взряла се твърде настойчиво в учението, четенето на извънредно сериозни книги и многочасовото свирене на пиано (като ученичка в Музикалното училище, сега НУМСИ “Проф. Панчо Владигеров” ). Невероятна школа за мене бе това училище – като естетическа, нравствена, интелектуална и духовна институция. На моите ученически години, прекарани в творческо търсене, взаимодействие и себеосъществяване, дължа много голяма част от общата си култура и светоглед. Там синхронизирах метронома на времето с моя вътрешен ритъм и това темпо завинаги остана у мене – като неоценим барометър за вечните категории. Завинаги съм благодарна на моите учители-будители-вдъхновители. Признателна съм им – за семето на духовността, посято – вещо и с любов, в душата ми. Покълна цвете. С неизтребими корени.

Е, спомням си и весели случки – четири приятелки си бяхме сътворили наша азбука, с която си разменяхме бележки в час с преобладаващо съдържание, колко са тъпи момчетата. Това бе съвсем в реда на нещата в демонстрираното противопоставяне на другия пол, от който всъщност твърде любознателно се интересувахме. Същите тези съученици, набедени от нас за глупави, (девизът ни, който беше щателно изписан на всяко наше “тайно писмо”, гласеше: “Всички момчета са тъпаци и глупаци!”) следваха стратегията си да крадат, т.е. прихващат, бележките, докато ние ги мятаме – уж незабелязано, през чиновете.

А един от съучениците ни, който понастоящем е концерт-майстор на Софийската филхармония и щастлив баща на три деца, прояви извисен интелект и шпионски талант. От няколко наши бележки бе успял да разшифрова всички букви и да ни напише – на същата, вече очевидно не само “наша”, азбука, послание – колко сме елементарни и как бързо се разбиват всичките ни конспиративни прийоми. Шапка му свалям! Така се случи, че неговият брат след години ми стана кръстник, досега сме близки със семейството му. Имат три прекрасни деца – големият син учи медицина в Германия, малкият е отличник в Немската гимназия и от шести клас пише на перфектен английски удивително зрели за възрастта си фентъзи романи, а тригодишната дъщеричка е невероятна синеока разбойничка, която има изразени музикални способности, явно се е метнала на чичо си...

А другите съученици от “шпионската дружинка” имаха също интересен житейски път. Единият в момента е топ следовател в Бургас, очевидно бе проявил този си талант още при разследването на нашата заговорническа тайна кореспонденция. Другият – за съжаление разпиля и насочи качествата си в разрушителна насока и сега не е между живите.

В спомена ми е живо едно огромно разминаване – историята на нашата съученичка, която си отиде само на двадесет и девет години от земния ни свят – Екатерина Попова. Позволявам си да я назова с името й, това не правя за повечето хора, споменати в книгата ми. Катя за мене е специален човек. И бих искала, години след земната й кончина, да напиша няколко реда за нея, с добро. И поклон. Сънувам я. Често си мисля за нейната нестандартна съзерцателна душа. Още на десетгодишна възраст имаше мъдростта, изказа, невероятните музикални способности на много по-зрял човек. Според мене, тя бе дошла за кратко на този свят да ни научи на нещо, да ни покаже как се живее и твори – на пълни обороти, без остатъчни способи за пестене на енергия и вътрешен плам. Спомням си как цигулката плачеше изпод пръстите й – като вопъл, изтръгнат от вековната болка, сбрала енергийната сила на много човешки души. Четях с удивление фантастичните й разкази – написани сякаш от втори Айзък Азимов или Артър Кларк – невероятно дълбинен поглед върху вселенски зависимости и скрити тайни... Спомням си момента, когато тя ми довери тайната за нейната чиста, неосъществена и несподелена любов към по-голям от нея мъж, безспорен талант и обществена личност. Позвъни на вратата, връщаше се от урок по цигулка. Имала е нужда да говори, да разкрие пред някой довереник това, което никой не подозираше, че тя може да изпитва – бидейки толкова извисена над земните условности, емоционално капсулирана и недосегаема. Макар да знаех, че нейната несподелена любов завинаги ще остане такава, искрено се възхищавах на дързостта да обикне... недосегаемото. Тъжно разминаване по пътеките на разнопосочните емоционални предпочитания... И до днес пазя тайната й, само отворих нейното предверие. Никога, дори след моята смърт – ако душите преминават в друго измерение, не бих разкрила чиято и да е било тайна, доверена ми – с надеждата, че ще бъде съхранена, с обета на приятелството. Дано съвършената ти душа намери покой, някъде там, сред Божествената музика на небесните селения, Кате!...

Разминаванията продължиха и когато бях вече девойка – още несвикнала с напора на непознатите дотогава погледи спрямо промененото външно изражение на същността си. Спомням си, че тогава една моя приятелка имаше смехотворен “черен списък” на момчета, с които се е целувала или е имала някакъв флирт. Аз пък, обратно на нейния почин, си направих още по-бутафорен списък на изпъдени мъже. Записвах си кой, кога и как съм пренебрегнала, гордо обяснявайки, че съм влюбена в друг (който тогава не знаеше още, но впоследствие се оказа мой съпруг, вече бивш). Мислех, че е голяма забава. Бях забравила предупреждението на приятелката си от детството, да не се присмивам на отблъснатите чувства.

По същото време – на абсурдния “списък” и първите проучвателни наблюдения върху някои психологически особености на мъжкото поведение, едно кротко момче бе романтично и предано влюбено в мене. Моя приятелка беше нежно копнееща за него, аз пък бях безнадеждно влюбена в бъдещия си съпруг – тогава той беше с друго момиче... Неволна е асоциативната препратка към една стара българска песен: “Аз търся тебе, ти търсиш друг, той търси друга, тя пък търси друг...” (цитат по памет и смисъл) Съвсем рутинна житейска ситуация. Докато ние правим своите несъвършени човешки планове, друг преподрежда съдбовните карти...

Явно в тези години, когато тялото е младо, необременено от знаковите изменения на годините, а умът е бистър и анализиращ, но не и далновиден и мъдро-смирен, човек не осъзнава какви тежки жалони поставя на пътеката на своята карма. Е, затова и достигаме до подобна симетрична възраст на моята, за да започнем да осъзнаваме – като моментни проблясъци, нашите неравноделни житейски стъпки...

В ученическите ми години – някъде в девети-десети клас, имах няколко весели истории, които тогава приемах съвсем по апокалиптичен начин – заради момичешките си предразсъдъци, страхове и идеалистични нагласи. Една ранна мъглива утрин, преди 8 ч, в събота, се бях запътила на урок по пиано. Разбира се, вървейки и носейки школите с музикалните произведения под ръка, съзнанието ми бе заето с вътрешното музициране на Шопеновите балади, фугите на Бах и изящните сонати на Моцарт. И, не щеш ли – точно на улицата пред входа на Музикалното училище, пред мен се изпречи около 40-годишен слаб мъж, с дълъг сив шлифер. Измъквайки ме от съзерцателното ми състояние, ме попита: “Извинете, знаете ли къде е улица Републиканска?” Научена да бъда любезна, не можех да подмина въпроса на господина (тогава другаря), тъкмо започнах да обяснявам накъде е съответната интересуваща го улица. И... хоп – като в смешните скечове на Бени Хил, мъжът разтвори шлифера! Излишно е да обяснявам, че под връхната дреха кльощавият човечец беше... дибидюс гол. Бях чела дебели образователни книги и веднага си помислих: “Ето – типичен случай на ексхибиционизъм!”. Това бе първото ми съприкосновение с изначалната, първична, незавоалирана, чистосърдечна голота на един мъж. Близки срещи от третия вид (аналогично на фантастичния филм със същото име), но в напълно неподходящ момент, когато мисълта ми пееше възвишени класически мелодии... Животът явно поднася бруталните истини в твърде неочаквани моменти. А тогава, ужасена, разбира се, изпуснах безценните школи и изпищях – с подобаващи децибели, разцепили гъстата мъгла. Професионалният ексхибиционист си скри позамръзналите атрибути на мъжкото “достойнство”, с артистичен жест, замятайки сивия – емблематичен за всичките му “колеги” по света, шлифер. И си отпраши в посока, съвсем противоположна на улица “Републиканска”... Разминахме се със сутрешния “голошлиферен” натрапник, за щастие. А и в дебелите книги пише, че тези хорица всъщност са... болни и нещастни. Така че – простено да му е.

През лятото на същата година имах още по-интригуваща история. Отивах бодро към плажа, минавайки по обичайните пътеки в Морската градина. В продължение на по-малко от петнадесет минути, пред девичите ми очи, в пълния си “блясък” се появиха – от различни храсти, явно със стратегическо разположение градината, трима колеги на досадника със сивия шлифер пред Музикалното! Цели трима! На първия изпищях, втория подминах гордо – вече дори не се впечатлих, на третия директно казах: “Ако си мислиш, че ставаш за нещо, лъжеш се!” Няма да се излагам, я, вече имах достатъчно образователни примери – двамата в Морската градина, в лятно “работно” облекло, и онзи с шлифера – в зимен екип. Тримцата се вписаха щателно в представителната статистическа извадка с проучвателен характер относно характеристиките и психологическите особености на бургаската ексхибиционистична общност... А последният, върло обиден от мен нещастник, вдигна набързо червените си шорти с бели кантове и избяга яко дим, директно през тревата. Сигурно му е останал комплекс за малоценност за цял живот... Забавно и едновременно тъжно разминаване с момичешките идеалистични представи и това, което “живият живот” предлага – като не толкова романтични поведенчески и чисто фактологически дадености...

Спомням си и лятото, в края на гимназията, когато всеки ден получавах по едно писмо в пощенската кутия – старомоден израз на вечни чувства, признати по един наистина фин и интелигентен начин. Не знаех кой е авторът. След време разбрах. Музикант. Талантлив. Но това не би променило моята непоклатима позиция тогава. Защото, в дните и нощите на същото това лято, нескончаемо пишех писма на моя любим, който тогава беше в казармата. Двупосочни магистрали на чувствата, обърнали посоката на своите търсения. Знаково разминаване.

Последва ера, в която за около петнадесет години животът ми бе застопорен в еднопланови и еднопосочни релси – любов, брак, дете, дом, семейство, домакинство. Поантата бе израстването на дъщеря ми, физически и духовно. Разминаванията бяха по-скоро латентни, случващи се под повърхността на видимото, заложени като бомба със закъснител. Последва друг етап – етапът на самостоятелния ми живот, който за мене започна на една възраст, на която съвременните млади все още не се считат достатъчно зрели, за да създават семейство и деца – тридесет и две години.

Освен факта, че останах като сама сред вълци – образно казано, или като вълчица без глутница, на нулевата точка на своя житейски градеж, с дете на шест години и половина, имах и един основен дефицит – прекалена доверчивост, съчетана с непотушена свръхранимост и емоционалност. Да, винаги съм съзнавала, че емоциите и прибързаният израз на тяхното възпламеняване не са били най-добрата ми атестация. Изчела съм купища книги за постигането на духовен мир, техники за усъвършенстване на емоционалната интелигентност, преработване на стари неработещи модели на поведение и т.н., и т.н.. Но често – в хаоса от теории и стремежа към следването на научни постулати, вътрешният хаос се завихря в още по-осезаеми размери... Неволно правя емоционална и фактологическа препратка към мъдро-емоционалната книга “Бягащата с вълци” на американската психоаналитичка Клариса Пинкола Естес. Загърбвайки дивата си, отдавна изтласкана, инстинктивна женска природа – като на вълчица, бранеща малките си и отстояваща ревностно свободата, пространството и правото си на волен живот, ние, жените, губим изначалната връзка с автентичната си същност. Именно това е най-голямото разминаване. И може би наистина спонтанността, непринудеността, осланянето на вътрешния интуитивен глас е най-точно избраният път...

А относно разминаванията – да, имаше някои доста занимателни и знакови – за самата мен и емоционалните завихряния около мене в онези трудни, но много ценни за мен години. Бях млада жена с дете, всеки ден излизах с дъщеря ми – дори когато ходех по събития, свързани с журналистическите ми ангажименти. Приятелки и колежки ми подхвърляха, че няма да си намеря мъж, като ходя вечно с “ремаркето”. Е, казвах им, всеки си ходи с каквото си има, ако някой реши, ще ме приеме и с добавката към мен. Това – в рамките на шегата. Годините минаваха, около мене не посмяваше да припари почти никой, или ако правеше плах опит, бях изградила такава твърда и непоколебима защита, че мъжете се отказваха. Другият, по-жесток, вариант на отблъснато внимание – чувах от странични източници безумни слухове за себе си, никой от тях нямащ нищо общо с истината. А тя бе простичка. Бях решила да живея по острия ръб на най-голямото разминаване – с безсмислени опити за любов, просто за да не съм сама. Нямаше смисъл. А тогава изпод пръстите ми излязоха толкова изписани неща, че очевидно съм въплътила енергията си в нещо полезно за мене – като вид автотерапия, а може би смислено и за други хора...

В този период с дъщеря ми си имахме нещо като таен заговор. Имаше няколко елемента от мъжки пол, които настойчиво досаждаха по улиците, хитро предлагайки сокчета или сладолед на детето ми, за да се себепредставят в особено благородна светлина и да смекчат злото ми (според тях) сърце. Уви, опитите им ставаха все по-дразнещи и безуспешни. Дъщеря ми измисли кодово наименование “тъпук” – като нарицателно за досадниците. Когато излезехме с нея на разходка, тя, бидейки по-наблюдателна и бързореагираща, веднага ме предупреждаваше: “Мамо, тъпук номер три на тротоара!”. И ние бързо се изнасяхме на отсрещния. Смешно беше, и жалко. Жалко, защото толкова години бяха белязани само с подобни бутафорни бягства, по-скоро от самата себе си. “Ремаркето” вече все по-рядко излиза с мене, а имаше един – напълно обясним и необходим период на израстване, в който дъщеря ми се беше почти изцяло дистанцирала от мене и родителската ми опека. На нея са й нужни здрави и надеждни криле, а не патериците на моята непрестанна грижа. Поне този житейски урок мисля, че научих.

А и наскоро си мислех – ех, младост, младост, сега само попрестарели “фенове” от една приятелска “дружинка”, ме чакат почти всяка вечер до кварталния магазин, само за да ми кажат: “Добър вечер!” Единият от тях ме кани на кафе вече дванадесета година, без успех. Но наскоро си мислех, че може би такава последователност заслужава уважение, нещо като съвременна донкихотовщина...

Има едно разминаване, за което ми е особено трудно да пиша – най-голямото за мене. Беше години след развода ми. Първият мъж, когото изобщо допуснах в съзнанието си, чувствата, емоциите, мисълта, живота си – след ерата на абсолютната самота. И първият мъж след единствения дотогава бивш. Тогава обичах с най-възвишените измерения на любовта. Общувахме като че ли в друго измерение, душите ни бяха свързани на ментално ниво. Разменяхме си мисли от разстояние – всеки от нас, след вълшебния обмен на послания и емоции, потвърждаваше автентичността на двупосочното трансцедентно общуване. Беше магично. Имахме телепатична връзка. Разбирахме се на стотици километри, събуждах се, миг преди да получа смс, с ясното съзнание какво точно пише в него. Веднъж той ми каза, гледайки ме с въздействащо-тъмните си очи – като маг, че имам не “Шесто”, а “Осемнадесето чувство”...

Всичко приключи твърде бързо и нелепо. Не бях готова. Прегорях. Раздадох щастието си, доверчиво вярвайки, че всеки около мен е добронамерен и съпричастен с бликащата ми емоция. Уви, не бе така. След време разбрах за грозни инсинуации, в които обичащата ми по безусловно чист начин душа е била очернена. Не успях да се преборя. Дълго след това, години наред, не можех да събера болящите парчета от разпуканата си душа. Преживях го. И научих, по трудния и възгорчив начин, незаменими житейски уроци. Не виня този мъж. Въпреки че той не отстоя чувствата си. Но те бяха несравними – по сила, интензитет и дълготрайност, с моите, тогава. Може би в онзи момент той не е могъл да понесе междугалактическите параметри на моята обич. И не му е била нужна. Дори съм му благодарна, тъй като докосна най-фините струни на душевността ми и ги накара да запеят несравнима по своята чиста красота песен. Въпреки огромното разминаване, той бе стимул за мен – да давам, във всяка леха от нивата на живота си, най-доброто от себе си, безусловно. Въпреки че предадох най-хубавите си години в примката на самотата, заради незарасналата рана от внезапната и лишена от всякаква логика раздяла. Имала съм нужда може би от тази самота, за да се предпазя от още по-големи разочарования. И да остана вярна – на моето чувство, което не успях да изтръгна от себе си почти пет години. След това изпратих моята обич – с благодарност, че в този живот съм била орисана да чувствам по възвишен начин, отвъд рамкираните понятия, затварящи ни в триизмерието на битието. И съм била люляна – като в уютния остатъчен спомен от детството – в скута на едно неземно красиво чувство...

Сега, десет години след началото и края на тази тъжно-поучителна история, го гледам понякога по телевизията. Един-два пъти годишно го срещам случайно в Бургас. Той е със съпругата си, по-млада от мене, за която се ожени след лутания в личен план. Поздравяваме се половинчато. И се разминаваме. Приятелки, наблюдавали реакциите му, са ми казвали, че той се е обръщал. И дълго е гледал след мен. Никога не се извърнах, за да се срещнат очите ни. Но го знаех и усещах. Така се получава понякога. Души, които са предопределени да се открият и себеосъществят, в крехката искра на взаимността – за кратък отрязък от време, в този живот, се разделят... навреме. За да не се изпепелят взаимно. И изиграват, като лебедова песен, по възможно най-вълнуващия начин, взаимния си танц – в Петото измерение на любовта.

И завършвайки темата за разминаванията, очевидно непобрала се в ограничения обем, който си бях определила, за да не ставам прекалено досадна с още подобни истории, се сещам за една весела случка с магаренце.

Преди около десетина години, в една лятна вечер, връщайки се с “ремаркето” от рутинната разходка из любимия, незаменим, неподражаем с духа и хората си Бургас, съзрях малка подаръчна торбичка на дръжката на входната врата. Хм, казах си, какво ли ще е това, дали някой не се е объркал или пък е бомба!? Дъщеря ми се оказа по-смела и надникна в плика – вътре имаше CD на Бари Уайт, многоуважаван от мене певец, и любовно писъмце. Е, не очаквах подобно обяснение в любов! Отгоре на всичко, писъмцето беше анонимно. А за капак – бе паноптикум от правописни грешки! Дори Диана, дъщеря ми, второкласничка тогава, се изуми от очевадните, фрапантни и умопомрачителни грешки! Е, не! Тук тайният обожател очевидно не беше попаднал на правилното място. Споменах някъде по-назад, че за да ме впечатли мъж, би трябвало да ме грабне с интелекта, културата, изказа и, разбира се, грамотността си. Е, за музикалните вкусове нямах претенции, но за стила и съдържанието на писмото – бях безкомпромисна...

Занесох любовното писъмце – апотеоз на войнстващата неграмотност, на коректорките във вестника (които още са ми приятелки). Е, посмяхме се на чужд гръб, което си е вид грях, но да ни е простено, не го направихме, за да унижим някого публично. Дори така и не разбрахме кой е “Влюбеният Шекспир”. Простено му бе и на обожателя, че все пак бе изразил емоции и чувства, независимо от нескопосаното художествено и стилистично оформление.

Писмото запазих, но оставих плика с музикалния диск до вратата. На другата вечер – развитие! Пликът с диска беше щателно прибран, но на негово място – нов плик, по-шарен, и в него... ново писъмце+магаренце (може би като синоним на моята магарешка инатливост и неподатливост спрямо емоционални инвазии)! Магаренцето бе дървено, облечено с плат и пух, рошаво – истински кичозен шедьовър! Уникат! Дъщеря ми толкова го хареса, че го грабна и каза: “Мамо, искам това магаренце, нека си го оставим!” Обясних й, че на света има много по-чаровни магаренца, а приемайки го, означава, че сме съгласни с предложенията в писъмцата, обещаващи вечна грижа и безпрекословна любов. С голяма неохота тя остави магаренцето в торбичката.

На сутринта нямаше помен от него.

Често няма помен и от демонстрирани, натяквани чувства. Те преминават в лоното не небитието толкова бързо, колкото са дръзнали да се появят, само за да се самодекларират. А автентичните, взаимосвързани с нетленни категории, не се отразяват в писма с правописни грешки. А дори и да са изразени несъвършено, съдържат в себе си съвършенството на собствената си истинност и красота.

По пистите на съдбовните разминавания се редуват още много моменти, може би някои от тях са били с по-голяма фактологическа значимост. От скрина на спомените успях произволно да отворя няколко чекмеджета. Последното ще е за едно също знаково разминаване.

За първи път в живота си получих на работа цветя по куриер за рождения си ден преди две години. Бе красива кошничка с естетично съчетани летни цветя, гарнирани с дървена стилизирана калинка – като символ на късмета, който каца, като изражение на Вселенския благослов, на нашето рамо.

Признавам си, бях изненадана. И поласкана. И погалена от мъжкото – предполагам! – внимание, макар и напълно неразгадаемо за мене, като източник. Тайният обожател (за когото имах известни подозрения, непотвърдили се в пистите на хипотетичните пресечни точки на житейски срещи и случвания) не се появи повече. А може би не е трябвало. Вероятно това е било едно намигване на Бог. За да ми даде искра надеждица – в тягостните води на самотата.

Само след една година, на същия мой рожден ден, но вече с една цифра на годините в повече, в празничната вечер, споделена със скъпи хора от далече, получих огромен стилен букет. Пак по куриер. Пак без никакви обозначителни белези за разпознаваемост.

След кратко време разбрах кой е непознато-познатият подател. Засега историята е с отворен край. Не защото нямам смелостта да поставя символичната точка на тази страница от моя живот с Happy End. Не. А защото никога не знаем какво ни очаква зад ъгъла на нашите нагласи, очаквания и планове. Докато ние трескаво търсим начин да подредим събития, хора, факти, взаимозависимости и чертаем перспективи, някой друг – гениален режисьор, с неизразимо по-силната обща визия за бъдното, вещо насочва нашите несъвършени земни създания – по Пътя...

 

Дубай, 28.10.2014 г.

Снимка: С Диана – един незаменим тандем, забавлявахме се с житейските предизвикателства и имахме свой малък свят, в който никога не скучаехме.


image



Тагове:   разминавания,


Гласувай:
6



1. inel379 - Познато чувство...
21.04.2018 12:51
за необходимото ни време за узряване.
Всяко съмнение буди нещотърсача в човека
и то мира му не дава.
Намигванията на съдбата не могат да бъдат случайни.
Те са знак за избори по пътя,
които правим, за да се движим всеотдайно,
с вдъхновението, без което не можем.
А смисъл има, докато сме живи,
да правим себе си и другите щастливи.
Във всяка преживяна история има поука
и тя е човешката ни, истинска наука.
Емоция и мисъл в нас диктува
да споделим това, което ни вълнува.
Подводните течения са безконечни,
но те ни закаляват, правят ни човечни.
Без болка, непознаваеми сме.

Разказваш интересно и забавно
за своите разминавания съдбоносни
по пистата от спомени.
Слаломът на живота продължава
и се надявам да отвориш
от скрина още чекмеджета.
И да. Изненади ще има,
защото никога не знаем
какво ни очаква зад ъгъла
на нашите планове и нагласи.
Важно е крилата да не се прекършват.
Нали дарени са ни те от Бог!
Хубави пролетни емоции за теб!:)
цитирай
2. merrylloyd - Невероятна история.
26.07.2018 08:08
Страхотно си го написала. Приятелко супер си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2417628
Постинги: 152
Коментари: 4956
Гласове: 45014
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031