Синдромът „Яжмайка“[1] – произход, особености, последствия

Терминът „яжмайка“ се появява сравнително наскоро – преди 10-15 години, явлението се развива върху почвата на радикален, войнстващ феминизъм и описва поведението на жени-майки в негативна светлина. В тесен аспект това понятие разкрива поведение на незрял човек, който не е готов да поеме отговорност за себе си и за живота на детето си. Обикновено се развива при тези, които не са психически подготвени да станат родители и пълноценно да отгледат децата си.

Понятието обикновено се използва за жени, които се възприемат от другите като прекалено защитни към децата си или които изискват специални привилегии само поради статуса си на майки.

Някои интерпретации на поведението:

-жена, която демонстрира двойни стандарти по отношение на своето дете в сравнение с други деца, което често се проявява под формата на оправдаване на лошите постъпки на детето и търсене вина в другите (Майката на тийнейджър, участвал заедно  с връстници в нанасяне побой на бездомник до смърт, заявява в интервю пред медиите, че „нейният син не е виновен, той просто е попаднал в лоша компания“);

-жена с дете, която нарушава социалните норми, като се оправдава с непълнолетието на детето или се опитва да получи повече или необосновани привилегии под предлог, че е майка (В нашата детска градина имаме истински детектор за „яжмайки“. Това е пътека, утъпкана през тревната площ към детската площадка);

-жена, чиито поведение спрямо детето й, кардинално не съвпадат с това, което декларира, като стил на общуване и методи на възпитание. (пуши пред детето, използва нестандартни методи за наказание, ограничава свободата и правата детето, използва в речника си цинични думи и т.н.);

-жена, нарушаваща обществените норми, оправдавайки се с възрастта на детето или налагаща искания и претенции (използва детето като извинение да не се реди на опашка; не контролира поведението на детето си, когато нарушава социалните норми и граници на другите; отсъства от работа необосновано);  

Защо този израз е толкова популярен? Какви са последствията от „яжмайчинството“?

В областта на отглеждането на децата, а именно по отношение на това как трябва да се държат майката и детето, в момента в нашето общество няма единен стандарт. Това често поражда конфликти не само в автобусите и на детските площадки, но и в семействата. Така например, родителите предпочитат да възпитават децата си в хуманистична парадигма, а бабите и дядовците, припомняйки старото възпитание, смятат, че по-младите нямат достатъчно опит и знания.

Най-честата молба на родителите, които идват при детски психолог, е „Правя ли всичко правилно?“ Има такава особеност в психиката – когато сме тревожни, започваме да търсим някаква рамка, правила, за да има на какво да разчитаме. И за много майки правилото „позволявайте на децата всичко“ е такава опора. Те искрено вярват, че тогава детето им ще порасне уверено, ще се формира като личност и всичко ще бъде наред.

Те често се опират на принципите на японското възпитание, цитират постулати от Теория за привързаността и други източници, интерпретирайки тези концепции по много едностранчив начин. В такава парадигма основната задача на майката става една: да защити детето от негативното обкръжение (и тази реакция възниква, когато детето започне да нарушава границите и пространството на другите хора) и да му позволи себеизразяване в пълен обем.

Всичко е в незнание и неразбиране на законите на формиране на детската психика.

Всеки възрастов етап има свои собствени задачи. Опитът да се задоволяват всички нужди на детето е много важен и е валиден до навършване на около година и половина. След това родителят трябва да остави детето да изследва света, като постепенно постави акцент на границите: това е компютърът на татко – не го пипаме, това е дрешникът на мама – не влизаме там; когато другият говори – не го прекъсваме и т.н. и същевременно да посочва какво, къде и кога може да прави детето.

Когато настъпи периодът от 2,5-4,5 години, основната задача на родителите е да научат детето не само да изразява адекватно желанията си, но и да приеме факта, че другите хора също имат своите желания и за да общува с тях, то трябва да се договаря. За какво? За бъдещето, защото на детето му предстои да живее в обществото и там ще се реализира успешно не поради факта, че всички ще му се покланят и огъват, а поради умението да преговаря. В този контекст понякога психологическото просвещение е достатъчно за някои майки, за да промени поведението си.

Има няколко други важни фактори. Първият е отсъствието в съвременното общество на определени традиции на възпитание и разбиране какво означава да си жена, да си майка и в какво се състои женската реализация. А вторият – възпитанието на децата в егоцентрична позиция „Всичко е за теб, скъпа моя дъщеричке!“  

Поради това израстват момичета, които искрено вярват, че да имат дете е велик подвиг, след който всеки трябва да им е длъжен. Външно това поведение се прикрива с факта, че жената прави всичко в полза на детето, но истинският мотив е да направи своя живота по-комфортен.

Впоследствие детето на такава майка също се интегрира в тази схема: „Аз те родих, отгледах те, възпитах те (най-често такива майки не работят и се грижат само за детето),  сега ми дължиш: грижи се, осигурявай средства, заведи ме на почивка“.

От психологическа гледна точка егоцентризмът и инфантилността са личностни деформации, които трудно се коригират. За да се промени нещо, е нужно човек да го иска, а хората с такива личностни особености са доста доволни от позицията си в живота, докато съпрузите и децата на „яжмайките“ са по-склонни да посетят психолог, за да се измъкнат от игото на постоянно чувство за вина и да започнат да живеят собствения си живот.

На кого пречат „яжмайките“?

Както знаем, конфликтът има две страни. Има голям брой, обикновено млади хора, които нямат собствени деца. Поради липса на такъв опит, те не разбират, че наистина не е лесно да пътуваш в градския транспорт с малко дете (или дори две). Децата нямат бутон за изключване на звука или движението им и че отстъпване на място на такава измъчена майка е напълно нормално. И това, че тя моли да й се отстъпи място е адекватно искане, а не нарушение на правата и свободите на хората без деца.

Всъщност повечето възмущения и недоволства идват от тази възрастова категория. И това е донякъде тъжно социално явление, което показва увеличаване на негативизма към такива ценности като семейството и децата.

Най-адекватната позиция за един възрастен, който се дразни от поведението на децата, е да стои далеч от местата, където се събират деца.

Например, ако сте седнал на кафе в заведение и чуждо дете се приближи и дръпне чашата ви с кафе или направо покривката, не е нужно да го търпите и след това да пишете гневни постове за ужасни майки, които отглеждат лошо децата си и умишлено ги пускат на обществени места, за да се наслаждават на отравянето на живота на тези около тях. Просто не е нужно да очаквате намесата на родителите на това дете – тя може и да не се появи. Най-добре е твърдо да му кажете, че това не е неговата маса и няма нужда да пипа нищо тук. Децата усещат много ясно, когато уверено им се поставят ясни граници.

Откъде идва понятието „яжмайка“?

Има една прекрасна поговорка за човешкото съществуване в цивилизованото общество: „Вашата свобода свършва там, където започва свободата на друг човек.“ Именно нарушаването на това негласно правило разкрива „Яжмайките“ в тълпата. Те не се интересуват от благополучието на другите, а целият свят трябва да се върти около техните деца и всички хора да се приспособяват. Това са основните принципи в светогледа на типичната „яжмайка“.

Изразът „яжмайка“ се появява в онлайн общностите и се използва с обидна цел.

За разлика и в противовес на този агресивен стил на майчинство, много скоро на обществената сцена се появява новото социално движение, наречено чайлдфри[2] (childfree), привържениците на което се смятат за борци за чиста околна среда и защитават отказа от размножаване поради пренаселеността на планетата. Те се противопоставят на героичната роля на майчинството и всепозволеността на децата си. И точно тук тези две гледни точки се сблъскват в ожесточена конфронтация в публичните страници в социалните мрежи, където изливат гнева си върху околните и едни спрямо други. Фактически в сърцевината на движението „чайлдфри“ лежат съвременните радикални либерални разбирания, които поддържат и схващането „Не на семейството!“, „Да, на разводите!“

Характерни особености в поведението на „Яжмайките“

Вероятно всеки е срещал жена с дете, която обяснява абсурдността на неадекватното си поведение с факта, че е майка. А доводите за нормите на социално поведение се възприемат от нея с нобоснована агресия и оскърбления към онези, които се осмеляват да направят забележка. При това, възрастта на детето няма значение: то може да бъде нероден ембрион или да е постъпило в университет.

По-долу са представени 12 признака, характерни за поведението на съвременните „яжмайки“:

1.Твърда увереност, че всеки е задължен за нещо на нея и нейното дете.

Типичната „яжмайка“ е уверена, че всички познати и непознати трябва безпрекословно да се съобразяват с капризите на нейното дете и на самата нея.  Това се проявява, например, в исканията да й се предостави не просто място в транспорта, а най-доброто място. „Яжмайката“ изисква долната койка във влака за 15-годишния си син, през която стърчат краката му. Същевременно в тази ситуация не можете да правите коментари за неучтивото поведение на детето й, дори ако то ритне стола ви или повреди имущество. При „яжмайките” е разпространена измамната представа, че имат право на специални отстъпки, когато няма такива, например, че определена стока е безплатна по желание на детето. Най-възмутителното в тази ситуация е, че не трябва да очаквате никаква благодарност от тях, освен снизходителен поглед. В крайна сметка усилията на хората се разглеждат като дълг, а не като помощ.

2.Стратегия на жертвеност в името на детето.

Героизмът на „яжмайката” се проявява в пълно игнориране на нейните потребности и желания и постоянно подчертаване на нейната саможертва. Тя не се интересува от външния си вид, фигурата, дрехите и грима си, смятайки, че майчинската й мисия е изключително важна за държавата. И ако тя не намира постоянно признание за това в семейството, тогава се формира презрение към всички добре поддържани жени, момичета или просто бездетни двойки. Като не  чувства признание и стабилност от съпруга си, претенциите към света се увеличават, превръщайки жената в „яжмайка“.

3.Отказ от трудоустройство.

Тя е склонна да смята, че жертвата на майчинството я освобождава от по-нататъшна работа, професионално и кариерно развитие. От гледна точка на работодателя не е добър вариант да държи такъв служител на щат, защото концентрацията му се изразходва за постоянни обаждания на детето, моли за много болнични, отпуски, матинета и често се държи грубо с колежки, които не са били в отпуск по майчинство.

4.Изключителната гениалност на детето й.

Всеки човек трябва да знае и да се съгласи с изключителността на детето на „яжмайката“, за което тя неуморно просвещава всички около себе си. За гениално постижение се счита абсолютно всяко просто и предсказуемо действие или способност на неговата възраст, например усмивка на новородено, заучена буква, махване на ръка и т.н., но целият свят трябва да знае за това.

Освен това „гениалността“ на детето върви с всепозволеност –  то може да прави всичко: да ходи по нужда на улицата, да пикае на паметник или в кафене пред посетителите, да счупи чужда собственост. В крайна сметка капризите на детето са поставени над живота на всяко друго живо същество.

5.Нищожност на брачния партньор.

Ако съпругът не боготвори съпругата си, която е родила, която му е дала (а не той на нея) най-големия подарък, тогава той автоматично попада в категорията на моралните чудовища, сякаш е отказал лично да роди детето и я е принудил това да стори тя. Тогава „яжмайката“ активно разпространява тази характеристика за съпруга си сред своите познати. Задачата на съпруга на „яжмайката“ трябва да се сведе до неограничено предоставяне на средства и ежеминутна благодарност. Нещо повече,  би било най-добре той изобщо да не се намесва в отглеждането на нейното дете – „надеждата на човечеството“, „роденият да направи света по добър и по-красив“.

6.Крайна липса на такт, дори цинизъм.

Дори едно кратко запознанство с нея може да хвърли много неудобни въпроси, на тема размножаването: „Защо не раждаш? Младостта не е вечна, трябва да се ражда. Кога ще раждаш?  Децата са щастие“. В друг случай са възможни разкази за протичането на собствената й бременност и ненужни подробности по отглеждането на обожаваното й дете.

Особен отзвук има деликатната тема за кърменето на обществени места. Много майки безсрамно изваждат на показ гърдите си и без да се покриват, започват процеса на кърмене. Самите „яжмайки” се оплакват от неправомерното бурно възмущение на обкръжаващите по време на тези действия и в знак на протест наливат допълнително масло в огъня, подстрекавайки към конфликт, вместо да се уединят или прикрият дискретно.

7.Агресивност към обкръщаващите.

„Аз съм „Яжмайка“, готова съм да убивам“ – това е девиз на много майки. При това без значение дали  детето й се намира пред някаква реална опасност или просто за превенция на обкръжението, за да ги е страх. Агресията се разпростира върху всички, които не са показали своето умиление към нейното дете. „Яжмайката“ по подразбиране приема, че всички наоколо са бездушни егоисти, цените са високи, съседите са шумни, учителите са груби и т.н., ако същите не са отговорили на очакванията й по отношение на детето. Обикновено тя се защитава шумно и влиза в продължителна груба вербална битка, съпроводена от обиди и ругатни. „Специална“ порция получават бездетните жени, които се считат за по-низши и изначално враждебни.

8.Използване на жаргон.

„Яжмайката“ въвежда в своя лексикон много странни умалителни думи, които хората смятат за мили и остроумни: пухчо, ембрионче, бръмбарче и т.н. Тя също говори за детето в трето лице множествено число, напълно идентифицирайки се с него: спахме, акахме, ядохме и т.н. Ето някои от любимите им фрази:

-Като родиш, тогава ще разбереш!

-Нищо няма да ми стане – имам малко дете!

-Всички са ми длъжни, защото съм майка!

-Ти си изсъхнало дърво без цвят!“ (към тези, които не са станали майки)

9.Разговори само за майчинство.

Много „яжмайки“ се претоварват от майчинството и спират да се интересуват от книгите, хобитата си и развитието. Всички теми се свеждат до кърменето, възпитанието, пелените, лигавниците и други тясно специализирани области. Молба за смяна на темата предизвиква градушка от обиди.

10.Хиперпротекция на своето дете.

Типичната „яжмайка“ не позволява на детето си да направи нито една крачка без нейното знание и разрешение. Необходимо е постоянно наблюдение, за да не попадне детето в лоша компания и да се сприятели само с онези, които майката одобрява. Апогеят на прекомерната грижа и исканията за съчувствие от другите идва, когато детето се разболее. Дори да е лека хрема и детето да е вече в третото десетилетие.

11.Всезнаещата „Яжмайка“.

Такава жена не само се държи неадекватно, но и учи на това други майки и дава съвети на всички наоколо, защото е експерт в родителството и същевременно тя не се интересува от специална литература.

12.Двойни стандарти.

„Яжмайката” е дълбоко убедена, че на нея е позволено повече от другите хора, дори това, което е напълно забранено за другите и предполага наказание. Тя има право да вземе чужда вещ, да блъска, да унижава, да бъде груба и да крещи. В същото време подобно поведение към нея е просто неприемливо. Така майката на хулигана лесно оправдава побоя му над момиче или кражбата на собствения й велосипед.

[1] Неолoгизъм, презрено наименование към жена, която има дете и смята, че това я поставя над другите, като й дава привилегии, а самата тя определя обхвата на тези привилегии по свое усмотрение; често се характеризира с неучтиво и дори грубо поведение Пример: „Всичко беше наред, докато някаква яжмайка не влезе във вагона и вдигна скандал, настоявайки да й отстъпим място“. „Майки се втурнаха в коментарите и превърнаха обсъждането в бой“. Среща се със синонимите: „маминка“, „супермайка“,  „майка-активистка“, „свръхпротектираща майка“, „нарцистична майка“, „мускулинна майка“.

[2] Чайлдфри (на англ. childfree – свободен от деца; на англ. childless по избор, voluntary childless – доброволно бездетен) е субкултура и идеология, характеризираща се със съзнателно желание да нямаш деца. Тук не става дума за хора, които отлагат раждането на деца за по-късна дата или нямат твърда позиция по този въпрос. Безплодните хора могат да бъдат или да не са безплодни, тъй като, от една страна, вродено или придобито в резултат на заболявания, наранявания и други подобни, безплодието не е съзнателен избор и хората без деца могат доброволно да се подложат на стерилизация; от друга страна е възможно да имате собствени или осиновени деца. Въпреки че наличието на дете противоречи на формалната дефиниция, това не пречи на някои хора да се класифицират като бездетни. Понятието „childfree“ не бива да се бърка  с понятието „childhate“ (буквално „мразещи деца“). Чайлдфри, за разлика от чайлдхейт, не изпитват омраза или други негативни чувства към децата, те могат да бъдат само недоволни от дискомфорта, който съпътства присъствието на деца, тяхното поведение или други ограничения, свързани с присъствието на деца.

Детето се държи най-лошо с този, с когото има най-близки отношения

„Детето ми се справя чудесно в детската градина.“, „Учителите нямат забележки към синът ми в клас.“,  „Жената, която се грижи за дъщеря ми казва, че с нея няма никакви проблеми“ – това са примерни коментари на майки, след които следва едно обобщение, валидно за всички тях: „Не разбирам,  защо в сравнение всички останали, детето ми се държи най-лошо с мен? Нещо бъркам ли?“

Често родителите, особено ако е първото им дете, не разбират какво се случва тук.

Тази тенденция е много често срещана – ако нещо се случи нередно, това означава, че ние родителите, сме виновни: „Аз, майката, направих нещо нередно, затова детето се държи толкова лошо“.

Има едно просто правило в психологията на детско-родителските отношения – детето се държи „най-лошо“ с този, когото обича най-много или по-точно –  с този, с който има най-близки доверителни отношения. Ако се сблъскате с феномен, при който детето ви се държи „най-лошо“ с вас – радвайте се, вие сте създали за него онова базово ниво на доверие, което е толкова модерно да се споменава в съвременната теория на привързаността. Това наистина са здравословни отношения между майка и дете. Тук няма място за напрежение.

Безпокойство обаче може да предизвика ситуация, при която „детето върви пред майка си“ и демонстрира на всички около тях „лошо“ поведение, например пред детегледачка, баба, съседка, дори учител. Това означава, че то и майката са събрани в едно, както се казва, „в офис костюм“. За радост тези поведенчески реакции са редки случаи.

И така, кои са причините за т. нар. „лошо“ поведение на детето с онзи значим за него възрастен, към който е най-силно привързано?

Обяснението е следното – да, детето се държи по-зле с майка си, защото може да си позволи да не контролира своето поведение и емоции, въпреки че с други хора вече се е научило да се контролира и дори го прави системно. Това е първата причина.

Втората причина, поради която децата могат да се държат по-зле и отново конкретно с майка си, е следната – детето е универсален радар и 100% хамелеон по отношение на емоционалните реакции. Тук става дума за дете в предучилищна възраст или по-скоро за дете под шест години, защото близо до тази възраст започват да узряват други механизми и подобно поведение постепенно избледнява.

Детето е хамелеон и това е един от механизмите за развитие, усъвършенстване и учене. Докато детето е малко, 80% от обучението за него е чрез имитация. Детето имитира походката на майка си, движението на възрастния с лъжица, поведението на баща си. Понякога тази имитация причинява големи разрушения в домакинството, защото детето е имитирало, да речем, работа на компютър и е „подобрило“ някои от програмите; изобретило е нещо кулинарно – и цялата кухня е поръсена с брашно; имитирало майка си, подготвяйки се за работа – гардеробът се оказва изтърбушен, а по огледалото са оставени рисунки с червило и т.н.  Именно това е нивото на поведенческата имитация, която виждаме и дори можем да се посмеем, ако не сме прекалено претоварени или твърде нервни.

Много често възрастните не са информирани и не отчитат този задължителен период на „емоционална имитация“, в резултат оценяват детето като крайно невъзпитано. Например, когато едно дете се държи зле, когато майка му се върне от работа, а преди това се е държало добре с друг възрастен, това е много нагледна илюстрация на автоматично хамелеонство.

Да кажем, че едно дете е прекарало цял ден с баба си и всичко между тях е било наред. Докато са били заедно детето се е приспособило към типа реакции на бабата, нейните изисквания, скорост, темп, сила на речта, дневен режим, двигателни реакции и пр.  С една дума, към всичко това, от което бабата е доволна и към всичко онова, от какво не е доволна. Това приспособяване действително е покрило критериите за функционален замисъл на хамелеонството – оцеляване, чрез оцветяване и прикриване в околната среда. Нека образно кажем така – детето е придобило маскировка с „лилави петна“.  Тази промяна у детето протича не на ниво разбиране, а на ниво усещания. То прави това без да мисли, както растението се обръща към светлината, както кучето или котката идват да се отъркат в краката на стопанина си.

Така то се приспособило и точно тогава се явява майката, а заедно с нея и друга координатна система от изисквания и емоционални очаквания, друга система от реакции на това или онова поведение, дори на определени думи. Но в новата ситуация детето е все още с „лилави петна“, а за новата ситуация му е нужно време за да стане  с „червени с ивици“.

Именно това е едно междинно състояние, в което детето се намира за известно време като в клин – при него едновременно работят две „координатни системи“.  Изходът от настъпилото объркване е един – провокативно поведение, което не е продукт на осъзнаване, на рационален замисъл и избор, а на първична емоционална реакция, истерия, поведенчески срив.

Рискът в тази ситуация може да нарасне, ако към негативното обезценяващо мислене и типичната вътрешна логика „Аз съм лоша майка“,  бабата може да налее масло в огъня с думите: „Справих се страхотно с него днес“, „Имахме толкова хубав ден“, „Ние с него винаги се разбираме, така че какво правиш, че детето ти веднага се разплаква?“ Печелившата тактика в случая е: родителят просто да изчака малко, да даде време за протичане на метаморфозата и без да се дистанцира от детето да се въздържи от спонтанни студени и отхвърлящи реакции.  В следващите минути малкият палавник най-вероятно сам ще се измъкне от поведенческия провал, а дори и да затъне в него, може да му се помогне с думите: „Толкова си палав,  сега наистина разбирам колко съм ти липсвала“. 

Ако контрастът на „координатите“ между баба и майка е твърде голям, тогава реакциите от този тип могат да бъдат много силни. Тогава трябва да се постъпи така, че детето буквално моментално да се прехвърли от ръка на ръка. Ако това предаване/приемане не се случи по този начин, а майката и баба забавят процеса, например, седнат да пият кафе и да си бъбрят, то детето със сигурност ще потъне в този емоционален „клин“ още по-дълбоко.

Във всички случаи родителят трябва да се примири с факта, че известно време поведението на детето ще бъде неконтролируемо и непредсказуемо, така че по-добър е варианта „от врата до врата“ – единият идва, другият тръгва.  И майката трябва да изчака още известно време, докато детето се върне към „координатите“ (нормата) на общуване с нея.

Важно е родителят да пази следната картина в главата си – всеки възрастен, който има близки житейски отношения с детето, създава и поддържа своя линия на поведение с него, специална линия за общуване към което детето се приспособява. Съвсем логично е детето да има такава специална линия за общуване със своята баба, дядо, бавачка и дори с разведените татковци. Това са негови особени отношения, различни от отношенията с майката, които се развиват по други закони, защото във всяка близка връзка с човек, взаимоотношенията се проявяват по различен начин.

Такива отношения няма да бъдат опасни, при условие че те не предизвикват у майката ревност, отпор, агресия или диктат. В края на краищата, ако една майка прекарва достатъчно време с детето си, отношенията с нея винаги ще останат най-важните и най-доверителните. Ще бъде от полза за всички, ако майката позволява на детето да бъде различно и му разрешава да бъде заедно с другите.

Ако едно дете говори на баба си със съвсем различен глас и с различни интонации, то  може би я командва и дори манипулира – тогава то се държи по този различен начин, защото за бабата това е нормално, бабата го позволява, те в тандем развиват своя съвсем хармонична история на взаимоотношения.

В отношенията с разведен баща, разбира се, не всичко е толкова спокойно и безопасно – тук е по-трудно да се определи специална линия на отношения. Но в отношенията с по-възрастни роднини, в чиито добри намерения няма съмнения, е доста лесно да се позволи отделен формат. По-късно детето ще има специална линия за общуване с първия си учител, а впоследствие ще може да формира своя история на общуване и с приятелите си.

Какво е газлайтинг? Признаци за наличие на газлайтинг

(д-р Стефани Саркис[1])

Газлайтингът е коварна форма на манипулация и психологически контрол. Това е манипулационна тактика, използвана за придобиване на власт;  тактика, при която човек или организация поставят под въпрос психологическата реалност на жертвата, за да получат повече власт. И работи твърде добре. На жертвите на тази манипулация умишлено и систематично се дава невярна информация, която ги кара да се съмняват дали това, което знаят за себе си и околния свят е истина. Те могат да се съмняват в своята памет, възприятие и дори в разума си. С течение на времето манипулациите с газлайтинг могат да станат по-сложни и интензивни, което прави все по-трудно за жертвата да види истината.

 Механизъм на работа с газлайтинг

Терминът „газлайтинг“ или „газово осветление“ идва от пиесата „Светлината на газа“ от 1938 г. и нейната филмова адаптация – кинолентата „Gaslight“ (1944).  Сценарият проследява как мъж манипулира жена си до степен, че тя си мисли, че полудява. В историята съпругът на млада жена пренарежда дребни мебели в къщата и крие различни предмети, за да създаде у жена си впечатлението, че губи паметта и здравия си разум.

Газлайтингът може да се случи в лични или професионални взаимоотношения и е насочен към сърцевината на битието на жертвата: чувството за идентичност и самооценка. Хората-манипулатори, които прилагат газлайтинг, правят това или за да получат власт над жертвите си, защото просто извличат патологично наслада от акта, или защото искат да контролират жертвите си емоционално, физически или финансово.

Началото на манипулацията с „газлайтинг“

Може да се каже, че отношенията с манипулатора, използващ газлайтинг започват доста комфортно и с благоразположение на жертвата. Манипулаторът (газлайтър) може да похвали жертвата на първата среща и веднага да й вмени голямо доверие. Такава искреност, преди да е установена каквато и да е близост, бързо води до доверие; това е част от тактика, известна като „любовна бомбардировка“. Колкото по-бързо се влюби жертвата, толкова по-бързо може да започне следващият етап на манипулация.

Тактика на газлайтъра

Първоначално газлайтърът ще лъже за прости неща, но обемът на дезинформацията скоро ще се увеличи и газлайтърът може да обвини жертвата в лъжа, ако се съмнява в искреността й. Манипулаторът обикновено използва позитивно подкрепление, за да обърка жертвата, но в същото време може да се опита да настрои другите срещу жертвата, дори приятелите и семейството си, като им каже, че жертвата лъже или си въобразява.

Газлайтингът може да бъде по-ефективен и успешен, отколкото много хора си мислят, т.е. хората са склонни да обезценяват и омаловажават ефективността на феномена. С висок риск се явяват хората, податливи на внушения, т.е. неуверени и тези с високо ниво на състрадание (емпатия).  Почти всеки може да бъде податлив на тактиките на газлайтинг – това са трикове и въздействия, които са били използвани през цялата история и продължават да се използват днес от домашни насилници, диктатори, нарцисисти и лидери на култове (секти). Най-ефективните газлайтинги често са най-трудни за откриване; те могат да бъдат по-добре разпознати по действията и психическото състояние на жертвите си.

 Манипулаторът, практикуващ газлайтнинг

Хората, които използват тези тактики за психологическо насилие, често имат разстройство на личността, нарцистично разстройство на личността и психопатия. Манипулаторите са склонни да представят едно лице пред своята жертва и друго пред останалия свят, което води до факта, че когато жертвите поискат помощ или говорят за случващото се, никой не им вярва, че са манипулирани и емоционално малтретирани. Газлайтърите обикновено повтарят тактиката си по различни начини.

Различия между газлайтинг и психологическа манипулация

Психологическата манипулация е ключова част от газлайтинга, но манипулацията е доста често срещана тактика и почти всеки може да я използва, докато газлайтингът и газлайтърите са по-рядко срещани. Децата се опитват да манипулират родителите си още в ранна възраст, търговците също се опитват да манипулират потребителите, но газлайтингът е нещо повече – той включва модел на насилствено поведение с намерението не просто да се повлияе на някого, а и да го контролира принудително.

Различия между газлайтинг и нарцисизма?

Основната цел на газлайтинга е да държи жертвата „на кука“. Ако жертвата не е съгласна или се съпротивява на своя насилник, той може да се пребради така, че да се представи като жертва на действията на своята мишена. От друга страна, той може да се опита да примами партньора си обратно с положително подкрепление. В крайна сметка много хора намират начин да избягат от влиянието на газлайтъра, оставяйки манипулатора да намери нова цел – много често когато наближи този момент, газлайтърът вече имат нова жертва в ума си.

 Тактиката „прахосмукачка“[2]

Когато жертвата направи опит да прекъсне връзката си с газлайтър, последният може да прибегне към тактиката „прахосмукачка“. Той ще прави „крачка назад“ – ще каже на жертвата колко много я обича и  ще похвали всичките й положителни качества. По този начин ще я въведе в заблуда, като дори декларира как ще се променят нещата между тях. Обаче скоро след като жертвата се съгласи да остане, отношенията обикновено се връща към това, което е било преди.

Как газлайтърът променя жертвата?

Газлайтърът може да бъде психологически разрушител. Той взривява доверието, променя вярването и възгледа на човека за това, че хората по принцип са добри и довежда жертвата до изкривено възприятие за другите, подозирайки всички.

Жертвата на газлайтъра подкопава доверието на самата жертва към себе си, заставя я да забрави за личните си ценности, като в крайна сметка жертвата лесно може да бъде обвинена, че е твърде доверчива, уязвима или зависима.

Признаци за наличие на газлайтинг

В книга „Газла́йтинг: Как да разпознаем манипулаторите и емоционалните насилници — и да се освободим“, авторът описва подробно какви методи обикновено използват газлайтърите:

1.Говори явни лъжи.

Вие знаете, че това са откровени лъжи. И въпреки това, той ви казва тези лъжи с невъзмутимо лице. Защо е толкова нагъл? Защото създават прецедент. След като ви каже откровена лъжа, вие ставате неуверен, питате се дали всичко останало, което казва е истина. Целта е, да ви държи неуверени в казаното от него.

2.Той отрича ​​да е казал едно или друго нещо, дори и да имате доказателства.

Вие знаете, че той са казал, че ще направи нещо. Знаете го, защото сте го чули от устата му.  Но сега той го отрича. Кара ви да се съмнявате в своята реалност – „може би той никога не го е казвал“. И колкото повече прави това, толкова повече поставяте под въпрос реалността си и започвате да приемате неговото мнение.

3.Той използва като оръжие това, което е близко и скъпо за вас.

Той знае колко важни са вашите деца за вас и знае колко важна е вашата личност за самите вас. Ето защо тъкмо това може да е първото нещо, което използва. Ако имате деца, ще ви каже, че не е трябвало да имате тези деца. Той ще каже, че бихте били достоен човек, ако нямате дълъг списък от отрицателни черти. Той напада фундамента на вашата личност.

4.Той ви изтощават с времето.

Това е едно от коварните оръжия при газлайтинга – всичко се прави постепенно и бавно. Лъжа тук, лъжа там, груб коментар от време на време... и тогава започва да ескалира. Дори и най-умните, най-осведомени хора могат да бъдат измамени. Това е аналогията с „жаба в тенджера“: водата в тенджерата се нагрява бавно, така че жабата не разбира какво се случва с нея.

5.Действията не съвпадат с думите му.

Когато си имате работа с човек или юридическо лице, което прилага газлайтинг, гледайте какво прави, а не какво казва. Това, което казва, не означава нищо; това е просто разговор. Това, което прави – това е проблемът.

6.Той добавя положително подкрепление, за да ви обърка.

Газлайтърът, който ви вербува, ви казва, че вие сте съвършено безполезен, а след това ви хвали за това, което сте направили. Това добавя допълнително чувство на безпокойство. Мислите си: „Е, може би не съм чак толкова лош“. Да, това е пресметнат опит да ви държи неуверен  и отново много скоро след това, ще постави под въпрос вашата реалност. Вижте също за какво сте били похвалени; това вероятно е нещо, което служи за целите на газлайтъра.

7.Той знае, че объркването отслабва хората.

Газлайтърът знае, че хората искат да имат чувство за стабилност и нормалност. Неговата цел е да унищожи тези чувства и да ви накара постоянно да поставяте под въпрос всичко, което виждате и чувате. Естествената тенденция на хората е да гравитират към лицето, което ще им помогне да се почувстват по-стабилни – и това се оказва самият газлайтър.

8.Проектира своето поведението върху вас.

Той е наркоман или измамник, но постоянно ще ви обвинява за това. Това се прави толкова често, че започвате да се опитвате да се защитавате и да се предпазвате от поведението на газлайтъра.

 9.Опитва се да настрои хората срещу вас.

Газлайтърът е майстор-манипулатор. Той намира хора, за които знаят, че ще ги подкрепят независимо от всичко и използват тези хора срещу вас. Той ще прави коментари като: „Този ​​човек знае, че не си прав“ или „Този ​​човек също знае, че си безполезен“. Имайте предвид, че това не означава, че тези хора наистина са казали тези неща. Газлайтърът е постоянен лъжец. Тази тактика ви кара да се чувствате така, сякаш не знаете на кого да се доверите или към кого да се обърнете, и това ви връща обратно към газлайтъра. И в крайна сметка той иска точно това: изолацията му дава повече контрол.

10. Казва на вас или на обкръжаващите хора, че сте загубили умът си.

Това е един от най-ефективните инструменти на газлайтъра, защото е унизителен. Газлайтърът знае, че ако постави под съмнение разума ви, хората няма да ви повярват, когато им кажете, че той ви обижда или самият той е луд. Това е майсторска техника.

11.Казва, че всички останали са лъжци.

Когато ви каже, че всички останали (семейството ви, медиите) са лъжци, това отново ви кара да се съмнявате в реалността си. Никога не сте познавали някой със смелост да говори така, така че трябва да казва истината, нали? Не, това е манипулационна техника. Това кара хората да се обръщат към газлайтъра за „правилната“ информация, която изобщо не е вярна.

Колкото повече знаете за тези методи, толкова по-бързо можете да ги идентифицирате и да избегнете попадането в капана на газлайтърите.

 Газлайтърите знаят какво правят

Това е стратегия, която тези хора са изучавали и нейните източници може да ви изненадат. Лидерът на култа Чарлз Менсън следва наставленията на труда  „Как да печелим приятели и да влияем на хората“ на Дейл Карнеги (2010), за да научи как да манипулира последователите си (Guinn, 2014). Гуин пише, че Менсън се е съсредоточил особено върху Глава VII, която включва следния съвет: „Накарайте другия да се почувства така, сякаш идеята е негова“. И това е една от разликите между патологичните газлайтъри и другите хора –  огромното мнозинство, след като са прочели книгата на Карнеги, не са използвали насилие, малтретиране и разрушение в живота си.

От тук, един от начините да се защитите от газлайтинг е да разберете поведението на газлайтъра. В Глава 48, „Законите на властта“ (Greene, 2000), са описани подробно методите и тактиките, които са практикували някои исторически личности, за да манипулират другите.

Някои газлайтъри може да са научили за тези методи от други хора, но най-често това ни отпраща към собствените им родители. Ако родител има зависимост или други проблеми с психичното здраве, газлайтинга може да се използва, за да накара детето да мълчи за упражняваното насилие и/или пристрастяването. Газлайтинг може да се използва от единия родител, за да отчужди дете от другия родител. Например, при родителско отчуждение, единият родител може да представи другия като „ужасен“ и да разкаже на детето за „престъпленията“ на другия родител, така че детето да приеме гледната точка на „докладващия“ родител и да го види като герой. Но за да бъде разглеждан като герой, преди това газлайтърът трябва да създаде разбираем враг. Това не означава, че хората, които са деца на газлайтъри, ще се държат като газлайтъри – за мнозина всъщност подобно възпитание ги учи какво да не правят, когато възпитават собствените си деца.

Друг източник на газлайтинга са случаите, при които човек има разстройство на личността, например асоциално разстройство на личността. При тези обстоятелства този човек се ражда с ненаситна нужда да контролира другите и дълбоко вкоренена тревожност.

Трети използват газлайтинг, за да преживеят чувство за контрол в живота си, правейки другите зависими от тях. Поведението на газлайтинг в общуването може да бъде личностна черта на една авторитарна личност. Човек с авторитарен характер е склонен да мисли в абсолютни стойности: всичко е 100 % правилно или 100 % погрешно. Много е трудно да се лекува газлайтър, защото той вярва, дълбоко е убеден, че при него всичко е наред. Съпругът на газлайтъра може или да откаже лечение, или може да каже на терапевта, че това е негов проблем, а не неин. Ако терапевтът препоръча на газлайтър да промени поведението си, той ще маркира терапевта като некомпетентен или може да откаже да признае, че поведението му е проблем.

Дори ако човек практикува газлайтинг несъзнателно, той може да получи „възнаграждение“, когато жертвата му стане по-зависима от него. И след това цикълът продължава. По този начин газлайтърът получава „импулс“, когато няма сдържане и баланс – никой не го държи отговорен за поведението му. Например лидер на култ (секта) може да прогони или убие всеки, който каже на другите, че лидерът не се отнася справедливо към последователите си. Впоследствие другите последователи най-вероятно няма да говорят подобни неща от страх за живота си. Нито за момент не трябва да се забравя, че зависимостта се явява една от целите на газлайтъра.

Дори газлайтърът да не осъзнава манипулативното си поведение, това не го прави приемливо, то все още е патологично и той е отговорен за това поведение. Разбира се, това се отнася и за газлайтърите, които използват това поведение умишлено.

Источник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/here-there-and-everywhere/201701/11-warning-signs-gaslighting

Источник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/here-there-and-everywhere/201701/are-gaslighters-aware-what-they-do

[2] Често срещана тактика при семейните двойки или при живот в съжителство, при които единият партньор упражнява насилие (газлайтър), а другият не е в състояние да се освободи (жертва). 

[1] Д-р Стефани Саркис, доктор по философия, N.C.C., D.C.M.H.S., L.M.H.C., е автор на седем книги, включително „Газлайтинг: Как да разпознаем манипулаторите и емоционалните насилници, и да се освободим“.

Д-р Саркис е сертифициран от борда на AMHCA, като клиничен специалист по консултиране на деца и юноши, един от 20-те лекари в света с това двойно назначение. Тя е национално сертифициран консултант и лицензиран консултант по психично здраве. Практикува като семеен и граждански медиатор във Флорида. Д-р Саркис има частна практика в Тампа, Флорида, където предоставя услуги за консултиране, експертиза, тестване, каучинг и медиация.

През 2001 г. д-р Саркис е удостоена с наградата „Иключителна дисертация“ от Американската асоциация на психолозите (APA). Статиите на д-р Саркис са публикувани в Journal of Attention Disorders, ADHD Report и National Psychologist. Освен това, тя води блогове за The Huffington Post и Psychology Today. Уеб-сайт www.stephaniesarkis.com

Отговорност и роля на бащата в живота на детето

Наистина ли отговорността на бащата започва и завършва с получаване на пари за комфортно съществуване на семейството? Разбира се, че не! Днес е общоприето твърдението: „По въпросите на отглеждането на децата, съвременният баща може да даде това, което майката не може – родителите имат различни, допълващи се взаимно функции“. Само тандемът на мама и татко дава възможност на детето да се развие като хармонична личност.

Детето чувства майка си като част от себе си и приема бащата като е пратеник на обкръжаващия го свят. Така се чувства бебето в самото начало на живота, така ще бъде и занапред – майката ще дава любов, а бащата ще отваря пътя към света. Бащата е този, който насърчава децата да бъдат активни в опознаването на света, формирането и постигането на цели. Той е не само водач, но и контрольор. Майчината любов е безусловна и безкрайна, бащината е взискателна, възниква условно казано като награда за социалната адаптация и успехите на детето.

Бащата – той е въплъщение на дисциплина, изисквания, норми. Този баланс на приемане (майка) и отдаване (баща) е необходим за личното развитие на всяко дете.

Бащата е този, който е отговорен детето да приеме своя пол и да усвои съответния модел на поведение. Една от често срещаните грешки на възпитанието, е отглеждането на бебето като безполово същество – наратив, който през последните години се налага насилствено. Задачата на бащата е неотменима – да подчертае и култивира мъжкото или женското начало, съответно в своя син или дъщеря.

За да изпълни бащината си функцията, не е достатъчно той да осигурява поминъка на семейството и да се преживява като крайна инстанция. Ако родителят се стреми да постигне влияние върху детето и да предаде своите ценности, е задължително той да установи истински контакт с него още от раждането му и да продължи да го поддържа през целия му живот. Както каза един добър баща: „Ако искате да бъдете близки с детето си, ще трябва да работите усилено през първите няколко години, а след началото вече няма да има връщане.“

Бащата е водач на детето в света. Ако бащата не игнорира задаваните от детето въпроси, а е отзивчив, той ще създаде благоприятна обкръжаваща среда, която ще подкрепя детето в начинанията му и ще му показва какво да прави и какво не – практически това е мисията на бащата.

Бащата е този, който използва целия свят около себе си като голямо поле за развитие; бащата учи детето на принципа на причината и следствието; бащата знае как да използва обикновените неща по необичаен начин и така да разширява границите на детското съзнание;  бащата не се страхува от умерен стрес, защото знае, че той закалява. И бащите в никакъв случай не трябва да „забравят“ тези свои черти, а обратно, тези техни „бащини дарове“ трябва да бъдат защитавани и култивирани по всякакъв начин, те са един от най-ценните дарове за вашите деца.

На науката отдавна е известно (и ние трябва да приемем този факт), че личният пример играе второстепенна роля: мъжествеността на сина не зависи от мъжествеността на бащата, ключът се крие в истинската топлина и близост.

Бащите и техните синове

Бащите винаги се стараят да възпитат истински мъже от синовете си, но понякога това добро намерение води до прекомерна строгост и отстраненост – за да не порасне „мърморко“ и още „на истинските мъже не им приляга да бъдат изнежени.” Междувременно прекомерната строгост развива страхове у детето. Ако има духовна близост между баща и син, децата растат по-спокойни и по-благополучни, дори ако такава близост не се наблюдава с майка им. Ако връзката с бащата е топла, ако синът получава необходимото му зачитане и уважение от баща си, тогава той е по-склонен да интернализира родителските ценности като свои собствени. Най-простата рецепта за установяване на тази близост, е още в ранна детска възраст бащата да обозначи синът си като ценност, да му отдаде своето внимание, да се отпусне и да започне да получавате искрено удоволствие и радост от общуването със своето бебе.

В същото време функционалният баща не бива да забравя за нуждата непрекъснато да съобразява нивото на своите претенции с възрастовите възможности на детето – невъзможността да се изпълнят завишените изисквания води до сриване самооценката на детето.

И, разбира се, татко е пример, от него момчето „черпи“ вдъхновение за бъдещето си: мъж, съпруг и баща. Няма значение какво казвате на детето си, важно е как се държите – бебето само ще подражава на вашето поведение.

Бащите и техните дъщери

Бащата е този, който определя женската съдба на своята дъщеря. „Бащините дарове“ –   успехът в личния й живот, изборът й на партньори и отношенията с тях, са сферата на отговорност на бащата.

За момичетата физическият контакт с баща им е невероятно важен – целувките и прегръдките подхранват чувството й за собствено достойнство. По тази причина основна задача на много бащи е още в самото начало, да преодолеят бариерата на честия физически контакт и да се научат да бъдат нежни. Не е случайно разпространеното сред специалистите твърдение, че само нежен баща може да възпита истинска жена. Грижейки се за него в ежедневието, получавайки неговата обич и признание, чувствайки защитата му, приемайки съветите му, момичето се превръща в истинска жена.

В същото време, разбира се,  не трябва да се ограничава развитието в дъщерята само на женски черти.

Първо, „малките принцеси“, често са много разглезени и дори егоистични персони, които трудно се адаптират към реалностите на живота. Възпитанието на жена не е само свързано с ухажване и задоволяване на капризите й, но и с култивиране на най-доброто, което жената притежава – търпение, гъвкавост, мъдрост. Второ, по правило успешните в професията и социума жени са тези, в интелектуално развитие на които бащите им са инвестирали толкова, колкото те обикновено инвестират в синовете си. За да израсне една дъщеря самостоятелна, съвместните й дейности с бащата, с неговите разкази и съвети също са важни.

Както за момчето, така и за момичето бащата е образец за подражание, само че от другия пол. От това как бащата се държи с дъщеря си и с нейната майка, зависи сценария на бъдещия живот на дъщерята, като ролята на майката в този сценарий е значително по-малка.  Основната потребност на дъщерята е нежността и добротата към нея.

Дъщерята усвоява поведението на бащата като пример за отношението на мъжа към жените, неговият образ се превръща в нейния романтичен идеал и в бъдеще момичето несъзнателно ще търси подобно отношение към себе си.

Бащата винаги е зает

Това, че бащата работи много, изобщо не означава, че бебето непременно ще бъде лишено от вниманието му. В крайна сметка не количеството, а качеството на общуването с детето е важно. Дори и най-заетият баща ще може да целуне бебето си за лека нощ и да си поиграе с него. Липсата на живо общуване може да се компенсира по време на ваканция и през почивните дни. Такова общуване може да бъде дори по-продуктивно от ежедневното общуване. В крайна сметка след такава пауза, детето и бащата вече са формирали очаквания и нагласи за близост: натрупали са много новини, имат желание да общуват и да споделят впечатленията си.

В заключение няколко препоръки

Възползвайте се от това, че по принцип всички мъже обичат да играят: игрите с татко са море от емоции! Най-важното в общуването между баща и дете е желанието за общуване. Тогава дори разстоянието и липсата на време не са пречка. Основното е, че бебето знае: баща му го обича, той се интересува от всички събития в живота му. И най-важното – татко винаги ще помогне със съвети и дела.

Нарушения на йерархията в семейната система.

Какво не трябва да правят родителите с децата си.

Семейството е система със строго определена йерархично построена структура. Тя включва подсистеми, в състава на които участват различни членове със свои специфични роли и отговорности. Такива подситеми са: родителската (майка и баща), съпружеската (брачни партньори), детската (братя и сестри).

Семейната йерархия е един от параметрите на семейната система, предназначен да установи ред, да определи принадлежността, авторитета, властта, вътрешните и външните граници в семейството, и степента на влияние на един член на семейството върху другите. Един от принципите на йерархията е, че в семейството родителите са отговорни за децата си. Те заемат по-високо място в семейната структура и имат цялата власт в семейството.

Когато тази семейна субординация е нарушена, членовете или не изпълняват ролите и отговорностите си, или едни членове поемат отговорности и роли, за които не са подготвени.  Във всички случаи семейството става неблагополучно (дисфункционално).

При кои случаи може да се наблюдават нарушения на семейната йерархия?

Най-често срещан е феномена „триангулация“. Триангулацията е емоционален процес между двама души, който има тенденция да въвлече трети човек в техните отношения. В неблагополучното (дисфункционалното) семейство, много често правилната йерархичната структура е нарушена във вид на т. нар. „обърната йерархия“. Това явление се наблюдава в случаите, при които границите на ролите и отговорностите между членовете на семейството са размити. Този ефект се появява тогава, когато родителите направят децата си свои емоционални партньори и статусът на децата стане равен с този на родителите.

Пример: „Дъщеря-приятел“. Майката общува с дъщеря си на равни начала, като партньори, като приятели, което води до психологически дискомфорт у детето, до смесване на ролите и до отслабване на адаптивните силите на детето. В норма силата на детето трябва да бъде насочена към социума, използвана за общуване с връстници, приятели, братя и сестри. В случай, че майката започне да споделя с дъщеря си какви лоши отношения има с баща й, как са в конфликт, да споделя подозренията си за изневярата на баща й или разказва за любовните си приключения, вкл. с бащата на детето и пр., в душата на детето започва да настъпва смут.

Когато една майка стане приятелка на дъщеря си, в очите на дъщерята това намалява нейния авторитет и в резултат на това дъщерята неволно емоционално се присъединява към бащата. Детето не иска да чува такива информация, трудно му е да слуша негативни факти за един от родителите. В резултат на това дъщерята ще се опита да се дистанцира от майка си. Същото се случва и в случай на прекалено доверчиви, приятелски отношения между един от родителите и техния син.

Какво децата не трябва да знаят за вас?

Засягайки темата за прекомерната откровеност в общуването с децата, трябва незабавно да се обозначи, какво в норма децата не трябва да знаят. Децата не трябва да знаят за личните интимни подробности и тайни на своите родители. На първо място, това се отнася до сексуалните отношения. Метафорично това звучи така: „вратата на съпружеската спалня за децата трябва да бъде здраво заключена“. Да, децата знаят, че тази врата съществува и това е всичко.

Освен това, децата не трябва да знаят за предбрачните романи, връзките и любовта на родителите си. Разказвайки на децата си за предбрачната си връзка, майката отнема властта на бащата и настройва децата срещу себе си. Същото важи и за бащата, децата не трябва да знаят за неговите предбрачни отношения. Ако е имало брак и децата са попитали за това, има смисъл да се съобщава само фактът на брака и това не трябва да се записва дълбоко, за да не се предизвиква безпокойство у децата и техните съмнения относно стабилността на родителския съюз.

Друг вариант за нарушена йерархията в семейната система е феномена „парентификация“. Терминът парентификация идва от английската дума „parents” – родители. В буквален смисъл това означава, че децата функционално стават родители на собствените си родители. Тази версия на обърнатата йерархия често се среща в случай на алкохолизъм или наркомания на единия или двамата родители.

Пример: Ако бащата е химически зависим и в семейството има син, тогава той често ще замества съзависимата майка. Бащата и майката в такова семейство често са инфантилни, така че детето е принудено да стане единственият възрастен и да носи отговорност за семейството, неговото съществуване и равновесие. То взема решения, отговаря за границите на семейството, като ги прави твърди и непропускаеми. Твърдите граници в този случай изглеждат така: никой не трябва да разбира, че бащата е зависим, така че никой не трябва да бъде канен в къщата и какво се случва в семейството не трябва да се споделя с никого. Такова дете, като правило, няма приятели и води живот на затворен „възрастен“. Това е обърната йерархия, в която статусът на детето в семейството е по-висок от този на родителите.

Друг пример за парентификация е при случай на ранна смърт на майката. Тогава дъщерята функционално я замества и в резултат на това престава да бъде дъщеря. Тя върши много домакински задължения от ранна възраст, като се грижи и подкрепя баща си. След като никога не се е запознала напълно с ролята на дъщеря, израствайки, тя най-често става функционална майка на съпруга си.

Трети вариант за нарушена йерархията в семейната система са т. нар. „вертикални коалиции“. Това са нарушения на йерархията в подсистемата на братята и сестрите. Възниква като следствие от парентификация, когато най-голямото дете поема отговорност за родителската подсистема, то поема отговорност и за детската подсистема (по-малките деца). Или друг вариант: когато само в детската подсистема няма йерархия, няма водещ и воден, по-големите и по-малките деца са равни. Това се случва, когато единият родител упражнява грубо, авторитарно влияние върху децата, обединявайки се във вертикална коалиция с детската подсистема и по този начин отслабва другия родител. Впрочем, с аналогичен разрушаващ ефект е всяка една вертикална междупоколенческа коалиция извън семейството. Примери за такива дисфункционални  коалиции, които буквално унищожават отношенията между брачните партньори са често срещаните съюзи между майка и дъщеря срещу съпруга (зетя) или майка и син срещу съпругата (снахата).

Пример: Баща, който прекарва много време със синовете си на различна възраст (спорт, шах, риболов), без да ги разграничава на по-големи и по-малки, а майката стои далеч от техните занимания. В този случай майката, чувствайки се отслабена, се дразни от коалицията баща-син и търси някой, с когото да създаде собствена коалиция, например с родителите си.

Струва си да се отбележи, че наред с дисфункционалните коалиции, които обединяват родител и дете, има и здравословни варианти – това са „хоризонталните“ коалиции, които включват вътрешно-семейни коалиции между съпрузи и между братя и сестри.

Уважаеми родители, когато сте „приятели“ с децата си, когато им се оплаквате от живота си като възрастни, когато демонстрирате неспособността си да се справите със загубите и пораженията си; когато попълвате празнотите на своята самота с душата на детето си; когато принуждавате детето да прикрие болезнените си пристрастия; когато, водени от своя егоизъм, вините неблагодарността на детето си и искате компенсация за „безсънните нощи“ под формата на внимание или съчувствие, знайте, че по този начин разрушавате фундамента на семейната йерархия и практически лишавате детето си от родител. Когато детето живее в семейство без йерархична структура, практически то престава да бъде дете, тъй като поеме отговорности и роли на възрастен, за които не е подготвено, то живее не своя детски живот, а животът на възрастен.

 

Най-ярките емоции при децата в начална училищна възраст

Още преди раждането си, ембрионът различава и реагира по различен начин на външните дразнители, а след  раждането си, бебето вече има много по-диференцирани поведенчески реакции, като изпитва и изразява емоции. На първо място, това е емоцията страх, например от силен звук. Страхът достига най-висока степен на изразеност около 7-годишна възраст, когато детето постъпва в първи клас, като при момичетата е по-изразен, отколкото при момчетата.

Най-често срещаните конкретни причини, предизвикващи страх при деца в начална училищна възраст са:

-Природни явления, природни бедствия: гръмотевична буря, тъмнина, пожар, наводнение, земетресение и др.

-Приказни герои, персонажи от книги, филми: Баба Яга, вещица, магьосник, призрачни пирати.

-Животни: обикновено не се срещат често – змия, вълк, крокодил, акули и др.

-Злополуки и рискови дейности: падане от високо, каране на ски, наранявания и др.

-Транспортни средства, вкл. асансьори, скутери и др.

-Фактори в училищния живот: учители, директор, връстници, по-големи ученици, изпити, контролни, оценки и др.

-Неразбираеми символи: нещо, което е изплашило детето в миналото, например петно ​​на стената, стъпки в коридора, отражение в стъклото и др.

-Смърт, самота, непознати хора, болка, силни шумове, наказание, социално-битови сътресения в семейството и обществото.

Важна задача на възрастните е да обясняват страховете на детето, да разказват на достъпен език защо се появява силен звук по време на гръмотевична буря, да изяснят, че чутите стъпки зад стената са стъпките на реален човек, че не всички непознати представляват опасност, въпреки че, разбира се, също така е необходимо да се призовава за предпазливост и повишено внимание.

Срам. Тази емоция  може да се възприема от децата и като страх. Срамът се формира и проявява поведенчески на възраст между 3 и 6 години. Той винаги има социално значение – не можем да изпитаме чувство на срам извън социума.

Понякога срамът може да бъде достоен, т.е., заставящ детето да развива своите способности за да не бъде по-лошо от другите.  Но срамът може да възпрепятства  развитието на интегритета на човек, тъй като срамът се намира в зоната на формиране на неговия комфорт и кара хората да се отказват от желанията и действията си, които не винаги са лоши.

Гняв. В ранна детска възраст гневът се предизвиква от ограничаване на свободата на движение, но на 2-3 години детето развива емоциите ревност и завист,  като социални форми на гняв.

Гневът бързо мобилизира енергията на човек и го подготвя за защита. Външно гневът се проявява в зачервяване на лицето, мускулите на лицето и шията се напрягат, децата често стискат юмруци, което води до чувство на смелост, но докато възрастните могат да сдържат гнева си, детето все още не е научило това. Прекомерният гняв насърчава импулсивни действия, които могат да бъдат вредни за взаимоотношенията. В случай, че този гняв не намери конструктивен отдушник, а детето е принудено да го потиска, тогава той става опасен за самото дете. В резултат на потиснатия гняв могат да се появят телесни реакции като сърбеж, уртикария и др. Ето защо е много важно детето да се научи правилно да изразява гнева си: да бие възглавница, да плаче, да се смее, да крещи.

Най-честите причини за поява на гняв са: ограничаване или лишаване от стандартния физически и емоционален комфорт; при нарушаване на установени правила, при обиди и измами.

Възрастните трябва да помнят, че развитието на агресивност при децата се стимулира от наказанията. Не винаги си струва да се наказва дете за един и същи гняв. Първо, важно е да се разбере причината: едно е, ако детето проявява силна емоция, защото не му е изпълнено поредното „желание“, съвсем друго е, ако това е гняв в резултат на конфликт с приятел.

Удоволствие. При бебетата удоволствието се стимулира само чрез контактно взаимодействие: приспиване, докосване, погалване, усмивка, като постепенно в процеса на социални контакти радостта и щастието се развиват като очакване за удоволствие.

Децата също изразяват радостта си по различни начини. Много изследвания показват, че когато детето изпитва удоволствие по време на игра, емоционалната сфера се развива и ако се появи страх, тогава удоволствието помага на децата да се справят с него.

Необходимо е да се държи сметка за факта, че детето получава удоволствие само от това, което му е интересно. Например, предлагането на игра, която смятате за интересна, не винаги е подходяща за преживяване на удоволствие, ако детето не проявява любопитство към тази игра.

Дете в начална училищна възраст получава най-голямо удоволствие от любовта, от нежните докосвания и грижата на значимия възрастен – този, който е отговорен за него: родители, първи учител. Доказано е, че ако има любов и грижа от страна на учителя, тогава децата изпитват по-голям интерес към учебния процес.

За да се избягва преживяването и развитието на отрицателни емоции, е необходимо детето да се потапя възможно най-малко в ситуации, които предизвикват тези емоции. За съжаление, това не винаги е възможно, но въпреки това, например, в училищния живот е възможно да се създават положителни ситуации: да се наблюдават взаимоотношенията в класа, да се предотвратяват конфликти, да се учат децата как да избягват такива отношения и др. От особена важност е от ранна възраст децата да имат знания и да развият умения за разпознаване и правилно назоваване на социалните емоции – своите и на другите. 

 

Нарцистичен кошмар при родителското отчуждение (Карън Вудол[1])

Поглъщането в себе си (егоцентризмът) е класическа черта на нарцисизма. Това усвояване е пълно, а не е само социална оценка от страна на други хора. За един нарцисист светът започва и свършва с това как се чувства и дали получава вниманието, което вярва, че заслужава. Когато вниманието е фокусирано върху него, всичко е наред, ако вниманието се насочи към нуждите и преживяванията на другите, виещата черна празнота, от която той се защитава, става очевидна, а яростта и гневът се използват от нарцисиста като защитна реакция. За всеки, който е бил свързан с нарцисист в каквото и да е качество, знанието, че тяхната топлина и чар прикриват яростта и отмъстителността им е критично ниво на осъзнаване. Когато нарцисистът почувства, че играта му не се играе по начина, по който той се нуждае, настъпва буря от ярост и отмъщение.

Кошмарът на нарцисиста не е да не бъде център на внимание, а да бъде на място, където трябва да види и приеме друга гледна точка. Всъщност, за да не се стигне до място, където другата гледна точка става очевидна, нарцистичната ярост се използва като защита срещу нея. Това ефективно спира всяко взаимодействие, което позволява на двама души да имат различни гледни точки. За нарцисистите техният път е или права магистрала, или отказ от всякакъв контакт.

Ето как нарцисизмът е подобен на психологическото раздвоение, наблюдавано при децата. Всъщност диагнозата нарцистично разстройство на личността включва разцепването като първичен психологически защитен механизъм. Това е начинът на нарцисиста да поддържа в синхрон чувството за себе си като напълно прав, с чувство за чистота на ума и намеренията, докато други, които оспорват нарцистичния светоглед, са обезценени и демонизирани, прогонени в дивата природа.

Трагедията за децата на нарцистични родители е, че те никога не са ценени за наличието на собствения им „Аз“, а само за това, което могат да донесат на масата на нарцисиста (за това, което се нарича „нарцисично хранене“) по отношение на задоволяване на нуждите му. Нарцистичният родител често се оказва пълно копие на детето си и бързо губи интерес към него, ако вече не може да го контролира и манипулира, за да осигури резерва от преданост и послушание, които се изискват от детето. Ето защо, изолирането на деца от родители с това разстройство на личността често води до доброволно напускане на нарцисичния родител. Ако няма контрол върху детето, тогава нарцисистът няма какво да използва за психологическа защита и следователно детето трябва да бъде демонизирано. Била съм свидетел как родители обвиняват децата си, че не ги подкрепят в постигането на житейските им цели.

Докато децата се превръщат в същества, за да задоволят нуждите на родителите си, нарцисичният марш продължава през поколенията. Децата се нуждаят от родителите си, за да могат да им осигурят подходящи граници, за да се развиват независимо, докато растат. В дома на нарцисистите няма граници, а само цял куп смътни желания, очакващи изпълнение от децата.

Нарцисистът се разкрива, когато вятърът се промени и истинската природа на техните проекции върху другия стане очевидна. Това може да се случи в един миг, ако нарцистичната рана се активира чрез противоположни идеи и вярвания или чрез отказ да се действа и реагира според условията на нарцисистите.

Едно от странните неща при нарцисистите е склонността им да вярват, че всички останали са нарцисисти и всички те са нормални. Тази проекция на скритият „Аз“ (това, което не може да види в самия себе си, а вижда само в другите) е налудно състояние на ума, което се проявява клинично, когато човек с нарцистично разстройство на личността откаже да приеме такава диагноза, т.е. счита себе си за болен. Това се дължи на психологическите защити, използвани в нарцисизма, които винаги защитават човека от реалността, че няма интегрирано чувство за себе си. Нарцисистите често са много умни, изключително умни и са в състояние да използват знанията си, за да се защитят от това, което се възприема като атака срещу тяхната реалност, когато са принудени да приемат различна гледна точка.

Когато едно дете изпадне в измамно състояние на ума на нарцистичен родител и този измамен балон се спука, когато детето бъде отстранено, най-честият резултат е, че нарцистичният родител напуска детето и не се връща. Виждала съм това да се случва в няколко домове, където родителят е имал нарцистични черти, и в четирите случая на диагностицирано нарцистично разстройство на личността, с които съм работила навремето. Когато това се случи, трагедията за детето е, че то трябва да се примири с факта, че то, като отделно човешко същество, никога не е имало значение за нарцистичния родител, който го е мотивирал да отхвърли другия родител. Тази загуба е много важна за детето и трябва да се внимава да го защитите, като му помогнете да разбере, че проблемът не е в него, а в това, че родителят вече го няма.

Постигането на това с детето без поддържане на разделено състояние на ума е нашата цел в работата по обединяването. Поправянето на раздвоението е защитата, от която детето се нуждае, за да предотврати развитието на разстройство на личността. Тази работа е деликатна и отнема много време, но е много необходима. Това се постига чрез изграждане на стабилна връзка с детето чрез терапевтичната подкрепа, от която то се нуждае, за да разбере, че родителят мисли различно и да развие вътрешно разбиране, че това не е негова вина или отговорност.

За едно дете да има родител, който често грее (излъчва „любов“) по-топло от слънцето и който след това изключва тази топлина и го изоставя, е наистина ужасно преживяване. За приемащия родител на такова дете терапевтичното родителство е ключово. Събирането на дете с отхвърления родител е само началото на изцелението и това, което следва, е от решаващо значение за продължаващото здравословно пътуване на детето в живота, за да се интегрира със себе си.

За здравия родител кошмарът е да поправи щетите, нанесени от обсесивната защита на детето.

Когато нарцисистът си тръгне, здравият родител остава с белези. Изцелението и превръщането им в благополучие и сила е това, което следва.

Коментари

Гавин. Още една брилянтна статия, която хвърля светлина върху целия свят на нарцисистите. В моя случай не съм виждал две от трите си красиви деца повече от три години, а с фалиралата семейна съдебна система е малко вероятно да ги видя отново като деца. Чудя се също дали, като възрастни, те ще разберат щетите, които са им били нанесени, и ще могат да ги преодолеят, или щетите са непоправими. Все още живея с надежда.

Карън Вудол. Най-тъжното в отчуждението на Гавин е, че греховете на отчуждителя се прехвърлят отново върху децата, когато самите те станат родители – често чрез брак или партньорство с някой като родителя, който ги е отчуждил. Отчуждените деца не стават отчуждени, те стават отчуждени родители и това е истинската трагедия, защото за тези деца това е двойна загуба. Надеждата, която носите в живота на децата си, е да бъдете най-здравият, най-силният, най-живият родител, когато дойде време да се върнат, стига да имате душевно равновесие и здраве. Вие може да сте най-голямата им надежда за здравословно бъдеще – винаги помнете това.

Бет Хейнс, доктор по философия. Интересно, но не всичко звучи правдоподобно, от моя опит. Често виждам отхвърлен родител болезнено и безусловно да се опитва да запази място в живота на децата си. Виждала съм също хора да се отказват след години на загуба от нарцисиста и съда. Понякога те с право вярват, че уединението е единственият начин алтруистично да осигурят малко спокойствие на детето

Карън Вудол. Мисля, че е възможно да сте ме разбрали неправилно. Бет, това, което имам предвид е, че когато нарцистичен родител загуби контрол – както в случая с детето, той се изолира и най-често се отдръпва напълно, а не се опитва да поддържат отношения.

Джонатан Робертс. Не обвинявам отчуждените бащи, че са се отказали от битката. Когато майката и съдът решат, че вече не участвате в живота на децата си, често не можете да направите нищо по въпроса. Виждал съм това да се случва твърде много пъти, за да си представя, че си струва да се боря. Намалете загубите си и се надявайте един ден феминистките да спрат да се противопоставят на споделеното попечителство и да атакуват защитниците на правата на бащите. По-добре да направите това, отколкото да използвате любовта към децата си като гориво.

Мисля, че е изненадващо, че толкова много жени смятат, че отчужденият баща в този сценарий е този, който има нарцистични и контролиращи тенденции. Ако му бъде предложено смислено споделено попечителство и той го откаже, тогава може да говорим за мъжки нарцисизъм.

Бет Хейнс, доктор по философия. Разбирам. Мисля че сте права. Никога обаче не съм виждала съд да премахва нарцисист от живота на дете.

Карън Вудол. Работила съм върху четири случая с диагноза нарцистично разстройство на личността и във всичките четири случая пациентът си тръгна и не се върна. За съжаление това е лош резултат за детето.

Низар Гилани. Опитвах се 5 години да се боря с бившата си жена, но винаги бях объркан и в недоумение, защото тогава не знаех за нарцисизма. Постоянно боледувах и губех здравето си. Бях подложен на жестоко отношение, стана непоносимо и нямах избор. Изправих се пред много лъжи, манипулация, измама, загубих спестяванията си за 2 десетилетия и останах с празен джоб, само за да спася живота си. Бях изключително изтощен и страдах от травматични връзки.

Източник: https://karenwoodall.blog/2018/04/16/the-narcissists-nightmare/

[1] Карън Удол (Karen Woodall) е известен психотерапевт, водещ експерт по отчуждението на родителите в Обединеното кралство, един от водещите съдебни експерти по отчуждението на родителите, автор на статии и книги по темата, работи повече от 10 години като психотерапевт и директор на нейната собствена частна „Клиника за раздяла“ в Лондон, занимаваща се с практика за събиране на отчуждени родители и деца. Тя има личен опит в родителското отчуждение – в детството е била отчуждена от баща си. Блог - http://karenwoodall.blog/

Какви родители настройват децата си срещу другия родител?

(д-р Сюзън Хайтлър[1])

Синдром на родителско отчуждение

Синдромът на родителско отчуждение е термин, въведен през 1980 г. от детския психиатър д-р Ричард А. Гарднър. Това се случва, когато един от родителите се опитва да въвлече общите им деца в конфликтни отношения с другия родител. Родител, който е ядосан на съпруг или бивш съпруг, отчуждава децата, като създава негативен образ на другия родител чрез обвинения, включително фалшиви, които след това се използват от самите деца. Този родител може също така да изолира децата, като прави всичко възможно да пречи на другия родител за възпитанието им.

В моята клинична практика най-често майката е отчуждаващият родител, който настройва децата срещу баща им. В същото време съм имала и няколко семейства, в които бащата е токсичният родител, настройвайки децата срещу майка им. Като цяло, отчуждаващият родител е най-слабо емоционално здрав и по-самостоятелен в материално отношение (финансово обезпечен, за да може да се справя с юридическите проблеми).

Тъжната реалност е, че родителите, които разрушават естествената привързаност на децата си към другия родител, нанасят сериозни, дори непоправими щети на децата. Канадският психолог д-р Едуард Крук провежда изследване по този важен въпрос: „Проучване, проведено на ежегодната (2014 г.) конференция на Асоциацията на семейните и помирителните съдилища, съобщава, за 98% подкрепа сред участниците за „основния принцип на родителското отчуждение: че единият родител може да манипулира децата, за да отхвърлят другия родител, който не заслужава това."

За едно дете биопсихосоциалните и духовните последици от родителското отчуждение са опустошителни. За отчужденият родител и детето в изолацията, отказът от комуникация при липса на физическо насилие, представляват насилие. ..... В качеството на форма на злоупотреба с дете, родителското отчуждение се явява сериозен въпрос за неговата защита, тъй като подкопава фундаментален принцип на социалната справедливост за децата: правото им да бъдат свързвани и отглеждани от двамата родители.

Отчуждаващият родител обикновено проявява нарцистични, както и гранични тенденции. Нарцисизмът е краен егоизъм, егоцентризъм. Нарцистичните хора са самовглъбени. Най-често те демонстрират дефицит на емпатия – неспособност да разбират възгледите на другите хора. В случая, те се фокусират върху това, което самите те искат, мислят, чувстват и вярват, без да вземат предвид желанията и идеите на другите.

Нарцистичният отчуждаващ родител използва децата като оръжия, като войници в битка за унищожаване на другия родител. Тези родители твърдят, че защитават децата си от вреда, причинена от другия родител, но фактически те използват децата в собствената си война, за да навредят на другия родител. Те имат малко представа за това, какво отговаря на интересите на детето.

Децата се нуждаят и от двамата родители, но когато единият непрекъснато представя другия в негативна светлина, това не само не е от полза за децата, но дори им вреди. Децата не се нуждаят от родители, които водят война по време и след развода. Децата са ощетени, когато родителите ги поставят в центъра на своята борба за власт. Те са ощетени, когато родителят ги използва, за да продължи собствената си разрушителна мисия, пренебрегвайки техните нужди.

Централен елемент на граничното разстройство на личността е емоционалната хиперактивност. Прекалено силната емоция често се изразява като гняв. В допълнение към емоционалната възбуда, която е твърде честа и твърде интензивна, хората с това разстройство изпитват затруднения при самоконтрола. Тяхната реакция има тенденция да бъде по-продължителна от тази на повечето хора. От тук, те имат дефицит на емоционална уравновесеност и ограничена способност да се възстановяват, след като се почувстват разочаровани или обидени. Ето защо те поставят и излагат на риск развитието на самооценката на жертвата, обвинявайки другите за това, което се е случило, което от своя страна им позволява да жертват другия. „Аз съм жертва, така че имам право да ви преследвам.“

Граничните разстройства стават очевидни по начина, по който отчуждаващият родител интерпретира реалността. Той предлага фалшиви обвинения срещу по-здравия родител, обвинения, които всъщност са негови идеи и фантазии. „Баща ти е егоист“, казва един истински егоистичен родител. Или „Майка ти е луда“, казва татко, който самият е емоционално нездрав. Отчуждаващите се родители обикновено също показват още един граничен модел в поведението си – симптом, който терапевтите наричат ​​разцепване. Те привличат други лица към тях в битката срещу предполагаемия зъл друг родител, разделяйки семейството на „ние срещу тях“.

Лицата с гранични особености на личността всъщност „полудяват“, когато някой от членовете на семейството не прави това, което те искат – например, ако съпругът реши да се разведе, защото отчуждаващият партньор не е способен на здраво, любящо и съвместно партньорство. Тогава тяхната цел става да разрушат връзката на другия родител с децата. След това те хвърлят и изпепеляват децата си в огъня на войната с другия родител. Те правят всичко възможно, за да лишат другия родител, техния враг, от възможността да продължи да бъде родител на децата.

Коментар:

Клиент: Наблюдавах отчуждението на родителите по време на скорошния ми развод. Бях лъжливо обвинен и противно на това, което правната система трябва да прави, трябваше да докажа невинността си. Минах през два полиграфа и преглед и въпреки това не ме пуснаха да видя детето си. Много често в такива ситуации органът по настойничеството се съгласява с отчуждаващия родител. А защо не? Те просто се съгласяват с това, което отчуждаващият родител „фалшиво заявява“ и каквото в крайна сметка искат.

Вярвам, че отчуждението, което възникна в моята ситуация, се дължи на погрешната система, която наричаме закрила на детето. Да, знам... за деца, които са малтретирани от родителите си...! Е, разбира се, те трябва да бъдат защитени. Но какво да кажем за тези родители, които отправят фалшиви обвинения, които водят до родителско отчуждение и премахването на невинния родител от семейството?

Заедно, отчуждаващият родител или лъжливо обвиняващият родител с назначен от съда екип (органи по настойничество, нелицензирани или управлявани от отчуждаващи родители терапевти, защитници на закрилата на детето и др.) арогантно вярват, че „защитават детето“, но  като правило, те правят точно обратното и разрушават семейството. В такива случаи трябва да има съвсем друга система, защото моята история е една от хилядите, които съществуват. Трябва да се събудим от съня си и да спрем с цялата строгост на закона хората, които преследват напълно невинни хора.

Сюзън Хайтлър:

Известен ми е случай, подобен на този.

-Отчуждаващата майка отправи неверни обвинения срещу бащата, като каза, че той е малтретирал физически децата. Абсолютна лъжа.

-Съдът лиши бащата от родителски права. Няколко години не е виждал двете си дъщери.

-Няколко пъти, когато трябваше да прекарва време с тях, майката намираше извинение, за да предотврати това да се случи, така че момичетата да отидат на разходка с техния пастрок в часовете за посещение.

-Момичетата все повече заприличваха на враждебната си майка по отношение на негативното отношение към мъжете като цяло и особено към баща си.

-Съдът, след това социалните служби, после предполагаемият терапевт, след него „терапевтът за корекция на детско-родителските отношения“ от страна на отчуждаващата  майка – всички те въздържаха момичетата от контакт с баща си. Има цяла индустрия от жени, които са враждебни към мъжете, срещу които те са безсилни.

-Познавам баща по този случай от дете. Той е прекрасен, мил, нежен, забавен и креативен човек. Момичетата бяха лишени на практика от всякаква връзка с любящия си баща, а той беше лишен от възможността да стане истински баща за тях.

В това отношение, настина службите за закрила на детето могат радикално да увеличат вредата, причинена на отчуждаващите родители. Системата в много случаи прави обратното на защитата на децата. Както казахте, това е престъпление.

 Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/resolution-not-conflict/201802/parental-alienation-syndrome-what-is-it-and-who-does-it

[1] Клиничният психолог от Денвър, Сюзън Хайтлър (Susan Heitler Ph.D.), доктор по клинична психология (1975 г.), възпитаник на Харвардския университет (1967 г.), доктор на науките от Нюйоркския университет, е написала няколко книги за самопомощ, както и книги за психотерапевти относно методите на лечение. Провежда експертиза на родителско отчуждение. В книга за психотерапевти, наречена "От конфликти към разрешение“, д-р Хайтлър обяснява как да се справим с неуспехите в живота – конфликти, проблеми във взаимоотношенията, негативни чувства, травми и трудни решения – по начини, които поддържат чувството за благополучие. В поредицата „Сила в две серии“, д-р Хайтлър говори за междуличностна комуникация, управление на гнева и умения за разрешаване на конфликти.

Общи въпроси, които задават хората при нарцистично насилие в семейството

(д-р Шари Стайнс[1])

Работя ежедневно с хора, преживели нарцистично насилие. Някои са израснали с нарцистичен родител. Други са женени за някой, който има нарцистично разстройство на личността. Трети може просто да са в близки отношения с някой, който е емоционален насилник и има нарцистични черти.

Въпреки уникалните си лични обстоятелства, всички тези хора търсят помощ, за да се справят с ефектите от нарцистичната връзка върху живота си и да се излекуват. Обикновено идват на психотерапия, търсейки не само помощ, но и отговори на въпросите си. В тази статия разглеждам осем от най-честите въпроси, които ми задават хора, търсещи помощ за нарцистично и емоционално насилие.

1. Как мога да променя моя родител/партньор/най-добър приятел/съпруг (а)?

Не можете да промените друг човек. Можете да промените само собствените си действия и реакции, но това може да бъде доста трудно! Вместо да се опитвате да заставите някого да се промени, просто позволите на този човек да бъде това, което е. Човек, който не иска да се промени, вероятно няма да се промени. Вашата работа е да се грижите за себе си. Такива са и психологическите закони – седящият в кабинета на психолога може да се възползва от опита на специалиста и да получи помощ, само ако той самият желае това.

2. Как мога да предпазя децата си от нарцисизъм?

Децата са склонни да се влияят от хората около тях. Ако сте загрижени за действията и поведението на вашия съпруг или имате причина да вярвате, че той непрекъснато лъже и се опитва да манипулира децата ви, може да имате работа със синдром на родителско отчуждение. Някои родители с нарцистични черти използват тази сложна форма на скрита манипулация, като инструмент за насърчаване на децата да отхвърлят другия родител. Синдромът на родителско отчуждение е подобен на промиването на мозъка и може да има сериозно въздействие върху отношенията между родители и деца.

Ако вие сте целевият родител (жертва, отхвърлен) в този сценарий, това може да бъде много трудна ситуация. Най-добрият подход за справяне с този вид насилие е да се ограничи влиянието на отчуждаващия родител върху детето. Ако това не е възможно, ето няколко съвета:

1.Научете децата си на умения за критично мислене.

2.Поддържайте безопасни, съпреживяващи, неконтролиращи отношения с децата си.

3.Фокусирайте се върху отношението си с децата си. Постарайте се да бъдете по-хармонични с децата си – прекарвайте време с децата си в тяхна полза.

4.Отпуснете се и се наслаждавайте на себе си, децата и живота си.

5.Бъдете възрастни (а не Дете или Родител), т.е. зрели, разумни и балансирани. Не заемайте унизително положение. Не се поставяйте наравно с децата в семейната система – не играйте играта „Аз съм приятел с моето дете!“.

6.Съхранете силата и авторитета си. Не го предавайте на другия родител.

7.Потърсете помощ от психотерапевт или семеен консултант. Семейната терапия също може да бъде полезна.

3. Какво да правя, когато насилникът търси контакт – пише или звъни?

Ако имате работа с някой, който е емоционален насилник или манипулатор, тогава „отсъствието на контакт“ може да е най-доброто решение. Блокирайте човека на телефона си и в социалните медии. По този начин няма да се притеснявате за получаване на текстови съобщения, обаждания или съобщения. Ако има вероятност да срещнете този човек някъде, може би е добра идея да го избягвате.

Ако трябва да говорите с този човек, поддържайте разговора кратък, прост и по темата. Контролирайте се по време на срещата. Бъдете защитни. Устоявайте на опитите да ви манипулират. Ако е възможно, обмислете включването на трета страна в преговорите. В идеалния случай това трябва да е някой, на когото имате доверие, чието присъствие може да ви помогне да получите емоционална подкрепа и да не се развълнувате или да загубите контрол.

4. Как мога да реагирам на мълчанието на насилника?

Най-доброто нещо, което трябва да направите относно мълчанието на нарцисиста, е да го избягвате. Ако знаете, че някой, на когото държите, е склонен да ви манипулира чрез мълчание, тогава можете просто да не го допуснете, като избягвате човека, който се опитва да го направи. Справянето с някой, който има нарцистични черти, често може да бъде трудно и объркващо. Мълчанието е мощен инструмент за манипулация. Това е вредна тактика за контрол. Хората, които изпитват мълчание от страна на партньор, може да се чувстват така, сякаш трябва да направят всичко, което нарцисистът иска, за да се свържат отново с него емоционално.

Ако не можете да избегнете човека (например, ако сте в брачни отношения), едно от решенията може да бъде да напуснете стаята, ако очевидно сте игнорирани. Вместо това, обградете се със сигурни хора. Най-добрият начин да противодействате на мълчанието е да отделите този човек от ума си и да превключите на отношения с някой друг. Можете също така да си припомните, че мълчанието е форма на емоционално насилие. То не е последица от нещо, което сте „спечелили“ или „заслужили“.

5. Как да бъда родител на детето, когато партньорът ми е с нарцистични черти?

В повечето случаи е изключително трудно да бъдете родители с някой, който има нарцистични черти на личността. Сътрудничеството и приятелството често са невъзможни. Вие трябва да сте родителят, въпреки факта, че другият родител има „проблеми“. Някои хора смятат, че техните деца наистина имат само един родител, тъй като в много случаи хората с нарцисизъм не могат да бъдат здрави родители. Важно е да имате система за подкрепа, особено, ако по някаква причина трябва да продължите да виждате и да родителствате деца заедно с този човек (например съвместно родителство). Психотерапевт или консултант често е ключова част от тази подкрепа.

6. Как мога да се освободя от нарцистични отношения?

Хората с нарцисизъм често предизвикват пристрастяване. Постоянният цикъл на добро-лошо поведение, може да създаде травматична връзка.

„Пристрастяването“ към човек с нарцисизъм всъщност е пристрастяване към мозъчната химия, свързано с очакване и травматично свързване във взаимоотношенията. Когато отношенията са неудовлетворителни, вие можете да останете в постоянно състояние на празнота. Тази празнота се премахва временно при всяка позитивна среща с такъв човек. За да се преодолее това, може да се наложи пълно въздържание. Но това може да бъде много трудно решение за практическа реализация.

Когато една връзка стане удовлетворяваща и добра, в мозъка се освобождават химикали като окситоцин, допамин и ендорфини. Но химическите вещества, които се отделят, когато се опитвате да се откъснете от токсична връзка, като например, кортизола (хормона на стреса), са много различни. Тогава вие може да се почувствате въвлечени в отношенията, т.е. да станете зависими от тези отношения.

Напомнете си, че може да не се чувствате добре за известно време. Може да изпитате чувство на отчуждение и скръб. Но това е временно. Достигането до приятели и семейство, други членове на вашата система за подкрепа, практикуването на самодостатъчност,  психологическа саморегулация, търсенето на помощ от психотерапевт или консултант са все начини, по които можете да се справите с трудна раздяла.

7. Как мога да се възстановя след като съм отгледан от нарцистичен родител?

Децата на нарцистични родители са развити и обучени винаги да преценяват реалността въз основа на външните реакции на родителите си. Те са се научили да използват нарцистичния родител като барометър за това как да действат и да съществуват.

За да настъпи изцеление, трябва да се научите да се фокусирате върху личността си, т.е., да търсите отговорите в себе си, а не от такъв родител, да се научите да вземате решения сами. Този преход от това, което сте научили да правите като дете, обикновено отнема време и практика за овладяване.

Ето няколко съвета, които да ви помогнат с този процес:

-Намерете своя вътрешен глас.

-Научете как да се отделите от родителя или развийте своят „Аз“, за да се справите.

-Работете върху развитието на вътрешния си състрадателен глас. Започнете да се обичате.

-Разработете формули за постоянно повтаряне: „Аз съм достатъчен (а).“ „Не нося отговорност за неговите/нейните чувства.“ „Не съм виновен (а)“.

-Свържете се със сигурни и доверени хора и споделете своите емоции и чувства с тях.

-Намерете добър психотерапевт (който може да ви помогне с всичко по-горе).

-Присъединете се към група за подкрепа. Груповата работа е особено полезна.

8. Как да се възстановя при отчуждението от моето дете?

Родители, които са страдали от родителско отчуждение, могат да се отчуждят от децата си. Може да бъде много болезнено. Вашата емоционална енергия може да бъде изразходвана в опити да накарате детето си да разбере истината и да дойде при вас за помирение. Може да се почувствате безнадеждни или да изпитате мъка, депресия или отчаяние.

Консултантът може да ви подкрепи и да ви помогне да преодолеете тези негативни чувства. Ето някои препоръки:

1.Напомнете си, че вината не е ваша.

2.Живейте най-добрия живот, който можете да живеете.

3.Поддържайте линиите за комуникация отворени за децата.

4.Не позволявайте на детето да ви оскърбява.

5.Слушайте със съчувствие, когато детето говори с вас. Позволете му да изрази чувствата или истината си, в която вярва, но не толерирайте неуважение.

6.Практикувайте психологическа самопомощ. Това може да включва прекарване на време с любимите хора, добър и достатъчно сън, избягване на спомени за тъжни или трагични ситуации и заемете се с любимо хоби.

7.Предлагайте любовта си на другите. С други думи, използвайте емоционалната си енергия по други начини. Не сдържайте това желание.

8.Опитайте се да не губите надежда. Може да ви помогне да живеете всеки ден със сърце, което е отворено и готово за помирение. Никой от нас не знае какво ще донесе утрешният ден.

Възстановяването от ефектите на нарцистично или емоционално насилие може да бъде предизвикателство. Но може да се излекува. Насърчавам ви да потърсите подкрепа по този труден път. Обърнете се към близките си и потърсете помощ от състрадателен съветник. Вие не сте сам!

Литература:

Arabi, S. (2016). Becoming the narcissist’s nightmare. New York, NY: Archer Publishing.

Carnes, P.(1997). The betrayal bond: Breaking free from exploitative relationships. Deerfield Beach, FL: Health Communications, Inc.

Childress, C. A. (2015). An attachment-based model of parental alienation: Foundations. Claremont, CA:  Oaksong Press.

Cori, J. L. (2017). The emotionally absent mother: How to recognize and heal the invisible effects of childhood emotional neglect. New York, NY: The Experiment, LLC.

Източник:

https://www.goodtherapy.org/blog/common-questions-asked-by-people-healing-from-narcissistic-abuse-0507184

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/

Заблуди на жертвите на нарцистичните брачни отношения (д-р Шари Стайнс[1])

Жертвите на насилие остават в насилствени отношения, защото умовете им са ги убедили, че има основателни причини за това. Тези причини са:

1. Фантазно мислене. Това се случва, когато жертвите на насилие живеят в променена реалност, вярвайки, че са в любяща връзка, тъй като си казват, че техният любим човек „има проблеми“, „нищо не означава това, което той/тя казва“, „той/тя наистина ме обича”. Това е форма на рационализация, при която действията на насилника намира „логично“ обяснение, удовлетворяващо жертвата.

2.Самоубеждаване в по-добро бъдеще. Този трик е известен още като „фалшифициране на бъдещето“. Много хора свързват фалшификацията на бъдещето с манипулаторите. Самите жертви на насилие обаче фалшифицират собственото си бъдеще, казвайки си какво ще бъде след „това“, „тогава“, „после“. Въпросът е, че те не фокусират съзнанието си върху това, което се случва тук и сега. Това не е животът в реалността, а по-скоро в едно въображаемо и фантастично утре.

3. „Децата ще страдат, ако си тръгна“ Много жертви на насилие са се убедили, че децата имат нужда родителите им да останат заедно, независимо колко разрушителни са техните отношения. Те не разбират, че разводът не е единственото нещо, което вреди на децата; токсичните взаимоотношения също причиняват дългосрочни вреди на децата.

 4. „Той/тя ме обича; той/тя просто имат проблем” Това е лъжа, в която жертвите на насилие вярват, защото е трудно да приемат, че човекът когото обичат, всъщност в отговор не ги обича. Други твърдения също потвърждават тази идея. „Въпреки че ме псува и хвърля разни неща, знам, че наистина ме обича дълбоко в себе си.“ „Въпреки че тя флиртува с други мъже, знам, че винаги идва в моята къща.“ Любовта е глагол. Когато някой те обича, той/тя не те наранява – поне това се разбира от само себе си. Непреднамерените (случайните) рани съществуват в повечето отношения. Насилствените взаимоотношения имат закономерен, модел на насилие. Да вярваш, че някой те обича, но не го е грижа за чувствата ти, е лъжа, в която жертвите на насилие вярват с лекота.

5. „Мога да се справя с това“ Това е история, която жертвите си разказват, за да сведат до минимум последствията от причинената вреда от тези, които обичат. Ако се убедят, че могат да се справят, те могат да останат в неприемливата ситуация, като се убедят, че е приемлива. Но дори ако човек може да се справи със ситуацията, трябва ли да го направи? Това е форма на самоизмама. Да можеш да понасяш трудна ситуация не означава, че трябва да я понасяш.

6. „Той/тя не може да си помогне“ Това са лъжи, които жертвите си казват, напълно извинявайки всяко лошо поведение, което техният любим човек проявява в отношенията. Те са се убедили, че насилникът не е виновен за лошото си поведение. Нападателите принуждават жертвите си да повярват на тези лъжи. Понякога насилниците обвиняват за лошото си поведение алкохол, психично заболяване или стрес. Нито една от тези причини не е причина за насилие, но жертвите избират да вярват, че това са основателни причини. Това означава, че жертвата може да остане в тези отношения, защото напускането се счита за по-лошо.

 7. „Той/тя може да се промени“ Обикновено жертвите на насилие отправят искане и споделят вярване, че той/тя – техният любим човек може да се промени, ако отиде на психотерапия. Отговорът е „Не“. Насилникът няма да се промени. Единственият човек, който може да се промени, е човекът, който иска промяна, а човекът, който иска промяна, обикновено не е насилникът.

8. „Мога да променя това“ Жертвите или вярват, че ако се променят, в резултат на това и насилникът ще се промени. Или жертвите на насилие вярват, че насилникът е виновен, но ако жертвата може да открие причината за поведението на насилника, тогава той/тя може да промени поведението му/й. Някои жертви на това погрешно схващане вярват, че „той/тя трябва да бъде обичан повече“. Тази представа за жертвата ги убеждава, че просто трябва да изтърпят, докато насилникът се промени. Един от проблемите, ако не и основният проблем, с този тип мислене е, че кара жертвите да не реагират на никакви негативни последици в отношенията, което допълнително увеличава чувството на власт у насилника над фантазиращия партньор, когато той/тя може да направи каквото иска и няма последствия за лошото му/й поведение.

9. „Жертвата си заслужава“ Много жертви на насилие жертват собствената си ценност в името на другия човек и запазването на отношенията. В крайна сметка жертвата на насилие е в лоша позиция и губи себе си в процеса. Вярването, че животът с насилие си струва да се живее е идея, която трябва да бъде критично осмислена.

 10. Злоупотреба с амнезия. Въпреки че жертвите на насилие не лъжат непременно себе си, това са по-скоро последствията от това, което самите жертви казват. Амнезията при насилие е процесът на забравяне на всякакво насилие и припомняне само на „добрите времена“. Това е форма на идеализация и дисоциация. Връзката се идеализира, защото негативната истина не се помни, а жертвата се разграничава от болката от негативните срещи с любимия човек.

Заключение: Насилниците съзнателно правят своя избор и съзнателно причиняват вреда на своите жертви.  Причината да правят това не е защото са безпомощни жертви на собствените си несъзнателни действия. Например, те обиждат или ругаят, защото имат полза от това поведение. Те могат да изпитват силно, садистично, неконтролируемо чувство на удовлетворение от нараняването на другите, оправдавайки го като отмъщение или някаква друга гнусна емоция.

Препоръка: Ако сте в насилствена/нарцистична връзка и бихте искали да се излекувате, то тогава предизвикайте собствените си вярвания за тези отношения. Опитайте се да анализирате моделите си на поведение и погледнете обективно как реагирате. Поемете ангажимент да живеете в истината и спрете да се заблуждавате, като поддържате отношения с някой, който не е добър към вас. Знайте ценността си и живейте според нея.

            Източник: https://pro.psychcentral.com/recovery-expert/2019/11/lies-victims-tell-themselves-when-in-an-abusive-narcissistic-relationship/

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/

Различия в поведението на личността с нарцистично, асоциално и гранично разстройство на личността (д-р Шари Стайнс[1])

Хората често се замислят и задават въпроси за разликите в посивяващото поведение на някой с гранично, нарцистично и асоциално разстройство на личността, принадлежащи към  разстройствата на личността от група B.

Полезно е да се разбере, че разстройствата на личността могат да се променят с течение на времето и че трите вида разстройства на личността могат да съществуват в едно и също лице в различна степен на интензивност. С други думи, разстройствата на личността не са взаимноизключващи се.  

В допълнение към това, всички разстройства на личността съдържат елементи на нарцисизъм; в частност, това са черти на ограничено разбиране и съчувствие.

Трябва да се има предвид също, че без значение на от диагнозата, всеки човек е уникален, независимо от своето психическо и емоционално състояние. По-долу в текста са представени черти, които се основават на гледната точка на тези, които са изследвали хора с разстройства на личността.

 

Противодействие на социопатите (асоциално разстройство на личността) 

 „Сигурна съм, че ако имаше дявол, той би искал много да го съжаляваме.“ - Марта Стаут, „The Sociopath Next Door“.

Социопатите са хора с асоциално разстройство на личността. Съществените характеристики на разстройството на личността са увреждания в междуличностните отношения и самофункционирането, заедно с наличието на патологични личностни черти. По-конкретно, за диагностициране на асоциално разстройство на личността, DSM-5 (Диагностичен и статистически наръчник V-та ревизия) посочва, че трябва да са налице следните критерии:

Нарушения в самостоятелното функциониране:

1.Егоцентрична идентичност.

2.Поставяне на цели въз основа на личната удовлетвореност.

Нарушено междуличностно функциониране:

1.Липса на загриженост за чувствата, нуждите или страданието на другите.

2.Неспособност за формиране на взаимно близки отношения, тъй като експлоатацията на другите е основното средство по отношение на другите хора.

Патологични черти на личността:

1. манипулативен

2. лъжлив

3. безчувствен

4. враждебен

5. безотговорен

6. импулсивен

7. авантюрист

Социопатите имат отделни и много различни личности или „Аз-ове“. Те обикновено са известни като „Д-р Джекил и мистър Хайд". Когато социопат преминава от д-р Джекил към г-н Хайд, именно този процес остава невидим за жертвата, тя остава „сляпа“  как това се случва.

Често жертвите се чудят какво е накарало другия човек да направи „внезапна промяна“ или да премине от добро към лошо. Истината е, че тригерите могат да бъдат 100% вътрешни и може да нямат нищо общо с външни обстоятелства. Разбира се, социопатът ще обвинява другия човек, защото това е, което те винаги правят, но тригерите са вътрешни и нямат нищо общо с външни обстоятелства.

На пръв поглед, когато срещнете социопат, ще си помислите, че е много чаровен, топъл, интересен и заинтересован от вас. Няма да разберете, че той изразява само много повърхностно ниво на емоция и основните му причини за това поведение са скрити мотиви.

Генетична връзка

Проведени са изследвания върху гена на моноаминооксидазата (МАОА) – ген, който кодира фермент, отговорен за катаболизирането на „чувството за добро“ на невротрансмитерите допамин, серотонин и норадреналин (Sohrabi, 2015).

Установено е, че мъжете, които имат версия на гена MAOA-L, имат повишена склонност към извършване на насилие, защото са склонни да бъдат свръхчувствителни и предразположени към „прекалена реакция“. При съчетание на гена MAOA-L с упражнявано насилие в детска възраст, хората с тази комбинация извършват повече престъпления от тези без гена (Sohrabi, 2015).

Лицата с MAOA-L демонстрират значително по-високи нива на агресия в ситуации с високи нива на провокация към агресия. Допълнителни взаимодействия на гена с околната среда са открити в дългосрочно проучване на голям брой деца. Хората от генотип MAOA-L, когато се комбинират с малтретиране в детска възраст, са били идентифицирани като потенциални престъпници.

Доказателствата сочат, че асоциалното разстройство на личността се причинява от биологични, екологични и социални фактори.

Как да се защитим от социопати?

Според Конрад (1999), за да се предпазите от социопат, трябва да „осъзнаете собствения си потенциал и да увеличите максимално силните си страни“. Уверете се, че познавате своите уязвими места и слабости, защото социопатът ще се превърне в „образ на това, което имате“. „Направено за себе си.“ В един момент маската на социопата ще започне да се свлича, но щетите вече ще са нанесени, а жертвите вече ще са ощетени, най-вероятно емоционално и финансово (Konrad, 1999).

„Идва момент, когато просто трябва да разберете, че няма смисъл да търсите отговори и най-доброто, което можете да направите, е да продължите напред“ (Конрад, 1999 г.).

Какво трябва и какво не трябва да правите при среща със социопат:

-Не се опитвайте да реформирате и променяте социопат.

-Избягвайте ги.

-Не показвайте слабостите си.

-Не се доверявайте на социопат. Той ще лъже и ще го направи убедително.

-Документирайте всички негативни срещи/конфликти и уведомете другите.

-Защитете себе си. Поставете силна невидима бариера около себе си. Не го пускайте вътре.

-Не показвайте истинските си емоции пред социопат; запазете „покерно лице“  Всякакви емоции ще бъдат използвани срещу вас.

-Ако трябва да поемете инициативата и участвате в разговор, обърнете разговора към него. Попитайте: „Добре ли се чувстваш?“ Опитайте се да си тръгнете възможно най-скоро.

-Не споделяйте лична информация.

-Не споделяйте плановете си със социопат.

-Не се поставяйте в зависимост от социопат. Не ставайте длъжници на социопат.

Как да излезем от създадени отношения със социопат:

„Съвет за запознанства №1: Уверете се, че партньорът ви има съвест!“

Не се заблуждавайте, че един социопат може да се промени. Откажете се напълно от това желание. Най-доброто, което можете да направите, е да се съсредоточите върху решаването на проблема на другия и да направите решението свое. Вашата работа е да промените и спасите себе си. Разберете: Другият човек не е ключът към вашето щастие.

Има много хора, които търсят съдействие на психолози и молят за промяна в поведението на своите партньори. Те се опитват да настанят свой близък човек, който е носител на психопатология, в болнично заведение за лечение.

 Суровата реалност е, че никой терапевт не може да поправи социопат. Но другата половинка, другия партньор, нуждаещ се от помощ, може да бъде „поправен“. Той има цялата сила, от която се нуждае, за да се освободи (от социопата) и да живее добре.

Именно този партньор трябва да е наясно, че социопатът не е източникът на неговото щастие или сигурност. Той може да му/й вярва, но това е фалшива вяра.

Социопатите нямат съвест. Много от тях изглеждат като „нормални“ членове на обществото, които не могат физически да наранят никого. Това не означава, че за човек е безопасно да бъде заедно с него. Ако подозирате, че имате проблеми във вашите отношения, защото партньорът ви е социопат, направете всичко възможно за да избегнете връзката.

Това ще изисква много сила, тъй като е почти сигурно, че този човек ви е промил мозъка. Напълно вероятно е да попаднете в психиатрична болница и ще изпитате форма на Стокхолмски синдром. Поради манипулативната природа на социопата, вашите отношения по-трудно ще бъдат прекъснати от други, по-„нормални“ отношения.

Най-добрият начин да направите това е да нямате „никакъв контакт“ със социопата. Изключете напълно този човек от живота си. Премахнете го/я от всички социални мрежи и средства за комуникация. Ако е възможно, отидете на съд.

Отначало няма да има контакт, но това ще ви спаси живота. Отсъствието на контакт „променя правилата на играта“, когато става въпрос за взаимоотношения със социопати. Манипулацията вече не може да ви навреди, ако спрете да общувате с човека.

Бъди добър към себе си. Не винете себе си. Социопатите могат да манипулират всеки, който си пожелаят. И за това вие не носите вина. Вие се намирате в диапазона „нормалните отношения“, а социопатите не правят така. Това, което повечето хора не знаят е, че другият човек няма нормални навици за общуване, а използва техники за съблазняване и експлоатация. Социопатът използва слабостите на хората, за да придобие контрол над тях. Напомнете си, че да бъде човек слаб е напълно нормалпсихологическо явление и  че емоционалното насилие, което сте преживели, не е по ваша вина.

Изградете своя резервоар от самосъстрадание и любов към себе си. Това са важни съставки за възстановяване от емоционално насилие.

Създайте своята лична сила. Кажете си, че можете да бъдете силни и ще бъдете силни. Личното желание е ключът към възстановяването. Направете всичко възможно, за да разширите възможностите си. Това ще изключи връзката на вашето чувство за безопасност с външния източник. Единственият „външен източник“, който е важен за човек в такава ситуация, е духовният, а той никога не може да бъде наложен на друг човек.

Движете се и градете живота си. Ако откриете, че умът ви се лута към мисли за отговорност или чувство за вина заради отношенията, практикувайте прекратяване на мислите. Не си позволявайте да съжалявате за социопат. Напомняйте си, че социопатите са майстори в причиняване вреда на другите, като в същото време манипулират своите жертви, заставяйки ги да ги съжаляват.

Източник: https://pro.psychcentral.com/recovery-expert/2018/04/whats-the-difference-between-a-narcissist-sociopath-and-borderline/

Литература:

American Psychiatric Association (2012).  DSM-IV and DSM-5 Criteria for the Personality Disorders. Retrieved

Konrad, C. (1999). The Malignant Personality. Retrieved

Putman, C., 20 January, 2008.  The Unburdened Mind. Retrieved

from: https://www.damninteresting.com/the-unburdened-mind/

Sohrabi, S. (2015 Jan 14). The criminal gene: the link between MAOA and aggression (REVIEW). BMC Proceedings. Retrieved

from: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4306065/

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/
[2] “Кралицата на драмата“ е термин, използван за описание на тип хора (обикновено жени), характеризиращи се с преувеличаване на негативните събития в живота и фокусиране върху „трагедии“.

Как да открием жената-психопат? (д-р Мелиса Бръкли[1])



 

В наши дни, когато чуем думата „психопат“, обикновено се сещаме за мъже. Що се отнася до психопатите, да – в повечето случаи те са мъже. Това важи за измислени герои като Ханибал Лектър и Джим Мориарти, както и за психопати от реалния живот, като Чарлз Менсън и Тед Бънди. Ами жените? Има ли жени психопати? Истината е, че не чуваме много за жените-психопати. Те рядко се претворяват в художествената литература – единствените забележителни изключения, са героят на Глен Клоуз във „Фатално привличане“, Ани Уилкс в „Мизерия“ и Ейми Дън в „Изчезнало момиче“. И те рядко се изследват в научната литература. Но това не означава, че жените психопати не съществуват. Всъщност няколко направени проучвания ни казват, че приблизително 17% от лишените от свобода жени отговарят на критериите за психопати (в сравнение с 30% от лишените от свобода мъже). Какво се случва извън системата на затворите? Какви са шансовете в момента в живота ви да дебне жена психопат?

В интерес на истината, шансовете са доста добри. Приблизително 1 на 100 души отговаря на определението за психопат. Но повечето от тях не са луди убийци. Всъщност повечето психопати избягват да бъдат разкрити. Това може да е вашият лекар, вашият адвокат, вашият шеф, вашият колега или още по-зле – политикът, на който предавате правомощия да управлява държавата или общината ви. Така че шансовете да сте имали поне един психопат в живота си не са чак толкова малки и този човек може да е жена. Но в какво проблемът?

Тъй като рядко обсъждаме жените-психопати или ги виждаме в новините, или във филмите, ние не сме толкова добри в разпознаването им, колкото мъжете-психопати. Това отчасти се дължи на факта, че жените-психопати не изглеждат или не се държат по същия начин като мъжете-психопати. Важно е да се запомни, че психопатията е разстройство на личността. Като такова, то се класифицира като психично заболяване и много такива заболявания се проявяват по различен начин при мъжете и при жените. Например, симптомите, които обикновено свързваме с инфаркт – болка в гърдите, изтръпване на лявата ръка, изпотяване – са симптоми, които са най-чести при мъжете. Когато жените страдат от инфаркт, те обикновено изпитват симптоми като задух и гадене. Стереотипните признаци на психопат, включително жестокост към животните при насилствените психопати и повърхностен чар при „успешните“ ненасилствени психопати, са много по-показателни за мъжката психопатия.

Жените-психопати проявяват различни и често по-малко агресивни симптоми. В резултат на това е по-вероятно жените-психопати да останат незабелязани. Така че, ако се търси жена-психопат, трябва да е известно по какво жените-психопати се различават от мъжете-психопати. Ето две ключови разлики:

 1.Различия в нарцисизма. Всички психопати са склонни към нарцисизъм. Това означава, че те виждат себе си като по-добри от другите. Но как този нарцисизъм се изразява по различен начин при мъжете и жените? Мъжете-нарцисисти са склонни да крещят самохвала от покривите. Те са склонни да се хвалят със своите постижения и превъзходство в социалните медии. Те нямат проблем да ви кажат в очите, че са по-добри от вас. Жените-психопати са различни. Те са по-потайни за своите нарцистични склонности. Те се усмихват и хвалят в лицето, но зад гърба се мислят за по-добри от вас.

2.Различия в проявата на агресия. Мъжете-психопати са склонни да бъдат поведенчески агресивни. Те участват във физическо насилие, жестокост към животни или извършват тежки престъпления. Това помага да се обясни защо процентът на психопатите в мъжките затвори е два пъти по-висок, отколкото в женските затвори. Тъй като мъжете психопати са по-склонни да участват в насилствено поведение, те са по-склонни да бъдат заловени и затворени. Жените-психопати са по-добре подготвени за това, да останат незабелязани. Това е така, защото те са склонни да бъдат агресивни на отношенческо ниво. На работа те разпространяват клюки за вас. Те ще ви объркат до такава степен, че да се усъмните в собствения си здрав разум. Те обсебват волята и ви манипулират да изпълнявате техните заповеди (помислете за героя на Дженифър Джейсън Лий в „Single White Female“). Ако откажете да отидете с тях, те ще отговорят, като заплашат да се самонаранят. Те са майстори в манипулирането на хората, натискането на бутони и дърпането на конците на хората, за да получат това, което искат. В крайна сметка разликата се свежда до следното: мъжете-психопати нанасят удари; жените-психопати манипулират.

Какво трябва да направите, ако подозирате, че в живота ви дебне жена психопат?

Първата стъпка е да ги установите, което е по-трудно, отколкото си мислите. Независимо от това, което филмите ни представят, повечето психопати не са маниаци и необуздани убийци. Напротив, повечето от тях са това, което психолозите наричат ​​„успешни психопати“ – вашият изпълнителен директор, лекар, адвокат, политик или любима знаменитост (всички те са професии с висок процент на психопатия). Добра новина: ако имате психопат в живота си, той или тя едва ли ще ви убие. Но ето лошата новина: те могат да направят живота ви нещастен и да ви навредят по не толкова очевидни начини. Ето защо откриването е ключово. Но преди да започнете да се чувствате параноични, знайте това. Не всяка жена, която клюкарства или заплашва да се самонарани, е психопат. Психопатията е тясно дефинирано разстройство, състоящо се от комбинация от три черти, а не само една (макиавелизъм, липса на съвет и съчувствие, нарцисизъм). Но какво да направите, ако сте идентифицирали психопат в живота си? Истината е, че можете да направите малко, за да промените психопат. Да станеш психопат не е избор, това е нещо, което е заложено в мозъците на хората. Например, когато хората изпитват обезпокоителни образи или неморално поведение, психопатите (както мъже, така и жени) показват намалена активност в амигдалата, частта от нашия мозък, която контролира и обработва емоциите, в сравнение с непсихопатите. Това обяснява защо психопатите не се влияят от страданието на другите; липсата на съчувствие е дълбоко вкоренена в тяхната невронна архитектура. В известен смисъл психопатията е заболяване на емоционалната верига на мозъка, особено частта, която се занимава с междуличностните емоции.

Ако не можете да убедите психопат да промени живота си, какво можете да направите? За съжаление, често единственият начин да победиш психопат в собствената му игра е да напуснеш играта. Не се хващайте на дребните им сплетни. Не се поддавайте на това, когато ви натискат бутоните. Отстоявайте позициите си и не им позволявайте да ви сплашат. И ако всичко друго се провали, направете това, което правят жертвите във всички тези филми за серийни убийци. Бягайте!

[1] Мелиса Бъркли, доктор по философия, е психолог и автор на художествена и нехудожествена литература. Мелиса получава докторска степен по психология от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Като професор по психология тя е провела стотици научни изследвания и работата й е публикувана в The New York Times, Cosmopolitan и Men"s Health. Тя има изяви по радиото и е съавтор на книгата The Science of Motivation. Нейните нехудожествени произведения се появяват в списание Poets & Writers, списание Hinnom и 2017 Women in Horror Annual и е автор на художествените книги „Психологията на Декстър“, „Момичето с драконовата татуировка“ и „Здрач“. Нейният личен блог, The Writer"s Lab, учи авторите как да подобрят своето писане, чрез включване на психологически принципи в работата си. Поради нейния опит в областта на психологията и творческото писане, тя често е търсена от филмови компании, търсещи психологически анализ на своите филми и герои. Уебсайт на Мелиса Бъркли - www.melissaburkley.com

Методика за детско-родителски отношения в тийнейджърска възраст.

„Родителите през очите на детето“

Цел: Установяване пълна и диференцирана картина на отношенията родител-дете от гледна точка на детето в тийнейджърска възраст.

Методиката включва 20 скали обединени в следните групи:

1.Блок-скала, описващ емоционалните отношения родител-дете:

-приемане (демонстрация на родителска любов и внимание);

-емпатия (разбиране чувствата и състоянието на детето);

-емоционална дистанция (качество на емоционалната връзка родител-дете).

2.Блок-скала, описващ особеностите на общуването и взаимодействието:

-сътрудничество (съвместно и равноправно изпълнение на дейности);

-вземане на решения (особености при вземане решение в диада);

-конфликтност (интензивност на конфликтите, победител в конфликтите);

-поощряване на самостоятелност (предаване правомощия и отговорности)

3.Блок-скала, описващ системата за контрол:

-взискателност (количество и качество на декларирани изисквания);

-мониторинг (осведоменост на родителя за постъпките и интересите на детето);

-контрол (особености на системата за контрол от страна на родителя);

-авторитарност (пълнота и непрекъснатост на властта на родителя);

-особености при поощрения и наказания (количество и качество на оказваните оценъчни въздействия);

4.Блок-скала, противоречивост/непротиворечивост на отношенията:

-непоследователност (изменчивост и непостоянство във възпитателните подходи на родителя);

-неувереност (съмнения на родителя във верността на възпитателните му усилия);

5.Допълнителни скали:

 -удовлетворение на потребностите (качество на удовлетворение на материалните потребности, потребностите от внимание и информация);

-неадекватност на представите за образа на детето (степен на изкривяване на представите);

-отношения със съпруга/съпругата (качество на отношенията с другия родител);

-обща удовлетвореност от отношенията (обща оценка на детето за качеството на отношенията);

-скала за ценностни ориентации (тази скала, съдържаща открити въпроси, които помагат на детето да опише положителните и отрицателни ценности, които оказват влияние върху отношенията с родителя);

Бележки:

-При групово провеждане на изследването се препоръчва степените с тяхното описание, да бъдат написани на дъската (1 - никога, ..., 5 - винаги).

-При групово провеждане на изследването, психологът уведомява подрастващите, че тези, които живеят с единия или другия родител, попълват формуляр само за този, с който живеят.

-Психологът трябва да обърне внимание на респондентите, че въпроси от 109 до 116 не засягат личните им пристрастия („Обичам да карам колело“), а отношенията им с родителя („Харесва ми, когато тя ...“ “ Харесвам нейния характер" и т.н.)

-Понякога на тийнейджърите е граматически трудно да изберат отговор. Например, ако на въпроса „Не искам по никакъв начин да се променят нашите отношенията“ и респондентът е съгласен, тогава е трудно да се определи какво да посочи: „винаги“ или „никога“?“ По тази причина се препоръчва, при подобни случаи изследваните лица да прибягват към фразата  „това винаги се случва“ (никога, понякога…)“, поставяйки я пред твърдението. С тази формулировка на въпроса е по-лесно да се разбере граматическата логика на случващото се.

-Попълването на въпросника за двама родители със средно темпо отнема около 45-50 минути. За по-малките тийнейджъри времето се увеличава малко. Ако има ограничение във времето (например по време на училищен час), препоръчително е да се посочи колко е времето за попълване на отделните колони: „За да не бързате в края на часа, сега трябва да попълните за четвърта колона“ или „Сега трябва да преминете към втората бланка.“

-Някои въпросите нямат конкретен характер (например, „Реагира по различен начин на едни и същи събития”). От време на време тийнейджърите са помолени да коментират някакъв въпрос („Например, „Получили сте в училище лоша оценка.“ Ако е в добро настроение, тя ще каже: „Нищо, случва се“ и ако е в лошо настроение, тя ще ругае. Събитието е същото, но тя се държи различно." Преди да приложи методиката, психологът трябва да прегледа въпросите и да обмисли възможните примери и обяснения.

-Всяко изследвано лице получава две бланки за отговори – една за майката и една за бащата. Преди попълването задължително се подчертава за кой родител е бланката.

Инструкции: „Предлагаме ви въпросник, който съдържа описание на различни поведенчески особености на вашите родители. Всяко твърдение е номерирано. Същите номера са и във формуляра за отговор.

Моля, прецените доколко поведението на вашите родители отговаря на дадените описания. За да направите това, маркирайте съответната степен във формуляра за отговор до номерата на въпросите като ваш отговор. Степените са следните:

1 - ако такова поведение никога не се среща при вашия баща (майка);

2 - ако подобно поведение е рядкост при вашия баща (майка);

3 - ако подобно поведение се среща понякога при вашия баща (майка);

4 - ако подобно поведение се среща често при вашия баща (майка);

5 - ако такова поведение винаги се среща при вашия баща (майка).

Във въпроси № 109-116 е необходимо да се попълнят фразите, за които е отделено специално място във формуляра.

Молим ви, оцените тези твърдения първо по отношение на майката, а след това, в друга бланка, по отношение на бащата“.

Въпросник

1. Той (тя) е приветлив (а) и доброжелателен (а) към мен.

2. Разбира какво е настроението ми.

3. Ако той (тя) е в лошо настроение, моето също се разваля.

4. Помага ми, ако го (я) помоля.

5. При спор ме заставя да се съглася с неговите (нейните) доводи.

6. Започва кавги за дреболии.

7. Уважава мнението ми.

8. Поверява ми отговорни задачи.

9. Знае за моите интереси и увлечения.

10. Проверява как съм изпълнил поръчението.

11. Трябва да получа разрешение за всяко мое действие.

12. Благодари ми за помощта.

13. Реагира на едни и същи събития по различен начин, в зависимост от настроението си.

14. Съмнява се в правилността на своите действия и решения.

15. Намира време за мен, ако имам нужда.

16. Отнася се с мен така, сякаш съм по-възрастен или по-млад, отколкото всъщност съм.

17. Обижда се на съпруга си/съпругата си, дори ако проблемът вече е решен.

18. Харесват ми нашите отношения.  

19. Сигурен съм, че той (тя) ме обича.

20. Отгатва желанията ми.

21. Ако той/тя е разстроен (а) за нещо, чувствам, че това се случва с мен.

22. Имаме общи дела и интереси.

23. Не се вслушва в мнението ми, когато спорим.

24. Ядосва се и крещи.

25. Позволява ми сам да решавам как да прекарвам свободното си време.

26. Счита, че съм длъжен (а) да изпълнявам всички негови (нейни) изисквания.

27. Познава приятелите ми.

28. Проверява училищния ми бележник.

29. Иска да се подчинявам във всичко.

30. Умее да изрази своята благодарност.

31. Държи се различно в едни и същи ситуации.

32. Променя гледната си точка, ако аз настоявам за това.

33. Вслушва се в молбите и желанията ми.

34. Държи се така, сякаш изобщо не ме разбира.

35. Прави собствени планове, независимо от плановете на съпруга си/съпругата си.

36. Не искам за нищо на света да се променят отношенията ни по някакъв начин.

37. Харесвам му (й) такъв (такава) какъвто (каквато) съм.

38. Може да ме развесели, когато съм тъжен (а).

39. Моето отношение към даден въпрос зависи от това, как той/тя се отнася към него.

40. Вслушва се в моите желания и предложения, когато правим нещо заедно.

41. При обсъждане на проблем налага готово решение.

42. Въвлича други членове на семейството в нашия конфликт.

43 Предава ми правомощия и отговорност за това, което правя.

44. Изисква повече, отколкото съм способен (а) да направя.

45. Знае къде прекарвам свободното си време.

46. ​​​​Внимателно следи моите успехи и неуспехи.

47. Прекъсва ме по средата на изречението.

48. Обръща внимание на добрите ми постъпки.

49. Трудно е предварително да се определи как ще постъпи в отговор на едно или друго действие.

50. Дълго отлага вземането на решение, оставяйки събитията да поемат своя ход.

51. Грижи се да имам всичко необходимо.

52. Не разбирам думите и действията му (й).

53. Конфликтува със съпруга си/съпругата за дреболии.

54. Когато порасна, бих искал (а) да имам същите отношения с детето си.

55. Интересувам се от това, което ме вълнува.

56. Умее да ме подкрепи в трудни моменти.

57. Вкъщи се държа различно, в зависимост от това какво е неговото (нейното) настроение.

58. Мога да се обърна към него (нея) за помощ.

59. Отчита моето мнение при вземане на семейни решения.

60. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) винаги се опитва да бъде победител.

61. Ако печеля пари, той (тя) със сигурност ще ми позволи да се разпореждам с тях.

62. Напомня ми за моите отговорности.

63. Знае за какво харча парите си.

64. Оценява моите действия като „лоши“ и „добри“.

65. Изисква отчет къде съм бил (а) и какво съм правил (а).

66. Когато наказва, той може да използва сила.

67. Неговите (нейните) изисквания си противоречат.

68. Предпочита важните решения да се вземат от някой друг.

69. Купува ми нещата, които за които помоля.

70. Приписва ми чувства и мисли, които нямам.

71. Грижи се за съпруга си/съпругата си.

72. Гордея се с отношенията, която имаме.

73. Радва се да ме види.

74. Съчувства ми.

75. Изпитваме сходни чувства.

76. За мен е важно неговото (нейното) мнение по въпроси, които ме интересуват.

77. Съгласен (а) е с мен не само на думи, но и на дела.

78. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) се опитва да намери решение, което да устройва и двамата.

79. Подкрепя стремежът ми да вземам собствени решения.

80. Учи ме как да се държа.

81. Знае в колко часа ще се прибера вкъщи.

82. Иска да знае къде съм бил (а) и какво съм правил (а).

83. Отхвърля моите предложения без обяснение.

84. Счита, че добрите постъпки и така са видими и трябва да се обръща внимание на нарушенията и грешките.

85. Той (тя) е лесен за убеждаване.

86. Консултира се с някого как най-добре да постъпи в дадена ситуация.

87. С желание отговаря на въпросите ми.

88. Не разбира причините за постъпките ми.

89. Притичва се на помощ на съпруга си/съпругата си, дори ако това изисква жертва.

90. Отношенията ни с него (нея) са по-добри, отколкото в повечето семейства на мои връстници.

91. Прощава ми дребни нарушения и грешки.

92. Уважава моите мисли и чувства.

93. Чувствам се неуютно, ако него (нея) го (я) няма за дълго време.

94. Участва в онези неща, които измислям и предлагам.

95. Когато приемаме решения, имаме равни права.

96. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) ми отстъпва.

97. Уважава моите решения.

98. Насочва вниманието ми към съществуващите правила.

99. Знае за моите успехи и неуспехи в училище.

100. Ако закъснея, той проверява къде съм.

101. Държи се така, сякаш знае по-добре от мен от какво имам нужда.

102. Наказва ме несправедливо.

103. Неговото (нейното) отношение към мен се влияе от нещата в работата му (и).

104. Страхува се да не ми даде неправилен съвет.

105. Изпълнява обещанията си.

106. Обърква ме с действията или думите си.

107. Вслушва се в мнението на съпруга си/съпругата си в различни ситуации.

108. В бъдеще бих искал да запазя отношенията ни непроменени.

Завършете изречението:

109. Харесвам ми ...

110. Не ми харесва...

111. Бих искал (а) ...

112. Той (тя) би искал (а) да ме види...

113. Той (тя) харесва в мен ...

114. Той (тя) не  харесва в мен...

115. Той/тя се гордее, че аз...

116. Той/тя не може да понася...

Обработка на резултатите

За по-лесна обработка и интерпретация на резултатите е необходимо, да се използва формуляр за отговори, в който отговорите на въпросите от всяка скала са разположени на отделен ред. За да се намери общия резултат за повечето скали, е нужно само да се съберат всички балове по реда.

В четири от скалите (5, 6, 12 и 17) схемата за броене се различава.

-Скала № 5, „Вземане на решение“ (започва с въпрос № 5): в първите три въпроса (№ 5, 23, 41) стойностите се заменят: 1 с 5, 2 с 4, 4 с 2, 5 по 1. Общият бал се изчислява чрез добавяне на новите стойности и стойностите на трите оставащи въпроса.

-Скала № 6, „Конфликт“ (започва с въпрос № 6): общият бал се изчислява чрез добавяне на стойностите на първите три въпроса. Останалите три въпроса описват характера на конфликтите и победителя в конфликта, техните стойности не се вземат предвид в общия брой.

-Скала № 12, „Особености при осигуряване на поощрения и наказания” (започва с въпрос № 12). Тази скала се състои от две подскали: „Поощрения” (въпроси № 12, 30, 48) и „Наказания” (въпроси № 66, 84, 102). Баловете се изчисляват отделно за всяка подскала.

-Скала № 17, „Взаимоотношения с вашия брачен партньор“ (започва с въпрос № 17). Тази скала също се състои от две подскали: „Враждебност” (въпроси № 17, 35, 53) и „Доброжелателност” (въпроси № 71, 89, 107). Баловете се изчисляват отделно за всяка подскала.

-В скалата „Неадекватност на образа на детето“ балът се изчислява сумарно за всички въпроси. Освен това е възможно да се анализират отговорите на отделни въпроси, за да се идентифицират области на неадекватност.

.

Три ключови черти на психопатите (д-р Мелиса Бъркли[1])

Когато кажем думата „психопат“, в съзнанието ни обикновено изникват медийни образи на луди убийци, като тези, които виждаме във филмите „Психо“, „Мълчанието на агнетата“ и „Тексаско клане“ с моторен трион“. Тези филмови образци обаче са далеч от образите на истинските психопати. Първо, повечето психопати не са убийци – това е добра новина. Лошата новина е, че това прави психопатите по-трудни за забелязване в тълпите, отколкото си мислите. (Съвет: той вероятно не е лудият с черното палто, който върви по изоставената улица). Изследванията показват, че малко над 1 % от населението отговаря на критериите за психопатия. Това може да не изглежда много, но означава, че 1 на всеки 100 души, които познавате, е психопат. Може да е вашият съсед, колега, приятел или може би дори любимият ви блогър. Може би някой от тях седи до вас, докато четете това. За да се влошат нещата, този процент се удвоява или дори учетворява, когато говорим за хора на високи позиции, като политици, бизнес ръководители, адвокати и лекари. С всичките тези хора наоколо, как да бъде открит психопата? В крайна сметка, колкото по-бързо можете да идентифицирате психопат сред вас, толкова по-малка е вероятността да станете негова жертва. За щастие, психолозите провеждат изследвания върху психопатичните черти от години и въпреки че теориите се различават, повечето изследователи са склонни да се съгласят, че психопатите в реалния живот проявяват комбинация от три личностни характеристики. Този клъстер се нарича „Тъмната триада“, защото хората, които притежават тези черти, често проявяват злонамерено поведение (извършват престъпления, имат морално укоримо поведение и т.н.).

1.Макиавелизъм. Хората, посветени на макиавелизма, са двулични, хитри и склонни да манипулират другите. Те поставят по-висок приоритет на властта, парите и победата, от колкото другите хора. Те лесно пренебрегват моралните и социалните правила и в резултат на това лъжат и манипулират другите, практически без да преживяват вина. Помислете за Гордън Геко от „Wall Street“ или Франк и Клеър Ъндърууд от „House of Cards“. За хората с високо ниво изразеност на тази черта, манипулирането на другите е желание, подобно на желанието на алкохолика да пие. Понякога тази манипулация се прави за лична изгода (например, за повишаване в кариерата), но друг път се прави просто за забавление или защото не могат да се спрат (като интернет тролене). В зависимост от типа, инструментите за манипулация на тези хора са: измама, експлоатация на чувството за вина, сплашване, престорена слабост или ласкателство. Те редовно използват тези инструменти в опит да изкривят емоциите и поведението на другите. Тъй като такива хора са майстори-манипулатори, те често са очарователни и популярни, поне на повърхностно ниво. Те могат за известно време да проявяват интерес и състрадание към вас, но тази фасада бързо се изтрива и става ясно, че те наистина се грижат само за себе си. Чудесен литературен пример за тази черта е Ейми Дън от „Gone Girl“, която полага много усилия, за да преследва мъжете в живота си, дори ако единственият им грях е да не й обръщат вниманието, което чувства че заслужава. Нейните специални инструменти за манипулация са секс, лъжи, вина, експлоатация, слава и добре написан дневник. Дори читателите са измамени от лъжите на Ейми и едва по средата на книгата я виждаме такава, каквато е в действителност – майстор манипулатор.

 2.Липса на съвест или съчувствие. Хората познават онзи глас в главата си, който им казва да върнат портфейла, който са намерили или да се отнасят с другите така, както искат да се отнасят с тях? Хората с високи нива на психопатия обаче нямат този глас, а ако имат, силата му е слаба, а гласът много тих. В резултат на това им липсват много от социалните емоции, които другите хора приемат за даденост, включително вина, разкаяние, съпричастност и съжаление. Именно тази липса на съвест позволява на психопатите да проявяват поведение, за което другите може тайно да си фантазират, но никога не го правят. Когато някой ни нарани или ни подлуди, може да си помислим: „Искам да го ударя!“ или „Мога да го убия!“, но никога не бихме направили това. Психопатите нямат този педал на спирачка: ако искат да го направят, те наистина могат да го направят.

Това говори за друга личностна черта, свързана с психопатията – нисък контрол на импулсите. Хората с високи нива на психопатия могат бързо да станат жестоки и агресивни. Те могат да имат много случайни сексуални партньори и са много по-склонни от другите да участват в по-рисковано или опасно поведение от другите. Една от техните мантри е „Първо действай, после мисли“.

За пореден път Флин, заедно с Ейми Дън, са създали отлично изображение на тази черта. Ейми е студена и пресметлива – почти влечуго в липсата на състрадание. Изглежда й липсва чувство за правилното и грешното или съпричастност към това, на което подлага другите. Вместо това тя има пресметлива, прагматична природа, независимо дали лъже полицията или се отървава от човешка пречка. Чрез нейните действия и липсата на емоции, читателят най-накрая вижда Ейми като ледената красавица, на която липсва дори намек за топлина или човечност.

3.Нарцисизъм Хората с високи нива на нарцисизъм са егоисти и преувеличават своите качества и постижения. Те отказват да видят в себе всички недостатъци, които може да имат, и вместо това с лекота могат да ги проектират върху другите. Например, нарцисист, който тайно се притеснява, че не е достатъчно умен, ще обвинява другите, че са глупави, за да повиши собствения си авторитет и да задоволи егото си. Нарцисистите обичат комплименти и отправят пищни похвали на всеки, който им се възхищава или ги одобрява. Обратната страна на медала означава, че те са изключително чувствителни към обиди и често отговарят на критиките с бурна ярост и отмъстителност. Те имат това, което психолозите наричат ​​„нестабилно самочувствие“. Това означава, че те се поставят на много висок пиедестал, но не е нужно много, за да ги свалят на земята. Това, което другите биха възприели като градивна критика, нарцисистите гледат като обявяване на война. Тъй като са егоцентрични, те не се разбират добре с другите. Имат проблеми с поддържането на здрави, нормални човешки взаимоотношения, така че са склонни да търсят властови позиции, където могат да имат власт над колегите, вместо да работят заедно с тях. Властта за тях е опият. Този вид авторитет също помага, защото нарцисистите никога не се обвиняват за проблемите си. Винаги някой е виновен. Има много примери за нарцисисти в популярната литература (и историческата), но един, който почти пълно отговаря на това описание по неочевиден и нестереотипен начин, е героят Ани Уилкс от „Страдание“. Ани не изглежда веднага арогантна или самохвалка (въпреки че твърдението й, че е „фен номер едно“ на Пол Шелдън, е намек за нейното повишено чувство за собствено достойнство). Но докато историята се развива, ние чуваме нейните постоянни оплаквания за света и хората в него. Тези тиради показват, че тя наистина се смята за по-висша от всички. Всички останали са „мръсни стари лъжливи птици“ и всеки, който попада в тази категория, не заслужава съчувствие или дори елементарно човешко достойнство. Ани е чудесен пример за това, как да бъде включен нарцисизъм (или някоя от тези три черти) в герой по фин и уникален начин, но все още да е ясно присъстващ.

Важно е да не се забравя, че наличието на високи нива на една от тези черти не означава, че човек е психопат. Хората могат да бъдат поемащи риск или високомерни, и да не проявяват злонамерено поведение. Всъщност някои изследвания показват, че героите от реалния живот имат само някои, а не всички, от тези черти. Комбинацията от тези три обаче е важна: психопатите в реалния свят са съвършена буря от егоизъм, манипулация и липса на съвест.

Источник https://www.psychologytoday.com/us/blog/the-social-thinker/201801/3-key-traits-may-be-red-flags-psychopathy

[1] Мелиса Бъркли, доктор по философия, е психолог и автор на художествена и нехудожествена литература. Мелиса получава докторска степен по психология от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Като професор по психология тя е провела стотици научни изследвания и работата й е публикувана в The New York Times, Cosmopolitan и Men"s Health. Тя има изяви по радиото и е съавтор на книгата The Science of Motivation. Нейните нехудожествени произведения се появяват в списание Poets & Writers, списание Hinnom и 2017 Women in Horror Annual и е автор на художествените книги „Психологията на Декстър“, „Момичето с драконовата татуировка“ и „Здрач“. Нейният личен блог, The Writer"s Lab, учи авторите как да подобрят своето писане, чрез включване на психологически принципи в работата си. Поради нейния опит в областта на психологията и творческото писане, тя често е търсена от филмови компании, търсещи психологически анализ на своите филми и герои. Уебсайт на Мелиса Бъркли - www.melissaburkley.com

Методика за идентифициране на детето със своите родители

 (А.И. Зарова)

Методиката се прилага във вид на беседа с детето, като се задават въпроси.

Инструкция: Ако участваше в играта „Семейство“, в кой от хората от твоето семейство би се превърнал – мама, татко или себе си? (За да се елиминира сугестивното влияние, последните думи във въпроса се разменят, например: „татко, мама или себе си“, „себе си, мама или татко“ и т.н. Детето трябва да избере между себе си и един от родителите).

1.С кого живееш у дома? (Кои хора са около теб вкъщи? – за деца в предучилищна възраст).

2.Кой в семейството според теб,  е главния в семейството или в семейството няма главен?

3.Когато пораснеш, ще започнеш ли да правиш същото нещо, което прави твоя татко (за момичетата – твоята майка) на работа или нещо друго?

4.Когато станеш възрастен и имаш дете-момче (момиче – според пола на детето), ще го възпитаваш по същия начин (играеш, учиш с него – за деца в предучилищна възраст), както твоя татко (майка – за момичета) сега възпитава теб или по различен начин?

5.Ако не си бил вкъщи дълго време, кой родител би искал да видиш първо? (Кой би искал да влезе пръв в стаята? –  за деца в предучилищна възраст).

6.Ако за нещо ти е мъчно или ти се случи беда или нещастие (някое от момчетата те е обидил – за деца в предучилищна възраст), ще разкажеш ли на татко си (мама – за момичетата) за това или не?

7.Ако за нещо ти е мъчно или ти се случи беда или нещастие (някое от момчетата те е обидил – за деца в предучилищна възраст), ще разкажеш ли на твоята майка (мама – за момичетата) за това или не?

8.Страхуваш ли се, че татко ти ще те накаже (майка ти – за момичетата) или не се страхуваш?

9.Страхуваш ли се, че майка ти (баща ти – за момичетата) ще те накаже или не се страхуваш?

Обработка и интерпретация на резултатите

Първите 5 въпроса диагностицират компетентността и престижа на родителите във възприятието на детето, останалите въпроси са насочени към идентифициране на особеностите на емоционалните отношения с родителите.

Когато се обработват и анализират резултатите, е важно да се има предвид следното:

-възрастта на най-изразена идентификация с родител от същия пол е 5-7 години за момчета, 3-8 години за момичета;

-успехът на идентификацията зависи от компетентността и престижа на родителя от същия пол в представите на детето, както и от присъствието в семейството на член на семейството на предците, идентичен с техния пол (дядо за момчета и баба за момичета);

-идентификацията с родител от същия пол в семейството е свързана с емоционално топли отношения с родител от другия пол;

-намаляването на интензивността на идентификацията с родител от същия пол се дължи на формирането на „Аз-концепцията“, т.е. развитието на самосъзнание, чийто показател е изборът на себе си. Избор на себе си преобладава при момчетата от 10-годишна възраст, при момичетата от 9-годишна възраст, отразявайки нарастваща лична автономия – еманципация от родителския авторитет;

Идентификацията с родител от същия пол при момичетата се различава от подобна идентификация при момчетата по следните особености:

а) по-голям възрастов период за идентифициране на момичета;

б) по-голяма интензивност на процеса на идентификация, т.е. момичетата по-често избират ролята на майка, отколкото момчетата избират ролята на баща;

в) по-голяма значимост на идентифицирането от момичетата на емоционално топли и доверителни отношения с техните майки, отколкото тези отношения с техните бащи при момчетата;

г) по-голямата зависимост на идентификацията на момичетата от характера на връзката между родителите – ако са налични конфликти между майка и баща, те ще се отразят негативно върху идентификацията на момичетата с майка им;

д) по-малко влияние на сестрата в семейството върху идентификацията на момичетата с майка им, отколкото на брат върху идентификацията на момчетата с баща им.